Page 1

Ванга – ясновидката Красимира Стоянова В настоящата книга е събрано всичко, написано досега от мен, за живота и ясновидската дарба на Ванга. Прибавени са и непубликувани текстове, както и страници за събитията около последните й дни на земята. Така се получи един сборник, който, надявам се, дава пълна картина за личността и ясновидските способности на българската пророчица. При възстановяването на различни спомени, случки и събития и аз, и моето семейство като най-близки роднини на Ванга, живели дълги години край нея, съзнавахме голямата отговорност, която носим за представянето на образа и дейността на Ванга в истинската й светлина, затова не сме си позволявали никакви волности или обяснения, а сме описвали всичко видяно и чуто с единствената цел да съхраним истината и да представим на читателя найблизкото свидетелство за живота на тази необикновена жена. Красимира Стоянова КРАЯТ Помня ясно всичко, като да беше вчера. На 3 август 1996 г. рано сутринта ме събуди телефонен звън. Притесних се. Такова ранно звънене никога не е на добро. Беше майка ми. Много разтревожена ми обясни, че леля по спешност е закарана в София с някаква кола, защото се е почувствала много зле, но тя не знаеше в каква болница е настанена. Никой не я беше уведомил за състоянието на сестра й. Случайно един наш приятел от Банско, който бил извикан на Рупите да направи някаква дървена врата, видял, че вкарват Ванга в една кола, и от шофьора разбрал, че ще пътуват за София. Придружавало я не медицинско лице, а прокурорът на Петрич - Димитър Вълчев, един от найблизкото обкръжение на Ванга, обявяващ се за неин „осиновен син”. Плачеща от тревога, майка ми ме помоли да разбера къде е отведена сестра й и какво й е. Много се затрудних. Къде да търся Ванга? В София болници много, а да започна да звъня насам-натам означаваше да възбудя хорското любопитство и предчувствието на журналистите за предстоящо интригуващо събитие. Чудех се какво да правя, но в крайна сметка пак опрях до пресата. Имам много колеги и приятели, които работят в различни вестници и списания, затова позвъних на своя приятелка от вестник „Труд”. Тя се захвана веднага за работа и само след около два часа ми съобщи, че Ванга е приета в реанимацията на Правителствената болница, че достъпът до нея е абсолютно забранен и никой от медицинския персонал не съобщава нищо, даже се отрича, че леля ми е там. Веднага звъннах на майка ми в Сандански и я помолих незабавно да дойде в София. Следобед вече беше вкъщи. Обадихме се в болницата и тъй като сме единствените й роднини, бяхме поканени да я навестим. Майка ми предчувстваше, че със сестра й става нещо много сериозно, и вече не можеше да се владее, плачеше непрекъснато. Въведени бяхме най-напред в кабинета на шефа на клиниката д-р Герасимов, който ни обясни, че състоянието на Ванга е тежко, защото е доведена силно изтощена от пътя. Била недохранена и обезводнена. Каза ни, че ще ни заведат при нея, но трябва стоим съвсем малко, за да не я изтощаваме допълнително и за да не пречим на екипа лекари, които са започнали спешни процедури по вливане на течности.


Няколкото етажа, които извървяхме, ни се сториха ужасно високи. Всеки знае как се чувства човек, когато отива в болница при болен. Колената ми се подгъваха от безпокойство. Заведоха ни в реанимацията. Ванга беше настанена сама в стая и около нея се суетяха лекари и медицински сестри. Беше поставена на системи. Като я видях, ужасих се. Това ли беше силната и властна Ванга? На по-високото легло се виждаше завита до половината някаква купчина човешка плът, толкова малка и суха, сякаш там лежеше някакво дете. Лицето й беше жълто, само кожа и кости, и изглеждаше като че спи. Когато й се обадихме, че сме дошли, даде знак с глава, че ни чува. Атмосферата беше много тягостна. Не знаехме какво да кажем, гледката предизвикваше огромна жал. Майка ми не издържа и се разплака, затова я изведох навън. Аз застанах близо до леглото, защото Ванга раздвижи устни, като че нещо искаше да ми каже. Наведох се над нея, но нищо не разбирах. Тя шепнеше, а аз нищо не можех да разбера. Казваше „дай” и после някакви умалителни думи като „баничка” или „ваничка”... Помислих, че иска нещо да яде, но тя отрицателно завърташе глава. Най-накрая разбрах. Казваше ми: „Дай си ръчичката!” Подадох си ръката и тя съвсем лекичко, колкото имаше сили, я стисна, а после прошепна: „Прощавай!” Това направо ме съсипа. Великата, божията избраница Ванга искаше прошка от мене, нейната племенница, която съм я огорчавала толкова много още от детските си години, та до последните й дни. Никога до този момент не бях получавала толкова важен урок по благородство, опрощение и смирение. Това беше най-великият миг в живота ми! Не знаех, не можех нищо да кажа. Като се посъвзех, успях единствено да промълвя, че аз съм тази, която трябва да иска прошка за огорченията, които съм й причинила. С това стискане на ръката усетих ясно: моята леля ми каза, че си отива. Прибрахме се смазани от скръб. Вкъщи цялата нощ обсъждахме на кого още да се обадим, каква помощ да поискаме. Не можехме и не искахме да повярваме, че Ванга умира. Позвъних на сестра ми, лекарка, която живее в Гърция, и я помолих веднага да дойде, защото лекарите разрешиха да участвува в екипа, който лекува нашата леля. След три дни сестра ми дойде. Точно една седмица до кончината на Ванга, не излезе от болницата и не се отдели от нея. Когато ние не бяхме там, тя ни осведомяваше по телефона какво е състоянието на болната. Така беше по-добре, защото ние и да стояхме, с нищо не можехме да помогнем - само пречехме на лекарите и им досаждахме с въпроси. Разбирахме, че Ванга ту се стабилизира, ту се повлиява добре от системите, ту се влошава. Пресата полудя. В болницата телефоните прегряха. Всеки вестник излизаше с материали, където се правеха най-различни предположения за болестта и състоянието на Ванга. Интервюираха се различни медицински специалисти, правеха се анкети по улиците тревожат ли се хората за състоянието на Ванга. Дни наред тя беше новина номер 1 и измести дори и найважните политически събития. По едно време положението стана толкова неудържимо, че главният лекар ни извика и ни помоли да разрешим на лекарите официално да огласят болестта на Ванга и да обяснят какво именно лекуват. За първи път в болничната зала на висок глас се произнесе думата „рак”. Ванга имаше рак на гърдата от няколко години, но беше отказвала болнично лечение, а ракът й беше локализиран в домашна обстановка само с лекарства. И нали беше вече на години, болестта й се развивала бавно, но и така да е, не мога да си обясня как е изтърпявала болките, разправиите около строежа на черквата, безкрайната върволица от търсещи помощта й хора от всички краища на света,


на които тя продължаваше да помага. След като дадохме съгласие за огласяване, на другия ден по радиото, телевизията и по всички вестници излезе официално съобщение за болестта на Ванга и нейното лечение. Хората бяха шокирани. Всички живееха с мисълта, че Ванга е вечна, че винаги ще бъде с нас и винаги ще ни помага. Много от тях не искаха да повярват, че и тя е смъртен човек. Всъщност трябва да уточня, че в крайна сметка Ванга не почина от рак, а от изтощение и обезводняване. Както казах, ракът беше калциран, а в черния дроб имаше само 2 метастази, което според специалистите й давало шанс поради възрастта й да живее още години. Но при влизането на многото течности в организма й първо се повредиха бъбреците, после сърцето и в крайна сметка това доведе до нейната смърт. Но това е наше мнение и формална причина, защото тя си знаеше, че просто е извървяла пътя си и трябва да си отиде от този свят. На 6 август православната ни църква чества празника Преображение Господне. Отидохме с майка ми в един близък манастир да се помолим за здравето на Ванга. На този празник в черквите се раздава грозде. Някои от хората ни познаваха и само след миг всички вярващи от манастира се втурнаха към нас. Даваха ни в ръцете чепки от осветения плод, за да го занесем на Ванга, та като хапне от него, да оздравее. Не носехме никаква чанта със себе си. Ръцете ни се отрупаха с ароматни гроздове. Занесохме после на Ванга и наквасихме напуканите й устни с малко гроздов сок. По изражението й разбрахме, че е доволна, защото й беше дарен от хората. Същия ден пресата огласи, че в Чеч - област в Родопите с компактно българомохамеданско население - хората от пет села заедно със своите ходжи са започнали денонощни молитви в своите джамии, за да даде Аллах здраве на Ванга. Те я обичаха и уважаваха, защото Ванга не делеше хората по религии или националности и еднакво помагаше на всички. Българите християни също правеха молитви и бдения за здравето на Ванга. Получавахме много писма и телеграми от всички краища на страната, където съвършено непознати за нас хора предлагаха всякаква помощ и ни окуражаваха да запазим самообладание в тези тежки тревожни дни. Получавахме обикновено писмата чрез редакциите на вестниците. За цял живот ще бъда благодарна на тези хора, защото с тяхното съпричастие и разбирането, което проявяваха към нас, ни даваха сила и увереност, че в нещастието не сме сами. Всъщност всичко ставаше като в някакъв сън или филм с наше участие. На 10 август по обяд Ванга изглеждаше по-добре от преди. Като че ли се подобряваше. Говореше по-разбрано и по-силно. Бяхме около нея аз, брат ми, майка ми и сестра ми. Говорехме, че лицето й е свежо и вероятно оздравява. Но нашата леля изведнъж заговори друго. Каза на сестра си, нашата майка, че когато умре, сестра й е длъжна да изпълни целия християнски ритуал по погребението, защото това е задължение на роднините на покойника. Съвсем подробно определи дрехите, с които да бъде погребана, и къде точно се намират те в дома й в Петрич. Беше си ги приготвила отдавна. Каза кои иска да носят ковчега й - да бъдат 8 мъже и всички да се казват Димитър. Това не беше никакъв проблем - Ванга, както вече писах, е кръстница на много деца и мнозина носят името Димитър, името на любимия й съпруг, който почина на 42 години. Моят брат също носи това име. Стана ясно, че Ванга се прощава с нас. Повечето време говореше тя, а


ние мълчахме. На всеки от нас даде съвети как да следваме живота си понататък, как да опазим семействата си, как да възпитаваме децата си, как да се грижим най-вече за душите си. А на всички хора остави най-хубавото завещание: „Обичайте се, защото всички сте мои деца!” Ние много добре разбирахме защо така целенасочено разговорът се води в нужната посока. Сърцата ни се свиха от мъка, но Ванга не позволяваше сцената да стане зловеща. Тя беше бодра, спокойна, дори щастлива, че сме край нея. Непрекъснато държеше ръката на сестра ми и се чувстваше добре само ако е до нея. Говореше със спокоен глас, като че ли не ставаше дума за нейната смърт, а за нечия друга - без страх и притеснение. Говореше делово като жена къщовница, която отива на почивка и дава напътствия на близките си как да стопанисват къщата, докато я няма. Въпреки че е нелепо да го спомена тук, за пореден път се възхитих на нейното самообладание и твърдост. С нито една дума не се оплака, не изрази съжаление, тъкмо напротив, тя, умиращата, ни заливаше с доброта и любов и ние се почувствахме някак защитени до смъртния й одър. От психическа гледна точка моментът е невъзможно да бъде описан няма думи за чувствата, които се преплитаха в нас: бяхме някак спокойни, дори и след всичко чуто и никой не се разплака. Но за това ние имахме опит от малки. Ванга ни учеше и не ни позволяваше да плачем за починали хора, защото по този начин пречим на душите им да се възвисят, а ги дърпаме надолу към нашата мъка. Как сме се прибрали у дома, не помня. Вече нямаше никакво съмнение, че животът на Ванга отброява последните си мигове на земята. Но същия ден вечерта (10 август, събота) тя рязко се подобрила. Лицето й се избистрило, страните й поруменели. Била бодра и в много добро настроение - разказа ми сестра ми. Пожелала да я измият добре - лицето, ръцете, цялото тяло. Пожелала даже да й сложат парфюм. Сестра ми непрекъснато имала чувството, че около леглото й се образува някакъв невидим трептящ облак - като мараня, но го отдавала на умората си. В един момент Ванга изглеждала щастлива, защото казала, че вижда всички мъртви роднини и приятели около себе си. Говорила с тях. Даже ги канела да поседнат до нея. Назовала съпруга си, баща си, майка си, нашия баща, много нейни починали вече приятелки. В следващия половин час разговаряла с мъртвите. Била много оживена и възбудена. Обърнала глава наляво, към прозореца на болничната стая, където според нея стоял баща й, и му казала, че на сутринта ще отиде при него. След това тържествено заявила: „И ангелите дойдоха да ме чакат.” И нещо много странно: „И животните от планетата дойдоха.” После казала на сестра ми, че е гладна и иска вода и хляб. Донесли й чаша с вода. Отпила от нея три глътки и странно защо, помолила и сестра ми да отпие от нея - също три глътки. Какъв бил този ритуал, не можем да си обясним. Сестра ми помолила санитарката да приготви малко попара. Но къде в пет часа сутринта да намерят хляб? Докато се суетели и обикаляли, състоянието на Ванга изведнъж рязко се влошило. Дишането станало трудно. Дежурният екип се разтичал. Няколко часа правили необходимото, но тя все повече се влошавала. Някъде към 9 часа сутринта на следващия ден, неделя, било взето решение да направят трахеотомия - разрез на гърлото, в който се пъха тръбичка, за да може болният да диша. Точно когато пристъпвали към тази процедура - в 10:05 часа, електричеството изведнъж прекъснало и апаратът не задействал. Било въпрос на секунди. В 10:10 часа Ванга предала Богу дух. Когато сестра ми се обади да съобщи, че нашата леля току-що е починала, сякаш бомба избухна в къщата ми. Не можехме да повярваме.


Обнадеждени от доброто й състояние през нощта, ние се стягахме да отидем в болницата и да я видим. Телефонният звън ни завари на вратата... Оттук нататък започна големият кошмар... Майка ми изпадна в шок. И как не! Оставаше на този свят съвсем сама, без Ванга, която не й беше само родна сестра, но и майка, тя беше за нея много повече, беше всичко. Добре, че имаше нас, децата си! Ходехме безсмислено насам-натам по стаите и не можехме да се организираме и концентрираме за нищо. Трябваше да вземем жито и да отпътуваме за Рупите, за да подготвим погребението. Когато надвечер пристигнахме в местността, там вече имаше много хора. Разбрали бяха по радиото, че Ванга е починала, и се бяха завтекли към къщичката й и към църквата. Докато ние пристигнем, кметството в Петрич, където Ванга живееше, преди да се установи в Рупите, и в чието землище се намира прочутата местност, съвместно с фондация „Ванга” бяха взели инициативата в свои ръце. Навсякъде имаше полицаи и бодигардове, които да се грижат за реда. Хора прииждаха непрекъснато, въпреки че се знаеше, че тялото на Ванга ще бъде докарано за поклонение чак на другия ден, понеделник, към 18 часа. През цялата нощ плачещи и молещи се за душата й хора палеха свещи пред и вътре в черквата и никой не мислеше да си ходи. На другия ден цялата местност почерня от народ. Стотици опечалени пристигаха с автобуси от всички краища на страната. Дойдоха роднини от Струмица, Македония, родното място на Ванга. Имаше и нейни приятели от Гърция. В Петрич беше обявен траурен ден и на всички обществени сгради се вееха черни знамена. Камбаната в Рупите биеше от рано сутринта за покойник. Този 12 август ми се стори най-горещият ден в живота ми. Към обяд термометрите вече показваха 40 градуса. По същото време пръв от официалните лица пристигна за поклонение настоящият ни президент г-н Петър Стоянов, тогава кандидатпрезидент. Поднесе ни съболезнования, на всеки поотделно каза по няколко думи. Заобиколилите го журналисти веднага припомниха, че през май, когато посетил Ванга, тя му е предрекла, че ще е бъдещият президент на България. И за кой ли път не беше сгрешила. Около 19:00 часа докараха тялото на Ванга. Беше положена в бял ковчег, даже гримирана. Помислих си много нелепо, че ако сега гледаше отнякъде, сигурно страшно се възмущава. Ванга не одобряваше козметичните средства като начин за разкрасяване. Казваше, че Бог на всеки е дал неговата си природна хубост, а ако някой иска да изглежда по-красив, да върши добри дела, за да се възвисява душата му и тя да одухотворява лицето с истинска красота. Внесоха Ванга в черквата и я положиха в средата върху някакъв огромен хладилен шкаф, подходящо прикрит с плат, защото жегата беше непоносима и тялото нямаше да може да се запази в такъв вид до погребението на следващия ден. Започна поклонението пред тленните останки. Ние се поклонихме и седнахме около ковчега. Човешката върволица от хора сякаш нямаше край. Имах чувството, че цяла България е тук. Майка ми беше останала съвсем без сили от мъка, но ние се държахме. Трябваше да се държим. Изключително добро впечатление ми направи присъствието на тогавашния руски посланик Александър Авдеев, който също дойде да отдаде почит на Ванга. Той беше горещ неин почитател и приятел и я беше посещавал няколко пъти. Но пред журналистите заяви, че отдава почит не само от свое име, а най-вече от името на целия руски народ, който познава Ванга и се прекланя с огромно уважение пред нейната дарба и човеколюбие. На журналистите им се отвори много работа. През цялата нощ


интервюираха стотици хора и това като че ли беше най-истинското поклонение. Въпреки скръбта и умората посетителите охотно споделяха за срещите си с Ванга и разказваха как им е помогнала да решат различните си проблеми. Бележниците на журналистите набъбваха от най-различни човешки истории и драми, разплетени именно тук, на това място, от сляпата жрица. Как ли е Ликувала душата на Ванга от човешката благодарност! Дошли бяха журналисти от световни агенции - Ройтерс, Франс прес, ВВС - и директно предаваха на своите агенции всичко, което ставаше на Рупите. От тях съпричастен към мъката на българите ставаше и целият свят. Чуждестранните журналисти просто не знаеха как да опишат видяното, защото наистина е голяма рядкост да видиш повече от 15 000 искрено опечалени и страдащи хора, които съвсем съзнателно споделят, че със смъртта на Ванга си е отишла и частица от тях. За съжаление последната воля на моята леля не беше изпълнена. Нашата дума на кръвни роднини и свидетели на последните й заръки не беше взета под внимание. Организатори на траурната церемония, както споменах, бяха чужди хора, служебно ангажирани от кметството в Петрич и фондация „Ванга”. Ние не бяхме поканени да членуваме в нея. Та тези хора не ни бяха предвидили в „сценария”. Това окончателно съсипа майка ми, защото като всяка възрастна жена знае, че е голям грях да не изпълниш последната воля на твой умиращ роднина. Не можахме да убедим организаторите нито „Димитровци” да носят ковчега, нито гробът й да бъде на посоченото от нея място - в градината, сред цветята, пред скромната й къщичка. Гробът според някакво архитектурно решение трябваше да бъде вдясно от църквата, за да не се нарушава архитектурната хармония на някакъв бъдещ туристически комплекс. Ние просто стояхме настрани, като част от посетителите, и дълбоко страдахме, че не можехме да изпълним последното желание на Ванга. А и едва ли би одобрила толкова пищно погребение с присъствието на всички наши политици и държавници. Тя би се радвала единствено на обикновените хора, които искрено я обичаха и от душа жалееха за нея, защото именно те бяха нейният свят и нейният живот. В деня преди погребението, 13 август, вторник, на поклонение дойде тогавашният президент д-р Желю Желев, целият министерски кабинет, председателят на Народното събрание, главният прокурор на републиката, много депутати и чужди дипломати. Пътят към Рупите беше задръстен от луксозни коли. Полицията и бодигардовете на видните държавни мъже (и жени) веднага разчистиха пътя към черквата и хората бяха отдалечени от нея. Когато влязохме вътре, те се наредиха около ковчега и опелото започна. Да ми прости Господ, ако греша, но малцина от тези хора искрено страдаха заради загубата на Ванга. Виждах как повечето от тях в този момент и на това място не забравяха да се нагласят по съответен начин, та да бъдат уловени в кадър от телевизионните камери в най-подходяща поза. Опелото и погребението се предаваха директно по нашите електронни медии, а идваха избори и мнозина от нашите политици вероятно са решили, че не е зле за бъдещите избиратели да ги видят и на това събитие. Не се посвениха да се възползват от Ванга дори и след смъртта й. След опелото всички се изнесоха отвън пред готовия гроб. Хората с почуда гледаха последното жилище на Ванга. Тъй като църквата беше построена против волята на моята леля в коритото на пресъхналата река Струма, когато започнаха да копаят гроба, в изкопа непрекъснато извираше вода, затова изляха бетон и гробът заприлича на някаква шахта. Отгоре върху мократа замазка налепиха теракотени плочки. Върху дъното поставиха някаква


дървена конструкция, така че ковчегът да е на около половин метър разстояние от него. Вярващите се кръстеха и шепнеха помежду си, че е голям грях християнин да се полага в такъв гроб, защото той трябва да е в досег със земята. Нали в Библията пише, че от пръст си направен и на пръст ще се превърнеш пак след смъртта си, а с това подобие на римска гробница цялата символика на християнския ритуал се обезсмисляше. По специално монтираната радиоуредба гръмна траурна музика. Майка ми много искаше на погребението на сестра й да пее православен черковен хор, но не й разрешиха да покани певци. Пред микрофона г-н Чолаков, кметът на Петрич, произнесе траурна реч. Тъй като беше чужд човек и не познаваше живота на Ванга, грижливо беше преписал биографията й от моите книги. Реч държа и художникът Светлин Русев, допринесъл немалко за огромните огорчения на Ванга в последните й дни. Майка ми, според мен единствената, която имаше право да сподели мъката си на глас от тежката загуба, не беше предвидена в изказванията. Целият ритуал приличаше на партийно, комунистическо погребение от близкото ни минало - с ред и дисциплина, но без „душа” и без чувства. И това се усети от много от присъстващите. Наистина поне в смъртта си Ванга не заслужаваше такава участ! След „речите” спуснаха ковчега и го нагласиха на дървената стойка, а отгоре поставиха два реда метални блокове, след това някаква мушама, отгоре планина от пръст, а върху нея още една планина от траурни венци и цветя. Така изпратихме Ванга! От голямата мъка, от топлината, от всичко, което ставаше около погребението, много хора припадаха. Три медицински екипа непрекъснато сновяха по поляната и свестяваха неиздържалите. Журналистите и официалните лица се стягаха да си вървят. Лека-полека поляната опустяваше и напрежението стихваше. Ставаше някак по-спокойно и по-подходящо да притихнеш край гроба и вече от душа да се помолиш за душата на Ванга. Много хора останаха и направиха тъкмо това. Това бяха най-верните Вангини приятели. Но тя и в София имаше немалко такива. Известният ни поет Любомир Левчев, дългогодишният приятел на Ванга, се беше извисил със своя глас над празната човешка суета и беше споделил пред една голяма аудитория следното: „Най-невероятното, най-удивителното нещо, което познавам, е Ванга. Повече от 20 години строго и безценно приятелство с нея са ме убедили в това. Тя не може да бъде дефинирана с нас. Тя е единствен свидетел на онова, което още не се е случило. А законите, с които ние си служим, не признават единствения свидетел. Тези, които наивно се опитват да ни я представят като светица, веднага се сблъскват с каноните на черквата. Изобщо няма такъв закон, който може да побере Ванга. Още по-жалки са учените, които се опитват да отричат нейната способност. Пред Ванга ние стоим точно както се стои пред истината. Тя винаги е по-голяма от нас и ние никога не можем да я обхванем цялата. Това, което най-много ме е зашеметявало, е простотата и обикновеността на физическия човек Ванга. Влязохме в контакт по нейно желание. Още при първата ни среща аз й заявих, че никога няма да я питам нищо за себе си, но съм готов да чуя от нея всичко, дори най-страшното. И не съм нарушавал това правило. А тя ме е предизвестявала неведнъж за тези бъдещи опасности, които имат корен в мен. Спасявала е живота ми. Непостижима е острата прямота и същевременно деликатността на нейните укори. Тук си спомням Паскал, който казваше, че истината винаги ни укорява. Ще спра с личните си спомени, преди да съм ги


започнал, защото безкрайната ми благодарност може само да унижи идеята Ванга. Тя не се нуждае от моите свидетелства и аз ги казвам заради тези, които не я познават, които няма да се срещнат с нея, а ще я възприемат като мъглявина от мистични легенди. Като дете си представях, че звездите са малки кръгли прозорчета, през които прозира светлината на нещо безкрайно красиво, блажено и отвъдно. После изучавах Кант-Лапласовата, Джинс-Джефрейсовата и други теории за Вселената. А ето че днес не мога да оприлича Ванга с нищо по-откровено от едно такова прозорче, през което до нас достига лъч от онази съдържаща всичко вечност, където минало, настояще и бъдеще са едно и също време. Ванга е един глас. Но ние никога няма да разберем кой говори. До вчера гласът беше от отсамната страна. От днес той ще говори от другата страна на прозорчето. Но тогава кой ще чува? Ще можем ли някога да се извиним на този глас за страданията, които сме му причинявали. За неверието в него. За долната подозрителност. Или за това, че сме го разпитвали къде се укрива някакъв диверсант или къде са заровени парите на дядо ни, или с кого ни изневерява съпругът... А не сме го помолили да ни отвори очите за някоя истина, която ще ни направи по-достойни. За какви извънземни същества дрънкаме ние? За какви летящи чинии бълнуваме, след като не можем да възприемем Ванга другояче освен като врачка, пророчица, екстрасенс, чудо, феномен? Познавам добри хора, които се страхуваха да отидат при Ванга. Но какво друго освен страх може да се нарече нашето дори най-добро отношение към нея? Аз обаче изпитвам поголяма тъга и страх, като си помисля, че Ванга си отиде. Каква пустота ще настъпи на дъното на вулкана Кожух и на нашето собствено дъно! Тогава едни ще се успокоят, а други ще се хвърлят да я възпяват. Но да запазим поне една малка поука от нея: принудена непрестанно да изслушва болките и страданията, признака непрекъснато да казва истината в епохата на агресивни лъжи, обсадена от неверие, нахално любопитство и неблагодарност - Ванга никога не е била глас на отчаянието. Така че... “НЕ КАЗВАЙТЕ „СБОГОМ” НА ВАНГА.” ПРИ ВАНГА Пред твоята дървена порта години и денем, и нощем се трупа народ с различни проблеми, с тегла непосилни, с надежда и вяра за още живот. Ни в студ, ни в жега тълпата не спира, че злата съдба ги при тебе събира, все мъки човешки, в немилост събрани, те чакат - със щастие да ги нахраниш. Семейството рухна, мъжът ме остави, въздиша прочувствено млада жена, децата си малки бащата забрави, без помощ останах в живота, сама. Старица с бастунче пред Ванга застава, с надежда я пита - сестрицо, кажи, самотна жена съм, какво ми остава,


къде бих могла да отида, кажи? Пристъпя и майка, облечена в черно, гърдите и свиват се в болка безмерно. Остана синът ми, пропи се в чужбина от мъка по село и свойта родина. Красива жена приближава се, ето, в очите й сини проблясва сълза. Загубих мъжа си, децата... и двете, жестока оказа се мойта съдба. И безутешно започва да плаче, душата й клета от болка нагарча – от втора женитба детенце си имам, но първата участ без жалост уби ме. Твоята гордост ти всичко отне. А гордостта е страшно падение. Открай за всеки, та чак до днес Бог отредил е другар с повеление. И все така е, години наред тълпата пред твоята порта не спира с болки безкрайни, с въпроси безчет... Ванга за всички утеха намира. Любка Гайгурова

IN МЕМОRIАМ По повод 3-годишнината от смъртта на Ванга, през 1999 г., направих предаване в Нова телевизия и го назовах „Така каза Ванга”. Поканих за събеседници различни хора, с които разговаряхме за дарбата на Ванга и за помощта, която са получавали от нея. Предаването се излъчваше във вечерните часове през месец август преди и след датата на смъртта на Ванга - и имаше много голям обществен отзвук. Започнаха да ми се обаждат много хора, дори и от провинцията, които искаха да застанат пред камерата и да разкажат за своите преживявания при срещите си с Ванга. Получих и много писма, даже книги, посветени на дарбата й. Да си призная, не очаквах такъв голям интерес: в тревожното ни ежедневие ние, струва ми се, бързо забравяме всичко онова, което не се случва в настоящето, но ето че хората ме опровергаха - образът на Ванга е жив, живи са и спомените за нея, и нейните послания и това е чудесно! Създадохме какви ли не училища и школи - за езици, за мода, за бойни изкуства, за самозащита... Единствено не сме създали училище за това как да се обичаме, а Ванга ни показва дори и сега как се прави това. Следващите страници са част от изповедите на моите събеседници в телевизионното предаване. Искам да благодаря на всички, които дойдоха в


студиото. Същевременно моля за извинение онези от тях, на които не успях да се обадя и да поискам разрешение, за да отпечатам разказите им. Но вярвам, че добрите чувства, които ще предизвикат у читателите, ще оправдаят този пропуск. ЛЮБОМИР ГЕОРГИЕВ - инженер Преди да се ожени и преди да се родя, баща ми бил шофьор На артисти, които пътували из цялата страна да изнасят концерти. Един ден тръгнали към Петрич. По пътя един от артистите се сетил, че е чувал, че в града живее прочута гадателка, и предложил на другия ден да я посетят, та да им гледа. На другия ден рано сутринта цялата група била пред вратата на Ванга. Баща ми стоял настрани от всички в края на улицата, защото виждал, че няма шансове да влезе при Ванга. Още отрано вече имало огромна опашка пред вратата й. Почакали доста, но ясно било, че може и да не влязат при Ванга. Изненадата на баща ми била голяма, когато Ванга излязла и го повикала по име, а след това го поканила да влезе в стаичката, където приемала посетители. Тя му казала, че му е време да вземе онова русото момиче, което вече познава, защото му е на късмета да му стане съпруга, а след това добавила, че като им се роди дете, тя иска да го кръсти и да му стане кръстница. Наистина баща ми след време се оженил за майка ми. През 1958-1959 той бил на работа като шофьор в еврейското посолство. Един ден, докато миел колата, в двора влязъл един човек и попитал за Димитър, т. е. казал името на баща ми. Тогава времената били смутни и баща ми, като не познавал посетителя, казал, че Димитър го няма, но попитал за какво го търси. Човекът (Петър Данаилов - после дългогодишен наш приятел) казал, че го праща Ванга и че ще се види с човек, обут с ботуши, по това ще познае, че е Димитър. Баща ми бил в момента с ботуши, защото миел колата. Като видял, че е разкрит, си признал, че той е търсеното лице. Посетителят казал, че е изпратен от Ванга със заръка да предаде, че тя знае, че Димитър има от няколко дни дете - момче, и чака да го кръсти, както навремето сама била предложила. Кръстен съм от нея година по-късно в София в църквата „Света Петка”. Ванга дошла за събитието от Петрич, придружавана от сестра си Любка. Моето семейство, това на Петър Данаилов и Ванга станали близки. Нашите й гостували от време на време, даже преспивали в дома й. Една вечер трябвало да спят в една стая от Вангината къща и четиримата заедно, но през нощта се събудили уплашени, защото усетили, че нещо минало през краката им, а после се чуло тропане. Уплашени, извикали Ванга, а тя им казала да не се плашат, защото това е Света Богородица. През 1975 г. един ден отидох да се видя с Ванга и тя ме попита как съм с училището. Много гордо й заявих, че са ме избрали за комсомолски секретар на класа и ще бъда избран за съдебен заседател. Ванга ме изслуша и после много насмешливо ме попита колко ще ми платят за тези длъжности. А след това много ме смути с въпроса: „Защо отхвърляш църквата?” Аз дотогава не се и замислях за това, защото не бях много вярващ и тази тема ми се струваше далече от мене. Но след тона Ванга добави: „Едно е идеята, а съвсем друго е вярата.” С това изречение сякаш нещо се обърна в мене и започнах да чета християнска литература и Библията. Прочетох много съчинения на църковни отци и сякаш станах друг човек. Имам вече съвсем друг поглед върху живота. Ванга ми беше казала да ходя при нея и да я питам за всичко, което ме притеснява. Като младеж вкъщи понякога не се чувствах добре, а като отида при Ванга на Рупите, се успокоявах.


Един ден я посетих, а тя ми вика: „Защо идваш, нямаш проблеми?” Казах й: „Майко, дойдох просто да те видя, да си поговорим!” А тя ми отговори, че тя не е като другите, да си губи времето в приказки, защото отвън я чакат много хора. През 1988 година съсед получи инфаркт и лежа в „Пирогов”. Като излезе оттам, ме помоли да го заведа при Ванга. Отидохме, влязохме. Ванга му каза, че болестта му е от страх, и му каза странно лекарство: да заколи един петел и да му вземе сърцето, да го сложи да престои една нощ в червено вино и на другия ден да занесе шишето при нея със сърцето вътре. Ние решихме да не се връщаме в София, а там да свършим цялата работа. От приятели в Петрич взехме един петел и съседът ми го закла с много мъки - мислех, че ще получи втори инфаркт. После ни дадоха вино и сложихме в него сърцето на петела. На другата сутрин рано-рано отидохме с нещата на Рупите. Ванга взе съда, помоли се нещо шепнешком, повъртя го в ръцете си и после каза на съседа ми да изпече сърцето и да го изяде, а от виното в шишето в продължение на една седмица да пие по една глътка. Съседът ми се оправи и е жив и здрав и до ден днешен. Завърших с много перипетии Минно-геоложкия институт. Като си взех дипломата, отидох при кръстницата с кутия бонбони да я известя, че вече съм с висше образование, освен това исках да я уведомя, че съм решил да замина за Германия, просто тук не виждах шансове за реализация. Ванга ми каза: „Щом си решил, отивай, отивай, но помни, че имаш една родина и две майки!” През 1990 г. с Люси, сегашната ми жена, бяхме приятели. Отидох с нея да кажа на кръстницата, че ще се женим, а тя ме попари жестоко, защото каза, че това момиче не е за мене. Много ми беше тъжно, но реших да се разделим с Люси и заминах за чужбина за две години. Но не можах да я забравя. Люси беше постоянно в мислите ми. Като се върнах в България, й се обадих, взех я и реших да отидем при Ванга и да й кажа, че ще се женя за тази жена, каквото и да ми казва тя. Но тук преживях нова изненада. Ванга не само се съгласи, че това е подходящата за мен жена, но и предложи да ни венчае. Когато я попитах защо предния път е казала, че не сме един за друг, Ванга ми отговори, че аз не съм бил готов да се женя за тази жена. Искахме да се венчаем на откриването на нейната църква в Рупите, на 14 октомври 1994 г., но Ванга каза, че тогава няма да е добре, защото ще има много хора на освещението. Така се венчахме един месец след това. Венчавката стана в къщичката на Ванга, защото тя каза, че я болят краката и не може да се движи. След това ние отидохме и в черквата, но само със свещеника. Ванга не беше с нас. Преди да влезем в стаята, където щяхме да бъдем венчани, аз се събух пред вратата. Ванга беше голяма чистница и не понасяше някой да ходи с обувки по килимите. Така влязох за венчавката бос, по чорапи. И точно ще започва церемонията, тя вика: „Кой тука е бос? Младоженецът ли? А, не, обуй се! Младоженец бос не се венчава!” След церемонията Ванга ни благослови - да сме здрави, да имаме челяд, животът да ни е спорен! Винаги ще се чувстваме защитени от нейната благословия. Роди ни се син, който вече е на три години. Помня, че преди години заведох при Ванга един наш братовчед. Каза ми, че има дископатия. Заведох го, оставих го вътре при Ванга и излязох да чакам отвън. Още незатворил вратата, чух, че Ванга много силно се кара на братовчеда. Чак ми стана неудобно и се отдалечих. Като излезе, той от вратата ме попита дали нещо не съм казал на Ванга за него. Казах, че не, нищо не ме е


питала. Но той беше доста смачкан и разтреперан. Братовчедът се опитал да ме излъже, че е болен, за да го заведа при Ванга, а всъщност той искал да пита дали да се разведе с жена си, но Ванга веднага го беше разобличила. Такива лъжи там при нея не минаваха. 27.III.1999 БОРИС ГОДЖУНОВ - естраден певец През 1967 година имахме концерт в Петрич с оркестъра на Чалъшканов. След концерта в читалището към мен се приближи една жена, каза, че е леля Любка и че е сестра на Ванга. Като чух това, й споделих, че много искам да отида при Ванга, и леля Любка ме посъветва да отида още утре пред дома й рано. Като отидох, видях, че пред входа вече имаше много хора. Почаках малко. По едно време отвътре излезе леля Любка и каза, че Ванга ме вика. Едва ли е било точно така, защото още от вратата Ванга ми вика: „Ти как влезе?” Смутих се и не знаех какво да отговоря. Тя беше видяла, че съм прередил много хора, и затова ми се скара. Сестра й ми направи знак да си мълча. След това Ванга ме попита: „Ти защо напусна ВИТИЗ?” Аз бях завършил трети курс и напуснах института, а Ванга продължи, че трябва да го завърша. Каза ми още други неща, които вече не помня, но на тръгване ми препоръча никога да не си свалям очилата. Казах й че не нося очила. Носиш, носиш, настояваше тя. После си го изтълкувах, че става дума за розовите очила на оптимизма, които тя ми препоръча никога да не свалям от лицето си. Въпреки всичко, което преживях, аз съм си оптимист до ден днешен. През 1971 година преживях ужасна катастрофа, за която бях предупреден от Ванга две седмици преди това по много странен начин. Сънувах една жена с черно облекло и бяло като тебешир лице, без очи. За мен това беше Ванга. Каза ми никога да не се качвам на самолет, ако в него ще пътуваме 13 души. Събудих се уплашен от кошмара. На другия ден трябваше с оркестъра да пътуваме за Варна и да пеем на студентския празник 8 декември. Отидох на аерогарата, твърдо съобщих на колегите, че няма да пътувам с тях, и им разказах съня си. Те се учудиха много, но после ръководителят на оркестъра ми каза, че двама от музикантите са заминали предния ден с влака - значи не сме 13 души и мога да се кача на самолета спокойно. Пътувахме и на отиване, и на връщане без инциденти, започнах да забравям съня си. На 21 декември малко преди полунощ заминавахме една голяма група за Алжир. Имахме там програма по случай дните на българската култура. Щяхме да пътуваме много хора - около 70 души. А ние, аз и оркестрантите, бяхме в пълен състав 13 души. Единият от тях, преди да се качим в самолета, сподели, че нещата ни се нареждат добре, защото, като се върнем от Алжир, ще заминем за 6 месеца да работим в Германия - договорите ни вече са били подписани. В приповдигнато настроение се качихме в самолета. Колега ме канеше да седна при него напред, но аз предпочетох с другите колеги, не знам защо, задна седалка - чак към опашката. Имах в джоба си суджук и смятах да си хапнем и пийнем добре. Самолетът потегли, набра скорост и започна да се издига, но на около 40 метра от земята и още в края на летището се изви наляво и се заби с носа в земята. Не мога да ви опиша какъв кошмар изживях, но останах жив, а 35 души от предните седалки починаха на място. Тогава почина и певицата Паша Христова, а от предните редици единствена жива остана певицата Мария Нейкова. Няколко дни след това си спомних за съня и предупреждението от Ванга. Дълго време не можех да се оправя от катастрофата, затова реших да


отида при Ванга. „Ох, колко те е страх! - започна още от вратата тя. Но ти се успокой, защото вече е минало. Ще се оправиш, но се пази от водата.” Чудех се какво ли значи всичко това. Аз съм много добър плувец и нямам страх от водата. 11 години по-късно разбрах какво означава това - вследствие на стреса от катастрофата ми откриха диабет, а това, знаете, е болест, при която се пие много вода. През 1978 година преживях тежък развод с Емилия. Въпреки че тя ми причини много болка, а също и на детето ни, аз не можех да я изключа от мислите си. Това просто ме съсипваше. Започнах да мисля за самоубийство. Един ден се реших да ида при Ванга. Отидох на Рупите, а тя ми каза: „Защо мислиш да се самоубиваш?” Направо бях изумен. Това бяха мисли, които никога не бях изричал на глас и си ги знаех само аз, но ето че не само аз... Ванга ми каза: „Ще ти помогна да се отърсиш от натрапчивите мисли и от обсебеното ти от Емилия съзнание. Отиди вкъщи и ми донеси една чаша за вода и един пръстен.” Върнах се в София, взех нещата и ги занесох при Ванга. Тя ги подържа в ръцете си, шепнеше нещо над тях, после ми каза да занеса чашата вкъщи и ако Емилия дойде, да й поднеса с нея вода, а пръстена да поставя на едно определено място в нейното жилище. На тръгване Ванга ми каза, че само след месец ще се освободя от товара си и ще срещна жена, която ще бъде като слънце в живота ми и ще бъде за мене такава докрая. Това е признание, което правя за първи път в живота си, и то публично. Сегашната ми жена не знае за тези Вангини определения и ще ги чуе за първи път, но надявам се да не ми се сърди, че не съм й ги казал досега... Ванга за мене е жива и винаги ще бъде жива. Когато имам проблеми, аз мислено разговарям с нея и ми става леко, а ако ми предстоят изпитания, продължавам да я сънувам както преди и изпълнявам всичко, което ми каже насън. Мисля, че ми помага за всичко и днес. 27.III.1999 ЯНКА ТАКЕВА - председател на Синдиката на българските учители През 1969г. Любо, съпругът ми, работеше в Министерството на електрониката. Тогава в Петрич правеха Завода за измервателни уреди и аз реших да отида с него. Любо извади командировъчно и за мен. Когато пристигнахме, аз отидох на ул. „Опълченска” 10, където беше и е домът на Ванга, но не можах да се срещна с нея. Пазачът ме изгони. Тогава тръгнах към автогарата да чакам Любо. Плачех по пътя за това, че не можах да се видя с Ванга. На улицата ме срещна непозната жена и ме попита защо плача. Обясних й. Трудно се влиза при Ванга - каза ми тя, - но ние можем да те запишем и като ти дойде ред, ще те извикаме. Така и стана. След около месец жената ми се обади. Тя се казваше Яна и беше съпруга на началника на милицията в Петрич - Томчо. След месец отново отидох в Петрич. Вече бях бременна. Влязох при Ванга, а тя ми каза: „Добри хора сте, ще си имате деца и аз ще ви стана кръстница.” А аз й се похвалих, че вече съм бременна, но тя на няколко пъти казваше: „Като забременееш и като родиш, ще ти стана кръстница!” Аз пак й казвах, че вече съм бременна, но тя сякаш не го чуваше това изречение и пак си повтаряше - като забременееш и родиш, ще ти стана кръстница. Два дни след като се върнах от Петрич, направих спонтанен аборт и загубих детето. Когато след време отново разбрах, че ще ставам майка и времето за


раждане на детето наближи, се обадих отново на непознатата жена. Съпругът й отишъл при Ванга. След срещата ми се обади вкъщи: „Ванга каза, че е още рано да каже име на детето, ще го каже, като се роди, но в този случай предоставя възможност на майката да си избере име предварително. Същия ден следобед, на 30 май, започнаха родилните болки. Закараха ме в I градска болница, а през нощта на 31 май тоновете на бебето не се чуват. Докторът - Милев, един от най-добрите лекари, - събра колегите си на консулт да решават какво да правят. Положението беше много сериозно, аз обаче се държах много спокойно. По едно време една акушерка ме пита: „Кажи ми как така си толкова спокойна?”, а аз и отговарям: „Спокойна съм, защото знам, че детето ще се роди живо и здраво!” Лекарите решиха да ме оперират. Взеха подписи от мен и съпруга ми и всичко мина успешно. Роди се здраво и живо момиченце - 4 килограма. Оказа се, че тоновете са се губели, защото детето в корема ми е стискало с ръчички пъпната си връв - като стисне, тоновете се губят, като отпусне - чуват се. Така се сдобихме с Мария. На три месеца я кръстихме в Рилския манастир. Ние отидохме там от София, а Ванга и сестра й Любка от Петрич. Ванга кръсти детето в стаите на игумена. По едно време изпадна в транс. Тогава църквата беше забранена, а Ванга каза: „Оковите ще паднат и монасите отново ще се върнат в манастира!” Спомням си, че докато приготвяхме детето за кръщенето, при Ванга дойде игуменът и каза, че долу на двора при него е дошъл един много притеснен баща, защото тялото на детето му е цялото в рани. Не помня с подробности какво каза Ванга, но си спомням, че го сгълча и каза, че това е наказание, защото този баща нито веднъж не е искал помощ от Бога и не е влизал в църква поне веднъж, за да запали една свещ. Когато Мария стана на 4 години, един ден отново отидохме на Рилския манастир и там случайно се видяхме с кръстницата и сестра й Любка, като да се бяхме уговорили. Видяхме се на чардака на горния етаж на сградата. Споделих с Ванга, че детето ми все още не може да казва „р”, а тя ми отговори, че като навърши 5 години, ще започне да го казва. И наистина точно на рождения си ден, докато играеше с децата, които бяхме поканили на празника, съвсем неусетно Мария каза думичка с „р” и вече нямаше проблем с този звук. Там, на чардака на манастира, Ванга ми каза нещо много интересно: „Дай детето да учи английски език, а един ден ще учи за професия, която е нещо между учител и лекар.” От малко, докато завърши 7-ми клас, детето ми учеше английски език и като завърши, отидохме да питаме кумата дали да опита да кандидатства в английската гимназия, а тя ми отговори: „Няма да влезе, защото ще кандидатстват много деца с привилегии, по-добре опитайте в немската гимназия, там ще влезе.” Когато завърши гимназията, Мария влезе в Московския университет, специалност логопед (ето какво означаваше професия между лекар и учител), но като станаха събитията в Русия, се върна и се записа в Софийския университет същата специалност. След време вече имах и друго момиченце - Благородна, и пак се видяхме случайно на Рилския манастир. Седнахме с Ванга на една поляна, а тя много разтревожено ми нареди: „Не стойте тук! Вземайте детето и веднага си тръгвайте!” Усетих в гласа й тревога и много се уплаших. Тръгнахме си. Не след дълго се окача, че детето ми беше яло пясък на морето, далакът му се беше напълнил с него и почина, не можаха да го спасят. Една година след смъртта на детето Ванга ми казва: „Благородна иска да


се върне.” Съвсем наскоро след това отново разбрах, че ще имам дете - роди ни се пак момиченце и Ванга му сложи името Живка. Понякога имам чувството, че наистина в това дете живеят двама души - толкова много двойственост има в характера и в поведението й. Споделих един ден впечатленията си с Ванга, а тя ми каза: „Не се сърди на детето, то трябва да изживее и живота на Благородна (починалата сестричка).” Имах проблеми с учението на това момиче. Един ден не издържах и се обадих на кръстницата да ми даде съвет как да постъпя, а Ванга ме сгълча и каза, че аз зная как да реша проблема си, и беше самата истина - аз бях вече решила как да постъпя, а с тази реплика кръстницата само ми потвърди, че съм на верен път. През 1978 г. отидохме с Любо, съпруга ми, при Ванга на прошка, а Ванга стоеше много разтревожена на вратата. Като се появихме, каза на съпруга ми: „Ах, Любчо, какво щеше да направиш на моста при Симитли. Изтръпнах от страх, като видях, че можеш да направиш катастрофа, и оттогава стоя на вратата да ви чакам.” Пак през 1978 г. Любо реши да ходи на работа в чужбина. Отиде да се сбогува с Ванга, а тя му казва: „Няма да отидеш!” Как няма да отида, билетът ми е в джоба - възрази Любо. Няма да отидеш, настояваше Ванга и наистина върнаха ги от летището, защото откриха някакви нередности в документите. През 1981 година Любо направи втори път постъпки за заминаване на работа в чужбина. Обадихме се пак на кръстницата, а тя му каза: „Този път ще отидеш, но ще имаш проблеми със здравето и аз ще те излекувам!” Любо замина за Либия и там претърпя трудова злополука. Някаква тежка машина му беше паднала върху крака и той получи атрофия, щеше да осакатее. Когато се обадихме на Ванга, тя му каза да й донесе един буркан бял мед и бяла смола. Любо отиде на Витоша, събра смолата и занесохме нещата при Ванга. Тя му каза как да направи смес от тях и как да маже болния крак. Само след една седмица кракът на Любо се оправи изцяло и от злополуката нямаше и помен. Бях вече директор в дома за деца и юноши в Драгалевци. Идва един ден едно семейство, кандидати да си осиновят дете. Хората бяха от Сандански, а мъжът беше лесничей. Пита ме: „Вие ли сте директорката?”, когато потвърдих, те ми заявиха: „Праща ни Ванга. Каза ни, когато седнете при директорката, ще влезе дете с очила, него да си осиновите!”, и докато ми казват тези думи, влиза Пепи - едно момченце с очила, - за да си вземе от мен флумастери да рисува. Невероятна работа. Хората, разбира се, веднага си го взеха. Аз, когато ставаше дума за важни неща, не правех нищо, преди да съм попитала кумата. През 1984 г. не се чувствах добре, взех децата и един ден отидох при кумата на Рупите. Ванга беше в ремонтна треска. Някакви мъже боядисваха малката й къщичка, но намери малко време и за мен. Каза ми: „Седнала си да мислиш за работа, вместо да се молиш мъжът ти да е жив и здрав.” Веднага си тръгнахме за вкъщи, а Мимето - голямата ми дъщеря, - вика: „Защо така ти вика кумата, какво ще се случи с татко?” Като се прибрахме, нищо не му се случи, но на 13 април, когато дипломатическият корпус преминаваше през Ботевград, Любо отиде там да приеме обекта и открили в ел. инсталацията някаква повреда. Любо влязъл в трафопоста да види каква е повредата, инсталацията изгърмяла и Любо се подпалил. Когато ми се обади вкъщи главният инженер да ме извести, че Любо е претърпял злополука, аз вече знаех, предчувствах за какво ми се обаждат. Обадих се веднага на Ванга, а тя ми казва: „До 7-мия ден не го пипайте, нека да лежи в болницата в Ботевград, а след това ще го приемат в „Пирогов”. Както


каза Ванга, съпругът ми се оправи изцяло от злополуката и нямаше за него никакви последствия, само белези на ръцете. Когато Мария порасна и се зажени, отидохме да каним Ванга за кума. Николай - бъдещият ни зет - имаше на ръцете си брадавици. От ръкуването с Ванга брадавиците още същия ден изчезнаха. Моят сват - бащата на Николай - се разболя тежко. Отидохме със сватята при Ванга да каже какво му е, а Ванга взе от ръцете й захарчето и уплашено го изхвърли. Нищо не й каза. Освен да отиде пак на някаква дата. Съвсем наскоро, само в разстояние на 1 месец, сватовете ми починаха и двамата. Аз разбрах, че Ванга вижда нещо ужасно, защото вече можех да улавям душевните й състояния по интонацията. В Драгалевци нямаше човек, когото да не съм изпратила при Ванга и той да не е бил приет. Понякога аз ходех с тези хора. Ванга ме питаше с кого съм дошла. Аз й казвам сама съм, а тя - не е вярно, пак водиш хора... На една моя приятелка написах бележка до леля Любка и с нея тя беше отишла при Ванга. Когато се върна, ми каза: „Ванга ми рече: „Ще намериш баща си проснат на земята”, но това вероятно ще се отнася до свекър ми, защото той е болен. След около два месеца Виолета намери баща си паднал на земята и починал на място от инфаркт. Оттогава където и да ме срещнеше, жената се чувстваше много неловко, но по-важното е, че много се промени. Заведох един ден и друга моя приятелка, защото на внучето й бяха открили много страшна болест - псориазис. Помня, че отидохме много късно, буквално посред нощ. Ванга ни прие и каза, че това е болест, от която детето няма да се излекува, но има средства, които да облекчават състоянието му. Хората заминаха за Португалия и вероятно там детето се чувства по-добре. Когато се роди внучката ми - момиченцето на дъщеря ми Мария, младите решиха Ванга да стане кръстница и на тяхното дете. Обадих се на Ванга да я питам, а тя ми каза: „Янке, честита ти внучка!” Споделих желанието на младите да кръсти детето, а тя ми вика: „Чакай сега, трябва да му дам име. Наближава Стефановден. Изберете си Стефка, Стефания, Стоянка... Избрахме Стефка. Последния път, преди Ванга да се разболее, я посетих с Живка в Петрич. Бяхме в нейната стаичка. Ванга ми показа колко хубав ремонт са направили, даже ми каза да се кача на горния етаж и да разгледам всички стаи, да видя кое как е направено. Тогава на власт беше Жан Виденов. На Ванга й беше любопитно да й кажа какво мисля за него. Тя ме слушаше мълчаливо, а после каза: „Тези управници трябва да направят 4 неща: 1) да дадат на хората земята, но не парче по парче, а изцяло, и после хората да си направят кооперации. Който не иска - да си я работи сам; 2) да не бързат да продават предприятията; 3) да се погрижат за възрастните хора; 4) да не се карат с Русия. Имам една приятелка - социоложка. Отивам един ден на Рупите и нося на Ванга нейно захарче. Питаше жената дали ще се омъжи, а Ванга ми казва: „Тази жена е много умна, за да се омъжи, мъжът й трябва да е или по-глупав, или поумен от нея, а тя да си затваря очите.” Имах друга приятелка, която не можеше да износва децата си и те се раждаха или преждевременно, или мъртви. Ванга й каза да й занесе нов леген, повой за бебе и кукла. Помоли се върху тях, каза й да ги занесе после в църквата и жената роди живо и здраво бебе. Като почина второто ми момиченце, ходех и на гробищата, и в църквата да паля свещ и така да си намеря утеха. Знаете времената какви бяха -ходенето на църква беше престъпление. Намерил се беше един човек от Драгалевци,


който ме беше клеветил за това. Един ден споделих огорчението си с Ванга, а тя ми каза: „Ти, като носиш вярата в душата си, това е по-вярно и не се бой, вярата никой не може да ти я вземе!” На какво ме научи Ванга? И на мен понякога ми се иска да се отпусна, да направя нещо нередно, но образът на Ванга е спирачка за мен и се спирам... Някакви хора ме поканиха един ден да членувам в тяхната секта. Вечерта сънувам Ванга, която ми казва: „Нали ако отидеш там, няма да си вече в нашата вяра и аз няма да мога да ти помагам!” Какво придобих от Ванга? 1) морал; 2) чувство за отговорност; 3) оказване на помощ на всеки нуждаещ се. Сънувам сън. Влизам в скална църква. Отляво наредени икони, а първата е само рамка с огледало. Като се наведох, се видях. До нея икони на Христос и Богородица. И чувам глас: „Не се оглеждайте в себе си, а се молете на Христос и Богородица. Тръгнах към гласа и видях, че това е кумата. Влязохме в някаква стаичка... Събудих се и си изтълкувах съня така: не се възгордявай, не се самовлюбвай... 27.III.1999 ЙОРДАНКА НИКОЛОВА - служителка Преди години работех в туризма. Беше дошло момиче от Франция на 16 години. Пристигнаха и двама души американци. Вечерта шефът ми вика: „Дай си паспорта за открит лист, заминаваш при Ванга с американците, ще им превеждаш!” Американецът се занимаваше с парапсихология. Водеше със себе си някаква жена. Отидохме в Петрич и наехме частна квартира. На другата сутрин много рано станахме и отидохме пред къщата на Ванга в Петрич, но се оказа, че бяхме позакъснели. Отпред пред вратата чакаха много хора, а пазачът беше влязъл някъде вътре. По едно време излезе, а аз му казах, че ние сме от „Балкантурист” от София, но той отвърна, че вече е 8 часът и Ванга е приключила да приема за деня. Започнах да му се моля да ме пусне, но той беше непреклонен. По едно време отвътре чух глас, оказа се, че е на Ванга: „Кой идва от името на проф. Лозанов (тогавашния директор на Института но сугестология)?” „Аз съм!” - отговорих и Ванга ме повика да вляза при нея. И още от вратата ме пита: „Къде са тези хора, които идват отдалече, от много далече, летели са на много високо?” Още не казал и добър ден, Ванга се обърна към госта: „Какво искаш от моя мозък? Искаш да разбереш кое как става, но едва ли ще успееш!” Спомням си, че Ванга се разходи из Париж по време на скорошно пътуване на госта дотам и описа много точно къде е живял и какво е правил. По едно време му каза: „Защо, като прави ремонта вкъщи, сложи пианото на детето в найтъмната стая. Това дете трябва да вижда! А тази жена с тебе не ти е истинска жена!” Гостът доста се смути и каза, че скоро ще се оженят, а Ванга продължи: „Тази жена има много слаби глезени на краката и много лесно ги чупи. Затова да ходи само в синьо облечена и да носи само ниски обувки, без токове.” После пак се обърна към госта: „Ти си от Америка, нали! Като се върнеш, да ми пратиш едно кандило оттам - вашите са по-различни - и малко безопасни игли.” Защо са ти игли - запита пазачът. Да си хващам одеялото, отговори Ванга и му нареди да продиктува нейния адрес на госта. След малко го запита: „Кажи ми ти нещо за моя мозък, щом се интересуваш толкова от тези прояви”, а американецът отговори, че това е нещо изключително интересно, но все още се правят изследвания и той не може да каже нищо категорично.


„Виждаш ли целия този народ отвън! Всички мене ме чакат нещо да им кажа. Започвам отрано, та до 8 часа. Никак не ми е лесно. Главата ми бучи, чувам гласове и в главата ми, и отвън, не мога! Но слава Богу, че не съм непрекъснато тук. Към 10 часа отивам в местността Рупите край града. Там имам малка къщичка. Имам градинка, цветя, тишина. Като ида там, и се зареждам, и почивам от напрежението в главата.” По едно време се обърна към мене и ми вика: „Ти на какъв език им говориш? Английския къде си го учила? В училище ли? Ти си идвала и друг път при мене!” Не съм, отговорих. „Идвала си, идвала си, настояваше Ванга. Ако не лично, друг е идвал заради тебе. Познавам те. Духът ти е идвал!” Сетих се, че преди години баща ми беше идвал при Ванга заради здравето на брат ми. „Спомням си много добре продължи Ванга. Брат ти го оперира доктор Червенков от ИСУЛ.” Проф. Червенков по времето, когато е трябвало да бъде опериран брат ми, е бил в отпуска и съвсем случайно отишъл в болницата. Но станало така, както казала на баща ми Ванга. Професорът изведнъж решил да оперира, нищо че не е на работа, и, така спасил брат ми. Ванга продължи да говори за мен. Каза ми: „Майка ти чака някакъв документ. Кажи й да не. се ядосва, ще го получи през септември-октомври, а ти си учена, но още ще учиш и след това ще се омъжиш, но няма да е скоро. Първо ще учиш, а после, след три години, ще се омъжиш. Съпругът ти ще се казва Георги. Аз имам приятел Георги - отговорих. Не, не е този - каза Ванга, за друг Георги ще се омъжиш. Така и стана! Новото ми запознанство стана благодарение на телефонна грешка. Един ден се обадих на приятеля си да отложа уговорена среща, а се оказа, че съм звъняла по погрешка на друг телефон, където също има човек с името на приятеля ми. Отначало мислех, че моят човек нещо ме занася, и се разсърдих, но като разбрах, че съм сбъркала номера, се почувствах много неловко от всичко, което изрекох. За да изглади недоразумението, непознатият мъж ми предложи да се срещнем на кафе и аз приех. Как така се съгласих толкова лекомислено да си определям среща с непознат човек, не можех да си обясня. Но отидох на срещата, познахме се по описанията и до ден днешен сме заедно. Така, както преди години ми предрече Ванга, се омъжих за друг Георги и също, както ми каза тогава, имаме две деца. Сбъдна се и другото. Учих още, станах инструктор в областта на туризма, а след това завърших и международни икономически отношения. Юли 1999 НАДЕЖДА ЗАХАРИЕВА - поетеса При едно от отиванията ни при Ванга със съпруга ми - поета Дамян Дамянов - Ванга ни каза: „Не стройте вила сега, не е подходящо”, а ние дори нямахме тогава и намерение да го правим. Но ето стана така, че няколко години след това съвсем случайно се сдобихме с място и съградихме малка къщичка, която така и остана недовършена. Най-ценният за мен е съветът, даден на Дамян, да не стои между прозореца и вратата. Ние не се вслушахме в този съвет и фактически дробовете му се разболяха именно от седенето му в кабинета между прозореца и вратата. Така се е простудил от течението. Когато получи остри коремни проблеми, Ванга каза, че не дава да му правят операция. Послушахме я и не го оперирахме. Смятам, че не сбъркахме. За мен Ванга е най-великата жена, защото умееше само с една дума да направи пълен и точен психологически портрет на човека, дошъл при нея.


Например спомням си такъв случай. Свекърва ми помоли да питаме Ванга дали ще живее дълго, а тя ни отговори: „Да, ще живее дълго, но езикът й да не е дълъг!” Питах Ванга и за един приятел дърводелец - имаше златни ръце, владееше си занаята до съвършенство. Това го видя и потвърди и Ванга, но нямаше късмет в личния си живот - все нещо жените му бяха виновни, все не го разбираха, все му пречеха. Ванга разреши проблема му само с две думи: „Докато е с тоя акъл, няма да е щастлив!” Водих при Ванга и една своя приятелка, защото имаше сериозен проблем. Ни в клин, ни в ръкав тя отбеляза: „Кой е този Петър? Ама каква любов въртиш, как няма да въртиш, като ти е червен носът. (В смисъл „Здрава си”.) Оказа се, че този човек й е любовник, въпреки че приятелката ми беше омъжена. Аз мислех, че Ванга просто бърка времената и става дума за минало време, но се оказа, че приятелката ми е имала с този човек отдавнашна връзка, която продължаваше и до момента на срещата. Понякога, когато ходехме с Дамян при Ванга просто да я видим, тя въздъхваше и казваше: „Ех, Дамяне, Дамяне, чия ли карма изплащаме?” (В смисъл „Та сме такива пълни инвалиди”.) Понякога Ванга изплакваше мъката си пред нас: „Въртят се около мене морално нечистоплътни хора, все мислят, че имам много пари, и се мъчат да ги вземат. Вземете ги бе! Каквото имам, всичко ще ви дам, но искам един ден да ходите с моята глава да видите дали ми е лесно!” Имах болни бъбреци и веднъж, дори без да я питам, Ванга ми каза: „Не пий билки, няма смисъл (тоест няма да ти помогнат, чака те операция).” При едно друго отиване ми каза: „Яж много нарове!” Дамян много си мечтаеше един ден да напише роман. Бяхме отишли специално за това, но се наложи да почакаме доста. Дамян се разсърди, че не ни прие веднага. Когато се видяхме, Ванга ме попита: „Дамян разсърди ли се?” А, не, не - послъгвам аз. Но тук е доста стръмно и на него не му е удобно да стои (срещата ни стана на Роженския манастир). „Ще му дадат стол!” - отсече Ванга. Тъй като бяхме далече от Дамян, набързо я попитах за романа му, а Ванга ми отговори: „Той е болен човек, Надо, няма да го напише, но ти не му казвай, нека да се залъгва!” За себе си съм я питала един-единствен път - когато второто ми детенце беше още бебе. Дамян ме подозираше в някаква изневяра и непрекъснато беше навъсен и недоверчив. Вкъщи стана просто ад, не се издържаше. И аз пред него я попитах дали са основателни неговите подозрения към мен. Той знаеше, че тя е много директна и не спестяваше на хората пороците, особено прелюбодейството. Леле как се сопна Ванга тогава: „Няма ти вяра ли? Аз го казвам, че нито си лека жена, нито пък си някаква бездомница или незаконно дете.” Всъщност Ванга употреби много силни епитети, дори не цензурирани думи, но те бяха балсам за моите уши. От тази среща семейните ни проблеми престанаха. Ванга се отнасяше към мен приятелски, приемаше ме, допускаше ме поблизо до себе си, малцина можеха да се похвалят с такова отношение. Един път даже ми каза: „Майка ти е много добра, от нея си благословена!” 26.VII. 1999 ЕВТИМ ЕВТИМОВ - поет Заведох при Ванга един ден нашия голям актьор Стефан Гецов, лека му пръст. Ванга ни прие в Петрич и вика на Стефан: „Ти си нещо голям в


изкуството, но си си сбъркал професията. През 1951 г. искаха да те пратят в Париж да станеш касапин (хирург) и щеше да си един от най-добрите!” И след малко добави: „Добре направи, че изпрати майка си да живее другаде, защото щеше да те разведе и с тази жена.” Като излязохме от къщата на Ванга, имах чувството, че Стефан ще припадне. Не можеше да се начуди откъде Ванга ще знае такива подробности, след като с никого не ги е споделял. Тогава, през 1951 година, майка му е била служителка на Държавна сигурност и по тази линия са искали да го изпратят в Париж да учи, но той категорично отказал. През 1990 г. ходихме при Ванга и с карикатуриста Борис Димовски и още от вратата Ванга му каза: „Не казваш нищо, но аз зная, че жена ти е болна. Ще отидеш в Хасково, ще намериш (каза името на някакъв билкар, името му съм забравил) и ще вземеш от него билки. Той има подходящи за нея и те ще й облекчат болките.” Преди много години аз бях секретар в читалището в Петрич и един ден пристигна на турне фолклорен състав. Певиците пожелаха да отидат при Ванга. Аз обаче бях чувал от майка ми, че там трябва да се отиде в 2 часа през нощта да си запазиш ред, а после тя излиза рано, към 6 часа и започва да приема хората. Ранният час обаче не смути желаещите. Нямаше накъде - отидохме, чакахме. Към пет часа леля Ванга излезе от къщата си и вика на една от певиците: „Ти за какво си дошла? Да ти кажа дали мъжът ти, изневерява и дали в живота му няма и друга жена. Дори и така да е - да не мислиш, че ще ти кажа! А ти откъде идваш? Още не си се измила и носиш миризмата на чуждия мъж, с когото прекара вечерта. Махай се оттук!” Получи се много конфузна ситуация, но Ванга беше такава - с висок морал и много директна към провинилите се. Преди години в Сандански, 1952-1953 г., имаше един бай Крум. Беше нещо там в партията, убеден атеист, комунист. Един ден се срещнахме в парка в Сандански и той ми изплака, че по време на голямото наводнение, когато река Бистрица излезе от коритото си и заля много къщи, водата е повлякла и неговото внуче и ето вече толкова време не може да намери тялото. Помоли ме да отидем при Ванга и да я помолим, ако може, да каже къде е детето. Когато ни прие, Ванга му каза: „Ти идваш при мен, а не ми вярваш! Но аз ще ти кажа тръгнете по река Бистрица, излезте край града. Там, където се събират два потока, ще видиш един овчар с гега, който си пасе овцете. Проследи, накъде сочи горният край на гегата и гледай натам!” Когато отишли на указаното място, в пръстта, където сочел краят на гегата на овчаря, бай Крум забелязал част от ръчичката на детето - удавено и затрупано с тиня. Помня за посещението на един френски полковник от армията на Дьо Гол. Не зная как беше чул за Ванга и беше дошъл за помощ чак от Франция. Той имаше 16-годишна дъщеря, която беше изчезнала от две седмици и бащата смяташе, че е отвлечена; въпреки че цялата полиция била вдигната на крак, от момичето нямало и следа. Когато влезе при Ванга, тя веднага му каза: „Ти си дошъл за дъщеря ти и много си уплашен, но не се безпокой, тя си е вкъщи. Обади й се още сега да й чуеш гласа.” Полковникът въобще не повярва. Това не е възможно, каза ми той, но въпреки това тръгна към старата поща в Петрич и оттам позвъни у дома си. Когато действително чу в слушалката гласа на дъщеря си, човекът щеше да получи удар от изненада, просто не вярваше на ушите си. А то какво станало - момичето си имало интимен приятел и забягнало с него за 15 дни, като добре се укрили и на никого не се обадили. Вечерта в ресторанта полковникът даде пищна вечеря и почерпка на всички присъстващи. Като секретар на читалището аз отговарях и за радиоуредбата и правех


различни местни предавания. Един-два пъти имаше и атеистични предавания. Мисля, че беше 1965 г. Поканил бях и отгледаната от Ванга Венетка. Предполагам, че сме критикували и Ванга като вредно за марксистколенинската философия явление - такова беше времето. А леля Ванга като чула, ядосала се е вероятно, но немного и казала на Венетка: „Кажи на Тимчо (умалително от Евтим) да не се занимава с глупости, а да дойде и да му кажа, че един ден той ще стане голям човек!” Аз обаче отговорих, че не искам да ставам голям човек, и не отидох. Леля Ванга ме покани и втори път, но аз пак не се престраших. Беше някъде преди Коледа, с художествената самодейност заминахме на турне из окръга и след 3-4 дни ме застигна една телеграма, където се казваше, че трябва да отида в Комсомола в София. Върнах се в Петрич и още същата вечер заминах с влака. В ЦК на Комсомола ме прие Георги Атанасов и ми каза: „Говорихме с Валентин Караманчев - директор на издателство „Народна младеж” тогава - и с Георги Джагаров (поет, тогава член на ЦК на БКП, отговарящ за културата) да те назначи на мястото на Слав Хр. Караславов - зам. директор на издателството, да го заместваш, защото той излиза в продължителна творческа отпуска, чели сме доста твои неща и виждаме, че си много талантлив човек, затова искаме да ти дадем шанс да дойдеш в София. Така на 17.1.1966 г. от читалището в Петрич се озовах в издателство в София. Ето какво е означавало Вангиното „Ще стане голям човек”. Един ден водих при Ванга и актрисата Цветана Манева заедно с Борис Димовски. Ванга ми беше сърдита. Върна се от Рупите към 12 часа много уморена. Секретарят на читалището й каза, че има гости от София, които искат да я видят, а тя много недоволна отговори, че гости не се водят по това време. После си влезе в къщата. Ние чакахме отвън и мислехме, че много се е разсърдила и няма повече да излезе. Тя обаче се появи след десетина минути и реши да ни приеме. Тогава на Цветана каза: „Ти си напуснала първия си мъж, бил е хубав човек - ето го тук, виждам го!” Цветана потресена и уплашена се заозърта, но Ванга й вика: „Няма да го видиш!”, а после прибави: „Но ти си късметлийка, защото и сегашният ти мъж е също хубав човек и е добър артист.” Един-два пъти съм ходил при Ванга с Любомир Левчев и дагестанския поет Расул Гамзатов и жена му. Когато излязохме от първата среща, Расул беше като побъркан: „Тази жена е гениална, каза ми той, тя е светица!”, и само цъкаше с уста и поклащаше глава. Не беше много учтиво, но аз го попитах какво му е казала. И той ми разказа, че преди година погребал майка си и Ванга му припомнила колко я е обичал, но го упрекнала, че е забравил в ковчега да й сложи бастунчето, което тя използвала много години, защото куцала. Расул беше потресен как е възможно Ванга да вижда такива невероятни подробности, за които и той самият не помни. После беше сложил на гроба на майка си това бастунче. След това беше ходил при Ванга отново, но тези първи впечатления бяха за него най-вълнуващите срещи с феноменалната й дарба. 25.VII.1999 ЕМИЛИЯ ДАНОВА - модист Като малка с един мой приятел си играехме в двора на черквата в Сандански и си изгорихме очите с вар. Заведоха ни на лекар, но после родителите ни отидоха и при Ванга. Тя беше казала на майка ми какво да направи. Очите ни оздравяха без поражения. Веднъж, като отидохме с брат ми, Ванга направи такъв силен контакт с починалата ни майка, че говори с нейните думи и нейния глас близо час. Още по-изумително беше, че говореше за съвсем съкровени за нашето семейство


неща, които нямаше откъде да научи, още повече и ние самите не знаехме много от нещата, които ни каза. По едно време Ванга вика: „О, няма, Марико, вече е голяма! Сега и тя самата е майка...” Учудихме се на тази реплика, а Ванга ми обясни, че се е появила нашата майка и ме е галила по главата. Била учудена, че не намира панделка в косите ми. Беше невероятно преживяване. Когато бях бременна с второто си дете, Ванга сама пожела, като се роди, да го кръсти. Одобри да носи името на майка ми. Като се роди през март, каза: „Ето, Марио се роди!” На кръщенето през май около 18,00 часа, когато и Ванга вече беше доста уморена, преди ритуала вървях най-отзад. Всички влязоха преди мен, а Ванга ми казва: „Хайде, дойде и Марика, затваряй вратата!” Занесох й тогава един много красив бял букет хареса го. Дори пожела да я снимаме с него, а после ми вика - жалко че е с отрязани цветя.” Сънувах я преди Коледа. Вече беше починала. Имах много големи проблеми. Яви ми се Ванга насън и ми казва: „Много ти е тежко, нали! Добре, добре, ще ти махна проблема!” Взе една ножица, отряза от главата ми кичур бяла коса и го хвърли в стаята, където седяха сестрата на Ванга и нейната племенница Красимира. Запомних този сън, защото беше много странен, но не се минаха и няколко дни, и проблемите ми се разрешиха. Вярвам, че Ванга помага на хората и след смъртта си. Помня, че при нея беше дошла една жена от Ботевград. Искаше да попита защо не може да се ожени синът й. А Ванга й каза, че това е наказание, защото е лоша и непочтена жена и небето я наказва чрез детето й. Същият този син имаше проблеми с очите си, Ванга каза: „Виждам баща му (починал), който държи очите му в ръцете си. Ще отидете във Варна при д-р Константинов и той ще го излекува.” 22.VII. 1999 НИКОЛА ТОДОРОВ - телевизионен оператор За първи път отидох при Ванга през 1981 година. Бяхме група от няколко човека - певецът Борис Годжунов, телевизионният журналист Кеворк Кеворкян, актрисата Невена Коканова. Срещата стана на Рупите. Тогава започвахме предаването по националната телевизия „Всяка неделя” и аз бях с камера. Влязохме с режисьора Павел Павлов. Още от вратата Ванга се обърна към мен: „Кольо, Кольо, немой да снимаш!” Изненадах се, защото камерата ми работеше абсолютно безшумно как Ванга разбра, че искам да снимам? Оставих камерата. Тогава Ванга се обърна към Павел: „Павле, майка ти (починала) е тук! Леле, колко хубава е била! Облечена е в нещо жълто.” А Павел отговаря: „Лельо Ванге, така я погребахме.” Ванга продължи: „Каква е тази книга, която пишеш за Орфей. Ей го Орфей! - и посочи с ръка към топлите извори навън. Ама го виждам гол. Пишеш, че слуша звуците от природата, това не е вярно. Той ляга на земята, долепя ухо и така слуша звуците на земята.” Погледнах към Павел - толкова беше изумен и уплашен, че беше побелял като платно. Ванга ни покани на обяд. Седнахме, обядвахме. Аз носех в джоба си касетофон и исках да записвам разговора, но Ванга не даваше. По едно време Павел извади едно дървено кръстче и вика: „Лельо Ванге, не съм ходил на Божигроб, но помолих един приятел да го освети за теб в Йерусалим и сега ти го нося, да ти го подаря.” Ванга го пипна, благодари и вика: „От свято място е.” Невена пък й подари някаква кърпа за глава. Почувствах се неудобно. Не знаех, че хората й носят подаръци, и не носех нищо. По време на една командировка в Мексико си бях купил златна зодия със синджирче и винаги я носех на врата си.


Откачих плочката от врата си и й я дадох. Казах: „Това е за тебе!” Ванга пипна плочката и възкликна: „Леле, това идва от другия край на земята и е чисто като слънце, но къде е другото (синджирчето).” Свалих и него и казах, че го подарявам от сърце, а тя потвърди, че и синджирът е от същото далечно място. Аз, общо взето, не обичам да ми гледат и никога не съм искал Ванга да ми каже каквото и да било. Признавам си, изпитвам страх. Но тогава дъщеря ми беше 5-6-годишна и Ванга сама ми препоръча: „Имаш щерка, да я хванеш здраво, за да се изучи и възпита добре!” А на мен препоръча: „Всяка сутрин на гладно да изяждаш по три маслини?” И аз го правя вече години наред. Тогава страдах от гастрит, но откакто започнах да ям тези маслини не съм изпитвал стомашни болки, каквото и да ям. Когато започна строежът на църквата, в продължение на два месеца почнахме да ходим всеки петък, събота и неделя да снимаме. Покрай тези снимки се сприятелихме с Ванга, тя стана по-любезна, но и ние се стараехме по всякакъв начин да не й пречим. Ванга ни разреши дори да снимаме и хората, които идваха при нея със своите проблеми. Аз съм запомнил един малко комичен случай. Влезе един старец, остави пред Ванга малко пликче със захар и се разплака. Ванга му вика: „Защо плачеш, човече, мъж да плаче? За внучката плачеш, че не може да се ожени, може ли да плачеш за това? Ще се ожени внучка ти, не се съмнявай, затова само ли би толкова път да дойдеш дотук?” Помня и друг случай, който дълбоко ме разстрои. Мъж, жена и момиченце, много опечалени, бяха дошли поради смъртта-на другото си дете момче. Носеха цвете от гроба на детето. Момчето беше починало при катастрофа. Ванга, като пипна цветето, извика: „Ох, колко е хубаво момчето. Пита за колелото си. Пита за кецовете. Не страдайте повече - препоръча Ванга Ще си имате друго дете и то ще е момче, а на починалото отидете на гроба и оставете чифт кецове.” Аз тогава бях изумен, защото я видях, как да кажа, в тайната, в състояние, когато влиза в контакт с мъртвите. А иначе, като влизаха хората при нея, още от вратата знаеше за какво идват. Не зная каква роля изпълняваше захарта и дали пренасяше наистина някаква информация от човека. Понякога Ванга дори си позволяваше да иронизира някой посетител, но така незлобливо. Помня, беше дошла една циганка да пита дали ще пуснат мъжа й от затвора, а Ванга й вика: „Ами ще лежи, защото е крал!” Това го каза още преди жената да я е попитала за каквото е дошла. Но после й даде надежда: „Ще лежи и ще го пуснат! Нищо му няма!” Когато пък ставаше дума за болест, не чух директно да казва лошото, винаги даваше надежда, винаги вдъхваше вяра и сила. Още нещо ми правеше впечатление. Когато говореше за болест, благодарение на силата, на могъществото на нейната дарба тя веднага предлагаше лечение - вземи това и това, лекувай се еди с какво си, отиди при този лекар (назоваваше му името и къде да бъде намерен). За илюстрация искам да спомена, че през 1992 година снимах филм в Банкя - имаше нещо като конгрес на екстрасенсите. Човек можеше да се изуми от нахалството и шарлатанията на тези хора. Всеки се саморекламираше, мериха си с някакви пръчки електромагнитните полета, самопрепоръчваха се въобще ужас! При Ванга нямаше такова нещо. Помня деня, в който поставяха кръста на купола на църквата. Аз снимах и се бях качил на купола. Слязохме долу, аз правя снимки, а тя седи на пейката пред къщичката си. Казвам й: „Лельо Ванге, сложихме кръста!”, а тя ми


отговори: „Виждам, виждам, но е сложен накриво!” Качиха се пак строителите, мериха, пускаха отвее и се оказа, че наистина кръстът е поставен накриво. Как го видя, просто е удивително. Поразяваше ме, че в ежедневието си Ванга беше обикновена, земна жена. Покрай грижите й с хората, които непрекъснато я обсаждаха, понякога я посещаваха нейни отдавнашни приятелки. Сещам се за една леля Иванка. Обядваха заедно, а когато останеха сами, си говореха за младините. За различни смешни ситуации, свързани с мъже. Разказваха с много чувство за хумор найразлични истории, просто си умирахме от смях. Всичко си го казваха направо. И винаги Ванга оправдаваше мъжете. Най-много я измъчваха проблемите с църквата. Твърдеше, че мястото за храма е избрано неслучайно, че й е посочено от някого. Но на никого не сподели кой й го казва. Този неин феномен тя не го разкри до последно, не го сподели с никого. В деня на освещаването на църквата заведох и жена ми. След ритуала имаше гощавка. Жена ми се приближи да и целуне ръка, а Ванга й каза: „Арна си, арна си (добра си), но Кольо е по-арен! Кольо, кога ще ме водиш у вас на гости?” Винаги, казвах й, да те кача сега на колата и да тръгваме! С жена ми бяхме набрали хубава китка здравец от вилата. Здравецът се беше разпрострял не само в градината, но и отвън на пътя. Ние й набрахме от този на пътя, защото беше по-хубав. Ванга обаче веднага разбра и вика: „Защо набрахте здравеца от пътя?” Как видя? Когато вече беше тежко болна и лежеше в Правителствена болница в София, отидох да я видя, целунах й ръка и казвам: „Лельо Ванге ето сега си тук, като се оправиш, ще те водя вкъщи.” Снимал съм я и когато си лягаше да почива. Тогава като че ли мъката й напираше най-силно, както казваше тя - болеше я душа. В този период мисля, че екипът беше допуснат изцяло. Ние присъствахме дори когато се караше на жената, която чистеше, или когато разрешаваше някакви неразбории. Никога не каза оставете ме, но и ние не се натрапвахме. Когато снимахме филма, отидохме и в къщата й в Петрич. Бях изумен. В градината имаше страшно много цветя. Познаваше всички цветя, определяше ги с пипане и знаеше кое от какво се нуждае. Викаше там на тези, които я придружаваха: „Това цвете има нужда от вода, а това загива, вдигни го, не му е добре тук.” Имах чувството, че си говори с цветята. Усещаше около себе си скандалите на хората, които я заобикалят и които се бореха помежду си за надмощие. Знаеше какво става в душите на хората. Това я тормозеше много. Опитваше се да ги накара да се вразумят. Понякога казваше: „За пусти пари се борят! За какво са им тези пари!” 21.VII.1999 БОРИСЛАВ ВЕЛИЧКОВ - бивш борец по класическа борба През 1979 година се разболях от хепатит. През 1982 година ми откриха разширение на черния дроб. След прегледите докторът от МВР болница ме извика и ми каза, че не мога да се готвя” за състезания, а през 1984 година предстоеше световният шампионат за младежи по борба. Отчаях се много и избягах от болницата. Съсед ни беше един човек, чийто баща беше поп. Казвам му: „Не съм никак добре”, а той ми отговаря: „Има само един човек, който може да ти каже какво ти е и дали ще се оправиш това е баба Ванга.” Е, да, но как ще вляза при нея, знам, че е много трудно. Баща ми е поп казва съседът. Той се познава с Ванга и ще ти помогне да се


видиш с нея. На другия ден отидохме на Рупите. Попът влезе, а след малко ми помаха с ръка. Като влязох в стаята, където беше Ванга, вътре имаше две жени, нейни познати. Ванга ми каза: „Дай захарта! Ти за болест ли си дошъл - пита ме тя. За черния дроб ли? Казаха ти, че е разширен” - замълча и малко след това ме пита: „Ти какъв спортист си?” Борец съм, отговарям аз. А тя с хумор: „Е, с биците ли се бориш?” А после вече сериозно: „Ти имаш талант за борец, имаш дълги крайници, а черният дроб ти е добър, не ходи повече по лекари! „Мога ли да се състезавам -питах аз. „Можеш! Виждам как ходиш по състезания от държава на държава.” Просто не вярвах на ушите си. Според лекарите вече бях пълен инвалид и не можех да се занимавам с нищо, камо ли да се състезавам. „Вярно е, вярно е! - категорична беше Ванга. Нищо ти няма.” След като се сбогувах с Ванга, вече бях друг. На другия ден с екипа отидох в залата за тренировки. Треньорът, като ме видя, се втрещи. Ти къде бе - пита. Как къде, викам, идвам на тренировки. Олимпиадата е само след две години (1984) и идвам да тренирам, няма кой друг. И оттогава тръгнах на тренировки. Бях толкова благодарен на Ванга, че просто нямах думи да изразя благодарността си. Успехите, които последваха в моята кариера като състезател по борба, имам чувството, че дължа на нея. Винаги, преди да изляза на тепиха, се прекръствах, но се молех на Ванга да ми помага, за да спечеля. Толкова й бях благодарен, че като се зажених, помолих тя да ни венчае с жена ми. Така станахме роднини. Ванга ми стана кума, но аз й виках „кръстница”, като да ме е и кръстила. Знам ли, може и така да е, защото наистина тя ми даде вяра и сила за нов живот. Един ден заведох състезателя по борба Любен Цеков. Той имаше голям проблем - ръката му излизаше от рамото и не можеше да се състезава. Като влязохме, Любо беше толкова респектирай от Ванга, че щеше да припадне. Ванга му каза: „Ще отидеш при д-р Шойлев и каквото той ти каже, това ще е правилно и това ще правиш!” На другия ден отидохме при доктор Шойлев, а той му каза 6 месеца да не тренира въобще, защото ако ръката му отново се извади, ще разкъса мускулатурата и това ще е фатално за този крайник. Ожених се за сегашната си жена и я водя във Финландия на сватбено пътешествие. Където и да ходех по света, винаги купувах по едно подаръче на кръстницата Ванга, знаех, че тя обича сувенири от различни държави. Като решихме да се връщаме, за разни близки и роднини накупихме подаръци, а за Ванга бях забравил. Сетих се за този пропуск на летището във Виена и й купихме стенен часовник във формата на къщичка. Веднага отидохме на Рупите и й викам: „Кръстнице, нося ти подарък от Финландия.” Ванга взе пакета, повъртя го в ръце и ми отговаря: „А, това не е оттам! Тоя подарък е от Финландия, откъде го взе?” От Финландия е, настояваме ние с жена ми, а Ванга продължава да твърди, че е от друго място почнахме да си спомняме с жени ми в кои магазини сме ходили и какво сме купували и след доста време се сетих, че всъщност този подарък го взех от виенското летище. „Е, видя ли! - смееше се Ванга. - Не можеш да ме излъжеш мен.” Такива „игри” на отгатване съм имал и друг път с нея. Един ден й занесох една бутилка уиски, мислех да се захващам с такъв бизнес - да стана вносител на уиски за България. Ванга взе шишето и ме пита откъде е това уиски. Казвам й от Англия. Не, не е от Англия - противоречи ми кръстницата. А бе как да не е - разсърдих се аз, - това не е менте, а оригинално уиски. Да де -обажда се Ванга, - но не е от Англия, не е правено там - подсказа


ми после. Ами да, викам, то се прави в Шотландия, права си. През 1985 се разболях от хепатит за втори път. Обадих се веднага на Ванга по телефона - викам й, кръстнице, пак започнах да пожълтявам, а тя ми отговаря веднага да отивам в болница! Отидох, оставиха ме там доста време. През 1986 треньорите се чудеха дали да ме пуснат да тренирам, но през 1987 аз започнах усилени тренировки, защото олимпиадата беше през 1988. Вече е публична тайна, че ни даваха стимулиращи хапчета. Но аз, като съм бил болен два пъти от хепатит, не смеех да ги пия, а пък без тях трудно щях да се състезавам и да победя - всички ги взимаха. Взех, че отидох пак при Ванга да я питам какво да правя и вижте сега как тя дозира нещата като изключителен фармацевт - това няма да го забравя никога. Ванга ми каза: „От по-големите хапчета, тези, които имат кръстче на кутийката, ще вземаш по 2 хапчета сутрин и по 1 на обяд! А от по-малките, които имат на кутийката само чертичка - ще пиеш по 1 хапче сутрин и по 1 вечер - не повече! Преди да отлетите за състезанието в Сеул, ще пиеш малко повече, после няма да ги пиеш!” Сега си спомням един ден вече наскоро - може би около година, преди да почине. Занесох й една саксия с цвете. Знаех, че не обича отрязани цветя. Като влязох, беше вече на легло. „Седни - каза ми Ванга и дълго време ми държа ръката. Боре, вика ми, защо не идваш по-често да те виждам?”, а на жената, която й чистеше каза: „Това цвете ми го остави тук, в стаята, да стои до мен!” При едно по-следващо отиване го видях отново там. Саксията й стоеше до главата. Жена ми се разболя. Изплашихме се много, защото й казаха, че може би има и нещо сериозно на яйчниците. Къде да отидем, кого да попитаме? Разбира се, Ванга... Като влязох при нея, викам й, кръстнице, жена ми е болна, много сме уплашени, а Ванга вика на жена ми: „Защо още не си умряла, ами кръвта ти вече е отровена от лекарства. Нямаш никакъв рак, като се поуспокоиш, ще се оправиш, не ходи повече по лекари!” Моят сегашен кум е “Тома неверни”. Един ден съм у тях на гости и му викам - хайде с мен да те водя при Ванга! Той обаче не й вярва, не признава нейната дарба и не му се разкарва. Но аз бях упорит и го склоних. По пътя към Рупите уж си правехме компания, но гледам - кумът намусен. После ми призна: „Толкова не вярвах и не ми се ходеше, че ако беше спрял някъде по пътя, щях да те оставя и да се върна!” Аз обаче не спирах никъде и пристигнахме бързо. Влизаме при Ванга - говори си тя с мен най-обикновени неща и изведнъж пита: „Кой тук е Стефчо?”, а това беше кумът ми. Обади се ни жив, ни умрял, просто щеше да припадне от изненада. Откъде Ванга ще му знае името, след като никой не й го е казал. Както си говорехме с него в дома му, така и тръгнахме за Рупите - нито съм се обаждал на Ванга, че отивам с него, нито пък някой друг знаеше къде сме. Оттогава Стефан стана страстен почитател и защитник на Ванга - помня тогава, че Ванга му каза: „Ти имаш проблем със съдилищата. Искаш да си върнеш имоти, навремето придобити от баща ти, който е бил богат човек. Ще ги върнеш след време, но много зор ще видиш докато, ги вземеш. Но в крайна сметка ще получиш това, което искаш!” 16.III.1999 ГУНА ИВАНОВА - народна певица През 1976 година водих при Ванга дете с психическо разстройство каквото пипне, от всичко го е страх. Тръгнахме през нощта в 2 часа и в 5 сутринта бяхме в Петрич, но разбрахме, че при Ванга се влиза само с предварително записване. Аз обаче се сетих, че Ванга ходи на Рупите, а там работеше мой братовчед,


беше бригадир на зеленчукова бригада. „Какво правите с това дете - каза Ванга, - ще го досъсипете. Спрете лечението. Ще ми донесете два метра плат - шарен, от басма.” Купихме плата и го занесохме на Ванга. С него тя премери детето и каза да ушият възглавница, която да напълнят с трина от сено и детето да спи на тази възглавница. След това определи след колко време родителите да отидат на река и да хвърлят в нея и плата, и сеното. „Детето ще се оправи” - каза Ванга. Така и стана, беше момиче, оздравя напълно, порасна, омъжи се, има две деца и е по професия учителка. На 80-ия рожден ден на Ванга отидох на Рупите да й честитя празника направи ми впечатление, че беше много жизнена за тази възраст. Аз бях с момичета от Петрич, с които пеехме в хор. Изпяхме й няколко народни македонски песни и тя беше много доволна. След това същия ден дадох интервю по повод рождения ден на Ванга по програма „Хоризонт” на БНР. Интервюто чула съпругата на мой познат, на която лекарите казали, че има рак на шийката на матката. Жената беше много уплашена, защото имаха и две деца. Беше ми съседка тук, в София, и една вечер дойде вкъщи и горещо ме помоли да я заведа при Ванга, за да й каже дали наистина има такава страшна диагноза. Отидохме пред къщата й в Петрич, а пазачът, който вече ме познаваше, помоли Ванга да ни приеме. Най-напред влязох аз. Казвам: „Лельо Ванге, водя ти едно момиче с много тежка диагноза, поставена от лекарите, но тя вярва само- на тебе. Можеш ли да й кажеш две думи?” Ванга я извика. Като влезе, Ванга ми вика: „Защо казваш момиче, та аз виждам, че има две деца! И към жената: - Нямаш рак само раничка на шийката на матката. Ще идеш в Шейново при д-р (назова му името), ще ти направят операция и всичко ще мине добре. Виждам, че след години ще направиш даже сватба на децата си.” Веднъж пък заведох при Ванга една жена, чийто брат беше изчезнал в Ирак, но Ванга ни предаде по пазача, че не може да ни приеме. Решихме да отидем и да опитаме да влезем на Рупите, но отговорът беше същият: „Не мога да ги приема!” Явно Ванга беше видяла трагичния край на този човек и не можеше да го каже на сестрата, затова и не ни прие. А от този човек до ден днешен няма никакво известие. Вече минаха толкова много години... През 1976 година придошлата вода на река Струма отвлече вуйчо ми и вуйна ми, които живееха в с. Лебница. Отишли те един ден в Сандански, за да теглят пари от банката. Щяха да женят големия си син. На връщане към селото се разиграла драма, по-силна и от най-кошмарните филми. Река Струма била придошла с толкова много вода, че тя клокочела като вулкан. Моите роднини трябвало да я пресекат по един въжен мост. Магарето, с което пътували, уплашено от бученето на водата, не искало да мине по моста. Но вуйчо ми го дърпал за повода отпред, а вуйна ми го бутала отзад. По едно време едно голямо дърво, което било влачено от водата, се ударило силно в моста и скъсало въжето. Вуйна ми паднала във водата и тя веднага я повлякла нанякъде. Удавила се, а вуйчо ми повече от 4 часа висял над клокочещата вода и никой не можел да му помогне - бил полумъртъв, защото клони и дървета, а и силната вода му били счупили и двата крака, а и лицето му и цялото тяло били натрошени и в кръв. Хората от брега се суетели и не знаели как да му помогнат. Водата била страшна. Чували само виковете му от болката. Накрая след близо 4 часа докарали някакъв кран с лебедка и отрязали въжето, с което бил омотан, но


водата го повлякла и него с голяма бързина. Никой повече не го видял. И вуйчо ми, и вуйна ми се удавили в този ден в разстояние на 4 часа. Търсили труповете дълго време, но не могли да открият нищо. Отишли да питат Ванга какво да правят, а тя им казала: „Ще ги намерите, телата са едно до друго. Така им е било писано - в смъртта си да са заедно.” Търсили труповете 1, 2, 3 месеца - нищо. Но след година и половина от Международния червен кръст съобщили, че в Гърция са намерени два трупа на удавници един до друг, които близките им разпознали, макар и доста трудно, че са на вуйчо ми и вуйна ми. Така предсказанието на Ванга, изречено преди година и половина, се сбъдна - много се чудехме тогава как така и двата трупа са заедно, след като вуйна ми се е удавила близо 4 часа по-рано от вуйчо ми, как така са се събрали и двата трупа на едно място - това е или много голяма случайност, или съдба, както беше казала Ванга. 3.III.1999 ФЕНОМЕНЪТ Всеки честен опит да се проникне в бъдещето ще заинтересува навярно мнозина, но на хората до смърт им е омръзнала тази научна суета. И така, хайде по-малко да разясняваме кое и как, повече просто да разказваме... Джон Уиндмън Ние, племенниците на Ванга, децата на сестра й, сме отраснали при нея и като малки приехме за съвсем естествени странното й поведение и цялата й дейност. Само понякога не можехме да проумеем защо нашата леля пребледнява, защо внезапно й прилошава, неочаквано от устата й излиза глас, който ни поразяваше със силата си, със съвсем различния тембър, с думи и изрази, които Ванга не притежаваше в речника си. Тогава възрастните около нея притаяваха дъх и после казваха, че тя изрича съдбоносни неща, които ще се случат на хората след много години. Била съм 16-годишна, когато веднъж в нашата къща в Петрич Ванга ми заговори по този начин. Само че това не беше нейният глас, не беше дори и тя, а някакъв „друг” човек, който говореше чрез нейните уста. Думите, които чух, нямаха нищо общо с разговора, който водехме преди това, все едно че някакво друго лице се намеси между нас. Чух: „Ето, ние те виждаме...”, и после ми беше разказано с подробности всичко, което съм правила през деня до този момент. Просто се вкамених от уплаха. Бяхме в къщата само двете. Малко след това Ванга въздъхна и каза: „Ох, пуснаха ме силите”, и отново ми заговори за предишните неща. Попитах я защо така изведнъж ми описва какво съм правила през деня, а тя ми каза, че нищо не ми е описвала. Разказах й какво съм чула, а тя повтори; „О, това са „силите”, малките „сили”, които са винаги около мен. Но има и големи, те са им началници. Когато решат да заговорят през моята уста, става ми лошо и после съм умърлушена през целия ден. Впрочем, искаш ли да ги видиш, те искат да ти се покажат.” Бях безкрайно потресена и буквално изкрещях, че не искам. После обаче се поуспокоих, а и любопитството ми надделя и я попитах какво ще видя. Ами ще видиш светещи точки във въздуха също като светулки - каза Ванга. Беше през есента и около 12 часа на обяд. После през годините съм се мъчила сама да си дам някакво обяснение за това явление. През различни периоди от време, когато Ванга е била в добро


разположение на духа, съм й задавала различни въпроси, на които в повечето случаи ми е отговаряла. За щастие съм запазила тези бележки. Когато ги събрах на едно място, се получи една своеобразна анкета, която най-общо дава представа за Вангините способности. Естествено въпросите съм задавала по друг начин, но смисълът им е предаден съвсем точно. На въпроса ми вижда ли конкретни лица - образ, външен вид, картина, обстановка, - отговорила ми е: да. В какъв период от време: минало, настояще, бъдеще? Отговорила е и за трите периода - да, без разлика. Виждането схематично ли е, само като информация за личността, или е конкретно? Отговор: и като информация, и конкретно. Има ли човек свой собствен „код”, чрез който да бъде разпознавана нишката на живота му? - Не ми е отговорила. Как се появява бъдещето на даден човек при нейните сеанси: открояват се само значими събития или животът му преминава пред нея като на кинолента? - Вижда живота му като на кинолента. Чете ли мисли? - Да. На какво разстояние? - Без разлика. Чете ли мисли на чужденци и в какъв вид е информацията? -Да. Обикновено чува глас и няма езикови бариери. Може ли да извика информация за посочен период от време или в отговор на поставен въпрос? - Да. При слушане на радио дадена информация може ли да предизвика у нея „зрителен образ”? - Не. Рядко слуша радио. Силата на нейното ясновидство зависи ли от сериозността на поставения проблем или от силата на личността, с която тя разговаря? Да. Зависи ли от моментното здравословно или психично състояние на личността? - Не. Ако на определено лице предскаже някакво нещастие или даже смърт, може ли то да го предотврати? - Не. Не може нито Ванга, нито лицето. А за група лица, селища, град, държава? - Не. Жизненият път на всеки човек зависи ли от „силата на индивида” и може ли да се изменя? - Не. Всеки следва строго определен път. Как определя основния, жизнения проблем на посетителя? - Появява се „образ” и чува „глас”. Има ли чувството че, ясновидската й дарба е програмирана от по-висши сили? - Да. Какви? - Не е отговорила. Как ги възприема? - Най-често като „глас”. Виждала ли ги е? - Да. Прозрачни фигури - така както човек вижда образа си във вода. Светещите точки във въздуха тяхна проява ли са? - Да. Могат ли да се материализират? - Не. По чие желание - тяхно или на Ванга - може да се влезе в контакт с тях? Обикновено по тяхно. Могат ли да се уточнят различните въпроси за тях чрез нейното запитване? - Не. Трудно. Отговарят много мъгляво. Връзката едностранна ли е, т. е. по тяхно желание? - Най-често да. Състои ли се човек от няколко взаимно свързани в симбиоза тела, в


смисъл: етерно, физично, умствено? - Да. Как вижда починалия човек - като образ, понятие или като нещо друго? Вижда „образ” и чува „глас”. При контакт с починал човек той проявява ли интерес, или само отговаря на въпроси? - И отговаря, и сам задава въпроси. Запазва ли се личността след смъртта? - Да. Как възприема смъртта? - Само като физически край. Има ли прераждане? - Не е отговорила. Кое е по-силно - родствената или духовната връзка? - По-силна е духовната връзка. Съществуват ли обединения в по-висш порядък на разума? -Да. Ако хората се приемат като съобщност на разум, намиращ се на определено еволюционно стъпало, има ли друг паралелно по-висш разум? - Да. Този по-висш разум откъде произлиза - от Космоса, от по-стари цивилизации на Земята или от бъдещето на Земята? - От Космоса. Съществували ли са на Земята големи цивилизации преди нашата? – Да “Колко?” - Не е отговорила. Може ли човешката цивилизация да се възприеме като детска възраст на разума? - Да. Има ли във Вселената разум на същото стъпало като нашата цивилизация? - Не е отговорила. Ще има ли среща с представители на друга цивилизация? - Да. Има ли в земна атмосфера „летящи чинии”? - Да. Откъде са? - От планетата, която според тях се нарича Вамфим или поне тя го чува така, и е трета от планетата Земя. - Не е дала никакви други обяснения. Осъществен ли е двустранен (телепатичен или някакъв друг) контакт с тях? - Не. Те сами осъществяват контакти. Не се наемам да правя никакъв коментар. Тези мои въпроси са предизвикани от конкретни събития, предсказания или особени състояния на Ванга, за които ще разкажа по-подробно нататък. Ванга е религиозен човек и вярва, че има Бог. Но на въпроса на журналиста К. К. (запазила съм магнетофонен запис на този разговор) през 1983 г. виждала ли е Христос, тя му е отговорила така: „Да, но той няма фигура. Това е едно огромно огнено кълбо, в което не можеш да погледнеш от светлина. Само светлина. Друго не се вижда. Ако някой ти каже, че е видял Бог, да знаеш, не е вярно.” Най-удивителното качество на Вангината дарба е лекотата, с която тя се премества във времето и пространството - от далечното минало в далечното бъдеще. До село Препечене между градовете Сандански и Петрич има една местност - Рупите, която е известна с топлите си минерални извори. Местността е оградена от малката планина Кожух, а в подножието й се простира пресъхналото пясъчно корито на река Струма. Там Ванга има малка къщичка и си почива на тишина сред природата. Там приема и посетители. Всяка година на 15 октомври, когато според църковния календар е Петковден, тя събира стотици гости и дава трапеза. Поводът за този празник според нея е следният (изказването съм записала през 1985 г.): „На този ден, 15 октомври, преди хиляди години е изригнал вулкан. Под огнената лава е бил


погребан голям град и хиляди невинни хора. Те били високи, едри и се обличали в дрехи тънки и блестящи като станиол. Били много просветени. Реката, която течала през града, била златоносна и всяко новородено дете го потапяли във водите й. Градските порти били украсени с големи позлатени крилати животни. Тук, на това място, имало три големи храма - „Света Петка” „Света Богородица” и „Свети Панталеймон”. Горещата бездна, която погълнала това селище, сега ни изпраща топлите си пари, за да се лекуваме. Това са въздишките на невинно загиналите хора. Моята молба към всички ви е и в бъдеще да продължавате да тачите този ден, да отдавате почит на всички загинали през всички времена.” За Рупите Любка, сестрата на Ванга, казва: Тази местност Рупите, от която тя не се отделя вече години наред, я привлича много и аз не мога да разбера с какво. Но тя си знае! На мен лично това място ми действа много потискащо и угнетяващо, така въздейства и на много други хора. Но Ванга казва, че там чува „гласовете”, които й говорят много неща. А точно там, където е нейната къщичка, според нея е центърът, който свързва светилищата, намиращи се наоколо още от древността. Брат ми Димитър: Не съм историк, нито археолог, но обичам да се ровя в стари книги и документи и да чета за древното минало на нашите земи. За някои исторически места дори си създавам мои версии и се радвам, когато моите скромни предположения се потвърждават след време при археологически разкопки. Чел съм, доколкото е известно, а и сам предполагам, че в местността Рупите е имало светилища от най-древни времена., Местните хора и досега намират стотици отломки от различни предмети с обреден характер, които доказват, че тук е кипял богат духовен живот. Все още личат стъпала от древни тракийски храмове, а могат да се намерят и тракийски и римски монети. Тези светилища може да са от тракийско време или от друга епоха - по-стара или последваща, - но тук са идвали многобройни поклонници от далечни места, които се потапяли в „свещените” минерални извори, за да измолят милостта на боговете и да получат изцеление и здраве. Старите хора от този край още помнят разкази от своите деди как се е извършвало целебното поливане. Обикновено този ритуал се правел след Преображение (6 август - б. а.). Хората изкопавали дупка в пясъка, откъдето веднага бликвала топлата минерална вода, и при изгрев-слънце, задължително по това време, взимали една нова кратунка и се поливали с водата. Така посрещали Слънцето. За да се чуе от боговете молбата за изцеление, било задължително всеки болен да се полива сам и по време на този ритуал да мълчи - да не произнася нито дума. Според поверието след този ритуал настъпвал много бърз и положителен ефект. Но има и едно друго поверие за тази местност, което много ме впечатлява и ме кара да правя най-различни догадки. Старите хора разказват, че в тази местност е закопана златна статуя на конник в естествен ръст. Те смятат, че това е статуята на свети Константин, която била укрита тук, когато турците дошли по тези земи, но аз мисля, че това би могло да бъде и статуята на тракийския бог Херос, защото точно тук са намирани и мраморни плочки с изображението на този бог. Дали това е така, ще кажат нашите специалисти археолози, но аз се мъча да си обясня едно друго нещо, свързано с моята леля. Още първите й видения са свързани с конник, с когото тя разговаря на


кладенеца, после пак отново идва конник, който й съобщава, че започва войната и тя ще стане ясновидка и ще предсказва за „живи и мъртви”. А от близо 30 години тя се установи в тази местност, където отново легендата разказва за конник, скрит някъде под земята, за да се запази от поруганието на нашествениците. Тези конници до такава степен са ме завладели, че ме карат да си мисля и за други неща, чието място може би не е тук, за да ги споделям, но не мога да се въздържа - загадката на Мадарския конник все още не е разгадана. Специалистите правят много предположения, някои смятат, че това е изображение на хан Тервел или на някой друг наш владетел, но аз си мисля дали не става дума за конника, който Ванга вижда винаги когато предстоят някакви съдбоносни събития? Но какъв е този конник и кой го е изобразил там, аз естествено не знам. Извинявам се за тези дръзки предположения, но си мисля, че би било много интересно, ако издирванията един ден тръгнат по тази следа. Но това е друга тема... Лично аз смятам, че не случайно моята леля избра това място, за да почива и провежда своите сеанси. Наоколо има и други безлюдни кътчета, даже много по-красиви и по-уютни, където тя би могла да се отморява и да приема посетители. Но тя избра точно това място и казва, че оттук черпи енергия и сила, за да прави своите предсказания, и че хребетът, който се извисява над пресъхналото корито на река Струма, „крие една голяма тайна”. Там според нея е ключът към разгадаването на древното ни минало. Каква е тази енергия и сила, която е привличала отколешните хора и сега подхранва пророческия дар на Ванга, не знам. Но ако учените и археолозите насочат своите изследвания в този район, може би ще открият неща, които ще излязат извън рамките на археологията и миналото. Питали сме Ванга: „Защо стоиш тук на това място?” А тя отговаря: „Имам определено време колко да стоя тук. Това място тук е много особено. Служи ми като акумулатор и от него аз черпя енергия и сила. Някога тук е горял страшен огън, а този хребет над нас крие една голяма тайна. Това място е и птиче трасе. Оттук минават големите ята на птици, които отиват или се връщат от юг. Но защо се събират на това място, не знам” (1988 г.). „Аз съм поставена тук! Тези, които идват при мен, са много объркани и аз трябва да ги напътствам - едните намират после вярната посока, а другите не достигат изобщо до нея. Аз съм представител! Подавам на заблудените и отчаяните ръка и ги насочвам накъде да вървят!” (1988 г.) Сестра й Любка разказва: Ето вече толкова години сме заедно, всъщност откакто съм се родила до ден днешен, но и сега се чудя и се удивлявам на нейните способности н не мога да си дам обяснение. Хората наричат Ванга как ли не - ясновидка, гледачка, врачка, оракул и т. н. за мене тя е прорицателка, защото не само вижда в бъдещето и в миналото, но и каквото каже и отсече - то става с абсолютна точност. Ванга се среща с много учени хора, но накрая, когато срещата приключи, те напускат къщата й в недоумение или са безкрайно удивени от всичко чуто и казано. „Как да разбирам това чудо? - питаше се след срещата голям съветски учен, казваше се Анатолий Михайлов. - Как Ванга направи връзката с моята майка, която е починала преди повече от десет години? Възможно ли е мъртвият мозък да даде информация?” На 3. М., лекарка от СССР, която пожела да се срещне със сестра ми,


Ванга направи връзка и й разказа за лечители от най-древни времена и методите на тяхното лекуване. На излизане жената съвсем слисана ме попита: „Но как е възможно, откъде тя ще знае имената на тези толкова отдавна починали лечители?” На известния български историк Н. Г. говори с подробности за живота по нашите земи през XII век, като че ли четеше по книга. Самият учен после сподели, че тя му е разказала за неща, които не са му били известни, макар да минава за един от добрите познавачи на тази епоха. Ванга казва, че над нас има едно голямо око, което следи всички наши деяния. „Никой от нищо не може да се скрие -казва тя. - Не мислете, че сте свободни да правите каквото ви хрумне, не може, никой не е свободен.” Получава най-различни подаръци, но нищо не й прави впечатление, нищо земно не е интересно за нея. Наблюдава със затворени очи неизвестни за нас неща. Разговаряхме веднъж за дъгата, беше се появила след дъжд и имах чувството, че единият й край е потопен в канала с вода, който тече до полянката пред Вангината къщичка в Рупите. Като че ли можех да докосна дъгата с ръка. Стори ми се много странно, защото Вангината къщичка и този необикновен и тайнствен хребет зад нея се оказаха заградени от дъгата като в рамка и тази картина въздействаше много силно. Мълчах и не казвах на сестра си какво виждам. Изведнъж тя ми каза: „Дай ми ръка да излезем на полянката близо до канала, вземи и столче!” Бяхме само двете... Седим, мълчим, а прекрасните цветове на дъгата се откроява съвсем ясно. Беше изключително красиво. Питам я внимателно, защото не разбирам как може дъгата да стои толкова дълго на небето: „Кажи ми как виждаш ти дъгата, какво означава толкова много красота, събрана в едно?” „Дъгата, каза тя, се е появила за първи път, когато дъждът е спрял, след като е валял обилно в продължение на 40 дни и е унищожил целия човешки род и всички земни твари (всъщност това е библейската легенда). Останал е само ковчегът на Ной.” Казвам й: „Но това е легенда. Ти така ли го виждаш?” Ванга: „Ох, не мога да ти кажа всичко, което виждам, но вечер, към полунощ, когато пресичам салона на долния етаж на къщата си, винаги минавам покрай този Ноев ковчег, той стои там непокътнат вече толкова години.” Какво значи това, не ми обясни и до ден днешен продължава ревниво да пази тези обяснения само за себе си. Спомням си такъв случай. Един ден при Ванга дойде млада жена, съпровождана от своята майка и млад монах. Ванга веднага се обърна към монаха: „Защо си дошъл тука?” „Майка ми е болна” - отговори монахът. „Но ти нали си монах - продължи Ванга, - твоят дом е манастирът, а църквата, на която си се обрекъл, е твоята майка. Аз знам, че монасите трябва да живеят само за Бога, защото с клетвата си те са умрели за света.” Смути се монахът, а след малко каза: „Водя тук една моя роднина, която също иска да отиде в манастир и да стане монахиня.” „Но как - каза Ванга, - нали тя не е мома, та тя е семейна?” „Да потвърди момчето, - има две деца, но със съпруга си не се разбират и смята, че животът й е безсмислен.” „И какво - продължи Ванга, - и ти тръгна, облечен в расото, да пробиваш път за нея? Не. Тя няма право да изостави децата си, нито да се докосва до църковните врати. От кого иска да се скрие? Ще напусне дома си, но детските сълзи ще я изгорят жива. Отивайте си!... И ти, момче, не си за там!”


Ванга е в състояние да проследи цял един човешки живот. Не трябва да отминавам случая с група младежи, които бяха откраднали ценни икони. Те се занимаваха с реставриране и имаха достъп до църквата и манастирското имущество. Бяха злоупотребили жестоко с доверието на манастирската управа. Ванга начаса ги разобличи и с поразителна точност разказа на всички присъстващи как младежите са замислили кражбата. Каза им, че са лоши и непочтени хора и че прескъпо ще платят за тази грозна постъпка. ... Възрастен човек, наш стар познат от много години, имал наниз с 15 жълтици и решил да ги скрие за черни дни. Но така ги скрил, че един ден малките му внучета разбутали всичко около леглото и открили навътре във възглавницата скритото вързопче. Когато човекът открил, че наниза го няма, веднага отишъл в съда и подал жалба срещу съседа си, който същия ден го навестил в къщата му и го помолил за някаква услуга. На другия ден все пак дойде при Ванга, за да я попита дали е постъпил правилно. Тя му каза: „Защо ще съдиш добрия човек, той не е крадец. Иди над сайванта, където си закачил торбата за зоб на магарето, и там ще си намериш загубените вещи.” Отиде си човекът, а на другия ден още в зори дойде отново при Ванга и щом тя отвори вратата, той падна на колене и каза: „Благодаря ти, Ванге, че ме спаси от грях и позор. С този човек сме приятели от деца.” ...Млада жена дойде у нас и ми разказа следното: „Дълги години живяхме цялото семейство в стара схлупена къщурка. Веднъж попитах Ванга ще имаме ли и ние къща като хората. Тя ми каза: „Да, виждам къща, но само прозорци, без основи.” Не можах да разбера какво означава това и зачаках. След около два месеца, когато се връщах от работа, видях много пушек и прахоляк пред нашата къща. Побързах и ужасена видях, че старата ни къща се е срутила (до нея строяха нова къща и работниците я бяха подкопали, това после се установи), основите й бяха рухнали, а от горния етаж висяха във въздуха, кой знае как закрепени прозорците...” Ванга казва: Ако казвам на хората всичко, което виждам и зная, те на часа ще поискат да си отидат от този свят. Тя се стреми с цената на всичко да запази семействата, които са на път да се разтурят, тя най-добре вижда и знае колко е прав този, който смята, че е измаменият и онеправданият. Търпеливо изслушва всички и накрая казва тежката си дума, без да се бои, че някой може да е недоволен или да я намрази за това, че го е изобличила. Веднъж от гардероба в Рупите й бяха откраднали хубава рокля от кадифе. Тя не се наскърби много, когато откри липсата, а само каза: „Нищо, ще й се порадват и ще ми я донесат.” Само след седмица тя ми показа роклята. Крадци бяха разбили вратата на къщичката й и бяха обърнали всичко нагоре с краката. Извикахме милиция, а милиционерите питат самата Ванга: „Кажи кои са крадците?” Ванга им отговори: „Това са деца и те ще донесат всичко, което са откраднали.” Само след два дни родителите доведоха децата, за да й се извинят - Ванга седна на двора, а момчетата стояха пред нея с виновно наведени глави. „Е, момчета, какво спечелихте сега? Мъчно ми е за вас. Разбрахте ли, че нищо тайно не остава? Ще бъде голямо нещастие, ако това ви


стане навик. Искам от мен да знаете: нито една кражба не остава неразкрита, а крадците са презрени от всички хора. Идете си и не повтаряйте никога повече това!” Има моменти, когато слепите й очи се разтварят широко и в продължение на минути тя съзерцава нещо, което се движи, следи го с поглед, а после очите й отново се затварят. Понякога, както седим двете и говорим за разни неща, тя изведнъж заспива. Веднъж за развлечение бях решила да й почета от една книга, която носех със себе си. Но още от първата страница тя заспа. Забелязах това и спрях да чета, а тя ми каза: „Продължавай?” След няколко страници тя се събуди и рече: „Добре е написано, но нищо не е вярно. Аз се пренесох надалече да видя доколко казаното е истина, но това не е било така.” Книгата беше на историческа тема. Ние виждаме и си представяме едно нещо, а тя вижда и си представя съвсем други неща. Заслушва се понякога, седнала съвсем близо до цветята, а после ми казва: „Ех, да знаеш какво ми каза току-що индришето: аз съм лекарство за нерви, препоръчвай ме!” Но как ги вижда Ванга всичките тези неща, какъв е механизмът на приемане и възпроизвеждане? Ванга казва: „Когато застане пред мен даден човек, имам чувството, че в главата ми се разтваря прозорец, чрез който наблюдавам картини и животът на човека преминава пред очите ми като на кинолента, а над мен чувам глас, който ми казва какво да предавам.” „Още през 1971 година казах на художничката Сун - китайка, омъжена за българин: ще дойде ден, когато ти отново ще се върнеш при своите и ще бъдеш много на почит. Когато се видяхме с нея за първи път, като че ли един голям прозорец се отвори пред мен и аз видях - много красива природа - дървета, поля и ниски къщички, а хората ходеха с терлички от въжета. Каква красива страна! И после казах на Сун: детето ти има парализа, но само ти можеш да му помогнеш: Виждам, че то ще се оправи напълно. После Сун замина за Китай. Учи там иглотерапия и после провеждаше сеанси и излекува детето си. Сега чувам, че е отново в родината си и е много щастлива.” Един ден Ванга се срещнала и с художника Светослав Рьорих от Индия и първата картина, която видяла, била една голяма саксия в стаята му, в която растял голям красив бял крин, и тя му казала: „Това е най-голямата духовна украса на твоя дом. Като че ли отново се отвори един голям прозорец пред мене и с цялото си великолепие блеснаха сребристите върхове на Тибет и Хималаите. Каква красота. Там по тези места се намира най-старата история на човечеството. Баща ти е бил просто неземен човек. Бил е също художник, но и нещо много повече. Всичките му картини са негови прозрения. Ти трябва да продължиш неговото дело.” По време на своите сеанси тя вижда конкретни лица, външен вид на хората, картини от битието на човека, обстановка: „Идва при мене една наша близка жена, която твърди, че е голяма домакиня и критикува немарливостта и безредието на всичките си съседки. А аз виждам, че пердето в спалнята й виси, а чорапите на мъжа й са наблъскани в едно чекмедже, където той държи разни инструменти, и й викам: ти не си никаква домакиня, не се изтъквай. И после й описах всичко, което видях из къщата й. Жената си отиде засрамена.” Друг случай: „Посещава ме интелигентна, много докарана жена, научен


работник с титла и звания. А аз й викам: каква полза от твоите науки, след като не можеш да свариш една чорба. Как ще вървиш към голямото, като не знаеш малкото. Нали и ти си жена и имаш неотменими задължения.” Ванга възприема картините без разлика дали са в настоящето, в миналото или в бъдещето. Веднъж, след като разговаря с посетител по различни проблеми, изведнъж му каза, че в семейството имат човек, на когото викали „турчин”. Човекът не знаеше за това, но след време дойде специално да й разкаже: през време на войната чичо му заварил жена си в къщата на един съсед и я заклал на място от ревност. Оттогава му викали „турчина”. През 1944 година селянин от с. Кромидово, Санданско, разбрал, че синът му е убит от германците край с. Ново село в Македония. На посоченото място открили седем гроба, но труповете били силно обезобразени и убитите не можели да бъдат разпознати. Попитали Ванга, а тя им казала, че гробът, който търсят, е на брега на рекичката до един голям храст. Когато го открили и разровили, от джоба на куртката на убития паднали документи и една снимка, която не била много повредена и от нея се разбрало, че именно това е синът на човека от с. Кромидово. Когато нашите войски през 1942 година навлезли в Беломорието, тя казала на мъжа си: „Пазете се от водата!” После всички тези, които се завърнали, били болни или от малария, или имали чернодробни заболявания. От замърсени бръснарски инструменти в бръснарница млад мъж от петричките села, Д. Г., получил на лицето си страшна екзема. Лицето му се зачервило, а после се покрило с рани и струпеи. Никакви лекарства и мазила не му помогнали. Отишъл при Ванга, а тя му казала да вземе от реката чиста, фина кал - една чаша - и да я смеси с една чаша сол. Да направи нещо като лапа на брадата и да преспи с нея една нощ. На другата сутрин, когато махнали калната кора, отдолу се показала чиста, бяла и успокоена кожа. На възрастен тежко болен художник, Д. У., на когото лекарите не могли да поставят диагноза, Ванга казала, че има срастване в областта на диафрагмата, и го посъветвала да отиде в Западна Германия на лечение и че ще се излекува напълно. Казаното от нея се изпълни точно. На офицер, който заминавал на фронта, казала по време на атака да не се качва на кон, но той забравил. Още при първото сражение конят на офицера бил убит на място, а той едва се отървал с тежко раняване. Когато през 1979 година при нея дойде известният актьор Вячеслав Тихонов, Ванга казала на сестра си: „Нека почакат малко отвън, защото трябва да получа сигнал кога да ги приема.” В момента, в който Тихонов пристъпил, Ванга му викнала още от вратата: „Ти защо не изпълни желанието на твоя найдобър приятел? Той е Юрий Гагарин. Когато заминаваше на последния си изпитателен полет, той дойде у вас да се сбогува и каза: „Нямам време да купувам, затова много те моля да купиш един часовник - будилник, все едно че аз съм го купил, и да го държиш на бюрото си. Нека този часовник ти бъде спомен от мен.” Актьорът бил толкова изумен, че просто му прилошало. Дали му валериан. Казал, че всичко е било точно така, но в суматохата около гибелта на Гагарин той е забравил и не е купил този часовник. Ванга: „Но трябва да знаете всички: Юрий Гагарин не е умрял. Той беше взет!” От кого, защо, накъде - не каза. На придружаващия го писател Юлиан Семьонов: „Ти трябва да пишеш и да продължите филма с още три серии (става дума за нашумелия съветски филм „17 мига от пролетта”). Само че „още си бос” по темата за следващите серии.


Трябва да отидеш в Испания и да намериш някой си Владимир. Той ще ти разкаже много неща, ще те ориентира в писането на интересни моменти.” На писател, който едва беше започнал да пише книга, тя му каза: „Замисълът ти в края на книгата жената да умре е неправдоподобен. Така не става в живота. Остави героинята да живее, за да ти стане книгата истинска.” На посетител инженер, след като описала цялата обстановка в къщата и семейното му положение, разказала какво има на стария таван и „открила” в един сандък пишещата машина на покойния му дядо. Изуменият инженер си спомнил, че наистина дядо му имал пишеща машина, но че не знаел къде се намира. Ванга му казала, че изчисленията, които прави в момента, не излизат, защото е допуснал една малка грешка, и му посочила къде да я търси. Според Ванга целият живот на посетителя минава бързо пред нея, като се открояват позначителните събития. Преди години при Ванга дошъл художник, наричал себе си Ван Гог, около 40-годишен, който й подарил картина, нарисувана от него - „Христос с учениците сред голямата нива”. Тази картина и до днес украсява нейния дом. Ванга: „Ти много си се трудил, но нямаш нищо, беден си. Старай се да запазиш високия си дух, защото те чакат още много трудности. Един ден ще имаш и това, което според другите не заслужаваш. Ще отидеш много надалече, но след като претърпиш голямо поражение. Ще тръгнеш на път съвсем сам.” Около две години след срещата с художника при Ванга дошли разярени родители, които казали, че са ограбени и унижени, защото дъщеря им, 22годишна, била подлъгана и се омъжила, както станало ясно, за вече познатия ни художник, когото те ненавиждали. Но Ванга, неумолимият и справедлив съдия, отсекла: „Вие сте родителите на момичето, нали? Слушайте ме добре. Този човек, за когото се е омъжила дъщеря ви, е беден, но добър и честен човек. Не можете да върнете назад дъщеря си, защото тя го обича. И ако един ден направите това, горчиво ще съжалявате.” Непримиримите родители все пак успели да разделят семейството. Прибрали насила дъщеря си вкъщи, която имала вече от художника и две деца. Отчаяният художник тръгнал по света сломен, самотен и загубил всичко - дом, жена, деца, родина. Щастливите родители, удовлетворени, че са успели да откъснат дъщеря си от омразния им зет, преживели най-страшната трагедия при разходка с колата на новия си приятел дъщеря им катастрофирала и починала на място. Съсипана от скръб жена обикаля света и търси лек за душевната си болка. Тя е от Монреал. Злодеи убили съпруга й на улицата и отвлекли в неизвестна посока единственото й дете. Убиецът бил заловен, но от детето нямало ни вест, ни кост. След дълги издирвания полицията й съобщила, че детето й е мъртво и е намерено на дъното на едно езеро. Отчаяната майка не могла да възприеме този трагичен край и през юли 1987 г. се озовала пред Вангиния праг. „Наистина голямо нещастие те е сполетяло - казала Ванга, - но я ми кажи, това дете ти ли го роди?” „Не - отвърнала жената, - ние си го осиновихме.” „Слушай сега продължила Ванга, - това дете е живо, но то е изведено от страната и ходи на училище в един голям град. Живее при хора, които се стремят всячески то да те забрави, да забрави дом и родина. Но ти ще чуеш вести за детето, а през април месец на другата година ще получиш пълни сведения за него и след много дълги мъчнотии и перипетии един ден ще се съберете отново.” Жената си отишла смаяна и ето след време какво съобщила: „преди процеса убиецът


пожелал да се срещне с жената на убития от него мъж, но тя не намерила сили да се срещне с него и изпратила близка приятелка. Подсъдимият помолил да съобщят на майката, че детето е живо, но той не може да съобщи къде се намира. Полудялата от радост жена казала, че се прекланя пред дарбата на Ванга и вярва, че всичко, казано от нея, ще се сбъдне до щастливия край. На болен и беден учител, художник от Петрич, казала, че на старини ще бъде много богат и известен. След години учителят спечелил от тотото 20 000 лв. и после втори път 10 хиляди. Картините му започнали да се харесват и да се търсят от почитатели на неговото изкуство. „Вие не виждате - казва Ванга, - но всяка сутрин до мен застава жена, като дежурна, облечена в бяло и синьо във всички нюанси. Дошлият при мен предизвиква в съзнанието ми различни картини от битието си, а тази до мен ми казва какво да казвам и аз препредавам.” Чете ли мисли Ванга? Да. Често цитира на посетители това, което са си мислили, преди да влязат при нея, или какво са си мислили по някакъв повод. Разстоянието за нея е без значение. Чете мисли и на чужденци и информацията получава във вид на глас. „Наскоро ме посети един румънец, чийто син се беше удавил в Дунава. Човекът мислеше, че детето му е блъснато във водата от друго дете, и тази мисъл не му даваше покой. А аз му казах: „Не, не е вярно. Детето се хвърли да плува само и се заплете в някакви коренища. Уплаши се и не можа да излезе. Никой не е виновен. Ето аз виждам мястото на случката и мога да ти опиша подробно как стана това...” Питат понякога Ванга: „Ако на дадено лице предскажеш смърт или нещо друго фатално, може ли човекът да го предотврати? А може ли Ванга да го предотвратява?” „Не - категорично отговаря тя. - Никой не може. Животът на човека е строго определен и никой не може да го променя.” Един ден един младеж, шофьор на камион, дойде и предложи на Ванга да ни разходи до Роженския манастир. Когато се прибрахме, на сбогуване тя му каза: „Каквото и да правиш, гледай на 15 май да си тук при мен.” Но на този ден младежът бил помолен да закара материали за строежа на къщата на приятел и той споделил вкъщи с майка си, че вероятно ще отиде при Ванга на 17 май, защото не може да откаже на приятеля си. Точно на този ден младежът беше прегазен на прелеза от преминаващ влак. Как точно е станало, никой не знае, но специалистите смятаха, че са блокирали спирачките и шофьорът не е могъл да избегне нещастието. Ванга беше видяла цялата картина и се опита да го предпази, но не можа. Любка: Свекър ми пък - учител и самоук художник и цигулар -беше решил да нарисува Ванга - портретът му и до ден днешен стои във Вангиния дом в Петрич. Но докато я рисуваше, сестра ми му каза няколко пъти: „Чичо Борисе, каквото и да се случи, не си продавай нито пристройката към къщата, нито цигулката.” Свекър ми беше озадачен от тази препоръка, но тя не му каза нищо повече. И ето какво се случи десетина години след това. Къщата ни в Сандански беше стара и един следобед, когато свекър ми държал цигулката в ръцете си, изведнъж тя се срутила и от стаята, в която той бил, и съседната на нея остана само купчина тухли. Но странното е, че свекър ми не беше пострадал и се отърва само с уплахата. Остана непокътната и пристройката, която тогава


съветът използваше за фурна. Тази пристройка ни служи после дълго време, докато се устроим. При Ванга беше дошъл българинът А. X., който от много години живееше в Австрия. Беше заминал там като емигрант преди много години. Разказа ни, че през живота си е спечелил много пари, оженил се за богата жена, има добро семейство, но че му липсва България и много често в мислите си е в родината. Той беше направил голямо дарение за предстоящия строеж на Дома на българите в чужбина и беше дошъл за тържеството, на което щяха да направят първата копка. Ванга му каза преди тържеството на мястото според старите поверия да заколят агне и да направят курбан, а агнето да бъде закупено от него. По време на тържеството на човека му била оказана чест и той направил първата копка, но веднага след това починал. Агне, както Ванга му каза, не закупил, но тя беше видяла, че той ще бъде този курбан и завинаги ще остане на родна земя. Ванга заявява: „Присъствам на най-горещите точки на планетата и виждам и кръвопролития, и природни катаклизми, и бедствия. Вечер вие спите, а аз прелиствам страници от човешкото битие и преживявам трагедиите на всички хора.” Любка: Преди години с група жени, в която беше и свекърва ми, Ванга отиде на Рилския манастир. Помня много добре, че беше 1.III.1950 г. Щом службата в църквата свършила, беше празникът на св. Иван, Ванга станала много неспокойна и започнала да подканя упорито жените и намиращите се около тях богомолци незабавно да си отидат. Казвала им, че след малко там щяло да стане страшно. Не я разбрали жените. Смятали, че ще стане страшно при излизане от църквата, защото вътре имало много хора, и уговаряли Ванга да остане още малко, тъй като чак в 17 часа имало автобус за Сандански. Дотогава можели да се поразходят още и да поразгледат. Ванга отново настоявала, но жените не я послушали и тя си заминала с кола с познати хора. Най-неочаквано към 14 часа се задал огромен облак и започнал да вали такъв страшен дъжд, че за кратко време Рилската река придошла и заляла всички пътища. Никой вече не можел да напусне двора на манастира. Близкото село било залято и къщите му отвлечени. Багажът на посетителите и той бил отвлечен от силните води на реката. Свекърва ми и групата жени с нея едва успели да преминат върху някакви греди, сложени от пожарникарите, за да се оттеглят застрашените от отвличане хора. Свекърва ми се върна само с роклята на гърба си, мокра до кости и доста уплашена, после се разболя. Развива се лентата на човешкия живот пред „очите” на Ванга, докато стигне до фаталния край - смъртта. Ванга не знае защо при нея се получава така, това е информация за лицето, която идва сама, без тя да е извикала такава картина. Но твърди, че е процес, който не може да контролира и не може да го спре или да не го види. Довеждат при Ванга една млада булка, която не се чувствала добре и клепачите й непрекъснато падат надолу. Просто не може да държи очите си отворени. Ванга й казва: „Увредена ти е тимусната жлеза. Веднага иди на лекар!”, а после на близките й: „Идете на лекар, колкото да знаете, че сте направили всичко възможно. Но момичето няма да оздравее и ще умре.”


Любка разказва: Помня и един друг човек. Беше дошъл с още две жени от София. Беше здравеняк, ходеше изправено и с много самочувствие. Като го гледах, не можех да определя на колко години е и колкото и да не беше учтиво, го попитах за възрастта му. Човекът се засмя, помоли ме аз да го определя и ми каза, че е бил офицер още през Първата световна война. Изненадах се и му казах, че е невъзможно на тази възраст да изглежда толкова добре, а той ми отговори, че е така, защото цял живот се е грижил само за себе си и не е поемал никакви ангажименти и няма да поема и в бъдеще. А Ванга го слуша мълчаливо през цялото време и после тропна с крак и каза: „Е, стига ти толкова, дотук!” Не разбрахме какво значи тази реплика. На тръгване човекът пожела да опита и гозбата ни, защото от кухнята се носеше приятна миризма, похвали яденето и каза, че чрез нея се е върнал в детството си. Замина си човекът, а след три дни ни съобщиха, че е починал. Ето какво е значело Вангиното „Дотук!”. Дъщерята на Любка - Анна, лекарка: Дарбата на Ванга дълго време беше отричана от медицината. Допреди години в тези среди я наричаха шарлатанка и ловка спекулантка, която пуска сред хората свои „съгледвачи” да подслушват и така получава информация за тях. Помня като дете, че имаше деца на съседи, които ми се смееха, защото съм „племенничка на гледачката”. После обаче нещата се промениха. Хората разбраха, че тук има нещо сериозно, което засега не можем да обясним, и насочиха вниманието си към нея. Д-р Георги Лозанов и неговият екип започнаха систематични изследвания, поставени на научна основа. Събраха много данни и описаха хиляди случаи. Аз като лекар би трябвало да съм по-скептично настроена към това явление, но и до ден днешен по отношение поставяне на диагноза или лечение на дадено заболяване Ванга ме поставя, както се казва, „на колене”. Като зная, че не разбира от медицина, как ги „вижда” и как достига до тези неща - не знам. Но засега тя поставя една голяма въпросителна именно пред научното познание и то е длъжно да отговори. Ние само можем да се гордеем, че в нашата страна съществува такъв феномен, и сме длъжни да положим усилия, наистина всички необходими усилия, за да го изучим. След всичко, прочетено дотук, у човека се поражда един основателен въпрос: как така, кога и защо тъкмо във Ванга се е появил този феномен? Може би в биографията й ще намерим разковничето, което ще ни помогне да проникнем в тайната... “A3 НЕ ЖИВЕЯ ЗА СЕБЕ СИ, А ЗА ХОРАТА” Домът на Ванга в Петрич привличаше ежедневно стотици хора. Всеки дошъл иска да чуе нещо лично от нейните уста -един, за да му каже как да реши личните си или служебни проблеми, друг има неприятности вкъщи, трети търси лек за болестта си, четвърти идва просто от любопитство, да види със собствените си очи, защото е слушал какви ли не най-невероятни неща за Ванга и нейното ясновидство. Петричани дотолкова са свикнали с чакащите пред дома хора, че го приемат като нещо съвсем естествено и вероятно малцина си дават сметка с какво „богатство” в лицето на Ванга се е сдобил градът през 1942 г. Идват всякакви хора, различни по години, по образование, по разбирания. Какво ги привлича така упорито към Вангиния праг - надеждата, че ще получат изцеление на различните си болки, отговорите на заплетените им съдби и


въпроси, яснотата в обърканото им битие. И Ванга препредава... Какво необикновено има в нея, та съдбата я дарява с такава необикновена дарба. Ванга е родена на 31 януари 1911 година в град Струмица, Югославия, в семейството на дребни земеделци. От баща си наследява физическата издръжливост, чувството за справедливост и любов към онеправданите, а от майка си - веселия характер, отношението към ред и чистота, които у Ванга са издигнати в култ. Родила се е два месеца преждевременно, била доста хилава, със залепени за главата уши и залепени пръстчета на ръцете и краката. Никой не знаел тогава дали това дете ще оживее, затова го сложили близо до печката, увито във волско шкембе и непрана вълна, та дано дочака деветия си месец. Една нощ през месец март бебето силно изплакало и вещите „баби” казали на разтревожената майка, че всъщност бебето сега се е родило. И понеже в Струмишкия край имало обичай да не се дава име на дете, за което не се знае дали ще живее, на другия ден, пак според обичая, бабата на детето излязла на улицата и казала на първата жена да каже едно име за новородено момиченце. Жената казала „Андромаха”. По онова време в Струмица много жени носели гръцки имена, но на бабата то не се харесало и тя попитала за име втора жена, която сложила на новороденото името Вангелия - носителка на блага вест. Това име е също гръцко, но в този край то е толкова популярно, че бабата го приела съвсем като „тяхно” и го одобрила. Бащата Панде Сурчев бил още младеж, когато станал четник и тръгнал да се бори против турското робство. Заловен от турците, бил изпратен с доживотна присъда в турския затвор „Йеди куле” и жестоко инквизиран и без надежда за спасение излязъл оттам през 1908 година, когато „младотурците” обявили Турция за конституционна монархия и новото правителство освободило затворниците. Върнал се у дома, разбрал, че четите не са разтурени, и отново се включил в борбата. Малко след това четите се разформировали и всички се върнали по родните си места. Панде се върнал в родното си Ново село, но вкъщи не заварил никого. Родителите му били починали, а брат му се бил запилял някъде по другите села. Дни наред се въртял безцелно и се чудел с какво да се залови. Тогава разбрал, че общината в град Струмица дава изоставени турски къщи и земя на преселници, и решил да отиде и да живее там. Дали му стара къща накрай града. Почти всички къщи били стари и паянтови и махалата повече приличала на село, отколкото на част от града. Уличките били тесни, кални, мръсни и вечер тъмни като в рог. Дворчетата били малки, оградени с тръни или жив плет, по които се разхождал добитък, който вечер затваряли в долните катове на къщите или стопаните живеели редом с него. Те всички били дошли от околните села да търсят препитание в града и били предимно земеделци или дребни занаятчии и търговци. Колоритът на махалата, която всички наричали Светико, защото била скупчена около църквата „Свети Петнадесет мъченици”, се допълвал от няколко шумни семейства цигани и от семейството на един ходжа, който не пожелал да се изсели в Турция и всички го наричали „Гюлбаба”, защото имал най-красивата розова градина в цялата околност. Новият заселник заживял с новите си съседи в мир и разбирателство. Взел малко земя и започнал да я обработва. Отначало сам. После срещнал дребната като момиченце, пъргава и весела мома Параскева и си я харесал за невеста.


Вангелия, нека вече за по-кратко я наричаме Ванга, била едва на 3 години, когато при раждането на второто дете майка й починала. Една година след това - 1915, след като била обявена Първата световна война - бащата бил мобилизиран и заминал да воюва в редовете на българската армия (Първата световна война е обявена през 1914 г., но мъжете от Струмишкия край са мобилизирани и се включили във войната през 1915 г.). Ванга останала при съседката Асаница - много добра и състрадателна туркиня. Близо три години от бащата не. дошло никакво известие и съседите решили, че Ванга е останала „кръгло сираче”, когато един ден бащата, отслабнал до неузнаваемост, се върнал жив и здрав. Заживели отново с Ванга в старата къща, но това не се оказало толкова лесно за бащата. Ванга, вече 7-годишна, била слабо, синеоко и русокосо, но много буйно и своенравно дете. Личало си, че й липсва майчина ласка и строгост. През това време, в края на войната, в Струмица се установила сръбска власт и новите местни управници въвели строги порядки и различни ограничения. Не били обаче малко онези струмчани, които не разбирали въпросните разпоредби и заживели в страх и безпокойство. С голямо безпокойство живял и Панде, искрено се чудел какъв ли ще е животът на Ванга, когато порасне. А тя била жива, весела, общителна и децата с голямо удоволствие идвали да играят в техния двор. Любимата й игра била да накара децата да легнат на двора - те били нейните „пациенти”, а тя била докторът и ги лекувала. Късала разни треви и ги налагала с тях по корема. После ги карала да преметат чисто двора - не можела да търпи да е мръсно - и сядала в средата на една рогозка. Децата я заобикаляли, а тя им разказвала безкрайни, измислени от нея истории. Децата я слушали в захлас. След години, когато бил в настроение, бащата разказвал на другите си деца весели истории от тогавашното Вангино „домакинстване” и всички се смеели до сълзи. Ванга много обичала да слага всеки предмет на сигурно място. Един ден бащата решил да отиде за риба и помолил съседа си да почака само за секунда, за да си вземе въдиците. Търсил, търсил из къщи, но от тях нямало и следа. Ванга наблюдавала с удоволствие цялата суетня и чак след време попитала баща си какво търси, а после му казала, че въдиците са забодени на шапката му. По същия начин той си търсил и цървулите и въпреки че дълго време обикалял около обърнатия казан, не се сетил, че те са отдолу. Смятайки, че няма да може да се справи сам и с детето, и с домакинстването, Панде решил да се ожени повторно. Нямал големи изгледи за успех, защото бил беден, вдовец и с дете, но бързо си намерил стопанка. Танка Георгиева била една от най-красивите моми в града, която си заплитала дългите плитки покачена на стол. Тя била годеница на български офицер, но събитията осуетили предстоящата женитба и за да не бъде посрамена, родителите й набързо и тихомълком я оженили за Панде. Макар и нещастна от този неочакван обрат на събитията, Танка срещнала в лицето на съпруга си добър и работлив човек, а той в нея грижлива стопанка и грижовна майка за детето си. Занизали се дни на благополучие и разбирателство. Панде бил добър земеделец и грижлив стопанин, затова Лека-полека земята му започнала да нараства и достигнала 100 декара. Даже наемал ратаи през по-усилната полска работа и хората започнали да се обръщат към него с почтителното „чорбаджи


Панде”. Но това благополучие било краткотрайно. „Най-усърдните” привърженици на новата власт не могли да простят на Панде миналото му. Един ден го арестували и повели. После му взели цялата земя. Било през усилното жътвено време, когато хората прибирали хляба от полето. От благополучие семейството изпаднало в крайна мизерия и тя го съпътствала дълги години. Когато бащата се прибрал от участъка пребит и измъчен, станало ясно, че трябва да се цани някъде ратай, за да може да прехранва семейството си, което се било увеличило. През 1922 година Танка родила момче, което нарекли Васил. Бащата станал овчар в село Босилово, а после в село Дабиля. Овчар, ратай и последен бедняк останал до края на живота си. Вкъщи останала жена му с двете деца - Ванга и Васил - и Ванга много вещо й помагала в домакинстването. Тя била вече 11-годишна. Бавейки братчето си, измисляла такива игри, че да си играе и тя. Само че от около половин година време си измислила игра, която обезпокоила родителите й... Отвън на улицата пред къщата или на някое по-далечно място в двора поставяла някакъв съд или предмет, после се връщала до къщата, затваряла очи и започвала като сляпа с опипване да се движи и да търси предмета. Упорито, отново и отново си играела така на „сляпа” и заплахите и забраните на близките не можели да я спрат... През 1923 година семейството се преместило в Ново село при брата на Панде - Костадин. Той бил станал заможен, оженил се, но нямал деца и като разбрал в какво тежко положение е изпаднало братовото му семейство, решил да ги повика при себе си, за да гледат заедно добитъка и за да не гладуват в Струмица. Бащата приел. Като най-голяма, вече 12-годишна, Ванга имала задължение всеки ден да ходи с магарето до кошарите извън селото и в два гюма да донася млякото. В един летен ден тя се връщала към селото с две свои братовчедки и трите момичета решили да се отбият до Ханската чешма, която се намирала в полето, но била наблизо до пътя. И как станало, никой не разбрал... Изведнъж се извила страшна буря. Небето притъмняло и, задухал ужасяващ вятър, който чупел клоните на дърветата, изтръгвал младите фиданки и заедно с буци пръст ги запращал далече в полето. Вдигнал се огромен прашен стълб до небето. Прах, буци пръст, клони и листа се смесвали в невъобразима вихрушка, която смразила онемелите от ужас момичета и повалила двете братовчедки близо до чешмата, а Ванга изблъскала на около два километра навътре в полето, чак в местността Търнака. Колко време е продължила тази буря? Никой вече не си спомня. Но когато потърсили Ванга, едва я открили в една нива, затрупана с пръст, камъни и клони. Била като обезумяла от страх, но много по-страшна била жестоката болка, която прорязвала напрашените й очи и тя изобщо не можела да ги отвори. Когато я отвели вкъщи, всички се мъчели да облекчат мъките й, плискали я с вода, промивали очите й с отвара от билки, но нищо не помагало. Обърнали се към разни баячки и знахарки, давали й „баяни и светени води”, правили й компреси, мазали я с мехлеми, но и те не донесли облекчение. Само до вечерта очите й се напълнили с кръв, а по-късно заедно с ирисите побелели. Отчаяният баща решил веднага да се върнат в Струмица и да потърсят лекар. Всъщност в Ново село те стояли много малко, около три месеца, не били кой знае колко добре и като че ли били дошли само за да заболеят очите на Ванга. В махалата бързо се разчуло за нейното нещастие и през целия ден идвали


съседки, които препоръчвали разни билки и мехлеми, разказвали какви ли не случки за излекувани с тези билки, но всъщност го правели само от съчувствие, защото никой не знаел ефикасно средство за такова заболяване. Завели Ванга на лекар и той казал, че положението е сериозно, защото възпалението се увеличава и трябва да се направи спешна операция, за да се спасят очите. Но трябвало да намерят много пари... За кратко време направили в Скопие две операции - за едната бащата намерил пари, а другата я направили по бедност, безплатно, но и двете били неуспешни. Спуснало се „перде” на очите й. Препоръчали на бащата трета операция в Белград и той се съгласил. Определили датата и казали, че за тази операция трябва да платят 5000 динара (около 500 лв.), доста голяма сума за тогавашното време. Бащата бил съкрушен, защото не знаел откъде и как да осигури тези пари. Той бил много беден, а и съседите не били по-заможни от него и затова никой не можел да му даде необходимата сума. Тогава помолил бившата си тъща да му помогне. Тя била заявила, че една от нивите ще завещае на внучката си Ванга. Панде поискал от нея да продаде тази обещана нива и да осигури парите за операцията. Но след смъртта на дъщеря си - Вангината майка - отношенията между тъща и зет силно се били влошили и бабата отказала категорично да помогне. Тогава бащата започнал да продава, но какво можел да вземе от оскъдната покъщнина. Продал шевната машина, останала от първата му жена, продал и единствената овца, която гледали вкъщи, и повече нямало какво да се продава. Намерил отнякъде и още малко пари и едвам събрал половината сума, а датата наближавала. Ден преди операцията изпратили Ванга за Белград с един съсед, който бил по-заможен и отивал при сина си на гости. Въпреки че много искал в този тежък момент да бъде до Ванга, бащата не заминал, за да не харчи за път от недостатъчната и без това сума. Когато съседът, казвал се Панде Пайвански, спретнат и добре облечен господин, завел Ванга в болницата, изглеждало като че ли богат роднина води бедната си родственица и час по-скоро иска да се отърве от нея. С такова впечатление останал и лекарят, който на другия ден трябвало да извърши операцията. Като видял колко пари му дава придружителят, се ядосал заради неговото скъперничество, повикал вечерта Ванга в лекарската стая и й казал: „Девойко, утре ще те оперирам, но парите, които е изпратил баща ти, са наполовина, затова ще ти направя „половин” операция. Като ми донесете нужната сума ще те оперирам както трябва!” Мисля си, че тези думи са били само моментен изблик на гняв. Когато се завърнала вкъщи, Ванга виждала, макар и съвсем слабо. Лекарят й казал, че има нужда от силна храна, чистота и спокойствие, за да се възстанови. Разбира се, тези съвети останали само като пожелание, защото животът на семейството си течал както преди в оскъдица и мизерия. През 1924 година се родило и друго дете - момче, което нарекли Томе - и беднякът Панде тръгнал отново да работи като ратай по селата, за да изхранва някак си петчленното си семейство. Жена му, доколкото й позволявали силите, работела на полето, а Ванга наглеждала двете си братчета и домакинствала. Лошите условия за живот скоро си казали тежката дума. Отново се спуснало „перде”, за нова операция и дума не можело да става и след малко време тя напълно ослепяла. Този път завинаги.


Отчаянието било пълно. По цели нощи Ванга плачела и молела Бога да стане някакво чудо и тя отново да прогледне, но чудото все не идвало. Изминали месеци и тя не можела да се примири, че е в тежест на семейството и с нищо не може да помага, но стояла безпомощна и не знаела как да намери изход от това положение. Един ден съседи посъветвали бащата да направи постъпки в град Земун, където имало дом за слепи, и да изпрати Ванга там. Ако не друго, поне нямало да гладува, защото се говорело, че там се грижат добре за нещастните деца. През 1925 година получили известие от дома, че ще приемат Ванга. Тя била вече 15-годишна. Когато разбрала, че ще заминава, до сутринта не мигнала от вълнение. Очаквало я неизвестно бъдеще и колко време ще остане в този дом, никой не можел да каже. Може би завинаги! При мисълта, че повече няма да се „види” със семейството си, сърцето й се свило от мъка и все я избивало на плач. На другата сутрин Ванга се прощавала с къщата. Дребна и слаба, някак странно притихнала, тя „гледала” настъпващата пролетна утрин. Гледала, разбира се, е съвсем условно, по-точно слушала настъпващия ден. Така, слушайки, възприемала света. Зрящите и не предполагат колко звуци се преплитат около тях... Ето лекият ветрец се провира през живия плет и после погалва здравеца, мушкатото и шибоите. По младата трева пробягват котешките лапички, а слънцето се люлее на най-високия клон на сливата. После се плъзва по лицето й. Тази картина се запечатва в съзнанието и, и Ванга я запомня за цял живот. В дома за слепи в град Земун всичко било ново и интересно. Веднага облекли новата ученичка в униформата на дома - кафява плисирана пола и блуза с моряшка яка. Обули й красиви бежови обувки. Подстригали прилично русите й коси. Ванга била смутена и много щастлива. После скришом дълго опипвала и приглаждала новите си дрехи и се чувствала като царица, защото никога дотогава не е била толкова хубаво облечена. Режимът в дома бил строг. До обяд учениците имали много сериозни занимания - учили брайловата азбука, преподавали им различни предмети, учили музика... Новата ученичка имала невероятно развит музикален слух и бързо се научила да свири на пиано. Клавишите сякаш не издавали звуци, а й разказвали за дома - за зелените струмишки поля, за синьото небе над Ново село, за двора с пъстрите шибои и здравец, за веселия ромон на река Тракайна, за детството, за близките, за светлината... Колко жалко, че нямали урок по музика по цял ден. После започвали практическите занимания. Учели момичетата да домакинстват - да плетат, да готвят, да чистят, да подреждат. Практически това не е много сложна работа, но ако човек има очи. Тук слепите момичета трябвало да се научат да „виждат с ръце” - да придобият чувствителни и гъвкави пръсти. Ванга усвоявала всичко с лекота и нямало преподавател, който да не е доволен от нея. Неусетно се изнизали три години. Ванга станала осемнадесетгодишна девойка, имала много спретнат вид и от слабото й лице се излъчвало спокойствие и удовлетвореност. От известно време и някаква вътрешна радост я озарявала. Тук сред възпитаниците на дома имало един младеж - Димитър от село Гяото, Гевгелийско - и Ванга усещала, че щом чуе гласа му, сърцето й тревожно и радостно трепвало и цялото й лице се обливало в топлина. Младежът също търсел нейния глас и двамата били неземно щастливи, когато били заедно. Един ден той й признал, че я обича, и й предложил да се оженят.


Родителите му били богати и нямали нищо против да ги гледат и двамата. По цял ден Ванга си представяла как ще изглежда като булка с дълга бяла рокля и нежен като дъх воал. Просто не стъпвала на земята от щастие. Изпратила хабер на баща си и зачакала неговата благословия. Занизали се дни на нетърпеливо очакване... ЖИВОТ, ДОСТОЕН ЗА ПРЕКЛОНЕНИЕ Но един ден през 1928 година вместо очакваната бащина благословия за предстоящата женитба Ванга получила от Струмица известие, което я поразило до смърт. Баща й съобщавал, че тя веднага трябва да се върне у дома, за да гледа децата. През 1926 година Танка родила трето дете - момиченце, което нарекли Любка, а две години след това при раждане на четвърто дете починала. Така Ванга се простила с първата си любов, с училището, с женитбата и с по-добрия живот. Обратният й път към дома бил - тежък и мъчителен, защото тя много добре съзнавала, че трите години, прекарани в дома за слепи в град Земун, са най-хубавите години от живота й и никога няма да се повторят. Оттук нататък животът на сляпата девойка е белязан от убийствена бедност и много мъка, но редом с това и с една безкрайна душевна сила, която ще я крепи, за да устоява на всички трудности. Вкъщи Ванга заварила страшна мизерия. Децата, кое от кое по-малки, били мръсни и болни от недояждане. Брат й Васил бил на 6 години, Томе на 4, а най-малката, Любка, на 2. И сляпата Ванга трябвало да им бъде всичко - и майка, и стопанка на дома, и закрилница. Щом Ванга се прибрала, бащата отново тръгнал да работи по селата като ратай или овчар. По това време станало чирпанското земетресение, което се почувствало доста осезателно и в Струмишкия край. От силния тътен старата паянтова къща се разрушила и децата на Пан де останали на улицата. Няколко дни след това бащата съградил на отсрещната страна малка къщурка. Направил я от тръстикови стъбла и я измазал с кал. Тази къщичка стоеше в Струмица доскоро. Вътре имало само една стаичка и малко коридорче -„трем”. После пристроили и една малка кухничка, където съградили оджак и там на подницата пекли хляб, разбира се, когато имало брашно. Нанесли се бързо, защото нямало какво да пренасят. Но Ванга със своето чувство за ред и чистота се постарала и тук да бъде уютно. На видно място в стаята сложили шарен сандък, останал от чеиза на втората й майка, постлали пръстения под с рогозки, а в ъгъла поставили леглото, на което Ванга изплела от стари конци покривка, „за да е красиво”, и това била цялата им мебелировка. Отпред пред къщичката оградили малко дворче и по края насадили красиви цветя. В тази къщурка Ванга и Любка живели дълги години сами, защото братчетата, макар и много малки, тръгнали по селата и работели като ратайчета или овчарчета, за да изкарват прехраната на семейството. В града и околните села бързо разбрали, че сляпата девойка може да плете бързо и хубаво и започнали да й носят по цели бохчи за плетене. После вместо пари й давали дребни неща или стари прежди. От тях Ванга оплела дрешки на децата, защото често били окъсани. За себе си не правела нищо, защото и без това не излизала от къщи. Пък и като знаели колко са бедни,. когато в махалата почине някоя жена, давали дрехите й на Ванга да ги износва. Ванга започнала и да тъче. Научила Любка да връзва скъсаните нишки и малката сестричка до късно чувала тракането на разбоя или усещала как


безспирно се движат металните игли, с които Ванга плетяла. Обичайно било Ванга да плете до много късно през нощта и безспирно да плаче от отчаяние. През деня се държала твърдо, за да не плаши Любка и да не позволява на хората да я съжаляват, но вечер давала воля на цялата си мъка и това бил единственият начин, по който облекчавала тежкото си положение. Сутрин ставали много рано, защото според Ванга имало много работа за вършене. Тя не обичала да стои без работа и не позволявала на никого около нея да бездейства. Искала навсякъде да е чисто и спретнато. Така например понеделникът бил определен за пране, във вторник измитали навсякъде около къщата, в сряда изкърпвали дрехите. Шиела Любка. Макар и много малка, Ванга я научила да домакинства и била много взискателна към малката си сестра. Опитвала закърпеното място и ако шевът не й харесвал, го разпаряла и карала Любка да го зашие отново. Много често Любка плачела, защото дрехите за кърпене били много и не можела да излиза навън да си играе с децата, но Ванга била непреклонна. Всичко трябвало да бъде както трябва. В четвъртък месели хляб. В петък ходели извън града и накопавали червена пръст, с която измазвали цялата къщичка отвътре, а отвън я опасвали с червен цокъл, за да е по-красива. В събота ходели да събират коприва или лапад за готвене. В неделя ходели на черква, а следобед идвали жените от околните села да си приберат изплетените неща, събирали се в техния двор и съседките на приказки. Ванга била много общителна, имала силно чувство за хумор и всички обичали да разговарят с нея. Интересен обичай има в Струмишкия край. Вечерта срещу Гергьовден момите пускали в делва „нишани”, та на другия ден по тях да разберат какъв ще им бъде късметът. Делвата обикновено поставяли във Вангиния двор под един голям стар корен - тъмночервен трендафил, който приличал на хубаво разперено дърво. Много често, може би от съжаление, че била сляпа, избирали Ванга за оракул и на другата сутрин тя изваждала от делвата нишаните и правела на всекиго предсказания. Но интересното било, че всичко, което Ванга им предричала, се сбъдвало с абсолютна точност. Всички се удивлявали на това, но на никого и през ум не му минавало, че Ванга има дарбата да предсказва. Пак на друг един празник, деня на Свети Четиридесет мъченици, момите слагали напреко на реката клонки и правели „мост”, защото вярвали, че през нощта ще сънуват как по него ще мине техният бъдещ избраник. На другия Ден обаче почти никоя от тях не можела да изненада Ванга, защото тя сама им казвала какво са сънували през нощта. Били много странни тези нейни прояви, но никой не се и мъчел да си ги обясни. Тези празнични и весели настроения били обаче много редки. Ванга не си позволявала да се отпуска, защото мизерията ги гонела вечно по петите и тя трябвало денонощно да работи. Често, много често бивали гладни. Основната им храна била диво зеле, царевичен хляб или силно разредено кисело мляко, но много пъти оставали и без тях. Един ден съобщили на бащата, че вече няма откъде да намерят брашно. Много рядко имали пари и Ванга ги криела за някои изключително тежки дни. Бащата отишъл при един заможен селянин, свой приятел, и го помолил за малко брашно. Той му казал, че има едно чувалче, но ще му го даде срещу заплащане. Взел чувалчето бащата и веднага го проводил в Струмица по един пътуващ търговец. Радостта вкъщи била голяма. Ванга веднага омесила хляб, още неизстинал го разчупили и яли от него. Но само след около половин час и на двете сестри им прилошало, завило им се свят и започнали да повръщат. Изплашените съседи извикали бащата от съседното село веднага да се прибере вкъщи. Той, като прегледал брашното, установил, че


„приятелят” му продал не брашно, а смляна трева „пиявец”, която растяла сред житата и била отровна. На края на града, близо до река Тракайна, имали малка градина с шест черешови дръвчета. Когато черешите узреели, бащата ги продавал на минаващи търговци и когато през годината някое от децата поисквало от баща си да му купи нещо, той все обещавал: „Като продам черешите, ще ти купя!” Парите обикновено били толкова малко, че обещаното все оставало за следващата година. Една година засадили и нива с тютюн. Трепали се от сутрин до вечер, а когато го предали на тютюневия монопол, им платили толкова малко, че парите стигнали само за една нова стомна, която бащата напълнил с боза. През 1934 година Любка станала ученичка. Била най-добрата в учението, но най-бедната и най-окъсаната. Ванга много се радвала на нейното ученолюбие, защото, макар и за малко, тя се била докоснала до науката в дома за слепи и знаела какво богатство е да се учиш. Въпреки че вкъщи била много строга към децата и те й се подчинявали и слушали за всичко, Ванга не успяла да убеди братята си да учат. Те и нямали възможност за това, защото все били ратаи по селата, но и когато имали време, упорито отказвали да ходят на училище. По-големият, Васил, й казвал, че дори и да има време, не желае да ходи на училище. В Струмица бил създаден клуб на есперантиста, в който се събирали почти всички бедни деца. Васил и Томе се записали и започнали редовно да го посещават. Уж да учат есперанто. Често карали сестричката си Любка да разнася някакви книги из града и да ги предава на различни хора. След време станало ясно, че това бил нелегален комунистически клуб и редом с езика младежите усилено изучавали и нелегална марксическа литература. Двамата синове на бившия четник Панде съвсем естествено намерили пътя към това училище. Но това са по-късни събития. Годините след 1934 са белязани с нечовешка мизерия, с много унижения и мъка. Но макар и най-изтормозена, Ванга била най-твърдата и най-трезвата в семейството. Нито за миг не си позволила да се отпусне пред децата или да се оплаче на някого. Била не само опора за децата, но и за бащата, който бил съвсем сломен от грижата за насъщния хляб и изпадал понякога в силно отчаяние. Ванга и на него давала кураж и все му казвала, че ще настъпят по-добри дни. Като не можел да свърже двата края, бащата често мечтаел да стане иманяр и някой ден да намери много пари. Веднъж Ванга му казала?, че знае къде има закопани пари „антики”, и му описала едно място. То не било много близо до Струмица, имало едно изоставено село, а до него река и горичка. Между реката и горичката стояла голяма скала и парите били заровени под нея. Бащата се смаял от казаното от Ванга и после с голямо недоверие се засмял, но като се замислил, се сетил, че такова място наистина съществува. Селото било Раянци, изоставено, защото едно време там върлувала чума и хората се изселили по другите села, а рекичката - Раянската. Наистина имало и горичка и скала. Попитал Ванга откъде знае за тези неща, а тя му казала, че ги била сънувала. Един ден бащата предложил да отидат до село Раянци и да видят дали казаното от Ванга е истина. Разбира се, отишли дотам пеша. Но Любка си спомня, че Ванга се движела много уверено в раянската местност, като да е ходила там много пъти, и всичко било така, както тя го описала на баща си. Той казал, че ще дойде някой ден да копае под скалата, но после паднал, счупил си


ръката и така се разминал с богатството. По-късно в тази местност построили язовир и дори да е имало закопани пари, те останали завинаги под водата. Наскоро след тази случка от стадото, което пасял Панде, се загубила една овца. Бащата се прибрал вкъщи много ядосан, защото, като нямал пари да заплати на чорбаджията за изчезналото животно, предполагал, че той ще го изгони и ще остане без работа, а Ванга му казала: „Не се ядосвай, овцата ти е у Атанас от село Моноснитово.” Бащата бил просто смаян, защото не познавал такъв човек, а пък още по-малко би могла да го познава Ванга, която не излизала по-далече от двора на къщурката, а и. нямала никакви познати от това село. Изненадан до крайна степен и доста разтревожен, той попитал откъде знае къде е овцата, а тя му казала, че била сънувала. Все казвала, че сънува разни неща, които после обаче се сбъдвали. Вероятно това са първите нейни наченки на ясновидство. Бащата отишъл в посоченото от Ванга село и наистина намерил овцата в стадото на посочения от нея човек. Преди всяка Нова година общината изготвяла списъци на бедните граждани в Струмица и им отпускали малки парични помощи в размер на около 10 лв. По цяла седмица преди празника Ванга и Любка чакали пред общината, за да получат тези пари. С голямо съжаление чиновниците минавали край двете сестри, защото Ванга стояла часове наред боса на ледения цимент в коридора и краката й почервенявали от студ. Любка била обута с налъми на бос крак. Като ги гледали така боси и премръзнали, една тяхна леля им казвала: „Като няма с какво да се обуете, стойте си у дома на топло!” Но и вкъщи рядко бивало топло. Когато било възможно, двете сестри ходели на края на града в областта Чам чифлик и там събирали шишарки. Но „горивото” им свършвало бързо и повечето време стояли в стаичката на студено, а там, понеже къщата била направена от тръстиков плет, духало отвсякъде и в средата на стаята се срещали всички ветрове. Въпреки това Ванга била здрава и не боледувала. Но през 1939 година се разболяла от плеврит. Около 8 месеца била между живота и смъртта. Толкова много била отслабнала, че когато времето било слънчево, Любка я слагала в едно корито и я изнасяли навън, носейки я като дете. Когато положението й станало съвсем критично, повикали една лекарка от близката маларична станция. Тя, като влязла, се огледала гнусливо и накарала Любка да вдигне завивките на болната. От дългото залежаване цялото тяло на Ванга било в рани й кожата и просто се разкапвала. Лекарката изпратила прислужника от станцията да донесе пудра и дезинфекционен разтвор, излязла от къщата и казала на Любка в двора, че сестра й е много зле и скоро ще умре. Тази новина бързо се разчула в махалата и съседите повикали свещеник да даде на умиращата последно причастие, а на другия ден, когато работниците от тютюневия монопол получавали мизерните си заплати, един от тях застанал на входа с шапка и обявил, че събират пари за погребението на една бедна девойка. Два дни след това Любка отишла за вода до чешмата, която била доста далече от дома им, и на връщане, като наближила двора и понечила да отвори портичката, погледнала и изпуснала стомната от изненада. Ванга, която всички чакали да умре всеки момент, била станала от леглото, излязла на двора и припряно метяла. По нищо не личало, че е била на „смъртно легло”. Била само по-бледа от обикновено, но движенията на ръката й били силни и уверени като на здрав и силен човек. Като чула Любкиния глас, й казала: „Хайде, бързо започвай! Трябва да изметем навсякъде, защото скоро тук ще започнат да идват много хора.”


1939 година преминала над знака на нови изборни метежи. Тогавашното правителство провеждало политика за сближаване с хитлеристка Германия и това предизвикало на много места протестни демонстрации и стачки. Из хората тръгнали най-различни приказки и слухове. Започнали и масови арести. Арестуван бил и Вангиният баща, защото пред хора бил говорил, че тази политика на правителството е гибелна за народа. Отново бил бит и изтезаван. Тогава той бил на 53 години, но когато се върнал вкъщи, приличал вече на старец и бил просто смазан от побоищата. Налагали кървящите му рани с лук и прясно одрани кожи, мазали го с разни мехлеми и още ненапълно оздравял, Панде се вдигнал и отново тръгнал по селата. В началото на 1940 година Любка се разболяла от менингит. Закарали я в болницата в Щип, там отказали да я приемат, защото нямали свободни легла, но като разбрал колко са бедни, лекарят, който бил дежурен, се съгласил да я настани в коридора. Близо две седмици болната била на границата между живота и смъртта, но й било писано да оживее. Лекували я с глад. Когато се завърнала в Струмица, заварила Ванга по-слаба и от нея. Докато Любка отсъствала от къщи, никой не прекрачил техния праг и нямало дори кой да донесе и вода. Но тя търпяла. Дни наред търпяла без храна и вода, но на никого не се оплакала. Зарадвала се много на сестричката си, че се завръща жива и здрава. От дългото боледуване Любка станала анемична и един военен лекар, при когото я завели, казал, че й е нужна силна храна, за да оздравее. Като видял колко са окъсани двете сестри, казал, че момичето може да заякне, ако изпива всеки ден по половин литър сурово овче мляко. Бащата решил да осигури това мляко и през пролетта се цанил овчар в село Хамзали, в стопанството на БАТА - предприятие, което произвеждало обувки - и повикал при себе си двете момичета. Наистина там имало мляко в изобилие и за кратко време Любка се поправила. Всеки ден с Ванга ходели за вода от един кладенец, който се намирал в полето, далече извън селото. Ванга присядала на един камък, докато Любка пълнела съдовете, и понякога дълго седяла, умълчана и неподвижна, без да обръща внимание на нищо около себе си. Въобще не чувала и не реагирала дори когато Любка й казвала: „Напълних всичко, хайде да си вървим!” Един такъв ден била унесена повече от обикновено и Любка просто се разплакала от страх. Дълго стояла онемяла до сестра си, докато в един момент Ванга, като че ли се отърсила от унеса си, и казала: „Не се плаши, няма нищо страшно, просто си говорих с един човек. Той беше конник и дойде да си напои коня на кладенеца. Казах му да не ти се сърди, че не му отстъпваш място, защото ти не го виждаш. Конникът ми каза: „Виждаш ли тази тревичка с дребните бели цветенца, която расте около кладенеца. Това е „звездна билка” и помага за лечението на много болести.” Любка се огледала и чак сега обърнала внимание на тревата, която растяла в изобилие наоколо. Тя наистина била много интересна. Имала тънко стъбълце без листа, а на върха му греели малки бели цветенца като звездички. Любка и до днес не знае как се казва това растение, защото не го била виждала на друго място, а и никой в този край не познавал билка с такова наименование. Но тогава, когато чула казаното от сестра си, се уплашила още повече, защото били сами в цялото поле и както се казва, „дори и пиле не прехвръкнало”, докато пълнела съдовете с вода, камо ли да дойде конник. Какви били тези хора, с които Ванга разговаряла? Любка никога не ги видяла... Писано било тази 1940 година да им върви все на болести. През лятото, когато бил в Струмица, бащата паднал и си счупил ръката, а на кожата му


цъфнала голяма рана. Тази рана забрала. От инфекцията постепенно се инфектирали и безбройните стари рани от многото побоища по конаци и участъци. Лека-полека инфекцията обхванала цялото му тяло и бащата получил тежка гангрена. През цялото лято за него се грижели Ванга и Любка, по едно време като че ли имал малко подобрение и всички мислели, че Панде може и да оздравее, но Любка чувала как всяка вечер Ванга плачела горчиво, откъдето съдела, че тя предварително оплаква горчивата му участ, защото е знаела, че баща им скоро ще умре и ще останат „кръгли сираци”, без никаква закрила на този свят. През месец септември състоянието на бащата силно се влошило и от селата се прибрали и двамата им братя, за да го гледат на смени. Сега, след толкова дълго време, най-после всички се събрали заедно, но отново ги притиснал гладът. Всяка сутрин двамата братя излизали по чаршията да търсят някаква работа. Васил чакал пред общината да го наеме някой за хамалин, а Томе по цял ден миел в една касапница шкембе, та вечер да му дадат да занесе малко вкъщи. Но много често и двамата не носели нищо. Един ден, когато вече нямали нито троха хляб, бащата се сетил за един свой приятел и изпратил Томе и Любка да му поискат малко пари на заем. „Така пари не се дават - им казал „приятелят” Христо Туджаров, който бил станал доста заможен, - ще отидете утре на моите ниви и ще съберете останалия по корените памук. После ще ви дам пари.” Още рано на другата сутрин Пандевите деца отивали на полето и през целия ден събирали памука. Било през месец октомври и било много студено. Духал силен вятър, който като че ли искал да ги издуха от полето, по което не се мяркала жива душа. Ръцете им посинели и се напукали от студа. Когато вечерта отишли при чорбаджията и му дали пълното чувалче, той хвърлил в краката на Томе два лева, казал, че Любка е малка и на нея не й се полагат пари, и затръшнал вратата, защото навън започнал да прехвърча сняг. На връщане към дома и двете деца плачели от болка и обида и сълзите им капели върху парчето реване, което били купили с парите за болния си баща. В началото на месец ноември бащата усетил, че си отива, затова събрал децата около себе си и им казал: „Деца, аз ще умра, ще останете сами. Бъдете честни и работливи и слушайте Ванга. Тя сега ще ви е всичко!” На 8 ноември 1940 година бащата починал на 54-годишна възраст. Тялото на покойника, измито и преоблечено, лежало на рогозката на земята, но нито поп дошъл да го опее, нито пък децата му знаели как ще го погребат, защото нямали пари. Целия ден и цялата нощ прекарали сами с мъртвеца. На другия ден съседът им, клисар в католическата църква разказал на свещеника за трагедията на сираците и той веднага се разпоредил Пан-де да бъде погребан безплатно в католическите гробища. На връщане оттам, като гледал колко одрипавели и отчаяни са напълно осиротелите деца, свещеникът им дал от църковните пари да си купят хляб. Занизали се тежки дни на безизходица и само Вангиното безкрайно търпение, нейният стоицизъм и силен характер помагали на другите деца да не изпаднат в пълно отчаяние. Въпреки че на нея й било най-тежко, тя давала пример и на другите деца как да бъдат твърди, да не отстъпват пред никакви трудности и да се надяват, че и за тях ще дойдат по-добри дни. Малко време след погребението на бащата братята отново тръгнали да си търсят работа по селата. Ванга и Любка за дълго време останали сами. НАЧАЛОТО


Нова буря започнала да се надига над света. Хората в Струмица заговорили за нова световна война. От пазара започнали да изчезват стоките от първа необходимост. Богатите се запася-. вали с хранителни продукти. Съседите се събирали във Вангиния двор, до късно разговаряли и тревожните им гласове се носели по притихналата улица. Ванга много често казвала, че трябва всички да съберат пари и да дадат курбан на църквата „Свети Петнадесет мъченици”, за да се запази градът от разрушение, защото след една година ще има война. Съседите не я слушали, защото смятали, че думите й са само в унисон с общата тревога и неизвестност. Ванга им казвала, че сънува тези предстоящи събития, но те не й вярвали, това било за тях несигурен аргумент, пък и на никого не му било до сънища. Така в тревога и неизвестност се изтърколила цялата 1940 година. А в началото на 1941... „Той бил висок, рус и „божествено” красив. Бил облечен в доспехи като древен воин, които блестели на лунната светлина. Конят му развявал бяла опашка и риел с копита земята. Спрял пред Вангината порта, слязъл от коня и влязъл в тъмната стаичка. Излъчвал такава светлина, че вътре станало светло като ден. Обърнал се към Ванга и заговорил с плътен глас: „Скоро светът ще се обърка и много народ ще се изгуби. На това място ще стоиш и ще предсказваш за мъртви и живи. Не се бой! Аз ще бъда до тебе и ще ти казвам какво да препредаваш!” Любка се сепнала от Вангиното нервно побутване. Седнала на леглото и видяла, че сестра й е много възбудена и трепери цялата. Попитала я: „Любке, видя ли да излиза оттук един конник?” „Какъв конник - казала сестрата, - знаеш ли кое време е? Сигурно нещо си сънувала.” „Не знам, може и да съм сънувала, но това е много странен сън. Слушай...” Вангината тревога се предала на Любка и до сутринта двете не могли да заспят. На 6 април 1941 година, така както година преди това предсказала Ванга, германските войски прекосили югославската граница. Рано на този ден всички хора напуснали домовете си и се укрили в бункерите или в гората край града. Само Ванга и Любка си останали вкъщи. Изведнъж прозорците зазвънтели и се понесъл грохот на тежки машини. По улиците и по къщите нямало жива душа. Някъде следобед двете сестри чули говор и тропот на ботуши - германците били тръгнали по къщите да събират яйца и пилета. Груб ритник избил и тяхната врата, на прага се показал войник. Сестрите стояли прави в стаята, онемели от уплаха. Войникът ги изгледал, огледал и мизерната покъщнина, хвърлил поглед към празния двор и си отишъл. От тази къща нямало какво да се вземе. След ден-два по домовете се прибрали и съседите. Отървали се само с уплахата, защото къщите им стояли непокътнати и освен яйцата и пилетата всички друго си било на мястото. Веднага се запътили към Вангини да видят как са двете сестри, но стъписани стояли на прага и не смеели да влязат вътре. Дошлите след тях се трупали на двора. Необикновена промяна била настъпила във Ванга, тя била станала просто неузнаваема. Ето как я помнят от онова време. „В малката стаичка Ванга стояла в ъгъла под запаленото кандило и говорела с плътен, силен и категоричен глас. Била много слаба, но изглеждала някак извисена и много възбудена. Излинялата й, многократно преправяна, но пак станала й широка рокля не можела да скрие огромното напрежение на


тялото и. От слепите й очи веела пустота, но лицето й било толкова променено и одухотворено, като че ли излъчвало светлина. И говорела, говорела... От устата й се леел друг глас, който назовавал с поразителна точност местности и събития, имена на мобилизирани мъже, които ще се върнат живи или ще им се случи нещастие...” „Това продължило много дни и тя изобщо не спала близо цяла година. Видът на Ванга бил толкова поразителен, че хората изпитвали желание да коленичат. Мъжете, на които казвала, че ще се върнат, действително се връщали в уречения от нея срок.” Славата й на ясновидка бързо се разнесла из града и към двора им започнали да прииждат тълпи от хора. Ето първия случай от нейното ясновидство: Съпругата на съседа Милан Партенов седяла на Вангиния двор и плачела, от мъжа й нямало от много време никакво известие и тя оплаквала трите си деца, защото мислела, че са останали вече сираци. Изведнъж Ванга й казала: „Не плачи, ами бързо си върви вкъщи да приготвиш вечеря, защото твоят Милан ще си дойде тази вечер по долни дрехи. Аз го виждам. Той сега се крие в едно дере и не е много далече от града.” Жената помислила, че Ванга й говори така от съжаление, но все пак скоро си отишла. Приготвила вечеря и чакала до полунощ, но мъжът й не си дошъл. Ядосала се много, че се хванала на Вангините приказки, и си легнала. Малко след това тихо почукване на прозорчето я сепнало и тя уплашено погледнала навън. Щяла да припадне от изненада. На двора стоял нейният Милан, действително по долни дрехи. Бил избягал от плен и дълго време се крил, докато успее да се прибере вкъщи. Смаяната жена отърчала до Вангини, чукала като обезумяла по вратата и викала: „Ванге, Милан си дойде!” Още в началото на войната Ванга казала на майката на Христо Пърчанов, че синът й е жив, но няма да си дойде скоро. Годеницата му Павлина не повярвала на това неопределено предсказание и се омъжила за друг. След около година Христо се върнал жив и здрав и прекосявайки чаршията, първа го видяла неговата бивша годеница. Не издържала на изумлението и припаднала. Махленските деца хукнали да съобщят новината на неговата майка, а тя, като зърнала сина си, сърцето й се пръснало от радост. Тези два случая се коментирали нашироко не само в града, но и в околните села и предизвиквали непрекъснат приток на хора към Вангината врата. Всеки искал да научи нещо за своите близки войници и Ванга никого не връщала. След време казаното от нея се сбъдвало... Дарбата й се разпростряла върху всички житейски проблеми на хората, които я посещавали. В скоро време тя се прославила и като добър лечител на най-различни болести, като основно лекарство препоръчвала билки. Това не е нещо изключително, защото обикновеният човек използва от хилядолетия билки за своите болести. Интересното било обаче, че в своето лечение тя обърквала и най-вещите билкари, защото препоръчвала най-прости средства или най-прости тревички, които според тях не притежавали предписваните от Ванга лечебни свойства, или съчетавала несъчетаеми билки, но лекарствата й давали поразителен и бърз резултат. Така например лекувала душевноболна жена, като казала на близките й да накъсат от една трева, която растяла във водата на близката рекичка, и да я полеят няколко пъти с водата от тази трева. Жената се успокоила, вече е към 80-годишна и още се радва на внуци. Казвала е с абсолютна точност на селяните, които я посещавали, къде да търсят изгубилия се добитък. И те си го намирали на указаното място.


Друг път разобличила селянин, който бил откраднал прасето на една бедна вдовица, и на всеослушание описала как е станала цялата кражба. Човекът си отишъл много засрамен, а на сутринта вдовицата намерила прасето си, оставено пред дворната врата. Всички тези случаи се разказвали надълго и нашироко в Струмица, хората започнали да говорят за нея със страхопочитание и за кратко време Ванга станала безспорен авторитет в този край. Почнали да се допитват до нея по найразлични въпроси и тя помагала на всички. Решавала с лекота дългогодишни заплетени спорове. Така се родила легендата за Ванга. Някои от хората се страхували от нейното прорицателство и й приписвали най-невероятни мистични свойства, обвинявали я в магьосничество и заклинателство. Други пък, очаровани от нейните прозрения, преувеличавали казаното от нея и й приписвали „библейски чудеса”. Но всички случаи говорели за едно - че Ванга е получила признанието на обикновените хора, защото те чувствали в нея закрила и опора. Всъщност това огромно уважение я съпътства и до ден днешен. Ванга канят непрекъснато да бъде кръстница на новородени деца или да бъде кума на безбройни сватби не само в Петричкия край, но и- в цялата страна. Канят я на всякакви семейни празненства. Хората считат, че да поканиш Ванга на гости в къщата си и тя да те почете с присъствието си, това означава благополучието и разбирателството да влязат в твоя дом. „На 8 април 1942 година - разказва Любка - при нас дойде баба Тина, наша стара приятелка, и каза на Ванга, че днес ще я посети един много важен гост. Не ни каза кой е той. Само ни обясни, че през 1918 година той бил настанен на квартира при нея. Излезе и след малко се върна с един среден на ръст човек, със сиви очи и мустаци, с голо теме, облечен в сиво сако и голф. Попита Ванга може ли да му отдели малко време. Помолих баба Тина да ми каже кой е този човек, а тя ми пошушна, че това е българският цар Борис III. Силно се изненадах, защото и през ум не ми беше минавало, че в нашата мизерна къщурка може да дойде цар. А Ванга застана на обичайното си място в ъгъла на стаята и преди още да запитат каквото и да било, заговори с много строг глас: „Расте твоята държава, разпрострял си се много нашироко, но бъди готов да се събереш отново в орехова черупка.” Повтори му: „Бъди готов!” И добави: „Помни датата 28 август!” Царят не попита нищо друго и си отиде много смутен. Той почина на 28 август 1943 година. След неговата смърт при нас дойдоха три жени от България. Водеше ги една жена от Петрич. Казаха, че са близки на регентите, и помолиха Ванга да им каже какво ще стане с царското семейство, а тя им отговори: „Ще се върнете и ще увиете царското легло в тъмночервена панделка. Ще вземете една саксия цвете и ще дойдете отново при мен, но по-скоро” „Не може ли - възрази една от жените - тази панделка да бъде бяла или розова?” „Не - каза Ванга, - само червена!” Жените си отидоха недоволни и повече не дойдоха. На 9 септември 1944 година над двореца се развяха червените знамена на победата. ВСЕКИ ИМА ПРАВО НА ЩАСТИЕ През 1942 година границата с България била отворена и при Ванга започнали да се трупат хора от Петрич, от околните села и от други по-далечни места. Всички искали да чуят лично от нейните уста за себе си, за семействата си, за бъдещето. Идвали и много болни, защото се надявали, че само от Ванга


ще получат изцеление. Един ден в двора й дошли и войници от 14-и интендантски полк. Между тях бил и един мургав 23-годишен младеж на име Димитър Гущеров от село Крънджилица, Петричко, който много искал насаме да се посъветва нещо с Ванга, защото имал голяма тревога на сърцето си и бил много объркан. Злосторници убили брат му край село Склаве, когато обикалял този район, защото той бил търговец на свине. Останали три деца сираци и болна от туберкулоза жена. Изведнъж Ванга излязла на прага и го повикала по име, а после му казала: „Знам за какво си дошъл. Искаш да ти кажа кои са убийците на брат ти, може и да ти кажа след време, но ти трябва да ми обещаеш, че няма да отмъщаваш, защото не е нужно. Ще бъдеш жив и ще си свидетел на техния край.” Ванга на никого не разрешава да отмъщава. Тя твърдо вярва, че човек е роден само за добри дела и трябва да се стреми към тях, защото всяко лошо деяние никога не остава ненаказано. То се наказва по най-жесток начин и ако не достигне извършителя, се прехвърля на потомците му. Питала съм я много пъти защо става така, а тя винаги ми е отговаряла: „За да боли повече!” Спомням си такъв случай. Преди години при Ванга идваше един човек от санданските села, на когото бяха починали 12 деца, 13-ото живя само 12 години, но и то почина. Лекарите смятаха, че жената още в утробата си заразява децата с туберкулоза и затова не живеят дълго. Ванга имаше друго обяснение. Когато човекът бил младеж, майка му на стари години неочаквано забременяла и скоро трябвало да роди. Започнало да й личи, че е бременна, и младежът много се срамувал от нея, защото вече бил голям и смятал тази бременност за много нередна. Един ден толкова се ядосал, че пребил майка си от бой. След време тя и детето в нея починали. Човекът беше забравил за тези неща и беше дошъл да попита защо е толкова нещастен и защо природата го лишава от потомство, но Ванга му припомни тази случка и му я разказа с най-големи подробности, като да е била свидетел, и после заключи: „Трябва да знаеш, че ти си причината за това нещастие, а не жена ти.” И пак повтори за кой ли път: „Трябва да бъдете добри, за да не страдате после!” Но да се върнем към срещата с войника... Тогава в Струмица през 1942 година Димитър Гущеров бил толкова смаян от казаното от Ванга, че не разбрал как излязъл от нейния дом. Не можел да си обясни откъде тя знае името му и откъде пък знае какво таи в сърцето си и каква е неговата болка. После още няколко пъти идвал при Ванга и двамата продължително разговаряли в малката стаичка. На 20 април Ванга казала на сестра си, че този младеж я иска за жена и скоро и двете ще отидат да живеят в Петрич. По това време братята им ги нямало. Васил бил войник в Дупница, а Томе бил отведен принудително на работа в Германия. На 22 април писана каручка спряла пред Вангиния дом и от нея слязъл бъдещият съпруг на Ванга, пременен и развълнуван. Напълнил бил каручката с миризливо горско сено, а отгоре били преметнати шарени черги, за да могат сестрите да пътуват по-удобно. Новината бързо се разчула в махалата, отвсякъде започнали да се стичат съседи, близки и познати и да се прощават с Ванга. Някои й казвали, че греши, като напуска родния си край. Ванга не ги слушала, защото се разделяла само с тъжни спомени, мизерия и тежък сиромашки живот. Всъщност и бъдещето им било много неясно, но се надявали, че ги чакат


по-добри дни. Чеизът на булката бил символичен - Ванга преметнала на ръката си червен вълнен шал, изплетен от нея, взела една бакърена тенджерка и едно бакърено гюмче като спомен от бащиния си дом и това бил целият им багаж. На вратата увиснал ръждив катинар и никой не знаел дали някога някой ще го отключи... Тръгнали с каручката по неравния път за Петрич и тримата, вече бъдещи роднини, мълчали потиснати от раздялата със Струмица. Пристигнали в Петрич в същия ден надвечер на ул. „Опълченска” 10. Слезли пред схлупена къщурка, която явно по-рано не е служила за жилище, а е била склад. Надвесените й стрехи като че ли всеки момент щели да паднат върху новодошлите. Отпред имало голям и разхвърлян двор. От прозорците на съседните къщи ги следели любопитни хорски очи, защото славата на Ванга като ясновидка отдавна била обиколила града и хората я оглеждали от глава до пети. Чудели се само как тази сляпа жена може да бъде стопанка и домакиня, тези коментари се правели даже и на глас. Ванга не им обръщала внимание. Влезли в тъмно, дълго и мръсно коридорче. От двете му страни имало по една малка стая и едната от тях по-късно станала спалня на младото семейство, а в другата Ванга приемала многобройните си посетители. „Имаше отзад и една друга, пристроена стая - си спомня Любка, - която служеше за кухня, спалня и стая за всичко, в нея имаше легло, направено от груби дъски, които бяха сложени върху четири газени тенекии. Нямаше дюшек, а за възглавници служеха вълнени торби, напълнени с царевична шума.” На това легло спяла баба Магдалена, майката на бъдещия съпруг Митко, около 70-годишна, с трите деца на убития си син и с две други деца от другите й синове. Навсякъде било мръсно и много мизерно. С две думи, Ванга изоставила един мизерен, изпълнен с нескончаеми лишения живот, за да го замени с друг - не по-малко мизерен и не по-малко труден. На 10 май 1942 година Ванга се венчала с Димитър и влязла в ролята си на стопанка. Никак не й било лесно на младата булка. Баба Магдалена с присъщата откровеност на простите хора не одобрила бъдещата си снаха още в първия момент и като ги посрещнала, казала на сина си: „Ех, сине, това ли ти е бил късметът?” Тя вероятно се е надявала синът й да доведе някое здраво селско момиче, което да върти къщата и да се грижи за тежкото обременено семейство, защото освен петте деца от братята на Митко в един ъгъл на къщата лежала и се топяла от туберкулоза снахата на убития син, а самата баба Магдалена била вече стара и не можела да прави почти нищо. Ванга преглътнала обидата и много скоро показала на какво е способна. Със силния си характер тя не се плашела от приказки, от мизерия или каквито и да е трудности, защото имала богат опит в това отношение, кажи-речи, от рождение. Денонощно с Любка прали, мили, лъскали, преправяли и боядисвали и в скоро време къщата грейнала от чистота. В онези военни години било много трудно да придадеш уют, още повече с оскъдни средства, но Ванга с присъщата й изобретателност правела буквално от нищо нещо. От просто платно направили пердета, а Любка красиво ги избродирала, от боядисан канап оплели и покривки за леглата и навсякъде станало красиво, типично във Вангин стил, която иска всяко нещо „да е красиво и прегледно”. Ванга забранила на селяните от околните села да се събират в техния двор и да търгуват там. Изчистила и подредили и двора, навсякъде си


проличало, че пипа здрава ръка на много уредна стопанка. Семейството заживяло като всички други семейства по онова време, но това било за много кратко. Хората бързо научили, че Петрич се е сдобил с ясновидка, и потокът от хора отново се насочил към Вангината къща. Съпругът й не бил много доволен от това развитие на нещата, защото смятал, че щом Ванга е вече омъжена, трябва да престане с тази дейност, а да се грижи за къщата и за семейството си, както правели всички останали жени. Той дълбоко я уважавал, но бил потиснат, защото смятал, че и сам е в състояние да издържа семейството си. Ванга пък много го обичала и ценяла и като човек, и като съпруг, но смятала, че призванието и да служи на хората е много по-силно от семейната привързаност и че личният и живот трябва да бъде подчинен на живота на другите. И освен това дарбата не и давала покой и търсела непрекъснато изява... Отново започнали да я посещават най-различни хора - и военни, и цивилни, болни и объркани - и всичките били с надежда, че тя ще им помогне. По онова време имало доста младежи от този край, които станали партизани и хванали гората, за да се борят срещу фашизма. Уплашените им близки често идвали при Ванга да ги успокои и да им каже, че са живи и отново ще се видят. Така и партизанинът Асен Шапкаров беше казал на майка си: „Не се плаши! Ще ходиш по-често при Ванга и тя ще ти казва жив ли съм, здрав ли съм, как съм!” Тези посещения не оставали обаче скрити за полицията и двамата полицаи Димитър Чучуров и Борис Лазаров ежедневно обикаляли около Вангиния двор, та да чуят нещо. Тормозели Ванга и я заплашвали да издаде какво казва на близките на „враговете на властта”. Но Ванга си мълчала. Тогава те я принуждавали да дава „трудова повинност”, въпреки че тя като сляпа не можела да изпълни това нареждане. За да се откупи, й искали много пари или да издаде някого. Не я оставяли на спокойствие нито ден. Започнали да събират мъжете запас. Митко се озовал в Гърция. На прощаване казал на Ванга, че .ако се върне жив и здрав, ще й построи нова къща и ще й създаде такива удобства, та Ванга да не усеща нещастието си. Той имал „златни ръце” и призвание на строител, макар че не бил учил. Изпълнил обещанието си през 1947 година. Когато ги изпращала, Ванга му казала само това: „Пазете се от водата.” Наистина след време тези, които оцелели и се върнали живи от Гърция, до един били съсипани от малария или от чернодробни заболявания заради лошата вода, която били пили из тамошните блата. През 1942 година при Ванга започнала да идва на гости учителката от Свети Врач (Сандански) Мария Гайгурова и двете сестри бързо се сприятелили с нея. Тя имала четири дъщери и двама синове близнаци, които тогава били войници в Битоля. Ванга често й казвала: „Тете Марийо, сестра ми Люба ще ти стане снаха и ще се омъжи за един от твоите близнаци.” След време Любка се видяла със Стоян (единия от близнаците), харесали се и се оженили. (Ще прибавя тук само, че става дума за моята майка и баща и за неговите родители моите баба и дядо.) Съпругът на Мария Гайгурова - Борис, бил също учител в горните класове, много образован и много интелигентен човек. , Той владеел осем езика, свирел много добре на цигулка, занимавал се с живопис и математика, четял френските класици в оригинал. Като образован и възпитан в материалистически дух, той. много-много не вярвал на предсказания и при едно гостуване на Ванга в дома им в Свети


Врач решил да изпита дарбата й. Попитал я: „Знаеш ли какво е станало с костите на моя баща, който беше убит през 1912 година край Мелник от турците, а после костите му не бяха намерени?” Ванга му казала да намери в Мелник някой си Петър, който бил свидетел на събитието и можел с подробности да му разкаже какво се е случило. Учителят бил много впечатлен от казаното, но чак след време можал да отиде в Мелник. Намерил семейството на Петър, той бил починал, обаче синът му, който знаел от баща си случката, я разказал с подробности на госта. Бащата на Борис Гайгуров бил свещеник и един от изтъкнатите поборници за български език, българско училище и българска църква в Мелнишкия край по време на турското робство. Целият му живот бил отдаден на това свято дело. През октомври 1912 г. бил арестуван като съмишленик на Яне Сандански и заедно с други съмишленици бил зверски убит. Но и тогава не бил оставен на спокойствие. След време костите му били изровени и разхвърляни по дерето, а на тяхно място в гроба поставили кости от умрял кон. След като разбрал истината за баща си и се изпълнил с огромно уважение към Вангината дарба, един ден Борис Гайгуров я попитал и за съдбата на двамата си братя, които емигрирали през 1921 година в чужбина и никой не знаел какво се е случило с тях. Ванга му казала: „Щерьо е в могилите, а Никола е жив. Станал е учен... Сега не е там. Той е пленник, в лагер. Не се тревожи за него. Той ще си дойде напролет. Ще бъде със сиви дрехи и ще носи два куфара.” Това било просто невероятно. Моят дядо не можел да повярва, че изчезналият му брат е съветски учен, а още по-малко, че е в лагер. Разделил се с Ванга убеден, че никога няма да разбере истината, и силно се усъмнил в нейното предсказание. Но една пролетна утрин на 1943 година уморен пътник спрял пред къщата на Борис Гайгуров. Бил облечен в сиви дрехи и на земята стояли два куфара. Никой не го познавал. Дори и Борис не го познал, когато излязъл да говори с непознатия. Това бил брат му Никола. По-младият брат се завърнал в родината си след 22-годишно отсъствие. Никола изцяло потвърдил казаното от Ванга за него. ...След смъртта на лидера Яне Сандански през 1915 година ВМРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация) се разцепила на две. Едната групировка смятала, че трябва да се съюзят с комунистите и да действат заедно, а другата била против това сближение. Започнали взаимни убийства между двете групировки и много хора били избити. И двамата братя на Борис Гайгуров, както и самият той били членове на организацията (ВМРО - б. а.). Като студент в Юридическия факултет на Софийския университет Щерьо заедно с брат си Никола през август 1919 година основал в Свети Врач и околните села нова младежка група заедно с комунисти и бил избран за неин пръв секретар. Заради комунистите и двамата братя били осъдени от ВМРО на смърт и били принудени да напуснат страната, за да се спасят. Така Никола успял тайно с един кораб да емигрира в Одеса. След дълги години на мизерия, глад и всякакви лишения успял да се изучи и станал електроинженер. Строил електростанции по всички републики на съветската страна. Когато избухнала Втората световна война и германците нахлули в Съветския съюз, Никола бил заловен и отведен на работа в Германия като руски военнопленник. Преживял големи мъчения, но успял да избяга от лагера, дълго време се укривал и накрая се присъединил към група българи, които работели в


Берлин. След още много дълги митарства и страхове за живота си успял да убеди германците, че е българин, а българите тогава били официални съюзници на германците. След дълги справки и запитвания до България и Свети Врач, откъдето отговорили, че е избягал във франция, получил официални документи и решил веднага да се върне в България. Самият Никола бил не по-малко изненадан от брат си от предсказанието на Ванга и от нейното точно описание на живота му и в Съветския съюз, и после в Германия. Тъй като е свързано със случай пак от онази бурна за нашата история 1945 година, искам в текста да предложа и едно писмо-изповед на Р. Б. до Ванга: „Големи потоци от хора са изтекли пред теб оттогава, много превратности имаше и в моя живот. Видях много страни, запознавала съм се със забележителни личности, но по-силно преживяване от срещата си с теб не съм имала и по-силен и необикновен човек от теб не съм срещала. Дойдох тогава при теб, без да вярвам в ясновидства. Дойдох след страшната буря в моя живот, когато на 23 юли 1942 година в един ден станах и булка, и вдовица, когато чух най-нежните прощални думи и изстрелите от стрелбището, които ми отнеха Антон, приятеля ни Кольо (Никола Вапцаров б. а.) и още четирима прекрасни другари (Става дума за големия български поет комунист Никола Вапцаров и неговите другари, осъдени от фашистката власт по процеса на БКП. След жестоки изтезания шестимата комунисти са осъдени на смърт чрез разстрел. В групата е и комунистът Антон Попов, с когото Р.Б. се венчава минути преди разстрела. - Б.а.) Тогава ти беше известна като струмишката врачка, въпреки че вече живееше в Петрич в своята скромна стаичка. България и светът не те знаеха още. Докато съм жива, няма да забравя умението и съчувствието, с което ти тогава възпроизведе целия процес срещу сътрудниците на ЦК на БКП. Как само се превъплъщаваше ту в ролята на обвинителя, ту в председателя на съда, как редеше думите на защитата и на обвиняемите. Потресаващ беше фактът, че ти говореше с техния език, с техния стил. С какво дълбоко състрадание и мъка се отнасяше към героите на тази драма - млади, способни, предани на своя народ мъже! Като закрила, като по-голяма сестра те почувствах, когато ти ме обгърна с думите: Росице, Росице, колко си млада, колко рано си се почернила (в смисъл станала вдовица - б. а.). Та дори и модела на роклята ми, която беше сгъната в куфара, описа, видя под нея и торбичката с бонбони, които бях купила за племенниците на Антон, на които той винаги е носил по нещичко, когато е отивал в Петрич. (А. Попов е от Петричкия край - б. а.) Ти, Ванге, ми говори повече от час, каза ми, че по-дълго и от мен ще помниш видяното, ти и самия разстрел беше видяла, и последните мигове на осъдените... Накрая започна да изправяш мъртвите от гроба и да говориш с думите на Антон, на Петър Богданов... Това беше неописуемо потресаващо! А после каза: „Изправя се от гроба си Димитър.” Тогава за пръв път те прекъснах и ти казах: „Аз дойдох при тебе, без да вярвам в ясновидства, но ти ми говори повече от час, каза ми неща, които зная само аз, но, изглежда, вече си се уморила и започна нещо да грешиш, умрял човек роднина на име Димитър аз нямам.” Но ти настояваше, че имам и че ми е много близък. И тогава изведнъж заговори с някакъв не свой, а друг глас: „Аз съм Димитър... Димитър Даскала!” Бях сигурна, че ти говоря истината, а то какво излезе? Бащата на моята майка се е казвал Димитър и е бил учител, умрял е, когато мама е била малка, а и тя почина, когато аз бях малка. Може някога да е споменавала пред


мен за този дядо, но всичко е потънало някъде в съзнанието ми, ето, ти го измъкна оттам. Олекнах като перце, чувствах се не на себе си, откъде го извади този мой забравен дядо, от гроба ли, от небето ли го доведе тогава? Оттогава досега навсякъде съм говорила за теб, спорила съм, доказвала съм твоето надмощие над всички... Та ти дори и брака със сегашния ми съпруг видя тогава, когато мислех, че никога няма да се омъжа повторно. Ти ми каза: „Ще се ожениш за човек, който пише...” През пролетта на 1944 година, когато вече зреели черешите, съпругът на Ванга се завърнал от Гърция, но бил станал, както се казва, „половин човек”. От лошата вода, която пили, и от маларията черният му дроб се бил увеличил и макар навън да било топло, треперел от студ, нямал сили да свърши каквато и да е работа. Както бил обещал на Ванга, през 1945 година се захванал да прави плановете за новата къща, градил и правел всичко сам, за най-тежката работа само викал майстори. А навън на двора хората се трупали все повече и всички търсели помощта на Ванга. Тя ставала много рано, готвела на майсторите, месела хляб и после, както всеки ден, заставала на вратата и давала от силата си на всички хора. Притежаваме още едно свидетелство за живота и дейността на Ванга от онова време. Г. Ч. от Пловдив разказва за срещата си с Ванга през 1944 година. „През месец май 1944 година бях мобилизиран в Серес (дн. Гърция - б. а.). Получихме разпореждане към края на септември да се изтеглим в Петрич. Моят командир се срещна със свой другар от военното училище, полковник, който беше пристигнал в града при нас. Отидохме на срещата заедно. Пихме кафе. По едно време съвипускникът на командира каза: „Знаеш ли, тук има една много интересна гледачка, която преди 9.1Х предрича завземането на властта от комунистите, за което е била арестувана.” Наредено ми беше да проуча къде живее тази жена и една ранна сутрин в първите дни на октомври 1944 г. я посетихме. Още с влизането в бедната й стаичка Ванга изпадна в транс и започна да говори на моя командир: „Ти си от гр. Русе, жена ти се казва Мария и ти е втора жена, тя е малко глуха. Къщата тя е край Дунава, синът ти се казва Ицко...” и т. н., все такива подробности от бита и семейството на полковника. Слушах изумен, защото тя му говореше за неща, които не ми бяха известни до този момент, въпреки че с командира бяхме близки. Към края на срещата полковникът помоли да каже нещо за брат му, който много го интересува. Ванга веднага превключи и започна да чете като по книга: „Брат ти, назова му името, се намира в град Бор-до, Бор-до, така разчленяваше думата, Франция, и е много добре, има всичко, което му е необходимо, има и лодка, но много страда, защото при напускането на България не се е сбогувал с теб, ти не си бил съгласен да заминава.” От този ден аз станах приятел и редовен посетител при Ванга. При нея действително идваха много хора. Имаше посетители от цялата страна, това бе времето на Народния съд и много жени и майки идваха да научат нещо за своите близки, на които веднага отговаряше с болка на душата: „Гроб, гроб”, което значеше, че е ликвидиран, или им казваше: „Иди си, той ще те посрещне”, или „Върви си, след теб ще се прибере!” И зная от познати, посещавали я по такива въпроси, че успокоителните й думи са имали пълно покритие. Приятелството ми тогава с Ванга продължи около 50 дни, но те оставиха в мен трайни спомени за цял живот. Ванга е свръхчовек, тя е оракул, Бог да я поживи!” А аз зная друг случай, пак от онова време. Един от командирите на


нашата армия, които влезли първи в Петрич, получил нареждане да ликвидира всички вредни елементи в града - фашисти, пропаднали елементи и в това число и Ванга, защото със своето гледачество тя насаждала суеверия у хората и новият строй не трябвало да допуска съществуването на такива вредни явления от миналото. Докато командирът размишлявал как да изпълни заповедта, се случила следната история... Войник пренасял на кон чанта със секретни документи от една гранична застава до друга. От напрегнатата работа по установяването на народната власт в този край всички били преуморени. Когато пристигнал в заставата, войникът установил, че някъде по пътя е загубил чантата с документите. Ужасна ситуация! Това означавало смърт за приносителя. Арестували веднага уплашения до смърт младеж и трябвало да го предадат на военен съд. Но войникът помолил да го пуснат за един ден да потърси отново и за да не помислят, че иска да избяга, помолил да го придружава друг въоръжен войник. Командирът се възпротивил, защото това било забранено, но младежът толкова много се молил да опита още веднъж, че той се съгласил. Слезли от планината и войничето веднага отишло в Петрич при Ванга. Помолило я да му помогне да намери документите. А тя му казала да отиде в планината на поляната, където е почивал с коня, и внимателно да търси във високата трева. Там според нея била паднала закачената за седлото чанта и още си стояла там, невидяна от никого. Войниците веднага отишли на посоченото от Ванга място и намерили чантата сред високата трева непокътната. Взели чантата, отишли в заставата, войникът я предал и казал: „Сега можете да ме съдите!” Разпитал го командирът как е намерил документите и като разбрал, че Ванга му е помогнала, решил, че тя е полезен човек и не вижда защо да я ликвидират. (Случаят е разказан на мои познати от самия командир.) Офицер от София няколко пъти идвал в Петрич с жена си и всички много им завиждали, защото били „образцово семейство” във всяко отношение, а Ванга казвала: „Не завиждайте, бъдещето ще каже колко са за завиждане.” След победата научили, че офицерът бил осъден и разстрелян от Народния съд. По този повод Ванга понякога казва: „Не завиждай на никого, преди да си му видял края!” Пак случай от онова време. Жена от околните петрички села по време на един панаир загубила тригодишната си дъщеря. Търсили я навсякъде, но напразно. Неутешимата майка не можела да повярва, че детето й не е живо, и отишла да попита Ванга. Тя й казала, че детето е отвлечено от цигани, които били на панаира, и че ще минат много години, но ще дойде ден, когато майката случайно ще чуе за дъщеря си и ще я открие. Тези „много години” станали точно 22. Един ден през 1962 година жената пътувала за Благоевград и на спирката на града Кресна чула как две жени разговаряли, че в близкото село живеят няколко семейства цигани, но помладата снаха съвсем не прилича на майка си, защото е руса и синеока и е някак си по-друга от останалите. Нещо трепнало в сърцето на жената, която толкова години наред все чакала да се сбъдне Вангиното предсказание и един ден да чуе нещо за дъщеря си. Решила се и веднага отишла в това село, намерила лесно къщата и още невлязла, веднага зърнала „русата снаха”. Имала чувството, че сърцето й ще изскочи от вълнение. Започнала да говори, жената я гледала смаяно и й казала, че това не е вярно, защото цял живот си била живяла с тези хора. Мъжът й дори понечил да изгони нахалната жена. Но свекървата им заповядала да мълчат и казала, че си спомня какво й е разказвала майката на снаха й. Наистина това дете й било дадено от други цигани, които били в едно


петричко село на панаир преди много години, на тях пък им го дали някакви селяни. Циганката взела детето и си го отгледала. После го задомила. Когато развълнуваната жена продължила да говори и все питала „Помниш ли?”, снахата слушала много внимателно и като че ли нещо просветнало в главата й. Казала, че смътно си спомня за един голям двор и кладенец с голям камък пред него и че един ден там я клъвнал петелът по крака. Показала й белега. Жената вече не се съмнявала, че това е изгубената й дъщеря, затова предложила да отидат в нейното село и всичко да видят на място. Когато отишли, „циганката” си спомнила още, че е имала братче, познала двора и лесно се ориентирала в къщата. Събрало се почти цялото село, а срещата била толкова трогателна, че всички плакали. През месец май 1944 година по-малкият брат Томе се завърнал от Германия и се установил в Струмица. На 10 юни по-големият най-неочаквано дошъл в Петрич от с. Лахана, Гърция, където тогава бил войник. Казал на Ванга, че отива в Струмица и ще стане партизанин. Тогава, в края на войната, в Струмишкия край се сформирала партизанска бригада и много младежи се записали в нея, за да се бият с части от отстъпващата германска армия. Тайно от Ванга Любка и Васил се споразумели да заминат заедно. Тогава Васил бил на 22 години. Ванга била много тъжна за взетото от брат й решение и със сълзи на очи го молела да не отива. Казвала му: „Не отивай, ще те убият на 23 години!” Но брат й казал, че не й вярва, и още същия ден отишли с Любка в Струмица, намерили там Томе и още на следващия ден и тримата станали партизани. На 8 октомври 1944 година Васил, който бил командир на сапьорска група, получил задача да взриви моста при село Фурка, защото оттам се оттегляли части от отстъпващата германска армия. Васил изпълнил прецизно задачата и взривил моста, но не забелязал, че когато извадил от джоба на ризата си кибрит да запали фитилите на експлозива, му паднала и личната карта. След това веднага се укрил при един приятел от селото и възнамерявал през нощта да се върне в отряда. Дошлите след взрива германски войници претърсили около развалините на моста и намерили личната карта. Турчин дървар, който бил заловен недалеч от моста, издал, че видял младежа от снимката да се върти наоколо. Веднага арестували всички хора от селото и ги затворили в черквата. Преди още да усети какво става, бил арестуван и Васил заедно с всички хора. Германците издали заповед, че ако до един час не кажат къде е подпалвачът, ще подпалят черквата заедно с хората вътре. Хората видели, че Васил е сред тях, познавали го и знаели, че той е подпалил моста, но си мълчали. Разбрал безизходността на положението, той излязъл от тълпата и казал: „Аз бях!” Познали го от снимката, веднага го извели на черковния двор, избутали и хората навън и пред очите им зверски го инквизирали. Слагали му нагорещени железа в ушите, гаврили се и накрая, когато бил вече полумъртъв, го застреляли. Оставили обезобразения труп на земята за назидание. Васил загинал на 8 октомври, деня, в който навършвал 23 години... Интересни са спомените на П. Р. От София от 1945 г. През март 1945 година бях мобилизиран в гр. Свети Врач (днес Сандански). Разпределен бях за гара Генерал Тодоров в село Препечене. Един неделен ден, когато скуката ме налегна, реших с малкото влакче от теснолинейката да отида до град Петрич и малко да се разнообразя. Качих се във вагона и седнах до една жена, облечена в траур. Започнах да си мисля къде да отида в града и какво да разгледам. Когато кондукторът дойде да ни провери


билетите, жената до мен го помоли да й обясни как да намери в града къщата на Ванга. Заслушах се в разговора им и изведнъж се сетих, че всъщност и аз съм слушал за тази жена в една обущарница в София. Един приятел на обущаря разказваше следните случки за Ванга: Някакъв разтревожен селянин отишъл при Ванга да му каже къде да си намери коня. Вързал го добре за едно дърво на пазара, а после не го намерил. Ванга му казала: „Не се тревожи, на следващия пазарен ден ще си го намериш вързан на същото място. Взе го човек от съседно село, за да си закара вкъщи чувалите с вълна от дарака.” И втория случай, който си спомних. От простора изчезнала ризата на някакъв човек. Ходил при Ванга по други работи, но между другото я попитал и за тази риза. А тя му казала: „Ти за една риза ли си се разтревожил, след като имаш и други? Този, дето я взе, я взе от голяма нужда, защото няма нито една. Зная кой е, но няма да ти го кажа. А ти, ако го видиш този човек с твоята риза на гърба, ще се направиш, че не си забелязал!” След като си спомних тези разкази, любопитството ми се разпали и реших и аз да отида при Ванга. Следвайки указанията на кондуктора, лесно намерих уличката. Застанах пред почерняла от годините дървена ограда. Влязох в двора и видях схлупена стара къща с чардак, на който седеше възрастна жена, кръстосала боси пети, и решеше прошарената си коса. Като ме видя, попита ме дали идвам при Ванга и като потвърдих, ми заяви, че днес е неделя и тя не приема никого. Казах й, че просто искам да видя Ванга отблизо, защото съм чувал много интересни неща за нея. Тя отиде да попита, после излезе и ми посочи вратата да вляза. Почуках, отворих и се озовах в една сенчеста стая, застлана с черги, скромно подредена. И понеже нямам обичай да се заглеждам в подробности, запомних само това, че Ванга беше полулегнала на една кушетка, застлана с одеяло, и с длан подпираше русата си глава. Знаех, че не вижда, но я гледах в очите, за да се уверя. Поздравих и казах, че идвам само за да й засвидетелствам своето уважение и почит. Докато й казвах тези думи, вратата се отвори и влезе познатата ми от влака жена в траур. Каза, че моли Ванга да й каже нещо за изчезналия й син, когото тя не знае къде да търси. Ванга й каза да дойде утре рано сутринта. Жената си излезе, но след захлопването на вратата изведнъж Ванга отпусна глава на възглавницата, сви се, застена в конвулсии, пребледня и с груб, с баритонов тембър глас започна да вика: „Гроб, пресен гроб, ох, болят ме краката!” Това го повтори няколко пъти. Изплаших се. Сещам се, че някъде в сумрака на стаята седеше някаква друга жена, явно Вангина близка или роднина, която ми направи знак да мълча. Помислих си, че тази сцена е предизвикана от жената в траур, която току-що си беше отишла. След минутадве Ванга се попривдигна и седна с подвити под себе си крака. Помълча и ми каза: „Ти имаш много братя и сестри, чакай да ги изброя... Иван, Неделя, Рада, Станка” и т. н. Девет сме - потвърдих аз. „Тази Рада има сега голяма тревога, но ще е напразна.” Когато после писах на сестра си за това, тя ми отговори, че тогава синът й бил арестуван за няколко дни, но го освободили. Ванга ми каза, че имам двама братя на фронта и че единият е с нашивки. Отговорих й, че нямам брат с нашивки. Имаш, имаш, спомни си - настояваше Ванга. След няколко отричания се сетих, че най-малкият ми брат беше пратил снимка като ефрейтор от Дунавския флот. Сред това започна да ми описва къщата. Каза: голяма къща с желязна ограда. Само че сега няма никой вкъщи. Казах й, че жена ми е в провинцията на гости при братовата ми жена. Чакай да видя къде е - прекъсна ме Ванга. - Ето една голяма река. Това сигурно е Дунав.


Чакай да видя в кое място е, и започна да срича - Ру, Ру, Рус, Русчук (дн. Русе б. а.), там ли е? Да - потвърдих аз. Ами тука се вижда един твой много близък, шивач, кой е той? Казах й, че в семейството нямаме шивач. Имаш, имаш, каза Ванга, възрастен човек с големи мустаци, с голо теме и очила. Седнал е под едно дърво със скръстени под себе си крака и шие. Изведнъж се сетих, че това е баща ми. След като се пенсионира, той вземаше скроени шаячни дрехи, съшиваше ги и ги обточваше с гайтани. Правеше разни елеци и потури. А се пенсионира като разсилен в лесничейството. Видя ли, че имаш шивач - рече Ванга, а после се обърна към другата жена с думите: „Много ясно ми се явяват.” Ванга продължи: „Зад баща ти, малко встрани стои изправена жена и държи за ръка едно момченце, кои са?” Не зная, казах, но може да е моята майка, починала през 1922 година, и моето дете, което почина преди пет години. Те са - потвърди Ванга. Попита ме, ти като си запасняк, защо си с цивилни дрехи. Обясних й, че за нас не стигнаха военните дрехи, защото са нужни на фронта. Да, каза Ванга. Сега войниците на фронта играят хора, бръснат се, перат, кърпят хамути, поправят каруци, изобщо весели са и скоро ще си тръгнат за България. Това е. Ами ти, желаеш ли да ти кажа нещо за тебе? Казах й, че не желая, защото нямам проблеми. Зная, че като се върна в София, само работа ме чака. И все пак... - настоя Ванга. Казах й, че имам една отдавнашна мечта - да си построя някога къща като моите колеги. Ванга помълча малко и каза: „Ще построиш, две къщи ще има, два пъти ще строиш!” После каза, чакай да видя какво работиш. Охо, ти имаш голяма работилница, имаш и много чираци. Виждам готварски печки, лейки, корита и мангали ли, котлони ли... Помислих си, Ванга ми каза, че ще строя две къщи, защото ме смята за богат, затова я осведомих, че съм кооператор в тенекеджийска кооперация. През 1952 г. си построих къща. През 1975 г. надстроихме със средства от моите синове и снахите. Ето че наистина строих на два пъти и фактически две къщи, горния етаж за единия, от синовете. , Когато се сбогувах с Ванга, тя ми каза, че като се прибера в поделението, ще ме чака писмо, известие. Реших, че това е може би заповедта ми за уволнение, и много доволен си отидох. Когато се прибрах в Препечене, другарите ми ме попитаха къде съм бил, а аз им отговорих, че съм бил в Петрич при Ванга и тя ми е казала, че ме чака писмо. Наистина видях един плик, поставен на възглавницата ми. Другарите ми завикаха да им разкажа за срещата, но аз реших първо да си прочета писмото. Но те не ме оставиха на мира. Казаха ми, че ще забравя, докато чета, и аз се съгласих. Разказах им всичко и ги оставих да коментират помежду си. Писмото беше от жена ми от Русе. Като ме подготвяше внимателно, тя ми съобщаваше, че брат ми е загинал. На 14 май след примирието 5-6 войници с един подофицер, прочиствайки местността край Грац в Австрия, намерили един шмайзер. Подофицерът взел да го разглежда, шмайзерът внезапно гръмнал и ранил смъртоносно в сърцето брат ми Александър. Занесли го в болницата, живял 3-4 часа и починал. В съобщението пишело „загинал при инцидентен случай”. „Гроб, пресен гроб” - викаше Ванга. Значи за мене се е отнасяло, защото брат ми е загинал в понеделник, а аз бях при Ванга няколко дни след това, в неделя. Започнах да плача. Другарите ми прочетоха писмото и започнаха да ме утешават. Дойде и поручикът и за да ме разсее вероятно, и той ме помоли, доколкото мога, да му разкажа за срещата си с Ванга. След това заяви, че желае на другия ден да го заведа при нея. Но стана така, че на другата сутрин заедно с


него имаше още двама души - Павел и Минчо. Този Минчо ми каза, че трябва да бъдем дискретни и да не говорим къде отиваме, особено ако около нас има хора. Защото той допускал, че Ванга има подслушвачи, които я осведомявали. Спряхме пред дворната врата на Ванга много рано сутринта, за да бъдем първи. Навсякъде беше много тихо. Но като отворихме портата, се изумихме. Дворът беше препълнен с хора. Едва можахме да влезем и да се мушнем зад портата. Решихме, че е безнадеждно да я видим, затова някой предложи да закусим някъде и да се върнем тук вечерта. И тъкмо да тръгваме, един човек отпред, приел доброволната роля на разпоредител, се провикна: „Да влезе Петко!” Побиха ме тръпки, защото това е моето име. Чаках някой да се обади, но никой не се отзова. Човекът повтори и потрети. Тогава аз се обадих, че и аз съм Петко, но току-що съм дошъл „Няма значение - каза човекът - щом Ванга те вика, влизай!” „Но аз не съм сам, възразих, водя и други.” Абе влизайте колкото сте! Хайде, че се губи време! От хората се понесе ропот. Видях се в чудо и тръгнах към входа. Не вярвах, че Ванга вика точно мен. Останалите вървяха отзад. Насядахме на столовете край стените в малката стаичка. Аз седях до Ванга, а другите трима срещу нас. По едно време Ванга се изправи, пребледня и припряно се придвижи към средата на стаята, започна да стене, като че искаше да заплаче. И се строполи на пода. Полегнала на дясната си страна, се гърчеше и с този чуден баритонов глас заговори думите, които бях чул предишния ден: „Гроб, пресен гроб, краката ме болят!” Ние се спогледахме изплашени. По едно време Ванга се изправи и заднишком тръгна към стената, до която аз седях. Размахваше ръце, като че ли нещо отпъждаше от себе си. Стигна до вратата на стаята, отвори я и бързо излезе от нея. Появи се отнякъде мъж, вероятно неин близък, каза ни тихо, че тя вероятно малко ще си почине и пак ще дойде. Действително тя се върна. И още не седнала, попита кой е Петко. Аз се обадих. А Ванга каза: „Твоят брат (убитият - б. а.) е много упорит. Настоява да ти кажа да не изоставяш детето му и ти да имаш грижа за него.” Приех това поръчение. След това Ванга попита кой от нас е офицер. Поручик Урумов се обади, а Ванга го попита защо се е облякъл цивилен. Той отговори: „За да не правим впечатление.” Ванга: „А аз гледам да видя офицер. Добре. Но ето сега какво. Тук пред теб застана един твой много близък, също офицер. Убит е през март. Сещаш ли се кой е?” Поручикът потвърди. Ванга продължи: „Той иска да ти каже нещо много важно за тебе, но аз нямам право да говоря по политически въпроси. Но той казва така: ти знаеш той от коя партия е бил. Предлага да последваш неговия пример и да преминеш към неговата партия, за да си добре. И друго. Казва да кажеш на жена му да свали траура и да побърза да се омъжи, докато е малка дъщеря му Малинка, за да свикне с новия татко. И да облече момиченцето с бялата рокличка, да й сложи и часовничето, за да види той как й отиват.” Поручикът обеща да пише на вдовицата. Ванга смени темата. Към поручика: „Преди да дойдеш тук, ти си служил на друго място. Там са изчезнали някакви инструменти, кирки, лопати и не сте ги намерили. Поручикът потвърди. Ванга: “Не се тревожи, ще се намерят. Когато водите на Струма спаднат, дръжките им сами ще се покажат от водата.” Поручикът засия. Ванга продължи: „При вас е станала някаква афера с някакъв куфар. Имало е там някаква сланина и войниците без позволение на собственика са я изяли. Не им се карайте! Гладни са били, пък и в тоя глад сланина така само да се гледа не може. За тебе толкова.” Когато излязохме на улицата, споделихме това и онова, въпреки че всички бяхме много изненадани, и аз попитах поручика от коя партия е бил


неговият приятел. Той ми отговори, че е бил комунист, а той е земеделец и двамата много спорили по различни политически въпроси. Когато Ванга попита кой е следващият, се обади Павел. Ванга му каза, че работи в канцелария и от едната му страна вижда рафтове с книги. На отсрещната стена също има книги, а срещу бюрото на Павел работи една много хубава жена. Тя е вдовица и има две много хубави момиченца. Ти си ерген, нали? Павел потвърди. Каза, че е чиновник в „Храноизнос” в Елин Пелин. „Слушай, Павле, каза Ванга, ти ще се ожениш за тази жена. Тя те харесва, но се срамува да ти открие чувствата си. Затова ти трябва да направиш първата крачка. И знай, че тази жена ще ти донесе щастие.” Павел се изчерви като момиче. Ванга му каза, че го чака повишение, и той беше много щастлив. След няколко години срещнах Павел в София в един ресторант, на чието място сега е построен хотел „Хемус”. Запитах го дали се е сбъднало това, което му каза Ванга. Той отговори, че действително се е оженил за тази жена, има много добро семейство и е вече директор на предприятието. Третият, на когото Ванга гледа, беше Минчо. „На тебе нищо не ти се явява, каза Ванга, тъмно е, нищо не се вижда. Ти не вярваш, затова е тъмно.” Минчо каза, че се интересува дали ще имат дете. „Ще ти кажа като човек на човек - каза Ванга. -Осиновете си, пък ако след това си имате и свое, още подобре.” Минчо беше този, който ни внушаваше, че Ванга черпи информация от подслушвачи. След години го срещнах и го попитах вслушал ли се е в съвета на Ванга. Каза, че дори не е направил опит. Беше мрачен. Може някой да се запита как така подробно ще помня срещите си с Ванга, след като са минали толкова много години. Не би било чудно, ако този някой знае, че тези мои преживявания съм ги разказвал стотици пъти досега, а и те ми направиха толкова силно впечатление, че е трудно да ги забравя. След като през 1947 година Вангиният мъж построил новата къща, той тежко се разболял. Още от времето, когато се върнал от Гърция, не бил добре, но след строежа на къщата вероятно се преуморил много и се чувствал съвсем отпаднал. Получил и силни стомашни болки и приятел го посъветвал да пие по малко ракия, за да му мине. Пиел уж по малко, но постепенно се пристрастил и много се променил. Затворил се в себе си, денонощно стоял сам в една стая, почти с никого не разговарял и само пиел. Вероятно и той имал някаква своя човешка драма, но с никого не я споделил. И лекари, и самата Ванга непрекъснато го съветвали да не живее по този начин, защото отива към гибел, но той никого не слушал. Ванга ходела из къщата като сянка, топяла се от мъка и тревога и по цели нощи плачела. После тя споделила със сестра си, че е знаела, че за мъжа й няма никакво спасение. Таяла този страшен факт само за себе си, мълчала и се молела да стане чудо. А хората се трупали денонощно пред вратата й и тя ги изслушвала, съветвала и лекувала всеки ден и никой не подозирал каква трагедия се разиграва в собствения й дом. Митко „се лекувал” по този начин в продължение на 12 години, докато паднал на легло. Ванга била съвсем отчаяна. Взели го в болницата, защото развил цироза на черния дроб и започнал да се пълни с вода. Ванга пожелала да бъде с него и близо седмица седяла на един стол в болничната стая до леглото на съпруга си. Когато един ден лекуващият лекар казал на сестра й, че иска да съобщи нещо на Ванга, тя казала, че няма нужда, защото знае, че настъпва краят, и пожелала да си отидат вкъщи. Докарали и болния и той като че ли се поотпуснал и заспал. На пода, до краката на мъжа си, заспала и Ванга. През


всичките шест месеца на тежкото му боледуване тя била неотлъчно до него, като че ли искала да му предаде от своята сила и твърдост, а може това да е било и едно бавно, непрекъснато сбогуване с любимия човек, с когото Ванга живяла 20 години. Любка: „Когато Митко беше вече в агония, Ванга коленичи до леглото му и от слепите й очи непрестанно се лееха сълзи. Нещо шепнеше. Дали не молеше да бъде пощаден животът му, или се прощаваше с него, не знам. Митко издъхна на 1 април 1962 г. Почина на 42-годишна възраст. Направихме каквото беше нужно за мъртвеца, започнаха да идват и хора, а тя все спеше. Спа до момента на погребението. После ми каза: „Аз го придружих до мястото, където му беше определено.” На другата сутрин излязох пред струпаните на вратата й хора, които не подозираха какво се е случило, и им казах да се разотидат, защото Ванга вчера е погребала мъжа си и не е в състояние да приеме никого. Тя ме чу и извика: „Не, не ги връщай, ще ги приема всички. Те имат нужда от мен!” От този ден ние, децата на Вангината сестра Любка - Красимира, Анна и Димитър, - единствените племенници на Ванга, сме свидетели на нейния тъжен, самотен вдовишки живот, на личната и трагедия, но и на нейната забележителна неуморна дейност в услуга на хората. Вероятно тя така е орисана: да няма свое лично щастие, а да е щастлива, когато го дарява на другите. Помня я как изглеждаше тогава - под черната вдовишка забрадка, лицето й е бледо и някак застинало, цялото й същество като че ли е обърнато навътре, напрегнато и концентрирано, далеч от всичко, което я заобикаля... А хората прииждат ли, прииждат, стават все повече, идват от целия свят. С различни проблеми, с различни въпроси, учени и по-малко учени, скептици и вярващи, болни и здрави, пристъпващи към нея със страх или с насмешка, с недоверие или с любопитство. И тя никого не връщаше. Предлагам един разказ от онова време. „Около 1944 година баща ми, който беше лекар и убеден материалист, отишъл при Ванга от любопитство. В Петрич пред къщата й било пълно с хора, които чакали да влезнат при нея. Тя се показала на вратата и повикала баща ми по малкото му име, което никога не е изговаряно извън семейството. Вътре Ванга му казала много неща за неговото минало - баща ми е женен два пъти и тя много вярно описала женитбите, казала му подробности, лични неща, които дори и двете съпруги не знаели. След това му заговорила за бъдещето. Казала му, че ще умре след 14 години от рак. Казала му за по-малкия ми брат и за мен. За мен споделила, че ще имам щастлив брак, но моят съпруг ще почине наскоро след това. Аз ще остана вдовица с малко дете. После отново ще се омъжа и ще сбъркам. Този брак ще бъде много неудачен за мен. Казала още, че съдбата на брат ми ще бъде още по-несретна и че той ще умре при злополука на 20 години. След години баща ми реши, че е болен от язва. Направиха му две операции. Втория път само го отвориха. Почина от рак през 1958 година на датата, предсказана от Ванга. Аз се омъжих и имах щастлив брак. Роди ни се дете. Но съпругът ми неочаквано се разболя и почина. Омъжих се повторно, наистина много сгреших. Разведох се. Преди няколко години брат ми тичал да вземе трамвая, но не успял да се хване добре, подхлъзнал се и трамваят го прегази. Беше на 20 години. Всичко, което Ванга беше предсказала на баща ми, се сбъдна.” (Този случай е описан през 1970 година от Шейла Острандер и Лин Шрьодер в книгата „Рsychic Discoveries Behind the Iron Curtain”, издание на IMPACT, UNESCO.)


Друг случай. Детенце на наши съседи, бебе на десетина месеца, изгаряше от температура повече от двадесет дни. Лекарите не можеха да разберат причината и го лекуваха с какво ли не, но нямаше никакъв резултат. Заведохме го при Ванга, а тя каза да го изкъпят с вода, в която са сварили горско сено. Още при първото къпане температурата спадна, а след второто бебето се успокои и оздравя. На балерина рускиня, омъжена за българин, която след раждането беше получила някакви нарушения в двигателния апарат и лекарите смятали, че може би няма да може повече да танцува, й каза, че ще се оправи, ще има още две деца и ще разнася славата на руския балет по целия свят. Така и стана. Ф. С. - медицинска сестра Преди много години майка ми ходила при Ванга, за да потърси лек за сестра ми, която оглушала като бебе. Хазяинът, в къщата на когото са живели моите родители, се прибрал една вечер пиян, влязъл в стаята им и ударил бебето. Засегнал му някакъв нерв. Ванга казала на майка да отиде на ушен лекар във Варна, но че детето щяло да получи само малко облекчение и няма да се излекува. Така и станало. На майка ми казала да си почива повече, защото ще умре така, както си ходи. Така и стана. Майка ми почина внезапно от удар преди пет години на 54-годишна възраст. Видяла и моя чичо, отдавна починал, който държал чаша в ръка. Чичо ми починал при опит да предотврати челен сблъсък между два пътнически влака. Не можал да се отмести навреме и двата локомотива буквално са го сплескали. Наистина се оказа, че преди това чичо ми е пил чаша червено вино и поради този факт дълги години на дядо ми не му даваха пенсия (обезщетение) заради сина, защото смятаха, че злополуката е станала, защото е бил пиян. А че е спасил живота на толкова много хора от двата влака, това не е важно. Владо Г. - писател Преди повече от седемнадесет години моя роднина ходила при Ванга, говорили за различни неща и по едно време Ванга казала: „Какво прави Владо, Старата къща?” Дора после ми се обади и каза: „Гледай какви глупости говори Ванга - какво прави Владо, Старата къща?” 17 години по-късно написах една книга, спомени за моя роден град Банско, и я бях нарекъл „Моравото лале”. Дадох я в издателство „Народна младеж”. Главен редактор беше Евтим Евтимов. Той каза, че не му харесва много заглавието, и предложи да го сменим. Казах му, че аз имам и друго заглавие „Спомени от старата къща”. Това е по-добре, каза Евтим Евтимов. Книгата ми излезе под това заглавие. Една нощ Дора ми се обади посред нощ много развълнувана и каза, че не е могла да спи една нощ, докато е чела книгата, щото изведнъж си е спомнила как Ванга е видяла тази книга и нейното заглавие. Преди толкова много години. С. П. - журналист Разказвал ми го е кметът на нашето село (Разложко - б. а.). Изчезнали конете на наш съсед. Отишъл при Ванга, а тя му казала: „Конете са откраднати от цигани и са в планината на една ливада. Завързани са. Циганите ги гледат и ги хранят, а после вечерта се готвят да ги отведат и да ги продадат.” Отишли веднага на указаното място и видели конете, спънати и завързани, които пасели. Взели ги, а човекът бил много радостен, защото той бил отговорният за конете в стопанството.


Е. Н. - Русе Откраднали коне на наши съседи - чифт, много хубави. Ванга им казала: „Конете са отведени през Стара планина и са в едно габровско село.” Описала много подробно и мястото, и селото. Отишли и ги намерили. К. Н. - Киноцентърът След заснемането на филма „Зарево над Драва” започна работата по монтирането на филма. Това беше копродукция на няколко страни и бяха вложени много средства. Колегите с ужас установили, че липсва част от лентите. Това означавало голям скандал и много неприятности. Отишли при Ванга и тя казала, че лентите са изхвърлени. Описала някаква малка, изоставена сграда в близост до сметище. Колегите се сетили, че край Панчарево действително Киноцентърът има такава малка стара сграда, където оставяли бракувани или дефектни ленти. Отишли там, дълго ровили, но накрая открили лентите от филма. Граничен офицер си загубил пистолета. Ванга му казала да отиде и да претърси мястото, където е ходил по малка нужда. Отишъл и го намерил. Кр. Ст. - чуто от Серафим Северняк (писател) Ванга го попитала колко брака има. Той отговорил: три. Не, не са ли четири, попитала Ванга. Ето, сестра ти застана до тебе и ми показа четири пръста. С. С. се уплашил много, защото имал сестра, починала много отдавна като дете. Дори и най-близките му приятели не са знаели този факт. Б. X. Детето на наши съседи изчезна безследно. Търсиха го безрезултатно в продължение на няколко дни. Родителите отишли при Ванга и тя им казала, че в събота детето ще бъде докарано вкъщи живо и здраво от представители на властта. Хората разпространиха тази вест и още от сутринта в събота се струпахме всички пред блока, за да видим дали ще бъде вярно казаното от Ванга. Имаше и песимисти, които си тръгнаха, но вярващите бяха възнаградени. Когато към обяд милиционерска кола възви към нашия двор, от всички гърла се понесоха възгласи на удивление. От колата слезе момчето, придружено от милиционер. Сцената беше неописуема. Г. Ж. - Преди много години Ванга ми каза какви въпроси ще ми се паднат на приемния изпит по български език. Когато изтеглих билета пред комисията, бях толкова смаяна от съвпадението, че един от комисията ме попита какво ми е. Толкова бях изумена, че набрах кураж и му казах защо съм толкова изненадана. Той се засмя и отговори: „Ами сега, какво да правим? Да сменим ли билета, щом Ванга го е познала?” Г. П. от с. Гега потърси помощ от Ванга, защото овцете от неговото стадо започнали необяснимо да се хапят една друга и щели да умрат от глад, животните не искали да ядат нищо. Ванга казала да наблюдава сутринта коя овца ще започне да хапе първа, да отреже от нея малко вълна и да й я донесе. След като й я донесоха, нареди да нарежат на много ситно вълната и да я дадат на всички овце, размесена с храната. Овцете се успокоили. Млада бременна жена плаче и обяснява, че е бременна за седми път и има все дъщери. Ако и сега роди момиче, мъжът й ще я изгони. „Остави на мой късмет това дете - каза Ванга. - То ще се роди момче”. Наистина след два


месеца се родило момченце. Момче по рождение имало някакъв недъг в краката. Решило да го изправи и се оперирало. След операцията се почувствало още по-зле. Коментарът на Ванга: „Не е трябвало да си правиш операция. Нали този недъг не ти пречеше да ходиш. Ако Бог ни постави и рога, ще си ги носим.” Млад човек с шипове в стъпалата и почти осакатял от тях пита Ванга за лек. Ванга: “Вземи една стара бакърена чиния, нагрей я върху печката, вземи една вълнена кърпа и я натопи в бензин. Постави я върху топлата чиния и стъпи върху нея. Стой, докато чинията изстине. Повтори процедурата четири пъти.” Но тогава, след смъртта на мъжа й, в когото Ванга е чувствала някаква опора, тя не можеше вече да се справи с хилядите хора, които стояха пред вратата й, викаха, молеха, чакаха, плачеха и искаха по нещо да им каже. Един ден даже бяха бутнали дворната ограда и прегазили и самата нея. Едва се оправи тогава. След тази случка тя разговаря със сестра си, майка ми Любка, и с баща ми Стоян и те решиха да се преместим да живеем в Петрич, за да сме близо до нея, и колкото е възможно да й помагаме. Току-що си бяхме построили нова къща в Сандански, но я изоставихме и отидохме в Петрич. Това беше през 1966 година. Да чуем и един разказ на баща ми, Стоян Гайгуров: За Ванга се говореше в моето семейство още през 1942 година. Майка ми и баща ми дълбоко я уважаваха и често се допитваха до нея по различни въпроси. Удивителното е, че тя е знаела за мене, без да ме е виждала (когато е идвала у нас, бях войник), и че е видяла предварително, че ще се оженя за нейната сестра. Може да се каже, че тя ежедневно присъства в нашия живот не само като роднина, но и като феномен. Все не мога да си обясня как тя още при раждането на трите ми деца предсказа живота им и всичко се случва според казаното от нея. На голямата ми дъщеря предсказа, че ще учи йероглифи и ще се занимава с чужди езици. Когато порасна, тя кандидатства българска филология, но я приеха турска и наистина учеше йероглифи и чужди езици. На малката ми дъщеря Анна предсказа, че ще стане много добра лекарка, а тя до завършването на средното си образование учеше музика и свиреше много добре на пиано. Не зная как реши, но в последния момент кандидатства медицина и сега наистина е добра лекарка и много си обича професията. На сина ми Димитър предсказа, че ще бъде сръчен техник, и той наистина е такъв. Мнозина, които са скептично настроени към нейната дарба, смятат и до днес, че Ванга си има посредници, чрез които предварително събира сведения за хората, които я посещават. Това, разбира се, не е вярно и е невъзможно, тъй като при нея пристигат хиляди съвършено непознати хора от всички краища на света. При това тя говори за новородени и за още неродени деца, вижда и разговаря с хора, починали преди 100, 200 и повече години, за които дори и найблизките не си спомнят, знае какво лекарство или каква билка да посочи на тежко болен човек и той да оздравява, след като медицината със своята хилядолетна практика се е оказала безсилна. Ванга наистина не можеше да се справя с тълпите хора, които я обграждаха от всички страни денонощно, и потърси помощ и закрила от държавата. Тези, които я изслушаха, оцениха нейната дарба. На 3 октомври 1967 година Ванга премина, както се казва, „на държавна работа”. Назначиха


хора, които да въдворяват ред пред вратата й и да се грижат за почивката и спокойствието й. Създаде се специална служба към общинския съвет, която да записва по дати всички желаещи. С две думи, най-после Ванга бе официално призната и както споменах в началото, стана обект и на научно изследване от Института по сугестология и парапсихология, ръководен тогава от д-р Георги Лозанов. М. Д. - гр. Русе През 1968 година посетих Ванга два пъти. Излязох от стаята й удивена, по-точно - потресена. Всичко, което исках да зная, тя ми го каза. В стаята работеха някакви магнетофони, имаше апаратури. Председателят и секретарят на общинския съвет ме заведоха пред някаква медицинска комисия да ме разпитат. Те бяха около 30 души, облечени в бели престилки. Бяха насядали около една голяма маса. Това бяха лекари, психолози, невролози и други специалисти. След една година получих две писма от Института по сугестология да попълня изпратените ми от тях формуляри и да отговоря на въпросите кое от казаното от Ванга се е сбъднало. Отговорих с удоволствие, защото всичко, което тя по-рано ми каза, се сбъдна абсолютно точно. За съжаление тази сериозна научна работа постепенно заглъхна и от многобройните материали нищо не бе публикувано. Поне жадните за информация хора искаха да прочетат нещо по-достоверно за Ванга, защото се ширеха най-невероятни слухове, и може би точно на този интерес откликна вестник „Поглед” през 1966 година, когато излезе с материал за Ванга. Статията се казваше „Парапсихологията... и Ванга” от Емил Христов и в нея наред с интервюто с д-р Лозанов се правеше сериозен опит да се обясни явлението. Това бе единствената публикация тогава. През това време обаче в чужбина излязоха и продължават да излизат различни материали за Ванга. Тя е популярна в много страни, за това красноречиво говорят и многобройните писма от чужбина, които продължаваме да получаваме и сега. Още през 1970 година в САЩ излезе книга за паранормалните способности на хора в социалистическите страни, издания на IMРАСТ (ЮНЕСКО). Заглавието й е: „Psychic Discoveries Behind the Iron Curtain”. Авторите в първата глава, озаглавена „Ванга Димитрова -българският оракул”, правят опити чрез описание на случаи от дейността на Ванга и интервюта с посетители и специалисти да обяснят това явление и поставят интересни за обсъждане проблеми. В края на главата, която е около 30 страници, се оказва, че когато книгата излезе, това ще бъде вероятно най-задълбочената и най-творческата студия, която някога е правена на жив пророк. „АЗ СЪМ ВРАТА ЗА ТЯХ” Най-удивителната проява на ясновидството на Ванга е контактът, който тя установява с починалите близки, роднини и познати на посетителя. По въпроса за смъртта и какво остава от човека след нея тя има други представи, които доста се различават от тези на съвременния човек. Ето един записан разговор през 1983 г., когато Ванга казва на един режисьор (П. П.): „Нали ти казах, тялото, като умира, гние и всичко живо, като умира, гние. Но част от тялото и душата, дори не знам как да го нарека, не гние. Говорите за прераждане. Какво е това, аз не знам. Но това, което не гние от


човека, според мен е така: то се развива, за да достигне едно по-висше състояние, но ние не знаем какво е то. Примерно става ето така: умираш прост, после умираш ученик, после висшист, после ставаш учен или заемаш голям пост и т. н. Ето така е висшето. Това е душата.” Тя възприема смъртта само като физически край и според нея личността се запазва и след този фатален край. На въпроса на един посетител защо му говори за починалата му майка и той ли я е довел с присъствието си, тя му отговори: „Не я водиш ти. Те си идват сами, защото аз съм врата за тях.” „Щом застане пред мен човек, неговите починали близки се нареждат около него, задават ми въпроси и отговарят на въпроси, а аз съобщавам чутото от тях на живите.” Искам да започна тази тема с един по-скорошен случай, защото дори и на мене, която съм свикнала с тези сеанси на Ванга, ми направи голямо впечатление. Случаят е следният. Двама родители, съпругът е инженер, имат едноединствено дете. 16-17-годишен, ученик. Още когато детето е било малко, и двамата свикнали да водят детето със себе си, а после, като поотраснало, тримата ходели навсякъде заедно. Когато детето станало юноша, и майката, и бащата твърде неохотно му разрешавали да излиза навън с приятели и да ходи само, защото все се боели, като не е край тях, да не му се случи нещо лошо. Един ден синът попитал поотделно родителите си дали му разрешават да отиде на вилата с приятели и странно как и двамата, противно на принципите си и без дори да попитат кои са тези приятели, без абсолютно никакви възражения и уговорки разрешили на момчето да излезе. И то излязло и не се върнало. Намерили младежа убит от ток край един електрически стълб. Смазани от скръб, душевни терзания и самообвинения за това, че лично са разрешили на момчето да отиде на смърт, двамата родители един ден дойдоха при Ванга. Казахме им да носят със себе си саксия с цвете, защото скорошната смърт може да предизвика у Ванга тежко психическо състояние и даже припадък. Когато родителите застанаха пред Ванга, тя изведнъж пребледня и извика със силен, чужд глас: „Ето ме и мен! Как е инженерът?” Бащата на свой ред пребледня и му стана лошо. Момчето имало навика, когато се връща отвън, вместо поздрав да се обръща към баща си с този шеговит въпрос. И двамата потвърдиха, че това е гласът на сина им. Гласът продължи: „Утре непременно идете при Любчо (негов приятел - б. а.) и му подарете сивите чорапи (следващият ден, 17 септември, беше религиозният празник Вяра, Надежда и Любов - б. а.). Разкажете ми как е Людмил. Получих от Ваня цветята, но и много сълзи. Не плачете толкова много, поливате ни обилно със сълзи и с тях ни цапате дрехите. После няма как да се чистим. Небето не е синьо, както вие го виждате, а бяло, много бяло. И ние сме в бяло. Искам от вас двамата, като дойдете следващия път, да направите от сребро едно сребърно украшение, нещо като колие, и да го носите със себе си, да изпишете на него буквите Б и К. Аз пак ще дойда. Аз пак ще дойда между вас, но това ще е в деветия час.” Не им беше ясен смисълът на последното изречение, но майката, окопитила се по-бързо от всеобщото изумление и все още невярваща, намери сили да попита Ванга, като говори с неговия глас, може ли да го опише. Ванга чрез гласа каза: „Аз съм тук, аз съм този, за когото питате, и за да се уверите, ще ви кажа как ме изпратихте. Аз целият съм в сиво - сив панталон, сив пуловер.


Не се чудете! Когато тръгвах и ви попитах, вие и двамата ми разрешихте да изляза. Аз бях повикан и никой не можеше да ме спре! При мене са и моят чичо (брат на бащата -б. а.), и моят дядо, водят се за ръка. След кратка пауза: „Хайде, толкова ми е разрешено да ви се обадя и да разговарям с вас.” Ванга въздъхна дълбоко, посъживи се и каза: „Ето, той се оттегли, отлетя нависоко като снежнобяла дрешка.” И после обобщи: „Това е, всички - и вярващи, и невярващи, всички потегляме в една посока. Това е бил последният час на вашето момче и то е било повикано да си отиде.” Ванга: „Дойде при мене една млада жена и аз веднага я попитах: „Помниш ли, че починалата ти майка имаше белег на лявото бедро”, а тя го потвърди. Попитаха ме как съм го видяла това. Много просто! Мъртвата застана пред мен. Млада, весела и засмяна жена, синеока, на главата с бяла забрадка. Беше облечена в пъстра рокля. Вдигна полите си, показа белега и ми каза: „Попитай, спомня ли си, че аз имам белег на крака от падане?” Починалата майка продължава: „Кажете на Магдалена (другата й жива дъщеря) да не идва на гробищата, защото е без коляно. (Посетителката потвърждава, че сестра й е с изкуствена капачка на коляното и й е трудно да ходи.) Кажи на дъщеря ми, че навремето, когато турците искаха да запалят нашето село Галичник, моят татко даде на бея много пари, за да спаси селото. А после решихме да направим черква и изсякохме всички черничеви дървета в селото. Пренасяхме ги до определеното за строежа място нощем, тайно. Построихме черквата. Пред нея направиха чешма с три чучура.” Изумената дъщеря каза, че не знае такива подробности, но е ходила в Галичник и действително там не е видяла черничеви дървета и пред черквата действително има чешма с три чучура. Ванга продължава да препредава: „Преди години моят син падна на главата си и сега е много болен.” Да, потвърждава посетителката. Брат ми има тумор в главата. Опериран е. Ванга съобщава: „Направете още една операция, но само за ваше успокоение. Няма да има резултат и брат ти скоро ще умре.” Друг случай. Дошла е майка, чийто син войник е починал при катастрофа. Ванга пита: „Как се казваше момчето?” „Марко” - отговаря жената. „Но той ми казва, че се казва Марио.” „Да - потвърждава жената, - вкъщи му викахме Марио.” Чрез Ванга момчето съобщава кой е виновен за катастрофата и казва: „Смъртта ме предупреди още в петък и аз си заминах във вторник.” Войникът починал във вторник. Мъртвият попитал дали са му купили часовник. Майката разказала, че момчето си било загубило часовника в казармата и тя му обещала да му купи нов, но след като й съобщили за катастрофата, не купила нищо. Синът попитал защо не вижда сестра си вкъщи, а майката обяснила, че тя е завършила и живее и работи в друг град. Петима души от София решили да отидат при Ванга, качили се на една кола и пристигнали на Рупите. Чакали доста време, но тя пожелала да приеме само единия от тях. „Извикайте да влезе Кирил” - казала тя. Наистина този човек имал най-сериозното основание да посети Ванга. Неговият син отишъл преди няколко дни на екскурзия на Витоша и не се върнал. А Ванга му казала само няколко думи: „В момента виждам сина ти как седи на една скала и нещо рисува на един лист. Повече нищо не мога да ти кажа. След два дни ще имаш новини за него.” Човекът успокоен и щастлив си тръгнал с радост, защото, казвал си той, щом Ванга го вижда, че рисува, значи е жив и ще си дойде. Решил, че това е поредната му младежка лудория. Наистина бащата получил


след два дни известие за сина си, но от милицията, защото момчето било намерено мъртво под скалата. Намерил го възрастен човек, планинар, който съгледал младежа долу в дерето. Той уж седял, но бил някак си странно приведен към земята. Извикал му няколко пъти, но момчето не се обадило. Слязъл човекът долу и видял, че това всъщност е труп на младеж, целият в кръв. До него се търкалял омачкан лист хартия, на който бил нарисуван как се хвърля от скалата. Редове от писмата. М. К., София: “През 1970 г. брат ми Васил, тогава на 49 години, изчезна и повече от 20 дни не знаехме нищо за него. Беше главен счетоводител в СНС. Моята сестра и снаха ми отидоха при Ванга. И тя описала цялата му външност цвета на ризата, че е с къси ръкави, че по навик гледа часовника си, но той не е на ръката му (беше го оставил вкъщи), че го вижда бос и е много нависоко в планината. Описала местността, но не е могла да каже коя е. Разбрахме после, че брат ми е загинал, като е паднал от Черната скала в Рила, на една от терасите й. Тя бе видяла и неговата агония, защото беше казала: „Виждам го бос, лежи на земята - и след кратко мълчание... - не е умрял.” Като казах това на следователя, той се стресна и каза: „Да, той беше бос, обувките му бяха встрани от него и не е умрял веднага.” Но Ванга беше изпратила снаха ми със следните думи: „Върви си, невесто, властта ще ти съобщи.” И наистина след два дни дойде милиционер в къщата на снаха ми да каже, че са го намерили. Не е ли това чудо?!” И. Л., София: “Не е нужно, Ванга, да ви припомням всички думи, които получиха пълно потвърждение след срещата ми с вас. Но не мога да забравя вълнението, което ме обхвана, когато вие ме повикахте отвън по име и когато застанах пред вас. Казахте ми: „Ето, починалият ти баща дойде, тук е пред тебе и идва много отдалече.” Чрез вас баща ми разказа и ми припомни удивителни неща от живота на нашето семейство и неговото бъдеще. Вие ми казахте: „Баща ти е недоволен, пита защо си му продал къщата, която е застроена върху място, подарено му от Александър Стамболийски?” Наистина се вцепених, защото, наистина този факт отдавна съм го забравил и не съм смятал, че това е вече толкова важно. Съжалих, че така съм огорчил баща си, но вълнението от тази невероятна среща ще запазя за цял живот.” Ванга казва: „В скоро време хората ще започнат да срещат своите покойници по улиците” (1989). Невероятната Вангина способност да общува с мъртвите направила много силно впечатление и на нашия известен литературен критик Здравко Петров. В броя си от 24-30 юли 1975 г. списание „София нюз” публикува неговия много интересен материал, озаглавен „Пророкуваща българка”. Предлагаме разказа му със съкращения: „До есента на 1972 година аз отдавах малко значение на факта, че една жива пророчица живее в малкия град Петрич до гръцката граница и привлича вниманието на българите. От ранна утрин до късна вечер се трупат хора пред вратите й. Тя казва къде се намират изчезнали хора, разкрива криминални случаи, поставя медицински диагнози, разкрива следите на миналото. Найучудващото в нейния дар е, че тя разкрива настоящето и се впуска в бъдещето. Прави своите предсказания без фатална последователност. Опитът я е научил да внимава в своите предсказания. Освен това не всичко, което е възможно, става


реалност. Ако употребим Хегеловия термин „разпръсната реалност”, използван, за да се обясни вероятността като философска категория, то това е, което съществува във Вангиния случай. Тя казва някои неща с учудваща точност. На „сеанс”, на който присъствах в нейния дом, бях свидетел как тя поиска часовника на един от своите „пациенти” (обикновено посетителите при нея носят бучка захар), за да го попипа. Той се учуди, че тя иска такъв предмет. А тя му отвърна със следните думи: „Дай ми часовника си, аз не държа него, а мозъка ти.” ...По една случайност отидох в град Петрич за кратка почивка. Останах там няколко дни. Моето запознанство с тази 60-годишна жена от народа, надарена с дар за пророкуване и с чувство за хумор, стана най-забележителната случка в живота ми. Всъщност аз нямах намерение да се подлагам на никакви сеанси. Изглежда, Ванга бе усетила това мое състояние през първите часове на престоя ми в Петрич, защото после беше казала на мой приятел, адвокат: „Той дойде с чувството да не му казвам нищо, ама аз му казах.” След което се засмяла със своя характерен смях. Най-интересната част от тази история започва сега. Приятелят, който ме запозна с Ванга, имаше кола и предложи следобеда да се разходим извън града. Наближихме село Самуилово, край което има запазени стени от крепостта на цар Самуил, обект на археологически изследвания и реставрация. В колата бях мълчалив и размених с моя приятел само няколко думи. За кратко време се изкачихме на крепостта и започнахме да разглеждаме разкопките. Ванга не можеше да сподели удоволствието от гледката и остана в колата със сестра си. Те разговаряха помежду си. Аз се разхождах по поляната. По едно време, когато бях на 7-8 метра от нея, Ванга започна да говори. Явно, че думите се отнасяха до мен. Тя ме стъписа с първата фраза: „Баща ти Петър е тук.” И аз застанах като Хамлет пред духа на баща си. Какво можех да кажа? Баща ми беше умрял преди 15 години. Ванга започна да говори за него с такива подробности, че аз се вкамених. Не помня как съм се чувствал тогава, но според хората, които бяха с мен, съм бил много възбуден и смъртноблед. Тя няколко пъти повтори, че баща ми стои пред нея, въпреки че и до ден днешен не зная в каква проекция го е виждала: в миналото, настоящето или бъдещето; тя дори показа към него с ръката си. Очевидно получаваше сведения за един домашен свят, отдавна забравен дори от мен. За нея времето не съществуваше като минало, настояще и бъдеще, но като някакъв еднороден поток. Поне моето впечатление е такова. Между другото тя ми каза, че баща ми говори за Цветница, че аз съм имал име на цвете, че името ми било или Цвятко, или Здравко. Аз потвърдих, че името ми е Здравко. След това каза, че баща ми говорел турски. Той беше адвокат по професия, но беше работил и като преподавател по политическа икономия и гражданско право в турската гимназия в Шумен преди 9 септември 1944 година. След това Ванга започна да говори за моите чичовци. Наименува двама от тях. За моя трети чичо, който загина при трагични обстоятелства, аз сам й казах. Смъртта му беше твърде тайнствена. Тя каза, че предателство лежи в дъното на неговото убийство. Друго нещо, което ме учуди, бе, че ме попита кой е Матей в нашата фамилия. Казах й, че това е името на моя дядо. Бях петгодишен, когато го погребаха в един януарски ден. Оттогава са изминали 40 години. Че тя знае името му, ме изуми. След като се завърнах от Петрич в София и разказах на приятелите си за


моето изумление, някой от тях ме попита дали по това време не съм мислел за дядо си. Казах им: невъзможно. Аз рядко споменавам името му в София, тъй като имам само няколко роднини, на които бих могъл да говоря за него. Даже най-добрите ми приятели не знаят името му. Тя го окачестви като добър човек. Това отговаря напълно на истината, знаех го от мои роднини. Ванга говори много за моите роднини, около 10-15 минути. Говори за моята племенница, която е направила погрешен избор при влизането си в университета. Спомена по-дребни ежедневни подробности, например, че съм купил дефектен радиатор. След това ме посъветва да излизам повече на слънце заради здравето си (истина е, че аз не обичам много слънцето), в противен случай, каза тя, ще ходиш с бастун. Тя каза: „Нека слънцето да бъде твоят бог.” След това ми каза, че имам две висши образования („две глави”, както тя се изрази), присъстващите добавиха, че съм специализирал в Москва. Тя ме попита какво значи това. След това започна да разказва, че вижда войниците на Самуил, наредени пред нея, войниците на този трагичен български цар, които, знаем от историята, били ослепени. Попита ме кой ги е ослепил, каква е националността му. Аз се смутих, в този момент паметта ми беше изневерила и аз бях забравил напълно неговата царска династия. После мой приятел ме попита как съм могъл да забравя произхода на Василий, след като съм така добре запознат с византийската история. Навярно съм бил слисан от това, че Ванга е в състояние да вижда толкова назад в нашето историческо минало. При други обстоятелства Ванга ме попита какви хора са били византийците. Тя разказваше, че когато била в черквата в град Мелник, чула гласове, които казвали: „Ние сме византийци.” Тя вижда хора, облечени в сърма, и останки от римски бани под повърхността на земята. Няколко видни византийци действително са били отдалечени от Византия в миналото и изпратени в Мелник. Тя говори и за други исторически личности. Разисквахме върху нейния дар да вижда в миналото и бъдещето. През цялото време между нас се водеше необикновен разговор. Ванга започна да говори за Смъртта. Всички гледахме втренчено неподвижното й лице. Очевидно тя имаше видения. Разказа няколко случая, при които бе усетила Смъртта. Разказа ни за собствения си съпруг, на когото бе видяла точния час на смъртта. След това ни разказа за един ден, когато варели сладко от сливи вън на двора и Смъртта „прошумяла” сред дърветата. Всичко това ми прозвуча като балада. Тя говореше за Смъртта като за жена с красиви разпуснати коси. Имах чувството, че стоя срещу поет, а не срещу ясновидка.” Смъртта... Тази страшна и от никого нежелана гостенка, която прекъсва нишката на живота ни. Но според Ванга това е проекция на нашето „аз” в някакви други, непонятни нам засега измерения. Един ден при Ванга дойде млада жена от София. Ванга изведнъж се обърна към нея, попита я: „Къде е твоят приятел?”, а жената й отговори, че е мъртъв, защото се е удавил преди няколко години. Ванга го описа, като каза, че вижда мъртвия като жив и разговаря с него, даже той й задава въпроси: „Ето го, той застана пред мене, висок, мургав, има бенка на бузата и малък дефект в говора.” Жената потвърждаваше. Ванга: „И ми казва: никой не е виновен за моята смърт. Сам паднах във водата. Уплаших се много, защото не мога да плувам... И сърцето ми се пръсна. Пречупих се през кръста на две... Пита къде е часовникът му и други дребни неща (вещи). Реди имена и пита за разни приятели и роднини... Съветва приятелката си да се омъжи след време и я


уверява, че изборът й ще бъде добър.” ...Испански учен, професор, разказва на Ванга колко добра и загрижена за него е била приживе неговата майка, но през целия си живот е била много бедна. Ванга го прекъсва и казва: „Чакай, аз ще ти разкажа как беше... На смъртното си легло тя ти каза: „Нямам какво друго да ти оставя, но ще ти дам един мой стар семеен пръстен. И понеже ще останеш сам - нека той ти помага и да те напътства в живота!” Изумен, професорът потвърдил, че е било точно така. „Е, добре - попитала го Ванга, - какво стана с този пръстен?” Испанецът обяснил, че когато вече станал учен и известен, един ден отишъл извън града на почивка, пръстенът се изхлузил от пръста на ръката му и паднал в реката. Той гледал, търсил, но не можал да го намери. Какво си направил, човече? Ти си прекъснал връзката с майка си! Смутеният учен признал, че понякога такава мисъл му е минавала през главата, защото след загубата на пръстена много често не му вървяло в нищо, но той като учен материалист прогонвал тази мисъл от главата си... Преди години по време на наводнение в Скопие родители загубили единственото си дете. Логично решили, че детето се е удавило. Отишли при Ванга да я попитат. А Ванга (случаят ми е разказан от самата нея) им казала: „Няма да плачете, защото дотук му бяха дните. Детето наистина не е между живите. Но не търсите трупа му където трябва. Той е по-надолу, след големия завой на реката. Има големи дървета и тялото се е оплело в коренищата. От единия край му се подава ръчичката. Сега да ида - веднага ще го намеря къде е. Ето, виждам го като живо. То ми казва: „Ела, ще те заведа точно на мястото.” След време близки на семейството дошли при Ванга и й съобщили, че трупът на детето е намерен точно на мястото, където тя е посочила. Такива случаи има хиляди, но тук не е възможно да ги опишем всичките, пък и темата не е много приятна. Но Ванга не се движи само в царството на мъртвите. Тя обхваща и смъртта, и възраждането на цели градове. Например Мелник. „Тук - казва Ванга - всяка тревичка, всяко камъче, всяка педя земя е светиня. На това място идвам с удоволствие и най-добре си почивам. Зареждам се със сила, с енергия и с вдъхновение. Присядам на някой камък и искам така да си помълча. Никой да не ме смущава. Всичко, което ме заобикаля, ми говори - и камъните, и развалините, и сипеите... Градът ми разказва своята история от отдавна отминали времена: виждам отдавна починали хора, разрушени храмове и домове отпреди хиляди години. Един ден пак бяхме дошли със сестра ми Люба, а тя водеше със себе си първото си внуче, шестмесечно бебе. Изведнъж като че ли душата му ми каза: „Виждаш ли, сестро, Мелник. И ти си като него.” Разстроих се много и после дълго плаках. Защо като Мелник? Дали пуста и самотна като него или с древна история като тази на града? Не знам. И до ден днешен не мога да го разгадая.” В началото на 70-те години Ванга имаше силно желание да ходи всеки ден в Мелник и там да приема многобройните си посетители, защото смяташе, че там получава много вдъхновение за дарбата си и ще вижда и разказва много


интересни неща. Но такава дейност в толкова малко градче е свързана с много проблеми около организацията на нейната работа и желанието й не беше удовлетворено. Жалко наистина, защото кой знае какво още щяхме да чуем от нейните уста! И още един интересен случай: През 1983 година режисьорът П. П. сподели с Ванга, че има голямо желание и отдавна се готви да направи филм за Орфей. Ванга му каза, че няма да успее, защото позицията му спрямо този легендарен певец е неправилна. Тя каза (разговорът е записан на магнетофонна лента и се намира у мен): - Дарбата на Орфей не идва от небето, а от земята. Той слага ухо на земята и пее. И дивите животни стоят и го слушат, но не разбират. Орфей е земен. Той е свирил и на върбово лис то, и на върбово дръвче, и с кора от бряст, и с кора от бука и дъб. Лежал е на земята и самата земя му е звучала. Орфей пее със земята. Където ходи, с всичките дървета свири и птичките му пеят, и небето му дава, и пише по земята, и както минава, си го чете и пак пее. - Добре - към режисьора, - ти дрипав пишеш ли го, виждаш ли го?... За мене Орфей е така: той е със скъсани дрешки, много окаяно дете... После минава като необръснат момък, неподстриган, с големи нокти... И все си пее. Всички гласове му ги дава земята. - Не знам защо след него върви Самуил... - Аз, като изпадам в транс, тия неща ги виждам, но никой не ми е задавал такива въпроси и на мен това не ми е било интересно. Но като седя така, сама си мисля: „Боже, какво ли не е имало по света!” Но с най-голямо удоволствие Ванга си говори с цветята. Тя ги възприема като живи същества и е обичайно сутрин съвсем рано да я види човек как обикаля богатата си цветна градина в дома си в Петрич. Или в местността Рупите как се спира пред всяко цвете, как го гали, полива и как нещо си шепне. Казва, че и цветята й разказват много неща. И тук става нещо много необяснимо... Ако отидете при Ванга и съвсем наскоро е починал някакъв ваш близък, от съприкосновението с тази скорошна смърт на нея й прилошава и може даже да припадне. Тогава винаги казва: „Защо не носите саксия с цвете? Тази информация за мъртвия, която несъзнателно извиквате с присъствието си, се отвежда към цветята и те ме спасяват от тези състояния.” Не обича букети, казва: „Все едно че това са отрязани ръчички на деца, цветето трябва да е живо.” Сестра й Любка си припомня, че в една такава сутрин Ванга й казала да излезе при хората отвън и да доведе при нея една жена, казала й името и че е цветарка от София. На въпроса на сестра си откъде знае, че отвън има цветарка, Ванга й отговорила: „Ето тези „обички” току-що ми казаха. Тя идва да ме пита за разхайтения си син. Извикай я, ще й кажа!” По темата за цветята тя дълго време разговаря и със съветския писател Леонид Леонов през 1980 година. Каза, че му завижда за голямата градина; знае, че той също така умее да разговаря с тях и те го вдъхновяват и му помагат да пише книгите си. Укори го, че е подарил голям филодендрон, който е стоял в къщата му, на техния съюз на писателите. Каза му веднага да си набави друг, защото и от това растение той е получавал голямо творческо вдъхновение. Пак за цветя и билки Ванга разговаря и с известния художник и общественик от Индия Святослав Рьорих. На въпроса му за билките Ванга му


каза: „Това е една друга, голяма тема за разговор. Светът е започнал с билките и с билките ще свърши. Но билките от дадена страна лекуват само хората, които живеят в нея. Така е определено. Всеки да се лекува със своите си билки.” Лечебна дейност Наистина темата за човешкото здраве, за диагнозата и лечението на различните болести заема голямо място в дейността на Ванга. Тя смята, че почти всички болести могат да се лекуват с билки. Твърди, че България е благословена страна, защото и у нас има много лечебни растения. Тя е убедена, че не е далече денят, когато човечеството ще се избави от страшната болест рак, защото ще бъде открито лекарство против него. Тя казва: „Ще дойде ден и ракът ще бъде окован в железни вериги!” На молбата ни да разтълкува какво означава това, е отговорила, че лекарството, което ще лекува хората от тази болест, трябва да съдържа желязото, защото този елемент в човешкия организъм намалявал. Според нея в бъдеще ще бъде открито и друго лекарство, което е много необходимо за възстановяване на човешкото здраве. То ще се приготовлява от хормоните на кон, куче и костенурка. На въпроса ни защо от тези животни, е отговорила: конят е силен, кучето е издръжливо, а костенурката - дълголетна. При лечения с билки най-много препоръчва хората да се поливат с вода, в която са сварени билките, защото лечебното им действие най-добре прониквало през кожата на тялото. Ванга никога не противоречи на официалната медицина и признава нейните успехи във всички области. В този смисъл различните препоръки, които предлага за лечение, по-скоро подпомагат, отколкото отричат традиционните методи за лечение. Но тя смята, че прекаленото вземане на лекарства е вредно, защото те затварят вратата, през която да влезе природата чрез билките и да възстанови нарушеното равновесие в заболелия човешки организъм. Радва се на откритията в областта на медицината и смята, че е правилно преоткриването на иглотерапията. Но ето какво е казала съвсем наскоро на посетил я лекар, който се занимава с иглолечение: Ванга: „Лечението с игли е правилно, но за да има успехи, трябва да работите не с метални, а с глинени игли, така както са го правили в древността. И тези игли да ги нагрявате на жар, а не с електричество, защото и в човека има електричество, по този начин вие го засилвате, а това пречи да се въздейства правилно на определените места.” Лекарят й възразил, че това означава връщане назад, а Ванга му отговорила: - Ами да, всичко се връща назад, огледай се около теб! Бихме ли могли от цялата й лечебна дейност да извлечем някои по-общи съвети за всичко? Да, бихме могли, въпреки че билките и лечението, които препоръчва на отделни хора, макар и за едно и също заболяване, са различни, защото Ванга смята, че всеки организъм е, толкова индивидуален, че изисква конкретно лечение. И така... И т. н., и т. н. Доста любопитни случаи описва брат ми, Димитър Гайгуров. Предавам целия му разказ: - Аз съм ежедневно край моята леля и съм имал възможност да


наблюдавам различни нейни състояния и поведение, да присъствам на нейни сеанси. Искам да разкажа едно невероятно мое преживяване с нея в началото на май 1988 година. Три дни преди това леля ми мълча, беше унесена и не искаше да разговаря с никого и никой с нищо да не я притеснява. На четвъртия ден ме повика при себе си и ми каза да седна до нея. Известно време седяхме така и мълчахме. Изведнъж тя се обърна към мен с непознат глас, от който ме побиха тръпки, и каза: „Аз съм духът на Жана д'Арк и идвам много отдалече. Тръгнала съм за Анадола, защото там сега се лее много кръв и аз отивам да помогна да настъпи мир.” Настъпи кратка пауза и след това гласът й поде отново: „Вие в нищо не обвинявайте тази душа, защото тя не е от вас, тя не е от никой. Има свидетел. Това е твоята родителница (сестра й Любка - б. а.), която я носеше в корито, когато беше на смъртно легло. Тогава в един миг душата й излезе и в нея се всели друга и тя се съвзе, за да продължи земния си живот. Тя не ви е роднина и не може да ви разпознава.” Отново настъпи кратка пауза и след малко чух: „Тя трябва да отиде в „Нотр Дам” да постои в бдение една нощ, защото чрез нея ще ви се разкрият големи тайни за света и за нея в частност.” Ванга не можа да отиде в Париж и сега по повод на отдавнашното си желание каза: „Когато трябваше, не ми разрешиха да отида в „Нотр Дам” и вече тези думи си остават в тайна.” Запитана от французойка дали тя не е Жана д'Арк, Ванга отговори: „А, не, тя е Жана д'Арк за своето време, аз съм Ванга за своето време.” Настъпи продължителна тишина. Леля ми бавно идваше на себе си, силната бледност на лицето й започна да изчезва, но през целия ден остана вяла и омърлушена. Какво беше това чудо, въобще не мога да си обясня. Питал съм, кои сте вие, какви сте? Отговаряли са: Ние сме духове. Идваме от изток и сме облечени в бели дрехи. Изпратени сме тук. Но тук не е хубаво. Много искаме да се върнем отново там, на изток, там, откъдето изгрява слънцето, защото там е много, много красиво. Запомнил съм и други странни случаи с Ванга, особено що се отнася до методите й на лечение. ...Късно една нощ вкъщи дойде моят приятел Б. П. от село Коларово. Водеха го неговите братя. Приятелят ми внезапно беше полудял и грабнал брадвата да коли близките си. Беше много силен и буен, затова братята му го бяга овързали с въжета, а той беше неузнаваем Отидох, събудих леля си посред нощ и я попитах какво да правим. Тя каза: „Купете нова стомна, напълнете я с вода от реката обратно на течението и с тази вода от стомната полейте три пъти болния. После хвърлете стомната назад да се счупи, без да се обръщате!” Мислех да предложа на моите познати да отложим лечението за сутринта, но видях, че положението е неудържимо, затова - срам не срам отидох и събудих грънчаря, който живееше близо до нас и правеше стомни; човекът, макар и много озадачен от среднощното ми посещение, ни даде нужния съд. Реката в Петрич минава през центъра на града, а нашият блок е на повисокия бряг. Отидохме пред нас, слязохме в реката и изпълнихме всичко, както беше казала леля ми. Благодарен бях за този късен час, защото „свещенодействието” ни в реката би се сторило подозрително всекиму. Но поважното е, че приятелят ми се отпусна от водата, през нощта спал, а на другия


ден се събудил като нормален човек. Друг случай. Дойде при Ванга млад човек, багерист, който одраскал коляното си, когато отводнявали някакво блато. Оттогава кракът му започнал да отича, да гноясва и лекарите казали, че трябва да се ампутира. Но съветът на моята леля беше друг - да намерят една жаба, по възможност от мястото, където е пострадал човекът, да я одерат и да залепят кожата й на болното място. Изпълнил човекът нарежданията на леля ми, спал след това непробудно две денонощия, докато преди това изобщо не можел да заспи, а обикновено взимал големи дози приспивателно. Когато се събудил, превръзката му била паднала и на нея имало бяло жило (като цирей), дълго около 10 сантиметра. Само след седмица раната му зарасна и кракът му беше спасен. Учудих се много на това лекарство, но после прочетох в едно природонаучно списание, че в кожата на жабата са открили такива вещества, че ако жаба бъде ухапана и от най-отровната змия, не може да умре, защото тези вещества неутрализират отровата. Преди време в рамото на лявата си ръка почувствах остра болка, която често вечер не ми даваше да заспя. Ходих на лекар и той ми каза, че това е шип, а лечението е трудно и доста продължително. Един ден помолих леля да ми каже какво да правя. И тя ме посъветва да взема 2 пакетчета тамян, да го счукам на прах и да го разбъркам с 50 грама ябълков оцет. После да намажа сместа на вълнен парцал и да налагам болното място три вечери поред. Оттогава болката ми изчезна - Мой приятел от Петрич имаше същата болка, но на него Ванга му каза друго лекарство: да натопи вълнен парцал в бензин, да го постави на болното място, а отгоре да слага нагорещена медна чинийка - топлината й да може да се понася - и да направи три сеанса. И на него болката му изчезна. - М. Т. от Петрич имала брадавица на ръката си, която й пречела при работа, и един ден тя безразсъдно я разчоплила. Само след седмица по цялото й тяло започнали да излизат брадавици. Леля ми посъветва жената да намери билката ралица, да я стрие на прах и с нея да посипе и натрие първата появила се брадавица. След това всички брадавици изчезнаха. - К. Б. имаше от дълги години вътрешни хемороиди и не можеше да се излекува. Ванга му каза да намери билката бял имел, която расте на бор (това е интересно паразитно растение, чиито семена се захващат за кората на различни дървета и само там се развиват; попаднали на земята, семената загиват). После да натроши клечки от растението, да ги слага в чаена чаша с вода и сутрин да изпива водата. Хемороидите изчезнаха. - А. П. от Сандански оздравя от диабет в начална форма от следното Вангино лекарство: шушулки от зрял боб, около три килограма, които той донесе при нея. Тя ги подържа малко в ръцете си, а после му каза да вари тези шушулки и да пие от отварата по 1 чаена чаша сутрин на гладно. И т. н., и т. н. Сестра й Любка има едва ли не цяла енциклопедия от различни случаи, излекувани от Ванга, както и някои нейни съвети. Ето няколко от тях: Ходете боси през лятото, съветва Ванга. Не прекъсвайте връзката си със земята. Пускайте децата голи и боси през лятото. Нека се цапат, да играят


навсякъде, за да се защитят после от всички болести през зимата. Храната им да бъде повече течна. Не наказвайте децата със суха храна. - Освен къпането задължително всяка вечер трябва да се мият краката. Често с Ванга си устройваме „часове по ботаника”. Аз я водя по поляните в Рупите и я слушам, а тя като учител търпеливо ми обяснява. Не знам как и какво „вижда”, но ми посочва даже с пръст накъде и какво да погледна: „Тази тревичка до тебе знаеш ли коя е?” Зная - казвам. „Ето, плодовете на тази тревичка са отлична храна за анемични деца, а това голямо растение с трите листа, който го отглежда в къщата си, вечер сънува кошмари, особено когато то цъфти. Ето, всички те ми говорят! Това цвете с цветове като камбанки е донесено от страна, където има много размирици. Сега усещам и миризмата на кервиза. И той е лекарство против ревматизъм. Нека от него да има салата на трапезата на всеки дом. А джодженът е против стомашно разстройство. Тревата, която расте покрай канала, е чудесно лекарство за деца, които се напикават. А тази, на която сега сме стъпили, е лек срещу трудно зарастващи рани... Говорят ми растенията, но те са много и аз успявам да запомня малко...” - Излекува млад лекар от упорити обриви, като му каза 20 дни да пие отвара от семе на фий. - Ванга: „За жълтеница има много просто лекарство, което лекува за три дни без остатък. Още щом се забележи (болестта), в продължение на 3 дни всяка сутрин се изпива сокът на 1 лимон, размесен с 1 лъжица сода бикарбонат. Изпива се на гладно.” - На болен младеж от левкемия препоръча да пие водата от сварени зърна на пшеница, царевица, овес, ръж и просо. После младежът се обади, че се чувства отлично и е напълнял с 5 кг. - На друг младеж с припадъци, за когото смятаха, че има епилепсия, Ванга каза, че има прищипнат нерв вследствие на падане. Препоръча му да вземе платно, да го потопи в смес от зехтин, стопен восък и вощина и да залепи мушамата по протежение на целия гръбначен стълб - от врата до долу. Припадъците спряха. - На друг човек, на когото бяха направили неуспешна операция на лимфните възли, възпалени вследствие на инфекция, Ванга каза, че има нужда не от хирург, а от зъболекар, защото според нея инфекцията се причинява от неудобната зъбна протеза. - На жена с отоци по краката предложи следното лечение: в една кофа студена вода да разтвори 1 пакет каменна сол. После да вземе една кърпа за лице, да я топи в тази вода и да си я налага на кръста. Щом кърпата се затопли, отново да я топи във водата. След този компрес жената изхвърлила много вода и повече не получила отоци. - Любка: Когато бяхме малки и боледувахме от малария, Ванга ни лекуваше по следния начин: на слънце в чист емайлиран съд поставяше прясно кокоше яйце и 200 грама чист винен оцет. До сутринта на другия ден черупката на яйцето се стопяваше. Тогава тя разбиваше сместа добре и ни даваше да.изпием течността на гладно. - Ако някой се отрови от риба, Ванга препоръчва на часа да вземе една супена лъжица мастика, размесена в чаша вода. Веднъж аз самата така се отрових, бях яла пълнен шаран и се почувствах много зле. Цялата нощ повръщах, а на другата сутрин припаднах на стълбите. Ванга извика на часа да пийна мастика, иначе ще умра. След 5 минути ми поолекна и постепенно взех да се съвземам.


И т. н., и т. н. Не разбирам от билки и билколечение, затова спирам дотук. Има хиляди случаи, които доказват забележителните способности на Ванга като лечител, но тук те не могат да бъдат описани, а и не са предмет на тази книга. Работа на специалистите е да оценяват нейните умения и да открият има ли рационално зърно в съветите и препоръките й. Горните примери са само една бледа илюстрация от всестранната й дейност. Ванга казва: „Не признавам лечение, при което трябва да се пият по 2030 билки наведнъж. Понякога хората изпиват по цели чували от различни растения, а ефектът е малък. Аз препоръчвам за дадена болест само по една билка или само едно лечебно средство, за да знае човек от какво се е лекувал или от какво си е навредил. Работата е там, да се открие точно за коя болка коя билка помага. Аз не твърдя, че съм голям билкар, на мене тези билки ми се казват. Много често названията им, които изричам, са ми абсолютно непознати.” Аз обаче имам и други впечатления от нейното лечение. Не зная как става, но дори и да не са лечебни билките и другите средства, които Ванга препоръчва, те придобиват лечебна сила, след като малко ги подържи в ръцете си. Като че ли чрез това съприкосновение различните треви придобиват мощен лечебен, а и сугестивен заряд. Но понякога тя препоръчва и други начини за лечение. Те са странни, нелогични и необясними. Именно те предизвикаха яростно отрицание на Вангината дарба от страна на официалната медицинска наука, която я заклеймяваше като магьосница и ловка спекулантка. Боли ме от това определение, защото каквито и да са Вангините съвети в близо петдесетгодишната й практика, не са навредили на нито един човек. За илюстрация на горните изречения ще предложа няколко примера. На жени, които раждат мъртви деца, препоръчва при следващото забременяване да донесат при нея нова кукла, повой и леген. Около една-две минути тя ги държи в ръцете си, а после им препоръчва да извършат следната процедура. Първата вечер жената да увие повоя около кръста си, а на следващата да увие с него куклата. Да направи това редуване три пъти. След като се роди детето, да го къпе само в този леген. Обикновено след тези процедури тези жени раждат живи деца и те се развиват нормално. На един посетител, който се напикавал вечер, макар и вече възрастен, Ванга препоръчала да донесе при нея един бъбрек от свиня. След като го подържала малко в ръцете си, му предложила следната процедура: да превърже този бъбрек на кръста си, да вземе от къщи две празни шишета и да ги напълни с вода от чешмата, която е на двора. След това да изсипе тази вода в градината, настрани от чешмата, а после да махне бъбрека и да го закопае надалече, в някоя ливада. Човекът веднага оздравял. На дете със същото страдание е предложила подобно лечение, но вместо да излива водата, детето трябвало да бъде заведено някъде в гората да припикае този свински бъбрек и след това да го закопаят в земята. Поискала от жена с нервно разстройство да й донесе една възглавничка, напълнена с изсушено горско сено, и един литър вода в шише от къщи. След това й препоръчала с водата да си мие само очите, а сеното да раздели на три части и три вечери подред да ги сварява в голямо количество вода. Да се полива с нея от раменете надолу. За дете, което прогресивно си загубвало зрението, поискала и подържала


в ръцете си следните неща: направени от тесто и изпечени две кръгчета като очички и един литър вода, напълнена от къщи. Препоръчала: тези тестени очи да престоят една вечер във водата и след това да се оставят в клоните на дърво, което не дава плод - топола, върба и т. н., - а с водата да се измият очите на детето. Прогресивното ослепяване спряло. На посетител, който не можел да се ожени, помогнала по следния начин. Помолила го да събере в съд вода от първия пролетен дъжд и да я донесе при нея. След това да отиде на чисто място - планина, поле, - да се полее с тази вода и без да се обръща, да си отиде. Ученик от техникума по електроника, уплашен от големите изисквания в това училище и без влечение към тази специалност, беше изпаднал в силна депресия и получил нервно разстройство. Ванга поиска от родителите му да донесат при нея пръст, събрана под ясла, от която се хранят овце, и едно ново малко огледало. Не зная какво направиха после родителите с тези неща, но момчето, което беше започнало да буйства, след посещението при Ванга се успокои и оздравя. Ето и един друг разговор на тази тема, който съм записала буквално: Ванга: Тази млада жена, която стои пред мен, е омъжена, нали? - Да, потвърждава друга възрастна жена, която я придружава. Ванга: Защо идвате при мен, защото нямаш деца ли? - Да, потвърждава посетителката. Ванга: Вдигнала си кофа, пълна с вода, когато си била бременна и плодът още не е бил добре закрепен. На три месеца ли абортира? - Да, потвърждава посетителката. Ванга: Ще стане майка! Но трябва да ушие една детска възглавничка, отгоре да бъде с розова коприна и дантела, а от обратната страна да бъде бяла. Да я напълни вътре с памук и да я подари на черквата „Свети Козма и Дамян”. Ще стане майка! Като забременее пак, да внимава и да не вдига нищо тежко. Към възрастната жена: Това момиче е много хубаво, я виж какви бели зъби има. Я ми кажи, боля ли я едно време лявото око? - Да, потвърждава майката. Ванга (към мен): Да знаеш какво виждам! Виждам всичко, което има в един човек. И отвътре, и отвън! На друга майка, чието дете се напикава, Ванга каза да хване една пчела, да я умъртви, да я сложи в залък хляб и да го даде на детето да го погълне. Друга една жена, болна от псориазис, Ванга посъветва: - Ще намериш восък и сабор. Восъка ще занесеш в черквата, а сабора ще го сложиш във възглавницата си. Още докато носела восъка към черквата, жената почувствала облекчение. Излекувала се. Посетители при Ванга бяха и родители от Бургас, чието десетгодишно дете е болно, но с неустановена диагноза. Ванга мълча доста време, а после рече: „Какво искат от това дете?” Позамисли се, повъртя бучката захар в ръцете си и накрая каза: „Най-сетне се откри какво търсят. На рождения ден на детето донесете при мен първия плод, който узрее във вашата градина.” Родителите донесли някаква ябълка. Ванга накарала детето да отхапе една хапка от нея, а останалата част наредила да я дадат на овца или на друго тревопасно животно и


да я изяде. Не след дълго родителите дойдоха благодарни с успокоеното и оздравяло дете. А. Н. от с. Левуново, Петричко, също имаше болно дете с неустановена диагноза. Ванга нареди да донесат при нея един пирон от къщи и един омесен и опечен от жената хляб. Подържа тези неща малко в ръцете си, а после помоли да разчупят хляба над главата на детето и да му дадат да изяде от него едно парче. Другият хляб да бъде изяден от домашните животни, а пиронът да бъде забит на дворната врата. Детето оздравя. По повод на разни клетви Ванга заявява: Бащите не се разкайват, затова клетва, произнесена от баща към провинилия се син, преследва до седем поколения. Затова, бащи, много внимавайте! Единадесет годишно дете след катастрофа получава психични увреждания, два пъти го лекуват в психиатрията. Ванга казва, че това дете е неспокойно, защото не е кръстено и „няма свой ангел-пазител”.Родителите се съгласиха да кръстят детето, при условие че Ванга им стане кръстница. Тя се съгласи и след кратко време детето се освести, успокои се и е вече студент. Стар ерген се оженил още първата седмица, след като майка му занесла при Ванга едно вретено с прешлен (кръгчето, което се поставя в долния край на пръчката, за да подпира преждата). В. П. от Смолян нямала деца повече от седем години и отишла да попита Ванга дали ще се сдобие с рожба. Ванга казала да донесе от къщи при нея литър вода, една гривна и една нова рокля. Подържала ги малко в ръцете си, а после наредила: „С водата ще се измиеш, гривната ще носиш постоянно, а роклята, когато пожелаеш, когато я переш, ще я переш отделно от другите дрехи!” Само след година Ванга получи вест, че жената родила момченце. Н. В. от Чирпан работел на полето, когато един ден се извила страшна буря и до вечерта на мъжа се парализирали дясната ръка и десният крак. Дойде при Ванга буквално носен от родственици. Ванга каза: „В деня, в който те е сварила бурята, ще отидеш на същото място и ще вземеш от пръстта колкото една чаша. На мястото на пръстта ще оставиш същото количество захар. Пръстта ще донесеш при мен.” Когато я взе в ръцете си, тя я подържа малко, после каза на човека да изсипе тази пръст в река. Изпълнил всичко, човекът оздравя. Записала съм много други такива случаи. Ето още няколко странни „рецепти”. На родителите на дете с болни очички поискала да направят две очи от восък и да ги оставят при нея. Лекарството на друго дете, което било много неспокойно и плачело непрекъснато, било една прана долна фланелка от детето и двеста грама вода от водата, в която са го къпали. След като ги подържала малко в ръцете си, наредила да облекат ризката на детето, а с водата да му облеят крачетата. Бременна жена в шестия месец, която повръщала непрекъснато, била излекувана от Ванга по следния начин: помолила болната, след като обядват вкъщи и измият чиниите и съдовете, да ги изплакнат още веднъж с чиста вода и


от тази вода да донесат при Ванга. След това тя наредила на жената да пийне малко от тази вода и тя престанала да повръща. Едно дете, около единадесет годишно, спряло да расте. Ванга му помогнала със следния съвет. Помолила бащата да направи малка стълбичка от дървени дъсчици на брой колкото са годините на детето и да подари тази стълбичка на Бачковския манастир. Друга една жена много се уплашила и се разболяла, защото, работейки на полето, видяла вълк. Ванга й каза да донесе при нея една нова рокля, а после й нареди да увие в нея парче дърво, ударено от гръм. След като постои дървото едно денонощие, жената да облече роклята и да я носи в продължение на три дни, а дървото да стои под леглото й. Едно дете много обичало да яде пръст от земята, от улицата, откъде ли не. Разтревожените родители поискали помощ от Ванга и тя го излекувала, като казала да премерят на един кантар една буца пръст и после от нея да предложат на детето да яде. То близнало един-два пъти и никога повече не пожелало да яде пръст. Пак за кантар става дума и при друго едно дете, което било болно от клептомания. Ванга препоръчала да премерят на нов кантар някакъв предмет, откраднат от детето, и да се занесе при нея. Оставен после между вещите на детето, този предмет изцяло унищожил желанието му да взема чужди неща. И още един случай за дете клептоман, но то вземало пари. Ванга казала тайно да се вземе откраднатата от него монета и да се занесе при нея. След нейното докосване монетата отново тайно била върната в джоба на това дете, което изведнъж изгубило желанието си да краде. Общо взето, засягаме повече детски проблеми. Друго душевноболно дете се излекувало, когато донесли при Ванга по нейно настояване една нова червена рокличка по мярката на детето и шише вода, напълнено от чешмата пред старата църква в селището. С водата измили детето, а рокличката му я облекли да я носи няколко дни. На дете, което се движело трудно, лекарството му било да купят на рождения му ден чифт обувки и да ги подарят на църквата. И ето сега друг, твърде необичаен случай. На родителите на дете, което имало много силни колики, Ванга наредила да донесат при нея три колчета от върба. И след като ги подържала малко в ръцете си, ги посъветвала да ги закопаят в земята извън населеното място. Спирам с тези примери дотук, защото те не са по-малко от билковите рецепти на Ванга и за тях може да се напише отделна книга. Въобще не зная какво да мисля и как да окачествя всичките тези случаи, затова предлагам да се обърнем отново към Ванга и заедно да я попитаме как човек да опази този безценен дар - здравето. „Как ли? - отговаря ни тя. - Много е просто. Нямам никакви специални препоръки и всеки от вас знае какво не трябва да прави. Преди всичко никакво преяждане, храната и без това вече се разваля от многото торове, а и всичките органи на човешкото тяло се обременяват при преминаването на много храна. Нали ако трябваше толкова много да ядем, природата щеше да ни даде по два стомаха, а не по един?... Казвам често на стопанските ръководители: „Трябва да сеете много ръж, хората трябва да ядат ръжен хляб, за да запазят здравето си и да оцелеят. За днешното време ръжта има голямо значение.” Яжте повече бели храни. Пийте често горски чай. Намалявайте


мазнините в храната си. Тези, които са здрави, постепенно да намаляват месото в яденето и изобщо да се откажат от него. Яжте поне веднъж седмично варено жито и пийте водата, за да имате сила. Не пушете. Може да поемате преди ядене само по 20-30 грама ракия - за дезинфекция. Движете се повече и се трудете. Лягайте си рано - в 22 часа - и ставайте рано - 5-6 часа, - това е най-доброто време да си отпочивате и да не бъдете нервни и напрегнати. Издигнете чистотата в култ. Не се къпете с много гореща вода, използвайте повече домашните сапуни. Внимавайте, защото (записала съм тези й думи през 1981 г.) много и незнайни болести ще се явят. Хората ще падат по улиците без видима причина и без видимо да са боледували, а това е все още предотвратимо, защото е във вашите ръце... Не прекалявайте с торовете и химикалите, защото природата вече се задъхва. Ще дойде ден, когато от лицето на земята ще изчезнат различни растения, зеленчуци, животни - най-напред лукът, чесънът и пиперът: после пчелите, а млякото ще стане вредно.” ЧОВЕКЪТ И НЕГОВОТО ДУШЕВНО ЗДРАВЕ Лечението с билки заема голямо място в практиката на Ванга, но тя смята, че нито билките, нито природосъобразният начин на живот могат да дадат необходимия ефект, ако човек не се стреми да поддържа на висота душевното си здраве. Според нея животът на човека е верига от взаимно свързани процеси и отношения и нарушаването на едно от звената може да доведе до нарушаване на хармонията в природата. Питали сме я какво разбира под душевно здраве и как то да бъде опазено, а тя винаги ни отговаря така: „Всяко живо същество, цялата земя и цялата вселена се подчиняват на строго определен космически ритъм и ред. Нарушаването на този порядък води до грешки, за които след това всички много тежко плащаме.” - Добре, а как да се движим в този порядък? - Като не нарушавате хармонията! - А как да живеем в съзвучие с нея? - Като се стремите да бъдете добри! Какво дава такава увереност на сляпата ясновидка Ванга, че добротата е основата за опазването на живота във всичките му проявления? Дали тази сигурност се подхранва от невероятната й дарба да преодолява времето и пространството, или да вижда невидимото, което е немислимо и за най-зрящия човек! Или това е нейната личностна житейска философия, формирала се в годините на бедния сирашки живот? Трудно е да се отговори на този въпрос, защото житейското поведение на Ванга и феноменалното й прорицателство се преплитат така ясно, че е трудно да бъдат отделени и охарактеризирани. Тя е личност с много висок морал и може би така и трябва. Защото не можеш да учиш хората да бъдат добри и да се обичат, ако сам не ги обичаш, не можеш да разтвориш сърцето си за всички, които търсят помощта ти, ако не разбираш, че можеш да бъдеш щастлив единствено като даряваш щастие на другите хора, не можеш да изживееш пълноценно живота си, ако не го жертваш заради другите. Нека да видим сега какво е мнението на Ванга за различните човешки качества и прояви, които го отдалечават от.така желаната от всички доброта.


Да вземем отношението към децата и тяхното възпитание. Ванга казва: „Когато раждате деца, трябва да знаете, че вие вече не принадлежите на себе си, а на тези деца. Дарявате живот, за който сте отговорни.” Една жена плаче при Ванга: „Дъщеря ми ни бие всички вкъщи, просто е нетърпимо.” Ванга: „Ами трябвало е вие да я биете, когато е била малка. Това дете е преситено до гуша от всичко, което сте правили за него, и то психически вече не е добре. Вие сте сега така - имате дете, а всъщност го нямате.” Аз съм нещастна майка, казва друга жена. Единият ми син е рецидивист и вече няколко пъти влиза в затвора, а другият е нещастен в брака. Дъщеря ми пък има някакво нервно заболяване. „Въоръжи се с търпение - казва Ванга, - децата ти ще изтърпят наложените им наказания и ще се оправят. Такава е човешката съдба - неразкрита досега от никого от нас.” При друг подобен случай Ванга заключава: „Оставете хората да страдат и да се борят, за да се осъзнаят, иначе нищо не помага. Само когато се разболее, един пияница разбира какво е направил, но вече е късно...” „Нищо няма да излезе от твоя син - каза Ванга на един министър. Даваш му всичко наготово, без той да положи каквото и да е усилие. Още от четиригодишен си му купил апартамент и колата му е готова. Колко много грешиш с това възпитание. От тухлите на твоя син зид не става и всичко ще отиде на вятъра.” Една-две години след това научихме, че синът на този човек е станал наркоман и от семената, които беше посял, бащата пожъна зловеща жътва. „И дъщеря ми много лошо се държи с мене - каза бивша учителка, - но сега се омъжи и има детенце, но то е болно. Какво да правя? Ванга отговаря: „Е, учила си чуждите деца, но твоето е останало безпризорно и се е отчуждило. Не те чувства близка. Но нищо! За държанието си тя ще плати, докато се мъчи с детето си.” Младо семейство с едно дете, около тригодишно. Детето е в ръцете на майката, непрекъснато хленчи и непрекъснато иска нещо. Със заповеднически, нетърпящ възражение глас майката нарежда на бащата какво да донесе и той снове безброй пъти до колата и обратно. С острия си и безпогрешен слух Ванга, която седи отвън в градината, дочува този хленч и долавя ситуацията. Раздразнена пита чие е това дете и нарежда да доведат родителите при нея. - Ти, жено, не знаеш да гледаш дете, лошо го възпитаваш, помни ми думата - един ден, като стане голямо, то ще ти посегне и ще иска да те убие. А ти заради него си се скарала с целия свят, като че ли само ти имаш дете! - Така е, лельо Ванге - намесва се съпругът. - Ние сме седем деца и аз съм най-малкият, но не смея да заведа детето при майка си, защото според жена ми тя не можела да го гледа. - Ти какво работиш? - пита Ванга. - Научен работник съм, а жена ми е учителка в детска градина. - Боже, боже! Така ли се възпитават деца? - възкликва Ванга. - От чуждите не ни остават нерви за нашите - оправдава се майката.


- А, това не е вярно - ядосва се Ванга. - Причината е, че ти не умееш да възпитаваш детето. Дай го на свекърва си. Тя е отгледала седем деца и може да не е прочела толкова книги, но има верен усет от практиката за възпитанието на децата. - Никога! - процежда,снахата. - Не мога да дам детето си на село да се търкаля по прахоляка заедно с животните. - Е, ваша си работа - казва Ванга. - Но моля те добре да запомниш тази наша среща, защото ще дойде ден, когато горчиво ще съжаляваш и никой няма да може да ти помогне. По повод на друг подобен случай Ванга казва: „Законът в нашата страна трябва да се промени. Как трябва да се промени? Когато съдят разглезени и разхайтени деца, извършили престъпления, трябва да пращат в затвора родителите им, а не децата.” И друго нещо: „Всички деца са еднакви. Дали майката е бяла или черна, дали е царица или просякиня, еднакво се радват за всичко, което им е найблизко - децата. Треперят майките, когато децата им са на изпит, а всичко в живота е изпит, изпитание. Към тези любещи жени присъединявам и онези, които се сдобиват и отглеждат деца, макар и да не са ги родили.” „Осинови си детенце - каза Ванга на една млада жена, -защото много са и недостойните майки, които доброволно се лишават от майчината радост. Природата еднакво щедро се отплаща и на тези, които са родители, и на тези, които са отгледали дете. Величието на майката, която е осиновила, а не помалко от величието на тази, която е родила. Даже твоята заслуга ще бъде поголяма, защото сърцето ти е разтворено да дарява обич и ти ще носиш името „майка”. Отчаян баща пита какво се е случило с неговата дъщеря, вече голяма девойка, та тя е отслабнала с повече от 40 кг и е вече в много лошо здравословно състояние. Той иска да знае как и с какво да я лекува. Ванга го пита: „Ти какво работиш?” Миньор съм, работя под земята, отговори човекът. Ванга се обърна към него остро: „Ти, човече, дали поне веднъж си показал мазолите по ръцете си на твоята дъщеря?” Човекът отговори: Ами работя, защото искам да е добре, да се изучи! Ванга: И тя, вместо да се изучи, се е свързала с някаква религиозна секта, не мога да ти кажа каква е, но е престанала да се храни и ето, виждам я, вече няма сили и не може дори да става от леглото. Човече, човече! Възпитанието не значи само да даваш пари, а преди всичко да изискваш от децата си, да ги възпитаваш на труд и отговорност. Какво си направил от детето си? Голяма е твоята вина като родител. Ако можеш, доведи я при мен да поговоря аз малко с дъщеря ти. Ще й помогна да се върне към нормален живот.” Друга една разтревожена майка влетя при Ванга и каза, че синът й е задържан в милицията и тя още преди да разбере за какво, веднага е дошла тук. „А, лъжеш ме! - ядоса се Ванга. -Можеш ли да отречеш, че не знаеш, че синът ти заедно с други момчета обра един магазин. Колко души бяха? С него е задържан още един младеж. Защо идваш при мен, жено? Крал е и ще го осъдят. Оставила си го без надзор.” По повод изоставените деца в дом „Майка и дете”: „По-добре, ако е възможно, държавата да издирва безотговорните майки и да им връща децата, като им дава детски надбавки. Защо трябва тези жени да правят нещастни други


хора, като осиновяват увредените им деца?” Има и една друга тема, по която Ванга обича често да говори. Темата за разплатата. Тя казва: „Нека знаят всички, че нищо не остава неизплатено на този свят. Хората вършат престъпления и мислят, че никой не ги е видял. Не е вярно! Всичко се вижда и идва време, когато провинилият се трябва да плати!” И още: „Няма хитрец, дори и най-големият, който да е надхитрил съдбата си. Ще хитрува толкова, колкото му е дадено от Бога. И после няма право на снизхождение!” При Ванга бяха дошли две жени, които стояха около двадесет дни. Жените бяха плетачки на ръчно плетиво и докато чакаха да ги приеме Ванга, седяха на земята до вратата й и плетяха. Когато влязоха при Ванга, тя толкова подробно разказа историята на тяхното семейство, че просто е трудно да се забрави. Тя ги попита: „Кое е това свещено лице, което застана до вас?”, а едната от жените отговори: „Не ми се говори за него. Ние сме дошли за брат ми, защото го прегази влак.” „Но нишката на вашето страдание идва точно от това лице” - възпротиви се Ванга. „Зная” - каза сестрата. „Защо тогава идвате при мен?” - попита Ванга и разказа следната история: Когато майката била млада и много красива, един ден отишла на поклонение в манастир. Един монах, като я видял, се влюбил в нея, съблазнен от красотата й, захвърлил расото и се оженил за девойката. Родили се три деца и след това майката се парализирала. Лежала на легло повече от тринадесет години. Бащата решил, че е наказан за нарушаването на монашеския обет и отново се върнал в манастира да се моли за опрощение. Майката починала, а децата били оставени на произвола на съдбата. Синът се пропил, едната дъщеря полудяла, другата се омъжвала два пъти и двата пъти оставала вдовица, защото мъжете й внезапно умирали. Един ден след голямо пиене братът се хвърлил под влака, а сестрата - вдовица, останала съвсем сама. Тя сега стоеше пред Ванга и плачеше отчаяно и същевременно уплашена от силата на Ванга, която беше видяла в детайли семейната й трагедия. „Ето, това се казва възмездие от Бога, каза Ванга. Но ти не плачи, защото много си преживяла и за тебе ще има спасение.” Един баща злосторник извършил редица престъпления до преклонна възраст и останал невредим. Но децата му изтърпели наказанието вместо него. Станали луди, епилептици и на свой ред разбойници, като причинили немалко злини и на родния си баща. Така родителят им станал свидетел и жертва на всичко, което сам бил извършвал години наред. Една заварена дъщеря беше дошла при Ванга и се оплакваше от баща си, който лишил собствените си деца от наследство само за да угоди на втората си жена. От новия брак се беше родило недъгаво момиче с голяма гърбица. Бащата, привързан към втория си брак, беше преписал всичко на това дете и задоволяваше всичките му желания. Когато момичето пораснало, понеже било богато, си намерило даже и съпруг. Ванга се беше съгласила да стане кума на младото семейство и да ги венчае. Но след като родила второто си дете, младата жена починала. Оставила тя на свой ред две деца без майка. „Ех, момче - каза Ванга на рано овдовелия зет. - Твоят тъст остави двете си предишни деца, за да даде всичко на жена ти. Но съдбата разпореди нейните деца да останат сами.


Тук въздишките и сълзите на забравените деца си казаха думата.” А сестрата на Ванга, Любка, си спомня и друг случай отпреди много години: На един баща му се родили едно подир друго три момчета, неподвижни от кръста надолу. Отишъл човекът при Ванга да попита защо така е наказан от съдбата. А Ванга му казала: „Вие сега се разплащате заради престъпленията на твоя дядо, който, за да ограби бягащите от Турция мюсюлмани след Рускотурската война, е убивал и осакатявал и възрастни, и деца. Вие сега сте богати, ползвате ограбеното злато, но и клетвите на убитите са при вас. Няма лек за вашите деца и ще ги гледате такива, докато сте живи.” Има много такива случаи на хора, които страдат за извършени от предците им престъпления. Но ето и една друга история. Друг човек посети Ванга и й каза: „Идвам да ми кажеш: роди ми се четвърто момче. Но ако и това е като другите три, ще се върна вкъщи и ще го убия.” „Как ще го убиваш - подскочи Ванга, - ти да не си луд?” „Не съм луд, каза човекът, но трите ми други момчета са глухонеми, а трите ми момичета чуват, но не могат да говорят.” „Ех, човече, за да са ти такива децата, и ти имаш голяма вина, защото си нанесъл голяма обида на невинен човек, който ви е обичал.” „Вярно е” - рече човекът и се разплака, а после разказа: Когато се заженил, поканили за кума една близка, много добра жена, но ден преди сватбата с младоженката решили, че тя не е подходяща, защото семейството й е бедно, и без да я уведомят, поканили за кумове заможни хора. Когато тръгвали на другия ден към църквата, минали покрай дома на първата кума, която чакала празнично облечена с цялото си семейство, и я подминали, без да й кажат и дума. Извънредно много шокирана от неуважението на младоженците, което тя схванала като подигравка, безкрайно обидена и унизена, жената не се стърпяла и произнесла страшна клетва. Казала: „Да даде Господ роди ли се момче, да е глухонямо, роди ли се момиче - да е като лястовичка!” И ето всичко се сбъднало. „Слушай - каза му Ванга, - остави това дете на моя късмет, аз ще го кръстя и ще ви стана кръстница и то няма да е глухонямо.” Така и станало. Момчето е съвсем нормално, говори, чува, даже вече има семейство и е прекрасен майстор-строител. Разводите и разбитите семейства са друга страна от човешкото битие, която също дълбоко огорчава Ванга. Не изпитва дори чувства към хората, които се развеждат, колкото и високостоящи да са те. Чувала съм я да казва: „Содом и Гомор ще дойде за вас, безчестни хора, огън и жупел ще се сипе над главите ви. Тежко и горко на това човечество!” Млада булка иска съвет от Ванга дали да се разведе, защото е разочарована от съпруга си. „Не - каза Ванга. - Не е трябвало да се омъжваш, след като предварително не си била наясно, че съпругът ти не е майка ти, която ти прислужва до ден днешен. А сега ти ще прислужваш на мъжа си. И пет пъти да се омъжиш, твоята участ ще бъде все такава.” Един младеж доведе при Ванга красиво чернооко момиче и каза, че искат да се оженят, но родителите им били против. „Но вие не сте един за друг - каза Ванга - и освен това ти си в началото на кариерата си и много ще сгрешиш с


тази женитба.” „Но аз я обичам” - каза младежът, а Ванга повтори: „Не сте един за друг!” Младежите си отидоха разочаровани и въпреки Вангиното предупреждение се ожениха. Но семейното им щастие продължило около една година, докато накрая окончателно се разделили. Останало на кръстопът едно десетгодишно момче, привързано единствено към своята баба, която го отгледа. „Днешните съпрузи не са вече онзи здрав дънер, на който могат да се опрат съпругите - казва Ванга. - Те са като слънчогледов корен и колкото е трайна неговата сянка, толкова е трайно и благородството им.” Един мъж изпратил жена си на работа в чужбина, за да спечели долари, а тя, щом се върнала вкъщи, веднага поискала развод. Ванга му каза: „Защо си дошъл при мен? Ти не знаеш ли, че жена и пушка не се преотстъпват доброволно? А ти си дал жена си доброволно. Даже си бил много доволен, че ще ти донесе много пари. Напразно си бил пътя! Тя няма да се върне при теб.” Чужденка, обхваната от носталгия по своята родина, сподели с Ванга, че се чувства в България много самотна и нещастна. Помоли Ванга да я посъветва дали да се върне при родителите си. Ванга замълча за малко и отсече: „Не, ти си се омъжила за българин и ще си стоиш тук. У нас има такава поговорка: С майка и татко до море, с мъж през море! Ако ще се давите, заедно да сте! Послушай ме! След още малко време ще се успокоиш и ще разрешиш всичките си проблеми. Един ден ще ми бъдеш благодарна за това, че не си разбила семейството си и не си заминала.” Един мъж довел в дома си втора жена, но тя го ограбила и го изоставила. Много разстроен, изоставеният съпруг попита Ванга какво да прави. Ванга му каза: „Ами нищо няма да правиш, само си спомни как преди години ти изостави бившата си съпруга, без тя да има и най-малка вина. Виждаш ли сега каква мъка си й причинил. А нея я болеше още повече, защото останаха без баща и две деца.” Човекът каза, че тези деца са му причинили много неприятности и той не издържал и ги напуснал. „Да, но ти си причината, защото си лош човек. Сърбай си сега това, което си дробил.” Една пък друга жена, добре гримирана и облечена по последна дума на модата, попита Ванга каква е причината, та не може да се омъжи, а Ванга й каза: „Ами виж как си боядисана, мъжете се боят от тебе, защото не могат да видят истинския ти образ. За тях ти си необикновена, защото нищо в теб не е истинско.” Такава е модата - пресече я жената. „Е, като е такава -каза Ванга, ще си останеш неомъжена. Такива като тебе стават само за любовници, но не и за съпруги. Боже, боже, какви млади жени! Дори и родителите ти са вече болни от теб. Иди си вкъщи и си помисли добре върху всичко, което ти казах.” На една друга много студена и високомерна жена, която разказваше на Ванга, че е обиколила целия свят, тя каза: „Това е всичкото, което притежаваш. Ще дойде ден, когато ще останеш сама като гъба на поляната.” С най-голяма неприязън Ванга се отнася към тези хора, които не се трудят и мечтаят да харчат лесно спечелени пари. Защото според нея трудолюбието е най-голямата добродетел на човека: „Учете децата си от малки на труд. Давате им лош пример, защото и вие


вече не се трудите. Давате им всичко наготово, задоволявате всичките им желания и така ги осакатявате, а после „благодарните” ви деца ви отвеждат в старчески дом.” Един младеж беше отишъл при Ванга по някакъв си младежки проблем, а тя на часа видя, че той е решил да бъде „вечен студент”, и още от вратата го подхвана: „Какво правиш ти бе, момче? Баща ти вече няма сили. Докога смяташ да бъркаш в празния му джоб? Аз виждам, че ти не учиш, а си се захванал с празни, безполезни работи.” Имам си момиче, прекъсна я младежът. „А, не е само едно - продължи Ванга. - Така напразно си пилееш времето. От твоето дърво свирка няма да стане! Не си добър човек. Ето колко изпита имаш, а не си взел нито един. Не се оправдавай, че ти се падат все трудни въпроси. Пред мен тези оправдания не минават. Ти просто не четеш. Отивай си! Няма за какво да разговарям с теб.” Посетител от Югославия: - Една вечер, Ванге, спах на полето и си бях турил главата на един камък. Сънувах, че под него има закопани пари. Дали е вярно? Ванга го попита какво е правил на полето и той отговори, че има лозе и отишъл да го копае. - Лозето много не роди тази година, вярно е, че и аз не го прекопах както трябва, но защо не роди повече грозде, не знам. - Човече, човече - каза Ванга, - не си копал, не си се трудил и пак търсиш плодородие и берекет. И закопани пари търсиш, та ей така, без много усилие да станеш богат. Ти си много мързелив човек и аз не мога да разбера каква помощ търсиш от мен. Отивай си! Към друг посетител: „Ти какво си завършил? философия. Философия ли? И каква е твоята философия - от жена на жена. Така философ не се става. Трябва много труд. А ако искаш да научиш повече, ще се приближиш до църквата. Там има много милосърдни, добри и начетени хора и много ценни книги и знания.” Друг посетител пише някаква много сериозна книга и пита Ванга дали ще успее да я завърши. „Каква книга пишеш, за небето ли? Знаеш ли колко е високо това, за което искаш да пишеш. Огромни пространства ни разделят, докато стигнем до него.” Едно от най-недостойните човешки деяния според Ванга е кражбата.Стара жена на сватбата си преди много години получила подарък от свекъра булчински гердан с двадесет и четири жълтици. Пазила този гердан като свиден спомен от младините си. Но един ден порасналият й вече внук поискал този гердан, за да се снима с него неговата булка в деня на сватбата им. Бабата го дала и повече не го видяла. На другата сутрин внукът казал, че били оставили гердана на масата и той изчезнал. Много огорчена, бабата попитала Ванга как отново да си прибере жълтиците. „Обясни ми сега следното нещо каза Ванга. - Защо след като те накичиха с този гердан, когато беше младоженка, съпругът ти нареди вечерта да го свалиш, да го прибереш някъде и никога повече да не го слагаш?” „Ами не знам - каза бабата, -но съм чувала, че този гердан е бил откраднат от моя свекър.” „Да, така е - потвърди Ванга, - и той е бил взет от прабабата на момичето, което се омъжи за твоя внук. И ето дойде


време този гердан да се върне, откъдето е дошъл. Дори младите наистина да не са го присвоили, да го е взел някой друг човек, тези жълтици не ти принадлежат, защото са придобити по нечестен път.” „Е, щом е така, няма повече да го търся”, каза бабата и си отиде. На един млад посетител бяха откраднали колата. Правил, струвал, успял да влезе при Ванга веднага щом дошъл и прередил много хора. „Откраднаха ми колата, каза той на Ванга, а тя е нова и много хубава.” А Ванга му се скара, че за една кола прережда болни деца и възрастни хора, които идват при нея от голяма нужда, и после го попита: Но ти откъде имаш толкова много пари, та си купил такава хубава кола? Ами събрах си, каза човекът. Ванга: Къде има толкова пари, та всички да си съберем? Откраднал си, човече! Ограбил си стара, нещастна жена. Защо и нея я водиш тук? Действително зад посетителя стоеше една около седемдесетгодишна жена, а мъжът нямаше повече от четиридесет. Разбра се от разговора, че младият човек, след като проучил, че тази жена е сама, но е богата, се оженил за нея и фактически я ограбил, защото станал собственик на всичко, което тя притежава. „Аз го обичам, намеси се жената, затова му давам всичко и сега ми е мъчно, че се ядосва.” „Жено, жено - каза Ванга, - ако можеш да видиш какво прави този човек зад гърба ти, сигурно ще умреш!” А бабата недочува и на няколко пъти пита Ванга': „Какво казахте? Ще намери ли колата Петърчо?” „На крадец нищо не му се полага - каза Ванга, - затова няма да я намери!” Засрамен, съпругът хвана бабата под ръка и бързо излязоха. Около петдесетгодишен човек чака повече от десет дни, докато влезе при Ванга. „Защо си дошъл при мен - каза тя, - болест не виждам?” Имах пет жълтички и ми ги откраднаха, отговори човекът. Бях ги скрил. „Но ти откъде ги имаш тези жълтици” - пресече го Ванга. Купих ги навремето за децата, проговори той, имам четири момичета и две момчета. „А, не, не - повиши глас Ванга, - не си ги купил ти!” Е, да, татко ги беше купил. „Е, ти защо му ги взе”, попита Ванга. Защото на него не му трябват, смотолеви човекът. „Ами и на теб не ти трябват. С тези жълтици щеше да предизвикаш големи разправии сред децата. А сега по-добре, че вече ги нямаш. Иначе вкъщи щеше да се разправяш и с жена си, защото мислиш, че тя ги е скрила. Децата ти, като се задомят, ще работят и ще си спечелят доста пари. Нямате нужда от това злато.” В ръцете на младеж дрънкат ключове от кола, а Ванга го попита къде му е колата. Наказаха ме за нарушения и няма да я карам известно време. Ти си наказан не само от КАТ - каза Ванга, - защото в тази кола непрекъснато возиш развратни жени. Друга млада жена беше оставила на масата пред Ванга нещо, увито в бяла хартия. Жената беше много добре облечена и носеше красиви бижута. „Какво ми носиш”, попита Ванга. Жената каза, че е направила много хубав кекс и носи на Ванга да си хапне. „Вземи си го обратно - каза Ванга. - От тебе храна не бих взела никога. Я виж колко са ти големи ноктите, аз се гнуся от такива домакини. Всъщност ти за какво си дошла?” Жената: „Имах едно златно украшение, подарено ми от свекървата, и го загубих. Дали ще го намеря?” „А къде е свекърва ти?” - попита Ванга. Посетителката: „Ами у нас беше много тясно и ние я изпратихме в старчески дом.” Ванга много се ядоса: „Не можеш ли да си обясниш защо си загубила


златното украшение? Ами ти въобще не ги заслужаваш тези подаръци. Как е могла свекърва ти да пази толкова години тези бижута, та като влезеш в дома й, да те накичи с тях. А ти за благодарност си я изпратила в старчески дом. Отивай си, жено! На тебе ти липсват първите седем години от живота, в който майка ти е пропуснала да те възпита. Ако човек не се научи на добродетели през първите седем години, той никога не може да бъде смирен и добър. Смирението е велико нещо.” И започна Ванга да разказва нещо като приказка, с която ни накара да се замислим всички: “Един богат и много горделив човек седял в своята градина и си почивал. Около него цъфтели красиви цветя и лъхала прохлада. Изведнъж до него допълзяла змия и бързо се увила около тялото му. Започнала да го души. Опитал се човекът да се освободи, но било невъзможно. Целият се изпотил от безплодните усилия и от страх, но по едно време се опитал да се смали, да се свие, за да се освободи. Смалявал се, смалявал се, докато станал толкова малък, че се изхлузил лесно от желязната прегръдка на влечугото и дълбоко си поел дъх.” „За всеки човек идват периоди на трудности, обобщава Ванга. Дори и за най-богатите и за най-силните. Затова човек трябва да се стреми да бъде смирен, за да не умре в прегръдките на злото.” И още: „Ако вие в душите си не прощавате на никого, сте просто едно нищо. Ще бъдете като хартийки, носени от вятъра, които никога не ще намерят своето място на земята.” Възрастен човек се оплаква, че седем пъти му обират къщата, и моли Ванга да каже кои са крадците. „Те не са чужди хора, човече, никой отвън не знае какво имаш в къщата. Дори и да са чужди, те от твои роднини са разбрали какво притежаваш.” Вярно, каза човекът. Синът ми е голям дърдорко. Събере ли се с приятели на чашка, всичко си казва. „Е, ами тогава какво да ти кажа? Не дръж нищо ценно вкъщи и крадците ще те оставят на мира!” Много са и тези, които искат Ванга да им каже какви числа ще се паднат от тотото или от лотарията на следващия тираж, та да си купят билети и да спечелят. Изпращат фишове даже и от чужбина. Идват и иманяри, които носят вързопчета със земя, та Ванга да им каже къде е зарито някое имане. Някои даже и обещават, като изкопаят съкровищата, да й дадат половината. Ванга много се възмущава от такива хора: „Ах, колко сте глупави, казва им тя. Ако аз имам нужда от пари, сама ще си купя билет или ще си попълня фиш от тотото, или ще открия къде има злато. Но на мен пари не ми трябват, защото за мен те нямат стойност. А и на вас не ви трябват! И после, защо мислите, че точно вие трябва да бъдете удостоени с такова благоволение. Ако имате нужда от пари, работете! Нека те да бъдат плод на ръцете ви и на ума ви! Но злато не ви трябва! Ще дойде ден, когато заритите под земята съкровища ще излязат на повърхността на земята, но ще се скрие водата. Можем ли да пием злато вместо вода? Кое е по-ценното според вас?” Един посетител нямаше търпение да узнае дали в двора на къщата под чешмата има заровено имане. Той живеел в стара турска къща и някой му казал, че бившите собственици, преди да си заминат за Турция, са заровили под чешмата много пари. Дори му продал някаква стара карта за 500 лв. „А бре, човече - скара му се Ванга. - Може ли да си такъв голям глупак. Така ви лъжат


мошениците. Там няма пари и никога не е имало. Напразно си дал толкова пари за тази карта. Ти от иманярство няма да забогатееш. Богатството ще дойде само от труда на ръцете ти.” „Алчността, казва Ванга, трябва да изчезне от лицето на земята. Това е много грозно качество, от което трябва да се пазим с всички средства. Не е нужно да се стремим да трупаме богатства, на земята има слънце и блага за всеки човек.” Една баба, като копаела в градината си, намерила гърне с жълтици. Зарила отново дупката и без да казва на никого, дошла при Ванга да я попита какво да прави с тях. „На никого не казвай, каза Ванга. Защото този с големия перчем, с когото живеете заедно, е много алчен и пръв ще те убие.” Един ден помолих сестра ми - казва Любка - да приеме моя приятелка, която според мен беше много болна. А Ванга отсече: „Не, не е болна, тя е много лоша! Иска всичко на този свят да бъде само нейно и на децата й. Нека да ти разкаже в каква колиба е пораснала, а сега живее добре, но желанието й за коли, апартаменти и вили е безмерно и алчността й ще я погуби. Това е болестта, за която аз не знам лек.” Една много пълна жена дойде да попита Ванга дали ще й дадат апартамент, защото от дълги години живее много притеснено в малка стаичка заедно с децата си. А Ванга тропна с крак и много ядосано й каза: „Защо търсиш друго жилище. Та ти на гърба си носиш две къщи. Отречи, че не е така! Аз виждам! Ти продаде и изяде жилищата на двамата си съпрузи, за какво жилище плачеш сега? Ако от мен зависи, аз няма да ти дам апартамент, защото ти на повече нямаш право.” И сега друг интересен случай. При Ванга бяха дошли възрастни съпрузи от плевенските села да я попитат за болестите си. По едно време Ванга се обърна към стареца и го попита: - Дядо, защо където и да ходиш след тебе винаги се влачи едно въже? Старецът не знаеше какво значи това, но по едно време бабата се сети и разказа... Когато навремето били млади и здрави, гледали много бостани и от продадените на пазара дини изкарвали добри пари. Един ден, когато дядото карал стоката на пазара с каруцата, едно дете се качило отзад и си взело една диня. Дядото толкова много се ядосал, че грабнал едно въже и набил жестоко детето. Бабата едва го отървала от разярения старец. - Ще плащаш, дядо, за това провинение - каза Ванга. - Много ли щеше да спечелиш от една диня? Носи една жена увита в хартия някаква билка и казва на Ванга, че тази трева й е дадена от позната, която твърди, че билката е лековита. „Щом е така, каза Ванга, защо не я дадеш в някой институт да я изследват. Ако е лековита, с нея ще лекуват болни хора. Но аз виждам, че тази трева не е лековита, а ти искаш да ти кажа дали лекува или не, та после сама да даваш на болните. Не се ли боиш да предлагаш билката дори без да знаеш какво държиш в ръцете си?


Нали ще навредиш на много хора. Хвърли тази трева и си отивай. От всеки човек лечител не става!” „И лудият бяга от пияния!” - казва една наша поговорка и Ванга се присъединява към нея, защото злоупотребата с алкохол докарва на хората не помалко беди. от което и да е друго нещастие. Един млад човек, бивш лекар, който не упражнява професията си, с голям корем и доста пиян, едва намери дръжката на вратата, за да влезе в стаята при Ванга. „Защо си дошъл, каза Ванга, виж на какво приличаш!” А той: „Кажи на жена ми, че съм неповторим!” „Да, неповторим си - потвърждава Ванга. Всичко човешко си загубил. Каква полза от това, че си учил толкова много, че си прочел толкова книги. Нищо в теб не е останало от твоите науки. Нищо не си разбрал, но нищо! Бутилките не ще ти позволят да остарееш!” Младо момиче се навежда с тревога към Ванга и споделя, че баща й е много депресиран и болен, а лекарите не могат да установят причината. А Ванга й казва: „Ти защо пушиш толкова много? Какво работиш?” „Журналистка съм”, отговаря момичето. „И защо пушиш? Ако трябваше да пушим, Господ щеше да ни сложи по един комин на главата. Но още две години ще пушиш цигари и след това горчиво ще съжаляваш за този порок. Даже думата „тютюн” не ще искаш да споменеш. А болестта на баща ти е само от ревност. Той няма право така зле да се държи с майка ти, защото тя в нищо не е виновна. Той ще се осъзнае и ще преодолее кризата, но ти помисли за себе си. Твоята болест е пострашна.” Едва ли има житейски проблем, който да не е достигнал до вангиния праг. Във връзка с това много ми харесва изказването на един неин почитател, който казва: „Дори и нищо да не ти предскаже, достатъчно е просто да отидеш при Ванга за съвет, защото тя чете от книгата на живота.” Ако попитате Ванга с какви хора обича най-много да разговаря, тя ще ви отговори: - За мен всички хора са еднакви. Тя често подкрепя това свое твърдение с една притча: „Дошло време, когато Господ наредил да отворят всички гробове по земята и изпратил един ангел да види какво има там. Когато ангелът се завърнал на небето, Бог го попитал: Кажи ми какво видя? Видя ли кой е войник, кой е прост и кой е съдия? Не, Господи - отговорил ангелът, - видях само бели кости под земята!” Често питат Ванга: „Не ти ли омръзват всички тези хора, които те посещават всеки ден?” „Не, отговаря тя, само ми омръзват, когато идват бабички и недочуват. Говоря, говоря, а те се връщат по няколко пъти и викат „кажи ми пак!”. - И най-ми омръзват тези жени, които ходят по мъже кажи ми да си намеря ли приятел? Не, казвам, стой си вкъщи и си търпи мъжа. - Аз не мога да го търпя, и аз имам право на щастие!... Какъв смисъл влагат в тази дума „щастие”, не мога да разбера... Вероятно под щастие хората разбират всичко да им е наред, да нямат никакви проблеми. Но така не може. Няма човек, който да е роден само за щастие. Ето - един е роден отличен работник, но няма


щастие в семейството, друг има и двете, но пък няма здраве, трети е здрав, но пък децата са му болни и т. н. Във всеки човек има и добро, и зло. Така е устроен светът. За мен щастието се корени в търпението на човека. Питат ме: „Но защо трябва да има и лошо, защо не можем да го избегнем?” Защо ли? Защото земята иска дар за това, че сме дошли и живеем на нея. На земята плащаме данъци както на къщите наемите... Ето, дори за ведомствените жилища, дето ги дава държавата, и за тях искат наем. Това е. Всички плащаме... толкова години гледам как е светът. Но най са добри тези хора, които живеят горе в планините. Вземе си жената хурката и си преде. Закара си овчиците на паша и си пее. Намерят се с мъжа си и се налюбят. Гледат си децата и си живеят... А в градовете е нещо страшно. Минават пред мен хора и всеки носи табела на врата си, на която пише: „Аз съм лицемер”, „Аз съм крадец”, на друга „Аз съм лъжец”, на трети и четвърти „Аз съм измамник”, „Аз съм подлец” и какво ли не още. Затова много хора взеха да се връщат по селата и този процес ще се засилва. „Но толкова ли е нищожен човекът?” - възкликнах един ден аз. „Да, отговори Ванга. Погледнат от висотата на безкрайната вселена, човекът е нищо. Една нищожна прашинка, зареяна в безкрая. Суетно същество, което все се изследва, все се търси и все не се намира. Но човекът е зареден и с „божествена искра”, която му позволява често да надхвърли ръста си, да търси, да рискува, да разгадава тайните на всемира, да прави смайващи открития. Вече гледа решително даже в небето и не се бои от неговите предизвикателства. Запомни! След двеста години човекът ще установи контакт с братя по разум от други светове. Унгарска апаратура ще улови първа разумни сигнали от космоса... А истината за този космос трябва да се търси в старите свещени книги! (Този разговор с Ванга съм провела през 1979 г. - б. а.) ЧОВЕКЪТ И ДНЕШНОТО ТРЕВОЖНО ВРЕМЕ Ванга категорично предрича установяването на разумни контакти със същества от други планети. Но това време е още много далече. Какво ще стане дотогава с хората? „Дотогава човечеството ще преживее много природни и обществени катаклизми и бурни събития. Постепенно ще се променя и човешкото съзнание. Ще дойдат тежки времена, хората ще се разделят на групи по вяра. Ще дойде на света най-старото учение. Питат ме: „Скоро ли ще дойде това време?” Не, не е скоро. Още Сирия не е паднала!” (Това изказване съм записала през 1980 г.) Наистина свидетели сме на невероятни събития. Бурни промени във всички области на живота разтърсват земята. Падат доктрини и диктатори, развенчават се стари митове, променят се понятията, разкрепостява се консервативното мислене, всеки изминал ден е наситен с нови неща до краен предел. Случайност ли е това, произволни ли са тези почти повсеместни обществени сътресения, как се роди тази внезапна промяна? „Не е случайно, нищо не е случайно - казва Ванга. - Затова казвам на всички хора, че съзнанието ни трябва да се променя към добротата. И това не е


само пожелание. Земята навлиза в нов отрязък от време, което можем да охарактеризираме като време на добродетелите. Това ново състояние на планетата не зависи от нас, то идва независимо дали го желаем или не. Новото време изисква ново мислене, друго съзнание, качествено нови хора, за да не се нарушава хармонията във вселената. Много хора сега се стремят да се нагодят към днешните промени, но това няма да им помогне да влязат в бъдещето. Те са били нужни за времето, което си отива, и са изпълнили възложената им от небето мисия. Други, добри хора, сега ще служат на бъдещето и на опазването и развитието на живота.” За какво ли не се тревожи днешният човек. Наред с всички тревоги и надежди, които той възлага на бъдещото време, неспокойният човешки дух търси отговори и на много други въпроси, ненамерили отговор и до днес. Но Ванга успокоява всички любознателни: „Дойде времето на „чудесата”, ще бъдат разгадавани много тайни!” В началото на 1968 година Ванга често изпадаше в транс и викаше: „Помнете Прага! Помнете Прага! Големи сили кръжат над града и викат: „Война! Война!” Прага ще се превърне в рибарник, в който ще ловят риба!...” Въпреки че не разбирахме смисъла на тези реплики, беше страшно за слушане. Има доста хора, които са чули тези нейни думи, защото тя ги повтаряше много пъти. После наистина бяхме свидетели на събитията в Чехословакия, но какво искаше да каже Ванга с това, че Прага ще се превърне в рибарник, не сме разбрали и до ден днешен. Обикновено тя не обяснява и рядко тълкува казаното от нея, особено що се отнася до големи, съдбоносни неща, защото казва, че самата тя не ги разбира. Обикновено Ванга избягва да говори за политика и има своите основания за това, защото думите й могат да се тълкуват по най-различен начин. Но все пак понякога, макар и доста оскъдно, говори на подобни теми. Ето какъв интересен разговор е имала през 1981 година с ливанския журналист Абдел Амир Абдала, който е споделил впечатленията си от тази среща в политическия седмичник „Ал китах ал араби”, който излиза в Бейрут. Разказът му е достигнал до нас в превод от италиански език в списанието „България”, брой 2 от 1982 г. Журналистът е бил гост на „София прес”. Предаваме разказа му със съкращения: „При Ванга. Една стая като много други. В средата - електрическа печка, Ванга седеше на диван, покрит с килим на сини и оранжеви ленти. Потърсих и концентрирах всичките си духовни сили, за да не изпадна под влиянието на жената. Махнах си очилата и погледнах лицата на останалите три жени, седнали в един ъгъл на стаята. Всичко се отпечатваше в съзнанието ми. Цареше тишина. Тя идваше от лицето на Ванга. После тя вдигна глава и каза със силен и сигурен глас, който изразяваше непоколебима воля: - Ливански журналисте, приближи се и седни тук! Шофьорът да излезе! Това беше първият сигнал, който ми разкри силата на Ванга. Как разбра, че шофьорът е в стаята? Извадих бучката от джоба и я оставих на масичката, за да видя как ще я вземе. Без никакви усилия тя протегна ръка и взе захарчето. Започна да го опипва. Ръката й беше сигурна. Обърна се към мен, струваше ми се, че ме наблюдава отвътре, и каза: - Ти носиш очила, които слагаш най-вече при важни срещи и други обстоятелства. Защо сега ги махна?


Беше вторият удар, който Ванга нанесе на моето недоверие. - Слушай - каза, - твоят баща и твоята майка са живи и са в Ливан. В този миг майка ти е у дома, а баща ти - не, може би е навън, на полето. Ти живееш в града и се занимаваш с журналистика от дванадесет години. Пишеш за услугите, но можеш да пишеш и за политиката. Но твоят принос в тази област не е голям, за политика пишеш рядко. През 1982-1983 година ще имаш големи успехи в работата. Ще имаш седем деца и когато станеш на 42 години, ще бъдеш свидетел на голяма война, но няма да ти кажа кой ще я направи. Следваха несвързани думи, сред които се смесваха тонове ту на заповеди, ту на възхищение. - Ти си мюсюлманин и спазваш празниците на мюсюлманския календар. Вие имате голям свещен текст - Корана. Трябва да го прочетеш целия и поподробно глава 9, 10, 11 и 12. Ванга продължи: - През 1984 година Сирия ще води голяма война, защото нещата ще се усложнят много. Бил ли си в Ерусалим? Сега виждам Багдад. Какво е Багдад? Ти ще отидеш там. Продължи да говори, без да ми даде възможност да й задавам въпроси. - Ливан ще има проблеми от север и от юг, от изток и от запад. Виждам Нил. Какво е това Нил? Ще отидеш там. Пред тебе има много пътища. Слушай, журналисте, трябва много да почиташ майка си. Трябва да помниш, че тя иска нещо от тебе. Ливан е заобиколен от пламъци. Има много червени плодове и много води. Но във вашата страна няма и няма да има петрол. После Ванга ме попита: - Кой ти говори за мен? - Главният редактор Уалид Ал-Хусейни искаше да говори с теб. Ванга мълча един момент и после отново започна да движи захарчето между пръстите си и каза: - Сега в Ливан има много въоръжени коли. През месец май 1982 година вашето небе ще почернее. - После продължи: - В Ливан има много комитети, но те не са в състояние да направят нищо. Окопите ще останат открити и барикадите няма да се разрушат. Кой беше вашият пророк? Този, който проповядва и гледа три планети ли? Виждам душата му да влиза в стаята ми. Кой е Елиас Саркис? Вашият президент, християнин, ерген и от арабски произход. Той е добър политик. Но сега в Ливан има много войски. Вашите отношения със Сирия винаги трябва да бъдат много добри. В бъдеще тези отношения ще станат още по-добри. Ванга замълча за миг и после добави: - Чуваш ли, в този момент в Бейрут има война. След това каза: - Ти одобряваш ли тази война? Отговорих: - Не, не я одобрявам. Госпожа Ванга ми каза това на 2 декември 1981 година в 8,45 часа. Връщайки се в Ливан, потърсих в архивите и намерих материали, в които се казваше, че в същия ден в западната част на Бейрут е имало въоръжен сблъсък между две организации. Обикновено Ванга не говори за политика. Всички ми го казваха. Но защо


с мен тя говори за политика? Може би защото бях загрижен за политическото положение и участта на моята страна. Мислех за това преди срещата с Ванга и вечерта, преди да заспя, за да отпечатам тайните си в бучката захар, които Ванга преведе чрез химията на усещанията в думи. Връщайки се в София, дълго мислих за тази жена, чиито дарби са признати от държавата. Като стигнах в хотела, реших да не публикувам нещата, които се отнасят лично до мен, нито тези, които засягат всички нас и на първо място моята родина Ливан. Защо? Защото всичко, което Ванга каза, ако се потвърди, е ужасно! Исках да вярвам, че това са само думи. Блазе му на Ливан наистина, ако трябва да се вярва на Ванга!” Относно политическото положение и бъдещето на Никарагуа Ванга е говорила и с един високопоставен представител на тази държава през 1978 година. Гостът изразил надежда, че може би там скоро обстановката ще се нормализира поне отчасти, а Ванга му казала: - Не, още много кръв ще се пролее там. Реки от кръв ще текат. Какво още ви чака, не можете да си представите! Искам да ви разкажа и за едно друго свое преживяване с Ванга на Бъдни вечер срещу Коледа през 1981 година. Това е свят семеен празник и на този ден се събираме всички, където и да сме. Ванга много стриктно и с голямо уважение спазва всички религиозни ритуали. Изисква и от всички нас сериозно да се подготвяме за празника. На Рупите сме в голямата стая, където в камината гори буен, весел огън. Навън е студено, мракът е обгърнал цялата околност и е толкова тихо, като че ли на двора има един метър сняг. Но няма. Тук много рядко вали за огромно съжаление на децата, но това ни най-малко не разваля въодушевлението ни от празника. Наредили сме празничната трапеза. Според традицията на масата трябва да има тринадесет постни ястия, а в средата ухае топлата питка със скритата в нея паричка. След малко Ванга ще я разчупи и у когото се падне коматчето с паричката, означава, че ще бъде щастлив през цялата година. Вече сме възрастни хора, но и до ден днешен както някога очакваме този миг с голямо вълнение. Още малко търпение. Преди да започнем вечерята, децата излизат на двора със запалена свещичка, питката и кадилничка с тамян и канят Господ да дойде при нас да вечеряме. След това кадим и трапезата, произнасяме молитва и тогава чак започваме да се храним. През това време огънят постепенно загасва и главните тлеят с красива червена жарава. Има и друго поверие по нашия край. По това как ще изгорят дървата и каква жарава ще направят, се гадае каква ще бъде следващата година. Обикновено с това отговорно пророчество се удостоява най-възрастният човек в семейството. Нашият „старейшина” и безспорен авторитет, разбира се, е Ванга, затова, когато настъпва този миг, всички затаяваме дъх. Тя не вижда догарящия огън, но „разчита” поличбите със своята невероятна дарба. „През 1981 година планетата беше под много лоши влияния, но следващата година ще бъде населена с нови „духове”. От тях ще се носи елей и много надежда. 1981 година не даде нищо на хората, но взе много от всички, от всеки от нас... 1991 ще бъде тревожна и тежка година. Много градове и селища ще се разрушат от земетресения и наводнения, природните катаклизми ще разтърсват земята, ще надделяват лошите хора, а крадците, пияниците, доносниците и


блудниците няма да имат брой. Между хората ще се създават нетрайни, съмнителни връзки и ще се разпадат още в началото. Чувствата силно ще се обезценят и само лъжливата страст, по-точно амбицията и егоизмът ще са стимули за отношения. 1982 е година, която ще засияе в нова, добра светлина..Ще населят земята нови души и някои от тях ще бъдат видени. По-ярка светлина ще засвети в Ерусалим. Ще дойдат хора не с култура, а със знания. Ще дойде думата „Волга” и тя ще величае над планетата. 1982 година донесе нещастие на много хора, отнесе много водачи. 1982 година е добра за културата, но ще дойде ден за хората, работещи в тази област, когато ще ги прегледат и изчистят като пшеница от фасул. 1982 година ще донесе много нови неща и много доброта. Нейната сила започва от 22 март. Това ще бъде година на постове, царство и сила и тя започва от пролетта, когато цветето казва: „Аз никвам”, а птиците долитат от юг. Ще настъпят много промени, ще дойдат нови хора, а други ще бъдат уволнени, ще заемат постове много жени, чиято нова служба няма да им бъде призвание. Много от хората ще се пенсионират от страх, а други ще бъдат изметени като с метла. Очаквайте промени за добро.” ВАНГА - ОПИТ ЗА ПОРТРЕТ ОТБЛИЗО С очите няма да видиш всичко, зрящо е само сърцето. А. С. Егзюпери Искам да ви опиша ежедневието на Ванга, защото въпреки феноменалните си способности тя е човек като нас и в делничния й живот няма нищо необикновено. Къщата на Ванга в Петрич на ул. „Опълченска” 10 няма да ви направи особено впечатление. Тя е скромна, двуетажна, из-мазана отвън в бяло, а откъм улицата на втория етаж има малко балконче. Сгушена между другите големи и модерни сгради, къщата едва ли ще привлече погледа ви, ако не е голямата, грижливо поддържана цветна градина, чийто упойващ мирис се носи надалече. Наистина пословична е любовта на Ванга към цветята, дърветата, цялата природа. Далече зад къщата се издигат заоблените хълмове на планината Беласица. Вита стълба свързва двата етажа на къщата и на всеки етаж има по две срещуположни стаи, разделени с коридор. Това, което би ви направило впечатление тук, е идеалната чистота, която цари навсякъде, и предпочитанието на стопанката към белия цвят. Някой може да помисли, че този стремеж към чистота е маниакален, но Ванга има друго обяснение: „Всеки ден ме посещават различни хора. Аз им помагам, но те оставят при мен болестите си, лошите си намерения. Тежък е за плещите ми този товар, затова аз чистя и така се облекчавам.” Всичко е в бяло - и снежнобелите колосани пердета, и покривките на леглата и на масичките. В къщата на Ванга няма нито много, нито скъпи мебели. Само най-необходимото. Единственото разточителство са многобройните сувенири, дар от дългогодишни Вангини приятели и посетители, и те са навсякъде из къщата. Има много играчки, предмети от дърво и метал, разни свещници, кончета, кукли, гондоли и какво ли не още. За нас тези неща нямат голяма стойност, но Ванга много държи на тези предмети, защото те й напомнят за даден човек, а и тя оценява предметите не по тяхната


стойност, а по красотата им и по вложения в тях труд. Това царство на играчките, когато бяхме малки, беше за нас най-привлекателното място в света. Но Ванга не ни разрешаваше да пипаме предметите, а само да ги гледаме и да им се радваме отдалече. Имала съм голямо желание да си поиграя скришом с някоя кукла, но респектът към Ванга върху нас беше толкова голям, че никога не посмях да престъпя нейните забрани. Но в градината играехме на воля, въпреки че Ванга почти винаги съчетаваше полезното с приятното. Найголямото престъпление за нея е, ако децата не се учат на труд още от малки и се оставят само на своите си желания. Това според нея е голяма грешка, която осакатява детето за цял живот и то става мързеливо и безотговорно. Нашите игри неизменно се съчетаваха с премитането на пътечките, събирането на листата, почистването от треви и бурени, поливане... Ванга следеше много стриктно да се изпълнява всичко и не допускаше никаква небрежност. Всеки наш опит да метем отгоре-отгоре или да пропуснем някое листенце предизвикваше нейното недоволство и на часа бивахме връщани, за да си свършим работата както трябва. Като че ли Ванга виждаше по-добре от всички ни, защото ни показваше даже с пръст къде сме подминали някое ъгълче. Имахме достатъчно време за детските си занимания, но имахме и други задължения. Често почиствахме на голямата маса в кухнята боб или леща, или ориз, а после Ванга ги прибираше в специални порцеланови съдове, за да са готови, когато потрябват. Намотавахме различни прежди и конци на стегнати кълбета, които стояха в красиво панерче, и от тях Ванга ни плетеше найразлични дрешки. Пазаруването беше изцяло наша работа. Ванга обичаше да ни разказва: „Да не мислите, че на нас, като бяхме деца, са ни разрешавали да спим до късно като вас или да си играем, без да работим. На никое дете и през ум не му е минавало такова нещо. В нашата махала всички хора садяха тютюн и сутрин още много рано, към 2-3 часа, хората тръгваха да берат тютюневите листа. Носеха фенери, защото беше тъмно. На магаретата с окачени от двете страни на самара празни кошове слагаха още спящите деца, та и те да помагат при брането. После в тези кошове донасяха набраното, а децата ходеха пеша. Тютюн се береше най-много до 7-8 часа сутринта. След това листата му ставали некачествени. Ние тютюн не сме гледали, само едно лято татко засади една малка нивичка, но по цяло лято нижехме на съседите. Към десет часа, когато бързо нанизвахме определените ни листа, стопаните ни даваха по една диня, това ни беше закуската. Пак по това време на нашата уличка минаваше „юртчията” (човек, който продава кисело мляко) и викаше „юрт, юрт”. Който можеше да си купи, даваше едно яйце или два динара и човекът бъркаше в делвата и му отсипваше един черпак. После минаваше халваджията. За едно лице отрязваше халва колкото кибритена кутийка. Майка ви (сестра й Любка - б. а.) понякога скришом от мен вземаше по едно яйце от нашата кокошка и купуваше халва. Но ние нали сме четири деца, като си я поделяхме, ни се падаше по съвсем малко, а Любка облизваше хартийката.” Не помня да сме разполагали с пари. Получавахме дребни суми в неделя от Ванга, за да отидем на детско кино и да си купим по някое лакомство. След всяко пазаруване връщахме остатъка от парите до стотинка. Да разполагат децата с пари е също толкова вредно, колкото и да не се учат на труд, защото свикват да харчат пари, които не са спечелени от тях. Но въпреки тази строгост времето, прекарано при нашата леля, си остава един от най-щастливите мигове в живота ми. Защото тя умее да общува с децата и да ги накара да станат и


послушни, и изпълнителни. Освен това в дома й никога не беше скучно. Посещаваха я много хора, участвахме в различни празници, а вечерите Ванга ни разказваше много увлекателно за случки от своето детство в Струмица, за найразлични истории отпреди много години. Сутрин най-късно в пет часа Ванга е вече на крак. Измита, с добре сресана, прибрана в плетена мрежичка коса и с чиста, грижливо изгладена рокля и домакинска престилка, тя има много спретнат вид и от нея лъха на чистота, свежест и бодрост. Така съм я запомнила от най-ранното си детство. Обикновено Ванга се облича в тъмни дрехи не само за това, че е вече на възраст или че е вдовица. „Един ден, разказва тя, бях облякла една красива червена блуза, подарък от една американка. Но веднага един „глас” ми извика: „Не съблазнявай с дрехата си!” Свалих я веднага, прибрах я в плика и така си стои в гардероба досега.” Денят на Ванга започва с ритуал, който тя никога не променя дори когато е болна. Щом като слезе от спалнята на горния етаж, веднага се запътва в молитвената си стая. Тя е малка, на прозореца има цветя, а на отсрещната стена срещу вратата е закачена голяма картина на Тайната вечеря. До нея вляво е поставена чудотворна икона на Богородица със сребърен обков, дар от Ерусалим. Има и други икони и кандило, което гори денонощно. Под голямата картина е поставено легло, застлано с красива бяла покривка. На него преди години е починал съпругът й. Точно до него коленичи тя и отправя към Бога сутрешната си молитва. Споменах още в началото, че Ванга е религиозна, но искам тук да се спра по-подробно на религиозното й чувство, защото то за нея не е навик или традиция, а дълбоко убеждение. Вярата на Ванга в Бога е голяма и можем да кажем, че тя е една от най-ревностните християнки. Подобна почит към религията изисква от всичките си близки. Като малки сме посещавали с Ванга всички църкви в града и околните селища, били сме и на много манастири. Ванга знаеше всички литургии наизуст и стоеше на цялата църковна служба от край до край. Казваше, че щом ходиш на църква, трябва да присъстваш на всички обреди от край до край, иначе отиването ти в божия храм няма никакъв смисъл. Помня, че често укоряваше богомолците около нея, които шушукаха и не внимаваха в това, което казва свещеникът. Казваше им: „Защо, жени, не си стоите вкъщи да готвите, ами пречите на тези, които искат да чуят божието слово.” Когато се връщахме от служба, много от следобедите бяха посветени на четене на Библията. Докато ние спяхме, майка ми четеше изразително, а Ванга слушаше с голямо увлечение и най обича и до ден днешен да й четат откровението на пророците, където се говори за страданието на света. След това и двете дълго коментираха прочетеното. Ванга казва: „Не роптайте срещу страданието, което преживявате. Страданието е пречистващо средство, като една дреха, която не е чиста, ако не се изпере.” Всеки ден за Ванга започва с молитва към Бога да й даде сила и вдъхновение, за да може да помогне на всички страдащи. Това е трогателна картина, достойна за четката на голям художник. Никога не съм виждала човек да се моли с такова усърдие и от цялата си душа. Лицето й сякаш се озарява от светлина, а устните й прошепват някакви нейни молитви, които идват от дълбините на душата й. Понякога в тези най-интимни мигове на общуването й с Бога съм я чувала даже да плаче - толкова голяма е била молбата й за помощ, вдъхновение и сила. А друг път молитвите й завършват с въпрос, дошъл направо от сърцето: „Каква е моята участ, Господи, и на кого служа? Дали за назидание на света или за укрепване на вярата?”


Много учени сега се мъчат да обяснят на какво Ванга дължи пророческия си дар, но тя има за това свое обяснение: „Когато след голямата буря ослепях и бях лишена от зрение, денонощно плачех и молех Бога да не ме оставя така безпомощна и в тежест на бедното ни семейство и той чу молбите ми. Тази дарба ми е дадена от Бога! Той ме лиши от човешко зрение, но ми даде други очи, с които да оглеждам целия и видим, и невидим свят, и стана така, че аз, която останах инвалид и имах най-голяма нужда от помощ, започнах да помагам на всички страдащи и станах за тях опора и надежда.” По повод на тази сила на Всевишния тя често казва: „Ако не е рекъл Бог, дори един косъм не можеш да си свалиш от главата.” Помня острата й реплика, отправена към един интелигентен посетител с неизлечим недъг, когото тя успокояваше с думите: „Е, щом Господ и мене, и тебе ни е наказал, ще си търпим!”, на което той отговори: „Няма Бог!”, а Ванга му каза: „Има Бог! И ако вие замълчите, и камъните ще проговорят за Бога. Така както слепите знаят, че има светлина така както сакатите знаят, че има здрави хора, така и здравите трябва да знаят, че има Бог!” Въпреки любовта си към църквата обаче тя не спестява критичните забележки и недоволството си от някои негативни прояви на нейните служители - свещеници, монаси, по-висши църковни служители. Помня, че един ден изгони свещеник за това, че беше сменил расото си със светски дрехи, което според нея е кощунство спрямо църквата. Този, който й се е обрекъл, не може да ходи като обикновен гражданин. Отправи и остра забележка на монасите от Роженския манастир, които бяха занемарили манастира за това, че чистачката отсъствала, и навсякъде беше станало доста мръсно. Да не се поддържа според нея идеална чистота в Божията обител е престъпление: „Не стопанисвате добре този манастир, каза им Ванга, и ще бъдете наказани. Виждам след време тук на това място огромен пожар. Ще изгори тази обител из основи, защото животът, който водите тук, е недостоен за Бога, на когото сте се посветили.”Трябва ежедневно да се стремим и да се отърсваме от греховете си, каза Ванга. След сутрешната молитва Ванга се захващаше с домакинска работа. Докато ние се събудим, закуската вече беше готова и сервирана. Наблюдавала съм я как готви и винаги съм се удивлявала на умението й и сръчните й ръце. Тя готвеше на печка с дърва, винаги толкова чиста и лъсната, че светеше като огледало. Можеше да се огледаш на нея. Винаги съм се чудела как, като не вижда, може да пали дървата с кибрит и никога да не направи нито пожар, нито да се изгори. Когато готвеше някаква гозба и я разбъркваше, подлагаше под лъжицата капака на тенджерата, да не би някоя капчица да падне върху печката. След готвенето печката беше толкова чиста, като че ли никога не е била използвана. Закусвахме разни вкусни гевречета или млечна баница, или нещо друго. Дали защото това са спомени от детството, но ми се струва, че нейните ястия са били най-вкусните на света. Обикновено готвеше ястия от.прочутата и пикантна македонска кухня, но нерядко прилагаше някакви свои рецепти, като съчетаваше според мен несъчетаеми продукти в едно ядене. Но винаги направеното от нея имаше отличен вкус. За вечеря винаги ни поднасяше нещо леко, защото според Ванга човек трябва да се храни с добра храна, но по малко. Преяждането според нея е болест и води след себе си други болести. След това измиваше идеално всички съдове, а ние почиствахме масата и кухнята. „Бедният, сирашки живот ме е научил на изобретателност и на усет към продуктите и вкуса на готвените ястия, разказваше ми Ванга. Нашият двор беше


голям и по него растеше много коприва. През ден, през два готвехме от нея. На децата (сестра й и братята й -б. а.), въпреки че съзнаваха колко сме бедни, им омръзваше да ядат все едно и също и аз бях принудена да измислям какви ли не съчетания, за да разнообразя малко храната. Месото беше много рядък гост на нашата трапеза. Помня, че след смъртта на татко гледахме едно малко прасенце и трябваше да го продадем. От него ни дадоха ушите, крачетата и опашката. Това ни беше свинското месо. Обикновено с това се хранехме - чорба и царевичен хляб, но и него го нямахме всеки ден. Докато, беше топъл, този хляб се ядеше, но като изстинеше, ставаше сух и трудно се преглъщаше. Братята ми си го топяха във вода и така го ядяха. Понякога хващаха от реката едни много малки рибки, викаха им „цирьонки”, и ние ги печехме на връшника, оваляни в малко брашно. Като ни гледаше какво ядем, една наша съседка, чина Тена, ни викаше: „Леле, деца, как живеете, не знам.” Сега вече Ванга е възрастна и не готви, но който и да се занимава с тази отговорна работа, трябва да е много прецизен. Пази Боже да не би да се използва неподходящ съд или той да не е идеално измит. Имаш чувството, че тя внимателно следи всяко твое движение и при най-малката грешка веднага те поправя. За нас Ванга беше като всички лели по света - и ласкава, и любеща, но и често недоволна от лошото ни поведение. Не може да й се отрече, че ни възпитаваше строго и с „желязна ръка”. Ние обаче бяхме изключително щастливи, когато следобед, особено през лятото, излизахме всички извън града или се изкачвахме до някоя близка поляна в Беласица, или посещавахме Мелник и Роженския манастир. Тогава още от най-ранното си детство разбрах, че всъщност нашата леля е необикновена. Тя сядаше някъде на края и се умълчаваше. Възрастните не ни разрешаваха да я безпокоим, защото казваха, че тя така се отморява. След като си починеше, започваха нашите най-интересни преживявания. Ванга ни разказваше невероятни случки и легенди за даденото място, за живота на тукашните хора от най-древни времена, за бита им, за битките, които са се водили по най-различни поводи. Това винаги ме е изпълвало с голяма почуда, защото не си спомням вкъщи някой да й е разказвал тези случки. Това си бяха нейни, безкрайно увлекателни разкази, вероятно родени от картините, които Ванга наблюдаваше с нечовешкото си зрение. Един ден, много слисана от всичко чуто, я попитах откъде знае такива подробности и тя ми отговори: „Тази история току-що ми я разказа ей онова старо дърво, на края на поляната.” Как да не се слисаш. Любка си спомня следната история: „Бяхме в Сандански и сестра ми каза: „Заведи ме в църквата „Свети Георги”, тя беше близо до нашата къща. Отидохме, беше неделя следобед и нямаше никакви хора. Седнахме на една пейка в черковната градина. Преди време Ванга нещо боледуваше и й се схванаха и двата крака, а след време остана болен само единият крак, затова тя трудно седна на пейката и каза, че въобще не може да стане. По едно време ме помоли: „Наведи се и ми скъсай една тревичка от земята под пейката.” От коя трева да ти късам, попитах я аз. „Няма значение, каза Ванга, дай ми каквато и да е тревичка.” Подадох й едно стръкче, а тя си натри с него коляното. И след малко се изправи бодро и ми каза да си вървим, защото вече не я боли нищо.” Около девет часа, когато Ванга приключеше с домакинската си работа, отиваше в специално пригодената стаичка и започваше да приема многобройните си посетители. След тези сеанси, безкрайно уморена, бледа и изчерпана до крайна степен, бавно се прибираше вкъщи, обядвахме и после си почиваше. Сега тя не приема в къщата си в Петрич, а по същото време заминава


за местността Рупите, където отрано я очакват голям брой хора. Рупите е дива, девствена и красива местност, която ние познаваме от много години. Някога, когато Ванга се разболяла от ревматизъм, сама открила целебната сила на бликащите топли води и на тишината и оттогава това място й е много близко и свидно. В края на август и началото на септември натоварвахме багажа на каруца и бавно потегляхме. Пътувахме почти целия ден, въпреки че разстоянието от Петрич е около двадесетина километра. Това беше за нас невероятно преживяване. Когато пристигнехме, възрастните опъваха палатка и правеха огнища, на които готвеха. Ние се чувствахме като индианци в прерията. След това на другия ден всяко семейство си изкопаваше в пясъка голяма дупка, ставаше нещо като малък басейн и го ограждаха с тръстика или храсти, които миришеха с остра приятна миризма. Там всеки ден хората правеха лечебните си бани и много от болните получаваха облекчение. За нас най-интересно ставаше вечерта, когато хората се събираха на приказки или когато пееха чудесни песни от този край, или извиваха на поляната кръшни хора. Колко весело беше тогава! Разбира се, всички се събираха около палатката на Ванга, защото тя умееше да разказва много увлекателно най-различни истории и хората я слушаха с огромно удоволствие. Не знам защо, може би обстановката е предразполагала, но от тези вечери съм запомнила най-добре разказите на Ванга за родния й град Струмица. Тя с много чувство разказваше една легенда... Градът, разказваше Ванга, носи името на красивата дъщеря на местен владетел, който живеел в голям дворец горе на хълма. А долу, в полето, в друг красив дворец живеела дъщеря му Струмица. Един ден градът бил нападнат от многобройна татарска армия, но смелите граждани не се предавали и смело отбранявали градските порти. Струмица се качила на покрива на красивия си дом, за да наблюдава битката, и съзряла младия предводител на татарите. На часа се влюбила в него и пожелала да го види отблизо. Излязла от града по един таен проход и приближила до татарския предводител. Отблизо той й се сторил още по-красив, затова, когато заговорили, тя, без да мисли, набързо му издала тайния проход, откъдето била дошла, и само за броени минути татарите нахлули в града и го превзели. Много от хората били посечени, а местният владетел пленен. Когато разбрал какво е сторила дъщеря му и че фактически тя е предала хиляди невинни хора на сеч, той я проклел, когато умре, и земята да не приема тялото й и да го изхвърли седем пъти, а душата й да не намери никога покой. Ванга разказваше, че наистина на края на града на хълма има от отколешни времена издълбани седем стъпала, за които местните хора разказвали, че това са следи от гроба на Струмица, която била изхвърляна от земята седем пъти. Но тя разказваше тази легенда, за да я свърже с темата за предателството и за отговорностите на личността, която трябва да пренебрегва личните си чувства, щом те не служат за благото на всички хора. След години, продължаваше Ванга, по време на турското робство хората виждали вечер на небето ангел с огромни крила, който със силен глас им казвал, че ще издържат и да не се отчайват, защото свободата била близо. Този ангел според старите хора бил духът на прокълнатата Струмица, която по този начин изкупвала греха си от грозното предателство и наистина нямала покой. Запомнила съм и един друг разказ от онова време. Ванга помни, че старите хора са й разказвали как на хълма понякога дедите им виждали огромен огнен стълб. Според тях на това място пак по време на турското робство били посечени петнадесет мъченици, защитници на християнската вяра. Там тогава е имало и храм „Свети Георги Победоносец”, но турците го разрушили из основи.


Ванга разказваше, че през 1941 година във видение виждала един огромен храм, поддържан от петнадесет светии-офицери. Кои са те и откъде са дошли, само тя е можела да ги вижда. Когато по-късно направили разкопки, точно на това място разкрили колони от бившия храм „Свети Георги”. А след това гражданите на Струмица построили голяма църква, която нарекли „Свети Петнадесет мъченици струмишки”. Но откриването на истинската църква „Свети Георги” предстои. Самата Ванга все още има желание да открие този храм, защото твърди, че един глас й казва: „Ела и открий вратите. Те са железни и тежки, но вътре светлината е огромна.” След тези разговори не усещахме кога ставаше много тъмно и си лягахме и заспивахме, приспани от сладките песни на щурците. Сега на Рупите палатка няма. Ванга си съгради малка къщичка и много от постоянните посетители на това място я последваха, но дивата му красота остана почти ненакърнена. Вангината къщичка личи отдалече. Красива цветна градина я опасва от всички страни. Когато всички цветя се разцъфтят, се носи толкова приятен мирис, че просто не ти се тръгва оттам. Малко по-настрани смълчани и развълнувани хората чакат да бъдат повикани и да влязат при Ванга. Тези хора винаги са ми правили голямо впечатление. Всеки от тях е различен - със своя си проблем, със своята си болка, със своите си въпроси, но там, пред вратата на Ванга, застанали в очакване на срещата с необичайното, с феноменалното, като че ли всички стават еднакви. У всеки човек се поражда желанието да бъде по-добър, по-толерантен, по-отзивчив и да не обръща внимание на неудобствата. Има хора, които чакат срещата с Ванга повече от двадесет дни, спят по разни хотели, квартири и даже отвън на самата поляна, но никой не роптае, а има чувството, че е дошъл на поклонение. Абсолютно съм убедена, че няма човек, който да е бил на това място и после да не си е тръгнал променен. Посещават я и известни личности - общественици, висши служители, хора на изкуството. Поради моята работа, свързана повече с хората на перото, аз зная за срещи на Ванга с писатели като Джон Чийвър, Уилям Сароян, Джон Коломбо, Еди Браун от Канада, Сергей Михалков, Расул Гамзатов от СССР и други страни, много наши творци на изкуството. Но най-вълнуваща отпреди години беше срещата на Ванга с Индира Ганди.- Те се срещнаха един следобед в София. За съжаление на срещата е присъствал само преводач, а Ванга обикновено е дискретна и не говори за думите, които са си разменили. Помня след това само краткия коментар на Ванга за Индира, че това е велика жена и че целият й живот, посветен на доброто на индийския народ, е достоен за уважение и възхищение. След време Ванга беше посетена в Петрич от още един индиец. За съжаление съм забравила името му, но той беше професор и общественик, добър познат на Индира Ганди. Срещата беше много интересна. Ванга му каза: „Ето, сега пред теб застана твоята духовна майка, чийто портрет ти носиш в чантата си. Това е майка Индия. Тя е била много добродетелна жена, нещо като цивилна калугерка. По народност е била французойка, но животът й е бил посветен на духовното издигане на индийците. Тя е твоя духовна възпитателка. Но е недоволна от тебе, защото ти не си изпълнил едно нейно желание. Обещал си й, но не си го изпълнил.” Професорът беше толкова изненадан, че коленичи и каза: „Прости ми, майко!” Преди смъртта на майка Индия той поел пред нея ангажимент да построи едно училище, но до този момент не го беше направил. „Но ти по свое желание ли идваш тук?” - попита Ванга. „Изпратен съм”, отговори професорът, а Ванга продължи: „Кажи на тази, която те праща, че сега


е в немилост, но пак ще седне на своя трон. Само че да бъде внимателна и да не споделя всичко със снаха си - вдовицата. Да стои от нея на дистанция.” Скоро след това отново дойдоха пратеници от Индия, а Индира в знак на уважение и признание беше изпратила по тях едно индийско сари от много красива прозрачно-зелена материя. Индийките увиха Ванга с този плат и понечиха да й сложат на челото и червена точка, но тя не пожела. Ванга беше изпълнена с голямо задоволство от уважението и добрите чувства, които Индира Ганди й засвидетелстваше. Интересни срещи провеждаше Ванга и със съветския писател Леонид Леонов. Познанството им датира от повече от двадесет години, но взаимните приятелски чувства са останали непроменени и досега. Още при първата им далечна среща Ванга беше видяла края на романа, който Л. Л. едва беше започнал да пише, и той беше безкрайно удивен от силата на нейната дарба. След това Л. Л. често й пишеше и тя му помагаше да разреши най-различни свои проблеми. Днес писателят е вече покойник. В последните си години пишеше някакъв глобален труд за човечеството. Започнал го беше преди повече от тридесет години и все не можеше да го завърши. Един ден бях помолена от Л. Л. да попитам Ванга каква ще е съдбата на този многогодишен труд и тя ми отговори следното: „Книгата трябва да има край след три години (разговора проведох през 1989 г. - б. а.) и ще е с четири образа (четири теми - б. а.) - човек, вселена, Бог, демон. Пише и за древните хора. Душата на починалата му жена Т. М. е доволна, че Л. Л. отново се е сдобил в дома си с филодендрон. Тя често присъства там, помага му, подкрепя го и после си почива на това растение. Още има живот Л. Л. Още ще живее. Да не напуска домашната обстановка, само от време на време да диша планински въздух. Но зрението му ще си остане, както е сега. Няма да се подобри. Романът трябва да излезе след три години и ще го обработва (вероятно редактира - б. а.) жена, но тя трябва да бъде много доверено лице. Книгата ще има огромен успех и ще се приеме добре от всички хора, дори и от младите. Съдбата на този писател в литературата е трудна, но щастлива. Много ще се говори за него и след неговата смърт. Сега го ценят, но много му завиждат заради таланта му и темите, за които пише. Романът ще > се превежда и в чужбина - Германия, Индия, Бразилия, Америка и много други страни по света. Дали има врагове? Имал е, но те вече не са живи, затова не е нужно да говорим за това. Той да не се бои от живите. Ще издаде три книги (може би три издания? - б. а.), които ще обходят цялата земя. Л. Л. е благословен. Бил на девет години, когато е бил благословен от Бога да предсказва за човечеството чрез писаното слово. Има много силен дух. За съжаление никой от неговото семейство няма да наследи нито таланта му, нито ума му. Дарбата му е благословена от небето, но и от Максим Горки, който е вярвал, че Л. Л. ще стане „голям човек”. Безкрайно удивен от всичко, казано от Ванга, на свой ред Леонид Леонов написа: „По детски прост и заедно с това гениален, прорицателният дар на Ванга заслужава най-дълбоко, щателно и почтително изучаване на всички негови параметри. Това би приближило хората към откриването на все още отхвърления със скептицизъм загадъчен материк от страна на глобуса на вечността. В конкретния случай вместо обичайния инструментариум на стария кораб компас, наблюдателни уреди, мускети - и природните качества - воля и самоотверженост, могат да се използват и компютри, но въпреки това е нужно съществено преустройство на мисленето по отношение на методиката, без които е по-добре да не се захващаш за работа.


Този, който ще се втурне в този неизмерен свят, трябва да остави пред вратата всички съкровища от натрупани знания, така както в някои страни оставят обувките пред входа на храмовете. Защото, случвало се е много пъти въпреки купа от библиотечни томове на учения му е било трудно да разглежда бъдещето и реалността, защото те нямат словесно обозначение на земен език. Предсказването на големите и съдбоносни събития би облекчило прехода на хората към един по-осмислен етап на съществуване, който е вече наше настояще. Ние се прекланяме пред ясновидската дарба на дълбокопочитаемата Ванга и й пожелаваме от името на всички съвременници дълголетие и крепко здраве.” Но отношението на Ванга не е така ласкаво към всички писатели. Да вземем например срещата й със съветския поет Е. Е. Още от вратата Ванга му каза: „Ти какъв си?” Писател -отговори поетът. „Е, какъв писател си ти, миришеш на бъчва. Стой по-далече от мен.” И след това: „Много знаеш и много те бива, но не ти е мястото там, закъдето си се запътил. Защо толкова пиеш и защо толкова много пушиш? Оправи си зъбите и си лекувай стомаха. Нощем не пиши. Ставай рано и тогава работи. Пиши от три до осем часа сутрин - тогава имаш най-голямо вдъхновение.” „Пиша книга” - вметна поетът. „За жена ли?” попита Ванга. „Да, и за жени.” „За войната ли?” - попита пак тя. „Да”. „Добре. Пиши, но се задълбочи повече в темата. А сега скачаш като сврака от клон на клон.” А. Я., писател от Италия. Ванга: „А, ти си почитател на жените и не си добър човек. И много си стиснат, като „смоларски кестен”. Ти ще намериш пак жена (писателят има няколко брака - б. а.), но да знаеш от мен: „Куче за тровене си!” Като ще търсиш съпруга, трябва да търсиш или много умна, или много глупава жена. Но тъй като това го има във всички хора, не зная дали и този път ще сполучиш.” Именитият оперен певец Н. Г. посети Ванга през 1982 г. и сподели с нея, че е много уплашен, защото изведнъж, както изпълнявал една ария, онемял. Той смяташе, че това е нещо много сериозно. „Не е това, което мислиш, каза Ванга, но в момента на пеенето умишлено си прескочил една фраза, в която се е говорило за Бога, затова гласът ти на часа секна. Впрочем ти не само усети как ти спира гласът, но и видя нещо.” „Да, потвърди певецът, видях една ръка, която ми махна да спра.” „Сега, каза Ванга, ще направиш следното: ден преди следващото ти излизане на сцената ще купиш кошничка с бели цветя и ще я оставиш пред олтара на някоя църква. След това спокойно можеш да пееш.” Към певицата А. Т.: „Ти си много умна и много даровита. Оказвай на съпруга си много голямо внимание и уважение, защото той работеше денонощно, за да можеш ти да се изучиш и да се прочуеш. Като отидеш в Италия, иди в Римската катедрала, купи едно птиче играчка, което пее, и го остави там, без никой да те види, за да имаш успех.” На двама братя певци: „Единият от вас е голям чистник, а другият е много мързелив. Единият ще вземе жена, която ще е голяма развратница, а другият ще вземе много добро момиче и много ще го обича.” Интересен е и разговорът с една актриса от СССР - Л. С. Ванга й каза: „Ти имаш двама мъже.” Не, нямам нито един -каза актрисата. Ванга: „Не, имаш.


Имаше и го имаш. Твоят мъж е жив и съществува и ти знаеш това много добре, но живееш, сякаш не съществува. Този, който сега е при тебе, не ти е мъж и е много болен, отделителната му система не е в ред. Ще вземеш оттук билката червен риган и ще му даваш от нея да пие. А с твоя мъж работата стои така: когато тръгвал за фронта, той ти е казал, че ако остане жив, но осакатен, ще обикаля отдалеч, тайно да те вижда, но няма да ти се появява в този вид.” Актрисата каза, че преди да дойде при Ванга, един познат й казал: „Мисля, че видях твоя съпруг. Поинтересувах се и разбрах, че е без крака и живее в Дома на инвалидите и никога няма да се срещне с теб.” Известен атомен физик е дошъл при Ванга, защото синът му много е пропаднал и той не знае какво да прави с него. Ванга: „Е, как така, ти си учил толкова много, а сина си не си научил на нищо!” физикът: „Аз учих дълго време в чужбина и като се върнах, детето вече беше изпуснато.” Ванга: „Синът ти ще влезе в пътя, когато отиде войник, за него не ме питай, но ти там, където работиш, знаеш ли каква беля може да докарате на хората? Ако сте учени, ако можете, ако знаете, направете така, че хората да се гордеят с вас. Съзнавате ли цялата отговорност, която носите за хората?” Сестра ми следваше в Москва и там се беше запознала с прочутата Джуна Давиташвили - най-големия екстрасенс в СССР. Майка ми реши да отиде и да види сестра ми, но каза на Ванга, че има желание да се запознае и с Джуна. Ванга каза: „Поздрави я от мен и й кажи винаги да помни своята 13-та, 16а, 19а и 21а годишнина.” Майка ми предала поздрава точно, а Джуна, безкрайно удивена, защото с Ванга никога не са се виждали, разказала нещо наистина невероятно: „На село моето шестгодишно братче падна в кладенеца. Аз бях на тринадесет години. Насъбраха се хора, развикаха се. Аз не мислих много, събрах ръце и се хвърлих в кладенеца. Хванах давещото се дете и го изхвърлих нагоре, а хората го поеха. Чувствах някаква невероятна сила около себе си, която ми позволи с детските си ръце да изхвърля момчето, а и ме държеше на повърхността на водата. Аз останах долу. Хората се уплашиха за мен. Пуснаха някакви железни куки и с тях ми закачиха роклята. През това време аз правех някаква невероятна подземна разходка. Когато ме извадиха от кладенеца, казах, че се чувствам съвсем добре, а в устата си нямах дори една капка вода. Започнаха Да ме обръщат с главата надолу, но това беше напълно излишно. Когато бях на 16 години, един ден се връщах от училище и минах покрай една къща, на която пишеше. „Внимателно, къщата е пред срутване”, аз обаче се проврях вътре и върху мен започнаха да падат тежки греди. Но две от тях се кръстосаха над главата ми и така останах невредима. Разчистваха тази къща повече от 6 часа и ме намериха отдолу под гредите без каквито и да е наранявания. В деветнадесетата си годишнина, минавайки един ден по една улица, видях в една къща пожар, а в една от горящите стаи се мяташе човек и викаше за помощ. Пламъците бяха много големи и хората се бояха да влязат. Аз протегнах двете си ръце, счупих стъклото на прозореца, хвърлих се вътре, грабнах горящия човек и го изнесох навън. Но нищо опасно не ми се случи. Само ръцете ми бяха нарязани от стъклото и косата ми изгоря. И когато бях двадесет и една годишна, преди Великден, връщайки се от работа, реших да намина през църквата и да запаля една свещ. Имах тогава дълга коса. Като влязох в храма, я прибрах отзад, но не знам защо тя веднага


пламна. А аз бях на около девет метра от свещите.” При Ванга идваха и други „важни” гости. Пратеници на Брежнев, Андропов, Черненко и други величия от близкото минало също я уважаваха с присъствието си и с въпросите си. Разговорите обикновено се организираха в София, на неизвестно за любопитните очи и уши място, но Ванга не отделяше тези срещи като нещо изключително. За нея всички хора бяха равни а ако някой беше „облечен” във власт, беше просто човек, който е натоварен с повече отговорности и трябва да работи повече от другите, защото властта му е дадена от Бога с определена цел и той е отговорен пред Твореца, ако не разбере своята важна мисия и не служи на доброто на всички хора. Идваха при Ванга и прочути лечители и екстрасенси. Това някак се беше превърнело в традиция. Тези хора подобно на българските им колеги се подлагаха на своеобразна „индикация” за висотата на своите способности. Идваха с огромно самочувствие и съзнание за „божествената” си мисия на земята. Всяка добра дума, казана им от Ванга, се раздухваше и преувеличаваше в пресата като получено „майсторско свидетелство”, като признание за тяхната изключителност. Истината обаче е друга. Много от тези „богоизбрани” апостоли напускаха Вангиния дом изцяло развенчани и посрамени. Тя нямаше добро мнение за екстрасенсите. Ванга непрекъснато споделяше, че това са лъжепророците на „последните времена” на земята. Те не могат да помогнат на човека, а само да изкушат душата му, да го объркат. Най-великият лечител според нея беше Бог и човек трябваше да търси неговите лекове, за да живее добре и на земята, и в отвъдното. Спомням си за конфузната среща на Ванга с екстрасенса и лечителя Георгий Грабовой. Пресата предварително разгласи пристигането на прочутия човек-рентген. Изписаха се много суперлативи. Организирани бяха срещи на болни и страдащи хора във Военния клуб в София, където Грабовой проведе масови сеанси. Не съм чула някой да се е излекувал след тези срещи, но гледката преди започването им беше доста потискаща. Събрали се бяха стотици болни - сакати в инвалидни колички и с патерици. Имаше и ненормални, водени от свои близки. Малката зала, определена за сеансите, не можеше да ги побере, та доста стояха и отвън на стълбите надяваха се силата на дарбата на лечителя да ги докосне и от по-далечно разстояние. Но след „лечението” всички бяха разочаровани. Георгий Грабовой се срещна с Ванга на Рупите в края на октомври 1995 година. Чула за голямата слава на екстрасенса, Ванга го подложи на своеобразен изпит. Извика от чакащите пред вратата й млад посетител от София, който беше дошъл да търси лек за болното си дете. Ванга му каза, че детето е на 2 години, има тумор в главата и вече е с разсейки. „Диагнозата” й беше, че вече е много късно да се направи каквото и да било и че детето ще умре също както и другото им дете, починало няколко години по-рано. Разбира се, Ванга не се изрази така директно. Тя добре разбираше огромната болка, която ще причини с разбиването на последната надежда на бащата, затова му каза, че това е изпитание, но да се моли Богу и той един ден ще дари семейството му със здраво дете. Георгий Грабовой, който присъстваше на разговора, не се съгласи с диагнозата на Ванга. Той посъветва бащата да дават на детето билки, с които да се прочистят червата на болното, и това щяло да му помогне да се излекува. Реакцията на Ванга беше страшна. Лечителят беше изгонен като измамник с най-грубите думи, на които Ванга беше способна. Всички присъстващи се почувствахме много неудобно, а как се


е чувствал лечителят, дори не искам да си помисля. Все пак той се опита да „спаси” честта си и беше организирал импровизиран сеанс в крайпътен ресторант, като не беше забравил да поиска от любопитните по 20 лв. за вход, но „представлението” нямаше успех, защото оценката на пророчицата вече го беше изпреварила. И Алан Чомак, и Кашпировски са се срещали с Ванга на Рупите. За тези срещи тя винаги разказваше с малко ирония. Кашпировски я беше посетил през пролетта на 1990 г. Седнал край нея и споделил веднага, че усеща да „лъха от Ванга студ”. Ванга го чула и вероятно не й е било много приятно от тази констатация, но нищо не казала. Едва когато започнала подробно да разказва за семейството и проблемите на Кашпировски, той съвсем забравил за „студа” и започнал да се приближава до нея. Както всички останали, бил смаян от невероятните й способности за разлика от Ванга, която не беше впечатлена от неговите. „Ще казва, че можел да загрее вода в чаша”, иронично и недоверчиво споделяше тя, а после, клатейки отрицателно глава, подхващаше отново темата за лъжепророците. При Ванга беше и Тамара Глоба, астроложка от Русия, която предсказваше на хората по звездите. Благодарение на пресата стана популярна и в България. Голямото желание на Глоба също беше да се срещне с Ванга и те се срещнаха, но не зная как Тамара се е чувствала след това, защото моята леля беше изцяло скептична и към астрологическите сеанси. Разговорът тръгнал в съвсем интимна посока. Ванга направила подробен преглед на интимния живот на посетителката и не й спестила острите забележки относно нейното поведение. Накрая, като да се увери окончателно в резервите си към способността на астроложката, Ванга я помолила да й каже нещо за бъдещето, а Тамара Глоба й се извинила, че „нямало звезди”. „Щях да разбера нещо и за себе си - смееше се понякога незлобливо Ванга, - но нямаше звезди, за да го кажат.” Не искам да бъда разбирана погрешно. Ванга не мразеше екстрасенсите напротив, съчувстваше им заради техните заблуди и опасността да навредят на душите си. Затова много от тях съветваше да се обърнат към църквата, за да разберат за опасностите, на които се подлагат. Тя не държеше на тяхната оценка за нея или на тяхното признание. На нея приживе и титли не й бяха необходими. През 1993 и 1994 година я посещаваше и президентът на Калмикия Кирсан Илюмжинов. Нашите вестници надълго и нашироко огласяваха тези срещи. Президентът връчи на Ванга указ за удостояването й със званието „Почетен гражданин на Калмикия” и почетна лента с изящно избродиран лотос. Като знаем, че Ванга отдавна беше заслужила с труда си и човеколюбието си званието „почетен гражданин на света”, не вярвам, че това звание е имало за нея толкова голямо значение. Предполагам, че тя се е радвала много повече на срещите си с този президент, така както с всеки човек, защото са разговаряли за красотата на неговата родина и живота на хората там, сигурна съм, че е била щастлива, опипвайки изящната изработка на почетната лента, сътворена от сръчните пръсти на жените на Калмикия, и това е единственото задоволство, което е изпитвала от тази награда. Сигурна съм, че различни от нашите чувства са я вълнували и тогава, когато в България обявиха Ванга за „проповедник номер едно” за 1995 г. Тя някак си не разбираше тази класация и не й беше ясно кой я оценява и по какви критерии. Затова, поне с мен, никога не е обсъждала това признание. Но ето нещо, което би донесло на Ванга огромно щастие, ако беше жива. Дори и сега, докато пиша тези редове, имам чувството, че ме наблюдава


отнякъде със задоволство... Дни след смъртта й в редакцията на софийския вестник „Нощен труд” пристигна писмо от гр. Псков, Русия: В него имаше две стихосбирки джобен формат и няколко реда с молба да ми бъдат предадени. Стиховете бяха написани от Галина Простокишина, инженер по образование, която вече се радва и на внуци. Тя е автор на повече от 2000 стихотворения, а своя поетичен дар, както пише самата поетеса, дължи на Ванга. Нещо в нея се отприщило, когато прочела за дарбата й във в. „Псковска правда” през 1991 г. В стихосбирката си „Стихове за любовта” Галина Простокишина разказва: „Четях за Ванга, размишлявах върху всяка дума и чаках с нетърпение следващия брой на вестника. Възхищавах се на дарбата й, на хуманната й мисия да служи на доброто, да подава ръка на заблудените и отчаяните. Един ден, като се разхождах из красивия парк „Вербинка”, съвсем неочаквано за мен в главата ми зазвучаха стихове за Ванга. До този момент стихотворение не съм писала, не само това - започнах и да говоря в стихотворна форма. Българската ясновидка Ванга преобърна за броени дни моето съзнание, извиси го и ми даде неподозирани от мен познания. Благодарение на тях започнах да разбирам същността на ясновидството и други необясними явления. Ванга ме изпълни, озари ме с поетически дар, даде ми сила, енергия и вдъхновение.” Ванга се срещаше с един друг известен поет от Москва -Валентин Сидоров. В нашите писателски кръгове той беше прочут не само с прекрасните си стихове, но и с пристрастието си към духовните, езотеричните учения. Той беше приятел на покойната Людмила Живкова. Срещите между тримата обикновено се организираха в София, където Ванга биваше отвеждана с кола в някой апартамент или държавна резиденция, далече от любопитни очи и уши. Аз зная малко за разговорите на тези срещи, но си спомням, че Ванга говореше с топли думи за Валентин Сидоров, защото е посветил творчеството си на духовното съвършенство на човека. Един ден ми сподели, че още когато влязъл Сидоров, тя видяла чудно хубава картина на „духовния Ленинград”. Ванга сподели, че хилядите души на хора, загинали за този град, непрестанно отправят горещи молитви към Бога за неговия просперитет и доброто бъдеще на неговите земни жители. Каза, че тези молитви насищат пространството с много чистота и много добра сила и че ще дойде ден, когато най-старото духовно учение, т. е. това, което ще учи хората да постигат съвършенство, без да принадлежат към определена религия, ще започне да се възражда именно от Ленинград, защото притежава огромен духовен заряд. Друг път споделяше с мен, че най-големият духовен покровител на Русия е свети Сергии и той не ще позволи Русия да загине. За тези знаменателни срещи разказва и самият Валентин Сидоров в едно издание на в. „Репортер” у нас от 1995 г. На срещите със Сидоров Ванга рисувала бъдещето така: „Всичко ще се разтопи като лед, само едно ще остане незасегнато славата на Владимир (княза, покръстил някога Русия), славата на Русия. Никой не може да спре Русия. Не само ще се съхрани, но и ще стане „господар” на света.” Под „господар” е разбирала единствено духовния подем и превъзходството на „старата” Русия, т. е. връщането към съкровеното духовно начало. „Като орел Русия ще се рее високо над земята - казвала Ванга - и ще


осени с крилата си цялата земя. Нейното духовно превъзходство ще признаят всички, включително и Америка.” Но според нея това няма да стане веднага, а след 60 години (разговорът е воден през 1980 г.). Този процес ще бъде предшестван от сближаването на три страни - Китай, Индия и Русия. Сидоров споделя, че за Ванга миналото, настоящето и бъдещето съществуват като един миг и понякога й е трудно да ги разграничава. Един ден заговорили за института, в който той работи. Той се помещавал в бившия дом на Херцен на Тверски булевард. Ванга му казала, че до него има манастир. Сидоров помислил, че Ванга се е объркала, а по-късно си спомнил, че преди революцията близо до института действително е имало манастир - Страстният манастир, разрушен по време на съветската власт. Тя го изненадвала неведнъж, като много точно описвала неговия роден Воронежки край. Описвала съвсем точно местата, където той се усамотявал, за да пише своите стихове. Един ден видяла река Дон, хълм до нея и самия Сидоров, който се разхожда по него. След това го попитала за паметника на хълма и след като разбрала, че е на военните летци, попитала защо вижда около него и космонавти. Сидоров обяснил, че на откриването му е присъствал космонавтът Береговой. Ванга отново разказала, че в Русия има много свети места и че този хълм също е свят, защото тук е идвал три пъти свети Сергии и три пъти го е благославял, на това място е издигнал кръст. Затова посетителят тук трябва да се чувства като в църква и да получава от силата на свети Сергии. Обяснила, че в подножието на хълма тече малък извор, за който никой не е подозирал. Няколко години по-късно започнали разкопки на хълма и експедицията се натъкнала на останки от древноруска крепост. Предполагало се е, че това са останки от древния Воронеж, чиито следи се смятали за загубени. Ръководителят на експедицията смятал да продължи разкопките, защото предполагал, че там ще открият много неизвестни неща, а за голяма изненада на Сидоров един ден открили в подножието на хълма и извора, за който Ванга му разказала преди няколко години. Валентин Сидоров споделя още, че най-много са го поразявали яснотата и точността на предсказанията на Ванга, които можели да се проверят дори в близкото бъдеще. Още по време на срещата им през 1979 година Ванга му предрекла, че след две години ще настъпи обрат в обществените отношения и ще му бъде по-лесно да предава мислите си на хората. През есента на 1981 година той започнал да пише повестта си „Седем дни в Хималаите”. Рискувал съзнателно, защото книгата е посветена на духовно-религиозни теми, нещо, което тогава беше официално забранено. Но станало така, че както Ванга казала, книгата била отпечатана, и то в масов тираж в списание „Москва”. Сидоров бил обнадежден от глобалните прогнози на Ванга. Тя твърдяла, че няма да има война във време, когато ядрената конфронтация била достигнала критичната си точка. „След шест години светът ще започне коренно да се променя” - повтаряла Ванга през 1979 годна в разгара на брежневската епоха. „Старите вождове ще си отидат. Ще дойдат нови.” Впрочем това са прогнози, които нееднократно е споделяла и пред мен и аз съм ги публикувала. Французойка, която е създала във Франция курсове за ясновидки и вече е обучила повече от двадесет и пет жени, посети Ванга: „Ти защо си дошла при мен? Аз нямам нужда от учителка. На мене отгоре ми се казва какво да предавам на хората. Но я ми кажи, кой е този стар човек, който застана до тебе?” Това е баща ми, каза жената. Ванга: „Той ми казва да ти предам, че


всички пари, които ти е оставил и които ти си придобила, са отишли на вятъра. Какво се е случило?” Жената: „Да, имах един любовник, но той ме изостави, след като ми изяде всичките пари!” Значи затова си дошла, каза Ванга. Но кажи ми още нещо: ти ми беше купила нещо, а не ми го донесе. Жената отговори, че е купила бял пеньоар, но го е оставила на познати в София. Ванга, както е известно, получава много подаръци, но задържа само тези, които напомнят някого. Повечето от тях подарява. На църкви, на манастири, на бедни хора. Чувала съм я често да казва: „Даром получихте, даром давайте.” Направило ми е впечатление и нещо друго в тази връзка. Когато подари нещо, на другия ден й се подарява в двойно количество. Ванга има много почитатели, приятели, но има и такива хора, които търсят нейната близост с користна цел. Някои искат да се облагодетелстват, използвайки името й или като афишират познанството си с нея. На такива хора тя казва: „Не искайте да се облагодетелствате чрез моите вещи, моето име, авторитет и дарба, защото те са получени от хорското нещастие и който идва при мен с нечисто сърце и корист, хорската мъка го преследва и жестоко го наказва. Идвайте при мен като истински приятели, заради мен самата, за да ви отвърна и аз с моето приятелство. И все ме питате, питате. Защо не ме попитате аз как съм, тежи ли ми кръстът, който нося, имам ли някакви желания. Откъде да ви дам всичко това, което ми искате. Самата аз нямам нищо освен себе си. Какво мога да ви дам? Мога да ви дам съвет и поуки, но вие не разбирате и не се поучавате. Да ми дадете от себе си пък няма какво. Аз се нуждая единствено от духовна храна, а това малцина могат да ми го дадат, защото всички сте бедни духом. Само алчността е, която ви ръководи, но аз се гнуся от нея.” Ти си силна, мила, ще ни дадеш на всички от силата си! (Реплика на посетителка - б. а.) Ванга: Ще ви дам, но да има за какво! От тази нейна сила се интересуват не само посетители. Идват учени, журналисти, разпитват я как е ослепяла, как е започнала да предсказва. Ванга не обича тази тема за своето нещастие и често ги отпраща. „Не раздухвайте пепелта на раната ми, защото там има въгленче, което тлее, но никога не угасва, не слагайте пръст в тази горяща рана. Не мога да говоря по тези въпроси с всеки, който е любопитен. Малцина са, които ще ме разберат.” Запазила съм едно нейно интервю с журналисти за дарбата й, където тя казва: „Нищо повече не мога да ви кажа от това: глас ми говори, глас ми казва, глас вика, но да ви кажа, че съм видяла Христос или Богородица - не! Само знам едни молитви... Когато моят мъж беше много болен, заставам срещу иконата и казвам: „Научи ме, Господи, как да изтърпя и това страдание и как да преглътна и тази отрова.” И тогава отговори един глас: „Вземи едно стъкло. Разрежи си сърцето и пак ще издържиш.” Но сега той е в анализ (Ванга не разбира какво е значела тази дума в тази ситуация - б. а.), в неделя заминава. В неделя в 12,20 часа на 1 април (1962 г. - б. а.) Митко (съпругът на Ванга - б. а.) умря. После плача пак като всеки човек и казвам: „Господи, как ли ще съм сега?” Защо плачеш! Дойде времето да сложат на вратата ти железен стълб и този стълб ще те пази. Минаха се година-две, сложиха пост, пазачи на вратата, и вече много години съм така.” Въпрос: Говориш ли с духове?


Ванга: Идват много и най-различни. Някои от тях не мога да ги разбера. Но тези, които идват и са около мен, ги разбирам. Един идва, чука на вратата и ми казва: „Тази врата не е добра, смени я!” Въпрос: Помниш ли, като падаш в транс? Ванга: Не. Не помня почти нищо. След транс аз се чувствам много зле през целия ден. Въпрос: Опитват ли се да те лъжат? Ванга: Много рядко, повечето хора не смеят. Въпрос: Вземаш ли лекарства? Ванга: Не. Въпрос: Никога ли? Ванга: Не, не съм. Само преди време за кръвното ми налягане един лекар ми даде някакви хапчета, но като взех да ги пия, започна да ми пресъхва устата, просто не мога да си завъртя езика. Спи ми се. Пия вода не ми е сладка, и изхвърлих хапчетата. Въпрос: И какво правиш? Ванга: Нищо. Само много искам, като догледам, да мълча. Въпрос: Ти как си почиваш? Ванга: Ами мълча. Затворя се в стаята си и не искам никакви хора. Лягам по гръб и мълча. Само това ме спасява. По повод на тези почивки искам да кажа още нещо. Споменах вече, че Ванга спи много малко, а бързо се възстановява. Питала съм я неведнъж защо не може да спи, а тя ми отговори: „Как да спя. Като легна да почивам, всички човешки трагедии, за които съм чула през деня, отново минават през съзнанието ми. Много мъка има по света! Но има и друга причина. В тишината, особено вечер, чувам всички небесни звуци. Чувам небесните камбани как звънят на всеки час и как всичко живо откликва на този ритъм. Затова цветето знае кога да разтвори чашка, а петелът никога не греши кога да кукурига. Как да спя? Ако можех да разкажа за всичко, което виждам, ще стане чудо. Тайните на света, които зная, но не мога да ви ги кажа, вече са колкото един почти пълен язовир. Още малко остана да се отприщи бентът, но тогава Бог да ни е на помощ!” Сестрата на Ванга, Любка, си спомня още, че в първите години от нейното ясновидство Ванга се унасяла по цели часове, мълчала, отсъствала от заобикалящия я свят. После й разказвала, че е била със съзнанието си в затвори, концлагери, непознати селища, присъствала е на кръвопролития, на найразлични природни бедствия. Впрочем това мислено преместване в пространството продължава и сега. С това си обяснявам продължителните мълчания на Ванга, когато имаш чувството, че тя наблюдава нещо с внимание. Сестра й Любка разказва следния случай: „Преди голямото земетресение в Скопие преди години отидохме с Ванга на гости в Струмица при наш дългогодишен приятел - Панде Ашканов. Той беше много разтревожен, защото къщата му в Скопие беше почти разрушена от водата и той попита сестра ми дали само да я ремонтира, или да събира пари и да строи нова къща. А Ванга му каза: „Каква ти нова къща, човече! Бягай от Скопие, защото там скоро ще стане страшна трагедия. Тук си стой, в Струмица!” Наскоро след това в Скопие стана голямото земетресение, имаше катастрофални разрушения и много жертви.” Аз зная и друг случай, разказан ми отдавна от самата Ванга. Била съм сигурно малка, когато една пролет водите на река Струма придошли и залели


бреговете, околните ниви и даже мостовете над реката, по които се движел влакът - тогава € имало теснолинейка. Ванга пътувала със свои близки от Сандански за Петрич. Когато влакът наближил моста след гара Генерал Тодоров, тя чула около себе си разтревожените гласове на другите пътници, които наблюдавали залетите поля и коментирали изплашено, че мостът може да се срути от тежестта на влака в буйните води. „По едно време - разказва Ванга жените и децата се разплакаха и чух от съседния вагон един мъж, който извика: „В съседния вагон е Ванга, да отидем при нея, защото тя може да ни спаси!” Уплаших се и аз на свой ред. Към нашия вагон започнаха да прииждат обезумели от страх хора. Как да им помогна? Та нали ако се удавят те, ще се удавя и аз? Събрах всичките си сили и помолих: „Боже, запази живота на тези хора!”, а после им извиках: „Не се бойте, нищо лошо няма да ни се случи.” Казах им това само за кураж, без да зная какво ще стане. Но наистина стана чудо. Бавно и полека влакът премина през моста и всички се прибрахме в Петрич благополучно.” Малката къщичка на Ванга в Рупите помни много сълзи и много човешки трагедии. Но най-голяма е трагедията на нейната стопанка, пророчицата Ванга, която събира в сърцето си човешката мъка, а дарява на всички надежди и изцеление. Вече е обяд. Стаята, където Ванга приема посетителите, все още е изпълнена с напрежение от тревогите на преминалите оттук хора. В камината сивее натрупаната на купчинки студена пепел, а снежнобелите перденца на малкото прозорче се поклащат като крила на уморена птица. В средата на стаята има голяма маса, отрупана с дарове за ясновидката и безбройни завити в хартийки бучки захар. Захарта е също една от тайните на Вангината дарба, защото тя изисква от всеки, който я посещава, да носи захарче, престояло поне няколко дни в дома му. Когато посетителят влезе, тя взема захарта, държи я в ръцете си, опипва я и започва да гадае. Защо захар? Какво се запечатва в захарните кристалчета, та Ванга разчита безпогрешно съдбата на посетителя? Никой не е можал досега да отговори на този въпрос. Не може да отговори и самата Ванга. Разказвала ми е, че в първите години, когато е започнала да предсказва, пред нея е трябвало да има горяща свещ. „Но понеже съм сляпа и не виждам и може да стане някакво нещастие, глас ми каза да заменя свещта с бучка захар, защото е чиста.” Зад отрупана маса седи Ванга. Бледа е и толкова изморена, че просто едва диша. Няма сили дори да говори. Чувала съм я понякога да шепне нещо и ако се заслушаш, това ще е нещо като: „Господи, аз ли бях най-голямата грешница, та ме наказа с този тежък кръст? Ти много ми даде, но и много искаш от мен?” После бавно става от стола, на който е седяла повече от три часа, сваля горната си дреха и бавно се отправя към стаичката, където почива. С хладната си белота и мириса на свежест и чистота тя ласкаво я приютява за кратка почивка. Но както вече е известно, тя не спи. Лежи известно време, мълчи си, а често си почива и като плете. Много обича това занимание и с бързото тракане на иглите и нареждането на бримките си отива и цялата умора. Ванга е много веща плетачка. Плете бързо и стегнато и дрехите, които прави, отразяват цялото й вдъхновение. Има много красиви модели, които си измисля сама. Безброй са изплетените от нея жилетки, поли и блузи. Доволна от творението си, много от нещата след това подарява и се радва, ако подаръците й се харесат. За Вангиното увлечение по плетенето Любка си спомня следния случай: „Изпрати ме Ванга един ден да купя 2 кг прежда, която боядисахме в електриково синьо. Беше преди около 20 години, преди Великден. По времето


на целия пост до Велики петък Ванга плетеше и изплете един голям и красив шал. След това извика свещениците от Сандански и им каза: „Този шал съм го плела четиридесет дни и нощи, за всяка бримка съм произнасяла молитва за всички хора. Молитвите са родени в сърцето ми и от моята измъчена душа, която сама ми ги диктуваше. Голяма ми е молбата към вас. Моля ви да осветите с молитви този шал на Великден и нека той да остане в църквата. Намятайте с него болните от безсъние и главоболие. Нека всички хора, които се докосват до него, да намерят спокойствие.” Но Вангиното спокойствие в следобедните часове е краткотрайно. Към пет часа тишината се нарушава от наново насъбралите се хора. Следобед Ванга не приема, но има такива, които са били при нея сутринта и нещо не са разбрали или не са запомнили казаното от нея. Но на тези хора рядко може да им помогне, защото не е в състояние да възпроизведе вече казаното. Изреченото от нея в мига трябва да се запомни, трябва да се запомнят и най-обикновените на пръв поглед думи, защото те не са изречени случайно и трябва да се тълкуват... Направило ми е впечатление, че при сеансите с Ванга човешката памет не е услужлива и посетителят запомня малко от казаното от нея. Това се отнася не само до нейните посетители - това е обяснимо: съприкосновението със „свръхестественото” стъписва хората и ги блокира. Но това се отнася и до нас, нейните близки, които сме около нея и уж сме свикнали с дарбата й. Когато присъстваме на някои сеанси, се оказва, че по правило всеки от нас е запомнил различно нещо, и то малко. Искам по този повод да разкажа два случая. Писателят Леонид Леонов при едно от посещенията си при Ванга беше решил да запише на магнетофон казаното от нея и после преводачът да му го преведе. Искаше да притежава такъв запис, та да си го слуша на спокойствие. Писателят беше донесъл от Москва собствения си касетофон, лично го нагласи на запис и помоли никой да не преминава покрай него, за да не го повреди нещо. Ванга тогава имаше голямо вдъхновение и говори за съдбоносни за неговата страна събития. Направи връзка с някаква отдавна починала ясновидка от руски произход - Елена Блаватская - и наистина чухме изумителни неща. Извънредно доволен от срещата и от факта, че ще притежава един наистина уникален магнетофонен запис, Леонид Леонов си тръгна за София много въодушевен. Но когато пристигнахме в хотела, имах чувството, че писателят ще получи инфаркт. На лентата не се беше записало абсолютно нищо, нито един звук, нито една дума от казаното от Ванга. Разчитайки на този касетофон, и ние, придружаващите го, не бяхме се постарали да запомним всичко изречено. Въпреки огромните ни усилия можахме много малко да възстановим от това, което бяхме чули. Леонид беше в страшно отчаяние. Обадихме се на Ванга и я попитахме дали може да отидем отново, но тя заяви, че не може да повтори казаното. Мигът беше отлетял! Подобен случай има и с други наши познати - П. Ц. и Л. Г., които също при едно от посещенията си при Ванга бяха правили записи на магнетофон. Ванга и този път говорила за големи, значими събития. Но когато се прибрали вкъщи и пуснали магнетофона, и двамата изумени слушали само кръшни народни песни, въпреки че никъде наоколо не е имало включен нито радиоапарат, нито транзистор, нито магнетофон. Разбира се, има записи на Вангини предсказания, през 1974 година даже направиха филм за Ванга. Той е документален и ние считаме, че е много интересен, но Ванга не одобрява нито филма, нито записите, защото смята, че е


записано несъщественото, а дори и от чувствителната апаратура е отбягнало това, което най-съществено представлява нейната дарба. Впрочем филмът не се одобрява и от много зрители. Дълги години, до 1989 година, той фактически беше забранен и се прожектираше само при закрити врати на избрани хора. Тъй като официалната ни наука изцяло отричаше дарбата на Ванга, този обективен според мен фотодокумент също беше табу. А в него няма нищо компрометиращо, филмът под заглавие „Феноменът” е разделен условно на две части. В първата половина са заснети сеанси на Ванга с различни хора, дадени са нейни и по-силни, и по-слаби попадения. Втората част представлява дискусии на наши учени и специалисти за феноменалното у Ванга. Поведението на нашите капацитети предизвика силна вълна от негодувание и несъгласие сред хората. Да се върнем към ежедневието на Ванга. Обичайно е след пет часа следобед Ванга да се разхожда из своите „владения”. Бодра, отпочинала, спретнато облечена, най-напред обикаля цветята. Тя притежава цветя, които цъфтят почти целогодишно. Дали защото почвата тук е плодородна, къщичките са разположени по старото корито на река Струма и тук са наслагвани наноси от стотици години, или защото тя много старателно се грижи за тях, но има растения, които надхвърлят ръста й. Ванга е нисичка, понапълня вече с годините и често се губи в буйната растителност. Това са нейните най-щастливи мигове. В това съприкосновение с красивата природа тя се чувства наистина като в рая. Опипва всяка саксия, всяко листче, знае кое цвете е за поливане и кое иска тор или смяна на пръстта. Често съм се учудвала на вещите й познания по цветарство, но тя казва, че растенията сами й казват от какво имат нужда. Помня, че веднъж една жена я попита какво да прави, защото вкъщи имала някакво храстовидно растение, което започнало да загива, защото по невнимание са наранили стъблото му и се е образувала голяма дупка. „Ще вземете блажна боя, каза Ванга, и ще замажете дупката. Така стъблото ще се спаси и цветето ти няма да загине.” Може ли блажната боя да бъде лекарство?” - попита жената. „Не знам, отговори Ванга, но цветето ти ми каза какво му е лекарството.” Ванга наистина живее много близко до природата и битът й предизвиква у нас носталгия по едно отминало време и позабравени усещания на патриархалния бит. Освен с цветя тя е заобиколена и с животни - има кучета, котки, една-две кози, кокошки, понякога се грижат и за някое друго домашно животно. В тази местност се въдят орли, идват и лисици, зайци, има и найразлични влечуги. Да не говорим за птичките. И понеже това място е благословено за ловците, често през ловния сезон обикалят мъже с пушки, жадни да убиват. Но винаги срещат яростната съпротива на Ванга. С целия си авторитет тя забранява на когото и да било да унищожава растенията и животните. И може би благодарение на нея това кътче се запази почти непокътнато въпреки близостта му с градовете Сандански и Петрич и околните села. Ванга проверява дали навсякъде е почистено, дали дворът е преметен, дали животните са нахранени и прибрани, дали всичко е на своето си място. Хората, които сега й помагат в домакинството, една жена от околните села и пазач, назначен от съвета, знаят, че Ванга е много взискателна, и се стараят да не предизвикват гнева й, защото тя е безпощадна към немарливите и мързеливите. Зад къщичките има разорани ниви на стопанството от близкото село, където се засяват най-различни култури и дават добра реколта. Тук климатът е топъл и много добре виреят фъстъците, сусамът, памукът, садят понякога и жито. Много е красиво, особено напролет, когато зелени-те


стръкчета се вълнуват от лекия вятър и нивите приличат на красив зелен килим. Хората често се допитват до Ванга какво да засадят и как да редуват културите. Тя беседва с тях по селскостопански въпроси с удоволствие и разискват по проблемите на земята като за свои лични проблеми. Интересува се живо от всичко, което се прави не само в Рупите, но и в целия край Добре е, че хората търсят съветите й и се вслушват в тях, защото тя им помага да вземат найправилното решение. И тук не става дума само за селскостопанските работи. Ванга много активно присъства и в обществения живот на този край. Дава съвети за строежи на сгради, мостове, постове и служби, за назначаване на хора на работа, за откриване и закриване на производства, за благоустрояване. Нека да не звучи пресилено, но мисля, че красивият облик на днешния Петрич се дължи до голяма степен на Вангината активна намеса. Тя с голямо вълнение разказваше за различните специалисти и началници от София, които са я посещавали, и как тя ги помолила да доставят за града улични лампи или някакви строителни материали, или даже оборудване и съоръжения за различните производства в града. Плод на тези многобройни делови срещи са познанствата й с много архитекти или специалисти от различните заводи от цялата страна. С какво задоволство слуша Ванга от гостите на града, че градът много се е променил и е станал красив. Тя обича много този град, защото в него минава животът й и е обвързана с него с найсвидни спомени. Всъщност любовта е взаимна, защото хората на този град я даряват с почитта и уважението си, а тя с приятелството и с помощта си. В този смисъл не ми се струва пресилено отношението на една дългогодишна наша приятелка от Белград, която, като пише писма до Ванга, винаги ги адресира така: България, Вангинград, защото много добре е уловила тази взаимна връзка. Богат е този край. Закътан между двете ни граници, с Югославия и Гърция, той е благословен с чудесен климат и трудолюбиви хора. Но хората според Ванга са най-голямото богатство. Тя познава много от тях, познанството й с цели фамилии датира още от 1942 година. Знае съдбата на много хора, проследява с интерес бъдещето им, живота на потомците им. Точно на тях са посветени вечерните й часове. Това са мигове, които е трудно да се опишат, на тях трябва да присъстваш. Над Рупите слънцето догаря над високите хребети на планината Кожух. Тишината бавно обгръща заспиващата природа. Ванга седи на пейката сред любимата си градина и си почива като работна стопанка, която е приключила с домакинската работа. В малката кухничка бавно къкри някакво ядене. Ванга се храни много малко, но знае, че на трапезата й и тази вечер ще има драги гости и тя ще ги нахрани с удоволствие. Тези гости са нейното голямо семейство и тя не може да съществува без тяхното присъствие. Не помня нито една вечер, дори и през зимата, дори и да е било лошо времето, Ванга да е оставала сама. Идват хора откъде ли не - от близките села, от близките градове, даже и от по-далечни места. Идват просто така, да се видят с Ванга, да си поговорят за сегашни проблеми и отминали случки и събития. Има нещо много мило и много трогателно в тези срещи. Най ми е харесвало, когато е зима, навън е студено, а в стаята, където идват Вангините гости, гори буен огън в напалената камина. Приятната топлина в стаята е предизвикана не само от горящите цепеници, но и от хубавото настроение, което носят тези срещи. Това е най-веселият парламент в света. Случва се някой от участниците да е добър певец и щастлив от приятно прекараните часове в компанията на Ванга, да пожелае да попее. Струва ми се, че тук, в скромната стая на Ванга, съм слушала най-хубавите и най-истинските


народни песни от този край. Но това обикновено става накрая. Преди това всички участници много активно разискват по най-различни въпроси. Говорят за семействата си, за близките си. Хората споделят с Ванга различни впечатления от нещо чуто или прочетено. Тя се интересува от всичко, слуша с внимание. Добър слушател е, но е и много добър събеседник. Много обича да разпитва жените: „Кажи ми сега, направихте ли великденското чистене, как си подреди къщата, двора, какво засадихте в градината, какво готвиш?” Спомням си, една жена й разказваше, че са заклали агне и не знае какво да прави с вътрешностите. „Как какво, каза Ванга, чакай аз да те науча, ще си направиш кукуреч (не зная това ястие как се нарича по другите места - б. а.). Ще вземеш агнешко шкембе, чревца, зелен лук, джоджен. Ще попариш шкембето и чревцата с топла вода, докато побелеят. Ще нарежеш чревцата после с дължина около 20 см. Ще гледаш да ги режеш равно, за да е красива гозбата ти - и по това си личи коя жена е добра домакиня. Шкембето ще нарежеш колкото длан. Зеленият лук и джодженът се нарязват на ситно и се посоляват на вкус. После загребваш от зелената смес около половин супена лъжица и я поставяш в парчето шкембе - да стане колкото сармичка. Чревцето се навива около нея стегнато. Сармичките се подреждат по края на тавата плътно една до друга, докато се напълни целият съд. На вид ястието прилича на вита баница. Поръсваш отгоре около една лъжица олио и червен пипер. Печеш ястието около час в умерена фурна, докато се изпари течността и до зачервяване. След това, смее се Ванга, „изгони си децата, пък яж”. Знам още няколко вида кукуреч, тях пък съм ги запомнила от моя баща, когато беше овчар по селата, той можеше да приготвя много вкусни неща от агнешко месо. Но, общо взето, продължава Ванга, аз готвя по измислени от мен рецепти и тези, които после ми опитват манджите, казват, че са хубави.” И това е самата истина. Помня до ден днешен вкуса на приготвени от нея постни сарми, пълнени чушки, тиквички, патладжани, разни десерти. За съжаление нямам влечение към кулинарното изкуство и сега съжалявам, че не съм ги записала тези рецепти. Защото всеки път Ванга готви по различен начин. Но според Ванга каквото и ястие да приготвяш, то трябва да бъде направено в идеално измити съдове, в чисто помещение и с отлично измити продукти. На чистотата във всяко едно отношение тя, както вече писах, държи извънредно много. „Тази голяма любов към чистотата, разказваше един ден Ванга, кой знае, може да съм я наследила от моята баба Ката, която е била известна като голяма домакиня и изключителна чистница в Струмица. Когато започвала да тъче на стана чаршафи, тя слагала чиста кърпа в скута, та случайно да не изцапа тъканта. Всичко в дома й било избродирано, колосано, избелено, искрящо от чистота. По едно време имали с моя дядо бубарница и гледали много буби. Много хора в града се занимаваха с тоя занаят, защото в Струмица имаше много черничеви дървета. От копринените нишки баба тъчала такива красиви и тънки „биринджиклии” (от най-високо качество - б. а.) чаршафи, че й завиждали всички жени.” Една вечер на Рупите една жена от близките села донесе на Ванга изплетен от нея елек, да й се похвали с красивата плетка. Ванга го взе в ръце, попипа го отсам-оттам и й каза: „Не си го изработила добре. Ако си ми една плетачка, и хляб няма да ти дам. Плетката може да е интересна, но с тези груби възли от обратната страна на елека и неравномерните бримки можеш да го използваш само когато отиваш да копаеш на полето. Ти си млада и трябва да знаеш. Всяко нещо, колкото и малко да е то, трябва да се изработва с любов и внимание. Само


тогава трудът носи и полза, и красота. Ето например купиш си или си ушиеш спални чаршафи. Но аз такива не ги харесвам, много са семпли. Нищо не пречи на домакинята да ушие към тях или да ги оплете с красива дантела. Съвсем иначе изглежда. Да ти е драго да спиш в тях. Или да вземем прозорците. Трябва да се мият всяка седмица - трудът ти щедро се възнаграждава, защото в тях се оглежда слънцето, а и лъчите повече навлизат в дома ти. Но и пердетата трябва да се перат всеки месец. Така е и красиво, и полезно.” В дома на моята леля непрекъснато нещо се переше, обшиваше, тупаше или подреждаше. Впрочем това продължава и досега. Разказват и други хора, прочели били във вестника, че една жена е родила пет близнака. Коментираха, че сигурно майката е много щастлива, такова събитие не става често. Ванга ги изслуша, а после им каза: „Помислили ли сте защо напоследък се раждат толкова много близнаци. Като че ли на групи, на групи пристигат тези деца. И това не е случайно. Това са души от „небесното войнство”, които масово идват на земята, защото предстои голяма духовна борба. Те са предвестници на новото време, което изисква нови хора. Не ви ли прави впечатление колко са интелигентни сега децата още от рождение. От съвсем малки говорят за техника, за коли и самолети, за компютри и апарати, за какви ли не неща, в сравнение с предишните поколения просто се раждат гениални. Предстоят много интересни събития, но трябва да имаме търпение да ги дочакаме.” Говореше една вечер с един наш приятел от София, писателя П. М., за значението на имената на селищата. Гостът беше интелигентен човек, занимаваше се с изкуство и темата му беше изключително интересна. „Знаеш ли, каза Ванга, какво значи името на село Слепча? (село в Македония - б. а.). Там са живели ослепени войници от Самуиловата войска и цялото село се е грижело за тях. И оттам Слепча, от слепци. А Вадоче? Знаеш ли откъде иде това име? От вади-очи, вади-очене, до това село са били ослепени Самуиловите войници. А село Ключ? Там е било мястото, където е отключено Са-муиловото поражение. Може би не знаеш какво значи Охрид (град в Македония - б. а.)? Някога в края на града е имало висока стена на рида, където жените ходели и ридаели, когато имали някаква мъка. Риданията им започвали и често така: Ох, рид! Ох, рид! И оттам е останало името Охрид.” На мен ми беше не по-малко интересно, отколкото на госта. Колко хубаво го разказваше Ванга. Откъде ли можеше да ги знае тези неща? Записала съм от тези вечерни гостувания и разговор на Ванга с една българка, М. Д., живееща в Швеция, през 1968 година. Струва ми се интересен, затова искам да предложа на читателя част от него. Г. - Толкова много съм чувала за теб, Ванга, и сега съм щастлива, че найпосле можах да те видя. В. - Защо по тебе ходят трима мъже? Омъжена ли си? Г. - Разведох се с един мъж и сега живея с друг. В. - Е, защо го остави, той беше добър за теб. Инженер ли беше? Г. - Да. Беше инженер-химик. В. - Къде е сега? Г. - В Иран. Представител на една фирма. Много е богат. В. - Има и две деца. От предишен брак ли са? Г. - Да. Те са вече големи. Нямах проблеми с тях. В. - Но сега при него има друга жена.


Г. - Да. Но дали са женени, не зная. В. - Защо го остави? Той беше подходящ за теб. Г. - Имаше голяма разлика във възрастта ни. Често бивахме разделени, защото той много пътуваше, и аз стоях сама в един друг град. В. - Каквото и да правиш, до четиридесет години ще имаш и трети мъж и после до края на живота си ще останеш сама. Ето ги на! Още докато влизаше в стаята, те ходеха след теб. Какво работи този мъж, който е сега с теб? Пише, понякога нещо рисува. Г. - Да, той обича да рисува и събира много картини. Пише. Занимава се с журналистика. Но аз имам проблеми с него. Ние нямаме никакви контакти, а уж ме обича. В. - Ами той е болен, затова не те търси. Ако се лекува, ще има малко подобрение, но после пак ще бъде така, няма да се оправи. Г. - Как да му помогна? В. - Не можеш да му помогнеш. Но след 2-3 години ти ще го оставиш, колкото и да държиш на него, защото си млада. Защо, ние старите, не се запалваме? Този човек може и да е добър, но първият ти мъж е бил поподходящ за теб. Съжалявам, че си го напуснала. Но и този, с когото сега живееш, има дете. От предишен брак ли е? Г. - Да, той се е развел отдавна и детето не е при него. Но майката на този човек много иска да сме заедно. В. - Ти защо не си осиновиш едно дете? Г. - Засега още не съм решила. В. - Ти претърпя една операция, нали? Г. - Да. В. - Раничка на матката. Г. - Да, точно така. Но много се уплаших. В. - Не е рак. Г. - Да, потвърдиха го и лекарите. В. - Ти с какво се занимаваш? И ти рисуваш. Рисуваш и по платно. Г. - Аз проектирам модели за дрехи в едно модно списание, правя снимки, казвам кое как да бъде. В. - Ами защо живееш в друга къща? Г. - Живея в къщата на годеника ми. В. - Но в твоята къща сега живее една млада жена, защо си я даде? Г. - Това е племенницата на бившия ми мъж. Нямашекъде да живее. В. - О, защо си си направила така къщата? Изглежда като хан. Г. - Да, бутнах една стена и стана едно голямо помещение. В. - Е, изглежда точно като хан. Но нищо. Каквото и да правиш, не си давай къщата на никого и си слагай по някой лев настрана, за „черни дни”, но ти този мъж ще го оставиш. Платена ли е добре тази твоя работа? Г. - Ами понякога вземам много пари, понякога по-малко. Аз съм сега на свободна практика. В. - Пушиш ли по много цигари? Г. - Не по много. В. - Не е вярно! Пушиш по много. Намали цигарите. Ще имаш големи проблеми с гърлото и дробовете. Не носи високи обувки! Имаш шипове на краката. Г. - Да, и на двата. В. - Но повече ти е засегнат левият крак. Г. - Да, вярно. Да ги оперирам ли?


В. - Да. Твоите родители къде са? Защо майка ти така лежи? Г. - Починала е. В. - Баща ти и той лежи. Ето го! Г. - И той е починал. В. - Коя е Мария? Майка ти. Тя от какво почина? Гноен, гноен нефрит. От бъбреци е починала. Г.-Да. В. - Баща ти пита за по-малката. Ти ли си? Г. - Да, аз съм. В. - Тебе кой те отгледа? Г. - Ами баща ми и аз много го обичах. В. - А другото дете? Г. - Тя ми е полусестра, от друг брак на майка ми. В. - Поддържаш ли връзки с нея? Г. - Не много. В. - Защо? Г. - Струва ми се, че се държи много егоистично. В. - Не е егоист. И нея животът я обърка и я завъртя не в посоката, която искаше. (...) Г. - Искам да те попитам дали работата, за която съм дошла в България, ще има успех. В. - Много трудно. Трябва да ангажираш и високопоставени хора. За какво ти е тази работа? Г. - Искам да направим една съвместна работа с едно модно списание. Нося и различни материали... В. - И ти мислиш, че като свършиш една работа на българин, и той ще ти каже „мерси”. Никога! Но ти, пази си къщичката, слагай си по някой лев настрана и не напускай Швейцария където и да ходиш. Искаш ли да ходиш в Америка и Италия? Г. - Да. Искам. В. - Но защо? Нещо като екскурзия или по работа. Г. - По-скоро бих отишла по работа, нещо да правя. В. - Пак ти казвам накрая, прави каквото правиш, но не напускай страната и такава ти е съдбата, ще живееш и с трети мъж. Но най-интересно е да отидеш при Ванга, когато има някакъв празник. Например Благовещение, на 25 март. Тогава Ванга има имен ден, името й Вангелия означава носител на блага вест, и тя много тачи този празник. Събират се отвсякъде гости, които идват да я поздравят. Поляната на Рупите се изпълва с празнично облечени хора и става много весело. Пеят се песни. Доскоро Ванга много обичаше да пее със сестра си Любка. И двете, са много музикални, имат хубави гласове и чудесно изпълняваха далматински песни. Хората ги слушаха с голямо удоволствие. След това отвън се извиваше хоро в няколко реда. Друг много тачен от Ванга празник е и Сирни заговезни. Впрочем това е голям празник и за всички българи, защото на този ден хората взаимно си прощават всички обиди и огорчения, които волно или неволно са си причинили през изтеклата година. Това е ден на всеобщото опрощение. Тогава освен роднините и гостите при Ванга се стичат и много родители, които са се сдобили с деца благодарение на помощта на Ванга. Тя е кръстница и на много други


деца и е вече „духовна майка” на повече от десет хиляди рожби. Коя майка може да се похвали с такова богатство! Интересното е, че Ванга помни много от децата и техните родители, помни кога са дошли при нея за първи път, кога точно и как е кръстила децата, дали в църквата или тук в Рупите, кой свещеник е бил и т. н. Винаги съм се чудела на невероятната й памет. Тя продължава да се интересува от тези деца, пита как се учат, как живеят, какви са им проблемите. Тези деца вече на свой ред имат деца и идват на празника. Те също й целуват ръка с уважение и страхопочитание и й казват „Кръстнице”. Много са трогателни тези срещи, защото се събират стотици хора, обединени от човеколюбието на Ванга и от обичта и уважението им към нея. Колко хубаво би било, ако има повече такива празници! Според традицията на масата се слага баница, бяла халва, тахан халва. Някой от мъжете окачва на точилка вързано яйце, а после парче от бялата халва и обикаля насядалите около масата. Който успее да налапа яйцето или халвата, разбира се, без да си помага с ръце, ще има успех през цялата година. След това с въгленче допират всички присъстващи, за да изгори всичко лошо около тях. А най-интересното е отвън, на поляната, защото там гори буен огън и всички го прескачат за здраве и за да изгорят в огъня всички зли сили. Ванга много обича празника Цветница, както и Лазаров-ден, може би защото е свързан с цветята. Сега у нас този празник не се празнува както някога, но Ванга помни как е бил почитан той в Струмица и обича с увлечение да разказва за него: „Цяла седмица преди Лазаровден момичетата събират разни ядливи треви - врътковец, петльов гребен, коприва - в една кошничка и срещу Лазаровден правят с тях баница зелник. Вечерта момите напълват кошничките със струмишко лале и накичват главите си с красиви цветя и зеленина. Обличат се в красиви народни носии и стават лазарки. Обикалят по къщите и пеят: Мома мете, мале, равни двори сос два стърка, мале, бел босилек. И помина едно лудо-младо и на мома вели, ем говори: Дай ми, моме, китка от каврака, росна китка, мене да закича. Ванга толкова се въодушевява от спомените, че отначало започва да рецитира първите думи, а после, увлечена, ги изпява. Сестра й Любка допълва: „На другия ден, на Цветница, целият град и всички ученици излизахме извън града и носехме върбови клонки. Попът, качен на муле, пееше: „Общение, воскресение...” На нас, на учениците, ни даваха по едно малко звънче, закачено на панделка, което ние окачвахме на вратовете си и те много приятно звъняха при всяко наше движение. Отивахме в местността Софилар. А после от върбичките си правехме венчета и ги слагахме на иконостаса.” Винаги съм изпитвала възхищение от възторга, с който Ванга разказва или организира празници. Много свидни спомени съм запазила от празнуването на Коледа, Великден, Богоявление, Кръстовден. Отношението й към тях е много почтително и по детски чисто. Това пълно отдаване на религиозните ритуали не е' случайно. Това е нейният живот и начин за разтоварване от тежкото й ежедневие. Това са дни, в които Ванга изцяло се отдава на Бога, и всичко, което прави в тези дни, е дълбока почит към него. Но да не се отклоняваме и да се върнем на вечерните разговорки при Ванга. Един от гостите разказва: „Аз, лельо Ванге, вече се отчетох пред моята


фамилия. Изкарвах много пари и давах. Децата завършиха, имат си работа, коли, апартаменти, така че вече нямам проблеми.” Чакай, каза Ванга, сега ще си продадеш и къщата и после накъде мислиш да хващащ? „Ами, което от децата ме покани, при него ще отида.” А тя му казва: „Кочериново те чака, човече!” (Село след Благоевград, където има старчески дом - б. а.) И така стана после. Човекът умря сам в старчески дом, далече от всички, въпреки че според него си беше подсигурил спокойни старини. Трудил се беше цял живот, за да умре в старческия дом. „Някой си мисли, казва Ванга, че като има пари, може да си купи и любов, но това е вятър работа. Любов с пари не се купува. Или пък си мисли, че като стане богат, всичко ще му е наред, но и това не е вярно. Работи, работи човекът, трупа пари и вещи и после вземе, та умре и остави всичко на друг. Който много събира, никога не го използва. Друг събира плодовете на труда му. Затова по-правилно е така: не трупай, парите са средство за живот, използвай ги всеки ден.” Разказва друга гостенка, че била на панихида на близка жена, и споделяше колко много неща за ядене са били приготвили опечалените й роднини, а Ванга каза: „Не одобрявам това разточителство, тази показност не е продиктувана от голяма любов или скръб по починалата, а само за показване пред хората, тази скръб не е истинска, защото не може чувствата да се измерват с количествата храна. Близките ми знаят колко много обичах аз съпруга си, но когато правя панихиди за упокой на душата му, раздавам само чиния жито, малко маслини и чаша вино. За мъртвия е важна почитта и чувствата към него на живите, а не храната, той от нея няма нужда. Да вземем например Мелник. Преди града има паметна плоча на наши национални герои, убити от турците през 1912 г. Направили им техните потомци паметник и вече смятат, че са се отчели пред тях. Какво повече да правят? Мъртвият си е мъртъв, той си е отишъл, ние да гледаме живите. Но това също не е вярно, защото мъртвите продължават да живеят. Те са сред нас, обичат ни и ни помагат да прозрем вечните истини на живота. Затова трябва да ги почитаме със сърцата си.” Започва се тема за неуспехите на местния футболен отбор, за разочарованието на запалянковците от лошата работа и на треньорите, и на футболистите, а Ванга заключава: „Така ще бъде, докато футболните специалисти не започнат да вземат за футболисти деца, които са най-много на шест години, както ги вземат от малки в художествената гимнастика. А те избират за този спорт големи момчета, които вече ходят по жени. Така футболът няма да се възроди.” Става вече късно. Започнала се е темата за радиацията и опасността за човека и природата от нея. Ванга приключва разговорите, като казва: „Яжте повече коприва, защото нея не я лови никаква радиация.” Скромната вечеря вече е приключила, съдовете са грижливо измити, масата е почистена, подът е преметен, за да бъде чисто за другия ден. Идва определената за нея кола от съвета, за да я заведе в дома й в Петрич. Изпращат я само до дворната й врата. Ванга не изпитва от нищо страх и спокойно превърта ключа. После уверено се насочва към къщата. Разбира се, никъде не светват лампи, защото на нея не са й нужни. Някой може да помисли, че тя веднага ще си легне, за да поспи и да си почине, но аз зная, че няма да стане така. Тъй като говорим за ежедневието на Ванга, искам да представя още един разказ на сестра й Любка:


- Ванга не изпитва страх. В къщата й в Петрич кой знае как в градината се беше промъкнала змия и се навила на колело по плюшената пътека. Ванга я настъпила, но не се стреснала и змията не я ухапа, а излезе нанякъде. Търсихме я дълго, но не я открихме никъде и повече не се появи. Макар че живее сама и е сляпа, Ванга слиза посред нощ от втория етаж, ходи из градината и полива цветята. Има здрава нервна система и е много издръжлива. Чудим се как толкова години посреща, изслушва, напътства, разобличава и съветва хилядите хора, без да се прояви почти никаква умора. Преди години при нея имаше едно младо момче, касиер, и веднъж тя му нареди да издава квитанции на хората, без да ги ограничава, защото тя ще ги приема, докато издържи - да не чакат толкова посетители навън. И стана нещо страшно: върволица от хора, едни влизат, други излизат, нямат край. Момчето беше станало вир-вода, то просто не успяваше да напише квитанциите. По едно време й каза: „Лельо Ванге, да пускам ли още? Пиша стотната бележка?” И чак когато разбра, че навън пред вратата й не е останал нито един човек, тя му каза да спре. Всички бяхме крайно изтощени и от движението на толкова много хора, и от това, което слушахме от и за всеки, а на нея й няма нищо. Бодра, в добро настроение, беше готова да започне да работи нещо друго... Да, тя притежаваше неизчерпаема сила: допреди три години беше много силна, сама можеше да измести гардероба от единия край на стаята до другия. Навремето си беше купила транзисторче „Сокол” и където и да отидем, го пускаше. Слушахме само ние, защото тя се понасяше с мислите си неизвестно къде. Този транзистор стоеше винаги в пътната чанта. Преди години, не знам защо и по чие разпореждане, служители нахлуха в къщата й и описаха всички вещи, до една подаръци от благодарни нейни посетители. От тази грозна постъпка Ванга се разболя и беше цял месец на лечение в софийска болница. Но през това време къщата й остана отворена и недобросъвестни служители покрай описването си бяха взели кой каквото му харесва. Когато се върна от болницата, тя не пожела да влезе в къщата си, а остана на Рупите. Каза: „Не желая да ходя по стъпките на крадци!” Боядисахме всичко наново, изпрахме, изчистихме и подредихме точно както си беше преди, но тя затаи в душата си голяма болка, която не е отзвучала и до ден днешен. Веднъж ме попита дали не виждам някъде транзистора. Казах й, че съм го търсила, но не мога да го открия никъде, а тя ми отговори: „Нищо, той сам ще ми го донесе.” Като касиер при нея работеше възрастен човек, който се разболя тежко. Един ден той дойде вече много болен и й призна след 15 години, че той е взел транзистора и други неща, защото сметнал, че тя е много болна и вече няма да се върне от болницата. Подаде ми транзистора и помоли за прошка. Тя не се докосна до предмета, а само му каза: „Е, ти си плати данъка за това, че ми открадна тази вещ. Й още много ще страдаш за това деяние.” Наскоро след това човекът почина в страшни мъки. Не знам дали му е простила, никога повече не говорихме за тази случка, но се удивлявам на държанието й - през всичките тези 15 години тя е знаела къде е любимият й транзистор, но с нищо не показа кой е крадецът и с нищо не го обиди. В крайна сметка всички провинили се стигат до прага й да искат прошка, но какво таи в душата си, знае само тя.


Често пъти седим, разговаряме и размишляваме за живота. Ванга често ми е казвала: - В тежки времена живеем. Хората помежду си нямат един с друг нищо общо. Майките раждат деца, но нямат мляко да ги кърмят. Казват, защото били нервни. Не е това. Просто децата нямат нищо общо със своите майки, те само са дошли на света чрез тях. Нищо не получават децата от майките: нито мляко, нито топлина. Дават ги съвсем малки в детски ясли, вечер ги слагат да спят отделно, рядко виждат усмивката на майчиното лице. Майките са недоволни, че съпрузите им не ги почитат достатъчно. Съпрузите пък смятат, че са се оженили само защото е трябвало да минат по реда си. Възрастните са недоволни, че младите не ги уважават. Никой с никого не е близък. Хората вече се интересуват само от пари. Мислят, че ако имат пари, всичко ще им е наред. Не знаят, че един ден тези пари няма да им служат за нищо... Има една много стара приказка: било време, когато една камила струвала 10 гроша и била смятана за много ценна. После дошло време, когато имало много камили и една от тях струвала една аспра, но вече нямало купувачи. Разсъждавайте върху тази приказка, защото ще дойде ден, когато хората ще имат всичко, но няма да могат да си купят нищо от това, което действително има стойност и представлява неоценимо богатство - приятелството, другарството, любовта, съпричастието... Един ден при нас пристигна писмо от далечна Испания. Пишеше жена, до която беше достигнала славата на Ванга. Може би се беше интересувала за нея, защото знаеше много подробности от живота й. Спомням си от писмото й следния пасаж: „Учудва ме твоята дарба, Ванга. Или как по-точно да се изразя: при тебе няма мистика. Но аз те разбирам и зная колко ти е трудно. Виждайки нещата като на длан, ти си длъжна (и вярвам, че е така!) да вдъхнеш кураж на всеки, който застане пред теб за помощ, дори и да виждаш трагичния му край...” Симптоматична е тази констатация на непознатата испанка, защото тя много точно характеризира една от основните черти на Вангиния характер нейното благородство и нейния непресъхващ хуманизъм. Всички знаем, а аз най-добре, че Ванга въобще не вижда. Но една сутрин, когато тръгваше за Рупите от дома си, се оказа, че липсва черната мрежа за коса, с която тя си прибира косите от много години. Бяхме в стаята четири жени и всички започнахме усърдно да търсим. Даже запалихме лампата. Но от мрежата така и нямаше следа. Изведнъж Ванга протегна десния си крак и с пръстите ни показа къде е мрежата: - Гледате четири чифта очи, а нищо не виждате. Моя приятелка, 3. Б. от София, разказва с голямо удоволствие следното свое преживяване: „Беше през зимата, когато отидох при Ванга. Прие ме в една спретната стая, където гореше буен огън, запален в камината. Ванга седеше срещу нея на едно миндерче и плетеше нещо. Ръцете й се движеха бързо и сръчно като на веща плетачка. Смаях се. Как плете така бързо и стегнато, без да сбърка нито една бримка, след като не вижда! Докато гледах учудена и възхитена, изведнъж тя се обърна към мен и каза: - Иди и кажи на жената, дето готви оттатък, да извади и приготви тигана, в който пържим риба.


Тръгнах с готовност, но тъй като исках и аз да направя нещо за Ванга, я попитах дали не би позволила аз да изчистя рибата. А тя се засмя и каза: - Не можеш да я изчистиш, защото рибата не е тук, а сега пътува към мен. След малко ще я донесе един човек от с. Препечене. Направо занемях. Това, което каза Ванга, беше просто изумително. Реших на всяка цена да остана и да видя дали казаното от Ванга ще се потвърди. След около два часа при нея дойде някакъв младеж и първото нещо, което каза, след като поздрави, беше: „Лельо Ванге, налових прясна риба и ти нося малко да хапнеш!” Много са случаите на проявление на Вангиното ясновидство и обхващат всички страни и проблеми на човешкия живот. Но нека пак се върнем на основния въпрос: какъв човек е Ванга? Живяла съм през целия си живот до нея и мога убедено да отговоря: живее като всички хора и няма нищо особено в нейното битие. Но тя живее в пълна хармония и в съзвучие с природата, тя е наистина „част от нея” в пълния смисъл на думата. Затова така отчетливо цялата природа й звучи и й говори и тя улавя сигналите й със съвършените си сетива. Тя може да приема посланията на всичко, което я заобикаля: на тревите и на дърветата, на камъните и птиците, на предметите, на космоса, на миналото и бъдещето. Планината и хребетите й разкриват хилядолетните си тайни, а реката - предания за отдавна несъществуващи градове и хора. Според нея „всичко живее” и няма „нежива природа”, всичко се подчинява на висша организация и разум. Има моменти, когато тя не желае да разговаря с никого и ако някой се обади от двора, тя се сърди и казва да я оставят на мира, защото е заставена да слуша сама с часове за най-различни събития и хора от миналото и от бъдещето: - Не е хубаво, когато съм така задълбочена, да идвате при мене, това ме притеснява, макар вие да не виждате с кого разговарям... Понякога съм обкръжена от висши началници, понякога от техни подчинени служители, но всички са от космоса. Когато говорят, ми поставят на ушите нещо като слушалки, защото гласовете им идват от много далече и звучат като ехо. Затова ми е нужно спокойствие и тишина... Понякога съм много нервна, а хората мислят, че съм лоша. А аз виждам обкръжението и обръча, който постепенно се стеснява около земята, преживявам мъките на всички хора и не мога, а и не смея да го обясня, защото един много строг глас непрекъснато ме предупреждава да не се мъча да обяснявам каквото и да било, защото хората заслужават живота, който водят. Как да помогна на тези хора, които все повече не зачитат никого, надпреварват се да придобиват пари и вещи... Като че ли стремежът на човека е да погази всичко светло и свято, до което достигне, с цената на толкова скъпи жертви... Този ден, 30 май 1988 година, Ванга ми каза, че около нея обикаля много красива жена, която била облечена в бяло и стояла пред хората, които се готвят да влязат при нея. Тя я е наблюдавала доста време с удоволствие, защото облеклото на жената блестяло като сребро. Никой естествено не виждал жената. Когато служителят започнал да пуска хората при Ванга, „сребристата” жена се вдигнала на около два метра от земята. Била необикновено красива. „Не съм виждала толкова много красота, събрани в една „човешка фигура”, когато бях зряща и виждах като вас” - каза ми Ванга. Наближава дванадесет часът. Градът вече спи, но Ванга е още будна. Изкъпана, чиста и освежена, точно в полунощ тя ще коленичи пред


чудотворната икона за среднощната си молитва и ще се моли за здравето, живота и успехите на цялото човечество. НЕБЕСНИ ПРАТЕНИЦИ Навлизаме в много деликатната част на нашия разказ, която условно бихме могли да озаглавим „Пратеници”. Част от тези най-съкровени и необичайни разговори с Ванга съм споменавала в първата глава на книгата. Нека продължа. 1979 година. Ванга: - Виждам ги от около една година време. Те са прозрачни. Изглеждат така, както човек вижда образа си, отразен във вода. Облечени са в дрехи като брони, които блестят като люспи на риба. Като че ли между тях има и жени. Косите им приличат на водорасли и са меки като патешки пух, обграждат главите им като ореол - понякога отзад имат нещо като крила. Много често, като се прибирам в дома си в Петрич, ги намирам насядали в стаите. „Говоря” с тях. Понякога отдалече, още преди да стигна дворната врата, чувам бавни и протяжни звуци, нещо като мелодия, като че ли хор пее псалми. Казват ми, че идват от земята Вамфим, или поне аз го чувам така, и че тя е трета от Земята. - Трета откъде? - Не ми казват, а и аз не мога да ги разбера. Не ми казват и с каква цел идват тук. Понякога един от тях ме хваща за ръката и ме води на тяхната земя. Тръгвам. Ходя по земя, „осеяна със звезди”. Като че ли тъпча върху тях. Тези, които ме водят, се придвижват много бързо, със скок. Отиват и се връщат. На тяхната земя всичко е много, много красиво, има прекрасна природа, просто не може да се опише... Но не знам защо никъде не виждам къщи. Тези същества или пришълци, не знам как да ги нарека, са много строги. Когато говорят, гласовете им кънтят като ехо. Понякога на ушите ми слагат нещо като слушалки. Там, при тях, на тяхната земя, всичко е много организирано и се работи много. Тези същества ми казват, че аз съм найпряката им връзка със Земята. Те общуват с единици хора от нашата планета. Те ни контролират. Не ми разрешават да говоря за онова, което чувам, нито за онова, което виждам на тяхната земя. Понякога някои от тях ми казват: - Идваме за малко и трябва веднага да се връщаме. Много не искай от нас и не ни питай, защото ни е забранено да казваме... Един ден двама от тях поставиха две скулптури на техни, изглежда, много известни мъже. Зная точното място, но не мога да ви го кажа къде е. Едната скулптура е на мъж, който седи замислен, като че ли е подпрял главата си с ръка. Другата е на мъж, който е изправен и държи в дясната си ръка някакъв уред, много слабо мога да го уподобя на пистолет... Когато слагаха скулптурите, единият от тези същества каза на другия: - Не трябва ли да ги преместим малко по-встрани, за да не бъдат видени от хората. А другият му отговори: - Не се страхувай, не виждаш ли, че те са слепи. Няколко години по-късно, прибирайки се от Рупите в Петрич, сестрата на Ванга, Любка, разказвала нещо и после, без да иска, захлопнала силно дворната врата, а Ванга й казала:


- Не говори високо и не вдигай шум, защото в къщата има много „хора”! Естествено според сестра й там нямало никого, защото Вангиният дом бил тъмен, тих и безлюден, какъвто е винаги, когато Ванга не е там. Но според Ванга: - Влязох вкъщи и седнах в средата на салона на долния етаж, а те насядаха в кръг около мен. Бяха все възрастни мъже, по-скоро старци, облечени в блестящи дрехи. Толкова силно блестяха, че салонът беше като огрян от слънцето. Казаха ми: „Стани права и слушай, а ние ще ти разказваме за бъдещето. Не бой се от нищо, защото пред твоята врата има пазач - „железен стълб” (?). Казаха ми, че още не е дошло времето да ви разкажа всичко, което споделят с мене. Но мога да ви цитирам ето това: „Светът ще претърпи много промени. Ще се възкачва и слиза. И равновесието ще настъпи тогава, когато ние започнем да говорим с хората!” И друго нейно изказване отпреди една година: - Вие не виждате, но сега по небето има голямо движение на летателни машини. Вътре обикновено летят по трима души и има много особени уреди. Казват ми: „Готви се за голямо събитие”, но не ми обясняват какво е то. Любка: „Май, 1989. Седим с Ванга и си говорим. Изведнъж радиото спря. Ванга: Ето ги, те дойдоха. Спряха се горе и радиото спря.” Приема хора, гледа, гледа и изведнъж спира. Казва: „Изморена съм и после този, който ми казва, изведнъж се оттегля и аз не мога да препредавам. Когато говоря, говоря, говоря, изведнъж се оттегля. Всичко, което казва, не се е изменило. Казаното не се отменя, макар и изречено преди 20 години. Ванга: Идват сега при мене делфини и ми говорят и аз ги разбирам. Казват: „Много горещо вече става под нас. Не можем да издържаме.” Казаха ми един ден, че Гагарин не е изгорял и не е умрял, ами е бил взет. От кого, защо, накъде - не ми обясниха. Определението на Ванга за времето е: има „голямо време”, време и времена. - Наблюдавах с голям интерес космонавтите от Земята, които първи стъпиха на Луната. Но те не ви разказаха дори и колкото синапено зрънце от онова, което всъщност видяха там... Какви са тези същества, които общуват с Ванга и често населяват нейния дом? Според нея между тях съществувала някаква йерархия, защото има „началници”, които идват по-рядко и обикновено когато трябва да съобщават за изключителни събития или когато предстоят големи катаклизми. Тогава тя пребледнява, припада и от устата й започва да излиза глас, който няма нищо общо с нейния. Той е много силен и със съвсем различен тембър. Думите и изреченията, които излизат от устата й, нямат нищо общо с думите, които Ванга употребява във всекидневния си речник. Като че ли някакъв чужд разум, някакво чуждо съзнание се вселява в нея, за да съобщи чрез устата й за съдбоносни за хората събития. За тези същества, с които общува, тя използва най-често термините „голямата сила” или „голям дух”, но това не бива да предизвиква нашите скептични усмивки; тези названия трябва да се приемат съвсем условно. Всъщност ние все още нямаме дори термини за тях. Просто тя си е избрала думи, които са най-близки до нейните понятия и разбирания. Този „глас”, който й предава, също трябва да се приема условно. Той звучи в нея самата, „в главата ми”, както казва Ванга, и тя го разбира, чува го и му отговаря мислено. Как става това, самата тя не може да обясни, но това


общуване става леко и естествено, но и не може да го прекрати или избегне. Ванга обяснява, че тези „точки” или „сили” (използвам пак нейните наименования, защото не знам как иначе да ги нарека) обикновено се носят във въздуха, защото „земята е нечиста”. Вероятно има съвсем друго обяснение, но според нейните разбирания това е съвсем основателна причина. Още веднъж искам да подчертая, че читателят не бива да приема за „чиста монета” тези елементарни Вангини обяснения - за „вселяване на дух”, за „сили”, които кръжат във въздуха, или за „гласове”, които тя чува и разбира. Не трябва да отнасяме тези нейни състояния към някакви суеверия, мистика или към болестни прояви. Това, че една неука, вече на възраст жена се опитва да вкара тези усещания в някакви общоприети рамки или познати й думи, ни най-малко не принизява проблема или го прави елементарен. Длъжни сме да се отнасяме с внимание към всяка казана от нея дума и да търсим разумни научни обяснения. Вестник „Народна младеж” в броя си от 11 август 1988 г. публикува в три части материал за жена от Пловдив, която като московската Джуна е придобила способността да лекува с ръцете си. В първата част на този материал имаше разказ на самата жена за усещането й, че е била посетена от някакви „извънземни” същества, които преглеждали или правели нещо в мозъка й. Това ми се видя много интересно и помолих майка ми, като отиде на Рупите, да го прочете на Ванга. Ванга изслушала прочетеното, а после направила съвсем кратък коментар: „Защо се учудвате? Та „те” вече ходят между нас!” Под заглавие „Къде е планетата X” в броя си от 23 септември 1988 г. в. „Работническо дело” публикува следното съобщение: „Москва, 22 септември (БТА). Известният учен от Туркмения Одек Одеков е предложил взаимно свързани хипотези, които обясняват някои природни феномени на Земята с влиянието на извънземни цивилизации, съобщава ТАСС от Ашхабад. Според учения приблизително на всеки 3600 години се създава благоприятно положение на Земята за полети и за сондиране на планетата X. За тази загадъчна планета разказват рисунки и записки на астрономи от шумерската цивилизация. Според древните представи Слънчевата система се състои от 12 небесни тела - Слънцето, Луната и 10 планети. Учените продължават да търсят тази планета - планетата X, която се върти по наклонена орбита и затова трудно може да се открие. Като се има предвид, че с трета космическа скорост-17 км/сек - полетът от нея до Земята ще трае само 18 години, възможността за посещение на извънземни същества е напълно реална. Преданията за атмосферните аномалии в древността, стигнали до нас в йероглифските знаци, легенди и библейски митове, съвпадат с приблизително време на извънземни посещения преди 7600 и преди 3600 години...” Нека за миг си представим, че тази трудно откриваема планета е вече „открита” от Ванга през 1979 година, а извънземните пришълци, с които тя общува и на които дължи пророческия си дар, са жители именно на тази планета. Дали това е вярно? Според думите на Ванга ще трябва да почакаме 200 години, докато уловим сигналите от космоса на други разумни същества или докато започнем взаимно да общуваме, за да се потвърдят нашите засега все още твърде фантастични прогнози. Но за разлика от Ванга аз не съм в състояние да направя какъвто и да било коментар по повод на едно изумително събитие, което преживях преди осем години и което се е запечатало завинаги в паметта ми. И така.


При Ванга идват какви ли не хора с най-невероятни въпроси, искания и проблеми. Идват дори и такива, които искат да им каже кои цифри ще се паднат от следващия тираж на тотото, за да спечелят много пари, разни иманяри, настояващи да им каже къде има закопани съкровища, за да ги открият. Някои от тях носят писмена и карти, мислейки, че като ги подържи в ръцете си, Ванга ще се ориентира по-лесно и ще им каже къде е точно мястото. Такива хора Ванга отпраща с възмущение, защото не признава придобиването на пари без честен труд. Един ден при моята майка на Рупите дойде човечец с молба да му ходатайства да бъде приет от Ванга. Показа й някакъв смачкан лист хартия с написани, по-точно много несръчно преписани десетина реда със знаци, които приличаха на йероглифи. Отгоре имаше някакви драскулки като нарисувани от детска ръка, за които човекът каза, че представлявали карта. Не вярвам и не се отнасям сериозно към този вид преживявания, слушах с половин ухо и с нарастваща досада, защото много хора ни притесняват с молби за ходатайства, а освен това трябваше да отидем до Петрич. Човекът надълго и нашироко й обясняваше, че носил тази карта при разни професори в София, но никой не могъл да му разчете писмото, даже му казали, че това са глупости, защото според тях там били просто наредени в редове знаци, които не приличат на никое писмо, което им е било познато. Та човекът беше дошъл при Ванга да му го „разчете” и да му каже къде са парите. Понеже майка ми много добре знаеше, че Ванга не обича да приема такива хора, реши да го накара да се откаже от тази среща и тъй като е отзивчива към проблемите на всички Вангини посетители, за моя най-голяма (неприятна, признавам си) изненада, я чух да казва, че дъщеря й, т. е. аз, е изучавала и се е . занимавала с йероглифи и може би ще може да му го разчете. Като всяка майка естествено тя много ме бе надценила. Човекът дойде при мене - аз седях на пейката до Вангината къщичка - и отново най-подробно ми разправи всичко. Вече съвсем притеснена, не го слушах изобщо и съвсем бегло погледнах омачкания лист хартия, който ми подаде. Къде ти! Как ще го разчета, след като отдавнашните ми университетски познания по арабското и старо-турското йероглифно писмо са, меко казано, оскъдни. Това бе непосилна за мене работа. Освен това „професорите от София” като че ли бяха прави. Наистина много от знаците приличаха на арабските йероглифи, но между тях имаше и съвсем непонятни за мен знаци, които по-скоро представляваха някакви дребни геометрични фигури, отколкото йероглифи. Разбрах, че усилията ми са безнадеждни, но след като вече бях обявена от майка ми за „капацитет по йероглифите”, предложих на човека да ми разреши да препиша този текст и в София да го покажа на някои специалисти и преводачи, може би те щяха да се домогнат до тайнственото писмо. Човекът се съгласи и след като се уговорихме след време да се обади на майка ми за резултат, си отиде. Аз, разбира се, на часа забравих и него, и разговора, който водихме, защото още от началото бях убедена, че цялата тази работа е някаква измишльотина или плод на болна фантазия. Отидохме с майка ми в Петрич, пазарувахме, свършихме си и спешната работа и следобед отново се върнахме на Рупите. По едно време Ванга ме извика при себе си в стаята, където си почива, и след като си поговорихме, се оказа, че тя е чула целия разговор, който водихме с този човек. Разказах й за


картата и йероглифите, които разглеждах, и отново категорично заключих, че това е някаква глупост, за която не си заслужава да говорим. Ванга ме слушаше мълчаливо през цялото време, после малко помълча и каза: - Да, ама не е глупост! Тука става дума за огромно нещо, което не е лъжица нито за устата на онзи човек, нито за твоята, нито за която и да е друга засега. Този текст и тази карта са преписвани много пъти и отпреди много години. Повече от няколко поколения. Но никой не може да ги разчете. И тук не става дума за скрито съкровище, а за писменост, която досега не е известна на света. Тя е изписана на вътрешната страна на каменен ковчег, който е скрит дълбоко в земята преди хиляди години. Дори и да намерят този саркофаг - няма да могат да разчетат писмото. А то е много важно! Защото с него е записана историята на света - две хиляди години назад от нашето време и две хиляди години напред в бъдещето. Този саркофаг е сложен и скрит в нашите земи от хора, които са дошли от Египет. Вървели са с камили. Имало е и роби, войни и висши началници. Една нощ при пълна тъмнина и при пълно мълчание ковчегът е бил спуснат и зарит с огромни количества пръст, а хората, които са участвали в тази работа, до един са избити на мястото. Така тайната е зациментирана с потоци невинна кръв, за да дочака времето, когато ще бъде открита, показана на бял свят и разгадана от хората. Това е едно хилядолетно послание с безценна стойност. Слушах Ванга удивена и смаяна и не вярвах на ушите си. Възможно ли е да има такова чудо - неизвестна досега писменост, адресирана до бъдещите хора хилядолетия напред? Нямам никакви причини да не вярвам на казаното досега от Ванга, но това ми се стори повече от невероятно. Когато се върнах в София, показах преписа на мои колеги - специалисти и преводачи, - но те всички установиха, че този текст не може да бъде разчетен и вероятно представлява някаква безсмислица. Тъй като продължавах да мисля, че цялата тази работа е невероятна и невъзможна, един ден просто накъсах листа и го унищожих. След време, когато отново отидох в Петрич, съвсем неочаквано пак заговорихме с Ванга за картата и скритото „съкровище”, за което става дума в нея. На Ванга й беше интересно да разговаря на тази тема. Имах чувството, че самата тя се удивлява на думите, които изрича. Попита ме дали съм показала преписа на специалисти и аз й казах, че съм претърпяла пълен провал. Тя рече: - Да, не можете да го откриете, нито да го разчетете. Още не е дошло времето му! Казах й, че е много жалко, защото съм споделила казаното от нея пред неколцина приятели ентусиасти, които веднага изразиха готовност да тръгнат накъдето и да било, стига тя да ни каже накъде да вървим. Ванга не отговори нищо, после дойдоха други хора и тя разговаряше с тях. Наблюдавах я и ми се струваше, че на моменти се заслушва в нещо, а после като че ли вижда някакви картини, защото спуснатите й клепачи се разтваряха и очите й се движеха под тях, като че ли проследяваха нещо. Когато отново останахме сами, изведнъж без всякаква връзка с водения в момента разговор Ванга ми заговори на предишната тема. Много бавно и отчетливо, много образно и като че ли четеше по книга - започна да ми описва подробно някаква местност в планината. Имах чувство, че самата тя е там и ми рисува с най-малки детайли онова, което вижда: не убягнаха от вниманието й нито дребната растителност, нито камъчетата, нито почти невидимите пътечки. Накрая спомена за някаква голяма скала и каза, че трябва да отидем на мястото


на 5 май. Попитах я защо точно на 5 май, но тя ми каза само: - Заради небесните тела. Трябва да гледате първите лъчи на Слънцето и Луната. И ми даде да разбера, че повече не желае да говори по този въпрос. Въобще не разбрах какво означава последната й реплика, но ние вкъщи сме свикнали да не задаваме излишни въпроси и аз се задоволих с това неясно обяснение. Отидохме в планината още на 4 май. Приличахме на „следотърсачи”, които дирят някаква невидима следа. Не съм планинар и не ме бива много в ориентирането. Това лутане по баирите по-скоро ме притесняваше, отколкото да ми доставя удоволствие. На моменти ме обземаше сериозно съмнение в успеха на това издирване и неколкократно предлагах да се откажем и да се върнем в града. За моя най-голяма изненада обаче към обяд открихме мястото. Толкова точно и подробно ми го беше описала Ванга, че беше невъзможно да допуснем, че сме се заблудили. Видяхме и скалата, която се беше разпростряла на северния край на малка поляна. Огледахме внимателно цялата местност, но не забелязахме в нея нищо особено. Миришеше много приятно на напечени от слънцето различни треви и билки, из чистия планински въздух се гонеха пеперуди и мушици, трептяха на слънчевата светлина листата на големи разперени дървета. По едно време следобед небето помрачня и не след дълго заваля проливен дъжд. Потърсихме подслон под короните на дърветата, но след около час всички бяхме мокри до кости. На едно равно удобно място бяхме опънали и палатка, където бяхме оставили връхните си дрехи и храната, но и брезентът не устоя на силните дъждовни струи и водата проникна в пакетите. Всичко се намокри. Валежът продължи около два часа, после дъждът спря, но небето остана облачно и мрачно. Стъмни се. Запалихме буен огън, за да се изсушим, и решихме край него да прекараме нощта. Това ми се струваше доста лекомислено, още повече че бяхме само петима души в непрогледната нощ, наоколо нямаше хора, а и всичко, което носехме, беше подгизнало от вода. Приятелите ми обаче настояха да не спираме посред път, да положим усилия да дочакаме тук идващия ден, за да видим дали нещо ще се случи. Непрекъснато ме глождеше мисълта, че идването ни в това съвършено непознато място е напразно, защото небето си остана облачно през цялата нощ, не се виждаше нито една звезда и аз искрено се съмнявах, че на другия ден ще наблюдаваме слънцето. Посрещнахме утрото на приказки край димящата жарава на огъня. Небето се беше изчистило от облаците и се готвеше да посрещне първите слънчеви лъчи. Веднага прекосихме поляната и застанахме в подножието на скалата. Не знам защо решихме да застанем точно там и да очакваме нещо, неизвестно какво, щом изгреят първите слънчеви лъчи. Вероятно за това решение натежа откритието от предния ден на един от приятелите, че в горния край скалата има - вероятно много отдавна издълбани - три кръга, „соларни”, както ги наричат археолозите, с големина на малка чинийка от сервиз за кафе, които образуваха триъгълник, чийто остър връх сочеше към земята. Половин час не се случи нищо. Но след това един слънчев лъч заигра по върха на скалата, слезе по-надолу до соларните кръгове и започна да се движи по тях от ляво на дясно, описвайки светлинен триъгълник. Наблюдавахме тази игра на светлината около двадесет минути и след това почти цялата скала бе огряна от слънцето.


Без да сме специалисти и археолози, без да разбираме случайна ли беше тази игра на светлината, или сме били свидетели на някакво интересно явление, самият факт, че Ванга ми каза да наблюдаваме първите лъчи на слънцето точно на този ден - 5 май - и то ни даде своето странно доказателство (щом е казано ще го видим!) - всичко това ни изпълни със странно вълнение и възбуда. През целия ден коментирахме случилото се, разглеждахме скалата и кръговете във форма на триъгълник, които я „бележеха”, и зачакахме да падне нощта, за да видим какво ще ни покаже слънчевата посестрима - луната. Повтори се историята от предишния ден. Около три часа, преди да се стъмни, отново заваля проливен дъжд и отново се намокрихме до кости. Небето остана прихлупено и облачно. Малко след това се стъмни. Застанахме пред скалата невярващи, че можем да видим нещо друго, но скоро установихме, че облаците постепенно се разчистват, и след около половин час видяхме и първата звезда на небето. Тогава един лунен лъч, дори не разбрахме как се появи, повтори светлинната игра на слънчевия лъч от сутринта. Беше около 21 часа. Навсякъде беше тъмно. Лъчът докосна върха на скалата и после, многократно докосвайки соларните кръгове от ляво на дясно, около петнадесет минути описваше вече познатия ни триъгълник с остър връх, насочен към земята. След това лъчът изчезна. Стояхме неподвижни в тъмнината на два-три метра от тъмната скала и никой не смееше да пророни и дума, но вероятно и петимата сме мислели едно и също: случайна ли е тази игра на светлината по скалата, или между тях има някаква закономерност. Но най-невероятното започва сега. Няколко минути след това южната гладка страна на скалата, пред която стояхме, светна някак отвътре като екран на телевизор и сред планинската тъмнина тя се открои в светлосиво. И миг след това се появиха в открояващ се бял цвят... две фигури. Бяха огромни и заемаха почти цялото осветено пространство -гладката стена беше висока не по-малко от пет метра и около 3-4 м широка, фигурите се виждаха толкова отчетливо и се открояваха така релефно, че имах чувството как всеки момент могат да се отлепят от стената и да тръгнат към нас. Беше толкова потресаващо, че ние буквално се вкаменихме - от това, което виждахме със собствените си очи, и (защо да крия?) - от страх... Толкова добре съм запомнила тези фигури, че няма да ги забравя, докато съм жива. Отляво на скалата на преден план в цял ръст стоеше възрастен мъж, по-скоро старец, с дълга до земята роба и дълга до раменете коса. Лявата му ръка беше отпусната по тялото, а в дясната, протегната напред, държеше някакъв предмет - нещо като топка, кръгло, но не беше топка, по-скоро някакъв непознат уред. На по-заден план, но по-горе и по-вдясно стоеше втората фигура. Не знам защо, на мене ми заприлича на фараон. Това беше млад мъж, който седеше в нещо като кресло, с прибрани един до друг и спуснати надолу крака и ръце, положени на облегалките на стола. На главата си имаше висока шапка, на която от двете страни над ушите стърчаха издатъци като антени. Фигурите стояха достатъчно време на скалата, така че успяхме да ги огледаме и запомним добре. След това скалата „угасна”, стана отново тъмна и всичко наоколо се покри с непрогледна тъмнина. Отникъде не идваше и наймалка светлинка, за да помислим за някакви светлинни ефекти. Когато се посъвзехме и осветихме с фенерче часовниците си, установихме,


че сме наблюдавали видяното около двадесет минути. След това бързо отидохме до палатките, по неизречена команда буквално за броени минути събрахме светкавично багажа в тъмното и осветявайки си пътеката само с фенерче, блъскайки се в коренища и камъни, мълчешком и с неподозирана от нас бързина се смъкнахме надолу и след около два часа видяхме първите светлини на града. Почувствахме се сигурни от близостта на хората и започнахме да говорим. Оказа се, че и петимата сме наблюдавали тези фигури и описанията ни не се различаваха едно от друго... Може би масова психоза? Но ние не знаехме защо трябва да стоим пред тази скала и през ум не ни е минавало, че ще видим нещо на нея. Репликата на Ванга беше: „Трябва да наблюдавате първите лъчи на слънцето и на луната.” Поради роднинството ми с Ванга някой може да помисли, че аз съм била предупредена и психически подготвена за някакво събитие, дори и да не съм знаела какво е то. Добре, но другите хора? Бяхме различни по възраст и образование и по разбирания. А за Вангините видения относно поставянето от някакви същества на двете невидими за нас скулптури тогава въобще не ми мина през ума. Не ми минаваше и до днес, когато започнах да пиша за Ванга и извадих от папките си записките, оставени в библиотеката ми още през 1979 година. Значи не можем да говорим и за внушение. Какво беше тогава? И защо Ванга ни изпрати на това място? Веднага на другия ден отидох при Ванга и й разказах всичко подробно. Беше й много интересно, но не пожела да направи никакъв коментар. Но това, което видях тогава, не ми дава мира и досега. За какви фигури става дума - дали за тези, които е видяла Ванга, или за някакви други? Дали това е мястото, което тя знае, но не го казва, или то е някакво друго място? Какви са тези фигури, кой ги полага тук и защо, с каква цел? След време още няколко пъти ходихме на това място и сутрин, и вечер, но повече не видяхме нищо. Решихме да не споделяме с никого за това необикновено преживяване, защото ще прозвучи като разказ от фантастичен роман. Спомних си думите на Ванга: „Ще дойде времето на „чудесата” и науката ще направи големи открития в областта на нематериалното. До 1990 година ще бъдем свидетели на изумителни археологически открития, които коренно ще променят познанията ни за света от древни времена. Всичкото скрито злато ще излезе на повърхността на земята, но ще се скрие водата. Това е определено!” Дълбоко вярвам в казаното от Ванга за бъдещите открития на съвременната наука. Надявам се един ден тя да открие ключа към тази странна загадка, която беляза живота ни с докосването до „нещо свръхестествено” и така категорично промени представите ни за много неща... Не знам дали ще мога някога да отговоря на тези въпроси. Не знам дали въобще ще проумея какво представлява феноменът Ванга. Но да се върнем сега от звездите и да чуем какво още би могла да ни каже тя за нашата земя, за нашето време. Любка: „Годината беше 1948. Ванга ми каза: „Помни ми думата, сега на Балканите е неспокойно, но ще дойде ден, когато всички балкански столици ще си подадат ръка за помощ и приятелство. Големи водачи от София и Букурещ,


от Белград, Атина и Анкара ще се съберат и ще разискват, водени от желанието за дружба и разбирателство.” Наистина много интересна е тази Вангина прогноза, изречена преди 40 години. И тя започна да се сбъдва. Когато седнах да пиша тази книга, започваше среща на министрите на външните работи от балканските страни, състояла се в Белград, където разговорите се водеха от желанието за добросъседски отношения и мир. Тя често споменава: „Да се бориш за мир, не означава непременно да си с пушка в ръка. Ако вдъхнеш на хората добри мисли - това е сериозна крачка към постигането на мира. Много ръководители от различни страни насочиха усилията си именно в тази насока. Ние нямаме друг избор. Трябва да бъдем добри и да се обичаме, за да се спасим. Ако това не го проумеем с разума си - ще ни го наложат неумолимите закони на космоса, но тогава ще бъде късно и ще ни струва много скъпо... Ето, виждам понякога такава картина: почерняла и обгорена земя, а по нея се движат шепа хора като сенки... Не бива да допускаме животът на земята да загине поради нашето късогледство. Дойде времето да положим максимални усилия и да се отърсим от вражди, завист и омраза. Така е определено. Дори и да не искаме, животът трябва да се развива напред.” Ванга, 1978 година: „Ето, измислят се нови закони. Тъче се нов вид облекло, с което да се облекат хората. Но ще мине още време, докато направим здрава тъкан. Нужно ни е не изкуствено облекло, а такова, от което да чувстваме топлина. Ще мине доста време, ще се появи висок човек, пришълец, и той ще бъде добър крояч и добър шивач...” 1981 г.: „Ще настъпят големи промени в живота на хората. Очаква ги един прекрасен живот. Хората ще се променят до неузнаваемост. Новото време е белязано с много знамения, които ще се проявят през 1990 година.” Ванга, януари 1988 година: „Свидетели сме на съдбоносни събития на земята. Двамата най-големи водачи на света си стиснаха ръцете и се подписаха, за да докажат, че са направили първата крачка към постигането на всеобщ мир. Но ще мине още много време. Ще изтече още много вода. Ще дойде Осмият и той ще подпише окончателния мир на планетата.” Като изключим засега изреченията, чийто смисъл не ни е много ясен, може само да се възхитим от Вангината дарба да се изразява като поет. Представете си само за миг какво би могла да ни разкаже тя, ако беше високообразован и ерудиран човек. Но може би така трябва... СЕСТРАТА НА ВАНГА РАЗКАЗВА ОЩЕ: Ние с Ванга сме кръвни сестри. Деца сме от един и същ баща, а от две различни майки. И Ванга е останала сирак на две години като мен. Майка й Параскева е умряла в страшни мъки при раждането на второто дете, погребана е заедно с него. Моята майка също е умряла по време на раждането на детенце, което е трябвало да се роди след мен. Ние двете обаче оцеляхме и слава богу, доживяхме и до старост. Заедно бяхме и в радостни, и в трудни моменти. Помня като малка как скришом наблюдавах моята сестра Ванга, когато


плачеше и от угасналите й завинаги очи се ронеха едри сълзи. Не говореше нищо, а само плачеше и сигурно в душата си редеше картините на безконечните ни страдания. Въпреки това ние вярвахме, че ще има край сиромашкото ни тегло. Няма да забравя една нещастна случка от онова време. Ванга ходела по двора и не могла да разбере, че пред нея има някакъв оставен казан. Удари си лошо крака и се образува дълбока рана. Дълго време я влачи, но тя не се затваряше. Ванга не й слагаше нищо - нито някакво лекарство, нито някаква превръзка. Съседите я гледаха и я съжаляваха, но никой не й предложи някакво лечение. Един ден тя ме събуди рано. Сигурно не беше мигнала цялата нощ от болки. Каза ми: „Иди при съседката Мария и й кажи да ти даде малко син камък.” Отидох аз при жената, а тя, като разбра какво искам, реши, че Ванга е решила да се трови, затова ми каза, че лично ще донесе каквото ни трябва. Даже дойде с мене у нас. Ванга ми каза: „Иди на двора и счукай на прах синия камък, събери го в книжка и го донеси! А после ще ми насолиш обилно цялата рана с него.” Чина Мария се уплаши и каза, че е опасно, защото синият камък е отровен, но Ванга настоя. След като й насолих обилно раната, тя веднага взе иглите и започна да плете. Плетеше много бързо, вероятно за да заглуши болката от посолената рана. Сигурно много я е боляло, но тя не каза и дума. Само иглите потракваха все по-бързо и трудно следях движението им с поглед. По едно време раната закипя. Вря и тече от болното място доста време, а после престана. Пита ме Ванга какво виждам, а аз й казвам, че вече нищо не тече, но мястото е побеляло. Ванга като че ли се поуспокои. На другата сутрин съседката дотърча рано-рано да види какво се е случило с Ванга. Безпокоеше се, че е станала някоя беля, но сестра ми й каза, че за първи път от много време насам е спала като къпана. За няколко дни раната се затвори и Ванга бързо оздравя. Много се радвахме тогава, защото двете си бяхме за всичко и не можехме да си представим, че можем да съществуваме една без друга. Тя така, по странен начин, излекува и татко. Той беше много бит в затворите в Едикуле от турците и тялото му беше цялото нашарено с белези. И при най-малкия удар кожата му се възпаляваше и се инфектираше. Един ден се беше ударил и раната му не заздравяваше дълго време. Тогава Ванга му направи мехлем от счукани кълчища и прясна свинска мас. Никой от съседите не беше чувал за такъв мехлем, но той подейства и за около двадесетина дни татко оздравя напълно. Ние бяхме едни от най-големите бедняци и си нямахме абсолютно нищо - нито дори дрехи, нито обувки, затова даваха на Ванга да износва дрехите на починали жени. Помня една съседка, която се казваше Веселина. Тя умря от туберкулоза, а всичките й дрехи износи моята сестра. Хората се бояха да ходят у тях, защото знаеха, че тази болест е заразна, но това не се отнасяше до нас, защото ние и без това бяхме обречени. Когато дойдохме в България, пак не ни беше много леко. Зет ми, съпругът на Ванга, за пореден път беше взет запас из Беломорието. Петричките официални власти гледаха на Ванга като врачка и шарлатанка. Пращаха й от съвета съобщения да дава трудова повинност по 15 трудодни месечно. А ако не е в състояние, което се знаеше отлично, тогава да плати пари. Парите, които й оставяха хората, бяха все стотинки. Аз ги събирах в една кутия и всеки ден ги занасях в данъчното управление. Там чиновниците ми се караха, че не ги обръщам в по-едри банкноти, ами трябва да броят стотинките по цял ден. Слагаха на Ванга големи данъци. Следяха я колко хора я посещават и какво й


оставят, затова и данъците всеки път бяха различни. Когато зет ми се върна от запас, Лека-полека с двете си ръце се зае да построи къща в Петрич, но си отиде много млад от този свят - само на 42 години. После Ванга я довършва и я направи в този вид, в който е сега в Петрич, но и тя я изостави и се сгуши в блатата на Рупите. Защо го направи, все още не ми е ясно. Посещаваха я много видни личности. Ванга беше длъжна да ги приема по всяко време. Никой не се съобразяваше с нея - дали е уморена, или спи, или се храни, нямаше никакво значение. „Големецът” не биваше и не можеше да чака. Услугата се правеше на часа. Но пък и немалко местни величия намазаха от Вангините услуги. Ако някой имаше някакъв проблем - я за стоки или строителни материали, или нечие дете да влезе да следва, - веднага се разбираше от кого зависи решаването на проблема и се водеше при Ванга да му гледа и да му предсказва бъдещето. После, разбира се, човекът се отблагодаряваше по съответния начин на този, който му беше уредил срещата с Ванга. Впрочем и сега е така въпреки тежкото здравословно състояние на сестра ми. Някои от властимащите проявяваха интерес към здравето й и проблемите й, но той траеше само докато бяха при нея. После обещанията се забравяха. Единствено милееха за нея и се застъпваха д-р Георги Лозанов, а после и Венко Марковски (лека им пръст). Но докато стана „държавна служителка”, местните власти я безпокояха и тормозеха заради различни донесения. Беше обект на подигравки. Изпратили й бяха веднъж милиционер да я арестува и да я заведе в милицията. Ванга била сама вкъщи и казала да почака, докато се върне съпругът й от пазара, та той да я заведе. Но милиционерът й казал: „Не мога да те чакам! Ще слушаш шума от стъпките ми и ще вървиш зад мен. Така ще се ориентираш накъде вървя.” Ванга много плака след този случай, а зет ми беше много нещастен. Ванга е притегателен център за много хора. Посещават я по различни причини. И въпреки познанствата Ванга от години повтаря: „Сама съм, сама съм и един ден ще остана съвсем сама на палатка.” Тя много добре разбира, че почти всеки именувал се неин приятел или близък идва заради собствената си изгода, а не от любов към самата нея. Лежи си сега тежко болна на Рупите в малката къщичка, почти не говори и сигурно непрекъснато прелиства страниците на трагичния си живот. Понякога, когато седя до леглото й, си спомняме разни случки от детството. Понякога ни става смешно, но по-често се натъжаваме. Но аз все се мъча да си спомням или да й разказвам по-весели неща, до й отвлека вниманието с нещо друго, да я поразсея. Тя се съживява от спомените и все иска да й разкажа нещо, което си знаем само двете. Но нашите спомени са много повече горчиви. Спомням си времето, когато в Струмица дойде сръбската власт. Старите хора не разбираха езика им. Моят учител беше някъде от стара Сърбия. Всеки ден, когато свършвахме занятията, той ни повтаряше: „Научете най-напред езика!” Веднъж нашият татко си надробил сушен тютюн и излязъл на улицата. Беше страстен пушач, но си нямаше пари да си купи готови цигари. На улицата го спрели чиновници от финансовата служба и го попитали на сръбски какви цигари пуши. Татко нищо не разбрал и стоял мирно на улицата, без да отрони и дума. Тогава те го пребъркали и открили надробения тютюн и нарязани от вестници книжки за свиване на цигари. Татко не четеше вестници, защото не разбираше езика, но си режеше от тях малки книжки за цигарите. Докато стоял на улицата, чиновниците написали нещо на една бележка и успели да му обяснят, че трябва да отиде в общината и да си плати глоба, защото е


забранено да се пуши необработен тютюн. Татко, разбира се, нямаше пари и тогава го наказаха за това страшно престъпление да чука чакъл 15 дни на шосето за с. Дабиля. Той ходеше всяка сутрин, гладен, без да е хапнал и трохичка хляб, и как издържа на този тежък труд, не знам. Може би на строежа са му давали по нещо да хапва. Братчетата ни и те ходеха окъсани и със закърпени дрехи, та не се познаваше кой е основният плат на дрехата. Но пък бяха много красиви момчета - бели и червени, сякаш всичко им беше наред. В Струмица пазарен ден беше събота. Съседките ни редовно ходеха на пазар, но ние рядко. От време на време сестра ми ме пращаше да купя малко едра сол, с която селяните си правеха пастърма. Когато я отърсят от вече осоленото месо, те я събираха и отново я продаваха, предимно на такива бедняци като нас, но вече на двойна цена, защото солта беше попила миризмата на месо. И ние, когато понякога си варяхме фасул, посолявахме от тази сол, та манджата ни да замирише на месо. По нашата улица минаваше някакъв човек с делва на рамо и закачен на нея черпак. Продаваше мляко, но половината от него беше вода. За два динара ни даваше по един черпак мляко. Ние вкъщи също му добавяхме още вода и като си надробяхме в паничките сух царевичен хляб и го заливахме с това мляко, попарата миришеше много вкусно. Имахме само една кокошка и един петел. Кокошката снасяше всеки ден и с по някое яйце си купувахме понякога и пипер - ако имаше повече яйца, купувахме даже по малко захар, но това се случваше много рядко. Когато Ванга започна да гледа на захар, аз бях много радостна, защото обичах да ям захар. Въпреки че Ванга не одобряваше, вече можех да приготвя за ядене нещо сладко, така както готвеха в околните къщи. Това беше през 1942 година, но после Ванга се омъжи в Петрич и с нашата „кулинарна” идилия се свърши. Брат ни Васил отиде войник в Дупница и беше зачислен в 7а интендантска дружина. По-малкият брат Томе отиде в Германия, всъщност беше откаран принудително там с още много други младежи. Беше само на 17 години. Когато се върна след две години, беше неузнаваем. Беше толкова много отслабнал, че дрехите му едва се държаха на гърба. Радвахме се, че поне си дойде жив. После и той отиде войник в Суходол, до София. Върна се в Струмица, а после създаде семейство в Сърбия. 1981 година почина. През 1947 година създадох и аз семейство. И трите ми деца бяха много привързани към леля си Ванга, защото израснаха край нея. И днес е така. През последните години в нашето иначе единно семейство се промъкнаха чужди, морално не особено чистоплътни хора, които все се мъчат да ни разделят с Ванга. Станахме жертва на интриги и клевети. Децата ми много трудно преживяват тази ненормална ситуация. Възможно ли е да се заличат толкова много години съвместен живот с Ванга? И в името на какво? Понякога изразявам огорчение, но децата ме укоряват и не ми позволяват да отправя и най-малката критика към Ванга. И това е естествено: нали най-хубавите им спомени - детските - са свързани с Ванга! „Скоро ще видиш какво ще се случи - казва често Ванга. - Времето е близо!” Вероятно така ще стане, че всяко нещо ще си дойде на мястото и ще се види всеки от хората около Ванга каква роля изпълнява. Пишат книги за нея, но малцина са тези, които се стремят да се докоснат до истинската й същност. По-често авторът се стреми да се изтъкне колко е интелигентен, колко много разбира от тези работи и колко близък е бил с Ванга. Всъщност никой не я познава и не знае нищичко за душевния й мир, за


истинския й живот. Колко още ще живее, само един Бог знае, но загадката около нея ще остане. Опитват се някои да намерят път към дарбата й, прелистват книгата на живота й, но намират само бели страници. Идвали са и учени, и псевдоучени, екстрасенси, разни гадатели, но нищичко не разбират от това, което им говори. Ванга се ядосва и често им казва: „Ехе, ако знаете какво ви тъпчат петите и какво ще ви чуят ушите, няма ни минута да стоите тук!” Идваше при нея един учен човек, носеше магнетофон. Провокираше Ванга, записваше я. Искаше тя да му отвори небето, а той да погледне там и да го опише на книга. Но ето, книгата излезе, а там няма нищо съществено. Идваше често и една жена - и тя мислеше, че всичко й е ясно за Ванга и че може да го обясни. Но Ванга й казваше, че не всеки има право да научи небесните тайни и който не е свише определен, каквото и да прави, каквото и да слуша и да записва, ще си остане там в ниското, където си е бил. Впрочем такива ловци на сензации и на псевдонауки идват и сега, но Ванга вече не може, а може би и не иска да ги приема. Тежкото й здравословно състояние я кара да лежи и вече от колко време е вглъбена в себе си, мълчи и премисля и е някъде далече от нас. И друг път се е случвало Ванга тежко да боледува. Когато наскоро бяхме отишли в Петрич, Ванга се разболя тежко и й се схванаха краката. Не можеше да мръдне. Отидохме на минералните бани в Марикостиново, но от баните, вместо да се излекува, Ванга стана още по-зле. Тогава помоли да я заведат на място, където има кошери с пчели. Седна тя до един кошер и пчелите се натрупаха по краката й. Започнаха да я жилят. Предполагам каква голяма болка е изпитала Ванга, но не охна нито веднъж, не мръдна нито едно мускулче на лицето й. Дали от тази терапия, или от времето, не след дълго краката й се оправиха. Имаше тя още в Струмица и друго заболяване. Хората му викат „червен вятър”, а след време един доктор каза, че това е херпес. Горе-долу на всеки петнадесет дни лицето й се подуваше, пламваше и Ванга ставаше неузнаваема. Имаше в Струмица един знахар. За да я лекува, той нарязваше лицето й с остър бръснач, после посоляваше нещо и отгоре залепваше тънки цигарени книжки. Тази процедура се повтаряше два пъти в месеца, много пъти. После, като дойдохме в Петрич, това нещо изчезна и повече не се появи. Наистина Ванга много отблизо контактува с природата. В ранна пролет, когато гугутките започват да гукат и ние сме по двора, Ванга ги слуша и казва: „Ето, идва още студ.” Питам я как е разбрала, а тя ми казва, ето, сега гугутката го казва. И наистина само след няколко часа времето се променя. На Рупите имахме три кученца. Всяко от тях като че ли знаеше каква му е задачата там. Мъжкото посрещаше отдалече колата, с която Ванга идваше от Петрич. Всеки ден то чакаше на определено място далече от нейната къщичка и щом видеше колата, припваше пред нея и водеше, докато колата не спре на двора. Там чакаше да слезе тя и когато си влезеше вътре, тогава се оттегляше на поляната. Вечерта, когато си тръгвахме обратно за Петрич, кученцето отново тръгваше пред колата и ни изпращаше до мястото, където ни чакаше сутринта.Това се повтаряше всеки ден - и зиме, и лете. Веднъж кученцето пак ни съпроводи до шосето, но не се върна обратно на Рупите, а продължи да лае и да тича след нас. Казах на шофьора да спре, защото явно животното нещо иска. Отворихме вратата на колата, а кученцето скочи върху скута на Ванга. Пак лае и не слиза. Тя казва: „Добре де, добре!” То слезе от колата, но пак не се върна, а


остана да лежи отстрани на шосето. Оказа се, че Ванга е забравила ключовете от къщата в Петрич на Рупите. Слязохме от колата да чакаме, а шофьорът се върна сам да ги вземе. Видял, че кучето още чака на пътя. Когато видяло колата, се върнало на Рупите и останало да пази пред къщичката на Ванга. Има сега много самозванци около сестра ми; които се обявиха за нейни „синове” и „дъщери”. Това е много непочтено. Истинските й деца са моите деца, защото ги отгледахме заедно. Истинските й деца бяхме аз и моите братчета, защото, когато боледувахме, стоеше будна до нас по цели нощи и ни облекчаваше болките и страховете с любов, каквато може да проявява само една майка към децата си. После по същия начин ми помагаше, когато децата ми се разболяваха. Като малък синът ми имаше тежък бронхит.Постоянно беше облечен с много дрехи, изпи много лекарства, сиропи, но не му минаваше. Един ден отидох с децата в Петрич при сестра ми (тогава живеехме в Сандански). Помня, беше дошла някаква театрална трупа. Играеха „Железният светилник”. Зет ми решил да купи билети, та ние с Ванга да отидем на театър. Но детето ми имаше пристъп и аз не смеех да го оставя. Сестра ми вика: „Любе, дай му да изяде една малка лъжичка счукан хардал, размесен с мед.” Дадох на детето каквото ми каза Ванга, сложих децата да спят и с Ванга отидохме на театър. Седим си спокойно, а когато свърши представлението, си тръгнахме. Като отворихме вратата, Ванга нещо се заслуша. Тя има изключително остър слух. Пита ме: „Чуваш ли нещо да тупа?” Казах й, че нищо не чувам, но когато влязох в стаята, където спяха децата, уплаших се. Момченцето ми спеше, но сърцето му тупаше толкова силно, че просто се чуваше. Загубих и ума, и дума. А сестра ми ми вика: „Не се бой, няма нищо страшно. Разтвори сега една лъжица захар в чаша вода и дай на детето да я изпие.” За много кратко време сърцебиенето спря и детето заспа спокойно. Слава богу, оттогава не е получавал бронхит. Голямата ми дъщеря беше на две години, когато с ръчичката си хвана една гореща тава. Ръчичката й се наду като мекица. Уплаших се много и веднага хукнах към пощата да се обадя на Ванга. До нейната къща в Петрич живееха пощенски служители и имаха вкъщи телефон. Когато имах нужда, звънях у тях, а те довеждаха сестра ми до телефона. Когато много разтревожена обясних на Ванга какво се е случило, тя ми каза веднага да взема един пресен жълтък от яйце и една супена лъжица прясно масло. Да разтопя маслото и да го размеся с жълтъка, да стане нещо като крем. И после на чиста марля да обвия ръчичката като ръкавица. Като направих каквото сестра ми ми каза, детето спря да плаче от болки, успокои се и заспа. На другата сутрин отвързах превръзката и се изумих: нямаше мехур, нямаше изгорено - имаше една бяла, здрава ръчичка. Няма майка, която да не може да разкаже поне стотина истории за болестите на децата си, и аз не правя изключение, но сега разказвам всичко това, защото е свързано с лечителската дарба на Ванга. Когато беше бебе на 20 дни, отляво на гърдичките на малката ми дъщеря се появи някаква подутина, голяма колкото слива. Тогава бяхме пак при сестра ми в Петрич, защото в Сандански нямаше вода, станала беше някаква голяма авария във водопровода и аз не можех да къпя бебето. Ставаме сутринта, а бебето плаче силно. Сестра ми каза веднага да отидем до поликлиниката. Когато показахме детето на детската лекарка, тя каза, че веднага трябва да се оперира, и настоя да го заведем на другия ден, когато щяло да има хирург. Ванга се възмути: „Защо веднага хирург? Не може ли да се помогне с някой мехлем?” Лекарката каза, че само операцията е единственият ефективен


начин, за да се премахне бучката. Ванга ме побутна веднага да си тръгваме. Вкъщи ми каза: „Вземи хаванчето и счукай малко ръж, докато стане на брашно. Вземи малко прясно мляко и малко прясно масло, прибави ги към брашното и свари нещо като гъста кашичка. Сложи от нея на чисто платно или марличка и направи превръзка на детето, така че хубаво да се покрива бучката. Направих всичко много стриктно, после вечеряхме и си легнахме. Някъде посред нощ бебето силно изврещя. Скочихме и двете, развихме пелените и просто се смаях. От гърдичките до коремчето бебето беше подгизнало от кръв и гной. Почистих детето добре, а Ванга ми каза да го превържа още веднъж. Мен ме беше страх, защото на мястото на бучката имаше голяма дупка, но Ванга настоя. Сложих пак от ръжената кашичка, превързах болното място и пак си легнахме. Сутринта детето спа до късно. Около обяд го развихме и видях, че от дупката няма и следа. Рецептите на Ванга са безпогрешни, но един ден при нас дойде професор Атанас Малеев и забрани на Ванга да казва на хората каквито и да е билки или мехлеми за лечение, защото щели да я съдят. Имало си достатъчно в България лекари специалисти, които учели години наред и можели да излекуват всяка болест. Де да беше така, ама не е. Година след прекарана шарка на 5-годишното ми момче се показа някакво зърно в края на лявото око. Заведохме го на лекар, но той не посмя да предложи нещо, нито да определи диагноза, ами предложи да заведем детето в Окръжна болница в Благоевград, където имало по-големи специалисти. Обадих се веднага на Ванга в Петрич, а тя вика: „Добре, ще отидем утре заедно, но елате да ме вземете сега. Ще спя довечера у вас и на сутринта ще отидем до Благоевград.” Вечерта обаче ми каза: „Я стопи малко восък, направи го на питка и като изстине, го сложи на болното място. Закрепи го с лейкопласт.” На сутринта станахме рано, защото влакът за Благоевград тръгва в 6 часа. Когато събудих детето и отлепих лейкопласта, зърното се беше залепило за восъка заедно с корен, дълъг колкото половин клечка кибрит. На болното място имаше само една малка дупчица. Ванга каза, че вече абсолютно не е необходимо да ходим на лекар, защото детето е излекувано. Зарадвахме се много всички и аз направих импровизирана трапеза с каквото имах за здравето на детето. Свекър ми каза: „Ето, това е лечение - помощ веднага и сигурна.” Когато свекър ми натрупа доста годинки и се разболя и падна на легло, Ванга дойде да го види. Разказа му някакви смешни случки и той се развесели. Когато излязохме от стаята, Ванга каза на свекърва ми: „Тето Марио, приготви се! Всичките му починали близки са около него и го чакат. Нямаш време!” Свекърва ми уж беше много религиозна, но се уплаши и разплака, а свекър ми наистина почина след два дни. На Ванга наистина й е дадено право да съзерцава и да знае на кой какво му предстои и все повтаря: „Ако хората знаят какво им предстои, не биха искали нито миг да останат на земята.” Аз все я питам какво е това, но тя ми казва, че още не е дошло времето да се разтълкуват тези думи, а когато дойде, всеки ще го почувства и разбере за себе си. Но добро ли ще е това или. лошо, само тя знае. Не знам защо, някой се опита да смени рождената дата на Ванга - вместо на 31 януари на 3 октомври. Наистина не съм присъствала на раждането на сестра ми, защото тя е с 15 години по-голяма от мене, но кой друг би могъл да знае кога се е родила Ванга освен аз? 3 октомври в нейната биография, и то 1967 година, е датата, когато Ванга беше провъзгласена за държавна служителка и


назначена на заплата към Института по сугестология. Ако говорим за раждане на този ден, можем да говорим за „раждането” на някаква промяна, на някакъв прелом в житейската й биография, но това е друга работа. Рождената дата на Ванга е 31 януари 1911 година. Спомням си много добре тази 1967 година. Ванга вече беше официално призната за феномен. Започнаха да прииждат хора отвсякъде. Хотелите се препълниха и някои от посетителите преспиваха по масите на пазара. Та тогава един ден я посети (покойният вече) професор Янков. Разговаряха с Ванга насаме много дълго. Отвън тълпата растеше непрекъснато, времето минаваше, а те разговарят ли, разговарят. По едно време професорът излезе и за мое голямо учудване се обърна към хората. Каза, че наистина Ванга е чудно явление и че природата е дарила голямо благоволение на този ден. Именно тук, в тази обикновена къща, сред обикновените хора, а не в някой дворец. И най-чудното е, че една напълно сляпа жена дава своите съвети и прозрения и на прости, и на учени хора, а самата тя е неука. Затова професорът заяви, че това дарение може да идва само отгоре, и показа с пръст към небето. Не се побоя да направи този жест, въпреки че беше учен. Помня и друг случай от онези години. Наши близки от Първомай, Петричко, на които Ванга беше кръстница, ни изпратиха кола и ни поканиха на гости, защото щели да колят прасе. Ние отидохме, но не бяхме сами. Преди това в читалището в Петрич имаше концерт на Стефка Берова и Йордан Марчинков. Бяха ни поканили и ние отидохме за малко да ги послушаме. След концерта Стефка и Данчо ни подариха плоча с техни песни, а Ванга ги покани да дойдат с нас в Първомай. Беше много приятно за всички. Ванга обича песните. По-рано, като бяхме по-млади, често си пеехме и правехме хубав дует. На Ванга любимата й песен е „Черней, горо, черней, сестро”. В групата на певците беше и сестрата на Жулиета Шишманова - Веска. Беше актриса. По едно време около масата, на която седяхме, засвири музика. Хората наскачаха да играят хора. Сестра ми ме пита: „Кой седи до мене?” Казах й - Веска. Ванга й вика, хайде Веске, ставай да играеш. А тя горката (лека й пръст) седи свита до нея и много притеснена й казва: „Лельо Ванга, кажи ми само „да” или „не”. Аз много ти вярвам и ще те послушам и ще те разбера.” Ванга много силно каза „да”. Всички чухме, но естествено не разбрахме за какво става дума. Ванга нищо не ни обясни и правилно. Веска я беше питала за много съкровени нейни си неща, а сестра ми не издава тайни. След време разбрах от самата Веска, че е искала да знае дали сестра й е жива. Става дума за Жулиета Шишманова. Знаем всички за онази самолетна катастрофа през 1978 година, когато на път за Полша загина целият ни национален отбор по художествена гимнастика начело с треньорката. Веска не вярваше, че сестра й е загинала, защото се носеха слухове за някакво голямо престъпление, за някакви машинации, вследствие на което децата са били живи и отвлечени. Тези слухове не й даваха мира и докато беше жива, непрекъснато се мъчеше да разбере каква всъщност е истината. Всъщност тази истина и досега не е излязла наяве. Как точно е било и какво се е случило, един Господ знае. Не знам всъщност и със сигурност за какво беше това „да”, което Ванга произнесе. Веска си отнесе въпроса в гроба, а Ванга оттогава не е говорила по този въпрос. Когато бяхме по-млади и силни, излизахме на разходка близо до ресторант „Яворите” в Петрич. Там на пейките вече ни чакаха дългогодишните


ни приятелки Йорда, Вера, Марика. Виждахме се с тях често, докато сестра ми не отиде в Рупите. Там на пейките се водеха какви ли не разговори. Ванга истински отпочиваше, защото не я караха да гледа. От малка още ми остана навикът да ставам сутрин в ранни зори. Сестра ми не разрешаваше да ни среща слънцето в леглото. Винаги казваше: „Щом се съмне, хващай се за работа. Денят е предназначен за труд, а нощта за сън и почивка.” Наредила ни беше никога да не лягаме вечер в леглото, ако не сме изтупали добре завивките. „Не трябва кошмарите, които си сънувал предната нощ, да останат в завивките” - обясняваше ни тя. Когато се прибирахме вечер от Рупите, Ванга веднага отиваше в банята, изкъпваше се много добре, а после измиваше всичко до блясък. Чак тогава се качваше в спалнята да спи. Ни кога не измени на този ред, колкото и късно да се прибирахме. Имаше чудесен ред и на готвене и на хранене. Каквото и да правеше точно в 12 часа на обяд храната беше приготвена и сервирана на масата - всеки ден различна. Съжаляваше сегашните мъже, защото жените им не готвят, уж да не са дебели, и силните им половинки сутрин закусват студени банички, на обяд обядват сандвичи и кафе, а вечер горе-долу същото. А какви приготовления правехме преди празници... Преди Великден на Велики четвъртък ставахме преди изгрев-слънце да боядисваме яйца, за Света Богородица правехме нахутен хляб, а за Коледа - баклави. Венетка, отгледаната от Ванга дъщеря, все изобретяваше разни неща за украса и вкъщи беше много весело и празнично. Петричани празнуват Гергьовден като ден на своя град. Още от предния ден омесвахме и изпичахме вкусни гевреци и други лакомства, приготвяхме много ястия. На другия ден отивахме нависоко в планината Беласица над града. Постилахме си чисти черги и си правехме богата трапеза на тревата. Ванга разказваше безброй истории на децата, като същевременно ги поучаваше и им посочваше примери за това как се възмездява на земята и доброто, и злото дело на човека. На един такъв излет дойде с нас една известна журналистка от Белград. Питаше за проблемите на страната си и за възможностите те да се решат. А Ванга й каза, че безбожието на сърбите докарва и ще докара още по-тежки проблеми на страната й. Срещата, разбира се, беше преди войната в бивша Югославия. „Не си ли даваш сметка защо ще стане така - питаше Ванга журналистката. - Ами нали всички вие вместо „добро утро” или „добър ден” на всяка дума псувате и даже сте си измислили псувни, с които псувате Бога. Каква милост, какво добро тогава чакате от него. Всеки човек сам си прави избора и после си носи последствията.” Една вечер, още когато татко беше жив и живеехме в Струмица, той ни заведе двете в село Поголево. Там имаше църква на името на света Богородица, построена беше сред полето, доста далече от къщата на баба Велика - жената, която се грижеше за храма. Тя беше получила тази привилегия, защото на голяма дълбочина в земята на същото място беше намерила и откопа-ла едно малко бяло камъче във формата на светата Божия майка с Младенеца. Това камъче стоеше на видно място в черквата, поставено в бяло сребърно котленце. Татко ни доведе тук, защото се говореше за помощта, която дава света Богородица на молещите се за помощ болни хора. Най-голямата му мечта беше Ванга да прогледне. Затова решихме една вечер да преспим двете в черквата и да се молим за нейното изцеление. Когато се стъмни, баба Велика ни заключи отвън и си отиде вкъщи. Ние с Ванга легнахме на една рогозка и се сгушихме една в друга. Вероятно скоро сме заспали, но към полунощ и двете се


събудихме от някакъв шум. Огледах се. Беше ми страшно от необичайната обстановка. Никого не видях, но над нас по цялата черква закръжи една светла точка, колкото въгленче. Обикаляше от стена до стена около двадесет минути, после изчезна. До сутринта не заспахме с Ванга. Когато дойде баба Велика и отвори вратата, ние вече бяхме станали. Шепнехме си с Ванга за това какво бях видяла, а тя ми каза, че светлинката.е била света Богородица. Още повече се учудих и от баба Велика. Щом отключи вратата, веднага ни каза: „Видяхте ли, че Божията майка ви посети нощес. Трябва много да сте радостни.” Ние бяхме развълнувани и все очаквахме да се върне зрението на Ванга. И то й бе дадено, но не за да гледа нашия грешен, ограничен свят, а необятните божии селения. Преди години, докато още бяхме в Петрич, за Ванга се получаваха много писма от целия свят. Отговаряхме обаче рядко. Аз преживявах и написаното в писмата, и страданията на всички хора, като че са мои, четях на Ванга всички писма, но тя рядко ми казваше да отговоря на някое. Защо - не знам. Може би личният контакт е от голямо значение. Един ден още в ранни зори на вратата почукаха двама души - семейство от Чехия. 8 - годишното им момиченце в един момент престанало да говори. Писали няколко писма на Ванга, но отговор не получили, затова решили да дойдат лично. Майката обясни на Ванга, че в училище някакво момче ударило плесница на момичето, то вероятно много се уплашило и от същия момент престанало да говори. Когато иска да каже нещо, пише на лист. Ванга й каза, че детето им ще проговори най-неочаквано. Докато говорихме с родителите, момичето стоеше отвън на двора. Вече се бяха събрали около 200 души народ. Всеки искаше да мине напред. Стана голяма блъсканица. Някой от хората вероятно е искал да препречи пътя на напиращата тълпа и в усилията си да въведе ред, без да иска, беше притиснал ръката на момичето в рамката на градинската врата. Изведнъж отвътре чухме, че някой пищи, и чехите изскочиха навън. Колкото и невероятно да звучи, пищеше именно тяхното дете. Аз се втурнах, хванах го за ръката и сложих прищипаното пръстче под струята на чешмата в градината. След мене дотичаха и родителите, а момичето найестествено, като че не е имало проблем, започна да им разказва какво й се е случило. Беше станало чудо, и то тук, на това място. Ето значи защо е трябвало хората да дойдат от Чехия чак дотук, а не да чакат писма. Не мога да ви опиша радостта на тези хора, когато отново чуха гласа на детето си. В Петрич ние с Ванга ходехме на черква на всеки празник, . а в петък задължително на манастирчето „Света Петка” край града, независимо дали времето е хубаво или не. Сестра ми беше много здрава и силна физически. Като тръгнехме по шосето, толкова бързо вървеше, че едвам я удържах, както я водех под ръка. След 1967 година от съвета беше назначен за нея пазач и той ходеше с нас навсякъде. Казваше се Атанас, пенсиониран служител от МВР. Та той уж беше тренирай, уж беше много работил, но като тръгнеше Ванга за манастирчето, не можеше да ни догони и подтичваше след нас. Но Ванга не го правеше нарочно. Тя просто беше много енергична и ходеше бързо и стегнато. Хубаво беше това манастирче, молехме се и си почивахме чудесно на тишина и спокойствие. Но един ден църковните служители нещо се изпокараха, а после удари и гръм по манастира и престанахме да ходим там. Като започнахме да се застояваме на Рупите, стана ясно, че трябва да се снабдяваме някак си със студена вода. Наоколо, където и да копнеш, веднага излиза гореща минерална вода. Но който няма нужда, не трябва да я пие, а пък и не можехме да готвим с нея. Гозбите получаваха съвсем друг, не особено добър


вкус. Един ден Ванга ми каза: „Хвани ме за ръката, аз ще ти кажа къде има студена вода.” Повървяхме малко, по едно време Ванга се спря и с крак посочи мястото. Каза: „Ето тук отдолу има хубава студена вода.” И наистина. Сложиха сонда и на около 6 метра дълбочина намериха водата. През последните години излязоха много материали за Нострадамус. Един ден отидох при Ванга и прочетох за пророчествата му една статия от вестник. Ванга слушаше много внимателно, а после съвсем кратко каза: „Наистина интересно е, но не всичко написано от Нострадамус е вярно.” Може и да е права. Изминали са близо петстотин години от времето, в което е писал своите стихове. Преди две години малката ми дъщеря заедно със съпруга си беше на почивка на гръцкия остров Самотраки. Когато се върна оттам, дойде да се видим в Сандански и същия ден надвечер отидохме да навестим Ванга. Дъщеря ми разказваше с голямо вълнение за впечатляващата красота на острова и за особената атмосфера, която завладявала всеки посетител. Спомена, че непрекъснато е чувствала около себе си някакво невидимо присъствие, а когато вече заспивала, сънувала непрекъснато - все някакви необикновени, фантастични сънища. Съпругът й, а и техни приятели са имали същите преживявания. Ванга й каза: „Наистина това е един фантастичен остров, населен с души, обитавали това прекрасно място отпреди хилядолетия, и те насищат въздуха с особено, но приятно усещане. Но съвременните хора още не знаят много неща за него. Близо до бреговете на острова, но на по-голяма дълбочина има много интересни неща за археолозите. Виждам ги - това са парчета от мраморни колони, изработени с голямо майсторство. Били са част от големи храмове и дворци. Още не са открити, но ще дойде ден, когато ще бъдат извадени от морето и ще предизвикат голяма сензация. След много години обаче островът няма да бъде част от гръцката държава, а ще принадлежи на Италия. За съжаление и този остров вече не е пощаден от отрицателните влияния на съвременните страсти и пороци. Виждам понякога такава картина - не ще отмине и България, хората ще станат толкова развратни, че ще почнат да правят любов по улиците. Ех, ако знаеха на каква цена се отдават на най-долните си чувства, никога не биха посмели да се отдават на прелюбодейство. Но помнете, никой няма да остане невъзмезден. Един ден сестра ми каза: „Не разбират хората смисъла на думите, ето обявиха ме по вестниците за „жива светица”, пророчица и какво ли не. Нима има мъртви светици? Но аз не съм съгласна с тези определения и не ги приемам. Мисля за себе си, че съм мъченица, но на този свят на никой не му е лесно, аз просто следвам съдбата си, която Бог ми е отредил. Само той може да определя кой какъв е.” ПРОРОЧЕСТВАТА НА ВАНГА „... пророчеството пък не е за неповярвалите, а за повярвалите.” (1 Кор, 14:22) Изречено през 1971 година: „Ще настъпят големи промени в живота на хората. Те ще се променят до неузнаваемост.” Не отговаря ли това на днешния ни обществен и душевен хаос? Ванга,


изглежда, го е доловила още преди 25 години. 1981 година: „Ще настъпят големи промени в живота на хората.” „Новото време е белязано с много знамения и събития, които ще се проявят през 1990 година.” „1991 година ще бъде тревожна и тежка година. Много градове и селища ще се разрушат от земетресения и наводнения, природни и обществени катаклизми ще разтърсват земята.” „Ще надделяват лошите хора, а крадците, доносниците, пияниците и блудниците няма да имат брой.” „Между хората ще се създават нетрайни, съмнителни връзки и ще се разпадат още в началото. Чувствата силно ще се обезценяват и само лъжливата страст, амбицията и егоизмът ще са стимули за отношения.” „Ще настъпят много промени, ще дойдат нови водачи, а други ще бъдат освободени от своите постове.” „Тези нови постове ще бъдат заети от жени, чиито нови служби няма да им бъдат призвание.” „Много хора ще се пенсионират от страх, а други ще бъдат пометени като с метла от своите служби.” Сега не можем да отречем, че Ванга ни е дала съвсем точна и конкретна картина на живота ни през последните години, които е видяла преди 15 години. „През 1981 година планетата беше под много лоши знаменатели, но следващата година ще бъде населена с нови духове. От тях ще се носи елей и много надежда.” “1981 година не даде нищо на хората, но взе много от всички.” „1982 година е година, която ще засияе в нова, добра светлина. Ще населят земята нови души и някои ще бъдат видени.” „По-ярка светлина ще засвети в Йерусалим.” „Ще дойдат хора не с култура, а със знания.” „Ще дойде думата „Волга” и тя ще величае над планетата.” Зная от Ванга, че още преди да си отиде, Людмила Живкова е слушала с голямо вълнение за тези предсказания и е мечтала за това време. Питала я: „Скоро ли ще дойде това време?” Не, не е скоро - отговаряла Ванга. - Още Сирия не е паднала! За каква Сирия става дума, не разбирам, времето ще ни подскаже, затова ще продължа по-нататък... „1981 година донесе нещастия на много хора, отнесе много водачи.” „1982 година е добра за културата, но ще дойде ден, когато хората, работещи в тази област, ще бъдат прегледани и изчистени като пшеница от фасул.” „1982 година ще донесе много нови неща и много надежда. Нейната сила започва от 22 март, когато цветята поникват и птиците долитат от юг.” „Очаквайте промени към добро.” Да говорим за „добро” в днешното тревожно време е малко нелепо, но Ванга е доловила в далечната 1981 година зараждането на по-добри въздействия върху нашата планета, предизвикани от нови души - носители на светлина, доброта и надежда. С това си обясняваме Вангиния непресъхващ оптимизъм, която и сега не престава да заявява: „Кризата в духовен план премина. Остава да се осъществи и на земята. Очаквайте промени към добро.” Все в името на това добро още през далечната 1948 година е споделила със сестра си:


„Помни ми думата! Сега на Балканите е неспокойно, но ще дойде ден, когато всички балкански столици ще си подадат ръка за помощ и приятелство. Големите водачи от София и Букурещ, от Белград, Атина и Анкара ще се съберат и ще разискват върху темата за опазване на мира и взаимното сътрудничество.” Съобщение в пресата: на 7. VII. 1996 г. по инициатива на България се свиква среща на външните министри на балканските страни за мир и взаимно сътрудничество. И ето сега друго много интересно предсказание от 1978 година: „Ето, измислят се нови закони. „Тъче се” нов вид „облекло”, с което „да се облекат” и „да се сгреят” хората. Но ще мине още много време, докато направим „здрава тъкан”. Нужно ни е не „изкуствено облекло”, а такова, от което хората да чувстват топлина и сигурност.” „Ще мине много време. Ще се появи висок човек, пришълец, и той ще е добър „крояч” и добър „шивач”.” Тук искам да напиша няколко изречения по повод на горния пасаж. Преди време, когато излезе биографичната книга за Ванга, някои вече бивши, а и настоящи политици с висок ранг бяха споделяли тук и там, че това предсказание на Ванга се отнася именно за тях. С риск да ги разочаровам, ще напиша, че едва ли Ванга е имала предвид физическия ръст на бъдещия водач и спасител на нацията. По-скоро под „висок” тя е имала предвид моралната висота на бъдещия лидер. Но тъй като според нейната нравствена скала такъв „висок” водач засега нямаме, тя е споменала думата „пришълец”. Има и още нещо... По повод гостуването на Симеон II и съпругата му в нашата страна горният пасаж е отново обект на бурни разисквания в определени обществени кръгове. Трябва да подчертая категорично, че не си спомням Ванга да е отъждествявала „високия пришълец” със Симеон. Дали това е той, или е някой друг, едва ли ще разберем от Ванга. Ще се надяваме да ни го подскаже времето, стига да сме умни и достатъчно морално извисени, за да разчетем неговите послания. Що се отнася до законите, които „тъчем” и сега, не бива да забравяме едно важно предупреждение, изречено от Ванга още през 1978 г.: „Не бива да допускаме животът на земята да загине поради нашето късогледство. Дойде времето да положим максимално усилия, за да се отърсим от вражди, завист и омраза. ТАКА Е ОПРЕДЕЛЕНО! Дори и да не искаме, животът трябва да се развива напред. Ако това не го проумеем с разума си, ще ни го наложат неумолимите закони на космоса.” Казвала съм неведнъж и продължавам да го твърдя, че Ванга никога не изрича каквото и да е било, ако не е свързано с някакво събитие, ако не иска нещо да ни подскаже. Имам предвид една притча от предишните страници, когато Ванга разказва, че Бог изпратил един ангел да види какво има по земята, след като наредил да се отворят всички гробове. Когато ангелът се върнал на небето, казал, че не е могъл да различи нито кой е бил съдия, или войник, или прост, защото е видял само бели кости под земята. Колко е мъдра тази приказка. Тя ни показва, че всички хора са равни. Самият живот съвсем красноречиво ни го доказва. Неотдавнашни „обожествяващи” се величия от властимащите се оказаха абсолютно нищожни и дребни човечета. Разказах преди около три години на Ванга на какво е заприличал сега мавзолеят на Георги Димитров, като не пропуснах да спомена, че през лятото не може да се мине покрай него от нетърпимата воня, която се разнася наоколо, защото хората използуват мавзолея за тоалетна. Ванга ме изслуша внимателно и ми каза: „Видя ли сега какъв е


изводът? Та Георги Димитров е бил човек като всички. Но не! Ще го изложат в мавзолей да му се кланят хората, като че ли е божество. Все едно иска да каже: „Гьорум бени (тур. - виж ме) кой съм аз!” Е, кой си? Дойде време Господ да ни покаже кой е, та сега всеки да му пикае на „величието”. Няма на земята такива величия. Ние всички сме хора и всички грешим.” Днешното ни време Ванга е илюстрирала с още една приказка, вероятно читателят си спомня и нея: било време, когато една камила струвала 10 гроша и била много ценна стока. След това обаче дошло време, когато пазарът се наводнил с много камили и вече стрували по-евтино, но нямало купувачи. Коментарът на Ванга: „Хората мислят, че ако имат много пари, всичко ще им е наред, но не е така. Един ден може и да имат всичко, но няма да могат да си купят нищо от това, което има истинска стойност - приятелство, любов, съпричастие и милосърдие.” Наистина в днешно време „купувачи” на такива стоки почти няма, но това няма да остане безнаказано. Ванга подчертава: „Животът на човека е верига от взаимно свързани процеси и явления. Нарушаването на едно от звената може да доведе до нарушаването на хармонията в природата.” Ето още едно интересно предсказание от 1981 година: „Много и незнайни болести ще се явят. Хората ще започнат да падат по улиците без видима причина и без да са боледували. Ще дойде ден, когато от лицето на земята ще изчезнат различни растения, зеленчуци, животни - най-напред лукът, чесънът, пиперът; после пчелите, а млякото ще стане вредно.” Предполагам, че преди години това пророчество е предизвикало немалко скептични усмивки у нашите специалисти. Но днес ние трябва да признаем, че Ванга отново е била права. За „незнайната” болест СПИН у нас се заговори няколко години по-късно. И Ванга не казва болест, а „болести” - какво ли още ни чака? След като научихме за разни нови чуми и бактерии-убийци, трябва да бъдем нащрек, защото Ванга предрича бъдещи „чудеса” във всички сфери на нашия живот. Що се отнася до пчелите, вече съм чувала от опитни пчелари, че пчелите намалявали, за зеленчуците не зная, но за вредното мляко и нашата, и световната преса непрекъснато правят разкрития. Аз си спомням сега само за едно съобщение през април 1994 година, в което се казваше, че е открито пасище, под което са били заровени тонове радиоактивни отпадъци. Специалистите препоръчваха да не се използва млякото на пасящите там крави, защото е вредно. Но едва ли само млякото ще стане вредно. Още преди повече от двадесет години Ванга е препоръчвала на селскостопанските ръководители да сеят по полята повече ръж, за да могат хората да ядат повече ръжен хляб. Той имал голямо значение за здравето на днешните хора, които са подложени на всякакви отрови и по водата, и по въздуха. Не стига това, ами пак по същото време предсказала, че „ще се скрие водата”, а скритото под земята злато ще излезе на повърхността на земята. Че се „скри водата”, го усетихме много осезателно преди няколко години, тогава истински я оценихме и разбрахме, че е по-ценна от златото. А то също взе да се показва. Световната, а и нашата преса често публикуват материали за значителни археологически открития, неподозирани от съвременния човек. Вероятно ще бъдем свидетели на още по-грандиозни находки, защото Ванга често подчертава, че е „дошло времето на чудесата и ще бъдат разкрити много тайни”. Едно от най-големите разкрития за мене е, че ще започне да се променя човешкото съзнание. Ванга говори за този важен акт също отпреди двадесетина


години: „Човечеството ще преживее още много природни и обществени катаклизми, ще бъде свидетел на още бурни събития, но те ще започнат да променят човешкото съзнание. Идващите тежки времена ще разделят хората на групи по вяра. А после ще дойде на света „най-старото учение”. За верското разделение на хората имаме вече пълно доказателство и у нас. Трудно е да се разбере кой каква вяра изповядва, кой и в името на какво се събира с някого или се разделя с него. Дали пък нямаше да бъдем потолерантни и по-добродетелни, по-извисени, ако можехме да разберем какво е искала Ванга да ни каже с това „ще дойде на света най-старото учение”. Аз дълго време съм мислила върху това изречение. Прочетох много книги за различните религии и религиозни течения и накрая все ми се струва, че Ванга е искала да ни каже, че под „най-старо учение” трябва да разбираме това учение, което ще учи човека да постига съвършенство, без да принадлежи на определена религия. Но това е проблем на някакво много далечно необозримо бъдеще. Аз нямам съмнения, че такова време ще дойде, защото Ванга е твърдо уверена, че събитията ще тласкат човешкото съзнание да се променя към истинските стойности на живота, тези, за който Библията казва, че „не хващат ръжда”. Дотогава обаче, нека се върнем към едно пророчество от 1988 година. „Свидетели сме на съдбоносни събития на земята. Двамата най-големи водачи (Рейгън и Горбачов - б. а.) на света си стиснаха ръцете и се подписаха под важен документ, за да ознаменуват първата крачка към постигането на всеобщ мир. Но ще мине още много време. Ще изтече много вода. Тогава ще дойде Осмият и той ще подпише окончателния мир на планетата...” Тук трябва да направя едно важно признание. Изреченото от Ванга завършваше така: „Тогава ще дойде Осмият и той ще подпише окончателния мир на планетата, но това ще е началото на края!” Най-напред финалът на изречението ми се виждаше много страшен, но по-важното беше, че не разбирах кой е този „Осми”. Много пъти различни хора са ме питали какво е искала да каже Ванга, но аз също не знаех. Вкъщи правехме какви ли не предположения. Преобръщахме историята, брояхме царе и събития, но не стигнахме до истината. Това много ме тормозеше, докато един ден след много време попаднах на едно апокрифно произведение, така наречения „Белославски сборник” - препис от края на ХVII-ХVШ в., където пише: „А що е Осем? - Това, което изначално пребивава във вековете. Указ за нашия Господ Исус Христос.” След това още на няколко места из нашата средновековна литература съм срещала това определение като название на Исус Христос. Значи не случайно Ванга препоръчва да търсим истината в старите свещени книги. Но какво е искала да ни каже? Тя е видяла евентуалната картина на апокалипсиса на земята, затова винаги проповядва: „Обичайте се, за да се спасим!” „Борете се за мир, но не непременно с пушка в ръка. Да вдъхнеш добри мисли, това е също много сериозна крачка към постигането на мир.” Посланието на Ванга за мен има и този смисъл: все още имаме възможност да изменим хода на световните събития към добър край, а не към катастрофа, защото ключът от посоката е в нашите ръце. Дадени са и нужните указания как да се стигне до спасението. Трябва само добра воля, чисти мисли, добродетелен живот, за да бъде постигнато. А що се отнася до спасителния път за България, Ванга го определи преди


три години в разговор с един свещеник така: „Нужен е един Бог, един владетел, единен български народ.” Не можем да не вярваме на Ванга, че това е пътят. Ние знаем, че тя е много пестелива на политически предсказания, но дори и малкото, което е заявявала в различните години, красноречиво ни говори, че не греши, още повече че много от тях вече се сбъднаха. Нека да споменем накратко някои от тях: началото на Втората световна война, нахлуването на германците в Югославия, датата на смъртта на цар Борис, идването на комунистите на власт у нас на 9 септември 1944 г., събитията в Прага през 1968 г., победата на предсрочните парламентарни избори на Индира Ганди през 1969 г., продължителните кръвопролития в Никарагуа, войната в Сирия през 1984 г. и т. н. А ето и едно ново от последните години: „Ако до месец юли не се сдобрите и не си подадете ръцете за доброто на тоя народ - огън ще ви гори!” това са думи на Ванга към един вече бивш депутат, който отишъл на Рупите да я поздрави по случай 8 март през 1994 година. Не съм присъствала на този разговор, но очевидци ми разказаха, че депутатът излязъл доста смутен и зачервен от срещата. Защо до юли? Не зная, а и Ванга едва ли би ми казала. Но сигурно това е бил някакъв важен момент за България, иначе Ванга не би го определила. Но както знаем, народните ни избраници не можаха да изпълнят Вангината поръка и не само не се сдобриха, ами започнаха жестоко да се нападат по страниците на пресата. Събитията водеха към нови избори и всеки от тях се бореше за повече гласове в една бъдеща изборна битка. Но както казва Ванга: „Как е Господ никой не е”: доловената от нея важна промяна в съзнанието на българина трябваше да се изпълни и тя се изпълни по един много необичаен начин - чрез футбола. Тук вече може да бъда упрекната в известно фантазиране, но ми бе подсказано от самата Ванга. Досещате се, имам предвид световното първенство по футбол в САЩ през 1994 година. Каквото и да си спомняме сега, каквото и да коментираме, не можем да отречем, че с нашия отбор преживяхме „чудо”. Не случайно един наш спортен коментатор определи победите на нашия отбор като нещо „свръхестествено”. Не знам дали си е давал сметка колко е бил прав. Помня тогава какви слухове се носеха за Вангините предсказания: че на финала ще останат два най-силни отбора, чиито държави започват с буквата „Б”. Хачо Бояджиев - тогавашният директор на националната ни телевизия - даже го обяви по ефира от Ню Йорк. Дали наистина Ванга го беше казала, не можах да разбера. Звънях много пъти до Рупите, но не успях да говоря с нея. Чак след време, като се видяхме, поговорихме на тази тема. Много ми беше интересен краткият й коментар: „Виж сега какво става, когато Бог реши да прояви своята закрила. Малката България, неизвестна на много хора по света, получи висше благоволение като Давид и победи Голиат - големи, с високо самочувствие държави.” И не беше ли така? Малцина ще видят „божи знак” във футболните ни победи. Всичко се отдаваше на добрата игра, техники, случайности и късмет. Но дори и така да е. Нямаше събитие дотогава, което да беше предизвикало толкова масова и искрена радост у всички българи без изключение. Дори и бабите по пазара говореха за футбол. И ако можехме да надникнем в душите си тогава, щяхме да видим ефекта от висшето въздействие: негативните мисли бяха отстъпили на радостта, а хората се поздравяваха и се обичаха. Обичаха се най-искрено и възвишено. Питала съм тогава Ванга каква е била целта на това


висше въздействие, а тя ми е отговорила, че трябва да очакваме промени към добро; че в духовен план кризата за България вече е преминала и остава да премине и на земята, а месец юли ни е показал, че трябва да се обичаме и да се надяваме на Бога, за да тръгнат нещата положително за България и да се изпълни това, което Той ни е определил като национална съдба. „НЕ ВИЖДАШ ЛИ, ЧЕ ТЕ СА СЛЕПИ...” С това тъй неласкаво, но, уви, вярно определение на мъжа от Вангиното видение към човешкия род искам да въведа читателя към една болезнена тема, свързана с последните години от живота на Ванга. Нямах намерение да пиша по тази тема, но има ли по-голям писател и хроникьор от живота? Той пише бързо своите глави и който иска да го отразява вярно, ще трябва да се съобразява с промените и да ги поставя на определеното им място със съответната бързина. Иначе свидетелствата остават непълни и завещават на бъдещите поколения недоизказани и не-доразбрани неща. Що се отнася до Ванга, това повече не бива да се допуска - ние и без това не разбираме същността на нейната феноменалност, затова трябва да помним стриктно поне това, което се вижда, а някой ден търсещият и в него ще открие информация, за да направи своите верни изводи. Плод на човешката слепота са и последните събития, свързани с Ванга... Да се върнем малко назад в годините... Преди повече от двадесет години Ванга предложила на общинския съвет в гр. Петрич да направи дарение от собствени средства, за да бъде построена детска градина. Искала, когато един ден си отиде от този свят, да остави спомен на своите съграждани. Знаем от биографията й, че от 3 октомври 1967 година държавата узаконила ясновидската й дейност и й определила заплата в размер от 200 лв. Именно от тези пари, натрупали се в банката за 7-8 години и неизползувани от Ванга, тя искала да построи детската градина. Това желание, толкова естествено и благородно за всеки човек, предизвикало у градските власти голяма паника. И как не! Официалното признаване на Ванга, както ще стане ясно по-нататък, било съвсем привидно. Нима е възможно една врачка, една магьосница, чиято дейност е отречена от марксистката философия и от „комунистическия морал”, да прави дарение? Смеел ли е някой да поеме такава голяма отговорност, като удовлетвори нейното желание? Разбира се, че не. Работата се проточила, отговор от длъжностните лица така и не се получавал, затова Ванга се решила и един ден поискала среща с Тодор Живков. Отишла заедно със сестра си Любка. Приел ги в резиденцията в Бояна. Бил малко небрежно облечен - по домашному, и в добро разположение на духа. Разговарял с гостенките любезно и с присъщия си интимно веселяшки тон за несъществените неща. Когато обаче Ванга споделила желанието си и отправила молба за съдействие, Тодор Живков се умълчал, а след това казал: „Това аз сам не мога да го реша. Ние сме много. Ще трябва да поставя въпроса за разискване пред Политбюро и тогава ще ти дам отговор.” Ванга много се надявала на тази среща, но както и преди отговорът на молбата й дълго време не идвал. Започвала да губи надежда, когато един ден, след повече от месец време, кметът на Петрич устно и съвсем неофициално и с нужната доза пренебрежение й съобщил, че не й се разрешава да прави дарение.


Ванга беше много огорчена и дълги години не можа да се примири с този отказ. Впрочем не само тя - всички ние вкъщи не можехме да разберем защо е еднакво лошо да даваш, така и да вземаш от държавата. Но моралът беше такъв. Струва ми се, че точно в някой от онези дни Ванга е стигнала до свое чисто човешко прозрение - щом не може да дари на хората онова, което те от своя страна й даряват, тогава ще върне полученото от Бога, от когото всъщност е всичко. Сега от дистанцията на времето е повече възможно да си обясним какво всъщност се е случило... Знаем, че в средата на шестдесетте години проф. Георги Лозанов, тогавашният директор на Института по сугестология, пръв като учен обяви, че дарбата на Ванга не е шарлатанство и тя трябва да стане обект на научно наблюдение и изследване. Професорът имаше благородната амбиция да публикува своите научни изводи и да ги направи достояние на целия свят. Позитивното му отношение към Ванга изигра решаваща роля в обществото, защото започна да променя традиционно негативното обществено мнение към положителното. Дотогава услужливата на режима преса публикуваше от време на време статии за Ванга, като винаги подчертаваше, че тя е отрицателен герой. Карикатуристите я изобразяваха с голямо деколте и гердани, къса пола и прическа „конска опашка”, по тогавашната мода, захапала голямо цигаре. На всяка карикатура неизменно рисуваха до краката й черна котка - вечния атрибут на магьосниците, а научните „светила” я окачествяваха като „сляпа, недоразвита и нахална жена”. Проф. Лозанов обаче не се отказа от позицията си. Залагайки целия си научен и обществен авторитет, успя тогава да преодолее съпротивата на колегите си атеисти, материалисти и противници на всяка неортодоксална мисъл и да издейства от официалните власти за Ванга възможност да изявява свободно своята дарба, без да бъде преследвана и обиждана. Впрочем длъжна съм да отбележа, че въпреки официалното отричане на дарбата на Ванга тогавашните властници ходеха при нея тайно! Някои съпруги на „другари” от висшия ешелон дори не си правеха труда да отидат до дома на Ванга, ами пращаха шофьорите си с нареждане да не се връщат в София без нея. И Ванга пътуваше като куфар насам-натам. Никой не се съобразяваше с факта, че е инвалид, че е възрастна, че често боледува или че примерно няма желание да се среща с някого и да му предсказва. Тя просто беше длъжна! Често пъти Ванга се връщаше от тези „визити” полужива от умора, от притеснение, от глад и жажда. Споделяла е с мен: „Не мога да ти опиша какъв страх изпитвам. Не зная къде ме водят, с какви хора ме срещат, какво ще ме питат...” Имаше години, в които си мислех, че авторитетът на тази държава се дължи на авторитета на Ванга, и това не е преувеличено: де що дойдеха у нас, видни чужденци, общественици и държавници или творци на изкуството, най-напред се водеха при Ванга. Тя беше най-голямата атракция в програмата на гостите. Така славата на България се носеше надалече благодарение и на ясновидството на Ванга. Наивно е било да смятаме, че държавата е признала дарбата на Ванга от благородни подбуди. Сметките на управляващите са били съвсем други: щом Ванга търси защита от държавата, щом славата и расте, то тя ще получи нейното покровителство, но ще трябва да го заплаща с цената на хиляди, милиони левове. Така Ванга се превърна в „машина за пари”. Механизмът беше прост. Проф. Лозанов й беше препоръчал да не приема повече от 4-5 посетители, за да може повече да почива и за по-дълго да се съхрани. Неговите


противници обаче са успели да внушат на тогавашните властници, че изследванията му в областта на парапсихологията са несериозна работа, защото такава наука не съществува. Наскоро след като Ванга започна работа вече като „държавна ясновидка”, професорът беше отстранен и му беше забранено да се занимава с Ванга. За изпълнението на гениалния план, роден в главата на някой „велик стратег”, вече нямаше пречки. Вместо по 4-5 Ванга приемаше средно на ден по 100 души. За кратко време се превърна в едно доста доходно предприятие, без никакви разходи за амортизация и др. Както вече споменах, тя получаваше заплата в размер на 200 лв. месечно. Посетителите й обаче плащаха за сеансите в Общинския съвет такса в размер на 10 лв. Сега, в днешните условия, тези суми изглеждат смешно малки, но нека да видим дали е така, ако направим една проста сметка: Ванга приема от 3 октомври 1967 г. Досега са изминали близо 30 години. Умножете ги по 364 дни за всяка година, след това по 100 посетители на ден, които са заплатили по 10 лв. такса, и ще видите, че дори за днешната инфлация парите не са никак малко. Цялата сума отиваше в някакъв републикански бюджет и за какво се използваха, само един Господ знае... Заради тези приходи на Ванга беше направен реверанс чрез асфалтирането на 2-3 км черен коларски път, свързващ централното шосе с местността Рупите, и то не толкова за удобство на Ванга, а за да могат висшестоящите другари да пътуват по-удобно, когато някой от тях реши да я посети. И за благодарност й спретнаха обиск в къщата и в Петрич и й иззеха всичко. Ние все още не знаем какви бури, вихри и интриги са се въртели из коридорите на висшата партийна и държавна власт по онова време. Що се отнася до Ванга, ясно е, че тя е имала там не само противници, но и защитници. Най-страстната нейна привърженичка беше Людмила Живкова. Не зная нищо със сигурност, а само предполагам: възможно е в името на някакви свои цели „групата” на противниците на Вангината дарба да е искала да „натрие носа” на групата на нейните привърженици, като нанесе „удар” чрез Ванга. По никакъв друг начин не мога да си обясня зловещия спектакъл, който се разиграл във Вангиния дом през един най-обикновен делничен ден в началото на седемдесетте години... Не съм присъствала на обиска, но толкова живо ми е описан от моята майка, сестрата на Ванга, че все едно че съм била там... Било през една есенна утрин. В пристройката до къщата Ванга приемала първите си посетители. Отвън на двора чакала голяма тълпа от хора, очакваща с нетърпение да бъде приета от ясновидката. Имало и чужденци. Изведнъж иззад тълпата се появила група милиционери, които грубо разбутали хората и без да кажат и дума, без да покажат какъвто и да е документ, нахлули в къщата. Там бързо се разпределили по стаите на двата етажа и трескаво започнали да ровят и да разхвърлят вещи навсякъде. За по-голямо удобство някои газели с обувки по идеално застланите легла, по пръснатото идеално чисто бельо. Имало и още попрактични - някои, докато ровели из гардеробите и чекмеджетата, си похапвали от подарените на Ванга шоколадови бонбони - санким какво толкова ще и се церемоним - някаква си врачка, а после ги размазвали с крак по греещите от чистота килими. В това време Ванга провеждала сеансите си със своите посетители. Сестра й Любка си спомня, че още от сутринта на този ден Ванга била някак


неспокойна и нервна, но Любка го отдавала на моментно неразположение. Самата Любка наблюдавала онемяла действията на милиционерите и не смеела нито нещо да им каже, нито пък да съобщи на Ванга какво става в дома и. По едно време ясновидката прекратила сеансите и казала на сестра си да я заведе вкъщи. Там още на входната врата се препънала в изхвърлени от къщата предмети, чула вътре гласове и припаднала... Същия ден следобед майка ми я доведе в болница в София в тежко състояние. Припадъкът й не смутил ни най-малко ровещите милиционери, които натоварили всички вещи на един голям камион и отпътували в неизвестна посока. До ден днешен не мога да си обясня какво търсеха Тези милиционери във Вангиния дом и защо й взеха вещите, след като те до една бяха подарени от нейни „пациенти”. Още на другия ден след инцидента се намеси Людмила Живкова, деянието на милицията беше отчетено като грешка, а началникът й наказан с преместване на по-отговорна работа в София. Наредено беше да се върнат в дома на Ванга всички вещи, но много време след обиска съпруги, дъщери и любовници на някои милиционери се разхождаха из Петрич с украшения и бижута, които безпогрешно разпознавахме, че са на Ванга. Както неведнъж съм подчертавала, Ванга оценява вещите не по паричната им стойност, а по вложения в тях труд и любовта, с която са изработени или подарени. След като се завърна от болницата, тя повече не пожела да се докосва до тези вещи, защото бяха „осквернени” от нечистите ръце и помисли на онези, които бяха ги иззели от дома й. Раздаде всичко на разни хора, а единственият й коментар за случилото се беше: „Аз нямам право да съдя никого, защото само Бог вижда кой е прав и кой крив!” По същото това време американски журналисти публикуваха по света статии за незабравимите си срещи с Ванга, където с неприкрита завист споделяха, че българите са облагодетелствани от съдбата, защото ги е дарила с „жив пророк”, който живее с проблемите на всички хора и им помага да ги разрешават... Коментарът е съвсем излишен! Аз често си мисля за едно изречение в Библията, където се казва, че Бог изпраща най-много изпитания на тези, които обича. В този смисъл наистина Ванга ще да му е голяма „любимка”, защото земният й живот е осеян непрекъснато с препятствия. Но да се върнем на отдавнашната Вангина мечта - да построи църква. Тя е вече една красива реалност. Ако сега отидете на Рупите, още отдалече ще видите медното кубе на храма, наречен от Ванга на света Петка - нейна покровителка и защитница на семейството. Сградата не е голяма, но е с много интересна архитектура и е строена по нова технология, не прилагана досега в църковното православно строителство. Отвън по желание на Ванга е измазана с искрящо бяла мазилка от мраморно брашно, та да се вижда отдалече. За кратко време се построи тази църква - няма и две години. Ванга започна строежа със своите спестени пари, но се разбра, че те няма да бъдат достатъчни. Тогава помоли да обявим банкова сметка, за да поиска на свой ред помощ от хората и да реализира своята мечта. Откликнаха стотици хиляди души. Всеки изпращаше или даваше на ръка на касиера колкото има. Ванга задължаваше определените от нея длъжностни лица, ангажирани със строежа, да издават квитанции и да вписват името на всеки дарител в специална тетрадка независимо от сумата. Аз бях свидетелка на една такава случка: възрастна жена беше дала на касиера 0.50 лв. за дарение на църквата и той дойде да пита Ванга какво да прави с тези нищожни стотинки.


Ванга се ядоса и каза, че тези пари имат много по-голяма стойност от найголямата сума, защото са дадени от беден човек от сърце, и нареди на касиера да издаде на жената квитанция за сумата от 0.50 лв. и да я запише на видно място в книгата на дарителите. Всъщност ние вкъщи отдавна живеехме с идеята за църквата. Още преди първата копка Ванга се консултираше с различни хора и обсъждаше с тях надълго и нашироко всички подробности от вътрешната й наредба. От повече от две години се разискваха кандидатурите на по-млади и по-възрастни свещеници, които биха могли да служат на Рупите. Ванга имаше съвсем точна представа какъв трябва да бъде служителят на този храм, какви качества да притежава, колко висок морал и каква голяма вяра да го ръководят, за да бъде истински пастир на посещаващите го вярващи. Още тогава беше определено какъв цвят да бъдат различните покривала и покривчици, как да изглеждат църковните треби, от какво да бъде изработен купелът за светото кръщене. Разбира се, много внимание се отдели и на материала, формата и големината на камбаната, която според Ванга трябваше да притежава точно определен сладкогласен звук, за да вълнува слуха и душата на всеки, заслушал се в гласа й. По повод на камбаната се сещам за един разказ на Ванга. Преди 16 години, когато в София беше построен мемориалът „Камбаните”, посветен на първата международна детска асамблея, Людмила Живкова посетила Ванга, а тя я запитала: „Какво сложихте най-отгоре? - Камбани - отговорила Людмила. Защо камбани - попитала Ванга, - вие нали сте атеисти, не вярвате. Да бяхте сложили пушки, те също издават звуци, гърмят...” Не зная какво е отговорила Людмила, но по повод на тази среща по-късно Ванга заключи: „Виждаш ли, никакъв строй не може да заглуши гласа на камбаните, защото те предават звуците на божествените светове.” Но каквото и да пиша тук, страничният наблюдател не би могъл да усети огромното вълнение на Ванга от започването на строежа на църквата „Света Петка” в Рупите, нито пък въздействието върху хората от това дело. За да може да добие той вярна представа, трябва да е бил на празника Петковден, който Ванга организира и дава курбан за свое здраве и за здравето на всички хора. Затова аз ще се опитам да опиша един такъв празник. НА ПЕТКОВДЕН В РУПИТЕ - 1993 г. Още от рано сутринта към местността започнаха да прииждат стотици хора отблизо и далеч. Местните, от околните села и градове, идваха с коли, автобуси или с конски каруци, а някои и пеша. Разполагаха се на групички по поляната близо до къщичката на Ванга. Познати се радваха на срещата, а много непознати се запознаваха и после оставаха приятели за цял живот. По-голямата част от гостите са хора, които празнуват с Ванга Петковден от години. Не са им нужни специални покани. Те си знаят, че на този ден трябва да бъдат тук, на Рупите, за да почетат Ванга и нейната покровителка света Петка, да благодарят за Вангината дарба, която им е помогнала да решат някакъв проблем. За много от гостите празникът на света Петка и курбанът на Ванга в нейна чест се преплитат в едно цяло, затова още в началото на деня навсякъде се усеща една тържественост и радост от предстоящите вълнуващи часове. Какви празници ставаха в Рупите. Сякаш някаква светлина залива всички хора и те изглеждат красиви и добри, отпускат се, оставят лошите си мисли някъде далеч отвъд местността. Самата тя изглежда променена от доброто им настроение.


Докъм десет сутринта се насъбраха няколко хиляди души. Докато чакаха да дойде Ванга от Петрич, мнозина се запътиха към църковния строеж. Разпитваха за работата около строителството, правиха си снимки за спомен. Други пък отрупаха дървеното скеле и всяка вдлъбнатина с пари, дарове и цветя. Такова чудо не бях виждала, но някакъв човечец ми каза, че в това няма нищо чудно, защото те знаят, че света Петка отдавна присъства в съзнанието на местните хора като покровителка на този край и фактически църквата й отдавна действа в сърцата им. Малко след десет часа пристигна от Петрич Ванга и седна на обичайното си място - дървената пейчица пред двора на къщичката. Веднага около нея се натрупаха много хора, защото всеки искаше да й целуне ръката в знак на почит и да я поздрави с празника. И пред Ванга се натрупаха много дарове. Сръчните домакини бяха опекли красиво нашарени обредни хлябове, а сладкишите и другите вкусни ястия не можеха да се изброят. След около час пристигнаха свещеници от Сандански и Петрич. Имаше и един дошъл чак от Варна, та станаха петима. Отслужиха отвън на поляната пред Вангината къщичка тържествен водосвет, маслосвет, прочетоха седемте евангелия. Цялото мнозинство от хора, застанали около Ванга, обърнати на изток, с лице към строежа на църквата, държаха запалени свещи и слушаха изреченото от свещениците с голямо внимание. Не зная дали всички бяха ревностно вярващи, на благоволението, с което присъстваха на импровизираната църковна служба на полето, смирението и съпричастието, което излъчваха лицата им, бяха все чувства, достойни да бъдат уловени и нарисувани от четката на велик художник. Сцената беше много впечатляваща. Мислех си тогава, че няма политическо или обществено събитие сега, в нашето бурно всекидневие, което така спонтанно да събира тълпи от хора, както тук, и то в името на благородни и възвишени цели, на доброта, взаимопомощ и вяра, както прави личността и авторитетът на Ванга. Веднага след четенето на евангелията последва освещаването на агнето, което беше предназначено от Ванга за курбан и само след минути кръвта му обагри земята. Последваха го още четири други - дар от други хора. След около час зад стените на строежа закъкриха два големи казана, пълни с късове месо и прясно зеле - така, както се приготвя курбан в този край. Хората се разпръснаха из поляната и се заприготвяха да празнуват... В същото време Ванга кръщаваше заедно със свещениците и стана духовна майка на четири деца и на една майка, а след това венча и две млади двойки, също нейни кръщелници. Жалко, че не сме водили точна статистика, но до момента, в който пиша, вероятно броят на въведените в православието младенци е повече от 10 000. Не е малка работа да станеш духовен наставник на толкова много хора, а и на целите им семейства; стремежът на Ванга в това отношение е равен на неуморната дейност на библейските апостоли. Някой може да помисли, че хората молят Ванга да стане кръстница на децата им само от суета, защото е популярна в целия свят, но аз смятам, че причината е друга, затова се изкушавам да разкажа споделеното от някои от гостите, с които се запознах на празника: Голяма мъка сполетяла Стойна X. от гр. Сливен. Синът й, 18-годишен, загинал при катастрофа. Един ден дошла да търси утеха при Ванга, а тя й казала, че мъртвия младеж ще се върне чрез друго дете, момче, което жената скоро ще роди. Ванга сама пожелала да кръсти детето, когато се роди, и когато започнало да расте, носело много радост на родителите си, а майката непрекъснато откривала прилики с починалия син.


Друга жена, Цветана, загубила сина си, когато бил войник. Ванга и на нея предсказала скорошно завръщане на детето й. Когато жената пак родила бебе, отново момче, Ванга и на него станала кръстница и му сложила името на загиналия войник. С разстроена психика жена от дълго време посещавала Ванга на Рупите и тук намирала успокоение. Тя се разболяла преди време след свада със съпруга си, който я изгонил от дома им, и жената се скитала от място на място без цел и без надежда да оздравее. Един ден Ванга я повикала и й казала, че в скоро време ще оздравее, ще се омъжи отново и дори ще има дете. Думите на Ванга направили чудо. Станало така, както била предсказала. Жената се освестила, станала разумен и стабилен човек, а после срещнала добър мъж, приела предложението му да се омъжи за него и родила едно прекрасно бебе. Възрастна мома, загубила отдавна надежда, че ще може някога да се омъжи, дошла при Ванга да търси помощ и съвет за някаква своя болест. Освен лек Ванга й казала, че определеният за нея жених от небето ще се появи след година време и ще идва отдалече. И станало точно така, а щастливата младоженка поканила Ванга да я венчае. На много комунисти Ванга върна вярата в Бога и ги кръщаваше тук, на Рупите, заедно с децата им и независимо от постовете, които заемаха. Като знаем как Ванга разсъждава за разплатата, не е чудно, че почти всички деца на „височайшите другари” имаха немалко проблеми... Синът на С. А. бил с психични отклонения вследствие на катастрофа с кола. След като Ванга го кръстила, той се оправил, оженил се, а Ванга го и венчала. Ванга кръстила и един друг младеж от известно семейство, който бил крадец, рецидивист. Той бил толкова впечатлен от ритуала на светото кръщене и толкова поразен от думите на Ванга, която подробно очертала неговото бъдеще, че рязко променил живота си и станал добродетелен човек. Говорих и с майката на двете момчета младоженци. Тя пък не можела да износва децата си и около третия месец на бременността правела спонтанни аборти. Ванга я посъветвала при следващото забременяване да нарече плода в утробата си на нейното (Вангиното) име. И отново станало чудо. Жената износила плода нормално и родила не едно, а две момчета близнаци, които, както споменах, Ванга венча на празника заедно. Шестгодишно дете не можело да говори, но след като било кръстено от Ванга, съвсем скоро проговорило внезапно и родителите му не били на себе си от радост. Сега детето е вече голямо и е отличен ученик. На „стари” години Ванга кръстила и една жена с доста нисък морал. Кръстила я заедно с двете й деца, заради които жената била дошла при Ванга. От този момент жената коренно променила своето поведение и в семейството им най-после дошли спокойствието и разбирателството. Преди време Ванга станала кръстница и на мъж на години, който найбезотговорно напуснал семейството си и времето му минавало по кръчми и заведения в компанията на пропаднали „приятели”. Оставил на произвола на съдбата трите си деца и изобщо не се интересувал от тях. Един ден отишъл при Ванга, за да му каже как да открие една кражба, но вместо за откраднатия предмет разговорът протекъл в друга посока. Мъжът чул много остри и горчиви думи за себе си от устата на Ванга, но признал, че са справедливи. Ванга му описала и случки от разпуснатия му живот и човекът за първи път съзрял цялата грозота на дните си. Съгласил се веднага, макар и на тези години, да бъде кръстен от Ванга, за да придобие, както се изразила тя, „духовна закрила и


наставничество от Бога”. След срещата мъжът се завърнал в семейството си и отново се оженил за съпругата си, с която бил разведен от доста време. После Ванга ги венчала в присъствието на децата им. Забелязала съм, че болни деца, кръстени от Ванга, после много бързо се подобряват и оздравяват. Нейният коментар е, че тези деца боледуват, защото нямат свещено миро, давано при кръщението, а то е най-мощната физическа и духовна закрила на малките същества. Запознах се и с майката на една девойка, която започнала да бяга от къщи и живеела някакъв свой живот. Къде и с кого, родителите не знаели и много се тревожели за съдбата на детето си. Един ден майката не издържала и дошла при Ванга да я попита какво да правят. Ванга най-напред я укорила. Казала й: „Няма го онзи духовен пръстен, в чието обкръжение да се развиват децата ви, защото не сте ги научили нито на труд, нито на вяра.” После й препоръчала да направи всичко възможно и щом девойката се появи вкъщи, веднага да я доведе при нея на Рупите. Когато дошли, Ванга подложила момичето на своя своеобразна „терапия”. Възложила й, като се върне вкъщи, да купи бял долен спален чаршаф и собственоръчно да го избродира по края с кръстчета (кръстат бод). След това да го донесе при нея да оцени работата й. След като Ванга одобрила бродерията, препоръчала на момичето да спи само на този чаршаф и да го пере отделно от другите дрехи. Мисля, че не е нужно да пиша подробно, че „лечението” било много ефикасно и бързо променило психиката и поведението на „бегълката”. Девойката се върнала и в училище, завършила и преди две години се омъжила. Кума на сватбата била, разбира се, Ванга... Но да се върнем отново на честването на Петковден. Докато свещениците привършваха венчавките, отвън на поляната вече беше наредена дълга празнична трапеза. От единия й край другият не се виждаше. Какво ли нямаше по отрупаните маси! Жени принасяха готвеното от курбана. Завдигаха се наздравици по повод на празника, кръщелниците, младоженците и, разбира се, на Ванга. По едно време отнякъде се появи и цигански сватбарски оркестър. Повикал ли беше някой музикантите, или сами бяха усетили веселбата, не зная, но бяха добре дошли. Разпоредено им беше да свирят само български песни и хора. Ванга каза: никакви кючеци, никакви „цигании”, честваме българска светица! И се понесе надалече из полето респектиращата местна мелодия на тежко македонско хоро И уж гостите бяха уморени, уж бяха гладни, а веднага наскачаха стотина души и бързо извиха двукатен пръстен около трапезата. После хорото се разтегна и огради и строежа на черквата. Заприлича ми на някакъв ритуал, който се създаваше тук и в момента. Играещите сякаш го съзнаваха и пристъпяха толкова важно и еднакво, като да бяха репетирали преди това. След това хорото заситни, страстите се разгорещиха и веселбата обхвана всички. Един от строителите, приел доброволно ролята на гид, въпреки разгорещената обстановка все още не напускаше поста си и обясняваше на последната групичка любопитни как е построена черквата, колко средства и материали са вложени, кой ще прави иконостаса и кой след време ще я изографисва... А по масата заситените вече хора започнаха разговори помежду си и заобсъждаха проблемите, които ги вълнуват. Лека-полека започна да се стъмва, но никой не мислеше да си ходи. Тук се празнува до сутринта. Импровизираната програма продължи и отново вдигна градуса на веселието. Актриса от театъра в Струмица, Македония, изпълни някаква поема, а след нея прочут оркестър за македонски песни от Скопие повиши настроението до


небето. И само Ванга някак не се вписваше във всеобщото веселие. Замислена, мълчалива, вглъбена в себе си, почиваща си от многобройните задължения, като дискретна домакиня се беше „оттеглила”, за да празнуват гостите и да се веселят. Бледото й лице се открояваше застинало в тъмнината, а ръката й машинално поглаждаше една медна чаша на масата, без да се сети да отпие от нея. Не видях ръката й да посяга и към различните ястия, отрупващи масата. Тя просто беше много далече. За какво ли си мислеше? Сетих се за едно нейно видение, което беше споделила с мен през пролетта: било на Благовещение, 25 март. Дошла една красива жена, облечена в бяла блуза и синя пола и елече. Погледнала я и й казала: „Трябва да знаеш - сега ще дойде времето на вълците, после на кучетата, а след тях на змиите.” Тогава се чул силен гръм от небето и на Рупите паднали три големи бели камъка. Единият паднал пред мостчето, което отвежда до черквата, вторият - пред градинската врата на Ванга, където се събират нейните посетители, а третият пред вратата на нейната къщичка. Чудеше се тогава Ванга как да разтълкува видяното. Аз пък си мислех, че тези камъни маркират едно много важно послание, и то е следното: Ванга, съхранила вярата си през всичките години на страдания и безмилостен атеизъм, я е предавала на хората чрез своята дарба, а те пък ще търсят упование в църквата, когато Ванга вече няма да я има... Много е логична тази приемственост. Сега, когато новите промени у нас пометоха предишния режим с неговия смразяващ атеизъм, всеки свободно може да изповядва своята вяра, да посещава църковните служби, да служи на Бога. Ванга е изпълнила своята роля на посредник между небето и земята. В съвсем близкото минало тя единствена не се боеше от нищо и говореше открито за вярата и Бога, сама доказваше неговото съществуване и милост чрез живота си, личността си, дарбата си... И тези доказателства не са от вчера, а от далечната 1941 година. Ако погледнем тогавашните събития чрез духовните очи на Ванга, ще видим съвсем нова, неподозирана от нас картина... Знаем, че на 6 април 1941 година германските войски прегазват границите на Югославия и окупират страната. Не е трудно да си представим страха и паниката сред обикновените хора, както и отчаянието, че Бог ги е изоставил на произвола на съдбата. Както знаем от биографията на Ванга, точно от този ден се проявява и нейната дарба. Случайно ли е това? Не. Божията милост е започнала да се проявява чрез Ванга, за да доказва, че съществува и закриля невинните, като им изпраща съвсем конкретна помощ чрез нейните предсказания. По никакъв друг начин не мога да си обясня нечовешката издръжливост на изтощената от глад и болести девойка, която е говорела денонощно на посещаващите я хора, без да се храни и без да спи дни наред. Не знам дали някога ще можем да оценим и разберем мащабите на това чудо с нашата човешка слепота. Но да проследим нещата малко след това. През 1942 година Ванга се омъжва за местен момък и идва да живее в Петрич, България. Случаен ли е този съдбоносен избор? Също не. Идването на комунистите на власт след 1944 година дава началото на една политика, която се стреми да изкорени вярата в Бога от българина, да изкриви съзнанието му и да го убеди, че единствено правилната вяра е вярата в Комунистическата партия. Тя е и Бог, и всичко. Аз самата съм учила години наред в училище, както впрочем и всички българи, че Бог не съществува, че няма нищо извън видимия за нас свят, че религията е „опиум за народа, средство на примитивните общества да си обяснят природните явления”. Имаше реална опасност вярата сред хората да изчезне, но


Ванга стоеше сред нас и още стои вече 54 години като най-яркото и необоримо опровержение на една цяла идеология. Може ли сам човек да се противопостави на цял обществен строй, ако не се подпомага от свръхмощна и свръхестествена сила? Що се отнася до това, че тази сила действа в България, можем също да намерим обяснение, ако се допитаме до старите свещени книги. Там се казва, че ако един народ е надарен с пророчица, то той е призван за света и има важна мисия. Малко е трудно сега да съгледаме мисионерската роля в обеднелите и отчаяни от трудностите българи, но трябва да се научим да гледаме с очите на „помазаник”, с очите на Ванга, за да съзрем нещата в дълбочина и за в бъдеще. Самата тя, както съм споменавала неведнъж, вярва твърдо в идващите добри дни за нашата държава. Не спести тази вяра и на празника Петковден. Когато стана съвсем късно и най-упоритите журналисти отново отправиха молба към Ванга.да сподели с тях нещо за празника, тя заяви: „Най-напред пожелавам на всички да укрепвате вярата си, да се обичате и да сте добри един към друг, защото без тези три неща няма напредък в нищо. Макар и бавно, лошото в България започва да отминава. Не бързайте, небето знае как и кога да подрежда събитията, там законите са други и причините са други, но лека-полека България ще започне да се съвзема от кризата. Война в България няма да има, а тази в Босна няма да се разширява.” Запитана за доверието ни към нашите съседи, за отношението ни към тях, Ванга каза: „Гърците са хитри, а турците са мешан народ, различен от нашия. Да търгуваме с тях е добре, но никога няма да станем искрени приятели. Виж, с Русия работата е друга. Русия няколко пъти ни е помагала, ще ни помага и в бъдеще, защото сме славянски, християнски народи, свързани от векове.” ОСВЕЩАВАНЕ НА ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА” 1994 Г. Да се върнем отново при църквата „Света Петка” в Рупите. Не смятам тук да се разпростирам за техническите подробности - колко е висока сградата, от какви материали е построена, кои са строителите, архитектите... Освещаването на църквата беше предавано пряко по националната ни телевизия, а вечерта беше излъчен и друг филм по същата тема. Смятам, че тези, които не са присъствали лично на празника, са успели да си съставят не лоша представа за всичко, което се е случило там на този ден, съдя по себе си, защото аз също не бях на празника, а гледах предаванията по телевизията. Въпреки подробностите обаче останаха някои необяснени неща, затова пиша следващите редове... Вероятно си спомняте от пресата, че първата копка на църквата беше направена на 20 август 1992 година. Но истинската първа копка беше направена на друго място и на друга дата - 17 септември 1991 година. Това място Ванга си го избра сама. То беше преди мостчето, водещо към сегашната църква, и малко вляво от къщичката на Ванга. Основите още личат, а след като бяха изоставени, хората сами струпаха нещо като навес от тухли, вътре беше сложена икона от хартия на света Петка и своеобразният „параклис” действаше, докато другата сграда беше в строеж. Вътре винаги горяха свещи и се оставяха дребни дарове и пари. Архитект на предишния проект беше Георги Апостолов - архитектът на Петрич. Освещаването на основния камък беше извършено от владиката Пимен - тогавашния Неврокопски митрополит. Тогава още Църквата ни не беше така жестоко разделена и Пимен беше единственият височайш представител на православната църква в този край. Целият ритуал по освещаването беше


направен с подобаваща тържественост, имаше много хора, кла се жертвено агне, както му е редът, за да се поиска позволение от земята да бъде построен храм на това място. И тъкмо да започне строежът, намерил се някой, който внушил на Ванга, че съдейки по основите, бъдещата черква ще прилича на еврейски храм, а не на православен. Ванга беше много смутена. Преди това архитектът беше ходил в Охрид и беше донесъл плановете на трикорабната църква „Свети Климент Охридски”, надявахме се и тукашният строеж да прилича на нея. Но работата се осуети. Никой от нас не беше специалист, за да каже дали забележката е вярна. Ванга споделяше тревогите си с различни хора, но получаваше различни съвети и не знаеше как да постъпи. Тогава инициативата взе художникът Светлин Русев и възложи проекта на архитектите Томалевски и Лозанов. Така бе избрано новото място и новият проект. Нататък е известно. Неизвестен е спорът между строителите и представителите на нашата църква, който възникна в началото на август 1994 г., точно на Преображение. Предишния ден Ванга помоли сестра си Любка да отиде и да предложи на свещениците от санданската църква „Свети Георги” да дойдат и да дадат своето мнение за строящия се храм. Тя имаше основания за такава покана, защото все по-често нейните посетители изразяваха почудата си от вида на строящата се сграда и споделяха с нея, че не са виждали православен храм да изглежда по този начин. Освен това тръгна мълва между местните хора, че се злоупотребява с парите от даренията и се отклоняват средства за лично облагодетелстване. Ванга се разтревожи силно и това беше повод за поканата й. Свещениците дойдоха още същия ден и изразиха своето мнение: сградата е много красива, но не отговаря на каноните на православната архитектура. Ванга ги изслуша и ги покани да дойдат на следващия ден, когато тя ще се постарае да събере всички участници в строежа на църквата, за да се изяснят противоречията. На другия ден, 6 август, още от сутринта и архитекти, и проектанти, и инвеститори, и строители бяха налице. Беше ми чудно как Ванга бе успяла да ги събере всички в това отпускарско време, и то за половин ден. Дойдоха и свещениците поп Владо и поп Георги от Сандански заедно с дякона. Разговорът протече пред самата черква. Свещениците отново споделиха своето мнение, че сградата не отговаря на изискванията за православна църковна архитектура, като имаха предвид основно някои отклонения, особено във вътрешността на църквата, свързани с практическата дейност на свещеника, който ще служи в този храм: малка зала, липса на място, за да се постави царският трон, кръщелна, място за свещи и други подобни. Освен това формата на купола отвътре не позволява да се изпишат след време четиримата евангелисти, което е основно правило за изографисване на православен храм. Обобщението им беше, че ако не се вземат предвид тези основни възражения, това би могло да бъде някаква друга сграда или друга църква, но не и православна. Без да си позволявам да изразявам свое мнение или да си присвоявам ролята на арбитър, както и да вземам страна, а просто като свидетел на тази среща трябва да отбележа, че диалозите бяха далеч от възпитания тон особено що се отнася до групата на „строителите”. Недопустимо е според мен, колкото и да си известен, да си позволяваш да използваш груби и обидни епитети срещу свещеници - дори и да не са прави, те са облечени в своя сан и ние ги приемаме като представители на една хилядолетна институция - каквато е Църквата, - а бяха поканени от Ванга да дадат своето мнение като богослови, а не като обикновени хора. Както и да е, до разбирателство не се стигна и всяка от страните се оттегли, убедена, че тя е правата. Лошото е, че всичко това ставаше за сметка на


нервите, здравето и авторитета на Ванга, която имаше най-малка вина, за да бъде център на подобни разправии. Имаше опасност голямата й идея да бъде опошлена. Аз много мислих след тази среща и не можах да определя каква точно беше реакцията на участващите в строежа. Бруталният им, груб и нападателен тон направо ме смаяха. Защо реагираха толкова остро? Дали затова, че се накърнява професионалната им чест, или пък заради това, че поповете, без да искат и без да знаят, влязоха в ролята на момчето, което единствено се осмелило да каже, че „царят е гол”? Досега не съм намерила отговор на този въпрос. Мен тогава ме смути и друго: архитектите и инвеститорите твърдяха, че имат разрешение за тази сграда от Светия синод, но тогава никой от тях не можа нито да го покаже, нито да каже какво пише в него, защото било у владиката Пимен. Странно е как строители строят без разрешение. В крайна сметка се разбра, че проектът е одобрен от Института по паметници на културата, а за Светия синод въпросът остана открит. Може би още е неизяснен, защото по друг начин не мога да си обясня еднаквото мнение у всички запитани и дошли на Рупите православни служители - и свещеници, и монаси. Такова единомислие в разделената ни на няколко синода църква е наистина смущаващо. Ако не може да се изпише олтарът, както вие твърдите, че трябва да бъде - ядоса се Светлин Русев, - няма да го изписваме. Ако не може, и свещеник няма да има. Тогава - отговори един от свещениците - направете си дискотека. Вие явно не сте се стремили да направите православен храм, а пантеон, където да увековечите самите себе си. Ние не можем да осветим и да признаем такава църква за православна. Добре разбирам тръпката на твореца, изправен пред нещо ново, където му се дава възможност и свобода да изяви себе си в пълната си сила. В това отношение и архитектите, и художникът бяха облагодетелствани от обстоятелствата да изявят целия си талант и в това няма нищо лошо. От тяхна гледна точка те са се справили отлично. Работата е там обаче, че има разминаване с първоначалната идея и с мечтата на Ванга. Тя искаше да се построи не нещо друго, а именно православна църква, а и хилядите хора, дарили пари и доброволен труд, участваха именно за да се построи православен храм, а не някаква нова „европейска” и „общочовешка църква”, както се споменава в интервютата. Оригиналното виждане за православна църква е останало неразбрано от масата от хора, които бяха дошли за освещаването. Те не можеха да разберат фреските на Светлин Русев още на входната страна, не харесваха нито цветовете - сиво и жълтеникаво, - нито фигурите, изобразени на тях. Един местен човек сподели, че изобразените хора му приличат на шизофреници, а друг - на концлагеристи, а вътре на олтара влезлите масово разпознаваха в образа на Архангел Михаил чертите на Нешка Робева. Особеният рисунък на другите светци също будеше всеобщо недоумение и непризнаване. Той някак се разминаваше с понятието „святост” у обикновения човек, а мисля, че това ще е по-голямата част от хората, които ще посещават този храм. Каква полза от красотата и творческото умение, вложени в тези фрески, щом те не са разбираеми и не предизвикват у вярващия свещен трепет, а смут. Те биха имали своята голяма художествена стойност в някоя галерия, където биха били гледани от специалисти и ценители, но тук, на Рупите, те не възвисяват, а по-скоро сквернят Божия храм със своята уродливост. Не ми се искаше да завършвам така, но просто не мога да отмина изказването на един човек, прекарващ доста от времето си на Рупите, който беше свидетел на цялата


история на строежа: „Колкото и да увъртаме, трябва да си го кажем направо. Понеже Ванга не разбира, беше измамена от шепа хитреци, които построиха своята представа за православна църква. Защо ли? Ами за да се увековечат покрай Ванга. Къде на друго място щяха да намерят толкова бол пари, за да правят каквото си искат. Но те ще трябва да обяснят на целия този народ защо измениха на първоначалния замисъл. Ние искаме да се молим в православен храм, а не в някакъв „общочовешки храм”, това на мен не ми е ясно какво означава и всичко, направено тук, ми е чуждо. Аз съм българин, православен християнин и искам да се моля в православна църква, такива, каквито са построени у нас, а не в някаква си европейска сграда. Смущават ме тези рисунки и откровено да си призная, ме дразнят. Нека да си представим как би въздействал Рилският манастир, ако нямаше своите цветове и библейски сюжети, а ни посрещаше с изписани сивожълти уроди. Може това да е модерно, може да е хубаво, но аз не го разбирам и не го приемам. Жалко и за парите, и за труда, а и за измамените очаквания.” Човекът беше искрен и изразяваше мнението на мнозинството от местните жители. Единствената алтернатива, която тогава беше приета и от Ванга, беше правилна: след освещаване на храма да се сформира ново настоятелство с участието вече и на свещеници, и на църковни архитекти, за да може църквата да добие вид на православен храм. Хората се надяваха на това, те не приемаха мода в църквата, защото тя е устояла хилядолетия именно заради недопускане на модни течения, за да се запази автентично и истинско всичко, което е било дадено от нейния основател - Господ Исус Христос. Преди да продължа, трябва да кажа още няколко думи за Ванга. Преди освещаването на църквата, през м. август, ми каза: „Чудя се след време какво ли ще стане с тази черква. Ще остане ли храм, или ще стане един ден манастир?” И май за пореден път ще бъде права. Разбрах, че по-късно е регистрирана фондация „Ванга”. В управителния й съвет влизат местни хора. По-късно бяха привлечени и неколцина известни интелектуалци. Почетен председател стана Ванга. Целите, които си поставяше фондацията, бяха да възпитава в дух на толерантност, взаимно разбиране и да възражда духовните ценности на нацията. Прекрасна идея, но струва ми се, че пътищата за постигане на поставените цели са далече и от каквато и да е толерантност, и от каквато и да е възвишеност. Това пролича още на освещаването. Каквито и суперлативи да използваха в репортажите си журналистите, целият ритуал беше лишен от каквато и да е святост. Това беше едно светско събиране и повечето от поканените официални лица бяха дошли не заради самото тайнство, а сигурно за да бъдат показани на електората по телевизията, защото идваха избори. От време на време даваха на отделни кадри Ванга, която седеше самотна и сгушена на малката пейчица пред вратата си и си личеше, че е доста притеснена и чужда на целия шум около нея. Нещата отдавна бяха излезли от нейния контрол, а целият празник се дирижираше от някой друг, който явно преследваше и други цели. Това ли беше Вангиният празник? Това беше една пародия на освещаване, където новите властимащи търсеха поле да изявят себе си чрез името и авторитета на Ванга. По време на репортажа тя произнесе и други пророчески думи: „Тепърва Яна ще плаче!”, в смисъл „ще видите оттук нататък какви проблеми ще има с тази черква”. Така и излезе. В началото на м. ноември 1994 година написах една статия, където изразих несъгласие и от строежа на църквата, и от начина, по


който беше тя осветена. Последваха унищожителни атаки срещу мен и моята майка, сестрата на Ванга, от страна на фондацията. Пресата се заливаше с клевети срещу нас, че сме обрали даровете на черквата и сме разболели Ванга забележете, аз въобще не присъствах на празника, а никой от нашето семейство, всъщност единствените роднини на Ванга, не участваме нито във фондацията, нито имаме някакво отношение към строежа. Вината ни беше, че просто сме роднини. Всеки опит да се защитим предизвикваше заплахи, че ще ни бъде направен обиск, ще бъдем осъдени и т. н. фондацията стана вездесъща. Тя започна да воюва срещу всеки, дръзнал да поиска обяснение и за дейността й, и за начина, по който са използвани дарените от хората средства. Нежелателно беше Ванга да бъде посещавана както от нас, така и от нейни дългогодишни приятели, фондацията обхващаше всичко, свързано с дейността на Ванга и черквата, и само нейни представители казваха, а и сега го правя