Vestnik GRAJDANIN 1-2013 g.

ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 1, ГОД. 5, 2013, 1 ЯНУАРИ, ВТОРНИК, Ц.2 ЛВ.

Във Фуйсбук постнах следната информация от медиите, придружена с кратък мой коментар; считам, че публикацията на становища по този въпрос е нещо крайно важно, затова решавам да препубликувам всичко това и в блога си; речено-сторено, ето: От медиите: “Разяснителната кампания по допитването (референдума) започна вчера и ще продължи до 25 януари. В нея ще се борят по два комитета на различни позиции – тези на БСП и ГЕРБ би трябвало да са за отговор “да”. Комитетите на “Синята коалиция” и на ЕНП на Мария Капон са твърдо за отговор “не”.” Това, че двете основни политически сили, намиращи се уж в двата полюса на политическия спектър, левия и десния, имат една и съща позиция по въпроса на референдума, е показателно за това, че и двете политически сили са под контрола на Москва и обслужват нейните интереси. Това, за което аз говоря и пиша от години, а именно, че ГЕРБ е творение на ченгесаро-кагебистката политическа лаборатория, която дърпа конците на политическия процес у нас (На 2 стр.)

2 БСП И ГЕРБ ЕДНАКВО ОБСЛУЖВАТ ИНТЕРЕСИТЕ НА РУСКО-БЪЛГАРСКАТА ЧЕНГЕСАРО-КАГЕБИСТКА ОЛИГАРХИЯ И МАФИЯ (От 1 стр.) … в последните 10-12 години, се потвърди бляскаво и на дело! Никакви усуквания и еквилибристики повече не могат да затъмнят този несъмнен факт: БСП и ГЕРБ еднакво обслужват интересите на рускобългарската ченгесаро-кагебистка олигархия и мафия… Цитат от медиите: “Поне 4 345 450 българи трябва да дадат мнението си на 27 януари, за да е валиден референдумът. Толкова са хората, гласували на последните парламентарни избори. Другото условие да се зачита допитването е поне половината от гласоподавателите да отговорят с “да” или “не” на въпроса.” Коя е вярната стратегия за радетелите на българския, не на руския интерес – защото се разбира, че двете основни политически сили, които по проект трябва оттук-нататък да се сменят във властта, та да е осигурено господството на рускобългарската ченгесаро-кагебистка олигархия и мафия, именно БСП и ГЕРБ, са защитници тъкмо на руския имперски интерес, не на българския интерес! – та се питам каква стратегия по отношение на този референдум трябва да имаме ние, българите, които милеем за българския национален интерес: дали да бойкотираме референдума, понеже е с предизвестен край, или пък да гласуваме против, т.е. с НЕ! на въпроса на самия референдум? Трябва хубаво да се помисли за да се даде верен отговор на този немаловажен въпрос. Сега-засега на мен лично ми се струва, че по-чистият вариант е да се бойкотира това мероприятие на руската ченгесарска агентура у нас; така мисля за момента, но не съм достатъчно убеден, че това е по-добрият избор на реакция. Ще мисля още и ще ви информирам в подходящия момент за окончателното си решение. Ако то изобщо може да има някакво значение за други хора де, щото кой ли ти слуша гласа на блогъри като мен?! МЕДИИТЕ СА ПОД ПЪЛНИЯ КОНТРОЛ НА ЧЕНГЕСАРСКАТА НАПАСТ, КОЯТО НЕ СПИРА ДА ЗАБЛУЖДАВА, ДА КЛЕВЕТИ, ДА ЛЕПИ ЕТИКЕТИ, ДА ЛЪЖЕ декември 23, 2012 Вчера под заглавие “Ние, младите, не знаем нищо за комунизма: само сме чували митове и легенди, които не отговарят на истината…” публикувах едно интересно и показателно писмо на млад

човек по указаната тема. Днес решавам да дам публичност на своя отговор до него, а също така и на новото писмо от този млад човек, което поставя нови важни въпроси. Надявам се и други хора да се включат в начеващата се обмяна на мнения по найважните и актуални български въпроси, но и да не се включат, мълчанието също е участие, при това още по-многозначително; та ето какво сега-засега си казахме на имейла:

Здравейте, уважаеми г-н Д., Много Ви благодаря за чудесното писмо, искам да Ви кажа, че с всичко, което пишете, съм напълно съгласен, имаме пълна общност във възгледите! Позволявам си пак да публикувам в блога си писмото Ви – с надежда да се появи дискусия по тия толкова важни въпроси, които повдигате. За жалост, ето, излиза, че и в училище никой не Ви е помогнал да осъзнаете истината за съвременния български живот, отровен от толкова много комунизъм; комунизъм, останал си непокътнат в душите на мнозинството от нацията ни – която заради това, а не заради нещо друго продължава още да страда. На мен също ще ми е приятно да обсъждаме интересуващи ни въпроси, ще се радвам да мога да съм Ви полезен; за мен винаги е голямо удоволствие да разговарям с мислещи и търсещи истината хора – особено пък сред по-младите, за които е така съдбовно важно да привикнат да живеят с истината, а не в раздор с нея. Ще ми е приятно да се включите и в групата коментиращи в моите блогове, сред които т.н. от мен “комуноиди” – разни мърморковци и лъжльовци, преизпълнени с носталгия към проклетия комунизъм – винаги са били мнозинство, а те заслужават подобаващия отпор; аз всеки ден се боря с тях, тъй че подкрепа от Ваша страна ще е добре дошла. Пишете ми и винаги смело поставяйте проблемите, които смятате, че е добре да бъдат обсъждани; винаги ще откликна и ще Ви отговоря какво аз мисля, как аз виждам нещата. Толкова засега, че е среднощ; ако възникне дискусия по писмото Ви в блога, ще се включа пак. Всичко добро Ви желая, весело прекарване на празниците!

С поздрав: Ангел Грънчаров Ето сега новото писмо на този младеж; ето какво той ми пише: Г-н Грънчаров, благодаря за пожеланията! Поствайте в блога писмата ми, имате позволението ми. Заставам зад Вас. За огромно съжаление комуноидите, както ги наричате Вие, се подвизават навсякъде. В така наречените “казионни медии”, сайтове, форуми, телевизия, радио и не спират да пръскат болшевишка жлъч. Един от многото репресивни методи, които са научили от ДС. Заблуждават, клеветят, лепват етикети, лъжат. Те са големи противници на истината и на доброто. Като цяло дезинформират масата от хора какво наистина се случва. Отвличат общественото внимание от главните проблеми, които са толкова належащи, че направо крещят. Плоски телевизионни формати, дискусионни предавания, в които, разбира се, не се канят свободно мислещи и образовани хора, а старите комунистически физиономии, които само говорят, но не казват нищо. Биг брадър, чалга, да продължавам ли? И докато хората се занимават с тези пошли по съдържание неща, комунистите-социалисти продължават да крадат средства от еврофондове, кръгове от фирми, които са се разпрострели като пипала на октопод навсякъде и във всички обществени сфери. Впрочем те никога и за миг не са спирали да крадат откакто превзеха по насилствен начин властта. Хората се заблуждават като си мислят, че една или друга политическа партия ще оправи нещата, а истината е: комунистите са хамелеони, те нямат проблеми с пребоядисването и цветовете. Днешните партии са просто филиали на старата майка-кърмилница, алчно червената и фашизирана БКП! Боли ме, г-н Грънчаров, за това, че бяха заличени хиляди съдби. От началото на 9.10.1944 г. в рамките само на 3-4 месеца са били избити без причина, без съд и присъда над 30 000 човека. Това са били учители, лекари, свещеници, банкери, учени, свободомислещи хора. Сивото вещество на тази държава е било изтръгнато! Тотален геноцид над собствения ни народ! Няма да им го простя нито на тях, нито на децата им, които днес живеят нашироко – сякаш никога нищо не се е случило! България днес нямаше да бъде такава каквато я знаем днес! Все още вярвам, че не всичко е загубено. Докато има хора, които да говорят затова и се опитват да разпространяват истината все още имаме шанс да се борим срещу злото. Без вяра обаче това няма как да се случи! Вярата в Бог, вярата в самите нас – друго спасение няма. Има неща, които зависят от нас самите; не можем цял живот

3 да се надяваме някой друг да свърши това, което ние трябва да направим. Поздрави и най-добри пожелания! С уважение: М.Д. ДИСКУСИЯ: ДОКЪДЕ ВОДИ ВСЕОБЩОТО ГОНЕНЕ НА ХИМЕРАТА, НАРЕЧЕНА "ЩАСТИЕ"?

30 декември 2012, неделя

му е на щастието, все го търсим и то все не идва...

Лично аз съм щастлива, когато някое мое действие не завърши с провал. :-)

АЛЕКСАНДЪР ХАРАЛАНОВ каза: Никой не обяснява щастието – просто казвам колко трае ако въобще се появи...

Ivo Berov каза: В тази празнична неделя няма пък да джингълбеля!

Юри Терзийски каза: И аз това се чудя... Катя Иванова каза: А някога е било толкова близко до нас, че не сме го усетили! ВЕСЕЛА КОЛЕДА!

Snejanka Dimitrova каза: Мога да го обясня като философска категория, но както казва Мария – щастието не се обяснява. Като в рекламата: не може да се обясни това, което трябва да се преживее!

Смятам, че тази дискусия, предизвикана от една реплика на Ivo Berov ("Ама какво пък толкова му има на това щастие, че всички така се натискат за него, особено по Коледа и Нова Година?!”) заслужава да й се обърне внимание, не само заради темата, а най-вече заради интересните становища, изказани по нея, които поставят сериозни проблеми, нуждаещи се от повнимателно вникване; показателен също така е и начинът, по който ние, българите, изобщо водим дискусии; та ето на тия основания рекох да придам по-приличен вид на тази дискусия, подготвяйки я за публикация в блога, а евентуално и във в-к ГРАЖДАНИНЪ; ето какво си казаха събеседниците: Иво Бораджиев каза: Ти не мечтаеш ли?

Diana Ivanova каза: Щастие е да си с хората, които обичаш, да се насладиш на топлината на дома, след забързаното време. Щастлива Коледа! Настя Костадинова каза: Ами изпълва ти душата ! Честито Рождество Христово и ЩАСТЛИВА КОЛЕДА!

Ilka Yanchovichina каза: Не знам... АЛЕКСАНДЪР ХАРАЛАНОВ каза: Щастието трае от няколко секунди до няколко минути, няколко пъти в живота... Това е! Повечето хора никога нямат тези мигове щастие...

Maria Karagiozova каза: Въпросът беше риторичен. Щастието не се обяснява.

Snejanka Dimitrova каза: Спомням си едно стихче, вече не зная кой го беше написал, но е по темата: "Аз чаках щастието дълго! Хиляда пъти то ме лъга! Не питах никога защо е щастие, а лъже то!". Е, може би това

Настя Костадинова каза: Щастието е емоционално състояние, при което човек изпитва чувства, вариращи от задоволство и удоволствие до пълно блаженство и прекалена радост... Щастието – само шест букви, които придават на живота ни смисъл и го правят по-приятен... Щастието… просто една дума, толкова малка и в същото време достатъчно голяма, за да носи в себе си цялата красота и доброта на света!

Sofia Chervenkova каза: Иво, как си го обясняваш? Тони Илиева каза: Ами пробвай щастието и ще прецениш какво толкова му има...

Veselka Venkova каза: Здраве и разум, философи! Анна Велева каза: Повече се натискат за Чудото, отколкото за щастието...

Ivo Berov каза: Въпросът не е какво е щастието и колко трае. Чудя се защо, как и кога се е превърнало в някаква всеобща ценност? Защо всички са си въобразили, че щастието е задължително едва ли не. Откъде накъде пък? И че трябва човек да се стреми към него. Че това ли му е работата на човек – да се стреми към някакво си щастие? С цялото уважение, което дължа към хората, но щастието с всичките му козунаци, снимки, снежинки, късметчета, пухчета, джудженца, шейнички, банички, светлинки и джингълбеления е ми се струва нещо досадно, скучно и безсмислено. Но няма да се увличам, да не ви развалям празника като ви харесва щастието със станиоловите му отблясъци и джингълбеленето – търсете си го, дано го намерите.

Maria Karagiozova каза: Това, което изброихте, г-н Беров, са външните прояви на преяждането. Хората не разбраха, че не питате. Ще продължават да ви обясняват.

Борислав flyco каза: Щастие е да ти окажат внимание, дори и с джингълбелене. Настя Костадинова каза: Хахаха, че кой го търси г-н Ivo Berov, ние тук си общуваме само с Вас, правим Ви компания. Щастието не се търси, то или го имаш заложено или не, хайде, приятен ден!

Sofia Chervenkova каза: Май лееко преувеличаваш, но посоката ти ми е интересна! : ) Ivo Berov каза: А, ето това вече е друго можем за малко да сме заедно, а пък щастието дали ще го има или не си е негова работа, да върви по щастието си... Борислав flyco каза: За малко бяхме заедно... Настя Костадинова каза: А, ето тук пак няма да се съглася с Вас, щастието е състояние на духа.

Ivo Berov каза: Хич не преувеличавам даже – а този, чието раждане празнувате – дали дойде при хората за да джингълбели, да се кефи и да бъде щастлив? Или да ви направи, да ни направи по-добри. А вие на неговото раждане ли се радвате, или на почивката и възможността да похапнете с ближния си? Николина Георгиева каза: Аз мисля, че поценно е здравето, затова ви го пожелавам.

Ivo Berov каза: Рождество е християнски празник, щастието е езическа ценност – зимното равноденствие, вечният възврат на Аполон и Слънцето – кеф, радост, ядене, плюскане, буйства. Засега толкоз. Стига поучения за днес. Настя Костадинова каза: Г-н Ivo Berov толкова искам да Ви видя отстрани, как се радвате и на малките неща и със сигурност сте изпитвали Вашето си щастие. Радвам се на всичко, когато имам възможност, радвам се дори че точно аз съм се родила, радвам се дори и на вашите песни, колкото и щури да са те. И моля Ви, Вие да не би да не хапнахте, снощи на Бъдни вечер. Да, Рождество Христово е християнски празник и всеки си го празнува както си иска, никой не може да отнеме на хората това, който и да е той!

Ivo Berov каза: Само една добавка – в моя Северозападен край, където прекарвах ваканциите си никой никога по никакъв начин не е споменавал каквото и да било щастие – там такова понятие не съществува

4 никак въобще даже. Щастието като ценност, към която човек трябва да се стреми, се е появило сравнително скоро – през втората половина на 20-ти век. Настя Костадинова каза: Само една добавка – в моят Североизточен край пък се споменава. И съм сигурна, че Вие, точно Вие г-н Ivo Berov, сте истински щастлив човек. Лек и спокоен вторник!

Ivo Berov каза: Дори на моите песни. Дори. Това наистина е впечатляващ стремеж към щастие! Настя Костадинова каза: Хахахаах, малко щастие! Апропо, малка радост, от многото, които водят до щастие...

Ceci Totova каза: Честито Рождество Христово!

Snejanka Dimitrova каза: Настроихте ме прозаично! Щастието не е винаги се съизмерва с някакви свръхемоционални усещания! Щастие е ако умираш от жажда някой да ти даде глътка вода, ако ти се... нужда и си на обществено място, да намериш тоалетна! Доста принизих понятието щастие до най-елементарните нужди, за което моля да ми простите, но като се замисля... и това е щастие !

Anélia Barthès-Tosheva каза: Това, че в Северозапада не го споменаваме (според Вас Г-н Беров) не значи, че не сме щастливи и особено като премахнем ограниченията "особено по Коледа и Нова година" (ще си позволя да добавя и други като "особено по рождени, именни дни, годишнини, 8 март (за някои), Великден, Гергьовден и т.н.")

Strashimir Karanov каза: Весела Коледа! Щастието не кьошк, в който да отседнеш... може би е трамвайна линия с много и различни спирки... Илия Савов каза: Аз съм щастлив човек и ми е много приятно, господин Беров, но ме потиска нещастието в България поради политическото управление. Комунизмът не пуска властта в страната. Широките простонародни маси, както ги наричате, си гласуват просташки и така живеят и не разбират защо живеят зле.

Jannie Gradzik каза: ... може би само по тези празници си се сещаме, че може да пожелаем и нещо хубаво на другите... Илия Савов каза: Жани, на Вас Ви желая късмет – защото на Титаник някои са били богати и здрави, но са нямали късмет!

Sonia Yoncheva каза: Прав сте г-н Беров! КЛИШЕТА! Така е прието.

Ангел Грънчаров каза: Да, интересно е това: всички до един сякаш гонят и преследват щастието, а в същото време около нас е пълно с нещастници, които се разпознават от пръв поглед – или от първата дума. Даже има вече и цели народи, които сами се съзнават като нещастни. Като народи, съставени предимно от нещастници. Нашият народ изглежда е такъв. Значи има нещо сбъркано в изначалната нагласа, че щастието е нещо най-важно, което безусловно трябва да гоним, към което трябва всички едва ли не задължително да се стремим. На мен това всеобщо гонене на химерата, наречена "щастие", ми прилича на една много коварна останка от комунизма, който също излезе с претенцията да прави всички до един хора щастливи, т.е. да им даде т.н. "всеобщо организирано щастие", което, както знаем, доведе до един всеобщ кошмар. Е, щом всички задължително искат да са непременно щастливи, свободният човек има право да заяви ето това: Аз пък не ща да съм щастлив, имам право да искам да съм и нещастен, та да съм различен! Презирам вашето щастие, вашата скотска представа за щастието. Имам право да искам нещо друго, е не точно това, което и вие. Държа да бъда щастлив по своему, примерно, да съм в състояние, което във вашите очи изглежда "нещастно". Е, нека, аз пък обаче искам да съм себе си. Комунистите разстрелваха ония, които не щяха да се вградят във всеобщо организираното щастие на комуната и на колектива, за да не смущават презрената й идилия, сега няма да успеят да ме привлекат и мен до тяхната бедна представа за смисъл на живота, която те обозначават с толкова изтърканата дума "щастие".

Dragomira Valtcheva каза: С риск да бъда досадна и заподозряна в дребнаво желание за опониране, възнамерявам да вметна, че не е точно да се твърди, че щастието като стремеж е изобретение на 20-ти век. Дори и непознаващи материята хора (какъвто е и моят случай) биха се усъмнили, че никога преди това не е имало представи за щастие, както и думи, които да ги изразяват. В старогръцката литература примерно се срещат поне три думи, които означават някакъв вид щастие – eudaimonia, eutyhia и olbos. Има едно определение на Аристотел, според което щастието (eudaimonia) е ЦЕЛ, в стремежа си към която хората избират дадени неща и избягват други. Харесвам това определение, защото не полага щастието като някакво постигнато състояние, а именно като движение, стремеж.

Ivo Berov каза: Щастието като житейска ЦЕЛ и житейска ЦЕННОСТ, не като СЪСТОЯНИЕ се появява във втората половина на двайсти век. Като състояние го има не само при древните гърци, но и при древните млекопитаещи, а може би дори при по-

съвременните амеби. Житейските ценности преди двете войни са били други.

Dragomira Valtcheva каза: В определението на Аристотел си е точно ЦЕЛ, но може би той не е достатъчно древен и достатъчно грък. Простете липсата ми на житейски опит отпреди двете войни.

Ivo Berov каза: E, имате житейски опит от четвърти век преди новата ера. Съжалявам, че се впуснах в допълнителни обяснения. Както всеки български разговор и този се обърна на себедоказване, себеизява и желание за превъзходство. Което е част от несполучливите опити за несполучливото българско щастие.

Dragomira Valtcheva каза: Напълно съм съгласна с последната ви мисъл. Желанието за превъзходство пречи на щастието (и в това отношение никой не е особено невинен). Общуването носи удоволствие само когато е на равни начала и никой от събеседниците не е в позиция на сила спрямо другия. А иначе – аз просто исках да обогатя обсъждането с малко допълнителна информация. Не знам защо сте го схванали като желание за себеизява (в случай че мене имате предвид). Лично аз обичам да научавам нови неща и съжалявам, ако това не важи и за другите. Освен това предполагам, че истинското превъзходство няма нужда от себеизява. Обикновено то е видимо, без да крещи и без да се натрапва. Весели празници! Ангел Грънчаров каза: Не, тук не мога да се съглася, и то решително, щото чувствам, че не изразихте вярното, истинското положение на нещата: българските разговори не се обръщат на "себедоказване, себеизява и желание за превъзходство" (де да беше така!), българските разговори се отличават с това, че никой никого не слуша, камо ли пък да вниква в аргументите на другия човек, на другата страна; в българският разговор всеки слуша само себе си, упойва се донасита от своя си глас – и капчица внимание не обръща на това, което говори другият човек. Тук ни е проблемът на нас, българите. Всичките ни разговори са разговори между глухи... прочее, глухите хора повече се вслушват в това какво говорят другите отколкото ний, типичните българи...

Dimitar Iliev каза: Права е Dragomira Valtcheva: според Аристотел целта минимум на съществуването е да оживееш, а целта максимум – да живееш добре (откъдето според него произлизат семейство, общество, институции и т.н.). В това "да живееш добре" се включва и днешното понятие "щастие", но не само – доброто живеене означава и да постъпваш правилно. Що се отнася до самата думичка "щастие", тя в

5 съвременния ни език е русизъм (църковнославянизъм), при това неправилно транскрибиран от руски: би трябвало да е с-частие, което означава да си цял, жив и здрав, с всичките си части налични и работещи в хармония. То на руски така и си се си пише, със сч-, само че по незнайна причина ние сме го транскрибирали с щ-, може би защото руското щ звучи приблизително по подобен начин, като [шч], и някой нашенец е чул думата, но не я виждал написана... Чисто нашенската, домашна дума за благополучие е "срета" или "срекя" (или други подобни варианти), която е съществувала в говорите ни, но днес – поради типичния за българския език негативизъм – в книжовния ни език е останала само "несретата". Тоест, понятието "щастие" си е съществувало, не е измислено след Сталинград и Хирошима. Да не забравяме и едно от основните неотчуждими човешки права според американската конституция: pursuit of happiness. Друг е въпросът какво съдържание е било влагано в това понятие преди и сега и тук сроред мен Иво Беров е прав. Днес под "щастие" като че ли разбираме главно непрекъснатото усещане на задоволство и еуфория. Преследването на щастие схващаме преди всичко като набавяне на колкото се може повече приятни усещания и положителни емоции и по възможност запазването на това състояние на духа постоянно. Това не е точно идеята за "щастие", която са имали хората преди няколко века и която означава по-скоро нещата ти да вървят както трябва, а не както ти е приятно (когато едното не противоречи на другото, още по-добре, но това далеч невинаги е възможно). Днешното разбиране за "щастие" като за "кеф" може би прави хората поповърхностни и по-пасивни. По-повърхностни, защото нищо не може да отбираш от света, ако търсиш само приятната емоция и се държиш все едно всичко негативно в него не съществува. По-пасивни, защото в преследването само на приятната емоция на всяка цена ти можеш единствено да консумираш блага (материални и нематериални), но не можеш да създаваш такива. Удовлетворението от създаването на нещо е сред най-хубавите усещания въобще, само че, за да бъде то достигнато, трябва да минеш и през доста зор и мъка в процеса на създаване. А това противоречи на плиткото разбиране за щастие като "само и единствено приятни усещания" и хората все повече го отбягват.

Ivo Berov каза: Какъв Аристотел, какви конституции, какви пет лева?! Аристотел е писал и за атома и за десетте категории, това не значи, че по света и най-вече в България хората са се занимавали с атома и с категориите на Аристотел. Става дума за щастието като обществена ценност към която човек се стреми. Ами прочетете нап-

ример народните песни на братя Миладинови – там въобще няма такава дума – щастие. Там на момата, или на момъка може само да им е драго. Момата е трябвало да не досажда като дете, да помага като девойче (хавелче), да си намери ликаприлика, по възможност по-богат момък за омъжване, да отгледа деца и да обучи после снахата. За никакво щастие никой не си е и помислял. Нито пък си е помислял, че трябва да се стреми към него. Подобни са задълженията и на мъжа. В ония времена хората са приемали живота като дълг, като задължения, които е трябвало да изпълнят. Хеле пък за християните – за тях щастието на тоя свят си е направо противопоказно. И така е наистина до средата на двайсти век. Чак през преломната 68-ма година на запад започват да се налагат други ценности. (Всичко това най-общо казано, разбира се.) Говоря за простички неща, не за произхода и развитието на понятията, за конституциите и за прозренията на разни философи през вековете. Ако става дума за това кой какво е чел, кой колко знае и какви безкрайни дълбокомъдрия и цитати може да извлече от паметта си като доказателство за своята значимост преминаваме към съвсем друг предмет на разговор. Мария Христова каза: Подозирам, че думата щастие е дошла с рекламите.

Dimitar Iliev каза: Г-н Беров, по същество казвам абсолютно същото, което казвате и Вие: че идеята за благополучие едно време не е включвала основно кефа; че думата "щастие" е новоприет русизъм (естествено, че няма да има у братя Миладинови, не ми е и през ум минавало обратното!); че съществуването на думички, които днес превеждаме като "щастие", не означава, че идеята за щастие някога е била като днешната. Не разбирам защо отхвърляте твърденията на събеседника си и след това казвате със свои думи и свои примери същото! Диалог, чуваемост и обратна връзка някакви има ли, или сте развили професионалното увреждане на коментатора и анализатора да може да слуша само себе си и да не разбира, когато отсреща подкрепят тезата му с примери от своята област? Простете, че съм споменал Аристотел, явно това е признак на непростимо високомерие и не ми е позволено да участвам в разговора с нещичко, което знам (простете и че си позволявам да изтъквам, че въобще нещо знам, явно го правя само и единствено за да чеша егото си, посипвам си главата с пепел).

Dragomira Valtcheva каза: Много хубави неща сте написали, Иво, но аз наистина не разбирам защо се дразните, че читателите ви са решили да вземат на сериозно вашия статус на тема щастие.

Ангел Грънчаров каза: Г-н Илиев, коментара Ви е чудесен, ако изключим тезата, че думата щастие е русизъм, вижда ми се пресилена... руските думи са предимно на основата на старобългарския език, не обратното, зависимостта е друга... Иначе добре очертавате проблема, простете, но бих желал да го публикувам в блога си от Ваше име, като отделен постинг, възразявате ли? Правя го, понеже там съм започнал да пиша по тази тема, та наистина Вашият коментар е много на място и казва ценни и важни неща...

Dimitar Iliev каза: А, и още нещо: предмодерните или "традиционните" общества са типологично сходни. Разбиранията за това какво е етичен мъж и честна мома в Атина на Аристотел (по същество малко патриархално градче) или в някое населено място в Ирак или Палестина са по-близки помежду си, отколкото, да речем, правилата за движение в големите градски центрове на съответните култури Та затова не са неуместни по-широките паралели. Различията идват с модерността.

Ivo Berov каза: Към Димитър Илиев. Май аз трябва да се извиня – явно съм станал необосновано подозрителен. Просто си мислех, че вместо самоизтъкване е добре да помислим заедно защо всички напоследък – от примерно едно 40 години насам се стремят към това неизяснено щастие, защо то стана мода, стана цел, защо всички се стремят към него, и защо по никакъв начин не го постигат, разбира се, като отгоре на всичко се чувстват длъжни да го показват чрез всякаквите щастливи усмивки, празнични трапези, ухилени приятели, хотелски стаи, плажни веселия по фейсбука. И вижте представянията по фейсбуците – всички идват да рекат – аз съм щастлив, аз съм успешен, вижте ме какъв съм ухилен, вижте ме тук пред Айфеловата кула, а там пред статуята на свободата и ниагарския водопад, вижте каква кола имам, а пък ето ме тук на балкона на хотелската стая при морето – а пък ето ме тук как щастливея на купон. Ами всичко това е изкуствен образец, това е показност, това е измислено, не му вярвам, това е преструвка, това в края на краищата показва само тревожност и неуравновесеност, ако не е и някакво вътрешно мъчение, за това иде реч, още веднъж се извинявам на Димитър, пускам писанието без редакция. Ами аз пък съм сложил като въвеждаща снимка едно простовата но искрена представа за ада от по-миналия век от един забравен манастир.

Dimitar Iliev каза: А, г-н Грънчаров, не видях постинга ви по-горе. Имате съгласието ми, разбира се, и ще ми е интересно да се оформи дискусия на блога Ви по тези въпроси.

6 Иначе за русизма – разбира се, прав сте, въпросният русизъм преди да стане русизъм в българския е бил старобългаризъм в руския! :-) Но в народните ни говори към днешна дата го няма. Не знам дали защото е изчезнал след старобългарската епоха, или защото по начало не е бил характерен за народния език, а е бил само книжовен неологизъм, изкован от светите братя Кирил и Методий или някой друг. Ангел Грънчаров каза: Благодаря много, гн Илиев! А за етимологията на думата "щастие" си заслужава да се мисли, но понякога етимологическият поглед не дава много... Мария Христова каза: Може би това, което искам, ща. При всеки е различно.

Dimitar Iliev каза: Иво, напълно прав сте, тук сме на едно мнение! Причината според мен е това, което писах по-горе: защото сме объркали понятията за "благополучие" (или както там ще го наречем) и "кеф". Да си щастлив и благополучен човек за нашите деди например е означавало да имаш преуспяващ дюкян на чаршията. Което, разбира се, включва и това да си лягаш и ставаш по тъмно, да си бодеш очите зад тезгяха и други неща, които в моладжийската представа за щастие не се вписват. Защото не изглеждаш винаги фешън, нямаш кафе машина и компютър с включен фейсбук на работното място, не ти се полага по подразбиране почивка на екзотично място поне веднъж в годината и като цяло не се кефиш и удоволстваш особено често. Това е моето виждане за това как сме стигнали дотук. Но има вероятно и и още фактори – Вие например изтъквате показността и видимостта като необходимо условие за това да си щастлив в съвременния свят. Да, и това го има. И може би още неща... Ангел Грънчаров каза: Г-жо Христова, Вашето допускане ми се вижда много логично и убедително: "това, което искам, което ща..."; състоянието на задоволени щения, желания, копнежи, страсти; имам чувството, че е точно както казвате! Поздравления!

Veselinka Yaneva каза: Да бе щастието не го ли носиш в душата си нито луксозната обстановка, нито вкусното ястие което ти поднасят в реномиран ресторант (в което ядосания готвач може и да се е изплюл) ще те направят щастлив. Не е важно къде, си важно е с кого си; ако виждаш радост в очите на човека срещу теб не може да се разплачеш, засмиваш се и се чувстваш щастлив... толкова е просто.

ОТНОВО ЗА КОРЕНИТЕ НА НАШАТА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРСКА ТРАГЕДИЯ 30 декември 2012, неделя Продължавам диалога си с г-ца E.I. – виж предишната публикация от поредицата: Налюбувах се на прелестите на комуналния, на презрения общиннически живот, в който личността е същинско проклятие! – като този път тя започва писмото си със споменаване на един мой клип, на един мой видеокоментар на тема Моето възхищение от един "външен българин"; ето го този коментар, който иска може да го чуе, а пък по-долу, както си му е реда, публикувам нейното писмо до мен от тази нощ, заедно с моя отговор, който написах в ранната утрин на предпоследния ден на 2012 година:

Моето възхищение от един “външен българин! Здравейте отново, г-н Грънчаров! Днес разгледах ваши публикации и интервюта - останах много доволна от това, което чух и видях! Вие наистина сте човек с различен и буден ум, стараещ се и бунтуващ се да подскаже на обществото липсите и недостатъците им, които имат – и които така са занемарили и пренебрегнали, че са забравили какво е всъщност осъзнаване на ИСТИНСКИ ПРОБЛЕМ! За преодоляването му е излишно да споменавам, ако първо не са го осъзнали, знаете! :-) Заглавието, с което започнах, е Ваш клип, в който всяка ваша дума е така добре преценена и констатирана! Наистина ми направи впечатление как рационално и в същото време спокойно се опитвате да обосновете проницателността си относно това как българите, заминавайки в чужбина и придобивайки чуждестранния манталитет с времето, стават като че ли малко поотделени овце от общото стадо! Придобиват като че ли звънче, което пробужда мисълта им, държанието им, възприятието им по съвсем друг стереотип! За жалост тук, в България наистина личностите са често пренебрегвани и мачкани! Харесвам това:

“... Добре знам, че западната цивилизация на свободната индивидуалност се крепи на това, че там са успели да създадат безотказно действащи механизми, благодарение на които в крайна сметка всеки си получава заслуженото; обществото им е умно, т.е. разбрали са, че ако не потискат своя личностен потенциал (най-скъпия капитал, с който общността изобщо разполага), от това печелят и са облагодетелствани всички.“ Толкова точно го казвате… и всъщност, човек, който не е пребивавал там поне за кратко - това не би могъл да го разбере! Аз имах възможността да бъда там, сред различния манталитет на чужденците и разбирам за какво говорите! Но ми се струва, че България в сравнение с тях е като все едно да се опиташ от Марс да стигнеш до Юпитер!!! (Тук внасям вид символизъм, който се надявам ще разберете!) Пишете: “Боже, колко много погубени нахалост сили отидоха в тази абсурдна борба! Колко много бих могъл да направя ако съм бил в една що-годе нормална среда, където околните просто те оставят на мира да се изявиш, да работиш любимата си работа, не ти се месят, не си врат носа в работите ти, не те обезсърчават и пр.“ Хора, които тъпчат личността… Аз ще направя едно сравнение, с извинение, но тук ще си позволя да бъда малко груба: тези хора са като въшките, които нападат главата на човека, именно – защото е глава, а не нещо друго! И гнидите, които тези въшки изплюват, ще бъдат унищожени! Както и самите въшки няма да проживеят дълго – защото главата отдавна е измислила метод за премахването им! :) Вашата борба, колкото и дълга, тежка, може би на моменти непоносима, не е време, погубено нахалост! Жалко наистина, че сте останал в България!!! Г-н Грънчаров… хаххаха, пак ме накарахте да се засмея… за държавните ръководители на Народна Република България! Няма да коментирам… мисля, че добре го подсказахте и аз откликнах с искрена усмивка на това, което написахте, понеже споделям… абсурдизма на всичко това, което усещате – и се опитвате да кажете! Мисля, че сте стаили много насъбрана обида във времето от всички злобни хора, които са Ви нападали – понеже са се чувствали слаби спрямо Вас! За тях това е лесният вариант да се самоизтъкнат, премахвайки съперника, в чието лице усещат заплаха и сила! И Вие това много добре го знаете! Мечтаели сте да живеете в среда и място, сред различен манталитет и хора, където, както споменавате „личността не би се възприемала като прокоба!“ Звучи страшно… нали??? Прокоба… проклятие, обреченост на нещо лошо… когато не е заслужено, обаче сме

7 подложени на това… в името на какво??? На тези, които не осъзнават, в името на тези, които точно вегетират и не им пука, в името на тези, които искат да се “нагушат с пари“, в името на тези, които се преструват, а са такива тарикати… в името на тези, които се мислят за “най-великите“, в името на тези, на които се опитвате да покажете мъдрата скала на поведение и разбиране… в името на………… на КОГО??? Вие изразявате себе си и то по много точен, свръхинтелигентен начин, прецизен и обоснован! Вникнали сте отдавна дълбоко в същността на психологията и се опитвате да им я обясните, това Ви е “калило“, както казвате, но от друга страна болката от факта, че няма промяна, Ви е настървило – още по-обстойно да искате да им покажете правилния начин… пускайки клипове в Ю-тюб с надеждата да преобърнете тази закостеняла българска мисъл. Мисля, че е нещо безвъзвратно… определен кръг от хора би Ви разбрал – защото ВИЖДАТ И УСЕЩАТ! Времето, което сте насочили към вашата кауза и амбиция – не е пропиляно, а истински преживяно! И най-важното, което споделям изцяло с Вас - когато човек пише, той изразява душата си, себе си… Това е свръхсензорно поле, на което излагаме на подсъзнателно ниво нашите вътрешни битки, желания, стремежи, мечти… абсолютно всичко се концентрира в писанията на даден човек! В словото и написаното е ядрото на същността! Поне така мисля (Ако е искрено, разбира се, а не изкуствено и по задължение) “Както и да е, ще си умра с отворени очи - защото така и не можах да поживея в една нормална и културна западна страна, поне малко да поживея, да се порадвам на прелестите на свободата, на свободния и достоен живот.“ ))))))))))))))))) Не за първи път споменавате думата достойнство, която явно има достойно заето място във вашия Мироглед! Браво!!!! Бъдете спокоен, г-н Грънчаров… Вие сте един от най-достойните българи!!!!!!!!!!!!!!!! “… нашата съвременна българска трагедия: гоним всичко, що е талантливо и кадърно, и правим живота невъзможен на онова, което напук на всичко реши да остане тука, в резултат на което гинат нахалост жизнените му сили, пилее се напразно енергията му, а пък общността става все по-бедна, унизена и озлобена.“ Честно Ви казвам – по-точни думи не могат да се напишат относно това! Вие имате желанието да се роди едно по-различно съзнание и възприятие… било то и публикувайки това, което си пишем с Вас… като едно малко зрънце…… Всичко ще бъде окаляно и потъпкано – потвърждавам вашите думи! За псетата, които ще ръфат не се и съмнявайте – хаххахаахх!!!! Предайте им даже много

сърдечни поздрави от мен!!! И им кажете, че намордниците ще си ги получат рано или късно и тогава ще осъзнаят в какви окови всъщност съществуват, милите! Нека все така настървено хапят, а Вие се радвайте и бъдете това, което сте!!! Нито една ваша битка не е загубена, губят само те – в мисълта си, в която мислят, че Ви побеждават, а всъщност затъват и губят! Аз тези дни, въпреки че съм много ангажирана, ми стана интересно да беседвам с вашата личност, но ще помоля да ми пишете по-кратки писма – за да мога поконцентрирано да изложа мисълта си, а то като видя дълго изложение… колкото и правилно да е и точно, и да ми се иска да отговоря на всяко изречение – нямам това време и възможност! Така че се надявам да ми пишете по-кратко, моля Ви! С уважение: Е.И. Здравейте, г-це И., Благодаря Ви за писмото; много се радвам, че нашият диалог засяга такива наистина важни теми на българския живот, а това, че имаме близки разбирания за мен е твърде знаменателно: показва ми, че щом млад човек като Вас мисли в същата посока – а пък младите, както и да го погледнем, винаги са съвременни, винаги са мерило за съвременност! – то явно и аз не съм изостанал от своето време и от неговите съществени потребности. Понеже у нас, в нашите български условия е пълно с всякакви мърморковци, с разните му там дървени "философи", всеки от които си живее в плен на представите на отдавна отминалото, в представите на невъзвратимо отминалото време. Философията явно ми е дала този усет, за което съм й благодарен; всъщност философът трябва да умее да чувства нещата според мирогледа на всички времена, та да успее благодарение на тази гъвкавост да извлече есенцията, онова, което има отношение към вечността, към истинното само по себе си. И също така да разбира нещата според мирогледа на всички хора, понеже само на тази основа ще успее да открие както заблудите, така и илюзиите, изкривяванията в разните мирогледи, които иначе са неустановими, недостижими. Както и да е, винаги има смисъл да се беседва, да се разговаря, искам да Ви кажа, че ми е много приятно да обменям мисли с Вас, а иначе простете, че съм толкова обстоятелствен; докато не успея да изразя някаква мисъл възможно най-пълно и цялостно, не мирясвам! Вярно, увличам се, но този дефект е неизбежен: много години от живота ми изминаха в това да се мъча да обяснявам на младите какви ли не сложни теми и проблеми, и то не толкова аз всичко да им обяснявам и давам наготово, ами да ги предразположа, да успея да ги направя съпричастни на подобаващата познавателно-ценностна (мирогледна) ситуация, в рамките на които да се роди тяхната

особена, личностно преживяна мисъл и позиция. И по тази причина имам тоя кусур: много говоря, много пиша, много съм детайлен, ще ми се всичко да го изразя в пределната пълнота и цялостност; а така не бива. Но това е обичаен дефект на философите: погледнете какви "тухли" са написали моите любимци, философите, които са пример за мен: Кант, Хегел, Шопенхаеур, Ницше... Наистина е хубаво човек да успее да е кратък, да пише афористично, като казах Ницше, се усетих, че макар и той да е голям приказливец, но поне е успял да се изразява кратко, синтетично, без многомного да обяснява, с мисли-светкавици, мисли-мълнии, с афоризми; той се старае, по неговите думи, с една-единствена мисъл да каже това, което всеки друг ще успее да каже в цяла една книга; пишейки това, слага тиренце и добавя: "По-скоро което всеки друг няма да успее да каже в цяла една книга!". Ницше наистина е велик и е добре да се взема пример от него, от Платон също. Та за да не разпилея и този път, както вече се очертава съвсем реално тази възможност, ще завърша този път със следната идея, която ми хрумна: аз отдавна се опитвам да си намеря събеседник, с който в диалогична форма да обсъждаме всички ония най-горещи български пък и човешки въпроси на нашето време; много диалози съм провел, постоянно споря и беседвам, в списанието, което издавам, в списание ИДЕИ, съм публикувал такива диалози по какви ли не въпроси: за Бога, за мисленето и пр. Ето, с Вас също започнахме чудесен диалог по важни въпроси. Ако имаме търпението, въпреки ангажиментите си, да продължим диалога си известно време, все в този дух, засягайки обаче нови и то все така важни въпроси, ще се получи хубава поредица. Да се надяваме, че и други хора ще се включат и ще се породи дискусия. Та има смисъл да се мисли, да се работи, да се пише, да се обсъжда; съгласен съм, че това не е загубено време. И споделям изцяло това, с което завършвате: да се стремим към краткост, да не се разпиляваме, да говорим по същество и то само за един проблем, а не всеки път за всичко, което води в един момент до досада. Тъй че съм готов да водя такъв разговор, само дето предлагам Вие да поставяте проблема, който да обсъждаме, което е интересно на Вас, а пък аз ще казвам каквото мисля, стараейки се да бъда кратък. Ако имаме търпение да поговорим в този стил известно време, може да се получи хубав диалог. Аз съм готов за това. А засега чао, желая Ви хубав ден! С уважение: Ангел Грънчаров

8 НЕВИННОТО И ДОБРО АНГЕЛЧЕ ОТ НОВИНИТЕ 29 декември 2012, събота

като продължение на детската площадка, където основната му работа е да се тъпче със “Зрънчо”, да си носи играчките, да търчи и да вдига шум, най-добре облечен с анцуг. Децата ни растат с чувство за безнаказаност

ФУТБОЛИСТЪТ-ПРЕМИЕР СЕ ГОТВИ ДА ЗАБИЕ ПОРЕДНИЯ СИ ГОЛ ВЪВ ВРАТАТА НА БЪЛГАРИЯ!

БЪЛГАРИНЪТ МИСЛИ КАТО РОБ, СИРЕЧ, ПРОБЛЕМЪТ МУ Е ЧЕ СЪВСЕМ НЕ МИСЛИ декември 29, 2012

Попадам на текст със заглавие Хайдути в собствената си държава, с автор ДОНА ДЕЛОВА; решавам, че е добре повече хора да го прочетат, за да ги подтикна към това публикувам тук един откъс от него, та да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ; заглавието по-горе натаманих аз, използвайки мотив от самия текст: … Да си учител в днешно време е изключително мръсна и неблагодарна работа. И за това сме виновни ние. Защото не учим децата си на уважение към учителите, към училището, към знанието въобще. За днешния първокласник училището е нещо

Агресивността е повод за майчина гордост, защото “Моето дете е лидер!” Впрочем не, това с лидера беше модерно преди няколко години. Сега са актуални децата-индиго. В моето детство на “индигото” им викаха диванета и им дърпаха ушите, но видно е, че времената се менят. Днес ги учим от малки, че за тях правилата не важат, може да си правят каквото си искат, важното е да не се накърнява лидерският им дух. Ако някоя лоша учителка случайно се опита да възрази – мама е насреща, тя ще я прегази като разярен носорог. И така днешният първокласник утре ще стане седмокласник. Вместо играчки ще си носи нож, вместо да търчи, ще псува и бие учителката. А ние ще го гледаме по новините, ще цъкаме и ще се чудим откъде ни е дошло. Да ни е честито новото поколение! Не обичам обобщения от типа “българинът е такъв, българинът е онакъв”, но в случая няма как да избягам от тях. Българинът има проблем с правилата. Огромен проблем. Не защото е свободомислещ, а напротив – защото

сучем мустак, блъскаме с юмрук и разкатаваме мамицата на всички душмани. На другия ден с натежала глава и мътен поглед продължаваме светлото си дело – да нарушаваме, да саботираме, да си правим каквото си искаме, щото ей тъй пък, на! И не разбираме, че тая работа е като да плюеш нагоре, легнал по гръб – рано или късно плюнката се връща при тебе. Затова, скъпи родители, българи, дами и господа – стига вече с туй пусто хайдутство! Ако сте излезли от пубертета, би трябвало да сте проумели, че самоцелните бунтове на дребно не водят до нищо читаво и че еволюцията е по-резултатна от революцията. А ако престанем непрекъснато да внимаваме някой да не ни прецака и да не ни мине, току-виж сме открили, че светът се превръща в едно по-приятно място. Наистина. ЛИЛИ ИВАНОВА ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ИЗСТРАДАНАТА БЪЛГАРСКА СЪДБА И ФИЛОСОФИЯ декември 29, 2012

мисли като роб В историята ни периодите, в които не сме били под ничие робство или влияние, са прекално оскъдни, за да успеем да си изградим ценностите и мисленето на свободни хора. Свободният човек носи отговорност – за изборите си, за действията си, за живота си. На роба винаги някой друг му е виновен – някакви неведоми зли сили извън него, които му прецакват всичко. За роба властта е нещо, което му е насилствено наложено отвън. Затова трябва да я саботира във всичките форми и по всякакви начини. Нашите герои са Хитър Петър, който надхитрява Настрадин Ходжа и Андрешко, който зарязва съдията в блатото. Нашето мото е: “Я па, он че ми каже на мене!”, като “он” е съвкупност от всички повисшестоящи, по-авторитетни, пообразовани и по-умни от нас. Нашият бунт се изразява в това да не дупчим билет, да си изакаме детето в градинката, да си изхвърлим боклука през прозореца. Ние сме хайдути в собствената си страна. Идеята за демокрация ни е изначално чужда, защото демокрацията изисква отговорност и ангажираност. А ние сме ангажирани най-вече, когато сме на маса. Тогава се превръщаме във воини на ракиената революция

Вчера гледах по телевизията едно интервю на Лили Иванова. Останах втрещен: тя говореше все за същото, все за тази изстрадана българска съдба и философия! За “лошите хора”, както тя ги наричаше, за завистниците, които през целия й жизнен и творчески път са я ръфали, за това как човек, въпреки ужасните обстоятелства, трябва все пак, стиснал зъби, да върви към успеха си, как не бива да се разпилява и да води напразни битки с посредствеността, с ония, които не мирясват, докато гледат възхода на един друг, много по-талантлив от тях човек. Разбрах едно, защото тази все пак велика жена дава с живота си един чудесен пример, който е добре да го премислят помладите: човек трябва да се отдаде изцяло на работата си, да я върши с вдъхновение и цялостно самоотдаване, да не обръща по възможност капчица внимание на завистливците (“Ако някой ден се роди български гений, то това ще е геният на завистта!”, думи на Елин Пелин), да се спука от

9 работа, да е постоянно активен и неуморен, и тогава дори и в ужасните български условия все пак може да се успее. Ала ще успеят малцина, ще успеят само най-силните; да, сила е онова, което се иска, за да се победят ужасните нашенски обстоятелства. Е, най-накрая със скърцащи от злоба зъби общността ще признае успеха ти, но пак ще има мрънкала, които ще процеждат през стиснатите зъби: “Е, какво толкоз пък, баба Лили, тя нещичко е постигнала, но пък за сметка на това е толкова злобна, себична, егоистична, нахална, ще ми пее тя докато е жива! Епа не разбра ли, че е крайно време да се оттегли, да даде път на младите?! Не, не отстъпва, егати нахалството, тя все да е най-отпред, не се ли умори от тази слава, от тия пусти пари, не пресекна ли на старческите й години тая пуста лакомия по парите?!” Нали това ще каже някой нашенски кумир, някой загрижен за “общото благо” Слави Трифонов, а пък народът ще въздъхне и ще рече: “Да, прав е нашият Слави, евалла, как хубаво го каза! Точно такава е истината за баба Лили!” Ето, такива сме: все да окаляме всичко добро и свястно, що изобщо имаме. И ето, това става за Лили Иванова, за “примата на българската музика и естрада” и прочие; а какво в такъв случай да кажем за такива като някакъв си там Ангел Грънчаров?! Юруш, тоа поне можем да го унищожим, и дори никой няма да разбере за това как хубавичко сме го смазали и смачкали, как хубаво сме му отмъстили! Ще ми се мисли той за личност, ще ми има претенции, хайде де, откъде-накъде?! Ще съжалява обаче, че се е възприел за личност, ще си плати за всичко: юруш връз него, таваришчи, да го съсипем! НАЛЮБУВАХ СЕ НА ПРЕЛЕСТИТЕ НА КОМУНАЛНИЯ, НА ПРЕЗРЕНИЯ ОБЩИННИЧЕСКИ ЖИВОТ, В КОЙТО ЛИЧНОСТТА Е СЪЩИНСКО ПРОКЛЯТИЕ!

29 декември 2012, събота

Продължавам диалога си с моята нова познайница и толкова приятна събеседница от Фейсбук г-жа E.I. – виж Бъдете все този вятър на истината и свободата, г-н Грънчаров! – и понеже ми се струва, че

обсъждаме важни не само за нас двамата теми, решавам отново да публикувам в блога си най-новите ни писма; ето какво си казахме тази нощ и тази сутрин: Здравейте отново, г-н Грънчаров! Много се радвам, че вземате под внимание моята оценка и за Вас тя е по-истинска и поценна отколкото тази на чиновниците, които “курират“, както пишете – а аз бих казала “кукуригат“, защото им е малко сложно да вникнат и да си обяснят основата на позадълбочените понятия в житейски план! – българското образование. Иначе с руския произход на думата съм запозната, имам руско в кръвта си; Все още не съм родител, не съм и госпожа, аз съм госпожица на 26 години. Видях, че сте публикувал нашата дискусия изцяло, което не очаквах, въпреки че ме предупредихте за това; но аз предположих, че избирате само определени фрази, а не цялостна публикация; но поне Ви благодаря, че сте запазил анонимността ми, предпочитам да остане така! Прощавам Ви това… наистина своеволие! Пишете: “Твърде много се радвам, че не само от няколко думи разбрахте смисъла, идеята на всичко онова, което правя в своята дългогодишна преподавателска практика, но и ме подкрепихте, имате доблестта да ме подкрепите; до този момент нито един ръководен кадър (ако изключим един наистина напредничав директор на гимназия, името му е Венелин Паунов!) не ме е подкрепил, не се е постарал да разбере смисъла на моята лична философия и стратегия на образованието.“ Честно казано останах леко втрещена, прочитайки това, защото ми е странно – толкова обезумяло слепи ли са всички и затворени към по-истинските и правилни, дори и неутвърдени методи за вникване в същинската психология на човека?! И как е възможно така настървено и в обединение да Ви нападат… ето тук ще вмъкна понятието конформистко поведение… понеже ми се струва, че един е тръгнал срещу Вас, а другите отговарят хорово: “Да, така е!“… дори и да мислят другояче; нали се сещате, че щом вече голяма група е срещу вас, те няма да имат смелостта да застанат на Ваша страна и да Ви защитят, напротив – именно конформизмът ще ги сплоти със “заблудените им събратя“! По повод тези Ваши думи към мен: “Вашите думи на съпричастност и подкрепа за мен наистина имат огромен стимулиращ, насърчаващ смисъл! Искрено Ви благодаря за тази безценна за мен подкрепа!“ Г-н Грънчаров, не съм написала това, което сте прочели в предното ми писмо към Вас с мисълта за съпричастност, аз просто видях в мисълта Ви един различен и много по-правилен подход, което е факт. Факт, който другите не оценяват – защото

не ги интересува и не искат да поглеждат на живота философски! Подкрепям Ви определено! Вашата мисъл съвпада с моите разбирания и съм уверена, че много други хора с проницателно мислене биха подкрепили това, което правите! Съпричастие ще изразя само в това, че… как да кажа… изтърпявате ненужни и язвени нападки от не искащи да разберат другояче нещата хора! Явно сте много търпелив и силен човек! Ще Ви кажа, т.е. Вие го знаете: винаги гениите, можещите, различните в позитивна насока хора биват нападани и осъждани! Това е кръстът на страданието и препятствията, който трябва да понесат! За мен е истинско удоволствие, че по един много внезапен и неочакван начин видях будна мисъл у някого! Не спирайте!!! Дори само заглавията на трудовете Ви говорят много! Как смеят да пишат така безразсъдно!!! Подкрепям Ви, казвам го повторно и съм сигурна, че ако бяхте извън България Вашето мислене би било разбрано и оценено на висока степен! С уважение: Е.И. Здравейте, г-це E.I., благодаря Ви за отговора и за добрите думи! Наистина е така: ние тук, в България, съвсем не ценим личностите, ония, които проявяват едно нетипично, нестандартно отношение към нещата, които се отличават с нещо позначимо; за жалост, стигнали сме дотам, че не ценим истински добрите и талантливите хора сред нас; говоря по принцип, да оставим настрана моя случай, който въпреки всичко илюстрира по някакъв начин горната констатация. Аз не съм живял в нормална западна страна, въпреки че съм привързан към западния манталитет, към манталитета на свободния и търсещ човек, привързан съм към западния мироглед и култура, средоточие на които е свободата, а също и индивидуалността. И добре знам, че западната цивилизация на свободната индивидуалност се крепи на това, че там са успели да създадат безотказно действащи механизми, благодарение на които в крайна сметка всеки си получава заслуженото; обществото им е умно, т.е. разбрали са, че ако не потискат личностния потенциал на нацията (най-скъпия капитал, с който общността изобщо разполага), от това печелят и са облагодетелствани всички. Ний пък, българите, правим точно обратното на онова, което трябва да се прави, и не мирясваме докато не съсипем живота и съдбата на най-даровитите сред нас; ние сме едно типично комунално общество, което не търпи личностите; не зная дали Ви е известно, но в Русия докъм началото на ХХ век думата личност е била... ругателна, обидна дума! "Я го виж ти, ще ми се прави на личност!", да ти кажат това е било крайно обидно, представяте ли си?! У

10 нас и досега е така, да си личност е клеймо, дамга, лоша прокоба, уви, така е... Ние затова и сме така бедни и унизени като нация: защото не ценим личностите и талантите си. Аз не съм маниак, да се смятам за не знам какъв си, да се самовеличая, за себе си обаче знам, че съм работил дълго в една посока, много съм търсил, много съм грешил, издържал съм доста години в една тежка сфера, каквато е образованието, направил съм нещичко, е, никакво признание не съм получил, но не към това съм се стремял, а съм имал съзнанието, че човек трябва да си върши работата съвестно, да е полезен, пък да става каквото ще. И ето, от моя пример, си правя много изводи: хора, които нищо особено не са постигнали, хора дребнави, завистливи и пр. си позволяват да игнорират моите постижения, нещо повече, да тъпчат личността ми, което, разбира се, води дотам, че ми се налага вечно да водя една битка за самосъхранение, за защита на свободата и на достойнството си; и така, общо взето, мина живота ми. Боже, колко много погубени нахалост сили отидоха в тази абсурдна борба! Колко много бих могъл да направя ако съм бил в една що-годе нормална среда, където околните просто те оставят на мира да се изявиш, да работиш любимата си работа, не ти се месят, не си врат носовете в работите ти, не те обезсърчават, не те обиждат и пр. Не съм имал тази възможност, много сили дадох за разни битки, в които съм се борил за едно-единствено нещо: да ме остави проклетата комуна на мира, да си върша работата, да се отдам на любимите си занимания. И от моя личен житейски пример си правя много изводи – за общността ни като цяло. Обикновено у нас признаваме хора посредствени, арогантни, нахални, безскрупулни, подлизурковци, нагаждачи и пр., а всичко, което е неконформистично, всичко, което презира конформизма и вегетирането, бива гонено, подлагано на остракизъм, тъпкано, дори в крайна сметка убивано. Е, така не може да се живее, в резултат всички страдаме. Погледнете какви и кои са ни държавните лидери и първенци: Боко, Гоце, кой ли не още, все мерзавци и наглеци от класа, това все нещо говори, нали така? Та мисълта ми беше, че щях много повече да съм постигнал ако имах късмета да живея в нормална страна, където да си личност не е зла прокоба. Погубих много енергия и сили за безсмислени битки, е, вярно, не са съвсем безсмислени, щото калиха духа и личността ми, пък и повлияха на творчеството ми, на книгите ми. Щото човек, както и да го погледнеш, като прави нещо, като пише, в крайна сметка изразява себе си, най-съкровеното от себе си, своята душа, своя дух, своите ценности, своята философия. Ние и като живеем, с живота,

който сме избрали, пак изразяваме себе си, изразяваме личността си, и, изразявайки я, я формираме, укрепваме и пр. Както и да е, ще си умра с отворени очи, защото така и не можах да поживея в една нормална и културна западна страна, поне малко да поживея, та да се порадвам на прелестите на свободата, на свободния и достоен живот. За сметка на това се налюбувах на прелестите на комуналния, на презрения общиннически живот, в който личността, както казах, е същинско проклятие. Както и да е, такава, както се казва, ми била съдбата. И не само моята съдба е такава, а на милиони. Там обаче е проблемът. То затова, не за друго, всичко кадърно избяга от България и се запиля нейде по света да търси успеха си, да се бори за успеха си; мнозина от тия хора ще успеят там, където са, и ще бъдат оценени по достойнство, а ако бяха останали тука, нямаше да бъдат оценени, нямаше и да постигнат кой знае какво. До това според мен се свежда нашата съвременна българска трагедия: гоним всичко, що е талантливо и кадърно, и правим живота невъзможен на онова, което напук на всичко реши да остане тука, в резултат на което гинат нахалост жизнените му сили, пилее се напразно енергията му, а пък общността в резултат става все по-бедна, все по-унизена и все по-озлобена. Аз много съм писал по тия теми в книгите си, но ето, Вие успяхте да ме накарате отново да се впусна в разсъждения по тия немаловажни въпроси. Публикувайки разговора ни в блога ми се ще и други хора да се позамислят малко, дано пък това спомогне да се роди едно по-различно съзнание, което ни е съдбовно необходимо: така повече наистина не може да се живее. Видя се, че така доникъде няма да стигнем, ако продължаваме да правим все едни и същи грешки, ако се примиряваме с вековните си дефекти и кусури, които даже не съзнаваме като такива, а, напротив, все се мислим за велики, дори за най-великите... бабаити и дори... пичове! Вчера гледах по телевизията едно интервю на Лили Иванова. Останах втрещен: тя говореше все за същото, все за тази изстрадана българска съдба и философия! За "лошите хора", както тя ги наричаше, за завистниците, които през целия й жизнен и творчески път са я ръфали, за това как човек, въпреки ужасните обстоятелства, трябва все пак, стиснал зъби, да върви към успеха си, как не бива да се разпилява и да води напразни битки с посредствеността, с ония, които не мирясват, докато гледат възхода на един друг, по-талантлив от тях човек. Разбрах едно, защото тази все пак велика жена дава с живота си един чудесен пример, който е добре да го премислят помладите: човек трябва да се отдаде изцяло

на работата си, да я върши с вдъхновение и цялостно самоотдаване, да не обръща по възможност капчица внимание на завистливците ("Ако някой ден се роди български гений, то това ще е геният на завистта!", думи на Елин Пелин), да се спука от работа, да е постоянно активен и неуморен, и тогава дори и в ужасните български условия все пак може да се успее. Ала ще успеят малцина, ще успеят само най-силните; да, сила е онова, което се иска, за да се победят ужасните нашенски обстоятелства. Е, най-накрая със скърцащи от злоба зъби общността ще признае успеха ти, но пак ще има мрънкала, които ще процеждат през стиснатите зъби: "Е, какво толкоз пък, баба Лили, тя нещичко е постигнала, но пък за сметка на това е толкова злобна, себична, егоистична, нахална, ще ми пее тя докато е жива! Епа не разбра ли, че е крайно време да се оттегли, да даде път на младите?! Не, не отстъпва, егати нахалството, тя все да е най-отпред, не се ли умори от тази слава, от тия пусти пари, не пресекна ли на старческите й години тая пуста лакомия по парите?!" Нали това ще каже някой нашенски кумир, някой загрижен за "общото благо" Слави Трифонов, а пък народът ще въздъхне и ще рече: "Да, прав е нашият Слави, евала, как хубаво го каза! Точно такава е истината за баба Лили!" Ето, такива сме: все да окаляме всичко добро и свястно, що изобщо имаме. И ето, това става за Лили Иванова, за "примата на българската музика и естрада" и прочие; а какво в такъв случай да кажем за такива като някакъв си там Ангел Грънчаров?! Юруш, тоа поне можем да го унищожим, и дори никой няма да разбере за това как хубавичко сме го смазали и смачкали, как хубаво сме му отмъстили! Такива ми ти работи, г-жо (в духа на европейските директиви използвам обръщението "госпожо", щото "г-це" било дескриминиращо!) Е.И., да спра дотук тоя път, за да не стана досадник. Зная, че трябва да прецизирам това, което по-горе написах, ала не съм такъв педант, ще го публикувам както е излязло, нека да има за какво да се хванат псетата, нека да има къде да ме ръфат. Те за това живеят, да им доставим поне това удоволствие... Прощавайте ако има нещо. Пишете пак! Приятно ми е да беседвам с Вас и да обсъждаме разни въпроси! Хубав ден Ви желая!

11 БРАКЪТ ПО СМЕТКА МЕЖДУ БСП И ГЕРБ

БЪДЕТЕ ВСЕ ТОЗИ ВЯТЪР НА ИСТИНАТА И СВОБОДАТА, Г-Н ГРЪНЧАРОВ!

28 декември 2012, петък

СВЯТАТА СВЕТЛИНА В ЙЕРУСАЛИМСКИ ХРАМ

ДОСТОЕН МНОГОЗНАЧИТЕЛЕН ЖЕСТ НА "ЖЕЛЯЗНАТА ЛЕДИ" Г-ЖА ТАЧЪР

С некоторых документов Национальных архивов Великобритании по истечении тридцатилетнего срока давности сегодня сняли гриф «секретно». Так, стало известно, что премьер-министр Великобритании Маргарет Тэтчер отказалась поздравлять советского лидера Леонида Брежнева с 75-летием в 1981 году из-за военного присутствия СССР в Афганистане.

В публикацията под заглавие Битката за истинско, добро и съвременно образование на младите продължава... представих съобщение на г-жа E.I., което беше свързано със ситуацията в българското образование; там също така публикувах и своя отговор на поставените въпроси. Тази нощ съм получил твърде интересния отговор на г-жа E.I., който се чувствам длъжен да публикувам изцяло; ето какво ми пише тази проницателна жена, а пък по-долу можете да прочетете и моя отговор до нея: Здравейте, г-н Грънчаров! Останах изумена колко обстойно и обширно сте ми отговорил! Относно музиката – ако е класическа – това ще е друг вид настрой, но виждам, че вие в старанието си да се доближите до “модерния„ им дух пускате модерната за тях сега музика. Гледането на филми в час според мен е много полезно! Особено на Фелини – тук съм за! Вие пишете: „Никога нищо не натрапвам никому. Разчитам на свободното съвместно търсене и изследване на проблемите, разчитам на активността на самите ученици, като идеята ми е те самостоятелно, по свой път, да стигнат до ония истини, които имат значение за тях.“ Ето, това е правилният подход и много ми харесва, че сте на това становище и разбиране, а не на глупавото с извинение – методично, от което биха наизустили само фрази от учебника, които даже не разбират! Тук ще Ви поздравя! Пишете също: “Вие как мислите, след като по всеки философски проблем са възможни алтернативни разбирания, възможно ли е преподавателят да "преподава", убеждавайки учениците си в това кое е "единствено правилното" от тях?" Аз мисля и Ви казвам – първо: много добре отбелязвате това, че за всеки философски проблем има широк, даже безкраен спектър от алтернативни възприятия и мисли, и даден преподавател, ако разбира същността на това, както виждам, че Вие отдавна сте я разбрали, не би си позволил да се придържа към наложените му стандарти от училищното ръководство,

понеже директорите, Министерството на образованието и т.н. са свикнали да ръководят и мислят, че всичко се развива по най-правилния начин когато се съблюдава установената програма и методи на преподаване! Това според мен е абсурд!!! Вие добре казвате, че това са остарели неща… Тъжно е, че именно ръководещите нямат гъвкавостта от разбирания да осъзнаят какви зомбирани личности произвеждат благодарение на своя изопачен от личните им представи метод за преподаване на какъвто и да било материал!!! Именно това погубва свободата на мисълта и духа (както споменахте), защото са поставени в клетка и всяка решетка им казва… т.е. се опитва да им налага знания… кои правилни, кои не… Но все пак е клетка, а не свобода! Пишете също: “Аз пък смятам, че е фатално важно младите на привикнат да усещат свободата и личността си (правото си на избор на своите лични убеждения и разбирания) още от най-ранна възраст. Тоест, ако това не се прави в училищна възраст, младите ще бъдат непоправимо ощетени и дори увредени – такава е моята гледна точка.“ Тук, г-н Грънчаров, Ви стискам ръка!!! Това е основата, цялостния фундамент, от който тръгват много житейски стъпки, които привеждат личността или до пълен крах, или до пълен успех в личен план, а и не само, защото всичко е аналогично взаимосвързано! Много добре сте осъзнали тази изключително важна стъпка за подрастващите – те трябва да усетят правото на свобода на личния си избор, ако не успеят да го разберат отрано, а все пак вие, преподавателите по философия, имате възможността да им окажете огромната помощ в това (както явно Вие правите), то в по-късен етап от живота си те ще останат плахи, ще позволяват да се съгласяват с чужд избор за сметка на истинските си желания и винаги ще страдат! Подкрепям Ви и тук, мислите наистина дълбоко-философски!!! Картината – без качествено платно (фундамента) – не може да стане красива и хармонична! Особено много ми хареса самоопределението, което си направихте и даже се засмях: “Понеже съм крайно неподходящ, дори опасен и вреден със своите разбирания и подходи във философското образование на младежта, то аз съм обявен от системата и нейните цербери за "антисистемен елемент"." Аз пък бих казала, че сте май единствения правилен в системно-философско разбиране и подход елемент, който наистина се опитва да накара подрастващите не да заучават само фрази, а сами да достигнат до тълкувания, разбирания, усещания, възприятия и най-важното – да осъзнаят важността на своя избор и защита на личностните си приоритети и желания,

12 свободата си! Това според мен трябва да е новият подход към философията, към психологията… то и без това са отворени науки, без край - много изкривено ми изглежда това – да налагат калъп над нещо необхватно, нещо без граници… Хахха – и даже да се опитват да налагат стандарт върху него, с който да карат учениците да… се съгласяват!!! Относно новия закон, който се обсъжда… честно казано ме стреснахте! Нима наистина са толкова закостенели, нима не осъзнават, че това влияе на нацията… и изобщо вече какви хора излизат от училищата и университетите?! Слепи ли са? Не чуват ли как говори младежта, не виждат ли колко безграмотно пишат? Не им пука… както казвате – пазят си Статуквото – това е!!! И знаете ли... тези, които искат да Ви уволняват, ако имаха възможността да прочетат това, което сте ми написал и споделяте като разбиране за различен, т.е. поправилен метод на преподаване... и ако имаха съзнанието – да си го напрегнат повече – биха Ви държали като един от найиновативните кадри, които изобщо имат!!! Браво за смелостта Ви, браво за това, че не плюете на истината, както другите безочливо правят, защото така им е спокойно, добре и си получават заплатата, а Вие за разлика от тях сте от онези – ИСТИНСКИТЕ бунтари!!! Само едно ще кажа – хареса ми всичко, което написахте и начина, по който разсъждавате! Подкрепям Ви! В Пловдив ли преподавате? Аз там завърших... Блазе Ви, че сте били в Санкт Петербург – това е градът, който искам найсилно да посетя, още повече, че там сте учил! Имате доста издадени книги!!! Пишете и поезия! :) Много ще ми е интересно да прочета трудовете Ви и поезията Ви! Аз се занимавам с изкуство – за мен музиката, поезията, философията, психологията и рисуването са концепцията на това, което ме вълнува и радва, дава ми стимул... Благодаря Ви, че така обширно и наистина разсъдително относно много въпроси, от които другите не се вълнуват, ми отговорихте, въпреки да не се познаваме, оценявам това! Честито Рождество Христово!!! Нека Бог е с нас и ни помага, нека ни напътства по най-правилния и добър за нас път, а камъните – вие знаете какво визирам – те ще си останат крайпътни камъни, залепени за стандартизираните релси, наложени от неразбиращото общество и ръководещи, така им е добре! Дъжд да ги вали, слънце да ги грее, сняг да ги затрупа – те си остават камъни и не могат да се променят! А вятърът на свободата пътува безгранично навсякъде, необхватен е и когато е силен преобръща всеки камък, всеки трън, всяко дърво... и продължава натам, накъдето другите нямат способността даже да тръгнат!

Бъдете все този вятър на истината и свободата, г-н Грънчаров!!! С уважение: E.I. Това наистина чудесно, вълнуващо писмо ми е написала тази нощ г-жа E.I. Разбира се, веднага седнах да й отговоря, пък макар и вкратце, понеже наистина имам много работа днес; ето какво й написах там, във Фейсбук: Здравейте, уважаема г-жо И. Наистина много ме зарадвахте с Вашето писмо, съвсем твърдо мога да заявя, че Вашата оценка за мен е много поважна от становището на разните му там чиновници, които "курират" (руска дума, която означава "надзирават", "ръководят", такъв й е горе-долу смисълът) българското образование. Смятам така, понеже Вие сте български гражданин и родител (настоящ или бъдещ, това няма никакво значение), а пък българското образование не съществува за ръководещите го чиновниците, а съществува за младите, за нашите деца, то ня тях, на техните личности трябва да служи. Твърде много се радвам, че не само от няколко думи разбрахте смисъла, идеята на всичко онова, което правя в своята дългогодишна преподавателска практика, но и ме подкрепихте, имате доблестта да ме подкрепите; до този момент нито един ръководен кадър (ако изключим един наистина напредничав директор на гимназия, името му е Венелин Паунов!) не ме е подкрепил, не се е постарал да разбере смисъла на моята лична философия и стратегия на образованието. Но, казах Ви, за мен Вашата позиция е по-меродавна, значително поважна от това, което смятат разните му там администратори; аз добре зная, че за тях същинските потребности на младите слабо ги интересуват; техният интерес е съвсем друг: властта, да, наркозата на властта и по възможност безкрайното пребиваване в нея за тях е единствено важното! Вашите думи на съпричастност и подкрепа за мен наистина имат огромен стимулиращ, насърчаващ смисъл! Искрено Ви благодаря за тази безценна за мен подкрепа! Благодаря Ви също така и за чудесните пожелания във връзка с празника Рождество Христово и настъпващата Нова година. Позволете ми също да Ви пожелая да бъдете със силен, жизнен и здрав дух през настъпващата 2013 година; желая Ви добро здраве, а също така Ви желая винаги да постигате целите си, т.е. желая Ви всякакви успехи в живота, особено в творчеството; желая Ви най-разностранни постижения по пътя на мъдростта и добродетелта! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров П.П. На едно място по-горе казвате, че е добре и други хора да разберат за мислите, които обменихме помежду си. Аз

това вече съм го направил, имам си такъв обичай, най-интересното от моята разностранна кореспонденция го публикувам в блога ми, който е мой дневник. Това направих и с предишното Ви писмо и моя отговор, това правя и със сегашните ни писма. Запазил съм Ви инкогнитото, т.е. понеже не съм Ви питал дали ми разрешавате да сторя това, съм дал там само Вашите инициали; ето, сега Ви питам, ако желаете, мога да изпиша там пълните Ви имена, както решите Вие. Надявам се ще простите своеволието ми, но аз го сторих защото осъзнах, че проблемите, които обсъждаме, са важни по принцип, т.е. добре ще е и други хора да разберат нещата, за които говорим; пък и надеждата ми беше да се получи дискусия. Прочее, в блога ми често се получават и хубави дискусии, но понякога се получават отвратителни, тъй като в него идват и много мои неприятели; ето Ви, за да се посмеете, пример за това какъв тип дискусия е присърце на моите опоненти, на моите "врагове", подвизаващи се в сферата на образованието; смешно е, но това е смях през сълзи, понеже тия хора, дето пишат така, са... дейци и дори ръководни функционери в българското образование (!); ето какво имам предвид, това са коментарите към моя публикация под заглавие Бъдете смели, бъдете силни, дръжте се достойно – както подобава за свободния човек!; наистина положението в българското образование е страшно: Анонимен каза: тоа убезомя вече окончателно взе да се мисли за гуру :-) победихме!!!!!!!!!!!! Анонимен каза: пак ли в фейса на ПГЕЕ групата – защо пак се натрапва пак си направи реклама! Анонимен каза: лош човек бе какво очаквате от него долен човек да много долен и подъл даже трябва да го убием вече. Анонимен каза: грънчаров сам си пише коментарите в блога един път от името на някой "враг" а друг път от свое име важното е да си мислят хората че има наплив от читатели! :) Анонимен каза: сам си е писал бате Ачо това писмо до себе си, а после го оборва. Стар прийом, между другото, като измисления Главкон на Платон. Анонимен каза: ми то е ясно за умните хора очевадно даже! Анонимен каза: хайде направи си анкета във фейса на ПГЕЕ всеки да гласува там ставаш ли за писател или не какво мислят за теб другите

13 Анонимен каза: никакъв писател не е той понеже никой не ще да чете книгите му и да си ги купува не съм му чел книгите ама знам че са много лоши и скучни Анонимен каза: гранчи е урод

и непрогледен мрак на зимата се покланяме пред раждането на светлината. Когато наш символ, герой и средоточие на любовта и поклонението ни е не могъщо и страховито божество, а невинния младенец, роден преди повече от две хилядолетия във Ветлеем.

Анонимен каза: напълно права е госпожа Анастасова да иска да го уволни!

разностранни постижения по пътя на мъдростта и добродетелта. Весело посрещане на Новата година! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров ЦЯЛАТА ПЛАТЕНА ПОРЪЧКОВА СОЦИОЛОГИЯ ОТИДЕ ПО ДЯВОЛИТЕ ЗАРАДИ СКАНДАЛНА АНКЕТА, ПОКАЗВАЩА, ЧЕ КОСТОВ Е 4-РИ ПЪТИ ПО-УСПЕШЕН ПОЛИТИК ОТ БОКО!

Анонимен каза: споделям оценките по-горе и също като г-жа Анастасова смятам, че тоя грънчаров не е написал нито една полезна за човечеството книга!

декември 27, 2012

П.П.2: Още едно допълнение: аз стихове не съм писал (поне досега), а е и съмнително дали някога ще пропиша, поезията е занимание за по-млади хора. Тъй че ако сте намерила някъде в интернет стихове, подписани с моето име и фамилия, това означава, че са на някой мой съименник. Това бях длъжен специално да Ви уведомя, имам няколко съименника, които се подвизават в интернет, хората често ни бъркат. Аз чужди заслуги изобщо не ща! :-) О, ВРЕМЕНА, О, НРАВИ!

27 декември 2012, четвъртък

ЧЕСТВАМЕ БОГ, КОЙТО Е НЕЖНОСТ, А НЕ ГРУБА СИЛА, ОБИЧ, А НЕ СУРОВА И БЕЗМИЛОСТНА СПРАВЕДЛИВОСТ, СЪСТРАДАНИЕ, А НЕ СЛЯП ЗА СЪЛЗИТЕ НИ БЛЯСЪК декември 27, 2012 В изминалите празнични дни получих много честитки от най-различни хора, познати, приятели, дори от хора, чиито имена са ми до вчера непознати. Ето, например, с какви думи ми честити празника уважаваната госпожа Паула Лайт, известна писателка, с която от години поддържаме близки и приятелски отношения; по-долу също така публикувам и моя кратък отговор на така вълнуващото й послание: Скъпи мой приятелю г-н Грънчаров, В навечерието на най-прекрасните празници сме. Дни, когато в най-мразовития

Честваме Бог, който е нежност, а не груба сила, обич, а не сурова и безмилостна справедливост, състрадание, а не сляп за сълзите ни блясък. В тези дни отново ставаме невинни и весели деца и си спомняме, че Създателят е любов. През този период животът победи ужаса от гибел и край на света. Новата 2013 г. е тържествуващата усмивка на човечеството, което преминава към нов космически цикъл с надежда за мир, благоденствие, щастие и хармония. Желая ви мракът, който тегне понякога в душите ни, изплашен да побегне, а доброто, прошката, разбирането и нежността да бъдат победители в живота ви. Бъдете благословени! С искрена обич и уважение: Паула Уважаема госпожо Лайт, скъпа приятелко, Много Ви благодаря за чудесните мъдри думи, с които ми честите празника Рождество Христово! Твърде много съм развълнуван от честитката и съм Ви признателен, че съм удостоен с тази чест. Позволете ми също от своя страна да Ви пожелая да бъдете все с толкова силен, жизнен и здрав дух; с все такава възхитителна борбеност и непримиримост да посрещате несправедливостите в нашето емпирическо битие, както досега винаги сте го правила; желая Ви добро здраве, а също така Ви желая винаги да постигате целите си, т.е. желая Ви всякакви успехи в живота, особено в творчеството; желая Ви най-

Вчера в един солиден сайт попаднах на анкета с въпрос: кой е найуспешният политик за 2012 г.? Участвах в нея, дадох своя глас и видях, че анкетата дава крайно неочаквани от никой резултати; по-долу публикувам моментната “снимка” на тия резултати, според които класацията на най-успешен политик води Иван Костов, който събра четири пъти повече (!) гласове от народния кумир Боко Борисов! И три пъти повече от самия Дмитрич, вожда на нашата родна комунистическа партия! И от новата любимка на родната ни комуно-олигархия Кунева Костов даде три пъти по-голям резултат! И 13-пъти по-силен резултат даде от Президента Плевнелиев! Убийствено. Цялата платена поръчкова социология отиде по дяволите заради тази скандална анкета! Тази сутрин откривам, че сайтът, разбира се, вече е махнал същата тази анкета, съдържаща толкова неприятен резултат; да, анкетата вече наистина я няма. И помен от нея няма даже! Не вярвам анкетите в този сайт да стоят само по един ден, днес има обаче съвсем нова анкета, утре с интерес ще проследя дали и нея ще я махнат, т.е. интересува ме да установя дали сайтът държи анкетите си само по един ден. А ето сега ония резултати, които запазих,

14 понеже тогава реших да ги публикувам във Фейсбук; ето какво написах там тогава: Вижте анкетата отдясно и отдолу, също можете да участвате в нея, резултатите сега-засега са следните: Кой е най-успешният политик за 2012 г.?

• Няма такъв (31%, 261 гласа) • Иван Костов (27%, 222 гласа) • Сергей Станишев (10%, 82 гласа) • Меглена Кунева (9%, 71 гласа) • Бойко Борисов (7%, 61 гласа) • Трайчо Трайков (4%, 36 гласа) • Друг (3%, 24 гласа) • Росен Плевнелиев (2%, 19 гласа) • Йорданка Фандъкова (2%, 18 гласа) • Лиляна Павлова (2%, 17 гласа) • Мая Манолова (2%, 15 гласа) • Цветан Цветанов (0%, 3 гласа) • Десислава Атанасова (0%, 3 гласа) • Яне Янев (1%, 2 гласа) Ето и интересни коментари към тази анкета. БЪДЕТЕ СМЕЛИ, БЪДЕТЕ СИЛНИ, ДРЪЖТЕ СЕ ДОСТОЙНО – КАКТО ПОДОБАВА ЗА СВОБОДНИЯ ЧОВЕК!

27 декември 2012, четвъртък

Тия дни разговарях с един човек, който се постара да ми даде нещо като "рецепта за душевно щастие"; действала тази рецепта превъзходно и безотказно, особено в нашите родни, български условия; от мен само се искало да приложа лечението, предвидено в нея, и мълниеносно съм щял бил да постигна желания резултат. Накратко казано съдържащото се в тази "магическа рецепта" може да се изрази така: Не бъди максималист! Не бъди идеалист! Изобщо не се вълнувай за онова, което не зависи от теб! Човек става неизмеримо щастлив след като осъзнае, че сам не може да промени света. И едва тогава придобива така потребното ни за да сме щастливи душевно спокойствие. Онова, което не зависи от мен, повече

съвсем не ме вълнува и терзае. Повтаряй си постоянно: "Аз няма да оправя света, да иде по дяволите този свят, важното е аз да съм добре!". В основни линии това ми каза този мъдър човек. Мъдър с една мъдрост, която аз лично не приемам. Мъдър с една крайно разпространена у нас мъдрост, мъдър с една твърде популярна у нас мъдрост: мъдростта на безразличието към всичко в името на собствения душевен комфорт. То туй нещо по-скоро не е толкова мъдрост, а е по-скоро болест, широко разпространено у нас заболяване на душата и духа. Или е проява, симптом на същинското заболяване, дето така жестоко тресе нацията ни: бездуховността. Щото само един крещящо бездуховен човек може да си втълпи, че като е безразличен към всичко, ще си осигури презрения душевен комфорт. Прочее, не се изразих достатъчно прецизно: горецитираната мъдрост е израз на нещо като раждаща се духовност на бездуховността, която тресе нацията ни. У нас се е стигнало дотам, че самата разнолика бездуховност си създава своя специфична "духовност". Или си създава нещо като своя специфична "философия". Философия на антифилософското. Философия на примиреността. Философия на търпеливостта. На безразличието. Дори бих дръзнал да кажа и това: имаме си вече култура на безкултурието. Култура на простащината. Да, не на мъдростта, а на противоположното на нея, именно на простащината. Щял съм бил да стана най-сетне "положителна личност" ако съм престанел да се безпокоя за всичко наоколо ми, ако съм престанел да се вълнувам, ако съм престанел да искам да "оправям целия свят". Всичко, което не зависело от мен, трябвало да почна да го игнорирам. Това да бъдеш ангажирана личност, да бъдеш даже просто личност, било вредно за душевния ми комфорт. И създавало "излишни главоболия". Като почнеш да мълчиш, мигом всички ще почнат да те харесват. А когато говориш, когато се вълнуваш, когато открито казваш каквото мислиш, тогава само дразниш хората - и си създаваш врагове. Всички обаче ще почнат да те харесват ако станеш "един от многото". Ако станеш "положителен", сиреч, стандартен. Като се обезличиш. Тогава ще себеподобните ще почнат да те носят на ръце, мило говорейки ти: "Той вече е един от нас, той по нищо не се отличава от нас! Той вече е досущ като нас! Той също като нас вече изобщо не мисли, той като нас няма "особени мнения", той вече съвсем не ни дразни, той вече изобщо не държи на някаква си там "личност"! Каква неизмерима благост струи от него: той е един от нас, по нищо не различаващ се от нас! Браво! Да приветстваме раждането на още едно безличие! Този тука другар успя да убие личността у себе си, принесе тази жерт-

ва, затуй заслужава нашата награда, заслужи нашата всеотдайна обич! Да го вдигнем на ръце, да празнуваме тържеството на нашата всепобеждаваща комуна! И т.н." Това така мило му дума комуната, тия нежни думи тя говори на поредната си жертва, отказала се от себе си. Аз обаче не ща да получа в един трагичен ден тия същите овации, не ме блазни тълпата от безличници да ме понесе на ръцете си. Аз имам една друга философия. Коренно различна. Несъвместима с току-що написаното. Аз мисля ето как: Човекът е човек доколкото е преизпълнен с безпокойства. Доколкото се вълнува за всичко, което го заобикаля - и което му се случва. Човекът е човек, доколкото не е бездушен. Да, човекът също така е човек доколкото иска, доколкото се стреми да промени целия свят. Да, именно целия свят, а не само едно-единствено "парче" от него. Да си човек в истинския смисъл на тази задължаваща дума, това означава да съзнаваш, че всичко зависи именно от теб! Човекът е човек доколкото се съзнава като господар на този свят – и като истински негов стопанин. Не на своя дом ти си господар, човече, а на целия свят! Целият свят е твой дом – и си длъжен да го направиш уютен, какъвто и подобава да е твоят дом. Бездушието, безразличието е симптом, че си започнал да се обезличаваш. Вярно, поспокойно ще ти е. Вярно, че няма да се "напрягаш излишно". Но жертвата е прекомерна: от себе си се отказал. От човешкото у себе си. Не подобава така да живее достойният, сиреч, свободния човек. Да си личност в истинския смисъл означава да се вълнуваш за всичко – и да вярваш в себе си, в силата си. Да, имаш сили да промениш целия свят. Иска се просто и само да повярваш в себе си. Този твой свят зависи от теб, ти си неговият пълноправен господар. Да си човек в пълния смисъл на тази дума означава да презреш слабостта у себе си – и да насърчиш своята сила. Има нещо свръхчовешко в това да си човек. Да, съзнавам, че без мен този свят ще е вече съвсем друг. Той зависи от мен, не аз от него. Няма да допусна светът мен да моделира, аз обаче ще го превърна в свое драгоценно произведение и творение. Рекох: и така ще бъде! От този зов на Божественото у мен самия аз никога няма да се откажа. Като човек трябва да бъда достоен за своя Велик Създател, по чиито образ и подобие съм създаден: моят Бог. Да си човек означава да си творец. Човекът е човек именно доколкото е богоподобен, сиреч, творец. А не презряна твар. Не скот. Не стадно животно, а човек – да бъда това е моята участ и съдба. И моята велика отговорност. От тази своя философия аз няма да се откажа никога. Това се опитах да кажа на този човек, който ме посъветва за едно "магичес-

15 ко", по думите му, лекарство за душевно спокойствие и за лесен живот. Той го бил изпробвал на дело, откакто го приложил, всички почнали да го обичат. А преди това като мен бил същински "трън в очите". Говореше ми този човек дори възторжено за новата си вяра. Личеше си, че ми желае доброто – според неговата представа. Загрижен бил за мен. Тия мои проблеми, които имам напоследък – нали ръководителката на учреждението, в което работя, е запретнала ръкави да ме променя, да ме прави покорен и прост изпълнител на нейната властваща воля, което, както и да го погледнем, е трудничко да се случи: аз от личността си, за да угодя някому, няма никога да се откажа! – та тия мои проблеми щели да отпаднат ако аз самият, дето се казва, съвсем доброволно, се реша да плюя на себе си, на своята вяра, на своята философия; така си мислеше този мил и загрижен човечец. Който се държеше като "парламентьор", пратен да ме увещава да кандисам, та да спре "разорителната война", която родната бюрокрация поведе срещу мен, търсейки дългочакания реванш. Залогът е един: Ангел Грънчаров, такъв, какъвто го знаем, повече да го няма! Жив или мъртъв, но тоя "вредител" трябва да бъде изтръгнат от цветущия... труп на българското образование и училище! Точка! Тази е волята на властващата бюрокрация, която, подобно на самия Азис, каквото поиска, винаги го постига. Ще видим обаче какво ще излезе от прелюбопитната история, която се е завързала. Да спра за днес дотук. Още много има да се пише, подетата тема е интересна и важна. У нас битката за автентична личност все още не е започнала. Братството на комуноидите е още твърде силно. Личностите, доколкото ги имаме, са дамгосани и подложени на страшен терор. Не мирясва стадната общност докато не убие, в буквалния смисъл на думата, личностите, които смущават презрения й комфорт. Страшно е. Затова нямаме напредък като общност, не за друго. Личностите са тези, които движат света. Които го променят. Които го очовечават. И това, знайно е, става с борба. Не с търпение. Не с кротуване. Не с търпеливост. Не с мъдруване. Не с мърморене. Не с глух ропот. А с битка. Безпощадна, всекидневна, жестока битка. Нестихваща битка за свобода, достойнство, човечност. Станете борци, бъдете смели и твърди воини на тази нестихваща битка и война за повече човечност! И за достойнство. Само това мога да ви пожелая в тия наистина светли и вдъхновяващи празнични дни! Иде нова година, за да е наистина нова, нека и ние да станем поне малко понови: като се освободим от бездушието си. От безличността и от безволието си! Не си позволявайте безразличие към нищо!

Този е моят съвет, който си позволявам да отправя към вас, особено към помладите – от позицията на много живял, патил и препатил философ. Да, бъдете смели, бъдете силни, дръжте се достойно, както подобава за свободния човек! Не допускайте проклетото малодушие да трови душата и живота ви. И тогава не само България, тогава целият свят ще бъде друг! Съвсем друг. От нас зависи всичко, от нас, не от някой друг: от мен, от теб, от него, от онзи там...

те, копнежите, удоволствията и задоволството на сетивата и на тялото, но не на душата като такава, не на духа. Такива "сетивни индивиди", намиращи се под тираничната власт и хегемония на природното, на инстинктите, разбират щастието като задоволеност на желанията, които са ни дадени по природа, доколкото сме живи същества, животни, а не човеци.

КРАЛИЦА БОКОЛИНА ПЪРВА ФОН ТИКВА И ВИЦЕКРАЛЯТ ДОН ЦЕЦО ЦВ.

26 декември 2012, сряда

ЩО Е "ДИКТАТУРА НА ЩАСТИЕТО" И ЗАЩО ТЯ Е ТАКА НЕПРИЯТНА?

Ivo Berov във Фейсбук е поставил интересен проблем, публикувайки една на пръв поглед съвсем безобидна реплика, именно тази: Ама какво пък толкова му има на това щастие, че всички така се натискат за него, особено по Коледа и Нова Година?! Зад тия думи обаче се крие един сериозен философски проблем, който си заслужава да се обсъжда в тия празнични дни, които не трябва да са само за плюскане, а и за размисъл, за обмяна на светли мисли – щото ние, позволете да отбележа, не сме животни, угаждащи само на тумбака си, а человечески същества. Та с оглед да предизвикам известна по-смислена дискусия по една такава значима тема за щастието дръзнах тази сутрин там, във Фейсбук, да напиша ето какъв коментар: За щастие говорят предимно ония, които друго не правят в живота си освен да служат на своите склонности, т.е. да обслужват инстинктите, похотите на тялото си. Щастието е представа, свързана с пориви-

Свободният, разумният, имащият понятие за високото си предназначение на тази земя човек обаче предпочита да се стреми към съвсем други неща: дълг, достойнство, чиста нравственост, добро, истина и прочие. Той и за тях говори, тях си желае, а не говори само за някакво клиширано "щастие", което никой не разбира поспециално какво именно означава. Щастието е фикция на несвободните, а пък гоненето му запълва съществуването на тия страдалци, щото ясно е по принцип, че човек няма как някога да задоволи всецело природните си инстинкти. От инстинктите си нямаме дори временна почивка, камо ли пък някога да успеем да постигнем пълната умиротвореност, която сякаш свързваме с щастието. Излиза, че щастието е една химера... при това скъпо струваща... цената е нашият живот! Това написах там. Погледнах дискусията, която се е наченала при г-н Беров. Има интересни моменти, заслужаващи обсъждане. Ето обаче как тоя самият пояснява началната си реплика, която според мен е твърде уместна: Въпросът не е какво е щастието и колко трае. Чудя се защо, как и кога се е превърнало в някаква всеобща ценност. Защо всички са си въобразили, че щастието е задължително едва ли не. Откъде накъде пък? И че трябва човек да се стреми към него. Че това ли му е работата на човек – да се стреми към някакво си щастие?

16 С цялото уважение, което дължа към хората, но щастието с всичките му козунаци, снимки, снежинки, късметчета, пухчета, джудженца, шейнички, банички, светлинки и джингълбеления е ми се струва нещо досадно, скучно и безсмислено. Но няма да се увличам, да не ви развалям празника като ви харесва щастието със станиоловите му отблясъци и джингълбеленето – търсете си го, дано го намерите. Това е написал г-н Беров там. Имам чувството, че повечето хора не са го разбрали, ако съдя от дискусията. Както и да е. Проблемът, който поставя така оригинално, си струва, заслужава да бъде обсъждан. За да налея малко масълце в позатихващия огън на дискусията се обадих и аз, ето какво счетох за нужно да напиша с тази цел: Да, интересно е това: всички до един сякаш гонят и преследват щастието, а в същото време около нас е пълно с нещастници, които се разпознават от пръв поглед – или от първата дума. Даже има вече и цели народи, които сами се съзнават като нещастни. Като народи, съставени предимно от нещастници. Нашият народ изглежда е такъв. Значи има нещо сбъркано в изначалната нагласа, че щастието е нещо найважно, което безусловно трябва да гоним, към което трябва всички едва ли не задължително да се стремим. На мен това всеобщо гонене на химерата, наречена "щастие", ми прилича на една много коварна останка от комунизма, който също излезе с претенцията задължително да прави всички до един хора щастливи, т.е. щял им даде т.н. "всеобщо организирано щастие", което, както знаем, доведе в крайна сметка до един всеобщ кошмар. Е, щом всички задължително искат пак да са непременно щастливи, свободният човек в такъв случай има право да заяви ето това: Аз пък не ща да съм щастлив, понеже имам правото да искам да съм и нещастен - та да съм различен! Презирам вашето щастие, вашата скотска представа за щастието. Имам право да искам нещо друго, а не точно това, което искате вие. Държа да бъда щастлив по своему, примерно, да съм в състояние, което във вашите очи може да изглежда "нещастно". Е, нека, аз пък обаче искам да съм себе си. Комунистите разстрелваха ония, които не щяха да се вградят във всеобщо организираното щастие на комуната и на колектива, за да не смущават презрената й идилия, сега няма да успеят да ме привлекат и мен до тяхната бедна представа за смисъл на живота, която те обозначават с толкова изтърканата дума "щастие". Това написах. Да видим. Ще ми се да проведем една по-задълбочена дискусия. Ще видим какво ще се получи. Приятен ден на всички. Ще ми се да ви пожелая това: бъдете добри! Истински, автентично

добри! А не щастливи, щастието е твърде егоистично, пък и същевременно диктатурата на щастието е крайно неприятна, затуй, чини ми се, да сте добри е значително по-хубаво пожелание от това да сте щастливи. Вий как мислите по този въпрос? МОЯТА РОЖДЕСТВЕНСКА КАРТИЧКА ДО ВСИЧКИ ВАС, СКЪПИ МИ ПРИЯТЕЛИ – И НЕПРИЯТЕЛИ! – НА ТОЗИ ТОЛКОВА НЕОБИЧАЕН БЛОГ

Честито Рождество Христово! Честит и благодатен за всички да е този толкова свят и вдъхновяващ празник! Нека да се постараем в идещата година да бъдем достойни за своя толкова човечен Бог! ВЕЛИКОТО ТАЙНСТВО НА РАЖДАНЕТО НА ВЪПЛЪТЕНИЯ В ЧОВЕК БОГ 26 декември 2012, сряда

Преди да се опитам да поразсъждавам малко по така определената в заглавието тема нека да прочетем този откъс от СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ от Лука, та да се проникнем поне малко от вълнението, свързвано с това не само велико, ала и съкровено тайнство: 2:1 А в ония дни излезе заповед от Кесаря Августа да се запише цялата вселена.

2:2 Това беше първото записване откакто Квириний управляваше Сирия.

2:3 И всички отиваха да се записват, всеки в своя град.

2:4 И тъй, отиде и Иосиф от Галилея, от града Назарет, в Юдея, в Давидовия град,

който се нарича Витлеем, (понеже той беше от дома и рода Давидов), 2:5 за да се запише с Мария, която беше сгодена за него, и беше непразна.

2:6 И когато бяха там, навършиха се дните й да роди.

2:7 И роди първородния си Син, пови Го и положи Го в ясли, защото нямаше място за тях в гостилницата.

2:8 И на същото място имаше овчари, които живееха в полето, и пазеха нощна стража около стадото си.

2:9 И ангел от Господа застана пред тях, и Господната слава ги осия; и те се уплашиха много.

2:10 Но ангелът им рече: Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде.

2:11 Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ.

2:12 И това ще ви бъде знакът: ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли.

2:13 И внезапно заедно с ангела се намери множество небесно войнство, което хвалеше Бога, казвайки: 2:14 Слава на Бога във висините, И на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.

2:15 Щом ангелите си отидоха от тях на небето, овчарите си рекоха един на друг: Нека отидем тогава във Витлеем, и нека видим това, що е станало, което Господ ни изяви.

2:16 И дойдоха бързо и намериха Мария и Иосифа, и Младенецът лежащ в яслите.

2:17 И като видяха, разказаха каквото им беше известено за това детенце.

2:18 И всички като чуха, се зачудиха за това, което овчарите им казаха.

2:19 А Мария спазваше всички тия думи, и размишляваше за тях в сърцето си.

2:20 И овчарите се върнаха, славещи и хвалещи Бога за всичко, що бяха чули и видели, според както им беше казано... Във Витлеем, в обора на една гостилница, на един хан, сред животните, се е родил богочовекът Христос и е бил положен в ясли! Това е трепетното тайнство на раждането на нашия толкова човечен Бог. Какъв смисъл има в тази история? Един младенец, в чието телце е съсредоточена колосална вселенска сила, един младенец, чието лице излъчва благодатна светлина. Една звезда сияе в небето за отбелязване на съдбовното събитие. Толкоз. Божията Майка, Йосиф, първите поклонници, доведени до тази ясла от сияйната звезда. А смисълът е този: Самият Бог приема човешки лик за да скъси дистанцията между Себе си и човеците. Строгият Бог на Стария Завет, изискващ подчинение и изпитващ предаността ни, който въпреки всичко е така мъдър, че предоставя свобода на първия човек Адам – и съответно се радва, че Адам, с цената на нарушаването на Божия-

17 та заповед и на Божия гняв, все пак тръгва по стръмните, по каменистите, по трънливите пътища на свободата! – ето този трансцендентен Бог става човек, преобразява се в човек: може ли да има по-велико и грандиозно нещо от това? Щом Бог става човек в лицето на младенеца Христос, давате ли си сметка на какъв висок пиедестал в този миг бива поставен човекът? Не, не си даваме сметка. Изобщо не! За какво ни е някакъв там смисъл?! Не, съвсем не ни вълнува смисълът на празника, наречен Коледа, наречен Рождество Христово. Огромната част от нас е съвсем чужда на този смисъл. Останал е само обичаят, свързван от нас, за жалост, с невероятното плюскане на тия празници. Българинът, типичният българин, преди Коледа коли прасе, а на Коледа лапа до пръсване пържоли и таз-кебап с праз лук! С това свързваме тия свети дни. Такива сме. За жалост сме точно такива... Стоя тия дни и гледам, понеже живея в град: огромни тълпи от огладнели, сякаш побеснели от глад хора на талази щурмуват хипермаркетите – и излизат с препълнени с разни месища, питиета, с какво ли не още колички. Пълнят колите си с разнообразно плюскане, сякаш иде краят на света! Сякаш цяла година нищичко не са яли и сега имат да наваксват. Олимпийски игри по плюскане за нас са тия свети празници, нищо друго не са, нека да имаме достойнството да признаем поне това. А всичко друго, което свързваме с тия празници, е пропито от лицемерие, от фалшиви, показни чувства на благоприличие, от обезсмислил се ритуал. Преструваме се, че уж разбираме смисъла, че уж се овладяваме от религиозния трепет. Така било модерно: да се преструваш, че уж разбираш. Е, погледът е празен, в него нищо няма, но се правим, че уж разбираме, че уж се вълнуваме. Това е страшно! Да, страшно е, понеже е явен симптом за духовната смърт на нацията ни! Плюскащите мазни пържоли, прокарващите с вино огромните залци, оригващите се от преяждане, "веселящите" се заради бушуващия в жилите им алкохол са духовни мъртъвци – нищо че, погледнати отвън, изглеждат толкова "жизнени". Това е нещо като пир не просто по време на чума, а пир по време на върлуващата, на тържествуващата повсеместна духовна смърт – найстрашната възможна смърт. Превърнахме тия свети празници в тържество на смъртта, не в празници на всепобеждаващия живот! У нас всичко е наопаки, ето, дори и това изопачихме до неузнаваемост. Срам! И наистина е страшно. А най-страшно е, понеже съвсем не съзнаваме колко е страшно. Това вече е самият кошмар! Наскоро имах сгоден случай да разговарям с един сънародник, който, както и подобава, започна да ми говори за това колко "вредна" била религията, понеже

учела вярващите на... "откровени глупости". Глупост, пълна глупост било светото тайнство на Раждането на Христос. Ето и "логиката" на тоя умник: Бог по идея е вечно съществуващ, как тогава Бог да се роди?! Не можело да се роди Бог понеже Бог си е изначално вечно съществуващ. Няма такова нещо като раждане за вечно съществуващото! Ерго, християнството се крепяло на една чудовищна глупост! Другата такава "глупост" била Божията смърт на кръста, разпятието на Христос: както не може да се роди Бог, така Бог не може и да умре! Ето такива горе-долу неща ми говореше тоя наш сънародник, при това по образование философ (!), който заради тия "недомислици" на християнството се представя сега за последовател на една друга вяра. Позволете ми да не казвам точно каква. Не ща да подклаждам ненавист на религиозна почва, затова ще замълча по тоя пункт. Опитах се да му помогна да разбере, че в случая не става дума за раждането на Бог, а за раждането на човека Христос, който иначе си е Бог; т.е. Бог или Божият Дух е благоволил да се всели в едно човешко тяло – с оглед не друго, а приобщаването на човека към Бога. Хората нали все са склонни да мислят така: ще повярвам ако видя! Не вярвали в Бог щото не го били виждали – нали така роптае човешката глупост?! Не вярвам в онова, което не съм видял, което не може да се види. Невидимият Бог за всеотдайно немислещото братство на атеистите бил "пълна глупост". Всичко, що съществува, трябвало да се вижда! Има една такава човешка склонност, ето, Бог се смилява, и прави така, че простолюдието вече да може да вижда Бог, да си го представя: и Бог приема човешки лик. Ражда се Христос. Затова се ражда Христос. Да можем да си представяме Бога. Е, знаете каква е съдбата на Христос на тази земя. Убиват го злите човеци. Както са убили и други свръхвелики личности, както без пощада убиват всеки, който иска да е личност. Ний, българите, също сме добри в убиването, в очистването на земята от личностите си. Всичко онова, що е що-годе духовно и истинско, ний не го ценим и го убиваме – рано или късно. Тормозим го докато го ликвидираме. Неистинските, фалшивите неща обаче много ги ценим и обичаме. Затова вместо да се храним със смисъла на великото тайнство на Раждането на Христос ние преживяме като животни своите проклети пържоли и кебапчета! Такива, уви, сме – а не бива така. Христос, идвайки на земята, дава един невероятно ценен, направо безценен нравствен пример. Дава ни един урок, който ние, като най-лоши и тъпи ученици, още не можем и не щем да проумеем. Преструваме се, че уж сме схванали урока, ала само на думи, не със сърцето си сме го схванали. А Бог, нашият толкова велик и при това така

човечен Бог, съвсем не ни щади, казвайки ни ето тия думи примерно: Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни! По делата им ще ги познаете! Когато те ударят по едната буза, обърни и другата... Няма, доказано няма, човешка или каквато и да било мъдрост, която може да се сравни с богатството на Христовото учение. Христос пожертва самия себе си за нас, човеците, ала ние и неговата жертва не разбрахме истински, със сърцата си, всецело. Не, разбрахме я, ала наужким, със самонадеяния си ум само, не с цялата си душа и сърце. И затова сме така объркани. И затова правим толкова много грешки и простотии. И затова се оставяме лъжците така необезпокоявано и грозно да ни лъжат. Да ни мамят. Да ни крадат. Да ни насилват. Да се гаврят с нас. Затова оставяме мерзавците да ни тормозят всеки ден, без минута спокойствие. Нямаме духовната сила да озаптим тия наглеци, да ги накараме да мирясат. Не, напротив, мнозинството тъпо мълчи, а мерзавците и наглеците тържествуват. Те са на власт, те са обвеяни със слава, тях всички ги почитат, тям всички се подчиняват. И всички заедно мачкат всичко онова, което не е като тях. Мачкат го докато го разтерзаят и убият. Това правят. И при това имат наглостта да се наричат... "християни". Бесовщината, откровената бесовщина и дори самото сатанинство у нас често се представят за... "християнство", за "религия", за "православие"; вижте какви са ни "духовните водачи" само, мутрополитите, както ги наричам! Вижте какъв ни е "народният кумир", първият ни властелин, който щял, представете си, "да ни оправи"... е, оправи ви най-после, доволни ли сте как хубаво ви оправи?! Има ли смисъл да пиша още? Не, няма. Да замълча. Само в тишина, в безмълвния трепет, в който се оставяме на Светата Истина на Великото тайнство на Христовото Рождество можем направим така, щото духът ни да се овладее от съдържащата се в него съкровена Истина. Тая Истина, свързвана с нашия толкова човечен Бог, която ще ни спаси – благодарение на това, че ще ни направи свободни. И човечни. И достойни! Дай Боже този ден да дойде по-скоро – поне това да се помолим. Но от нас зависи всичко, не от някой друг... няма да се уморя да повтарям и това. От нас само, от никой друг... Дори и самият Бог е безсилен да помогне на ония, които са се отказали да се борят за пълнота, за смисленост на живота си...

18 МНОГО ДОБРЕ КАЗАНО! ЧУДЕСНО ФИЛОСОФСТВАШ, ДРАГИ СТИВ!

Stoyan Mihalev е цитирал във Фейсбук думи на Стив Джобс, които, няма как, много ми харесаха; освен че ги споделих пред приятелите си във Фейсбук решавам да ги публикувам и тук, в блога си, та да стигнат и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ; ето какво е казал тоя толкова умен и дори мъдър проклетник Стив: Наздраве за лудите! За аутсайдерите. За бунтарите. За размирниците. За кръглите пирони в квадратните дупки. За тези, които виждат нещата различно. Те не обичат правилата. Те не изпитват уважение към статуквото. Можеш да ги цитираш, да не се съгласяваш с тях, да ги възхваляваш или да ги очерняш. Но единственото, което не можеш да направиш, е да ги игнорираш. Защото те променят нещата. Те тласкат човечеството напред. За някой те може да са луди, но за нас са гении. Защото хората, които са достатъчно луди да си мислят, че могат да променят света, са тези, които наистина могат да го променят. Стийв Джобс ВКРАТЦЕ ЗА ОБИЛНО СИРОПИРАНОТО И ЗАХАРОСАНО ИНТЕРВЮ НА ПРЕМИЕРМУТРАТА ПРИ МЕДИЙНОТО ПРЕМИЕРЧЕНГЕ декември 24, 2012 Снощи Боко беше на интервю при агент Димитър, при Кеворкян де. Случи се така, че улових още първите минути на интервюто. Бях си на компютъра, ала някой от моите хора услужливо включи стоящия наблизо телевизор, за да изследва вероятно реакцията ми. Напоследък съвсем не мога да издържам да гледам мазнярската самодоволна физиономия на Мутрата на екрана; не знам как при вас е, но аз нямам сили да понасям толкова много гнусотия на едно място. Навремето така Гоце не можех да понасям, сега Боко хептен и изобщо не мога да го понасям.

Та като чух гласа и зърнах за миг самодоволното свинско лице на властващата Премиер-Мутра, застанала с гнусномазната си физиономия пред разтапящото се от удоволствие Премиер-Ченге ДимитърКеворкян, сякаш някой мигновено ме шибна по лицето с мръсен парцал. Добре че имах наблизо компютър, та веднага, за да не припадна, изразих емоцията си във Фейсбук. Това временно ме спаси. Издържах няколко минути, после спрях телевизора, щото ми се изчерпаха силите. Излязох на свеж въздух на разходка. Не, не мога да съм чак такъв мазохист, че да издържам и Боко, и ченгето Димитър едновременно на екрана; не, мерси, не ща, нямам толкова сили! Та ето какво написах тогава във Фейсбук:

При агент Димитър ето този в момент Боко започва интервюто си с брадата лъжа: че бил “вярващ християнин”! И за да докаже, че лъже така безочливо, в следващото изречение направи нещо изцяло антихристиянско: похвали се, че е помогнал да се направи църква, т.е. доказа, че няма нищо общо с християнството, с християнския морал! Лъжльото си е лъжльо. Айде да гледам да не пропусна другите лъжи на тоя търчи-лъжльо. Агент Димитър сияе, явно с Премиер-Мутрата са бойни другари по ДС. Такова подлизурство скоро не бях виждал… Ето, сега пък Боко каза, че в България по време на управлението му имало “невероятна, най-голяма свобода”! Пак лъже! Значи това интервю ще е лъжа връз лъжа. Търчи лъжльото си е търчи-лъжльо. Хвали се и лъже, само това умее. Забелязвам също, че много се обичали тия двамата мерзавци бе, захарен сироп се лее от устите им като се гледат, туй душевно родство на базата на низостта все нещо говори – за тия, които умеят да разбират. Боко Мутрата. Премиер-Мутра. Същи бабаит. Бай Ганю. Тотален комунист. Това е. Страшна отврат! Гнус! Пълна гнус, тотална отврат! Дали да не взема да счупя телевизора?! Или поне да се изплюя на екрана?! Дано българите, дето сега преспокойно гледат тая отврат, вече не са така дебелокожи, че е срамота вече! Аман! ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ КАРТИНКАТА: Ето сега още два коментара на хора от Фейсбук:

Rada Aleksandrova: Братя и сестри, аз не живея в държавата, която ББ управлява. В неговата държава са се опнали едни магистрали, всичко е подредено, църкви, манастири, стадиони и радост за населението! Боже, защо ли не живея в тази държава? и аз! Агент Димитър се напрягаше да не прекъсне вожда, всъщност предаването бе на ниво – блажен монолог и сиропирано блаженство струеше от лика на обилно напудрения и с подчертани устица вожд. Но! Внимание! 15 минути хвалби за С.Станишев и неговата умна, практична, интелигентна приятелка, чиито съвети СС слуша! Това хвалебствие не беше случайно. Страх ме е, че в държавата, където живея, след 8 месеца ще осъмна с герберскокомунистическо правителство – и това струеше от четките за интелигентния СС. И, разбира се, “черният Иван” не е подминат: той е лъжец, интригант, и пр. Двете ченгета така се зарадваха на своята последна тема, мед течеше от устите им и обливаше “черния” с още по-голяма чернилка. Но съм притеснена единствено от набелязаната абсолютно директно симбиоза. В тази държава, където за жалост все още живея.

Ivan Barbov: Ще остане в историята това интервю-монолог. Едно от най-култовите на Рапона. За съжаление в следващите месеци ще станем свидетели на още много такива. Щеше да е забавно – ако не беше тъжно… Дотук с коментарите на страдалците, дето са гледали баковото интервю. А думите, които следват, са на недоразумението, което все още е МинистърПредседател на Република България: “Действително съм много уморен. Всяко нещо, което говоря, ми минава през главата. Всяко нещо!”. Взех тия думи на народния любимец от тук. Забелязвате ли, он почнал да мисли бре, виждате ли, едва сега открил, че всяко нещо, дето казва, му било минавало през тиквата! Преди говореше без да мисли, сега уж почнал да мисли! Дето се казва: “на свинче – звънче” за него е мисленето де, ама да не придиряме чак толкоз… БОГ ДА ПАЗИ БЪЛГАРИЯ: ПО МУТРЕНСКИ НАЧИН ГЕРБОВАШКАТА ВЛАСТ НАЛОЖИ СВОЯ ДОВЕРЕНИК ЦАЦАРОВ НА ПОСТА ГЛАВЕН ПРОКУРОР! декември 23, 2012 На кого трябва да благодари Цацаров, SofiaPost 23/12/2012 Фаворитът на ГЕРБ Сотир Цацаров бе избран за главен прокурор от раз, с гла-

19 совете на 18 членове на Висшия съдебен съвет. Това се случи въпреки съмненията в моралните и професионални качества на шефа на Пловдивския окръжен съд, при опорочени правила, обезмислящи съществуването на още две кандидатури и въпреки предупрежденията на Европейската комисия, че следи с внимание процедурата.

В сайта не бе публикувана нито дума кое мотивира държавния глава да пренебрегне всички недостатъци на процедурата, с която Цацаров оглави прокуратурата, нито да опровергае опасенията, че „стабилния съдия” ще наложи обща наказателна политика и в държавното обвинение. Липваше и помпозното демонстриране на мъжество в спасяването на държавността, каквото бе режисирано и демонстрирано при клетвата на Венета Марковска. ПРЕДРОЖДЕСТВЕНСКО: РАЗТАПЯМ СЕ ОТ УДОВОЛСТВИЕ КОГАТО СРЕЩНА ДОСТОЙНИ, СВОБОДНИ, СМЕЛИ, НЕМАЛОДУШНИ ХОРА!

23 декември 2012, неделя

Членовете на ВСС демонстрираха фрустрираща липса на задръжки и сбъднаха всички прогнози за предизвестен избор. Вотът им в голяма степен решава съдбата на прокуратурата в следващите седем години, с оглед силната ѐ централизация. Нещо повече, след като отделиха общо пет часа, за да чуят концепциите и да зададат въпроси на останалите двама кандидати – зам.-главния прокурор Галина Тонева и шефа на Апелативната специализирана прокуратура Борислав Сарафов, членовете на съвета дори не си направиха труда да покажат елементарно уважение към труда на колегите си и да ги подложат на гласуване. Пълното дискредитиране на процедурата и избора за нов главен прокурор показа, че новият ВСС не е по-различен от предишния му състав – напротив конструиран е така, че да пази статуквото и да бъде угоден. (Прочети ДО КРАЯ >>>) ДОПЪЛНЕНИЕ: Часове след театралното демонстриране на „пълна прозрачност и предвидимост” от членовете на съвета Българският хелзински комитет напусна Гражданския съвет към ВСС, а Европейската комисия излезе със становище, че “Никой няма интерес ръководителите на ключови позиции да започват своята работа под сянката на съмнения. Разочароващо е, че Висшият съдебен съвет не избегна нови противоречия в тази посока”. Само два часа след като българските медии отразиха позицията на ЕК, на сайта на президентството излезе следното съобщение: „След като се запозна с предложението на Висшия съдебен съвет президентът Росен Плевнелиев подписа днес указ, с който назначава Сотир Цацаров за главен прокурор на Република България.”

Днес е неделя, почивен ден, при това вече е ваканция, аз съм в отпуск, т.е. мога да си позволя и да не работя. Да, ама не: ако изпусна такъв един благодатен за работа ден – а моята работа е писането – няма да си простя. За мен по традиция е така: когато почивам, когато не ходя на работа, аз най-много работя, и то работя тъкмо най-любимата си работа, именно, пиша по сериозни, дълбоки, стойностни, сиреч, по философски теми. Понеже когато съм в почивка имам време за такива трудоемки теми и проблеми, пък имам и настроение за това. Искаше ми се в тази ваканция да поработя повече по някой от своите проекти, за които многократно съм обявявал: книгата ми за любовта, второ, книгата ми за жизнените стратегии, трето, диалогичната ми книга за богатството, която бях започнал да пиша по време на лятната ваканция. Да ама не би. Не било съдено. Някои явно нямат друга грижа освен тази: как да ми вредят та да не изпълня задачата и мисията си, а тя най-вече е: да съм полезен на хората, най-вече на младите, като пиша книги – и като "преподавам", като заразявам младите, пък и не само тях, с философски идеи и мисли, разбира се. И към средата на септември таман бях напреднал в писането на книгата си за богатството и се бях увлякъл, се случи един малък гаф, благодарение на който ме "завъртя службата", а пък някъде от средата на септември та досега аз вместо да мисля и да пиша по сериозни философски теми, съм

принуден да пиша всеки ден доклади, обяснения, жалби и пр. за моята мила администраторка; дори (за протокола ще отбележа и този куриозен факт!) оня ден, като излязох в отпуск, тя ми зададе и "домашна работа" за времето на отпуската: даде ми нарочна "покана" писмено да отговоря на куп въпроси, свързани с нейните последни проверки на мои часове по философия! Даде ми работа даже и когато съм в отпуск, което, както и да го погледне човек, е извратеничко, си е гавра. Но понеже е сюблимен факт, съм длъжен да го отбележа, и то не за друго, а все в тази връзка: сюблимно е, ето, идат най-светли празници, но нашата безконтролна бюрокрация е дотам долна и вредна, че изобщо не й пука за нищо и затова без замисляне продължава да прави мръсотийки на човечеството; аз давам само пример за това, моят случай е малка брънка в цялата верига, в която е окована страната, а пък изводът ми е, че битката с разпасалата и самозабравила се българска бюрокрация, която така души и тормози българския живот, българския човек и българския народ, изобщо няма да е лека, напротив, много тежка ще е. И ще е съдбовна. Фатално важна. Ето затова, воден от такова едно съзнание, аз като философ и като гражданин гледам да съм близо до задачата и мисията си: да се боря за тържеството на доброто и на истината, без които сме загубени, без които сме осъдени да се обезчовечим. Толкоз по този въпрос. Сега е навечерието на Нова година, сиреч, е време за "равносметки" относно това което ни се е случило в изминалата. И е време на надежди за промяна, за едно по-добро и подостойно бъдеще. И по тия въпроси ще ми се наложи да пиша, понеже съм блогър, съм нещо като хроникьор на съвременността, на живота, който тече около нас. Ще пиша и за тия неща, има време. И ще смесвам по своя си обичай в чудна амалгама тия всичките проблеми, лични и "надлични", понеже така са смесени те и в реалния живот, в ежедневието ни. Моето хоби – да пиша блог – на моменти така ме завладява, че ето, вече шеста (!) година издържам да пиша всекидневно, без изпуснат ден, това, както и да го погледне човек, е своеобразен рекорд, за мен поне. Искате ли да ви кажа колко публикации съм написал за това време? Ето малко статистика, тя все нещо говори, нищо че не е пълна, аз имам доста блогове, тук давам за част от тях, не ми се търси за другите: HUMANUS, дневникът на философа Ангел Грънчаров: 7654 публикации, 162 последователи СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ: 1435 публикации, 61 последователи

20 ИДЕИ: философско списание - 186 публикации, 17 последователи Архивът на Ангел ГРЪНЧАРОВ: 329 публикации Това е. Имам още блогове с много публикации и фенове, ала не ми се прави сега пълна справка. Имам милиони посещения в блоговете си за тия години! Показват тия факти много неща. Да не говорим за това колко книги написах в и благодарение на блоговете си. Т.е. благодарение на прякото и на живото си общуване с толкова много хора. Във Фейсбук имам повече от 4000 приятели, т.е. хора, които са заявили, че се интересуват, че четат от това, което пиша. Създадох блога си година преди България да влезе в Европейския съюз. Тогава, спомняте си, беше на косъм дали ще ни приемат. Борих се, според силите си, това да стане; е, победихме: България вече пета година е в славното семейство на свободолюбивите европейски народи! Велик е този факт, това обстоятелство, не слушайте какво ви приказват вечно недоволните и немислещи мърморковци, с каквито около нас е пълно! Вярно, признавам, още много ни предстои да работим и постигнем, за да добием правото да се наречем автентични европейци, европейци не само по дух, но и по живот, по стандарт, по постижения, по достойнство. Но и това ще стане, убеден съм. Но се иска да водим преди това много борби. Преди всичко със своята собствена инертност, със своето прословуто безразличие, със своя пословичен български инат. Е, аз водя, според силите си, тия битки всеки ден. Няма да се примиря, няма да стана бездушен мухльо, с каквито около нас е пълно. Иска се всекидневна работа, и то най-вече за онази вътрешна промяна, промяна в душите, в съзнанията и в ценностите, без която сме обречени на вечна бедност, на вечно недостойнство, на безброй унижения. От нас зависи всичко, оправданията съвсем не помагат – така мисли автентично свободният човек, чието съзнание ми е така близко и драго. Това съзнание мен ме вдъхновява. Заради него и водя нескончаемите си борби. То дава патоса на живота ми. Живот, който е достоен за един философ, сиреч, за един свободен човек. За мен философско и човешко, в дълбините си, съвпадат изцяло. Е, моя прокоба е да съм философ, сиреч, старая се да бъда автентичен, сиреч, свободен човек. Вярно, у нас тия, дето искат да пазят свободата си, да й бъдат верни, плащат ужасна цена. Аз също я плащам. Но друг живот при никакви условия не бих си избрал. Това специално казвам на ония, които не могат да ме търпят какъвто съм - и постоянно ме натискат по какви ли не начини да съм бил станел друг. Е, няма да ви се

усмихне това щастие. Ангел Грънчаров ще си бъде все Ангел Грънчаров – какъвто го познавате. От мен кротка мижитурка няма да произведете, колкото и старания да положите. Не става просто. Няма как да стане. Аз съм генетически програмиран да не бъда бездушен. Съжалявам много, че не мога да ви зарадвам някога, мои "доброжелатели". Прочее, изобщо не съжалявам. Окайвам ви... че сте се захванали с такава непосилна работа: да моделирате Ангел Грънчаров по своя вкус. Е, няма да стане. Точка. Бил съм лош, бил съм непокорен, бил съм... самозван некадърник, бил съм маниак, бил съм... какъвто се сетите - постоянно ме хулят разните му там "правилни" хора. Даже взеха, та направиха нужното и в реалния живот хора, които уважавам, найчистосърдечно да ме увещават и молят да съм се бил променил "в правилната посока". Да съм бил станел "положителна личност", а не "вреден елемент". В интерес било на... "работата" да се променя в тази посока. В интерес на "общото дело". В интерес на мира и съгласието. В интерес на идилията. В интерес на мимикрията. В интерес на апатията. В интерес на институцията. В интерес на добруването ни. Е, благодаря, санким, и мерси, ала няма как да стане. Аз съм нещо като конска муха, няма да оставя дремльовците спокойно да си хъркат, а злосторниците да си безчинстват необезпокоявано. Или безнаказано. Няма да стане. Забравете. Ще жиля ако трябва всеки ден. Това ми е философската съдба, такава ми е кармата, както казва индийците. Мисля, че се изразих достатъчно ясно. Който е умен, ще разбере и ще изходи от този факт. Трябва някои хора да се научат да уважават личностната уникалност и личностния суверенитет. Поне този урок ще им изнеса. Ще го научат някой ден, рано или късно. Добър и упорит учител съм. Толкоз. Късно ми е да се променям. Другарите навремето доста усилия положиха да ме направят "положителна личност", е, не успяха, нищо че тогава бях млад. Сега хептен нямат да успеят в попълзновенията си. Вярно, младата пръчка по-лесно се огъва. Старото дърво за да бъде огънато трябва да бъде счупено – или отсечено. Убийте ме, щом толкова преча, но да се променя, няма как да стане, съжалявам. Поскоро изобщо не съжалявам. Няма за какво. Аз в своето лице и в своите принципи няма да плюя. Никога. Толкоз по тоя въпрос. Блогът ми зная че дразни мнозина. Аз затова го правя такъв. Да дразни. Не ща никому да се подмазвам. Никому. Няма управник, независимо от какъв ранг е, да доживее светлия и дългочакан ден: Ангел Грънчаров да го похвали. Няма да стане. Аз само критикувам. Това мога, това и правя. Всеки прави каквото може. Е, малцина са

ония, които са достойни за похвали, но аз и тях критикувам. Е, същевременно съм щедра душа. Разтапям се от удоволствие когато срещна достойни, свободни, смели, немалодушни хора. Когато срещна хора и личности, които са кодирани да не могат да са мерзавци и подлеци. Обожавам такива хора! Възхищавам им се. Те са и найприятната ми компания. Вярно, има и такива хора. Да, има честни и достойни хора сред нас, но, за жалост, са малко. Или има и повече, но се са се изявили все още в тази светлина. Е, аз постоянно друго не правя освен да ги поставям в ситуация, в която могат да се изявят. Всеки се изявява с каквото има. Мерзавците с мерзостите си, достойните хора – с достойнството си. Толкоз и по тоя въпрос. Друго исках да пиша, ала се получи това. Както и да е. Свободата има и своите рискове. Знам, че с написаното ще вбеся някои. Съжалявам, но те вече трябва да са ме поопознали. Трудна работа славей да почне да реве като магаре. Или магаре да почне да пее като славейче. Не стават тия работи така. Магарето си е магаре, славеят – славей. Свинята – свиня. А човекът следва да е човек. Най-трудно е да си човек в житейските изпитания, които съдбата ни отрежда. Но въпреки всичко може човек да си остане човек. Малко се иска. Иска се да имаш съвест. Да останеш верен на Божията искра, която свети в душите ни. Това се иска. Само това. Иска се да не се оставиш да се извратиш, т.е. да погасиш Божията искрица. Само това. Загасиш ли я веднъж обаче горко ти... ЕТО КАКВО КАЗВА ВЛАДИМИР ПОЗНЕР ЗА "ТЪПИТЕ АМЕРИКАНЦИ"

Владимир Познер, знаменит руски журналист и телевизионен водещ, говори по темата за "тъпите американци": "Разбира се, приятно е да се утешаваш с илюзията, че си по-умен от този, който явно е по-успешен, по-богат, посвободен и, общо казано, по-силен от тебе... но нищо от такова едно самоутешение не ще се измени. Вместо да показваш с пръст на другите не е ли по-добре внимателно да се вгледаш в огледалото: току-виж изведнъж ще видиш там нещо интересно?!"

21 НОВИ ФАКТИ ЗА УРОДСТВОТО, НАРЕЧЕНО КОМУНИЗЪМ: "БОЛЬШЕВИКИ НЕ ЛЮДИ, ЭТО ТВАРИ!!!"

Николай Бухарин – който е що-годе найграмотен, тъй да се рече, сред болшевиките-комунисти – заявил за френски вестник: "Ние извършваме експеримент над своя народ: така както студент-медик експериментира с труп за дисекция..."!

(1928 г. Бухарин заявил: "Мы проводим эксперимент над своим народом также как студент-медик экспериментирует над трупом, купленном в анатомическом театре".) Большевики были хищными животными!!! Это не люди, это твари!!! ПЪТЯТ НА БОКО, НАШИЯТ РОДЕН ДОМОРАСЪЛ ДУЧЕ МУСОЛИНИ, КЪМ ДИКТАТУРАТА И ТИРАНИЯТА 23 декември 2012, неделя

Публикувам откъс от статия на политолога Е.Дайнов със заглавие Великият диктатор и имаща за подзаглавие максимата на "демократа" Сталин: Не е важно кой

как ще гласува, важно е кой ще брои бюлетините. Хубаво е читающият (и мислещият) народ да се позамисли над написаното; впрочем, а какво ще правим с нечитающия (и с немислещия) народ, като вземем предвид това, че масовите медии, ползвани от простолюдното природонаселение, са вече овладени от диктаторстващата боковщина?! Ще ми се да направя малка забележка-коментар още преди да се зачетете в мислите на Дайнов. Да, за да не минат попълзновенията на нашия доморасъл Дуче, се иска съпротива, вярно е, и то съпротива най-решителна и безкомпромисна, при това всекидневна. Иска се силно гражданско общество, каквото, да признаем, нямаме. Иска се да сме решителни, борещи се за правата си граждани, а не да сме каквито сме: мърморковци, които и малкия си пръст не щат да мръднат, камо ли пък да си вдигнат задниците от изтърканите дивани и да излязат в студа да протестират! Иска се ние, гражданите, да не сме малодушни дървени "философи", а да си влезем в ролята, да си изпълним дълга и задачата. Демокрацията е власт на народа, ето, един прост мутро-бандит, докопал се до премиерския пост благодарение на това, че ченгесаро-кагебисто-комунистическата олигархия плати медийния му възход, се опитва да ни отнеме тази власт и да я узурпира в полза на своите господари, на кукловодите, които му подариха управлението на многострадалната ни родина. Ако допуснем тоя резил Боко Мусолини да открадне властта на идещите избори и да се перчи като герест петел по екраните на телевизорите още 4-ри годинки, горко ни! По-голям резил от този едва ли можем да си осигурим! За смях ще станем даже и за кокошките! Ще се разбере дали сме народ, а не мърша съвсем скоро, след няколко месеца. Туй искам да кажа сега-засега. А ето сега какво казва Дайнов: ... Пред Борисов се появи избор между два начина на действие. Единият – да направи така, че да върне доверието на хората. Това му се видя прекалено сложно. А то е и направо невъзможно, като се има предвид, че е обещал сума ти неща на сума ти свои приятели, които неща не може да им даде, без да настрои хората срещу властта. Затова Борисов избра втората опция: да направи така, че да остане на власт независимо от това, кой как гласува и кой какво си мисли. Това, в неговата глава, е попростият начин на действие – и той, макар нечувал за Окам, тръгна натам. От този момент насетне да се изчисли, какво прави (и ще прави) ГЕРБ става детински просто. За да останеш на власт независимо от това, как хората гласуват, трябва да въведеш диктатура. Да установиш пряк контрол върху всички области и институции в страната, откъдето може да дойде съпротива срещу теб. А всеки, колко-

то и да е прост, който някога е тръгвал към диктатура, винаги прави едни и същи неща. Защото така се прави. Най-важното и първо от тези неща е – да ликвидираш свободата на словото. Ако постигнеш това, никой няма да може да ти гледа далаверите и да ги съобщава на хората. Освен това свободата на словото е в основата на всички останали права и свободи. Премахваш тази свобода – и всичко останало пада като къщичка от карти. Към първи сняг тази задача беше горе-долу изпълнена. Чрез банката на Цветан Василев и совалките на Делян Пеевски, към 90 на сто от вестниците, половината от телевизионните и радио-каналите бяха подчинени на правителството още преди БСП да се изравни с ГЕРБ. Но това не е достатъчно за една що-годе уважаваща себе си диктатура. Затова през последните седмици властта се напъна да завземе малкото останали – макар емблематични – непоробени медии. Сложните врътки покрай собствеността на „24 часа” и „Труд” имат за цел вкарването на тези исторически вестници в кошарата на правителството. Същият номер беше пробван и срещу „Дневник” и „Капитал”, но благодарение на острия и навременен отпор засега те остават неовладяни. Заедно с „Ретро”, „Сега” и „Преса”, това са неподчинените на Борисов вестници. Но до изборите има още време и очевидно атаката ще продължи. Усилено се говори и за предстояща подмяна на ръководствата на БНТ и БНР, с което подчинението на медиите на Борисов ще стане пълно. Хората ще чуват само онова, което правителството ще иска те да чуват. След отмяната на свободата на словото, всеки що-годе сносен диктатор се насочва към овладяване на съдебната система. Защото именно тя, ако си върши работата, може да попилее и най-добре смазаната машина за изборна фалшификация. Към момента, ГЕРБ е завладял Висшия административен съд (където отиват повечето жалби, свързани с изборите), Висшия съдебен съвет (който командва съдийскопрокурорското войнство в страната) и голяма част от Конституционния съд, който също има правомощия по отношение на изборния процес – най-малко, може да спре Изборния кодекс като противоконституционен. До пълното подчинение на съдебната система остават две малки крачки: избирането на последния член на КС от квотата на парламента; избирането на Главния прокурор. Така „висините” (по израза на Сталин) на съдебната власт ще се окажат в ръцете на Борисов и Цветанов. Диктатура без страх е невъзможна и затова следващото нещо, което трябва да се направи в подготовката на въвеждането на диктаторски режим е – да се насажда страх сред населението. И особено сред

22 онези, които са по-видими и формират мнението на хората около себе си. Целта е дори най-недоволните да се откажат – или поради страх, или поради разбирането, че няма смисъл да се борят сами в една вече покорена страна. Това е обяснението за милиционерщината, която някак изведнъж заля страната. За „снемане на показания” и връчване на „предупредителен протокол” в РПУ привикват певци, фотографи, протестиращи поети (40 полицаи арестуваха Коко Босия, който е на възрастта на бащите им), организатори на рок фестивали (наша скромност) и граждански активисти като Пламен Даракчиев. Извън София нещата са много позловещи. Там в РПУ привикват всеки, който протестира „неправилно” – като например пловдивчаните, осмелили се неотдавна да се опълчат на застрояването на Бунарджика от близка до властта групировка. Чак накрая, след тези подготвителни мероприятия, идват манипулацията и фалшификацията на избори. Това ГЕРБ прави по две направления. Първото – чрез раздаване на икономиката (т.е. и на заетостта) на свои приятели-монополисти. Целта е прозрачна – работникът, гласувал „неправилно”, остава на улицата. Второто направление оцвети политиката през миналата седмица. Става дума за прокарване на такъв Изборен кодекс, който да въплъти Сталиновата максима, че не е важно кой как гласува, а е важно, кой брои. Този път герберите наистина се напънаха. Взеха препоръките на международните наблюдатели от миналите (2011 г.) избори, безобразно манипулирани от ГЕРБ – и обърнаха тези препоръки надолу с главата. Вместо достъп на наблюдатели и опозиция до всички нива на броене на гласовете, ГЕРБ предложи забрана за присъствие на подобни „външни лица” при работата на Общинските, Районните и Централната избирателна комисия. Целта е ясна. Миналия път са се уморили да мъкнат торби с бюлетини и сега искат да минат с по-малко потене: вместо да фалшифицират нещата в изборните секции, направо да пишат каквито си искат гласове на ниво РИК, ОИК и ЦИК. За всеки случай обаче обърнаха наопаки и друга препоръка. Вместо да разширят представителството на опозицията в ръководствата на избирателните комисии по секциите, го забраниха. Забраниха и раздаването на заверени протоколи от комисиите на опозицията и наблюдателите. Тази схема оплита кошницата на фалшификациите в цялата система за провеждане на изборите. Няма да е важно, кой как гласува, защото резултатът ще се пише само от хората на Борисов. Недоволните, които ще хукнат да обжалват в съда, ще се натъкнат на вече разположените там Бойкови хора – и ще пият една студена вода. А

завзетите от властта медии ще се правят на дръж-ми-шапката и ще прославят найдемократичните от всички демократични избори на планетата. Такава схема за кражба на гласа на българите никога не сме виждали. Дори фалшификаторите на първите свободни избори от 1990 година действаха като аматьори в сравнение с днешната власт. Ще мине ли номерът? Разбира се, ако никой не се съпротивлява. Но все пак съпротива има и с нея идва надеждата, че опитът за изграждане на диктатура ще се сгромоляса. ЗА ОНИЯ, КОИТО ИСКАТ ДА ПРИДОБИЯТ ЕДНА НЕРОДЕНА ОЩЕ БИБЛИОГРАФСКА РЯДКОСТ, СИРЕЧ, ЕДНО СЪКРОВИЩЕ...

книгата ще струва някакви мизерни левчета, а след години – цяло съкровище! :-) Понеже нали знаете как е: колкото е по-малък тиражът, толкова е по-скъп е всеки екземпляр от книгата. Скоро нищо чудно да почна да издавам книгите си само в един екземпляр, както това правят художниците с картините си. Защо пък не? Може тогава да ми потръгне и за всяка нова моя книга да се прави търг между желаещите да я закупят. Дали такова няма да е бъдещето на българското книгоиздаване най-вече? Питам само. Апропо, парите, които евентуално ще получа от тази своя нова книга, ще отидат не, опази Боже, за обогатяването ми, а за издаването на новата книжка на списанието, което издавам вече пета година, именно на философското списание ИДЕИ. Което работи за една съвсем идеалистична кауза: личностното и духовното формиране и укрепване на българската младеж... БИТКАТА ЗА ИСТИНСКО, ДОБРО И СЪВРЕМЕННО ОБРАЗОВАНИЕ НА МЛАДИТЕ ПРОДЪЛЖАВА...

22 декември 2012, събота

Рeших да обединя две издадени по-рано мои автобиографични психологоисторико-философски книжки – със заглавия Преживяното в ерата на комунизма и Там горе под звездите, съдържаща поспециално моите казармени истории – в които описвам процеса на ставането на моята личност в детството, юношеството и младостта в една обща, по-солидна книга, на която дадох заглавието УСЕЩАНЕ ЗА СВОБОДА (и подзаглавие Кратка история на моята младост; все пак човек е млад и когато е дете, нали така?). Е, може днесутре, докато подготвям за печат новата книга, да ми хрумне по-сполучливо заглавие, но сега-засега се спирам на това. Смятам да издам в скромен, бутиков тираж тази новоиздадена моя книга още в първата седмица след нова година. Който иска да придобие тази неродена още библиографска рядкост може да ми се обади на имейла, за да му запазя екземпляр. Сега

Във Фейсбук тази нощ получих следното съобщение от г-жа E.I., касаещо проблеми от особено важна за мен тема: ситуацията в българското образование. На това основание публикувам тук както нейния коментар, така и моя отговор, в които се поставят важни въпроси, правя го, понеже имам известна надежда, че по този начин и други българи ще се позамислят за тежките проблеми, касаещи образованието на собствените им деца; ето какво именно си казахме там: Здравейте! Не се познаваме, но днес попаднах на клипове, в които Вие преподавате... Не искам да ме възприемете отрицателно, но Вашият метод – с пускане на музиката, която те слушат, сега е грешен! Това ги разсейва и разконцентрира, не ги отпуска и предразполага, както може би искате и това е вашата идея! Аз Ви разбирам, но... слушайки и виждайки как те пов-

23 тарят като машини нещо, което им е наложено по учебник... е малко тъжно! Жалко и тъжно е, че системата на нашето образование налага на учениците да изказват мнение по много сложни въпроси, за които изобщо не са дораснали, а вие – преподавателите... да се мъчите да обяснявате недостижими за тях неща! Психология... да се преподава в основните класове - за мен това е абсурд! Психология е нещо, което се придобива в извънкласните форми и Вие много добре знаете това!... Та гледайки клиповете ми направи впечатление – колко учениците са самоуверени, как си търсят правата... как са... как да кажа – как изобщо не им пука! Съчувствам Ви!!! Не е лесно... Отвърнах на г-жа E.I. следното: Здравейте, г-жо I., много Ви благодаря за изказаното впечатление и становище, за мен то е изключително показателно и ценно! Същевременно в своеобразна форма поставяте важен и интересен проблем, по който аз бих желал също да се изкажа, а и имам няколко въпроса към Вас, ако ми отговорите, би могло да се получи интересна дискусия. Относно пускането на музика: това е едно мое хрумване, което имаше замисъла през междучасието, преди часа по философия или по психология, когато на учениците им предстои за кратко време да се пренастроят за нов предмет, с помощта на музиката да им помогна по-ефективно да сторят това. По време на самите обсъждания музика не съм пускал, или ако е пускана такава, то е било по изключение някога, когато сме се уговорили с учениците, че е добре да има нещо като "музикален фон" на обсъждането ни. Аз лично смятам, че музиката – особено ако е добре подбрана, ако е сериозна и класическа – винаги влияе благотворно на душата и помага за настройването на младия човек на вълната на едни подуховни занимания. Това е моето виждане. За жалост, възможностите на изкуствата, в частност, на музиката, съвсем слабо се използват в българското училище. Аз, например, съм прожектирал цели игрални (художествени) филми в свои часове. Вие как смятате, дали гледането на един филм на великия Фелини, примерно, би допринесъл за личностното и духовното развитие на младите? Що се отнася до т.н. "преподаване", ако сте забелязала, аз в своите часове не преподавам, т.е. не се опитвам изобщо да уча учениците си как следва да мислят по един или друг въпрос. Напротив, правя всичко, което ми е по силите, младите да се озоват в особена познавателна ситуация и по собствен път да стигнат да ония заключения, които ще бъдат полезни за тях самите. Никога нищо не натрапвам никому. Разчитам на свободното съвместно търсене и изследване на проблемите, разчитам на

активността на самите ученици, като идеята ми е те самостоятелно, по свой път, да стигнат до ония истини, които имат значение за тях. Този, според мен, е съвременният подход в "преподаването" особено на хуманитарните предмети, сред които философията заема най-видно и основно място. А "даването" наготово на знания и на мисли според мен е неподходящ, неуместен, даже вреден и съвсем остарял, несъвременен подход. На който, за жалост, твърде много се залага в нашите училища, нещо повече, той е дори единствен. Вие как мислите, след като по всеки философски проблем са възможни алтернативни разбирания, възможно ли е преподавателят да "преподава", убеждавайки учениците си в това кое е "единствено правилното" от тях?! Т.е. да учи младите да мислят "правилно", това ли е неговата задача? Какво в такъв случай става със свободата на мисълта и на духа – ако си позволим такава намеса, такъв един произвол? Аз много споря напоследък с администратори и с инспектори по тия проблеми. Тяхната гледна точка е: свободните дискусии, изследването на проблемите, търсенето на истината и пр. са израз на академичен подход, който е неуместен за младите в достудентска възраст; той бил подходящ само за студентите. Аз пък смятам, че е фатално важно младите да привикнат да усещат свободата и личността си (правото си на избор на своите лични убеждения и разбирания) още от най-ранна възраст. Тоест, ако това не се прави в училищна възраст, младите ще бъдат непоправимо ощетени и дори увредени – такава е моята гледна точка. Разбира се, тя не се споделя от административните цербери, които бдят в училището съзнанията на учениците да бъдат натикани в някакъв стандартен масов калъп, а не да бъде развивана тяхната индивидуалност, тяхната, опази Боже, личностна и духовна самобитност и човечност. Понеже съм крайно неподходящ, дори опасен и вреден със своите разбирания и подходи във философското образование на младежта, то аз съм обявен за "антисистемен елемент" и бюрокрацията напоследък прави всичко възможно или да бъда натикан в споменатите типови стандарти, или, ако не благоволя да приема такава една жалка участ, да бъда изваден от системата, т.е. да бъда уволнен. Имам и много наказания все в тази посока, за кусури, които администраторите ми съчиняват с оглед да имат все пак някакво поне формално, пък макар и изсмукано от пръстите основание за уволнението ми. Битката за истината и за доброто, качествено и съвременно образование на младите продължава, аз обаче няма да капитулирам... Защото, не зная дали Ви е известно това, у нас, в България, за жалост, все

още в неизменен вид господства една тиранична и тоталитарна по характера си образователна система, в която мнението на администраторите е меродавно, а мнението на учителите, на родителите и, опази Боже, на учениците, съвсем не се взема в предвид, т.е. счита се, че няма никакво значение. Което е абсурдно и антидемократично. Нашата образователна система е крайно време да бъде подложена на един интензивен процес на либерализация и демократизация, което е същността на една смислена реформа, ала това, за жалост, не се разбира от управляващите, които бдят за запазване на статуквото. И по този начин дълбоко вредят на истинските, на коренните интереси на младежта и в крайна сметка на цялата нация. Не зная доколко Ви е известно, драга г-жо I., но тия дни в нашето Народно събрание продължава да се приема един по същество крайно немодерен "нов" закон за училищното образование, в който няма и помен от смислена, автентична либерализация и демократизация на отношенията в тази толкова фина духовна област; напротив, залага се отново на тоталитаризма и на административната тирания на държавата. Вие като българска гражданка, уважаема госпожо I., дали все пак не сте поне малко обезпокоена от този факт, който сега изтъквам пред Вас, или общо взето, както се казва, съвсем не Ви пука? Питам, щото особени протести и негативни реакции от страна на нашето търпеливо и способно да понесе какви ли не гаври общество до този момент не съм забелязал, та затова ми е интересно да разбера какво мислите по повдигнатите проблеми. Дано моята покана за дискусия не Ви подразни, поставих няколко възлови проблема, ще се радвам да ми отговорите какво мислите, как виждате нещата и пр., та белким и други хора се включат в разговора ни. Искам да Ви уведомя, че ще публикувам нашите коментари в блога си, понеже считам, че изказаните мисли могат да имат значение за повече хора; проблемът, който обсъждаме, фактически касае всички българи. Благодаря Ви за вниманието, с благодарност ще приема всяко Ваше мнение по повдигнатите въпроси. С уважение: Ангел Грънчаров П.П. Значително по-подробно и убедително съм се изказал по повдигнатите тук проблеми в своите последни книги, разглеждащи тежката, катастрофална ситуация в българското образование, в българските университети и в българските училища; респективно за тия сфери съм публикувал следните книги: първата сфера съм осмислил в книга, носеща заглавието ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ; втората сфера е анализирана внимателно в книгата ми

24 ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, с подзаглавие Що е академичност и има ли тя почва у нас? и проблемите на третата сфера, именно на училището, съм описал и представил в книгата си НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА!, която има подзаглавие Есета за освобождаващото обучение и образование. Ако Ви интересуват, тия книги могат да се намерят както в хартиен, така и в електронен вариант. Чини ми се, при интерес, те могат да са Ви крайно полезни. По моите злочестини като практикуващ преподавател по философия и гражданско образование в едно училище сега пиша книга с условното засега заглавие ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ФИЛОСОФ-БУНТАР, която, да се надяваме, ще излезе до две седмици въпреки че ще има продължение, тъй като сагата на битката ми с българската образователна бюрокрация съвсем няма да приключи скоро. Ще приключи когато българското образование някога бъде подложено на разумна и смислена либерализация и демократизация – но кога ще стане това знае само Господ... “НИЕ, МЛАДИТЕ, НЕ ЗНАЕМ НИЩО ЗА КОМУНИЗМА: САМО СМЕ ЧУВАЛИ МИТОВЕ И ЛЕГЕНДИ, КОИТО НЕ ОТГОВАРЯТ НА ИСТИНАТА…” декември 22, 2012

Във връзка с вчерашната публикация под заглавие Радващо е, че има млади хора, които са се отдали на порива към истината – и сами са тръгнали по спасителния за човечността ни път! получих твърде интересен отговор от същия млад човек, за който там писах; веднага преценявам, че развитите от него мисли заслужават да стигнат до повече хора, поради което публикувам писмото му в блога, тъй като ми се иска то да стигне също така и до неговото хартиено издание, именно в-к ГРАЖДАНИНЪ. Съвсем скоро, надявам се, ще смогна да отговоря на неговото писмо, а пък не крия, че тая надеждата, че и други хора ще коментират написаното от него, та евентуално да възникне една хубава дискусия; ето какви удивително дълбоки и верни мисли пише този млад човек: Здравейте, г-н Грънчаров, много се радвам на Вашия отговор! За мен е чест. Не коригирайте публикацията на нашата кореспонденция, нямам нищо против, че сте

постнал писмото; инициалите са достатъчни. Надявам се да е от помощ и на други млади хора, които се интересуват от темата. Не съм чел книгите Ви, но смятам да го направя; дори ще ги потърся в интернет и в книжарниците. Благодаря Ви, че сте ми ги изпратил в електронен вариант. Може да съм старомоден, но предпочитам да държа книгата в ръцете си и да я чета – и затова ще се опитам да си ги набавя. Да Ви кажа честно винаги ме е вълнувало какво се случва по света и у нас. Друг въпрос е вече специално за положението в България, че никой не ми е обърнал внимание, никой не ми е казал нищо. Имах много въпроси, а нямаше кой да ми отговори. Така наречените възрастни не се интересуваха може би от това какво се е случило преди, а по-скоро какво се случва в момента. А това, което става в момента, има корени отпреди. Има автор, който казва: “Не е страшен самият комунизъм, страшното идва след него”. И съм склонен да подкрепя това твърдение: защото ние 2012-2013 г. живеем в един посткомунистически строй. Моето поколение също е повредено до някаква степен нищо, че не сме живели комунизма. На практика се получава, че ние не знаем нищо за комунизма. Само сме чували митове и легенди, които не отговарят на истината. Това не е ли лошо? Напротив, много е лошо. Истината се смесва с полуистини и човек ако няма умението сам да разсъждава над нещата много лесно бива подведен.

Говорил съм с млади момчета на възраст между 22-24 години. И говорим за живота в страната, за положението и естествено няма как да не бъде засегнат комунистическият режим от 9септември 1944 г. насам, при което отсреща ми се отговаря: “То комунизъм вече няма бе, пич, комунизмът падна през 10 ноември 1989 година! Нещо си се объркал!”. Не осъзнават дори, че в момента сме управлявани от техните деца, от ония, чиито родители са избили интелигенцията, пращали са невинни хора в концлагери. Убили са духа на българина с репресии, доноси, концлагери, ограничения, забрани от всякакво естество. И днес виждаме последствието: смачкани млади хора, разбити семейства,

няма перспектива за нормално развитие, нито духовна, нито материална. Разбиха църквата, превзеха я отвътре поповеченгета, зачислени при БКП. За какво си говорим ние? За едно голямо зло, което има много и различни лица. Надявам се, че няма да имате нищо против да поддържаме контакти. Имам много въпроси и мисля, че можете да отговорите на много от тях. Още веднъж искам да Ви благодаря за Вашият труд, който сте положил през годините! Знайте: не е било напразно в никакъв случай! Благодаря и за вниманието, което ми отделяте! Поздрави и най-добри пожелания! С уважение: М.Д. КОЛЕДНО ОБРЪЩЕНИЕ НА М.КУНЕВА, ПРОГИЗНАЛО ОТ ПОЛИТИЧЕСКО ЛИЦЕМЕРИЕ И ОТ ГНУСНА АМОРАЛНОСТ

Впрочем, получих това обръщение на имейла си, тоест, то ми беше натикано в носа и в очите без изобщо да съм пожелал да имам някакви отношения с тази партия на задкулисните диригенти на политическия театър (или по-добре да го нарека сеир, тъй като театърът е все пак изкуство, нещо високо и възвишено!) у нас, също така и с тази мераклийка за властта, която се опитва така нагло да ме съблазни да гласувам за нея. Е, не е този начинът, груба грешка допуснахте, другарко Кунева-Пръмова; така не се правят тия работи! По-малко наглост хич няма да Ви навреди! С ПРИЗНАТЕЛНОСТ КЪМ ЕДИН ОТ ГЛАВНИТЕ СПОМОЩЕСТВОВАТЕЛИ НА СПИСАНИЕ ИДЕИ 21 декември 2012, петък Един скромен, но всеотдайно влюбен в свободата и в истината човек, т.е. един изцяло десен човек – защото точно това прави тия хора десни, именно влюбеността им в свободата, в истината и в суверенността на личността ги прави десни, този е същностният критерий за това! – г-н Томи Томев от с. Кирилово, община Елхово, години наред подпомагаше финансово

25 излизането на списание ИДЕИ, списанието, работещо за личностното и духовното израстване и укрепване на българската младеж преди всичко. Благодарение на него списанието оцеля в тия цели 4 тежки години, в които ние, неколцината ентусиасти, го издавахме от скромните си преподавателски заплати или дори от пенсиите си.

Здравей, Томи, благодаря ти много за хубавите поздравления по повод на наближаващия празник Рождество Христово! Искам също да пожелая на теб и на найблизките ти хора весело посрещане на празниците, здраве, щастие и благополучие в живота! Благодаря ти и за подкрепата за списанието! Знай, че ти си един от хората, благодарение на чиято идеалистична съпричастност и финансова подкрепа това списание доживя до петата година от създаването си! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров Здравей, Ангеле, много се радвам, че по някакъв начин съм успял да помогна на ИДЕИ, но твоите книги и статии са помогнали много повече на мен и на много други – да си избистрим отношението към политическите реалности, към "освободителката" и въобще към цялата ни посткомунистическа действителност. В този смисъл моята помощ е несъизмерима с въздействието, което твоето творчество ни оказва. За това аз за пореден път ти благодаря! С приятелски поздрав: Томи

Длъжен съм да отбележа в тази връзка и това: нито един състоятелен, богат или известен ("звезден") човек не подпомогна списанието, въпреки че мнозина обещаваха, примерно, обеща да направи това "дясната" политичка Мария Капон, обеща го, разбира се, в предизборна обстановка, ала после се направи на ударена и забрави обещанието си; както и да е. Та искам да изразя признателността си към подкрепата от страна на г-н Томев като публикувам нашите писма от последните дни, свързани с издаването на най-новата книжка на сп. ИДЕИ; вече, както обявих, с оглед тежката криза, която преживяваме, ще издадем тази книжка по изцяло нова издателска технология, в твърде ограничен тираж, само и само списанието да бъде съхранено; та ето какво си казахме ние с г-н Томев в тия предпразнични дни: Здравей, Ангеле, първо да те поздравя с идващия празник Рождество Христово, на теб и на семейството ти да пожелая много здраве, успешен живот и по-малко разочарования в утрешния ден! Приятно посрещане и на идващата Нова година! Второ, да те уведомя, че изпратих 30 лв. за сп. ИДЕИ. Когато излезе списанието ми изпрати 2 броя, останалата сума я използвай по предназначение. Пиши като получиш парите. С приятелски поздрав: Томи

Здравей, Томи, приятелю, благодаря ти много за тия думи! За мен те означават много – и също така ме задължават да продължа още по-вдъхновено да работя; понеже ми дават куража, че не се трепя напразно... С поздрав: Ангел Грънчаров КАК КАГЕБИСТИТЕ ДОУБИВАТ ХРИСТИЯНСТВОТО В РУСИЯ СЪЩОТО ВЪВ ТЕКСТОВИ ФОРМАТ:

Это попытка “пристегнуть” к светскому, силовому авторитету ещё и такой духовный “кнут”, духовную дубинку. Что наказание будет не одно, что сначала вас накажут на земле, а потом вас накажут на небе. Два срока отсидите, один здесь, а второй – там. И создаётся вторая силовая структура, вторая карательная структура, второй суд. Хотя вообще два раза за одно преступление не судят. Это попытка сделать из трансцендентной проблемы институт, инструмент, помогающий власти решить её вопросы. Когда “пара гнедых” – омоновец с шлемом, и поп с крестом, это очень вредно для христианства. Иисус Христос не создавал силовые структуры. Он говорил о душевном раскрепощении, он говорил о тонких инструментах духа, о силе мысли человека, о гуманизме, о прощении, о совести. В общем, они добьют христианство в России, как уже однажды его добили те, кто отлучал от церкви Льва Толстого. Что вы предпочитаете – Льва Толстого, великого гуманиста и писателя, или институт, который выгнал его? И что он в результате мог предложить взамен? Разумеется, вся интеллигенция отшатнулась от Церкви, и поэтому её так легко было ликвидировать в 17-ом году. Мы сейчас идём к тому же. Правда, Льва Толстого у нас нет, но есть отец Глеб Якунин, кстати. Которого тоже сначала запретили в служении, потом отлучили от Церкви. И вот, сидят бедные Пусси, первые жертвы этого инквизиторского костра. Чуть не сел Юрий Самодуров из Сахаровского центра. То есть, это не христианство. Это тупая и злобная силовая структура, которую надо одевать не в рясы, а одевать в бронежилеты. ИСТИНСКАТА ПРОМЯНА Е РЕВОЛЮЦИЯТА В СЪЗНАНИЕТО, КОЯТО ЩЕ ПРОМЕНИ ИЗ ОСНОВИ БИТИЕТО НИ декември 21, 2012

декември 22, 2012 Нижеследуюащото е от блога Голос антисоветской России на г-жа Валерия Новодворская. Темата е Зачем власти клерикализация?. Следете този блог ако разбирате руски език. От него ще научите истината за Русия повече, отколкото откъдето и да било другаде; ето какво казва руската “желязна леди”, както предпочитам да наричам аз тази умна и смела жена:

Нещо, което ме впечатли от един текст – виж Психотерапевтът д-р Тенчев: Да следваме мечтите си – препоръчвам да го прочетете и вие; касае проблема за това

26 как се става личност в истинския смисъл на тази дума: … Дефицитът е вид недостиг, става дума за празнините, които носим в себе си, липсите на нещо, липси на истинското, липса на автентични емоции, липса на истински мечти, липса на пределна яснота за себе си и на смислена посока в живота ни. Не мога да кажа, че повечето хора имат яснота в живота, те са пионки, буквално са като брулени листа от вятъра и накъдето ги отвее съдбата. Единици са хората на себеактуализацията, лидерите с развит личностен потенциал. Това са хора, които са като звезди на небето, имат ясна траектория, блестят, другите може да ги мразят, може да им се възхищават, но винаги ги забелязват. Страхът е емоцията, която поражда най-много дефицити. Страховете ни предизвикват така наречената дефицитна мотивация, която ни кара да бойкотираме себе си и живота си, правейки низ от компромиси, като например да приемаме работа, от която ни се гади или да оставаме във връзка, от която ни призлява… … Всеки лидер е бил социлнонеприемлив преди да стане лидер, пример в това отношение е Стив Джобс… … А кои са антиподите на това, кое е това, към което трябва да се стремим, според Вас? Свободата. Не щастието. Щастието е фикция на човешкия ум, измислица на списанията, на медиите, на турските сериали, дори на рекламните компании. То е лишено от обективна реалност. Някои бъркат щастието със сигурността, други – с имането, трети – с чувството на еуфория, която изпитваме, когато нещо сме постигнали. Еуфорията е еднакво вредна, както и нещастието, и тъгата, защото човешката психика е така устроена, че след еуфорията махаловидно се люшкаме на другия полюс на емоцията, като сътворяваме силна емоционална драма в ума си. Така че за мен истинската посока в човешкото развитие е свободата, това е състояние на съзнанието, посока на живеене и свободата да правиш това, което искаш без да вредиш на другите… … Истинската промяна е революцията в съзнанието, която ще промени из основи битието ни. Докато ние непрекъснато си измиваме ръцете с оправданието, че отвън някой ни проваля живота (политическа, икономическа, социална ситуация), който ние искаме, ние никога няма да се променим и депресията ще е един малък знак за това. Според мен проклятието е времето ти на тази планета да изтича в рутина. Мен ме мотивира разгръщането на потенциала на един човек. И пътят към това преминава през премахване на излишното от живота

ни. Когато знаеш, че няма какво да губиш, можеш да рискуваш и да експериментираш нови неща, както и да се устремиш към хоризонтите на Непознатото. Възникването на психически проблем или разстройство винаги се дължи на факта, че в един момент сме позволили средата ни да ни пречупи и да ни накара да забравим мечтите на сърцето си. В ОЧАКВАНЕ НА КРАЯ НА СВЕТА...

21 декември 2012, петък

И така, днес ще чакаме... "краят на света". Да видим какво ще стане де. Любопитно е все пак. Повечето хора сякаш си позволяват "престъпно лекомислие" по този въпрос. Обяснявам си го с лекомислието, характерно за стадната психология: вярно, ще ходим на заколение, вярно, ще мрем, ама ще мрем всички наведнъж, значи умирането няма да е толкова страшно. Има нещо наневутевско в такава една психология: щом и комшията ще умре, е, тогава и аз ще умра, ама само той да умре преди мен, та да се порадвам малко на умирането му! Ако гадател предрече на даден конкретен човек, че днес или утре ще умре, тогава по съвсем друг начин жертвата ще реагира, ала сега, понеже заедно ще мрем, почти никой не се е трогнал. Е, аз познавам хора, които са се трогнали, ама не наистина, а само наужким. Щяло да настъпи вселенски мрак, кошмарен студ, трябвало да се запасяваме с дърва, щото дълго време нямало да има ток и светлина, който има дърва, ще оцелее, а който няма, като мен, непременно ще умре. И други варианти на последните дни може да се чуят или прочетат. А повечето се шегуват: е, колко пъти вече станаха, все чакаме краят на света, а той не идва, и сега явно ще е така. На такива умници мога да си позволя да река само това: че нещо много пъти не се е случило, примерно, 100 пъти не се е случило, то това не значи, че винаги няма да се случва, напротив, нищо не пречи да се случи на 101-я път. Толкоз. Хич нямам време тази сутрин за писане представете си, успах се, тая нощ съм спал като труп след вчерашното нощно будуване!

– станах едва в 5.30, а иначе винаги ставам

в 5.00 часа. Тъй че сега по тази причина ще бъда съвсем кратък. Ще ходя на работа след малко. Интересно ми е в днешния ден, последен преди ваканцията, дали учениците ще дойдат на училище, понеже, като капак на всичко, днес, знайно е, е "краят на света". Да дойдат на училище учениците в последния ден, в деня на края на света, ми се вижда множко, ето, затова ми е любопитно да разбера какво ще стане. Нека, моля, администраторите да не разглеждат тия мои думи като призив към учениците днес да не идат на училище. Аз само заявявам, че ми е любопитно да разбера как учениците ще постъпят в днешната толкова интересна психологическа ситуация. Нищо повече от това не ща да кажа или да внуша някому. Интересно ми е също така и следното: дали днес, като отсъстват, предполагам, доста ученици, и пълноценен учебен процес не може да се води – часовете ще бъдат по 20-тина минутки! – дали, според административната премъдрост, за да сме стриктни, ще трябва да пишем отсъствия на липсващите ученици и дори класове? Щото завчера моя милост беше наказана с дисциплинарно наказание точно за едно такова "произшествие", именно, не съм бил "документирал" липсата на един клас за час по философия, случила се в сходна ситуация, в самото начало на учебната година. Та днес ще следя за това как административната и бюрократична премъдрост ще реагира по този въпрос: ако днес дадени учители не впишат отсъствията, това ще е "прецедент", който пък води дотам да се обезсили завчерашната директорска заповед за моето наказание. Не че има значение де, днес имаме оправдание, че е краят на света, но искам също така с очи да видя как ще се реши тоя казус. Хайде, чао, приятен края на света да си пожелаем все пак! Има значение дали ще е приятен или неприятен краят на света, нали така? Е, аз предлагам да е все пак поприятен настъпващият край на света, поприятно да ни галят адските пламъци, в които всичко ще изгори. Дано. Ще видим. Ще го усетим днес с кожата си. Все пак обаче е вълнуващо, че сме късметлии, дето имат невероятната възможност с очите си да видят края на света. Трябва да се чувстваме поласкани от тази чест. И да умрем с чувството, че сме нещо като избраници. Нека това да ни е наградата за добър, примерен и праведен живот, но къде ли ни е тоя праведен живот де, като сме такива грешници, ето и за това следва да се запитаме в тоя съдбовен ден. Чао. Да видим дали ще си пишем още или това е последното ми писмо...

27 ЕТО КАК ИЗГЛЕЖДА КОРИЦАТА НА НОВАТА КНИЖКА НА СП. ИДЕИ, КОЯТО СЪВСЕМ СКОРО ЩЕ ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ Новата книжка на списание ИДЕИ замина за печатницата, очаква се да излезе от печат съвсем скоро; ето сега-засега как изглежда корицата й.

Длъжен съм да отбележа, че този път корицата на списанието ще бъде цветна! Изневерихме на строгия, внушаващ класически дух черно-бял цвят; аз лично не съм убеден, че това е правилно, но отстъпих на предложенията на хора от редколегията, а вие какво мислите по този въпрос? ИМА БОГ И ТОЙ ВСИЧКО ВИЖДА – ТОЙ, БЛАГИЯТ БОГ, ЗА ВСИЧКО ЩЕ ВЪЗДАДЕ НАЙ-СПРАВЕДЛИВО!

20 декември 2012, четвъртък

Почти не можах да мигна тази нощ: снощи въпреки умората не можах дълго време да заспя, въртях се сякаш с часове заради неприятни мисли в леглото, после сякаш съм се унесъл в някаква нескончаема просъница, която не може да се нарече сън, а по едно време, като се сетих за това какво ми се случи вчера, се разбудих окончателно; когато погледнах часовника, беше 3 часа

и нещо, безсмислено беше да се опитвам повече да заспя, станах, пуснах компютъра и се опитах да поработя. Установих, че ако не напиша за това, което ме терзае, ще се пукна от напрежение, затова ето, волюневолю започвам да пиша по вчерашната абсурдна история, която ми се случи. Вече не е за вярване, че е възможно, но ето, вчера се случи пак следното: директорката на училището, в което работя като преподавател по философия и гражданско образование, ме извика в кабинета си да ми връчи нова, поредна заповед за дисциплинарно наказание! Да, изобщо не й пука, че иде Рождество Христово, че е грозно да тормозиш по един такъв безчовечен начин един човек, да му разваляш празниците, не, няма такова нещо, напротив, без да й трепне окото и с някакво садистично удоволствие ми връчи заповедта и дори си позволи да ми заяви, че ме наказвала, понеже била много... хуманна, била много човечна, представяте ли си!!! Гаврата беше абсолютна, аз не съм вярвал, че чак такова нещо е възможно. Същинска патология! И ще речете, какво ли толкова е станало, та го наказва пак, явно нещо отново си се издънил, приятелю, не може за нищо да те наказват! Е, може, е, могло: представете си, наказва ме за това, че някъде в края на първата седмица на новата учебна година, това е било някъде 22-23 септември (!), един клас бил "избягал" от час по философия, по-скоро учениците не били дошли, а пък аз, по думите на толкова стриктната администраторка, вместо да напиша надлежен донос за "произшествието", съм забравил да го "документирам"; да, ама класната ръководителка на тоя клас, с двумесечно закъснение, с оглед да направи добро впечатление на директорката (и навярно за това да получи по-хубава сума от т.н. "диференцирано заплащане", знам ли защо е направила тази мерзост?!), пише чудесен донос-шедьовър, в смисъл, че самите ученици много били възмутени от това, че "злодеят Грънчаров" не ги е издал че са избягали от час (?!), и по тази причина класната, с оглед да отговори на народните ученически терзания, пише доносашедьовър, а пък директорката радостно ме наказва, понеже нейната цел е еднаединствена: в досието на "тоя злодей Грънчаров" да се трупат колкото се може и каквито и да са наказания и компромати, даже и да са изсмукани съвсем от пръстите, важното е неговото досие да е пълно! Не е за вярване, знам, но тази е истината в абсурдната, иреална, изцяло кафкианска действителност, в която, за жалост, ми се налага напоследък да живея. Това е положението, пълна отврат! Е, поговорихме си с моята така любезна директорка, която, както виждате, самоотвержено се грижи за това да ми разваля всеки празник; примерно, навръх

деня на будителите пак ми стори подобаващатазазаслучая ващата случая мерзост, за за2424май май – – също, за първия учебен ден – също, няма пропуск тя, наистина е много стриктна в туй отношение. Та ето, сега и за Рождество и за Нова година ми спретна подобаващата мерзост. Както и да е. Всичко се трупа на нейната съвест. И на нейния гръб. Няма друг начин: като си се вманиачил, че може да си правиш всичко, каквото ти скимне, ще имаш добрината да поемеш пълната отговорност за направеното! Особено като си на такъв деликатен пост, именно, да работиш с хора, и то не с какви да е хора, а именно да управляваш интелигентни хора, хораличности, изявени личности, именно учители. Трудна, явно непосилна за някои работа е тази, казах й го директно в очите на толкова любезната ми администраторка. Но да кажа още нещо, сюблимно е, няма как да го изпусна; важното е купонът да върви. Нейната претенция към мен била следната: бил съм различен, "колективът" не ме харесвал, "ученическият народ" също; бил съм некадърен; бил съм "дразнещ", не съм бил ставал за учител (следите ли мисълта, съдържаща се в тия твърдения?); бил съм, с една дума казано, един боклук; другарката директорка обаче, понеже е човеколюбива, щяла да направи нужното, за да ме промени, да ме накара на моите 53 години да стана "правилен човек"; трябвало да стана такъв, какъвто тя иска, трябвало било да стана като другите: послушен, изпълнителен, трябвало да бъда оттук-нататък вече педант, трябвало наймного да внимавам за "документацията", трябвало буква по буква да спазвам "инструкциите и разпоредбите на висшестоящото началство"; трябвало да си кротувам занапред, трябвало да мълча, трябвало да плюя на собствената си личност, трябвало да се откажа от личността си, трябвало било да стана обратен на това, което съм сега, което животът ме е направил; трябвало да преподавам философия както тя, любезната г-жа директорка си представя, че трябва да се преподава този предмет, и прочие, и так далее, и все в този дух. Някой ще каже: това не е възможно, Грънчаров, поспри се, измисляш си, това не може да е така, както го пишеш! Е, уверявам ви, така е, и това е само есенцията в отношението, което моята любезна и така модерна ръководителка има към моята скромна особа. С една дума казано: не може да ме понася, не може да ме гледа, това е! Е, аз пък й казах аз как виждам нещата. Казах й, че тая, дето си я е наумила, няма да я бъде. Ще си бъда какъвто аз искам. Какъвто аз смятам за длъжен да бъда. Тя, властващата другарка, няма власт над моята личност, да има много здраве от мен, но личността ми си е моя и аз няма да бъда какъвто на някой си му хрумнало, че трябва да бъда. Няма как да стане това, за което копнее директорското сърце. Щом не

28 уважава личността ми, това си е неин проблем. Щом си въобразява, че може, че има право да се опитва да ме моделира по свой вкус, да има много здраве от мен, но следва добре да знае, че тая няма да я бъде. Що се отнася до твърденията й относно моята квалификация, правоспособност, умения за преподаване и прочие, длъжен съм да уведомя властващата администраторка, че нейната компетентност и власт не се простира дотам тя да решава ставам ли аз за учител или не ставам. Крещящата неколегиалност, която в случая един директор си позволява, игнорирането на моето достойнство и себелюбие, е показателно за един морал, който пък съвсем не може да се съчетае с отговорностите, които има един ръководител на образователно-възпитателно учреждение. Тоест, както се казва, работата взе съвсем да става дебела. Излиза, че имаме налице един очебиен пример за назначен от днешните управляващи администратор, който е жертва на крайно демодирали, на съвсем архаични представи за отношенията управляващ-подчинен – и затова нека тия, която са го назначили, да имат добрината да поемат пълната отговорност за произвола, който това лице си позволява. Ето, аз с моя пример давам някои факти за случващото се и по този начин помагам на висшестоящите фактори да си правят съответните изводи. Пък и обществото има пълното право да знае какви неща се случват в една сфера, образователната, която ние, гражданите, издържаме с данъците си. Тъй че наистина работата е съвсем дебела и нещата ескалираха дотам, че, както сами се убеждавате, едва ли човек може да си представи по-големи абсурди. Аз лично не съм очаквал и в найчерните си предчувствия, че отново някога ще доживея такива времена; искам найотговорно да заявя, че дори и във времената на най-див комунизъм, които имах злочестината да преживея, към моята личност никой не си е позволявал да се отнася по такъв един арогантен начин, никога! Вярно, мъчили са се пак да ме мачкат, пак съм имал доста проблеми, щото тогава наистина беше престъпление да си личност, но до такова чудо не се беше стигало. Аз и тогава не бях от най-послушните и най-изпълнителните, но дори и тогава все пак управляващите сякаш бяха по-обиграни, знам ли каква е била причината, но до такива ексцесии не се е стигало, аз лично за себе си не помня такъв случай. А ето, сега се случва нещо, за което наистина не съм предполагал, че е възможно да се случи: усетих тук от няколко месеца насам конвулсиите и зловонното дихание на един най-зъл комунизъм, комунизъм от сорта на този, който, предполагам, е имало през 30-те години на миналия век, един милиционеро-кагебисткоченгесарски комунизъм, човек даже вече

думи няма как да охарактеризира тая патология! Това, което се случва, сами се убеждавате, явно вече става обществен проблем, битката с тия отживелици на миналото няма да е лека, но аз, в името на ценностите и на идеалите, заради които съм работил цял живот, съм готов на всякакви изпитания, ала няма да капитулирам или да дезертирам току-така, както някои си представят, че това е възможно. Просто имат малшанса да попаднат на неподходящия човек: мен просто няма как да ме пречупят, аз съм костелив орех! Напразни са всички усилия в тази посока, просто това няма как да стане. Пък аз и обичам тия битки, щото те съвпадат с най-интимната същина на дългогодишните ми житейски и професионални занимания: като философ съм призван да бдя за истината, за просперитета на личностното начало, на духовните ценности, на свободата като стожер на човечността и прочие. Как изобщо някому може да хрумне толкова безумната мисъл, че точно Ангел Грънчаров ще може да бъде принуден да плюе върху всичко онова най-свято, в което той с цялото си сърце и душа вярва?! Явно такава ми е била съдбата: да не бъда оставян на мира и безспир да бъда тормозен от ония, които изпадат в тих бяс при вида на една свободна, творческа индивидуалност, която заради делото, на което е посветила живота си, е способна на всякакви жертви. Прочее, за мен това е голяма чест точно по този начин да бъда възприеман, то е дори, както и да го погледнем, своеобразно признание. У нас да си личност е същинска прокоба, виж, да си безличник, да си мижитурка, всички ще те обичат и ще ти ръкопляскат, но да си личност, и, опази Боже, да си пък по-ярка личност, тогава няма начин да не станеш "бяла врана", "черна овца", "трън в очите на всички" или каквото си там искате. Ето затуй аз съм длъжен и да благодаря на своята администраторка за високата чест на дело да ме отнесе към сонма на най-непоносимите, на най-вредните личности, към братството на свободните духове, за които масата от безличия не се успокоява докато не ги изтръгне от телата, т.е. докато не убие човеците, в чиито гърди се помещават тия духове. Ето, виждате как систематично и методично моята любезна директорка ме убива, без да й трепне окото: тя добре знае че съм болен от коварно и опасно заболяване на сърцето, тя прекрасно знае, че една по-голяма идиотщина, която може силно да ме възмути и разтрепера, е способна да ме убие на място, но ето, без да й трепне окото, продължава да се гаври с мен! Аз не мога да разбера как е възможна такава една безчувственост, една такава безчовечност, такава една крещяща липса на такт, покрита при това под обилната пудра на едно непоносимо злобно лицемерие - с цел да не бъде разпозната. Но има Бог и Той всичко

вижда – Той, благият Бог, за всичко ще въздаде най-справедливо! С това ми се ще да завърша, понеже и силите ми се изчерпаха вече. Простете за толкова лошо звучащия "личен проблем", с който ви занимах тази нощ и тази сутрин, да, знам, че у нас "лично" се възприема за "незначително". Знам, че не са подходящи много-много такива убийствено глупави истории в навечерието на толкова светлите празници, които идат, но трябва, уви, да знаем, че има и много тъмнина, има много мерзост в живота ни, срещу която ако не се съпротивляваме, рискуваме да се изпоудавим в нея... РАДВАЩО Е, ЧЕ ИМА МЛАДИ ХОРА, КОИТО СА СЕ ОТДАЛИ НА ПОРИВА КЪМ ИСТИНАТА – И САМИ СА ТРЪГНАЛИ ПО СПАСИТЕЛНИЯ ЗА ЧОВЕЧНОСТТА НИ ПЪТ! декември 20, 2012

Получих едно писмо, което за мен има огромен смисъл: показва ми, че ненапразно съм работил, писал, мислил, търсил, че ненапразно съм се борил; дори че ненапразно е минал и живота ми, който, както и да го погледна, отдадох на философията, сиреч, на истината и на свободата, понеже това е философията: царство и шествие на истината и на свободата. И на битката срещу комунизма отдадох живота си, защото това е то комунизмът: най-люта неприязън и патологична злоба срещу истината, свободата и особено много пък срещу личностите, които се вдъхновяват от преданост към истината и към свободата. Та ето какво писмо получих, а пък по-долу можете да прочетете и отговора, който счетох за нужно да напиша на този млад човек: Здравейте, г-н Грънчаров, как сте? Казвам се М. Д. и Ви поздравявам за блога. И по специално за клиповете, които сте заснел в разсъждения за тоталитарния антихуманен и алчно червен комунистически режим, установен и проведен в България, а и не само. На 27 години съм, роден съм през 1985 г., може би малко съм закъснял, но от няколко месеца се вълнувам изключително много от темата и миналото ни, което несъмнено определя и нашето бъдеще.

29 Пиша Ви в знак на благодарност за поднесената по изключително интелигентен начин информация! Тая дълбока надежда особено към младите и подрастващи да искат да знаят за това зло. За да може да спасим това, което е останало от прекрасната ни родина. Семейството ми е увредено от комунизма и не само то, а и семействата на мои познати и приятели, не физически, а психически, душевно. За съжаление в семейството ми не се е говорило по темата и се наложи сам да диря истината и да разговарям с хора, които са запазили доброто в себе си и държат на истината. Мисля, че един такъв човек сте и Вие! Бог да Ви пази! Вас и семейството Ви! Весело посрещане на предстоящите Коледни и Новогодишни празници! Това ми е написал г-н М.Д. (не му давам цялото име, а само инициалите, понеже не съм го питал дали е съгласен да публикувам кореспонденцията ни). А ето сега какво аз счетох за нужно да му отговоря: Здравейте, уважаеми г-н М.Д., благодаря Ви много за писмото, за добрите думи и за насърчението! За мен всичко това, което ми пишете, е изключително важно и ценно, понеже ми показва, че ненапразно съм работил, щом като има хора, които възприемат направеното от мен по този начин. Обикновено за това, което правя, срещам в отплата злобни ругатни, оплюване, обиди и какво ли не, ето, оказва се, че има хора като Вас, които съвсем иначе възприемат и оценяват направеното от мен, което ми дава увереността, че въпреки всичко съм успял да си изпълня дълга – като философ и като човек, като гражданин. Радващо за мен е особено това, че благодарение на Вашето писмо разбирам, че има млади хора като Вас, които, вървейки по собствен път, са успели да прозрат ужасната истина за комунизма – нищо че не са го живели, нищо че не са го изстрадали на дело и на практика, непосредствено, с живота си. Както се случи с нас, моята генерация, която има възможността да се наслади на всичките му отровни “сладости”. Дай Боже с времето младите хора като Вас да стават все повече, защото, от друга страна, сам виждате на каква масирана, безогледна пропагандна кампания и манипулация в полза на комунизма от страна на продажните медии са подложени младите хора у нас напоследък, след като, за жалост, в последните години у нас се установи един рекомунизационен по характера си милиционеро-мутро-комунистически режим, успял да поеме в себе всичко най-долно и отвратително от автентичния, от “първосортния”, както аз го наричам, комунизъм. Много е тежко положението, много трънлив и мъчителен е пътя, който младият човек

трябва да извърви, за да стигне до истината за преживяното от нацията ни минало, пък и за настоящето, което е толкова силно обременено от дефектите, от уродствата на комунистическата извратеност. Много от хората, които могат да помогнат на младежта в това съдбовно вървене към истините на живота ни, за жалост, предпочетоха да се продадат на рекомунизаторите, на пръсти се броят ония, които, подобно на донкихотовци, още се борим за тяхното тържество, понеже останахме до гроб верни на хуманните идеали на човечеството, сред които верността към истината е на първо място; понеже, както е учил нашият велик Учител Христос, само тя, истината, е тази, която прави свободни нас, човеците. Много съм щастлив обаче, държа да повторя това, че се убедих, че има млади хора като Вас, които с цялото си същество са усетили всичко това и са тръгнали сами по спасителния за човечността ни път! Иска ми се да Ви се отблагодаря някак за приятното чувство, което ми доставихте с Вашето писмо затова Ви изпращам като подарък файловете на три мои книги, които, вярвам, ще са Ви полезни: първата е книгата СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България, втората и третата са по-скоро автобиографични, но също така психологически и философски по характера си книги, едната е със заглавие ПРЕЖИВЯНОТО В ЕРАТА НА КОМУНИЗМА, а другата пък се нарича ТАМ ГОРЕ ПОД ЗВЕЗДИТЕ и в нея съм описал преживяното, трепетите и копнежите, вълнували ме когато съм бил войник. Първата книга е издадена и в книжен вариант, втората и третата също (тия дни реших да ги преиздам като ги обединя в една обща книга, понеже общото в тях е, че съм описал свои преживелици и размисли от моята младост) но пък така, в електронен вид, книгите можете да ги получите веднага, затова и Ви ги пращам. Благодаря Ви за пожеланията, свързани с наближаващия велик празник Рождество Христово и с идването на Нова година; аз също Ви желая вдъхновено и одухотворено посрещане на празниците! Бог да Ви пази – Вас и най-близките Ви и обичани хора! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров П.П. Счетох за добре да публикувам нашата кореспонденция в блога си именно с оглед на това евентуално заедно да помогнем, да се надяваме, на други лутащи се към истината млади хора, които, като прочетат написаното, може и да се обнадеждят, че вървят във вярната посока. Затова сторих тая волност. Сложих Вашите инициали, понеже не съм Ви питал дали сте съгласен да фигурира там пълното Ви име. Моля, кажете какво мислите

по този въпрос, дали да остане публикацията така или, ако трябва, да внеса някакви корекции. СЕНЗАЦИЯ: ТАМАН ДВЕ НОБЕЛОВИ НАГРАДИ СЕ ОЧАКВА ДА ПОЛУЧАТ САМООТВЕРЖЕНИ И СКРОМНИ ДЕЙЦИ НА БЪЛГАРСКАТА НАУКА И ОБРАЗОВАНИЕ!

20 декември 2012, четвъртък

Напоследък, от известно време, от няколко дни, както сте забелязали, не пиша, се въздържам да пиша по онази дълга, сякаш нескончаема сага, представяща моите злочестини в училището, в което имам честа да съм учител-титуляр по философия и гражданско образование. Защо го правя ли? Ето, понеже уважавам безкрайно читателите си, съм длъжен да споделя с тях това, понеже само по себе си то е интересен казус. Някой ще каже: Грънчаров биде най-сетне пречупен – или подкупен! Друг ще каже: уплаши се! Трети ще каже нещо друго, хора всякакви, и обясненията са всякакви. Някой дори може да допусне, което в нашенски условия е изключено, но да допуснем, че някой може да допусне и това: Грънчаров е възпитан, човечен човек, той също така е и религиозен човек, ето, идат светли празници, иде Рождество Христово – затова и спря да пише за тия конфликти, "дрязги", дори "караници". Да допуснем, че някой може да си помисли и това – и може да има нещо вярно в неговите мисли. Четвърти може да си помисли каквото си иска. Интересното е обаче, че аз самият ето, в този момент, когато се питам наистина, защо напоследък се въздържам да публикувам и пиша разните му там доклади и анализи по толкова интересния за мен казус, сам не зная какво да си отговоря! Един вид има една смесица от много фактори, които ми влияят. Найосновният е: да направя един жест, та да си дадем шанс с уважаваната госпожа директорка да решим тежките проблеми в живо общуване, в разговори, в обсъждания, в диалог – защото добре знам, че този е пътят. Това е сякаш главната причина. И, не крия, имам такава една надежда. Опитвам, експериментирам, ала, длъжен съм засега да кажа, че позициите ни не се сближават,

30 а, напротив, сякаш се раздалечават. Което е твърде интересно, бих казал даже феноменално. Като философ и психолог имам своето обяснение: излиза, че ний двамата с госпожа директорката сме представители на коренно различни концепции за образованието, на коренно различни виждания и дори философии, затова и не можем да сближим позициите си. Също така, изглежда, сме носители и на твърде различен морал. Вярвам, че и тя няма да отрече това. Но пък различията, както и да ги погледне човек, са добра основа за пълноценни обсъждания, засягащи коренните, същностните, бих казал дори съдбовните въпроси. Аз в тия дни, в които мълча по епохалната история в блога, най-интензивно работя по проясняването й, т.е. продължавам да анализирам всичко, но пишейки в един друг жанр: пиша доклади, които стриктно пращам на директорката комай всяка сутрин. Даже се стигна дотам, че ето, вчера бях предупреден от секретарката, че г-жа директорката е наредила повече да не разпечатва моите доклади на служебен принтер и със служебна хартия, а да каже на "оня там Грънчаров" сам да си разпечатва на своя личен или частен домашен принтер (който, за зла участ, е развален!) своите доклади, та да се правят, предполагам, икономии на държавна хартия – в духа на най-новите постановки на управляващите за колкото се може по-строги икономии! Както и да е, та мисълта ми беше: пиша вече комай само доклади, което означава, че се ражда нов жанр в литературата: философско-психологическо-административно-документално есе; в тази връзка моля Нобеловият комитет, който прави предложенията за Нобеловите наглади по литература, да не забрави да включи и моето име най-сетне, та да дойде великият ден, в който и ний, българите, ще имаме поне един нобелист! Длъжен съм да предупредя, че това последното беше шега, добавям туй допълнение с оглед някой от душманите ми да не вземе да умре от радост, че най-после злодеят Грънчаров съвсем се е побъркал... Тъй че, уважаеми читатели на този блог, бъдете спокойни, правя нужното, щото науката и научният прогрес да не пострадат; продължавам интензивните си изследвания по прелюбопитния казус, ала под друга форма. Нищо чудно тия дни да публикувам и в блога всичко вече написано в жанра на административното есе, с оглед човечеството да не изгуби ценната информация, щото, представете си, какво ще стане, ако нещо се повреди компютърът ми и ценната информация се погуби и затрие съвсем?! Та може всички свои доклади от последните дни да публикувам тия дни в "тази мръсна клоака" интернет – с оглед да спасим, да не позволим да се затрият науката и прогреса, що са ни така скъпи и драги на сърцата. Та значи събитията сега се развиват на тази плоскост: аз пиша доклади и

хабя безценната хартия на директорската канцелария, а пък госпожа директорката се е посветила на друг един литературен жанр: тя пък провежда анкети с учениците, в които от строга научна гледна точка найстарателно изследва толкова странната и чудата личност на този проклет Ангел Грънчаров, който така грозно напоследък смущава идилията в родното ни училище и в българското образование по принцип! Да, гжа Директорката се е отдала на този модерен социологически жанр, нищо чудно, с тия анкети, които прави така усърдно, и тя да кандидатства тия дни за Нобелова награда, само че по социология; трупат се папка подир папка в директорския архив, в който вече могат да се открият безценни за науката сведения за философския феномен, носещ името "Ангел Грънчаров", т.е. растат с всеки ден шансовете и Нобеловата награда по социология следващата година да я завладеем ний, българите, което, както и да го погледне човек, е чудесно! Добре ще ни дойдат таман две Нобелови награди, а пък нашето училище, току-виж, ще стане в един момент конкурент на Виенския университет по брой на нобелистите! Виждате колко е хубаво да се водят научни спорове, този е пътят науката да преуспее, надявам се, уважаваният г-н Министър проф. Игнатов ще забележи нашите постижения и ще вземе да даде некой лев от Фонда за научни изследвания, стига е облажвал с пари само своите най-близки протежета – и ний заслужаваме все нещичко! Аз, така и така стана дума, да вметна: моя милост участва в тазгодишния конкурс на Фонда за научни изследвания, опитахме да получим финансиране за съществуващото вече четвърта година философско списание ИДЕИ, разбира се, не получихме нищо: явно г-н Министърът още ми има зъб от славните години на общото ни студентство в СанктПетербургския университет, където, както и сега, бяхме не само в съвсем различни научни школи, но дори и в партии... Та ми се ще да кажа нещичко за тоя нов жанр в социологическата наука, който откри нашата уважаема директорка. Изпитвам известна трудност да го определя по-точно и коректно, но ще се помъча, ще се опитам; ето какво се мержелее в бедното ми съзнание; даже ще се опитам да го формулирам като тема на докторска дисертация, готов съм да подаря заглавието на своята уважаема шефка: "Провеждане на приложни емпирическо-социологически изследвания (анкети) с оглед най-старателното възпитаване и обучение на подрастващата младеж в изкуството да пишат анонимни доноси против собствените си учители по възможност учителите да са странни философски субекти като лицето Грънчаров" Ето като пръв опит такова едно заглавие за директорска докторска дисерта-

ция измислих. То, признавам, е прекалено дългичко и не е съвършено, но пък се постарах да вложа в него същината на самата авангардна изследователска идея, що вдъхновява нашата така страстно отдала се на науката директорка. Прочее, аз, изследваното емпирическо лице, уж съм обект на научните изследвания на директорката, но пък съм лишен от възможността да получа пълната информация, съдържаща се в тия анкети, щото, предполагам, се смята, че съм толкова коварен, че, току-виж, съм способен да открадна ценните идеи на туй изследване, т.е. да й отнема заслужената Нобелова награда! Спирам дотук, прощавайте ако има нещо, написах всичко по-горе с оглед да спомогна за развитието на българската наука и за нейното международно признание, т.е., оправдан съм отчасти, щото, знайно е, за науката всички и всякакви жертви са позволени... Хубав ден на всички! Бъдете радостни, идат наистина светли дни! И се опитайте да осветите мрака на душите си с оная Божествена светлина, що струи от така благодатното Рождество Христово, което се задава в тия снежни, ала така вдъхновяващи духа ни предпразнични дни! СЪЩИНАТА НА ДЯСНАТА СТРАТЕГИЯ НА ЖИВОТ В ДВЕ ИЗРЕЧЕНИЯ 19 декември 2012, сряда

Здравият разум ни подсказва, че когато обложим нещо с висок данък, хората ще произвеждат по-малко от него. Така, че ние намаляваме данъчните ставки на хората и хората произвеждат повече от всякога. Роналд Рейгън КРАТЪК ДИСПУТ ПО ТЕМАТА: Snejana Serafimova каза: Айде бе, пропаганда за баламите бедни! Че те корпорациите никога не плащат, поне ставките да се високи за богатите... за справка: Starbucks & HMRC Lyubomir Talev каза: Не е пропаганда, другарке, а факт. Дойде Великият Роналд Рейгън с тази платформа на власт и избави страната от разрухата, в която я беше вкарал демократът Картър, че и я изкачи до

31 нови върхове. Казано е отдавна, че пред фактите и боговете мълчат, но все забравям, че комунистите се имате за повече от Бог. Искаш високи ставки за найбогатите, понеже никога не можеш да станеш като тях? Освен безсилната ти злоба, това доказва още колко малко в същност те е грижа за бедните, за които рониш тези крокодилски сълзи – щом искаш да бастисаш бизнеса на тези, които им дават работа. Комунист = двуличник, който се мисли за Бог! Ангел Грънчаров каза: Г-н Талев, добре сте го казал на левичарската другарка, приемете моите адмирации! Точно такава е истината, както Вие пишете. Левите другари освен да ламтят за чуждите богатства и да паразитират на гърба на бедните, за които така уж са се загрижили, друго не правят. Кражбата, далаверата и лъжата опорните точки на лявата доктрина и политика. Дясната стратегия на живот е просперитет за всички, които не ги мързи да работят – и които искат да създават! ПЪЛНИЯТ ТЕКСТ НА МОЕТО ИНТЕРВЮ ЗА САЙТА "УКРАИНСКИЙ ТИЖДЕНЬ" НА РУСКИ ЕЗИК 18 декември 2012, вторник

1. Кто такой Кристиан Вигенин? Кристиян Вигенин – это болгарский коммунист, иначе говоря, псевдосоциалист, также и псевдо-болгарский, потому что у так так называемых "болгарских социалистов" ничего болгарского у них нет, они не делают другое кроме того чтобы обслуживать русского имперского интереса. Их мы за то называем "рубладжиями", имея ввиду то, что для российских рублей они готовы продасть всего, не только родину, не только свой душу, но даже и собственную родную мать. Даже недавно один из лидеров БСП, бывшей БКП, Ивайло Калфин, он же кандидат-президент болгарских коммунистов на выборов для президента прошлого года, он, как и сам Вигенин, также евродепутат из коммунистов, сказал следующую извращен-

ность, показывающую внутренную суть и сущность "болгарских" коммунистовсоциалистов: "Болгарский патриотизм можно мерить любовью к России" (!). Так что с полным основанием можно считать, что тот же Вигенин не болгарский, а всущности русский коммунист, простое орудие русского империализма. Мы такие в Болгарии называем "руско мекере", "мекере", это турецкое слово, означающее низменный, презренный, гнусный и грязный роб и слуга, в случае российского империализма. Нельзя верить что болгарские коммунисты „реформировались”, нет, это ложь, они такие же как и были всегда до этого, именно предателями болгарского национального интереса, ничего другого не делающие как обслуживать русский имперский интерес. Иначе говоря, этот Вигенин, евродепутат, сердечный друг лидера болгарских комуно-социалистов Сергей Дмитрич Станишев, он же бывший советский гражданин (!), бывший „болгарский” премьер-министр (!), а теперь, представьте себе, лидер (президент) Партий европейских социалистов (!). У нас, в Болгарии, много таких странностей, вот и такая: бывший советский гражданин Станишев (!), сын самого близкого сотрудника бывшего коммунистического диктатора Тодора Живкова (!) Дмитрия Станишева, был премьером „европейской Болгарии” (!), которую российский посол в Брюсселе прямо назвал „российский троянский конь (лошадь) в Европейском союзе и в НАТО” (!). Я лично ничего болгарского не вижу у таких, у них все прямо российское и даже советское. Прочее, Сергей Дмитриевич Станишев родился в городе Херсон, СССР (теперь это уже Украйна), в некотором смысле он ваш, „украинский” человек, если так можно пошутить. Вот и такой же – начальник вопрошаемого Вигенина. Так что на основании вышесказанного вы можете сами догадываться о чем идет речь, сами можно себе объяснить почему Вигенин так твердо отстаивает российский интерес, сражаясь против украинских националистов и патриотов. У нас, в Болгарии, те же самые таким же образом воюют против болгарских патриотов и националистов, хотя нужно отметить, что у нас и так называемые „националисты” ничего национальное и болгарское не имеют, они прямо получают российское жалование (зарплату), обслуживая русский интерес. У нас, в Болгарии, положение трагическое, все, и коммунисты, и „националисты”, ведут тяжелую борьбу и соревнование кто самым решительным и выгодным образом можно продасть себе русским, в том числе и российским тайным службам. У нас настоящие болгарские патриоты это только те, кто верим в европейское начало, в европейские ценности, а все так называемы „славянофилы”, ерго, русофилы, они директно и прямо обслуживают

российский имперский и експанзионистический интерес.

2. Почему он так обеспокоен тем, что в украинский парламент прошли национально настроенные политические силы? В свете вышесказанного теперь уже ясно почему „болгарский” евродепутат, социалист-коммунист Вигенин так обеспокоен тем, что в украинский Парламент вошли национально настроенные политические силы – ну, это потому что российские тайные службы приказали Вигенину так обеспокоится, вот, он и обеспокоился. Он готов все сделать что ему прикажут из Москвы, наши „болгарские” социалисты-коммунисты как Матросова готовы своей грудью защищать российский имперский интерес. Вот, я читаю в сайте (блоге) Вигенина следующее сообщение и дивлюсь: Группа социалистов и демократов в Европейском Парламенте выражает свою озабоченость из-за надвигающиеся националистические настроения в Украине, выраженные тем, что партия „Свобода” вошла в украинский Парламент. "Расисткие, антисемитские и ксенофобские взгляды противоречат основных ценностей и принципов ЕС”, также написано там, и потому „призывает продемократические партии в Верховной Раде не асоциироваться и не входить в коалиции с этой партии”. Вот такое дополнение именно сделал „болгарский”, стало быть российский евродепутат; оказывается Путин, в лицо „болгарских” евродепутатов, имеет свои же представители в Европейском Парламенте – которые и прямо выражают его волю.

3. Почему он так явно лоббировал этот пункт? Он лоббировал этот пункт так явно и бесстыдно потому что у „болгарских” комуно-социалистов нет стыда, стало быть – нет и морали. У презренных слуг нет стыда, вот и потому. Такие наши же „болгарские” коммуно-социалистов: у них нет стыда. У них ампутированно, оперированно это человеческое чувство. Они таким же образом в свое же время продавали свою страну, Болгарию, Москве, именно когда подавали прошение о принятии Болгарии как 16-ую или 17-ую (не помню точно!) страну в СССР. Интересно и то, что читаю в том же сайте Вигенина, я такой цинизм скоро не встречал; вот что он сказал когда обсуждался этот вопрос, о резолюции по поводу ситуации в Украине: "Настоящие власти в Украйне” (он имеет ввиду проруски настроеные власти в Украине) „сделали так много чтобы приблизить Украину к ЕС” (!). Явно у этого товаришча Вигенина, как у всякого коммуниста, прямо слишком

32 помешаны и коренным образом ошибочные ориентиры и ценности. И он продолжает так: „Но отсуствует понимание, что процесс сближения с ЕС не только технический и законодательный процесс, а и вопрос ценностей. Именно по отношеню к ценностей ЕП хочет видеть больше усилий. Недавние парламентские выборы показали явно дефицит в этой сфере.” В связи с этим я хочу вам сказать, что раз Вигенин так говорит, явно у вас в Украине все по отношений ценностей нормально и в порядке, потому что когда коммунист как Вигенин говорит что-било, его надо понимать в прямо противоположном, обратном смысле. Они, коммунисты, постоянно врут, ложь для них это основной модус вивенди, они без ложью не могут существовать. Так что я хочу вас поздравить за то, что у вас, в Украине, такой прогрес в отношении осознания ваших настоящих ценностей, в том числе и европейских, которые прямо совпадают с исконными украинскими ценностями. Точно такая же ситуация в так называемой „российской имперской зоне”, к которой в равной степени принадлежат и Украина, и Болгария: что выгодно нам, оно невыгодно для российского имперского интереса, а нам выгодно то, что в корне противоречит (велико)российского имперского интереса, стало быть находится в хармонии с общеевропейским, в том числе и с нашим национальным интересом. Потому что как и было в последных веков российский империализм самый злейший враг как болгарского, так и украинского национального интереса, стало быть наш самый большой друг – это Европа, это также и европейские ценности, которые совпадают с нашими национальными ценностями. Мне так видятся эти зависимости. А для таких как Вигенина, конечно, все слишком запутано: что выгодно имперской России, он, пользуя неуклюжей словесной еквилибристикой, объявляет за „европейское”, тем самым на деле признавая, что континент, в котором живут эти динозавры коммунизма, коммунистически-империалистическая „Европа” называется „Москва”. Госпожа Новодворская называет эту „Европу” Азиопой. Это слишком точное определение, я с ним согласен. Вывод один: никогда нельзя верить то, что говорят эти лжецы коммунисты, бесстыдные слуги росийского путинского империализма и експанзионизма.

4. Не имеет ли он тесных связей с пропутинской и пророссийской правящей сейчас в Украине Партией Регионов? Да, имеет, не только Вигенин имеет эту связь, вся партия Вигенина и Станишева, именно лидера „европейских” социалистов, тесно связанна с Путина и путинской имперской политики, стало быть, также

и связанна всем, что является пропутинское и пророссийское, в том числе и с правящей теперь в Украине Партией Регионов. Видите какие успехи имеют в последнее время путинисты: их пособник и слуга как Дмитриевич Станишев, самый близкий сердечный друг Вигенина, стал главой европейских социалистов! Что и показывает суть произходящего: российская експанзия в Восточной Европе такая мощная, что она уже начала овладевать и Западную Европу! Будем надеятся, что и Америку не овладеет в один момент, потому что тогда уже будеть слишком тяжело и даже трагично.

5. Нет ли у него тесных связей с Россией? Я уже ответил на этот вопрос. Не только Вигенин, но и все как его, все „болгарские” социалисто-коммунисты, прямо связаны с имперской Росией, нечто более, их жалованье прямо российское, потому что, специально хочу отметить, „болгарские” комуно-социалисты ничего не делают без солидного жалованья. У них, как полные материалисты, нет других стимулов и „моральных” устоев как деньги, можно и золото, можно, полагаю, и брилианты. Это самим собой разумеется. Я недавно смотрел интервью по телевидению с этим Вигениным и его сопруги, которое проводилось в уютной домашней обстановкой; заметил, что мебель в просторной комнате была в стиль „рококо”, стало быть, российские товаришчи слишком хорошо платят.

6. Почему группа Прогрессивного Альянса социалистов и демократов так явно подыгрывает пророссийской Партии регионов в Украине? Объяснение одно, по моему: потому что на российские деньги можно все купить. Если Путин успел купить за деньги даже самого бывшего германского канцлера Шредера и дал ему огромное жалованье, то для него нет никаких проблем купить каких то там „болгарских” мекере (Помните что означает это турецкое слово? Означает гнусный, грязный и продажный слуга), а также и всю группу какого то „Прогресивного Альянса социалистов и демократов”; они даже будут стать более „прогресивными”, если понадобится, и более „демократичными”, даже и более „социально” и „социалистически” ответственными, если увеличить их жалованье. Такое мое объяснение; если человек схватывает механику материалистической „человеческой” души, тогда будет знать, что другого объяснения нет и не может быть.

7. Какие у Прогрессивного Альянса социалистов и демократов для этого причины?

Денежные эти причины, повторяю еще раз, денежные. Никакие другие они, эти причины, не могут быть. Все можно купить на деньги. Если душа продажная. И Родину даже можно продать. И собственной матери если понадобится можно продать, какую там Родину! Основная „ценность” для таких это денежные знаки, если они, эти знаки, и побольше, вот, и будем боротсья за какие „ценности” верховный государь из Москвы прикажет. Все так просто и так ясно, что более проще и яснее не может быть. Надо просто иметь совести чтобы знать и признавать этого. У некоторых из нас этот люкс, представьте себе, еще есть. Другие не унижаются иметь такие „буржоазные предрассудки”… МОСКОВСКИЯТ ШОВИНИЗЪМ СТОИ НА ЕДНА КРАЧКА ДО ФАШИЗМА декември 19, 2012

Получих във Фейсбук безценен за мен отзив от един бесарабски българин, от г-н Olexandr Sereda, който коментира моето интервю за влиятелния украински сайт Тиждень.ua. Същото това интервю ще публикувам след малко в блога си на руски език, на езика, на който го дадох, а пък тия дни, живот и здраве да е, ще гледам да намеря време да го преведа на български, та да могат да го прочетат и разберат и помладите. А ето сега отзива на нашия сънародник от Украйна: Господин Грънчаров, напълно подкрепвам изказвания Ви в украинското списание “Болгарський експерт: поправку про «Свободу» у резолюції Європарламенту пролобіювали проросійські сили” тази тъпост на комуниста Вигенин малко казано ме удиви, направо шашнаха всички нас, бесарабските българи от Украйна. Той не прави си отчет, не знае историята на украински народ, не разбира, че московски шовинизъм, породен от комунистически и имперски московски интерес, можем да сравним с османско отношение към българите. Московски шовинизъм в една крачка стои до фашизъма. Украински национализъм – найпърво защитна мера в историята ни от

33 московски комунистически шовинизъм. И наистина Вие сте прави, в такива хора като Вигенин нищо няма българско. Той е пораждането на безличностно комуносоциалистическо минало. Както комунистите продавали България на Москва, така и сега за московските пари могат да продадат и бъдещето си. С уважение Александър Середа. Написах на г-н Середа ето какъв отговор: Уважаеми г-н Середа, много Ви благодаря за отзива, той е изключително ценен за мен! Показва ми, че съм разсъждавал във вярна посока, което за мен е найважното, тъй като истината ми е най-драга. Радвам се, че има трезвомислещи наши сънародници, живеещи в Украйна, които сами са стигнали до тия заключения за крайно долната роля на комунистите, слуги на московския шовинизъм и империализъм, както в историята на Украйна, така и тази на България. Да си пожелаем един ден, дай Боже да е по-скоро, и Украйна, и България, да успеят да се измъкнат от смъртоносната прегръдка на “Големия брят” и да тръгнат по пътя на просперитета, свободата и достойнството! Но следва да си даваме сметка и за това: ако работим упорито за този ден, той ще дойде по-скоро, иначе не… С уважение: Ангел Грънчаров П.П. Позволих си да публикувам в блога си нашата кореспонденция, надявам се, не възразявате, ако има някакъв проблем, кажете ми, ще я махна… ПРОТИВ ДЪРЖАВНИЯ ДИКТАТ В СФЕРАТА НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА НАШИТЕ ДЕЦА!

18 декември 2012, вторник

Попадам тази сутрин на публикация по изключително важна тема и въпреки малкото време, с което разполагам, решавам да я препоръчам и на читателите на своя блог; излишно е да казвам, че изцяло подкрепям становището на автора, в случая на изказалия се, именно г-н Ст.Георгиев: В ЗАЩИТА НА СЕМЕЙНАТА СРЕДА

Изказване на Стоян Георгиев, председател на “Асоциация общество и ценности” по време на кръглата маса в Народното събрание на 12.12.2012 г. Дами и господа, През последните месеци станахме свидетели на истинско потъпкване на родителски права от страна на законодателни инициативи, като проекта на Закон за детето по-рано през тази година и последния проект на Закон за образованието, който вместо да върви в посока демократизация на учебния процес, затяга още повече обръча около българските родители и водещата им роля в процеса на вземане на решения по отношение отглеждането, възпитанието и образованието на собствените им деца. Авторите на проекта стигнаха до една очевидна крайност, граничеща с престъпление, в чл. 344, 346, 347 да се наказват с глоби родителите, които избират да се грижат за децата си извън държавната система и рамките на институционалната грижа в предучилищна възраст. Естествената семейна среда, която за векове се е доказала най-добра за благосъстоянието на детето, вече не е от значение за тези хора. Нещо повече, в предаване по Нова телевизия от 22.11.2012 г. заместникминистърът Милена Дамянова си позволи да заяви следното: "Няма как едно дете, стоейки вкъщи, да придобие умения и навици да живее с околните, да работи в екип, да развива критическо мислене, няма как да се социализира." Това скандално и дискриминационно към българските семейства изказване е в пълен противовес на естествените функции на семейството, което без сянка на съмнение осигурява физически, емоционални, и дори академични ползи за децата. Тази сутрин бих желал да предоставя на уважаемата аудитория няколко фундаментални аргумента, които ясно доказват, че не детската градина или дори училището, са естествената среда на децата, (както ни уверява госпожа Дамянова), а тяхното собствено семейство и родители. Заедно с това искам да предложа и редица авторитетни изследвания, които недвусмислено ни водят към заключението, че институционалната грижа не е най-доброто решение за децата. (Прочети ДО КРАЯ >>>) БЛАГОДАРСТВЕНО ПИСМО ДО Г-Н ЛЮБЕН КОЗАРЕВ, СОБСТВЕНИК НА ИЗДАТЕЛСТВО ИЗТОК-ЗАПАД И ДОСЕГАШЕН ИЗДАТЕЛ НА СП. ИДЕИ Поради задълбочаването на икономическата криза и опасността от пълен финансов, икономически и материален банкрут на издателя на философското списание ИДЕИ, именно моя милост, съм

принуден да променя досегашната си стратегия за издаване на списанието. Решавам, за да съхраня все пак изданието, да премина на т.н. "дигитален печат", който, макар че е по-скъп (всяка книжка ще струва около поне три пъти повече в сравнение с офсетовия печат), но има едно предимство: възможно е да се издава по-малък тираж, да се правят допечатки, т.е. стратегията на издателя да е по-гъвкава.

Тия дни подготвям за печат новата, последна за тази година книжка на списанието. В тази връзка реших да напиша следното писмо до г-н Любен Козарев, управляващ собственик на издателство ИЗТОК-ЗАПАД, в чиято печатница досега беше отпечатвано списание ИДЕИ: Уважаеми господин Козарев, Дойде време за излизането на третата за тази година и 10-та от основаването през 2009 г. книжка на философското списание ИДЕИ. До този момент списанието беше печатано в твоята печатница при изключително благоприятни условия, за което искам най-искрено да ти благодаря: без твоята подкрепа списанието съвсем нямаше да издържи да просъществува цели 4 години! Но поради задълбочаването на икономическата криза, влошаването на конюнктурата на печатните издания и найвече опасността от пълен финансов, икономически и материален банкрут на издателя на философското списание ИДЕИ, именно моя милост, съм принуден да измисля нещо, та списанието все пак да оцелее. От известно време мои сътрудници в списването на списанието ме увещават да преминем на т.н. "дигитален печат", който позволява списанието да излиза във всякакъв, включително и много малък тираж; вярно, поне три пъти се оскъпява всяка една отделна книжка, но пък при рязко свиване на тиража разходите ще станат що-годе поносими.

34 Това е една временна мярка, която съм склонен да приема именно с оглед спасяването на списанието. Докато трае кризата ще го издаваме в един съвсем бутиков тираж, колкото да има за библиотеките, за абонатите и за най-горещите му фенове, почти без възможност за свободно разпространение по книжарниците. С това писмо искам да те уведомя за промяната, да ти благодаря за досегашната ни съвместна работа и за подкрепата; моля те да не приемаш преминаването към друг вид печат като недоверие към теб или твоята печатница. Да се надяваме, скоро пак ще дойде едно по-добро време, в което отново да можем да си позволим издаването на списанието в един по-достоен тираж и тогава пак ще те помоля ти да го печаташ. А дотогава трябва някак да се издържи. Не ми се ще да загине списание ИДЕИ, това наше общо и свидно отроче, затова се принуждавам, за да го спася, да възприема такава една принудителна мярка по отношение на начина на издаването му и на тиража. Благодаря ти за всичко, което направи за списание ИДЕИ! Като философ си позволявам, използвайки случая, да ти благодаря също за всичко, което правиш с издателство ИЗТОК-ЗАПАД - за издаването на най-стойностни книги, имащи огромно значение за развитието на духовната култура в България! Желая ти всичко добро, здраве и успехи, а също така и вдъхновено посрещане на Рождество Христово! С уважение: Ангел Грънчаров ДА ОБЕДИНЯВАМЕ СИЛИТЕ СИ В БОРБАТА СРЕЩУ РУСКИЯ ИМПЕРИАЛИЗЪМ, НАСТЪПВАЩ ТАКА АГРЕСИВНО В СТРАНИТЕ ОТ ИЗТОЧНА ЕВРОПА декември 18, 2012

Украйна е голяма и велика за нашите, за българските мащаби страна: равностойна е по мащаб на Франция, Англия и дори Германия. Разбира се, Украйна е много пострадала от комунизма и е толкова дълго унижавана от руския империализъм страна. От известно време поддържам връзка с украински журналист, представител на демократичното направление, който периодично ми задава интересни и важни въпроси и публикува отговорите ми в украински сайтове. Установихме чудесни отно-

шения. Позволявам си в тази връзка да публикувам в блога последните ни писма, обменени по повод на публикацията на мое интервю в украински сайт по въпроси на г-н Каспрук; публикувам всичко на руски език, ако някой се затруднява с превода, можем да преведем по-късно на български дадените по-трудни абзаци: Добрый день, уважаемый господин Грънчаров! Интервью вышло на сайте «Украинского тыжня». Большое Вам спасибо за него. Для нас, в Украине, очень важно знать какие политические процессы происходят сегодня в братской нам Болгарии. Через несколько дней я поставлю текст интервью и на сайте «Политикантроп». Еще раз Вам большое спасибо! С уважением, Виктор Каспрук Здравствуйте, уважаемый господин Каспрук, Не за что благодарить мне, а я тоже Вам благодарный за перевод и публикацию интервью; я рад, что точка зрения, которая учитывает правду, получила таким образом какую-то популярность в Украине, а тем самым и у нас, в Болгария. Для меня как философа самое важное это работать за то, чтобы истина получила свой реванш. А у нас, увы, ложь в медиях стала уже нетерпимой. Потому и я пишу свой блог: я не могу терпеть лжецов. Надеюсь, после опубликования интервью я уже можно его опубликовать на русском в своем блоге? Мне очень приятно если мог чемто, примерно этим интервью помочь демократических и национально-ответственных политических сил Украины, братья по судьбе наших болгарских демократов, к которым я числюсь. С поздрав: Ангел Грънчаров Добрый день, уважаемый господин Грънчаров! Еще раз Вам большое спасибо! Конечно, после публикации в «Украинском тыжне» Вы можете публиковать интервью в себя на блоге. Я немного позже опубликую его у себя на блоге и в «Политикантропе». Для нас, в Украине, очень важно, что в нас есть в Болгарии единомышленники, которые видят путь наших стран в Европе. Благодаря Вам мы все тут в Украине узнали, какой в действительности есть ситуация в Болгарии. И нам нужно объединять свои усилия в борьбе с русским империализмом, который наступает на наши страны. С уважением, Виктор Каспрук

БЪЛГАРСКИ ЕВРОДЕПУТАТИ-КОМУНИСТИ ОСЪЩЕСТВИХА, ПО ЗАПОВЕД ОТ КРЕМЪЛ, БРИЛЯНТНА АКЦИЯ ПО ВСЯВАНЕ НА РАЗДОР СРЕД ДЕМОКРАТИЧНИТЕ СИЛИ НА УКРАЙНА декември 18, 2012

Под заглавие Болгарський експерт: поправку про «Свободу» у резолюції Європарламенту пролобіювали проросійські сили влиятелният украински сайт Тиждень.ua публикува интервю с моя милост, в което коментирам подлата роля, играна от, с извинение, “българските” евродепутатите-комунисти по отношение на Украйна, които, изпълнявайки внушена им от техните господари от Москва задача, направиха нужното, за да всеят раздор в национално-отговорните политически сили на тази така изстрадала от руския комунизъм бивша съветска република. Дадох интервюто на руски език, който все пак у нас е по-популярен от украинския, тъй че съвсем скоро ще публикувам в главния си и също така в рускоезичния си блог оригинална версия на интервюто. А ето сега малък откъс от него, за да усетите как то звучи на твърде симпатичния и мелодичен език на този братски нам народ: Філософ і публіцист Анґел Ґринчаров розповів Тиждень.ua про те, як діють у Болгарії та Європарламенті проро-сійські політсили, удаючи з себе партії соціалістичного спрямування Тиждень.ua: Пане Ґринчаров, останнім часом в Україні дуже зацікавилися особистістю депутата Європарламенту Крістіана Вігеніна (група Прогресивного альянсу соціалістів та демократів, Болгарія. – Ред.). Цей інтерес обумовлений тим, що Європарламент закликав демократичні сили України не співпрацювати з партією «Свобода». Від-повідна поправка Крістіана Вігеніна до проекту резолюції щодо ситуації в Україні дістала підтримку більшості євродепутатів. А сам Вігенін запропонував доповнити текст резолюції щодо України словами: «(Європарламент) стурбований зростанням націоналістичних настроїв в Україні, вираженому в підтримці партії «Свобода». Хто такий Крістіан Вігенін?

35 Крістіан Вігенін – це болгарський комуніст, інакше кажучи, псевдосоціаліст, а також і псевдоболгарський, тому що у так званих болгарських соціалістів нічого болгарського немає, вони не роблять нічого іншого, крім як обслуговують російські імперські інтереси. Їх ми за це називаємо «рубладжіямі», маючи на увазі те, що задля російських рублів вони готові продати все. Варто звернути увагу на те, що нещодавно один із лідерів БСП, колишньої БКП, Івайло Калфін, він же кандидат у президенти від болгарської БСП на президентських виборах 2011 року, а також і євродепутат від БСП, сказав фразу, котра повністю розкриває внутрішню суть і природу болгарських «комуністів-соціалістів»: «Болгарський патріотизм можна міряти любов’ю до Росії» (!). Тож є всі підстави вважати, що Вігенін не болгарський, а по суті російський комуніст, знаряддя російського імперіалізму. Ми таких у Болгарії називаємо «руско мекере», «мекере» – це турецьке слово, що означає догідливий прислужник, мерзенний, огидний і брудний раб і слуга, у цьому випадку – російського імперіалізму. Не можна вірити у те, що болгарські комуністи змінилися. Ні, це неправда. Вони є такими, якими були завжди. А саме: зрадниками болгарських національних інтересів, і більше вони не роблять нічого, лише обслуговують російські імперські інтереси в Болгарії. (Прочети ДО КРАЯ >>> в блога) СТУДЪТ 17 декември 2012, понеделник

Най-страшното нещо през зимата на нашите географски ширини е студът. Не че студът е толкова силен, а понеже бедността ни е толкова голяма – и затова мнозина, в това число и моя милост, не можем да си позволим да се отопляваме през зимата. И мръзнем. Ето, пиша сега това, увит в в кожи и одеала, с шал и шапка – и пак треперя от студ. И така минават зимите ми не от вчера, не заради тази или онази "криза", а от много години. Цяло лято треперя само при мисълта за това какво ме чака през зимата. Да, съвсем не мога да си позволя да се отоплявам. Изборът е: или ще ядеш, или ще стоиш на топло. Явно не само аз

съм принуден да правя тоя избор. Аз, между другото, съм български учител. Живея с мизерна заплата, която обаче, оказва се, на фона на това, което напоследък получават хората с други професии, дори изглеждала, представете си, "тлъста". Въпреки това моето семейство, състоящо се от синстудент и съпруга безработна учителка, стои на студено през цялата зима. В найжестоките студове си позволяваме да отопляваме една стая, което ни излиза на носа: после през цялата година не можем да стабилизираме семейния бюджет. Защо пиша това ли? Ще ви кажа. Откак се помня зимата ми минава в безнадеждни битки със сковаващия всичко студ. Какво ли не съм мислил да изобретя, за да победя студа, и не мога с нищо да подроня тиранията му. Като млад учител в Своге (където "Партията" ме прати по разпределение!) навремето умирах от студ на един таван (таванска стаичка), където живеех под наем. Заплатата ми в ерата на комунизмо-социализма беше 155 лева (без данъците). За квартира давах 40 лева. С останалите трябваше да преживявам. И да си купувам книги, които са моята голяма страст. И да ходя понякога на театър или на концерт в София. И да пътувам, понеже често си пътувах до моя роден град, до родителите ми. И да черпя момичетата ми се налагаше от мизерната социалистическа заплата. И също така някак си да се прехранвам. Ядях предимно наденица "кучешко наслаждение", проклета да е! Пълна мизерия! Когато Кеворкян или Карбовски ви лъжат колко добре се е живяло при комунизма, напсувайте тия безсрамни лъжци! Няма такова нещо. Мизерията, от която не можем да се отървем още, ни е безценен подарък от тоя същия комунизъм. Та как в ония условия да съм могъл да се отоплявам в безжалостния свогенски студ?! Пълен кошмар преживях на онзи таван, никога няма да го забравя. Връщах се от работа и трябваше да лягам в леглото, покрит презглава не просто с юргани, а дори с един... дюшек! Да, бях взел от хазяина допълнителен дюшек, с него се покривах презглава. Правех си нещо като колиба в леглото! Вътре прекарвах нощната лампа и четях като идиот! Ту спях, ту четях. Така минаваше предимно денонощието ми в злия свогенски студ. Помня, че много внимавах да не оставя вода в някое шише, щото за нищо време водата замръзваше. И когато пък в един момент започна т.н. "режим на тока" в ерата на "гениалния Тодор Живков" (според лъжльовците Кеворкян и Карбовски!), т.е. пускаха тока за час, а после три часа го нямаше, тогава посред зима напуснах работата си в Своге и избягах – за да не умра от студ. Така написах и в молбата си за напускане: причината да напусна е за да не умря от студ! Върнах се в Долна баня и Бог се смили, та намерих един добър човек, дирек-

тор на училище в град Костенец, който ме приюти за няколко месеца на работа. Родих се тогава, живеех на топло в къщи, печката на дърва уютно бумтеше, пътувах с автобус до работата, бях възпитател в началния курс (!), приятно ми беше с дечицата, черпех ги с разни лакомства и прочие. През пролетта реших да се явявам на конкурс за асистент по философия в някой университет, е, явих се, спечелих конкурса и станах асистент в Пловдивския университет. Това е било в 1985 г., есента. И директно се озовах пак в... студа! Умрях през тази зима от студ в една квартирка, тя струваше значително повече – 70 лева наема. Заплата като асистент: цели 220 лева. Салам кучешко наслаждение пак трябва да е струвал 3-4 лева, не помня. Трябваше да се отоплявам с една нафтова печка, ала нафтата беше скъпа и затова пак си приложих своята методика: покрит през глава с юрган да чета и да се опитвам да се сгрея от собствения си дъх. На следващата година се ожених, жена ми беше студентка, без доходи, правете си сами сметката как сме живели с една заплата, а когато скоро се роди и детето ни, кошмарът стана пълен. Ако не яха бабите, които ни пращаха от село колети, за да не умрем от глад, вече мен нямаше да ме има, та и вие щяхте да сте щастливи, щото нямаше да ви се налага да четете глупостите, които пиша всеки ден. Както и да е. Оцелях някак в кошмарите и на Лукановата, и на Жанвиденовата зими. Какви студове брахме в тия люти зими нямам думи да опиша. Пълен ад! Стояхме сутрин на опашките в 3-4 часа, в арктическия студ, за да можем да купим млеко и хляб на децата си – когато магазинът отвори към 8 часа. Ако не мръзнеш на опашката, няма да ядат децата ти, избирай! Ето заради тия идиотщини на комунизма аз никога няма ду простя! Заради студа, който съм преживял, заради униженията, заради кошмарите, никога няма да му простя и винаги ще го проклинам! Проклет да е! Затуй, драги младежи, не слушайте дебелака Карбовски как мазно ви лъже за това колко хубаво сме били живели при комунизма! Тоя лъжльо лъже така, щото му плащат да лъже – за да ви прави на идиоти. Загряхте ли сега защо лъже? Нему му трябват пари, за да живеят децата му на топло (ако изобщо има деца), за да плюска той самият, ето затова и лъже. Тока стават работите е нас: който си продаде душата на дявола стои на топло земно време. Който иска да е честен – трепери като мен от студ и пише с премръзнали пръсти своите сутрешни опуси. Това е положението. Студът не се търпи, май трябва да приключвам. Пък и трябва да бързам за работа, че ако закъснея, като едното нищо ще ме уволнят. И тогава направо трябва да излизам навън в снега, да лягам като куче в него и да чакам смъртта да ме отнесе в чудните селения на мъртвите, където, каз-

36 ват, студ не се усеща. А пък в ада направо е горещо, ех, колко хубаво е на нещастниците, дето се пържат в ада! Поне не им е студено. Е, вярно, има отдели в ада, където има адски студ, знам това. Дано на мен не се падне да съм в тия отдели, че това вече ще е прекалено. Цял живот като български "ентелектуалец" умирах от студ приживе, а и като умра пак студ, не, това изобщо не е справедливо!!! Нека Карбовски и Кеворкян да пратят в адския студ, да разберат какво е, а пък аз искам да се варя на топло в казана! Те това искам. За това си мечтая. За топлото на ада! Замръзнаха ми пръстите! Хубав ден ви желая! Желая ви да ви е топло! Да се похваля обаче: на мен на работата ми поне е топло, за което да кажа сполай на началството! И аз да похваля началството си, дето ни осигури централно парно, всички го хвалят, само аз не съм го похвалил, е, хваля го и аз! Аз също много се радвам на това парно, щото все премрял от студ се довличам до училището. Благодаря ти, мила държавна бюрокрацио, много за парното, благодаря ти, че намери пари да ни прокараш централно парно! ИЗРЕЧЕНО И НАПИСАНО ОТ УИЛИАМ ШЕКСПИР 17 декември 2012, понеделник

приготвиш да умреш, когато те умират, и да живееш, когато те живеят. Отчаянието е опият, то докарва съзнанието до безразличие. Стремете се към съвършенство – и без това няма да го постигнете. Ако ти дадат разчертана хартия, пиши накриво.

Човек е свършил, превърнал се е в жив мъртвец не когато престане да обича, а да мрази. Омразата съхранява, в нея, в нейния химически състав, е заложено "тайнството" на живота. Не случайно тя си остава най-могъщият стимулатор, изнамерен някога, при това добре понасян от всеки организъм, дори от най-изнемощелия. Да, остарял съм. Ето ме, отпуснат в някой стол, затънал до шия в живота си, седя и не вярвам в нищо... ... Никога не искай да знаеш толкова много. Колкото по-малко знаеш, толкова по-просто живееш. Знанието те прави свободен, но нещастен.

... Има звезди, които още светят, всяка нощ, макар да са се пръснали преди десетки хиляди години! Който е бил сред бурята, не знае какво да прави с една електростатична машина. Проклета да е бурята!

Без сетива няма чувства. Ако се смееш, когато другите се смеят и плачеш, когато другите плачат, тогава трябва да се

Цена: 5 лв. Поръчки: на КОНТАКТИ РАЗСЪЖДЕНИЕ ЗА ТОВА КОЕ И ДОБРО И КОЕ Е ЗЛО ЗА БЪЛГАРИЯ

Познанието е антихуманно, то има свойството да отчуждава.

Наивната душа още не е разядена от скептицизъм и свръхинтелигентност...

Да бъдеш цивилизован означава да имаш сложни нужди. А човек, когато е напълно завършен, не трябва да има нужда от нищо.

КНИЖКАТА ""НАРОДНИЯТ СЪД" НАД "ЗЛОДЕЯ ГРЪНЧАРОВ"" ИЗЛЕЗЕ КАТО ПРИЛОЖЕНИЕ НА В-К ГРАЖДАНИНЪ

Ако бях това, което исках, щях да мечтая да бъда това, което съм.

Единствен глупавият побеждава в живота; умният вижда твърде много пречки и се разколебава още преди да започне...

Ужасно е да бъдеш цивилизован: защото когато стигнеш до края на света няма да има с какво да облекчиш ужаса от самотата.

ЗАБЕЛЕЖКА: Взаимствах цитатите от ТУК.

Светлината не сияе сред светлина, сияе само в тъмнина. Наздраве за тъмнината! Само нещастният познава щастието. Щастливият е манекен на жизнеността. Той само я показва, не я притежава. Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно. Лудият си мисли, че е мъдрец, а мъдрецът си признава, че е луд!

Тази сутрин счетох за нужно да публикувам във Фейсбук следната реплика, който ми се ще да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, поради което го публикувам и тук, в своя блог: Работата става твърде напечена, ето, скоро влизаме в изборната година – и затова всички ченгета от ДС са мобилизирани за да агитират за Боко, за комунистите, за който и да е, само и само обаче да ни накарат да гласуваме против Костов и против автентичните десни демократи. Ето, току-що попаднах на словоизлиянията по един ТВ канал на ченгето Георги Марков, изиграло доста фатална роля за катастрофата на българската демокрация, каквато роля изиграха и другите му събратя-ченгета (да не ги изброявам сега, всички знаем кои са). Та същият този Георги Марков (не историкът, не професорът-академик, а другият) удари едно рамо на Боко Борисов, като се опита да ни убеди, че требвало било да гласуваме догодина за Боко, щото, представяте ли си, нямало за кой друг десен да гласуваме! Боко бил “десен”, сфащате ли подигравката, мили ми наивници? Та в тая връзка нека всичко онова, що има поне малко акълец в главата, да си направи нужния извод; а моят извод е: аз винаги ще правя обратното на това, което ме съветват да правя продажните ченгета от ДС, именно, ще гласувам за “лошия” Костов! Щом за ченгетата “добри” са Боко, Дмитрич, Гоце, Доган, Сидеровчо, Янета разни и прочие гнус и сган, то аз в такъв случай нямам друг избор освен да гласувам за “лошия” Костов! Както съм правил и досега де… Щом Костов е толкова лош за злите и подли ченгета, които ни донесоха и стовариха толкова беди на главата, той е добър за

37 България; толкова е просто това, нима не го сфащате още?! Много е зле оня, който даже и това не може да схване… тъй че ефектът на старанията на ченгетата е винаги бумерангов. Питам се: нима са толкова прости тия, дето им дават поръчките, та си хвърлят и трошат нахалост парите?! Това написах там, във Фейсбук. На друго място в Мрежата намерих още две становища по същия проблем, които също копирам и тук: Kractio Chobanov каза: Ивaн Kocтoв не отстрелваше лисици по време на големи човeшки трагедии, по време на траур за България. Той не се настани в апартамент, дарен от Манджуков. Той не общуваше с мафиоти-олигарси и не седеще на една трапеза с тях. Той срита турското мекере и хайдук Доган в ъгъла, където му е мястото. Притисна Илия Павлов. Изрита от България руски мафиоти (Чьорни) и турска дипломатка, която агитираше в смесените райони. Не прие и американските самолети, нито пък допусна в България 15 000 шиптърибежанци (косовски албанци). Той не допусна руски самолети над България по време на войната в Сърбия. Остана да си живее в къщата, строена преди 40 години. Няма хотели, молове и яхти. Не се търкаля с любовници, прикривайки се зад президентски секретни мисии. Всичко това не му простиха и затова хвърлиха баснословни суми да го сатанизират. И сега какво? По-добре ли ви е като ви управлява мафиот?

Vasil Petrov Nedelchev каза: Погледнато реално Костов в момента сякаш е незначителна политическа фигура. Защо толкова се страхуват от него останалите политици? Защото ако той бъде отново Премиер мамата им ще разкатае на тези джуджета. От нас зависи да се случи това, то може да стане на изборите… Клуб или Орден трябва да е организацията АРИСТОКРАТИ НА ДУХА?

16 декември 2012, неделя Мина почти месец от момента, в който написах и публикувах ето този текст: Нещо като "манифест" с апел за учредяване на Клуб АРИСТОКРАТИ НА ДУХА. Разбира се, тя беше приета, както и подобава за нещо наистина ново и оригинално, с гробно мълчание, с пълна тишина. Което за мен е знак, че наистина идеята си заслужава, че наистина е безценна. Малцина бяха ония, които някак реагираха и откликнаха, което по косвен път показва, че инициативата за основаване на такъв клуб е толкова по-необходима. Тази нощ съм получил съобщение от един човек, който живее в

Израел, понеже не съм го питал да публикувам кореспонденцията ни, ще запазя неговото инкогнито. Ето какво си казахме като начало:

D.M. каза: Добър вечер (или, може би, вече, утро), г-н Грънчаров! Преди всичкото, благодаря Ви, че сте приел моята покана за приятелство във Фейсбука! Като че ли отдавва сме запознати и странно е, че двама сме държим на едната и същата идеология и не сме още приятели! Днес, като съм видял вашето NB в дневника Ви за аристократия на духа, за пореден път съм се зарадвал, че не съм самотен с тази идея. Много пъти съм вече мислил за това, че с народът, с цялото ми уважение, не може да управлява сам със себе си, за това необходима е аристократия и то аристократия на духа – наистина благородни хора! За разлика от Вас пък аз не мисля, че това трябва да бъде Клуб, а повече следва да прилича на Орден (нещо като рицарските ордени) и основната му идея да бъде възпитание на аристократия. Като при приемането на кандидатите ще се вземе предвид и генеологията: какво са направили в областта на духа и благородство прародителите им. Каквото се отнася за парите, не мисля, че задължително трябва да бъдат богати хора, обаче такова съобщество може и да помогне на благородни хора да забогатеят, нали? Това е в общият план което съм мислил. Понеже нямам много время да пиша, щото на работа съм, на нощната смяна. Всичко хубаво! Д. Ангел Грънчаров каза: Здравейте, г-н M., благодаря Ви за съобщението, много се радвам, че имаме такава близост в разбиранията и ценностите! Това е една добра основа за истинско приятелство. Сега виждам съобщението Ви, нощес не съм го забелязал, сега и отговарям. Вие сте първият, който реагира на тази идея, ако изключим един студент, който сякаш ме разбра и дори подкрепи, а после изчезна, сякаш уплашен от нещо Аз възприемам Вашето разбиране, че организацията трябва да е нещо като Орден, а не просто

като Клуб, това може да се преосмисли и коригира. Важното е да се намерят хора, които имат подобни идеи, които да приемат присърце самата инициатива. Много се съмнявам, ала все пак имам някаква надежда, че ще се намерят такива хора и сред нас, българите. Прочее, една такава организация може да бъде и международна, защото духът не знае граници. Аз също съм доста зает човек, но винаги ще намеря време и за тази идея за аристократите на духа, защото я смятам за хубава и ценна, за потребна най-вече. Добре сте го казал, трябва и генетически, генеалогически да се търсят корените на автентичните духовни аристократи. Духът се пренася като нещо най-свидно и в рода. Той има и история в някакъв смисъл, въпреки, че е причастен на вечността. Тъй че ще ми е приятно да поддържаме връзка и да се помъчим заедно да направим нещо реално. Да не си останем само до фазата на добрите намерения - и толкоз. Както обикновено става у нас, имам предвид в България. На приказките сме добри, но като опре работата до правене, всичко замира... Всичко добро Ви желая! Пишете пак! Бъдете здрав! ВЪПРОСИТЕ ОТ ИНТЕРВЮТО С МЕН НА ЕДНА УКРАИНСКА МЕДИЯ декември 15, 2012

Снощи получих писмо от г-н Виктор Каспрук, журналист от Украйна, който ми зададе няколко въпроса в спешен порядък, които смята да публикува като интервю; ето, днес ми се наложи да поработя и да му отговоря на въпросите; ще публикувам цялото интервю след като то излезе в Украйна; а ето сега самото писмо с поставените ми въпроси: Добрый день, господин Грънчаров! У нас опять к Вам большая просьба. Я пишу сейчас статью в журнал «Украинский тыждень» о том, что Европарламент призвал демократические силы Украины не сотрудничать с партией «Свобода». Соответствующая поправка депутата Кристиана Вигенина (группа Прогрессивного Альянса социалистов и демократов, Болгария) к проекту резолюции относительно ситуации

38 в Украине получила поддержку большинства депутатов. А сам Вигенин предложил дополнить текст резолюции по Украине словами: «(Европарламент) обеспокоен ростом националистических настроений в Украине, выраженном в поддержке партии «Свобода», которая, в результате, является одной из двух новых партий, которые вошли в Верховную Раду». Не могли бы Вы ответить на несколько вопросов: 1. Кто такой Кристиан Вигенин?

2. Почему он так обеспокоен тем, что в украинский парламент прошли национально настроенные политические силы?

3. Почему он так явно лоббировал этот пункт?

4. Не имеет ли он тесных связей с пропутинской и пророссийской правящей сейчас в Украине Партией Регионов?

5. Нет ли у него тесных связей с Россией?

6. Почему группа Прогрессивного Альянса социалистов и демократов так явно подыгрывает пророссийской Партии регионов в Украине?

7. Какие у Прогрессивного Альянса социалистов и демократов для этого причины? Если Ваши ответы будут подробные, то мы поставим их как интервью с Вами. Очень прошу Вас помочь нам. Мне нужно подать этом материал в понедельник утром. Если можно, если бы я получил Ваши ответы в воскресение утром, то за день я бы их успел перевести на украинский язык. С уважением, Виктор ПРОТИВОРЕЧИЕТО ВОДИ НАПРЕД – И НОВОТО СЕ РАЖДА В БОРБА И МЪКИ...

15 декември 2012, събота

Думите в заглавието ("Противоречието води напред") са фрагмент от една мисъл на Хегел, а пък дори Аристотел е писал, че "Всичко в живота произлиза от борба". Затуй илюзорната "пълна хармония", "абсолютното съгласие" без никакви различия и противоречия всъщност е по-

добно на мъртвило. Това са най-прости, азбучни истини на философията, пък и дори не толкова на нея, а на обикновения здрав разсъдък. За щастие ние, хората, няма как да започнем да мислим еднакво, да виждаме нещата по един и същ начин, всичко да оценяваме отново еднакво, да имаме съвсем еднакви разбирания, убеждения, вкусове и пр. Различията между нас, хората, са най-естественото нещо на този свят – и в този живот. Затова от тях не бива да се плашим, напротив, трябва да ги приветстваме. Затова да се правим на скандализирани, че някой си мисли различно от нас е твърде глупава работа; трябва да се радваме когато по един и същ въпрос се появят различни мнения и разбирания, понеже едва тогава, на тази основа, може да се появи смислена дискусия или диалог, в който да се открои най-доброто решение на проблемите. Наопаки на това, а именно когато в една общност цари "единомислието", което, няма как, обикновено се основава на фелдфебелското правило "Началството никога не греши!", то тогава рискът от вземането все на погрешни решения е огромен, непрекъснато съществуващ. Когато си член на някаква общност, склонна към "пълното съгласие" и "липсата на съществени противоречия", тогава си поставен в коварна ситуация: даже и да имаш някакви съмнения в правилността на предлаганите решения, си изкушен да ги потиснеш, само и само да не се окаже, че ако дръзнеш да спориш и да критикуваш, ще се превърнеш в "критикар", в "черна овца", в "трън в очите" най-вече на началството и т.н. Заразата на конформизма е подобна на смърт за общностите, застрашени от проказата на единомислието. Такива общности са нежизнеспособни, в тях цари авторитаризъм, "единоначалие", подлизурство, в тях преуспяват в кариерата най-посредствените и направо некадърните, щото отколе се знае, че кадърният човек трудно може да бъде удържан да не мисли различно, да не критикува, сиреч, да бъде заставен да си мълчи, да се подмазва, да угодничи и пр. Ето затова е така решаваща и дори съдбовна ролята на мениджъра, на ръководителя, на управителя или собственика на дадена фирма или организация. Неоспорим факт е, че у нас съзнанията са оковани във веригите на твърде стари, демодирали представи, плод на преживяното унизително време на комунизма, които са във фундаментално противоречие с изискванията на съвременния живот. В който стожерът, около който всичко се върти, е свободната, суверенна личност и нейната инициатива, правото й на иновации, на различност, дори правото й на грешки. По моя преценка ние, българите, затова все още нямаме видими, значими, сериозни постижения по пътя на свободния живот и на инициативата на суверенните собственици: понеже не сме

повярвали в самите себе си, понеже в мнозинството си сме предимно малодушни страхливци и бездейни мърморковци. Да не говорим за това каква е атмосферата в организациите, които пък са под монополната власт и разпореждането на държавата, сиреч, на държавната бюрокрация. Такава една изцяло капсулирана и мухлясала от комунизъм сфера е сферата на държавното образование, е сферата на българското училище (включително и университетът). Тук никаква съществена, принципна реформа не беше направена; нашите училища са нещо като резерват на комунизъм, в който всичко е подчинено на принципите на т.н. "демократически централизъм": министърът и чиновническата напаст около него имат абсолютната власт (те олицетворяват догмата "Партията никога не греши!"), а пък във всяка отделна образователна структура, във всяко учреждение, във всяко училище директорът (с кохортата си от верни подлизурковци) е абсолютен властелин или диктатор, който си прави каквото му скимне. Ден първи на демокрацията, именно 10 ноември 1989 година още не е дошъл за българско образование и училище - и няма надежда скоро да дойде, в светлината на новия, пореден "суперреформаторски" закон за образованието, който Парламентът тия дни приема. Този закон е направен по вкуса на всевластната бюрокрация и с приемането му ще бъде погребана всяка надежда за някаква съществена промяна, камо ли пък за поврат в тази най-важна сфера от живота на обществото, където се "кове" интелектуалният, човешкият, личностният ресурс и потенциал на нацията и страната. Аз от 30 години работя с сферата на българското образование, работил съм и в гимназиалната, и в университетска му степен, поради това имам богати наблюдения за истинската, за действителната ситуация в нея, която оценявам като катастрофална, уподобявам я на агония, на предсмъртни мъки и терзания. Много съм писал и говорил за абсурдите на българската образователна система, на българското училище, за злотворния дух на разложение в него, за това, че допускаме нещо непростимо: погубваме силите, дарбите, потенциала на младежта, бъдещето на нацията ни. Три книги написах напоследък за образованието, за катастрофата в него и за все още съществуващите шансове нещата да се променят, но не козметично, а истински, та да излезем най-после от тресавището, та да стъпим на здрава почва, та да тръгнем напред, влизайки в синхрон с потребностите на времето и на съвременния свят. Първата ми книга носи заглавието ИДЕИ за една нова философия и стратегия на образованието в България и в нея, както показва заглавието, разглеждам най-фундаменталните и съдбовни въпроси на българското образование; втората е посветена на университетското образование и носи заглави-

39 ето ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, с подзаглавие Що е академичност и доколко тя вирее у нас?, а третата разглежда проблеми на българското училище и е озаглавена НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (подзаглавието й е Есета за освобождаващото образование. Сега подготвям четвърта книга все по тия проблеми, която се нарича (засега и условно) ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ФИЛОСОФ-БУНТАР и в нея описвам превратностите на борбата, която водя за демократизацията на училищния живот в едно конкретно училище, училището, в което работя, именно ПГЕЕ в Пловдив. Но да се върна на подетото вече разсъждение, да опитам да го продължа и доведа до мисълта, която искам непременно да изразя тази сутрин. Ще бъда директен. Идеята ми е тази: добрият училищен мениджър (директор), който обаче не е продукт на командно-административната система, който не е сляпа жертва на господстващите стереотипи и манталитет, който е ръководител от либерален, демократичен, неавторитарен тип, е същинска рядкост в нашите условия – и е обречен, поради действащия безжалостен механизъм на системата (т.н. "порядки") на неминуем провал, на низвергване; такива директори, ако (и доколкото) ги има, са нещо като "бели лястовици" в сговорното директорско ято, състоящо се все от хищни птици, именно ястреби, соколи, орли, кондори и не знам си какви още от жестоки по-жестоки пернати. Аз познавам един такъв директор, който през цялото лято на 2012 г. водихме тежка борба за неуволнението му, понеже той беше предизвикал гнева на висшестоящото началство: става дума за директора на Спортното училище "Олимпиец" в Перник гн Райчо Радев, философ по образование и призвание. Познавам, и то добре, още един такъв ръководител – и това е доскорошният директор на училището, в което все още работя, именно инж. Венелин Паунов. Аз много съм писал за този без преувеличение велик човек, отдал целия си живот на българското образование – и на преуспяването на бившия, но така знаменит "Техникум по електроника и електротехника" в Пловдив, сега наричащ се с безизразното "ПГЕЕ". Г-н Паунов вече не е ръководител на нашето елитно училище, той биде пенсиониран. Този човек, владеещ до съвършенство изкуството на управлението на такива фини човешки общности, беше успял да създаде такава човечна атмосфера в училището, че всички, и учители, и ученици, и целия персонал работеха с вдъхновение – отдавайки всичките си сили на нелекото си занимание, свързано, без преувеличение, с нещо непостижимо трудно: с ваятелството на човешките души, на човешки личности. Тогава всички успявахме да се сработим по великолепен начин – и всеки се изявяваше с най-доброто, което личността му разполага и таи. Аз лично преживях в тия

години невероятен подем на творческите си сили, предполагам, така е било и с останалите ми колеги – като съдя по отзивите им и за тях е било точно така. От това знаменито училище излизаха генерация след генерация способни, добре подготвени ученици и възпитаници, които се пръснаха по целия свят, разнасяйки славата му. Нашето образователно учреждение беше доведено до невероятни висоти, а задържането на този бляскав имидж на гимназията задължава всички нас в новите условия, в които вече имаме ново и то, трябва да признаем, твърде неопитно в така сложната дейност ръководство. Ето в тази връзка ми се ще да кажа нещо важно. Аз от доста време, вече втора учебна година, имам проблеми, дори конфликти с това ръководство. Не крия това, напротив, дадох пълна гласност на случващото се. Дълбоко съм убеден, че правя голяма услуга на ръководството, изтъквайки негови грешки или принципно погрешни виждания или подходи. Смятам, че мой дълг е да не си затварям очите когато виждам грешките, защото един загрижен за бъдещето на организацията служител би следвало да рискува и да приеме някои (временни) неудобства, щом съзнава, че ръководството, ако не бъде възпряно, би могло да донесе какви ли не, и то най-разнообразни поражения заради погрешните си разбирания. От друга страна добре съзнавам, че претенциите към ръководството, предвид неопитността му, не трябва да са прекомерни, при това трябва да са съвсем доброжелателни; за жалост, това не се получи винаги, ние често влизахме в прекалено остри спорове, аз бях наказан дисциплинарно, изобщо "сработването" ни сега-засега не провървя. Висшестоящите институции, трябва да признаем, не допринесоха с нищо за изглаждането на противоречията, които се засилиха. В резултат отиде по дяволите прекрасната атмосфера, която цареше в училището преди години; изпълзяха отнейде, неизвестно откъде, змиите на недоверието, на злобата, на завистта, на интригантството, на страха, на лукавостта, на подлизурството, на ласкателството, на самоунижението и т.н. Ситуацията, както се казва, стана "сложна", прекалено даже. Вместо проблемите да се опростяват и решават, те се усложняваха - и напрежението ескалираше. В такава обстановка даже найпростото става невъобразимо сложно, сложно до абсурдност. Психологическият климат в училището се отрови - сякаш тръбите на всички мръсни изпарения на Комбината за цветни метали, който е в Пловдивското поле, бяха докарани и инсталирани в кабинетите и коридорите на нашето училище. Всеки ден разговарям с какви ли не хора в нашата общност, а най-много разговарям с учениците. Разбира се, с учениците по проблеми на училищния живот разгова-

рям само в случаите, в които те поставят нещо, което ги вълнува. Старая се в учебно време да си върша работата добре, а не да занимавам учениците с това, което лично мен ме вълнува. Чувам какви ли не реакции, понякога и чудати. Примерно тази: вашите отношения с директорката са "лични", конфликтът ви е "личностен", постарайте се да го решите без да занимавате човечеството и обществеността с него! Аз, признавам си, не мога да разбера, нищо че съм философ, какъв смисъл има това изказване; явно много хора съвсем не разбират що е личност щом като употребяват думата в такъв един смисъл. "Личностното" съдържа в себе си всичко значимо за този човек: неговите принципи, убеждения, виждания, ценности; как тогава едни такива противоречия да са "личностни" в смисъл, че касаят нашите "суетни субективности", нашите капризи това ли се има предвид под "личностно"?! Истински значимото за нас, човеците, винаги има една личностна форма на съществуване и изявяване. Трябва да отхвърлим марксистко-комунистическата догма, че "личностното" е несъщественото у човека, а пък социалното било "най-същественото"; да имат много здраве от мен комунисто-марксистите, но истината точно обратна на това, което им се чини: личностното е истински значимото, а социалното е просто негова функция, то е производно, а не модел или калъп, по който трябва да се нагаждат самите личности. Здрава и жизнеспособна е тъкмо онази човешка общност, която е съставена от свободни, самодейни и суверенни личности, а не от сенките и призраците на комуноидната "социална монолитност" и единство. Толкова по този пункт, въпреки че може още много да се пише. Прочее, трябва книги да се четат от ония, които искат все нещо да разберат, а не всичко да си го "знаят" ей-така, без мислене и осмисляне, т.е. да си стоят под властта на разпространените догми. Тия най-основни, фундаментални и прости зависимости, които е крайно време да се осъзнаят от всеки, съм ги описал найвнимателно в книгите си. Факт е обаче, че много хора около мен ги е страх да кажат какво мислят, особено много пък ги е страх да демонстрират съпричастност с моята позиция: щото рискуват да бъдат обявени за "подривен елемент", за какъвто е обявена моята скромна персона. Това според мен не е нормално, имам предвид не е нормално толкова да ги е страх хората, щото все пак живеем в ХХI век, и то в условията на демокрация, а не живеем в средата на ХХ-я, не живеем все пак в ерата на цветущия, руменобузест комунизъм. Да, ала ето, повечето хора ги е страх. На пръсти се броят ония, които не ги е страх. Което и показва, че дегенерирахме до нивото на толкова идиотската психологическа атмосфера, която беше характерна за най-дивите времена на комунизма. Това не

40 е добър атестат за нашия ръководител, имам предвид новата директорка на ПГЕЕПловдив г-жа Стоянка Анастасова. Аз вчера писах, че в момента в училището се провежда "подписка", предполагам, инициирана от самото ръководство, в която се осъжда "някакъв злостен неидентифициран философски субект" (наистина нещо такова е написано за моя милост, без да се споменава името ми, имах възможността вчера да го зърна за миг в самата подписка, която вече е събрала доста подписи!), крайно вреден за училището, който всеки ден "плюе" и "храчи" по него и "уронва" престижа му. Подписката има за цел да декларира постиженията на новото ръководство и дава шанс на всеки служител да покаже верноподаническите си чувства към директорката, което, няма как, един ден ще даде благотворно влияние върху повишаването на цифровото изражение на сумата, която съответният индивид, да речем, ще получи от т.н. "диференцирано заплащане". Вчера дори имах неочаквания шанс да получа разяснение за позицията на инициаторите на подписката директно от устата на една от главните й инициаторки. Разбрах, че тия хора били твърде загрижени за бъдещето на училището, страхуват се да не би да падне неговото реноме; установих съществуването на близост с тях, щото аз също много се боя от това и крайно съм загрижен за съхраняването на наистина високия имидж на нашето знаменито училище. Те се борели за това, и аз се боря за това, всеки, разбира се, по своя си начин. Да, ама моя начин бил вреден, аз пък не мисля така: като придавам обществена гласност на съществуващите проблеми и като пиша всеки ден за перипетиите на борбата за демократизация на училищния живот аз смятам, че нашето училище със самото това застава в авангарда на общонационалната битка за коренни промени в българското образование, т.е. по този начин ние утвърждаваме толкова високия престиж и имидж на знаменитото ни училище. Не е шега: да сме едни от първите, които на дело, съвсем практически, са успели да се демократизират, да заживеят един пълноценен живот, да решат тежките проблеми с немотивираността на учениците за учене, лошата дисциплина и пр., което неминуемо още повече ще повиши качеството на образователната услуга, която оказваме на младите, а най-вече ще даде мощен тласък върху тяхното автентично личностно израстване и укрепване. Така мисля аз, опонентите ми мислят иначе: сакън, да не се разбере в обществото, че имаме проблеми, щото тогава хората кой знае какво ще си помислят – и току-виж, "сами ще отрежем клона, на който седим"! Аз пък мисля иначе, а именно, че ний не сме маймуни, та толкова да мислим за някакъв си презрян клон, на който сме били седели; аз си мисля, че ний сме хора,

а като хора и човеци би следвало да не мислим за клоните, а за това как да стъпим здраво с краката си на грешната земя и да поведем люта битка за собственото си поправяне, щото не вярвам някой да вземе да твърди, че сме едва ли не перфектни, че сме нещо като светци, че нямаме кусури, недостатъци, дефекти и пр. Вижда се, че имаме сериозни различия, но щом като имаме и общи осъзнати интереси, именно да запазим високия имидж на гимназията, и не само, ами да го направим още побляскав, а училището ни още по-привлекателно, то аз на това основание смятам, че имаме огромната възможност да се споразумеем за всичко, именно с оглед да постигнем целите, които като общност имаме или си поставяме. В тази връзка предлагам следното, което още в понеделник ще предложа на вниманието на училищното ръководство и на цялата училищна общност (най-лесния начин за това е като публикувам всичко още сега в блога си, което именно и правя): 1.) В първите дни след празниците да се обяви нещо като "кръгла маса", на която представители на различните разбирания и виждания (нека засега да не ги наричаме "училищни партии", но те са тъкмо нещо такова, понеже латинската дума "партия" значи на български "част"!) да проведат съвсем свободни дебати, дискусии и чисто и просто разговори по крайно спорните и конфликтни въпроси, да направят нужното да сближат позициите, с оглед изнамирането на ефективни решения, които после да предложат на вниманието на Педагогическия съвет, а и на цялата училищна общност (т.н. "Общо събрание", което обаче не е много общо, щото в него до този момент аз лично не съм забелязал представител на учениците, най-голямата група в общността ни!); 2.) За арбитър на тази "кръгла маса по изглаждане на различията и решаването на конфликтите" да бъде поканен инж. Венелин Паунов, бивш славен директор на училището, който, предвид несъмнените му умения да помирява и умиротворява хората, би бил незаменим и безкрайно полезен за такава една важна роля; 3.) Да се обсъдят на тази "кръгла маса" всички ония най-горещи училищни проблеми, свързани с битката ни за осъвременяване, хуманизиране и демократизиране на цялостните отношения, които съм поставил в своето ОБРЪЩЕНИЕ ДО ЦЯЛАТА УЧИЛИЩНА ОБЩНОСТ, на което до този момент директорката все още не е обърнала никакво внимание (и държи заключено някъде в чекмеджето или дори в коша за боклук); 4.) Т.н. "кръгла маса", вярвам в това, може много да допринесе за възцаряването на така потребния ни дух на колегиалност, разбирателство, сътрудничество,

взаимна помощ и прочие, който напоследък взе да ни изневерява нещо, предвид засилването на нервозността и мнителността, тровеща цялостната атмосфера в училище; готов съм да допринеса с каквото мога за постигането на така потребните ни нормални човешки и дори приятелски отношения в общността, на които сме се радвали толкова години в славната ера на Венелин Паунов. Това е моето предложение. ДИСКУСИОННИЯТ КЛУБ на гимназията, който има традиции в организирането и провеждането на какви ли не дискусии, може да стане домакин на тази "кръгла маса"; готови сме да окажем гостоприемството си. Смятам, че всяка група, имаща по-особени разбирания, трябва във вътрешен порядък да излъчи своите представители, които да участват в пълноценния диалог, в така потребните ни преговори. Аз лично смятам, че ученическото съсловие също трябва да излъчи своите достойни представители на "кръглата маса" – в противен случай тя няма да има нужната представителност и няма да изиграе ролята си в начеващия се демократичен и оздравителен процес. Така аз мисля, не зная как други хора виждат предложението ми. Държа да уточня, че директорката г-жа Анастасова би следвало да играе найосновна роля в процеса на сближение на позициите ни на "кръглата маса", защото, както и да го погледнем, тя, въпреки положението си на работодател, сиреч, на арбитър, в изминалите месеци, де факто и за жалост, се превърна просто в лидер на една от училищните групировки; на тия преговори, надявам се, тя ще се възползва от шанса да си възвърне ролята на "надпартиен арбитър", на стожер на единството, на хармонията на общоучилищния и същностен образователен интерес на институцията и най-вече на учещите, на учениците, чийто интерес наистина трябва да стои над всичко друго: училището съществува за учениците, а не учениците – за него. Това исках да напиша този път. Стана прекалено дълго и отегчително на места. За което моля за извинение! Моля ви, повярвайте ми, написах всичко с искрено и добро чувство. Дано сте доловили това. Ако и вие подходите с чисто сърце, няма как да не сте го вече усетили... Вестник ГРАЖДАНИНЪ Първият блогърски вестник Издава: ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS, основан през 1994 г. Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg Телефон: 0878269488