All I Want for Christmas is...
по-малко
безобразие
Декемврийският “ВИЖ!” обединява равносметките на
хора с разнообразни портфолио и интереси: нашият
опит за намиране на алтернатива на дезориентиращите новини, за баланс между преживяното и пропуснатото, за мисли и лица отвъд очевидния информационен поток.
Този брой е и напомняне, че винаги има какво да
открием и какво да ни изненада, независимо колко
добре познаваме средата си и колко оптимистични или негативни сме за света, който ни заобикаля. Това, че
“ВИЖ!” може да стои в якето или раницата ви по време на новата протестна вълна е едно от доказателствата, че краят на годината има още какво да предложи. Ако следващите страници ви провокират да отворите нова книга, да излезете отвъд
киното, то мисията е изпълнена.
В новия и финален брой за годината може да прочетете с какви надежди и тревоги изпращат 2025 г. културният мениджър и директор на “ACT – фестивал за свободен театър” Стефан Прохоров, художничката и архитектка Боряна Илиева, позната и под псевдонима Floor Plan Croissant; Деница Славова, създателката на музикалния
фестивал Rebel Rebel и агенцията за местни
алтернативни групи Projector Plus, Гергана Панчева от
литературна агенция “София” – фактор в превеждането на водещи български романи и сборници в чужбина, както и куизмастърът и програматор на филми Стефан
Димов. Разговорите с тях са повод да помислим
критично за добрите и за лошите
Повече съдържание и разширени материали ще откриете на vijmag.bg
“ВИЖ!” e безплатна независима медия за изкуство и култура.
Станете патрон на списанието с едократен или месечен абонамент.
Вашата подкрепа е
важна за нас. Тя помага не само на развитието на медията, авторите, художниците и фотографите, но и на съществуването на качествена културна журналистика и независим печат в България.
zine.
независим сектор
Независимата сцена е мястото за
творчески експерименти и граждански
активизъм в изкуствата. Това се случва с
подкрепата на институциите, които по принцип разбират, че това е важно.
3expir1ence е естествената имунна
реакция срещу административното несъвършенство. В България никой не
знае в началото на годината на какво може да разчита в края ѝ. Ритъмът на
финансиране е такъв, че е
най-безопасно да реализираш големи проекти наесен и всички го правим един през друг. Това не
за постоянна
промоция може да ражда само апатия.
Като с изборите: колкото по-начесто са, толкова по-малко хора гласуват. Да се
поучим от тая болка.
Котешкото спокойствие и сценичните изкуства
В изминалата година нямаше радикално
нови художествени енергии и прояви.
Независимият културен сектор като цяло остана доста питомен и кротък. С някои малки бутикови изключения. Това не е
обезателно много лошо, защото то не
може само бунт и крясъци, но радикални
художествени жестове като цяло
отсъстват. Сцената е все
по-фрагментирана и някак вяла и
проблемът е поколенчески. По-зрелите и
опитни артисти съвсем естествено
остаряват, но не заразяват с ентусиазъм
и вдъхновение следващите поколения, защото откъде да дойде – нито
общественото признание в България
може да бъде мерило за нещо, нито материалното благополучие в културата.
Има едно котешко спокойствие в голяма част от сцената, която заживя с известно самодоволство от недоимъка си. А това е вредно. Ние всички сме си избрали
професии, които вървят с голяма доза дискомфорт. Приемаме този дискомфорт в името на нещо по-голямо. Искам през 2026 г. това по-голямо нещо да бъде по-смело и категорично.
Голям
продуценти, режисьори, оператори и
изобщо всякакви филмови
професионалисти, които разсъждават и
действат по съвременен начин. Иначе
кино се прави като навсякъде в Европа –с труд, пот и съмнителен резултат. Но резултати все пак има.
По отношение на клишетата за фестивално и
Предизвикателството
още не често имат по-голям брой зрители и от големи холивудски продукции. Този феномен, впрочем добре
познат и в Румъния, неминуемо ще
отшуми, но за целта трябва да си
напомняме, че киното е не само забавление. Да, то развлича по природа, то е развлекателна индустрия. Гледаш
Тарковски и се развличаш чрез катарзис примерно. Защото какво е развлечението – форма на свободно време, а свободното време е необходимо за съзидателната човешка дейност. Трябва да искаме повече от живота като народ, ако щете, за да гледаме по-хубави филми. Но така де, за българското кино
и дюнерите Таванът не е много висок, ако трябва да
Диалогът между
институции, артисти и публика
Не всички институции са еднакви. Някои си работят отлично, други – частично,
просто хората са недоволни на общо основание. Липсва ясният прозрачен
диалог по ясни и прозрачни правила.
Обидното е, когато обществото си
върши работата, а институциите – не. Но
и обществото невинаги си върши работата. Игра на отражения
В културната среда ме уморява това,
ме уморява и в обществото:
един важен човек в скучен костюм, който да каже: аз бях там през цялото време, видях какво направи, браво. Искаме и нас папата да ни гали по главата. В този смисъл българското изкуство рядко е
особено свободно. Затова и тази липса на
чувство за хумор. Мерилото за вътрешна свобода е да можеш да се смееш без страх, както и да казваш не. Смислени промени са импулсите към солидарност и приобщаване. Иначе цялата тази динамика все още не е довела до кой знае какво надграждане.
Събитието на годината
От работна гледна точка това определено
е “Сантиментална стойност“ на режисьора Йоаким Триер. Норвежката
къща ме занимава вече осми месец с
превъплъщенията си през десетилетията, описани в историята. Изследвах – което ще рече, че нарисувах – стаите ѝ през 30-те, 50-те, 90-те и в наши дни.
Досега не бях правила толкова
задълбочено проучване на архитектурно-интериорните пресечни точки между сюжетни линии
Идра. През лятото кръстосвах пристанищното
градче на острова цели два дни от сутрин до вечер в търсене на магическия прозорец. Капнала от жегата и хилядите крачки, вече примирила се, че няма да го открия, случайно зърнах как частица от арката му проблясва на отсрещния хълм под
проекта и с изненада осъзнаваха, че
виждат къщи от филми. Имаше и тихи
единаци, които преминаваха през всяка от картините особено съсредоточено.
Впоследствие често се оказваше, че
следят “кроасана” от години. Направихме
листове за оцветяване и забелязах една
възрастна двойка – мъж и жена, които в
различни дни от изложбата прибираха
всичките налични листове с апартамента в “Мечтатели“, но никога не взеха от
купчинката с “Назови ме с твоето име“.
Малката светла стая от “Прекрасни дни“ (Perfect Days) на режисьора Вим Вендерс. © Floor Plan Croissant
картина се крие вълнуваща история. Занапред бих показвала и повече от фотографиите, които ми изпращат сценографите, когато ми помагат със сглобяването на пъзела по даден филм.
Картини по филми от три звезди нагоре
Явлението Letterboxd често спомага за разваляне на приятелства покрай различните реакции и оценки на филмите. Но ако го погледнем от друг ъгъл... за
какво са ти приятели, които не харесват “Хамнет”?!
Добрият пример през 2025 г.
Впечатлена съм от инициативата на група неотдавна дипломирали се български архитекти, които се събират почти апокрифно на всеки две седмици, за да
гледат дълги и тежки, немасови и експериментални филми, често позабравени. Клубът им се нарича “1021“, заглавията селектира Панайот Савов –преподавателят по обществени сгради от времето на следването им. Архитектите винаги са гледали филми, но в последно време го правят по-скоро кампанийно само когато филмите се отнасят
Музикалната сцена у нас се променя
със скорост, която понякога изпре-
варва собствената си инфраструк-
тура. Публиките се пренареждат,
вкусовете се изострят, а границата между индустрия и идеализъм
става все по-тънка. От едната страна са големите фестивали, които задават мащаба; от другата – малките инициативи, които
създават смисъла. Между тях
стоят хората, които балансират
не само логистиката, но и чувстви-
телността на цяла екосистема.
Деница Славова е една от тези
фигури. В големия механизъм на Fest
Team – компанията зад част от
най-знаковите музикални събития у
нас и организатор на фестивали
като Hills of Rock и Phillgood (които
междувременно обявиха част от
големите си имена за догодина, сред
които са Marilyn Manson, Godsmack, The Cure и Gorillaz) – тя е част от
екипа, който движи сложните
процеси зад големите сцени.
Паралелно с това Деница има важна
роля и в поддържането на независи-
мата среда чрез основаната от нея
платформа за подкрепа на независи-
ми и инди рок музиканти Projector
Plus, която обединява артистичен
на международни
изпълнители като Clawfinger и The Sisters of Mercy, както и на водещи имена от българската алтернативна сцена. Фестивалът, започнал през 2021 г. като представяне на артистите от Projector Plus, днес вече е разпознаваема емблема със собствен характер и послание.
Говорим с Деница в края на година, която промени скоростите ѝ на работа: за границата между страст и индустрия,
И на двете места се изискват качества като планиране, адекватност, прецизност, чувствителност към контекста и средата и разбиране към артистите, но мащабите са много различни. Основната разлика е, че в голямата организация можеш да разчиташ на железен екип, в който всяко нещо има отделно човече и процес, отговорно посветени на ролята, а в другия ти си всички тези роли едновременно. Не бих казала, че те си противоречат. По-скоро се допълват –голямата рамка ме учи на размах, а малките проекти – да не губя смисъла.
Как градовете променят фестивала
по-напрегнат донякъде, но и по-отворен
публика. Имахме издание и в Пловдив като част от Капана Фест, което също допринесе за това. Вярвам, че тази година фестивалът направи голяма крачка, без да губи душата си.
Отвъд стратегията
Няма стратегия или метод, които да работят за всички. Когато започвах с
Projector Plus, бях съвсем сама – без екип, без опит, без наръчник, без конкретен
план, освен този – да подкрепям
независимите артисти, които имат какво да кажат и чиято музика харесвам. Това и
до днес е задължително условие – ако не усещам музиката, не се захващам. Била съм много неща – мениджър, PR, фотограф, стилист, лейбъл, приятел, медиатор, терапевт, отговорник за социалните мрежи… Но мисля, че най-много съм
помагала с емпатия, защото честната
подкрепа понякога е много по-важна от
всякакви стратегии и планове.
Предизвикателствата зад
кулисите
В по-философски план най-трудно ми
беше да си позволя да пусна юздите, да
поискам помощ и да се доверя, да спра да се опитвам да правя всичко сама. С други
думи – да се предпазя, за да не прегоря, докато горя (простете поезията ми).
Имаше и една конкретна случка на Hills of Rock, когато на човек от екипа му прилоша
и изведнъж всички графици, интервюта, снимки ми се сториха толкова прозаични и маловажни, сякаш някой ме плисна със студена вода, за да ме върне в реалността, която е важната.
този въпрос. Напоследък наблюдавам публика, която е по-осъзната, по-взискателна, която търси комфорта, дори уюта и преживяването повече, отколкото музиката. А едно време
музиката беше преживяването. Ето, все пак го казах. Може би все пак тази промяна е хубава и като организатори трябва
Невидимият труд
Най-недооцененото нещо от публиката, което стои зад
но почти никой не забелязва, е вложеното емоционално усилие. Не че на
публиката трябва да ѝ пука. Но пък е толкова хубаво, когато някой го усети и оцени!
Предимствата на малките сцени
Адаптивни сме, смели сме, можем да си позволим да импровизираме и все още
сме натоварени от твърде големи очаквания и правила. Всички сцени – и големите, и малките – безспорно се градят преди
някоя вторник вечер: съвместно с екипа на It’s Alive Horror Festival и отвъд
на филмови класики, които рядко са показвани у нас, а в някои
Филмът за 2025
“Битка след битка“ на Пол Томас Андерсън – абсолютният ми фаворит за
годината е филм, чието съществуване намирам за щастлив парадокс.
Некомерсиален режисьор прави високобюджетна свръхпродукция, с
която едновременно адаптира любимия си автор (труднодостъпния Томас
Пинчън в редактиран, мъдър и личен прочит) и обединява елементи
като лабиринт
миналото В литературно отношение тази година най-силна следа в мен остави “Просъници“ (Dream Story) на Артур Шницлер, която с изненада открих, че е почти идентична с адаптацията на Стенли Кубрик – “Широко затворени очи“ – не просто като съдържание,
Най-смислената употреба
на AI
Музикалният ми фаворит за годината е
албумът “Birthing” на Swans.
Всепоглъщащите светове от
репетитивна прогресия накъсват текстурата на времето и те отвеждат към
непознати пейзажи и неразказани
истории в едно пътешествие, водено от мантричните песнопения на Майкъл
Джира. Групата обяви Birthing като
последен албум и като за финал, те са
вкарали всичко, от което са направени.
Откритието за годината е албумът на
британския продуцент и диджей Vegyn
под името “Headache – The Head Hurts but the Heart Knows the Truth” (2023).
Безвременно звучащата електроника е
съпътствана с поезията на мистериозния
Франсис Хорнсби Кларк – смесица
между поток на съзнанието, дневник,
нонсенс логорея и изповед, прочетена
от изкуствен интелект с монотонен глас.
Комбинацията от всичко това ражда
един от най-пристрастяващите
електронни албуми в последните
години. И най-смислената употреба на
изкуствен интелект.
Големите малки моменти
Музикалният фестивал C2C в Торино –заради музиката, компанията, града, автографа от Били Уудс и изненадващия
сет на Николас Джаар.
Как се променя вкусът и
погледът
От една страна усещам, че съм
пръкнали се в цайтгайста на титанични произведения като Under the Skin, It Follows и “Вещицата“. От друга страна, с времето все повече усещам, че истинският вкус за мен не е това да обслужваш фиксираните си предпочитания отново и отново, а по-скоро да развиваш уменията и търпението си за възприемане и точно идентифициране на неща, които са отвъд балона на личните интереси.
Както и да поставяш всичко това под съмнение. В последната година, особено покрай прожекциите на филмовите класики в рамките на It's Alive, пътуванията в чужбина и множеството фестивали, гледам филми почти изцяло на голям екран. Надявам се тази тенденция да продължава и занапред.
Trivia
но научи
Дълбоко ме развълнува писмото, което Филип К. Дик пише на член от екипа на Blade Runner (адаптация по собствения му роман “Сънуват ли андроидите електроовце?“), след като вижда кадри от предстоящия незавършен филм, който писателят така и не доживява да види. В него той определя екранизацията като “...уникална
интерес към Вера Мутафчиева, а през следващата година “Последна стъпка” на Йордан Славейков излиза на немски
Третнер, “Дом за начинаещи“ от Емануил А. Видински се очаква в книжарниците в Армения, сборникът с разкази “Прекъсването на Самсара“ от Елена Алексиева предстои да излезе в Италия, Словения, Гърция и Белгия (на френски), а романът ѝ “Вулкан“ излиза на румънски. Българската детска литература до съвсем скоро беше изцяло непозната навън, а сега книги на Мария Донева, Петя Кокудева и Зорница Христова излизат на румънски, турски, македонски, албански. “Остайница“ от Рене Карабаш (с предстояща екранизация от Костадин Бонев) продължава живота си на английски, немски, турски и сръбски.
В Сърбия се подготвя втори преведен роман от Вера Мутафчиева, в Полша и Египет се очаква “Резерват за
А испанските издатели на Йордан
Радичков работят по “Случаят Джем“ от
Вера Мутафчиева и преводът от Мария
Вутова ще бъде публикуван догодина.
От друга страна, още по-важно през
последните няколко години беше да пробием на нови пазари и езици, да
откриваме непознати за нас
издателства и преводачи, да увеличим
дълготрайния им интерес към нашите
автори и към писателите от целия ни регион.
Наблюдавам как все повече издатели от
Италия, Франция, Испания, САЩ, Америка, Германия се обръщат към
нашата част от световната литературна карта.
Предстои да четем романите “Тук живее Йожи“ от Надя Радулова в Турция,
Италия и Германия, “Аз, Анна Комнина“ от Вера Мутафчиева във Франция (в
превода на проф. Мари Врина-Николов), “Ане“ от Камелия
Панайотова в Италия и Испания, “Свети
вълк“ от Елена Алексиева в Сърбия.
Издателите, които работят по тези
заглавия в превод, съвсем доскоро не
бяха и помисляли да издават български
романи или сборници с разкази.
Радостно е, че през последните години се появиха и нови имена в областта на
литературния превод от български на
чужди езици – Джорджа Спадони, Елвира Борман, Марко Видал, Яна Елис, които все повече се утвърждават в Италия, Германия, Испания, Англия.
Новите читатели на българската литература
литература в зависимост от жанра и в това няма нищо лошо. Често в моята работа се налага да се съобразявам с
културните специфики на даден пазар –били те политически или религиозни. В заниманията си с продажба на права все по-рядко срещам “крайния потребител“. Авторите, преводачите и издателите са тези, които имат пряк досег с читателите на чуждите пазари.
Надявам се, че читателят на българска литература навън е любопитен
повече за миналото ни от последните десетилетия. Да прочете неразказните
истории от началото на настоящия век.
Може би го занимават и сюжети, които
нас, българските читатели, вече ни
преумориха, а именно – неразказаните истории на децата от 90-те,
порастването след края на Студената
война, животът в късния социализъм.
Преди няколко години усилено бягах от
дадени образи, които приемах за твърде често срещани в нашата съвременна
литература – образите на битата и
мълчалива жена у дома, на дребния мошеник, който успява да оцелее благодарение на изобретателност и
остър ум, на нездравословно
любопитните ни съседи. Но след време си дадох сметка, че те имат своята значима роля, особено ако дадени истории, в които те участват, са разказани добре и с дълбочина.
Реалността в литературата
Важно е да не робуваме на езиковия
колониализъм. Давам си сметка колко
голяма част от света вече чете на
английски, както и на испански, френски,
немски. Това са т.нар. “големи“ езици и
пазари. Но ми се иска да наблегна на това, че е от не по-малко значение нашите автори да излизат и в Босна и
Херцеговина, Литва, Мароко. Не е редно
да подценяваме езици или територии,
които ни изглеждат на пръв поглед
екзотични или не дотам мащабни.
Читателите, които обитават арабските
пазари например, съставляват една от
най-големите общности в света.
Понякога се случва в престижно
британско издателство да работи
редакторка, родена и израснала в Босна, и да прочете интересен български роман,
който наскоро е бил преведен и издаден на родния ѝ език. Или пък дете в
Азербайджан да посяга към книга с
красивите илюстрации на Кирил Златков, преди да се унесе в сън в делнична
вечер. Това осмисля заниманията ни и ролята на т.нар. “малки“ езици наистина не трябва да се подценява.
Читателски навици
По необходимост чета все повече на
английски. За професията ми е важно да
познавам не само случващото се в родината, но и какви са литературните тенденции. Непростимо е да не знаем
какво се издава, какво се чете, награждава, за какво “говорят всички“
тази година на чуждите книжни пазари.
Наскоро започнах да развивам и искрено
обитават международното книгоиздаване, са, че разказите не са добър начин за литературен пробив на чужд език. Или пък, че не е добре даден автор да се позиционира на чужд пазар с “голям“ роман (съдържащ голям брой страници). Надявам се, че успешно преодоляваме тези бариери, като доказваме обратното.
Политика на култура
Харесва ми да виждам как независимият сектор в България се обединява около общи каузи. Удовлетворяващо е и че колегите от чужди държави проявяват
фестивал, резиденции и конференции на “Къща за литература и превод“, възможности за издателски обмен – книжни панаири, професионални програми).
Обнадеждена съм от устойчивото присъствие на България с национални щандове по големите книжни панаири във Франкфурт, Болоня, Лондон, Лайпциг. През 2025 г. поне частично имаме програма “Преводи“ към НФК, налична на английски език и достъпна за международното книгоиздаване. Преди три години цялата програма беше налична само на български език и си
представете какви усилия костваше на един издател от Франция, Италия или Кипър да се опита да кандидатства за финансова подкрепа при издаването на Виктор Пасков в превод на чужд език.
Подобно
