Page 1

Майкъл Акерман „Градът на последния дъх”

Роден 1967 г. – в Тел Авив. Сега живее във Варшава. Живял и работил е и в Берлин. Става известен през 1999 г. с изложбата си “Градът на последния дъх” – “End time city”. Майкъл Анкерман e носител на редица световноизвестни награди, сред които “Надар” - 1999 г. , “Инфинити” 1998 г. , “SCAM Roger Pic Award” - 2009 г. След първата си изложба през 1999 г., Майкъл Акерман си създава име и запазена марка, като представя нови, радикални фотографски подходи на работа. Неговата творба посветена на Варанаси, наречена „Градът на последния дъх”, се откъсва от всякава екзотика или анекдотични опити за описание, като прямо поставя въпроса за живота и смъртта в бяло и черно. Акерман не се страхува да експериментира и точно тази негова смелост го довежда до ориганалност и нестандартност, като в резултат на което той ни представя загадъчни зърнисти образи, които буквално предизвикват видения.


Джефри Уолин “Портрети на Холокоста”

Джефри А. Уолин е професор по фотография в университета в Индиана. Документалният му проект „Портрети на Холокоста” е изработен за Международния център на фотографията в Ню Йорк (ICP) и първоначално е публикуван от Chronicle Books. Джефри Уолин е представял изложби на различни локации по цял свят, сред които Art Institute of Chicago, Chrysler Museum of Norfolk и Indianapolis Museum of Art. Негови изложби с протрети на ветераните от войната във Виетнам са представени в Музея на съвременната фотография в Чикаго през 2005 г. и обикалят американските музеи и целия свят от 2007 г. насам и са издадени в книга озаглавена “Неудобната история – ветераните от Виетнам”. Фотографиите на Уолин са част от колекциите на известни музеи, сред които музеят Метрополитън в Ню Йорк, Музеят на Изкуствата в Лос Анджелис, Mузеят на Модерното изкуство в Сан Франсиско, Хюстънския музей на изящните изкуства, Музеят на изкуствата в Чикаго, Музеят Уитни на американското изкуство в Ню Йорк, Публичната библиотека в Ню Йорк, Френската националната библиотека в Париж и др. Уолин е печелил две стипендии - на Националния фонд за изкуствата и стипендията “Гугенхайм”.


Едуард Кийтинг “Route 66”

Едуард Кийтинг живее и работи като фотограф в Ню Йорк от 1981 г. насам. Постепенно започва да набира успех като приема частни поръчки и в последствие бива назначен на постоянна работа като фотограф на “New York Times”. Успешно документирал вътрешни и международни новини, Кийтинг си създава име и печели редица награди, сред които наградата “Пулицер” през 2002 г. ,връчена му за кадрите документирали терористичния атентат от 11-ти септември. Днес Кийтинг работи като частен фотограф към “Rolling Stones”, “New York Magazine” и “W Magazine”. Творби на Ед Кийтинг са включени в колекциите на ”Museum of modern art”, Ню Йорк и The Norton Museum of Art в Палм Бийч, Флорида. Има редица индивидуални изложби в New York Camera Club, Leica Gallery – Ню Йорк и на фестивала “Visa pour l’image” в Перпинян, Франция. През 2008 г. пътува до Китай заедно с известния фотограф Робърт Франк, където двамата учавстват в международния фотофестивал в Пинъяо, където представят едно от най-популярните си творби – Кийтинг – “Ню Йорк” , а Франк – “Американците”. През 2011 г., представя на фотофестивала в Бурса, Турция творбата си “Route 66”, носеща името и посветена на известаната американска магистрала. Ед Кийтинг е женен за прочутата фотожурналистка и редакторка на сп. “Голф” (Golf Magazine) – Кери Борец и двамата имат две дъщери – Кейтлийн и Емили.


Джеръми Сютън Хибърт “Циганите от Синтещи, Румъния”

Известен е с дългогодишното документиране на кандаларските цигани от румънското село Синтещи. Роден в Шотландия. На 13-я си рожден ден той получава фотоапарат за подарък и така се заражда страстта му към фотографията. Само няколко години по-късно Джеръми е търсен фотограф на свободна практика във Великобритания. Снимките му са публикувани в сп. “Тime”, “National Geographic”, “Italian Geo”, “Le Figaro”, “The Guardian”, “Sunday Тimes” и др. За последните 10 години той е сред водещите фотографи на “Greenpeace International”. Работил е няколко години в Япония, но носталгията към родната Шотландия го връща у дома. Творбите му са представяни в над 40 държави, летели са до Антарктика и Външна Монголия. Tой е един от операторите на популярния филм Touching the Void (Докосване до пустотата), 2003.


Всяка година от 1990 – 1997 , аз пътувам до Румъния, за да документирам живота на циганите в румънското село Синтещи, близо до столицата Букурещ. Това село е на дом на над хиляда роми от племето “Калдерари”, които още от древността изкарват хляба си, занимавайки се с металообработване. Калдерарските роми, някога били номадски племена, сега са се устроили и установили във въпросното село и именно тяхното затвърждаване е източник на конфликти с румънците. В продължение на близо десетилетие (от 90 до 97 г.), аз редовно пътувах до Румъния за да се срещна с калдерарите и да документирам тяхната култура, ежедневие и манталитет. Разбира се това бяха времената на промяната, падането на Комунизма и отварянето на Източна Европа към Запада и света. Именно поради тези промени, аз сметнах за нужно да изследвам протичането на този процес и новите тенденции и влияния достигнали до тази досега дълго изолирана и ограничавана общност, на която тепърва й предстои да се адаптира към света и порядките на новата ера.След прекъсване за период от 7 г, реших да подновя изследването си и така през 2004 г. отново потеглих към мистериите на Източна Европа. Отново фокусът ми бе върху индивидуалността и културата на циганинът -“Калдарер”. Поисках да видя промените настъпили в селото от последната ми визита и да подновя приятелските си контакти, установени от предишното ми идване. Със завръщането си, аз станах свидетел на фрапантна, невиждана промяна. Това, което заварих далеч не бе примитивността, която познавах. Нямаше ги голите полета встрани от самодейното шосе, нито пък пасящия добитък и дечурлигата подскачащи около него. Вместо това видях прекрасни, огромни къщи със забележителна архитекура. През времето, в което ме е нямало циганите са работили усърдно, развивайки бизнесът си с метали във един наистина неочаквано внушителен мащаб, който гарантира минимална месечна заплата от близо 300 американски долари. Конете, магаретата и каруците, бяха сменени с най-нови модели на Порше и Мерцедес.Но материалните удобства и привилегии съвсем не са направили местните по-щастливи. Жените са си останали, в положението, в което ги оставих – отхвърлени като трудоспособни, третирани като втора ръка в обществото и даденост на мъжа. От друга страна пък младежта се радва на много повече привилегии – модерни облекла в западен стил, електроника и пр., но старите традиции не са обновени и родителите продължават да женят децата си на 12-13 г., в уредени бракове, по сметка. Все още на момичетата им е забранено да посещават училище, поради страхът да не доминират над момчетата като интелектуални възможности, защото в това циганско общество е прието жената да стои на заден план. Работата на жената остава ограничена в домакински задължения, раждане и отглеждане на деца и удовлетворяване нуждите на мъжа. Циганите “Калдерари” и до ден днешен се възприемат като номадски племена, чиято участ е да пътуват на керван по света. Но това, което виждаме в реалнотстта ярко се противопоставя на тяхната култура. Та голяма част от тях са собственици на огромни къщи, с градини и басейни и над 20 стаи и номадския начин на живот съществува само в съзнанието им. Те изминаха един наистина дълъг път от първата ни среща през 1990 г. и в днешно време, особено след влизането на Румъния в Европейския съюз през 2007 г., те определено имат огромно поле от възможности за развитие. - Джеръми Сютън Хибърт


Кен Лайт “Долината на сенките и привиденията”

Кен Лайт е работил близо 40 години като фотограф на свободна практика, посвещавайки работата си на социалните проблеми в Америка. Негови изложби са представяни по целия свят, включително в Международния център на фотографията в Ню Йорк, Югоизточния фотографски музей и Културния музей в Сан Хосе. Кен Лайт е професор в журналистическия факултет на Калифорнийският университет в Бъркли и директор на тамошния център по фотография. Също така е съосновател на организацията “Фотовижън” и на Между-народният фонд за докуметална фотография. “Долината на сенките и привиденията” е последната от общо осемте творби на Лайт. Започва да се занимава с фотография през 1969 г. Други известни негови творби са „Texas Death Row” (1997) – темата е последните мигове от живота на осъдените на смърт в щата Тексас, където все още се практикува смъртната присъда. Публикувана е в „Newsweek Magazine”, „Paris Match”, „Tempo”, „London Telegraph”, „Nieuwe Revu” и в Япония, Корея, Холандия, Дания, Мексико, Испания, Италия и Newsweek Online и MSNBC.com Online. “Път към обетованата земя” 1988 г. – за нелегалните преселници от Мексико в САЩ. Delta Time – “Време делта” от 1995 г – посветена на бедността в щата Мисисипи.


Кен Шлез „Невидимият град”

Роден в Бруклин, Ню Йорк – 1960 г. Представян от музея за фотография “FOAM” в Амстердам .Завършва фотография в Cooper Union for the Advancement of Science and Art. Книгите му се считат за интелектуални шедьоври на фотографското изкуство. Последната му книга - ”Окюлус”, е най-продавана фотокнига за 2011 г. „Невидимият град” завладява с проницателни и интимни погледи към един мистичен паралелен свят, който неколцина познават. Творбата на Шлез стои редом до „Paris de Nuit” на Бресай и „ Love on the left bank” на Ван Дер Елскен и се възприема като едно от най-добрите произведения в стилистиката на ноктурно - бохемския стил. “Може би това са едни от най-успешните портретни фотографии на ноктурния градски живот на 20-тия век. Определено може да се каже, че творбата е достоен конкурент за класиката на Бресай - „Paris de Nuit”споделя фотокритикът Ерик Майлс. В продължение на близо 10 години, Кен Шлез наблюдавал как времето минава в долната източна част на Бруклин. Той успешно улавя с камерата проблясъците на вдъхновение в следствие на творческото си съзерцание и именно това се превръща в основа на „Невидимият град”. И сега, 25 години по-късно, той все още успява да омагьоса и заинтригува зрителя. Творбите на Кен Шлез са излагани в редица изложби, включително в MoMA, The Metropolitan Museum of Art, The Brooklyn Museum, The Art Institute of Chicago, Museo D'Arte Contemporanea и LACMA. Последната му книга ”Окюлус”, е най-продаваната и добра фотокнига за 2011 година. Мелани Лайт от „Le Journal de la Photographie” пише, че „Окюлус” е “брилянтна творба, която е способна да докосне всеки един от нас”. Адам Бел от “Photo Eye” , който е избрал „Окюлус” за най-добрата фотографска книга на 2011 година, коментира работата на Кен като “уникална, нестандартна и оригинална, философска и артистична”.


Стивън Дюпон ”Обществата Раскол”

Стивън Дюпон прониква в обществата “Раскол”, с цел документира индивидуализма на представителите, които стоят зад на пръв поглед безизразното лице на гангстерската система. Неговата творба се състои предимно от формални портрети на лица от най-старите общества Раскол в Нова Гвинея – обществата “Червени дяволи” и “Кипс Кабони”. Дюпон се внедрява в обществата и установява доверие у представителите. Той успява да си създаде импровизирано студио, в което да документира самоличността на расколите – предимно безработни възрастни и тинейджъри, които си изкарват прехраната чрез организирани обири и джепчийство. Стивън Дюпон се фокусира върху младежта, чиито живот е в кризисно състояние и без перспектива. Именно това е причината те да тръгнат по лошият път към кражбите и насилието. Дюпон е световноизвестен австралийски фотограф – документалист. Той е известен с майсторските си фотографии на крехки култури и маргинализирани народи. Търси там където другите не се осмеляват да стъпят. Неговите творби се радват международно признание и почит не само заради своята художествена стойност, но и за ценният поглед върху хора, култури и общности, които са съществували в продължение на стотици години, но все още остават неизвестни за нас и са застрашени от скорошно изчезване. Работата на Дюпон му е спечелила едни от най-престижните фотографски награди в света, сред които “Златният медал” на Робът Капа, наградата Байокс за военен кореспондент, едно от първите мества в класациите на Уърлд Прес Фото и др. През 2007 г., той става носител на ордена на Юджийн Смит за хуманна фотография за работата си в Афганистан.


Хай Жанг “Не ме следвай – изгубен съм”

Роден в Китай 1976 г. Архитект по образование, чиято страст е фотографията. През 2000 г. се мести да живее в САЩ. От 2008 г. пътува редовно до Китай да документира случващото се. Най – известната му творба е “Не ме следвай – изгубен съм” Don’t follow me – I’m lost”. Работил е по проекти в Коста Рика и Алабама. Носител е на стипендията за архитектурни изследвания на Рафаел Виноли. Фотографски изложби на Хай Тцанг са представяни в галерии и културни мероприятия по целия свят, включително в Коста Рика, Бангладеш, Турция, Франция, САЩ, Китай и др. Преподава в университети в Турция, Китай и САЩ. “През 2008 г., с известен опит в областта на архитектурните иновации, аз започнах едно социално изследване , което фокусирах върху последиците от развиващиата се с бързи темпове градска трансформация. Сцените на полу-разрушени стари сгради ме съкрушиха, но най-тъжни бяха историите на техните обитатели. Много традиционни квартали в Шанхай, съхранили културното ни наследство са разрушени до основи, за да се превърнат в изгъзици на модерното съзнание. Техните жители са принудени от правителството да разрушат собствените си домове, без право на избор, а пошлата компенсация, която получават е едно мизерно апартаментче, в размерите на миша дупка, в която се предполага да се подвизава цяло семейство. Аз възприемам това като потъпкване на човешкото достойнство.” – коментира Жанг.

Световна документална фотография  

18. септември 2013, 18:00 Vivacom Art Hall София, ул. "Ген. Йосиф Гурко" 1, Телефонна палата