Issuu on Google+

Отвъд арменските очи Увод Винаги са ме питали как се чувствам - българка или арменка. Въпреки очевадното – ян накрая на фамилното ми име често пъти отговорът ми предизвиква такова явно вълнение и открито настървение, които дотолкова не остават незабележими, че накараха и мен вече да се съмнявам в думите си. Особено след като си чул един и същ въпрос от хора, принадлежащи към най-различни социални прослойки в страната, която ти се води родина – защото си роден в нея. Истината за въпроса не е в отговора, а в самия въпрос беше казал някой по-умен човек. И ако си поне мъничко интелигентен, а дори не умен, трябва да положиш всички възможни усилия, че да намериш СВОЯ отговор, доста по-важен от публичните обяснения. На това емоционално пътуване тръгнах преди около 1 година. Арменската диаспора по света постоянно се изправя пред едни и същи преценяващи погледи, пред едни и същи упреци и недоволства за неизяснеността на положението си. За още по-голямо съжаление това чувство е по-ясно видимо в обществен план, отколкото съчувствието или опита за разбиране на една дълбока и травмираща многочовешка история. Но като типично арменски черти, гордостта и честолюбието никога не са позволявали на арменската глава да се наведе или да замълчи под напора на фактологическия завършек на ужасите от 1915, белязали сърцата на милиони личности, превръщайки го завинаги в общото сърце на един народ. Въпрос на достойнство. Миналото трудно се забравя. Дори за тези, които не искат да го признаят, искат да го забравят, изтрият, променят, очернят, изгорят като пергамент, превръщайки го в полъх на вятъра, понасяща със себе си пепелта на позора и безчинствата. Политиката си е политика. Истината обаче няма къде да избяга, макар някои да си въобразяват, че могат да я пренебрегнат временно или да се опитат да изпаднат в амнезия за нея. Добре поне, че в 21 страни петното, оскверняващо честта и доубиващо жертвите на геноцида, е премахнато с официалното им признаване. Но откъде тогава произлизат недоволните изражения, насочени към арменката, която е родена, живее и учи в далечната от Армения република България. Как смее да не се нарича българка след като всичко тук е част от нея? Съдба, споделяна от 8.000.000 души, представляващи арменската диаспора на 5-те континента. Въпросите, последващи отговора, че се чувствам стопроцентова арменка, се изстрелват един след друг като плод на национално достойнство на българина срещу мен. Няма нищо лично. Човек винаги цени родното си място, защото хронологията на живота и израстването на личността му до съзнателна възраст е минала по нея. Изобщо да си роден в малцинство, чиято далечна болка и желание за справедливост, тече като отрова в кръвта, не е лесно. Макар и 4-то поколение арменка в чужда страна, произхода не се изличава и всеки го има на ум. За добро или зло, напомняйки, че колкото неща и да свързват различните етноси, толкова и ги разделят. Още от момента на личното ми осъзнаване и желание да намеря своите отговори, започнах да изучавам хората. Не културата, не традициите, не религиозните особености или поне не както следва – историческите свидетелства за народа. Психологията на арменските очи казва всичко. Стига да можеш да прочетеш какво има зад нея. Исках да разбера дали кръвта стига да се наречеш арменец.


Редица, съзнателно избрали в 21 век пътя на емигранти, още по-съзнателно емигрират и от произхода си. Крият каква е истинската им националност, режат корените си, изкореняват дървото на прадедите си от съзнанието и сърцето си за да си лепнат етикета на напорист американец, благороден англичанин или чистокръвен французин. Но така изтриват и идентичността си, неделима част от общността. Напълно естествено, за да си различен спрямо другите трябва да елемент в колективния пъзел. За съжаление и някои арменци още преди години са взели подобно решение, днес слоган на представители на всеки възможен етнос в търсене на по-добър жизнен стандарт. Но кой е всъщност гражданина на света, космополита? Човек без произход? Не, напротив. Той знае откъде е, знае къде е основата му, горд е с нея, но е отворен и непредубеден към другите народи. Именно чистотата на мисълта му го прави приет във всяко кътче на света. Едва сега смея да се нарека космополитна арменка, когато претеглих резултата от първото си мигновено пътуване към неродното ми отечество – Армения. Глава 1 Всяко ново пътешествие ме кара да ставам с часове по-рано от предвиденото. Будилникът ми се обижда. Тръпката пред неизвестното не носи страх, а приятна възбуда, подсилваща усещането на всеки сърдечен удар. Всяка пулсация предшества и едно ново вътрешно ключе, което отключва нови места в душата и ума. Не крайната цел е важна. Странстването – физическо и душевно е безценното и необходимото. За да го направи още по-незабравимо, физическото ми пътуване към Ереван бе предзнаменувано от доста душевни терзания, даващи точно определение за закона на Мърфи. Да, ама не. Историята започва с бял лист хартия и все пак, дигитална хартия, мястото, където съм сама с всички. Умението да пишеш не опира само да талант. За пълна моя изненада не се оказа и временен интерес, а упорита страст, несвързана дори частично с университетските ми занятия. Далеч, напред и нагоре. Случайно изказване на мой познат ме насочи към предизвикателството да кандидатствам за участие в тренинг за журналисти по време на кинофестивала Golden Apricot, най-голямото събитие в културната сфера на арменската столица. Лятото пулсираше в очакване на интернационалната сбирка. Въпреки че не се занимавам единствено с кино, никой на мое място не би пропуснал възможността да добие знания и да достигне до една от най-съкровените си дестинации – Армения. Не съм и подозирала, че именно 2008 ще се окаже годината на това така дерзано посещение на корените. За някои моменти от живота, подобно на запознанството с дадени книги, персони, художествени произведения, човек трябва да е узрял за да осъзнае какво му се предлага. Да е способен да благодари за ценното, което е получил в дар. И най-малката сбъдната мечта, ПЛОД НА много или нищожни усилия, е дар от по-висша сила, каквото и да си мислим. Затова, макар и съвсем слабо религиозно настроена, отивам и паля свещ за благодарност. Стига предизвикателството да е достатъчно голямо, никога не си струва и най-малкото замисляне пред сладките рискове за неуспех. Това са моментите, в които ориста ни оставя сами да преценим. За моя изненада се оказах сред избраните в интернационалния колектив, а както по-късно подочух конкуренция далеч не е липсвала. Все пак човек трябва да умее и да се гордее сам с постигнатото. Но съдбата не пропусна да си пъхне любопитния пръст не


където трябва и мъките започнаха. Как щях да си позволя толкова скъпо пътуване, след като нямам нито самолетен билет, нито достатъчни средства за предвидения си двуседмичен престой? Едно от най-висшите човешки качества, а за мен по-скоро трябва да се титулува умение, е упоритостта. Пратих молби на няколко европейски културни фондации, спонсориращи подобни проекти – безуспешно, не че се изненадах. Това не ме отказа. Обърнах се към председателката на Софийския клон на най-известната в света арменска благотворителна организация AGBU, Соня Бедросян, чиито член съм от 5 години. Без съмнение една от най-отговорните и дейни жени, пред които еманципацията на достойнствата намира своя добродетелен облик. Колко пъти срещате човек, готов да ви отвори наистина вратата, ако почукате? (библ.препратка) Лесното не е интересно, камо ли надеждно, а успеха на трудното е много по-галещ. Едномесечните ми надежди рухваха останали пред отворения отговор, заради невъзможността на г-жа Бедросян да ми каже какво решение е взето от главната централа в Ню Йорк. Първият опит все повече клонеше към отрицателен. Сумата за такова спонсорство със сигурност се оказа притеснителна и темата сякаш потъна в дебрите на Държавен вестник. Но нито тя, нито аз се отказвахме. А организаторите на фестивала също не можеха да дадат краен отговор за поемането на разходите по престоя ми, оказвайки се, макар и одобрен, кандидат от страна, чието име не е сред списъка им за финансово подпомагане. Както моя приятелка ми каза: “Не се притеснявай, в Армения всичко се случва утре.“ След дългата борба вече приех фактите без излишно мелодраматизиране при спомена за огромния си ентусиазъм при получаването на официалната покана от президента на Golden Apricot Атом Егоян и директора му Харутюн Кхачатрян. Убедеността ми, че няма да пътувам напълно ме накара да се откажа от идеята си, когато 10 дена преди началото на кинофестивала получих новини, които ми върнаха порива. Престоят ми щеше да бъде спонсориран от организаторите! Веднага се обадих на г-жа Бедросян, която от своя страна сподели радостта ми и прати горещи призиви за подкрепа от страна на Ню Йорк. След като разходите бяха по-малко можеше и да се случи чудото. Неофициалният отговор, че AGBU спонсорират самолетния ми билет дойде чрез председателката на AGBU-Sofia, достойно преизбрана и през 2009 за такава през същите тези дни на вълнения. Дължах много повече от прости благодарствени писма към Ан��та Ансерян, директор на Парекордзаган, а на г-жа Бедросян е излишно да кажа какво дължа, употребявайки безброй чистосърдечни спрегнати прилагателни... Важното е, че тя знае. И така получих криле след вечерта на неочакваната вест, успяла да ме накара за пръв път в живота си буквално да подскачам и тичам като заек из вкъщи. Съседите ми проявиха разбиране за писъците и тропота отвъд стената и не се обърнаха към властите. Седмицата преди пътуването бе изпълнена с оживена кореспонденция между мен и г-ца Тамар Гамбарян, очарователната млада координаторка на 5-то издание на GA. Все още не знаех, че ме очаква много повече, отколкото мога да предположа. Ден преди пътуването получих кратка програма за посещението ми, даваща основна информация за предстоящите събития. Картината бе завършена. Самолетът чакаше само мен, фотоапарата и бележника ми. Освен разбира се, 19 кг-овия куфар... Глава 2 Последното ми качване на самолет беше преди няколко години. Оттогава някои неща се бяха променили със сигурност – извън подобрената храна по време на полета.


Пътуването ми щеше да премине с тричасова спирка във Виена преди трансфера ми към Ереван между 5-6 юли. Макар и географски необоснована траектория, австрийската столица се оказа за втори път моя притегателна през 2008, по-рано същата година посетила я по работа. Но този път наблюдавах Сърбия и Унгария отгоре и отново се насладих на подредената аграрна мозайка от обработваеми площи, пътища, преплитащи се през мощното тяло на Дунава и малки къщички като че изкарани от компютърна игра-симулация. Летях сред облаците на австрийските авиолинии и мечтите си. Безупречният екипаж обяви едва няколко, пренебрежими минути закъснение на полета, което потвърждаваше идеята за точността на немскоговорящите нации. За жалост единствено за първоначална заблуда, въпреки топлите ми чувства към родината на Моцарт и красотата на Гьотевия език, световно считан за груб и далечен от представата за обяснение в любов. След 100-минутен полет кацнахме на летище Виена, оживен център на огромен брой международни полети. Ориентирането бе лесно поради големия брой немски и английски надписи почти навсякъде. По архитектурно изпълнение надминаваше новия терминал на Софийското летище, събирайки във вътрешността си коридори, разнородни магазини на най-известни марки, ресторанти, кафенета, закусвални, обменни бюра, поща, бърз трансфер до центъра на столицата по 3 начина и със сигурност още доста неща, които не съм имала време да забележа. Първият ми престой на Виенското летище щеше за продължи достатъчно дълго, че да не мога да сляза до града и едновременно с това да съм сигурна, че няма да изпусна полета. Много хубаво не е на хубаво. Затова реших да се огранича до тълпите хора на летището – бели, черни, жълти, подозрителни и благородни на вид, весели туристи и вдървени бизнесмени, включвайки се сред навалицата от пристигащи и заминаващи. Трябваше да отпътувам от терминал А и поради липсата на особена представа за реалните размери на летището преди този юлски ден, за моя грешка се ограничих само до тази част на комплекса. Виенско кафе-меланж, сувенири от кметството, бонбони Моцарт, чадър на ноти, вдъхновен от Щраус, също син на Виена, са първите неща сблъскали се с погледа ми. Дори най-обикновения магазин за подаръчни сувенири говори изключително ясно за австрийския талант и богатото културно наследство една от главните артерии на европейското сърце. С българска кръстословица под ръка и чаша мерло се настаних в очакване на новото. Най-сетне започна check-in за Ереван, а точно до него беше отворен терминала за Анталия. За момент ми стана забавно при гледката на благоприлично забулените жени и патриархално настроените им мъже, редом до тълпата, която чакаше за полета към родината, първата страна официално приела християнството за национална държавна религия. И така вярващи и неверници се тълпяха на две съседни линии, смесвайки звуците на турска и арменска реч в едно пъстро и алогично цяло. Опитах се да запазя чувството за съвременност в мисълта за равноправие и взаимна толерантност между народите, но скоро заподозрях, че все така спазвам хладна няколко-метрова дистанция към турските съседи. Досега не съм имала нито един приятел от турски произход... Преминала през проверката, се очертаваше чакането да се проточи повече от необходимото, давайки ми шанса да разгледам своите далечни арменски непознати събратя и посестрими от цял свят. Разноцветни паспорти се разнасяха в ръка, кой от Канада, кой от Русия или Франция и разбира се – от Армения, страната на най-вкусните и сочни кайсии. Толкова разделени и толкова заедно в миналото и бъдещето си, за пръв път успях да усетя, че макар и различни, съдбите на народите са съдбите на всяко отделно човешко лице, гледащо едно към друго.


Смяната на часовите пояси си каза думата. 3,40-часовия полет беше истинско предизвикателство не само за нервите, но и за физическите сили, чиито естествен завършек все повече ме люшкаше в състояние на полусън и будност. Все пак светлинката в мен още мигаше, напомняйки, че след няколко часа на търпение, за пръв път ще стъпя там, където някога прадедите ми са основали днешна Република Армения. Имаше само емоционални турболенции и слава Богу, меко кацане в нощен Ереван. Разрошена и с особена, опиянена усмивка и стрелкащи се очи за пръв път стъпих вкъщи, озовавайки се на новото западно столично летище Зъвартноц. Знаех, че ме очаква посрещач и само се молех да го позная в 5 часа сутринта арменско време. Но надали някой би пропуснал табелата с името си, ведро държана от член на екипа на GA – Арам. Усмихнах се живо и тъмнокосият младеж веднага ме позна още на ескалатора, поздравявайки ме чистосърдечно. Фучейки между хората след процедурите по проверка на визата и получаването на невредимия си куфар, се качихме в колата, докато хранех очите си с фигури, светлини, сгради, мощни лъскави коли и стари лади. Странен град, си казах още тогава, значи със сигурност ще ми хареса... Нощта ме посрещна, а денят вече ме очакваше с нетърпение. Глава 3 Още ранната сутр ин на 6 юли не беше свър шила, ко гато в ко лата на път към определения за престоя ми хотел Ани Плаза се оживих след изтощителното пътуване с купища въпроси към бедния ми посрещач: “Колко далеч е летището от центъра? Какъв е градския транспорт? Онази сграда там каква е? А защо само онази там е осветена...” И купища подобни, които не успяха да смутят Арам, който с готовност ми разясни, че летището е само на 15 минути с кола от центъра и че по принцип градския транспорт се свежда до почти всички познати видове с изключение на трамвай. Но градският транспорт, подобно на българския, не е за предпочитане. Масово населението избира да се вози в уютните и така задушевни по близостта си със съседа на другата седалка частни маршрутки с по около 15 места всяка. Малко по-късно щях да имам удоволствието да се сблъскам с това удобство. По-малкото зло естествено са такситата – но за целта не е зле човек винаги да е зареден с монети, защото те никога нямат дребни за връщане по някаква изключителна случайност. По това спокойно време на денонощието все още нямах удоволствието да се запозная с националните особености на транспорта, които съвсем скоро щяха да оставят вечна следа в паметта ми като нищо друго досега. Най-силен трепет почувствах, когато навсякъде видях арменското писмо – табели, билборди, плакати, имена на улици и др. В този момент дори не забелязах множеството надписи на руски. Творението на Месроб Мащоц се изпречи пред мозъка ми като нещо толкова вълнуващо, че неусетно започнах да си припомням писмото на майчиния език, рядко използвано в течение на годините. В дома ми винаги се е говорело предимно на арменски, но болезнената истина е, че четенето и писането са нечести явления в ежедневието за преобладаващата част от диаспората. Арам разбираше особеностите на западния ми диалект, доста различаващ се от говорения в Армения източен. За щастие и аз познавах голяма част от тези разлики, стремейки се да уравновеся различията, намалявайки комуникационните бариери в предстоящите ми разговори. И така, точно навлизайки в централната градска част, преминахме покрай внушителна редица от чуждестранни посолства, преминавайки през затъмнения площад Република. Малко преди да стигнем ул.Сайат Нова, на която е разположен най-известния преди 4-5 години хотел в Ереван - Ани, пожелах да минем с колата покрай офиса на GA, за да мога утре сама да се ориентирам до там. Едва няколко пресечки след хотела завихме


към ул. Байрон, намираща се в непосредствена близост до парка и площада на операта, озовавайки се пред няколко луксозни бизнес сгради. На няколко метра от тях се помещаваше дома на GA, горещата точка на предстоящите събития. Въпреки тъмнината, центъра на Ереван беше достатъчно осветен за да се забележат редицата скъпи маркови магазини и реновирани жилищни сгради, зеленина и добре поддържани улици. С последни сили прекрачих вратите на представителната на външен вид Ани Плаза и след като Арам ми помогна с багажа, оставаше само да се нанеса, без да събудя съквартирантката си. По време на нощния кратък тур бях получила разяснения, че тя ме е изпреварила с един ден и вече е в града. Скоро щях да се запозная с младата си колежка Виктория Коробан от Молдова, за която не знаех нищо друго. С кратко изсумтяване тя се опита да ме поздрави и продължи дълбокия си сън без да се смущава от шумотевицата, която сътворих с подреждането на багажа си. Вероятно заради всичко видяно не ми се лягаше още, въпреки множеството часове на път. В главата ми се прескачаха мисли и впечатления. След като изцяло завладях своята част от малкото пространство на хотелската стая, настроих будилника си за ранно ставане с цел да посетя организационния колектив, приготвяйки се за малката си доза сън. Според програмата, 6 юли щеше да бъде свободен ден, така че имах възможност да обиколя центъра преди началото на обучителните занятия, както и да се запозная с хората, които щяха да ме заобикалят в следващите две седмици на работа и удоволствие. Съставяйки си мислен план какво искам да видя по-късно същия ден се унесох с едва забележима усмивка и заспах безпаметно след секунди. Глава 4 Сутринта на първия ми ден се раздвижи. При вцепеняващия звук на алармата със съквартирантката ми Виктория едновременно се разсънихме. Без това да предизвика смут и раздразнение, още по леглата, двете се запознахме рошави и в добро настроение. Все пак и без друго аз трябваше да съм по-недоволната от часа на ставане. Решили, че английският и руският ще са приборите ни на комуникация се заприказвахме за очакванията си. Всяка от нас искаше да извлече нещо повече от преживяването си в Армения. Интересната млада жена, само с няколко години по-голяма от мен, се оказваше за пръв път на истинския журналистически терен, макар че бе завършила тази специалност. Нейна основна цел по време на фестивала бе да осъществи максимален брой работни контакти, които да и помогнат в по-нататъшното и желание частно да се занимава с проектов мениджмънт. Все пак писането е в кръвта на всеки, който някога е намерил тръпка в него и тя съвсем скоро щеше да разбере неизменния урок на артиста. Решихме да закусим заедно и после да се отправим към фестивалния офис. Ресторантът на хотела предлагаше голямо разнообразие на закуски, но преди всичко там за пръв път пробвах така сладките и сочни арменски кайсии. Направо златни! Всяка следваща сутрин щях да откривам по нещо ново от арменските вкусове, но натуралните ме привличаха като магнит – гъстотата на киселото мляко, сладкото от смокини и сока от нар. След приятната освежаваща закуска излязохме на слънце. Пресякохме първия светофар между улиците Сайат Нова и Абовиян, на чиито ъгъл е най-старата оцеляла в столицата църква – Катогике от 13 век, скрита зад високи алуминиеви стени. Беше сравнително тихо по улиците, магазините тепърва отваряха, а малкото хора по улиците ни заглеждаха с любопитство. Неусетно започнах да сравнявам с различните градове,


които съм посещавала – чистота, ред, облекла и нрави, дори климат - всичко в обикновения ден. Фото-паметта ми се оказа достатъчно силна, че да последвам пътищата, показани ми нощес от Арам без да се изгубим. Озовавайки се пред плакатите на кинофестивала, залепени до вратите на офиса, влязох първа с огромното желание да се запозная с така дружелюбната в писмата си Тамар. Посрещнаха ни топло, тя и художественият директор Сусана Харутюнян, изненади от внезапната ни сутрешна поява. Разменили едва по няколко думи, към нас забързано се насочи не друг, а директорът на фестивала – известният филмов режисьор Харутюн Кхачатрян. С присъщата му неподправеност поздрави двете ни сърдечно, интересувайки се дали имаме нужда от нещо и извинявайки се с поредния с неотложен ангажимент се стрелна и изчезна нанякъде. Още от първия момент на срещата си с този земен човек си дадох сметка, че душата на фестивала носи неговото топло настроение. Последваха запознанства с голяма част от сътрудниците и бърз поглед над огромния разработван план-график на прожектираните филми, озадачаващ ме с многообразието си. След това бързо запознаване с част от отговорниците по проекта на кинофестивала, реших да помоля Тамар да ни даде карта на Ереван и по възможност да ни упъти до някои от по-интересните забележителности в центъра. За наш късмет тя имаше малко свободно време преди да посрещне поредните участници във фестивала и реши да ни поразведе сама. Взаимната симпатия потвърди, че щяхме да станем добри приятелки въпреки краткия ми престой. Подминавайки офиса тръгнахме нагоре по посока на парка, намиращ се между улиците Московиян и Исакахян, до който е разположено кино Найри. Междувременно младата жена ни запознаваше с детайлите по отношение на предстоящата ни програма и журналистическия колектив. Както ми беше писала в последното писмо – зареди се с енергия за много нови запознанства! Преминавайки покрай няколко чисто нови постройки и редица лъскави заведения, Тамар ни обясни, че центъра на града в последните няколко години е претърпял качествени катаклизми, видими дори за местните жители. Беше решила да ни покаже най-новия квартал, който се строеше в перфектния център, но преди това я помолих да спрем в някое изгодно обменно бюро. По случайност забелязахме такова в малък търговски център, за който по-късно научих, че е един от по-скъпите в района. Решихме да го разгледаме на бързо и влязохме в уникален магазин за арменски килими. Още през Средновековието изработката им се е затвърдила като основополагаща при производството, развитието и усъвършенстването на килимарството в земите наоколо и отвъд. Затова красотата не ме изненада. Невероятното разнообразие от съчетания, форми и техники са допринесли това ръчно творчество да увековечи този занаят като вид арменско изкуство, давайки му простора да обхваща и направата на носии, шапки и други текстилни форми. С риск да прекараме дълго време в разговори със собственика на магазина, излязохме за да свършим първоначалната си цел. За пръв път се изправих пред предизвикателството да се справя с арменската парична единица – драм. 1 евро се равнява на приблизително 450 драмове, но е много по-изгодно човек да се възползва от световно ниския курс на долара за да купи повече около 301 драмове за долар. След кратката процедура по пресмятане на курсове и обмен на пари, логичният въпрос, който се зададе беше каква е средната работна надница в Армения. За съжаление се появи точно при преминаването ни в строения нов квартал, който изглеждаше толкова внушителен и скъп, че отговорът на Тамар ми се стори нелеп. Относителната средна заплата на образован човек в Армения е около 200 евро. Приход, толкова нисък за предлаганото пред очите ниво на стандарт, че едва ли икономически може да се оправдае по какъвто и да било начин. Тези огромни нови постройки, допълващи с някаква странна помпозност и дори бих казала нелепа


импозантност инфраструктурата на Ереван, напомняха по архитектура на осъвременен вариант на древноримски вили или палати. Цялата тази част на града била изкупена на безценица, разорявайки много от принудените да продадат домовете си, а сега квадратът там струвал около 1100$ - цена достъпна само за Ереванската мафия. За щастие поне сградите се вписваха в избора на материал и цветова гама на центъра – туф, цветове, преминаващи от златисто през бежово и керемидено. Рядко срещано явление е да видиш единство, в която и да е столица, що се касае до цветовия спектър. Изключителният ефект на тази топла гама имаше своето най-явно проявление привечер, когато слънчевите лъчи попиваха в мекотата на планинския камък. Душата на планината, пустинята и енергията на слънцето се съчетаваха в играта на цветове, отразяващи лъчите в множеството езерца, паркове и монументи, красящи Ереван. Разходката ни продължи по протежение на ул. Московиян, извела ни до едно от найживописните творения на арменската столица – сухата Каскада. Тя свързва центъра с Хахтанак парк и Северната област – фондация на музея Кафесджиян. Името на Жерард Кафесджиян се свързва с финансирания от него художествен проект, включващ построяването на редица скулптури, сред които и на Фернандо Ботеро, в комплекса на дострояваната Каскада, започната през 1970. Намиращият се на върха и парк на Победата е основан в памет на участието на Съветска Армения във Втората Световна Война, а в източната му част се намира масивната статуя на Майка Армения, чиито взор се простира над цял Ереван. За да се насладим на панорамата с Вики решихме да посетим вечерта най-горната платформа на осветената Каскада, когато тя се превръща в романтичната точка на града. Щракайки постоянно с фотоапарата, трите се насочихме с бърза крачка към така наречения Вернисаж на художниците, в парка Сараян на запад от площад Франция. Благословен от значителна по размерите си статуя на Мартирос Сараян от 1986, повелител на модерното Арменско изкуство, паркът е средище на творци, преди всичко художници, търсещи ценители-купувачи на произведенията им. Изборът е огромен, както и качеството на картините, но със сигурност това е мястото, доказващо, че артистите могат да бъдат не само особняци, но и добри търговци, факт, подкрепен от типично арменското красноречие. И тъй като Тамар трябваше скоро да тръгва, побързахме да минем през площада на Свободата, на който е разположена Операта. До 1920 г. там е било най-старото място за поклонение в Ереван, църквата Гецемен, а днес площада носи символиката на възстановената независимост. Величествената постройка отново ми напомни Античността, но сега вече с поизчистени линии и премерена детайлираност, разкриваща изяществото, търсено в културния дом на столицата. Преминахме покрай статуите на обичания поет Хованес Томанян и прочутия композитор Александър Спендиариян, заобиколени от редица интересни кафенета и тръгнахме по Северния бул. Ставаше все по-топло. Обградени от цветни алеи и вече пробудения градски транспорт, тепърва предзнаменуващ трафика на пиковите часове, се запътихме към информационния център на града. Там получих карта на центъра, която доста добре обясняваше основните места и улици, така че Тамар вече спокойно можеше да ни остави. С уговорката да се чуем с нея по-късно, с Виктория решихме да посетим очарователното явление, появяващо се всяка събота и неделя, пазарът Вернисаж. Беше вече неделя по обяд, а ние – готови за впечатления. Глава 5 Ако се заговори за Вернисажа в Ереван се съмнявам, че има местен жител, който да не може да ви запознае с някоя чудата история от там. Думата “вернисаж” идва от


френски и означава представяне, откриване, а още по-често се възприема като арт изложение. Възникнал преди близо две десетилетия, при разпадането на Съветския Съюз, Вернисажът е любимо пазарно място на туристическите групи или на близките руски съседи, отбили се на гости в Армения. Не знам къде е възникнала традицията на пазарлъка, но със сигурност се развива с пълна пара на този открит базар, далеч по-любопитен от западните молове и шарените арабски пазари. Простиращ се от площад Република до ул. Караджиян, той е отворен всяка събота и неделя, съвместяващ в себе си целия чар, сръчност и изобретателност на арменския занаятчия. Насочвайки се тепърва натам, открихме, че базарът е своеобразно разделен на две части, като в първата могат да се открият, каквито ви хрумнат предмети, датиращи от преди 30 или повече години. Без значение от типа им – гаечен ключ, телефонна слушалка от първите създавани, праисторически вестници на руски и арменски, всичко, което не би ви потрябвало, ако сте човек на 21 век е грижливо съхранено, за да ви бъде изложено и предложено. Даже видях типична родопска чиния с фолклорни сцени от България! Съквартирантката ми все пак не се подвоуми да се сдобие със захабен порцеланов чайник с излъчване на селски бит от една мила продавачка на преклонна възраст. Нелепата покупка провокира мнението ми, че явно наистина всяко предлагане значи, че има и търсене. Заговаряйки и на руски, жената така се заинтригува от произхода на Вики, че даже я покани на гости и поиска да вземе телефонния и номер, развивайки теорията за някогашно свое далечно приятелство в Молдова. Изобщо тази забавна ситуация ме накара да се обърна на другата страна, не сдържайки порива си на смях, но премина границите, когато продавачката настоятелно искаше да разбере името на хотела ни. Едва ли не да ни дойде на гости като междувременно изгодно “офертираща” поредните вехтории с добротата на стар човек. След учтивото ни сбогуване и смотолевените оправдания, че не помним името на хотела, продължихме развеселени обиколката си сред царството на непотребните вещи преди да стигнем същинското сърце на Вернисажа. Навсякъде комбинацията на рускоговорящата молдовка с арменката от България се посрещаше добре от разговорливите търговци. Докато Вики се сдобиваше с цяла колекция несъразмерно огромни сребърни бижута, аз гледах сувенирите за подаръци. Пазарлъкът и на двете беше успешен, но друго си е да го водиш на арменски, макар и с по-различен диалект. Някои неща винаги си имат предимствата... Разхождайки се сред внимателно подредените щандове с инкрустирани сребърни, а после със златни или кожени бижута, стигнахме навътре в базара. Сякаш пространството беше наредено по зони според типа продавани стоки – дървени музикални инструменти като дудука, кутии за бижута, шахове и табли; скулптури, картини, миниатюри и икони; прибори за хранене, невероятно оригинални сервизи за кафе от порцелан или глина; вълнени килими и чанти в най-различни окраски и големини; изящни дантелени покривки; тениски, шапки, дори калъфки за GSM с надписа Армения, герба на Ереван или планината Арарат; хачкари от дърво или планински камък, сувенири с нарове, типично арменски кръстове и плетки. Никога преди през живота си не бях съзирала такава богата съвкупност от труд и талант на ръчно изработени изделия, събрани на едно място. Нито подозирах до преди това какви майстори са арменците. Можеше да се намери по нещо за всеки, независимо от интереса, вкуса, навиците, хобито или работата му. Освен това в повечето случаи цените бяха разумни що се касае до стандарта на живот в страната, а и ВИНАГИ можеха да се обсъдят втори път. Всяка вещ притежаваше своя индивидуалност, пропита с духа на Армения. Множество от търговците се шегуваха, че арменското е


най-хубавото, но истината е, че такъв перфекционизъм и желание в занаятите не се виждат почти никъде по света. В края на обиколката разбрах, че не е било просто предупреждение, че температурите на летен Ереван достигат до 40 градуса по Целзий. Изключително изморени от разглеждане, решихме да седнем в простовато на вид заведение насред базара, за да разбера, че външният вид лъже. Поръчах си шашлик, Вики – кебап и решихме да пробваме арменската бира. Забързаната сервитьорка веднага ни донесе бирите Киликия, в много симпатични бутилки. Вкусът им беше доста лек, ненатрапчив, перфектен в жегите. 5-10 минути след това дойдоха двете огромни порции, всяка увита в националния хляб лаваш, близък по вид на арабския. Не бях сбъркала с шашлика, огромните парчета месо се оказаха овкусени с канела, дафинови листа, бахар и кимион, чиято комбинация носеше истинско блаженство за небцето. Не по-малко вкусен бе и кебапа. Докато си показвахме интересните предмети, с които се бяхме сдобили, предложих да посетим историческия музей, намиращ се точно на площад Република или т.нар. Ханрапетутян Храпарак. След кратък дебат по въпроса, Вики, която имаше първоначално други планове като човек, който не е голям фен на музеите, се съгласи. Вече беше следобед и жегата не се понасяше изобщо. Запътили се с тътрещи крачки към площада се изумихме от неговата красота, виждайки го за пръв път денем. Обграден от улиците Абовиян, Амирян, Налбандян и Тигран Медс, средата му представлява каменен модел на традиционен арменски килим. Величествената му осанка се подкрепя от разположените в една сграда исторически музей и национална художествена галерия, министерството на външните работи, известният хотел Мариот, главната поща, съветът на търговските синдикати, няколко търговски обекта и ресторанти. Топлите цветове на камъка в охра и прасковено успокояват окото, а големият фонтан разположен там е център на вниманието заради честите концерти привечер, когато градът се пробужда от прохладата на залязващото слънце. Срещу него се извисява часовниковата кула, на която се вее националния флаг, разделяща главната фасада на площада. Погледът се рее между етно-орнаменти на нарове, гроздове, житни снопове, глави на фазани и други животни. Историческият музей не предлага намаление за младежи, надписите и сведенията са 90% на арменски език, редуцирайки по този начин потока от чуждестранни посетители. Но все пак има и нещо хубаво, стига да говорите поне руски. Всяко помещение е ръководено от отделен куратор, който с радост се отзовава на въпросите и дава полезна информация за видяното. На два етажа могат да се разгледат експозиции от периода 2500 - 3000 г. преди Христа, до 20 век, където са изложени каменни резби, съдове, оръжия, накити и носии, килими, исторически документи, снимки и карти. Странното е, че някои от тях можеха да се докоснат с голи ръце, донякъде опасно за видимата им антична стойност. Все пак обиколката се оказа обогатяваща, но за съжаление не остана време да разгледаме Художествената Галерия, тъй като музеите работеха от 10:00 до 17:00 часа. Успяхме да се засечем с Виктория в един от коридорите на музея. Решихме да пием по кафе до примамливия фонтан на площада и после да се отправим към хотела, за да проверим дали другите две колежки от чуждестранния ни журналистически екип са пристигнали. Въпреки умората и все още непоносимата жега преодоляхме няколкото преки до Ани Плаза, преминавайки покрай утрешната ни работна точка – кино Москва. Навсякъде по пътя виждахме плакати за предстоящия 5-ти кино-фестивал, което още повече ме караше да тръпна в осъзнатостта, че ще съм част от толкова важно събитие.


Прибрахме се в стаята си за да починем до вечерята в хотела, след която щяхме да посетим осветената вечерно време Каскада. Въпреки че далеч не бях очарована от бедното и несполучливо меню на ресторанта в Ани Плаза, се примирих, защото се очертаваше през следващите 2 седмици да г�� посещавам по два пъти дневно. След вечеря със съквартирантката ми се отправихме към Каскадата. Посрещна ни скулптурата на огромна каменна котка с хумористично-глуповато изражение, допълваща по странен начин цялостта на комплекса. Не се наложи да изкачваме 553 стъпала към най-горната и част, благодарение на серията безплатни ескалатори във вътрешността, значително улесняващи придвижването. Качихме се на последната платформа, въоръжени със заредени и готови да действие фотоапарати. Купът панорамни снимки на нощен Ереван остана като неизтриваем спомен за страхотната гледка на сгради, игра на светлини и луната, напомняща на горящ жълт сърп. Бавно слизайки надолу пред нас се простираше мозайка от разноцветни градини, релефи, скулптури и фонтанът най-долу, които превръщаха Каскадата в архитектурна комбинация, достойна да запази неопетнени множеството любовни истории дали началото си там. Паметник на любовта, при който бях сигурна, че някой ден пак ще се завърна. Глава 6 Винаги съм се считала за човек на новите запознанства. Вероятно това задоволство се дължи до голяма степен на интереса ми към човешката природа и последващите я странности. Имаше една шеговита приказка, че човек е различен и уникален в своята индивидуалност. Както и всички останали. Е, значи се очаква и винаги да има изненади. Въпреки че съществуват милиарди различни характери, големите сходства между тях често не липсват. Непонятните, екстравагантни, лъскави, шарени личности обаче са за предпочитане в историята на антропологията – гении, таланти, големи души с немалки дела, че дори и серийни убийци и психопати. Магнит за любопитството на анализатора. В резюмираната ни програма за първия ден на обучението бе предвидена среща на екипа за 11 часа в един от офисите на кино Москва, намиращ се на първия му етаж. Обучаващите ни щяха да бъдат известните холандски кинокритици Питър Ван Бюрен и Андре Ваарденбург, както и Рузан Погосян от арменска страна. След закуската, на която за пръв път пробвах вкусните руски блини с месо и зеленчуци, с Виктория се отправихме към киното, намиращо се едва на 2 светофара разстояние от Ани Плаза. Тъй като бяхме подранили малко, имах време да разгледам площадчето пред киното. Сякаш сглобен от различни елементи този малък полукръг в центъра на града бе една от основните пресечни точки на срещи, пътувания, събития. На долния му край е разположен най-известния хотел в града - Голдън Тюлип, наречен още бившия Ереван хотел, един от трите, където щяха да бъдат настанени участниците и гостите на предстоящите събития. Френските прозорци на ресторанта воаьорски гледаха навън към потока хора, където същия ден се провеждаше нещо като ден на книгата. Няколко щанда и регала обграждаха бронзовия бик, направен от механични части, който пази входовете на киното с приветливото си излъчване, привличащо туристическите камери. Залепени афиши, реклами, както и огромен плакат с подробната фестивална програма на прожекциите, залепен на стените на кино Москва, посрещат зрители и почитатели.


Вляво от основната му част обстановката краси чудноват сив фонтан, изобразяващ 12 зодии с великолепни орнаменти и фигури. Хладнината на пръските не действаше упойващо единствено на хората, защото във водата спокойни и необезпокоявани плуваха малки и големи патици. Предобедният въздух предвещаваше горещина, но и успокояваше сърцето със сладостта си. С поглед вперен в скулптурата на скорпиона, елемент от фонтана, се замислих за нещата, за които човек копнее и никога не вярва да се случат. А те се случваха... В 11 без 5 влязох в малкия офис, където имаше вече доста хора. По-голямата част изглежда бяха от Армения, така че оставаше да видя скоро и двете момичета от Турция, които вчера бяха сякаш безследно изчезнали. Едва разменили няколко приказки с мнозинството от млади жени, в стаята влязоха и те – русокосата туркиня Еврим и чернокосата Жанет – също от Истанбул, но с арменски произход. Двете на кратко разказаха за премеждията си на Руското летище, на което са чакали близо 6 часа полета си към Ереван и историята на запознанството си малко преди това. Скоро се появи и Тамар, съпроводена от няколко помощници от организацията, носещи вода и други необходими неща за срещата. Минаваше 11 ч. и заприказваната групичка от 15-17 човека, бе прекъсната от появата на тримата ръководители. Не беше нужно да мине много време, за да се разбере, че Питър ван Бюрен, е доста интересен мъж, не само с дълга биография, но и изпреварващо го реноме. След непосредственото си представяне, започна спор за това кой да не седне на шефския кожен стол, предостъпен в края на краищата на г-жа Погосян, тъй като никой не го искаше. Както се разбра след последвалия мир, Питър беше един от бащите на фестивала, заради което и естествено му се полагаше правото на старши ръководещ мениджър на фестивалния ежедневник. Всъщност 5-та година на GA щеше за пръв път да роди свой собствен вестник на 8 страници, разделен на арменска и английска част, независими по съдържанието си една от друга. За редактор на английската секция, а и главен редактор на ежедневника изобщо бе избран Андре, филмов критик в разцвета на силите си. Във всеки случай двамата представляваха изключително странна комбинация и съвсем спокойно сякаш си разпределяха ролите на доброто и лошото ченге. Само че ги играеха без театралничене, може би, защото се познаваха от години и отдавна знаеха какво да очакват един от друг. Още от първия момент Питър се оказа предизвикателство. Стряскащите му реплики към почти непознати хора и явния му непукизъм сякаш се бяха слели с желанието му за перфекционизъм, развило се през кариерата му. Макар и вече официално пенсиониран, желанието му да създаде истински добър екип от млади професионалисти беше целеустремено и непоколебимо. За някои хора се казва, че имат характер. Е, случаят с Питър беше нещо доста повече от просто характер за добро или зло. Доста неща у мен първоначално се противяха да възприемат идеята за работа и дори приятелство с толкова сложен човек, но с течение на дните се убедих в противното. Под фасадата на грубости и дори непонятни провокации на моменти се криеше същността на човек, на който можеш да разчиташ и да се довериш с убеждението, че ще чуеш истината, а не преструвки и лицемерничене. След фал старта всичко си дойде на мястото. Последва представянето на Андре, чиито думи звучаха премерени, спокойни, даже на моменти опитите му да изглежда строг по-скоро се увенчаваха с неуспех, поради толкова натрапчивото му излъчване на доброта. Въпреки че сам се определя като особняк, за жалост в този живот нормални няма, така че съм длъжна да се съглася с идеята му. Стилът му на работа говореше за изключителната му отдаденост на


професионалните му цели, желание, подобно на това на Питър, за извличането на найдоброто възможно от цялостта на думите. Никога няма да забравя думите на Питър при тази първа среща, че сега се държим като непознати, а при раздялата ни на края на фестивала ще се разделим най-вероятно като семейство. Преди всичко тези думи се оказаха верни за петимата чужденци, различни по нагласа, нрави, манталитет и до днес вярвам, че догодина ще мога отново да изживея същото. Питър помоли всеки от присъстващите да се представи с по няколко думи, така че съквартирантката ми Вики започна, а аз я последвах. Беше ми безкрайно любопитно да науча нещо повече за арменските си колеги и се заслушах с удоволствие за това с какво точно се занимава всеки от тях и какво го е довело до това място и сред точно този колектив. Арменският екип журналисти щеше да се състои от 8 млади хора: Давит Вардазарян, Кристине Куркулян, Ани Гарабагтсиян, Ани Харатунян, Гаяне Лалаян, Рафик Мовсисян, Седа Папоян, Офелиа Закарян, а както по-рано се разбра английският от Виктория Коробан, Еврим Кая, Жанет Барис и мен. Всеки от тях малко или много се занимаваше с медии – телевизия, театър, кино, печатна преса, което даваше разнообразие на знания и опит от всички ъгли. Редица нямаха никакъв опит, а само образование в тази сфера, така че подобно практическо обучение щеше да им е от голяма полза. След кратките представяния Питър и Андре накратко ни разясниха какво ще представлява ежедневника и какво точно ще правим през първата седмица на обученията преди фестивала. Бе решено, че през тази седмица преди фестивала, точно в 11:00 ще се провеждат ежедневни срещи в същия този офис в киното. Щяха да се състоят от преглеждането и обсъждането на вече изпълнените от предния ден задачи, определянето на новите и дискусии по проблемните точки. Обядът бе определен също в един и същи час всеки ден – 13:00, а в 14:00 щеше да започне гледането на тези филми от състезателната програма на фестивала, които ръководителите ни бяха избрали. Върху всеки един от тези филми щяха да се подготвят по няколко рецензии от различни хора и от двата екипа, така че да се избере най-добрия материал за публикация. По план журналистите от Армения трябваше да пишат само на арменски език. Първите няколко дена планът щеше да се изпълни, но за съжаление организаторите не бяха предвидили преводач на арменските текстове, така че те не можеха да бъдат разглеждани на общите събрания и в последствие се обсъждаха отделно само от редакторката на арменската част Розан с местните журналисти. Това породи известно недоволство, но нищо не можа да бъде направено и оставаше варианта и арменските журналисти да опитат да пишат на английски, който имаше успех едва за 2 от тях. Било дали за да покаже найдобрите си умения, дали за да го упражни или да вкуси повече от чуждестранния опит на Питър и Андре, всеки получи възможност да се представи на удобния нему език. Важни бяха единствено резултатите. Първата среща мина гладко, макар че тепърва щеше да има доста камъчета по пътя и без това опасен заради шофьорите в столицата. Обядът вече ни чакаше, а следобеда кино-маратона щеше да започне в тъмната видео зала на кино Москва, без пуканки, но с бележник и фенерче на GSM. Глава 7


Температурите стремглаво се повишаваха, обратно пропорционално на количеството дрехи. Обядът щеше да бъде в малък ресторант, отдалечен от киното, така че с два микробуса цялата група бе докарана оцеляла, макар и стресирана и прегряла, до него. Първото ми дневно пътуване по Ереванските пътища се оказа не само опасно, но и ме хвърли в дълбоки размишления, че съм бъркала колко зле са тези в България. Проблемът не беше в огромния трафик. Той даже ме караше да се чувствам спокойна, че почти не се движим и има по-голям шанс да стигнем цели до крайната точка. Винаги до преди този момент съм мислила, че само в родната ми столица всеки шофьор счита булеварда за гаража в задния си двор, засича нагло, изпреварва без мигач, превишава многократно скоростта дори по затънтените тесни улички и не зачита особено пешеходните пътеки. Е, в това отношение, Ереван сто пъти бие София. Шофьорите пресичаха на червено, спираха явно за да се охладят на зелено, жълтото беше – по избор на клиента, а за пътна полиция да не говорим. Вярно, че доколкото Тамар ми каза в Ереван няма МакДоналдс, но това сигурно е така, защото тамошният Дънкин Донътс преуспява с членските вноски на катаджиите. Абсолютното легализирано пътно беззаконие, неспазване и на най-елементарното възможно правило за движение ме удивиха, дотолкова, че се запитах как тогава пешеходците оцеляват!? В последствие научих, че няма нищо необосновано. Просто малко от колите били застраховани, затова с каквато и скорост да профучат край теб, докато пресичаш на зелено, си сравнително опазен за да не се налага после бедния шофьор да плаща за колата и чегъртането на трупа ти от паважа. Обляна в студена пот, слязох от микробуса и слязохме по малки стълбички към кокетно ресторантче. Масите вече бяха подготвени, даже имаше купи с кайсии, изрязани във формата на цветя. Обядът не беше нищо традиционно арменско, по-скоро универсална кухня. Затова, когато няколко от присъстващите организатори ни попитаха дали за идните дни имаме някакви предпочитания, бях една от първите, предложили да ни се приготвят типични арменски ястия. Нямах търпение да направя снимки на всичко, което е в чинията ми! Часовникът цъкаше, но ни чакаше работа. “Първо работата, после удоволствията”, каза Андре. Но дали киното и критиката са работа е спорно. Всеки ден през седмицата на 7-13 юли щяхме да гледаме по един документален и един игрален филм. Следобедът на 7 юли за пръв път ни сблъска с предизвикателството да надникнем отвъд историята. Както по-рано Питър ни обясни, определението за термина кино е комплексното представяне на единството между театър, звук и движение. Нито един от трите му базови елемента не бива да липсва в цялостта на филма, защото в противен случай би се превърнал в некачествена имитация на някой от другите видове изкуства. Тук идва и правото на коментар и малко забележки. Нищо лично. Ролята на добрия кинокритик е не толкова да прави преразказ на случващото се в сюжетен план, колкото да умее да изтъква тънкостите при осъществяването му. Т.е. когато заговорим за музика, замисляме се какъв фон е употребил режисьора, защо и какъв ефект постига върху публиката. Не е задължително дори да говорим за музика. Може да е просто звук, тон, който да се слива с прехода на кадрите, цветовете и думите на героите. Думите са другото важно нещо при киното, което толкова много го различава от театъра, особено при един документален филм. Никога не трябва да се допуска излишно театралничене, фалшива жестикулация, прекомерна употреба на думи с подчертан апломб и фалшив патос. Близостта на киното с живота е онова, което привлича хората. От една страна дори в една фантастика, “нормалната”, естествена игра на актьорите ги прави достоверни и реалистични при най-простия им диалог. Не става дума за ораторство или красноречие, за да не се стигне до преиграване. Другата опасност е грубото посегателство над речта, замествана с нелеп текст в облачета,


подобни на тези от комиксите, предаващи “мислите” на героя, потънал в мълчанието на агнетата. Златната среда е безопасното, макар и скучновато решение, когато някой “проговори”. Все пак от един добър актьор винаги може да очакваме погледа сам да заговори. Рецензиите рядко пропускат и друга ключова съставка в кино-супата, супа, защото е смесица от всички познати видове изкуства, но си остава неповторимо и единствено по възможностите си творение. Тази подправка е фокусът. Често пъти дори обикновения кино-фен успява да направи разлика в избора на режисьора и оператора за това как се случват нещата. Защо фокусът е толкова близо до човешкото лице, сякаш да една педя от екрана или е насочен към невротичните жестове на неспокойните човешки ръце в продължителен кадър, плавно насочващ се към конкретна част от тялото? Някак си двузначността на думата фокус сякаш има именно за цел да подскаже, че киното е магия или по-скоро трик, често пъти необясним, но от първа необходимост. Липсата на случайности в рамката на филма е осъзната, така както направлението на посоката. Комбинациите при промяната на обектива са различни, сложни и конкретни. Ефект е думата, до която винаги се стреми да стигне режисьора. Дали защото когато кадърът е забавен, пейзажът е черно-бял и крайбрежния пясък се носи над земята като вятър на лутаща се вяра и съзнание, никога отговорът не е еднозначен, що се касае до предаденото послание. Може камерата да се движи или само застиналата пред нея картина да е в движение, подобно на изтичането на ден, преливащ от картини, светлини, контрасти и цветове. Игра на думи и жестове, приближаване или отдалечаване, физическото забързване, контрастиращо на мекотата на заглъхващи звуци, всички тези характеристики определят идентичността на кино-продукцията. Дори един арт филм може да изглежда нереално с правилните прибори на киното, ако съчетанието им е достатъчно провокиращо. Разказът е най-малката част от целия филм. Но ако не критикуваме филма, а критика, то негов основен приоритет е да запази обективност в субективността на погледа си. Без грубости, излишни ласкателства, но и с ясна позиция дали предмета на обсъждане си струва или не. В противен случай винаги можем просто да разкажем една история като всеки друг непрофесионален зрител след края на филма и да бъдем сигурни, че подобна статия няма да заинтересува ничие съзнание. Колкото и де се говори, всичко опира до практика, прочит и сравнения, факт, до който достигнах още след края на първия си работен ден в Ереван. Него ден имахме възможност да гледаме откриващият филм на фестивала – “Birds of Paradise” на Роман Балаян и “Septembers” на Карл Бош. Фикционалният полет за свобода на Балаян го бе довел до романтиката на убийствения Париж и накрая завърнал го в руските студове за разлика от топлата документална въздейственост, постигната от Бош чрез весело-тъжните житейски истории на испанските затвори и търсенето на любов и мечтателност в един пожелателно щастлив край. След работата по статиите, продължила до 22 часа, както щеше да бъде и всеки ден тепърва до неделята на откриването, с Вики решихме да се разнообразим малко извън хотела. В течение на обедния разговор с няколко от колегите разбрах, че в последно време джазът е един от най-обичаните стилове музика в столицата. Вдъхновени да посетим някое от известните джаз заведения, с Вики поразпитахме тук-там и ни насочиха към кафе Поплавок, намиращо се в градината до кино Найри. Разположено до изкуствено езерце, в което можеше да си направиш разходка с лодка, то бе неслучайно в списъка на често посещаваните от туристи места. На два етажа, разполагащо както с вътрешни, така и с външни маси, то предлагаше разнообразно, макар и скъпичко меню. Човек оставаше безмълвен при вида на осветяваното от лунната светлина езерце, а шарените светлини, прокрадващи се зад короните на дърветата наоколо допълваше още


повече страхотната гледка. Джазът се чуваше предимно във вътрешната страна, но пък свежестта на чистия въздух бе по-привлекателна и упояваща. Точно като за по една арменска баклава и кафе! Глава 8 В 11 часа на обяд на 8 юли започна първото оценяване на нашите писмени трудове от предния ден. Да си начинаещ кинокритик далеч не бе толкова елементарно, колкото може би някои от нас си мислеха преди Пит��р да заговори. Остротата на фразите му караха коментираният да се чувства под нивото на земята, но в същността си винаги бяха правдиви и обосновани. Често това създаваше доста негативен ореол около личността на ръководителя ни, но като част от интернационалната група, която прекарваше свободното си време често заедно, се убедих, че скорпионът може и да не жили. На 8 септември бе сполучливо реализиран първият официален тийм-билдинг на великолепната шесторка в лицето на международната журналистическа група (Андре, Питър, Жанет, Виктория, Еврим и моя милост). Уговорихме се около 11 часа да тръгнем от хотел Ани Плаза към шадраваните на площад Република на приятния прохладен вечерен въздух. По улиците имаше разхождащи се хора, кафенетата и ресторантите бяха шумни и приканващи, а разговорите ни увличащо прескачаха от една на друга тема. Всеки от нас съществено се открояваше като особняк в някакво отношение и именно това постепенно се превърна в спойката на екипа ни. Двамата ни шефове и преподаватели бяха земни, директни и никога не създаваха бариера между тях и нас, лаиците-журналисти. Когато стигнахме до фонтаните гледката беше толкова неустоима, че се заседяхме, за да щракнем няколко пози да се полюбуваме на невероятно красиво осветените сгради и да решим накъде ще поемем насетне. В края на краищата се запътихме по посока на Лебедовото езеро, което по-рано ме грабна с големия брой кафенета в района си. На различни места из центъра бях забелязала по-рано чешми, но при всяка следваща разхода се убеждавах, че те не са няколко, а предвидливо спрямо летните жеги, са доста на брой. Стигнахме до симпатичното изкуствено езеро, кацнало като сълза насред зеленина и наредени пейки, чудейки се кое от всичи барчета и кафенета да изберем. Наслуки се настанихме в приятно изглеждащо заведение и след миг се загледах в триезичното меню – арменски, руски и английски. Сякаш руският език, като че официален за страната, беше на равно с арменския, макар и Армения отдавна да бе се откъснала от руското попечителство. Но може би, за съжаление, по-скоро привидно. Забелязах го при разговорите си с местните арменци, които често използваха и по някоя руска дума в изреченията си или направо дори говореха на руски по между си. Във всеки случай дали на руски, дали на арменски, всеки един от двата езика вършеше работа за разлика от английския. Нивото му на знание сред масата не беше особено добро, въпреки че преди няколко години езиковата филология била най-популярната специалност в ереванските ВУЗ-ове. Беше забавно, че Питър, идващ за 5-ти пореден път на фестивала, упорито отказваше да научи и грам арменски. Огромна грешка. Когато се опита да поръча нещо за масата ни на английски, сервитьорката, видимо стараеща се все пак да схване какво и се говори доказа слабата му употреба наоколо. Несъзнателното ми намесване в опита за обяснение не бе прието добре от упорития критик, но все пак помогнах с превода, което многократно се повтори след това. Беше по-лесно отколкото да мъча хората и нас със забавянето или объркването на поръчките ни. След успешното изпълнение на задачата, си казахме наздраве и вече в завидно по-добро настроение Питър ни разказа


пикантериите около миналите фестивали и някои от участниците в него. Доста се посмяхме на нелепите случки, но всичко си остана за там и тогава. Тази година със сигурност пак щеше да има поводи за интересни историйки, други щяха да ги пишат, а ние щяхме да ги разказваме...Щрак! И пак на работа... Срокове, планове, изпълнение. Задачата на англоговорящата група не беше лека: седмичният кинопреглед протичаше в монотонното претегляне, обмисляне, коментиране, рецензиране на видяното във видео залата на кино Москва. Сред главните избрани за рецензия филми се открояваха заглавията “Shanghai Trance”(Дейвид Вербеек, Холандия, 2008), “Lakshmi and Me”(Ништа Джаин, Индия, 2007), “Wonderful Town”(Адитя Асарат, Тайланд, 2007), “Revue”(Сергей Лозница, Русия, 2008), “The Red Awn”(Шанг Джун Чай, Китай, 2007), “How I Am”(Ингрид Деметц и Каролине Лайтнер, Италия, 2007), “Duska”(Йос Стелинг, Холандия/Русия/Украйна, 2007), “Today, the Same Day is Different”(Хавиер Байг и Оскар Морено, Испания, 2007), “The Marmaid”(Анна Меликян, Русия, 2007), “Women See Lot of Things”(Мейра Ашер, Холандия, 2006) и разбира се хитовия затварящ фестивала филм на Атом Егоян– “Adoration”(Канада, 2008). Кино-феновете със сигурност можеха да завиждат на екипа, който беше в кухнята на GA, предварително наслаждаващ се на успеха на редицата филми, прожектирани в сърцето на столицата. Работата напредваше и въпреки малкото налично свободно време за взаимно-опознаване, групата работеше все по-добре заедно. Все пак комуникацията не се оказа невъзможна, така че скоро се сприятелих и с други от организаторите, които обещаха да ме разведат тук там из столицата. Нямаше да пропилея възможностите си да опозная Ереван, нито той да ме опознае. Глава 9 Всеизвестен факт е, че първата страна приела официално през 301 година за национална държавна религия Християнството е Армения. От този момент Арменските църкви и параклиси пишат историята на Християнството. По-голямата част от тях са разпръснати по цялата шир на страната, но все пак в столицата има повече от 16 църкви, голяма част от които са подлежали на реконструкция или реставрация под ударите на времето. Множеството типични християнски храмове не са с големи размери, но изключения също се намират. Най-значителното по размерите си изключение е катедралата Св. Крикор Лусаворич в Ереван, именувана на Покръстителя на арменците. Завършена през 2001 по повод честването на 1700 годишнина от приемането на Християнстово, на галено тя е наричана от народа Юбилейната църква. Нейният мащаб се оправдава главно от пространствената нужда за светлия повод, чиято литургия и Римският папа уважил с присъствието си. Когато сградата от туф с цвят охра се издигна пред очите ми през следобеда на 9 юли, асоциацията с величествените австрийски катедрали бе неминуема. Бях приключила преждевременно с обяда и решихме да пообиколим пеша с Кристине, една от младите ми колежки, стажуваща като водеща на културно предаване в една от водещите телевизии. Нямах търпение да направя купища снимки на сякаш излязлата от картичка или туристически каталог катедрала. Външната внушителност придаваше хладен израз посредством изчистените и рязко всечени линии на Светия дом, в противовес на светлите розови стени във вътрешността му, побираща цели тълпи. Интересното е, че практичността бе надделяла при интериора, тъй като в самата катедрала не се палят свещи. За целта допълнително е била създадена ниска пристройката към нея, което донякъде нарушава единството между молитвата и божествения смисъл на Олтара,


пред който обикновено са разположени свещниците. Все пак не може да се отрече, че атмосферата на Св.Крикор Лусаворич не е толкова студена, колкото изглежда отвън. Топлият поглед на Дева Мария с Младенеца, гледаща от главната икона на олтара, нежно обгръща осветената сърцевина на зданието, минава покрай дървените пейки, през червено-сините изрисуваните прозорци, стигайки чак до високо-издигащия се стъклен купол. Въздухът вътре беше хладен, а грандиозността силно напомняше за величието на божествената сила. Около катедралата има цветя, а вечер пътят към нея се осветява от четворки фенери, всеки от които има кръст върху себе си. Едва на няколко метра от началото му е разположена статуята на националния герой Зоравар Антраник, яхнал два коня като пазител на Светата обител. Градът напомняше историята си на всеки ъгъл. Въпреки това като нормален млад човек и аз се нуждаех от малко повече...На следващата вечер, след края на работния ден, се разбрахме с няколко от новите си приятели да посетим дискотека или клуб в района на Операта, където и бе известната концертна зала Арам Хачатурян. Разгледахме три-четири места, докато стане ясно, че Ереванските нощни заведения са твърде шумни за вкуса ми и по предложение на един от младежите си хванахме такси до караоке бар, намиращ се недалеч от Лебедовото езеро. Интериорът му беше модерен, по нищо не различаващ се от европейските стандарти, цените бяха прилични, но нещо друго изпъкна. Когато се разположихме на кожените сепарета, мнението ми, че руското е пуснало дълбоки корени в Армения, се потвърди. Всяка маса получаваше по един дебел албум с имена на изпълнители и песни, от които да избере певческото си амплоа за вечерта. Нескромно казано, половината от изброените неща вътре бяха руски. За капак се оказа, че ходещите там хора не само, че се забавляват наистина, когато пеят, но и го правят болезнено добре, чак комплексиращо за хора като мен. Е, нашата групичка не остана по-назад и след изпълнението на няколко хита, последваха една-две руски и арменски песни, които получиха доста от аплодисментите на присъстващите. Добре, че за моя принос не получих килограм домати... Друго се оказа обаче по-затрогващо за мен от текстовете на майчиния език – изобратетелността на арменеца. Отраснала с вкоренена националистична нагласа, се почувствах горда от произхода си - в ръцете на арменец и простичката идея може да се превърне в най-голямото откритие на логикат�� и забавлението. На масата ни имаше невзрачна висулка, наподобяваща украса от типа на ключодържател. Както си седяхме някой между другото го натисна леко и след минути дойде сервитьор да вземе поръчката ни, при което откритие зяпнах от учудване. Съвсем елементарното устройство вършеше работата на дистанционно: нямаше нужда от викове, ръкомахания и досадно чакане някой да се сети за вас. Просто натискане като превключване на канала и всичко биваше изпълнено за секунди. Чудех се не мога ли да се възползвам от патента на това чудо на техниката и да го пренеса в България...Със сигурност би получил всеобщо признание и благоговейно одобрение! Глава 10 Според библейския завет, Господ работил 6 дена и на 7-ия си починал. Ние в Ереван като особено работливи изпреварихме събитията. Събота беше така стоически заслуженият почивен ден, в който всеки имаше право да избере какво и къде да прави. Реших да пропусна тийм-билдинг разходката с Питър, Андре и момичетата, за да видя друг аспект от обикновения живот и умение на арменците да се забавляват истински. Няколко дена по-рано бях получила покана от мои скорошни млади познати от Ереван, които планираха да използват 12 юли за целодневен пикник на езерото Севан.


Първоначално не знаех дали ще мога да се включа в компанията им, но когато разбрах, че няма да имаме работа дори сутринта, на секундата потвърдих присъствието си. Реших да рискувам, включвайки се в плановете на почти непознати. И не сгреших. Срещата беше насрочена за 7 часа сутринта пред Ани Плаза и въпреки ранния час успях да стана на време и дори да пия на бързо чаша горещо арменско кафе в ресторанта. Не познавах повече от 4-5 човека от групата, наброяваща близо 22 души, така че не се чувствах особено в свои води въпреки вълнението си от предстоящия ден. Главният от организаторите, не след дълго превърнал се в един от приятелите ми, бе ангажирал цял автобус за голямата група. Нямаше други пришълци освен мен, така че грабнах вниманието на почти всички още от първия момент на качването ми по стълбите на автобуса. Любопитството обаче беше благонамерено и постепенно започнах да се отпускам. Първият въпрос както винаги беше какви са впечатленията ми от Ереван и дали ми допада живота там. Успях да си поговоря с едно от момичетата, сестра на една от познатите ми, която ми разказа доста за миналото и сегашното образование в страната, както и за някои особености на патриархалните семейни нрави. Попивайки всяка дума заразпитвах за езерото, към което се бяхме насочили. Като една от най-известните почивни дестинации местността му бе предпочитана както от арменци, така и от чужденци: оживена пресечна точка на планински летовници. Всъщност Севан се намира на около 40 км от столицата, така че пътуването нямаше да е съвсем кратко. Слушайки арменски песни, през целия път имах възможността да се любувам на зелените пейзажи, редуващи се с планински масиви и тук-там редки селища. Винаги преди съм си мислила, че Армения е една еднообразна в релефа си от скали и планини камениста страна, но гледката обори и най-големите ми предразсъдъци. Слънцето грееше, богати дървени редици пресичаха пътя към лъскави зелено-кафяви поляни и малки езера, докато надвесена над един от отворените прозорци вятърът рошеше косата ми, а аз се мъчех да снимам. Нямаше време да спираме, така че апаратът действаше в движение, една част от компанията шумно играеше белот, а друга също като мен щракаше на ляво и на дясно. След час и половина някой се провикна, че почти сме стигнали и аз се разсъних от унасящия път. Автобусът мина по прашен път към малка сенчеста гора, до която имаше няколко сгради, спрели коли и малко по-нататък се издигаше нов хотел. След като спряхме под една дебела сянка, трябваше да решим къде ще се разположим. Все още не беше пренаселено с хора, така че можехме на спокойствие да изберем кой от навесите с маси в горичката да наемем за престоя си. Младежите бяха взели уредба и след като всички храни, напитки, топки и други подобни бяха разтоварени в близост до масите, помолиха собственика на търговски павилион на близо да ни услужи с ток. Щяхме да си имаме и музика, така че настроението се повдигаше. Все още шашната от случващото се, излязох от сянката на дърветата и се запътих към езерото. Пясъчната линия от сив пясък силно напомняше морски бряг, а само едно мяркане бе достатъчно, за да се влюби човек от пръв поглед. Никога не бих заменила тези нежни вълнички и крехък пясък с каменистия бряг на Френската ривиера при Кан. Просторната водна шир сякаш нямаше край и ако не се виждаха планини отстрани, никога не бих казала, че става дума за едно от най-високите в света високопланински езера. Всъщност Севан е най-голямото езеро в Армения, 10% от чиито води се оттичат в река Храздан, а останалите – просто се изпаряват. По това време на деня въздухът все още беше хладен, на сянка направо студен, но се усещаше, че с всяка изминаваща минута температурите все повече се покачваха. Нямаше много хора по плажа, така че реших да изчакам и се върнах да помагам с подреждането на масата за закуска. Почти


всичко вече беше готово и след като само донаредихме приборите се настанихме пред чиниите с разнообразни видове пресни зелени подправки, хляб лаваш, сирена, месо и пр. Замириса на арменско кафе от близкото джезве и просто не можах да устоя на изкушението да изпия втората си чаша за деня. След по-малко от половин час масата се раздигна, а всеки се зае да се забавлява по своему. Тъй като волейболът не ми беше стихия се съгласих да си направя разходка на водно колело с един от младежите, Артур. Заели бойни позиции за въртене на педалите се отдалечихме доста от брега и потънали в разговор, на шега се заканихме да завземем някой от корабите, които се виждаха в далечината. Даже един от тях акостира на брега, примамвайки клиенти за разходка “в открито море”. Брегът губеше очертанията си, времето значително се бе затоплило и разходката ни се проточи. Когато се завърнахме, счетох, че водата, която първоначално ми се видя ледена, трябва да се е стоплила. Водена от наивната си заблуда се метнах в езерото, докато няколко човека от групата играеха на водна топка. В първия момент сякаш мозъкът ми щеше да замръзне, но упоритостта ми надделя и спасението бе само едно – да плувам. Исках да вляза навътре и точно се отдалечих от групичката, когато всички младежи от нея се развикаха след мен, карайки ме да се върна. С право ми се скараха, че съм тръгнала навътре, защото сладководното езеро много се различава от соленоводните басейни, чиято вода навътре не е чак толкова смразяваща и опасна. Много опитни плувци са намерили гибелта си поради липса на опит с езерото, чиито поглъщащи води могат да блокират мускулите дори след секунда и изненадващо да те изпратят на дъното. Не издържах много на отрицателните температури на иначе гостоприемния Севан и реших да се размразя, печейки се на брега. Слава Богу, не успях да настина, а даже напротив. Само след 40 минути плаж, изгорях като рак, въпреки че гърбът ми беше намазан със слънцезащитен крем. Слънцето високо в планината беше с пъти по-силно от това на равнинните земи покрай моретата, още повече че вятърът допълнително спомагаше процеса на изпържване. Поне не бях единственото месо, което се опичаше. Някъде към 14:00 часа започна подготовката на арменското барбекю - хоровац. Огромните метални шишове с картофи и чушки се наредиха до шашлика, арменския вариант на шишче, при който парчетата са три пъти по-големи от европейския им събрат. Запаленият огън се виждаше отдалеч, музиката гърмеше, а в района се събираха все повече хора. Не бяхме единствените купонджии сред играещите на волейбол, тенис, правещите скара и плацикащите се в езерната шир. Но пък бяхме единствената група с такива размери, в която господата танцуваха не само повече, но и по-атрактивно от дамите. Редувайки световни топ хитове, арменски и руски поп, се стигна до така любимите народни танци. Без да съм от професионалистите в арменските танци не мога да отрека очевидната любов и отдаденост на тези млади хора към арменските традиции. Дори да не владеех повечето стъпки нямаше как да не се включа, показвайки малкото, което знам. Забавлението беше истинско, настроението, най-доброто, което съм имала от месеци насам, а компанията жизнерадостна, открита и весела. Човек не можеше да мечтае за по-добро прекарване, освен може би в момента, когато цялата група плътно се нареди на пейките за обяда. След като бях помогнала с подредбата на масата, направих няколко общи снимки и се настаних в края на кралската маса, препълнена с храна, вино, бира и всичко, което ви дойде на ум. Арменските тостове са нещо специално. Затрогващи като благодарност, закачливи като флирт, поучителни като гатанка и оригинални като 30 годишна бутилка коняк Наири, те просто са незабравим и топъл израз на близост и уважение. Няколкото, които успях да чуя него ден, ми направиха дотолкова впечатление, че наистина опровергаха мита за арменското красноречие, обосновавайки го като абсолютно явление. В традиционното


си значение тостът изпълнен от Тамада по-скоро прилича на свещен ритуал. Обикновено домакинът избира главата на масата за Тамада, ораторът, чието запомнящо се сладкодумие не случайно определя значението на титлата му – “баща на всички” (От турски). Негова задача е да дава думата от човек на човек, така че всеки сам да може да вдигне тост, превръщайки вечерта в дълъг празник на душевно благоразположение чрез умерено наложеното темпо. Esor kank vagh` chkank. – Днес сме тук, утре ни няма. Amen inch sude. Ays e mnoom ashkharhum. – Всичко е лъжа. Само това остава на света. Mi aprel ka. – Живеем само веднъж. Наздраве за тези, които са с нас, тези, без които не можем дори да не са до нас и тези, в чиито сърца ще сме винаги, когато нас ни няма! Глава 11 Денят на страшния съд настъпи. На 13 юли щеше да се проведе церемонията по откриването на фестивала. Както винаги в 11 ч. интернационалният ни екип се събра в офиса на GA, за да обсъди разпределението на задачите през идната седмица. На мен се падна удоволствието да се занимавам с репортажите, така че трябваше да присъствам на повечето събития, за които вече всеки един от нас се беше сдобил с цяла торба покани. Първата топ новина за втория брой на ежедневника беше посещението на Енрика Антониони по повод откриването на ретроспективна изложба на починалия и съпруг, известния италиански режисьор Микеланджело Антониони. Събитието се състоя в художествената галерия, но за съжаление озвучаването беше лошо и огромната тълпа фенове и репортери не чу почти нищо. С няколко думи екстравагантно облечената г-жа Антониони обясни голямата любов на съпруга си към арменската общност и откри изложбата, съпровождана от представители на Италианското посолство в Ереван. Посетителите се насладиха на уникални фотографии на съпружеската двойка, направени от Пиеро Марсали и на абстрактни цветни картини, сътворени от Антониони през тежката последна година от живота му. Веднага след изложбата всички се отправиха към предвидените за превоз до църквата Св.Саркис автобуси. Кайсиите, символ на фестивала и на Армения, щяха да бъдат осветени в малката многовековна църква от кафеникав туф, чиито капацитет излезе достатъчен за операторските, фотографски и журналистически екипи, на гъсто наредили се пред олтара. Любители на киното си проправяха смело път навътре сред списъка от популярни лица, тъй като нямаше нужда от специални покани за събитието. Церемонията премина тържествено сред кандилените кълба от стелящ се дим и изречените молитви, видимо затрогнали присъстващите. Петимата свещеници изглеждаха величествено в църковните си одежди, надвесили се над кошниците с емблематичния плод. След края на благословията младите доброволци на организацията черпеха присъстващите с кайсиев ликьор пред църквата. Всеки можеше да си вземе от осветените плодове и абстрахирайки се от страшната жега разговорите шумоляха като пчелен рояк във въздуха. Не пропуснах шанса да се запозная и с известния немски режисьор Вим Вендърс, чието присъствие се съпровождаше от вечни молби за съвместна снимка и автограф.


Няколко часа по-късно щеше да се състои официалното откриване на фестивала в кино Москва под звуците на военен оркестър. Когато близо 200-те участници от 65 страни се наредиха на червения килим под обстрела на фотографските светкавици, установих, че за мое нещастие съм забравила поканата в хотелската си стая и стремглаво подтичвайки дотам се върнах, за да я взема. Оказа се, че нямаше как да я забравя, защото по погрешка някой просто беше пропуснал да сложи в плика най-важната покана. Изпаднала в паника, звъннах на Тамар, но тя ме успокои, че всичко ще бъде наред и беше права – силата беше в прес-картата ми. Оръжието, което отваряше всички врати и то без насилие, свърши отлична работа и макар че пропуснах влизането със звездите, не изпуснах началото, ознаменувано с мелодията на дудук. Прожекция на най-интересните моменти от миналите четири фестивала напомни за дългия изминат път към успеха на GA. Доказателство за това бяха поздравите отправени от изпълнител и текстописец Рубен Хаквердян с известната песен “Това е Ереван”, както и от Ралф Йирикян, изпълнителния директор на VivaCell – генерален спонсор на кинофестивала. Директорът Харутюн Кхачатрян заедно с водещата, връчи няколко специални награди, най-забележителните, сред които на режисьорите Вим Вендърс (Германия), Дариуш Мехрджуи (Иран) и посмъртно на Микеланджело Антониони (Италия), в памет, на когото бе запазена минута мълчание. С колежките ми пропуснахме откриващия филм, който вече бяхме гледали и решихме да се скрием от жегата на по кафе във фоайето на Ани Плаза, където ежедневно непознат господин свиреше на пиано с невероятно желание. Вечерта всички VIP особи бяха канени на прием в ресторант извън центъра на града. Мястото беше невероятно, защото сградата се издигаше на два етажа до малко езерце с осветен водопад, придаващ особено задушевен привкус на обстановката. С Питър, Андре, Еврим, Жанет, Вики и няколко турски режисьори и критици заехме маса на горния етаж на ресторанта, за да можем да имаме по-добра гледка към дансинга, до който музиканти свиреха на живо известни арменски песни. Разнообразни нови салати, редом до различни видове сирена и меса бяха последвани от ястие със свинско и булгур и естествено – много кайсии и червено вино от нар, напълно различно от познатите досега вкусове. Кухнята беше превъзходна, но програмата на вечерта беше далеч попривлекателна след като успя да привлече световно известни имена да танцуват бодро арменски народни танци и да се забавляват без капчица фалш. Неизменният ни Тамада, директорът Харутюн, повдигна още повече настроението с редуващи се наздравици и весели поздрави, продължили до към 2 часа нощес. Вечерта надмина всякакви очаквания и само предзнаменува продължението си. Всичко свършва добре, когато започва добре. Глава 12 Идните няколко дни щяха да бъдат тематични: 14 юли бе посветен на Френското кино, 16 – на Холандското, а 15 щеше да се лута между нациите, обединени от програмата Directors Across Borders и различни семинари свързани с киноиндустрията. Въпреки ясната програма междувременно се случваха доста неща. Обядът на 14 юли премина във вътрешния двор на хотел Golden Tulip, където имаше пресконференция, не след дълго завършила с приличен медиен коктейл. Сред провежданите на крак интервюта, запознанствата с колеги от бранша и цветните коктейли с коняк, Арарат или Арцах по избор, се разхождаше и журито на състезателната програма с ветрило в ръка.


Двете с Жанет бяхме поели ангажимента да присъстваме на коктейла, след чиито край решихме да се разходим из столицата. Разгледахме площада на Републиката, докато мернах голяма книжарница в близост до него и помолих приятелката си да влезем. Сред разнообразието от издания на руски и на арменски харесах интересна готварска книга, която бях решила да занеса като подарък в София. За разлика от мен Жанет издирваше вестници, които да занесе на баща си в Истанбул, така че решихме да потърсим, запътвайки се към ул. В.Саргсян. Там случайно се натъкнахме на официалния магазин на коняка Арарат и вдъхновена от по-ранната му консумация реших да занеса една бутилка вкъщи. До него имаше специализиран магазин за билки и кафе, така че изпълних и молбата на моя позната, заръчала ми да и занеса традиционен арменски чай. След успешния пазар, вече разтапяйки се заедно със сладоледа, който си взехме, тръгнахме към хотела за да поработим. Вечерта присъствахме на краткото откриване на Френската вечер и в 19:00 с нетърпение изгледах великолепната творба на Дариуш Мехрджуи – “Santouri”, реалистично-фантастична плетка между поривите на сърцето, поглъщащия мрак на пороците и света на музиката в човешката душа. Веднага след края на филма автобусите чакаха, за да ни закарат към приема на първата национална телевизия – К1 (която гледаме и у нас в България), за който пътувахме близо час извън Ереван. На излизане от столицата успяхме да видим красиво осветения музей на града, а по пътя се натъкнахме на често употребяваната в арменските музикални клипове вила, излъчваща екстракт от неописуема помпозност и грандомания, пренесени директно древен Рим. Когато пристигнахме, вече беше напълно тъмно. Ресторантът, наименуван Аштараги Дзор, беше райско кътче след зеленината на провинцията, разполагащо с музика на живо, малък дансинг и езеро, в което се издигаше многоцветен декоративен кораб и плуващи патици. Въпреки късния час за вечеря, кухнята беше приятна, но найстранното беше, че вместо да ни поднесат салата, на масата имаше чинии с цели краставици и домати. Не се сдържах агресивно да покажа кулинарните си умения с възможно най-острия нож, който ми донесоха и всички бяха доволни. Редом до нашия на масата отново беше турския колектив, както и режисьора Йос Стелинг със изключително обаятелната си съпруга Лиане. В шеги и закачки нощта се изниза за да даде път на утрешния ден... 15 юли премина по-различно от очакването. Станах в 7 сутринта с намерението да свърша статиите си на време, за да мога да се присъединя към организираната за гостите на фестивала екскурзия до Св. Ечмиадзин. Екстремно преминалата сутрин завърши добре и точно в 1 часа бях пред автобуса, д��скутирайки късометражния филм “Transformation“ с лъчезарния му млад режисьор Арман Тадевосян. По пътя успях да се запозная с още няколко човека, сред които беше и интересният канадски фотограф Карл Валике, участващ на фестивала с документалния си филм “Blood and Incense”, разказващ истината за традициите при боевете с петли в Бали. Унесени в развлекателен разговор за авантюристични пътувания, скоро стигнахме в източната част на град Ечмиадзин до старата църква Св. Хрипсиме, завършена през 618 година – днес част от Световното културно наследство на ЮНЕСКО. С малките си размери и червеникаво-сиви стени от туф тя е архитектурен образец на древните арменски църкви от класическия период, а в двора и се намират гробовете на арменските Католикоси от 18 век Аствадзадзур и Гарабед II. Тесен вход води към малкото вътрешно пространство, където е разположена инкрустираната с седеф резба над олтара, разкриваваща висотата на арменското приложно изкуство от 18 век. Композицията на орнамента, изработена като релеф от преплетени клони със


стилизирани листа и различни плодове и цветчета, аранжирани около Гръцки кръст, е най-оригинална. Слабо осветената гробница на великомъченицата Хрипсиме се намира в малка катакомба заедно с камъка, според легендата считан за причинител на смъртта и. След като прекарахме половин час в разглеждане на свещеното място се отправихме към първоначалната цел на пътуването ни. Голям по размерите си комплексът на Ечмиадзин съдържа сгради от различни стилове и епохи – дворецът на Католикоса, семинарията, менза, музея, синода, библиотеката, печатницата, монашеските килии и др. Св. Ечмиадзин, най-старата катедрала в света, както следва е духовен център на страната и седалище на главата на арменската апостолическа църква, което я превръща в любимо място за поклонение. Първоначално Св. Крикор Лусаворич я построява през 301-303 като сводеста базилика, когато Армения е била единствената и първа в историята страна, приела за държавна религия Християнството. По-късно, през 484 оригиналната структура от 4 век е препостроена с различен план и допълнение на купол. Така сградата съответствала на описанието дадено от Св. Крикор от Агатенгелос, чиято История на арменците принадлежи към 5 хилядолетие: Светията имал съновидение за Христос, слизащ от рая и удрящ земята със златен чук, за да отбележи мястото, където е трябвало да бъде построена катедралата. Оттам идва и името на града, което в пряк превод означава “мястото, където Единственият Божи Син се спусна”. Дизайнът на външно голямата постройка е типично арменски поради богатството на ротонди и извисяващата се камбанария. Екстериорът изглежда изчистен до момента на престъпване към входа - майсторска комбинация от разноцветни орнаменти, вплетени в сложни форми. Интериорът е далеч по-внушителен в многообразието на символиката в ритуалните фрески и окраски. Вътре постоянно има хора, но площта не е толкова голяма за по-големи събития, както изглежда отвън. Точно срещу главния вход е разположена висока арка, насочваща към семинарията и музея на Маноогян – съкровищницата на Ечмиадзин. Сама по себе си сградата на музея е архитектурна забележителност, а в парка преди нея могат да се видят хачкари, датиращи още от Средновековието. Хачкарът представлява каменна плоча с вдълбан кръст, обикновено разположен над филигран, чиято символика се отнася до надделяването на Христовата вяра над езичеството. Краищата на разпятието завършват с по три малки плетки, означаващи Светата Троица, а винаги различните от двете му страни плетки напомнят за вярването на арменския народ, че нищо друго освен Господ не е безгрешно, идеално. Преминавайки през историята се запознах с всичко изграждащо настоящето. Нашата екскурзоводка разказваше колкото се може повече за видяното, но явно, че не това беше истинската и професия. След като цялата ни група влезе на първия етаж на музея възрастен господин ни посрещна на арменски език. Младата гидка се опитваше криволяво да превежда от арменски на английски, докато спокойният човек говореше за същността на това, което ще видим като културна ценност и ролята му на неин пазител. След няколко минути на не особено успешен превод човекът се обърна към нея, погледна я невъзмутимо и после обръщайки се пак към тълпата чужденци заговори на безупречен английски. Сред кикота порозовялата ни екскурзоводка премина в задните редица, смутена от откритието, че всъщност се е мъчела да превежда не на друг, а на куратора на един от най-значимите за световното културно наследство музеи. В продължение на около час той ни разказва за отделните артефакти, голяма част, от които дарения от арменската диаспора. На двата етажа успяхме да разгледаме малки и големи икони, ръчно изработени килими, гоблени, инкрустирани библии и ръкописи,


владишки жезли, всякакви съдове от сребро, злато, слонова кост, декорирани с филигран и скъпоценни камъни, гравирани пердета, облекла и други. Повечето от тези предмети датират от 17-19 век, но съществуват и по-стари находки като разпятието от 10 век от манастира Авустар, което и до днес е един от най-старите оцелели барелефи в Армения. Пластичността на голото тяло, изразителността на лицата и напрегнатостта на позите са предадени с неповторима убедителност. Удивена от фината изработка и вложеното въображение тръгнах последна след другите, случайно дочувайки обясненията на куратора относно последно дарените през 2001 експонати– колекция от обредни чаши от различни християнски държави. Отговорът: Въпреки че арменците са пръснати по петте континента, вярата и чувството им за принадлежност към род и родина никога не биха изчезнали докато е жива колективната душевност. Глава 13 Посветеният на Холандското кино 16 юли течеше сравнително спокойно. Приключих с работата си в информационния център на GA, разположен до кино Москва и се заех с остатъка от задълженията си, набързо преглеждайки последния отпечатан брой на ежедневника. Трябваше да присъствам на модерираната от Размик Мелкомян презентация на 12-те проекта, участващи в конкурса на DAB (Directors Across Borders) за да напиша материал относно същността на програмата. Всеки един от младите режисьори имаше какво да покаже чрез работата си, което със сигурност доста затрудни задачата на журито и улесни донякъде моите въпроси в последващото кратко интервю. Следобеда на същия ден проведох срещата си с Бианка Таал, ръководител на фондация Хуберт Балс на интернационалния филмов фестивал Ротердам, Холандия. Тя ми разказа повече за възникването на програмата и сътрудничеството на фестивалите Ротердам и Пусан (Южна Корея), официалната декларация, за което подписана през януари 2007. Интересната млада дама не пожела да ми подскаже победителите в конкурса, ала с усмивка сподели, че преживяването и в Ереван е страхотно. Няколко часа по-късно щеше да се проведе приемът на HayPost, един от основните спонсори на фестивала. Събитието съвпадаше и със светлия повод на Йос Стелинг, който празнуваше Рождения си ден сред поздравления за успеха на филма му “Dushka”. Найголемия комплимент за вечерта получих именно от самия Йос, който се интересуваше дали съм актриса...Сред хапки и чаши шардоне поговорих дори на български със зам. директора по международните отношения на HayPost, Юрий Спириев. След обмена на визитки се устремих към изхода на Golden Tulip, където се провеждаше коктейла. Изглежда дори аз имах лимит на издръжливост на подобни светски събития и реших да се оттегля за по-ранна почивка. Рутината на работния 17 юли се преобърна към обяд. Моята съквартирантка щеше да си замине преждевременно заради личен ангажимент, така че позвъних на част от другите момичета и ги поканих в нашата стая, за да им подаря няколко сувенира от България, сред които имаше мартеници, пирографирани мускалчета розова вода, магнити и картички от столицата. Трогната, една от арменските колежки предложи да ме заведе до паметника на Геноцида. Посещението на Дзидзернагаберт (в превод “крепостта на лястовиците”) адски много ме развълнува. Конструкцията на величествените монументи е започнала през 1966 след демонстрацията на 1 милион арменци в Ереван по повод 50 годишнината от геноцида над арменския народ и е завършена 2 години по-късно. Полагайки цветя до


вечния огън се замислих за безсмислената и жестока смърт на толкова много от прадедите ми. На 24 април тук, в центъра на 12-те наклонени гранитни плочи подредени в кръг, се събират арменци от цял свят, за да отдадат почитта си към загиналите си майки и бащи, сестри и братя, деца и съпрузи... Обелискът, издигащ се към небето, сякаш протягаше ръка към вечността и силата на слънцето, издигайки се над хоризонта. До него е 100 метровата стена, на която са изписани имената на арменските градове и села, унищожени по време на турските кланета, а малко понадолу са музеят на Геноцида и парка, в който световните лидери на различни държави са оставили посвещения по време на поклоненията си. За мое съжаление наближаваше 16:30 ч. и музеят беше затворен, но за това пък разказах на приятелката си за някои от моите лични проучвания по повод една изпитна работа, за чият�� тема бях избрала геноцида. Бавно преминавайки покрай хачкари и исторически статуи, стигнахме до все още строящата се футуристична концертна зала, откриването, на която е едно дългоочакваните събития за столицата. Температурите надвишаваха 35 градуса, единственото спасение от сухата жега беше да хванем една от препълнените маршрутки и да се скрием под някой климатик. По пътя преминахме покрай величествения парламент и слязохме до паметника на Сайат Нова, познатия още като “Крал на песните” арменски поет и трубадур Харутюн Саятян. В близост до него намерихме приятно кафе до един малък парк и наблюдавайки как младежи играят тенис на маса разговаряхме за мода, пътувания, хобита и какво ли още не. Вечерта с цялата група последвахме поканите си довели ни до къщата-музей на чудатия режисьор и художник Сергей Параджанов. Ако трябва да го сравнявам с някого, то бих го нарекла Гауди и Хундертвасер на кино-гениите. Всяко кътче от дома му излъчваше някаква лудост, разбиване на норми и традиции, свръх-чувствителност и донякъде неразбираема за обикновения ум креативност. Паметта на фотоапарата ми се оказа недостатъчна, за да запечата всички претворени в абстрактни композиции предмети, до такава степен се оказах погълната от чувството за хумор и грубия реализъм на великия Параджанов. Творческото му огнище бе уважено дори от българския зам. - министър на културата Явор Милушев, чиято специална визита бе по покана на министъра на културата на Република Армения г-жа Асмик Погосян. На сладки приказки и тостове народът се скупчи в тясното пространство на двора на къщата и дори завалелия за пръв път от деня на пристигането ми дъжд не успя да притесни някого. Явно близостта оказа благотворно влияние на десетките хора потънали в оживени дискусии до малките часове на нощта. Дори звездите понякога слизат на земята. Глава 14 На 18 юли бяха обявени тримата победители във втория регионален съвместен форум DAB. Въпреки неуредиците при уточнението за часа на среща, все пак успях да проведа интервю с двама от тях – Мария Заакян (“I am Going to Change My Name”) и Вахрам Мкхитарян (“Shepherd`s Song”). Разговорите протекоха в приятелска обстановка, докато младите хора разпалено обясняваха подробности около идеите на проектите си. Както се оказа, Вахрам не бе само режисьор, но и оператор, но не кой да е, а операторът в първия филм на Мария. И макар че двамата бяха свързани в победата, всъщност целите им доста се различаваха. За Мария самата победа имаше стойност заради


бъдещите и творчески планове, докато за Вахрам популяризирането на посланието на филма му беше от значение. След края на интервютата се върнах в офиса, за да ги обработя, когато с Андре решихме да изненадаме Питър с малка промяна в задачата за анкетата на известни личности от фестивала. Направихме дизайна на кайсиево дърво с интересни сентенции, касаещи впечатленията от 5-ия GA, но някои се оказаха малко по-дръзки от очакваното, когато видях отпечатан въпросния брой. Питър не остана очарован, но преглътна хапа на самоинициативността ни, тъй като преди няколко дни и Жанет си беше тръгнала, което съвсем намали членовете на журналистическото ни семейство. На следващия ден аз и Еврим щяхме да проведем още по-важното интервю с току-що пристигналия президент на фестивала – Атом Егоян. Подготвени като за най-важния изпит в живота си двете с нея обсъдихме въпросите и се насочихме към кафенето в Golden Tulip, където с Питър, Даниел и двама фотографи изчакахме приветливия режисьор, който имаше Рожден ден. Когато той се появи всичко просто тръгна по вода. След като го поздравих за празника му сякаш разговорът продължи по-скоро като между стари познати, отколкото като пред медийни представители. Изключително словоохотлив и открит, Атом грабваше с шармантното си присъствие – всеки и навсякъде. Приключвайки с въпросите, го помолихме за бърза фото сесия с нас, на която той с радост се отзова. Същата вечер беше закриващата церемония на фестивала, когато щяха да бъдат връчени и главните призове. Строго охраняваното събитие се проведе в луксозния Латар комплекс извън Ереван под зорката охрана на организаторите. Множеството беше посрещнато от млади момичета в традиционни арменски носии, наредени от двете страни на пътеката към огромната сграда в древногръцки стил, редом до модерните костюми на младежите-доброволци. Пищната зрелищност се допълни от появата на Харутюн и Атом, последни пристигнали на събитието. Скоро цялата тълпа се заизкачва към залата на церемонията, където бяха връчени наградите. Сред ръкопляскания, сълзи и усмивки, заслужилите благодаряха емоционално за решението на журито. След края на продължилото по-малко от час награждаване, гостите бяха помолени да излязат отново навън, където чудна феерия от фойерверки заля небето. Последвалият коктейл не можеше да бъде сравнен с нито един от досегашните, а народните танци на професионални ансамбли най-силно грабнаха вниманието на присъстващите. Докато Харутюн отправяше поздрави по микрофона, аз отвлякох вниманието на Атом Егоян за му поднеса подарък – дървена чиния с дърворезба изображение на известния в България Троянски манастир. Благодарейки му за възможността да съм част от преминалите събития, научих по думите му, че е споменал на българския зам. - министър на културата г-н Милушев за наличието на успешна млада журналистка в мое лице. С приповдигнато настроение в компанията на неговата асистентка и още няколко от присъстващите се вдигна тост за негово здраве. Помолих Атом да напише поздрав с автограф върху плаката от фестивала, който да занеса в офиса на Парекордзаган-София и след като молбата ми бе изпълнена сърдечно му благодарих. Остатъкът от празненството премина неусетно – хубавите неща не траят дълго. 20 юли беше последният ми ден в Армения, така че обядвах за последно в компанията на Еврим, Питър и Анрде, обсъждайки преминалите дни. С известна доза похвала двамата шефове откровено изказаха мнението си за работата ни, а когато се разделяхме с отпътуващата Еврим, дори получих покана за посещение на Истанбул.


Забелязвайки наблизо директора Харутюн се затичах да му оставя същия като на Атом подарък, само че с изображението на Рилския манастир. Изключително учуден, симпатичният режисьор много се зарадва и в продължение на целия ранен следобед го съзирах да говори по работа в Golden Tulip с чинията под ръка. За Питър и Андре предвидливо също имаше сувенири, така че никой не можеше да ми се разсърди. Стягайки багажа си за отпътуване към вкъщи се замислих всъщност колко много ще оставя тук. Взимах само две неща – първото си впечатление и силно желание да се върна за ново! На път към Golden Apricot 6. Сбогувах се с всички...догодина, отново у дома в Армения.


Отвъд арменските очи