Page 1

1 СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 1/2010

ПОЕЗИЯ Иван Бориславов

3

ИДЕИ Стремеж към съвършенство

ПРОЗА Атанас Липчев

5

ПОЕЗИЯ Иван Гранитски Ванилин Гавраилов

11

ДНЕВНИК 64 Славянство и славянофилство. Възможно ли е единение на славяните в постмодерния свят

ПРОЗА Петър Денчев

16

ПОЕЗИЯ Андрей Андреев Елена Деянова

19

ИСТОРИЯ Петър Стоянов

23

КРИТИКА Здравко Недков

25

ПРЕГЛЕД

180 ГОДИНИ „ЛИТЕРАТУРНАЯ ГАЗЕТА” 33 „Вестникът на мислещите хора” Юрий Поляков Анастасия Ермакова Дмитрий Каралис

59

72

Книги Любомир Левчев. „Кон със зелени крила” Христо Стефанов. Заложник на времето” „Живот на длан. Думи за Георги Йорданов” Вирджиния Улф. „Годините” А. Н. Ужанков. „Проблемы историографии и текстологии древнерусских памятников ХІ - ХVІІІ веков” Събития Музика Изложби Художникът на броя

78


2

Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930 - 2006)

Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Графичен дизайн ДОБРОМИР КОСТОВ Коректор ДАРИНА ШИШКОВА

Списание „ПРОСТОРИ” се издава с решение на Общинския съвет - Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. prostori@mail.bg http://prostori.ning.com/ ISSN 1313-1443

На кориците - творби на Тодор Терзиев


3

ИВАН БОРИСЛАВОВ. НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ ЕФЕКТЪТ НА ПЕПЕРУДАТА Когато една пеперуда размаха крилцата си тук, на другия край на света се развихря торнадо. И теорията на всемирния хаос се потвърждава. Когато поетът напише стих, иска да вярва, че на другия край на света някой става от днес по-добър. И Божият промисъл закономерно ще възтържествува.

ДЪЖДОВНА БАЛАДА Наежен от бодлите на дъжда, недоумявам дали пороят се разбива с тътен в мене, или вселената се е разпаднала на капки.

СУТРЕШНИ НОВИНИ Как да забравя тази луда славеева нощ, когато всеки славей вярваше, че ще надпее всички и никой между тях не подозираше дори, че с песните си ни лекува раните… Не бе концерт това, а някакъв неотразим разкош. И ние се унасяхме с размекнати душички, когато мигновена тишина ни сепна призори. И зазвуча осведомителният бюлетин на враните…

МЕТАМОРФОЗИ Пеперуда кръжаща над огъня Пеперуда сменила крилцата си с пламъци Пеперуда с червено туптящо доскоро сърце което е вече купчинка пепел в жаравата А над нея нестихващо огънят пърха разперил крилата си на пеперуда


4 СЛАВАТА НА ТЕРМЕСОС Историята само споменава, че Александър е подминал този град. Дали защото преценил, че е встрани от неговия път, или защото е пресметнал, че е укрепен добре и затова обсадата би продължила дълго, а той е бързал час по-скоро да се справи с Дарий – все едно защо, но Александър е подминал този град. И жителите му се обявили за герои.

ECCE HOMO

МОЛИТВА

Миг на проблясък и в парадокса откривам кодирана закономерност (от кого? от кога? до кога?): вселената се разширява, а светът се побира в капка роса.

Ако е истина това, което древните твърдяха – че всеки ден умираме по малко, тогава пожали ни, Боже всемогъщи, въздай ни опрощение за греховете и в знак на висша справедливост стори така, че след като прекрачим неизбежната черта, да почнем всеки ден да се възраждаме, отричайки смъртта.

И като фанатичен факир фантазирам, че именно аз съм онази избрана от Господа брънка, без която това вездесъщо единство е само пустинен мираж. И от мене започва безкраят, който пак се събира у мене.

БРОЕНИЦА Защо прехвърлям още броеницата на часовете – пъстри или сиви, когато не от вчера съм разбрал, че всички нараняват, а последният убива?


5

АТАНАС ЛИПЧЕВ. СОНЯ Откъс от роман После казва на Тома: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ. Отговори Тома и Му рече: Господ мой и Бог мой! Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали. ( Йоан. 8:27-29) Тези неприлични и издайнически кървави жилчици в иначе прекрасните ми сини очи започват леко да ме притесняват. Пиянски ли са? Определено са пиянски. Макар и често да лъготя, че са зачервени в резултат на недоспиване. Или пък че са си такива от детството ми. Някои се хващат на първото, други – на второто ми твърдение. Но общо взето никой не ми вярва. Особено тези, които ме познават отдавна. А най-добре и най-отдавна ме познава мама. Не си спомням, казва тя, не си спомням за такива червени жилчици, като бебе очите му бяха бистри и сини. Тези жилчици, продължава да предъвква мама, се появиха доста по-късно, когато той престана да ме уважава. Като бебе очите ми са били мътни като на всяко кърмаче, възразявам аз. Ето, виждате ли, горчиво и някак скръбно обяснява мама, нали ви казах, че синът ми не ме уважава. Абе, мама му стара, много ме тровят тези кървави жилчици в последно време, зверя се в огледалото и подръпвам торбичките под очите си, които няма как да са спомен от детството ми, или пък да са от снощното недоспиване. В последно време ползвам “Визин”, няма майтап, нито пък правя реклама на въпросния продукт, който и без друго не ми помага особено – през първите няколко часа очите ми изглеждат горе-долу прилично, но после придобиват обичайния си вид. Току под лявото ми око се проточва една дълга и отскоро появила се бръчка, която изтънява и свършва в левия ъгъл на горната ми устна и някак странно разделя лицето ми на две половини, така че все по-често и все по-озадачено се питам коя е моята половина и коя – натрапницата. Подозирам, че Арес също се обърква понякога, защото спира да чопли семки в клетката си, извива глава на една страна и ме гледа някак странно и изучаващо, ще рече човек, че не се познаваме от десет години. Обикновено след подобно продължително съзерцаване Арес прави едно възхитително салто и увиснал с главата надолу тревожно изкрещява: ”Идиот, идиот, идиот... крррр... идиот... кррр...” След тази знаменателна констатация отново се вкопчва с яките си нокти в стойката и се заема със семките си. А аз продължавам да се взирам в огледалото и да се чудя – аз ли съм това, или насреща ми се блещи маска на сатир, опъвам кожата на лицето си, бръчката се разтяга, почти изчезва, сетне отделям пръсти от бузата и бръчката тутакси се лепва на вече споменатото място, сякаш си е била там от рождение. Впрочем Соня твърди, че ми оти-


6

ва, прави те по-мъжествен, казва тя, така приличаш на римлянин, тоест на истински мъж, тази бръчка прикрива мекотата на малко женствените ти устни... Устните ми изобщо не са женствени, сопвам се аз, освен това вече няма никакви римляни, отдавна няма такива. Разбира се, че са женствени, убедено и с известно снизхождение продължава тя, а колкото до римляните – ставаш смешен, светът е пълен с римляни. Няма никакви римляни, настоявам аз, измрели са преди не знам си колко столетия. Ти да не се опитваш да спориш с мен, повдига вежди Соня, а как според теб се наричат жителите на Рим, а? Жители на Рим, как иначе да се наричат, промърморвам, макар и да съм малко обезкуражен от логиката й. Не, скъпи мой, назидателно проточва тя, римляни се наричат – живеещите в Париж са парижани, тези в Москва са московчани, а римляните си стоят в Рим и много-много не пътуват. Какво общо има всичко това с проклетата бръчка, недоумявам аз. Нищо, спокойно отвръща тя, докато трие с кърпичка маникюра си, но щеше да има, ако не беше изместил разговора. Аз ли го изместих, ококорвам се. Че кой друг, разсеяно отвръща тя, да не би аз да твърдя, че приличаш на римлянин? Арес нервно изкрещява в клетката си и забива клюн в решетката. Млъквай, гадино шарена, сопвам му се и хвърлям черната кърпа отгоре му, млъквай, скапан римлянино. Арес обидено се спотаява под кърпата. Така, казах му го най-после, скапан римлянин, точно такъв е, нищо че носи името на древногръцки бог, те впрочем, гърците, също са римляни, щом са били част от Римската империя, значи са римляни, така излиза според теорията на Соня. Значи и аз съм римлянин, изненадано си мисля и подръпвам торбичките под очите си, нали съм потомък на траките, значи все има нещо римско в мен, хм... виж ти... тогава ще излезе, че и Сачмо е римлянин, нищо че е свиня. Трябва да попитам Соня какво й е мнението по въпроса, макар че тя не понася Сачмо и откровено го мрази. И има основание да го мрази, не й се сърдя за това, фактът, че ми е братовчед, не му дава право да наднича нощно време през полуспуснатото перде на стаята ни и да мастурбира, докато ние със Соня се любим. Соня го взе много навътре и се спусна да му издере очите, но Сачмо успя да й се измъкне. Соня беше бясна и унизена, сигурно се чувстваше по-кофти от мен, не вярвам да е била възхитена от идеята някой да я наблюдава нагъзена, запуфтяна и пъшкаща, докато аз... какво... мен все пак никой не ме е надупвал и в този смисъл бях по-склонен да съм снизходителен към Сачмо... Ето на, нова неприятност, това пък съвсем не бях го забелязвал досега. С тревога опипвам шията си и се кокоря в огледалото, нима вече имам двойна гуша, не, не е двойна гуша, та аз съм само на четиридесет и две, за каква двойна гуша може да става дума, това си е просто провиснала кожа. Мале, мале, каква гнусотия, при това с едни такива дребни и червени пъпчици, които сивеещата ми брада скрива донякъде, но аз нали си знам, че те все пак са там, при това в основата си вероятно са гноясали... Какъв римлянин, за бога, обезсърчено опипвам отпуснатата кожа, римляните са сурови мъже – мускулести, атлетични и секси... Кой ти е казал, че си римлянин, ядосва се Соня, това пък откъде го измисли. Как кой, озадачено питам, та нали ти самата го спомена веднъж. Юпитер да тресне всички лъжци, съвсем се ядосва Соня, Юпитер и всички фурии и какво беше там още... Тангра, Мангра, Перун и останалите


7

идиоти, никога не съм казвала подобно нещо, римлянин ли, я се погледни в огледалото бе! Нали това правя, оправдавам се, освен това Тангра, Мангра и Перун не са римски богове, те са... Знам какви са, гневно ме прекъсва Соня, педали са те, от мен да го знаеш, а това за римляните го измисли майка ти. Майка ми ли, онемявам, ако не се лъжа... Да, ама се лъжеш, вече по-спокойно казва Соня, ако питаш мен – ти си евреин. Виж си рехавата брадица, продължава настървено тя, рижавата проскубана брадица, изкривената папионка и карираната, безвкусна и идиотска риза, торбичките под очите си виж, тази клоунска бръчка, която пресича лицето ти, кървясалите си очи... бога ми, няма никакво съмнение, че си класически евреин. Майка ти е родила евреин, съвсем убедено завършва тя, всеки нормален човек знае, че чифутите са кръвопийци и затова очите им са кървави... пфу, чак ме е срам, че толкова години съм живяла с кръволак, без да го забележа. Стоиш пред огледалото, изкрещява фалцетно на финала тя, стоиш и зяпаш тъпата си мутра, опипваш си гънките и бръчките, опиваш се от кървясалите си очи, от гърчавата си плът, от космите в ушите си, от рошавите си вежди... и все още се питаш защо те напуснах, защо вече не те обичам... Ти никога не си ме обичала, казвам с отвращение. Не е вярно, неочаквано топло отвръща тя, макар и след кратко мълчание, някога много те обичах. Ти никога не си ме обичала истински, още по-тихо казвам, но вече с известна болка. Аз все още те обичам, просто казва Соня. Наистина ли? Наистина, отвръща тя след известно колебание, само моля те, престани да се захласваш пред огледалото. Не се захласвам, съжалявам се. Не се съжалявай, кофти е. Може и да е кофти, но се чувствам добре... Измъкваш се... непонятен си ми... едно време не беше такъв. Вярно... едно време не бях такъв... Какво те промени, римлянино? Рим. Не се халосвай. Как се казваш? Соня, нали знаеш. Соня чия? А-а-а, това ли било? А какво друго може да е? Наистина, какво ли друго... Идиот, идиот, идиот, кррр... идиот... кррр... мухльо... Като оставим настрана огледалото, другата ми налудничава страст е ателието, в което преминава по-голямата част от живота ми. Навремето беше гараж, като деца често играехме в него заедно със Сачмо и други хлапета от махалата, защото помещението никога не бе ползвано по предназначение. Баща ми така и не успя да спастри пари за кола, все някак се изплъзваха измежду


8

редките му пръсти, обикновено в посока нечий чужд джоб след поредната злощастна игра на барбут. Същият този барбут след години го вкара в затвора – заради длъжностни присвоявания в особено големи размери. Нищо особено не бе този гараж, но се оказа достатъчно сериозен повод, за да скара жестоко мама и леля Ана, майката на Сачмо. Мама е с няколко години по-голяма от сестра си Ана и вероятно това й предимство й е дало основание да сложи ръка на гаража, който остана в наследство от дядо. Леля Ана се опъна и си поиска нейния дял. Чак до съд не се стигна, но в продължение на няколко години двете бяха в състояние на студена война. А ги делеше само една ниска ограда. Накрая мама неочаквано и изненадващо капитулира, като заплати на сестра си частта й. Настъпи примирие, но някак подозрително крехко и несигурно. После аз преустроих гаража в ателие. След като завърших Академията, се мотах десетина години из разни предприятия и заводи, рисувах плакати и лозунги за първомайски и деветосептемврийски манифестации, бичих халтура като замаян, тогава се печелеха добри пари от подобен вид занимания, само за украсата на една първомайска манифестация прибирах в джоба си тлъста сума, която се равняваше на годишната ми заплата. Хубави времена бяха, но накрая ми писна и от това, плюх гнусливо, теглих една майна на партийния, който си беше класическа свиня, и напуснах държавния сектор. Тогава преустроих гаража в ателие. Пак тогава с горчивина установих, че през последните две години не бях нарисувал нито една картина. И за пръв път през живота си изпитах самосъжаление. Придобих глупавия навик завистливо да си гриза ноктите, докато обикалям галериите и зяпам картините на преуспяващи колеги, все по-често оставах насаме пред огледалото и изпадах в самосъзерцание, макар че това, което виждах в огледалото, все по-малко ми харесваше. Едно по едно нещата от живота започваха да се разбягват или пък да се променят, толкова неочаквано да се променят, че да се чуди човек как става всичко това. Като Соня например – аз дори не разбрах как така изведнъж тя стана Соня Ойгиние Вайан, как съм го проспал или пък съм бил прекалено зает със себе си, докато се блещя пред огледалото и се дивя на анатомичните си изменения. В ателието е светло и топло. Навремето избих цяла една стена и я остъклих, така че заприлича на нещо като огромен френски прозорец. Платната са наредени покрай стената, повечето са недовършени, отлежават и събират сила. Напълно готови са само четири картини, твърде мизерно количество, а Коледа наближава. Заедно с нея пристига и добрият чичко Ханс, Господ да го поживи, пристига направо от Щутгарт с дебела пачка банкноти. Замислено отпива от мускатовата, пие я без мезе, говедото, примижва срещу наредените картини и тръска пепелта от пурата си на пода. Единадесет парчета, съобразява на глас Ханс, и отново отпива от мускатовата, единадесет парчета по четиристотин евро – ето ти ги четири и четиристотин. Пет, поправям го аз. Че защо пък пет, не вдява той. Заради старото приятелство, обяснявам му, освен това и двамата си знаем, че ме работиш яко. Заради старото приятелство, казваш, мудно разсъждава Ханс, и тръска пепелта от пурата си на пода, а колко мислиш ще издържи такова приятелство, основано на изнудване и дребни сметки? Не се превземай, Ханс, тупвам го по рамото, ти не си дребнав човек, какво са шестстотин евро за теб... Ханс си налива поредната чашка


9

и пали загасналата си пура. Какво става със Соня, пита след кратко мълчание. Още не е готова, заставам нащрек, нужно е време, за да втаса, трябва й още съвсем малко. Да втаса, значи, дълбокомислено отбелязва той и за пореден път тръска пепелта от пурата си на пода, не знам, рисуваш я втора година, не се ли страхуваш, че може да превтаса? Не, не се страхувам, казвам, и престани да тръскаш пепелта на пода, пепелникът е пред теб. Искам да я видя, въздъхва тежко Ханс и отпива от мускатовата, после изкривява очи и ги вперва в покритата картина в ъгъла. Все пак не издържа маймуната с маймуна, откога чакам този миг. Какво ще й гледаш, казвам нехайно, не съм я пипал, откакто я видя последния път, все същата си е. С розова кожа, недоверчиво и някак похотливо пита той. С розова кожа, кимвам. С настръхнали гърди и влажни очи на кошута? С настръхнали гърди и влажни очи на кошута, кимвам отново. Тази жена ще ме подлуди, промърморва Ханс и си налива от мускатовата, има ли я изобщо? Има я, казвам, живее в Монтебло. Къде е това, присвива очи Ханс и пак тръска пепелта от пурата си на пода. Някъде във Франция, отвръщам, и престани да тръскаш пепелта на пода, вчера съм премитал. Наистина ли се казва Соня, интересува се Ханс. Да, Соня Ойгиние Вайан. Соня не е френско име, машинално отбелязва Ханс. Не е, отвръщам, никой не твърди, че Соня е французойка, тя само живее с французин – някакъв грънчар, някакъв галерист-ибрикчия, някакъв измислен художник със скучното име Огюст. Всъщност, продължавам вдъхновено, не живеят дори и в Монтебло, а в някакво селце до него, в стара къща, много, много стара къща, Соня твърди, че е от времето на Наполеон Втори, но аз не й вярвам, тя обича да преувеличава; живеят значи в тази мезозойска къща, натъпкана до тавана с грънци, цукала и разни фетиши, с които онзи лаик Огюст прави изложба след изложба и печели мангизи. Тоя Огюст е художник, така ли, проявява подозрителен интерес Ханс, и аз вече съжалявам, че му разказах всичко това. Не, не е, възразявам му, Огюст е занаятчия, профан, шмекер и крадец на чужди жени, мисли си, че като е французин, всичко му е позволено, а той все пак не е римлянин... Очевидно не е, съгласява се Ханс и си налива от мускатовата, щом е французин. Нищо не разбираш, ядосвам се аз, това, че е французин, не му пречи да е римлянин, ти, като си немец, да не би да си мислиш, че не си римлянин? Не съм, убедено казва Ханс и отпива от мускатовата. Как да не си бе, кипвам аз, да не би аз да съм ги измислил всичките тия остготи, вестготи, разните му там германи, тевтонци и келти, нали цялата тази сюрия бяхте в Империята? Не си спомням, отегчено разтяга устни Ханс, помня само Хитлер, ама бях твърде малък, така че спомените ми са доста бледи, и Хитлер ли е бил римлянин? И още как, тросвам се аз, той пък е баш римлянин... след Сталин, разбира се, преди всичко правдата, онази – великата, шаячната, домашната изработка... Това, последното, не го разбрах, отегчено се прозява Ханс, ще видя ли Соня? Ще видиш на баба си швабския задник, казвам заядливо, ще видиш на баба си дъртия швабски задник и на дядо си дъртите увиснали швабски мъдури още ще видиш, нищо няма да видиш... Дори и срещу две хиляди евро, наивно пита Ханс. Не познавам наивен шваба, затова дъхът ми спира. Последния път офертата се въртеше някъде около осемстотин евро. Дори и срещу две хиляди, прошепвам. Е, както кажеш, съгласява се Ханс, докато гаси пурата в пепелника, ще се ви-


10

дим по Коледа, но ако ще е само заради единадесет платна, хич да не се разкарвам, стегни си задника, приятелю, страшно си се изкалпазанил, освен това Соня вече крещи за свобода, не мислиш ли? Не знам, казвам умърлушено. Не си толкова богат, че да я държиш там, в ъгъла, зачохлена с този парцал, усмихва се някак прозорливо и самодоволно той, наистина ли гърдите й са все така вирнати, да не си оплескал нещо? Вирнати са, отвръщам мрачно, нищо не съм оплескал. Е, хубаво тогава, до Коледа. Хубаво, до Коледа. Няма кой да изкрещи: “Идиот, идиот, идиот... крррр... ахмак... кррр... мухльо...” Забравих да сваля кърпата от шантавата му клетка.

Б. Р. Броят бе вече готов за печат, когато научихме, че Атанас Липчев се е представил пред Господа. Той бе сътрудник на нашето списание, следеше го внимателно и благонамерено споделяше своите бележки по неговото съдържание и оформление. Бог реши да прекъсне земния му живот, когато бе в разцвета на творческите си сили. През последните години Атанас Липчев пишеше много и издаде няколко силни романа и повести, които вече утвърдиха мястото му в съвременната българска белетристика. Поради това и животът му на земята не е приключил и продължава в неговите книги. Бог да го прости!


11

ИВАН ГРАНИТСКИ. НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ КАМЪКЪТ Камъкът отхвърлен от зидарите е нещо повече от символ Той въплъщава римата на съществуването И е подарък на тайната която ще изгрее щом вътрешното се разтвори Както долу така и горе Пастирът води стадото и пее Той е камъкът последен завършващ купола на Храма Всичко е живо Смърт няма Човекът е Пространство и Време

СЕДЕМ Започваш ли да проумяваш възвишената логика на Хаоса Седем е числото на забравата От него почва всичко Дао е окръжността в квадрата на дъгата Аз съм Ти А ти си яснотата Извира любовта от самотата

АРКА Което е ще дойде най-внезапно тъй както си стоиш на пейката Съдбата ти се рее като вейка в окото на Страданието Залпово ехтят тимпаните на Провидението приютило те в жестоката си люлка Ти си разкъсан от съмнения оневинен виновно като питбул В неясността на здрачното очакване в себе си потъваш бавно И чуваш воя на отвъдни влакове И се стопяваш като сънна лава Най-сетне проумя ли смисъла на непрестанните превъплъщения Човекът е възвишено орисан да бъде Арка за звездните лъчения

ТАЙНА Ето значението Ето решението екна библейския глас на Йосиф Каква е тайната на Сътворението – Човеците се раждат боси Боси и самотни те си тръгват от земята печална и тъжна Докрая не успели да изтръгнат съдбата си от клупа въжен Към свършека на Дните те възлизат и тлеят бавно като свещи Раздадени са вече всички ризи но светът е роб на вещите Човеците продадоха душите си отказаха се доброволно от безсмъртие Избраха да пълзят а не да литнат Легнете живи та да станат мъртвите


12 ГРАВЮРА Няма ли помощ за сина на вдовицата Бъди неустрашим като Хирам Абиф Гравюрата на Дюрер показва воденицата в която няма статуи врати и рафтове Има таен ключ към смисъла заветен който ще откриеш щом пристигнеш В залива на Съвършенството просветват белезите на космическата стигма Неясна е появата на вътрешното зрение прозрачно става непрогледното накрая Приготви се за последното си бдение и ще се озовеш пред портите на Рая Там те очаква главната загадка Хаосът в Ред се превъплъщава И разбираш – Истината е квадратна основа на Храм от светла лава Незнайното е знайно но необяснимо безкрайното е крайно като точка Съдбата на Човека е загадъчно непредвидима и безброй посоки вариации тя сочи Нима не знаеш, че си като Бог единствен Меланхолията си епохите разкриват в написаните с тайнопис свещени листи Всичко във Вселената е живо Листата на чинара пеят тъй звънко и безшумно Неказаните от мъдреца думи в отвъдното се реят Да би могло да ги запишем в партитурата на Есента ще видим че Смъртта е неприятна и излишна Тя е само междуметие наситено с неясни фрази Битието всъщност е изпразнено от логика И е обятие от нежни повеи на листи Защо не тръгнем най-спокойно тържествени загадъчно достойни към зимата на мисли чисти


13 33 Изворът е чист кристален безпределен метафорична щерна на Познанието Бъдете безгранични яростни и смели пред Портала на духовното Сияние Отците основатели ни завещаха ясно да открием Пътя Истината и Всевластието Жертвоприношението е мажорно И Сокола пирамидата свещена осветява Изгубеното слово от Отвъдното ни моли да възстановим мистичната държава Тя е в кръвта на викащите бездни осиротели сред пространствата беззвездни Четете символите на Историята които земния живот осмислят Хермес Трисмегист със Словото се бори и тържествуващо Смъртта разлиства Бъдете будни – Изида повелява Мракът в светлина да се превъплътява Последното стъпало щом прекрачите ще съзрете Арката на доблестта Не чухте ли че шепота велик на Здрача пронизва еволюцията на плътта И там невидими духовни легиони подготвят бъдещото зарево на ембриони които населяват най-невероятни светове от същества и духове добри Смисълът на Мирозданието многократно повтаря философията тридесет и три В кръговрата Разумът изчерпва своята самодостатъчност И като в черква запалва свещите загадъчни на тишината Човекът е последното убежище на яснотата Мъдростта и Вечността са братя


14

ВАНИЛИН ГАВРАИЛОВ. НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ ВРЕМЕТО На Атанас Липчев Купища от книги, автографи, срещи, чашки, постове, съдби... Пламенни слова и епитафии... Раждат ли творците? Може би... Малко са онези, дето могат да творят от здрача светлина, да прозират общата тревога, да отглеждат чувство за вина... Драскат си безличните поети – със страстта на дремещ политик... И преди, и днес в стиха им свети на властта заостреният щик... Както и преди, и днес огласят с нежни трели речевата шир... Кротко препродават съвестта си, следват финикийския кумир.... Но и днес писатели пленяват – със талант, със име и със чест!... Времето отсява всяка плява и я разпилява... Без адрес... ПРОГОНВАНЕ ОТ РАЯ От зрелите зърна на твойта щедра есен се опивам!... Омесено тесто е твойто тяло – с дъх на хляба сит... А сред гърдите ти съвсем загадъчна усмивка свива една съвременна Джоконда - чак до слънчевия сплит... И запечатаният миг затопля ми душата още – когато слизах все надолу и надолу към света, във който се побират хилядите мои нежни нощи, потръпващи като дете пред забранената врата... Как дълго, дълго аз ключа за нея не намирах, вкусил очакването твое пред съзрелия до лудост миг... И помня как Вселената космично ласкаво ни пусна да преотключим двама с теб залостения първи вик... Открехната, вратата чака и утеха вече няма, щом тръпнещо предчувствие за вечност мами ни отвъд... Но няма вече място в Рая, че прогонени сме двама – намерих аз вратата тайна, а у тебе е ключът...


15 РАЗТРЕБВАНЕ Прекрачих прага на душата... Ахнах!... То вътре – натурии до тавана! Огнивото е там, а няма щипка прахан... Дори съдбата ми е разпиляна... Огледах се – отде ли трябва да започвам? Разтребването има своя смисъл... Но губя под краката сякаш твърда почва – във дребните пристрастия улисан... Отварям бавничко прозорците, към пруста да влезе въздух чист, да влезе вяра... И виждам – в бъркотията дори е пуста душата ми във дрехата си стара... Излизам и оставям ключа под черджето... Какво ли има вътре за грабежи!... Но тихо изръмжа зад мен душата, взета назаем от отвъдното безбрежие...

СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ

СИБИЛА

Толкова ли свършиха мъжете, та потърси нещичко у мен?!... Ти си още младо, крехко цвете, аз в отвъдното съм устремен...

Fortis Fortuna Adiuvat*

Поизтрий сълзите и напличкай с вяра свежа своя хубав лик. Може би на някого приличам... От мечтите детски – светъл миг... Може би съвсем не знаеш кой съм... Съвземи се! Я ме погледни – нямам във косата черен косъм, а на гръб - понесъл сто вини!... Стигат ми дотука греховете!... Връщаш ме в младежките мечти... Май роса преглътнах, нежно цвете... А в очите... слънчев лъч блести...

Във сърцето ми бълбука кротко топлата й сила!... Прави ме щастлив и ведър пред всемирната тъга... Търси своята пролука там една добра сибила, може би славянска веда, разбунтувала мига... Може би от Испериха конски тропот тя събира – Взрив от хиляди копита, който иде отдалеч... Лекарите не откриха нито знак от мойта лира, нито някой ме попита за предсмъртната ми реч... Диагнозата – ужасна!... Като мълния ме тресна... Дадоха ми кратко време – две години или три... Но сибилата ме тласна във посока неизвестна, без кръвта ми да отнеме. И плътта ми не затри... И Евтерпа, Калиопа, даже с пищната Ерато ме разпитваха за нея, но до днес останах ням... Тъй разминах се с потопа медицински аз, когато трябваше да заживея, без на Хадес да се дам... Днес в сърцето ми бълбука топлината на сибила!... Нямам време да умирам – славя я сърдечно аз!... И оставам още тука, щом в кръвта ми е открила от щурченце бедно лира, късче косъм от пегас... * Съдбата помага на смелите (лат.)


16

ПЕТЪР ДЕНЧЕВ. DOWNTOWN Разказ

Вие вървите, някъде след полунощ, прибирате сe уморен, или пък умората ви е попреминала след полунощ, както става обикновено при повечето хора и странно ободрение ви обзема. Вие гледате сградите, оглеждате зелените площи между тях и мислите за свои неща. Вие сте млад мъж, може би, току-що прехвърлил тридесетте, или пък обратното, млад мъж, който се кани да ги прехвърли. В едното има напрегнато очакване, а в другото отпуснатостта на зрелостта. В общи линии, както обичат да казват много хора, защото смятат, че в общите линии се разбират по-добре от конкретните, вие сте млад мъж, който напредва към зрелостта или вече се е отпуснал в нейните прегръдки. Не мога да кажа дали са лепкави. Прегръдките. Нека се върнем на основното действие – вие вървите. Вървите в град, който не е англосаксонски, нито франкофонски. Вървите в центъра на града – разбирайте търговската част. Сещате се, че downtown се нарича централната търговска част на американските градове, както и на канадските. За Европа не мислите. Вие сте по нейните земи. След полунощ градът през погледа ви е пуст, което вие харесвате достатъчно много, за да се чувствате уютно в такава обстановка. Понеже сезонът е лято, а летните вечери в крайморските градове са хладни, космите на ръцете ви са настръхнали. Вие имате красиви руси косми, които никога не са били черни и никак не подхождат според конвенционалните разбирания за мъжественост на възрастта ви. Но ако се вгледате много внимателно в своя образ, ще разберете, че те ви дават неповторимо очарование. Това, разбира се, се забелязва от някои жени, други не го забелязват, мъжете понякога ви завиждат за тези нежни руси косми по ръцете, които ви придават момчешки чар. Тези мъже не обичат да си признават, че завиждат, макар някои от тях да завиждат благородно, а други да вплитат своята лична неудовлетвореност в тази завист. Отново на действието – вие вървите. Вървите в морски град, който не е англосаксонски, нито франкофонски. Погледът ви преминава през боклуците по улицата, препълнените кошчета с остатъци от храна, с кори от диня, които пускат своя лепкав сок да капe и да се разтича по улицата, а мухите плътно го покриват и така лесно можете да разберете къде наистина има разтечени динени кори, понякога от пъпеш. Не знаете дали е пълнолуние, може би е, но и може да не е. Във всеки случай намирате, че това е очарователна лятна вечер в морски град.


17

Не бързате за никъде, защото наистина няма за къде да бързате, а и искате да се насладите напълно на вечерта и града. Често размишлявате на различни теми, които ви вълнуват и ви изпълват с трепет. Погледът ви попада върху едно улично куче, което спи пред входа на стара сграда и вие предпазливо го заобикаляте, защото все пак може да го събудите, да го раздразните и по този начин да си навлечете излишни неприятности. Тъкмо заобикаляте кучето и свивате в една малка уличка, защото от там минава пътят ви, когато едва не се сблъсквате с дребно момиче с изрусена коса, което ви гледа с предизвикателен поглед. “Секс?” Седите вцепенен и я оглеждате, така както не сте очаквал да бъдете способен, с особен вид похот установявате, че има нежна бяла кожа, което почти автоматично означава, че това ви привлича много, а и има излъчване на малко момиче. Всъщност, има излъчване на девойка, но не и на жена. Не я питате за годините й, защото те нямат значение в този момент и мислите как да отговорите на тази покана. Откривате, че лозунги като “Истинските мъже нямат нужда да плащат за секс.” не ви влияят. Бързо заключвате за себе си, че имате нисък морал и се чудите дали да не похарчите малко пари в едно занимание, което никога не сте опитвали. “Може.” Отговаряте, без да сте очаквали, че ще дадете такъв отговор и тръгвате след нея. Вървите, без да ви интересува къде ще ви заведе, дали всъщност няма да ви нападнат и оберат. Запитвате се дали всъщност между такива момичета и клиентите им не съществуват някакви неписани правила, които не знаете и които може би не ви засягат, защото не се възприемате като клиент. Чудите си дали тези момичета казват “обичам те” и въобще ви е чудно дали са способни да чувстват подобни неща и как възприемат света. Тя се обажда по мобилния си телефон и казва, че си е намерила клиент. Вие. Вие сте клиент. Сега като че ли малко по-малко започвате да разбирате, още по пътя. Тя запалва цигара. Вие говорите за времето – че е хладно, други години по това време вечерите са по-топли. След това тя ви разказва какво е било времето, когато е била в Полша – “Сутрин слънце, следобед дъжд, а вечерта сняг. И това през септември. За един ден всички сезони, такова нещо не съм виждала.” Вие отбелязвате, че подобно развитие в един ден е наистина трудно за възприемане, за себе си отбелязвате, че и за организма може би не е много полезно, но не го казвате. След това вие я питате къде отивате – ясно отивате в хотел. Тя продължава своя разказ, като ви казва, че е работила и в Испания – “Да се събуждаш на 40 градуса сутрин, това е убийствено.” Не знаете какво да кажете, защото така или иначе и вие сте били в Испания, но не чак толкова на Юг. Споменавате, че сте били в Барселона, Мадрид. Но нищо повече. Стигате до сграда, на която пише “Хотел” и изглежда грозна, но не защото е стара, а защото внушава грозна атмосфера. Тя звъни на звънец и пита за свободна стая. Качвате се по стълбите и вие вървите след нея. Посреща ви слаб мъж с брада, който спазва лицемерно благоприличие като ви поздравява с “Добър вечер.” Обяснява ви, че за един час трябва да му дадете определена сума, вие му давате пари. Той ви връща ресто. След това давате пари


18

на нея. Тя започва да се съблича. Вие също се събличате и лягате на леглото. Тя е гола от кръста на долу. Приближава се към вас. “Не.” Вие я спирате. “Легни до мен.” Тя не се съпротивлява, дори напротив изглежда доволна. Тя ляга, но вие не я поглеждате. Галите с ръка нежната кожа на краката й. Тя ви пита дали пушите. Вие пушите, затова отговаряте утвърдително и тя ви подава цигара. Откривате, че колкото и свежа, красива и млада да изглежда тя не ви възбужда. Това не ви учудва. Пушите и вече не лежите, а сте седнали двамата заедно на леглото. Вие я питате за името й. Тя ви го казва. След това тя ви пита за вашето и вие казвате друго, чуждо име, което не е вашето и сякаш се чувствате естествено с това име прилепено към личността ви. На ум го разчленявате на срички, след това на гласни и съгласни, моделирате го звуково, така че да няма редукция на нито един звук, когато го изричате и неволно го повтаряте на глас. “Какво?” Вие само я поглеждате, усмихвате се насила, защото разбирате, че не искате да бъдете тук и няма смисъл да бъдете тук и отново повтаряте това име. “Мисля си нещо.” Така отговаряте. Но това наистина няма значение. Тя и без това не би ви разбрала. Тя повежда разговор, в който ви обяснява, че хората са много завистливи, особено тук, в тази страна, в която се намирате сега, в която живеете и вие. Вдигате рамене недоумяващо и питате защо са завистливи хората и в какъв смисъл. След това получавате обяснението, че хората са завистливи към другите хора, които разполагат с повече пари. А и тя явно има претенции да бъде от тях, но вие не се отнасяте с ирония към това, нито пък към завистта, напротив, дори със съчувствие я уверявате, че и вие сте почувствали това на своя гръб. “Наистина е така” уверявате я вие, като се опитвате, а и по реакцията й изглежда, че успявате да напипате онзи тон, с който говорят мъжете, които тя уважава. Все пак се решавате да я попитате на колко години е. И тя ви отговаря. След това на свой ред тя ви пита и вие казвате отново измислена възраст, пренареждате историята на своето съществуване и се чувствате все по-удобно в нейната компания. Изваждате вашата кутия цигари, тя си взема, след това и вие. Вземате кибрита от ниската нощна масичка до леглото и поднасяте запалената клечка към нея. След това палите и своята цигара. След цигарата се обличате, защото вече няма какво да си кажете. Отивате до тоалетната, където уринирате и отбелязвате, че тоалетната е достатъчно чиста, за да ви се хареса. Излизате от стаята. Излизате от хотела. Прибирате се вкъщи. И там на прозореца, гледащ към улицата, палите цигара със същия онзи кибрит от хотела. На него пише хотел Downtown. Отивате в съседната стая, където е библиотеката ви, изваждате английския речник и го разгръщате. Downtown – търговската част на града (ам.). Съкращението “ам.” означава “американски английски”. Всъщност какво си купихте тази вечер?


19

АНДРЕЙ АНДРЕЕВ. СТИХОТВОРЕНИЯ ЧУВСТВО ЗА БЪЛГАРИЯ Родих се в тебе повече отвсякъде и в тъмната ти мощ, и в осветената, от хълма гледах нощните ти влакове, които прекосяваха вселената. Понякога, простенал от умората или от нрава ти с непостоянствата, отлитах със призвездните си кораби, за да изпия мрака на пространството. Но в бездната му не намерил грешните души на хора, с мен вървели в нощите, при теб се връщах - как димяха пещите и как цъфтяха яростно овошките. Гърмяха светло речните ти прагове, изпъваха мостове горди сводове и в утрото камбаните протягаха езиците си - да стопят оловото. И аз загребвах с всички коленичили на твоята свещена пръст жаравата и по кръвта на звани и обричани разчитах и позора ти, и славата. И знам, сред тях ще отцъфти дървото ми, преди да го погълне пак вселената, непроумял напълно през живота си ни тъмната ти мощ, ни осветената.

ПЪТЬОМ На Цветко Александров Отлетяха миговете златни, отгърмяха буйните води, вече няма пътища обратни, ни следа от падащи звезди. Нещо свърши, нещо си отиде, а снегът вали - и сив, и бял, и затрупва болки и обиди, и души, в които съм живял. Вече не разбирам свойто време и не питам никого в нощта ангел или дявол ще ме вземе от живота утре сутринта. Пътници към звездните предели, заедно или един след друг, пътьом на земята щом сме спрели, пътьом ще си тръгнем и оттук. Но защо отреждат боговете на човека, докато е жив, да е най-самотен там, където някога преди е бил щастлив.


20 ДЪРВЕТА Като въздишка на вятър след есенни бдения, тръгна и мама по пътя, отвеждащ към нищото. Кой ли сега я упътва сред други селения, кой й разказва за белите нощи на вишните? Може би там я е чакал баща ми - с роднините, може би там я е чакало слънцето - ясното, или душите на черния хляб и на виното са я поканили с тях да приседне на масата. Знам, че искрата накрая угасва и в кремъка, че се променят сърцата, пространството, климата, но ме боли, че оттука нататък във времето в тъмните нощи без нея ще срещаме зимата. Вие, дървета, от летните жеги целунати, и осенени от багрите, в жълто изригнали, с мен останете сред зимния мрак и фъртуните заради живите - тръгнали и непристигнали. С мен ще е залеза, скъсал на дните й нишката. С мен ще е изгрева, в който отлитна душата й... Тръгна и мама по пътя, отвеждащ към нищото. Тръгна и млада, и хубава - като въздишка на вятъра.


21

ЕЛЕНА ДЕЯНОВА. СТИХОТВОРЕНИЯ ЮНИ Таралеж на пътеката, дето води към залива, мятат саби тръстиките в обгорелия залез. Таралеж се промушва, свирят мидите в дюните, охкат, кискат се гларуси по средата на юни. Потопени и призрачни тегнат в мрежи таляните, по гръбнака им ръбест скачат рибите хванати. До гърди в дълбините ближе огън небето и в окото всевиждащо водораслите светят. Плажът, в риза разнищена, срещу прилива тича, а вълните, разгонени, бясно блъскат, разсичат го. До зората притискат една в друга скалите и ги срязват през кръста, и дълбаят очите им. Чак по изгрев, утихнали, в раковините шепнат – малки лъскави брадви, с люспи златни полепнали. Идва в утрото розово, едно скитащо куче, вкусва с ноздри морето и от слънцето суче.

Елена Деянова е автор на четири поетични книги – „Крайче от луната” (1998), „Многоточия” (2000), „Молитвен камък” (2004) и „Приказка” (2007). Живее в Пазарджик. Работи в студио за художествени програми и реклама.

УЛОВ Стари лодки, забити в пясъка. Пушат и чакат рибарите. Душат, опипват вятъра. Пият го на глътки корави. Дирят между звездите знак за пасажи риба. Пушат – корита разбити, пясъкът ги покрива. Скърца Септември. Веслата, зарити сред черупките, скачат, разсичат вятъра, дълбаят нощта на дупки. Луната, калайдисана, мами и тегли в дълбокото. Пушат рибарите слисани... Уловът е Октомври.


22 ОТПЛАВАНЕ Сега ли е часът за остаряване – когато времето налива хълбоци и залезът, стопен от шоколада си, копринено прилепва по чорапите? Сега ли е часът за приближаване към екстрасистолите на нощта, отекващи по дъното на чашата? Сега ли е часът да хвърля ключа в ожуления куфар с фотографиите? Пробитото платно от невестулките да опна пак под напора на вятъра. Сега ли е часът за отпътуване към онзи бавен бряг на евъргрийните? Реката Лета сигурно е рижава и няма ден и дата за пристигане. Сега ли е часът за остаряване? Сега ли ... или never, never, never …

СБОГУВАНЕ Сбогувам се с морето. Едва удържам вятъра под мократа си риза. Сбогувам се солена и опърлена, по кръпките на облаците слизам – по пясъка, по мидите, по пяната, по човките на гларуси и гълъби. Люти по устните димът на залеза и стяга сухи възели по пръстите. Свисти жарта. Намятана скумрията, в препечената тънка вечер съска. Вълните плискат в чашите до късно. Мъжете от морето дълго пият. Сбогувам се. Отивам си. На утрото, по мокрите алеи сбират кестени. В чувалите се кърши смешно, циганско, кафяво слънце и горчи от есен. Събирам във вързоп пера и пясък, солените парички на цветята, последните тръстикови чадъри и пронизителния дързък крясък на птиците и камъните в залива. Дълбоко скрих на дъното очите си в последните си летни фотографии. Развяват остри гребени вълните. Сбогувам се, а всъщност съм останала.


23

ИСТОРИЯ ПЕТЪР СТОЯНОВ. ПЪРВИЯТ ДОКУМЕНТАЛЕН ФИЛМ ЗА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА Е ЗАСНЕТ ОТ ВАРНЕНЕЦ Александър Жеков - син на варненския възрожденец Янаки Жеков - като представител на френската кинофирма „Пате фрер” получил открит лист от щаба на действуващата армия да прави снимки на самото бойно поле. Възрожденската фамилия на Александър Жеков е свързана с епизод от последните дни на турското присъствие във Варна. Турците дълго задържали Варна, въпреки решението на Берлинския конгрес за опразването й. За да ускори освобождаването на града, във Варна пристига руският генерал Столипин. Той бил настанен в къщата на Янаки Жеков на сегашната улица „27 юли“. Там генералът се срещнал с Фазлъ паша - комендант на крепостта, връчил му документа за опразване на града и му заявил: „А сега се омитай от Варна!“ .Това било на 26 юли 1878 г. На следващия ден руските войски влизат във Варна. Янаки Жеков е роден в Ямбол през 1819 г. След Руско-турската война през 1828/29 г. семейството му се преселва в Бесарабия както много други българи в този край, но не престояло там и година и се връща отново в България и се установява във варненското село Девня, а през 1830 г. - във Варна. Янаки Жеков имал трима синове: Жеко Иванов Жеков. През 1896 г. народняшката партия в града го издига за кмет на Варна. По време на неговото управление се правлт решителни стъпки за благоустрояването на града . След края на кметуването си Жеко Иванов Жеков става отговорен редактор на вестник „Източен край” (I900 - 1902 г.), а след това три години е окръжен управител на Варна. През тези години се занимава и с публицистика и изследователска дейност около миналото на Варна. Плод на тази дейност е книгата му „Одесос (Стара Варна)”, както и статии за името и произхода на гагаузите. Вторият син на Янаки Жеков – Михаил, е икономист-финансист и също работи във Варна. Третият син, на когото посвещаваме настоящата статия, Александър Иванов Жеков е роден през 1879 г. във Варна, само няколко месеца след освобождението на града. Завършил е Севастополското мореходно училище от висш разряд през 1902 г. и получава званието „щурман далечно плаване“ и чин прапоршчик. След завършване на училището той служи като офицер в руския Черноморски флот, а след това и в Балтийския. Ал. Жеков владеел няколко езика и това му позволило да завърже приятелство и осъществи контакти не само с представители на руската култура, но с чуждестранни дейци на изкуството, пребивавали по това време в руската столица Санкт Петербург. Запознанството му с представителите на френската кинофирма „Пате фрер“ се оказва съдбоносно за неговия живот. Фирмата привлича младия и интелигентен българин за свой сътрудник, а след това му предлага и службата представител в Санкт Петербург и Москва. Александър Жеков приема предложението и напуща флота и през 1907 г. започва работа на новото си място. Там той се увлича и усвоява фотографското изкуство на боравене с кинокамера. Политическите събития от началото на XX в. и войните му дават шанса да стане първият българин, заснел по фронтовете и на самите полесражения снимки от бойните действия в Балканската война, а след това да създаде и филм за нея. Още по време на общата мобилизация в България, обявена на 13 септември 1912 г., той пристига във Варна, за да се посвети на възвишените цели на Отечеството си. На 24 октомври 1912 г. Александър Жеков получава удостоверение от Варненския окръжен управител Жеко Жеков (неговият брат) за свободно движение до София и Варна, за да снима бойните действия на франта. Пише молба до цар Фердинанд за разрешение за снима-


24 не и пътуване по фронтовата линия. Получава две разрешения - едното е издадено от началник отдел към Генералния щаб за пътуване до Димотика, Мерхолия, Дедеагач, Гюмюрджина, Битоля и Велес за правене на снимки. Второто разрешение е от април 1913 г. и е издадено в Одрин с право да пътува с железницата до Чаталджа и да прави „кинематографски снимки от театъра на военните действия“. Работата на Александър Жеков по заснимането на бойните действия му донася славата на създател на първия филм за Освободителната война. Знаменателно е и това, че създаденият от него филм за пръв път се прожектира във Варна на 8 и 9 юни 1914 г. Ето и съобщението на вестник „Варненски новини” от 8 юни 1914 г. „На 28 и 29 юни 1914 г. (събота и неделя) варненското кинематографическо сдружение ще даде Великата освободителна война с Турция и съюзниците, драма в три части. Картината е извънредно интересна и заснета на самото полесражение от варненския жител Александър Жеков. Тази интересна драма илюстрира събитията при Люле Бургаз, Лозенград, сраженията при Чаталджа, Буюк мекмедже и Деркос. Падането на Одрин, тържественото влизане на цар Фердинанд в Айваз Баба. Пленници, шпиони, ранени и пр. Варненци трябва да използуват случая и видят нагледно проявената храброст на българския войник!“ Преди това на 14 юни „Варненски новини“ съобщава, че Александър Жеков води преговори с кинематографическото дружество в града за представяне на неговия филм за Балканската война. Кинематографическото дружество във Варна е създадено през април 1914 г. За това научаваме от съобщение във варненския вестник „Търговски фар“ от 2 май под заглавие „Кинематографически картел поздравява варненските кинематографи за постигнатото съгласие“. Плодът на това сдружение е обединението на трите кинотеатъра „3ала Съединение“, салон „Прошек“ и кино „Ранков“ в едно дружество - „Кине матографически театър” с председател създателят на българския кино-театър Владимир Петков. Вероятно преговорите за прожектиране на филма за Балканската война са се водили с Владимир Петков. След прожекцията във Варна филмът на Александър Жеков се показва най-напред в софийския модерен театър в началото на август 1914 г., а след това в Русе през февруари 1915 г. През лятото на 1915 г. Александър Жеков се обръща с молба до военния министър с желание да даде своя принос за отечеството, като организира отдел за снимки от военните действия на нашата армия. В молбата има й някои лични данни: „жител на II-ри участък на Варна, ул.”27 юли”, № 269” - това пише той и по-нататък „при наличността на военноморското ми образование, което получих в Русия, моля да ми признаете офицерски чин и ми дадете съотвествуещу назначение във флотата или армията”. Авторът на филма за Балканската война се появява отново във Варна през 1926 г. и предлага прожекция на филма си. В няколко поредни броя на в-к „Варненска поща“ срещаме реклами за него. На 18 октомври четем следното съобщение: „Балканската война, най-крупното и грандиозно дело в новата ни история, на слава и лаврови венци, чутовните подвизи на българския войник, които удивиха света, неговите вихрени победи из тракийските полета и по бреговете на няколко морета - всичко това е възпроизведено на самото място през време на сраженията по бойните полета в един величествен филм, който варненци ще имат щастието да видят в кино „Палас“”. Реклами в същия вестник има и в следващите дни, но на 20 октомври се дава повече информация. „Нашият известен съгражданин Александър Иванов Жеков, който през Балканската война бе военен кореспондент на бойното поле и имал отличната възможност и монополно право да снеме филм за чутовните подвизи на българските герои, грандиозните сражения, походите и пр. Бидейки там, той имал възможност да снеме цялата воина. Тоя ценен и с голямо историческо значение филм г-н Жеков до сега е пазил като светиня и сега по случая предстоялите славни бойни тържества той е ангажирал кино „Палас“, където ще се представи този извънредно скъп и мил за нас филм.“ Във Варненския държавен архив се съхраняват снимки от фотоархива на Окръжния център за фотопропаганда. В него освен художествени творби на художници и репродукции на картини и заснети паметници, посветени на Балканската война, се намират и такива, които са преснемани от филма на Александър Жеков. След няколко години ще се честват 100 години от най-героичната слава на Третата българска държава по време на Балканската война. Българите днес заслужават да видят този филм и да научат повече за неговия автор Александър Иванов Жеков.


25

КРИТИКА ЗДРАВКО НЕДКОВ. В ПРЕКРАСНИЯ И ГНЕВЕН СВЯТ Първият ми спомен, свързан с Георги Джагаров, е от едно негово стихотворение. Тогава бях ученик в десети клас на Оряховската гимназия и от време на време си купувах вестник „Литуратурен фронт” от будката в центъра на града. И досега си спомням как в едно междучасие, тъй като учителката по математика закъсняваше за часа, разтворих вестника върху чина и прочетох стиховете: „Този свят /и прекрасен, и грозен/ е мой. /Той е капка от мойто сърце./ Аз за него съм влязъл /в най-лютия бой/ с отмъстителни, тежки ръце.” Те ми направиха много силно впечатление, защото, свързани с общите идейни тенденции, същевременно носеха нещо ярко индивидуално и силно. Потърсих да се снабдя с книга на поета. По онова време, освен многобройните малки квартални книжарнички, където се продават предимно ученически пособия, в центъра на градчето имаше две големи книжарници. Особено богата беше едната, чийто вход гледаше към големия площад отсреща с читалище „Надежда”. Тя беше дълго сумрачно помещение, в което светлината проникваше само през малките витрини от двете страни на входа. Вътре постоянно светеха няколко електрически крушки и като факир сновеше пъргавият и енергичен книжар Васко заедно със своята млада, хубава жена. Високите до тавана рафтове бяха отрупани с книги, подредени така, че посетителят да вижда цялата налична стока. Тук можеха да се намерят и книги, излезли преди пет-шест и повече години, които обикновено заемаха най-горните рафтове. В тази книжарница открих стихосбирката на Джагаров „Лирика” (1956), а наскоро след нея и току-що издадената „В минути на мълчание” (1958). Те затвърдиха първоначалното ми впечатление. Прочетох една политически ангажирана лирика, но същевременно дълбоко свързана с всичко най-специфично индивидуално. Обществено значимите и революционни теми бяха разработени с някаква характерна само за поета сила и категоричност на внушенията и неповторимост на поетическия изказ. Стиховете му поразяваха със способността да бъдат конкретизирани големите обществени и социални въпроси на нивото на преживяванията на индивида, на личността. Характерно за тях беше съчетаването на спонтанния порив на една лирическа натура с логически обмисления и прецизен стих, лаконичен и лишен от всякаква натруфеност; поезия страстна, магична, с необикновени инвенции и заено с това – с изискано и култивирано писателско майсторство. Поетът говореше за борбата, но и за неговия си живот, което тогава беше рядкост, а още по-голяма рядкост беше, че от съчетаването на тези неща се получаваше нещо трето, необяснимо силно и въздействащо. Джагаров с размах използваше широките възможности на свободния стих – години преди да влезе в масова употреба и да започнат споровете за него. Това търсене на нови форми на поетически изказ беше най-характерно и най-резултатно за Джагаров. Аз не съм привърженик на едната книга, но съм мономаниак и любимите ми книги са много на брой. Мога определено да кажа, че моите ученически години преминаха под озарението на четири стихосбирки: „В минути на мълчание” на Георги Джагаров, „Стихотворения” (1958) на Иван Радоев, „Лирика” (1957) на Божидар Божилов и „Най-хубавото” на Александър Геров. Имах навик върху всяка новозакупена книга да слагам подписа си и датата на закупуването й. Сега, когато пиша тези редове, под ръка ми е последната от тях. На нея съм отбелязал: „3.ХІ.1958, Оряхово”, а в библиографското й каре пише, че е „излязла от печат на 15.VІІІ.1958 г.” В пристрастията си се опирах само на своите усещания, необременени от нищо. Сега след половин век мога да кажа, че те се потвърдиха както от моя придобит опит на литератор, така и от времето. Тези четири книги спадат


26

към най-високите постижения не само на техните автори, но и на българското поетическо слово. Тогава не можех и да си помисля, че след по-малко от десет години ще работя „в екипа”, както се изразяват сега, на Георги Джагаров. Но ето че това стана. В средата на 60-те години на миналия век, още като студент, започнах да публикувам първите си рецензии в сп. ”Пламък” и вестниците „Пулс” и „Учителско дело”. Помня, че в една обширна статия за критиката от известния литературен критик Атанас Свиленов, публикувана в „Литературен фронт”, се сочеха като явления (в смисъл на новопоявили се) имената на Здравко Чолаков, Светлозар Игов, Огнян Сапарев, Енчо Мутафов, Михаил Неделчев и моя милост, а всички ние имахме зад гърба си не повече от три-четири рецензии или статии. Характерно за капитализма е подценяването на културата. Дори в толкова богата страна като Швейцария бюджетът за култура е нисък, а много малка част от него е предназначена за художественото творчество и неговото разпространеие. Вниманието към нас се дължеше главно на факта, че при социализма правителството имаше определена културна политика. И ето че през лятото на 1968 г. получих известие чрез посредничеството на моя сродница да се явя в Съюза на българските писатели при неговия председател Георги Джагаров. Спомням си този ден в детайли. В указания час, 10 часа, почуках на вратите и се озовах в обширно предверие, в десния ъгъл на което, близо до малкия прозорец, засенчен от близката стена на съседна сграда, беше бюрото на секретарката на Джагаров Тръпчева. Тя ме покани да седна, защото при председателя имало посетител, който след няколко минути напусна и тя влезе, за да извести за моето идване. „Можете да влезете”. Озовах се в обширен кабинет, почти салон; близо до южната му стена имаше огромно бюро; на стената висеше живописен портрет на Ботев, а точно под него имаше изискан стол от бяло дърво с високо облегало; на стола седеше млад мъж, който никак не се губеше сред тези огромни размери. Той стана да ме посрещне. За първи път виждах Джагаров отблизо. Пред мен се изправи човек, висок и строен като планински бор, с величествена, пълна с достойнство походка. Леко мургавата гладка кожа на продълговатото му красиво лице беше покрита с лека руменина – както обикновено е при хората, които вътрешно преживяват нещата и това ги държи постоянно напрегнати. Долната устна на малката му уста беше по-плътна и чувствено-капризно извита. Тъмнокестенявата му права коса се спускаше меко над ушите. Той беше от тези фигури, които веднага се отделят от множеството с нещо щедро дадено им в повече от природата. Тук дарбата засягаше цялото същество на човека – ръст, физика, походка, глас. Покани ме да седна и се разговорихме. Запита ме откъде съм, какви са моите родители. Казах, че съм от село Липница, Врачанско. „Къде се намира това село, кои градове са най-близо до него”? – „Оряхово е на около 25 км и Бяла Слатина – на 17 км.” – „А-а, ние сме нещо като земляци, жена ми е от Бяла Слатина”, усмихна се Джагаров. Той искаше да разбере какво е отношението ми към съвременната литература и мнението ми за отделни нейни представители. Винаги под робство, нашият народ е изгубил доверие в своите собствени възможности. Джагаров, не само с това, което пишеше, а и в обикновения разговор беше в състояние да вдъхне на събеседника духа на свободата. Хората като него са недосегаеми за така наречената скромност. „Добре, от утре може да идваш на работа в СБП като референт.” След това се обърна към една служителка (Мария Хлебарова), чието бюро се намираше в дъното на същия кабинет: „Покажи му стаята на референтите и ако няма място за него, кажи на Любо (домакина) да внесе едно бюро.” Отпрати ме и на другия ден в 9 часа, когато започваше работното време на референтите, аз почуках на тяхната врата. Стаята се намираше на същия етаж, срещу входната врата и малко вдясно. Посрещна ме красивата моя колежка, литературната критичка Нина Андонова. Тя охотно ме осведоми за същността на работата ми и за атмосферата в СБП. Нейното бюро се намираше вдясно от вратата, до южната стена, а отсреща бяха наредени: най-вдясно, до прозореца, бюрото на Матей Шопкин, до него моето праз-


27

но бюро и накрая беше работното място на Богдан Глогински. Матей Шопкин отговаряше за поезията, Богдан Глогински за прозата, Нина Андонова за критиката, а моя милост трябваше да бъде референт по детската литература. Въпреки че дотогава не се бях занимавал с детска литература, а и като читател не съм неин любител, работата ми на тази длъжност ме обогати много, създавайки ми контакти с редица писатели от по-възрастното поколение, които вземаха дейно участие в организационния живот на Съюза: Калина Малина, Здравко Сребров, Лъчезар Станчев, Георги Веселинов, Асен Босев, Николай Янков, Георги Струмски, Богдан Митов, Йордан Друмников и др. Те искрено се радваха, че млад човек ще се посвети на детската литература, където винаги се е чувствала липсата на литературна критика. Дотогава почти всички доклади за разни чествания, свързани с детската литература, се изнасяха от литературния критик Николай Янков. За съжаление, техните надежди не се оправдаха. Не след дълго в стаята на референтите се появи нов човек – многообещаващият млад белетрист Илия Николчин. И за него беше внесено бюро и поставено до това на Богдан Глогински. Николчин идваше направо от Видин, все още носталгично свързан със своето родно Стакевци, за чиято атмосфера и колоритни Радичковски типове често отваряше дума, заканвайки се да ги опише след време не по-зле от Радичков. Всеки ден по обяд, на път за писателския стол, при нас се отбиваше един възрастен писател – Гео Крънзов. Най-предразположено го посрещаше Нина Андонова. Той винаги заставаше на едно и също място – до стената, почти зад вратата. И развързваше торбата с приказките. Бързорек и с малко пресипнал глас, Гео Крънзов беше сладкодумен и се славеше с удивителна памет за всякакви подробности от литературния и театралния живот. Мислех, че идва просто за да ухажва младата ни колежка, познато явление при някои мъже над 60 години. И с изненада научих, че и той бил референт – просто му трябвали няколко години стаж за пенсия. Неговото референтство почти се пазеше в тайна. Само веднъж се весна Георги Василев, колкото да съобщи, че е назначен от Джагаров за референт. Тогава той пишеше литературна критика, после прописа криминални романи, а сега е старши научен сътрудник и доктор на философските науки. Като по-дисциплиниран и организиран, Стефан Коларов идва в продължение на цяла седмица. Тогава той беше един от най-активните млади критици и системно публикуваше рецензии във всички литературни издания и в ежедневниците. Но през последните двадесет години почти не се появява в печата с актуални неща, вероятно отдаден на основните си задължения като професор във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. И така – скоро разбрах, че назначаването ми за референт не се дължеше на някакво специално внимание към мен. Джагаров беше превърнал тази длъжност в нещо като „социален патронаж”, както биха се изразили сега. Младите автори тогава имаха добри възможности за изява, макар и преодолявайки големите трудности на високи критерии. Но съществуваше сериозна пречка за по-нататъшното им развитие – изискването за софийско жителство. Със завършване на университета те губеха временното си жителство и според тогавашните разпоредби трябваше в едноседмичен срок да напуснат столицата и да се приберат в провинцията, откъдето бяха повечето от тях. При тогавашната централизация на литературния живот в столицата около няколко издания (вестниците „Литературен фронт” и „Пулс” и списанията „Пламък” и „Септември”) за мнозина това се оказваше фатално. Предоставяйки им убежище, Джагаров им даваше възможност през това време да се уредят по някакъв начин, а на някои и пряко помагаше да получат жителство. Той съзнателно коригираше политиката със своите действия. Някои млади критици назначаваше направо за редактори в съюзните издания. Кеворк Кеворкян от Сливен беше взет на работа в „Литературен фронт”. Тогава той пишеше литературна критика, а впоследствие се утвърди като един от най-ярките телевизионни журналисти и публицисти, недостигнат и до днес връх в тази област. Някъде от търновските села беше извикан на работа в „Пламък” Александър Спиридонов, сега ярък критик и мемоарист. Назначени


28

бяха още: Огнян Сапарев, Румяна Узунова, Димитър Кирков, Георги Гетов и др. Помня, че на едно събрание Максим Наимович открито нападна Джагаров за това, че приемал на работа „никому неизвестни млади хора, за които не се знае на какви позиции стоят”. Въпреки че беше приел правилата, които налага всяка обществено-политическа действителност, той все пак предпочиташе доста открито и смело защитата на основните ценности (човечност, щедрост, благородство, самоотверженост, смелост, безкористност) пред праволинейността и верността към „ръководителя”. Мислейки си сега за него, ми идва наум една мисъл на голямата руска и световна поетеса Марина Цветаева: „Истинското състояние на родения поет е да бъде защитник”. Той подкрепяше и насърчаваше младата критика и по една друга причина: според него това беше най-безболезнен начин за обновяване на литературната атмосфера и за промяна на характера, задачите и перспективите на съвременната ни литература, в която все още бяха силни тежненията на догматизма. По време на неговото председателство (1966 - 1972) се оформи едно многобройно критическо поколение, включващо имената на Светлозар Игов, Симеон Янев, Огнян Сапарев, Минко Бенчев, Иван Радев, Александър Спиридонов, Симеон Хаджикосев, Луко Захариев, Людмила Григорова, Стефан Коларов, Димитър Танев, Нина Пантелеева, Здравко Чолаков, Енчо Мутафов, Драган Ничев, Петър Тонков, Михаил Неделчев, Нина Андонова, Благовеста Касабова, Наташа Манолова, Константин Еленков, Любомир Стаматов, Петър Велчев, Любен Бумбалов, Кирил Топалов, Панко Анчев, Румяна Узунова, Димитър Кирков, Красимира Близнакова, Мариана Тодорова, Божидар Кунчев, Здравко Недков. Сега 10 души от тях са професори, 1 е академик, неколцина продължават да пишат активно критика при днешните неблагоприятни условия, когато се дава възможност на мнозинството да решава чрез телевизията коя книга или песен са най-хубави; броят на гласовете е несъмнен критерий само за печалбата на различните телекомпании, нищо повече. Наличието на такава група критици е безпрецедентен случай в историята на българската литература. Изобщо Джагаров имаше афинитет към литературната критика. Струва ми се, че найдобрите му приятелства бяха с критици в лицето на Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Чавдар Добрев, Димитър Канушев, Тончо Жечев, Здравко Петров. Проф. Иван Цветков, който е голям библиофил и от време на време прочиства библиотеката си, за да отвори място за нови книги, ми е подарявал много стихосбирки и книги, които му се дублират в различни издания. Сред тях откривам томче на Дебелянов (зеленото, от 1957 г., под редакцията на Христо Радевски и Лилия Кацкова) с автограф на Джагаров: „На сем. Цветкови тези прекрасни стихове – от сърце. София, 31.ХІІ.1957 г. Г. Джагаров, Цв. Джагарова.” Личните му контакти с критици не бяха случайни, те се държат на известно духовно родство. Джагаров беше критичен дух, винаги полемично настроен към явленията на действителността. Освен това сам написа редица ярки статии и слова за наши писатели. Той проявяваше подчертано внимание и към оцелелите най-възрастни писатели и полагаше усилия да ги включи в творческия и организационен живот на Съюза. И наистина, по коридорите на СБП можеха да се видят акад. Михаил Арнаудов, Людмил Стоянов, Фани Попова-Мутафова, Ана Каменова, Калина Малина, Димитър Осинин и др. Помня, че веднъж се получи писмо от Константин Константинов, тогава вече почти 80-годишен. В него той молеше съюзната организация да го защити от негов съсед, който го тормози за това, че обича да храни гълъбите, които цапали перваза и балкона на съседа. Заслужилият творец не искаше много, искаше само писателската организация да удостовери пред този съсед, че е писател и член на Писателския съюз, което би го респектирало да го остави на мира. Както е казано: „От великото до смешното”! Джагаров веднага изпрати секретаря по критиката Ефрем Карамфилов на ул. „Цар Иван Шишман” да ограмотява и усмирява закоравелия еснафин. С някакъв свещен трепет Джагаров се отнасяше към писателския талант. С обич и преклонение говореше за Атанас Далчев, Емилиян Станев, Ивайло Петров и особено – за своя почти връстник Йордан Радичков, когото единствен наричаше фамилиарно Дан-


29

чо. Тогава Радичков публикуваше в печата някои от разказите, които малко по-късно влязоха в сборника му „Барутен буквар”. Джагаров често отваряше дума за тях и смяташе, че съчетаването на разказваческата омая на Радичков с обществено значими, революционни теми е положителна тенденция, която трябва да се насърчава от критиката. Подканял ме е няколко пъти да напиша нещо в тази насока, но тогава все още нямах кураж да пиша за Радичков. За Джагаров членството на такива хора в СБП оправдаваше неговия труд и административното губивреме. Той се отнасяше много доброжелателно и към един млад поет, който беше постоянно под прицела на догматичната критика и на някои по-възрастни писатели – кюстендилеца Биньо Иванов. Чувал съм от самия него при честите му гостувания в София, че Джагаров го канил в различни столични заведения и дори у дома си. Спомням си, че една сутрин седяхме с Биньо в писателското кафене и той, с успокоено лице и избистрен поглед на хубавите си сини очи (след поредния запой), каза: „Снощи бяхме с Георги Джагаров в бара на хотел „София”. Говорихме си за най-различни неща. Той мисли като нас. Славен човек…” „Като нас” в устата на Биньо означаваше: ”младите, необлечените във власт, аутсайдерите”. Въпреки че пишеше сюрреалистични, фантазни стихове, Биньо Иванов беше в живота трезво разсъждаващ и практичен човек. Но след 1989 г. се ангажира прекалено тясно с тогавашното СДС и за кратък период стана нещо като негов говорител – докато „демокрацията” не го остави да издъхне от глад. Той не можа да прозре навреме, че тази власт заслужава само мълчаливо презрение, освен всичко друго и заради отношението й към писателите и художественото творчество. Един ден Илия Николчин влезе в стаята ни и каза с бавния си и малко провлачен говор: „Колеги, я чуйте! Моля за малко внимание! Сега идвам от кабинета на другаря Джагаров. Той ме назначи за отговорник на референтското тяло. Отсега нататък всички въпроси, касаещи председателя, ще ги отнасяте не пряко до него, а ще ги поставяте чрез мен.” Но и без посредничеството на Николчин Джагаров не ни досаждаше с нареждания и заповеди, а и ние на него с чести посещения в кабинета му. Той никога не налагаше своите изисквания, те винаги бяха под формата на разговор между равни. През цялото време докато работих там, той надникна в стаята ни не повече от три пъти. Първия път, за да ни съобщи: „Във вторник по обяд имам насрочена среща с академик Михаил Арнаудов. Напомнете ми да не би да забравя или някаква служебна заетост да ми попречи да дойда навреме. Какво ще си каже тогава академикът за мен: „Това магаре не знае ли какво е точност? Такива ли хора ръководят Писателския съюз?” – завърши изненадващо той, без да щади себе си. Второто му идване е свързано с една шега. Работата на Богдан Глогински като референт се изчерпваше с това да си пише собствените произведения. Той използваше стаята ни като кабинет. Идваше сутрин, сядаше пред служебната пишеща машина и започваше да трака, несмущаван от врявата наоколо. Тук написа преработен вариант на документалната си повест „В Ястребино свирят куршуми” и книга за Коми. Една сутрин, идвайки на работа, той си беше купил пътьом голям мамул варена царевица. Седна на мястото си и лакомо я заръфа. И ето, в този момент се чукна на вратата и влезе Джагаров. Богдан бързо мушна царевицата под плота на бюрото. Усещайки, че става нещо, Джагаров насочи вниманието си към него. „Богдане, я кажи какво скри под бюрото?” С пълна уста, Богдан не можеше нищо да отговори, мъчейки се да се измъкне само с широката си добряческа усмивка. Но Джагаров настояваше: „Покажи, покажи!” Най-после Богдан преглътна и каза: „Абе, Георги, остави ме на мира, нищо не съм скрил!” и извади наръфаната царевица, при което избухна смях. „А-а, това ли било!” – каза Джагаров и си излезе, като дори забрави да ни съобщи за какво беше дошъл. Джагаров не отговаряше на стереотипните представи за дисциплиниран служител в държавна институция. Той не беше точен и методичен чиновник, отдаден на работата в учреждението – каквито често се срещаха дори по времето на социализма. Рядко можеше да го намериш на работното му място в кабинета. Не беше изключение важно съюзно събрание или дори конгрес да се отложат с няколко дни, защото не можеше да се


30

мобилизира и да напише с бюрократически език нужния доклад. Помня, че във връзка с някакъв конгрес се реши да направим обширно интервю с него, което да излезе в съюзния орган „Литературен фронт”. С моята колежка Нина Андонова и стенографа ходихме два дни в жилището му на бул. „Ленин” (днес „Цариградско шосе”). Тогава той живееше в един масивен многоетажен блок, на около 50 метра след Ветеринарния институт по посока към хотел „Плиска”. Когато стенограмата беше дешифрирана, поиска да я прочете, за да я съкрати и коригира, както си му е редът. И недоволен от казаното (а може би и отвратен), повече не я върна –нещо обичайно в поведението му. Той не харесваше бюрократичните активисти, каквито и да бяха те. По едно време дойде на работа в СБП като административен секретар известният в миналото писател на спортни теми Антон Антонов-Тонич. Този едър и тромав на вид човек с широко червендалесто лице беше неуморим в старанието си да покаже, че иска да въведе ред в съюзния дом. Той започна да наднича в нашата стая по два-три пъти на ден и със сковаваща вежливост даваше все нови и нови разпореждания. Изглежда е тормозел и Джагаров с престараването си. Веднъж станах свидетел на следната сцена. Тонич очакваше във фоайето идването на Джагаров на работа, за да му поднесе за подпис различни документи, всеки поставен в отделна папка – цяла купчина върху бюрото на Тръпчева. Джагаров пристигна и той започна да му подава папките, като обясняваше – тази за това, онази за онова, трета за друго… По едно време Джагаров се разгневи и с един замах събори купчината на пода с думите: „От толкова много папки аз не мога да разбера какво подписвам!” И си влезе в кабинета. Не след дълго тежката, „кандилкаща се” походка на този слон Антон изчезна безвъзвратно от съюзните коридори. За работещите в системата на Съюза не беше тайна, че в ръководството на СБП, а и сред членската маса, си противоборстваха две течения, две крила – едното реформаторско, начело с Георги Джагаров, и другото по-назадничаво, чийто най-важен представител беше Димитър Методиев. Член на ЦК и служител в кабинета на Тодор Живков, където отговаряше за творческата интелигенция, Методиев беше влиятелна личност по онова време. Около него гравитираха Веселин Андреев, Павел Матев, Емил Манов, Максим Наимович. Техните по-ограничени творчески възможности бяха компенсирани с постоянно декларирана вярност към партийните принципи и лозунги. Джагаров беше творец с поглед напред, дори само по силата на своя ярък поетически талант. Още преди много години той написа знаменития стих: „Спят упоени сърца и вени”, а по-сбита и точна характеристика на пасивността на народа през определен исторически период не би могло да се даде. Борбата между двете крила беше скрита – поради постоянното изискване за „единство и сплотеност около линията на партията” и призивите за „преодоляване на груповщината”. Но понякога излизаше на повърхността. Помня как на едно съюзно събрание в салона на някогашния ВИТИЗ Джагаров и Методиев се сблъскаха открито, при което прехвърчаха искри, които дълго време осветяваха писателските делници. Има нещо трагично в участта на реформатора, допринесъл най-много за придвижването на живота напред. Човек с революционен усет, Джагаров направи редица преобразувания в СБП и в самата сграда, превръщайки я в творческо средище с голямо значение. (Неслучайно след 1989 г. тя веднага се превърна в „апетитна хапка”, както обичат да се изразяват днешните лапачи, за мутрите от различни застрахователни компании и те изгониха писателите от нея.) Той пръв даде тон на новата лирика още в средата на 50те години и набеляза посоката на нейното развитие. В поезията му се появиха първите нотки на недоверие към гръмките лозунги, нотки на скепсис, дори критичност, а настъпи и прелом в лирическия подход към темите. Критичния анализ на тогавашното положение той разгърна в своите пиеси. Неразбиран и атакуван той беше както отляво, така и отдясно. Отдясно негови яростни противници бяха съгражданинът му Радой Ралин и Блага Димитрова. Имаше и хора, които го нападаха неизвестно от какви позиции, може би просто от опърничавост. Такъв беше Борис Делчев – една „ключова фигура”, както се из-


31

разяваше за него Енчо Мутафов. Джагаров беше поет с дълбоки корени в своя роден Сливенски край, откъдето черпеше сокове патриотичната тема в творчеството му, дала като плод стихотворението „България” – едно от най-ярките в българската словесност: Земя като една човешка длан, но по-голяма ти не си ми нужна. Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна, че е от кремък твоя стар Балкан. Една от паметните му прояви в това отношение беше инициирането и утвърждаването на културните празници „Сливенски огньове”. Често пъти той сам изготвяше програмата им, опирайки се на съдействието на Матей Шопкин, към когото изпитваше дълбоко уважение и доверие. Тези празници привличаха творци от цялата страна. Той имаше една болка и една постоянна тема за разговор – съдбата на Македония. Тогава не беше желателно да се говори открито за нея – за да не дразним Югославия, каквото беше официалното оправдание, а както се изразяваше Джагаров – „за да не дразним мършавия пес”. Неговото отношение към Македония наподобяваше традиционното за големите ни поети пълно със сантименти отношение към изгубената изконна българска земя. В такива моменти той приличаше на Яворов. Джагаров твореше мъчително бавно и пишеше своите стихове „капка по капка”. Отнасяше се към писането като към нещо, което не може да се научи и винаги трябва да започваш отначало; „усвояването на занаята” за Джагаров не беше положително, а отрицателно явление, за разлика от всички други области на живота. При това, като всеки истински творец, той живееше с постоянно чувство на неудовлетвореност от себе си. По времето, когато работих там, почти беше престанал да пише поезия. Вече автор на три пиеси, които се играеха с успех у нас и в чужбина („Вратите се затварят”, „И утре е ден”, „Прокурорът”), той се интересуваше главно от въпросите на драматургичното творчество и с охота разговаряше на тази тема. Често го посещаваха в кабинета му театралните критици Любомир Тенев, Чавдар Добрев, Юлиан Вучков, Димитър Канушев и особено – известният актьор Стефан Гецов. Ето защо като сензация се възприе появата на няколко негови стихотворения във в. „Литературен фронт”. Особено силно беше едно от тях, „Сбогом”, с оня ярък и грандиозен образ: „Хоризонтът е снел капишона си като палач”, образ, пораждащ толкова обясними и непонятни асоциации! Това стихотворение предизвика дълбок отзвук в писателските среди, то прозвуча за мнозина като сбогуване не само с конкретна жена (мълвата вече разнасяше нейното име) или с любовта изобщо, а и като сбогуване с политическите илюзии. След близо година работа като референт, една сутрин бях извикан в кабинета на Джагаров. Там беше и поетът Георги Свежин, когото познавах само по физиономия. „Запознай се с новия си началник” – започна без много предисловия Джагаров. Досетих се, че вече са уговорили нещо. И продължи: „Ти имаш нужда от трибуна, където да се изявяваш и утвърждаваш. Вестник „Пулс” е издание за млади автори и е една добра трибуна. Мисля, че ще се разбирате с другаря Свежин и ще бъдеш доволен от новата си работа.” Започнах работа като литературен сътрудник в отдел „Критика”, който се оглавяваше от Димитър Танев, един толерантен и деликатен човек. Четирите години в „Пулс” смятам за решаващи за моето оформяне като критик. Особено важно беше това, че Георги Свежин поощряваше и насърчаваше изявата преди всичко на вътрешните автори, на хората, които работеха във вестника. Дори понякога чувствахме тази изява като тежко бреме, а тя беше и малко в разрез с тогавашните принципи, тъй като философията на социализма предполагаше да се зачита преди всичко „другия”, „външния”, „да си в служба на хората”. Имаше главни редактори, които забраняваха на работещите в дадено издание да пишат в него, защото смятаха, че колегиалните и дружески отношения, които неизбежно се създават между хората в редакцията, притъпяват взискателността и пречат да се


32

прилага идейно-естетическият критерий в цялата му строгост. Сега ми прави впечатление, че писателите, минали по мое време през школата на „Пулс”, след 1989 г. си останаха едни от най-активните автори – в едно време, когато е изпитание дори само да живееш, а какво остава да пишеш. Имам предвид Христо Черняев, Евтим Евтимов, Стефан Поптонев, Йордан Янков, Георги Константинов, Димитър Танев, Воймир Асенов, Венцеслав Начев, Олга Маркова. През март 1973 г. се върнах отново в сградата на СБП, вече като зав.-отдел „Критика” на сп. „Пламък”. Георги Джагаров след издигането му за зам.-председател на Държавния съвет продължи да се отбива от време на време в кафенето. Обикновено идваше сутрин към 10 часа, когато то беше полупразно и тихо, все още незадимено и приятно за размисъл и отмора. Сядаше винаги в сепарето, наричано „Тихия кът”, на голямото канапе до входа, с гръб към заведението. Най-често беше в компанията на художника и поета Георги Трифонов и преводачката от испански Боряна Цонева, или на критика Венко Христов, а понякога на скулптора Вежди Рашидов. Джагаров вече страдаше от язва и не пиеше, освен нещо безалкохолно. Аз също бях опериран от язва във Военна болница и кратките ни разговори бяха на тази тема, като той ми е давал съвети какви лечебни чайове и билки да пия. За последен път видях Джагаров през 1990 г. в писателското кафене на ул. „Ангел Кънчев” 5. Той беше седнал в дъното на кафенето, близо до витрината към улицата, на масичката непосредствено зад черната колона, в компанията на неколцина най-изтъкнати писатели, художници и историци. Някои от тях вече си бяха пийнали доволно и се забавляваха като подхвърляха груби шеги по адрес на преминаващите по улицата млади жени. Вече се усещаше полъхът на вулгарната атмосфера на „демокрацията”. През 1991 г. бях съкратен от редакцията на сп. „Съвременник”, като повечето мои колеги. Заминах на село и се откъснах от атмосферата на Писателския съюз за дълги години. Към нея ме върна през 2001 г. младият наследник на Джагаров на този пост, белетристът Никола Радев. Той ми напомняше за Георги Джагаров в много отношения, преди всичко с обичта и преклонението си пред писателския талант. Плод на това преклонение е великолепната му книга „Когато Господ ходеше по земята”. За Джагаров чувах рядко през тези години, главно от вестниците. Виждах, че отново го атакуват както отляво, така и отдясно: отляво го нападаха бивши негови съратници за това, че е изменил на своите идеи и идеали и се е отрекъл от своите кумири (имаха предвид две статии, които той публикува в „Литературен фронт” след „промяната”, в които се разграничаваше от партийния диктат, упражняван преди); отдясно „демократичният печат”, по своя характер жълт, се ровеше в личния му живот и в живота на неговите деца. В края на 1995 г. прочетох, че е починал от рак на панкреаса във Военна болница. След 1989 г., само за няколко години си отидоха от света десетки най-изтъкнати български писатели. Някой беше изчислил, че само за 5 - 6 години се е променил 75% от някогашния състав на СБП. Оцеляха главно тези, които бързо се научиха да живеят без вяра и надежда. Георги Джагаров не беше от тях… Днес името му почти не се споменава по телевизията и в многотиражните вестници. Може ли да се доредиш от бандити и мутри с лакоми лопатести уста! Единственото, което чух по телевизията, бяха иронични подмятания по адрес на чудесното му стихотворение за България; иронизираха най-вече стиха „но по-голяма ти не си ми нужна”, защото другояче вече разбират поезията – като легализиране на агресията и хищничеството. Това, което преживяваме днес, е временен процес на ревизия на човешките цели и стремежи. От лабиринтите на анонимността изпълзяха до вчера никому неизвестни чудовища, претендиращи да ни водят напред, а всъщност насаждащи смъртни омрази в обществото. Но всичко това на свой ред ще отмине и написаното от Георги Джагаров ще заеме мястото, което му се полага – сред най-високите постижения на българския творчески гений.


33

180 ГОДИНИ „ЛИТЕРАТУРНАЯ ГАЗЕТА” „ВЕСТНИКЪТ НА МИСЛЕЩИТЕ ХОРА”

На 21.І.2010 г. в Москва тържествено бе отбелязана 180-годишнината от излизането на първия брой на „Литературная газета”. Първият редактор на новия вестник е поетът Антон Делвиг, близък приятел на А. С. Пушкин, който също участва в `редактирането на вестника. Вестникът е замислен от Пушкин като изразител на „свободния консерватизъм” и в служба на народа и Отечеството. „Литературная газета” бързо намира своето място сред литературните издания на онова време и печели симпатиите на читателската публика, но предизвиква негодуванието на управляващата върхушка и нейните сурови санкции. „Литературная газета” прекъсва излизането си на няколко пъти, но отново възкръсва. През 1849 г. вестникът е спрян и следващият му брой е отпечатан едва през 1929 г., след като е възстановен по идея на Максим Горки. За цялата си история „Литературная газета” е имала 33 главни редактори, повечето от които са били видни писатели и публицисти като А.А. Делвиг, А.А. Краевский, Н.А. Полевой, А.П. Селиванский, В.И. Лебедев-Кумач, А.А. Фадеев, А.А. Сурков, В.А. Кочетов, С.С. Смирнов, А.Б. Чаковский. Последните десет години вестникът се ръководи от Юрий Поляков. Много големи писатели са преминали през редакционните кабинети. Вестникът се слави с това, че негови постоянни сътрудници са най-ярките имена на руската литература. Ние, българите, имаме особено отношение към „Литературная газета”. Някога той бе най-популярният вестник, който се четеше в България. Днес благодарение на нашето списание „Литературная газета” издава специално приложение за българска литература и култура „Рукопожатие” („Ръкостискане”). То започна да излиза през миналата година и ще продължи и през тази. „Простори” от сърце поздравява „Литературная газета”, още много и много години дълъг живот и успех сред читателите. И все така ревностно да се отнася към българската литература. В този брой публикуваме творби на главния редактор писателя Юрий Поляков, както и на редактора на приложението „Рукопожатие” поетесата и белетристка Анастасия Ермакова и специалния кореспондент на вестника за Санкт Петербург прозаика и публициста Дмитрий Каралис.


34

ЮРИЙ ПОЛЯКОВ. НИЩО, ОСВЕН МОЗЪК Откъс от романа „Гипсовият тръбач”

Историята на Игор Елизанов (в предписателството си - Чердинов) напомняше по нещо съдбата на Кокотков. Вярно, за разлика от Андрей Лвович, той произхождаше от почтения научно-изследователски род Чердинови, дал на страната двама академици, петима членкооператори, множество доктори, а също и няколко знаменити дисиденти. Получаваше се следното: талантливите издънки на клана се захващаха с вехтата древност. Не толкова способните шарлатанстваха с най-новата история: до 91-ва прославяха, а след 93-та клеймяха болшевиките. А вече съвсем неудачните клонки на родословното дърво се устремяваха в правозащитния сектор. Високонадареният Егор още от университетската скамейка страстно се увлече по мъртвите езици и се закле да разшифрова руните на побужските ализони — загадъчен арийски народ, споменат между другото от бащата на историята Херодот. Руните били надраскани някъде към пети век преди нашата ера на медна плочка, случайно изнамерена в 1958 г. в Кимрския градски краеведски музей по време на поредната инвентаризация на експонатите. Оттогава множество учени безуспешно си блъскаха главите над загадката на ализонските руни. Смяташе се, че тексът съдържа някакви сакрални знания, които, след като бъдат разбулени, ще хвърлят светлина върху корените и тайния смисъл на световната цивилизация... Обединил научни усилия със своя приятел-еднокурсник Сашка Блинов, Егор Чердинов за няколко години изцяло се потопи в праиндоевропейската езикова стихия. И ето, след упорити изследвания, младите учени стигнаха до неочакван извод: първата дума на загадъчния текст не е нищо друго, освен обращение, нещо като нашето „Внимание!” или „Не преминавай!”. Това ярко откритие легна в основата на две блестящи кандидатски дисертации и перспективните съавтори бяха поканени да работят в Института за лингвистически изследвания (ИЛИ), където под бронирано стъкло се пазеше легендарната медна дъсчица. Като получаваха добра стипендия и редовно пътуваха в чужбина по научни конференции, приятелите се отдадоха на докторските дисертации. Егор скоро се ожени за милата аспирантка Даша, получи тристаен апартамент (допълнителни 20 кв. метра се полагаха за степен) и незабавно стана щастлив баща, без при това да престане да се бъхти над разшифровката на тайнствения текст. Тогава обаче на нежните пръсти на демокрацията към безметежния съветски народ се прокрадна крокодилът на капитализма. Презрели науката, престанаха да я финансират. В ИЛИ първо закриха няколко изследователски програми и лаборато-


35

рии, после спряха да дават заплати, след това почнаха уволненията и накрая изчезна и самият институт, помещаващ се, за беля, в един старинен частен дом, на който бе хвърлил око собственикът на банка „Акведук” Гусьонкин, навремето — режисьорпостановчик на факелни шествия към Градския комитет на комсомола. Знаменитата кирмска плочка първо бе предадена на съхранение в Ермитажа, а скоро след това, за да се печелят от нея пари, изпратена на световно турне, завършило по най-долен начин. Едно от дружествата на скандинавските държави конфискува реликвата като компенсация за нефтено петно, оставено в 60-те години от съветска подводна лодка, сблъскала се с американска подводница в лъкатушен фиорд. Между другото, към Съединените щати скандинавските борци за свобода, кой знае защо, не предявиха никакви претенции... Останал без заплата и рунически артефакт, Чердинов посърна, изпадна в униние, загърби всякаква дейност и легна на дивана. Блинов обаче не се предаде: за да си изкарва хляба, той се хвана като товарач на Черкизон, но всяка минута, незаета с премятане на китайски кашони, посвещаваше на мисли над фотокопието на загубената ализонска дъсчица. Понякога Сашка навестяваше сподвижника си и се опитваше да го върне в науката, викаше го на Черкизон, но напразно: от най-малкото мисловно усилие на Егор му се повдигаше. Жена му Даша, за да изкарва прехраната, почна работа в депо — миеше тролеите, освинени по време на рейсовете, и често носеше за развлечение на гаснещия си съпруг евтини детективски четива, захвърлени под седалките от пътниците. Като четеше тези пъстри джобни романчета, Егор се изумяваше колко елементарно еднакви са всички. Добре поне, че търсачите се отличаваха малко един от друг. В една книжка например престъпленията разследваше простовата домакиня. Уликите сами падаха буквално на глупавата й глава. В друг роман нишките на злодеянието разплиташе частен детектив, уволнен от полицията за нездрава честност, хвърляща сянка на професията. В трета мерзавците разобличаваше красива следователка, съвсем раздвоена между мъжа и любовника. Както е казала забравената поетеса Катя Горбовская: „Мята се тя между двама юнаци, умна жена между двама глупаци”. И изведнъж в главата на изпадналия в летаргия лингвист се зароди удивителна мисъл: а защо да не си изкарва хляба с ей такива детективски романи? Занаят, макар и непочтен, но доходен. Може бързо да понатрупа парички и отново да се заеме с разшифроването на руните, неуязвим за нежните укори на жената-труженица. Но как да измисли такъв герой, такъв търсач, та всички веднага да ахнат, да се спогледат и да запомнят? Като че ли всички варианти са вече изчерпани: от любознателни юноши до агонизиращи старци, от наблюдателни ученички до прозорливи пенсионерки. А за полицая, пристигнал да отпочине в родния град, където се вихри сериен убиец, и вместо отпуск се втурва да издирва престъпника — и дума не можеше да става. Егор почти се беше отчаял вече, когато изведнъж, както си зяпаше в телевизора, се натъкна на сюжет за един офицер, взривен от коварни терористи и изпаднал в неподвижна безпаметност. И бе осенен! Така на бял свят се появи Иларион Шкапов — морски офицер, аналитик на Генщаба, тежко ранен по време на командировка в гореща точка и загубил почти всичко: движение, слух, зрение, обоняние, осезание... Подвижно-чувствителен останал само безименният пръст на лявата му ръка. Самоотвержената му жена Маша, която не из-


36

оставила Иларион в бедата, била убедена: пръстът оживял благодарение на спасителната брачна халка! За да си общува със съпруга, тя самостоятелно изучила морзовата азбука и почуквайки по чувствителната фаланга, разказвала на мъжа-инвалид всичко, което се случвало в дома, в двора, в града, в страната, в света... Така си живеели. Но ето че веднъж във входа на блока им станало убийство: на стълбите намерили застрелян разносвача на телеграми. У пострадалия всичко си било на мястото, даже портмонето и мобилният телефон в джоба на скъпия вносен шлифер марка „Бърбъри”. Полицията само лениво вдигнала рамене. Маша, поканена от следователя капитан Дубяга на местопрестъплението в качеството на свидетел, щом се върнала вкъщи, гневно натракала всичко на мъжа си. Иларион, чийто мозък, изострен през годините военна аналитика, изнемогвал от бездействие, почнал да разпитва за подробностите и след като обмислил получената информация, морзеобразно помолил съпругата да му разясни някои и други мъгляви подробности от странното престъпление... Радостна, че мъжът й отново се интересува от външния свят, Маша изпълнила заръката. Убитият разносвач на телеграми се оказал някой си Подрамников, завършил Школата по живопис и скулптура, носеща името на Звияд Цинандали — велик руски монументалист, трагично загинал в Техеран под обломките на шестнайсетметровия паметник на аятоллах Хомейни, който майсторът на грандиозните форми подарил на иранския народ на разсрочено плащане. По време на тържественото откритие паметникът бил варварски взривен от ислямски фундаменталисти, случайно узнали, че Цинандали само преди година се опитвал да пробута същия бронзов колос, под името Цар Давид, на народа на Израел. Евреите обаче сурово отклонили драгоценния гешефт, тъй като разузнали по канала Мосад: в Украйна монументът вече е участвал, вярно — безуспешно, в конкурса за най-добър паметник на княз Святослав — безжалостния громител на нещастна Хазария. Веднага възникнал въпрос: защо преуспяващ млад живописец, чиито творби охотно купували колекционери, започнал да разнася телеграми? Тогава Маша си спомнила: Илмира, жената на бизнесмена Хрустов, който купил цял етаж в престижния им блок, построен още при съветска власт от Генщаба, често излизала от входа с етюдник. Впоследствие се изяснило, че тя посещава платеното отделение към Школата по живопис и скулптура, където скучаещи домакини от обезпечени семейства провеждат творчески свободното си време, като се учат да държат правилно четката и палитрата. А изтъкнати психоаналитици са стигнали до извода, че при жените заниманията по живопис най-пълно заместват недостатъка на междусъпружески ласки. Тогава Иларион предложил смела версия: Подрамников и Хрустова били свързвани от близки взаимоотношения, а художникът се хванал като разносвач на телеграми, за да прониква в сградата при своята възлюбена, без да събужда подозренията на портиерката. Съпругът, между другото, често пътувал по гастроли: той бил търговски директор и собственик на театър за дресиране на котки с характерното название „Мацописия”. Като цяло, всичко се връзвало: младият живописец е убит от ревнивия съпруг, хванал любовника в мига на непристойното съчленение. Шкапов споделил чрез Маша своите съображения с Дубяга, който радостно се втурнал да докладва на началството за разкриването на убийството. Сякаш в потвърждение на тази догадка, зародила се във възбудения мозък на Иларион, Хрустов, въпреки подписката за ненапускане, зачезнал в неизвестна посока и бил обявен за международно издирване.


37

Но нещо не давало на Шкапов покой, интуицията му на военен аналитик му подсказвала: някак прекалено просто се оказа всичко. Той отново и отново разпитвал жена си, докато не изскочила една пикантна подробност. Веднъж, докато разхождала кучето, Маша случайно дочула съдържанието на скандала, разразил се между съпрузите Хрустови край входа, насред джипа „Лексус”. Илмира рязко упреквала мъжа си в скъперничество и пълно невнимание към брачните щения, а котешкият директор жално се оправдавал: сега имал два проекта едновременно, затова за поддържане на съпружеските отговорности просто не му оставали сили. Илмира горчиво се изсмяла, заявявайки, че отдавна знае за дресьорката Стела — третия му проект с четвърти номер бюст! На това Хрустов отвърнал, че категорично няма нищо против, ако жена му без много шум си намери някой по-приличен и се успокои телесно. Всичко това някак си не се връзвало с версията за слепия изблик на ревност. И изведнъж Иларион бил осенен: самата Илмира е убила Подрамников, за да отмъсти на мъжа си за невниманието, да му хвърли подозренията на органите, да го вкара в затвора и да присвои целия семеен бюджет. Той съобщил това чрез Маша на Дубяга и онзи радостно се завтекъл да докладва за разкриването на убийството. Илмира била арестувана. Но нещо продължавало да мъчи мозъка на Иларион и той помолил Маша да направи справка за бизнеса на забегналия Хрустов. Разкрил се интересен факт: работите при „Мацописия” в последно време вървели зле, зрителската маса подмамил новият театър „Коткодери” под ръководството на талантливия дресьор Юлин, предложил на зрителите невиждани досега атракции на котешката покорност. В резултат „Мацописия” се оказала на ръба на фалита и Хрустов, за да удържи театъра на повърхността, заложил цялото си имущество, като в търговското си отчаяние отказал на Стела. На нещастната женица тъкмо изтичал гаранционният срок на силиконовите достойнства и спешно били нужни пари за подмяната им. Целият потъващ театър знаел за гръмката раздяла на директора с дресьорката. Следователно, като вкара мъжа си в затвора, Илмира не би получила в замяна нищо, освен дългове и имплантите на съперницата си с минал срок на годност. Тогава Шкапов като опитен анализатор решил да се върне в началото — той още веднъж подробно разпитал с пръст жена си какво точно е видяла в качеството си на свидетел и какво особено я е учудило. А учудило я следното: мършавото тяло на убития художник било облечено в огромен бял шлифер, но нали именно избягалият Хрустов бил охранен мъж, затлъстял в резултат на неправилното хранене в нощните ресторанти. Станало ясно и друго: в мига на убийството, доста точно определен от експертите, валял силен порой с шквални пориви на вятъра и портиерката побягнала вкъщи, в съседната панелка, да прибере прането, простряно на балкона, и за всеки случай, ако някой дойде в нейно отсъствие, оставила вратата на генштабския блок отворена. Извикали Илмира за разпит и тя признала, че е дала мъжовия шлифер на любовника с цел непромокаемост. Иларион прекарал в размисли две денонощия и стигнал до неочакван извод: килърът се е объркал — заради шлифера той е помислил Подрамников за Хрустов, за когото всъщност бил предназначен куршумът! А куршумът, разбира се, е бил изстрелян от оскърбената до дъното на тялото си дресьорка. Стела била арестувана, Илмира — пусната, а Дубяга припнал към началството да съобщи за разкриването на убийството. „Но защо Хрустов продължава да се крие? От кого се бои, ако Стела е в ареста? — затерзал се отново аналитичният мозък на Шкапов. «Странно! Много стран-


38

но!” Тогава Маша си спомнила още една подробност: на стълбите край убития художник лежала мъртва котка, при това мъхнатото лице на животното било изкривено от страшни предсмъртни мъки. Това напомняло маниера на мафията, подхвърляща край трупа умряла риба или кучешка глава, като по този начин разяснявала на обществеността морално-нравствените мотиви за извършеното смъртоубийство. След дълги размисли Иларион предположил, че престъплението е свързано с професионалната дейност на Хрустов и помолил жена си да навести конкуренцията в театър „Коткодери”. Какво било изумлението на Маша, когато узнала, че театърът е закрит поради епидемия, поразила четириногите артисти! Те били нападнати от африкански ушен кърлеж — чумата на нилските тръстикови котки, непозната досега в северните руски предели. От тези дребни кръвопийци животинките се превръщали в бесни фурии, неспособни за аристократична дейност, и загивали в нечовешки мъки. А като добавим, че котките въобще трудно се поддават на дресировка и за подготовката на един мустакат изпълнител са нужни години, става ясно: тази епидемия унищожила театър „Коткодери” завинаги и превърнала в прах многолетния труд и надежди на Юлин. Арестували го и той веднага с облекчение си признал, че действително стрелял в Хрустов, тъй като бил уверен: именно директорът на „Мацописия” е заразил с паразити „коткодерите”. През това време Стела била проследена. Щом излязла от следствения изолатор, тя се завтекла към Киевската гара, метнала се на електричката, стигнала до спирка „Голицино”, а оттам - с автобус до градинарското сдружение „Подмосковски вечери” - именно там, в мазето на дъсчената постройка, се криел Хрустов, който разбирал, че втори път убиецът няма да сбърка. Радикално отслабнал през принудителното гладуване, той потвърдил, че лично е донесъл от Египет смъртоносните кърлежи и заразил с тях котките-конкуренти. Съдът му дал 5 години за повреда на чужда собственост. Юлин умрял под следствие: той не могъл да си прости, че по погрешка е застрелял невинен човек и сам си пуснал в ушите африкански кърлежи, споделяйки печалната участ на четириногите си артисти. Илмира се оженила за един свой модел, когото рисувала от натура и който поразил женското й въображение, и била щастлива. А Дубяга, след като доложил на началството за окончателното разкриване на престъплението, получил повишение в службата... Като завърши романа, Егор го нарече „Нищо, освен мозък”, а за да не хвърля сянка върху научно-изследователския род Чердинови, взе псевдонима Ализонов намек, че съчиняването на детективски романи е само временно отстъпление от главната цел на целия му живот, заключаваща се в разшифроването на знаменитата кимрска плочица. Ръкописа той изпрати в популярното издателство „Ескимо”, но отговор, разбира се, не получи, тъй като сега ръкописи не само не рецензират и не връщат, но и не четат. Седем издателства, кое от кое по-незначителни, не отговориха на новопоявилия се Сименон. Намеси се, както винаги, Негово Величество Случаят. Стопанинът на дребното издателство „Пони-М” подари на синчето си за рождения ден ангорски заек, оказал се крайно немарлива твар. Отчаялата се съпруга помоли издателя да донесе от работата ненужни ръкописи, та да застелят с чисти листове клетката на ушатия мърльо. По рядко стечение на обстоятелствата това се оказа папката с романа „Нищо, освен мозък”. Прибира се издателят на следващата вечер и що да види: тригодишният му наследник си играе със съдържимото на домашния бар, а съпругата му задълбочено чете страниците, предназначени за хигиената на


39

дребния домашен добитък. - Да ми намериш края! - замоли се тя, щом съгледа мъжа си. - Каквоо?!! — не разбра той. - Веднага! Искам да знам кой е убил Подрамников! - Какви ги говориш?! Какъв Подрамников? - Последните страници ги изяде заекът! — в отчаяние извика жената. - Добре, ще позвъня на автора... — замислено рече собственикът на „Пони-М”, което скоро, благодарение на сътрудничеството на Ализонов, стана процъфтяващ книгоиздателски концерн. Романът имаше грандиозен успех — Егор веднага попадна в числото на най-популярните автори, въпреки ужаса си от телевизионни изяви. Понеже се смущаваше от научните си родственици, на фотосесиите той криеше лицето си под венецианска маска. Жена му Маша напусна тежката работа в тролейбусното депо, в дома им вече не се чувстваше недоимък, а под прозорците се появи новичко „Пежо”. Бяха замислили и евроремонт, но тъй като нито едно благоустройство на жилището не се вместваше в първоначалната сметка, Егор трябваше да отложи още веднъж разшифроването на руните и да се заеме с нов роман от цикъла „Нищо, освен мозък”, страстно очакван от издател и читатели. ...Към Иларион, станал донякъде известен след разплитането на „котешкия случай”, се обърнала за помощ безутешната съпруга на професор Сонин, когото арестували за шпионаж в услуга на трети и даже четвърти страни. Оказало се, че всички научни разработки и даже научни идеи, кръжащи из секретната лаборатория, ръководена от Сонин, много скоро станали известни на наши геополитически партньори (така сега наричат вероятния противник — да не го урочасат). Арестът получил широк отзвук, журналистите бълвали сензационни репортажи, а по телевизията често показвали професора с очила, тъжно надничащ иззад решетките към несправедливото човечество. На разпитите Сонин се клел, че не е виновен, но изобщо не можел да обясни на майор Дубяга защо всички подробности от изследванията му веднага попадат зад граница, като че това не е строго засекретено отбранително подразделение, а някакво си разюздано шоу от типа на „Биг Брадър 2”. Имало и още една утежняваща улика: изтичането започнало преди две години, след пътуване на Сонин до Америка на разноски на Международната асоциация „Учени без граници”, създадена преди четвърт век от съветския шпионин-предател Подлугин. Между другото, за двайсет и пет годишнината на тази миротворческа организация бащата-основател бил награден от руското правителство с Орден за дружба. Щом се върнал в родината, Сонин веднага написал докладна записка за това как по време на командировката се опитали да го вербуват, а именно: след коктейла му натресли една кадрова хубавица, която той деликатно отблъснал, запазвайки безусловна вярност към изначалната си жена Леонида Гургенова и двадесет и осем годишната аспирантка Лиана. (Между другото, на същата тази кадрова хубавица скоро клъвнал един перспективен, но невъздържан политик от бившите републики и сега тя е президентша). Разбира се, никой не повярвал на професора — нали през тия елцински години държавните секрети се продаваха трескаво и за жълти стотинки, като пред ликвидация на търговска точка. А и износът на държавни тайни се смяташе за привилегия на по-едрите чиновници и военачалници. Затова решили да накажат Сонин и за


40

това, че къде и той взел да се бута — барабар Петко с мъжете. И уж всичко се връзвало, чудно било само едно: защо отвъдокеанците с такава готовност признали провала на най-ценния си агент и сърдечно поздравили спецслужбите на приятелската руска страна с голямата професионална победа. Не-е, с истинските „къртици” не се разделят току-така... Даша най-обстоятелно натракала на мъжа си информацията от Леонида Гургеновна. Цял ден Иларион не подавал признаци на живот, като прекъсвал размислите си само за да приеме течна храна с помощта на сондата и жена си. Накрая той се пробудил и поръчал на Даша да разпита обстойно аспирантката Лиана за всички събития, случили се в лабораторията през последните две години. В страстното си желание да спаси любимия шеф девойката си казала всичко, даже за редките интимни срещи в килерчето с кофите и парцалите. Но Шкапов бил особено заинтересован от следния факт: преди две години, точно пред Коледа, позвънили от фирмата „Подводно чудо” и радостно съобщили, че на абонатния телефонен номер на лабораторията се е паднала награда — безплатен монтаж на аквариум. Завеждащият домакинската част отначало криво се подсмихнал, демек, не на мене тия: монтажът — безплатен, а после за обслужването се разоряваш! Но не, това била супернаграда — и монтаж, и оборудване, и сервиз — всичко безплатно! След три дни в конферентната зала, където се провеждали съвещания и оперативки, вече стоял двайсетлитров аквариум, в който при добро желание можело да се засели някоя по-кльощава русалка. Иларион мислил още един ден и накрая натракал на жена си следния въпрос: „Кой обслужва аквариума и колко често?” Изяснило се, че два пъти в месеца идва специалист от фирмата „Подводно чудо”, сменя водата, капе в нея някакви си химикали, осъществява бегъл преглед на рибешкото здраве, изкоренява от грунта пожълтелите водорасли и засажда свежо зелени. „Кога е следващото посещение на специалиста?” — с нервно помръдване на живия пръст попитал Иларион. „Утре!” — бил отговорът. Шкапов помолил Даша спешно да се свърже с Дубяга и заръчал да устроят засада край аквариума, а щом специалистът почне да премахва мъртвите водорасли и да ги заменя с нови, веднага да изземат растенията и да ги пратят в лабораторията. Дубяга, разбира се, се надсмял над Иларион — по това време той тъкмо обработвал родствените връзки на Леонида Гургеновна, която имала грузински корени, а Грузия, както е известно, за тристате години дружески приют и безметежно винарство се отплати на Русия с черна неблагодарност, като премина в американския лагер. Тогава Иларион прибегнал до крайни действия — помолил жена си да позвъни на генерал Далманов, с когото някога служил в Генщаба и вместо когото заминал на онази осакатяваща командировка. Това било в началото на 90-те, когато на офицерите не даваха нито заплати, нито продоволствия, и Далманов, за да запази семейството, се увлякъл по пазарното цветарство и оборудвал гаража си като търговска оранжерия. И тогава изведнъж — заповед: веднага да потегля към горещата точка. А лалето тъкмо тръгнало от луковиците. Какво да прави? И той се уговорил с колегата си и приятел от службата Шкапов да си разменят командировките. Началниците, понеже разбираха трудностите на офицерския живот в страната на победилия капитализъм, се съгласиха. Кой е знаел, че ще стане така? Щом изслушал Даша, Далманов, разбира се, не повярвал на фантазиите на Иларион, но понеже изпитвал към инвалида чувство за отговорна вина, пратил двама


41

стажанти да наблюдават манипулациите на аквариумовъда. И какво мислите? Версията на Шкапов се потвърдила по най-блестящ начин: едно от водораслите, а именно „чума широколистна”, всъщност се оказало антена със записващо устройство, направена от особен синтетичен материал, която на външен вид по нищо не се отличавала от живата подводна флора. И не само това: под въздействието на светлината в течение на две седмици тя променяла цвета си от яркозелен на сламено-жълт. Поради тази причина и сътрудниците по охраната на лабораторията, присъстващи съгласно инструкциите по време на обслужването на аквариума, не отдавали никакво значение на това, че специалистът от „Подводно чудо” премахва увяхналата клонка и я заменя със свежа. Всъщност той само изваждал чипа със записите на всички разговори, които се провеждали в конферентната зала, и ги пращал на отвъдокеанските си стопани. Щом прочел показанията, Далманов взел делото под личен контрол. Започнали да проучват „Подводно чудо” и изпаднали в ужас, щом разбрали, че тази „фирма”, ако може така да се нарече, е обхванала с пипалата си всички брънки на руската държавна машина. Аквариуми стояли по министерства и ведомства, в Думата и администрацията на президента, във Федералната служба по безопасността и Министерството на отбраната. Стъклени разузнавачи проникнали даже в апартаментите на едри чиновници! Елцин отначало подписал указ за закриването на „Подводно чудо” с всичките му престъпни филиали. Но не би. Позвънил Клинтън и предупредил: ако това стане, САЩ веднага ще обяви Русия за страна-терористка и ще запорира „семейните” сметки в американските банки. Съветът за безопасност заседавал в Кремъл два дена и след като дошъл до извода, че доброто име на държавата е по-ценно от националната безопасност, оставил шпионската фирма на мира, а за да е всичко в реда на нещата, отпратил от страната американското културно аташе. Вярно, за минимализиране на щетите била разработена секретна инструкция, най-строго забраняваща на руските чиновници и военачалници да провеждат каквито и да било служебни разговори в помещенията, където са поставени аквариуми... Вторият роман на Чердинов-Ализонов излезе под заглавие „Чума в аквариума” и също се радва на бурен успех. Авторът довърши евроремонта на апартамента и седна да превежда кимрските руни, но тогава той и жена му бяха поканени на церемонията по връчването на „Руския Букер”, финансиран, както е известно, от алкохолния концерн „Смирнофф”. Попаднала в литературното общество, Маша откри, че през годините работа в тролейбусното депо тя, оказва се, катастрофално е изостанала от модата и целият й гардероб трябва незабавно да бъде изхвърлен през прозореца. На нещастния лингвист не му оставаше друго, освен да се захване с нов роман от цикъла „Нищо, освен мозък”. ...Сонин бил оправдан, върнат на работа, даже награден. Той станал един от първите кавалери на единствения по рода си орден „За мъжество, проявено при гонения”, специално учреден от Кремъл, взел предвид всички онези незаслужени обиди, които в нашето Отечество толкова често се стоварват върху честните и порядъчни люде. В знак на благодарност професорът конструирал за Иларион необикновен апарат, мигновено превеждащ живата човешка реч на Морзовата азбука. За това било достатъчно на живия пръст на инвалида да се надене сребърен напръстник с жичка, призързана към умната машина, и нашият анализатор вече можел да възпри-


42

ема не само живата руска реч, но и десет чужди езика. А това било важно, понеже помощта на неподвижния търсач вече търсели и чужденци... Оттогава излязоха близо дузина книги за проницателния парализиран Иларион. Всеки път, след като довърши поредния сюжет, Чердинов-Ализонов често се опитваше да се върне към задачата на своя живот, но уви, безуспешно. Отначало се изясни, че за един популярен автор е неприлично да кара скромно „Пежо”, та се наложи да купят представителна вносна марка, както се казва, с един номер по-голяма. После с жената намислиха да построят скромна вила в Дедовск, за да може той, както си поглежда към просторната подмосковска зеленина, на спокойствие да разгадава кимрски руни. Когато я построиха, стана ясно, че къща в провинцията без винарска изба с автоматично регулираща се температура - това не е никаква къща, а най-обикновена барака, с извинение. После дойде време да пратят отрасналата дъщеря в Оксфорд, понеже сериозните хора не учат децата си в Русия - такава е участта единствено на патриотично зомбираните аборигени. Естествено, за покриването на всички тези разходи се бъхтеше бедният парализиран Иларион, разкриващ престъпление след престъпление с неуморността на конвейерите на „Форд”. Тогава обаче се случи най-страшното... Сашка Блинов през всичките тези години без отпуск влачи и премята китайски кашони на Черкизон, а през кратките минути за по цигара, докато сподвижниците му праскаха домино, той, свит в ъгъла, си блъскаше главата над ксерокопията с проклетите руни. За това колегите му по влачене почнаха да му викат Кръстословицата. И Сашка ги разгада! Помогна му, колкото и да е странно, професията му на пазарски товарач. Той предположи: ами ако това е просто обява, забита някога на вратата на древноарийския пазар? А каква точно обява? Може би ей такава: не паркирай до оградата камили, коне, магарета и друг транспорт. Шегичка! По-скоро това е било съобщение относно правилата за търговия на едро и дребно. Впоследствие кръгът на търсене на смисли се стесни и в края на краищата Блинов, като се опираше на разшифрованата преди много години първа дума, успя - о, чудо! - да прочете загадъчните руни. Надписът гласеше, че всеки търговец, уличен в манипулация с мерките за зърно или в изпилване на тежестите за кантар, ще бъде сварен жив във вряла вода! Разбира се, този текст не оправда надеждите и не хвърли светлина върху сакралните корени и тайния смисъл на нашата цивилизация. Въпреки че, впрочем, може би тъкмо той хвърли... Щом видя по телевизията как оплешивелият Сашка Блинов, стегнат във фрак и приличащ на огромна бременна лястовица, получава от ръцете на шведския монарх нобеловия медал, Чердинов побесня. С ужасен писък „Ненавиждам абстракцията!” той раздра Кандински със сребърния нож за стриди, разби целия антикварен кристал и порцелан в къщата и с нецензурни думи веднъж завинаги се отказа да пише следващ роман за Иларион. След това Егор се затвори в просторната си винарска изба с автоматична терморегулация и се отдаде на грозно пиянство. Не отваряше на никого — нито на литературните агенти, нито на докторите, нито на любимата жена, облечена от горе до долу във Версаче. Преведе от руски Сибила Алексова


43

АНАСТАСИЯ ЕРМАКОВА. ИСТАНБУЛСКАТА ТАИС Разказ

Екскурзията до Истанбул трая четири дни и три нощи. По цял ден обикаляха магазините, подбираха стоки, които сетне ще продават, а Олга ходеше просто така, безцелно, хлътваше в оказалите се на пътя й дюкянчета и кафенета. Градът не й се хареса. Изглеждаше й много объркан, шумен. Джамиите са грозни, а жалното протяжно пеене, което приканва мюсюлманите на вечерна молитва, й се струваше диво и измъчено. Тя гледаше събулите обувките си молещи се, те стояха на колене, и си мислеше, че там навярно мирише на мръсни чорапи и на топла пепел. Септемврийското слънце нагорещяваше тесните улички, жълтеникавият лепкав въздух се напластяваше над града като мъгла, тук-там сновяха мургави, пъргави турци, разнасяше се висока, гърлена реч. Нарядко се мярваха и туркини, някои с фереджета, в черни дълги дрехи, а други в летни отворени рокли, ярко гримирани. Мъжете ги изпращаха с неодобрителни погледи. Те оглеждаха и Олга, но другояче, руските жени тука се ценяха. Да притежаваш рускиня се смята също толкова престижно, както да имаш скъп автомобил. Сега предишният й живот изглеждаше съвсем далечен – със скучната й работа на продавачка в аптека, с празните делнични вечери, с мъчително дългите почивни дни, запълнени с къщна работа и с тъга, както и тази заспала гледка зад прозореца: гаражи, дървета, по-нататък посърнала, като на овехтяла снимка, гора. Тя се отби в малко дюкянче. Звънчето, което висеше над вратата, пронизително врякна. Веднага усети острата миризма на пресни кожи – наоколо висяха палта и куртки. Дали да не си купи нещо за есента? - Какво си харесахте, мадам? – неочаквано пред нея изникна турчин в сини джинси и бяла тениска. Той се усмихваше и кръжеше покрай нея, сякаш танцуваше. – За мадам имам шикарен шлифер. Мадам иска с кожичка, или без? - Къде сте научили така добре да говорите руски? – удиви се Олга. - О, тука идва много руски турист! Аз много говори руски. Всеки приказва руски. Мадам желае ли това? Той ловко наметна на раменете й дългия черен шлифер с качулка. Пооправи яката, небрежно докосвайки с ръка шията й. - Супер, супер, мадам! Как се казвате? - Олга. - Олга! Красив руски жена. Олга! Супер! Тя внимателно го погледна. Млад, приятен, нагъл. И – лъже. Нима тя е красива?... Когато беше на петнайсет години, тя си се представяше като Таис Атинска, из-


44

тънчена тъмнокоса красавица, хетера. Смисълът на тази дума за нея си оставаше загадъчен и смътен, но на нея й харесваше съзвучието с пантера, черната чувствена грация на звуците я покоряваше. Тя се опитваше да си приспособи лека пружинираща походка, мечтателен предизвикващ поглед, изящна извивка на тънката празна ръка, лежаща на облегалото на креслото, но нищо не се получаваше. Натежаващото й тяло се крепеше на силни затлъстяващи нозе и се придвижваше бавно, непохватно; под брадичката две излишни гънки се изливаха над дебелата й шия. “Месарница, месарница!” – крещяха децата, зърнали я на улицата. А някакъв шегобиец измисли дори и стихче: “Месарница – насам! Месо продавам тук на килограм. А на мене дайте два. Аз ще ви платя това!” Тя се връщаше вкъщи, сядаше пред огледалото, което единствено знаеше как да развали магията на прекрасната принцеса, и плачеше. Некрасиво кривеше лице и до кръв издраскваше тялото си. “Мразя те, мразя те, мразя те!...” Терзаеше се с всевъзможни диети, мореше се с гладуване, сутрин се измъчваше с тичане, но нищо не помагаше. Смъкваше десетина килограма, а подир месец те пак й се налепваха. Турчинът беше отракан и услужлив. Тя премерваше едно, друго, още и още, а той сякаш случайно докосваше шията, бедрата, гърдите й. Тя му позволяваше да закопчава всички копчета от горе до долу, а после да ги разкопчава. Постепенно започна да й се вие свят от докосванията му. Изчервяваше се, но не си тръгваше. - Красив, красив жена Олга - гласът му й звучеше като музика, фалшиво, на развален руски. – Олга! Супер! Но пък може ли ето така, с първия срещнат! И колко е пошла тази думичка – супер! И друго – ами че той е почти момче!... А, впрочем, защо пък не? И кой е казал, че не бива?... Тя купи шлифера, а продавачът я покани на кафе, ей тука, в магазинчето, и я поведе подире си по тъмния коридор. Стаичката, от типа на килерите, беше тясна и душна. Навред бяха натрупани някакви пакети и кутии, здравата миришеше на кожи и на още нещо необитаемо. От тавана висеше гола електрическа крушка. Той внезапно и грубо я повали направо върху пакетите, смачканият целофан изхрущя, покупката се изплъзна от ръцете й… “Нека, нека да стана развратница! И какво от това? – вървеше тя после по улицата и безсрамно се усмихваше, сякаш си отмъщаваше за годините на самота, за училищните обиди, отмъщаваше си за еднообразната и скучна съдба. – Таис Атинската… - захили се тя. – Таис Истанбулската… Хетера – пантера---“ Ето, точно така, злобно и отчаяно, на пиянската студентска вечеринка тя се раздели с девствеността си така, както се разделяш с потискащо бреме, като че това е било някакво урочасване, след което, ако се отървеш от него, можеш да заживееш щастливо. Но нищо не се промени, тя както по-рано живееше с майка си, а на Коля, нейния състудент, дълго му се присмиваха: “Коля, признай си, колко литра водка изпи, за да й скочиш на тази Олга?...” - Наричат ме Таис - каза тя на хотелския портиер. – Вечер съм сама в стаята си. Тя разбираше, че върши нещо непозволено и ужасно, дъхът й секваше от собствената й смелост, но да се спре – не можеше. Нещо се обади вътре в нея


45

– свободно, лудешко, дръзко и тя страстно му се подчини. Харесваше й се да се усеща като самка, чувствена, развратна, отдаваща се, без дори да се замисля. Вторият беше нежен и плах. Трепетно целуваше пълните й бутове, коленете, пръстите на краката, шепнеше й нещо чуждоземно и ласкаво. Тя се притискаше към него, задъхваше се, пропадаше в мрак, отново излизаше от тъмнината и отново пропадаше в нея. Лицето му не запомни. После той си отиде, а тя безсънно лежеше до разсъмване, опустошена, лека, почти не усещаща тялото си, и гледаше в прозореца порозовяващото от слънцето минаре на джамията. Развиделяващият се свят й се струваше свеж и прохладен, като влажен, току-що нахвърлян на хартия акварел. Отнякъде се носеше сладникав дъх на халва и горчиво кафе, в коридора чистачката включи прахосмукачка. А съвсем неотдавна бяха и унилата Москва, и самотата, в която отделно от света в квартирата живееха две жени: болната й майка и самата Олга, четиридесетгодишна, изморена, за никого неинтересна. Изглеждаше, че не се вижда никакъв изход от това. Но през лятото майка й почина, а на Олга, за да се избави от тежката депресия, една приятелка й предложи не чак толкова скъпа екскурзия до Истанбул. Не й се отиваше, но стаите вкъщи я плашеха със сиротинството си, в тях още бяха живи майчините й вещи, мирисът, гласът й. Когато съмна, тя каза на своя нощен гост: - Таис заминава. Повече не идвай. Главното е да не свиква, с нищо и с никого да не свиква. Да разлюби отведнъж. И за нищо да не жали. И през втората, и през третата нощ в стаята й имаше мъже. Те бяха млади и красиви, като любовниците на истинската Таис. Те не я обичаха, тя го знаеше, но затова пък обичаха тялото й такова, каквото то си е по природа, и то благородно откликваше на техните ласки, преодолявайки несъвършенството си. Отсега нататък, дори и да няма в живота й нищо друго и нито един мъж да не я докосне, все пак тези турски нощи са били, имало ги е. Дори само те са й достатъчни, когато в своята празна и тиха московска квартира седи и си спомня. В някаква неуютна есенна вечер да гледа проточилия се тъмен дъжд и да си припомня септемврийския чуждоземен град, душната хотелска стая с тежките сини штори, топлата, надупчена от въздишки постеля, намръщеното утро, розовия купол на джамията и дръзкия сподирил я поглед на портиера, когато тя с куфар в ръка внезапно се извърна. Тя дълго-дълго ще прехвърля в паметта си като зърната на подарена малахитова броеница тези скъпоценни и безсрамни нощи. За бременността си тя разбра след два месеца. До голо се разсъблече, приближи се до огледалото, усмихна се: най-сетне то издаде тайната й и я разомагьоса. “Всъщност сега има ли значение кой е бащата? – помисли спокойно и погали корема си. – Ако е момиче, ще я нарека Таис. Ако е момче… - опита се да си спомни имената на своите истанбулски любовници, но в паметта й изплава само едно, не помнеше чие име – Осман. – Не, твърде екзотично е, все пак по-добре ще е да е руско, но съзвучно. Осман… Осман… Осман – Руслан, например. Да, нека да бъде Руслан. Момиченце – Таис, момченце – Руслан. Дете на турските нощи. На кого пък му е работа да се бърка в това?” Преведе от руски Тихомир Йорданов


46

ДМИТРИЙ КАРАЛИС. КИТАЙСКА КАРТИНА Разказ

Роденият през 1949 г. руски писател ДМИТРИЙ КАРАЛИС живее в Санкт Петербург. Той е автор на 12 книги. Белетрист, публицист, наблюдател на в. “Литературная газета”. Автор е и на редица сценарии за научно-популярни филми на исторически теми, в това число и на филми за неизвестни страни от Ленинградската блокада по време на Великата Отечествена война на Русия. Дмитрий Каралис многократно е награждаван за произведенията му. Той е лауреат на Гоголевата литературна награда и на Общоруската награда на името на Свети Александър Невски. В началото на тази година получи и наградата «Антон Делвиг». Прадядо му Константин Каралис е отличен с Георгиевски кръст за храброст за участие в боевете на Шипка през Освободителната за България руско-турска война 1877 - 1878 г.

1. През юли, когато до рождения ден на чичо Жора оставаше по-малко от месец, жена ми предложи да продадем китайската картина, завещана ни от нейната баба. - Виждаш ли какво става - печално рече Настя. – Не ни стига само те да се скарат преди юбилея… - Виждам - рекох. – А ти няма ли да съжаляваш за картината? - Какво да правя? Жал ми е за баща ти и за майка ти. И за малкия Денис ми е мъчно. И за мене си ми е тъжно… Но без пари ще се получи не юбилей, а глупост някаква! - Мислиш ли, че тя струва нещо? - Не зная - рече жена ми. – Отнеси я първо в Ермитажа, покажи я на специалисти. Аз пресметнах вече: ще ни трябват най-малко осемстотин. - Какво? - Не рубли, разбира се. Долари! – жена ми се залови да пресмята нужните разходи, от което пък аз се натъжих. – Подаръци за татко и чичо Жора! Маса за трийсет души поне! Да се плати и данъкът за вилата! Няма да е лошо да купим и нови пантофи за майка ти, гуменки за Денис… Картината беше в тъмна букова рамка с размер на кухненска маса. Тя изобразяваше суетня в някакво широко китайско помещение. Истински източен ребус, разрисуван с разноцветен туш на тънка оризова хартия: в единия ъгъл в корито къпят млад китаец, в другия котка гони мишле, а зад тях кученце със завъртяно на геврек опашле, в центъ-


47

ра – делегация в халати и със сандъчета в ръце се кланя на тлъст мандарин, седнал на трон. И още един китаец с жасминово бяло лице, който на дъсчица пише йероглифи… Човек на около трийсет, не по-малко. Всеки се занимава с работата си. Колкото и да разглеждах картината, смисъла на ставащото в нея така и не можах да си изясня. С една дума, суетня на китайски таван. По всичко изглежда, тази картина има-няма двеста години. Починалата преди няколко лета баба на жена ми, тя ни подари картината, се оказа съпруга на светец. Мъжът й, протойерей на една от петербургските църкви, е бил разстрелян от болшевиките, а за хилядолетието от покръстването на Русия бил канонизиран за светец. По такъв начин след канонизацията моята тъща се видя дъщеря на светец, а жена ми внучка на светец. Съответно синът ни Денис – правнук на светец. Аз пък – мъж на внучката на светеца. Това, трябва да се каже, не са тинтири-минтири, а налага известни задължения. Как, например, ще се скараш с жена си, щом тя е внучка на светеца? Естествено, като вземеш грях на душата си. Ако тя е просто жена, можем да се понаругаем и да забравим, какво ли няма да издумаш, когато си се поразгорещил. А сега – внучка на светец! Голям грях ще е! Ето защо вие, Кирил Сергеевич, бъдете по-внимателен с емоциите! Точно това неведнъж ми намекваха и тъщата и нейните роднини. Казваше се също, че аз трябва да осигуря на синчето ни, правнука на светията, добро образование. Изобщо ми се предлагаше да му дам личен пример в живота и да го предпазвам от подсторванията на Сатаната… Ето ги всичките наставления: води, значи, детето (пардон, правнука на светията), поучавай го с личен пример, а откъде ще вземаш парички, не е наша работа, но се постарай да е без хамалски изрази по адрес на нашия прогресивен президент. Не, аз в нищо не упреквам роднините на жена ми – Боже упази! – просто ми е обидно. Имаше държава, сега я няма! И никой не си върши работата. При това и дума не можеш да подхвърлиш. Имаше работа, сега няма! Имаше заплата, плюс командировъчни и подводни – вече няма! Получавате копейки, разпишете се ето тук, на това редче. И ако искате, господин старши преподавател в руското ВУЗ, с тези пари си купете литър водка, ако пък сте гладен – килограм варен салам и картофки. Или се напийте, или се наяжте. Благодаря, господин президент! Да ви даде Господ здраве и дълги години живот, за да видите и вие макар и сценка от първото действие на пиесата, която заедно с американските си приятели сте съчинили!... Край мене имаше само развалини: всичко трепери, телевизорът се разтапя от празни дебати, в ушите ми шуми от броене на долари, но те не шумолят в джобовете ми. Мама тайничко отнесе на Сенния площад стария часовник и златни вещи. Сърцето ми се късаше, като я видях печално да прелиства квитанциите за заложените вещи – сребърните вилици и лъжици и малахитовата вазичка. Леня Голубков, той служеше като телевизионен викач, по сто пъти на ден подскачаше с показалка пред плакатите и приканваше да си внасяш паричките само в “МММ”. Шефът създаде към катедрата ни съвместно предприятие, но за мен, Кирил Банников, май че там не се предвиждаше място. И все пак знаех: дойде ли време да се изнася от склада стоковата продукция в сандъци от австрийско оборудване, ще ме намерят, даже и да съм на вилата. Бих заминал, но къде ли? Пак да ходя в Турция за парцалки, а после с тях да стър-


48

ча на пазара? Това вече сме го минали – от мене търговец не става. Да подготвям абитуриенти за изпити във ВУЗ? Пробвал съм го, повече не ща – това е изпързалване. Да работя като агент по недвижими имоти както съседа? Печелившо е. Но тогава защо съм учил толкова години и отгоре на всичко две петилетки съм се трепал за отбраната на страната ни? И защо ми връчваха значката “На далечен поход”, като ме потупваха по гърба здраво, по мъжки? И най-сетне, вече съм на четирийсет, а не на двайсет. На мен и сега ми се иска, както и по-рано, да стоя в отсека на подводницата пред своя прибор “Пегас”, да слушам как, разпъван, корпусът на ракетния кръстосвач пращи при издигането на перископна дълбочина, и да чакам стрелката на радиопеленга да трепне от плаващия в облаците натовски “Авакс”. И да знаеш, че от това как твоето КБ после “ще оближе” изпробвания прибор, ще зависи спокойният сън на милиони хора по земното кълбо. Сега привечер аз изкарвам от гаража очуканата “жигула”, пъхвам в джоба на куртката си газовата запалка, сандвича и тръгвам към огромната рампа на зеленогорската гара да върша частен превоз. Жена ми ме прекръства и, сложила Денис да спи, сяда пред шевната машина – шие емблеми за чантички “Адидас”. Малко плащат, но плащат. Баща ми също не може да се похвали с работата си в института: за доцентството си той получава, както и аз, по-малко отколкото чистачка в градски нужник, а за мама да не говорим: отделът им за научно-техническа информация вече половин година стои без заплати. Добре, че техните пенсионери не ги гонят. Да не са халтурите и съвместния ни колхозен живот на вилата – съвсем ще сме пропаднали с тези наши реформи. 2. Само чичо Жора, който се пенсионира след разпадането на неговото КБ (конструкторско бюро) не се отчайваше. В началото на лятото той се сдоби с градинска косачка, с кремави шорти, бейсболка с дълга козирка, фланелка с изрисуван платинен орел, гуменки, мускетарски гамаши и дълги бели чорапи. У тях, с леля Зина, се появиха кръгла пластмасова маса със столове и нечуплив сервиз, плюс голям пъстър чадър и телефон с подвижна слушалка, с обхват до триста метра от къщицата. С тази слушалка в ръце чичо Жора по цял ден седеше в беседката, буржоазно си попийваше кафенце и преглеждаше вестници с натрапчиви заглавия и валутни курсове. На въженце между боровете висяха мъхести кърпи за лице с Мики-Мауси. Те сякаш ей сега ще се разтворят, също като театрална завеса, и ще пуснат чичо Жора и леля Зина в приказния свят на бляскавите автомобили, белите параходи, палмите, сините морета и безгрижния живот, където на закуска поднасят портокалов сок, чаша кафе с кифличка и конфитюр, където не е нужно да бързаш за някъде, защото там има басейн със синя вода, красиви цветя и лехи, обгрижени от градинар, а всички проблеми се решават от шезлонги с помощта на телефона. - Вие двамата сякаш не сте родни братя близнаци! – казва мама на баща ми с лек укор, додето той следи поредните телевизионни страсти. – Виж Жора как се е развъртял, а на тебе не ти се ще… - Ти пък разбери! – татко размахва вдигнатите си ръце, става от креслото и започва да се разхожда из стаята. – Разбери най-сетне, че аз твърдо вярвам в Закона за запазване на материята, който според вулгарния израз на папуаски гласи така: колкото на


49

едно място се губи, толкова на друго място се увеличава. Моите сто долара не могат да станат двеста! Не могат! - Но при брат ти могат - резонно отбелязва мама. – Зина ми каза… - Плюя аз на това, което Зина казва! – снишава гласа си татко. – Не искам даже да слушам! Аз и на Жора казах… Спомни си класиците: за да забогатееш ти, те или друг някой трябва да стане просяк. – А-а! – татко разсърден махва с ръка, излиза през задната протка и отива в гората да рита със сандали мухоморките и станалите вредни свинушки. Странно, но е факт: въпреки бащините ми разсъждения, с които аз по принцип съм съгласен, чичо Жора има нелоши постъпления от своите инвестиции, чието разполагане той подготвя върху зеленото сукно на бюрото като военна операция, разчертавайки графици и щракайки с калкулатора. - Какво се каниш да косиш? - Баща ми недоволен кимва към косачката. - Наесен ще изкопая картофите и ще посадя цветя. А засега само така, покрай пътечката. Дай и твоето да изкося… - Морава ще ми прави - татко врътва глава. – Милионер! Ами знаеш ли, че морава се подготвя триста години! - От тебе по-добре го зная! - кима и чичо Жора и започва усилено да дъвче дъвката си. – А внуците за какво са? Правнуците? А? – заядливо казва той и някакси по американски потупва баща ми по рамото. - Именно така – правнуците! – отмества се татко. – Какво ще им оставим? Промишлена разруха, инженерите на пазара продават семки, бившите директори на отбранителните КБ се впускат в банкови афери… Ние да не сме някаква си Полша, за да се храним от търговия! - Така е! – съкрушено въздиша чичо Жора. – Съгласен съм! Но разправят, че онези наши момчета от “МММ” инвестират парите си в компютърни технологии, във внос на хранително оборудване…При това с голяма възвращаемост! Хората купища пари получават, сам го видях. Ако искаш, ще ти дам да прочетеш една статия. - Жора, моля ти се! – примижава баща ми като при внезапно главоболие. - Извини ме, но аз повече се доверявам на щатското федерално банкерство, отколкото на нашите мозъчни бъркачки. – Баща ми има предвид двете стодоларови банкноти, скрити за неприкосновен запас в стара валенка на тавана. – Те усвояват компютърни технологии! Ти къде си виждал банкер, който си блъска главата заради вложителите… 3. Юли беше топъл, с вечните си мъгли, и мама с леля Зина сутрин донасяха кошнички с гъби, сядаха в беседката и започваха да ги чистят. “Господи, по-рано почти всяка година отивахме на юг - въздиша леля Зина. – А сега? Нима това е живот!” Мама мълчи, белейки лепкавите разноцветни кожички на сироежките и чисти от тях ножа в парче вестник. Ние рядко отивахме на юг, на пръсти може да се изброи. Беше ми жал за мама – тя изведнъж започна да старее. Пък и татко започна да се предава, макар че сутрин правеше гимнастика. Работата беше не във възрастта, а в унинието, което го обхващаше. Той играеше с Денис тенис на маса, водеше внука си в гората да събират шишарки за самовара, помагаше му да намества падналата верига на велосипеда, пееше му пионерски песни за картофите и за сините нощи, а очите му се замъгляваха от тъга. И те-


50

левизора той гледаше на верандата, а не отскачаше както по-рано при брат си, който до късно разговаряше по телефона с някого, а сетне под светлината на настолната лампа преглеждаше сметките си. Разбирам баща си: той се засягаше, че с брат му близнака, с когото те от детски години всичко са вършили заедно, сега връзката им се разкъсва и той отделно постига чувствителни финансови резултати. Чичо Жора подари на брат си спининг, също като своя, кремави шорти и бейзболка, красиви работни ръкавици с изрязани пръсти, но всичко това лежеше на верандата, като разобличените дарове на данайците. Дори и на Денис му беше забранено да ги пипа. На девети август двамата с чичо ми заедно изпълваха сто и трийсет години. Бях чел, че на близнаците, които от деца са свикнали един с друг, не бива да им се караш и да им се сърдиш – от това те могат да се разболеят и да умрат. - Зина ме пита как ще отбележим вашия рожден ден? – мама се допитва до татко. – Какво да й кажа? - Не знам! – извръща очи татко. Разбирам го: да си поделят похарчените пари, няма да стане. А да приема гости за сметка на брат си е срамно. Но пък да празнуват отделно и в различни дни не бива! Дето се казва, баба ми в гроба би се преобърнала, ако научи за това… Мама отиде до града и се върна разстроена, едва не се разплака. Досетих се, че не е намерила пари. И при нас не се предвиждаха дивиденти. Тогава Настя спомена за китайската картина. 4. Долу, в своята половина на къщата, чичо Жора гледаше мач. При нас на втория етаж гласът му проникваше ясно през невидими цепнатини, сякаш той седи като Диоген в бъчва, дотъркаляна при мен в стаята. - Хайде! Давай! – крещеше чичо Жора. – Бий! Къде риташ ти, майчин сине? Хайде! Гоол! Да пукнеш дано! Гоол! Юнак! Харесва ми, че чичо Жора, макар и да ругае играчите заради пропуските им, не забравя да похвали сполуките и да ги ободри, ако някой болезнено е залепнал на земята.: - Стани, стани, че иначе ще вземеш да се простудиш. Нищо ти няма, до сватбата ще премине… По същия начин чичо Жора следи и съдията дали е обективен и дали не подвежда: - Ти какво, пиян ли си, че не виждаш? – крещи чичо Жора пред телевизора. – Чиста засада беше! Чиста! Ако нещата стигаха до симулации или глупости, той се подиграваше: - Правилно, бий своите, за да се боят чуждите! Да имаше мозък в тази работа, сътресение щеше да има! Тичай, стигни противника! Наказателният няма да ти се размине! И пак: - Хайде! Хайде! – чуваше се той да подскача и да тропа с крака. – Ааа! Бий! Ритай де, дървеняк такъв! Мърльо! Под такива вопли ние с Настя сложихме на масата загърнатата в одеяло картина и отново завързахме вървичките й. Тънката оризова хартия, на вид смачкана, уютно се настани под стъклото на изящната букова рамка. През годините тя е потъмняла, пожълтяла е и подложката й – голям лист плътна рисувателна хартия, на който картина-


51

та отмаря. Китайци, китайци, десетки китайци… Изведнъж ми стана безкрайно тъжно за тази загадъчна картина. И макар нищо да не разбирах от изобразеното на нея, беше ми мил дебелият мустакат китаец в халат, можех дълго да гледам гоненицата на котката и мишката, да разглеждам делегацията, явила се пред трона на важния мандарин… Имаше нещо съдбоносно в раздялата с картината, която толкова много години е висяла първо в стаята на Настината баба, а после у нас. Душата ми се сви както при раздяла със скъп човек. И отведнъж започна да ми се струва, че заедно с картината ще си замине и предишният мирен живот. Мама, татко, Настя, Денис, чичо Жора, леля Зина – всички ще станат лоши, зли, безсърдечни. Струваше ми се, че тези трийсет китайци, мишката, котката и кученцето пазят семейството ни, поглеждайки ни през тънката букова рамка, те ни предпазват от скандали и свади. “Виждате ли - казваха лицата от картината, - каква суетня има при нас? Всичко се движи, мърда, подвиква и пищи, бърза и въпреки това в дома ни има мир, съгласие и мъдрост… А пък рамката, здрава и солидна, направена сякаш от мазно на пипане дърво, със заоблени ръбове, ми се стори знак на семейното ни съгласие… - Може би не бива? – предпазливо казах аз. - Трябва - упорито рече жена ми. Стори ми се, че тя знае в какво е истината. – Ако не намерим пари за юбилея, всички ще се смахнат… - тя се прекръсти, гледайки важно през отворения прозорец: - Господи, помогни!... Родителите ни не знаеха нищо за готвената продажба на културната ценност. А даже и да знаеха, не биха попречили. Както, за съжаление, не биха попречили на ходенето до заложната къща и на Сенния площад. Жена ми излезе пред вратата да разузнае и ми махна с ръка: “Слизай!”. - Ама погледнете тази балерина в гащи! – гневеше се чичо пред телевизора. – От пет метра не може да улучи! Такива топки аз със завързани очи ще ги посрещна! – сам си се хвалеше той, сякаш не бяха го стигнали шейсет и петте години. Изнесох пакета и го скрих в багажника на колата. Изкарах возилото на улицата и махнах на Настя. В огледалото за задно виждане тя със замах прекръсти и мене, и китайската картина в багажника. Все пак тя е внучка на светец! Знае кога да прекръсти, кога да прочете молитва, на кого свещица да запали. Не може да се каже, че живее в Христова пазва, но такъв статус надделява с увереност. От друга страна, по-добре е да не споменаваш напразно името Господне и да знаеш мястото си, да си държиш езика зад зъбите. Дядото на жена ми е приел мъченическа смърт от богоборческата власт, той е признат за светец, а не тя. А пък още повече – аз. Разбира се, не и чичо Жора, който като научил за реабилитацията и канонизацията, се е зарадвал и е искал да запише на визитната си картичка: “Братов сват на дъщерята на светия и братов чичо на внучката на светеца, кандидат на техническите науки, лауреат на държавна награда”. В Комарово качих пътник – висок мрачен мъж с изпъкнали рачешки очи, който след няколко минути се представи за писател. Аз също се представих: Кирил Банников, старши преподавател, отивам в града, за да оценя една китайска картина. След още пет минути научих, че писателят има познат китаист, който добре се оправя в източната живопис и е китайски грамотен - знае иероглифите. Този китаист също така е писател и по време на корейската война даже няколко пъти е превеждал изказ-


52

ванията на Мао Цзе дун пред съветските специалисти, за което е бил отличен от великия кормчия. Но след витиеватата похвала той се разгорещил, решил, че едва ли не е брат на дявола и полазил под дългата пола на дъщерята на китайския лидер. Работата получила гласност и Мао пропъдил от Поднебесната дръзкия преводач. Сега писателят-китаист си пише мемоарите на Василевския остров, а вечер ходи да пирува на устието на Смоленка. - Мога да ти дам телефона му - весело ми предложи писателят. – Ще се договорите той да погледне картината ви, общителен човек е… - Не би било лошо - кимнах аз, надявайки се с помощта на китаиста малко от малко да си проясня смисъла на изобразеното на пергамента. – Стига вас много да не ви затруднява… - Да ме затрудни? – иронично каза мъжът и без да бърза извади телефонния си справочник с бледорозова подвързия. – Но аз пък ще поискам отбив, когато плащам за превоза. - Оставете - махнах с ръка. – Нищо няма да ви взема. - Е, вижте - развесели се писателят, додето ми записваше телефона на колегата си. – Вие сам предложихте. Разделихме се при Чорная речка и аз продължих към Василевския остров. Там, на Острова, се сляха трите точки: художническият салон на улица “Налична”, където ще отида най-напред, нашата къща и местопребиваването на несполучливо бръкналия под полата на Мао-цзе-дуновата щерка китаист Михаил Иванович. Разсъдих, че за антикварния салон винаги ще сваря: такива има много, а китаеведите са рядкост в наше време. По-рано, когато дружахме с Поднебесната, а китайци се учеха в нашите вузове и анекдотите за тях се ценяха наравно с анекдотите за Ванюшките и Манюшките, китаеведи, това трябва да се помни, имаше във всеки институт. Наминах към къщи и набрах номера на китаиста. - Альо! – отвърна ми хриплив мъжки глас, явно недоволен от позвъняването. – Кой сте вие? Казах си името и назовах фамилията на писателя, който ме снабди с телефонния му номер. След любознателното “Е и ?”, “От кого, от кого?” и кратки разсъждения за дяволската му заетост и цайтнота, уговорихме се да се срещнем след половин час на мястото, където река Смоленка се влива във Финския залив. Пътем му разказах какво представлява картината. - Ще я погледнем - измърмори Михаил Иванович. Наближих брега на залива. Колата почти опря парапетите. Тези места ми са добре познати. Преди няколко години всяка сутрин съм тичал тука за загрявка. Излязох от колата. Смоленка, пристегната от висок сив гранит, гъвкаво изтикваше плитките води на залива. По-нагоре, след широкия мост, където надолу по течението, на равните зелени брегове, се издигаха кули на кокоши крачета, водата в реката изглеждаше черна и гъста. Сякаш преминавайки под звънката арка на моста, където поклащаше гърло плаваща бутилка, тя менеше цвета си. Един ловец на такива бутилки хвърляше капронова мрежичка с оловена тежест и захващайки улова си, го притегляше към брега. Писателят се оказа посивял, иначе спретнат човек в джинсов костюм. Обликът му издаваше вчерашна злоупотреба с алкохола и на тази основа той беше недоволен от окръжаващия го свят. Сякаш искаше пренебрежително да каже: “Е, какво ще ми пока-


53

жеш?” Излязох от колата и направих няколко крачки по гранитната крайбрежна улица. Той вяло протегна ръка. - Е, какво имате? – гнусливо и през зъби попита Михаил Иванович, погледна в отворения багажник на автомобила и започна да изважда очилата си: - Тази ли е? - Ами…да - отгърнах аз одеялото, за да се види картината в цялата й красота. Китайците в халати се постегнаха, кучето си придаде наперен вид, а котката нямаше търпение да улови мишката, мандаринът на трона поглади мустаците си и примижа към делегацията – “ Да чуем, да чуем какво ще ни кажете…” - Откъде е попаднала при тебе? – писателят внезапно премина на “ти” и въпросът му прозвуча напористо, сякаш картината се издирва. - От бабата на жена ми - кой знае защо реших да кажа истината и само истината. – Оказа се, че тя е дворянка. Но не китайска дворянка, а наша… Картината… - Петдесет хиляди долара! – небрежно отсече Михаил Иванович. – На акциона на Сотби. - Какво? – не повярвах аз. – За тази картина?! - А баба ви каква беше при съветската власт? – писателят се наведе леко, продължавайки да разглежда моите китайци. - Пенсионерка - свих рамене. – Жена на светец. В смисъл – свещеник, когото първо са разстреляли, а неотдавна са го реабилитирали и канонизирали… А през войната тя е работила като тъкачка във фабрика. Михаил Иванович недоверчиво измънка. Попитах го: - Какво е нарисувано тука? - Изпит за звание на чиновник от първи клас, - уверено каза Михаил Иванович. – Рисувано е с туш на оризова хартия. Осемнайсти век. Ти на някого показвал ли си я? - Не… Само домашните ми са я виждали. Е, и някои гости… - Петдесетте хиляди се блъскаха в главата ми и аз не можах да сдържа радостната си усмивка: - А вие не грешите ли относно цената? - Сега ще влезем в магазина, ще купим питие и мезе - вместо отговор нито поиска, нито заповяда писателят-китаист. – Имаш ли пари? Разбрах, че такъв ловкач може да бръкне не само под полата, но и в джоба ти. От друга страна, да подложиш бутилка, когато ти се мяркат петдесет хиляди долара, е свята работа. - Имам, имам - спомних си аз, че жена ми ми даде пари да платя наема за квартирата. – Какво предпочитате: пиво, коняк, водка? - И водка - седна в колата Михаил Иванович. – Ще наминем и в пералнята, трябва да получа бельото… Три дена безобразничех на вилата, жена ми го отнесе в града и ме обрече на трудова повинност. Сърцето ми играеше. Такива големи парички! Само да попадна на този Сотби! - А как да стигна до Сотби? - Все нещо ще измислим. – Михаил Иванович.започна да вади от портмонето си квитанциите и аз видях под прозрачната фотолента: той стои прегърнат с американския президент Картър. – Аз съм президент на Фонда по издирването на телата на американските войници, загинали във Виетнам - поясни Михаил Иванович. – Да знаеш само


54

какви приятни са жените там! Камбоджанките! На второ място са индийките! – Писателят се развесели от спомените си и от близката перспектива. - Ясно, рекох аз, припалвайки колата. - Сега ще пийнем и все нещо ще измислим. – повтори Михаил Иванович и седна по господарски на предната седалка, като изтърсваше пепелта от цигарата си на пода. - Аз съм женен. – уведомих го аз за всеки случай. – И не пия! - А на тебе кой ти предлага? Този фустаджия-китаист все повече ми харесваше. Стигнахме до Универсалния и писателят, здрависвайки се с продавачките, натрупа в кошницата си пиене и закуски. Аз платих, без да свалям очи от колата. Натоварили се, ние тръгнахме към залива срещу страноприемница “Прибалтийска”, където гранитната стълбица се спуща към избягващата брега вода. По брега се разхождаха кучета, тичаха деца, а върху плоската повърхност на водата лежаха чайки. Недалеч, едва ли не на хоризонта, някакъв пияница се опитваше да се изкъпе. Той лягаше в плитката вода, повдигаше глава към небето и пъхтеше като локомотив. “У-у!”. На него му беше хубаво, посочваха го с пръст и се усещаше, че човекът отдавна не си е отпочивал толкова добре. Михаил Иванович разстави пиячката и мезето върху капака на колата ми, наля коняче и като изхихика, пи за Поднебесната, където е прекарал най-хубавите години от живота си. Сетне, напомняйки, че между първата и втората глътка паузата трябва да е малка, той пи за моята картина и за достойната й продажба. - Нека още веднъж да я погледна - запалвайки цигара, поиска писателят, и когато аз отворих багажника, уверено се поправи: - Сбъркал съм. Шестдесет. Не по-малко от шестдесет хиляди долара! Ето този сюжет е особено хубав! – посочи той в десния долен ъгъл, където жасминовият китаец в ултрамаринов халат гледа към бягащото куче, а над главата му в розово облаче се вие главата на песа. В другия ъгъл на картината китайката в червена рокля гледа към мишката и над главата й, както в комиксите, когато искат да покажат за какво мечтае или мисли героят, също витае наблюдаваната от нея мишка. - Нещо не ми се вярва - казах аз, имайки предвид стойността. - Искаш да кажеш, че струва повече? – Михаил Иванович се приготви да пие, спомняйки си, че не навреме изпитата трета е направо загубена и първа, и втора. - Искам да кажа, че сумата е фантастична. – Вярно е, че тя вече не ми се струваше такава, но ми се щеше Михаил Иванович да ме поубеждава повечко за стойността на картината. – Наистина, ако само си помислиш – нищо особено. Хартия, цветен туш… - Неотдавна гледах някъде подобна техника – намръщен от изпитото и с вдигнат показалец Михаил Иванович си спомни: - В Музея на антропологията и етнографията! Точно така! – пръстът му опря в корема ми. –Утре ще отидеш там, ще кажеш, че аз съм те изпратил и ще ти потвърдят. Запомни. Музей на етнографията, там където е кунсткамерата! - Я по-добре да си го запиша. - А пък аз да пусна - Михаил Иванович се отдръпна малко встрани от колата. - Хора минават… - Стар, болен човек съм аз - рече Михаил Иванович, - мене на даманския фронт ме раниха в бъбрека, за мене може… - той потършува в гащите си и пусна струя, която може да събори и тримесечно теле. – Сега ще ти разправя как на даманския бях спецкор на “Литературката” и ругаех по мегафона китайците с руски псувни. Най-странното


55

беше, че те ми отвръщаха със същото! Чак надвечер Михаил Иванович се поуспокои. Всичко беше изпито, освен запазената за сутринта бира. Откарах го вкъщи и му помогнах да отключи вратата. В антрето висяха портретите на Мао Цзе дун, на Че Гевара и на Хо Ши мин. Михаил Иванович ми даде телефона на директора на музея и няколко полезни съвета как да “оправям” китайките, бирманките и индийките. За многопочитаемите от него камбоджанки премълча. Той пъхна бирата в хладилника и рухна заспал. С тупкащо в гърлото ми сърце хукнах към колата. Шестдесет хиляди долара се въртяха в главата ми. Отидох си вкъщи и позвъних по телефона на Настя в Зеленогорск. - Права ли си? Незабавно седни! – така подготвил жена си, назовах сумата, на която беше оценена картината. - Колко? – охна тя. – Не може да бъде! Казах й, че може и всичко подробно й разказах. - Значи днеска няма да се върнеш? - Не! Утре ще позвъня на този чичко в музея и, ако се договорим, ще му отнеса картината. Настя помълча, въздъхна и аз се досетих, че сега, когато картината е откарана, на нея истински й стана жал за добродушните китайци от помътнялата оризова хартия. Кой знае защо – и на мене… 5. Директорът на музея надяна очилата си и приближи до изправената на стола картина. На съседния стол на купчина лежаха моето синьо одеяло и връвчиците. Зад прозореца величаво течеше Нева и Адмиралтейската игла блестеше нетърпимо. -Прекрасно, прекрасно - похвали той, разглеждайки картината. – Хубав екземпляр! Почти като нашия! Вие отдавна ли не сте посещавали този музей? - Трийсет години не съм идвал - признах си аз, - от ученическо време. - Е, какво пък! – директорът седна зад огромното бюро, затрупано със статуетки, и погледна над очилата си. –Днес ни е почивен ден, но, ако пожелаете, ще ви разходят и ще ви покажат нещо подобно. - Подобно на моята картина? - Да. - Кажете ми - пообърках се аз, - истина ли е, че тя струва шейсет хиляди долара? – на мене нещо не ми се искаше да гледам друга подобна картина. - Кой ви каза това? - Михаил Иванович… - Вие отдавна ли се познавате с него? – директорът на музея се усмихна. - Не много… - Ние се знаем от двайсет години насам и аз и досега така и не разбрах какво той може да забърка… - Ясно - казах аз. – Но поне приблизително. - Млади човече, вашата картина е безценна, като всяко произведение на изкуството. Запазете я и светът за вас ще се промени към по-добрата си страна. Аз съм историк, изкуствовед, учен, но не съм оценител в комисионен магазин. Вземете си картината и я отнесете у дома си. А на Михаил Иванович предайте поздрав! Ако решите да я прода-


56

дете, покажете я най-малко на трима. Но ние, съвсем точно, няма да я купим. Той отново излезе иззад бюрото си и ми помогна да завием китайците в одеялото и да го привържем с връвчиците. - Ами какво е изобразено тука? – попитах го на излизане. - Подготовка за сватбата в дома на жениха и невястата. - Михаил Иванович каза… - На вас той не ви ли разказа за индийките и тайландките? – прекъсна ме директорът, явно отегчен от по-нататъшен разговор, но старателно си даваше вид, че никога не е срещал по-приятен събеседник от мен. - …И как трябва да започне церемонията на съблазняването им?… - поклони се той. Веднага се забелязва, интелигентен човек. 6. Добре познавам художествения салон на “Налична”: с Настя честичко влизахме там да погледаме картините, старите вещи, мебели от карелска бреза и червено дърво. Това беше един вид музей на градския бит с постоянно сменяща се експозиция. Старинни лорнети със седефени дръжки, ветрила, мастилници с бронзови капачета, брошки и диадеми, чугунени конници и кучета – всичко това успокоява и едновременно добавя гъделичкащо чувство на мимолетен живот. Довчера гледах тези вещи в ленинградски квартири, а днеска те са вече антиквариат, частица от миналото, като нашата картина, подарена на внучката от баба й. По телефона ми обясниха, че в салона дежури постоянен консултант, който в случай на особена ценност на картината ще я предложи за закупуване от комисията при Ермитажа или Руския музей. Това ми подхождаше. Да разговарям с прекупвачите на антики, да обикалям всички ленинградски базари и галерии, не ми се искаше. Те започваха да ми дотягат още щом извадех своя вързоп от багажника на автомобила. Бързо тръгнах към изхода. Одеялото лекичко се смъкна и оголи изпъкналата кафява рамка. - Това Западна Европа ли е? – успя да ме попита натрапчив очилатко с брадичка, но аз вече отварях вратата. В просторна стая три жени зад три бюра пиеха чай. - Почакайте, моля, в коридора - рече седящата най-близо до вратата и хлъцна: - Господи, какво е това…някой ме споменава. С картината под мишница аз се извърнах и излязох в полутъмното коридорче, обзаведено с клубни столове. - Това Западна Европа ли е? – тихо повтори очилаткото с люспи от тиквени семки в космите на брадата му. - Китай – рекох аз. - Но рамката е европейска - настояваше очилатият, - изглежда, че вие сте дилетант и новак. Я развържете картината, не се бойте, тук всички сме си свои. Още двама спретнати мъже със сумтене влязоха в коридора и насочиха към мен очи и кореми. - Можем да ти дадем добри пари. Спомних си заръката на директора на музея да я покажа най-малко на трима. Е, добре, нека да я видят… Махнах одеялото и поставих картината пред облегалката на креслото. Самият аз


57

седнах до нея, придържайки с ръка рамката и с любопитство наблюдавах прекупвачите. Те няколко секунди мълчаливо гледаха моите китайци, сетне очилаткото, сякаш имаше работа не с картина, а с дреха, попита: - А може ли отзад да я погледна? - Отзад? Какво ще видите там? - Само да погледна! – той допря пръсти на горната рамка и аз свих рамене. - Гледайте. Само че внимателно. - Да-да-да - рече дебелакът, без да сваля очи от картината, а вторият добави: - Именно така. Те обърнаха картината с изображението към стената и така, сякаш живописта трябва да се гледа откъм обратната страна, се впериха в задницата й. Очилатият нетърпеливо подръпна стърчащото от рамката гвоздейче и притискащия картината дебел картон. - Никога ли не сте я отваряли? – погледна ме той. - Защо? – свих рамене. - От интерес. Струва ми се, че под подложката - той бързо наклони картината към себе си и погледна лицевата й страна - се крие или платно, или гравюра. Да погледнем ли? - Да, да - в един глас казаха шишковците. – На нас също ни изглежда така. - Обърнете внимание - продължаваше да ги уговаря този с люспите в брадата, рамката е западноевропейска, а картината е китайска или японска. Между стъклото и задницата - той натисна с палец гъвкавия картон - многослоен бутерброд! В ръката му щракнаха клещи. – Какво ли са могли да ви оставят предците ви? Може да е някаква прилична работа от началото на века… - Ами китайската картина не е ли прилична работа? – на мен така ми се прищя да кажа за аналогичния екземпляр в музея, струващ шейсет хиляди долара. Някакви си прекупвачи: даже внимание не обръщат на китайския шедьовър. – Или вие… - Друг човек събира от Изтока - досаден, каза очилаткото. – Него днеска го няма… Е, какво, да я отворим ли? - А после кой ще я затвори? - Ще ти помогна! – нетърпеливо кимна очилатият. - Аз ще ви помогна - заинатих се. – А вие бързо приберете всичко, както си беше… - Добре, добре, договорихме се - очилатият непрекъснато кимаше с глава. Шишковците стояха отстрана: единият при входа на залата, както се стои на пост, вторият - редом с очилаткото, готов да поеме, да подаде, да подържи. Аз подложих шепата си и събрах купчинка хладни гвоздейчета. Очилатият си прибра клещите, постави картината надолу с лицето към облегалките на креслото, ловко прихвана с нокти подложения картон и го измъкна от рамката. Замириса на прах и овехтяла хартия. Дебелият, който придържаше, кихна. - Баница! Казваше ми Люся: не ровичкай вехториите, а пък аз…баница! – и пак кихна. Очилаткото с лице на фокусник измъкваше от задната страна на рамката другия картонен лист, той беше по-тънък и се огъваше. - Опонент! Какво ви казвах! – още преди той да произнесе тези думи и да превърти картона, аз разбрах, че на лицевата страна има рисунка. – Ха! Изглежда, че е пастел!


58

Отдавна не се е появявал… - очилатият внимателно сложи листа върху рамката и шишковците, притискайки се един друг, пъхнаха носове в показалата се картина. Жена лежи по корем под виолетов чадър в цветно поле и с усмивка ме поглежда. Тя гледа именно мене, познала ме е и ме гледа. “Привет!” – говорят очите й. – Ето че се срещнахме. Забрави ли ме? Ха-ха-ха… А пък аз тебе не съм те забравила! Хайде, хайде, спомни си как ме казват!“ Тя е в розова рокля, с боси, сгънати в коленете крака, които размахва във въздуха, те не се крият в сянката на чадъра и приятно се греят на слънце. Копринената рокля е дълга, почти до петите, но се е смъкнала от незагорелите, пробляскващи колене в леглото с бледо розови купчинки цветя. Жената потъва в тях, те са много, почти цяла ливадка и само тези, които цъфтят на преден план, могат да се разгледат ясно: ето я нашата лайкучка, метличините, лъвски език, бели камбанки. Другите по-скоро се отгатват, скривани от лека мъгла, сякаш ги гледаш през събран фокус. - Колко ще поискате за нея? – Очилаткото ме потупа по рамото. – Давам парите веднага! Разбрах, че ако сега не се разделя с тази жена, никога вече няма да се откъсна от нея. Ще се гледаме взаимно и повече аз никого няма да погледна… Как ли се нарича? Да – да, по-рано знаех името й, но съм го забравил, трябва да се напрегна и да си го спомня! Избутах прекупвачите, взех в ръце рамката заедно с рисунката и леко я наклоних към себе си. Какви краски! Това тука, в бледата светлина на коридора! Ами ако я изнеса на улицата… За миг дори ми се стори, че жената ме повиква при себе си и аз мога да вляза в картината и да легна в тревата като нея, по корем, тя ще ме гъделичка по лицето с тревичка, аз пък ще изтръгна тревичката и с устни ще докосна пръстите й… - И така… Колко? – повтори гласът зад гърба ми. … Когато вече пътувах по Приморското шосе към Зеленогорск и си припомнях подробностите на разговора, стори ми се - Не! Бях твърдо уверен! - че когато ми зададоха въпроса: “Колко?”, аз започнах да гадая дали, ако назова цена и те се съгласят, незабавно ще им я дам. Ако започнат да се пазарят и да ми се присмиват, никога и за никакви пари няма да я продам. Назовах сумата: осемстотин долара. На толкова Настя оцени вчера всичките ни финансови нужди. - Няма проблем! – Картината се превърна в тръбичка, потъна в неизвестно откъде взелия се чертожнически тубус, а в ръката се набута стиска банкноти. – Пребройте ги! - Всичко е наред! - погледнах доларите и ги сложих в джоба си. Картината изчезна, сякаш никога не е била. Тя се разтвори като клипова картинка в телевизора и изпод стъклото отново ме гледаха нашите славни китайци… За миг даже ми се стори, че номерът с картината е работа на техните ръце. Пропускайки някои мистични видения, разправих на Настя тази история . Тя само махна с ръка и заплака. Май че много не се радваше на парите. После изтри сълзите си и рече: - Дай парите на мама, нека да се приготвя за юбилея… - И се зае търпеливо да бърше стъклото и рамката на картината. По време на всичките тези приключения те добре се бяха изцапали… Преведе от руски Тихомир Йорданов


59

ИДЕИ СТРЕМЕЖ КЪМ СЪВЪРШЕНСТВО + Варненски и Великопреславски митрополит КИРИЛ

Единствено Бог е съвършен и всичко в Него е съвършено. Затова Той напомня на човека, че Неговите пътища не са като пътищата на човеците. Напротив. «Както небето е по-високо от земята, говори Сам Господ Бог, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми - по-високо от вашите мисли. (Ис. 55:9-10) Затова Бог ни призовава: «Осветявайте се и бъдете свети, защото Аз (Господ, Бог ваш) съм свет; и не осквернявайте душите си с каквото и да е... Лев. 11:44 Наистина, колкото и да е трудно достижима Божията святост, ние трябва да се стремим към постигането й, винаги и постоянно да се стараем да се очистваме от всяка душевна сквернота и телесна нечистота, да се усъвършенстваме колкото се може повече и да се доближаваме до Божието съвършенство. Затова и премъдрият Соломон ни съветва: «И тъй, деца, послушайте ме: блажени са, които пазят моите пътища! Послушайте поуката, бъдете мъдри и не отстъпвайте от нея.» Притчи 8:32-33 За съжаление винаги има и ще има някои хора, които не се съобразяват с идеала на християнството. Искаме да напомним, че имаше едно време едно предаване «Църквата на мълчанието». Водещият се опитваше да се представи уж за духовник, уж за богослов, милеещ за Църквата и вярата, но никак не бе убедителен. Като се започне от самото заглавие на предаването, така и по време на цялото предаване се разкриваше фактът, че не е подготвен, както се казва. В интерес на истината, имаше проблясьци, когато се подхващаха по-практични теми, свързани с живота. Един богослов обаче никога няма да помисли, че е обидно за Църквата да бъде отьждествявана с мълчанието, камо ли да озаглави цяла рубрика по този начин. Не само заради българската поговорка: „Мълчанието е злато“. Народът сигурно има право. Само някои самозвани и неподготвени хора могат да се подиграват с добродетели. Нека погледнем защо. Почти на всички е известна първата фраза от евангелието на св. Йоан Богослов: «В начало бе Словото» /Йоан 1:1/ Това се потвърждава и от текстовете на Стария Завет, където четем: „Господи! Ти още от начало на творението говори; в първия ден рече: да бъде небе и земя, и Твоето слово биде дело свършено.» III Ездра 7:38. Но какво е имало преди това? Отговора отново намираме в Книгата на книгите: «Тогава се носеше Духът, и тъмнина обгръщаше наоколо и мълчание: нямаше още звук от човешки глас.» III Ездра 7:39. Ето че мълчанието е преди словото. А как иначе, нали отсъствието на сло-


60

во е мълчание? Така че мълчанието е по-древно от самия човек. Интересното е, че човечеството отново ще се върне към него: «И ще се върне светът в старото мълчание за седем дни, както е било преди, тъй че никой не ще остане. III Ездра 7:31 За това, откъде е тишината, говори и многострадалният Йов: «Даде ли Той тишина, кой може я смути? Скрие ли лицето Си, кой може Го видя?» Йов 34:29 Колко е необходима за човека тишината ни показва прор. Исаия, чрез когото говори сам Господ Бог: «ако си оставахте на мястото и мирувахте, щяхте да се спасите; в тишина и упование е вашата сила; но вие не искахте» Ис. 30:15 Хубаво е да знаем какво става, когато не само просто няма тишина, но навсякъде има излишество от думи: В книгата Премъдрост на Иисуса, Син Сирахов четем: «Да бъдат проклети клюкар и двуезичник, защото те са погубили мнозина, които са живели в тишина; Сир. 28:15 И още: «трети език е поколебал мнозина и ги е изпъждал от народ към народ, ...който го слуша, не ще намери покой и не ще живее в тишина». Сир. 28:16,20 Защо никой не може да намери покой и колко пагубен е език, който не умее да мълчи ни напомня също синът Сирахов: «Удар от бич резки прави, а удар от език кости троши» Сир. 28:21 Не напразно и нашият народ казва: «Езикът кости няма, но кости троши» и това, както виждаме, е взето от свещеното Писание. Ето защо мнозина подвижници, аскети, исихасти се усамотяваха в тишина с упование на Господа и просияха в добродетели, чистота, молитвен и постен подвиг. Затова толкова много са поучителни словата на преподобните и богоносни отци. Прп. Авва Исаия казва: „Не е мъдър този, който много говори, а този, който знае кога трябва да говори.“ Или пък Еклисиаст: „Време има за всяка работа под небето: време да мълчиш и време да говориш;“ Екл. 3:1,7 Самият Спасител е най-големият пример за нас как трябва да постъпваме във всеки отделен момент. Когато бе необходимо, той изобличаваше със силно слово, като наричаше фарисеите и книжниците „лицемери“, „варосани гробници“, Мат. 23:27 В храма той даже взе и бича, за да изхвърли от него търговците /Йоан 2:14-15/ Когато беше излишно да отговаря, той мълчеше / Мат. 26:64 Марк 14:6 За съжаление, мнозина от човеците, даже заемащи отговорни постове, много пъти изпадат в такова състояние на варосана гробница. По свидетелството на пророк Иеремия: „Всички те, от малък до голям се предадоха на користолюбие; от пророк до свещеник - всички действуват лъжливо. И лекуват лекомислено раната на дъщерята на Моя народ, думайки: „мир, мир“, а мир няма. Иерем. 8:10-11 Така даже в Църквата някои се представят като лъжливи пророци, лекари, за да лекуват лекомислено раните на обществото от пораженията на атеистичния тоталитаризъм. Наистина, няма нищо ново под слънцето, както казва премъдрият Соломон. Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило,


61

пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето. / Екл. 1:9/. Св. цар и пророк Давид свидетелства: въстанаха против мене лъжливи свидетели и дишат злоба. Пс. 26:12 Прор. Исаия казва: У коварния и средствата са гибелни: той крои примки, за да погуби сиромаха с лъжливи думи, макар сиромахът и да е прав. Ис. 32:7 Защо са вредни еднакво „нечестивият живот“ и „нечестивото слово“ и изобщо всяко нечестиво нещо? Защото каквото и да е, то отдалечава извършителя от Бога. Както подмами Адам, че няма да умре, като наруши послушанието си към Бога, така врагът на нашето спасение се старае да внушава на всеки вярващ, че ще бъде по-добре, като не слуша Божия глас и не изпълнява Неговата воля. За да бъде убедителен, той му изтъква ред причини, като заиграва с вложения от Бога стремеж на всеки човек да бъде самостоятелен, като не бъде зависим от каквото и да било. Така несъзнателно човек включва в списъка на нещата, които са пречка за неговата самостоятелност и Бога, своя Творец и Промислител и започва да не Го слуша, а да обръща внимание повече на своя егоизъм. Така все повече и повече се доближава до непослушанието, като грехът му се струва като дървото от рая: „че е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание“ /Бит. 3:6/ Посяга към греха и след като го извърши, разбира, че е сгрешил, че вместо да се получи желания резултат за лесно богоуподобяване, както някои смятат с един незаконен удар лесно да забогатеят, фактически става обратното - губят и това, което имат, и достигат до духовна смърт. Това има предвид св. ап. Иаков, като казва: «Похотта, като зачене, ражда грях, а грехът, извършен, ражда смърт. Иак. 1:15 Ражда смърт, защото отдалечава човека от Бога, от всеки, който му говори за Него, който свидетелства за Неговата истина. Човек тръгва по един път, който го води към все по-голямо отчуждаване от вярата в Бога. Така става и с тези, които търсят повод да не слушат своя духовен наставник или които го пренебрегват, като смятат, че той е причината за техните несгоди или тяхната неудачна професионална кариера. Под формата на найблаговидни причини и основания те повече не проявяват послушание към него, като смятат, че вършат някакво геройство. Всъщност какво се получава? Като не изпълняват това, което изисква духовният им наставник или началник, макар то фактически е волята Божия, такива християни на практика се отказват от Самия Господ Бог, изпадат в състоянието на тези, за които Спасителят говори: „Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който ме е пратил“ /Лк 10:16/ Ето защо всяко ругателство, всяка наглост и клевета по отношение на духовенството води до отмятане от Самия Небесен Отец. Последствията обаче са преди всичко за тези, които не се отнасят с необходимото уважение към духовенството. Това имал предвид св. ап. Павел, като пише до евреите: „Покорявайте се на наставниците си и бъдете послуш-


62

ни, защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души - та с радост това да вършат, а не с въздишки, понеже туй не е полезно за вас. „ Евр. 13:17 Първият извод, който се налага от тези думи, е голямата отговорност, която имат духовните наставници за поверените им християнски души. Така че не е привилегия и не само облаги има, когато си духовен наставник. Много потежка е отговорността, която имат пред Бога тези, които са се посветили да Му служат, да водят духовното Му стадо и да отговарят за духовното му състояние. Вторият извод е, че с непослушание към духовния наставник не се служи на Бога и на Църквата, както се заблуждават или се опитват да заблуждават другите такива «герои», а угаждат на мамона /Мат. 6:24, Лк 16:13/. Затова в края на краищата те не постигат нещо полезно нито за Църквата, нито за себе си. Точно обратното. По-скоро те ще бъдат потърпевшите. За такива случаи говори прп. Исидор Пелусиотски: „Твърде голяма опасност грози не обижданите, а обиждащите ги - те справедливо ще се мъчат и треперят“. Св. Йоан Златоуст е много ясен: „Ако кажеш оскърбителна дума, ако огорчиш брата си, ще огорчиш не него, но Светия Дух.“ Още по-категоричен е Спасителят: „Съблазни трябва да дойдат, обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда, а който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина“. Мат. 18:6-7/ Лк 17:1-2 За какви дела и съблазни става дума, можем да разберем от св. ап. Павел: „Делата на плътта са известни, те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия, (съблазни,) ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива;“ Гал. 5:19-21 Освен това, апостолът увещава: „Моля ви, братя, пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях.“ Рим. 16:17 Очеваден пример за това е неуспелият опит за «обновление» в Българската православна църква. Бог поругаван не бива. Къде са сега тези, които уж искаха «да работят за Църквата», без някой да им пречи? На практика те направиха точно това, което не трябва, като прибягнаха до най-вредни способи и действие. Ето какво казва за делата и думите св. Григорий Богослов: „За мен еднакво вредни са както нечестивият живот, така и нечестивото слово. Ако имаш едното, ще имаш и другото.“ По този начин те навредиха преди всичко на себе си. Потвърждение на казаното са словата на прп. Исидор Пелусиотски: „Твърде голяма опасност грози не обижданите, а обиждащите ги - те справедливо ще се мъчат и треперят. Какво всъщност прави в такива случаи човек, ни подсказва св. Йоан Златоуст: „Да оскверниш себе си с обиди и ругателства - това означава, че слугуваш на дявола.“


63

Видяха се плодовете на техните дела - в крайна сметка страдат няколко поколения, тъй като една от причините да не се въведе вероучение в училищата беше злополучният разкол. Нека се ползваме от съвета на св. Григорий Богослов: „Обуздавай наглостта си и ще бъдеш велик мъдрец“. По този начин ние ще се предпазим от много грехове. Св. прп. Максим Изповедник говори: „Многото приказки показват, че не сме мъдри. Мъдрият и когато се учи, и когато учи, а и другите учи само на полезното, а който се прави на мъдрец, и когато пита, и когато го питат, предлага само това, което храни любопитството“. Полезно е всички - духовници и миряни – да размислим добре за своите дела. „Истинската мъдрост е разпознаването на това, което трябва да се прави, от онова, което не трябва“, пише св. Василий Велики. Трябва много да внимаваме в това отношение, защото иначе изпадаме в по-тежко състояние - на наглост. Затова св. Григорий Богослов ни съветва: „Обуздавай наглостта си и ще бъдеш велик мъдрец.“ Най-добре е да спазваме съвета на прп. Марк Подвижник: „Чрез дела показвай, че си мъдрец, защото няма дума, която да е по-мъдра от делото.“ Много полезен съвет как да се отнасят към клеветите, осъжданията, които изригват някои хора, дава на вярващите в Бога псалмопевецът: «Аз пък като глух не чувам и съм като ням, който не отваря устата си; и станах като човек, който е глух и няма в устата си отговор, защото на Тебе, Господи, се уповавам.» Пс. 37 Преди всичко ние трябва да се стараем да бъдем като че ли глухи, за да не обръщаме внимание на всяка лоша дума, на всяко сквернословие. Нали народът казва да се държим по отношение на някои думи, като че ли са влезли от едното ухо, а от другото са излезли. Така ние преди всичко няма да преживяваме, нито да се притесняваме, че някой ни злослови и обвинява неправилно и че трябва да му отговаряме. По този начин ще си спестим някои неприятности, може би даже стресови ситуации, които водят до определени болести. Като се правим на неми, така ние отново си спестяваме доста неприятности. Нещо повече - тръгваме по пътя на добродетелта и старанието да изпълняваме Божиите заповеди и заръки. Нали Господ Иисус Христос казва: «Не съдете, за да не бъдете съдени» Мат. 7:1; Лк 1 6:7; Йоан 7:24; Кор. 4:5. Така че, като постъпваме по съвета на Спасителя, това ще бъде най-доброто, което можем да направим за своя ближен и за самия себе си. Най-добре е обаче да предоставим всичко в Божиите ръце. «Отмъщението е Мое», казва Сам Господ Бог. /Второз. 32:34; Рим. 12:19; Евр. 10:30/. Нещо повече, «Страшно е да попаднеш в ръцете на живия Бог», казва св. ап. Павел. /Евр. 10:31/ Затова нека изпълняваме заръките на Църквата, която ни учи да се молим с дълбокосъдържателната молитва: „Царю Небесни, Утешителю,... дойди и се всели в нас и ни очисти от всяка сквернота и спаси душите ни“. Амин!


64

ДНЕВНИК СЛАВЯНСТВО И СЛАВЯНОФИЛСТВО. ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ЕДИНЕНИЕ НА СЛАВЯНИТЕ В ПОСТМОДЕРНИЯ СВЯТ Панко Анчев 1. За „европейски” настроеното днешно българско общество този въпрос изобщо не съществува. Той не се разисква особено и в Русия, макар там традииите на славянофилството да са оставили дълбоки следи. Животът днес поставя нови проблеми, живее в трудности, които не са преживявани преди и обществото е настроено повече да търси решения за справяне с моментни трудности, нежели да чертае далечни перспективи. Интересът сега е насочен към това как и кога ще се излезе от поредната финансова криза, докога ще трае световната хегемония на САЩ, кои ще бъдат новите геополитически сили, ще се справи ли светът с тероризма. Чертаят се нови оси върху геополитическото пространство, за да се предвидят и новите военни и военнополитически съюзи. След последното разширение на Европейския съюз, когато към него се присъединиха наведнъж няколко славянски държави, отпадна интересът към славянството, към неговото бъдеще и ролята му в световната политика. Като че ли се реши веднъж завинаги цивилизационната ориентация на славяните и се елиминира всякаква възможност за друго тяхно положение извън Европейския съюз. Славянофилството е руска идеология от ХІХ век, изиграла решаващо значение в национално-освободителните революции на поробените от Османската империя славянски народи на Балканите. Тезата за необходимостта славяните да се обединят като свободни народи и да изпълнят възложената им от Господа мисия да обновят Европа и спрат нашествието на германо-романската раса вдъхва вяра, че и тези поробени народи ще създадат свои държави с помощта на Русия, за да се включат в процеса, който тя по Божия воля оглавява. Ние с право можем да наречем славянската идея идея и за българската свобода. Тя се подема в поробеното ни отечество, без, разбира се, да се отчитат нейните политически и културни измерения, пък и без да се познава достатъчно. След Освобождението отношението към нея започва постепенно да се променя с промяната на държавната политика спрямо Русия и преориентирането на България към Германия и Западна Европа. Нещо повече: периодично (и днес също) се лансира (по чисто политически съображения) „научната теория”, че българите не са славяни (или че славянският елемент е твърде слаб – сякаш има измерител колко славянска кръв има в един народ) и тяхното място не е до Русия, а до „арийците” и изобщо до западноевропейците. Въпреки това любовта на българите към Русия и руснаците никога не е намалява или изчезвала, но в отношението към т.нар. славянска идея и към идеологията на славянофилство трябва да има друго съзнание. Обикновеното съзнание за родова принадлежност още не е достатъчно, за да се осъществи такъв мащабен алианс,


65

към какъвто се стремят славянофилите. Всеславянството не е механичен сбор от всички славянски народи и държави, а единство на народи, които осъзнават необходимостта да бъдат заедно и заедно да изпълняват Божията воля. То не е икономическо обединение, не е държава от типа на Европейския съюз, е много повече. В България след Освобождението славянската идея се проявява твърде слабо и се свежда до търсене на сходства и влияния в културата, каквито има и в отношенията с други близки или далечни култури. Българският език се обявява за език - основа на останалите славянски езици, а светите равноапостоли Кирил и Методий като българи са създали азбуката на славяните и са дали „на вси словене книги да четат”. Славистиката като наука е (или поне беше) най-добре развита в България, което ние обяснявахме именно със своето прародителство като най-стара славянска държава и култура. Впрочем т.нар. славянска идея е била популярна в края на ХІХ до началото на ХХ век, когато присъствието на славяни (главно чехи и словаци, а по-късно и руски белогвардейци) е било осезателно. Те са допринесли много за българската култура – особено за нашето приобщаване към стила и модата на Европа от онова време, но също така и са участвали активно в българския културно-просветен живот и в устройството на новоосвободената ни държава. Тогава именно се създават славянски комитети, чиято цел е да популяризират идеята за славянското единство и необходимостта от сплотяването на славяните и съхраняване на културното им разнообразие. Но извън популяризаторската си роля тези комитети не правят почти нищо друго, най-малкото да разработват и развиват идеите на славянофилството. Причината най-вероятно трябва да търсим във формиралото се вече държавническо съзнание у българите, което не допуска дори и намек за някакво обединение или сливане с други нации и съвместен живот под ръководството на друг народ – дори и на руския. Тогава се появява и страхът от поробване, от изгубване на независимостта и свободата. Държавата „огражда” с подобен страх своите граждани, развива у тях националното чувство и ги пробужда към национална устойчивост и гордост. Съюзите са допустими, ако запазват суверенитета на държавата. А „всеславянството” е категория от друг ред и до голяма степен изисква отказване от „родовото” за сметка на „видовото”. Новоосвободеният народ обаче не желае такива съюзи, които биха го „обезличили” и въвели в нова политическа зависимост. Днес за славянството се говори единствено като за духовно общуване; то се споменава от политическа любезност между държавници от различни страни, за да засвидетелстват чрез него добрите междудържавни отношения. 2. Една от задачите на постмодернизма е да преодолее и дори напълно отрече Просвещението и да докаже необходимостта от заличаване на граници и национални различия в името на една икономическа и политическа глобализация. Той цели изрязването на всичко национално в националното съзнание и заместването му с нов тип рационализъм, готов безусловно да приеме необходимостта от уеднаквяване в интерес на по-бързото движение на стоки и капитали, ускоряване на производството и светкавичната реализация на продукцията. Различията пречат; те възпират икономическия процес, натоварват го с трудности, които той не понася и се мъчи да се отърси от тях. За да върви напред и постига целите си.


66

Икономическите процеси се движат по-бързо от промените в обществените съзнания. Рано или късно общественото съзнание започва да изразява реалността такава, каквато е и да я осмисля и направлява. Реакцията спрямо глобализацията, която практически отрича просвещенския модел на обществено развитие и държавно устройство, показва колко болезнена е темата за подобно уеднаквяване и пренебрегване на националните различия и колко силно е все още националното чувство и страхът от „връщане на робството” у младите и наскоро освободили се нации. Съпротивата не е просто срещу САЩ като световен хегемон и налагащи свои модели на тази глобализация, а заради неясните перспективи пред явлението след неговото осъществяване. Стремежът към глобализиране е изконен човешки стремеж към универсалност. Затворената в себе си държава, още повече малката и слабата, не е идеал, защото не позволява да се разгърнат мащабни проекти и да се осъществят процеси, които да впечатлят света и да го променят изцяло. Тя не дава простор на мисленето, а културата й е с ограничено в рамките на границите й влияние и въздействие – дори върху собствения й народ. Малката, затворената в себе си държава е слаба и немощна по рождение и остава такава до края на съществуването си – ако, разбира се, не тръгне да се уголемява по някакъв начин и да покорява други по-слаби от нея и така да се превърне в голяма държава. Империята е земното въплъщение на универсалността, на Божието царство. Но империята не се създава заради икономически причини, а за да обедини различните народи в името на Истината и да придаде на тази Истина плът и кръв чрез човеците. Империите са били разрушавани пак от империи или от предимперски образувания, в които зрее идеята за универсалност и се формира съзнание за „всемирност”, за което говори Николай Бердяев в книгата си „Судьба России”. Съзнанието за всемирност е основополагащо, за да бъде голямата нация и малките около нея готови да се обединят и създадат някакъв вид империя. Това именно е месианското чувство, което може и да не се осъзнава, но действа активно и кара народите да вървят по отредения им път. Но за южните славяни, които хвърлиха толкова обществена енергия и сили, за да докажат своята национална обособеност и право на национална държава, всемирността е по-скоро съзнание за част от световната икономика и готовност да се включат в нея, щом тя ще им донесе повече блага и сигурност за физическото им съществуване. Самите славяни са водили и водят и сега борби помежду си заради отграничаването си едни от други. Славянството не им дава гаранции за неприкосновеност на самобитността и държавната независимост. Нещо повече: именно общото родство, общия език и духовност те приемат като заплаха за изгубване на различията и бързо сливане в едно национално тяло. Българите например са все още чувствителни към темата за Македония, македонаската нация и македонския език, защото Македония е неосъщественият национален идеал на Възраждането. Ако живеещите там славянски жители (българи според нашата традиция) не се определят като българи, то значи този идеал никога не може да се осъществи. Днес малко позатихнаха споровете около признаването на македонския език и македонската история като самостоятелна и несвързана с българската. Но те тлеят и нищо чудно скоро да избухнат с нова сила. Всичко това е разделяща линия между братя славяни, засилване на национали-


67

зма до състояние на вражда, което показва степента именно на „всемирност” у двата народа. В подобно положение са и отношенията между българи и сърби. Обособяването на македонската нация е резултат от активната сърбизация на българите в Македония, която достигна дори до изкуствена сръбска редакция на българските диалекти там с цел създаването на самостоятелен книжовен македонски език. В славянството съществуват и конфликти между сърби и хървати, между сърби, хървати и словени. Да не забравяме и вековната неприязън на поляците към руснаците. Славяните живеят в съседни държави, а войните се водят именно между съседи и съседите най-много се мразят и се бият помежду си. Сегашното им трудно икономическо положение ги прави егоисти в търсенето на спасителни варианти на своето тежко положение. Всички те чакат помощ от някъде и от някого и защита от евентуални агресии и заплахи за националната им сигурност. Страхът за физическото съществуване у славяните идва от Възраждането насам, когато и при тях започва секуларизацията, а държавите им се отделят от Църквата и се трансформират дори в атеистични. Рационализмът, върху който те градят своето битие през Модерната епоха, убива поривите им и свежда всичко до ползата за себе си. Никак няма да е пресилено да се каже, че капитализмът е убиец на славянството. Капитализмът налага правила и норми, които са в противоречие с душевността на славяните, с техните битови и екзистенциални нагласи и начини на поведение. Той ги кара да развиват именно своя егоизъм, проявяван най-често чрез национализмите, разделя ги по политически и икономически признаци, толерира едни за сметка на други – най-често поощрява католиците и протестантите сред тях, а наказва православните (да си припомним отношението към косовските сърби, бомбардировките над Белград, международния съд за т.нар. престъпления в Югославия и др.). В резултат се получава онова, за което пише големият руски философ и славянофил Иван Киреевский: „Разумът се превръща в умна хитрост, сърдечното чувство – в сляпа страст, красотата – в мечта, истината – в мнение, и науката – в силогизъм.” Пораженията на западноевропейския рационализъм и атеизъм по своята сила и последствия могат да се сравнят с колонизирането на народите на Америка и Африка, та дори и с избиването и асимилирането на индианците в САЩ, с почти пълната ликвидация на техните култури и етническите им особености. Славяните (с изключение на руснаци, белоруси, украинци и донякъде поляци) не са живели заедно след разделянето им и тяхното разселване в различни краища на Европа в началото на Новата ера по време на Великото преселение на народите. Но явно тогавашните сили на сцепление между тях не са били така ясно изразени, поради което и се разделят (макар и на сравнително големи групи, определени в историята като източни, западни и южни). Те се пръскат и поддържат след това не чак толкова трайни и продължителни връзки. А и отделните групи се подразделят в средновековни държави, някои от които не съществуват дълго, а други народи дори изчезват или остават съвсем малобройни. От тях произлизат много нови народи. Това води до обособяване на различни славянски езици и култури, които са сродни, но напълно самостоятелни и развивали се под влиянието на различни други култури. Повторното им отделяне става след разделянето на Източната и Западната църква и особено след схизмата през ХІ в. Не е случай-


68

но, че мисията на св. равноапостоли братята Кирил и Методий е неуспешна и техните ученици са преследвани и изгонени от Чехия и Моравия, т.е. от братята славяни. Но и единоверците не живеят задружно и не постигат заедно историческите си сполуки. Това трябва да ни накара да се замислим дали наистина славяните се изживяват като единна общност, или поне дали са склонни да преодолеят днешните си национални различия и ориентации, за да продължат на друго равнище общия си път в историята. 3. На други места съм писал за причините, родили славянофилството, но тук сега бих искал да размишлявам върху една друга причина, караща руските мислители да сметнат, че е възможно и необходимо обединението на славяните и че те имат да изпълнят месианска роля в човешката история. Самата Русия заживява с идеята, че е призвана да продължи Източната Римска империя и да наложи нов ред и нова нравственост в света. На нея всъщност не й трябват съюзници, които да й помогнат да осъществи месианската си цел, защото може и сама да я изпълни. Още повече че за да включи всички славяни в своята орбита, е необходимо те да бъдат политически свободни и убедени, че са готови да вървят с нея. А те не са нито свободни, нито осъзнали ролята, която Русия им отрежда. Погълнати от Османската империя и от Австро-Унгарската, те изживяват сложен и труден процес на национално самоосъзнаване. На тях са им необходими стимули за ускоряване на национално-освободителните и буржоазните си революции и да формират свои национални държави след разпада на владеещите ги империи. Не е случаен призивът на Н. Я. Данилевский, бащата на руското славянофилоство и автор на забележителната книга „Россия и Европа”, за необходимостта час по-скоро да бъдат ликвидирани двете империи като тиранични и изкуствено създадени, пречещи на историческия прогрес и свободата на народите. От ХVІІІ век Русия си поставя за разрешаване два главни проблема: полския и проблема с Османската империя като пречка за овладяване на проливите. И двата проблема са свързани с политиката й на европейска суперсила, която има свои интереси и зони на влияние. Полският проблем е по-скоро вътрешнополитически, доколкото Полша е част от Руската империя, а проливите са елемент от нейната сигурност и добро военно-политическо разположение върху картата на континента. Съдбата на Русия до голяма степен зависи от тези решения. Опитите със сила да бъде намерен изход от полския въпрос или да се разположи Русия по-близо и удобно, пък и дори да завладее проливите, не носят кой знае какъв успех. Дори напротив, само усложняват положението й и я изтощават икономически, политически и военно. Обществото се настройва отрицателно към подобни опити, недоволството нараства, международното обкръжение е недоверчиво към всичко, което е милитаристично изразено и се отнася до преки ползи и изгоди. Необходима е очевидно нова идея, която да оправдае полтиката на сила, да я смекчи и разкраси и дори да я направи привлекателна за обществото, народа и Европа. През ХІХ век се ражда и славянофилството като политическа и нравствена философия и идеология на Русия от Модерната епоха. С тази философия и идеология Русия „споделя” своята мисионерска роля с братята славяни, придава им


69

съзнание за всемирност и ги прави богоизбрана раса. С това тя дава тласък на техните националноосвободителни борби, вдъхва им надеждата, че няма да ги изостави и ще ги избави от поробителите им. Славянофилството е много важен ускорител на историята на славянските народи и има огромно значение както за нашето национално самоосъзнаване, така и за освобождението ни от османска власт. Славянофилите в Русия организират цяла система за обучение на млади българчета (а и на други поробени славянски народи) в престижни университети и военни училища и те са един от най-активните фактори за формиране на руското обществено съзнание за необходимостта от война срещу Турция. Това естествено отваря вратите на Русия през България към проливите, оправдава военната доктрина и изиграва стимулираща роля за важни исторически процеси през следващия век. Същото важи и по отношение на т.нар. в Русия „полски въпрос”. Славянофилската концепция снема този въпрос от разглеждане, тъй като в близкото бъдеще славяните трябва да бъдат заедно – следователно и Полша. Тук волята на историята е друга, но в случая е важно да проследим идеологическия смисъл на политическото явление и опитите то бъде овладяно и управлявано от властта. Ще бъде напълно неправилно и несправедливо дори да свеждаме славянофилството до политическа философия и идеология, стремящи се да оправдаят политическите замисли и действия на държавата. Славянофилството е породено от обществената потребност руският ум да изработи философска стратегия за историята, а не от конкретни краткосрочни или дългосрочни държавни цели, но то е и начин на мислене, проявление на общественото съзнание и на руския месианизъм. Славянофилството е и реакция на немския национализъм и немската класическа философия, обявяваща чрез Хегел края на историята с Ваймарската република и световното господство на германския културно-исторически тип. Славянската идея е необходима и за да се покажат дълбоките корени на руската култура и руския национален гений, да се видят колко питателни са соковете, които са се влели в нея от традициите на целия славянски свят. Самата Русия е разноезична държава и не всички нейни жители са руснаци по произход, но с всички славяни общността става огромна, разнолика, разноезична, но родствена, единокръвна по пряка линия. Без останалите славянски племена, народи и нации руската цивилизация би била самотна и по-трудно ще прониква и ще влияе върху европейските култури. В Русия винаги са се търсели различията и единението в Европа и света на принципа на културно-историческия тип, на родството или липсата на обща кръв у народите, а не по икономически интереси. За Русия не съществуват „жизненоважни региони”, за запазването на които тя е готова да хвърли всякакви средства и сили. Тя е предимно там, където са корените на славянството. Разбира се, че руската политика и дипломация, а и войската й, се грижат за сигурността на границите й, за спокойствието на поданиците, но това са действия от друг ред. Фактът с т.нар. Източен въпрос е много показателен за начина, по който тя се стреми да защищава и осъществява интересите си. И в милитаризма, и в империализма тя винаги се опитва да проявява нравственост и духовна възвишеност. 4. Възможно ли е в днешната епоха народите и държавите да се обединяват до-


70

броволно върху принципа на кръвното и културно-историческото родство, да преодоляват реалните си различия и да пренебрегват собствените си икономически и политически интереси? Този въпрос поставя самото славянофилство и идеята за славянското единение. Цивилизациите са единство на сходствата и родствата при съхранени различия в проявленията им. Там народите не са еднакви, а само родствени с общо съзнание за историята и културата. Цивилизацията се формира под напора на наймогъщата култура с универсален характер, която съдържа в себе си най-важните характеристики и основни идеи на културите, които влизат в нея. Тя в някакъв смисъл и степен не просто универсализира, но и нивелира, влива в едно, насочва към руслото цялата система от подробности и принципи. Цивилизацията е котелът, в който всичко това се претопява и слива в една неразчленима сплав. Формирането на нови цивилизации очевидно ще стане чрез обединението и сливането на близки по родство и дух народи или поне между такива, които са в непосредствени сношения. Въпросът е доколко славяните са такива помежду си и ще изберат ли такава съдба за себе си. Славянофилите изключват из славянското семейство поляците заради това, че са католици. Подобно отношение (макар и не съвсем същото) имат спрямо чехите и словаците. Както е известно в описаната от Н. Я. Данилевский в книгата му „Россия и Европа” таблица на бъдещите държавни образования, поляците не присъстват със своя самостоятелна държава. Те са част от Русия. Останалите славяни са в различни конфигурации. Няколкото славянски държави (по-големи от сегашните) оформят по Н. Я. Данилевский територията, населявана от славянския културно-исторически тип. Неосъществяването на този проект през ХІХ и ХХ век го поставя под съмнение в сегашната геополитическа ситуация, където държавите са се разположили не просто териториално, но и цивилизационно и съобразно техните политически зависимости и влияния. Това откъсва славяните едни от други; те рядко търсят помощ и съдействие помежду си; дори не винаги търгуват активно, особено с тези, които са извън Европейския съюз, а и тези, които са в ЕС, внасят и изнасят стоки, само ако тези стоки са на съответното качество. Т.е. държат се менторски и като чужди, с досада и пренебрежение. Цивилизацията се създава от народи с еднаква вяра и религия. Религията е елементът, около който останалите елементи се групират и който служи като катализатор на процесите. Днешните славянски народи са секуларни, извън Църквата. Идеологиите са временни обединителни сили, които бързо намаляват въздействието си с промяната на обстановката и условията в нея. Военно-политическите и икономическите съюзи се опитват да играят ролята на цивилизационен заместител, но те са изградени върху чисто икономически и политически принципи, а не на единства в културите и религията. Поради това имат конюнктурно значение и твърде кратък за мащабите на историята живот. Световният хегемон е далеч по-ефективен обединител на културите (за съжаление, само на масовите) отколкото който и да било междудържавен съюз. Виждаме как днес се шири културата от американски тип, служеща за развлечение и идеологическа пропаганда на американския начин на живот, на т.нар. американска мечта. Тя е агресивна и се разпространява буквално в целия свят и слага отпечатък върху всичко национално, като го всмуква в себе си и го обезличава напълно. И никой не е в състояние да й се противо-


71

постави. Дори и да се смени икономическият, политическият и военният хегемон, американският тип попкултура ще продължи още дълго време да доминира в света и да налага своя стил и начин на художествено мислене и социално поведение. За съжаление факторите, които биха стимулирали славянското единение, днес са по-малко от тези, които работят срещу такова единение и цивилизация. Причината е в отсъствието на религиозно съзнание, което единствено може да разбере смисъла на славянско единение и да работи в негова полза. Ние виждаме как през последните 20 - 30 години действа възроденото религиозно съзнание у арабите и мюсюлманите, макар и при тях да съществуват редица непреодолими пречки. Но непреодолимите пречки са плод на все още неразрушеното атеистично-светско съзнание на управляващите и буржоазията. Постмодерният свят ще излезе от сегашната икономическа криза с нов световен лидер, с ново разположение на великите сили и с нови полюси на европейската и световната геополитика, но няма да промени парадигмата на своето съществуване. Ще се появят нови субекти, а други ще изчезнат или ще намалят въздействието си върху икономиката и политиката, но системата няма да се смени – въпреки че по същество е изчерпала смисла и енергията си. Но в историята времето тече по-бавно, периодите са дълги и когато говорим, че скоро ще се проявят необратимите изменения, водещи до смяна на системата, това би следвало да се възприема в перспектива, почти библейски, а не в размера на човешкия живот. Пък кой знае... Системата, която ще наследи настоящата, ще наложи нови държавни образувания и нов модел на тяхното създаване и организиране, основан на цивилизационния принцип, т.е. на принципа на културно-историческия тип. Това означава, че различните културно-исторически типове ще поемат функциите на сегашните национални държави и военно-политически и икономически съюзи, за да организират своите народи и да им създадат по-добри условия за тяхното хармонично икономическо и културно развитие. Такова развитие, съобразено с културните и родови своеобразия на народите, може да придаде смисъл в тяхното съществуване. Идеята на славянофилите би могла да се осъществи едва в такава една нова система, преодоляла рационализма на Ренесанса и Просвещението, отрекла атеизма и икономическия интерес като мироглед и основен мотив в обществения живот и в геополитиката. 5. Проблемът за обединението на славянството и натоварването му с историческата задача да работи за нов световен ред трябва да се разглежда в перспектива, а не като възможност за незабавно разрешаване. Задълбочената разработка на бъдещия модел на всеславянството ще избави славянофилството от греха да бъде или империалистическа идеология, или наивна утопия, или сляпа надежда в условията на упадък и криза в Русия. Но едно бъдещо „всеславянско” обединение ще трябва да решава сложните икономически проблеми на новата система, което също е предмет на анализи и изследвания. Така славянофилството по-лесно ще посрещне епохата, в която ще се осъществи исторически и ще оправдае прозорливостта на своите родоначалници.


72

ПРЕГЛЕД Книги ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯТА НА ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ По повод книгата му „Кон със зелени крила”, 2009 По стихотворенията на Любомир Левчев можем да разчитаме времето. Любомир Левчев е не просто чувствителен към неговия ход, но изразява и изобразява чрез поезията си промяната, развитието, състоянието. Няма друг български поет, който да е така болезнено чувствителен и съзвучен с времето. На времето, разбирано именно като човешка история по цялата земя. Самата му поезия е повест не толкова на неговия личен живот, а преди всичко на човечеството с подемите и крушенията, възторзите и разочарованията. Помним първите стихотворения и книги на Л. Левчев, в които опиянението от живота и възможността да бъде господар на настоящето и особено на бъдещето, се примесваше със съмнението в правотата на избрания път и силата и истинността на идеала, в който се бе клел. Това бе раздиращо противоречие и произлизаше от същността на времето, в което колективистичното общество бавно, но неумолимо се разпадаше и поетът Левчев трябваше да стане изразителят на това разпадане и на болката, която то нанася на обзетата от романтичен порив млада личност. В стихотворенията от онова време се усеща парадоксът на историята, проявен в творчеството на един ярък поет, понесен от идеята за обновлението на човека, чието предназначение е да

променя и изгражда живота. У Левчев винаги е имало силен публицистичен патос, характерен за творците, изразяващи времето на драматични промени. Патосът обаче постепенно се усмири и заглъхна. Обществото се промени, а заедно с него и човека, който го променя, изразява и възхвалява. Поезията на Левчев стана все по-размишляваща и съизмерваща се с мащаба на мирозданието. И най-интимното преживяване той съотнася към мащаба на света и го включва в измеренията на цялото човечество. Затова в неговата поезия всичко е голямо, грандиозно, вселенски-необятно, граничещо с безкрая. И не само като обем, а преди всичко по значение, по сила на проявление и възприемане от читателя. Когато нещо започва, то е като сътворението на света; когато приключва, изглежда като всемирна катастрофа и край на света. Така възприема и се изразява само истински световен поет - истински, а не провинциален. Цялата поезия на Любомир Левчев е социална – дори и тогава, когато е посветена на интимни чувства и преживявания. И тези свои чувства и преживявания той поставя в мащаба на света, като по този начин им дава нова сила, значение и смисъл. И ето сега в последната си книга „Кон със зелени крила” Любомир Левчев запазва всичките тези характеристики на своята поезия, но ни предлага нещо ново. Времето тук е доближило края и почти престава да се движи. Настъпва завършекът на цял един свят – от „Звездите са мои” до „Кон със зелени


73

крила”. Новото застива в трагична усмивка, за да ни каже, че е невъзможно да съществуват още илюзии и надежди; че каквото е било, е било и не ще се повтори. Тъжно е да гледаш отломъците на миналото, подредени като в музей и резерват на открито, лишени от живот или безразлични към живота. Този свят е личен, разбира се, и вероятно всеки на определена възраст достига до него. Но той е преди всичко светът на нашата постмодерна епоха, разрушила миналото и обезценила го напълно. Любомир Левчев ни кара да помислим върху съдбата на собственото ни минало, да осъзнаем неговата стойност и да го приемем такова, каквото е. Защото ни е необходимо. Но едва ли ще го сторим, тъй като времето и нас ни е обсебило със своя нихилизъм, подчинило ни е на неговата мъчителна смърт. Постепенно, но много уверено светът в поезията на Любомир Левчев заприличва на изровена от земята велика цивилизация, превърната в руини. Вероятно такава е изобщо нашата действителност и трябваше поетът да напише новите си стихотворения, за да осъзнаем накъде сме се запътили и до къде сме стигнали. И какво сме направили със самите себе си. Аз поне така възприемам морала на „Кон със зелени крила”. Напомням, че когато велик поет като Любомир Левчев ни предупреждава за нещо и ни отваря очите за реалностите, сме длъжни да го чуем и послушаме. И то още сега и преди да е станало късно!


74

Христо Стефанов. «Заложник на времето», 2010 Христо Стефанов трагично, неочаквано и рано приключи жизнения и творческия си път; много рано неговото литературнокритическо творчество се оказа завършено. Малко живя той и живя трудно, колебливо, с някакво мъчително вдъхновение на човек с голям талант, но и с неразрешими противоречия и непреодолими прегради, ограничения, комплекси, характерни за човек, който търси, съмнява се и не смее да каже цялата истина. Но тази книга, която се издава по повод шестдесетгодишнината от рождението му, показва, че Христо Стефанов е един от най-значимите ни критици през 80-те години на миналия век, вещ познавач и ценител на българската литература от последните 20 - 30 години на века.

«Живот на длан. Думи за Георги Йорданов», 2009 Георги Йорданов бе министър на културата, политик и общественик. Той е човек с висока култура и голям авторитет сред дейците на културата и изкуството. И сега все още може да бъде срещнат на важно културно събитие, спектакъл, литературна вечер, концерт, защото не престава да следи културния живот и да цени значимите художествени факти и явления. С много уважение и обич пишат спомените и впечатленията си от Георги Йорданов авторите на този сборник. А това са почти всички ярки имена на българската култура и изкуство от края на ХХ и началото на ХХІ век. Книгата се издава по повод 75-годишния юбилей на Г. Йорданов. Във всеки спомен се прокрадва въпросът: «Защо днес нямаме такъв министър на културата?»


75

Вирджиния Улф. „Годините”, 2009 Голямата английска писателка Вирджиния Улф е родена през 1882 г. в Лондон. Дъщеря е на литературния критик и есеист Стивън Лезли и е съпруга на издателя Ленард Улф. Романът й „Годините” е нейната най-реалистична творба, в която разработва основната тема на цялото си творчество: как личността, индивидът се вписва в обществото, как взаимодейства с него и по какъв начин е възможно да се предпази от неговата агресия и да живее свободно. Радикалните промени, които протичат в обществото, засягат болезнено-мъчително най-вече отделната личност. Вирджиния Улф е вече почти цялата преведена на български и българският читател има възможност да я познава в целия й блясък и величие.

А. Н. Ужанков. „Проблемы историографии и текстологии древнерусских памятников ХІ – ХІІІ веков”, 2009 Александър Ужанков е един от най-сериозните руски изследователи на средновековната руска литература днес. Той е оригинален учен, успешно развиващ богатите традиции на руската литературоведска медиавистика. Сред големите му сполуки и заслуги е неговата теория за стадиалното развитие на руската литература от ХІ - първата третина на ХVІІІ в. и на литературните формации в Стара Русия. „Простори” вече писа за тази теория, рецензирайки книгата на А. Ужанков „Стадиальное развитие русской литературы ХІ - первой трети ХVІІІ века. Теория литературных формации” (2008). Целта на автора в тази книга е да уточни мястото и времето на написване на едни от най-значимите староруски произведения на словесното изкуство, за да изясни по този начин и същината на авторовия замисъл и за да ги включи в цялостния исторически процес в Русия от средновековието. А. Ужанков решава уверено и успешно поставената си задача и книгата му отговаря на редица трудни и важни въпроси на литературознанието и историографията. П. Р-ев


76

Събития Рождественски салон на изкуствата И тазгодишният Рождественски салон на изкуствата събра творците на Варна, работещи в различни изкуства, и им даде възможност да покажат резултатите от своя труд през 2009 г. Представени бяха новите книги на белетристите Атанас Липчев - «Пътят към зимата», и Ангел Г. Ангелов - «Ходене по вода». Състояха се творчески вечери на поетите Илиян Троянски и Иван Овчаров, на когото бе отбелязан 50-годишният юбилей. Почитателите на поезията присъстваха на вечер в памет на Кольо Севов, на която бе представено ново издание на неговите избрани стихотворения. Както всяка година, така и на този Рождественски салон творците от Ва-

рна организираха вечер на списание «Съвременник», на която четоха свои творби, публикувани в кн. 4. Особено силна бе музикалната част на Салона. Запомнящи се бяха концертите на пианиста Веско Стамболов, на хор «Влади Анастасов», оркестър «Проект музика» с диригент Станислав Ушев и солист Даниела Димова, «Симфониета» по ръководството на Милко Коларов и с участието на солиста Ивайло Бойчев и хора на девойките и хора на варненските момчета и младежи с главен диригент Марин Чонев, както и на струнния квартет «Концертмайсторите». Специален концерт имаха и младите естрадни изпълнители от студио «Да» с ръководител Доно Цветков. Салонът бе открит от участниците в московската сесия на българо-руския творчески проект «Слово и образ», състояла се в Москва в края на октомври 2009 г.


77

Музика Концерт „Бисери на операта” На 1 февруари 2010 г. Оперно-филхармоничното дружество – Варна, организира концерт оперна музика с участието на солисти, хора и оркестъра на дружеството под диригентството на Борислав Иванов. Солисти бяха членовете на певческата трупа на ОФД – Варна, Бойка Василева, Благовеста Статева, Евгений Станимиров, Елена Чавдарова-Иса, Емил Иванов, Ивелина Демирева, Линка Стоянова, Михаил Матеев и Свилен Николов. Изпълнени бяха арии и ансамбли от опери на Росини, Верди и Бизе. От тази година ОФД – Варна, има нов директор – сопраното Даниела Димова. Още с встъпването си в новата длъжност Даниела Димова показва амбициозните си намерения за сериозна творческа политика, високи критерии и желание за много работа. Концертът бе истински празник. Всички бяха на висота. Заслугата, разбира се, е на диригента Борислав Иванов. Очевидно е, че в ОФД – Варна, започва промяна. „Простори” ще следи развитието на този важен за българската музикална култура творчески институт и ще подкрепя всичките му добри намерения.

Изложби Изложба живопис на Тереза Зиковска Новата изложба на художничката от Варна Тереза Зиковска включва нови нейни живописни творби. Експресивното рисуване на Зиковска показва интересна естетика, оригинално виждане и добри художествени резултати. И пейзажите, и портретите й са майсторски направени. Очевидно е нейното развитие. П. Р-ев


78

ХУДОЖНИКЪТ НА БРОЯ ВЕДЪР ЛИРИЗЪМ И МИСЛОВНА ГЛЪБИНА Ако Тодор Терзиев трябва да отговаря на въпроса ‚‘Има ли на неговия живот синоним?“, той непременно ще изрече единствената дума: живописта. Би могъл с успех да пофлиртува с графиката и скулптурата, но не го прави. Предпочита да копае нивата, в която е скрито неговото имане. И той да го открива всеки път, когато застане пред статива, пред чистото бяло платно, което неизменно го пита: „А сега накъде?“ Отговорът е един: по следите (не на изгубеното) на говорещото време - на отвъдни гласове. Според мексиканския поет Октавио Пас „не живеем ние, нас ни времето живее.“ И всички: хората, животните и птиците, дърветата и цветята - макар преходни и навярно заради това - сме знаци на времето. Всеки на своето място. Думата „място“ асоциира с думата „пространство“. А философията ни учи, че времето наред с пространството е основна форма на съществуване на материята. И ето къде е разковничето: в мистерията на материята.


79

Разгадаването на мистерията е вечният блян на поета и художника, на Артиста, който жертвоготовно полага душата си върху въглените на въпросите. Нестинарският танц на душата! Кога започва той? Виртуозът на магическия реализъм, колумбиецът Габриел Гарсия Маркес твърди, че цялото богатство от най-интересни впечатления е придобил през своето детство. По-късно той само „обличал с думи“ сюжетите, които попила детската му душа. Но да разкрие мистерията не на всеки е съдено. Необходими са сетива - да осезават пространството, и ум - да прониква във времето. В редица работи на Тодор Терзиев се наблюдават интересни композиционни решения. На пръв поглед творбата е натюрморт, включени са образци на мъртвата природа, но в картината е „вградена“ друга картина. По този начин живописното пространство се „театрализира; всички елементи, отразени на платното, участват в нарочно търсен и постигнат мизансцен. Този похват, без да е лично откритие, но майсторски приложен, води до увеличаване на валентността на художественото послание. Серия от голи женски тела плътно се придържа към една основна линия: да се покаже вътрешното озарение на модела. Чрез „езика на плътта“ се представят психологически състояния. Всепризнат майстор на портрета е Тодор Терзиев. Рисувал е портрети на исторически личности, на колеги художници, на сродни по дух и интересни хора. Неговата четка е възкресявала образите на Кирил и Методий, Васил


80

Левски, Хаджи Димитър и Добри Чинтулов. Особено силно впечатление прави портретът на Добри Желязков. За създаването на неговата фабрика е издаден специален ферман на султана. Достолепие излъчват лицето, тялото, цялостната аура на Добри Желязков. Сякаш Фабрикаджията ни казва: „Аз съм в историята, но преди това придвижих моето време напред към вас.“ В ателието на художника може да се види портрет на съпругата му Елена от по-ранни години. Тя също е художник, но предпочита да се изразява чрез текстил. Нарисувана е като индийка. Това е един отглас от индийския период на професор Найден Петков, който е учител на Тодор Терзиев. Тук са и портретите - като деца -на неговите дъщери Анжела и Елеонора. Сега те са студентки в Художествената академия - по специалността живопис, в ателието на проф. Божидар Бояджиев. И се оказва, че живописта е синоним на три живота. Не мога да рисувам портрет на всеки човек - споделя художникът. Трябва да почувствам, че текат „флуиди от обекта“ към мен. Започвам да рисувам, когато идеята ми е желязно закована, когато предварително съм износил творбата си. С психологизъм са наситени и пейзажите на Тодор Терзиев. Например в „Утро“ (пейзаж от Приморско) синкавата дрезгавина събужда лирически трепети, но поражда и философски размисъл. В същата загадъчно-лирична атмосфера са потопени „Улица в Балчик“, „Бяла тишина“ и „Зима в Иречеково.“ Син на равнината, закърмен с млякото на Тракия, на художника очите са омагьосани от морето. И той го рисува. По-точно „краде“ от неговите сюжети. Но при Тодор Терзиев няма да видим вълни, гларуси и плажни чадъри. Ето няколко заглавия на негови творби: „Кей“, „Край морето“, „Котва“, „Риба, „Пристанище.“ Всяка картина е пластическа метафора, която крие в себе си кодирано послание. Обикнат похват на художника е да залага на контрапункта. В „Кей“ на преден план са показани две въжета, с които е прихваната лодката за пристана. Едното въже е опънато до скъсване („изпълнява задачата“), а другото е отпуснато (без да изпитва напрежение) и се явява обертон в сюжета. Простата наглед композиция (на фона на вечния живот - морето) по един ненатрапчив начин навежда на размисъл и всъщност е изваяна пестеливо метафора. Подобен контраст Тодор Терзиев търси и в подбора на моделите. Когато рисува съвременните сливенски чешити, той избира два крайни варианта. Показва ни „интелигента“ и - на отсрещното блюдо на везната - „консуматора“. Специално място в творчеството на художника заемат двата цикъла: „Старият Ямбол“ и „Старият Сливен“. Докато ги рисувам - споделя той, - чувам гласовете на миналото. От по-ново време са циклите „Вкаменелости“ и „Находки“ и характерна за тях е мисловната глъбина. Находките - това са монети от различни епохи. А монетите - известно е - са история в концентриран вид. С тези два цикъла Тодор Терзиев изпълнява своеобразна проходческа мисия в дълбините на времето, упорито се взира в патинираните му знаци. Навярно така неговият дух намира покой. Който познава миналото, гледа спокойно в бъдещето. Деньо ДЕНЕВ


Списание Простори, бр.1, 2010  

Списание за литература и изкузтво Простори, бр.1, 2010

Read more
Read more
Similar to
Popular now
Just for you