Page 1

"Леон Даниел - Театър без край" текста е публикуван под заглавието "ЛЕОН БЕЗ КРАЙ" във в."КУЛТУРА",бр.11/15.03.2002 Преди да го познавам лично, вече имах изградена представа за него. Още от студенските години запомних името му. Свързвах го преди всичко с "Напразните усилия на любовта"във Военния театър и "Приказките"на Карел Чапек. По-късно прочетох "Чекмеджето на режисьора"и останах впечатлен от изключителното му сладкодумие. Самата книга излъчваше спокойствие,някакъв кротък празнично патриархален модел на общуване. Говореше за професията, а разказваше живота си. Мислех,че е поне на осемдесет години, още повече, че за него говореха с подобаваща за такава възраст почит. Необяснима ми беше липсата на онази добронамерена ирония, която в разказите за личности на преклонна възраст е задължителен нюанс. За всички той беше Леон. Просто Леон. Произнасянето на името му само по себе си вече говореше много. Когато започнах работа във Военния театър, той поставяше "Господин Пунтила и неговия слуга Мати" в Пазарджик. По-късно вероятно сме се разминавали с него по коридорите, вероятно съм го поздравявал, а и той мен. Истината, е че идентифицирах Леон Даниел доста късно - на премиерата на неговата "Дванайста нощ". Между актьорите на сцената се появи с деликатно достойнство един среден на ръст,слабичък човек с очила и характерна брадичка. Младолик и жизнен! Не можех да повярвам на очите си. Продължихме да се разминаваме. Аз му кимах с глава, а той ме поздравяваше по обичйния си начин – с вдигане на дясната ръка. Понякога долавях как ме наблюдаваше зад очилата, усмихваше се някак лукаво и не можех да се отърва от чувството, че винаги когато той ми казваше нещо примигвам глупаво. Обичаше да седи в кафенето обграден от своите актьори и облаци цигарен дим. Те се държаха като деца,той клатеше глава и ги мъмреше.Те се превиваха от смях,той ги гледаше сериозен. Това беше един друг свят,в който още нямах място.По точно-привилегия. Негови актьори в пълния смисъл на това понятие бяха Меглена и Йоско. Макар той да смята за свои всички, с които работеше, към тях двамата имаше особени пристрастия и не се притесняваше да ги показва.Това не означаваше непременно централни роли и привилегии. В начина по който те работеха,когато бяха единодушни или откровенно се караха прозираше биография, която аз тепърва щях да създавам в своя професионален път. И все пак този режисьор работеше с определен кръг от актьори,чиято численост много внимателно биваше увеличавана. С годините установих,че категорично не забелязва колеги независимо от талант, опит или популярност. Други пък забелязваше по един и същи начин с непреклонната упоритост и самочувствие на режисьор, който знае кой е. Който знаеха кой е. За мен той не можеше да бъде Леон. Най-малкото пък можех да се обърна към него с "Другарю Даниел". Предпочетох някаква учтиво-неопределена форма на общуване. За кратко. До първия скандал. Името на Брехт ми беше познато от една малка зелена книжка, където беше отпечатан неговият "Органон за театъра". Познавах и пиесите му. Смятах ги за социално-скучновати и това беше едно от нещата,които определяха хладното ми отношения към този известен немец. В средата на осемдесетте години видях прословутото представление на Стуруа "Кавказният тебеширен кръг", което потвърди популярната формула за Нещото,


което си иска Майстора. Започнах репетициите в "Господин Пунтила и неговия слуга Мати"с Леон Даниел в неведение както за"Нещото", така и за "Майсторството". Началото обаче ме обнадежди-пиесата педантично беше разделена на действия,откъси и сцени. Познато. На тази пиеса някак не прилягаха имената, които режисьора ни караше да изписваме. Освен това първата сцена режисьора определи като "Встъпление във Сага", а следващата -"Неми филми". Връзката ми убягваше. Изкушавам се и ще изредя доста наименования, тъй като те изразяват уникалното му чувство за хумор - едно от нещата, което го определят като режисьор: "Достатъчно е нормалното присъствие на едно дворно псе, за да се разбъркат всички елитарни ритуали","Късметът ходи по сербезлъка", "Не характера прави човека, а положението му в обществото", "Пазете се от девици с въображение","Да си оръженосец не е толкова чест, колкото начин на препитание", "Великанът, който изпива морето среща юнака дето клати гората", "И найсполучливото публично вживяване има своите граници"... Очаквах,че така подготвен вече мога да се изявя в четенето на ролята. Леон Даниел задържа порива ми, предприемайки следвящия си ход. Във всяка следваща пиеса с него все понетърпеливо съм очаквал този момент, но в "Пунтила"го гледах с подозрение и не смогвах да догоня ритъма на морзовата азбука, която той съчиняваше. Пунктуацията на пиесата беше обърната с главата надолу - слагахме точки в средата на фразата, започвахме с главна буква и неочаквано вместо запетая се появяваше питанка. Точките ставаха тирета, удивителните - многоточия. Някои думи биваха заменяни със синоними, безпощадно изчезваха прилагателни, а намирането на точния глагол се посрещаше с възгласи. Пиесата не се променяше, но придобиваше неочаквани значения. Тогава мислех, че коригира превода. До него неотменно седеше Барбара Мюлер и непрекъснато се усмихваше. Доста време за наблюдение на репетициите ни отделяше една друга любопитна личност - Кирил Дончев. Леон Даниел обичаше около нас да има зрители. Чрез тях винаги проверяваше нещо. Настояваше не само да слушат, но и да говорят, да споделят впечатления или да предлагат идеи. Те го правеха и неговата реакция винаги беше "НЕ!" И пак ги канеше.И те пак идваха. Работата "на маса" с този самонавиващ пружинките си до пределната им точка режисьор беше своеобразен театър. Режисьор, актьор, възпитател, съблюдаващ реда и безпорядъка, той изразяваше всички свои чувства - от умиление до гняв - по смайващ със своята крайност маниер. Паузата, която той изискваше, но актьорът скъсява или удължава предизвикваше искренни изблици на гняв у него. Този гняв ме стряскаше със своята фаталност,с неизбежността, която всеки миг може да ме сполети. Не знаех какво точно би могло да ми се случи и тази неизвестност беше още по-смазваща. При Леон Даниел паузата беше "1","1-2"или "1-2-3". Нито повече, нито по-малко. Фразата си има собствена мелодика, ритъм и логически ударения. И странно използвайки словото в театъра, той успяваше да го лиши от театралност. Това би могло да му бъде признато за патент. Така в тези първи репетиции "на маса", докато аз прилежно учех неговата театрална граматика забелязах, че около, под и върху моята маса тече безкраен купон. Червената плюшена покривка придаваше допълнителен шик на онова, което според мен трябваше да бъде Брехт. Колегите щъкаха с пиесите си в ръце, появяваха се отнякъде с бастуни и перуки, пепелниците се превръщаха в чинии, фасовете в бонбони. Рисуваха се бенки и


брадавици, говореше се басово или на фалцет, някой заекваше, друг хълцаше, а аз се смеех гръмогласно и не можех да се впиша по никакъв начин в този очарователен Паноптикум. Режисьорът видимо отпускаше края и се забавляваше по много странен начин - гледаше много сериозно, отвреме навреме викаше "Стоп" или "Повтори", чукаше по масата, когато трябваше да се чука на врата, звънеше с уста, кукуригаше, устните му безшумно повтаряха текста, а лицето му сменяше маските си с всяка следваще реплика. Такъв начин на работа виждах за първи път и макар да ми беше забавно, се дразнех. Имаше много неща, за които исках да питам. Въпроси, които трябваше да задам, исках да зная "кога", "как", "по какъв начин". И главно-"ЗАЩО?". Тогава много питах. За всичко. Докарвах режисьорите до изнемогване. Леон Даниел беше изключително търпелив с мен - с новия в компанията. Говореше ми по начина, който познавах от книгите му - сладкадумно и мъдро. "На живо" говоренето му се оцветяваше от гласа, погледа, цигарения дим и макар да го усещах още по-близък, трудно го разбирах. И така той говореше все по-възбудено и по-възбудено дни наред...Понякога успяваше да извика образи в съзнанието ми, но още при първия опит да направя нещо, се препъвах. Репетициите на "Господин Пунтила..." помня с изключително трудното си начало. В тази постановка за първи път се срещнах с Меглена Караламбова. Първата ми сцена също беше с нея. Играех "Аташето" Ейно Силака и бях дошъл да се сгодявам с героинята и Ева. Това остана една от любимите ми роли, но навремето прословутата първа сцена беше вратата на ада. Дни наред до побъркване и с крокодилско търпение ние репетирахме тази половин страница. Колкото повече репетирах, толкова повече не ставаше. Търпението им към мен започна да ме изкарва от равновесие. Накрая Леон Даниел в опитите си да стане невъзможното започна дори да се повтаря. Знаех всичко за Аташето - че "превежда на ум от френски", че "има маниакална потребност за установяване на контакти", бях наясно,че "кънти на кухо"...Убеден бях, че е "кретеноиден аристократ",а "неговото качество е неговата олигофрения". Е, и? В работата си най-често се дразня по две причини. Едната е, когато не мога да разбера от режисьора какво точно иска да играя. Другата се състои в невъзможността ми да изиграя онова, което разбирам, че режисьорът иска. При Леон Даниел в първите години на нашето партньорство аз не само се дразнех от втората причина. Стигах до бяс. Неговият бяс беше доста побуен от моя, а и той никога не се е сдържал да го подтиска. Аз трупах раздразнение, той разбираше и издевателски настояваше да вкарвам своя бяс в персонажа. Това вече беше върхът, но открих, че този връх трябва да бъде покорен, да не сдържам емоциите си и да разкрия душата му. На гнева душата. Това "разкрий душата му" и "търси маската на образа" вече ми беше втръснало. По време на една поредна репетиция на моята първа поява, доста по-късно, вече репетирайки "на сцена", на върха на една дървена стълба, издокаран с бял копринен шал, аз понечих да кажа първата си реплика. С абсолютното съзнание как ще я кажа, аз си се изкикотих истерично. На фалцет. Чух, че Леон Даниел се засмя от салона, видях как Меглена ме погледна изненадано, а аз бях още по-очуден, защото срещу мен застана самата Ева и сцената стана. Е, помогнах си с още един кикот, но това не предизвика яростния крясък на режисьора. Актьорското ми "откритие" ни най-малко не предизвика умиление у режисьора. Все така настъпателен и краен до жестокост, той търкаляше скалата си към върха на


планината "Хателма". И ако някой от нас падаше по пътя, милост нямаше. При Леон милост няма. Познавайки изключително добре актьорите, той е единственият режисьор, с когото съм работил, владеещ до съвършенство механизмите за овладяване на актьорската енергия. Първоначалното "отпускане юздите" на актьорите много често води до сакато представление. При Леон Даниел никога. Той е изключителен жокей. Репетициите "на маса" приключиха. На последния прочит в ъглите на залата се настаниха някакви хора, дошли да гледат. Именно да гледат, не да слушат. Тази публика успя да озапти колегите, а мен да притесни. Това не беше най-добрата репетиция, но режисьорът остана доволен. Убеден съм, че задоволството му в подобни случаи винаги е била реакция не от резултата в работата, а от добрия изход на проверките, в които той залагаше капани. Трябваше да изиграя много роли при него, за да започна да разбирам за себе си "случая Леон" . Упорстовото, което проявява в играта с капаните е неговият знак. Изключителното му качество. Онова, което го прави уникален. Актьори, публика и самия себе си той винаги поставя в инфарктен старт. При него не съществува понятието "пресметнат риск" или "изчислен успех". В "Пунтила..." бях найрискованият му риск. Неуспехът ми нямаше да бъде фатален за спектакъла, нито да затъмни неговия блясък. Евентуален неупех би бил обаче обида за Леон Даниел. А за мен последната възможност, след която дълги години щях да съществувам в амплоато на лирико-драматичните герои. Кога и как този човек е усетил чувството ми за хумор, по какъв начин зад свенливото ми примигване е открил клоунски способности у мен, е загадка. Истината е, че именно в работата си с него аз започнах да ги проявявам. В началото страхливо, в последствие уверено, но винаги с разбирането, че трудното ни сценично партньорство се крепи на вярата и ината. Струва ми се, че при него критерий за оценка на актьорската дарба е броят маймуни, които отглеждаме в себе си. Освен всички трудности, които имах по време на репетициите, слизайки "на сцена" пред мен постоянно изникваше един въпрос, на който аз изключително настойчиво търсех отговор, постоянно питах:"Нали "на маса" не беше така?" А той с все по-голямо раздразнение отговаряше: "На маса е било едно, сега е друго." Накрая се примирих, приех това за факт и както при самия Брехт "взимносвързаността на Вселената се отразява във факта"; и както пак според Брехт :"Промяната на факта променя света", аз се оставих в ръцете на Леон Даниел и фактически той стана факторът за моята промяна. В представлението повечето от актьорите освен така наречените роли играеха и други, наглед незначителни персонажи. Всички ние, преобличайки се с бързината на новобранци изскачахме на сцената, за да крещим срещу Пунтила, да пренареждаме декора, разнасяхме един огромен стерупорен шопар. И главното пеехме песни. Ансамблово, с изобразяване на текста и поуката и най-вече вдъхновено. Текстът беше на Брехт, музиката на Кирил Дончев. Съмнявам се, че вече по този начин в театъра ни могат да се пеят песни. Или че има режисьор, който да го направи. Актьорският нихилизъм и отричането на "колективизма" като възможност за персонална изява все повече и повече в практиката ни заличава изначалния смисъл на театъра, неговата същност. "Господин Пунтила..." стана събитие и остана такова до последния си спектакъл. Някои от нас с него преминаха в зрялата си възраст и в буква- лен, и в преносен смисъл. След това представление аз се убедих, че актьорската работа не се състои единствено в играта на въпроси и


отговори по време на репетициите, в свенливото поведение "като в живота". За тази професия трябва да унещожаваш всичко, което пречи в характера за сметка на характера, който създаваш. И да съумееш да спреш с унищожението на изхода на сцената. Единствено там е разрешено всичко, дори и онзи единствен скандал с Леон, останал в паметта ми като брадавица. Не можех да я изрежа, но и не пожелах, защото той ме научи, че скандалът е една от струните, без които инструментът не свири. Когато "В очакване на Годо"се появи, театралната критика млъкна. И естетите, и снобите не знаеха какво да кажат. На пресконференцията като че ли въпроса за тридесет и пет годишното закъснение на българската премиера на тази пиеса изчерпа всичко. Тогава Леон отговори:"Дългото отсъствие на "Годо"означава,че театърът е минал към някои негови наследници, без да се познава с прародителя им. Но това не е единствената неестественост в нашето развитие." От висотата на своята ложа, театроведите не разбраха собствената си неестественост. Само след няколко години те говореха възторжено за спектакли, които се опитваха да наложат в България демодето на театрална Европа. Поредната грешка на растежа. Пътят, който извървяхме с Леон в търсене на Годо беше щастлив. Почти година се движехме по ръба на собствената си непохватност и колкото повече се обърквахме,толкова по-близки се чувствахме. Като по време на природно бедствие. Появяването на този спектакъл се дължеше на трима души Леон Даниел, един от най-добрите театрални директори, които познавам, вече полковник о.з. Стефан Тамакхяров и проф. Димо Димов. Когато Йоско каза "на ухо"на мен и Ивайло Христов , че Леон може би ще работи с нас "В очакване на Годо", самочувствието ни придоби неочаквани измерения. По онова време Бекет, Годо и Леон накуп ни изстрелваше в непозната и примамлива орбита. За мен беше естествено единствено това,че режисьора иска да постави текста на Ирландеца. Интригата се състоеше в позволението за работа, което той явно беше получил и екипа, с който искаше да работи. По-късно Леон Даниел определи избора на актьорите по един изключително показателен за неговия стил на работа начин .За него ние не сме били най-прекрасните, талантливи и интелигентни актьори. Но:"...Те или нямат много затвърдени навици,или имат страст да се менят...Това е качество не само на младостта, но и просто природна особеност. Другото е,че без да престават да бъдат солисти, с ярост се хвърлят в партньоство, чувстват нужда да свирят дуети, триа, квартети, секстети, изпитват удоволствие от чуждото соло. Техните светове си пасват и то преди всичко с това,че са дълбоко индивидуални". Винаги съм мислел, че чувството си за партньорство развих именно в работата си с него. До премиерата, която щеше да потвърди или отрече твърденията на Леон за избора ни, имаше много време и ние с нетърпение очаквахме края на сезона. Театърът опустя. Единствено ние останахме в него. Така през1988 година аз и моите колеги отбелязахме най-неатрактивната си от бохемска гледна точка ваканция. Занимавахме се с пиеса, която също като че ли беше лишена от атрактивност - липса на сюжет, кулминация, развръзка... Без начало, без край, без драматични ситуации и напрежение. Дори Годо не идваше. На една от първите репетиции Леон Даниел каза, че не знае как се прави такъв театър. Почти като героите на Бекет ние играехме нещо, очаквайки не резултата му, а удоволствието от това, че същестуваваме извън "времето", което беше горещо и " пространството", което беше познато. Светът същестуваше единствено тук и то по-


възможно най-баналния си начин. През тези месеци режисьорът използваше всички възможни инструменти, които познавах от работата ни в "Пунтила..." Не беше доволен. Разрушаваше стройната си театрална граматика и съставяше нова азбука. Наричаше я " овещствяване". Това "овеществяване" на текста и ситуацията ми беше съвършенно неясно. Спомням си, че отидох на репетиция, преди която колегите бяха споделили, че са открили нещо. Някаква посока. Седях в ъгъла, наблюдавах ги тримата - Леон, Иво и Йоско и изпитах необходимост да се включа в играта им. Приличаха на деца, които използват думите, за да съществуват в измислена от тях игра с правила, които са си само техни. Без да я разбирам напълно, тази игра ми беше любопитна. Едновременно ме забавляваше и подтискаше. Безумието да правиш нещо, за да продължиш нанякъде. Наивността да вярваш в своето безумие. Не бих казал , че разбирах всичко, което се случваше, но ме се стори, че "абсурдът" не е някакъв особен начин на актьорско присъствие, не е и начин на особено актьорско присъствие, а необикновен факт, на който героят гледа по възможно най-обикновения начин. Почти буквален.Веществен. Мисълта за Смъртта, която знаем, че ще сполети всеки от нас и упоритостта, с която отказваме да приемем този факт за себе си, ни прави живи. Да бъдеш жив обаче означава да правиш нещо. Животът като правене. Очакването и отричането на факта смърт чрез "правене". Движение, изключително смешно в своето безмислие. Шанс. Възможност да осмислим с обремененото си съзнание временноста ни във Вселената. Онова, което ни отличава от костенурката. На тази първа репетиция, в която действително нещо се случваше, аз се привързах към моя Поцо. Долових някакви конкретности в думите му, които дотогава произнасях като сентенции. "Майките ни раждат, клекнали над отворения гроб. Само миг и светлината угасва."тази реплика вече освен съдържание, придоби и смисъл. Превърна се в опора, от която се оттласкваше изконната непримиримост на човека към природните закони. По единствено възможният начин - чрез невъзможната, абсурдна игра да победиш непобедимото. Леон ни каза , че не знае какво е Годо. Може да е Смърт, може да бъде и Господ. Уверен съм, че всеки един от нас го е приел по свой начин. Това беше единственото, което Леон ни разрешаваше. Той позволява собствени мотивации. Ако те влизат в заложения му капан, нищо друго нямаше значение. Начинът на тълкуването на текста и самото му четене изискваше адекватно сценично присъствие. Макар че за тази постановка "показванията" на Леон не бяха най-същественото, едно от нещата, с които съм го запомнил в "Годо" е именно това "Гледай ме". Леон Даниел не играе ролите показвайки, а показва на актьорите, без да играе. Показваше мизансцена и общуването чрез себе си, а не себе си чрез общуването. Ако актьорите на сцената са четирима, той посочва единия и казва "Гледай ме. Аз съм Ти." Илюстрираше всичко - кога, как и по какъв начин. Той показва, трима му партират, четвъртият гледа. Същото упражнение се повтаря за всеки по отделно. Ако актьорите са 10 , това се повтаря десет пъти. След "гледай ме, аз съм ти" идваше ред на оттеглянето му встрани. Това означаваше "Гледам те. Ти си Той." А той, героят, от първата репетиция "на маса" до последната " на сцена", независимо от актьорската неувереност, грешки или гафове, трябваше да бъде автентичен. Готов за премиера. Никакво маркиране. Ако въобще може да се каже, че за Леон репетициите са дребни неща, неговото верую може да бъде изразено с реплика от "Годо": "Никакво отпускане в дребните неща". Това


неимоверно ме уморяваше. В началото. За този режисьор умората не е причина, за да работиш лошо. Обратно - тя е следствие на лошо работене. Колкото по- уморен е актьорът, толкова по-добре. По време на неговите репетиции повече от репетициите си с когото и да било, съм изпитвал физическа болка. Сега, след толкова години, вечер преди самия спектакъл, когато умората на деня се е натрупала, аз зная, че щом стъпя на сцената, пружината ще се задейства и ще бъда в кондицията на жребец. Благодарение на ония роли, които направих с Леон. Това, което работехме през онова лято, режисьорът наричаше опит. Искаше да изиграем само първата част на пиесата, да я покажем на "Аполония", да направим проверка и после да решим какво ще правим. Вариантите бяха два - да продължим до края или да започнем всичко отново. Трети вариант не съществуваше. Никой не си е помислял, че отказването е възможно. В средата на август заминахме за Созопол. "Аполония" ни прие с цялата си любов и надежда, а ние знаехме, че ако нещо стане, то ще се случи именно тук. Леон ни напомни по смисъл думите на Пикасо, че времето на "търсенето" беше се изчерпало. Трябваше вече да "намираме". И така, както само лудите умеят, ние забравихме слънцето, пясъка и морето, вторачихме се един в друг и направихме това, което искахме. В тези последни дни тлъстините под костюма ми едва не ме докараха до топлинен удар. Странно, Леон, който толкова държеше на тях, не се възпротиви да ги махна. Този дребен на глед жест ме впечатли страхотно. Подплънките изчезнаха, и губейки маската, с която бях свикнал, аз навлякох другата - на абсолютната и противоположност. Не мога да кажа, че това не беше за добро. Не съм сигурен, че тя вече имаше някакво особено значение. Маските бяха вътре в нас и ние бяхме готови да се забавляваме. Премиерата се състоя. Оценките - коренно противоположни. Спечелихме си възторжени почитетели и яростни в своето отрицание зрители. На другата сутрин се състоя пресконференцията. Утрото се оказа по-мъдро от вечерта. То сякаш беше полирало крайностите и отзвукът от премиерата се изрази в сънено равнодушие на командированата в Созопол театроведческа бохема. В Театъра на Армията експериментът продължи. Сега капанът беше заложен пред неизкушените зрители. Обикновено играехме тази първа част на "Годо" след основното представление-от десет часа вечерта. Залата се пълнеше, но след петнадесет минути по един, по двама и по повече зрителите напускаха. До края на този един час оставаха половината. И така почти месец. Настъпи период на все по-рядко отваряне на вратите по време на действието, на все по-бурни реакции, смях и ръкопляскания. Когато започнаха да ни аплодират "на крака" Леон каза: "Времето дойде". Започнахме да репетираме втората част. И тази премиера се състоя. Представлението се игра осем сезона. Залата се пълнеше с млади хора и имаше вечери, когато от публиката подаваха следващите ни реплики. Това е представлението с най-дълъг живот в кариерата ми. С годините "Годо" започна все повече да ме уморява физически. Макар да го обичах, аз започнах да остарявам с него и чрез него да разбирам все по-осезателно безнадежността на живота. В един момент тази пиеса започна да руши илюзиите ми за стойностите на собственото ми живеене. Най-точната мотивация, която бях открил за себе си в пътя ми към "Годо", като бумеранг се връщаше към мен самия. Носеше ми тъга. Всяка есен Леон Даниел провеждаше своите прословути възстановителни репетиции. Наймалко за два дни със забележителна точност възстановяваше загубеното и яростно


защитаваше представлението си от нас, актьорите. Педантични репетиции. Репетиции с осветление, грим и костюм. Оставаше доволен, макар че да се репетира това представление в празния салон вече беше по-голямо изпитание отколкото самите репетиции. В началото на сезона залата пак се изпълваше. Сега обаче, да се играе "Годо", когато публиката е действащо лице и да не се импровизира с нея като с партньор беше липса на артистизъм. Леон ни прощаваще или поне показваше, че ни прощава. Той все по-рядко идваше да гледа. Но и това беше обяснимо. Ние оставахме при "Годо", а за него театърът продължаваше. В друга посока - натам, където беше неизвестното. По-любопитен режисьор от него не съм срещал. Доста години след Аташето и Поцо аз бях жертва на неговото любопитство. Подложи ме на "изтезания", на които само той е способен изтезанието да имаш работа и изтезанието да вършиш работата си. Леон изтезава, защото познава актьорите. Пола на Актьора. Характера на Актьора. Психиката и Енергията на Актьора. Знае и за най-голямата заблуда на Актьора, в която той си се вживява истински - заблудата "не мога без работа". В стила на този режисьор би могло да се каже: "Дай на Актьора роля и му гледай сеира". Конфликтите между Леон и Актьора произтичат от гледната им точка. За Актьора работа означава Роля. За Леон ролята е Работа. В този смисъл той е краен, неподкупен и властен. Защото има мисия - да изследва безкрайните пространства на Театъра, собственото си присъствие там и вариантността на актьорските възможности. И още нещо, което аз високо ценя - за Леон Даниел театърът преди всичко е начин на Възпитание. Това го прави различен от режисьорите, на които ние актьорите прикачаме прозвището "постановчик". Леон не поставя пиеси. Той създава спектакли. Чрез работа. И с усилие - "Лесната работа - срам за майстора". За него между лесното и лошото граница няма. Следващата наша среща беше в "Гувернантът "на Якоб Ленц. След Поцо с дрипите му, калта под ноктите, артрита и неизтощимата язвителност, Леон ме запокити в друга крайност. Фриц фон Берг - млад, наивен и честен немец. Надеждата на татко. Човекът на бъдещето. Синеокият рицар. Каза ми: "Как се играе това, не зная." Той никога нищо не знаеше. Споделяше го с такава усмихната убеденост, която най-малкото би трябвало да ме радва. Естествено, никога не съм се радвал, но винаги съм бил сигурен, че ще направя нещо различно. Леон е режисьорът, при когото резултатът никога не ме е интересувал. С него съм работел не за престиж и от суета, а за себе си. Приемал съм общуването с него като опит. Като познание за професията. Като тест за лична мотивация. Доста често в неговите спектакли съзнателно съм задържал безотговорния артистизъм и съм се учил да общувам със зрителите. Като с партньор. А Леон Даниел изисква: "Никога не играй в една гама с партньора си". Вече имам изградени отношения с публиката. Те са такива, каквито аз искам, а не каквито тя очаква. Режисьорът се оказа прав. Първата публика на "Гувернантът" влезе в театъра на 10 ноември 1989. През антракта,който съвпадаше по време с телевизионните новини салонът се опразни. Така полупразен той остана няколко години и Леон го преживя тежко. Не го познавам добре извън професионалните ни отношения, не сме говорели за това, но ми се струва, че по време на "митинговите" години необходимоста му от Театър стана все по-болезнена. Той се опитваше да съхрани някаква хармония в работата си. Чрез труд. И отново с усилия. Поголеми,отколкото усилията на творчеството. Сътресенията в Държавата пораждаха


трусове в нейния умален модел - Театъра. С цената на цялата мъдрост, на която житейският му опит го беше научил, той се опитваше да ни убеди,че нашето истинско място е сцената. Единствено сцената. За първи път видях как Леон Даниел не успя. Дали е бил прав тогава или не, за всеки един от нас времето даде точния отговор. И всеки един от нас има онова място, което си беше избрал. На Сцената и в Живота. От онези години помня срещата ни във "Вернисаж" на Вацлав Хавел, помня любопитството му към младата генерация от актьори и две фрази, казани по повод на пиесата. Едната -"Ахмакът може без преуспяващи, но преуспяващите не могат без своя ахмак." И още - "Човек може да напълни със смисъл безсмислието". Говореше за пиесата, а се усмихваше лукаво. Следващата ни работа беше изключително тежка -"Както ви харесва". Шекспир. Аз -Точилко. Да се работи ставаше все по-трудно. Леон беше първият, който усети, че Военният театър се променя. Не за добро. Освен театър в държавата "въпреки всичко", Леон трябваше да понесе и усилията на театър в театъра "въпреки всичко". Такива спектакли се правеха все по-трудно. Продължаваше във Военния,но все по-често бягаше навън - Оскар Уайлд в Младежкия, Бърнард Шоу в Народния...Издаде книгата си "Игрите"и продължаваше да упорства в битката си за оня театър,в който беше направил "Напразните усилия на любовта","Пунтила","Годо","Чудо" на Иван Радоев. Помня една реплика по повод на "Както ви харесва". Според мен тя до голяма степен обяснява неговата диагноза за заболяването: "На стола си разсъждаващ човек. Като станеш,ти ставаш мислещ човек." Пресилено е да твърдя, че синдрома "присядане" е характерен единствено за Военния театър. Но докато Театърът боледува по причини и на Държавата, при Военния театър неразположението е от удоволствието от собственото си присядане. От лекотата, с която се постига този иначе действен акт. От подмяната на глаголите. От нихилизма на собствените си деца. От суетата си "Да бъде", преди старанието "Да е." Боледува от всичко онова, което Леон Даниел не носи в себе си. Така той остана малко самотен с познанието си за оная безкрайност, която ние отричаме, защото ни мързи да станем. Или ставаме прекалено късно. Тези процеси, естествено, бяха доста бавни в своето развитие. Предстояха да се случат още много интересни неща. С участието и без участието на Леон. С мен и без мен. Ролите ми в негови спектакли щяха да бъдат още две - в "Последният янки"на Артър Милър и "Страх и мизерия на Третия райх"на Брехт. Макар никога да не съм се смятал за типично негов актьор, прекарах близо десет години около него. Едно от последните неща в работата ни, което изискваше от мен, беше в пиесата на Брехт: "Смени естетиката и ще смениш смисъла". Това е един от най-важните съвети, които съм получавал за професията си. За Театъра въобще. И за себе си лично. Опитвам се да го спазвам.

Леон даниел театър без край  
Read more
Read more
Similar to
Popular now
Just for you