Issuu on Google+

Ìàðèí Ëàçàðîâ Всяка вечер, преди да положа замислената си глава върху смачканата от безбройните безсънни нощи възглавница се питам: Защо напусна България?; По-добре ли живееш в чужбина?; Щастлив ли си?

ÑËÅÄ ÄÚËÃÎÒÎ ÑÁÎÃÓÂÀÍÅ

След тези мои дълги петнадесет години извън Родината не мога да си отговоря на тези въпроси. Щастлив съм, че имам три деца, но такова щастие изпитва почти всеки баща. По-добре живея, но ако измервам живота си с придобивки, състоящи се в притежаването на машина за миене на съдове (жалко че не мога да измия мозъка си от надошлите спомени за всичко българско и родно); замразител (на идеи и емоции, които не мога да си позволя на „чужда територия“, тъй като ще бъда тотално неразбран); телевизор и DVD (когато пускам на децата ми видео „made in USA“, затварям очите си ... и с примала гледам безмилостни мигове от моя отминал и невъзвратим живот); съседи, животни, растения и всичко останало (които са същите, но в друго измерение и с други претенции), някъде близо до мен, но без да го разбирам. Колко много приятели пропуснах в България, живеейки далеч от своята Родина. Колко много емоции оставих неродени в далечината. Колко много разговори замряха без да чуят звук от водещите ги. Западни философи се надпреварваха да осветят пътя ми към свободата, която получавам в новата ми бърлога. А нима не мога заедно с всеки един от Вас да направим така, че свободата да бъдем себе си, я отвоюваме в собствената ни Родина, изговаряна безмълвно, хиляди пъти, в безсънните Ни нощи - България. Затова направих тази книга, за да се опитам поне малко да променя мястото, дадено ми от бога, но останало далеч, за да тъгувам по него. Нека задружно променим съдбата на България, а със нея, ако не нашата съдба, то съдбата на децата ни. Добре дошли, приятели!


Ìàðèí Ëàçàðîâ

1


Ìàðèí Ëàçàðîâ

© Марин Лазаров, автор © Марин Лазаров, фотографии © Анго Боянов, издател ISBN 954 - 737 - ? - ?

© Marin Lazarov, runoja © Marin Lazarov, valokuvia © Ango Boyanov, kustantaja

София 2004

ISBN 952 - 90 - 8440 - 4

2

3


Предговор

Не, не са свършили необикновените хора. Хората, които за предвидливия, предпазливия човек изглеждат непрактични, ненужно смели, дори безумни. Те не са се поучили от хитрините на Бай Ганьо и Хитър Петър, а са запазили чистота на духа след многото разочарования и нанесени удари. Защото съдбата на Марин Лазаров още от самото му начало го е подложила на толкова изпитания, които стигат за три-четири живота. Има ли нещо по-нараняващо детството от липсата на майчината ласка сутрин за пробуждане и целувката за „лека нощ“, когато знаеш, че тя те е оставила, че тя някъде живее, но не за теб. Беззащитността на самотното момче спрямо болки и обиди сигурно го е довело до поезията, на която като на предан другар можеш да разкриеш всичко и да ти олекне. А по-късно именно поезията му донася новото изпитание, което се наказва от силните на деня с още повече унижения и страдания. А още по-късно животът в чужбина, за който Ботев пише „да ходим, да се скитаме по тази тежка чужбина немили, клети недраги“. Силно ще звучат моите думи за тези, които не са преживели емигрантството. Но аз знам за какво говоря, тъй като познавам живота в чужбина и знам, че спокойствието, парите, красивите стоки, не могат да ти дадат топлината и обичта на роднините, и приятелите от младостта ти. И ето така са се родили тези стихове, в които има и омраза към себе си, и много самота, и много жажда за обич. Те продължават традицията на възрожденските поети, на символистите. Езикът напомня за произведенията на наши поети като Смирненски:

На дъщеря ми Линда и синовете ми Петър и Антон

Емигранти В отровения град след плътските наслади, забравили и брат, с наивните си рани, напускат изведнъж Родината омайна. Посоката – незнайна!

4

5


Какво ли им тежи в сърцата неразумни? Съдбата им кръжи над сънищата чудни, които ги зоват на Запад, но къде са градините от цвят, милувки на принцеса. Какво ли им тежи след толкова години? Душата им мълчи сред скътаните рими. Носталгия, в смъртта недей ги отминава. Те твои са деца, превърнати в жарава.

Ако можех На М. П. Ако можех, бих се изненадал от сянката ти, прокрадваща се с невероятни подскоци към мен. (Бих є дал път само ако ме помоли за това на фламандски език.)

Ако можех, бих се измъкнал от най-готиното шоу, без да имам право да се върна в него. (Само за да чуя как дишаш жежко в слушалката на вечерта.)

Ако можех, бих се замислил за бъдещето на нашите общи сутрини. (Без да разделям лошите от добрите.)

М. Лазаров работи като журналист, писател и рекламен фотограф в Хелзинки. Печатал е стихове на финландски в превод на големия финландски преводач Тармо Манелиус, публикувал е статии и интервюта с български политици, с Путин... и т.н. Прозата му е в стегнат памфлетен стил. Снимките в книгата са авторски. Детските портрети са на неговите три деца. Те омекотяват и изглаждат страданието в стихотворенията и придават лекота на книгата. Те са надеждата.

Ако можех, бих се съгласил да бягам – назад във времето. (За да те зърна някъде из университетските тоалетни.)

Ако можех бих страдал, заради теб от невъобразимо страшна болест. (Например вечер да ми падат всички зъби, а на сутринта пак да ми порастват с болката на първи.)

Мая Панайотова

Ако можех, бих те целунал, паднала сред някоя много мръсна локва. (Бих зашлевил плесница на всеки един подсмихващ се на отражението ти в тъжната вода.)

6

7


Ако можех, бих се засилил да скоча поне два см по-високо от световния рекорд. (За да видя хвърковатите коне, препускащи из сутиена ти.)

Аз бях

Ако можех, бих се загубил сред сенките на дедите ми. (За да им показвам снимката на възлюбената ми.)

Аз бях и си оставам слисан пред чудото в живота ни – омраза, превърнала доброто във проказа. От люлката духът е вписан. Аз бях и си оставам тъжен пред думите, изречени от злоба, затворили последна скоба. Живота да довърша длъжен. Аз бях и си оставам алчен пред детската усмивка, впила в сърцето ми ужасна сила. Забравила за звяра мрачен. Аз бях и си оставам ласкав пред зъбите – жестока маска, нахлупила пробита каска. Крача пред народа бляскав. Аз бях и си оставам лумпен пред вярващия сляпо в Бога. Вратата се отваря строга. Подлец е праведникът купен. Аз бях и си оставам бледен пред чувството за свободата, наденала за миг крилата, политнала към мрака леден. Аз бях и си оставам остров пред кораба под светлината. Надува вятърът платната. Пречупен съм в простора-ров.

Ако можех, бих те забравил. (За да разбера колко е важно да останеш необичан от най-прекрасното същество на България.) Ако можех, бих спрял да пиша тези мои думи към теб. (Само ако ми кажеш, че не разбираш защо се опитвам да разтворя душата си пред теб.)

8

9


Аз нося

Аз оставам

Аз нося безмисловното умение да пъпля край живота ви на пръсти. Аз търся лъчезарното търпение да вкусвам от небивалици тлъсти. Аз, винаги безкрайно лаконичен, оголвам слепоочия студени. След разума фатално-романтичен подскачат празните дилеми. Да би могло наивно да се вярва, на другите съдбата е различна. Изострената тъмнина опарва. Тъй често светлината е комична. Наздравици ехтят като фанфари. Наистина ли „водят“ свободата? Танцуват в спомените стари окови, спъващи краката. Потта се хили по челото. Парфюмът е лъжовен за душата. Свободния, забравил за теглото, не чува болката излята. Наистина защо му е да срича забравени пророчества на луди. Хей, вижте! Дяволът ли тича след всяка безпощада... и се чуди.

Аз оставам неподкупен, но сразен от лъжата. Кривна в някоя дупка. После лягам виновен по очи на земята. Слушам топлия шепот на нея – двойната, дивната, неподкупно-фалшивата фея. Вдигам кръст от ръцете на страстни момичета, стиснали плахо сълзите си, леко подтичвайки. Изморен съм от вечния ход на нещата. Тичам насам. После хуквам нататък. Неразбран съм от всички, от всичко. Само моята вяра тича пъргаво и ме повлича.

10

11


12

13


Баща ми нявга …

Безпощадното блъскане

На баща ми

Безпощадното блъскане с хлъзгави длани по кърваво срутване. Закъсняло пробуждане. Ролята на идиот, разбрал – никога – не ще бъде допуснат до света на разумните. Дланите страдат. Сенките капят с любовно закъснение сред светлина прозрачна. Вярата и нейното блудстване отлитат далече на юг. Или на север. Без разлика. Слънцето блести. Люспи алени, приели кръвта от раните на червена риба. Измамно е всеки път бялото, забравено след дъжд, от разноцветна картина. Вятърът – мълчание опасно – смесва всичко. Получава се хаос от невъзможности.

Баща ми нявга казваше горчиво – „Дали от теб добър човек ще стане!“ Сега го гледам малко насмешливо как бърза по тревата внука си да хване.

14

15


Безмилостния лист

Бяла, лунна стая

Очакван от безмилостния лист лежа скован замислено-прозрачен. Редя живот, а дървеният глист ме моли да му кажа да не плаче.

Бяла сънна стая Свобода безбрежност Любовта изгряла Ме докосва с нежност

Лъжата – сън кошмари разгада. Играя тихо някъде на скришом. Но ето че разцепи се вода подпирала безумието. Дишам!

Бяла тъжна стая Светлина без име Броди красотата Нощем сред звездите

Пристига звук сред злачна синева. Тъй странна невъзможност да запея. А песните са моята вина в живота, който казват, че копнея.

Бяла тъмна стая Облак под луната Сенките улавят Спомени в ду��ата

И с нежен, недокосван гневен стих изгубих очертания в сърцето. Да съм проклет, неистов и сърдит, разхвърлящ разкаяния, додето внезапно спре сред гънката-душа изричен знак – снежно да забрави. Клеча съдран, миришейки лайна оплескани сред стихове и рани.

16

17


Виждам

Внезапно

Виждам между белите нозе да се стича кръв любовна. А отгоре две ръце се извиват нежно – злобно.

Внезапно бе... Внезапното успя да тръгне след кахъра на жените, загубили в чужбина син – баща на внуци, свити под върбите.

Виждам в празните очи капки чисти на душата. Тялото в нега мълчи. В страх извива се главата.

Измамно бе. Измамното се скри. Изпод полата щръкнаха очите. Страдално гледат сбръчкани беди следобед, под сайванта на мечтите.

Виждам в тъмните недра нещо бяло да наднича. И се стича вън вода. Върху устните се свлича.

Прощално бе. Прощалното откри всичко свършва, без да е познало. Следи, следи! Малките сърни се спъват в плътно огледало.

Виждам в смъртни небеса да изплува гарван черен. Чувам страстните слова, за любов към момък бледен.

Опасно бе. Опасното откри пред красотата стъклени пендари. Жени, жени сред пладнешки мъгли се лутат в блеснали дувари.

Виждам буйните коси да се сплитат в изневяра. А душата все мълчи и очаква свойта старост.

Забавно бе. Забавното мълчи. Опипва наш’то заблуждение. Крещим! Прегракнало следи разкрач, а след разкрача откровение. 18

19


20

21


В отроненото утро На полъгания български народ В отроненото утро пак поглеждаме навъсено напред. Обличаме се в овехтели дрехи. По пътя към очакваната смърт купуваме дъхащия на омраза вестник и прочитаме: „Тълпа от безтегловници посочила на вятъра посоката.“ “Скумрията престанала да пълни мрежите. Рибарите получили отоци от преяждане на зеленчука морков.“ „За последен комунист се обявил дяволът, който прави сутрешна гимнастика със софийски поп.“ „Човешки изпражнения поставили рекорд по липса на хранителни съставки.“ „Един самоубил се червей имал синьо-жълта кръв.“ „Майка България забравила кой я обича. Но не е забравила коя партия да обича.“ „Пространството между площад „Демокрация“ и площад „9-и септември“ било запълнено с изгорели документи от презрян период.“

„Свърталище на крадци и проститутки е посещавано от бивши политически величия. Въпрос: Каква е тарифата им?“ „Щастието не било толкова далече, но липсата на благополучие пречела на отделния индивид да съзре блясъка му скрит зад червената завеса.“ Когато поех и аз по пътя към очакваната смърт, затънах в омразата на разпилените от времето Безумия.

22

23


Дъждовен ден

Дали разбрах

Дъждовен ден Слънце в спомените диша Блясък озарен Порив с дланите си пиша

Дали разбрах за какво живея? Едва ли! Душата ми изпраща тях – думите – да оцелея. Отлъчената свобода – потърсена от всички – набръчкана скърби сама. А горе, между птички, лети духът и тялото, облещило очи, се мъчи да разгадае за какво е тази линия сред бръчки? Какво ли в нея съм събрал?! Навярно споменът за робство. Да бъда вечен идеал. Несподелено идиотство.

Нежен миг Жажда в корените свети Остров див Ослепително ръце са слети Кал и страх Недокоснати от благост мисли Кал и прах Дъжд нещастието чисти Трепет в стих Вяра и утеха във единство Омагьосан вик От гърди събрал предимство

24

25


Да си простим, когато

Дете

На Merja

Да си простим, когато трябва да се мразим, наричайки се с мръсни имена. Уж гледаме децата да опазим. А кой ще чисти нашата вина?!

Забулената в утро младост навярно би могла да разбере изгарящата непонятност между раздяла и дете. Сгушено, мълчи жестоко – към мъртва кукла. На шега пречупило – главата. Строго следи отблясък на звезда.

Да си простим, когато трябва да общуваме чрез думи във студените писма. Въздишайки един до друг сънуваме различните посоки по света.

Разбрало, че не ще научи ненаучимите неща. Мълчи дете. И нежно суче от палеца живот-следа.

Да си простим, когато трябва да приличаме на хрисими любовници безчет. Събличаме, после пак обличаме измамата – всичко е наред.

26

27


28

29


Душата ми е куче

Едно дете умря

Душата ми е куче, заръфало подметка. Съдбата ми не суче. Продава се на сметка.

Едно дете умря! За друго не мечтая. Нали децата са добри и зли? Тъй както са пред нас, без да знаем, ще ги превърнем в богове-мъгли. Едно дете умря! За друго не мечтая. Дори и да мечтая, няма знак, изписано сгрешен. И там – накрая – опитва се да бъде прахоляк. Едно дете умря! За нежност си мечтая. Дали да се спася и този път?! Едно дете умря! Умря чрез рая. А аз, треперещ, за смъртта скърбя. Но ето, че в дъжда безмълвно се промъква уханието на сълза – пчела. Ще бъде тук. И без да зная, ще отнесе най-дебнещия смях.

Ръката всеотдайно желае милостиня. Краката ми нетрайно проправят си пъртина. Делата милосърдни. Безочие спестили. Сънища безсънни безумия са скрили. Очите лъчезарни пронизват добротата. Движенията бавни отричат свободата. Челото ми измамно набръчкано се чуди как щастието гладно страданието буди.

30

31


Емигранти

В отровения град след плътските наслади, забравили и брат, с наивните си рани, напускат изведнъж Родината омайна. Посоката – незнайна! Какво ли им тежи в сърцата неразумни? Съдбата им кръжи над сънищата чудни, които ги зоват на Запад, но къде са градините от цвят, милувки на принцеса. Какво ли им тежи след толкова години? Душата им мълчи сред скътаните рими. Носталгия, в смъртта недей ги отминава. Те твои са деца, превърнати в жарава.

32

33


Ето съмна се вече

Жив съм още На баба ми Жив съм още, Майчице! Жив съм! Жив съм още! И страдам за недокоснати женски ръце, за неизмислена болка – награда, за свобода на думи и вяра, за вечерта с приятели стари, за красота, останала млада, за песента на щурците безплътни, за мисъл свечерено-ревнива, за убийства на котки безумни, за бездомни, загубили пътя, за усмивки в безброй маскаради, за успехи на скромните мъртви, за жестоки лъжи и тиради, за греховни съдби по земята. За любов, като огън заляла по ъглите забравени чувства. За духовното, даващо сила да усещам – още ме има. Жив съм още, Майчице! Жив съм! Ала ти не ме жално оплаквай! А ми дай свободата да кажа: Колко близко е нощната стража от безмълвните червеи тлъсти до изстинали пишещи пръсти.

Ето съмна се вече! И тополите с цвят на кафе уморено се галят, обречен ги прескача ветрец и замре! А отдолу, под тънката слива, се заслушват пияни деца. Разпилели мъниста сред дива, лъкатушна, измамна следа. За какво ли мечтаят душите? Ето твоята, моята... Блед ги пронизва и ближе гърдите бегъл спомен за стария ред. Още малко и вече самичък ще остане вечерният друм. Коленете над него надничат и пикаят проклетии без шум. Ще прогони ли стария вятър мобифонен брътвеж. А в зори, ще догоним ли нещо познато? Още малко, още малко. Нали!

34

35


36

37


Защо плаче небето?!

демократична система се нуждае винаги от противоборство, не ни натрапиха въпросните, гордеещи се с постъпките си, терористи?! Дали за това, че успяхме да получим привилегията да живеем по-лесно, без големи притеснения от битов характер, не плащаме със смъртта на нашите родители, приятели и деца? Каква е тази война между нас и Тероризма? Защо Те ни тероризират? Може би заради това, че ние сме по-добре облечени, по-настървени в гонитбата за пари и (псевдо)щастие, по-арогантни и безчувствени в контакта с ближния ни, с по-големи социални и (а)морални права, по-самотни скиталци, сред пълните с излишества (с сравнение с държавите, отгледали терористите) магазини. Уверени ли сме, че не заслужаваме терористичните набези срещу нас?! Спокойни ли сме в правотата на вярата ни за по-добър живот? Какво ни трябва повече – Тероризъм с черна маска или малко по-задълбочен, лишен от нарцисизъм, размисъл върху бъдещето на съдбата ни. Своята и на другия – изправил се, със смърт в очите, срещу нас. Седнал съм в автобуса и си въобразявам как съм успял (въпреки големите трудности) да направя най-хубавата снимка на почти изплашилия ме гарван. Чувам как седналият до мене, според учението на Христос, ближен ми задава следния простичък въпрос: “За какво плаче небето?“ Поглеждам го – по инерция – безразлично. След това се обръщам. Виждам как даващият и на такива като мен живот дъжд

Държа фотоапарата си и дишам тихо. Чакам гарвана да обърне човката си към обектива, за да направя най-хубавата си фотография на гарван. Гарванът се отблъсква, невидимо за тренираното ми фотографско око, с краката си, като разперва страховито черните си крила. Малко преди да се прости с мен, надава пронизващ вик, който накарва раменете ми да потръпнат в уплаха. Днес, малко преди да взема решение да отида на “лов“ за гарван, чух по радиото за развръзката на трагедията, станала в един от театрите на Москва. Някъде сред брънките на мозъка ми се загнездиха думите: убити са почти всички бандити и над 100 от заложниците. След това чух как някой, ръководещ операцията по спасяването, казал, че: “... можеше да има над 200 убити сред заложниците, ако...“. Отръсквам главата си, сякаш искам да подгоня нападалия върху ми сняг, и си мисля: Докога ние обикновените, ненарушаващи никога заповедта: „Не убивай!“, ще стоим неми свидетели пред случващите се идиотщини, объркващи мислите и чувствата ни? Нека оправданите пред съвестта си запад��и политически посланици ни кажат кой и защо започна да подкрепя в началото на 70-те години съвременните безскрупулни терористични организации, като им даде възможност безнаказано да развиват побърканите си тези за радикална промяна, с помощта на кръвта ни. Дали заради тезата, че капиталистическата либерално38

39


леко поръсва с капките си къдриците на дете, гледащо ме от тротоара с забравеното някъде в миналото ми детско учудване. Не знам защо, но се обръщам към задалия току-що въпрос възрастен мъж и му казвам: “Защото хората не плачат достатъчно!“ След това ставам от тероризиралата ме достатъчно дълго автобусна седалка и потеглям към бъдещето ми с натежали от странния дъжд гарванови крила.

Изгубено море На Данаил

Изгубено море. В красива нощ изплува сал студен. И гол на него страдащо лежи един човек. Това си ти. Звездите сънни в тази нощ лудуват мокри. Избират вожд и няма кой да те спаси. Защото ти, това си ти. И тъй се носи до зори далече тяло. Салът спи. И слънцето до вечерта ще пее песен: нани-на. И няма кой да те спаси. За звезден вожд избран си Ти. 40

41


42

43


44

45


Идиоти с вътрешна следа

Измисленото знаме На Вероника

Някога, когато бяхме млади, с зеници, вперени в нощта, летяхме. Очертания изгряли докосваха сред дебрите бедра.

Измисленото знаме, преди да бъде знаме било е плат, безкрайно равнодушен. Той би могъл да бъде покривка изтъняла от лакти на субекти, потайна свобода на рокля, скрила женственост омайна. Даже кърпа раздвоена от памет и забрава. То би могло да бъде друго. Едва ли има смисъл да сблъскваме тълпите като луди един към друг различни и студени. Душите сини и червени като проклятие че свободата е черна или бяла. Безмисленост пролята.

Някога... Дали не беше късно, да разтревожим младите души. Изгаряхме в любов – невръстно. И бавно плувахме в сълзи. И бавно стигахме, наивно, до болки и копнежи – зли. Излагащи сърца, единно, под гларусни вълни. Копнежи – свобода превзели, издигат смешни небеса. И падат в старостта, узрели идиоти с вътрешна следа.

46

47


Как галещо е

Как искам Как искам да настъпя сянката си. Да се освободя! Да мога да ходя свободен по улици с пъстри момичета. Да се усмихвам на просяка. Да му показвам скъсаните си джобове. Да броя облаците и да ги назовавам, додето се схване вратът ми. Тогава да се взра надолу. Да се мъча да разпозная коя мравка е женска и мъжка коя е. Да обикалям около боклукчийските кофи. По миризмата да разгадавам какво са яли хората за вечеря. Раздвоен, да сядам на проветриво място право на земята, без да се страхувам за дрехите си. Да улавям в устата си хапещите комари. След това да ги плюя нагоре, а луната отново да ми доказва – без сянка не се живее. Накрая да заспя и да сънувам как утре слънцето ще ми върне сянката.

Как галещо е да съм в свян, чело намръщил замечтано. И нежно-тръпнещо, презрян, да щъкам – птиче неразбрано. Как жалко е да величая съдбата на страдалци грешни. За съд достойна добрина да пръскам сред безумци днешни. Как страшно е да сътворя, което трябва да убия. И бездуховен да скърбя за мисъл – вярата да крия. И подло е, когато спим, забравили за снеговете. Как хубаво е, че вали и ни затрупва греховете.

48

49


50

51


52

53


Колко е лесно

Къде сте, мои ненагледни На сестра ми Светлана

Колко е лесно да бъдем себични. Колко е трудно да се прощаваме с миналото, което измислихме, с бъдещето, което очакваме.

Къде сте, мои ненагледни, бездомни, женствени души? Коя врата изхвърли ви безследно в утробата на мътните води.

Изскочиха бързо „нагоре“ измамници. Оплюха сърцата – съдби романтични. Ще трябва да бъдат оплаквани от хрисими божии езичници.

Къде сте? Сякаш лъчезарно ръката гали тялото без глас. Душите ви, треперейки, повтарят смеха, промъкнал се след вас.

Вярата с тънки криле се понесе срещу внезапното свличане. Оголиха се нерви и жестове, определящи смъртното тичане.

Дори когато трябва да възстава, мъжът от вас почерпва мощ. И в необятните обятия потръпва всяка мъжка нощ.

Разполови ли живота във себе си. Размили чертите изящни. С единия крак настъпили вените, С другия прекрачили раните.

Къде сте, мои ненагледни, бездомни, светещи души? Ръми дъжда и наранени отново криете сълзи.

Коварни цветя, ухаещи същностно от спорове: Какъв си? Защо си? Изтръгнаха звуци и мигове, забравени от жестоки уроци.

54

55


Листа

Лъжата

Блестящите листа, открили своя жребий, докосват тъмнина. Дочуват птичи трели.

Лъжата – предчувствие за близост – отдавна лиже пресните следи. Докосва ме с духовна низост чудовище, израстнало в лъжи.

Земята се тресе. Мечтае да ги види, как духва ги ветрец. Изгубили са сили.

Безкраят – тъмен ореол – подобно вятъра прозрачен, подмята ме безумно гол в тресавището, за краката влачен.

Листата се държат. Весело блещукат. Лъчите не сноват, намерили пролука.

И кал – предишен пясък умъртвен – в зъбите бавно, бавно дъвча. А слюнката, измислена от мен, попива надълбоко. В празното се гърча.

И листите сега самотно се въргалят в краката ми с тъга и истински ме галят.

56

57


Лято – моята сила

Минах аз оттук

Лято – моята сила. Сенки – надежди преде. Тъй е щастливо. Тъй е красиво. А трябва да умре.

Минах аз оттук Държавата приличаше На някаква си Нов по вид игра Един обличаше Друг събличаше Живота С празни имена Да беше светлина Едва проникнала До мъртвите измамни сетива Готов ли бях Опитвах се да стигна До горда всепоглъщаща вина Минах аз оттук Всичко ми изглеждаше Тъй сякаш Съм минавал сляп оттук Прегърнах се Чрез болката проглеждах И нищо не оставих В този смут

Зима – моята слабост. Дъх на потайна жена. Спомен провлачен. Вечна замрялост. И неразбрана вина. Пролет – моята болка. Стрък сътворен да съзре сляпото слънце, нежната старост. И вечността да презре. Есен – моята завист. Крие в посечена ръж нещо незнайно. Може би радост. Може би чакана смърт.

58

59


60

61


Наивно е да питам

Момичето На сестра ми Анна

Наивно е да питам: защо съм се обвързал с очакващите устни на мнимата любов. Как всяка полужертва се мъчи да измисли посоката незнайна към друг раним живот. Наивно е да смятам – ще мога да излъжа сърцето ми потайно: „Няма да умреш!“ Раздялата ме мъчи. Всичко се повтаря, додето сам прозра живота си нелеп.

Момичето, дето ми казваше: „Дъждът е от синя комета!“ – вече го няма... Светът опустя! Но си спомних за миг стара детска планета. И отново след вик светлина засия. Тогава видях черни облаци, строги в редици да пускат мъртви, черни искри. И си спомних за миг – в дъжда синьо-боса се понесе към мен недокосната ти. Тогава те взех! С ръцете омайни ти докосна с нега мойто тежко чело. И те носих в зори. Обичах те! Знаех – светът е жесток. Но, защо ли? Защо? 62

63


Не знам защо …

Никога не разбрах

Никога не разбрах от какво са умирали недовършените мечти. Никога не разбрах за какво са презирали чистите мъдреци. Никога не разбрах защо измъчват времето прозрачно. Може би светлината е лъгъла за разстоянието мрачно. Никога не разбрах самотата нежна на женските ласки. Също не прозрях и израза под свалените маски. Отиват си годините. Не питат: „Кой е подлец?“ Аз си отивам също и нося спомена блед. Не че не мога без него, но ми тежи – как да открия смисъла на всички беди. Вярата взривоопасно почуква на моята врата. Отварям прозореца. Рухва безогледен света.

Не знам защо – вече ми дойде до гуша от приятели добри. Ще взема да напиша по-добре сонет за техните жени.

64

65


Не ми говори

Няма кой Няма кой да предположи – тука сме със теб. Нежно се докосва обичта ни. Розите цъфтят... И обновен, светът се разпростира и ни мами. Няма кой да ни вини – дланите скърбят. Красотата се превръща в мръсна пяна. В небето избродирано летят два жерава... и стават рана. Няма кой да ни спаси, дори със смърт. Нека се пилее нежна песен. Обноски, суета. И тук мигът ще спре, наместо есен. Ще пада тъмнина и с тъжен зов ще викат оцелелите дървета. Няма кой да стане за любов. Усмивки се завръщат от Венера. Ето че дойде. „Но кой дойде?“, ще пита залеза отминала комета. Няма кой да разбере – ние с теб сме болестта, наричана несрета. Няма кой да предположи – тука сме със теб. Всичко има край, трънлив. Излъган, ще скитам сам в оголения ден, а ти ще търсиш онзи ъгъл, зад който са големите върби, заплакали над вихрената участ. И няма кой да чуе как боли в сърцата за изчезналата лудост.

Не ми говори за щастието! То е далеч от моя символ: пустотата. Не ми говори за любовта! Тя е забравена. Не ще се възкръсне. Не ми говори за добротата! Повдига ми се, че не мога да я притежавам. Говори ми за смъртта! Заради нея се мъча с разстоянието. Говори ми за парите! Властта им ме приласкава. Говори ми за подлостта! Тя е съвършена. Отвътре ме гори. Плаче ми се, но отвращението от себе си ме прегръща с лигави длани и суши сълзите.

66

67


68

69


Уморих се

О, миг!

Оглупял ли, усмихнат, не зная как издържам в този живот. Уморих се да бягам от звяра. С тази вечно обнажена пот.

О, миг! Мълчание, огряло неведомите мисли за крилата. Окъсаното циганче запяло за бунт, доказващ свободата. Разпятие! Светлина студена. На пода мръсно наметало. Икона, плуваща в червена вода – измамно огледало. Животът – спотаѓн снобизъм, – изгарящ мислите опасни. Пари. Изящен алтруизъм. На воля са добрите тревопасни. Пасат и пеят. Блеят и танцуват с големи стъпки по земята. Умислени, сред синевата плуват герои със балони на краката. О, миг! Мълчание трепери пред разума – измислена опора. Циганчето в тях се цели едва ли влюбено в затвора. И думите хвалебствени напират да падат от небето като круши. А хубавите циганки намират, че, славата в утайката се гуши. Кой ли вярва в смисъла ужасен да знае бъдещето страстно. Не клекнеш ли на завет, бясен ще литнеш и ще стане ясно.

Уморих се да бъда различен. Изтерзаното в мене скимти. Поваленият призрак двуличен бавно диша във мойте гърди. Все едно е дали ще избягам аз от него. Той ли от мен. Романтично-нахален ще лягам върху релси в прозрачния ден. Но не идва проклетникът, даже не дочувам дъха му свиреп. А страхът ми сополите маже върху земния прашен портрет.

70

71


Откакто свят светува На дядо ми

Откакто свят светува и времето лети, обичам да тъгувам с прошарени коси.

детето ви. А хляба, от който все крадем, ще смеся със душата, душата на овен.

Обичам да ме гали вечерната мъгла. Угасналите рани да цъфнат сутринта.

Когато звук заплаче, ще чувствате в зори, как тръгва раздавача и тихо ви брои.

И вечно да го има вечерният щурец, с когото все будувам и будя се навред. А страстните поляни с умисъл да ме спрат. Търкаляйки, да стане духът ми прахоляк. Защото ще се спусна със горди ветрове. И в зимниците будни ще чувам, как расте

;

72

73


Очите се затварят

Падение! На крадците с български имена Падение! И свобода! Изящна крива разделя кривите, изящни черти на мнима самодива, запалила сърцата на седящи. Играят! Тъмнината ги прикрива. Пари и власт. Страдания и завист. Един, подмамил се, напира да влезе по колене, като варварин. Падение! И свобода! Каква нелепост – да бъдеш равен като всички. Опъваш колене. Интересно, – да станеш и погледнеш сам над всички. Те никога не биха ти простили. Изправиш ли снага, ще се изправиш срещу безумните привички на седналите в тъмнината Господари.

Очите се затварят, без да питат. Умората е силна в този час. Отвъд неясни сънища долитат. Отварят нежната си паст. Размити сенки. Бягащи езици. Скривалище на плахия човек. Ранени, скитащи зеници, разбрали смахнатия век. Създание с безумните привички отново е поело нечий кръст. Забравено танцува валс пред всички, избрали смисъла за мъст. Душата се пробужда и не пита. Очите се отварят във захлас. Сънят възторжено отлита, затворил нежната си паст.

74

75


76

77


Поетите

Помислих си…

Поетите не са пари. Поетите са дитирамби, размахвали висящ въпрос от векове. Безукорни пирати навлизащи в живота като гост. - // - // - // - // - // - // - // - // Поетите и нежните им братя за мигове изхвърлят във захлас пари. И с дитирамби клатят живота на монарх-пегас. Извечното – въпроси и скрижали. Объркани места – добро и зло. Поетите отдавна са изяли разсъдъка в божествено чело.

Помислих си веднъж коя ли сила опъва тетивата на успеха? Прошепна ми в ухото самодива – смъртта на ангела в човека.

- // - // - // - // - // - // - // - // Поетите не са пари. Поетите са дитирамби. и т.н.

78

79


Понечих да се вдигна

Прегърнат съм от две ръце

на Жената, която я няма

Понечих да се вдигна Дланите студени Докоснаха нощта

Прегърнат съм от две ръце. И не от днес. Отдавна в очите ми искрят сълзи от болна плът. Посоката ме води блед, а вярата е бавна. Тя куца през нощта по хлъзгав път.

Очите ми червени От болката ранени Измислиха дъжда

Предлагаха любов. Смет събирам непрестанно. Фалшивите слова пребъднаха безчет. Край мен се скита самота. Куче гладно се мъчи да заръфа кокъла-поет.

Тогава мрак пристигна Всички ни изгуби Дали ще бъде ден

Красивите писма в недрата ми пристигат. Навел глава – повръщам красота. Изящните ръце челото ми повдигат. Погледът е мътен в бистрата вода.

Отново да се видим Дланите събудим От този дълъг плен

Охлузен – от вятъра подет – се кълча. Душата ми – затворен свят – пълзи. Песента от глад прилича ми на вълча. Изгарящата свещ изцъклена виси.

80

81


Разбира се, мога да създавам

След дългото сбогуване

На дъщеря ми Linda

Разбира се, мога да създавам, когато съм приклекнал и ме гуши ранената от злоба зрялост, пролайващо от скука куче.

След дългото сбогуване с приятели и близки остава да прекрачим прага на смъртта. Но тя не идва по поръчка и си мислим дали не беше рано за сбогуване сега? Отново трябва да доказваме, че живи останали сме не по своя воля. Но кой ли с укор във очите сиви докосва ни. И търсим в бъдното неволя.

Опъвам пръстите. И ето – разкъсано скимти жестоко. Дъщеря ми винаги ме учи: „Кучето е болка на пророка!“

И ето обикаляме, чакаме с надежда часа – да ни повикат пред последен съд. Дано да не попитат за любовта ни нежна към близки и приятели, оставили ни в смърт.

Не зная! Може би е права. Нали от младостта се учим как трябва да се хилим до забрава в годините, когато сучим.

Тогава, причестени и достойни да се скитаме от рая в ада без да помним своя път, отнякъде безплътно ангелче ще ни попита: „Не ви ли дотежа от двойна смърт?“

Отваря ми очите, неспособни да разпознаят сцената ужасна. Отиват си и сънищата злобни. Не вярват в светлината ясна.

82

83


84

85


Скитане

Събуди ме На майка ми

Странното скитане на възмъжалото момиче започва тук. От погледа себичен на самеца, който не подбира. Помътнелите гърди надигат грубите ръце. И тялото скимти от ужас. Дали да скрие самотата и отдаде на другиго дължимото: целувка страстна. Опит впит в невинност. Враговете бродят в сянката на забравата. Пеят с облизани устни: Тръгни! Не спирай, наша, тъжна детелино. Отскубната. И покварена ти никога не ще бъдеш същата. Като онова момиче, започнало да скита, за да открие всеотдайността си.

Събуди ме! Моля ти се, мамо, да започна старата игра с боговете, с бесовете, нямо да се уча да мълвя. Събуди ме! И не ме оставяй сам да зъзна в облаци – мечти. На баща ми вярата не давай в мене тихо да мълчи. Събуди ме! Нищо, че не знаеш накъде ще тръгна след това. По-добре за здраве да не баеш с мъката-съседка над вода. Събуди ме! Зная, че пред нищо майчина любов не ще се спре. Омъдряла. Свикнала различно да погалва детското лице. Събуди ме! Няма да забравя, да затворя пътната врата. Пред смъртта за миг ще се забавя да си спомня твоята ръка.

86

87


Тишината

Тъкмо ти ли

Тъкмо ти ли трябваше да кажеш: МРАЗЯ ТЕ! Водораслите цъфтят на моите устни и примамват думите ОБИЧАМ ТЕ!

Тишината се разлива. После трудно се опазва. И измамата красива те поглъща и изпразва. Лъчезарните усмивки мръсотийките изкарват да продават милостиня. И коварно се подмазват. А след шумната гълчава се търкалят проститутки. След охолствата запяват, маршируват и се чува, как напира пустотата. Ще залее тишината. И какво ли ще остане за спасение в душата. Но, засмейте се, пилейте младостта недопиляна! Тишината се пробужда и разлива неразбрана.

Но ти ги плюеш. Плюеш. И отново ме заливаш с: МРАЗЯ ТЕ! Аз съм коленичил някъде далеч и събирам всеки Божи ден зърна от твоята омраза. Посявам ги. А сляпото момиче някой ден ще къса маковете черни на омразата. 88

89


Всичко свърши

Започнах да разбирам – не ми се живее по новому. Закъсняла комета изписа върху неназованото небе две думи: „Всичко свърши“. А аз, лежейки в пръстта, си тананиках забравена мелодия за любовта. Красиво, нали?

Те казаха: „Всичко свърши“. Станах! Облякох стъпканата си дреха. И продължих. Отначало не разбрах – нещо липсва. Замислих се! Бях загубил паметта си. Бяха изличени стари фотографии по родните стени. Местата оставаха свежи. Боята, влажна и неостаряваща, ме плени с дъха си. Погледнах в краката си. Видях червей. Бързаше за някъде. По червейски се гънеше. Продължаваше. И аз продължавах. Наново преоткривах красотата. Тя някога беше печал от многото притежания. Вятъра брулеше лицето ми със сбръчкани длани. Пустота. Обиколих навсякъде. Спомних си стари свободи. Призляваше ми след стръмни завои. 90

91


92

93


Съдържание

Предговор - Мая Панайотова / 5

Колко е лесно / 54 Къде сте, мои ненагледни / 55 Листа / 56 Лъжата / 57 Лято – моята сила / 58 Минах аз оттук / 59 Момичето / 62 Наивно е да питам / 63 Не знам защо … / 64 Никога не разбрах / 65 Не ми говори / 66 Няма кой / 67 Уморих се / 70 О, миг! / 71 Откакто свят светува / 72 Очите се затварят / 74 Падение! / 75 Поетите / 78 Помислих си… / 79 Понечих да се вдигна / 80 Прегърнат съм от две ръце / 81 Разбира се, мога да създавам / 82 След дългото сбогуване / 83 Скитане / 86 Събуди ме / 87 Тишината / 88 Тъкмо ти ли / 89 Всичко свърши / 90

Ако можех / 7 Аз бях / 9 Аз нося / 10 Аз оставам / 11 Баща ми нявга … / 14 Безпощадното блъскане / 15 Безмилостния лист / 16 Бяла, лунна стая / 17 Виждам / 18 Внезапно / 19 В отроненото утро / 22 Дъждовен ден / 24 Дали разбрах / 25 Да си простим, когато / 26 Дете / 27 Душата ми е куче / 30 Едно дете умря / 31 Емигранти / 32 Ето съмна се вече / 34 Жив съм още / 35 Защо плаче небето?! / 38 Изгубено море / 41 Измисленото знаме / 46 Идиоти с вътрешна следа / 47 Как галещо е / 48 Как искам / 49 94

95


С благодарност на Таня за помощта є. А така също благодаря на Tarmo, Мая и всички, които ми вярват и ме обичат.

Ìàðèí Ëàçàðîâ

Българска Първо издание Издател Редактор Предпечат

Анго Боянов Мая Панайотова Боян Алексиев

Формат: 60/90/16 Печатни коли: 6 Печатница Тел.: (02) 981 06 12 e-mail:angoboy@abv.bg www.nirammedia.com marin.lazarov@helsinkilainen.com

96


След дългото сбогуване