Page 1

П. М. ЯРЦЕВ В БЪЛГАРИЯ: “ИМИДЖИТЕ” НА ТВОРЕЦА В ЕМИГРАЦИЯ Галина Петкова

.n et

Софийски университет “Св. Климент Охридски” Говоренето за театралния режисьор Пьотр Михайлович Ярцев, свързал с

България последните години от живота си, е старо желание. Преди време, тръгвайки от

iv es

една статия на кинокритика проф. Владимир Игнатовски (Игнатовски 1967: 27-30) и водена от любопитството си към втория – след Бицили – “Пьотр Михайлович”, с когото се сблъсквам, открих за себе си в Историческия архив на Народната библиотека в София отделен фонд на името на Пьотр Ярцев, събрал негови публикации в емигрантския печат в

ar ch

България, Румъния и Франция през 1921-1929 години. Сам по себе си това е рядък жест за запазване на културната памет, останал обаче в немота. Така непознатият руски емигрант, според спомените с външност на средновековен рицар, дълъг редингот и лула, започна да добива плътност чрез словото си и аз бях заинригувана от личността на един утвърдил себе си в дореволюционна Русия естет и поет, театрален критик и теоретик, драматург и

ed

журналист, който дори и в ситуацията на криза, каквато е емиграцията, успява да отстоява и реализира своите творчески принципи.

След първоначалния респект, с който българската културна аудитория посреща

av

Ярцев през 1921 г., ще последва херменевтичен скандал и … десетилетия забрава. Този факт не беше изненадващ, напротив, такъв за мен си беше битийният сценарий на онези фигури на руската емиграция в България, които избират неагресивно да се вписват както в

.s

своето културно пространство, така и в живота на българското общество. Изобретих си

w w

модел, колебаещ се около триадата “приемане-неразбиране-мълчание” и се заех да удовлетворя архиварското любопитство на емигрантологията, като реконструирам – доколкото беше посилно – “труда и дните” на Ярцев в България1. Впоследствие обаче ми

се наложи да хроникирам културния живот на руската емиграция у нас2 и си дадох сметка

w

за своебразното не-вграждане на Ярцев в нейната памет за себе си, в нейната собствена

1

Вж. по-подробно: Петкова, Галина. Петр Михайлович Ярцев - забытый театральный деятель. - The New Review (New York), 1999, № 216, с. 186 - 194. 2 Вж.: Петкова, Галина. Хроника литературной жизни русского зарубежья. Болгария (1919-1940) – Литературоведческий журнал (Москва), 2003, № 17, 369-451. 1


история – не го твърдя категорично, възможни са факти, които да ме опровергаят. Наймалкото, защото в емигрантския Париж през 1939 г. се появяват спомените за дореволюционна Москва на писателя Борис Зайцев, в които е включен очерк, посветен на “Златорог”

Владимир

Василев

предлага

изключителен

по

.n et

режисьора3. И докато руската емиграция в България мълчи за Ярцев, редакторът на сп. своето

човешко

и

професионално вникване портрет, далеч от общите места и некрологичната жестовост.

Така възприетата схема за “неразбраните и забравените” в чуждото емигранти започна да

iv es

буксува и реших да се върна към личността на Ярцев, като по-скоро погледна как

комплектът имиджи, за които говори имагинистиката, работи за непозитивистичното изграждане на профили, разбира се в условията на неизбежната за емигрантологията емпирична недостатъчност.

ar ch

Професионалната дейност на П. Ярцев преди 1917 г. е свързана изцяло с осъществяването на театралната реформа в Русия. В експериментите на Станиславски и Майерхолд той вижда ембрионите на “новия театър”, несъвместим с “академизма”, чието развитие се мисли по пътя на създаване на студии или „работилници” – в тях режисьорът би могъл свободно да работи с учениците си и младите актьори и да осъществява

ed

проектите си. Самият Ярцев прави опит да организира своя театрална “студия”, по неговите думи – “театрална колония”, животът й обаче се оказва недълговечен. В журналистическата практика на Ярцев наред с театралните обзори и рецензии присъстват

av

очерците му, посветени на руското старчество в Оптинската пустиня и неговото “духовно изкуство”. Статиите му са събрани в двутомник, но изданието не е осъществено, заради Първата световна война и Руската революция през 1917.

.s

В България Ярцев получава възможност да се върне към своите занимания на

w w

режисьор, драматург и журналист в ситуация, в която много от емигрантите са лишени от избор, изгнанието не пречупва желанието му за самоизразяване. През 1922 г. Ярцев заедно

с трупа руски драматични артисти поставя на сцената на Свободния театър в София трагедията на А. К. Толстой “Царь Феодор Иоаннович”, същата година той е поканен за

w

художествен ръководител на българския новосформиран Задружен театър на Георги Миятев и Дочо Касабов. През 1922 г. Ярцев е назначен за главен режисьор на Пловдивския

3

Става дума за очерка на Б. Зайцев “П. М. Ярцев” от книгата “Москва” (1939). – Зайцев, Борис. Улица Святого Николая. Повести и рассказы. М., 1989, 307-316. 2


градски театър, но след първите възторзи от неговото присъствие “чужденецът” е сметнат за “главен дефект” на театъра. През 1923 г. открива в Пловдив Камерен театър, но и този опит се оказва недълговечен. През 1924 г. Ярцев започва да преподава в курсовете за

.n et

драматически ученици при Народния театър в София, а след 1925 г. – в Драматическата школа към Народния театър, в която обучението на актьорите се осъществява по системата на Станиславски.

В емиграция театърът е основният код за комуникация на Ярцев с чуждото, в

iv es

случая – българското – културно пространство. Експерименталното му творчество,

естетизмът и новият условен език в изкуството срещат подкрепата на българските модернисти. Наред с театъра Ярцев се изявява и като журналист. Литературната му дейност в България е ориентирана към различни адресати: българския слушател и руския

ar ch

читател–емигрант, а текстовете му често имат паралелно битие: публични доклади и статии. Характерен пример за подобно двуезичие, практикувано впрочем и от други емигранти – споменавам само проф. Бицили, е случаят с откритата лекция върху сценическото изкуство “Тиха светлина”, посветена на руския театър и неговите художествени постижения4 и посрещната почти индиферентно от широката българска

ed

театрална публика.

Статиите и литературната публицистика, обърнати към руския читател, се вписват в характерната за емиграцията “охраняваща” рефлексия и стимулират

av

емигрантското самопознание. Това са спомени и размисли за Русия и мястото на националното й изкуство в европейската култура, за смисъла на руския бунт и същността на руската идея. В цикъла “Руски очерци” е представена идеализирана дворянска Русия,

.s

докато “Театрални очерци” разказват за театралния живот в нея през последните две десетилетия на ХІХ в. и следреволюционните години. Театърът е част от изграждания

w w

имидж на стара Русия, докато крайъгълният камък в него е Руската православна църква5. Призвана да защити духовните устои и достойнството на личността, Руската църква наред с руския език – за емигрантите от първата вълна – си набавя “родинообразуващи” (според

4

w

Лекцията е изнесена на 18 декември 1921 г. Вж. отпечатания текст: Ярцев, Петр. Тихий свет. Вершины актерского художества. – Русская мысль. Книга V. Прага, 1922, с. 155-181. 5 Ярцев много активно се ангажира с тази проблематика. На 12 април 1927 г. той изнася лекцията “Русское православие и русское искусство”. Впоследствие участва в кампанията за подпомагане на руските монаси на Атон, а през януари 1929 г. изнася лекцията “Русь монашествующая”. 3


имагинистиката) функции. Ярцев разглежда руското съзнание и култура като плод на руската религиозност. Центрирани върху старчеството и Оптинската пустиня писаните в емиграция очерци очевидно се връщат към дореволюционната му публицистика. Според

.n et

Ярцев именно монашеска Русия ражда “руската идея” и възпитава най-добрите качества на руския характер – недоверие към преувеличеното и престоренето, страх от позиране и театралничене, и става онзи духовен източник, който питае руското творческо чувство и дава на руското изкуство реализма. В „художеството на аскетиката”, белязано от

iv es

постоянен духовен труд, преобразяващ естеството, Ярцев вижда аналог на висшите образци на актьорското художество, на мистически вдъхновеното творчество.

Рефлексията в “Емигрантски очерци” следва нелекия път на самопознание в ситуацията на криза и загуба на родното, подчертава сложните модуси на напасване към

ar ch

условията и нормите на чуждото. Публицистиката на Ярцев му набавя репутация на изгнанник-емигрант, пазител на своите национална идентичност и културна памет. Това свръхотъждествяване с рускостта е и доминиращо в имиджа, предложен от писателя Борис Зайцев, който лично познава режисьора от дореволюционна Москва. Мотивиран от мисионерското съзнание на първата руска емиграция, “митологизиращо” твореца в

ed

изгнание, този образ впрочем е в хармония с естетизиращата миналото писателска стратегия на самия Зайцев. Последният рисува силно русифициран портрет, ако и да отбелязва, че в облика на режисьора има нещо едновременно донкихотовско и монашеско.

av

Отдадеността на театъра и изкуството, безсребърничеството, битовата непрактичност, т.е. “романтическият

човек

с

ранена

душа”

(Зайцев

1989:

310),

съжителстват

с

почвеничеството и стила на живот в декорите на драматургията на Александър Островски.

.s

Още по-странно привърженикът на експерименталната драматургия се превръща в радетел

w w

на националния театър, изразяващ народната душа, същност и топлина, но и този акцент идва да подчертае привързаността към всичко руско – от брезите до московските трактири. Театралът, бохемът и почвеникът в Ярцев са подчинени на религиозния човек,

но религиозността и обръщането във вярата са представени отново като много рядък

w

“руски” избор: деец на театъра, проникнат от Църквата, което и му дава сили да живее.

Така в театралния си труд Ярцев внася страстността на служението и безкористността, а в

манастира намира чистотата, красотата и светостта, които търси в живота и изкуството. В

4


Оптинската пустиня той среща “велики артисти, изпълнени с духовно изкуство” (Зайцев 1989: 313). Разказвайки за живота на режисьора в България, авторът се позовава на частни

.n et

писма, потвърждаващи достоверността на казаното и представя едно почти идилично бит/битие – Ярцев емигрира с “дълбока любов към Русия” (Зайцев 1989: 316), с това

чувство работи на чужда земя и не „пропада” в българската столица (очевидно “пропадането” е възможен сценарий). Обичан е от всички българи, а не само от актьорите,

iv es

писателите, художниците, “домът му”(?) – Владимир Василев ще назове “малката, прихлупена стаичка”, обитавана от Ярцев (Василев 1932: 6), “подслон” (Василев 1932: 4) – е притегателен за тях и е посещаван като поклонническо място. В България Ярцев се проявява като свръхрелигиозен човек, следващ ритъма на богослужения и частни молитви,

ar ch

и така говоренето е изтласкано в зоната на поносимата за Зайцев висока патетика. Целият живот на режисьора е борба, отстояване на позиции, той става пример за непобеден човек, който “не е посрамил руската земя”.

“Българските” имиджи на Ярцев го полагат изцяло в професионалната плоскост на театъра, надрастват каквато и да било национална центрираност. Единствено през 1922

ed

г. литературният критик Александър Дзивгов се опитва да обвърже националната идентичност с вписването в българското, като задава въпроса, доколко на Ярцев ще му бъде интересно в страната ни, ако българският рационализъм му е чужд, а позитивизмът

av

би трябвало да го отблъсква6. Но и при Дзивгов Ярцев е представен като “един от найинтересните дейци на руското изкуство” (Дзивгов 1922: 10). В некоролога си за Ярцев в сп. “Златорог” през 1930 г. Н. Лилиев споменава, че

.s

за мнозина българи името на Ярцев е чуждо, но за младото поколение в театъра той остава

w w

“човек и приятел”, който носи “възторга на една театрална култура” и е “един от малцината, останали верни да бранят истинската същност на театъра” (Лилиев: 1930: 355). Месеци по-късно – на 1 юни 1931 г. на споменно утро в Народния театър в

София за П. Ярцев говори Владимир Василев. Вероятно това слово е в основата на

w

отпечатаната през 1932 г. в сп. “Златорог” статия “Театралният човек. П. Ярцев”.

6

Вж. по-подробно: Дзивгов, Александър. Руски писатели в България. – Балкански журнал, София, 1922, № 5, с. 10. 5


Образът, който рисува Василев е далеч от стереотипа за чужденеца-мисионер, непризнат от местните аборигени или престижното за руското мислене изгнанничество. И за Василев, и за Лилиев българското културно пространство не е монолитно и еднородно,

.n et

то е населено с генерации и личности с различни вкусове.

Редакторът на “Златорог” представя портрет на човек, осъществил единичен избор, откъдето идва неговата универсалност. Познавач на европейския театър и

отделните школи в него, Ярцев има свое отношение към театъра, което е “субективно” и

iv es

затова е лично (Василев 1930: 3). В условията на революционната катастрофа – театърът за

Ярцев става “духовно прибежище” (Василев 1930: 4), в него той намира “своя родина” – над териториите и границите.

Ярцев е рядка фигура за театралния живот в България, различен от останалите,

ar ch

отвъд суетата и трафарета, за него театърът е особен свят, удоволствие от творчеството, процес на съзидание, в който „театралният човек” проявява истинската си природа. Външно пасивен, Ярцев е “екстатична фигура” със свой патос, който идва от вътрешната му, духовна активност. Той е човек на мечтата за красотата на живота, около нея са организирани всичките му духовни сили. Животът за Ярцев е в естетическия момент. и

познава

ed

Затова той не остава само при театъра, а се интересува и от поезия, музика, живопис, следи най-добрите

български

писатели

(според

критериите

очевидно

на

“златорозите”), не оставя непосетена нито една изложба. Ярцев носи тънка артистична

av

душа, ненаситна за преображение и диреща тъкмо в преображенията на изкуството своето успокоение. Той живее в свой въображаем свят, захранващ неговия стоицизъм. За Василев Ярцев е въплъщение на идеала за “синтетичния човек в изкуството” (Василев 1930: 5).

.s

Руската апория етика/естетика, болезнено преживявана и от емиграцията, за разлика от

w w

Зайцев, Василев решава в полза на естетиката. Ролята на Ярцев като преподавател в Драматическата школа към Народния

театър, като учител и на младите, и на по-старите, като художествен съветник на ръководителите на Народния театър е неоценима. Тук Василев не може да скрие

w

горчивината за неотплатеното и зад отказа му от укоряваща риторика или премълчаните тъжни думи читателят може да подреди: неразбиране, изолация, неприемане. Неизбежни може би за един емигрант в пространството на чуждия хронотоп, но и неизбежни за твореца навсякъде.

6


За Василев Ярцев е “образ, който съчетава Уайлд и дон Кихот” (Василев 1930: 7), руското “монашеско” начало тук е заместено от високата култура, струва ми се впрочем, че тези два езика в себеизразяването на режисьора взаимно не се изключват.

.n et

Двата имиджа, за които стана дума, по-скоро отразяват начина, по който техните автори

символизират нещата: за Зайцев – над всичко е руското, за Василев – изкуството. Останалите елементи от сглобките могат да бъдат свободно комбинирани – подчинително, противително, допълнително.

iv es

Етиката и естетиката, театърът и пропедевтичната журналистика, спектакълът в залата и литургичното действие, руският творец в изгнание с неговото религиозно служение и синтетичният човек на изкуството, очакващ преображение, могат да бъдат разшити, съшити или пък изгладени от някоя свръхподреждаща конструкция като тази на

ar ch

Рикьор в “Самият себе си като някой друг” (1990) за идентичността в нейните две значения – самост и същост. В смисъла на същост тя предполага перманентност, променливост във времето: това е различният, нетъждественият човек. В смисъл на самост предполага другост, която е конститутивна за самата самост, самостта предполага другостта дотолкова, че едната е немислима без другата. Мислени метафорично имиджът

ed

“Зайцев” и имиджът “Василев” сякаш назовават адресатите на въпроси, които следват оттук насетне: към носителите на руското – за издаването на текстовете на Ярцев, за вграждането му в културната памет чрез неговото собствено слово; към изкушените от

av

театъра – за нечутата тишина в лирическата пиеса на Ярцев, играна в Художествения театър в Москва през 1905, за написаната, но непоставена в Народния театър в София,

.s

арлекиниада. И сигурно още много други.

w w

Цитирана литература:

Василев, Владимир. Театралният човек. П. Ярцев. – Златорог, год. ХІІІ, 1932,

кн.1, с. 1-7.

Зайцев, Борис. П. М. Ярцев. В: Улица Святого Николая. Повести и рассказиы.

w

М., 1989, с. 307-316. Игнатовски, Владимир. В борба за новото. – Театър, год. ХХ, ноември 1967, №

11, с. 27-30. Лилиев, Николай. П. М. Ярцев. – Златорог, год. ХІ, 1930, кн. № 8-9, с. 355-356.

7

gpetkova_Shumen08_doklad_2013  
Read more
Read more
Similar to
Popular now
Just for you