■ ЛИК библиотека
Анджей Сташук пише своя роман „Таксим” цели десет години. Българските читатели вече познават полския писател и знаят, че той е очарован от разрушението, а не от реда, описва бедността, а не богатството, привличат го мечтите, а не реалността. Той открива в полската и едновременно с това в европейската литература неизследвано досега пространство. Сташук поставя на мисловната карта на Европа една територия, подвластна на никому неизвестните, нисшите, неудобните. Авторът, както винаги, ни напомня, че и други страни минават през същата безкрайна промяна – Словакия, Унгария, Румъния. Добре познатата и у нас куфарна търговия от началото на прехода е в основата на романа, който излиза с марката на издателство „Парадокс”.
Таксим Анджей Сташук
През есента се вижда, че градът умира. Онези, които го напуска ха, отдавна бяха заминали. Привечер се долавяше ми ризмата на подпалена шума. Димът се смесва с мъглата и покрива покрайнините. Светлините стават жълти и мътни. Пешеходците едва се виждат, защото стават черни като асфалта и трябва да се внимава. Понякога го пресичам надлъж и нашир и виждам, че няма къде да се спре и защо. Четири кръстовища, едно кръгово движение, светофарът мига със жълта светлина вече от десет вечерта. Когато духа от север, се усеща смрадта от мъртвата фабрика. Всички вече са я напуснали. Останали са само онези, дето за нищо не ги бива. Стават сутрин рано, поглеждат през прозореца и никъде не излизат. Освен ако нямат куче. Тогава отиват на площада да огледат некролозите, да проверят кой е умрял и да се порадват, че и тоя път са останали сред живите. В десет вече цари мъртвило. Само бензиностанция та свети. Никой не зарежда. Купуват алкохол или дремят в кръчмата. Колите им са все по-големи, все по-евтини и все по-стари. Купуват ги от търговците на чуждестранни ламарини. Да, всъщност всички се изнасят или нещо внасят. Тук няма нищо. Колите им ей сега ще се разпаднат, подовете им ще се продънят, а каросериите ще се озоват в горичката край града. Вече никой няма да ги купи. Ще се настанят в тях лисици или яребици. Лисиците са умни. Все по-често ги виждам край града. Хората изхвърлят храна. Купуват я и не могат да я изядат. Тя е евтина и гадна. Тъкмо за лисици. Понякога пресичат пътя като котки или кучета. Ядат човешки салам и живеят в ръждясалите лимузини. Защото никой няма да ги разчисти. Старо, живуркащо желязо. Но на тия от бензиностанцията това не им пречи. Те са главно плешиви, кльощави и ушите им стърчат. Като недохранени са. Понякога зареждам през нощта и ги разглеждам през стъклото. Движенията им са като на насекоми, нервни. Сигурно като деца са ги били. Безполезно. Те са глупави и непрестанно псуват. А после, като се разделят, като останат сами, те несигурно вървят в сянката на стените и вдигат поглед. И ченгетата се събират там. И те са главно плеши ви. Може и да са по-охранени, по-големи, по-спретна ти и по-самоуверени. Но това е самоувереност, научена от американски филм. Нощем освен бензиностанцията работят 76
октомври
2013
само видеотеките. Хората си вземат по два, по три, по четири филма и пак се връщат по къщите си. Ченгетата с нищо не се различават от останалите. Може би само им се струва, че са по-добри от тях, гледат същите филми и по същия начин седят в бара на бензиностанцията. И като тях чакат някаква революция, която ще промени всички. Само това се долавя в градчето – очакването. Всички живеят временно. Изчакват с надеждата, че всичко ще се преобърне с главата надолу, че ще стане съвсем по-различно, че най-сетне последните ще станат първи. Онази вечер седях на една маса, а на съседната седяха баща и син. Преминаващи. Те се разпознават лесно, защото се вижда, че са несигурни. Непрекъснато се оглеждат. Дори когато е спокойно наоколо, не могат да спрат да се озъртат, сякаш очакват удар или заяждане. Бащата беше едър, мустакат. Седеше отпуснат, но по стоянно попоглеждаше настрани. Синът приличаше на него, евтината и обилна храна започваше и него да го раздува. Аз чаках един човек и около половин час ги слушах. Говореше главно бащата. За някаква кола, по точно за вратата на някаква кола, дали си струва да се лакира и смени, а синът с всичко се съгласяваше и само кимаше с глава. Думата облицовка се чу поне десет-петнайсет пъти, като ритмично маркираше безинтересната му лекция. Бащата придаваше на това бърборене тежест, присъща на бащинските поучения за смисъла и принципите в живота. Бяха си поръчали като първо боб чорба, а в кухнята им приготвяха пържоли. В един момент разговорът премина към мобилните телефони на достъпна цена „цял пакет”. Синът пак се съгласяваше с всичко и отговаряше само с междуметия. После се надигна и отиде да вземе второто от гишето. Беше облечен в тъмносин анцуг. А бащата – с кожено яке. Не ги дочаках моите хора и трябваше да тръгвам. Още през прозореца ги видях. Бащата бавно предъвкваше и продължаваше да говори. Синът ядеше с поглед, забит в чинията. Не бяха оттук, но пътуваха към подобно място. Да речем, някъде към Жлобиск или още по-далеч, до границата. Там само уличните лампи и колите им са по-малко, другото е същото. Сега обаче още седяха на изкуствена кожа, на масата, имитираща дърво, под изкуствено цвете, в никелираното и почистено помещение и никак не бързаха да се прибират. Така се беше създало градчето. Хората идваха тук, защото