GRAJDANIN br 19-2012

ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 19, ГОД. 4, 2012, 1 ОКТОМВРИ, ПОНЕДЕЛНИК, Ц.2 ЛВ.

Попадам на информация под заглавие Сергей Станишев е президент на европейските социалисти, в която чета: Председателят на Българската социалистическа партия Сергей Станишев бе избран в Брюксел за президент на Партията на европейските социалисти (ПЕС – pes.eu). За него гласуваха 91,3 процента от делегатите на партии от левия политически спектър в ЕС – общо 336 души. Съответно е дадена и снимка на гордия Серьожа Дмитрич, който, разбира се, стои в позата на Ленин, командващ щурма на Зимния дворец. Виждайки това, моя милост не се стърпя да напише следната бележчица във Фейсбук: В ПЕС, горките, явно здравата са закъсали откъм личности щом си избраха мухльото Серьожка Дмитрич за свой лидер, завалийките! Страшна личностна мизерия тресе туй ПЕС – да му се не види! За ония, които не знаят: ПЕС е "партия на европейските социалисти", пояснявам, да не земе някой да си помисли, че става дума за кучета или, още по-лошо, за някакви презрени гейове... Егати личностния дефицит, който е обхванал европейския социализъм! То кога ли не го е бил обхванал де, но сега, щом паднаха до нивото на Серьожка Дмитрич, работата явно вече е хептен отчайваща...

БСП и ГЕРБ, главните съдружници и партньори в клоунадата и цирка, наречен “българска политика”, разиграха тия дни един най-пошъл безвкусен фарс, в който смесиха кьорфишека с песента на Митю Шамара и… “изнамирането на нов честен частен стратегически инвеститор”, който, представете си, бил искал без да даваме никакви пари да ни построи АЕЦ-Белене и да ни я подари след това! Услужливите слугински медии поеха възложената им мисия по довидиотяване на целокупната ни нация със завидно усърдие, което говори, че са успели да получат много хубави пари; не вярвам да правят мерзостите, които правят, от чиста глупост. Около фрапантния по пошлостта си медийно-чалгашарски спектакъл от последните дни прочетох текста „Made in Bulgaria“ на Любослава Русева; заслужава си да се прочете от повече хора, затова и давам линк към него. Ето завършека на тоя текст, а под него можете да прочетете и няколко коментари на граждани, които особено ме впечатлиха, до степен, че реших мненията им да стигнат и до в-к ГРАЖДАНИНЪ: България отдавна се управлява в някакви сумрачни задкулисия, където маските се свалят, ръкавите се запретват до лактите, и на пура и уиски… (На стр. 2)

БЪЛГАРИЯ ЩЕ ПРОДЪЛЖИ ДА БЪДЕ НАЙ-ТЪЖНАТА ДЪРЖАВА АКО НИЕ, ГРАЖДАНИТЕ, НЕ СЕ СТЕГНЕМ И НЕ ПОКАЖЕМ КОЙ КОМАНДВА ПАРАДА! (От стр. 1) … се взимат съдбоносни за държавата ни решения. Хванати сме в капан, защото нахалството на въпросните задкулисия е стигнало дотам да гледа на нас само като на публика, която трябва да си седи по местата и да се кикоти на тъпи бурлески. Подценяват ни, подиграват ни се, направо ни се плезят в лицата. Подхвърлят ни обидни темички за хилеж и в това време лапат като топъл хляб ресурсите на държавата. Накрая няма и да разберем, че съвсем сме останали без такава. А единственото, което ще напомня, че ни е имало, ще е надписът върху патента ни за самоограбване и самоизяждане: „Made in Bulgaria”. Така завършва статията на Русева. А ето как коментират гражданите: Човек, като слуша защо ББ е отказал да се деполитизира, остава с впечатлението, че всъщност още си членува в БКП. Демонстративно стана охрана на Живков, възроди милиционерщината в пълна мяра. Всъщност имаме си една отломка от БКП в ЕНП (ГЕРБ) и друга – в социнтерна (БСП). А дори да оставим това, политиците загърбят всякакви показни различия, щом стане дума за пари. А става дума за много пари. Я как припкаше Цецка; я как притърча Делянчо… (Боко) Досега комисионните се разпределяха: БСП и малко и напоследък ГЕРБ. Отсега нататък: ГЕРБ и малко БСП. (kuts) България ще продължи да бъде най-тъжната държава ако не се стегнем и не покажем кой командва парада. Един път го направихме 97-ма, но даже и тогава не са ни се подигравали така просташки и безцеремонно. Сега се гаврят с нас, а много не се и усещат. Събудете се! (безпартийна) Лани един ми разправяше съвсем отговорно, как един от най-първите ни мъже, да не беше и най-първият, полял първия милиард в евро с приятелите си от The tomcats’ circle. Извинете, че на английски, но така няма да разбере, че за него става „на въпрос”. ТИМ-грите ни управляват, това е…

(Penka) НАВСЯКЪДЕ ПО СВЕТА – С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ – КРАДЦИТЕ, НЕЗАВИСИМО НА КАКВО НИВО СА, БИВАТ ПРЕСЛЕДВАНИ И НАКАЗВАНИ септември 29, 2012 Под линка на публикацията България ще продължи да бъде най-тъжната държава ако ние, гражданите, не се стегнем и не покажем кой командва парада! във Фейсбук г-н Александър Йоцов е напи-

сал следния коментар, който заслужава да се прочете от колкото се може повече хора, в това число да стигне и до читателите на вк ГРАЖДАНИНЪ; ето този коментар: В списъка на management team на двете фирми включително и на “New England Power Company” (при search на тази фирма се попада на National Grid Oasis, няма име на CEO Самюел Реди. При търсене на Самюел Реди не може да се намери информация. Цялата група няма нито един listing къде е главният office на фирмата, и/или имената на CEO-тата. При проверка на участието и в Canada се оказва, че те са взели участие и то като subcontractori на Communication projects включително и в енергетиката. Като консултант на най-голямата Атомна Централа в Северна Америка “Bruce Power”, строена от Английски Concorsium не съм срещал името на нито една от изброените фирми, нито ги знам.

По същия начин по време на контрактите си с Pickering Nuclear Generation Station не съм срещал нито една от изброените фирми. Имам чувството, че тези фирми са на КГБ и ДС и са създадени с изнесените и препрани капитали на техническите разузнавания на СССР И НРБ – разбирай за България откраднатите пари от българския външен дълг. Още повече името Емил Хърсев е на един от “сивите” кардинали на икономическия преход (Другите са Венци Димитров, Проф. Вълчев и Божидар Данев). Емил Хърсев управляваше валутните операции на БНБ и валутния резерв на България. Той ги управляваше така, че винаги червената мафия и олигарсите имаха изгода от валутния курс на лев/us dollar. Още в 2010 година съм писал като коментари във Фейсбук и кафене.net че България няма нужда от следваща атомна централа – особено от неефективните съветски ядрени реактори и съвъкуплените турбина-генератор. Това може да се наложи само ако България пожелае да спре централите в Стара Загора (Раднево-Гълъбово), Бобов дол и Варна. Освен това в оригиналния bid за изпълнение и финансиране на АЕЦ-Белене участваше concorsiuma на Westinghouse-Skoda. След като една от най-големите частни разузнавателни агенции в САЩ подаде данни на Westinghouse за грижливо скриваните от българското правителство данни за сеизмичната обста-

новка на строителната площадка на АЕЦБелене, както и за реалното финансово състояние на проекта до този момент, те напуснаха конкурса. Милка Иванова, това, което казваш, е глупаво и от 1990 г., след като спечелиха нечестно изборите твоята теория е мотото на БСП. Или както казваше вълка в сериала “Ну, погоди!” със скрит зад гърба нож “Lets жить дружно ребята!”. Това е найглупавата теория. Нека покажем на крадците, убийците измамниците, че те са опростени, откраднатото – откраднато, битият – бит, ебаният – ебан, а сега нека заживеем дружно. И ние пак ще си траем, а вие пак ще си грабите и убивате, ама сте го правим в мир. Знаеш ли, драга Милка, аз също живея в Сanada и виждам пипалата на червените олигарси, мафията и сивата икономика на България, разпрострени до Северна Америка, Сanada и САЩ. Но изказвания като твоето са най-провокативни. Тая партия е яхала българския народ, избивала го е, крала го и сега хайде да плеснем с ръце и да се прегърнем. Нещо и твоите червени чорапи се виждат!!!! Милка, живееш в чужбина, сигурно в някоя идеална стерилна държава. Няма държава, в която да не се краде, но няма държава където има толкова провокатори като теб дето искат окрадените и крадците да си опростят кражбите и да се прегърнат. Навсякъде по света – с изключение на България – крадците, независимо на какво ниво са, се преследват и наказват. Милка Иванова, ти си явно голям привърженик на БСП (и всички нейни креатури). Та кой нов политик не е роднина на старата гвардия милиционерски политици? Най-добре е да се върнеш в България – БСП и креатурите и имат нужда от хора като тебе! Нищо не може да се покрие ако има воля да се разкрие. Хората живеят в материален свят, те са материални и всяко тяхно действие оставя следи. Така че ако има воля да се разкрие ще се разкрие. А пеенето на приспивни песни като твоята се най-подлата постъпка спрямо България и българите. Ето затова не живея в България, затова не се връщам там – защото тая държава е пълна с такива като теб! СРЕЩУ ЗЛОТО, ПОДХРАНВАЩО ГЛУПОСТТА Попаднах на една неоспоримо мъдра мисъл на Франсоаз Саган: Глупостта не винаги прави човека злобен, но злобата винаги прави човека глупав. Иска ми се колкото се може повече хора да научат за нея, по тази причина турям такъв акцент в блога си тази сутрин. Въпреки че казва полза от такава мисъл за злобните, които вече са оглупели заради злобата си? Щом вече са оглупели, как ще могат да употребят ума си така, че да схванат и осъзнаят смисъла й – и евентуално да се

3 променят? Малко трудно ще стане, няма как да стане. Злобният първом трябва да потуши, да победи, да изкорени злобата в душата си, а едва по-късно, на тази основа, ще се избави и от глупостта. Или още с акта на осъзнаването, че злобата е тази, която поражда глупостта, човекът вече е станал по-малко глупав. Или поне е удържал първа победа над собствената глупост. Но че от злоба, от озлобеност се правят непрекъснато глупости, върши се глупост след глупост, това наистина е неоспоримо. Шапка свалям на Ф.Саган, че е успяла да състави този бляскав афоризъм.

Бил съм свидетел в продължение на вече некраткия си живот как претендиращи да са що-годе интелигентни хора заради озлобяване да започнат да правят глупост след глупост. Злобата така упойва такъв човек, че приспива разсъдъка му. И почват да се редят глупост след глупост. Колкото повече злобата разцъфтява в душата на озлобилия се, на злобаря, толкова глупостта почва да цъфти във все по-пищни цветове. От гледна точка на това добротата и добрината винаги са изначално мъдри. Доброта и мъдрост, изглежда, са едно и също нещо - или поне са дълбоко родствени. Добродетелността, благородството на душата, благодушната или просто благата душа е предпоставката, първо, да се опазим от пораженията на многоликата злоба, а най-вече – да не допуснем да оглупяваме, напротив, да започнем малко по малко да помъдряваме. Съобразно казаното бихме могли да префразираме изказването на Франсоаз Саган ето как: Добротата винаги прави човека мъдър, мъдростта винаги прави човека добър. Или нещо такова, което в момента не ми хрумва още, ала се върти в ума ми. Явно още не му е дошъл момента да се роди. Стана така, че тия дни моя милост получи жесток удар от самозабравил се в озлобеността си човек, който при това не прави друго освен да държи пред лицето си лицемерната маска на "непрекъснато раздаваща се кротост, човечност и доброта". Даже, нанасяйки удара си, тази персона ми каза, че прави злобната си постъпка, предс-

тавете си, от... "човещина"! Представяте ли си докъде, до какви нравствени поражения може да доведе злобата, пък и завистта, щото те, изглежда, вървят ръка за ръка. Щото и злобата си има своя корен, откъдето да се подхранва. Както и да е, неоспоримо е, че злобата обаче поражда безчет глупости. Как човекът, който си е запазил разсъдъка здрав, би следвало да реагира когато спрямо него постъпват злобно – и глупаво? Как човекът, който не е допуснал злобата да порази душата му, следва да постъпва, когато спрямо него постъпват злобно и глупаво – ето и върху този въпрос разсъждавам тия дни най-усилено. Иска ми се и тук малко да поразсъждавам в тази посока. Смятам, че проблемът си струва усилието. Пиша тия неща, воден от изследователски рефлекс, не за да отмъщавам някому. Не, опази Боже, не този е стимулът! Глупаво е да е така. Безкрайно глупаво. Не съм чак толкова зъл, че да допусна такъв един разкош - да правя глупости. Старая се да предпаза душата си от отровата на озлобеността. Която именно е извор на голяма част от глупостите, които правим. Щото има и незлобливи глупости – да не забравяме това. Но тук говорим за глупостите, които са продукт, еманация на злобните души. Подхване ли човек да играе на хорото – или на кючека – на глупостта, той не може да постъпва умно, това поне е сигурно. Като гледаш, че други хора спрямо теб или изобщо постъпват глупаво, е хептен тъпо и ти да направиш някоя глупост, щото тя неминуемо ще те превърне в глупак. Вярно, че двама глупака да се сражават на полето на глупостта – или на арената на глупостта – е, тъй да се рече, твърде адекватна работа, в смисъл, че си съответстват, ирелевантни са, ако мога да се изразя така; но на човека, чиято душа не е поразена от злобата, струва ми се, му е значително потрудно да удържи някаква победа на полето на глупостта, където озлобеният е в своята стихия. Тъй че е безсмислено да се опитвам да взема реванш, встъпвайки в лишени от смисъл битки именно на това поле, на полето на глупостта. Тоя, чиито разсъдък е щогоде здрав (щото всеки един от нас по своему си е безразсъден де, по своему си е глупав, това поне никой не може да отрече!), е длъжен да постъпи все пак по-умно и да се оттегли от безсмислени сражения на арената на глупостта, вдъхновявани от озлобеността. Умният човек неизбежно ще бъде съвсем опозорен ако допусне глупостта да се сражава с някакви си там озлобени и оглупели заради злобата си индивиди, и то на тяхна територия, там, където им е силата – полето или арената на глупостта. За да не допусне това той е длъжен да се оттегли от това поле, което не е вече позорно, не е бягство, а чисто и просто е умно. Умният, оня, който държи разсъдъкът му да не помътнее, следва да постъпва що-годе

умно и в най-глупавите ситуации, в които глупавите и озлобените хора го въвличат. Това – от една страна. Но що-годе умният човек, човекът с що-годе свеж и здрав разсъдък и също така с неопорочена от злоба душа следва, безспорно, на действията на злобаря да отвръща с добро. И тук е големият проблем: може ли когато на злото отвръщаш с добро да помогнеш на озлобилия се да се освободи от жестоката примка на собствената си озлобеност? Та нали няма никаква адекватност: как тогава твоята доброта може да доведе дотам, че да се пропука черупката на нечия озлобеност? Злобният, озлобилият се, отмъстителният, омаяният от злоба и завист човек (който, прочие, в това си състояние, е почнал да губи най-значими части от човечността си, почнал е да ги погубва!) дали разбира само от зло – или може някак да се повлияе от твоето добро, та да почне да се отървава малко по малко от злобата си? Ето за това мисля все по-често. Как да направя така, че да не допусна разни агресивни злобници да ме въвлекат в битка, в която те са така силни, а аз съм така слаб, именно, в битка на полето на злото, на злобата и на озлобеността? А ще мога ли някак аз да ги предизвикам те да навлязат в полето на доброто, на добротата, където има шанс да очистят душите си от отровата на толкова измъчващата ги злоба? Склонен съм да мисля, че доброто има такава духовна и онтологическа мощ, която е способна да порази всяко зло, всяка озлобеност, дори и най-патологичната. Човек злобее защото е в някакъв смисъл нещастен, понеже чувства непълноценността си и се измъчва заради нея. Всеки човек обаче си има и ценни качества, толкова щедрият Бог все нещичко всекиму е дал. Какъв смисъл има да завиждам, примерно, на някой, че умее по-добре от мен да рисува, да пее, да пише и прочие? Той, да речем, умее да пише, аз пък, да допуснем, умея да... се веселя, да се наслаждавам на прелестите и на сладостите на живота. Примерно говоря, просто давам пример. Всеки все нещичко умее, все в нещо е силен или добър. Лакомията да бъдем най-велики, т.е. във всяко отношение да бъдем найдобри, според мен поражда завистливостта, която пък подхранва озлобеността. И на това основание вече, като добавка, като аксесоар, се явява и глупостта. Тази е взаимната връзка на тия човешки слабости и пороци. Ето, един пример, който сега ми изплува в съзнанието: Б.Борисов се мъчи във всяко отношение да бъде най-добър, във футбол, в политика, в шах, в какво ли не, напъва се да говори умно, от всичко му се ще да ни убеди, че разбира, което, както и да го погледнем, е израз на комплексираност заради непълноценност, а в резултат на всичко това продължава да прави глупост след глупост. На обречените на гибел

4 Бог първом отнема разсъдъка. По глупостите, които почва да прави даден човек, разбираме, че той е тръгнал към гибелта си. За да спре да се хлъзга към нея явно трябва да потуши лакомията и манията си, че е найвелик, че е непогрешим и прочие, което е твърде трудна работа, а пък после да срази и победи озлобеността си, та в крайна сметка и да престане да прави чак толкова много глупости. Да се кажат тия неща на един оглупял човек обаче не е достатъчно да му помогнем да се очисти и от злобата, и от глупостта си. А в такъв случай дали изобщо с нещо можем да му помогнем? Великият Кант твърди, че срещу глупостта лек няма. По логиката, която тук се опитах да изложа и разкрия излиза, че и срещу подхранващата глупостта озлобеност няма лек. И срещу лакомията да си найвелик, излиза, също няма лек. И срещу завистта явно няма лек. Странна работа! Много е тежко! Не знам какво да мисля. Не знам какво да правя... Иде ми на ума да приложа "смесена тактика" в конкретния случай, който ме терзае тия дни. Нали от известно време пиша книга със заглавие ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ: как да направя проект на бъдещето си?, та затова тая тема ми е близка. Та значи с поредица от зли и добри "удари" май трябва да покажа на разпасалия се злосторник, че няма да капитулирам, както, предполагам, му се иска. Той иска да ме погуби, да ме въвлече в безсмислени битки, да ме закара на полето на мерзостите, където е най-силен. Иска, предполагам, и то съвсем несъзнавано, да направи така, щото аз да изразходвам цялата си жизнена сила не за онова, в което съм добър и силен (примерно да си гледам работата, а работата ми е да обучавам младите във философията и да пиша книгите си), а за някакви си там щуротии, за безсмислени битки, за административни лудости-абсурди и пр. Иска да ми навреди като ми попречи да си върша любимата си работа, отклонявайки ме в принудителни сражения, които съвсем не са ми по вкуса. Но аз, бидейки изследовател по дух, мога да рискувам и да дръзна да се захвана за всичко, и то тъкмо с изследователска цел: всичко е жизнен опит, който ни помага, при подобаващата нагласа, да помъдряваме, не да оглупяваме. Та и в най-безсмислените битки дори на полето на глупостта има риск аз да започна да се облагодетелствам с мъдрост, а пък злосторникът все повече и повече да започне да оглупява. Повтарям, така е защото и доброто, и духът, и мъдростта, дори и умът, разсъдъкът, интелектът, да не говорим пък за разума, имат страхотно онтологическо превъзходство над злото, озлобеността, безразсъдството, неразумността. Най-много злосторникът, въвличайки ме в своите си тъпи битки, иска да порази ако не духа ми, то поне тялото ми, явно му се иска да му натика поне в гроба? Понеже

добре знае, че не съм здрав телесно, понеже добре знае, че имам болно сърце. И въпреки това продължава да натиска найзлобно, отмъстително и жестоко. Явно това му е целта: да ме умори, да ме убие. Крайната патологична злоба дотам води. Няма как да е иначе. Доброто и мъдростта са признак на живот, дори на вечен живот, докато злобата и глупостта са слугини на смъртта. Те са адови прислужнички. Няма как да е иначе. А битката на Бог и на верните Божии чада, опитващи се да вървят по пътя на доброто, е битка с всички адови сили. Става дума за оня велик прадревен и вечен онтологически конфликт на доброто и злото, който никога няма да престане. Но да не дълбая повече. Да спра дотук. Да не стане прекалено скучно от толкова много "философии". Аз знам, че този текст сега го чете и оня човек, който от около година ме е намразил така, че прави всичко, както излиза, да ме убие, да ме ликвидира – и като учител, и като пишещ човек, и като индивид, и като всичко. Аз и в очите го запитах тия дни: добре, защо ме мразиш така? Святка с очи и мълчи: това е същинска бесовщина, страшно е! Трагична работа! Тъжна работа. Какво искаш от мен, хора сме, човеци сме що не мирясаш поне малко? Какво изобщо искаш от мен? Искаш да ме няма ли? Да, но Бог ми е дал живота, не ти. Той и ще реши кога да ми го отнеме. Защо си се загрижил така за мен и непременно искаш колкото се може по-рано да ме лишиш от живот, да ме убиеш? Ето и това искам да попитам този човек, за който добре знам, че всекидневно чете тия мои текстове в блога. Сам ми е казвал, че аз съм бил неговият кошмар, че моят блог бил неговият кошмар. Не мога да разбера дали е възможно този човек да осъзнае поне това: ескалацията на злото, крайната, патологична отмъстителност, до добро не води и всичко в този живот се връща върху теб самия! Да, всяко зло, което някому си причинил, като бумеранг неминуемо се връща връз теб самия. Или върху най-скъпите ти. Ето затова е така глупаво да причиняваме зло на друг човек. Всъщност не нему, а на себе си вредим, ама как да осъзнае глупакът, оглупелият такова просто нещо?! Така е, щото има Бог и Той всичко вижда. А Той, нашият така добър и мъдър Бог, е и справедлив. Той бди да се съхрани онтологическия баланс. Колкото зло си сторил някому, толкова и на теб ще се върне. Правиш ли добро и ти самият ще живееш в преизобилно добро. Ще се радваш на преизобилно добро. И какъв е тогава смисълът да вредим и да причиняваме злини на другите - та нали по този начин на себе си причиняваме същите, адекватните злини? Какво безумие е това? А върхът на безумието е този: да пожелаеш да убиеш, както в моя случай, един човек! Както, фактически, иска да стори с мен безумецът, за който ви

споменах. Така ме мрази, че, изглежда, на гроба ми ще играе ръченица! Дотам са ескалирали нещата. Наистина е страшно! Искайки да причиним другиму болка, на себе си всъщност я причиняваме. Мъчейки други хора и изпитвайки при това някакво извратено удоволствие, явно сме оглупели дотам, че дори не усещаме мъката, в която се пържи собствената ни душа. Ето това е най-страшното! Злобният неминуемо става садист, иначе няма как да издържи товара на цялото страдание, което неминуемо му се стоварва. За да не се пръсне душата му и сърцето му от злоба, изходът е този. Каква трагедия!!! Има в блога ми от известно време един човек, който под всяка моя публикация пише някакви си свои неща, разкази за свои преживелици и страдания. Роптае ли роптае всекидневно. Да, за Румен Бърцов говоря, поне така се представя. От Криводол. Отвсякъде са го изпъдили и човекът намери от известно време пристан тук при мен. Обявили са го за неспасяемо луд, а пък на моменти той пише за отмъщения и за онази жестока участ, който всички нас ни чака, защото не се трогваме от бедите и от кошмарите му. Пише за някакви котки, които няма с какво да храни, а себе си, предполагам, храни с треви; котките, за жалост, треви и корени не щат да ядат, те са големи хитруши. А ний, хората, всичко ядем. Някои дори стават копрофази (иде от копрофагия; какво значи сега не ми се обяснява, щото е гнусно). Всякакви хора има в нашия многолик човешки свят. Та този Бърцов стои в блога ми и всеки ден стене. Човекът иска и зове за малки прояви на състрадание, на съпричастност и на човечност. Никой изобщо не му обръща капчица внимание. Даже ме съветват и аз да го изгоня. Аз обаче дори го чета. Нямам време да влизам в диалог с него, понеже съм се унесъл в други работи. Прощавай, Румене! Аз също съм луд човек, който няма време да ти обърне внимание! А ми се ще да си поговорим най-човешки. И някога ще го сторим. Дръж се, човече! Ето, виж какво правил Диоген киникът, на когото тия дни поместих още една картина. Трябва да издържим на всички изпитания. Докато смъртта не ни отърве от кошмарите и абсурдите на този свят. Проблемът обаче не е този, а другият, истинският свят. Не този живот, а вечният живот. Там е проблемът. Аз за това говоря и се мъча да предразположа и други да се замислят. Едва ли успявам, ама продължавам. Тъп, но упорит съм... Чувствам, че този Румен е страдащ, но добър човек. Страданието в този наш свят си върви ръка за ръка с добротата. Злите хора, предполагам, ликуват и танцуват от радост, а добрите се мъчат и понасят предимно какви ли не удари. Злите, предполагам, са най-щастливи когато причиняват страдания на друг човек. Висшата им форма

5 на радост, щастие и задоволство, предполагам, е когато разтерзаят един човек дотам, че, както се казва, изтръгнат душицата му да остави бездиханното тяло. Най-щастливи са когато убият човек, другояче казано. Ужасна трагедия е това: да се радваш, когато причиняваш смъртта на ближния! Безумнико, спри се, осъзнай се! Ти себе си убиваш по този начин? Или ти себе си вече си се прежалил и твоята усърдност в причиняване за зло на друг човек е израз на това, че сам вече си мъртвец?! Боже, милостиви Боже, само ти можеш да помогнеш на такива мъртъвци, възкреси ги за нов живот! Спаси душите им, Боже! Отърви ги от бесовската, от сатанинската злоба! Смили се над тях, Боже! Смили се над нас, мили Боже! Да, само Бог може да прави чудеса. Ние, смъртните – не, ние не можем. Слаби сме, затова не можем, това не е по силите ни. А Бог всичко може. За нас найчудесното е това да повярваме в добрината на своя Велик, Мъдър и Преблаг Създател с такава чиста вяра, че поне малка частичка от неговата сила да прелее и в нашите вени. Ето затова съществува вярата. Вярата в Бога, не някаква друга, извратена вяра. Само вярата може да победи злото, само тя лекува душите. Само Бог, предполагам, може да спаси някои души като ги отърве от сатанинската примка на буйстващото зло, но това не ни пречи на нас, човеците, да опитваме и ний да сторим това. Щом опитваме, щом се съпротивляваме, милостивият Бог ще ни придаде от своята сила. Ако обаче стоим бездейни няма как да ни подкрепи... Стоп. Спирам дотук. Простете, ако ви досадих до смърт. Вие сами сте си виновни. Кой ви накара да четете и дори да дочетете до края това есе?!

ТАКА ИЗГЛЕЖДАТ КОРИЦИТЕ НА ДЕВЕТТЕ ДОСЕГА ИЗДАДЕНИ КНИЖКИ НА СПИСАНИЕ ИДЕИ

ТАКА ИЗГЛЕЖДА КОРИЦАТА НА ВЕЧЕ ОТПЕЧАТАНАТА НОВА КНИЖКА НА ИДЕИ, КОЯТО ТИЯ ДНИ ТРЪГНА КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ СИ

леми; негов автор е г-н Константин Константинов; та ето какво ни казва този човек: Като пожелателно мислене приемам и съм съгласен с коментара на автора. Но в порядъка на реалистичното мислене силно съм разколебан във възможността електората да реализира на практика един такъв мъдър резултат. Независимо че Иван Костов е непрекъснато атакуван и компрометиран за какво ли не страхът от евентуален негов изборен успех плаши комунистите и ченгетата изключително много. И те отсега вземат допълнителни мерки за да внесат допълнителен шум в съзнанието на масовия избирател: Изкарват от нафталина Кеворкян – озлобен и очевидно огладнял. За Кунева вече е ясно каква ще бъде нейната роля. Реанимират постепенно Жорж Ганчев (трудна задача, но България има доказано добри реаниматори от ДС). И последното – връщат отново Стоян Ганев, който ”размишлявал” върху нов политически проект. В цялата си история нашето общество е било характерно с това, че ”акълът му идва все отпосле”. Та се страхувам, че и сега стадото ще тръгне след поредния ”спасител”. А не след онзи, който му обещае ”кръв, пот и сълзи” – за да достигне цялото общество до един благоприятен изход. Дано страховете ми не се оправдаят, но като гледам… БОКО, ПЪРВИЯТ ТЪРЧИ-ЛЪЖЛЬО НА РЕПУБЛИКАТА НИ

БАБАИТИ ВОГЛАВЕ С ГЛАВНИЙ БАБАИТ

В ЦЯЛАТА СИ ИСТОРИЯ НИЙ, БЪЛГАРИТЕ, СМЕ ИЗВЕСТНИ С ТОВА, ЧЕ АКЪЛЪТ НИ ИДВА ВСЕ ОТПОСЛЕ

Ще пляскаме руснаците, ще шляпаме холандците... Източник

Публикацията от преди известно време под заглавие На идващите избори битката трябва да е: народът срещу мафията, другояче казано, Костов срещу Бойко предизвика доста коментари, ето един, който е написан преди два дни и ми се вижда интересен и поставящ важни проб-

ДНЕС Е ЕДИН ХУБАВ ДЕН ЗА БЪЛГАРСКАТА ДУХОВНОСТ – И ЗА БЪЛГАРСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ!

27 септември 2012, четвъртък Днес е изключителен ден за мен, случиха ми се две – не едно, а цели две! – твърде вълнуващи и радостни събития! Истински щастливец съм аз днес, явно и звездите, дето са на небето (не тия във "ВИП-Брадър", естествено!), са твърде

6 благослонни към мен днес. Ето и двете събития в тяхната последователност. Първо, с куриер от София ми бяха доставени няколко бройки от новоизлязлата книжка на списание ИДЕИ, списанието, което издаваме с група приятели вече четвърта година! Безкрайно съм щастлив, че ето, издържахме в невероятно големи трудности и успяхме да издадем деветата (!) поред книжка на списанието от създаването му досега! Както искате оценявайте моята емоция, но аз в днешния ден се чувствам горд, че заедно с неоценимата помощ на приятели успяхме да направим това необичайно свидно за нас жизнено дело – или дело на живота ми.

Съзнание ИДЕИ се роди преди 4 години като идея в душата ми и ето, успяхме да сбъднем този замисъл; оказа се, че нямало невъзможни неща! Ще заявя пак, че разглеждам списание ИДЕИ в някакъв смисъл за свое, за мое скъпо чедо или дете. Дано това "свое" и "мое" не са прекалено дразнещи: но аз все пак съм инициатор за създаването, главен и всякакъв друг редактор, коректор, предпечатен оформител, един от активно пишещите в него автори, един от двамата художници на корицата, разпространител, главен спонсор и какво ли не още; за каквото още се сетите, и такъв съм. Затуй чувствам списанието като свое свидно дете или чедо. Разбира се, не съм ревнив родител и ще се радвам, ако и други обикнат детето ми колкото мен – и почнат да го наричат "мое" или "свое". Само ще се радвам да има повече такива хора един ден, дай Боже! Простете за слабостта, простете за емоцията, но така чувствам нещата, така ги и пиша. Държа списанието ето в този момент в ръка, и ако щете ми вярвайте, сълзи напират в очите ми – такова умиление чувствам! А пък то мирише така упойващо на лепило, че

чувствам същото, каквото чувства младият татко когато опре глава о пелената на детенцето си! Прочее, нямам влечение към дишането на лепило, но много си падам по миризмата на нови книги и списания. Омайваща е, очароваща е! Но стига толкова, че май прекалих. А сега иде още по-сюблимната част. Хванете се здраво за стола, да не вземе някой да падне от него. Ето второто радостно събитие, което ми се случи днес: Днес толкова любезната директорка на училището, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив (нали си спомняте, аз преди около годинка точно по това време предложих туй училище да приеме името на Стив Джобс за патрон!), г-жа Стоянка Анастасова ме повика в кабинета си за да ми връчи заповед за наказание "Последно предупреждение за уволнение". Получих заповедта, а какво е естеството на "провинението" ми съвсем скоро ще научите. Смехотворно е, сега само туй ще кажа. Сега-засега също ще намекна, ще хвърля известна светлина върху загадката като подхвърля, че г-жа Директорката силно ме намрази и реши да ме ликвидира ("отстреля") от момента, в който моя милост предложи училището да носи името на Стив Джобс (вместо толкова милия на нечии сърца "Ленин"!). После последваха разни активности на г-жа директорката, целящи отмъщение, та се стигна тия дни до този неин триумф: заповед за моето "последно предупреждение за уволнение". От този момент всекидневно и ежечасно ще бъда дебнат от административните цербери като крайно опасен и вреден за народното благо "елемент", понеже, като капак на всичко, съм и философ, т.е. работата ми е да "мътя" мозъците на учащата младеж – като й помагам да мисли и да търси истината. Нали се знае, нашата образователна система отчита като скандално "мътенето на мозъци" на учещите, т.е. мисленето, особено пък самостоятелното търсене на истината, за нея е съвсем скандално, вредно и дори, оказва се, строго забранено! Вече се консултирах с адвокат и ще обжалвам тази заповед и по съдебен път, а също така като се оплача на... г-н и гжа "Гарван-гарвану око не вади", т.е. на повисшестоящите ръководни органи на образователната институция, включително и на многоуважавания мой състудент от СанктПетербург, сега Министър на образованието Сергей Игнатов. Ще пиша и до Омбудсмана на Републиката. Ще си търся правата против административния произвол на самозабравили се гербовашки директори навсякъде, понеже, за тяхно сведение, съм длъжен да донеса, ние, българите, се опитваме да живеем в цивилизована, демократична и свободна държава, явяваща се член на Европейския, а не на Съветския съюз. Апропо, бях заплашен, че ако продължавам да давам гласност чрез блога си

на тази административна сага ще последва следващата, най-висша степен на санкция, именно уволнение, т.е. уважаваната гжа администраторка почна да се изживява и като интернетна цензорка, като боркиня срещу свещената за всички нас, но особено за философите като мен, свобода на мисълта – и на словото. Което на мен специално ми иде, признавам си, възнанагорничко, щото сега не е 1953-та година, а 2012-та! Та да видим утре дали ще ме уволни г-жа Директорката за този мой кратичък текст. Било това, представете си, "проява на нелоялност спрямо институцията"! Аз пък смятам, че да се казва истината за абсурдните действия на самозабравили се администратори е проява на най-автентична лоялност спрямо институцията. Понеже е за доброто, за достойното бъдеще на съответната институция. И това ще се разбере съвсем скоро... Както и да е. Спирам дотук. Тия са двете възхитително хубави новини, които исках да доведа до знанието на читателите на моя блог. Днес беше един хубав ден не само за българската духовност - найдуховното философско списание у нас, списание ИДЕИ, е на път към ръцете на читателите си! - но също така и за... българската демокрация! Борбата за тия две "неща" съвсем не е завършила, напротив, тя едва тепърва започва. Тя се възобновява всеки ден. Тях трябва да ги пазим като зеницата на окото си. Щото са найдрагоценното, което имаме. И за което си струва изобщо да живеем... ДИОГЕН-КИНИКЪТ СЪС СВОЯТА БЪЧВА, С ФЕНЕРА И С КУЧЕТАТА

МЕДИЙНАТА ЦЕНЗУРА ЗАПОЧВА ДА НИ ЗАДУШАВА ПО НЕПОДОЗИРАНИ НАЧИНИ, ВКЛЮЧИТЕЛНО ВЕЧЕ И В ИНТЕРНЕТ

27 септември 2012, четвъртък На едно място чета следния коментар, касаещ проблем, с който и аз самият се сбъсках преди известно време: читатели на блога, на които имам пълно доверие, ми съобщиха с безпокойство, че явно блогът ми е "хакнат", тъй като при опит за влизане в него се появявали някакви стран-

7 ни предупреждаващи съобщения в смисъл, че "който влезе в този блог има опасност да зарази компютъра си със зловреден софтуер" или нещо подобно. Ето какво пише в тази връзка този човек, нарекъл се "1 наум", който явно е значително покомпетентен по тия въпроси от мен (аз, признавам, съм изобщо некомпетентен), а по-долу можете да прочетете и кратък мой коментар по повод на ценната информация, която той по този начин ми даде; та човекът пише между другото ето това:

... Някак си неусетно, въпреки, че я виждаме, обсъждаме и критикуваме, медийната цензура започва да ни задушава по неподозирани начини. Ето какво открих днес при опит да вляза в страницата на e-vestnik: Появи се вместо нея следното съобщение: “Страницата е докладвана като атакуваща и беше блокирана”. Когато продължих напред се показа дълго съобщение за направена от Гугъл диагностика, според която този сайт е докладван като подозрителен, но… според данните на самата диагностика той изобщо не е опасен... ... Сайтът е посочен като подозрителен – посещението му може да навреди на компютъра Ви. Какво се случи, когато Google посети този сайт? От общо 31 страници, които тествахме на сайта през последните 90 дни, без съгласието на потребителя злонамерен софтуер бе изтеглен и инсталиран в резултат на 0 от тях. Предишното посещение на Google на сайта бе на 201209-26 и там не бе открито подозрително съдържание през последните 90 дни... ... През последните 90 дни evestnik.bg не изглеждаше, че функционира като посредник за заразяването на сайтове... Обърнете внимание, че според самия Гугъл сайтът е безопасен. Обърнете обаче особено внимание и на последното изречение. За мен то е кристално ясно – другарите милиционери и явор-колевци са започнали (според мен е само проба засега) да хакват неудобни за властта сайтове, така че да ги правят съмнителни за Гугъл, вследствие на което се изписва и съответното съобщение, спиращо потребителя да продължи, плашейки го с тежки последици за неговия компютър.

Така работят отново другарите милиционери – първо с “мека цензура” да отказват читателите, които в мнозинството си са софтуерни лаици и не биха рискували да отворят страницата. Случката с рапърите е само симптом, случката с e-vestnik – рецидив. Това дотук беше от съобщението, което силно ме заинтригува и по тази причина приведох тук най-важните според мен пасажи в него. А ето сега и моя коментар в тази връзка, който написах на същото място, където намерих самото съобщение: Не че искам да се правя на "незнамси какъв", на "значим", на "интересен" или на "важен", но и на мен преди няколко читатели на блога ми се оплакаха, че при опити за влизане в блога ми се били появявали съобщения, че на този адрес се разпространявал "зловреден софтуер"; аз самият попадах на такива странни съобщения. Не съм в тая сфера никакъв познавач, та горната информация на "1 наум" хвърля известна светлина върху проблема, с който и аз се сблъсках. Много приятели ми казаха, че били получавали такива съобщения и ме призоваха да взема мерки. При това блогът ми е към най-официална платформа (или как се казва там?) за блогове (www. Blogger .com) и тия, които я правят, едва ли биха допуснали наистина да се разпространява по такъв един начин този "зловреден софтуер". Аз още тогава си помислих, че явно някой слага плашило та да пъди от блога ми читателите му; явно интуицията ме е насочила още тогава да мисля във вярната посока. Ето, сега излиза, че е напълно възможно и другарите от отдела за контрол на виртуалното пространство на пропагандното "Министерство на истината" да осъществяват по-широкомащабна акция за предпазване на интернетните потребители от сайтове и блогове, в които, по употребяваната от тях терминология, човек можело "да се зарази" със "зловредни" или просто с "вредни" мисли! :-) Интересното е, че тия същите, дето си позволяват такива блокиращоцензуриращи интернетната свобода акции, явно са толкова невинно тъпи, че сами се издават като пускат такива съобщения за "възможността за заразяване" с някакъв митичен "зловреден софтуер"... РУСНАЦИТЕ В КОМБИНА С БОЙКО НАМЕРИХА НАЧИН ДА НИ СКРОЯТ АТОМНАТА ШАПКА “БЕЛЕНЕ”, КОЯТО ЕДИН ДЕН ЩЕ ОТНЕСЕ И МАЛОУМНИТЕ НИ ГЛАВИ септември 27, 2012 На снимката: Ужасяващи последици от чернобилската радиация. Върху

мозъците и умовете последиците са още по-кошмарни! Това беше наистина впечатляваща симулация на отказ от АЕЦ “Белене”. Бойко бомбастично се отказва, а след 6 месеца проектът рестартира с “американски инвеститор”. Въпросният “инвеститор” – „Глобъл пауър консорциум”, няма никаква корпоративна история. Фирма със същото име мога да регистрирам и аз. Най-добре – в щата Делауеър.

Въпросният инвеститор не иска нито държавни гаранции, нито договор за изкупуване на енергия. Всъщност това беше офертата на руснаците, когато искаха те да строят централата. Реално обаче на света няма АЕЦ, построен без държавни гаранции. Дори в САЩ това не става. Проектите са твърде дългосрочни и много лихви се трупат, та да се строи на общ бизнес риск. Т.е. това дето го няма никъде по света, и го няма и в САЩ, сега изведнъж някой щедър инвеститор решава да го прави в България! Сега трудно ли е да се сетим, че руснаците са си направили фирма в САЩ, намерили са няколко банки и фондове да посредничат срещу комисиона и са се появили да строят Белене? Та те дори обявиха, че ще преговарят с Атомстройекспорт да довършат обекта. Интересно е какво ще стане с тезата за ядрения риск. Преди отказахме на Русия с аргумента, че не можем да поемаме ядрен риск за чужда централа. Дали сега ще приемем същото, ако централата е привидно американска?! (Dobri Bozhilov) Това пише Д.Божилов във Фейсбук. Счетох за нужно да добавя там следния мой кратък коментар: Много уместно питане. Също смятам, че руснаците използват тая плиткоскроена далавера за пълни малоумници, та да

8 си направят изцяло своя чернобилска атомна централа на българска територия. Аз дори предлагам, за да поставим всичко на чиста основа, да вземем да продадем на руснаците не само Северна България, която при взрив в беленската централа ще бъде изцяло заличена от лицето на земята, но и Южна България, та веднъж-завинаги да бъде затрита тая наша многострална земя, и то от нашите любими “братушки”. А като продадем българската земя на руснаците, да изплюскаме парите под формата на фалшиви кебапчета и също така да ги изпием под формата на бързодействаща менте-скоросмъртница, та и себе си да затрием най-после, щото като народ явно съвсем за нищо изобщо не ставаме. Руснаците в комбина с Бойко намериха начин да ни скроят чернобилската атомната шапка, наречена “АЕЦ-Белене”, която един ден ще ни отнесе и малоумните глави, та да мирясаме най-сетне!

предстоиш пред Престола на Пресвета Троица и можеш да ни помогнеш: защото никой, прибягващ към Тебе, не си отива посрамен. Чуй в деня на нашата скръб и нас, които припадаме пред Твоята икона и със сълзи Ти се молим: прогони от нас постигналите ни скърби и печали в този временен живот и не ни лишавай от Твоето всесилно ходатайство и от вечната, безкрайна радост в Царството на Твоя Син и наш Бог. Амин. Представи: Соня Анкова КРАЙНО ВРЕМЕ Е ДА СЕ ОТЪРВЕМ, ДА СЕ ОСВОБОДИМ ОТ ДОМИНАЦИЯТА НА ПРОКЛЕТИЯ МАРКСИСТКО-КОМУНИСТИЧЕСКИ ИСТОРИЧЕСКИ ФАТАЛИЗЪМ! септември 26, 2012

ЕДНА НАЙ-ВАЖНА НРАВСТВЕНА ДИЛЕМА

ЗА БЕЗКРАЙНА РАДОСТ В ЦАРСТВОТО НА ТВОЯ СИН И НАШИЯ ПРЕБЛАГ БОГ

Молитва О, Пресвета Владичице и Богородице, по-висша от Херувимите и по-честна от Серафимите, Богоизбрана Отроковице! Радост на всички скърбящи! Подай утешение и на нас, намиращите се в скърби: защото освен Тебе нямаме друго прибежище и помощ. Ти едничка си ходатайка за нашата радост и като Божия Майка и Майка на милосърдието

Добри Божилов тази сутрин е написал, гледам, едно провокиращо изявление, което публикувам изцяло заедно с кратък мой коментар към него, понеже считам, че това може да породи интересна и смислена дискусия; ето и двата “матрьяла”, първо божиловия: Учебниците ни по история са сбъркани. Там се описват велики и мрачни периоди на държавата, народа, българите. А правилното е да се опишат успехите и паденията на конкретни личности. Един и същи народ при различни царе се представя дълбоко различно. Всъщност царете са мениджъри на своята страна, работещи в конкуренция с другите царе. Когато има добър и умен цар, държавата е добре. Когато е калпав – държавата е зле, въпреки че народът е съвсем същия, и държавата е същата. Това означава, че не е правилно да учим за България при Симеон. Правилно е да учим за Симеон и неговата България. Внушението е изключително важно. Нас ни възпитават социалистически, поставяйки

държавата и народа на първо място. Колко велики сме били българите. Не сме били велики. Все едни и същи сме си били. Променяли са се само мениджърите и те са били велики или не толкова велики. Симеон наследява военно разклатена държава, а я оставя като военно чудовище. Синът му наследява военно чудовище, а я оставя като пародия и лесна жертва на всякакви варвари и плячкаджии. По времето на Луи Четиринадесети френската флота доминира моретата и англичаните са натикани на дъното на морето. При сина му Луи Петнадесети англичаните натикват французите на дъното на морето. Русия на Екатерина е тотално доминираща сила в Европа. Синът и Павел е смешка. Сърбите при повечето си крале са смешна държава, но при някои като Стефан Душан, са много по-велики от нас. Личностите правят историята, а не аморфни маси като “народа”, който в общи линии винаги едно и също прави – консумира, произвежда и се размножава. Ако днес станем велика нация, това ще е не защото сме велика нация, а защото Бойко Борисов (например) е велик лидер. Ако не станем велика нация ще е не защото сме боклуци, а защото лидерът за нищо не става. Трябва да честваме успелите личности, а не да си приписваме техните заслуги… Ангел Грънчаров: В някакъв смисъл г-н Божилов в този случай е напълно прав. Личността в историята има решаващата роля, личностите, не “масите” (“народните маси”) правят историята: крайно време е да се отървем, да се освободим от тоя проклет марксистко-комунистически исторически фатализъм и детерминизъм! Всичко в човешката история зависи и се прави от личности, които моделират “масите” както си искат, просвещават ги, активират ги за едно или друго, вдъхновяват ги или ги обезсърчават. Народите общо взето не се менят кой знае колко, менят се колкото се менят и самите личности в индивидуалния си живот: уж се променяме, уж “растем”, а пък в дълбините си, там, където е най-значимото и съдбовното, си оставаме все същите, оставаме себе си. Тъй че тоя път подкрепям г-на Божилова! Да добавя още нещо. Тотализиращият, а аз го наричам “едропанелен” исторически подход на марксоисториографите обезличностява живия исторически процес, лишава го от неговата човечност – като нивелира личностното, човешкото в него за сметка на предвзетата “научност” и “обективност”. Поради това такива историци ни дават само бледи, абстрактни и кухи обяснителни схеми, а не реконструкция на живия и пропит от личностност конкретен исторически процес в цялата му пълнота. Особена полза от учене на такъв тип история няма,

9 защото тя не може да докосне с нещо личността на учениците. И понеже е твърде скучна една такава история, тя постига само два резултата: отвращава младите от историята, т.е. убива историческото им чувство, и, на второ място, съдейства за затъпяването им, за превръщането им в лесно манипулируема податлива на дирижирани настроения тълпа. Изглежда и точно такава е предварителното поставената “социална заръка”, на която тия историци така самоотвержено служат… ТО ЗАТОВА И СЪЩЕСТВУВА СП. ИДЕИ: ДА ПОМОГНЕ ПОНЕ МАЛКО ДА СЕ РАЗВИДЕЛИ, ДА СЕ РАЗСЕЕ ТЪМНИНАТА, В КОЯТО ПРЕБИВАВАМЕ И ЖИВЕЕМ

25 септември 2012, вторник

Вчера ми съобщиха от офиса на издателство ИЗТОК-ЗАПАД (в чиято печатница се печата списание ИДЕИ), че новата, 9-та от създаването му през 2009-та година и втора за тази година книжка на списанието е отпечатана, е излязла от печат! Днес мой човек в София ще получи отпечатания тираж и ето, отново ще започне одисеята по разпространението на списанието. Разбира се, даже самото съществуване на списанието продължава да се държи в пълно информационно затъмнение: с нищожни изключения нито една медия не дръзна да направи малък благороден жест към него, сиреч, да му направи "реклама" - като поне съобщи на бъдещите му читатели, че такова списание изобщо съществува. Изобщо не им пука, че това списание работи за личностното, духовното, гражданското въздигане и укрепване на българската младеж. Мълчат по тоя пункт като онемели, като бездушни и безжизнени, мълчат като мъртъвци.

Което на мен ми показва, че този най-грозен, тъп и инатлив български рефлекс, за който пише още проф. Иречек, а именно, че сме такива, че с всички сили пречим, вредим на ближния, който се опитва да направи нещо ново, ценно и полезно, правим така да му разваляме работите и в същото време да изживяваме някакво извратено удоволствие от това, та значи този нашенски рефлекс сякаш вече е станал автоматизиран, несъзнаван, станал е неделима част от манталитета и от същината ни. Както и да е де, и тук историята се повтаря: всички стоят, мълчат, дебнат кога списанието ще загине, та да си отдъхнат блажено: дразнителят веч го няма, летаргията ни пак възтържествува! Е, списание ИДЕИ няма да загине, то продължава се държи, нещо повече, заяква и гордо възправя снага, независимо от "кризата" и от беднотията, независимо от бесовската оргия на простащината и на скудоумието из нашите земи! Продължавам да търся начин списанието да пробие, да стигне до читателите си, независимо от информационната блокада и изолацията, която неговите "благожелатели" му устроиха. Книжарите, които мислят единствено за печалбата, продължават да не го щат в книжарниците си, щото било "непечелившо", "непазарно" и щото вече нямало "пространство", тъй като всичко е натъпкано с разните му там чалга-книги и чалга-списания. В интернет списанието обаче се разпространява, има си вече трета година и абонати (кампанията за абониране за следващата година продължава да тече), има си верни фенове, които помагат за разпространението му в няколко български града. Тия дни обмислям обаче една нова идея, която се свежда до това списанието да намери пряк път до тия, за които се прави, именно до младите хора, до българската младеж, именно до учениците от горните класове и до студентите. Ето какво измислих за момента. Изхождам от това, че даже българските учители (с нищожни изключения), да не говорим за академичните среди, де факто обърнаха гръб на списанието. Имаше неколцина многопоказателни примера: някои от тях се заинтересуваха, обещаха да сътрудничат като автори, да помагат за разпространението му сред своите ученици и студенти и пр. И всичко обаче свърши докато излезе по една или две техни статии: за жалост, такива сме! Все гледаме далаверата. Щом излязоха статиите им, тия хора минаха в нелегалност и забравиха другите си обещания. Е, тия примери не са много, но са достатъчни. Ето защо за момента и на учителите, на философите, на академичните среди също не може да се разчита, било поради манията за величавост на някои от тях, било поради фактическата бездуховност, която ги тресе, било поради други фактори от предимно психологическо естество, примерно, мързел, бедност, апатия,

отдаденост на презряното живуркане и на спокойствието. Стигна се дотам, че даже и някои от най-близките ми сътрудници и помагачи взеха да ме съветват да погреба списанието! Но и сам-самичък да остана, докато шавам, ще работя по него, ще го правя, ще го издавам: най-тържествено им го обещавам! Аз, господа, съм голям инат, аз съм страшен и непоправим инатчия! По тази причина решавам да заложа на младите: и като автори, и като помощници за разпространението на списанието. В това последното отношение е и моята оферта към ония, които искат хем да помогнат списание ИДЕИ да се запази, хем също така и нещичко да спечелят, щото всяко усилие трябва да бъде възнаградено. Ето за какво става дума. Всеки, който иска да помага за непосредствено разпространение на списание ИДЕИ сред познатите и сред приятелите си, сред съучениците и състудентите си, може да се свърже с мен по имейла и ще получи толкова книжки от всички броеве, колкото прецени, че ще може да продаде (и найвече от последните 3-4 броя, от които имаме най-много неразпространени, непродадени книжки). Ще получи 50% отстъпка от коричната цена на списанието, т.е. половината от цената от 5 лв. за книжка ще бъде за него. Ще има и известен материален стимул, може да си изкара и някакви пари. Няма никакви проблеми, ако се появят и такива, да разпространява списанието и в средите на т.н. работническа младеж, т.е. работещата младеж (ако приемем, че ученето не е работа, въпреки че то също е работа). Тази ми е идеята, такава ми е офертата. Интересно ми е дали ще се появи някой да приеме, да се заинтересува, да помогне, да направи нещо добро, бих казал нещо благородно. Да стане нещо като "нов Паисий": та нали Паисий е обикалял България и е разнасял за преписване своята книжка. Разнасял е светлина, духовност, съзнание в тъмното, бездуховно и безпросветно време, в което е живеел. То сегашното време, времето, в което ние живеем, е не по-малко тъмно, безпросветно и бездуховно от времето на оня, на истинския Паисий; ний, българите, кажи-речи постоянно живеем все в най-безпросветни, бездуховни и тъмни времена. То всъщност затова и съществува списание ИДЕИ: да помогне поне малко да се развидели, да се разсее тъмнината, в която пребиваваме, в която живеем. Това искам да предложа. Който иска да помогне, да се включи, да заработи за една духовна кауза и мисия, да направи нещо наистина смислено, да заповяда, да се обади, ще бъде приет в нашия екип, който води страшна битка за духовност чрез правенето и опазването на списание ИДЕИ в това наше жалко и пошло време. Аз апелирам и към авторите в списанието: оставете дребните сметчици, покажете малко по-

10 широк хоризонт, но не на думи, а практически. Помогнете собствените ви идеи да стигнат до повече хора, помогнете за разпространението на своето списание, не стойте като примадони или като паметници на суетата със скръстени ръце: няма кой друг да свърши цялата работа, направете нещичко и вие! Списание ИДЕИ все повече става кауза и мисия и както за всяка кауза и мисия се искат борци, искат се и работници, искат се, да не казвам големи думи, но искат се и апостоли. Аман от презрени дребни сметчици и интереси у Нашенско, няма ли поне малко хора с що-годе по-широк душевен хоризонт?! Няма ли такива сред блогърите, да речем?! А сред медийните лъвове и титани, сред журналистите няма ли?! Ами сред интернетните дремлювци няма ли?! Май няма, изглежда. Май има само самодоволна пасмина от умници и дърдорковци, но на дело да направят нещо - няма и няма такива херои и дейци. Ето, имаше неколцина, които помогнаха списанието да стигне до библиотеки и до сънародници в Канада, в Берлин, в Париж, в Лондон; помогнаха, а после се покриха, пропаднаха сякаш вдън земя! Явно ние, българите, сме и много мързеливи: направим нещичко и после лягаме да си почиваме. Страшни сме, грешка никаква нямаме! Ето, в блога ми идват всекидневно стотици хора, поне 500 човека средно на ден идват, да приемем. Не сто, ами 10 човека да се намерят, които искат да помогнат поне с нещичко, пак ще има смисъл. Пак ще има полза. Пак ще има помощ и подкрепа. Но няма. Да, няма, идват, четат, мотаят се и гордо отминават: "Абе не ме занимавайте мен, моля, с глупости! Аз няма да се принизя да подам ръка! Аз съм велик и дори величав! Аз съм типичен бългрин! Аз действам по рефлекс ето така: умирам си да допринеса сънародниците ми, що нещо правят, да се провалят! Може и да не го съзнавам това, но така правя, щот така се прави по рефлекс". Да, уви, такива сме. И всеки ден го показваме! Пазим си, дето се казва, славата! Стараем се славата ни да не увехне. И затова продължаваме да затъваме в нищета от всякакъв вид и род. И не се смущаваме от това. Ний, българите, явно сме найдеструктивното антикултурно племе на света... ОБЩЕСТВО, В КОЕТО ПОЧТИ ВСИЧКИ СА УБИЙЦИ КАТО ОПИЦ, ЩЕ БЪДЕ УСТОЙЧИВО, СТАБИЛНО И РАЗВИВАЩО СЕ ОБЩЕСТВО! септември 25, 2012 Публикацията в моя блог под заглавие Според защитниците му убиецът Опиц бил… “божи човек”; Божиите чове-

ци обаче не убиват, никога не убиват… предизвика следната изразителна – и много показателна за нравствената и психологическа ситуация, в която като общество се намираме! – дискусия във Фейсбук:

фактът, че не ти харесват погледа също може да бъде причина. А аз да попитам що за малоумник трябва да си че да не си обезопасиш жилището, което е било разбивано 40 пъти?

Vienka Ilkova: Да, но убитият не е бил задържан 92 пъти, а само 20… с 2 присъди и си е излежал присъдата – едно болно и нещастно момче, на което е трябвало да се помогне… но горкият е попаднал пред дулото на пистолета на Опиц…

Svetoslav Alexandrov: Това е поредната тенденциозна статия, рядко изчитам подобни словесни диарии. Не живеем ли в чудесен свят? Днес ние можем да оправдаем всяка една кражба и навлизане в чужд имот, защото извършителят е бил наркоман или е хранил пет деца. А още от училищата ни се втълпява, че наркоманите не са престъпници, а са болни хора. Нищо, че е способен да те пребие или убие за пари, да си получи дозата. Той е болен човек, имайте милост към него! Не само никаква милост, но и човек трябва да си носи пълната отговорност на действията си. Както и никакви клинични пътеки за наркомани. Георги Стоянов: 92 задържания… Горката девойка, която е била влюбена в подобен човек. Полицията не си върши работата, а когато се стигне до инцидент – гражданинът е виновен. Параграф 22, бих казал аз!

Simeon Ivanov: Опиц трябва да е в затвора защото е преправил пистолета си. Не го защитавам. Убийството винаги е и трябва да се третира като най-голямото престъпление. Вярвам на Бакалов и уважавам становището на Грънчаров, но битовата престъпност взема все по застрашителни размери и то не от днес или от вчера. Хората залостват вратите си, слагат решетки на прозорците си. Не смеят да излязат нощем, че дори и през деня. Пребиват и убиват хора по селата за 5 лева.И какво стана и става-престъпниците, мутрите, крадците свободно се разхождат по улиците, а беззащитните хора са като затворници в собствените си домове. Тези беззащитни хора плащат данъци на тази държава и тя е длъжна чрез своите органи да защитава имуществото и живота им. И понеже тя не прави това, хората ще започнат да раздават провосъдие, както намерят за добре. Това са двете страшни неща, които тревожат хората. Трябва да има държава за да няма такива като Опиц.

Emil Madjirski: Днес всеки може да бъде задържан 92 пъти. Причини много. Даже и

Dobri Bozhilov: Много сълзлива статия, идеално опонираща на тоталното мисловно левичарство на 99% от народа. Но истината е по-проста – зад всеки престъпник стоят и мотиви, които са оправдателни – трудно детство, наркотици, лични проблеми и пр. Това не прави престъпленията приемливи. В свободните общества гражданинът има право сам да се защитава от престъпниците, без оглед на причините те да станат престъпници. В социалистическите общества народът лелее държавата да го опази от всичко, което естествено не се случва… Та така. Социалистите, разбира се, отново ще победят. Нито ще има свободно оръжие, нито по-широки права за отбрана. Това е нормално така да стане в общество, в което 99% от народа има ляво мислене, дори ако се мисли за десен. Но истинските правила са съвсем прости – всеки носи отговорност за себе си, и всеки носи отговорност за действията си, носейки рисковете ако навлиза в чужда територия. Бум-бум и се явяваваш пред върховния съдник. Това е правилото на нормалното общество, предполагащо равновесие. Правилата на илюзорните левичарски общества предполагат надежди държавата да ни спаси, които никога не се сбъдват…

Svetoslav Alexandrov: Един път да съм съгласен с Божилов. Томи Томев: Важно беше да се повдигне обществен дебат и в интернет, за битовата престъпност, защото това правителство съвсвм я игнорира. Случаят Опиц беше само един катализатор на този процес. За мен не е важно дали е виновен или не, други ще решават това, важен е дебата.

Dragomir Dragomirov: Но то не само Опиц е потърпевш… слезнете от “копторите” с камери и охранители и си напуснете компа и тръгнете из провинцията… Ще разберете за какво става въпрос! Ми на хората се краде наистина селскостопанската продукция. Буркани със зимнина, вино, ракия, менци и др. съдове от бакър. Желязо, огради, преди месец докато си вкара магарето човека циганин му взема каручката защото е желязна. Животни се крадат, свине, агнета, птици. Е, какво, да чакам да ми изнесат керемидите и тухлите на къщата ли?! След

11 като полицаите спят и държавата не ни поглежда… сами ще се браним. Бачо Ангеле, въпреки че съм ти бати, и затова Ви писах, че Опиц не е виновен. А наркомана е виновен. Па кой как съди то е друга работа. Ти съдил ли си се някога с държавата и с престъпници?! Ангел Грънчаров: Има градация на ценности. Когато ти е реално застрашен животът, в позиция на неизбежна самоотбрана, едва тогава можеш да предприемеш действия, които да доведат до неутрализирането на нападателя, включително водещи до умъртвяването му. Но ако ти е застрашен не животът, а бакърения котел на баба ти, нямаш право да стреляш или да налиташ с брадва. Също така нямаш право да стреляш само защото като той Опиц си се вманиачил на тема бабаитство и ти се иска да изпробваш върху човек новия си самеделен и незаконен пистолет с куршуми “бум-бум” (как се казваха, с изместен център на тежеста ли?). Освен това в някои среди убийството се наказва с убийство и така си представете докъде ще я докараме с самоотбраната и личното правосъдие. Разбира се, държавата трябва да си изпълнява задълженията като пазител на живота и собствеността ни…

Lyubomir Sirkov: Този журналист – Иван Бакалов – е един от най-манипулативните журналисти у нас – и то не от вчера, а вече от доста време насам. Забележете как подхожда Иван Бакалов към случая : почва да ни обяснява, че „наркоманията е социална болест”… В същото време от самите факти, които Иван Бакалов сам изрежда, става ясно, че от страна на ОБЩЕСТВОТО Мариян е получил достатъчно, за да НЕ стане наркоман: Мариян е учил в нелошо училище (Седма гимназия на „Шишман”, на пъпа на София – в същото училище е учил и самият Иван Бакалов), по-късно Мариян се включил в метадонова програма в Центъра по наркомании, лекувал се във Военномедицинска академия… с всичко това журналистът Иван Бакалов е наясно – но въпреки това той предпочита да ни внушава, че „наркоманията е социална болест”, т.е. един вид пак старата песен, че „обществото е виновно”, а Мариян е … разбира се, напълно „невинен”… Не бил 92 пъти арестуван, а „само 14”… „Само” два пъти бил в затвора… И това също е част от манипулативността на този журналист: той се прави, че не разбира. Иван Бакалов се прави, че не разбира, че обществената реакция във връзка с този случай бе толкова силна, именно защото хората у нас ясно виждат в Опиц и в Мариян не просто един стрелял и един убит – а хората преценяват самия НАЧИН НА ЖИВОТ на двамата – и хората у нас, за щастие, все още имат инстинкта да предпочитат

начина на живот на ОПИЦ – пред начина на живот на Мариян. Има и друго, което мнозина пропускат – коментират подбробности, а пропускат най-важното. Разликата между Мариян Я. и Опиц е една и много видима: да, Опиц е убил човек – но за него ТОВА (да убива хора) НЕ Е начин на живот. Докато при Мариян е ясно, че за него постепенно се е превърнало в начин на живот именно това: да обира домовете на хора. Оттам нататък вече всеки трябва да избере в какво общество предпочита да живее. Представете си едно общество, в което почти всички хора са като Мариян – и едно друг общество, в което почти всички хора са като Опиц. Гарантирам ви, че първия тип общество няма да просъществува и 10 години (просто защото няма да има откъде да се снабдява с дрога, пък дори чрез кражба). Докато общество от втория тип – в което почти всички са като Опиц – ще бъде устойчиво и развиващо се общество (защото в такова общество дори такива случаи като стрелбата на Опиц ще бъдат много поредки, отколкото са сега – просто няма да има толкова поводи. а и всички хора ще бъдат много по-спокойни и няма да се хващат за пистолета с повод и без повод).

Dragomir Dragomirov: Благодаря ти много и брависимо! Аз не желаех да влизам в полемика без да знам такива неща за този нещастник-наркоман. Но ми е ясно от първия път че освен с един наркоман разговарям и с две тикви неузрели… за което се извинявам… по-добре да се скапят и да не манипулират приятелите си. Защото едва ли някой друг чете статиите и книгите им… но се подразбира, че ни лъжат. Не да ми казва на баба ми бакъра, но за една тиква зелена ще го строша от бой… па да ходи да се оплаква на арменския поп. Ангеле, Ангеле, ангеле… Ангел ли си или дявол?! Язък че си ял на баща си хляба. Па и твоя приятел Бакалов… ако беше преди 89-та сега щеше да си на почивка на Белене да я строиш. А не да ми драскаш глупости! И не желая да ти чета повече глупостите! Изчезвай! Или сам ще се покриеш! Разбрах колко си философ! Ми ти Ангеле само философстваш, а не желаеш да обменяш мнения… правиш се на велик! Ясен си ми, не ще разговарям повече с Вас, Ангеле! Ангел Грънчаров: Г-н Lyubomir Sirkov, разсъждението Ви е твърде фалшиво и опасно, понеже зад него стои принципът: подобре да се откажем от свободата си заради сигурността, пък дори и в един момент да загубим и двете. Вашата теза би довела до всеобща несигурност за живота на хората и до война на всеки срещу всички, а не до илюзорното спокойствие, което Вие си представяте. Оособено в едно общество

като нашето, в което човек за човека е звяр… Анонимен каза: Йордан Опиц е един убиец. Трябва да лежи в затвора. Тенев каза: Моралните норми са безусловни. Не може да казваш “аз съм добър защото другите са добри”, или “аз съм лош защото другите са лоши”. Човек или е добър човек, или е лош човек, биз значение дали другите са добри или лоши. Господ е казал “не убивай”. Тази заповед е безусловна. Няма значение какъв е другия. Ти не трябва да го убиваш. Че бил наркоман, че имал висящи дела – това няма значение. Господ е казал да не го убиваш. Така че, Опиц е нарушил една от Божиите заповеди и е извършил смъртен грах. Само Господ може да му прости. А той дори не е поискал прошка! Нито от Господ, нито от убития! Анонимен каза: Опиц трябва да лежи в затвора не защото е нарушил божия заповед (аз всеки ден ги нарушавам), а защото е утрепал човек. Нарушил е ЗАКОНА. ОБРЪЩЕНИЕ НА ИВАН КОСТОВ ДО ПРЕЗИДЕНТА ПО ПОВОД ЕДНО ВЪЗДУХАРСКО ИЗЯВЛЕНИЕ НА Г-Н ПЛЕВНЕЛИЕВ септември 25, 2012 Уважаеми г-н Президент, Със следните основания възразяваме категорично на Вашите твърдения пред “Дер Щандарт”: “Ние извършихме найлошата приватизация в цяла Европа – активи за 30 милиарда евро ние продадохме само за 3 милиарда”; и: „… чешкото правителство остави държавните предприятия да работят и започна да им търси стратегически инвеститори.”

1. Вие повтаряте мита, че „активите” в икономиката, завещани от Живковия режим, са стрували 30 млрд., а са били продадени „само” за 3 млрд. евро. Той тръгва от бившия главен прокурор Н. Филчев и се подема като предизборна теза и основна пропаганда на БСП през 2001 г.

2. През призмата на реалната държавна собственост митът се разпада

12 така: В над 95 на сто приватизационните сделки са за акциите (участията) на държавата, а не за активите на предприятията. Цената на държавните участия се определя както от активите, така и от пасивите. При масовата приватизация на сравнително финансово стабилни държавни предприятия акциите им са оценени през 1996 г. на 250 млн. лева, които са 22.08 на сто от подлежащата на приватизация собственост. През 1995 г. правителството на Жан Виденов оценява всички държавни активи по балансова стойност с методика на Световната банка на 580 млн. лв. Изводът от тези факти е, че комунизмът у нас рухна, поради икономически фалит, впрочем признат официално от БКП. Този фалит беше неизбежен при размера на пасивите на командната икономика в 1989 г., който значително надхвърля нейните активи. Пасивите формираха голяма част от 12-те млрд. долара външен държавен дълг, заради който през 1990 г. премиерът Луканов обяви пред външните кредитори фалит на България. Те формираха дори по-голям размер необслужвани вътрешни кредити.

3. През призмата на доходността на капитала митът се разпада напълно. Не съществува нито един анализ, почиващ на международно призната методика за оценка, който да доказва, че акциите на силно губещи държавни предприятия струват претендираните 30 млрд. евро. Закъснялата касова приватизация у нас стартира реално едва в края на 1997 г., когато, както Вие сам посочвате, страната ни вече е претърпяла два държавни банкрута, причинени от БКП/БСП. Според статистиката, общият финансов резултат на държавния сектор в икономиката за 1996 г. е загуба от 583 млн. долара, а отрицателната му рентабилност е 15 на сто. Всеки може да направи преценка колко струва капитал, който се самоунищожава напълно от загуби за по-малко от 7 години.

4. Положението в България е същото както в останалите бивши социалистически страни. Затова общият краен баланс от тяхната приватизация в края на 2008 г. е положителен само в няколко от тях, между които е и България. В бившата ГДР например, чиято икономика би трябвало да струва в пъти повече от българската през 2007 г., приватизацията приключва окончателно с колосалната загуба от 104.5 млрд. евро. Това е прието от Бундестага за нормално, защото по думите на Ханс Шрьодер, президент на приватизационната агенция „Тройханд”, „Нито Тройханд, нито обединена Германия биха могли да преодолеят по друг начин резултатите от 40-годишната комунистическа диктатура в икономиката.” (Прочети ДО КРАЯ >>>)

ОПРАВДАНИЯТА СЛУЖАТ ЗА ПРИСПИВАНЕ НА ЧУВСТВОТО ЗА ОТГОВОРНОСТ У ХОРАТА И НАРОДИТЕ С НЕСВОБОДЕН МАНТАЛИТЕТ

24 септември 2012, понеделник

За да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ публикувам по-долу дискусията, възникнала по повод на публикация в блога под заглавие Нека не съдим прекалено строго другите, щото сами ще бъдем съдени: с каквато мяра мерим, с такава мяра и нам ще се отмери..., написана преди няколко дена: Анонимен каза: Съвсем не е така, че само българите се смятат за най-велики на света, това в някаква степен е присъщо на всички народи. Така например сърбите са на мнение, че най-хубавото нещо на света е да си сърбин и че рано или късно всички народи по света ще прозрат тази истина. Германците са на мнение, че другите народи може и да имат култура и обичаи, но немската култура, нрави и обичаи все пак си остават еталон и най-„правилни”. Англичаните смятат, че Британия е създадена да владее и цивилизова света. Французите са на мнение, че са културно най-издигнатият народ на света, че никой не умее да се наслаждава на живота като тях и че френският език е най-великият език на света. Руснаците също са на мнение, че са най-великите и че са призвани да „спасят” човечеството, а руският език е „великий и могучий”. Китайците смятат себе си за централния народ на света, а всички други народи за „варвари”. Американците са убедени, че живеят в найвеликата и най-хубавата страна на света. Гърците се смятат за наследници на Елада и Византия (макар в действителност да нямат никаква връзка с тях) и извличат от това съответното самочувствие. Чехите

гледат отвисоко на другите източноевропейци – и т.н. В сравнение с всички тях българите независимо от някой залитания изглеждат доста скромни и реалистични. Георги Марков: „Ако може да се говори за някаква определена и здрава традиция в българския народовластен бит, това е именно чувството на искрени симпатии, толерантност и уважение към хората от всякаква друга националност. Аз мисля, че българите, както в миналото, така и днес, са едни от най-толерантните спрямо чужденците хора по земята. Българите не познават расови или религиозни погроми, не познават шовинистични изстъпления — дори в дни на найгорещ национализъм. Българите винаги са живели в най-добри отношения с малцинствата в собствената си страна — турци, цигани, арменци, евреи, гърци и т.н. Още у Базовите „Чичовци“ човек долавя духа на приятелско разположение спрямо другите народи, който сякаш е неизбежен от любознателността. Българите и от по-старо, и от по-ново време винаги са се възхищавали на хубавото у другите народи, без значение какви са били междудържавните отношения.” Колкото до въпроса защо като са толкова умни, българите са най-бедни трябва да се отбележи, че богатството на народите зависи от много външни фактори, а не толкова от техните формални интелектуални качества. Между другото българите са най-бедни, но това е относително, защото все пак са най-бедни сред най-богатите, сред „Златния милиард” – ЕС и Северна Америка. Така че не е толкова зле да си най-беден сред най-богатите. Между другото България е била най-богатата османска провинция, защото българите са били феноменално продуктивни земеделци, а покъсно и занаятчии и търговци. Причините за относителната бедност на българите са ясни: модернизацията на страната започва сравнително късно по независещи от българите причини. Затова българите просто не са можели да натрупат толкова капитал, колкото други страни, тръгнали по-рано по капиталистически път. За това се изисква време. Поради това българската производителност на труда е по-ниска. Проблемът не е, че българите не знаят или не могат или не искат да произвеждат ефективно. Проблемът е, че нямат необходимата за това техника, машини и т.н. И не защото не знаят за тяхното съществуване и т.н., а защото не могат да ги закупят. А не могат да я купят, защото нямат достатъчно капитал. А нямат капитал, защото не са имали време да го натрупат. Така че това е причината за относителната бедност не само на България, а на цяла Южна Европа в сравнение със Северна. Важен момент в Източна Европа

13 е, естествено, и комунистическата система, която в началния етап наистина постигна някои икономически успехи, но бързо се изчерпа и така допълнително забави развитието на тези страни. Без комунизъм България днес вероятно щеше да е доста понапреднала икономически и по-богата. Ако предпоставим едно приблизително линейно развитие, България след няколко десетилетия вероятно ще настигне богатите страни, а след 500 години всички страни по Земята ще са еднакво богати. Разбира се, тук не влизат в сметките разни катаклизми и катастрофични развития в световен мащаб. Впрочем можем да се върнем и поназад в историята и да се запитаме защо цивилизацията се е зародила най-рано в Двуречието и Египет, а на другаде и как става така, че тези народи първи постигат относително благоденствие. Отговорът отново едва ли се крие в особените интелектуални качества на древните шумери и египтяни, а в обективно фактори и обстоятелства, още повече е Ирак и Египет днес не са сред благоденстващите държави. Анонимен каза: Аз мисля, че правилното, зряло отношение към света предполага не да се фиксираме ексцесивно върху положителните страни или недостатъците на този или онзи народ. Няма идеални хора и народи, светът не е черно-бял. Навсякъде има светлина и сянка, а генетически всички хора по света поне от 50 000 години са еднакви. Различия в “националната психика” и манталитет, разбира се, има и затова скандинавците напр. никога няма да могат да разберат как испанците могат да спят всеки следобед, а в неделя до обяд и след това цял ден до вечерта да висят пред една паеля, докато за южноевропейците ще остане чужда скандинавската склонност да се напиват светкавично при всяка възможност, докато не паднат. Загадъчно е и как например една голям културен народ като германския можа да изпадне във варварство 1933-45 или пък безчинствата на “цивилизованите” англичани, французи, белгийци, испанци и холандци в колониите или разпалената тъкмо от „цивилизованите велики сили” Първа световна война. Найсигурният начин да направим и без това краткия си живот черен е да се съсредоточим върху отрицателните качества на отделните хора и народите като цяло, защото те са безброй. Правилното отношение към света е друго: да се наслаждаваме на културните, научни и социално-политически постижения на всички народи и да се стремим да опознаем максимален брой народи и култури по света, но “sine ira et studio“ – без гняв и пристрастие, без да ги «обичаме» или «мразим», да ги издигаме до небесата и да изпадаме в захлас или пък обсесивно да ги проклинаме и принизяваме. При това всеки

народ по света заслужава внимание. За съжаление обаче един човешки живот не стига, за да се изучат културата, историята, нравите и обичаите и езиците на всички народи по света, така че по необходимост ще трябва да се направи някаква селекция. Но общият стремеж трябва да е в тази посока. Ангел Грънчаров каза: Причините за относителната бедност на българите са ясни: модернизацията на страната започва сравнително късно по независещи от българите причини. Затова българите просто не са можели да натрупат толкова капитал, колкото други страни, тръгнали по-рано по капиталистически път. За това се изисква време. Изключително добри сме обаче в търсенето на оправдания и на извинения. Грешка нямаме в това отношение! ОК, иска се време, ами къде и защо спахме когато другите народи се развиваха?! Аз възразявам срещу самия този стереотип, свеждащ се до търсенето на всевъзможни обяснения и оправдания – щото той никому не помага. Какво като измисляме цветисти оправдания – това помага ли ни с нещо? Оправданията служат само за приспиване на чувството за отговорност у несвободните хора и на народите с несвободен манталитет. И дезактивират, неутрализират, погасяват, опропастяват, пропиляват жизнената ни сила. Ето на това основание аз съм решителен враг на оправданията и извиненията, на самата склонност към търсене на оправдания и извинения. Понеже свидетелства за кардинален отказ от свободата – и за крещящо малодушие... ДИСКУСИОННИЯТ КЛУБ ОТКРИВА СБИРКИТЕ СИ С ТЕМА ЗА ОСВОБОЖДАВАЩОТО ОБРАЗОВАНИЕ И УЧИЛИЩЕТО НА БЪДЕЩЕТО

НАПЛИВЪТ НА ЖЕЛАЕЩИТЕ ДА БОЗАЯТ ОТ ЦИЦКИТЕ НА ВЛАСТТА СЕ ЗАСИЛВА ГЛАВОЛОМНО! Засилен е интересът към прием на активисти в структурите на ГЕРБ-Варна. Всеки месец управляващата партия регистрира между 30 и 50 молби за членство. Това съобщи вчера пред „Преса" областният

координатор на ГЕРБ във Варна Иван Портних. Добрата новина излиза непосредствено след края на двудневната обиколка на зам.-председателя на партията Цветан Цветанов из региона.

На последните заседания е отчетено, че във всички районни организации постъпват много нови молби за членство. „Този процес тепърва ще се развива", оптимист е Портних. В момента членовете на ГЕРБ във Варненско са около 3500. (Владимир Дойчинов) СПОРЕД ЗАЩИТНИЦИТЕ МУ УБИЕЦЪТ ОПИЦ БИЛ… “БОЖИ ЧОВЕК”; БОЖИИТЕ ЧОВЕЦИ ОБАЧЕ НЕ УБИВАТ, НИКОГА НЕ УБИВАТ… септември 23, 2012

Прочетох една много силна статия под заглавие Икона от Опиц, мъченика… (на гости в дома на един убит наркоман). Автор е Иван Бакалов. Склонен съм изцяло да приема неговата теза и позиция. По нравствени, психологически и ценностни мотиви и причини. Няма да обосновавам поконкретно защо правя това. Цялата ми душа говори, че хора от тоя човешки тип не могат да заслужат моето доверие ако ще не икони да рисуват, ами… не знам си какво още. И понеже не могат да направят тая разлика: собствеността е твърде ценна, ала човекът, животът на човека е абсолютно безценен. Защитниците му твърдят, че тоя Опиц, представете си, бил… “божи човек” – понеже хубаво рисувал икони. Божите хора не убиват обаче; никога не убиват. Аз само веднъж зърнах тоя Опиц по телевизията и ми направи страшно неприятно впечатление. Независимо от това че съм привърженик на тезата, че частната

14 собственост е свещена и неприкосновена, не мога да приема, че такива опасни хора като тоя Опиц трябва да получат неограниченото право да убиват когото и както си искат уж за защита на своята собственост. Както и да е. Ето два откъса от тази статия на И.Бакалов, съветвам ви да я прочетете цялата; публикувам ги за да стигнат и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ: Всички чуха – наркоман, крадец рецидивист, задържан 92 пъти, с две условни присъди… Прочутият вече иконописец Йордан Опиц го застреля пред входа на жилищната си кооперация преди 5 години. „Правилно го застреля”, пишат днес запалянковци из форумите в интернет. Той е „боклук”, казва Опиц в свои интервюта. И семейството му са „боклуци” – пояснява Опиц. Майката не била потърсила тялото на сина си да го погребе с месеци, само седяла в чужбина, бащата бил алкохолик. Два дни след смъртта на „наркомана” Янчев, в дома му от свръхдоза починала негова приятелка. Боклуци”, обобщава Опиц. Него го интервюираха обилно, вестници, сайтове, появи се в няколко телевизионни предавания, наговори всичко, което може, за да го помислят за жертва, която трябва да бъде помилвана. Коментиращи из интернет помислиха убития Мариан Янчев за циганин. И повтарят думите на Опиц, че е боклук, който си е получил заслуженото… … Опиц, освен че си е направил боен пищов от газов, го е заредил с т. нар. дебалансирани куршуми. Какви са те? Найобщо казано, куршумът може да те удари в лявото рамо и да излезе през десния крак. Като влезе в тялото, пътува из него. Тези куршуми са забранени за употреба от различни международни конвенции. Във върха на куршума има сачма.

куршумът минал през сърцето, после влязъл в белия дроб, минал и през черния, през червата и заседнал в хълбока. Това е първият откъс, който препубликувам тук. Това е самото начало на представяната статия. И малко също съм взел по-надолу от текста. А ето и втория откъс, той пък е нейният край: С един дебалансиран куршум Опиц убива двама души. Мариян има приятелка – Силвия. Тя е от Карнобат, студентка в София, в Техническия университет. Като научава за смъртта на Мариян, изпада в шок, заявява, че иска да се самоубие пред дома на Опиц. Приятелки я удържат и успокояват. Няколко дни Силвия ходи в моргата да моли да й покажат Мариян. Отказват й. Такъв е и законът. Само роднина може. Ама любов, ама това онова… На деветия ден след смъртта на Мариян момичето отива в дома му – той живеел при баща си по онова време. Тя моли да прекара нощта в стаята на любимия си. Бащата се съгласява. На сутринта я намира мъртва в леглото на Мариян. Момичето не е наркозависимо. Роднините на Мариян не знаят с какво се отровила – дали е взела от неговия наркотик, дали отрова… В интернет някакви продължават да искат линч, смърт, право да разстрелват… Някак се усещам безсилен и започва да ме обзема апатия. Със сигурност още някой някъде ще умре, гръмнат от нахъсен бранител на частната си собственост. Дали вътре в жилището, в двора, пред входа, дали до колата пред блока. Опиц може и да го помилват, може и да лежи 5 години при лек режим, да си рисува иконите. Сега сигурно ще им се качи цената. Икона от Опиц – мъченика… КАКЪВ Е СМИСЪЛЪТ ДА ИСКАМЕ ДА СМЕ БОГАТИ?

23 септември 2012, неделя

Това, което следва, е продължение на дискусията за смисъла на богатството и парите, която от известно време се води в блога: Дискусия: Какъв е "алгоритъмът" на забогатяването и богатството?. Ще се радвам и нови участници да се включат в нея; а ето какво си казахме до този момент: Когато Опиц гръмнал Мариан, както сам признава – от метър и половина,

Анонимен каза: Можем да продължим още малко дискусията с няколко реда от книгата на химика акад. Георги Близнаков (1920-2004) Накъде, човече?, София 1998 (Защо пропадна социализмът? Биологическата същност на човешкото поведение. Има ли справедливо общество? Изходът), в която изказва редица интересни мисли за обществото, икономиката, парите и религията: За запасите, жизнения принцип, биологическата алчност и биологическия страх Инстинктът на животните да оцелеят – жизненият принцип – е накарал много от тях да си правят запаси. Запасите от храни се трупат при благоприятни времена, за да помагат на организма да оцелее в трудните периоди. Велико откритие е направил човекът, като се е научил да приготвя своите запаси от храни за трудни... времена... Когато обмяната се засилила и натуралната размяна станала неудобна, се появили парите. И това е велико изобретение на човека. Парите са обобщени запаси. Могат да се пазят неограничено дълго, не се развалят и всякога могат да се разменят с това, което е нужно на човек. Да се трупат пари, драгоценности, имоти е равнозначно да се притежават запаси от всичко... Днешният човек дори не вижда парите си. Те са в банковите влогове, в ценни книжа, в компютърните сметки. Там се “въртят”, умножават се и се намаляват... Страхът, че запасите може да не му стигнат и да загине карат човека да се стреми да трупа все повече и повече. Така се стига до алчността. Що е алчност? Това е изроденият стремеж да се трупат повече запаси, отколкото е нужно. Да стигнат не само за една, а за повече години, за цял живот. Да стигнат и за децата, и за внуци, и за правнуци, т.е. да оцелее не само индивидът, но и потомството му. А освен това да се живее по-добре, по-удобно, по-охолно. Освен това: Проблемът за удовлетворяване на материалните (а и не само материалните) потребности на хората е в тясна връзка с една друга категория – човешкото щастие, удовлетвореността на човека от собственото си съществуване. Ако за гладуващия, живеещия в мизерия човек от Третия свят се осигури примитивна храна, чиста вода, къс платно около бедрата и в най-добрия случай глинена колиба, покрита с клони, той ще бъде щастлив. Богатите в Америка и Европа, пък и по целия свят, непрекъснато разширяват своите нужди. Откакто човек се е появил като биологически вид, дневно му е нужна храна с енергиен еквивалент около 15003000 калории в зависимост от труда, който упражнява. Но богатият има претенции за изискана храна, на просто за съотношение между въглехидрати, белтъчини и т.н. Пък и

15 храната му трябва да се придружава от съответните напитки... Той има нужда не просто от дрехи, а от много дрехи от скъпи материали, от модни уникати, и то различни за различните случаи. Трябва му не просто дом, а все по-обширно, богато обзаведено със скъпи предмети жилище. И не само дом, но и вила – в планината, на морския бряг, с басейни, кортове и т.н. Не просто лека кола, а най-новия й модел, която често да сменя. Да не говорим за яхтата, хеликоптера... И така – до къде? Ще се укроти ли някога човешката алчност и изостаналите ще догонят ли първите?... Сегашното индустриално общество не дава и намек за някаква граница. С изключение на периодите на рецесия....производството расте. То се стимулира от потреблението, от пазара, а потреблението се стимулира от биологичната алчност на хората. И всичко това се смята за достойнство на индустриалното общество с либерална пазарна икономика... Без всеобща конвенция за възприемане на един добър, но относително скромен живот за всички едва ли ще се достигне до оцеляването на нашата цивилизация. И за „реалния” социализъм ... И все пак може ли да се каже, че в онова общество на презрения вече реален социализъм всичко е било калпаво и черно, само черно. Честно казано, не! Въпреки многото си недостатъци, в това общество съществуваше безплатно образование при образователна система, която мнозина западни специалисти намираха за много добра. Широка мрежа от детски градини, ясли и домове облекчаваше българската майка. Не бяха малки и грижите за ученици и студенти. Всеки гражданин имаше право на безплатна медицинска помощ и лечение, цените на лекарствата бяха поносими. ... широка мрежа от почивни домове, профилакториуми, младежки лагери... Оркестри, театри... В това отношение изпреварихме редица развити страни. Въпреки уравниловката със своето трудолюбие и пестеливост българинът обнови напълно жилищния фонд в мизерните по-рано села... Продукцията а отделни клонове... беше на световно равнище (химия, оръжейно производство и др.)... В световната ранглиста по брутен вътрешен продукт, пресметнат в “международни долари” по методиката на американски специалисти, считана по това време за най-добра, през 1985 г. България бе изпреварила всичките си съседи и много други страни: САЩ – 12 532 долара Чехословакия – 7 424 България – 5 113 Югославия – 5 063 СССР – 4 996

Полша – 4 913 Гърция – 4 464 Румъния – 4 273 Мексико – 3 985 Иран – 3 922 ЮАР – 3 385 Португалия – 3 729 и т.н. Неотдавна Пол Кенеди публикува данни за реалния брутен вътрешен продукт на глава от населението за 130 страни. Данните са за 1987 г.: ГДР – 8000 долара (ГФР – 14 730) Чехословакия – 7 750 СССР – 6 000 Гърция – 5 500 Югославия – 5 000 България – 4 750 Унгария – 4 500 Полша – 4 000 Турция – 3 781 Румъния – 3 000 Албания – 2 000 Създаден бе значителен научен потенциал... И всичко това бе направено със собствени сили от един народ, който никога не е ограбвал други народи, не е имал колонии, сам е бил безмилостно ограбван и подложен на вековна робска изостаналост. Установилият се обаче тоталитарен режим не можа да развие първоначалния успех... Реалният социализъм бе обречен. Анонимен каза: Хубаво е да си припомним и какво казва големият критик на тоталитаризма философът Карл Попър за богатството. Според него всички бихме предпочели едно общество, в което всички да са горедолу равни, без крайно бедни и свръхбогати, но и същевременно свободни. Но историята учи, че равенството може да бъде постигнато само за сметка на свободата, че стремежът към равенство води до несвобода. Следователно трябва да се откажем от тази цел. Попър дава съвета да не обръщаме внимание на свръхбогатите, ако искаме да запазим нашия душевен мир, още повече че и свръхбогатите от своя страна не се интересуват особено от нас. Попър дословно: „Никога няма да има напълно справедлив свят. Със сигурност има неравенства и повечето хора биха предпочели свят, в който е възможно да се живее не само в свобода, но и в равенство. Но досега свободата и равенството сякаш се противопоставят, сякаш когато се опитаме да въведем равенство, то трябва да бъда наложено със сила – което обаче би означавало загуба на свободата. Сигурно може да се направят доста неща, за да се постигне повече равенство. Мисля че Джон Стюарт Мил

предлага например правото на наследяване да се измени така, че натрупването на големи богатства по наследство да се предотврати. Това предложение обаче никога не е прието. Но днес не мисля, че равенството е толкова важно, както смятах по-рано. Сега, когато никой не умира от глад, не смятам вече за толкова важно, че някои са много богати. Защо да не са? Може дори да направят нещо полезно с парите си. А ако ги смятате за прекалено богати, просто не им обръщайте внимание! Тези хора сигурно съвсем нямат желание да се срещнат с Вас. Това движение в полза на равенството съдържа и един много весел елемент, завистта към много богатите. Повтарям: всички трябва да сме благодарни, че живеем на този свят.” Ева Кузманова каза: Мутрите са най-умни, защото са богати. Ангел Грънчаров каза: Понеже тоя въпрос няколко пъти се подхвърля – как така мутрите да с умни, това, че са богати не ги прави умни, при това те са така опорочени и пр. – та ми се налага да кажа нещичко, с оглед да разсея някои недоразумения. И да спомогна за преодоляването на някои предразсъдъци и предубеждения. Кои наричаме, първо, "мутри"? Кои са мутрите? И какви са? Дали всички, които забогатяха у нас по съответния, да го наречем, разбойнически, начин, са мутри, или не са всички такива? Разбира се, не. Има всякакви сред българските новобогаташи. Има, примерно, комунистически "аристократи", е, вярно, тахните предци са именно каскетлиите, които взеха властта на 9 септ. 1944 г., т.е. те са наследници на каскети, на не корони, но се смятат за "аристократи", за "висш елит". Има, предполагам, и поизтънчени, по-умни, по-интелектуални новобогаташи, вероятно. Може да не са много, но сигурно има. А мутрите, собствено мутрите – това са най-простите, найнеобразованите, предимно спортисти, ченгета, милиционери, ей-такива, над чиито умствен потенциал се надсмиваме всички ние, нали така си ги представяме?! Е, ние не че кой знае какво сме постигнали, ала, за разлика от мутрите, сме умни, а пък мутрите били прости – нали така стои въпроса в общата, в народната представа?! Вие и затова така подигравателно ме апострофирахте, нали?! Е, аз съм противник на такова едно гледище, че мутрите били прости и дори най-простите, пък били забогатели по някакъв чудодеен, най-често престъпен начин. Аз не съм съгласен с това, сиреч, смятам, че и за престъплението се искат съответните умствени качества, т.е. осмелявам се да твърдя, че за да извършваш такива рисковани неща, каквито са престъпленията,

16 освен всички други качества (на волята и пр.) се искат и умствени качества. Тази е тезата ми. Не твърдя, че мутрите били "добри", предполагам, има всякакви сред тях, но че имат някакви умствени качества, че не са пълни олигофрени, в това съм сигурен. Щото тия игрички, свързани с измамите, престъпленията, кражбите, се иска комбинативност, иска се пресметливост, хитрост, мислене се иска, дори се иска психологическа проницателност, което пак се свързва с умствени способности. А пък и по крайния резултат се съди кой колко струва. Да си наистина умен не е достатъчно да се мислиш за такъв, а трябва да го докажеш на дело, в постъпки, в постижения. Е, мутрите са доказали, постигнали са нещо, явно не са толкова прости, колкото си ги представяте. Пък и трябва да вземем предвид нещо твърде коварно: в очите на простия умния изглежда прост, в очите на умния, стига наистина да е такъв, простия си изглежда прост, а умния - умен. В очите на простака простия обаче изглежда умен, нали така? Простия, ако осъзнае, че е прост, вече не е толкова прост. Тъй че работите и тук са твърде относителни и кой е прост, кой е умен трябва да се докъзва, тепърва трябва да се установява. И трябва да се обсъждат нещата конкретно. Общи зависимости трудно могат да се изведат. Но пък е близко до ума, че напълно прост, неумен човек едва ли може да постигне нещо особено. Който пък е постигнал нещо, явно не е толкова прост, колкото се иска на нас, дето нищо не сме постигнали... Поне това исках да Ви кажа. Да се позамислите малко. Нещата не са така прости, както изглеждат. Както изглеждат предварително, преди да сме се изобщо замислили. Като се замислим малко, вече изглеждат иначе. Сред богатите може и да има прости, но от това съвсем не значи, че за да станеш богат трябва да се стремиш да бъдеш простак – или прост. Сред умните може и да има неуспели хора, но това не значи, че умните винаги трябва да са бедняци... Анонимен каза: Навсякъде по света сред престъпниците може да има и със сигурност има и високоинтелигентни хора, но това не ги прави по-малко престъпници. Същото важи и за престъпниците сред политиците. Ленин, Сталин, Хитлер, Mao и Мусолини определено са били над средната интелигентност, което не им пречи да са найголемите злодеи в историята. За големи престъпления се изисква и не непременно голям, но сигурно над средния интелект. Днешните постсъветски стратези, които от 20 или всъщност от 50 години водят Запада за носа, също със сигурност не са глупаци, макар и да са вдъхновени от омраза към свободата и демокрацията.

В посткомунистическите страни за „олигарси” нерядко бяха избирани хора с криминално минало по време на комунизма, проявили още тогава комбинативен ум и гешефтарски умения, т.е. не съвсем лишени от интелект. Нещата в посткомунистическите страни обаче не опират толкова до интелект, колкото до пълната липса на задръжки и морални устои. Именно това са най-важните качества за „успех” в мутренското поприще, а не бизнес познания и умения. Много e съмнително дали повечето от тези олигарси и мутри биха имали същия успех в що-годе нормални пазарни условия. Вместо да забогатеят, те там бързо биха попаднали зад решетките. Освен това пак ще повторя, че може да си умен, но да имаш други приоритети в живота. Ангел Грънчаров обича да се представя като непрактичен философ, който не е постигнал особен материален успех в живота, но истината е, че той вероятно никога не си е поставял сериозно задачата да забогатее на всяка цена. И това не е случайно, защото за него е ясно, че в такъв случай неговите философски книги, статии и блогът му щяха да останат ненаписани. За съжаление светът е така устроен, че не може да си едновременно активен предприемач, от една страна, и мислител и философ, от друга. Както и не можеш да си щангист-олимпиец и концертен пианист едновременно. Така че ако Ангел Грънчаров имаше два живота, би могъл в единия живот да опита да забогатее, а във втория живот да харчи парите си, да пише книги и да води своя блог. Постиженията в живота не се мерят само с материалното, това е прекалено груб материализъм. Ако беше така, Кант, Хюм, Витгенщайн и Хейдегер или пък Бах, Моцарт (погребан в общ гроб за бедни) и Бетховен или Пушкин, Достоевски, Ботев и Яворов също не са постигнали НИЩО в живота, а единствено Рокфелер, Форд, Морган и Ротшилд. Но всички знаем, че това не е така. Напротив, без да подценяваме материалното, трябва да кажем, че истински великите постижения са духовните (макар и, разбира се, не всички духовни постижения да са велики). Впрочем във връзка с това препрочетете „Малкия принц” на Екзюпери, който съвсем не е детска книга. Румен Бърцов каза: В България да си умен (кадърен) нямаш никакъв шанс да си богат, ако спазваш законите и не си лъжец, измамник, крадец и подобни. Така е защото "народът" така си го харесва. Така наречените "мутри" са такива каквито са по народна воля. Моя милост от дете се изучило на купища моженета, но народът решил, че съм враг на народа и колкото и да доказвах цял живот (на дело, не на празни приказки) къдърноста си и умноста си, но най вече

честността си, не и не "на тоа шъ мъ плащаме, маниго тоа, тоа на оня". Но пък от друга страна тоя същият народ вика "златни ти ръце къде пипнеш грешка няма, ма не са те давали по телевизоро и затова не те признаваме и няма да ти плащаме – щото си на оня и не може да не лъжеш, ние не вярваме, че може да живееш без да лъжеш!". Та в България, другари и другарки (народ) манталитетът е такъв, народен в цялостно: който лъжец вържи, който кадърен мре като враг народен. Много от "мутрите" станаха такива подлъгани като млади от "лесно и бързо ощастливяване", а после няма връщане назад, само напред с краката. Анонимен каза: Не бива да забравяме, че парите в крайна сметка са само средство за целта и не бива да са самоцел. Философът Робърт Нозик отбелязва, че няма нищо срамно в това да работиш, за да изхранваш семейството си, но все пак ако лекар ни каже, че лекува за пари, а философ, че мисли за пари, ще почувстваме, че дейността им е някак принизена и омърсена. Интересно обаче за какво работят метачите и миньорите – в името на дейността или в името на парите? Но ако Нозик е прав, тогава най-низшата дейност на света би трябвало да е тази на финансистите, защото те наистина работят за пари в името на парите. Човешкият живот е сравнително кратък и не може печеленето на пари да е единственото смислено занимание, както изглежда смята Ангел Грънчаров. Има безброй дейности, които може да не са особено доходоносни, но на които си струва да посветиш живота си в много по-голяма степен, отколкото на чисто материалното благополучие. Така например можеш да решиш да опиташ да напишеш най-великия български роман или най-голямата българска симфония, дори от това да нямаш големи материални изгоди и това да е делото на твоя живот. Ето защо не е така, че всеки интелигентен човек задължително трябва да е богат, иначе нещо с него не е наред, както ни внушава Ангел Грънчаров. Моцарт, Бетховен или Достоевски например съвсем не са презирали парите и са се стремели към тях, но богати не са станали. Бетховен в писмата си непрекъснато се оплаква от високите наеми и цени на хранителните продукти. Вагнер пък, подобно на Достоевски, е живеел само на кредит и много пъти е трябвало да бяга и да се крие от кредиторите си. Въпреки това всички те не са се отказали от своето творчество и не са станали „бизнесмени” и предприемачи. Разбира се, никой не отрича, че бедността не е желателно състояние и че бедният човек е поставен в едно недостойно, унизително положение. Учудвам се и на възхищението на някои от посткомунистическите олигарси,

17 мутри, муцуни и т.н. Аз не бих могъл да се възхитя на богаташите в старите демокрации, част от които са забогатели по един все пак сравнително честен начин, камо ли на назначените от партията посткомунистически капиталисти и бизнесмени. Известно е, че всички те са получили куфарчетата с пари след подписване на съответната декларация за доверени лица, че при поискване по всяко време ще върнат предоставените средства. С това те са станали необратимо зависими. Това според мен е ключовият момент – те са загубили свободата си, свободната си воля и са станали марионетки и послушковци на много по-могъщи сили. А загубата на свободата не може да бъде компенсирано с нищо, с никакви пари и никаква власт. Въобще характерен момент за посткомунистическите общества е, че истинските богаташи и управници са кукловоди в сянка, а публичните богаташи и политици са само техни марионетки. А за една марионетка няма как да се каже, че е „успяла”. Анонимен каза: Впрочем дори главният олигарх на България Андрей Карлович Луканов се оказа не толкова главен и без време бе преселен в отвъдното. А Лукойл реално съвсем не се е ръководел от прословутия „олигарх” Ходорковски, а от трима генерали от КГБ. Известно е също, че двамата дейци на КПСС, в най-висша степен отговорни за раздаването на куфарчетата с пари и трансфера на партийното имущество – Николай Кручина и Георги Павлов – непосредствено след августовския преврат в Москва 1991 бяха самоубити, като и двамата – какво съвпадение! - полетяха от прозорците на своите жилища. Непосредствено след това на територията на бившия СССР станаха около 2000 неизяснени до днес номенклатурни убийства и самоубийства. А другарят Йордан Йотов каза, че лошо се е пишело и на тези, които са отказвали да вземат куфарче. Между другото е добре да се знае и за какво всъщност партията раздаде тези пари на свои доверени лица. Всички ще кажат: ами за да запази имуществото си и при новите условия! – и няма да са неправи, но това не е цялата истина. В действителност тези пари освен че са предназначени да осигурят сладкия живот на номенклатурата имат и друга, по-важна цел – да осигурят финансово бъдещия „Световен октомври” – новата, вече глобална Октомврийска революция, от която комунистите не са се отказали. Разбира се, марионетките нищо не знаят за това и не бива да знаят нищо, а да изпълняват, каквото им се нареди. А иначе да чуем и какво казва големият философ Франсис Бейкън за богатството: „Не мога да окачествя богатството по-добре от обоз на добродетелта. Поподходяща а латинската дума impedimenta.

Понеже каквото в обозът за армията, това са богатствата за добродетелта. Той не може да бъдат изоставен, но е пречка за настъплението, а грижата за него понякога възпрепятства или предотвратява победата. От голямо богатство реална полза няма, освен ако не се раздава, останалото е въображение… Не търси големи богатства, а такива, които можеш да получиш честно, да раздаваш радостно и да напуснеш доволен. Но не бива аскетично или монашески да ги презираш. Имай предвид какво е казал Цицерон за Рибарий Постум „В своя стремеж да увеличи имотите си беше очевидно, че не го правеше поради алчност, а като средство да прави добри дела с тях.”… Придобитите по честен начин богатства нарастват бавно… Но когато богатствата са от дявола – като придобитите с изнудване, измама и други нечестни средства – те идват бързо. Начини да се обогатиш има много и повечето от тях са лоши. Спестовността е един от най-добрите, но и тя не е невинна, защото възпрепятства хората от щедрост и великодушие.” СВЪРЗВАТ МЕ ПРЕДИМНО С "НЕСЪЩЕСТВУВАЩИЯ" ДУХОВЕН СВЯТ, ЕДНА ГОЛЯМА ЧЕСТ ЗА МЕН, ЗА КОЯТО ОБАЧЕ ЕДВА ЛИ СЪМ ТОЛКОВА ДОСТОЕН

23 септември 2012, неделя

П.С: Изключително ми хареса и подкрепям идеята ПГЕЕ да се казва "Стив Джобс". Мисля, че по въпроса може да се направи още нещо, а и гражданите сме готови да помогнем с каквото можем. Успех! А ето сега и моя отговор: Здравейте, благодаря Ви за писмото и за интересната информация! Аз не знаех това, че на страницата на персонала на ПГЕЕ-Пловдив липсва отдел ФИЛОСОФИЯ, респективно и моето име. Едва ли е безобиден пропуск, едва ли е само поради недоглеждане. Не мога обаче да си обясня защо е така, коя е истинската причина. Имам предположение или допускам, че някои фактори явно смятат философията не само за несъществен, но дори и за несъществуващ учебен предмет, а мен лично ме възприемат, изглежда, като дух, отнасят се към мен като към не от този свят принадлежащ призрак или като представител на някаква идеална, нематериална природа или субстанция. Това, че ме свързват предимно с "несъществуващия" духовен свят е голяма чест за мен, за която едва ли съм толкова достоен. Радвам се, че подкрепяте предложението училището да има за патрон знаменитият Стив Джобс. Откакто подхвърлих тази идея съм станал и съм се превърнал, както сам се убеждавате, в нещо като "персона нон грата" в това училище. Предполагам щото посегнах на "светинята Ленин". Аз също смятам, че каузата Стив Джобс да замени Ленин съвсем не е загубена. Иска се обаче време някои глави да узреят за една така авангардна и направо безценна идея. Желая Ви успехи! С поздрав: Ангел Грънчаров БОГАТИТЕ НЕКА ПРАВЯТ С БОГАТСТВАТА СИ КАКВОТО ИСКАТ, ТЕ СА СИ ТЕХНИ, ТОВА Е ТЯХНА ГРИЖА, НЕ НАША!

Получих снощи любопитно писмо. Публикувам го по-долу заедно с моя отговор към неизвестния адресат понеже ми се струва, че тия документи може да представляват известна, така да се рече, обществена, пък и, защо не, културна значимост, да бъдат знак за нешето болнаво време; а че тия неща имат богат психологически смисъл – това, естествено, е без съмнение; ето, уверете се сами: Здравейте, много ми стана чудно, че на страницата за преподавателския колектив на ПГЕЕ-Пловдив няма графа за Философия. Смятам, че Вие сте един от ценните кадри в това училище и името Ви следва да фигурира на сайта. Може би е просто пропуск, на който ръководството трябва да обърне внимание. Поздрави!

септември 23, 2012

Напоследък забелязвам една опасна тенденция: много хора взеха усърдно да се замислят за това, което съвсем не им е работата, а именно какво било трябвало да правят богатите със своите богатства,

18 със собствените си пари. В някои страни, примерно във Франция и дори в Америка леви демагози на власт започнаха да вдигат данъците за “извънредно богатите хора”; това се диктувало от необходимостта да се търси изход от кризата. Тоест поради “обществени нужди”. И доста хора в тия страни взеха да се настройват, че това било начинът да се постигне “пълно благоденствие за всички”. На тия общества, които не са патили от комунизма така както ние си изпатихме от него – след като трябваше да платим цялата цена за това безумие, за тази обществена патология! – явно тепърва им се пати. У нас пък мнозинството от хората смята този въпрос за решен: богатството на богатите си е един вид “наше”, само временно някакви “долни хора с престъпни наклонности” са ни го окрали; комунизмът така добре е увредил мозъците, че по този въпрос дори не се и спори. Ето един пример за подобно мислене: Истинският смисъл на богатството. В тази статия, на която попадам днес, се разсъждава за това кое било “правилно” и “разумно” да направят с парите си ония, които имали, така да се рече, “излишни богатства и пари”. В тази връзка ми се ще да заявя следното, понеже от доста време в моя блог тече поредица от публикации и дискусии тъкмо по тези въпроси, която съвсем не е още завършила. На мен пък ми се струва, че да се гледа лакомо и жадно към чуждите пари по начало е аморално и недопустимо за нормалния човек. Нека грижата какво да прави със своите пари има оня, който си ги е спечелил, а не някакви си там умници, които нямат абсолютно никакво право да ламтят за чуждите пари. Тия, дето дават акъл какво богатият трябвало да направи с парите си, какво било “рационално” да се стори с тях, нека първо да имат добрината да се потрудят, да спечелят купища свои пари и нека тогава вече да правят с тях каквото си искат, дори да ги дадат и за “полезни обществени нужди”. Едва тогава ще имат пълното право да правят с парите си каквото искат, но сега по отношение на това какво следвало да се прави с чуждите пари нека да имат добрината просто да си мълчат. Щото тия апетити към чуждите богатства и пари, както показа най-близката история, са твърде опасни и гибелни за цели общества, нации и дори континенти. Комунизмът започна своя възход с тази идея: да вземем богатствата на богатите и да ги направим общи. Ужасни, направо кошмарни неща произтекоха след това от тази безумна идея. Тия, дето така благо ни говорят, че чуждите богатства били имали “обществен характер” и всъщност си били и наши, продължават да се намират в плен на догмите на една престъпна доктрина, която по най-категоричен начин доказа пред очите ни своята вредност, противоестествения, античовешкия си характер.

Нещата тук са прости. Почне ли мнозинството да посяга на богатствата на богатите, т.е. на малцинството на найактивните и предприемчиви хора, по този начин то почва да погасява техния стремеж, техните импулси да работят и да се развиват. Защото такова едно посягане е вид кражба. Ако смятаме, че е неприлично и “неправилно” да се краде, не трябва да допускаме, че само държавата имала право да краде, и то в името на някакъв прехвален “обществен интерес”. Общественият интерес е един: хората да бъдат оставени да работят, да се изявяват без да им се пречи. Нека да забогатяват ония, които умеят да печелят. Защото от техните богатства са облагодетелствани в крайна сметка всички, цялото общество. Но са облагодетелствани не по един глупав начин – да им вземем парите и да ги излапаме! – а по един найразумен начин. Богатството, капиталът не стои бездеен нито миг. Т.н. “капиталисти” не могат нито да изядат капиталите си, нито да ги пръснат в “дрънкулки” и “разкош”, както на някои загрижени за чуждото имане дрипльовци им се чини. В каквото и да вложи капиталите си, богатият създава нови и нови възможности за много други хора – да работят, да печелят, да живеят. Но тури ли се ръка на чуждите богатства от държавата, бъдат ли те употребени за “обществени цели”, то тия богатства и капитали, по принцип, стават мъртви. Така започва пътят към всеобщата бедност и към всеобщата мизерия: комунизмът показа това по найубедителен начин с цялата си история. За да има богато общество трябва да има богати хора, особено пък най-богати. Тия хора са най-ценните за просперитета на това общество. А какво ще правят със собствените си пари е единствено тяхна грижа. Не на разните му там обезпокоени калпазани с обществени наклонности… Това имах да кажа. То е толкова просто и близко до ума, че повече от това не може и да бъде. В основата на едно такова разбиране стоят обаче доказали ефективността и разумността си ценности на общочовешката историческа традиция, от които повече никога не трябва да отстъпваме. Капитализмът е върхът на цивилизацията и, оказа се, нищо по-добро от него не може да бъде измислено и създадено. Той, разбира се, не е съвършен, непрекъснато възникват какви ли не проблеми, конфликти, кризи и пр. Но такъв по принцип е и самият живот. Това, както се казва, е животът. Такава е и човешката участ. Ние, човеците, също не сме съвършени, тъй че няма как да имаме едно съвършено и безпроблемно общество. Комунизмът беше “съвършеното” и “безпроблемно” общество, той беше “обществото-мечта” и затова от първия ден на съществуването си той породи безброй абсурди и кошмари. Е, аз лично предпочитам да живея в несъвършено, ала в човечно, в човешко

общество. Предпочитам да живея в общество с безброй проблеми, което обаче импулсира хората към развитие и дава шанс на всеки да бъде себе си по найдобрия начин. Никога не бих отстъпил от капитализма и от неотделимата от него свобода и демокрация. нека да са несъвършени. Аз се плаша много от съвършени, “разумни” и “безпроблемни” общества. Треперя от мисълта, че пак могат да ни натикат в кошмарите на “изцяло разумното дирижирано общество”, подобни на ония, които преживях вече веднъж в ерата на комунизма. Стига ми на мен веднъж това “неизразимо щастие”; мерси, не ща повече. И не желая на никой, особено пък на младите, да бъдат ощастливявани насилствено по начина, по който бях ощастливен аз на младини… С БЛАГОСЛОВЕНИЕТО НА ВСЕВИШНИЯ ПРОГЛАСЯВАМ СЪЕДИНЕНАТА НА 6 СЕПТЕМВРИЙ 1885 ГОДИНА БЪЛГАРИЯ ЗА НЕЗАВИСИМО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Да живей България! ЗА БЛАГИЯ ХАРАКТЕР

22 септември 2012, събота Иска ми се да поразсъждавам за благостта на характера – и също така да опитам да провокирам разговор по тази тема. Във времена, в които суетните, самонадеяни, арогантни, нахални, злобни, високомерни и какви ли не още, все в този дух хора са в своята стихия и преживяват невиждани апотеози, ми се ще да ви подтикна да се замислим върху това колко важно

19 нещо е да запазиш и съхраниш човечността си в нейния автентичен блясък, т.е. да си останеш човек в този наш единствен земен живот – независимо от всичко, независимо от изкушенията, независимо от цялата суета и от всички съблазни. Не зная дали сте забелязали това, но около нас е пълно с хора, чиято човечност, ако не друго, е поне твърде застрашена, а при някои, и то немалко, е и така ощетена, осквернена, омърсена, опорочена, че на разбиращия човек му става тъжно като ги гледа: не за да бъде карикатура или пародия на човечността е създаден човекът! Да бъдеш достоен човек или човек, който сам себе си не унижава, е всъщност освободеност на човечността в самия себе си от суетната нещастност, с която някои така неразумно, представете си, сякаш дори се хвалят! Темата, която поставям, е огромна и безкрайна. Наистина, откъде, с какво да започна? Много може и трябва да се каже. Разбира се, всичко съвсем не може да се каже. Ще трябва да подбера най-главното. Кое е онова, което така разваля човека? Питам това, защото всички ние, когато сме били деца, сме били така невинни, чисти, добри, светли, направо ангелоподобни същества, ала след това сме се опорочили, сме омърсили своята първозданна същност и човечност. Е, сигурно има и деца ако не с лош характер, то поне с лоши наклонности, но общо взето децата са така прекрасни, а пък с годините ние обрастваме именно с тия или ония пороци, изкривяваме душите си, опетняваме първоначалната им чистота и свежест. Характерът се мени, ние не сме обречени вечно да сме лоши и зли, имам винаги шанса да се променяме в каквато си искаме посока, не сме длъжни да си оставаме все същите; онова у нас, което не се променя, са т.н. природни свойства на душата, именно темпераментът; него човек съвсем не може да смени, щото да го смени означава да получи съвсем друга или нова душа. Характерът обаче да меним не само можем, ние го меним даже без да съзнаваме това. Защото, убеден съм в това, никой не е искал съзнателно да стане лош или зъл, а неизвестно как го е сполетяло това нещастие, тази ужасна ощетеност и изкривеност на човечността му. Та наистина, кое и как разваля характера ни, осквернява първичната му благост? Много неща, но най-напред, чини ми се, развалят характера такива неща като парите, властта, славата. Парадоксално е, че онова, към което цял живот се стремим, именно успехът, той е предпоставката да опорочим и извратим душата и характера си. Примери, че това е така, можем да намерим безброй, всеки има познати, които, като са постигнали нещо, страшно са се изменили, станали са един вид сякаш съвсем други хора, дотам, че в някои случаи дори не можеш да ги познаеш, стига да ги

възприемаш, примерно, със завързани очи (щото външността, която също се мени, явно не може да се измени чак толкова кардинално като характера, все нещичко трайно остава, макар и там измененията, с годините, също така, в повечето случаи, са не по-малко пагубни). Но работа не е да търсим примери, щото те са в изобилие, а по друг, по-прецизен начин да търсим основанията на едно или друго свое разбиране, на една или друга своя констатация. Това как парите озлобяват и оскверняват характера на човека всеки сам може да разбере. Огромна е силата на парите в това отношение, именно да влияят пагубно на душата. Те са подобно на нещо като опиум, на наркотик. Същото, разбира се, е при властта и славата: благодарение на тия силни социални наркотици човек се омайва дотам, че в един момент, предполагам (понеже това на мен лично не ми се е случвало!) сякаш започва да забравя кой е, започва да забравя себе си - и да става, с времето, съвсем друг, коренно различен. Дали могат парите, властта и славата да влият благотворно върху характера, според мен, е твърде съмнително, вероятно се иска огромна сила на духа, непоколебимо твърда, здрава душевност и личност, та да останеш непоколебим като скала под ударите на морските, сиреч, на житейските вълни. Малцина са тия, които са способни на това. Огромната част от хората лесно се поддават и рухват като личности, а след това, така да се рече, стават жалка картинка на това, което някога са били. Стават пълни нещастници. А именно нещастниците са най-озлобени. Мисля, че не може да породи спор едно такова положение: злобен е именно душевно слабият човек, човекът с неголям душевен ресурс, потенциал или сила на душата. Някои това го наричат "багаж", примерно "умствен багаж" и пр. Силните в душевно и личностно отношение са склонни да са душевно щедри и великодушни, а добротата или благостта на душата не е нищо друго освен това - да си душевно щедър и великодушен. Озлобеността винаги е жалък опит за компенсация на душевно слабите, на мизерните в душевно и личностно отношение хора; злобата е нещо като крепост или броня, зад която се крие слабата душа. Противно на това, което обикновено се смята, именно че плахите, скромните, непретенциозните хора били хора с неголям душевен потенциал, сиреч, били хора със слаби души, аз тук издигам противоположното положение: тъкмо ония, които се перчат и парадират, че са найвелики, именно самонадеяните, суетните, прекалено "гордите" (тая дума в случая не е изобщо подходяща, става дума, така да се каже, за нахаканите), а също така и найзлобните, са най-ощетени в душевно и личностно отношение, поради което, именно като израз на това съдбовно обстоятелство, душевно-личностната им мизерия се е

изляла в тази злоба, в тази склонност към злобеенето. Озлобяваме се когато почваме да осъзнаваме, че сме толкова помизерни и нещастни в душевно отношение, злобата почва да блика неудържимо именно от този момент, в който, предполагам, човек почне да усеща, че съществува едно истинско богатство, именно това на душата и на духа, което съвсем му липсва - и което нищо друго не може да компенсира. Тъй че може да си богаташ, да си властник или да си "звезда", дете на славата, да си прочут и дори "всеобщо уважаван", но ако не си личност с подобаващия душевен потенциал, т.е. със съответната сила на душата, ти неминуемо ще капитулираш на житейското поприще, а в резултат на тази капитулация ще станеш злобен, завистлив, мразещ другите, ония, които, макар и да не са така високопоставени като теб, имат едно огромно жизнено предимство, а именно: щастливи са. Затуй, за да прецениш колко наистина струва един човек, дай на такъв човек власт, пари и слава и той бързо ще блесне в истинската си същина. Обикновено такива изпитания водят, както казах, до пълна житейска капитулация, нищо че човекът от този момент започва шеметно да просперира на социалното поприще. Още тук можем да направим извода, че човешкото, душевното, личностното, индивидуалното, от една страна, и социалното, телесното, обезличностеното, дезиндивидуализираното, с една дума казано, социалното, не просто са противоположности, те са и яростни антагонисти, между тях примирение не може да има, те са във вечна битка, конфликт и война. Те са и нещо като скачени съдове, като първичното, разбира се, е душевното; колкото почне да прелива в съда на социалното, там, където са тия неща, именно пари, власт, слава, толкова по-малко остава в другия съд. А в някои случаи, изглежда, едното без остатък изсмуква другото, сякаш е нещо като черна дупка. И в резултат се получава нравствен урод, античовек. Това са именно найзлобните, злодеите в душевно и личностно отношение. Такива са страшни хора, такива хора могат да нанесат страшни вреди на човечеството. Щото злобният човек няма друга задача и мисия на този свят освен да вреди, да пречи, да разваля, да съсипва живота на околните. На ония, които не се толкова "велики" и "значителни" като него. Какъв е смисълът да вредиш на другите като злобееш срещу тях? Какво на теб лично ти дава това, че си съсипал живота на друг човек? Нищо. Дава ти измамно задоволство, че щом той, благодарение на твоите злобни усилия, също така страда, то ти, вероятно, си щастлив – но с едно перверзно, жалко щастие обаче! Но на злобаря то обаче му стига. Той с друго не разполага. Затова, подобно на вампир, злобният човек изпива жизнената сила на другите, като ги тормози, като се издевателства над тях,

20 като им вреди и като ги мъчи – и по парадоксален, по абсурден начин себе си ощастливява с едно толкова уродливо "щастие", че повече от това по уродливост не може да бъде. Докато човекът с благ характер не прави друго освен да заразява другите с доброта, той не прави друго освен да ги заразява с щастие, да ги дарява с човечност, с частици от своята душевна сила. Но благостта на душата може да бъде оценена единствено от също толкова благата душа. Душевно щедрият човек, сиреч, човекът с благородна душа и благ характер, притежава такава сила, че е способен, по дълбокото ми убеждение, да порази в корена й злобата на една нещастна, на една озлобена, на една слаба душа. Понеже злобата на душата, от друга страна погледнато, е всъщност зов на една нещастна душа, зов за помощ и за съпричастност; и човек се озлобява толкова повече, колкото повече не е срещнал капчица доброта в пустинята на социалната суетност. Докато ако хора с благ характер, по някакъв каприз на съдбата или случая, започнат да общуват и да влияят на озлобен човек, аз съм убеден, че черупката на злобата му, с която е обвита душата му, няма да издържи и скоро ще се напука и счупи. Тъй че хората с благи души и характери са безкрайно ценни за едно общество, те са нещо като апостоли на доброто и воини на нравственото царство, на великото царство на човечността, свободата, достойнството. Прави ти някой зло, усещаш, че те мрази, гледа те навъсено, роптае срещу теб, вреди ти, подел е битка, мечтае да те порази и съсипе – какво да правиш в такъв случай, каква стратегия да избереш? Този, според мен, е кардиналният въпрос. На злото да отвърнеш със зло е най-простото, но по този път доникъде не се стига. Ако на злото отвърнеш с добро, ти ще обезоръжиш злобаря. Ще го туриш в ситуация, която няма начин злобата му да не капитулира. Този, който злобее срещу теб, всъщност копнее за прояви на доброта към него самия, защото злобата не е нищо друго освен дефицит на добро, копнеж по доброто, приел обаче извратена, противоестествена форма. Той, злобарят, постъпвайки злобно срещу теб, всъщност те предизвиква, дразни те, проверява те, като във всичко това стои неговият несъзнаван, дълбинен копнеж по добротата. Отвърнеш ли му със зло, край, това означава, че си му обърнал гръб, че не си зачел порива му към доброто – и по този начин си придобил един свой вечен враг. На полето на злото и злобарщината добрият човек е съвсем обезоръжен – по същия начин както злият е съвсем обезоръжен на полето на доброто и добротата. Затова неслучайно Великият Учител Христос е съветвал като ни ударят по едната буза, да обърнем и другата. Свръхчовешка сила на духа се иска да сториш това, да

надмогнеш суетността и обидата, но пък, от друга страна погледнато, то е и толкова просто – и така човечно. Тъй че хората с благ, незлоблив характер са сякаш от Бога помилвани – понеже са успели да съхранят, да опазят човечността си в океана на житейските бури и изпитания, в дълбокото и коварно море на социалното, на социалността. Такива хора пазят светилника на доброто в една прокълната и потънала в тъмнина пустиня, в която царува социалното тщеславие, суетата, капризите, властолюбието, лакомията за пари, за какви ли не други съблазни, там, където са пороците, където е опиянението от разврата, лукса, излишествата от всякакъв род и характер. Човекът с благ характер и благородна душа е Божи пратеник в този тукашен дяволски свят, светът, в който царува Сатана – и злите хора са негови самоотвержени слуги и роби. Не е лесно да си добър човек в един такъв прогизнал от зло и злоба суетен свят, то е същото като да си шпионин във вражеска страна. Но без такива хора, хора с благ, добродушен, човечен характер, злото ще залее всичко и работите ще станат хептен безнадеждни. А докато тях ги има, има и надежда. Затуй и, за да се опазим от злото, трябва да пазим добротата в сърцето си така както пазим зеницата на окото си. Но добротата не е за да си стои само в сърцето, тя трябва да се проявява и навън, в дела, в постъпки, в поведението. Тази е истинската, пълноценната, ефективната, действената доброта, която може да промени света. Не красотата, а добротата ще спаси света; Достоевски да ме извинява, но ще си позволя да го поправя малко, въпреки че той, мъдрецът, е и, разбира се, прав: красотата така облагородява душите и духовете, че ги преизпълва с доброта, а по-нататък вече добротата си знае своето. Затуй да кажем така: красотата и добротата заедно, ръка за ръка, ще променят – и ще спасят света. Защо пиша това есе точно в тия дни, как ми хрумна тази идея? Ето как. Животът ми поднесе чудесен казус, точно свързан с тия неща. Аз вече подхвърлих на едно място. Имам си проблеми с властващи персони, както е обичайно за хора като мен. Животът ме въвлече в една пренеприятна история. И аз съм съблазнен на злото да отвърна със зло - или да го обезоръжа, като проявя смирение и доброта. Оказа се, че за себе си разбрах, че душата ми е крайно опорочена, че общо взето благият характер не съвсем ми се удава, особено на моменти. То, злото и доброто, се борят за надмощие във всяка една човешка душа, във всяко едно сърце. Ту едното надделява, ту другото. Ние сме слаби човеци, не ангели, нито пък, още помалко, богове. Но и сатани не сме длъжни да бъдем. Трябва да правим така щото доброто да доминира: стига да искаме да си останем човеци.

И аз пиша това есе по-скоро за себе си, себе си да предпазя от подхлъзването по наклонената и мазна плоскост на злото. Иначе съм човек с уж благ характер, но като ме бъзне някой злобар, или ако някой постъпи зло, несправедливо с мен, мигом настръхвам и коренно се променям. Казвам или правя нещо злобно, а после дни и нощи наред съжалявам. Кая се, страдам, съвестта прояжда горкото ми болно сърце. Какво не бих дал за да мога да замълча, да не реагирам на злото със зло, да преглътна обидата, да дам израз на мъдростта си, да постъпя разумно, щото наистина е крайно неразумно на злото да отвърнеш мигом пак със зло. Но ето, и моята душа явно е озлобена, щом общо взето благият ми характер бива в някои моменти съсипван от порива да отмъстя, да се защитя. Много в този живот съм бил обиждан, много съм страдал, много са ме унижавали, и това подхлъзване към злото е нещо като защитна, пък макар и много глупава реакция на един такъв обиждан човек, имал злочестината да живее в едно толкова нехуманно, озлобено, озъбено като свирепо куче общество, в едно общество, съставено сякаш само от съскащи, хапещи се една друга змии. Оня, който е на власт у нас, така се опива от наркотика на властта и славата, че се чувства длъжен непременно всеки ден да мачка и да се гаври над ония, които са под властта му. Много са усърдни в туй отношение нашите властници, няма що, ненадминати са в туй отношение. На "народните маси" се мазнят и подмазват, постоянно лицемерят, ала към ония, които в някакво отношение (умствено, нравствено, личностно, духовно) ги превъзхождат, са направо безпощадни. Всеки у нас се обкръжава със себеподобни. И мрази всеотдайно и самотвержено ония, които не са като него. А не бива така. Тия, дето не са като нас, те са истински интересни и полезни. Но кой да ти разбере това. И общо взето у нас не мирясват докато съвсем не съсипят и унищожат онова, което е талантливо, което е надарено с някакви дарби, достойнства, което е с добър, благ характер, което в някакъв смисъл е ценно за общността. Непоносими са такива хора у нас, поради което ние и в тази посока пилеем непрекъснато човешкия потенциал на нацията. Ето, най-доброто, което имахме, го изгонихме по пустата чужбина. А това, дето е останало, с него постъпват безпощадно, жестоко, без капчица жал. Такива ми ти работи. Но да спра дотук. Казах каквото имах. Тия дни ми предстоят в личен план големи изпитания и голяма проверка на издръжливостта на моя дух. Ще ме наказват, ще ми се подиграват, ще се погаврят с мен, ще ме разпъват, ще ме плюят, а аз трябва да стискам зъби и да мълча. Трябва дори да се усмихвам пред инквизиторите си, но не подигравателно, а кротко. Трябва да запазя на всяка цена

21 общо взето благия си характер. Този е верният път. Ето, Христос ни е дал пример как трябва да се държим когато ни разпъват. Да направя всичко, че да понеса всички обиди и цялата мъка с достойнство. Не да отмъщавам, а да понасям. Има си начин човек да си възвърне доброто име – независимо от старанията на хулителите. Но да извоюваш морална победа чрез благост и благина на характера е най-драгоценното, то е на подвиг подобно. Другото е просто суета на суетите. Другото е нещо като подухване на вятъра. А това е най-истинското... ВЕКЪТ НА БОКО ВЕЛИКОЛЕПНИЯ

КАК ЛИ ЩЕ ЧИСТИМ И МИЕМ ТОЛКОВА МРЪСНИТЕ И ВОНЯЩИ ОБОРИ НА Т.Н. “БЪЛГАРСКА МЕДИЙНА СВОБОДА”? септември 21, 2012

Иво Инджев е написал чудесен, ала и много тъжен текст в блога си по повод на проведената вчера в София среща на комисар Нели Крус с босовете на организираната медийна престъпност, с мутрите, които убиха медийната свобода в България: виж Хубава работа, ама брюкселска. Като ангажиран български гражданин, след като прочетох статията му, се ядосах необичайно и написах коментар в блога на г-н Инджев, който помествам и тук – заедно с началото на неговата статия, понеже ми се иска и двете да стигнат до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ; ето ги: Чест прави на г-н Инджев, че е заел такава чиста, безукорна нравствена позиция спрямо случилото се – защото гаврата, поругателството, (из)насилването, извършено над свободното слово, над са-

мата свобода и над човешкото морално чувство наистина са били крайно гнусни, мръсни и нагли на тази сюреалистична среща. Забелязах по новините кои седят срещу еврокомисарката и щях за малко да падна от стола! Безсрамници! Но, от друга страна, нека, нека Брюксел наистина види с кои и с какви криминални медийни типове си има работа! А и удивително е колко малко им е акъла пък на тия: как пък нямаха поне малко акъл да усетят и осъзнаят, че трябва да се крият, че не им е там мястото?! Толкова им е малък акъла, колкото им е голяма наглостта… В този смисъл вчерашната пародийно-абсурдистка среща наистина е и триумф: триумф първо на дебелащината и на безочието! Да, това е бил найпоказателен триумф на дебелоочието на това, което у нас минава за “журналистика”. Но също така е и триумф на неунищожимата истина – защото в този исторически момент у нас точно тази, уви, е тъжната истина. Да, точно тази е тъжната истина: понеже точно тия безскрупулни медийни мутрагени, представете си, са днес “представителите на медийната свобода” в така наречената “европейска България”! Понеже точно те са назначени да ръководят гаврата и мръснишката бавна екзекуция, жестокото умъртвяване над свободното слово в България. Горко ни: доказани продажници, аморални типове, медийни чалгаджиидудукчии и прочие… задници, представете си, са лицето на българската журналистика, на българските “свободни медии”!!! Да, г-жа Нели Круз се е срещнала вчера, простете, именно със задниците, осрали така щедро терена на “медийната свобода” у нас! Каква велика абсурдистка пародия! Смрадливата гнус Карбовски що не повикаха – или и тя, разбира се, е била там?! Дали пред лицето на тази иреална, фантастична, непостижима за здравия разсъдък, абсурдистка, мистична даже родна картинка на царуващите у нас медийни нрави Брюксел ще прозре най-после с кого си има работата?! Дано! Но тия толкова мръсни, вонящи и препълнени с лайна обори на така наречената “българска медийна свобода” пак ние трябва да ги чистим и мием някак. Как? Не си го представям. Изобщо няма да е лесно, но тази работа все пак нас чака. Европа няма да ни изчисти оборите от смръдливите екскременти, що допуснахме да се натрупат у нас за тия години… Това написах. Така виждам аз нещата, така мисля аз. А ето сега и началото на статията на И.Инджев, за да разберете как той е възприел случилото се: Дългоочакваната среща на мизерстващата българска журналистика с пратеничката на (предполагаемо) благоденстващата Европа комисар Нели Крус (не) се

състоя в София. Беше провал и триумф едновременно. Защо? Беше провал най-малкото защото (почти) нямаше говорители на българската журналистика на срещата. Бях там. Чух, видях, отвратих се и си тръгнах безмълвен, както се полага на натрапник на едно неприлично по форма и съдържание пиршество, доминирано от препили с вина за състоянието на болната ни медийна среда изнасилвачи, солидарно отговорни с властници и олигарси за дългогодишното блудстване със свободното слово в България. От такива типове не можеш да очакваш да бъде засегната темата за отговорността (им). Не можеш да чуеш от тях въпрос или поне лицемерен хленч за факта, че единствената сфера в българската публичност, която систематично се радва на добре организираната кокошкарска слепота на Темида, е четвъртата сласт, командорена с пари, бухалки, шантаж и други извратени инструменти за осъществяване на опаричения властови контрол над най-важната сфера от публичното живуркане в днешна България. Невидимата ръка на софийските организатори на срещата с комисаря по цифровите технологии Нели Крус беше селектирала събеседниците на холандката така, че да затвърди впечатлението за мутриархата в българската журналистика ( с извинение към няколкото изключения, използвани като смокинов лист за тази срамотия). Беше триумфално прекрасно тържество на тъжната действителност. Защото се видя в кристално мръсен вид ухилената истина за мрачната ситуация в българските медии в лично качество. Бяха събрани в един юмрук на седянка с пратеничката на Брюксел най-представителните физиономии за пропадането на медийната свобода, чието потъване в България регистрират на все по-унизителни дълбини всяка година международните инструменти за измерването на това сгромолясване. Оказа се, че да говорят от името на агонизиращото българско свободно слово и силиконовото му медийно тяло, са мобилизирани тъкмо неговите душители. Уж разделени на два лагера по линията на корпоративните битки, но всъщност в една редичка, бяха се самопредложили славослагателят номер едно на днешната власт Николай Бареков, настанен основателно до шефката на българосъветската дружба Светлана Шеренкова, граничеща с издателката Ирен Кръстева, следвана логично на съседния стол от Тошо Тошев. Присъединилият се към тях Валери Запрянов, който ( под аплодисментите на Кръстева) театрално изрази срам да е български журналист в днешно време заради опониращи на поведението му (им) колеги, също беше там. И къде без Славка Бозукова,

22 лицето на най-безличния български “национален” всекидневник “Стандрат”, ентусиазиран изпълнител на всякакви поръчки на всякакви власти! (Дочети ДО КРАЯ >>>)

БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ ДНЕС ЦИВИЛИЗАЦИОННО И КУЛТУРНО НЕ Е ЕВРОПЕЙСКО, УВИ!

20 септември 2012, четвъртък ЕДНА ФОТОГРАФИЯ ОТ ГЪРЦИЯ, РОДИНАТА НА ФИЛОСОФИТЕ

че са знаели и ползвали турския език вместо английския) Анонимен каза: "Българското училище, ако не знаете да ви известя, е доста изостанало от тенденциите на съвременното образование. То се е консервирало на нивото на 50-те години на миналия век – по дух, по същина, по принципи, по начин на организация, по подходи, по всичко."

50-те год. на 20-ти век в България властва комунистическа тоталитарна диктатура. Комунизмът по съветски модел всъщност имаше за цел създаването на нова "всемирна цивилизация" – ако вземем понятието с преобърнато съдържание. Разстоянието от началото на 20-ти век до 50-те год. на 20-ти век не се равнява на 5 десетилетия, а на няколко хилядолетия потъване в мрака на ужасяващо комунистическо варварство, от което не сме изплували и до днес – защото трудно се нормализира национален манталитет. Българското образование днес цивилизационно и културно не е европейско, уви! КАКВО Е ЧОВЕКЪТ?

20 септември 2012, четвъртък Аристотел е изобразен с тази статуя, намираща се в град Стагира, родния град на ученика на Платон и възпитателя на цар Александър Македонски, именно великият Стагирит. Снимката ми подари инж. Ат.Атанасов от Пловдив. Ето писмото му до мен заедно с моя отговор: Здравей, Анчо! Това лято обикалях Гърция и ходих до Стагира, родния град на Аристотел. Там, когато разглеждах музея, се сетих за теб и реших да ти изпратя снимките. Ако ги харесаш ще ти изпратя и от Филипи – града на Филип Македонски. С поздрав: Атанасов Здравей, Наско, Снимките много ми харесаха, някои, с твоето разрешение, ще ги сложа в блога и във Фейсбук (ако не възразяваш, мога да пиша "Снимал: Атанас Атанасов", за да ти запазя авторството). Прати ми, моля те, и от Филипи. Всичко, свързано с Гърция, родината на философите, силно ме интересува. Дай Боже някога да имам възможност и аз с очите си да видя страната, с която съм така свързан, и то с най-здрави, именно духовни връзки! Хубава вечер! С поздрав: Ангел Грънчаров

По публикацията Честита ви нова учебна година, вам, о велики страдалци и вечни жертви на българската образователна система! току-що откривам два отзива, които имат и самостоятелно значение; поради това ги публикувам отделно; за мен е вълнуващ факта, че тия два отзива показват: има и други хора, които са обезпокоени от ситуацията в българското образование не по-малко от мен, поради което и ги публикувам на отделно място, белким и някой друг се обезпокои поне малко: Дълбоко уважаеми учителю, Ангеле, братко, не си сам, светли български лъчо – в мислите си за българското образование! Изцяло, напълно и категорично заставам до теб. Дано не ме заподозре и упрекне някоя низка душичка, че те възвеличавам, като в авторитарните времена, че пък на това отгоре и за да светна в твоята светлина. :-) Няма да е вярно. Нито първото, нито и второто. Най ще да е истина третото, а именно: радвам се, чисто и искрено се радвам, че те има! Пожелавам: на теб и на всичките ти съмишленици, а значи и на себе си – много здраве, дълголетие и сила за да отстояваме истината, истината и отново истината!

17.09.2002 г. ВЛАДИМИР МАРИНОВ ПЕТКОВ - ТРАШОВ (прякор на моите дядо и баща, от съселяните им, на които не можем да вменим вина,

Имам едно отдавнашно есе на тази тема, което влезе като въведение в моята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (с подзаглавие Етика на достойнството), която пък в един момент реших да преработя и да я превърна в учебно помагало по предмета ЕТИКА, изучаван както в гимназиите, така и в някои университети. Тия дни ровя из книгите и учебниците, писани от мен през годините (понеже все пак дойде новата учебна година и искам да подготвя някои нови неща за нея) и покрай тази работа ми се яви идеята: да взема и да изпратя написаните от мен учебници и учебни помагала по философските предмети в Министерството, та най-сетне да участвам в процедурите по

23 т.н. "конкурси" за одобряването на "държавно приемливите" учебници. Както и да е де, аз за тази идея ще пиша по-подробно тия дни, а сега ми хрумна да публикувам това есе в блога си, понеже откривам, че то не е досега било публикувано в интернет – както ме информираха търсачките. Та ето сега публикацията на този текст, писан преди години: “Какво е човекът?” (“Какво е това човек?”) е знаменитият въпрос на Имануел Кант, който той постави за център, средоточие на своята философия. А иначе това е въпрос, който едва ли някога ще престане да интересува човека; така или иначе човекът най-много занимава човека. Европейската култура и цивилизация започва с надписа върху фронтона на храма в Делфи (“Познай самия себе си”), който Сократ приема за девиз на своя живот и на своята философия. Не мога да приема, че питането за човека е въпрос, който интересува само “философите”, т.е. е “чисто философски въпрос” – и в същото време изпълнен с безразличие за хората. Това е преди всичко един действително човешки въпрос, който касае всеки един от нас. Станало е така, че именно философията (като дълбок израз на човешкото), “се занимава” най-вече с темата за човека – и по този начин задоволява една съвсем човешка потребност, нуждата от разбиране на самия човек. (Но нима и изкуството, или религията, дори и много от науките не са насочени в корените си към проблематичността на човека за самия човек?!) Интересно е да се запитаме как “звучи” този вечен въпрос днес, за нас, съвременните хора, живеещи в началото на третото хилядолетие – не е ли така? (ОЩЕ >>>) НЕКА НЕ СЪДИМ ПРЕКАЛЕНО СТРОГО ДРУГИТЕ, ЩОТО САМИ ЩЕ БЪДЕМ СЪДЕНИ: С КАКВАТО МЯРА МЕРИМ, С ТАКАВА МЯРА И НАМ ЩЕ СЕ ОТМЕРИ...

19 септември 2012, сряда Тази сутрин ме "сърбят пръстите", така да се каже, да пиша текст по някаква по-сериозна, философска, сиреч, човешка тема. Избирам като повод за едно такова разсъждение проблема или темата за ласкателството. Оттук ще тръгна, а докъде ще ме изведе разсъждението засега не мога да кажа. А с ласкателството съм склонен да започна вероятно защото напоследък, кой знае защо, животът ме сблъсква с твърде много ласкатели. Опази Боже, те не ласкаят мен - аз не съм на власт, нито пък съм велик или богат! - те ласкаят и се подмазват на разните му там началства, властници, "звезди", какви ли не знаменити парвенюта и пр. Бие някак си на очи, че ласкателството е все по-често срещано в живота ни явле-

ние – и затова ми се ще да му обърна известно внимание.

Нямам предвид само това, че медиите, чиновниците, кариеристите и пр. се подмазват така грозно на Бойко Борисов, ласкаят го, тоя човек съвсем се разтопи от ласкатели, от подлизурковци. Такива напоследък срещам на всяка крачка. Аз не знам дали не писах вече, че на едно служебно съвещание, на което присъствах неотдавна, един от ласкателите така прекали, че през цялото време, докато обектът на неговите нескопосани ласки говореше, той го гледаше право в очите и повтаряше сякаш в несвяст: "Точно така! Браво! Напълно съм съгласен! Изцяло подкрепям! Колко вярно говорите! Възхитен съм! Леле, колко сме ощастливени, че си имаме такъв гениален шеф!". Интересното е, че обектът на тия ласки изобщо не усещаше, че те, поднесени в тоя вид, добиват гротесков характер и поради това, че са минали всяка мяра, звучат по-скоро като подигравка. Не, напротив, той се разтапяше от сласт, сякаш мед капеше на сърцето му! Интересното е, че сред публиката сякаш на никой не направи впечатление тази сюблимна сценка; само на моя милост се наложи да се ощипе, та да установи дали не сънува. Не, не сънувах, истина си беше... Излишно е да казвам, че след като у нас ласкателите, така да се рече, са станали сякаш неудържими, намирайки се в някакъв непресекващ абсурдистки фурор и буйствата, стихията, оргията и развратът им не намаляват, то респективно на това ония, които не са дегенерирали дотам, а, напротив, се осмеляват честно да говорят какво мислят и дори си позволяват да критикуват, безусловно, са станали най-омразни и неприятни; у нас се смята за скандално някой човек да е свикнал да не си криви душата, да не лъже, а да казва истината право в очите. Смятаме такъв за грубиян, за скандалджия, за "невъзпитан" и "нетактичен" човек; у нас се смята едва ли не за нормално да се лъже непрестанно, т.е. да се лъже, щото ласкателството в същината си не е

друго, а всеотдайна пристрастеност към лъженето и към лъжата. Ласкателите са най-безподобни лъжци, при това у нас се лъже и ласкае безподобно, грубиянски, нагло, изцяло безсрамно, дебелашки, нескопосано. Финото ласкаене, достигнало, тъй да се рече, до върховете на изтънченото изкуство на ласкателството, което е едва ли не одухотворено, у нас е почти непознато; у нас дори безскрупулните поети, които уж са с по-изтънчени души, ласкаят найдебелашки (Любомир Левчев с неговото знаменито "Другарю Живков, дори и Вие не можете да ми забраните да Ви обичам!"). Та моето обяснение в тази връзка е, че пиетететът към лъжата, стоящ в основата на ласкаенето, у нас е дотолкова нерафиниран, естествен, едва ли не природен, импулсивен, подобно на рефлекс, че съвсем нямаме някаква що-годе развита култура на ласкателството и подлизурството, т.е. у нас се лъже и ласкае по един най-първичен, естествен, природен начин. Което, ако се погледне в дълбините му, е страшно: такива хора са сякаш увредени "по природа", тук не става дума за нравствено израждане и дегенерация, а за някаква първозданна лъжлива същност, която стои в корена на душите ни. Щом като лъжливостта, пиететът към лъжата и податливостта на лъжи (неспасяемата наивност) е нещо като субстанциална характеристика на българина, правете си сами сметка колко трудно ще бъде да се постигне някава промяна в тази област, примерно, да се пробие волската нечувствителност на масовия българин спрямо истината, гибелното му безразличие към нея. Щото няма как да си отдаден по един първичен начин на лъжата, да си под безразделната й власт, и да не си по същия начин абсолютно сляп за истината. Тъй че феноменът на ласкателството е другата страна на всеобщия пиетет към лъжата, който е така развит и разпространен из нашите простори. Българинът изглежда се радва когато го лъжат, колкова повече го лъжат, толкова повече той се разтапя от нежно умиление към лъжливеца, готов е да разцелува тоя лъжливец, безразделно се влюбва в него, готов е да го носи на ръце и да го обича до гроб. Респективно на това най-ненавистният у нас е оня, който има наглостта да ни казва истината, тая истина, от която всички поголовно смятаме, че боляло; вижте с каква възхитителна непосредственост го е казал народът ни: "От истината боли!", представяте ли си, истината била горчива, не знам си каква още; ясно е, че щом истината ни се вижда такава, то за нас лъжата е най-сладкото нещо на света! Ето на това основание ласкателите из нашите простори са в такава наудържима стихия и даже оргия. Ето и на това основание скоро и изобщо няма да прокопсаме като народ: докато нещо не стане, та да победим тази своя наистина съдбовна и гибелна отдаденост на лъжата.

24 Ние сме стигнали дотам, че сами себе си лъжем – и дори сами себе си ласкаем! Българинът бил "най-велик" във всяко отношение, ний сме били най-умни, найинтелигетни в света, дори и най-големи мъжкари сме били, т.е. сме били нещо като същински животни в сексуално отношение, били сме непобедими сексуални атлети и какви ли не още подобни дивотии човек може да чуе. Даже напоследък се намери един нашенец, който реши да се яви на конкурс за Гинес за най-голяма пишка на света, ама нещо сякаш след като се изрепчи по медиите, се затаи в един момент; явно всичко е било само за патаклама, а сега тоя толкова голем бабаит се спотайва. То тия неща си вървят ръка за ръка с комплексарството, с малодушието, с чувството за малоценност - както се знае от векове. Не само за пишките, а и изобщо. Тия, дето парадират с изключителната си интелигентност, у Нашенско го правят, за да прикрият изначалната си, простодушната си, непоследствено бликащата из дълбините на душата им простотия и тъпотия; и така нататък, този принцип на тълкуване важи за всяка една друга област. Я погледнете що правят нещастниците из нашите университети, които нямат друга, по-гибелна нужда от тази да се преструват постоянно на "гениални", ала не съвсем оценени от непризнателното човечество "учени" (у нас тая дума се произнася така: "учЕн"). И така нататък, навсякъде, във всички области на живота може да се забележи действието на тоя принцип. Все сме уж най-велики във всичко, а пък, незнайно защо, сме и най-бедни! На какво ли се дължи разгадаването на българската загадка?! Как тази загадка може да бъде разгадана? Аз се опитах да кажа какво мисля по темата "Щом като сме толкова умни – защо сме така бедни?!", ала ето, бях обруган; поведе се дълга многословна дискусия, на която сам загубих дирите (тия дни ще я подновя, ще публикувам следващите й части, дето са все още само като коментари, а и аз също ще се изкажа). Та в тази връзка моето тълкуване е: дотам сме привързани към лъжата, и то с някакъв първичен рефлекс и пиетет към нея, че вече сме способни сами себе си да лъжем, и то найубедително, така, че сами да си вярваме на лъжите! Щото лъжецът, като лъже, няма начин да не съзнава какво прави, именно, че все пак лъже; но има лъжци, за които лъженето е придобило формата на нещо като "инстинкт към искреността"; даже самата "честност" у нас е вече започнала да минава за непосредствен израз на... лъжата, или, по-добре казано: у нас лъжата вече е истина, а пък истината е лъжа! Разменили са си местата. Само при това положение, само при достигането на този апотеоз е възможно лъжливецът да лъже така, че сам да си вярва, сам себе си да лъже и да е абсолютно убеден, че не се лъже, ами да си вярва на лъжите сякаш са абсолютни исти-

ни. От това по-голяма деградация ако изобщо има, сполай му кажи! Аз преди време се опитах да кажа някои истини на едно място, и то в очите на най-отговорни фактори и от този момент, след като проявих такава невиждана наглост, мигновено станах най-ненавистния; започнаха да ме преследват "като империалист", сякаш съм най-голям враг на народното добруване. Интересното е, че щом се случи това, народът около мен се отдръпна с погнуса от мен, сякаш съм прокажен. Аз затова твърдя, че ласкателството и лъжливостта си вървят ръка за ръка с необичайната простотия, с тъпоумието. Щото съвсем близко до ума е, че няма защо да мразиш оня, който ти казва нещо, което всички крият, примерно да мразиш оня, който те критикува; колкото ти е неприятна критиката му, колкото и тя да ти изглежда несправедлива, ако имаше поне малко акълец, ако се не беше оставил на манията, че си най-умен и непоглешим, щеше да имаш поне подозрението, че този човек авно неслучайно си залага главата да ти каже нещо, за което всички други мълчат. Той те критикува, следователно ти прави благодеяние. Дори и да греши, критикът е полезен значително повече от ласкателя. Думите на критика, на опонента, на опозиционера са балзам за ухото на умния, на мъдрия управник. Но де ти такива управници у нас, в страната на лъжата, на лъжльовците, на ласкателите?! У нас начело стоят все някакви дебили, които се радват на измамните думи на ласкателите – и грухтят като злобни глигани на думите на критиците. Пълна олигофрения, пълен идиотизъм царува по тия наши земи. Ето, давам ви още едно свидетелство че е така. Нормалната човешка реакция е да си благодарен на оня, който се е загрижил за теб дотам, че да поеме риска да те критикува, т.е. директно в очите да ти каже какво мисли, да ти каже каква е истината според него за твоите действия и поведение. Забележете: не зад гърба ти да говори, а право в очите. Какъв смисъл има на такъв да се ядосваш и да го мразиш? Никакъв. Да, ама ето, такива у нас са найненавистни, непоносимо ненавистни. Не може що-годе умен човек да се държи по този начин, абсурдно е едно такова държане. Следователно, ако се държиш така неразумно, това свидетелства за крещящ умствен, душевен и личностен дефицит у теб самия. То е все едно да издадеш собственоръчно написана декларация, в която да заявиш: "Аз съм олигофрен, аз съм дебил!". Или направо да си напишеш тия думи на челото с дебел червен фулмастер. Или направо да си ги татуираш там. Това значи. Но кой ли да ти го осъзнае това?! Кой да го признае. Нищо не е чака просто, никой не го съзнава и признава. У Нашенско е така. Ще завърша с нещо лично, което силно ме терзае от няколко дни. Дотам, че

не мога да мигна изобщо, ето, и тази нощ постоянно се въртях и сънувах в просъница някакви кошмари, т.е. терзаеха ме кошмарни мисли. Ето какво стана. Случи се така, че сторих, поради недоглеждане и недоразумение, един голям гаф тия дни. Иначе съм съзнателен човек, който много внимава да не допуска такива неща, но ето, това стана; сякаш получих нещо като "помътняване на съзнанието" и сторих крайно неприятно нарушение. Независимо от някои "намаляващи вината обстоятелства" признавам, че допуснах ужасна грешка. Може да се каже, че грешката ми е "философска", от разсеяност, от небрежност, от непунктуалност. Е, допуснах такава грешка, че не е умрял заради нея човек (да пази Господ!), нищо невъзвратимо не се е случило, да, обаче дадох едно, така да се рече, бляскаво основание да ме накажат. И най-вероятно ще ме накажат. Няма да пропуснат да не ме накажат. Подробности повече за какво нарушение съм допуснал няма да кажа. Засега няма да казвам. Не са и толкова интересни. Напротив, банални са. Случаят не е кой знае колко интересен, това имам предвид. Размишлявайки за случилото се – щото аз съм човек, който е чувствителен, имам, тъй да се рече, съвест, която ме терзае безжалостно дори за най-дребни пропуски в работата и в живота ми – аз в един момент осъзнах: случилото се, което можеше да бъде предотвратено твърде лесно, се е случило съвсем неслучайно, то явно е съдба. Така е трябвало да стане. Неизбежно и необходимо да се случи. И явно затова ми е помътнял разсъдъка: за да допусна тая грешка, която пък е била необходима, та да се случи отсъденото по съдба. А тази съдба дава някакъв шанс и на мен, и на тия, които сега ще решават как и доколко да ме накажат. Тя, съдбата, винаги ни проверява за нещо свое си, иска да ни помогне да разберем колко сами струваме. Да отрезвеем ни предизвикват т.н. удари на съдбата. Проверява ни, прави ни изпитание, изпитва ни нашата собствена съдбата, отреденото според нея. Поставя ни в ситуация, в която да се провери нашата човечност. Или някой неин елемент, или пък даже цялостно. Защото трябва да помним: никога и изобщо не трябва да пропускаме човешките моменти в битието си на човеци. А съдбата ни е тази: да бъдем човеци. Да си човек е найглавното - ето това не трябва да забравяме никога. Дори и да си велик администратор, "звезда", супергерой, великан, пич, бабаит и прочие, ти не трябва да забравяш, че на първо място си дръжен да бъдеш човек - и да си останеш такъв. Забравиш ли това отиваш по дяволите! И то завинаги! Неспасяемо става. Ето, мисля си, в такова изпитание ни постави съдбата – мен, съгршилия, и гърмовержеца, който сега има прекрасен шанс да ме накаже, щото аз най-сетне, тъй

25 да се рече, "сгазих в лука". И му поднесох на тепсия сгоден случай да ми отмъсти и за минали прегрешения. Щото аз съвсем нямам претенцията да твърдя, че съм безгрешен – опази ме, мили Боже, от тази суетност, от една такава безумна суетност! Не, напротив, аз съм жив човек, който много греши; казано е: "Човешко е да се греши!". И греша, и рискувам, и на моменти съм дързък, и опитвам какво ли не, дори много грехове, и то всякакви, имам. Ний, човеците, не сме богове, доколкото грешим, дотолкова сме и човеци – не ангели, не и богове. Да, ама ето, някои от нас се вманиачават и почват да си мислят, че са станали непогрешими, едва ли не безгрешни. Страшно гибелна е тази суетност - щото поставя под въпрос човечността ни. Найголямата грешка на този свят е това да си втълпиш, че си безгрешен, че за теб грешките са невъзможни, че са изключени. Поголяма грешка от тази едва ли може да има. Този тип грешки Кант ги определя като "тотални", а бих добавил: те са и глобални. Спрямо живота ни са глобални, не спрямо глобуса. Но светът в някакъв смисъл ще отиде по дяволите ако някой си внуши, че е станал бог, че е безгрешен, че е непогрешим. Неговият свят имам предвид, не света изобщо. Прочее, ласкателите, за които започнах да пиша това есе, тъкмо това шептят в ушите на жертвата си: "Шефе, колко си велик, мама му стара, шефе, колко си безгрешен, шефе, колко си мъдър, колко си умен, колко си талантлив, колко си проницателен, колко си божествен!!!". А ако живеем в съзнанието, че постоянно грешим, т.е. ако не сме забравили, че сме човеци, ние имаме шанс ако не да се предпазваме от грешките си, то поне да не допускаме все едни и същи грешки, за които сме установили, че имаме склонност. Такъв човек ще се надсмее на думите на ласкателите си, стига такива изобщо да могат да се появят около него. Другояче казано, трябва да бдим да запазим разсъдъка си свеж и здрав. Да не допускаме да помътнее. Е, аз допуснах, вярно, по съдба, разсъдъкът ми да помътнее за известно време. Явно съм станал доста самонадеян. Нищо чудно да съм си втълпил на моменти, че съм едва ли не непогрешим. Прекалено съм си повярвал. Самонадеян съм станал явно. И ето, съдбата ми прати тоя случай, да направя една безкрайно тъпа грешка, та да ми напомни, че и аз съм човек. Тъй че, в някакъв смисъл, наказанието за мен ще бъде благотворно. Е, разбира се, и другата страна, наказващата, има шанса да прояви милосърдие и човечност: човешко е освен че грешим и да умеем да прощаваме. Щом няма безгрешни, трябва да сме повеликодушни към грешките на другите. Ако сами допускаме, че и ние можем да грешим,

тогава защо да сме така жестоки към грешките на другите? Само тия, дето се мислят за безгрешни, са способни да проявяват жестокост спрямо грешките на другите. Ето затуй вчера написах във Фейсбук това: Нека не съдим прекалено строго другите, щото сами ще бъдем съдени: с каквато мяра мерим, с такава мяра и нам ще се отмери... Това, разбира се, не са мои думи, това са безценни по мъдростта си думи от Библията. Но как оня, който е упоен от наркозата на ласките на безцеремонно нагли ласкатели ще може да прозре и осъзнае тяхната несравнима, свръхчовешка мъдрост?! Как ще получи прояснение на съзнанието и дали ще успее да осъзнае спасителната за душата и за човечността му Божия мъдрост? Не зная. Чудесен казус и тест се получи. Животът винаги е по-мъдър от нас самите. Той ни учи постоянно. Дава ни безценни уроци. Стига само да имаме очи да ги видим – или уши да ги чуем. Стига да не сме си затворили като безумци очите или да сме си запушили дори и ушите... Анонимен каза: Спомних си Алеко Константиновия персонаж Бай Ганьо. Ласкателите са все такива като него: жадни за власт и облаги, груби материалисти; техният девиз е "идеали? бошлаф, личното наше земно доволство – ето идеала, който трябва да следваме" Ласкателите са страшна разрушителна сила! МОЯТ ОБЕТ КЪМ НЯКОИ КНИГОИЗДАТЕЛИ

богати и, тъй да се рече, "авторитетни", по-скоро популярни български издателства. Искаше ми се да разбера дали ще се намери поне едно българско издателство, което е готово да дръзне да издаде една книга за българското образование. За 1 месец нито едно от тия издателства не счете за нужно дори да ме уведоми, че е получило ръкописа, камо ли пък да ми съобщи какво отношение има към него! Кои именно са тия издателства тук няма да оповестявам: има Бог и Той всичко вижда – и всичко знае! В тази връзка моля уважаваните мои приятели във Фейсбук и в блога да ми напомнят един ден (когато стана знаменит, световно-известен автор-философ и, евентуално, първи българин, лауреат на Нобелова награда; а че ще стана такъв - това е несъмнено, гарантирано, абсолютно сигурно!), та значи да ми напомнят тогава да не забравям този факт и също така НИКОГА, абсолютно никога да не давам за печат моя книга на някое от тия издателства, които сега проявяват такава суетна и презряна парвенющина да не ми отговарят на писмата! Тази ми е молбата. И още една молба имам: да ми напомнят тогава никога да не давам интервюта на тия същите вестници и медии, които сега мълчат като... гъзове за моето списание ИДЕИ, преструвайки се, че уж не знаят за съществуването му. А то съществува вече 4-та година! ВМЕСТО ДА ПОМЪДРЯВАМЕ, С ГОДИНИТЕ ИЗГЛЕЖДА ОГЛУПЯВАМЕ – ДЕТСТВОТО НИ СЯКАШ Е НАЙ-МЪДРО...

17 септември 2012, понеделник

Преди 1 месец изпратих ръкописа на най-новата си книга (НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА, с подзаглавие Есета за освобождаващото образование) на 10 най-

Снощи един мой бивш ученик, сега студент (по философия) ми се обади по скайпа и ми обяви: "Ако утре сте на работа бих дошъл да даря една малка сума за списание ИДЕИ". Отвърнах му: "Не, моля Ви се, парите са необходими на Вас, Вие не

26 работите, сп. ИДЕИ засега все още и все някак оцелява!" и добавих: "Някога, когато станете знаменит и богат, тогава, ако желаете, ще може да подкрепите финансово списание ИДЕИ!". Той се усмихна и отвърна: " :-) Разбира се. С най-голямо удоволствие!" В този момент ми хрумна и му разказах следната история, която, кой знае защо, ми се ще да публикувам и тук; речено-сторено, ето я: Ще Ви кажа една малка историйка. Вие много ми напомняте един човек, който също като Вас ме потърси, но преди много години, преди повече от 30 години. Аз бях асистент по философия в ПУ тогава. Интересуваше се оня млад човек като Вас от философия. Беше на 17 години. Занимаваше се с изкуство, но за разлика от Вас - с театър и музика. Дойде във Философския клуб, който бях създал тогава в ПУ. Идва в Клуба няколко години и беше много усърден в заниманията си с философия. Бях уверен, че го чака бляскаво бъдеще на това поприще. Имаше талант, интересен човек беше. Бяхме приятели, с него и още 10-тина найблизки сътрудници на Клуба. Преживяхме вълнуващи мигове; времето беше друго, динамично, хората бяха други. И всички бяхме млади, в това число и аз; бил съм 2728 годишен тогава. Както и да е. В един момент решихме да създадем философско списание тия 10-тина човека. Събрахме се и дълго мислихме име за него. Разгорещено обсъждахме какво да бъде името на списанието. Аз настоявах да се нарече МИСЪЛ. Имаше всякакви, най-чудновати предложения. Примерно някой предложи да се нарече ФИЛОСОПОЛИС, да напомня "Филипополис", именно предложи името "Град на философите" на гръцки. Но заради това "... СОПОЛИС" не се прие предложението му, за сметка на това много се смяхме и забавлявахме около тази чудата идея. И така, дори за името не се споразумяхме. И сега се питате защо Ви разказвам тази история. Нали? Ето защо. Този младеж тогава, който ми напомня за Вас лично, сега в момента е милионер, собственик и управител на голяма фирма. Когато създадох списанието му изпратих по пощата първите няколко книжки. Никакъв отзвук. После съм му пращал всяка поредна книжка. Мълчи. Два пъти се срещнахме случайно, разговаряхме, но ето, той нито веднъж не се сети да каже: "Ето, вземи, искам да помогна за списанието!" Не. Времето явно променя хората. Парите – също. Благословени са ония хора, които нито времето, нито парите някога ще ги променят. Които си остават все същите. Тази е малката ми история... Младежът помълча и отвърна: - Мъдър сте. По-добре да замълча. Както е казал Витгенщайн: "За това, за което не можем да говорим, трябва да мъл-

чим". Вие имахте какво да кажете, а аз нямам думи. Вашата история ще я запомня и няма да я забравя. Така стана, че аз май Ви загубих времето, а Вие пак ми бяхте полезен. Пожелавам ви лека вечер и успехи, а на себе си желая да остана такъв какъвто съм. Отвърнах му: - Не, никога не смятам едно време, проведено в обсъждане на някаква тема, за загубено. Независимо каква е темата. Винаги може да има и по-значим смисъл дори и най-незначителната тема. Тъй че не сте ми загубил времето, изобщо! Успехи Ви желая във студентстването, във философията! Непременно останете какъвто сте, не позволявайте някакви фактори на живота да Ви променят коренно, основно! Да Ви направят принципно друг. Колкото сме по-млади и помалки, толкова сме по-добри и дори помъдри, а времето ни опорочава, прави ни все по-лоши! И вместо да помъдряваме, изглежда оглупяваме. Детството ни сякаш е най-мъдро... Пак се разфилософствах, извинете! Станал съм голямо плямпало... Младежът отвърна с ето тия думи: - Вие сте човек наистина мъдър, долавям мъдрост в думите Ви. Радостно е, че философията е намерила почва у Вас. Не сте празен човек като много други. Затова съм благодарен на съдбата, че Ви познавам. Надявам се следващия път когато си пишем или се видим да пофилософстваме по този начин. Лека вечер! Отвръщам: - Дано сте прав поне малко, дано не съм съвсем оглупял. Щото и това е възможно. Мъдростта е рядка, а глупостта вездесъща и много лукава. Лека вечер! Ето тия думи си казахме. Така минават дните и вечерите на един философ и учител като мен. Разговарям си с разни хора. По всякакви теми. Общо взето в очите на другите минавам за голям досадник. Е, за дадени хора може и да не съм съвсем такъв. Не са много, но има такива. Да се надявам, че все пак може да има и такива... ЧЕСТИТА ВИ НОВА УЧЕБНА ГОДИНА, ВАМ, О ВЕЛИКИ СТРАДАЛЦИ И ВЕЧНИ ЖЕРТВИ НА БЪЛГАРСКАТА ОБРАЗОВАТЕЛНА СИСТЕМА!

17 септември 2012, понеделник Днес е първият учебен ден. Днес всички ще се сетят, че има такова нещо като българско образование - дори и министърът на образованието ще се сети, щото иначе, ако не знаете, да ви известя, че той е отдаден на бокса, на фитнеса и спорта, подобно на тартора си Боко, който пък е отдаден на футболните мачлета. Някои даже ще се умилят на тази картинка: първолаците, с цветя и нови ранички, ще пристъпят прага на родното школо! Ех, всички някога сме

били ученици, как да не се умили човек като си спомни – а пък като се умилим, в един момент като по команда всички ще забравим за българското образование! Тъй де, ний да нямаме друга работа не един час, ами цял ден да се умиляваме – или дори два-три дена да се умиляваме?! Един час стига...

И така до 24 май, когато пак ще се умилим. За един-два часа. И то служебно един вид ще се умилим. А иначе кой да ти мисли за образованието, особено пък за проблемите му?! Ний друга работа нямаме ли си, та ще мислим за последната дупка на кавала?! Е, има и донкихотовци като моя милост, които не само постоянно мислят за българското образование – и то неслужебно, а истински, така да се каже всецело – и дори, представете си, работят нещичко да се промени. В позитивна насока, щото българското училище, ако не знаете да ви известя, е доста изостанало от тенденциите на съвременното образование. То се е консервирало на нивото на 50-те години на миналия век – по дух, по същина, по принципи, по начин на организация, по подходи, по всичко. И най-лошото: има една хидра, която здраво е хванала в пипалата си българското образование, задушила го е, превърнала го е в "образователна система" – и това е хидрата на българската бюрокрация. Та, общо взето, положението е тежко, а борците за либерализация и осъвременяване на българското образование, за пораждането на нов дух в него, сме малко, броим се на пръсти. Нищожно малко сме. Иначе народът спи непробудно. Яко го приспиват. И баламосват. Всичко ни било наред, той пък Грънчаров що рови?! Какво не ни е наред?! Я виж колко медалисти имаме от международни олимпиади. Тъй че, Грънчаров, попресолваш нещата. Подлец си ти, Грънчаров. На българското образование всичко си му е у ред, ала черногледци и мърморковци като теб са вечно недоволни. Майната ви най-после! Да, всичко му е у ред. "Всичката Мара втасала, та...", та за образование ще земе да се сети! Ний другото да оправим, а образованието може да почака. Я виж какви магистрали са се изпружили из българските поля?! Кеф да ти стане на сърцето. Асфалт барем имаме, ако друго нямаме! Ако акъл нямаме, поне асфалт имаме...

27 Прочее, ето малко информация за размисъл: "В Монголия 9 % от БВП за образование, в България 3,3 %. Само около 3.1% от БВП е делът за 2012 г., което ни нарежда още по-ниско в класацията, малко след Непал и Соломоновите острови, до страна като Бенин (Бившата държава Дахомей) и Конго. И колкото сме по-необразовани, толкова по-зле ще става. В САЩ за образование разходите са 18%... Толкова. А иначе да ни е честита новата учебна година! Най-много поздрави искам да отправя на великия страдалец българския учител. Да сме живи и здрави да издържим на униженията още една годинка, мили ми братя и сестри! Да стискаме зъби и да издържим. Ний, ний, тъй да се рече, мили ми дами и господа, ний сме герои – щом още пъплим по земята и не се предаваме! Също така искам да отправя поздрав и на другия не по-малък страдалец, именно на вечната жертва на българското образование: българския ученик. Те, учениците, за да не страдат много, са му намерили колая: в мнозинството си изобщо не учат като ходят на училище. Ходят ей така, за да се видят с приятелите, да пият по едно кафе, да се поразходят, ходят на училище колкото да не скучаят като се мотаят като гладни кучки по улиците - или като вързани песове до компютрите. Този е смисълът на днешното ни училище: да бъдат занимавани децата, та да не би да се отдадат на съблазните на свободата. Училището трябва да ги занимава с нещо, щото ако не бъдат занимавани, току-виж, почнали да правят нещо полезно за себе си. Та така, ученици, бъдете себе си, ала се опитайте да схванете истинския си интерес. Имам чувството, че този ваш собствен истински интерес сякаш ви е най-последната грижа. А е престъпление младият човек да проспива цели 12 години, и то от най-решаващите за бъдещето си години. Това исках да ви кажа. Помислете малко! Ако искате де, ваша си работа... Родители на българските деца: и вам честита нова учебна година на децата ви! Ще се радвам ако почне по-често да ви пука за това какво става с децата ви в училище, какво учат, как го учат, защо го учат и прочие. Моя милост описа ситуацията в българското школо в три свои книги от трите последни години. Който се интересува, да ги потърси в блога ми, да се порови. Нещата хич, ама хич не са бляскави. Тъй че вашето спокойствие относно бъдещето на собствените ви деца е илюзорно, да не кажа престъпно. Толкоз и вам. Вий трябва да бъдете на мястото си като родители и поръчители на тази услуга, наречена образование на децата ви, а не да не ви пука изобщо - или да ви пука само малко, колкото да не е без хич... Това е. Аз съм учител и днес ми е първият работен ден от тази нова учебна година. На себе си нищо не мога да поже-

лая. Нищо не искам. Така да се каже, претръпнал съм вече. Тази учебна година за мен като учител е вече... 30-тата! Юбилейна е, така да се рече. Е, ще си пожелая малко здраве де, ако може, то и за мен е найценното. Другото, така да се рече, се понася, с другото сме свикнали, но поне здрави да сме... ЕТО КАКВО ИМЕННО СЕ СЛУЧВА В НАШАТА ОБРАЗОВАТЕЛНА СИСТЕМА...

17 септември 2012, понеделник

Снимката взаимствах от тук: Полезно образование или ненужно образувание. Заслужава си също да се прочете и съдържащата се там статия под същото заглавие, с тезите на която изцяло съм солидарен... НАДЕЖДАТА Е ДА СЕ РОДЯТ ДЕЙНИ БЪЛГАРИ С НОВО СЪЗНАНИЕ, ПРЕЗРЕЛИ ГИБЕЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ, ОСТАНАЛА НИ ОТ ВРЕМЕТО НА КОМУНИЗМА септември 16, 2012

Лошото е, че като Павел Ганчев (дето написа – виж На идващите избори битката трябва да е: народът срещу мафията, другояче казано, Костов срещу Бойко – в коментара си “Айде, стига “гениални” командири, като Сталин! “Бащицата” Костов! Овчарят поне се грижи за стадото, докато Костов само се стреми към власт! Никакъв морал, никакво чувство за мисия!”) разсъждават едно 90% от българите и няма никаква надежда, че това скоро ще се промени. Причината е доста простичка – 50 години комунизъм.

Ако се върнем назад и си спомним, че по време на управлението на партията-“покровителка” българите бяха отвикнали да се грижат за себе си. Чакаха партията да им осигури заплатката, панелката, Ладата, телевизора “Рубин” и други скромни благинки, с които той си живуркаше мизерно, но безгрижно. Имитираше, че работи и стриктно спазваше максимата ”Те ме лъжат, че ми плащат – аз ги лъжа, че работя!” И така цели 50 години докато някак внезапно пукна зората на демокрацията. Тогава масовият българин си въобрази, че някак така, без да се напъне и без да поработи, ще стане капиталист. Само че тъжната истина е, че той е неспособен да се грижи за себе си. Неспособен е да работи и да се справя самостоятелно. Някак си иска му се да продължи да нехае както преди, но да получава капиталистически благинки. Костов постави първата тухла в изграждането на нормална европейска държава, но ясно заяви, че трябва да се напънем да свършим ние останалата работа – защото просто няма друг кой. И това не се хареса на мързеливия народ. Той не беше свикнал да се напъва, да се жертва, да работи здраво… Точно този тънък момент, характерен за народо-психологията на българина, бе умело използван от кукловодите на ДС. Бе задействан най-черният PR, който българинът е срещал – така че всички да бъдат убедени, че причината да не се случват нещата както им се иска (с магическа пръчка) е злодеят Иван Костов. На българина някак си му бе много удобно да запее тази песен като посочи с пръст злосторника, виновен за всичките му неудачи. С възторг и фанатичен ентусиазъм подеха лозунга, подхвърлен им от ченгетата: “Костов уби дете!”… После с детински наивитет посрещна Царя с хляб и сол с единствената надежда, че ще ни “оправи” за 800 дни. И той го стори – “оправи ни”. (Колко умело кукловодите използваха тънката струна на българина – мързел, безхаберие, простотия!!!!!) Така след поредното разочарование народът продължи да търси своя покровител, водач, вожд, месия и т.н, който, макар и необразован или дори мафиот, ще го накара да се почувства на топло, под силните пожарникарски криле. Българинът така е свикнал! Само така може да оцелее. Казвам, че ще оцелее, но винаги ще живурка. Тъжната истина е, че този тип българин не го чака достойно бъдеще на картата на Европа… И единствената причина е мързелът, завистта и глупостта. Надеждата е да постепенно да се родят свободни и дейни българи с нов манталитет, презрели гибелната психология, останала ни от времето на комунизма. Написа: Elena Spasova

28 ПО-ДОБРЕ ХРИСТОВ „ХУЛИГАН”, ОТКОЛКОТО „ДОБРО ДЕТЕ” НА ДЯВОЛА

Старец Никон Светогорец Няма да отидем в рая, понеже не съгрешаваме. Внимавайте, единственият безгрешен е Христос и никой друг. Няма да отидем в рая, понеже не вършим грехове. Докато умрем, докато затворим очи, ще съгрешаваме. Ще отидем в рая, понеже се борим да станем такива, каквито Христос ни иска, и тази борба ще ни спаси. Дали ще съумеем да победим изкушението към някой грях или не, не зависи от нас, а от Божията благодат... Трябва да се запитаме ще изпрати ли Бог Своята благодат? Тогава ще съумеем да не се гневим, да не блудстваме, да не крадем и т.н. Ако Бог не изпрати благодатта Си, няма да успеем да се преборим сами. Това не означава, че не сме такива, каквито Христос ни иска. Водим битка, борим се. Ние виждаме греховете си и мислим, че ако спрем да ги вършим, няма да съгрешаваме... с ума ли? С очите? С ушите?... Не трябва да ни обхваща отчаяние и да казваме: „Все падам в капана на един и същи грях, значи нищо не постигам, значи... не правя нищо!" Правим изключително много, изповядваме се, смиряваме се, покайваме се... Това ще ни спаси, не добродетелта, която сме постигнали. Добродетели има и дяволът. Веднъж постигнах нещо добро и отидох да кажа на стареца. Като ме видя... бях начинаещ... веднага ме усети и преди да успея да пророня и дума, ми каза: – Защо да се хвалим ние, момчето ми, защо да се гордеем? Понеже постим? Повече от дявола никога няма да постим, защото той никога не яде. Той е по-голям постник от нас. Понеже бдим и спим малко? Повече от него няма да бдим, защото той никога не спи. Въздържаме се, оставаме девствени заради Христовата любов? Имаме тази добродетел? Но по-девствени от дявола никога няма да станем, защото той и да иска плътски удоволствия, не може, защото няма тяло. Не можех да повярвам! Колкото добродетели и да имаме, добродетелите, които дяволът има, никога няма да ги придобием. Спасили ли са го неговите добродетели? Не. Толкова ще спасят и нас. Какво искам да кажа с това? Че не трябва да бъдем добродетелни ли? Не. Ще се борим да придобием добродетели. Християнинът е

добродетелен, но добродетелният не е непременно християнин. Хора с добродетели се намират и сред будистите, и сред индусите, и сред юдеите, и сред протестантите. Но тези добродетели сами по себе си не са спасителни. Спасява ни покаянието и това да бъдем смирени. В ума си да имаме смирение. Не само да казваме някакви празни думи: „Какъв съм аз, нищо не съм!" и да се правим на окаяни, за да да ни отвръщат: „Не, не, ти си добродетелен, имаш и тази добродетел, и тази...". И правейки се на смирени, да караме другия да ни възхвалява. Истинското състояние на смирение е не просто да говорим смирени думи, а да имаме смиреномъдрие, да имаме смирен дух и да не се мислим за по-висши от другите, защото в ума ни става всяко зло. Ако падаме отново и отново, не бива да се отчайваме. Има го свещеника, има го епитрахила, съществува покаянието... Това ще ни спаси, нищо друго. Ще ни спаси покаянието и смирението. От тях трепери дяволът. Той има толкова добродетели, но една добродетел му е липсвала – смирението, и това породило целия ад, това донесло разрухата. Именно за да покаже силата на смирението, както е казано в Писанието, Христос свел небесата, слязъл и смирил Себе Си, послушен до смърт. Смирил се дотам, че приел да Го убият. Това смирение ни е нужно, за да се спасим. И много пъти внимаваме да не паднем в някой грях, но Бог нарочно ни оставя да паднем, за да се смирим. И докато ние плачем за греха, който сме извършили, Бог ни увенчава за смирението, което сме придобили и за борбата, която сме водили. Затова никога не трябва да се отчайвате. Ще си поставите като правило да не съгрешавате повторно – „Няма вече да се гневя, няма да правя това или онова...", но оттам нататък казвайте: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!". И свеждаш глава под епитрахила на свещеника. Какво наистина сме придобили ще разберем, когато дойде време да застанем пред Бога. Човекът има една, а Бог друга мяра. Никога не трябва да се отчайвате. Това, че не сте постигнали нещо, не означава, че сте се провалили. Никой грях не е поголям от Божията любов, няма грях, който ще я победи. Ще се изповядвате, ще се причастявате, само не се отдалечавайте от Църквата. По-добре да си грешен в Църквата, отколкото добродетелен извън нея. Подобре Христов „хулиган", отколкото „добро дете" на дявола. Ще ни спасят не нашите добрини, а това каква любов имаме за Христос и каква борба водим за Него. Веднъж един отец беше заспал по време на службата. Манастирският живот е малко суров, душата може да се стреми към висините, но понякога тялото не може да я следва. Та отецът се унесе и когато свърши службата, докато стояхме отвън и чакахме

да ни извикат за трапезата, един друг отец, за да го подразни, му каза на шега: – Геронда, заспахте вътре, видях, че спяхте! А той му отвърна: – По-добре заспал в Ноевия ковчег, отколкото буден отвън! По-добре да те спаси Христос, макар и да си заспал в Църквата, отколкото да си буден отвън, в потопа. Покаянието ще ни спаси, не нещо друго. Затова трябва постоянно да се покайваме. Защо? Защото съгрешаваме постоянно и не бива да се привързваме към греховете, които правим. Авва Доротей казва, че може дори само с поглед да нараниш някого и да съгрешиш. Е, какво да правим, да се затворим в една дупка и да не мърдаме, очаквайки да умрем? Още щом отворите очите си сутрин, казвайте: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!" и „Слава Богу!". И така ще отидете в рая, бъдете сигурни. Защото човекът, който казва „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!" и показва, че иска да бъде с Христос, няма да съгреши с волята си, ще съгреши въпреки волята си. Както свети апостол Павел казва: „... в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми... Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?" (Рим. 7:23-25) И тъй, когато виждаме как свети апостол Павел не може да победи греха – той, който мъртви е възкресявал, ние ли ще го победим? Не. Тогава как ще се спасим? Казвайки: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!" и чрез смирението. Много пъти, когато искаме нещо, Бог не ни го дава само и само за да продължим да се молим, и когато накрая ни се даде това, за което сме се молили, всъщност сме получили по-голяма полза от самата молитва, която сме отправяли, отколкото от това, което сме придобили. Затова Бог понякога се забавя да ни даде това, за което многократно Го молим. Често Той ни поставя в трудни ситуации или ни изпраща страдания, например болести, с които сме възпрепятствани да съгрешаваме. Ако тогава се намираме в друго положение, щяхме да сме доволни и щяхме да можем да съгрешаваме. Затова никой не е доволен там, където се намира... Превод: Константин Константинов

Вестник ГРАЖДАНИНЪ Първият блогърски вестник Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg Телефон: 0878269488