ñòð. 2
ДИМКА ДЕЛЧЕВА СЪЩО БЕШЕ ЕДНА ОТ ПЪРВИТЕ, С КОИТО УЧРЕДИХМЕ КЛУБ “МЛАД ПИСАТЕЛ“ И СЪЗДАДОХМЕ ВЕСТНИК „TEEN’S PAPER“ ПРИ НЧ „РОДИНА 1860“ ТОЙ ИЗЛИЗА И С ПОМОЩТА НА ОБЩИНА СТАРА ЗАГОРА Продължава от стр.1 - Мислиш ли, че с течение на годините си станала с по-ясна представа за живота? - Когато влязох в гимназията бях много наивно малко човече, наивно във всеки аспект от живота. Седем години по-късно, бих казала, че съм много наивен млад човек. Преди винаги гледах през „розовите“ очила на оптимиста. Последните години, розовият цвят се изясни малко повече, но продължавам да се опитвам да намирам позитивното във всяка една ситуация. Опитвам се да гледам по философски начин, да анализирам и да приемам по-спокойно случващото се около мен.
Димка със свой колега - Ти беше една от основателките на тийнейджърския вестник „Teen’s paper“ и тогава твоето присъствието се чуваше винаги с идеи и материали. Ще бъдеш ли сега откровена и да споделиш, какво си спомняш от онова време? - За мен това бе приключение, което прегърнах с огромен ентусиазъм. Бях особено щастлива, че ще мога да споделя една своя кауза с широката аудитория, а именно да представям хора, които ме вдъхновяват! Както тогава, така и сега съм на мнение, че светът има нужда от все повече и повече вдъхновение. За мен бе чест, че имах възможността да се срещна с артисти и спортисти, и да предам част от тяхната енергия на нашите читатели. Смея да кажа, че нещо изключително бе и самият екип. Ние бяхме и все още сме будни хора с ясни идеи, защитаващи каузи, работещи за по-добро бъдеще. Начинът, по който се мотивирахме и се подкрепяхме бе специален. Средата на работа е винаги важен фактор за продуктивността и успеха на всяко начинание. - Как живеят младите хора около тебе, какви са техните интереси? В какво се различавате? - Не мисля, че мога да направя особено разграничение между младежите в България и тези във Франция. Интересното е, че нямаме големи различия откъм интереси било то за музика, литература мода и тн... Според мен, това се дължи на глобализацията. Естествено, начина, по който празнуваме ние на балканите и западно европейците е различен, бих казала, че ние знаем по-добре как истински да се отпуснем и да си прекараме весело. Разбира се, това е нещо строго
индивидуално и зависи от обкръжението. Тъй като се намирам в артистична среда, това дава своето отражение. Редовно се коментират спектакли (танцувални и театрални), драматурзи и пиеси. За мен всичко това е ново и интересно. Но няма как да не отбележа, че младите хора тук са много ангажирани политически. Те се интересуват, недоволстват, организират стачки, протести и манифестации, не се отказват докато не получат това, което считат за по-добро за държавата и тяхното бъдеще. Мисля, че това трябва все по-често да виждаме и в България. Младежите тук не се оплакват само по между си, те търсят гласност и я получават. - Разкажи ни за твоето обучение? - Специалността, която изучавам се нарича :“Сценични изкуства“, тя включва както театър, така кино и танци. Основно внимание се обръща на театъра и режисурата. Обратно на българските университети, където се залага на практиката, при нас основно присъства теорията. Разглеждаме и анализираме историческите, политическите и географските аспекти за дадена театрална епоха или жанр, на пример. По този начин, след бакалавър, излизаме с много богата култура и можем да решим към кой сектор от сценичните изкуства искаме да специализираме в магистратура, дали към сцената в ролята на актьор, режисьор, сценограф или осветител, или към администрация и връзки с обществеността. Естествено имаме много разнообразна сценична практика, в момента работя по макет за сценография и посещавам стаж с „Комеди Франсес“. - И накрая едно пожелание към сегашните тийнейджъри, които списват вестника? - Най-вече обичайте избора, който правите от към теми. Бъдете винаги искрени и въодушевени, когато разказвате вашата история, читателите ще го усетят, това е сигурно! По този начин ще запалите аудиторията за въпросите, които ви интересуват, а съм сигурна, че интересуват и много други.
Аз искам! Аз искам да сънувам бели корабни платна опънати и юнгата да вика: „Дръжте мачтата!“ Аз искам да сънувам топло кристално море, рифове омайно красиви, където Смъртта ни зове! Аз искам да сънувам дъжд и синьо небе, облаци пухкави, бели, не - сиви и усмивки на малко дете! Аз искам в сън да живея, да се разхождам из полята сама, да кръстосвам морета опасни, да спасявам с усмивка Света! За Моя Аз и за Азът на моя Аз С него забравям деня, отварям очи за нощта! С него забравям страхадруг е света! С него няма омраза, не е нужно дори да обичам, просто тичам, тичам... С него е забавно, патетично, не е нужно да е героично, но бих казала -епично! С него съм гневна, сърдита, унила, не е нужно да се правя на щастлива само понякога ми идва да съм мила. С него е... различно, безразлично, всичко е някак нетипично, някак много, много нелогично! С него е тежко и самотно, нежни са пръстите на златния му егоизъм, ала винаги проявява скрит романтизъм. С него няма мечти, а тайни копнежи, няма любов - скрити падежи. С него нищо ми няма, а всичко ми дава!
Б УД И Т Е Л И Т Е
ДНЕС
Продължава от стр.1 Никой не поглежда ближния и не се интересува от общото благо. Родината ни върви стремглаво надолу, а ние наблюдаваме отстрани. Дори в онези години на робство е имало хора, които са запазили вярата си, а днес, когато всичко трябва да е по-добре, днес когато сме поробени духовно, никой не смята за нужно запалването на онази искрица, която е осветила пътя на много преди нас. Предпочитаме да се подиграем с живота на хората, вместо да им помогнем да ги направят по-добри. В днешно време избираме лесния път, защото този към доброто винаги е труден. Никой не би предпочел да изложи себе си на опасност, за да вдъхне надежда и вяра в някого друг. Всички виждаме запада ни като народ, като нация, като едно цяло. Но всеки си мисли, че сам не може да промени света. И е прав. Не можем да го променим целия. Но можем да променим света на един човек? Ако можем да му вдъхнем надежда да се бори срещу поробителите си? Ами ако той промени нечий друг светоглед? А този на следващия? Но не го правим. Откъдето се стига до извода, че днес будители няма. Защото можем да знаем всичко това, но то няма значение, ако не го кажем и не подбудим хората да ни разберат и да се борят за това да бъдат единствените владетели над себе си, да се борят за начина си на живот, а някой дори за него самия. Да бъдем народ, а не шепа хора, които живеят заедно в държавата, но мразят и се срамуват от това, че са българи. В днешно време будители няма и няма да има, докато някой не се реши да говори и да бъде основата на всички останали. Можем да сторим нещо велико. Прекалено голямо за отделен човек, но достижимо за един народ! Елена Иванова