Държавата е враг на собствените си предприятия. Тя иска да прави приватизация с цел да има далавери.
77-годишният Илия Гунчев е човекът, управлявал най-дълго държавното стопанско обединение „Металхим“ и ВМЗ. Започнал е работа във ВМЗ и израства до главен технолог на предприятието. По това време преместват в Сопот централата на ДСО „Металхим“ и Гунчев става заместник на генералния директор. Оглавява „Металхим“ през 1975 г. и е несменяем генерален директор до 1997 г. Две години по съвместителство управлява и ВМЗ.
стр. 19-21
Вторник, 22 януари 2013 г., брой 21 (372)
Дългогодишният директор на оръжейницата в Сопот и на „Металхим“ Илия ГУНЧЕВ:
Без ВМЗ тук ще е пустиня
Ваня ДРАГАНОВА - Безнадеждно ли е положението във ВМЗ, г-н Гунчев? - Защо да е безнадеждно? - Защото имаше само един кандидат-купувач и приватизацията се провали, а в предприятието няма пари за заплати и материали да се изпълняват и малкото поръчки. - Всъщност няма държава, а като няма държава, няма да има не само военна промишленост, нищо няма да има в тази страна. Преди 1989 г., когато аз бях начело на „Металхим“, като тръгнехме да продаваме оръжие, в която и страна да идехме, с нас идваше министър. Имаше един министър на външната търговия Христо Христов, с него сме ходили да продаваме оръжие и в Сирия, и в Египет, и в Алжир, и в Иран, и в Ирак, да не изброявам всички страни. Държавата покровителстваше военната промишленост. - И кога престана да го прави - скоро след промените или това стана постепенно? - Горе-долу, докато аз бях генерален директор, успяхме да запазим всички военни заводи. Давахме им поръчки и продавахме навън. ВМЗ са изнасяли продукция за 1 млрд. долара годишно - това беше в края на 80-те години, но и докъм 1993-1994 г. ние се крепяхме. - Днес обаче светът е доста по-различен? - И сега има поръчки, например от Ирак, но не могат да ги изпълнят. Щом няма пари за материали, държавата трябва да помогне, това все пак е държавен завод. И не толкова с пари, колкото с влияние и дипломация. Както ви казах, когато ходехме по света да търгуваме, с
нас винаги идваше и един министър. - С какво си обяснявате факта, че сега държавата не помага на собствения си голям военен завод? - Ами тя не помогна и на „Кремиковци“ и продаде за никакви пари авиокомпания „Балкан“. Държавата е враг на собствените си предприятия. Тя иска да прави приватизация с цел да има далавери. Където беше продадена военната промишленост, беше все заради далавери. Най-големият бронетанков завод в Червен бряг беше продаден на някакъв Мирчо Циганина. Той раздели завода на десет части, разпродава го и след еднадве години от него няма да е останало нищо. - В нито един от случаите ли приватизацията не се оказа добър вариант за военните заводи? - В нито един. Трябва да се знае, че тези предприятия и преди 9 септември 1944 г., по царско време, бяха държавни военни фабрики. И сегашният „Арсенал“-Казанлък, и Завод 12 в София, и Завод 15 в Карлово. В Турция и досега военната промишленост е държавна, във Франция една част от заводите, включително и „Рено“, също са държавни. Има и други страни в Европейския съюз с държавна собственост върху военната промишленост. Това не изключва да има и частни военни заводи, аз лично го допускам, но при съответна политика от страна на държавата. - Държавната намеса обаче невинаги дава резултат. В случая на ВМЗ парламентът прие стратегия за приватизация, която предвиждаше запаз-
ване на работните места, и кандидаткупувачът Емилиян Гебрев се отказа. - Трябваше да се преговаря с Гебрев и да се търси някакъв компромис, защото той казваше: „На първо време аз не мога да храня работниците в същия състав.“ Трябваше да се търси някакъв компромисен вариант, но процедурата беше прекратена. - Ако отново станете директор на ВМЗ, какво ще направите? - Трябва да се търси решение и ВМЗ отново да заработи - може да се наложи да се вземат кредити от банки, но трябва да се произвежда. Във ВМЗ има най-добрата номенклатура на военни изделия. Като гледате по телевизията кадри на сражаващи се от различни страни, виждате ли, че на едното рамо имат автомат „Калашников“, който се произвежда в Казанлък, на другото е противотанков гранатомет РПГ 7, който се прави във ВМЗ.
И не само - тук се произвежда цялата номенклатура от боеприпаси в България. Има съответните линии, има съответните машини, имаше и съответните майстори, но сега нещата се поразбиха. - И защо според вас се стигна дотук, защото държавата не помага? - От криворазбраното убеждение, че държавата е лош стопанин и само частните собственици могат да се справят добре. А това не е така. - Възможно ли е България да си
върне загубените пазари на оръжие? - Разбира се. Ние бяхме сред големите световни производители и износители на оръжие. Можем да се върнем където сме били, като предлагаме продукция. Всичките тези страни - и Египет, и Алжир, и Либия, и Сирия, са въоръжени със съветски оръжия. Ние имахме точен списък с какво са въоръжени всичките тези страни и знаехме от какво имат нужда и какво да им предложим. Стигали сме с износа чак до Лаос, Виетнам и Камбоджа. Всички тези държави не са сменили въоръжението си - нито танковете, нито артилерията, и са потенциални наши клиенти. Автомат „Калашников“ се използва в много страни - и азиатски, и африкански, че дори и в Латинска Америка. А гранатометите на ВМЗ са познати по целия свят. - А какъв дял от родното производство на оръжия и боеприпаси се падаше на ВМЗ? - В най-добрите си години ВМЗ даваше една четвърт до една трета от националното военно производство. Това беше през 1986-1987 г., тогава в завода работеха 26 000 души. Сега са 3200 и се говори за съкращения. - Колко вероятно ви се вижда в крайна сметка да не се намери вариант за оздравяване на ВМЗ и да се стигне до продажбата му на безценица? - Това е най-лошата възможна развръзка - ВМЗ да бъде обявен в несъстоятелност и тук да влезе синдик. Той ще разпродаде завода на части и няма да остане ВМЗ. В Карловската долина друг работещ завод няма и в района върви една такава приказка - на четирите прохода, от които се влиза към долината, ще се сложи по един голям плакат, на който ще пише: „Пътнико, вие навлизате в Карловската пустиня!“ Това е някаква много печална съдба, и не само за ВМЗ. От 180 000 души, работещи преди във военната промишленост в България, сега няма и 13 000-14 000. Колко пъти са намалели? България разруши военната си индустрия. Имахме толкова много развити отрасли. Нищо не остана от тях.