■ ЛИК българите
Адела Пеева Далечната 197���������������������� 2��������������������� . Легендарният „Киноклуб на Софийския университет”. В тясна и прашна стая на първия етаж шепа ентусиасти, станали по-късно професионални оператори, режисьори, критици, вдъхновено споделят страстта си към киното. Редовно ходят на сбирки, организират полутайни прожекции, пламенни дискусии, канят живи знаменитости като Кшищоф Зануси, правят кинолектории. Ври и кипи от енергия, амбиции, приятелство. Киното е голямото, подсъзнателно спасение от комсомолската правда, празник и смисъл. Някой решава да направи уъркшоп (����� ������ тогава това беше просто „курс” или „кръжок”) с младата режисьорка Адела Пеева, учила в Югославия. Тя идва – висока, руса, с лек сръбски акцент, и започва да разказва киното. В поведението й има увереност и свобода. Дава задачи – да пишем сценарии. Гледа любителските ни филми. Повечето са неудачни, но искрата е тръгнала. Докоснали сме се до правенето през Адела... После 66
декември
2013
тя потъва в документалистиката, а ние от Киноклуба поемаме всеки по свой път към киното. През годините я срещаме по фестивали, прожекции, кръгли маси, във Филмотеката, където търси архивни кадри за новите си филмчета. Постепенно след 1989 Адела става истинска „звезда” в един вид кино, където популярността е необичайна. Днес тя е най-известният на широката публика български документалист. Емблематичният й филм „Чия е тази песен?” е обиколил няколко пъти света, в буквалния смисъл, видян е на 52 фестивала – от Истанбул до Чикаго, от Бомбай до Осло, от Тел Авив до Рио. Отличен е с 13 награди, сред които и най-внушителната – номинация на Европейската филмова академия за най-добър документален филм за 2003. С времето той се превърна в нещо като балкански посланик на добра воля, представящ духовното богатство на региона, но и тлеещите въглени под бурето барут. Завладяващ, мощен и тревожен едновременно филм. Най-характерните черти за „стила Адела” са директност, яснота, челен сблъсък с неудобните въпроси, пръст в раните на историята и етиката. През последните години тя винаги се насочва към важни обобщения за националния характер и балканския манталитет, за същността на спъващите исторически парадигми, за измеренията на митотворчеството, за опасностите от социални ексцесии. При нея няма деликатно приказване и завоалирано показване – нещата са остри, понякога грубовати. За начина й на работа се носят легенди – неотстъпчивост от намеренията, твърда решимост да се стигне до дъното на събития, случки, съдби. Когато снима, при Адела няма заден ход, при монтажа няма компромис. Тя е боец, който не се страхува да влиза в битки, да чува противоположни мнения. Така е било преди, така е и сега с новия й филм „В търсене на Списаревски” (2013). Човекът в историята, пораждането и израждането на митовете, латентните обществени психози – всички аспекти на една личност, провокираща и до днес диаметрални интерпретации, се преплитат в този филм. Исках да направя нещо като „Рашомон”, споделя режисьорката. Боряна МАТЕЕВА
„Чия е тази песен?“
Госпожа Мар Учила си кино в чужбина. Разкажи как замина… – Завършила съм Академията за театър, кино, радио и телевизия в Белград, бивша Югославия, в далечната 1970. Тогава в България нямаше кинорежисура, алтернативите бяха Москва, Прага… Баща ми работеше в Белград и аз заминах още на 17 години, там завърших гимназия и кандидатствах наравно с югославяните. Имах желание да следвам и история на изкуството едновременно с режисурата, записах������������������������ ����������������������� се��������������������� , но след втората година видях, че няма да успея и двете, така че се концентрирах върху основното, киното. Всъщност, кандидатствахме театрална режисура и първите две години учехме театър. Поставяла съм „Нора” на Ибсен… На втората година тези, които искахме да следваме кинорежисура, държахме още един приемен изпит. Така започнах да следвам кино. Какво беше обучението в Белградската академия? – В онези години, 1966–1968, обучението беше много отворено, имахме достъп до всякакви филми и спектакли, тогава течеше прословутият Белградски интернационален театрален фестивал – БИТЕФ, гостуваха най-прочутите театрални постановки, така че едновременно можеше да се следи и съвременното кино, и съвременният театър, което беше просто благодат. Освен това югославското кино беше във възход… Кои считаш за свои учители в документалистиката? – Саша Петрович, той не е документалист, но беше направил „Срещал съм и щастливи цигани” – на сръбски „Събирачи на пух”… Тогава се провеждаше и известният белградски документален фестивал и югославските филми се връщаха редовно, окичени с награди от световните фестивали. Конкретен учител в документалното кино не мога да посоча, но цялостната обстановка беше като широко отворен прозорец… И най-важното – имаше такова отношение към професията: ако