Page 1

Срещи с Лудия

„Не, не е истина, всичко е само сън, но изглежда реалност… Събуди се, забрави го, това никога не се е случвало, било е само една илюзия.” (Песен на испанската група „Ухото на Ван Гог“)

19


Таня Иванова

1.Първата среща Далече оттук, в един горещ летен ден, Симона се събуди в дома си, намиращ се в държава на Балканския полуостров, с въпроса: „Коя съм аз?“. Имаше непредсказуемо поведение и толкова променящ се характер, че ѝ беше невъзможно да разпознае истинската си същност. За момент се помъчи да разбере защо е такава. Не даде никакъв резултат. Погледна се в огледалото, като очакваше поне от него да узнае нещо, но се оказа безнадеждно. Тогава реши да позвъни на приятелите си, които не бяха малко. –Елате довечера у нас. Искам да ми помогнете да разреша един голям проблем, за който не намирам решение. –Какво се е случило? – учудено я питаха всички. –Не мога да ви го кажа по телефона. Обезателно елате! Липсата на обяснение не ги остави безразлични към поканата. Същата вечер в дома ѝ се събраха почти всички, на които беше позвънила. Симона мислеше, че се чувства добре между тях. Беше в центъра на вниманието, но въпреки това вътрешно усещаше, че е самотна. –Е, ще ни кажеш ли най–после какво става с теб? – внезапно попита един от тях. Тя стана от мястото си, пое си дълбоко въздух и промълви: –Приятели, тъй като всички тук се познаваме, бих искала някой да ми отговори на въпроса: коя съм аз? –Симона, що за шега е това? Нима има някой тука, който не знае? Кой се съмнява, че си Симона? – попита отново най–отвореният от всички. –Това не е достатъчно.Твърде повърхностно е. Искам да зная коя съм и каква съм в същността си. Цареше пълно мълчание. Всички я гледаха втренчено, 20


Срещи с Лудия

без да я разбират. Независимо че беше обградена от толкова много хора, които я пронизваха с погледите си, чувстваше се още по–изгубена и по–самотна. –Хайде да попеем. Ще изсвиря любимата ти песен! Усмихни се! Днес ти е лош ден, утре със сигурност ще си по– добре – каза друг и взе китарата. Всички, освен нея, започнаха да пеят. Бяха забравили въпроса ѝ. За тях това беше само повод за организиране на купона. Но Симона видя в безразличието им сигнал, че е време да замине далече от апатията на приятелите си. Нямаше какво повече да прави тука, сама между тези, които твърдяха, че са ѝ приятели, без дори да се интересуват коя всъщност е. Не се забави нито ден. Приготви куфара си и без да каже нещо на някого, замина без посока, но с желание да открие себе си. Посети много места, запозна се с различни хора. Всички те твърдяха, че са нейни приятели. Някои дори казваха, че я познават отпреди, от друг живот. Но отговорите им на въпроса „Коя съм аз?“ никога не съвпадаха. Това я оплиташе в съмнения и се чувстваше още по–объркана.

Съдбата я доведе в Барселона. Комбинацията между море и планина на едно място ѝ хареса и я накара да вземе решение най–после да се установи. Чувстваше, че планините, които обграждат града, изтласкват улиците и пътищата му към свободата на морето. Съзерцавайки го за първи път, долови, че тези планини, от които с поглед се обхваща целият град, крият минало, изпълнено със съмнения, но предлагат полъх на свеж вятър, който се ражда именно там, където земята се слива с морето и превръщат самия град в метафора на свободата. Назад оставаше дългият път, напред може би предстоеше срещата със собствената ѝ свобода. И тук наистина се промени животът ѝ. Един от мнозината, с които се запозна, се вмъкна дълбоко в сърцето ѝ, за да остане там завинаги. Някой, чийто 21


Таня Иванова

живот внезапно беше прекъснат и чиято душа отнесе вятърът, а заедно с нея и спокойствието на Симона. След неговата загуба съществуванието ѝ стана мъчително: тъга, мъка, съмнение, болка… Беше един от онези дни в края на лятото, на това средиземноморско лято, което свършва внезапно с първите дъждове, предвестници на есента. Следобедът приканваше за разходка из улиците на Готическия квартал, нещо, което Симона често правеше, за да избяга от мислите си. Неговите затънтени улички бяха почти без шум от транспорт, с малки магазинчета, ухаещи на древни аромати, с витрини, в които погледът се губи… с различни хора оттук и отдале. В тези улички можеше да потъне, да се изгуби. Спря се пред малко магазинче за свещи и църковни декорации, близо до сградата на общината. Запалените свещи на витрината танцуваха пред очите ѝ и фигурите като че ли говореха. Внезапно чу зад себе си глас: – Извинете, имате ли огънче? Без да се обръща, все още унесена от пламъка на свещите, леко отмести погледа си и видя в стъклото на витрината отражението на странен мъж, който ѝ се усмихваше. На външен вид приличаше на просяк, макар и доста чист. – Останах без огънче – уточни той. Неприятно изненадана , че прекъсва съзерцанието ѝ , беше готова грубо да му каже да влезе в магазина и да запали цигарата си от някоя свещ. Но усмивката на лицето му я спря и отговори сдържано: – Да, разбира се, че имам. Започна да рови в чантата си, която беше също толкова неподредена, колкото и самата тя. Да намери нещо в нея, невинаги беше лесна работа. – Сигурна съм, че ще го намеря. Зная, че имам огънче – потвърди. 22


Срещи с Лудия

Странникът, който фиксираше привлекателната ѝ външност, прие отговора ѝ като метафора.Твърдението, че има огънче, премина през главата му като нещо по–различно от търсенето на запалка. – Забелязах, че докато съзерцаваше свещите, сякаш беше далече оттук. Не търси повече. Да си призная честно, исках само да те заговоря. Жена като тебе, спряла пред подобен магазин, би трябвало да има дух, с който да оцени, че една проста свещ е нещо повече от изгаряща материя. „За Бога! – помисли си Симона. – Привлича го външността ми, а вижда духа ми. Интересен тип. Заслужава да се запозная с него.“ – Как се казваш? – Какво значение има името? – отговори той на въпроса ѝ с въпрос. – Как искаш да се обръщам към тебе? – Както ти харесва. Наричай ме с име, което избереш. – Трябва да имаш име, така както всички имаме. Би било лудост, ако всеки, с когото общуваш, сам избира името ти… – Тогава, наричай ме Лудия. – Лудия ли? Какво име е това? – Моето… – Добре, Лудия, какво искаш от мене? Лудия я погледна с такъв поглед, какъвто никой не ѝ беше отправял. Имаше много любов в него, толкова любов, че Симона се почувства неудобно. – Не искам нищо от тебе – каза той и се приближи. – А защо ме гледаш така? – Защото искам да ти дам нещо. – Какво ли можеш да ми дадеш? Та ти нямаш нищо. Приличаш на просяк! – Погледни ме в очите и ще разбереш. – Да те погледна в очите ли? За какво? 23


Таня Иванова

– Погледни ме в очите. Искам да ти дам душата си. Симона загуби дар–слово. Никой не ѝ беше говорил по този начин. Всички искаха нещо от нея, дори и да беше само една усмивка. Внезапно си спомни за онзи, който вече не беше в живота ѝ, за човека, когото беше срещнала преди години в същия този град. Някога той поиска душата ѝ. Даде, му я и започна да изживява най–хубавите моменти от живота си, за което и до днес плащаше с тъга и дълбока болка, след като го загуби. Да, толкова много страдание през последните пет години…Той беше голямата ѝ любов и нейният учител – Учителят. – Що за шега е това? Та ти изобщо не ме познаваш! Какво искаш от мене? Не мога да ти дам нищо, защото съм празна… – Повтарям ти: не искам нищо от тебе. Само искам да ти дам душата си. Погледни ме в очите. Тя боязливо повдигна очи. Страхуваше се от този непознат, който твърдеше, че не иска нищо от нея… Погледна го. Погледът му беше толкова дълбок, че потъна в него и се изгуби. Изгуби се окончателно, много повече от преди. Внезапно стана чудо: видя се в очите на Лудия, който я гледаше със силното желание да проникне в нея, за да разбере коя е. Изплаши се, защото не намираше никаква логика, нищо, което да може да бъде обяснено разумно. Просто беше там, на средата на улицата и се оглеждяше в очите на един непознат. За нейна изненада това, което той виждаше не беше тялото ѝ, а нещо много повече: виждаше душата ѝ, която все още беше жива, независимо, че тя го отричаше. Техните погледи, които се докоснаха и сляха, останаха заедно през целия следобед по улиците, доскоро пълни само с изгубени погледи. От този момент нататък Симона престана да си задава въпроса „Коя съм аз?“. Щом се почувстваше изгубена, търсеше Лудия, за да се изгуби още повече в очите му и да се намери отново там.

24


Encuentros con el Loco,capitulo primero  

Capitulo primero

Read more
Read more
Similar to
Popular now
Just for you