Page 1


“Цялото християнство ще падне в края” Тълкуване на книгата ДАНИИЛ 9-та гл. И цялата книга ОТКРОВЕНИЕ от БИБЛИЯТА.

Красимир Карев


” Цялото християнство ще падне в края.“ Възможно ли да стане това? Разбира се, хората са напълно готови да посрещнат едно прекрасно и интелигентно същество, Сатаната. Как ще стане? Сатана ще се престори на извънземно ще престигне със своята извънземенна летяща чиния и всички народи ще му се поклонят. Това не е официална позицията на никоя Християнска деноминация защото, това е прекалено иновативна пророческа мисъл на АВТОРА. Заради тази мисъл е изгонен като адвентен пастор. Но Господ казва -Тогава ако някой ви каже: Ето тук е Христос, или: Тука, не вярвайте; защото ще се появят лъжехристи, и лъжепророци, които ще покажат големи знамения и чудеса, така щото да заблудят, ако е възможно, и избраните. Ето предсказах ви. - Желая ви приятно четене, БОГ да е с вас, Амин.


ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ДАНИИЛ 9-та В образността на Библията, Божият град – Ерусалим е във война с града на врага на Бога – Вавилон. През 606/5г.пр.Хр. царят на Вавилон – Навуходоносор ІІ-ри, превзел град Ерусалим, отвел пленници и взел част от светите съдове на храма; акт, с който прекратил ежедневните храмови жертви и приноси. Вавилон превзел Ерусалим (Дан.1:1,2)! С това шокиращо изявление започва книгата на пр.Даниил. Но редом с описаното събитие, стои уточнението, че Господ Е предал Ерусалим в ръцете на вавилонския цар, т.е. съдбата на двата града оставала в Божиите ръце. Светият град бил наказан чрез победата на Вавилон над него, но, Ерусалим отново щял да триумфира. Но - след колко време? Слово от Господа дошло към пророк Еремия – „И цялата тая земя ще бъде пуста и за учудване; и тия народи ще робуват на вавилонския цар седемдесет години. А когато се свършат седемдесетте години, Аз ще накажа вавилонския цар и оня народ за беззаконието им, казва Господ, също и Халдейската земя, която ще обърна във вечна пустота.“ (Ерем.25:12,13). След свършването на 70 години пленничество, Ерусалим щял отново да бъде възстановен, а царят на Вавилон и людете му – наказани; земята им запустена във вечна пустота (образният език за проклетия), защото Бог дал Слово (заповядвал) за това! Пророк Еремия написал писмо, съдържащо това Господно Слово, и го изпратил до юдейските пленници във Вавилон: „Думите на писмото, което пророк Еремия изпрати от Ерусалим до останалите старейшини на пленниците, до свещениците, до пророците и до всичките люде, които Навуходоносор бе закарал в плен от Ерусалим във Вавилон“ (Ерем.29:1). Дан.9гл. започва с указанието, че пр.Даниил е прочел същото писмо, съдържащо Словото Господно към пр.Еремия: „В първата година от царуването му (538г.пр.Хр.?), аз Даниил разбрах от свещените книги числото на годините, за които дойде Господното слово към пророк Еремия, че запустението на Ерусалим ще трае седемдесет години.“ Даниил прочел въпросното писмо на пр.Еремия и разбрал, че има съвсем малко време до изтичането на 70-те години робство [606(5)÷536г.пр.Хр.], а нямало изглед юдеите да бъдат освободени. В писмото на пр.Еремия, Даниил прочел и следния пасаж – „Защото така казва Господ: Като се изпълнят седемдесет години във Вавилон, Аз ще ви посетя и ще изпълня благото Си слово към вас, като ви върна в това място. Защото аз зная мислите, които мисля за вас, казва Господ, мисля за мир, а не за зло, за да ви дам бъдеще и надежда. Тогава ще извикате към Мене, и ще отидете та ще Ми се помолите; и Аз ще ви послушам. И ще Ме потърсите и ще Ме намерите като Ме потърсите с цялото си сърце.“ (Ерем.29:10-13). И… Даниил, послушен на написаното, извикал към Бога в пост и молитва - от


цялото си сърце (ст.3-19). Есенцията на молбата му била Господ да „осияе с лицето Си върху запустеното светилище“ (Дан.9:17). Молитвата му (4-19ст.), според обещаното в Словото (Ерем.29:12), била чута! Изпратен от Бога, мъжът Гавриил, се явил отново (8:16) пред Даниил (9:20,21) с цел пророка да получи отговор на молитвата си и да разбере видението: „Дори още като говорех в молитвата, мъжът Гавриил, когото бях видял във видението („хазон“) по- напред, като летеше бързо се приближи до мене около часа на вечерната жертва. И вразуми ме като говори с мене, казвайки: Данииле, сега излязох да те направя способен да разбереш. Когато ти почна да се молиш, Словото (заповедта) излезе и аз дойдох да ти кажа това, защото си възлюбен. Затова размисли за работата и разбери видението („маре“)“ (Дан.9:21-23). За молитвата е ясно, но кое е видението („маре“) за което споменал ангела? За описване на видението в предходната - гл.8, е използвана еврейската дума „хазон“. Но когато се достига до последната част от видението („хазон“) – частта за „2300 вечер-утро“, Даниил употребил различна дума за видение – „маре“ (Дан.8:26,27). Така, ангелът от предишното видение „хазон“ (Дан.8гл.), дошъл отново при Даниил (Дан.9гл.) за да му помогне да получи отговор на молитвата си за Ерусалим и едновременно с това да размисли и разбере видението („маре“) – частта за „2300 вечер-утро“; за което [„маре“ за „вечерта и утрото“(ст.26)] Даниил изрично написал, че никой не го разбирал (Дан.8:27). „Затова размисли за работата и разбери видението („маре“)“ (Дан.9:23). --------------------------Думата „разбери“, на еврейски - „бин“ се среща в Дан.8:16,17,23,27 и Дан.9:2,22,23. Тази дума е употребена в гл.8, когато Бог казал на ангел Гавриил да направи Даниил да разбере видението „маре“ (8:16) и по този начин, и цялото видение „хазон“ (8:17), защото видението в Дан.8гл. се отнася до последните времена. „Седмѝци седемдесет са определени за людете ти и за светия ти град за въздържането на престъплението, за довършване греховете, и за правене умилостивение за беззаконието, и да се въведе вечна правда, да се запечата видението и пророчеството, и да се помаже пресветото (място)“ (Дан.9:24). „Седмѝци седемдесет са определени за людете ти и за светия ти град“ Ангелът явно употребил този израз във връзка със 70 -тег., за които Даниил разбрал. Светата земя е трябвало да бъде очистена от беззаконието си и след изминаването на 70г., за юдеите, според Словото Господно към пр.Еремия (Ер.25,29гл.), щяло да има избавление от Бога и възвръщане обратно в земята им. Според Словото, Бог щял да съди царя на Вавилон и след това да освободи пленниците. Това било своеобразен Кипур, очакваният Юбилей (50г. – от 586 до


536г.пр.Хр.), освобождение и възвръщане в притежанието на святата земя. Ангелът бил изпратен докато Даниил още се е молел, за светия град (Ерусалим) и за запустялото му светилище, с вест, че е излязло (ново) Слово (заповед, указ) от Бога, което (по същия начин както Словото Господно чрез пророк Еремия) гарантира на Божиите люде, че в края на времето – след определените („отсечени“ поради завета) „седмѝци седемдесет“ ще се случи нещо подобно на вече случилото се – съд над „малкия рог“ (царят на последния „Вавилон“); излизане от "Вавилон" (Откр.18:1-5); Кипур и Юбилей. Изразът (7-ци 70 или 70 пъти по 7) е употребен от Ламех, както и от Исус Христос като илюстрация за крайна степен; за пълнота; като предел (виж Битие 4:24; Мат.18:22). Така, че, „седмѝци седемдесет“ по необходимост трябва да се възприеме като една духовна образност на цялото време, една неопределена, неуточнена хронологична продължителност; символ на цялото време. (това не пречи в самия край на цялото определено време да има фокус към буквални периоди от дни – „време и времена, и половин време“, „2300 вечерутро“ (1150 дни?), 1290 дни и 1335 дни) Ако изгнанието на юдеите е трябвало да продължи 70, то за светиите на Всевишния, чакането ще продължи – „седмѝци 70“ – и това е една духовна образност, израз за крайна степен, за предел, за завършеност, преди Бог да съди царя на последния „Вавилон“ („малкия рог“); да дойде Денят на Умилостивението и Юбилеят - освобождението на Божия народ и възвръщането му в обещаната земя-царство. Това освобождение ще бъде толкова кардинално за Божият народ, че Дан.7 и 8гл. го сравняват с едно ново Сътворение, както личи от алюзията, с която започва гл.7-ма и от израза „вечер-утро“ – израз от Бит.1гл., употребен в Дан.8:14. [Понеже гл.9 е обяснение на видението в гл.8, някои тълкуватели считат, че „седмѝци 70“ са „отрязани“ от „2300 вечер-утро“. Да, двата пасажа са във връзка един с друг, но те следват следната взаимна логика - както видението „маре“ (частта за „2300 вечер-утро“) е последната част от цялото видение „хазон“, така също и 70-тата седмѝца е последната част от цялото отрязано за народа на завета време (образно представено като 7 -ци 70). Времето на цялото видение „хазон“ от гл.8 е представено в гл.9 образно като „7 -ци 70“, а последната времева част на „хазон“ - видението „маре“ (за „2300 вечер-утро“) е във връзка с последната 70-та 7-ца в разясненията на ангела към Даниил. В тази логика – 2300-те жертви принесени от "малкия рог" вечер(та) и утро(то) (1150 дни?) са последната част от 7-ци 70, във връзка със седемдесетата седмѝца, и очевидно това е по- малката от цялото време част, както последната 70 -та 7-ца е по- малка от цялото време – 7-ци 70! „2300 вечер-утро“ са много по- малката част от цялото „седмѝци седемдесет“]


В ст.24-ти са употребени 6 ключови глагола. Те се разделят на две групи по три. Първите три отрицателни термина в 24-ти ст. са близки синоними: „за въздържането (свършването) на престъплението“ Престъплението е определено като бунт, неуспех, своеволие. Молитвата на Даниил използва такива термини, за да опише престъпленията на Израел. Ако престъпленията трябва да бъдат свършени, възпрени, то тук се описва окончателната победа на Божието царство и края на човешката история. „за довършване (буквално – за запечатване) греховете“ Говорейки за „довършване на греховете” от престъпления ст.24 използва главния култов глагол ‫כפר‬. В него се приема за дадено, че очистването е Божие дело на спасение в историята, вместо човешко дело. Греховете ще изпълнят мярката си и ще бъдат приключени чрез намесата на Бога. „за правене умилостивение за беззаконието“ В такъв случай предсказанието трябва да бъде отговор на изповедта на Даниил относно греха на Израел, обещавайки очистване и свобода от бедствията, които бяха дошли като наказание за греха и в този случай този текст е паралелен на Ис.40:1,2. Пророчеството на Гавриил надхвърля конкретиката на историческия момент и понятия, тъй като е замислено да даде една глобална перспектива на въпросите, относно борбата м/у доброто и злото, които са повдигнати до този момент. В пророчеството няма загатване, че целият период (метафорично представен като „7-ци 70“) ще бъде период на престъпления. Само последната „седемдесета 7ца” (или седморка) специфично е охарактеризирана като период на престъпления, гняв и запустяване. -ти Следващите три позитивни термина в 24 ст. отговарят на трите отрицателни: „да се въведе вечна правда (за винаги)“ Думата ‫( צדק‬оправдание) напомня за използването в молитвата на думата ‫( צדקה צדיק‬правда, виж ст.7,14,16,18), което сочи към идеята, че ЯХВЕ бе заел правилна позиция спрямо Израел. Вмъкването на думата ‫( צדק‬оправдание) показва, че правдата трябва да бъде призната. Също така обаче е естествено да свържем фразата „донася оправдание” с оправдаването на светилището в Дан.8:12-14, един аспект на близкия паралелизъм между това пророчество и видението в осма глава. След премахването на греха, Бог обещава да въведе вечна правда. „да се запечата видението и пророчеството“ Забележката за запечатването на видението напомня за 8:26 (виж Дан.12:4,9; 6:17). Приема се, че фразата казва, че пророчеството трябва да бъде запечатано и поради това остава мълчаливо в този период. Запечатване означава удостоверяване (3Царе 21:8) и така трябва да се разбира в настоящия контекст.


Обещанието е, че видението („хазон“) - пророчество от гл.8 ще бъде изпълнено и по този начин потвърдено и приключено. „да се помаже пресвятото (място)“ Помазването на пресвето място отново обръща вниманието към разрушаването и възстановяването (пре- посвещаването) на святото място (‫ )קדש‬в Дан.8:13,14. В началото шатрата за срещане, олтара и принадлежащите им предмети са били помазани, за да бъдат посветени [Изх.30:26-29; 40:9-11; също виж Изх.29:36,37, където помаже и пресвети се срещат заедно]. Тези 6 цели (общо са 7, заедно с Дан.8:14) ще бъдат постигнати едва, след като изминат „седмѝци седемдесет“. Ясното разбиране на ст.24 -ти е последователно, когато го приемем като повторно представяне на обещанията от видениетопророчество „хазон“ в гл.8-ма. Каква е връзката м/у Словото Господно към пр.Еремия, относно освобождението на юдеите от Вавилон, след като изминат 70 -те години и Словото Господно към молещия се Даниил, относно освобождението на светиите от последния „Вавилон“, след като измине цялото определено време „седмѝци седемдесет“? Може би следната - изпълнението на историческото освобождение на юдеите в 536г.пр.Хр. от Кир е ГАРАНТ за изпълнението на окончателното освобождение на светиите при Второто пришествие - от Исус Христос. 7-те вечни цели, към които Бог движи историята, ще бъдат реализирани. Вярващият в Словото Господно може да бъде спокоен, че щом се е случило освобождение от някогашния Вавилон, без да е имало изгледи за това, но поради заповед (слово, указ) от Бога – така е сигурно, че поради Словото Господно ще има и избавление в края от силата на врага. И двете – Словото към пр.Еремия и това към пр.Даниил са Господно Слово и То никога няма да пропадне! „Помнете предишните неща от древността; Защото Аз съм Бог, и няма друг; Аз съм Бог, и няма подобен на Мене, Който от началото изявявам края, и от древните времена нестаналите още неща, и казвам: Намерението Ми ще устои, и ще извърша всичко що Ми е угодно“ (Исая 46:9,10). „Знай, прочее, и разбери, че от излизането на Словото (заповедта) да се съгради отново Ерусалим до (един) княз месия ще бъдат седем седмѝци и шестдесет и две седмѝци; ще се съгради отново, с улици и окоп, макар в размирни времена. И подир шестдесет и две седмѝци ще отсече (т.е. постанови завет) месия, и нищо (за него – т.е. за града); и людете на княза, който ще дойде, ще погубят града и светилището; и краят му (на града) ще го постигне чрез потоп; и до края на войната има определени опустошения. И той (княза месия) ще потвърди завет с мнозина за една седмѝца, а в половината на седмѝцата ще направи да престанат жертвата и приносът; и един, който запустява, ще дойде яздещ на крилото на мерзостите; и гняв ще се излее върху


запустителя до определеното време.“ Даниил получил сладко- горчива вест. Ангелът му казал, че още докато се молел излязло Слово за възстановяването на Ерусалим, но въпреки, че града щял да бъде съграден отново, ангелът предал на Даниил и горчивата вест – Ерусалим и храма отново ще бъдат разрушени! Историята е модел за края на времето! Първият път – Бог избрал (помазал) и изпратил цар Навуходоносор ІІ -ри да превземе големия град-блудница; да преустанови ежедневните жертви и приноси. Не след дълго царят на Вавилон разрушил храма и наложил своя завет над светия град. Но това било илюстрация за края; ангелът разкрил, че отново с/у Ерусалим и храма, ще дойде един княз- месия, чужд на Израил, който със сила ще постанови своя завет, ще направи да престанат жертвата и приносът; един месия, който ще погуби града и светилището [така, че да не остане нищо в тях (като потоп)]; правейки себе си бог и поставящ своята религия на мястото на Божия храм. И ако Даниил бил съвременник на онова първо разрушаване на Ерусалим и храма, но получил от небето вест за друго разрушение в края на времето; то подобно на него - и ап.Йоан (писателят на книгата „Откровение“), съвременник на разрушението на Ерусалим от Римляните през 70г.сл.Хр., в Духа, бил отведен в края на времето и направен свидетел на онова разрушаване, за което ангела говорил на Даниил. Даниил, и Йоан, били направени двама свидетели на онзи последен (есхатологичен) съд и разрушаване на „големия град- блудница“ „Ерусалим“ и „храма“. Есхатологичното разрушаване е истинският фокус във вестта на ангела и който чете нека разбира, че разрушението на град Ерусалим през 70г.сл.Хр. от римляните, не е онзи окончателен съд и разрушение на „града“ и „храма“, за което свидетелстват Даниил и Йоан. Дан.9гл. няма как да се фокусира към времето на първото идване на Исус Христос, защото Дан.9:2327 е обяснение на Дан.8:10-12; гл.8, като цяло, е паралелна на глава 7; гл.7 пък на гл.2, като и трите паралелни глави (2,7 и 8) нямат абсолютно никаква връзка с първото идване на Исус Христос - така, че и гл.9 няма как да обяснява първото идване на Исус Христос; гл.9 във връзка с гл.8 би трябвало да обяснява събития от видението „маре“ - в края на цялото определено „отсечено“ поради завета, време. „От излизането на Словото да се съгради отново Ерусалим“ (Дан.9:25). Според ангел Гавриил, въпросното Слово (заповед, указ) да се съгради Ерусалим, излязло, още докато Даниил се молел (виж Дан.9:23). Заповедта да се съгради Ерусалим не била от човек, а от Бога. Ако се търси указ на човек - не разбираме Даниил – в молитва той търсел Слово от Бога, защото единствено от Божието Слово зависи избавлението и възстановяването. Фразите „заповедта излезе“ (ст.23) и „от излизането на заповедта“ (ст.25) са в абсолютна смислова връзка. Споменатата от ангела заповед е същото Слово, което излязло още докато Даниил се молел - началната точка на представеното по един образен начин „седмѝци седемдесет“ време (т.е. цялото време до края).


„до княза месия ще бъдат седем седмѝци и шестдесет и две седмѝци“ Мнозина считат, че „управителят (княза) месия“ в 9гл. ст.25-27 е Исус Христос – но (според мен!) това е невярно предположение (тълкуване)! „Князът месия“ във въпросния пасаж е обяснение на „малкия рог“ от предходната 8гл. и отговаря на това, което ще направи княза управител (антихрист), който ще дойде в последната седемдесета седмѝца. В гл.9 стих 26 се казва, че „людете на княза (буквално „храма на княза“), който ще дойде, ще погубят града и светилището“. „Месията“ е само един в последните три стиха на Дан.9гл. - и няма как той да е Исус Христос, и неговите люде да пометат града, и храма като наводнение от потоп! „Князът месия“ описан в Дан.9:25-27 е един чужд за Израил княз, който разрушава стореното от Бога. Това придава смисъл на обяснението на ангел Гавраил към пророк Данаил, че въпреки предстоящото съграждане на града, в края на определеното време – образно „града“ и „храма“ (символи на Божия спасителен план и изупително дело) ще бъдат отново разрушени от войските на един идещ княз-месия – царят на последния „Вавилон“, на когото, с действията си, цар Навуходоносор ІІ -ри бил само тип. Идеята, че в края Бог се отдръпва и на сцената излиза един друг (зъл) княз е отлично засвидетелствана и във 2Сол.2:7 „Защото оная тайна, сиреч, беззаконието, вече действа, но няма да бъде извършена, докато не се отдръпне Оня, който я задържа сега“. Ап.Павел продължава, че когато Бог се отдръпне „тогава и ще се открие беззаконикът, когото Господ Исус ще убие с дъха на устата Си и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби“ (2Сол.2:8). Това казва и Дан.9:25-27. В края на времето, Бог се отдръпва и идва един чужд за "Израил" княз месия (думата „месия“ е употребена в Библията на много места и не само, и задължително за Исус Христос. В Дан.9:25-27 думата „месия“ е употребена по един неопределен начин – изключителен случай в целия Стар Завет). Съществува красиво духовно послание в използването от ангела на числото „7“. В ст.24 и 25 времето не е представено като математика, а като образност позната на юдеина – в седмѝци [заповедта за отброяването на времето по седмѝци (седмицата) е насочвала вниманието на юдеите към бъдещото окончателно възстановяване на човека в Едем. След Изхода, при израилтяните, всеки 7 -ми ден бил наричан „шабат“ – спомен за 7-я ден от Сътворението-Завет, когато Бог и човек били заедно в един вечен Ден]. Използвайки образността на 7-цата, ангел Гавриил употребил езика на окончателното възстановяване, към който всеки 7-ми ден от седмѝците сочел (виж Кол.2:16,17). Но за да фокусира вниманието към последната седмѝца - седемдесетата ангелът употребил твърде странния израз „седем и шестдесет и две седмѝци“. Това е указание, че тук Гавриил употребява духовна мъдрост – образност, фигуративност; и точно по този начин се очаква и от нас да възприемем даденото обяснение. В противен случай ангела не би казал „7 и 62“, а просто 69. „ще се съгради отново, с улици и окоп, макар в размирни времена.“


Това вмъкване в разказа е едно уточнение към сладката вест, че град Ерусалим ще се съгради отново – това щяло да стане въпреки трудните и размирни времена, които предстояли пред завърналите се от плена юдеи (виж кн.Ездра и Неемия). Някои тълкуватели свързват първите 7 седмѝци, от обяснението на Гавриил, с идеята, че чрез тях ангела е уточнил, че града ще се възстанови за 49 години. Но няма надеждно доказателство, с което да бъде доказано, че гр.Ерусалим е бил възстановяван точно „7 седмѝци“ или 49 буквални години. Достоверни исторически сведения за точната година на това възстановяване също липсват. Библията, на свой ред, също мълчи относно този въпрос. Добре би било и ние да замълчим. Ангелът е използвал духовна образност с израза „7 и 62“, като подсказката да се предпазим от буквализъм е именно в използването на 7 -цата, а не логиката - че „7 седмѝци“ са уточнение от ангела относно периода за възстановяването на града. „И подир шестдесет и две седмѝци ще отсече месия, и нищо“ Фокусът е насочен към събития след изтичането на „шестдесет и две седмѝци“ т.е. към края на времето – към последната 70-та 7-ца. „Месия ще бъде посечен“ е българският превод на - еврейското „карат машиях“ – израз който следва да бъде преведен и разбран в смисъла, че един месия ще отсече т.е. ще постанови своя завет над светия град, защото в древността отсичането (разсичането на жертва) било част от сключването на завет (виж Бит.15:9,10). Един чужд на Израил (и завета с Бога) водач (лидер) месия ще унищожи града и светилището и нищо няма да остане от тях. Следващия израз – „и нищо на него“ (няма да има; да му принадлежи) т.е. на града, защото в обясненията на ангела става дума за града. „и людете на княза, който ще дойде, ще погубят града и светилището; и краят му ще го постигне чрез потоп; и до края на войната има определени опустошения.“ Образният език ни задължава да възприемем израза „града и светилището“ като народа на Бога и Божието спасително дело, на които светилището било центъра; краят ще е толкова опустошителен, че последиците могат да бъдат сравнени с тези от Потопа [когато, образно Бог Се отдръпнал и морето погълнало земята – т.е. разрушителните сили (победени при Сътворението) от голямата бездна се появили и разрушили творението]. Това ще бъде война (виж Дан.10:1 „цава годол“ – буквално „една голяма война“) и тя ще бъде опустошителна до самия й край на определеното време (за същата война се говори в Мат.24:6; Откр.12:717; Бит.3:15 и др.). Речта за опустошаване, война и разрушаване, отразява сериозността на проблемите, пред които хората, "града" и "храма" ще са изправени, чрез обединените сили на езическия владетел(и) и узурпатора свещеник(ци) [виж Откр.13гл. – най- вероятно „малкият рог“ с животински произход, но с човешки черти, е съюзът м/у изплувалия отново от бездната


езическия звяр от „морето“ и лъжепророкът мамещ жителите на „земята“ (т.е. „Израил“); Апостолите Павел и Йоан го наричат образа Антихрист; Откровение го нарича „образът на звяра“, защото ще прилича на царя на Вавилон Навуходоносор ІІ-ри (Дан.3 – „образ“ и Дан.4гл. – човек, който станал „звяр“)]. (Кризата на последната голяма битка ще бъде историческо въплъщение на първата голяма битка между силите на хаоса и силите на реда (Бит.1гл.); опит за победа на злото на „земята“; краят ще бъде и ново начало.) „И той (княза месия) ще потвърди завет с мнозина за една седмѝца, а в половината на седмѝцата ще направи да престанат жертвата и приносът“ Дан.9:23-27 обяснява Дан.8:10-14, защото ангел Гавриил е дошъл да направи така, че пр.Даниил да разбере частта за „малкия рог“ от гл.8. Стиховете в гл.9 от 25 до 27 са паралелни на гл.8 ст. 10-12. „Месията управител“ в гл.9 е обяснение за „малкия рог“ в гл.8. „Месията“ тук е противник на Бога и светиите - както и „малкия рог“ в гл.8. Споменатият в стиха месия премахва „жертвата и приносът“ - както това вече е открито по преди - че „малкия рог“ премахва „ежедневната“. Даниил гл.9 ст. от 25 до 27 обясняват гл.8 ст. от 10 до 12 стихове (и гл.8 от 23 до 26ст.). Злият месия „ще потвърди (отсече?) завет“ – тук в текста, на иврит, е използвана думата за насилие, за употреба на сила – този месия ще използва принуда; ще насили към своя завет мнозина (виж Откр.13:16 „принуждаваше всички“) в последната седмѝца от времето (уточнено е, че същия е с цар жестоко лице Дан.8:23, т.е. насилието му е присъщо); в средата на тази последна 70-та 7-ца „ще направи да престанат жертвата и приносът“. Последният израз е напълно аналогичен на Дан.8:11 – „отне от Него всегдашната“, ежедневната, („жертвата и приносът“ е паралелният израз на „всегдашната“, постоянната) т.е 9:25-27 повтаря с други думи пасажа в 8:10-12, като и двата пасажа са в силно негативен аспект. [Тълкуванието, че в Дан.9:27 е разкрито как Исус Христос на кръста ще премахне „жертвата и приносът“, при уточнение, че ангел Гавриил в гл.9 е дошъл да даде обяснение на видението в предходната гл.8 (частта за „вечерта и утрото“), ни поставя в абсурдна ситуация, защото, ако се приеме такова тълуване, излиза, че Исус Христос е „малкият рог“ от Дан.8гл.!; напротив стореното от лидера месия в Дан.9:27 напълно съвпада с делата на „малкия рог“ в гл.8., които дела са злонамерени спрямо Бог, завета, богослужението и божия народ. В думите „ще направи да престанат жертвата и приноса“ има бунт против Бога; макар и метафоричен, езикът рисува отмахване на нещо добро, което Бог е постановил]. В средата на тази последна (70-та) 7-ца, поклонението предписано в завета ще бъде преустановено и ще бъде заменено с отблъскваща алтернатива (мерзост). От една страна, термина "жертви и приношения" говори за жертвите, които включвали смъртта на животни, а, от друга страна, приношенията от жито, масло и вино, което включвало и цялата жертвена система. За да опише това, с което тя ще бъде заменена, Гавриил използвал вариант на


термина използван в Дан.8:13, „запустяващия бунт” . Тук израза означава „запустяваща мерзост” . „и един, който запустява, ще дойде яздещ на крилото на мерзостите“ В ярък контраст с Бог, който язди на крилото на облаците (на славата – Пс.18:10-13; Исая 19:1), ще се яви беззаконният (виж 2Сол.2:8), „който язди на крилото на низостите (мерзостите)“. Мерзостта, която запустява не се намира на крилото на храма, но върху олтара в храма. Храмът притежава подобни на крила горни ъгли, които обикновено са описвани като рогове. Може би Гавриил говори за крила, вместо за рогове тъй като „крилат” или „господар на крила” е общопризнатата титла на Ваал. -а -тата На Кипур юдеите имали 2 козела; така че е съвсем резонно в 70 7-ца Божият народ да има среща с лошия козел „Азасел“ – самото въплъщение на греха; Погубителят; Авадон (виж Откр.9:11); този, който превръща цялата зема в пустош и запустява градовете й (Исая 14:17). „и гняв ще се излее върху запустителя до определеното време.“ Последният ще изпита силата на Божия заветен гняв (7 -те последни язви – Откр.16гл.) до определеното от Бога време за това. Сатана ще бъде хванат, вързан и хвърлен обратно в бездната, откъдето, фигуративно, Бог го е пуснал за малко в края на определеното време (през седемдесетата седмица)(виж Откр.20гл.).

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 1-ва гл. „Откровение на Исус Христос“ Думата Αποκάλυψης (апокалипсис, откровение), произлиза от гръцкото „апокалипто“ – „разкривам“; „разбулвам“ тайна (Римл.16:25; Ефес.3:3); „снемам покривалото”; (едно малко по- далечно значение, но съвсем близко до духовния замисъл на книгата, може да бъде и - „разпечатвам“). Фразата „да разкрие“ (тайни) е употребена 7 пъти в книгата на пророк Данаил (Дан.7:19,22,28,29,30,47; 10:1). Така още с първата фраза, читателят е насочен, че Откровението дадено на ап.Йоан, всъщност, е откриване (разпечатване) на тайната, която пророк Данаил получил заповед да запечата до края на времето (Дан.12:4). Кога светилището ще се очисти и „Израил“ отново ще стане Божие царство на земята? Кои са Божиите чада (Църквата) и кои са чадата на „Блудницата“ (Римл.8:14-25)? „което Бог даде на Него“ Фразата също е ехо от кн.Данаил - Дан.10:1 – „даде ми се едно откровение“. Откровението дадено на Христос и на Йоан, сочи назад към тайните от книгата на пророк Данаил, и събитията преди, и по време на вавилонското нашествие в Юдея (виж книгата на пр.Еремия).


„за да покаже на слугите Си“ Бъдещето е било представено на пророк Данаил чрез символи. Откровението ще борави със символи, както това е сторено в книгата на пр.Данаил. Вестта на Бога е към верните християни сред църквите. „(онова) което трябва да стане скоро“ Изразът е взет от Дан.2-ра гл. като е само леко променен: - „онова, що има да стане в последните дни“ (Дан.2:28). Когато видим Данаиловите думи „онова, що има да стане в последните дни“ заменени с Йоановите – „онова, което има скоро да стане“ разбираме, че целта на тази фраза в Откр.1:1 е следната: събитията, за които пророк Данаил е писал, и които някога са били в далечното бъдеще - да се пренесат непосредствено в края на времето, когато те ще се изпълнят. И в такъв смисъл, от позицията в която Йоан е поставен в Духа (в „Господния Ден“), „времето (за изпълнението на пророкуваните събития) е наближило“ (Лука 21:8; Ерем.1:12). Пророчеството на Данаил за последните дни се покрива с онова, което ангелът съобщава на Йоан. Йоан е призован от Бога да свидетелства за това, как настъпват тези последни дни. Откровението осветлява, преди всичко „края на времето“ (Дан.11:40-45), последната „70-та 7ца“ (Дан.9:25-27), и свързаните с този край обстоятелства. „и изяви като изпрати чрез ангела Си“ Ангелът е „мъжът Гавриил“, когото някога Бог изпратил до пр.Данаил (Дан.8÷12гл.). Сега същият ангел Гавриил, вразумил някога пр.Данаил, е изпратен с вестите от пр.Данаил до ап.Йоан. Изявеното на Йоан е свидетелството на Исус Христос за изпълнението на пророчествата, които пр.Данаил някога само проумял, че ще се случат в бъдещето, предадени му от ангела-слуга на Михаил. „на Своя слуга Йоан“ В Дан.10:17 пр.Данаил казва, че е слуга на Човешкия Син. В Откр.1:1 Човешкия Син казва, че Йоан Му е слуга. Връзката е недвусмислена! Сега Йоан е извикан от Христос в ролята на Данаил; извикан на неговото място, за да свидетелства за изпълнението на същите тайни дадени някога на пр.Данаил. Ап.Йоан, чрез Духа, свидетелства как ще настъпят онези последни дни, ползвайки за исторически фон сходните (аналогичните) събития случили се с Израил през първи век след Христос. „който засвидетелства Словото на Бога“ Може би, това не е просто Божието слово (цялото Писание), а конкретно Словото (заповедта, указът) на Бога, което излязло и дошло към пр.Данаил, още докато пророкът във Вавилон се молел относно възстановяването на Ерусалим (Дан.9:20-24). 7-те вечни цели към които Бог движи историята (Дан.8:14 + Дан.9:24 - за възстановяването на светото място) не ще бъдат осъществени преди (в края на определеното време „7 -ци 70“) да се случат събитията описани в Дан.8:10-13 + 9:25-27 – чието подробно изпълнение - какво и как ще бъде, е


разкрито в кн.Откровение. „и свидетелството за Исус Христос - колкото видя“ То е Свидетелството, което дава Човешкия Син – Исус Христос пред Небето (виж Дан.7гл.) и Земята (на „Израил“?), което и колкото ап.Йоан, чрез Светия Дух, бе направен да види и чуе. Изразът „Свидетелството за Исус“ е еквивалентен на израза: „думите на тая книга“ (виж Откр.19:10 и сравни с Откр.22:9, където двата израза са използвани от ангела взаимозаменяемо). „Блажен четящият“ Изразът ни поставя в същата перспектива, с която завършва книгата на Данаил: „Блажен, който изтърпи и стигне до 1335 -те дни. Но ти си иди, Данаиле, докато настане края; и ще се успокоиш и в края на дните ще застанеш в дела си“ (Дан.12:12,13). Фактът, че Апокалипсисът започва със същото блаженство, с което завършва книгата на пр. Данаил показва, че Откровението ни въвежда в последното време и ни говори за реализирането на Божията тайна – откриването пред Вселената на Божиите синове; на Божия нов Храм след реабилитирането на Божията святост (очистването на храма и оттам „Израил"). И двете книги имат същите видения, същите теми, същите етически приложения и същата пророческа картина, покриваща един и същ период от време. Блаженството (щастието) включва нуждата от Божествено откровение. Този пасаж, също така, изключително много напомня на преживяванията на пророк Данаил, който след като имал видение, размишлявал, споделял с другите, даже боледувал (Дан.8:27), понеже не разбирал и се молел до край – докато разбере и приеме в сърцето си вестта от Бога . Фразата - „блажен четящият“, напомня също и за обстановката в юдейската синагога, където, по обичай, един се изправял отпред и четял високо на глас от Тората или Пророците (виж Лука 4:16-21) пред цялото събрано множество за богослужение. „и слушащите думите на пророчеството, и пазещите написаното в него“ „Пророчеството“ (Апокалипсисът) е всъщност откриване в детайли на пророческото Слово (указът, заповедта) излязло към пр.Данаил (Дан.9:21-27), донесено му от същия ангел Гавриил, още докато пророкът във Вавилон се молел, относно окончателната съдба на храма и Божия град. Слушането и пазенето на думите на това пророчество предполага също така разбиране и готовност, желание да се живее онова, което човек е разбрал. Победата на Божиите слуги, живеещи в последните времена, е в пряка връзка със слушането и разбирането им на вестта в кн.Откровение. „Пророчеството“ (Апокалипсисът) е „маслото“ за съдовете на „светилниците“ (2Петр.1:19) дадено за приготовлението на „разумните девици“ очакващи Младоженеца (Мат.25:1-9). Исус разкрива, че без разбиране и послушание на написанато в кн.Откровение, в онова време, светилниците на очакващите християни ще изгаснат. Те не са бдели и са останали без допълнителното масло на Светия Дух; такива християни ще бъдат намерени в оня ден и час


неподготвени; те ще са „неразумните“, на които Христос ще каже, че не ги познава (Мат.25:10-13). „защото времето е близо.“ Понеже това е същата перспектива от пророчествата на Данаил, точката във времето, в която е поставен Йоан, е онзи момент във времето, когато предсказаните в Данаиловото пророчество събития ще се случат; времето, в което е заведен Йоан „е близо“ до изпълнението на Данаиловите пророчества. Времето, за какво? – В контекста на Дан.2гл. – „И в дните на ония царе небесният Бог ще издигне царство, което до века няма да се разруши, и владичеството над което няма да премине към други люде; но то ще строши и довърши всички тия царства, а само то ще пребъде до века.“ (Дан.2:44). Това е крайният сблъсък м/у царството на света и царството на Исус Христос. Откровението е за края на времената и свързаните с него обстоятелства; началото на наниз от събития, които ще се изпълнят скоро (думата „скоро“ може да бъде преведена и възприета и в смисъла на „внезапно", т.е., че събитията, за които предсказва книгата, ще се случат „в час когато го не мислите" (Мат.24:44), за едно кратко време; без време, набързо, без бавене, скоро), когато краят на отстъпилия „Израил“ (отстъпилото християство - „Блудницата“) и крахът на световното царство ще дойдат изненадващо. „Първородния на мъртвите и Началника на земните царе. На Този, който ни люби и ни е освободил от нашите грехове чрез кръвта Си, и който ни е направил царство и свещеници на Своя Бог и Отец, на Него да бъде слава и господство за вечни векове! Амин.“ „Началникът“ е дума използвана и в кн. Данаил 8 и 9гл. Исус Христос Е „Началникът на началниците“– т.е. Първосвещеникът на Израил, Този, от Когото Данаил получил вести и Когото видял. Изразът „освободил от нашите грехове“ е препратка към думите на ангел Гавриил към Данаил „довършване на греховете“ (Дан.9:24). „Развързал от греховете ни, чрез кръвта Си" е също така препратка към котекста на Изхода от Египет, когато чрез смъртта и кръвта на пасхалното агне, народът на Израил бил избавен от робството. (На Голгота - избавлението е много по- всеобхватно - освободени са всички, които вярват в Божия Син - Исус Христос.) „Ето, идва сред облаците; и ще Го види всяко око, и които Го прободоха. И ще заплачат за Него всичките племена на земята. Да, Амин! Аз Съм Алфата и Омегата, начало и край - казва Господ, Който Е и Който Е бил, и Който идва; Всемогъщият“ Йоан описва Христос по начина, по Който вече Е бил описан Човешкия Син в книгата на Даниил: „идеше с небесните облаци” (Дан.7:13 ср. с Откр.1:7). Явно ап.Йоан има в предвид тази сцена на съда (Дан.7гл.). Централна характеристика на свидетелството на Христос е Неговата смърт от ръцете на лъжесвидетелите („звяра“ и „лъжепророка“) и самия Сатана („змея-


змия“) в края на времето (Дан.9:25). В Библията свидетелят бил този, който работел за налагането на закона и помагал в неговото изпълняване, дори при изпълнението на смъртна присъда. Свидетелят бил мъченик, защото често заплащал с живота си поради своите думи; защото е трябвало пръв да участва в прилагането на наказанието; или ако свидетелството му се окажело лъжливо, трябвало му сторят онова, което е намислил да стори на брата си (Втор.19:19,21). На Пилат Исус казал, че за това се е родил, и за това е дошъл на света, да свидетелства за истината (Йоан 18:37). Както знаем, Исус заплатил с кръвта Си за това свое свидетелство. В историята с жената хваната в прелюбодейство, описана в Евангелието от Йоан 8гл., Исус казал на свидетелите да приложат предвиденото в закона наказание, с думите – „Който от вас е безгрешен нека пръв хвърли камък на нея“ (Йоан 8:7). Аман пък бил обесен на същата бесилка, която той приготвил за Мардохей (Естир 7:10), защото свидетелствал лъжливо пред царя относно Мардохей. Значимостта на Исус Христос като „Верният и Истинен Свидетел“ е, че Той не само свидетелства с/у онези, които са във война с/у Бога, но също и се явява в съда, защото е достоен пръв да „хвърли камъка“ с/у отстъпилия Израил влязъл в съюз с езическите царства (за асоциация - виж „камъка“ в Дан.2гл.). Духът на пророчеството, който поставял пророците на Израил в една крайно горчива за тях опитност, поради това, че обвинявали Израил в отстъпление от завета му с Бога, в края на времето ще се прояви в даването на едно истинно свидетелство за Исус – думите на тази пророческа книга - Откровението. Исус Христос свидетелства с/у всеки човек и народ, които основават своя живот върху завета си с онзи, който ще дойде „яздещ на крилото на мерзостите“ (Дан.9:27), а не с „Този, Който Е направил небето, земята, морето и водните извори“. Исус ги предупреждава, че ще воюва с/у тях законно и справедливо, и в името на правдата те ще бъдат поразени от меча на устата Му. „Слушайте думите на този завет и говорете на юдовите мъже и ерусалимските жители! И ти им кажи: Така казва Господ, Израилевият Бог: Проклет човекът, който не слуша думите на този завет, който заповядах на бащите ви в деня, когато ги изведох от египетската земя, от желязната пещ и казах: Слушайте гласа Ми и вършете тези думи според всичко, което ви заповядах; и ще Ми бъдете народ, и Аз ще ви бъда Бог, за да изпълня клетвата, с която се заклех на бащите ви, да им дам земя, в която текат мляко и мед, както е днес. Тогава отговорих и казах: Амин, Господи!“ (Ерем.11:2-5). Откровението е книга на проклетиите на завета, в която по- пространно и попециално са описани идващите проклетии на завета с/у отстъпилото от Христос християнство, и отстъпилите църкви, в края на времето. „И ще произнеса присъдите Си над тях заради цялата им злина, че Ме оставиха и кадиха на чужди богове, и се поклониха на делата на ръцете си.“ (Ерем.1:16). Някога Бог чрез пророк Еремия дал три вести към народа си: 1.Вест към Юда и Ерусалим в земята им. Вестта била към градовете им, поради това, че са обърнали гръб на


Господа Той им изпратил първо небивала суша (за да потърсят причината за нея и да се покаят), а после и погибел от север (вавилонския цар), за да запусти земята им и да я превърне в пустиня (образния език на проклетията). 2.Вест към остатъкът, останал в Юдея, да не търсят помощ от Египет, защото и Египет ще бъде погълнат от Вавилон. 3.Вест към Юда, но когато вече била във Вавилон, да бягат от Вавилон, защото Вавилон ще падне. Езикът, който Господ Бог използвал за да опише тези три съдби е един и същ; използвани са едни и същи изрази в тези три вести, с една разлика: Ерусалим нямало да бъде изтребен до край, докато Вавилон и Египет щели да преживеят пълно унищожение (в образността на библейския език). Крайният резултат изявен във вестите бил, че всички народи ще се съберат в „Ерусалим“, където Бог ще постави престола си и от всеки народ, племе и език ще признаят, че само Господ Е Цар, и Той Е Всевишен. Така онова, което Сатана откраднал с измама в Едем, било обещано, че ще се върне при Бога – езичници и юдеи ще съставят Божия народ и те ще живеят вечно в един нов свят, в който няма да има никакъв белег на разделение. Ще има Нова Земя, но няма да има Море; ще има вечен Ден, но няма да има Нощ; ще има само „юдеи“, но няма да има езичници – всичките ще бъдат едно, т.е. всичко, целия свят ще е в единство и хармония в Новото Небе и Новата Земя. Подобно на тези 3 вести в книгата на пр.Еремия, същите вести могат да бъдат открити и в Откровението дадено на Йоан. Върху отстъпилото християнство ще дойдат същите съдби, както присъдите дошли в/у отстъпилите юдеи по времето на пророците Еремия, Данаил и Езекиил. „Аз, Йоан, който е и ваш брат, и съучастник в скръбта, и в царството, и в устояването за Исус Христос, бях на острова, наречен Патмос, заради Словото на Бога и заради свидетелството за Исус Христос“. „Аз Йоан“ е също ехо от „Аз Данаил“ използвано 7 пъти в кн. на Данаил в интродукциите на виденията на старозаветния пророк. И двете книги използват съвсем недвусмислено същата фразеология за да въведат виденията си. Това означава, че и двамата (Данаил и Йоан) имат същото основно видение, същите теми, същите етични приложения и същата пророческа перспектива, покриваща един и същ период от време в края. Текстовете на книгата Данаил трябва да са водещи, когато се опитваме да тълкуваме Откровението. „Аз Йоан" е личността на апостол Йоан - любимият ученик на Исус Христос - Йоханан Бен Заведек, братът на Яков. Мястото било о.Патмос - малко островче в Егейско море. Времето на получаването на Откровението - най- вероятно било 94-96г.сл.Хр., в края на царуването на император Тит Флавий Домициан (51-96г.сл.Хр.), който заточил ап.Йоан на тежък труд в каменоломните на о.Патмос. „Бях в Духа в Господния Ден“ Изразът насочва към последната 70 -та 7-ца от времето в Дан.9:24-27; също е препратка към Дан.7гл., към Съда и времето на едно ново Сътворение. Йоан ни казва, че това видение е било видяно в „Господния Ден“. Произходът на това важно понятие се проследява до първата Събота, когато Бог си починал


при Сътворението (Бит.2:2). Думата почивка в Писанията често се отнася за Бог, седящ на Своя Престол като Съдия, получаващ хваление от Своите творения (1Лет.28:2; Пс.132:7,8,13,14; Исая 11:10; 66:1). Онази първоначална Събота била първообраз на „Господния Ден” в Писанието Деня на Съда. Седмичната Почивка (съботата) в Израил, постановена след Изхода, била спомен-пресъздаване (и пред-създаване) на Първия и Последния Господен Ден; негова сянка (виж Евр.10:1). Един от най- основополагащите библейски образи за Съда е Облакът на Славата, и тази теофания (видимо изявление на Божеството) се свързва общо с три други образа: Духа, Деня (или светлината, тъй като дневната светлина била първоначално изведена, „клонирана”, от светлината на Облака на Славата), и Гласа (често звучащ като тръба - Изх.19:16-19). Всъщност, тези трите – Духа, Деня и Гласа - са споменати още в самото начало в Градината, когато Адам и Ева „чуха Гласа на Господ Бог, като ходеше из градината, като Духа на Деня” както еврейският текст буквално гласи (Бит.3:8). Ап.Йоан описал знаците на Божието присъствие използвайки трите ключови думи: Ден, Дух и Глас като от тръба. Цялото видение на Откровение е видяно „в Господния ден“ (Откр.1:10). Макар физически да е бил на о.Патмос, в открития му „Господен Ден“ ап.Йоан бил „в Духа". За верните на завета „Господният Ден“ е светлина в Библейския смисъл на думата; настъпването на Съвършеният Ден (Пр.4:18), който завинаги разпръсва духовната тъмнина (виж Бит.2гл.). „И чух зад мене глас, силен като от тръба, казващ: Аз Съм Алфата и Омегата, Първият и Последният. И каквото виждаш напиши на свитък и изпрати до седемте църкви в Азия - до Ефес и до Смирна, и до Пергам, и до Тиатира, и до Сардис, и до Филаделфия, и до Лаодикия. И се обърнах да видя гласа, който говори с мене, и като се обърнах, видях седем златни светилника и сред седемте светилника Подобен на Син на човек, облечен в дълга дреха и препасан със златен пояс около гърдите. И главата Му и косите - бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му – като пламък от огън; а краката Му – подобни на лъскава мед, нажежени като в пещ. И гласът Му – като звук от много води.“ В юдейското (образно) мислене пред лицето на човека е цялото минало, защото то е в светлината на очите му и е лесно обозримо, а зад гърба му, метафорично, е тъмнина - там е бъдещето, онова, което човек не знае и няма как да види. Откриването на бъдещето е във властта на Бога (Дан.2:22), затова и ап.Йоан чул зад себе си гласа Му. Божиите думи в книгата Откровение откриват онова, което човек не може да види и идват от Бога, за да ни открият, онова, което за нас, простосмъртните, е в непрогледна тъмнина - бъдещето идващо зад нас (виж 2Петр.1:19-21). Този пасаж е в директна връзка с Дан.10:5-11. Тези и други текстове са съчетани, за да оформят картината за Христос във въвеждащото видение на Йоан. Дрехата, достигаща до краката Му и златният пояс около гърдите Му


(Изх.28:4; 29:5; 39:27-29; Лев.16:4) напомнят за официалната дреха на Първосвещеника в Израил, чието облекло е изображение на Славата-Дух, символ на излъчващия светлина образ на Бога. Централната тема на Откровението е тази от Дан.8:14 – възстановяването, реабилитирането на светостта Божия и помазването на пресвятото място; очистването на светилището. „И имащ в дясната Си ръка седем звезди, и от устата Му, излизащ двуостър меч, и лицето Му като слънцето, (когато) свети в силата си. И когато Го видях, паднах при краката Му като мъртъв; и положи дясната Си ръка върху мен като ми каза: Не се бой, Аз Съм Първият и Последният, и Живият; и Бях мъртъв, и ето - Жив Съм до вековете на вековете! Амин! И имам ключовете на ада и на смъртта. Напиши, което видя и което е, и каквото ще стане след това; тайната на седемте звезди, които видя в десницата Ми и седемте златни светилника; седемте звезди - ангели са на седемте църкви, и седемте светилника, които видя, са седемте църкви“ Реакцията на ап.Йоан при вида на прославения Господ е почти същата каквато е била и на пр.Данаил (Дан.10:9-11); но Христос им казал да не се страхуват. Макар безсилието на човешкото им естество да било първата им реакция, то било премахнато чрез допир от Бога. „Аз Съм” - някога с това име Бог се открил на Мойсей (Изх.3:14). Изразът „Алфа и Омега” („Първият и Последният”), е гръцката транслитерация на Божественото име Яхве; фраза, съдържаща указание за Божията вечност (чрез буквичките съставящи името). Изразът е взет от Исая 48:12 и 41:4. В тези старозаветни текстове, Богът на Израил описва Себе Си като Единственият Бог Творец и Суверен Господ в историята, противостоящ на идолите на Вавилон. За разлика от ръкотворните богове, Яхве Е несравним и всичките народи са подвластни на Него; Неговите намерения и планове никой не може да наруши (осуети)(Исая 46:9,10; 40:12-26).

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 2-ра и 3-та гл. Книгата Откровение представя Църквата като Небесно място, Небесно Светилище, със 7 светилника (седмосвещник - стилизираното Дърво на живота), които разпръсват благовестието на Царството над тъмата в света. Първосвещеникът на този Небесен Храм - Исус Христос, представя Себе Си като Светлата Утринна Звезда (Откр.22:16) - залог, че скоро ще пукне зората и светилниците ще потънат в Светлината на вечния (7 -ми) Ден. В писмата към 7-те църкви [(до църквите през І-ви век); до целият новозаветен „Израил”, т.е. до всички християни въобще], Този, „Който Е, Който Е бил и Който Ще бъде”, Е поднесъл на Църквата Своето свидетелство, фокусирано в/у


настоящи,

минали

и

бъдещи

събития.

Божията помощ към църквите е представена, чрез демаскиране на злото и опасността в настоящата ситуация в живота на всяка една от 7 -те реално съществуващи църкви в Азия през първи век. Но писмата до седемте църкви са Свидетелство и до цялата Църква. Второ - Христовото свидетелство във всяко едно от писмата, акцентира в/у специално подбрани старозаветни истории-илюстрации като сигнал, с цел църквите да видят ясно себе си и да проумеят опасността, че и те, на свой ред, са на път да повторят (или вече повтарят!) грешките на старозаветния Израил. Това би означавало, че и те неизбежно ще споделят същата трагична участ като тази на отстъпилите юдеи. Свидетелството е зов (апел) църквите да се опомнят и покаят, за да се отвърнат от греха си, и да излязат победители в настоящата си борба със силите на древното зло; а също - верните и разумните, в края на времето, да съумеят да избегнат (виж Лука 21:33-36) всичката идваща проклетия на Завета, описана в Свeтото Писание. На трето място - писмата са пророчество за последните дни и осветяват бъдещите събития в предстоящия „Господен Ден”. Тогава от 7 -те църкви (т.е. всичките), които призовават Господното име, ще излезе само една - осмата [подобно на Ной, който бил осмия, след като хората започнали да призовават Господното име (Бит.4:26; 2Петр.2:5)]; „Невестата” („този, който победи") ще бъде носена отвъд прага на бездната-пустиня (както Израил бил носен през пустинята) за да влезе и да празнува сватбата на Агнето с Земята (като Негова Невеста да царува през Милениума?). Откривайки Завета, Бог, Който има цялостния поглед в/у събитията и времената, Чийто ум не е подвластен на грях, и объркване, и Чието Провидение „от начало изявява края" (Исая 46:10), Е изпратил Откровението за Своите намерения до всеки един от Своите последователи, та да „не сте в тъмнина, та да ви постигне оня ден като крадец. Защото вие всички сте синове на светлината, синове на деня: не сме от нощта, нито от тъмнината. И тъй, да не спим, както другите, но да бъдем будни и трезвени. Защото, които спят, нощем спят, и които се опиват, нощем се опиват; а ние, като сме от деня, нека бъдем трезвени и нека облечем за бронен нагръдник вяра и любов, и да турим за шлем надеждата за спасение. Защото Бог ни е определил не на гняв, но да получим спасение чрез нашия Господ Исус Христос, Който умря за нас, тъй щото, било че сме живи, или че сме починали, да живеем заедно с Него.“ (1Сол.5:4-10). „До ангела на Ефеската църква пиши: Това казва Държащият седемте звезди в десницата Си, Ходещият сред седемте златни светилника: - Знам делата ти и труда ти, и че не можеш да търпиш злите (човеци), и изпита онези, които твърдят, че са апостоли, а не са; и намери ги лъжливи; и издържа; и имаш


търпение; и заради името Ми си се трудил и не си се уморил. Но имам против тебе това, че остави първата си любов, затова помни откъде си изпаднал и покай се, и върши първите дела, иначе скоро ще дойда при теб и ще преместя светилника ти от мястото му, ако не се покаеш. Но имаш това, че мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя. Който има уши нека слуша какво казва Духът на църквите. На побеждаващия ще дам да яде от дървото на живота, което е сред рая на Бога.“ Гръцката дума ангелос означава „пратеник” или „вестител” (Мат.11:10; Мал.3:1; Яков 2:25; Ис.Нав.2:1). Дяволът се бори да превземе всяка една от църквите, затова Бог им изпраща вести-писма. 1. Ефес (Откр.2:1-7). Църквата в гр.Ефес била първата от 7 -те водещи ц-ви в Азия, за които на ап.Йоан било поверено да има грижата. Понеже Ефес бил седалището на вестителя от о-в Патмос, ц-та е представена като началото на пътя, свързващ последователно седемте църкви, за които ап.Йоан имал своето апостолско пътуване в служенето си за тях. Основният проблем на тази твърдо стояща във вярата ц-ва били лъжеученията, ересите. Фалшиви апостоли и лъжеучители притеснявали ц-та в Ефес през първи век. Ириней (135-202г.сл.Хр.) идентифицирал николаитите като секта на гностиците: „Йоан, ученикът Господен, проповядваше тази вяра (божествеността на Христос) и търсеше чрез провъзгласяването на евангелието да премахне тази грешка, която чрез Керинт беше разпространена между хората, а много време преди това - от николаитите, които са издънка на това „познание”, фалшиво наречено така, за да ги смути и за да ги убеди, че има само един Бог, Който Е направил всичко чрез Словото Си” („Предникейските отци”, том I, стр.426). Друго възможно тълкувание е, че споменатите в писмото „николаити“ са били последователите на един дякон, прозелит, от град Антиохия (Деян.6:5), който учел християните в Ефес и в Пергам, когато са подложени на гонения, да правят компромиси, като участват съвместно с езичниците в непристойните им богослужения. Църквата в гр.Ефес живеела в период на бурни промени и в опита си да се справи с променящите се обстоятелства; църковните й членове загубили първата си любов. Някои изследователи считат, че добрият обичай на благотворителността „общението на имуществото", бил наричан „първата любов"; една себепожертвувателна проява на действието на излетия на Петдесетница Свети Дух в апостолската църква (виж Деян 2:44,45; 4:34-37). Още чрез Ананий и Сапфира дяволът се опитал да угаси тази чиста първа любов в сърцата на членовете на ранната църква (Деян.5:1-11). Верният Свидетел насочил погледа на църквата Си в град Ефес към ключов старозаветен пасаж – случката в Едем. Езикът на Рая е очевиден през вестта на цялото писмо. Христос обявява Себе си


за Създателя, Този, Който държи седемте звезди; Този, Който върви между светилниците, за да ги съди, както Бог вървял през градината в съд (Бит.3:8). На „ангела” на Ефес е заповядано да пази църквата с/у нейните врагове, както на Адам било заповядано да пази градината от врага (Бит.2:15). Но ангелът, като Адам, е „паднал”, изоставяйки своята първа любов. Затова Христос заплашва да дойде при него в съд и да премахне неговия светилник от мястото му, така както изгонил Адам и Ева от градината (Бит.3:24). Все пак, вратата на Едем е отворена за онези, които спечелят победа над Изкусителя: „На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е всред Божия рай.” Чрез обещанието, че верните в ц-та ще ядат от Дървото на живота, вероятно се търсел контраст, противопоставяне, спрямо култа към богинята на плодородието Артемида [Ефеската Дияна (Деян.19:34,35)], която била изобразявана като майката на света, предлагаща привилегията на своите поклонници да ядат от свещената финикова палма. Победата, за която става дума тук, е, в особен смисъл, победа над фалшивите апостоли и учители, които изкушавали вярващите в Ефес да ядат от дървото на човешкото познание (алюзия с Дървото за познаване добро от зло?). Колко подходящо е, че наградата на верните за победата им ще бъде достъпът до Дървото на живота, осигурен им лично от Христос! „И на ангела на църквата на Смирненците пиши: Това казва Първият и Последният, Който беше мъртъв и оживя. Знам за тебе - делата и скръбта, и бедността. Но си богат. И хулата на тези, които наричат себе си юдеи, а не са, но са синагога на Сатана. Никак не се бой от каквото имаш да пострадаш. Ето, дяволът ще хвърли в тъмница (някои) от вас, за да бъдете изпитани; и ще имате скръб за десет дни. Бъди верен до смърт и на теб ще дам венеца на живота! Който има уши, нека слуша какво Духът говори на църквите. Който побеждава никак няма да бъде повреден от втората смърт.“ 2. Смирна (дн.Измир)(Откр.2:8-11). Името вероятно произлиза от названието на анатолска богиня - Саморна, на която се кланяли в града. Църквата в град Смирна не се споменава на друго място в Писанието. Тя не е била толкова голяма или така благоуспяваща, както съседната църква в Ефес. Както и в други важни търговски центрове по онова време, църквата се сблъскала с жестоката опозиция от страна на юдеите. Много от бедите на ранната църква произлизали от клеветническите обвинения, представени с/у тях пред римските власти от юдеите (Деян.13:45; 14:2,19; 17:5,13; 18:5,6,12; 21:27). Като център на юдейския обществен живот, синагогата била мястото, където се раждали много от злите заговори с/у християните. Тези юдейски центрове станали буквално „синагоги на клеветника”, „синагоги на Сатана“. Лъжливите „юдеи” преследвали истинските наследници на обещанието, точно както Исмаил преследвал Исаак (Бит.21:9; Гал.4:22-31). Опасността от тъмницата (затвор) заради подстрекателството на клеветници братя има паралел в живота на Йосиф (Бит.39:13-20)(виж Дан.6гл.). „Десетдневната скръб”, последвана от победа, отразява историята на устояването на Израил по време на десетте язви преди неговото освобождение [напомня 10-те дни до идването на Кипур?; и 10


дневната опитност-изпитание на Данаил и тримата му другари във Вавилонския университет (Дан.1:12)?]. Като кръгло число, изразът „десет дни”, може би, представя, символично, кратък период на преследване, какъвто буквалната църква в град Смирна претърпяла в апостолско време. Положението на смирненците на привидна бедност и действително духовно богатство е аналогично на преживяването на всички патриарси, които живеели „като чужденци в земята на обещанието” (Евр.11:8). И наистина състоянието на патриарсите (Авраам, Исак, Яков и Йосиф) и на израилевите потомци в Египет, изглежда се отразява в думите на това послание. Христос описва Себе си като Този, „Който стана мъртъв и оживя” - изкупително действие, загатнато в живота на Исаак (Бит.22:1-14; Евр.11:17-19) [и на Йосиф (Бит.37:18-36; 39:20-41,45; 45:4-8; 50:20); както и в спасението на Израил от дома на робството (Египет)]. „И на ангела на църквата в Пергам пиши: Това казва Този, Който има двуострия меч. Знам делата ти и къде живееш – където е престолът на Сатана. И държиш името Ми; и не се отрече от вярата в Мене и в дните, в които верният Ми свидетел Антипа беше убит при вас, където живее Сатана. Но имам малко против тебе, че имаш там поддържащи учението на Валаам, който учеше Валак да постави примка пред синовете на Израил да ядат идоложертвено и да блудстват. Така и ти имаш поддържащи учението на николаитите, което мразя. Покай се, иначе скоро ще дойда при тебе и ще воювам с тях с меча от устата Ми. Който има уши нека слуша какво Духът говори на църквите. На побеждаващия ще дам да яде от скритата манна и на него ще дам бяло камъче, и на камъчето написано ново име, което никой не знае, освен този, който го получава.“ 3. Пергам (дн.Бергама)(Откр.2:12-17). Третата спирка по пътя на служещия на църквите в Азия ап.Йоан би била Пергам(он) – столицата на римската провинция Азия. Пергам бил също така и религиозната столица на Мала Азия. Той бил център на тайнствените източни религии, пренесени от Месопотамия, и съдържал множество езически храмове. В града, освен храм на Зевс, имало и храм на Асклепий - богът, който (както вярвали) давал живот; този, който давал инструкции на змията увита около дървото („лечителката“). В Асклепионът, освен лекувания, били практикувани и всевъзможни, древни, вавилонски култове. Там бил и храма на Телесфор, където поклонниците докато се молели, изпаднали в транс и после описвали своите сънища – древен вавилонски култ. През 133г.пр.Хр., царят и първосвещеникът на Пергам - Аталус ІІІ -ти Филометор (170-133г.пр.Хр.) (наричан „лудият“), предал на Римския проконсул: титлата си – „Понтифекс Максимус“, престола си – града и храма, и отличителните белези на своята голяма (свещеническа) власт – специалните дрехи и култови предмети от древния Вавилон, м/у които бил един специален меч, остър и от двете страни. -та Пергам се отличил и в 24 г.пр.Хр., понеже станал място на първото култово


поклонение пред жив император. В града бил построен храм, посветен на съвместното поклонение на богинята Рома (олицетворение на духа на императора) и на император Август. Точно по времето, когато Йоан пишел тези думи, християните в Пергам претърпявали гонение поради отказа им да се покланят на императора, който настоявал да му се кланят като на „господ и бог”. В писмото до църквата в град Пергам, Верният Свидетел казва: „Това казва Тоя, Който има двуострия меч: Зная, къде живееш, там където е престолът на сатана; и държиш здраво името Ми, и не си се отрекъл от вярата в Мене, даже в дните на Моя верен свидетел Антипа, когото убиха между вас, гдето живее сатана.“ (Откр.2:12,13). Познавайки историята на града, не е трудно да се разбере, защо Исус представя Себе Си като имащ истинския двуостър меч [Божието Слово (Евр.4:12)][а не меча на Вавилон] и нарича Пергам града, където е престолът на Сатана. Книгата Откровение представя Змея – Сатана, бога (княза) на Вавилон, като този, който дава на звяра от морето „силата си, престола си и голяма власт.“ (Откр.13:2) – може би, една асоциация и алюзия, към случилото се през 133г.пр.Хр. Споменатият в писмото Антипа бил вярващ от ц-та в град Пергам по онова време, който загинал като мъченик, заради вярата си в Христос. Според преданието, бил изгорен в меден казан, поради отказа му да се преклони пред образа на римския император Тит Флавий Домициан (51-96г.сл.Хр.). Образността в цялото писмо до църквата в Пергам е взета от странстването на Израил в пустинята, обиталище на бесовете (Лев.16:10; 17:7; Втор.8:15; Мат.4:1; 12:43); християните в Пергам също трябвало да живеят там „където е престолът на Сатана… където живее Сатана”. Враговете на църквата са описани като „Валаам” и „Валак” - лъжепророкът и злият езически цар, които се опитали да унищожат израилтяните, като ги изкушавали да идолопоклонстват и блудстват (Числ.25:1-3; 31:16; виж Откр.13гл.) пред божеството на Ваалфегор. Христос предупреждава църквата в град Пергам относно гибелната ерес на николаитите довеждаща до смесване на езичеството с истинската религия. Като Господният Ангел и свещеникът Финеес, Христос заплашва да воюва с/у валаамитите и непокаялите се николаити с меча (Числ.22:31; 24:7-8; Откр.2:16). На тези, които победят, Той обещава дял от „скритата манна” от ковчега на завета (Евр.9:4), и бяло камъче с „ново име” написано върху него - знакът на изкупения заветен народ, носен от Първосвещеника (Изх.28:9-12). „И до ангела на църквата в Тиатира пиши: Това казва Синът на Бога, Който има очи като пламък от огън и краката Му подобни на лъскава мед. Знам твоите дела и любовта, и служенето, и вярата, и търпението ти; и че последните ти дела са повече от първите. Но имам малко против тебе, че позволяваш жената Езавел, която нарича себе си пророчица, да поучава и да заблуждава Моите слуги да блудстват и да ядат идоложертвено. И дадох й време да се покае от блудството си и не се покая. Ето Аз хвърлям нея на легло и в голяма скръб прелюбодействащите с нея, ако не се покаят от делата си. И


децата й ще убия със смърт и всички църкви ще познаят, че Аз Съм, Който изследвам вътрешности и сърца, и ще въздам на всеки от вас според делата ви. А казвам на вас и на останалите в Тиатира, които нямат това учение и които не познаха дълбините на Сатана, както казват, - не налагам на вас друг товар, обаче каквото имате дръжте докато дойда. И на побеждаващия и на пазещия до край делата Ми, на него ще дам власт над народите. И ще ги пасе с желязна тояга; ще се строшат, както глинените съдове се строшават. Както и Аз получих от Отец Ми, (така) и (Аз) ще дам на него утринната звезда. Който има уши нека слуша какво Духът говори на църквите.“ 4. Тиатир (дн.Ак-Хисар)(Откр.2:18-29). Четвъртата спирка по пътя на „Презвитера“ (3Йоан.1) на Христовите църкви в провинция Азия, би била църквата в град Тиатир(а). Първото споменаване на града в Писанията е в книгата Деян.Ап.16:14,15, където е описана случката в гр.Филипи с кръщаването на богобоязливата Лидия („от град Тиатир, продавачка на морави платове“) и домът й, чрез служенето на ап.Павел и Сила, по време на второто мисионско пътуване на Павел. По онова време град Тиатир бил важен стопански център – боядисване на платове, направа на дрехи, качествена керамика и изработка на месингови предмети, били сред занаятите, за които се знае, че са съществували там. Търговията на града също процъфтявала. Главното божество в Тиатир бил древно лидийския бог-слънце Тиримнос [на гр.Аполон („погубител“ – поради способността на слънцето и да погубва); на еврейски – Аббхадон (Абадон) – демонът, който поглъщал и безследно унищожавал мъртвите; „ангела на бездната“ (Откр.9:11)]. През римската епоха поклонението пред Аполон Tиримнос се съединило с почитането и култа към образа на императора. Но може би най- значимото за вестта на писмото към църквата в град Тиатир било, че в града отдавали почит на богинята Sambethe, Сибил (от името - Сибила, първата гръцка прорицателка; според митовете истинският баща на девойката бил самият Зевс, откъдето се появило и второто име на Сибила – Зевса), която твърдяла, че пророкува за Аполон. На практика целият античен свят бил под влиянието на Сибил и нейните момичета (жени) прорицателки (жрици, сибили), оракули на Аполон Тиримнос. Античният свят вярвал, че дарбата си за предсказания сибилите получавали директно от боговете и затова навсякъде ги уважавали. Всички вярвали на предсказанията на сибилите. Историците цитирали пророчествата им. Книгите им се пазели като безценни съкровища. Дори древноримските владетели се съобразявали със сибилите и подпомагали материално храмовете, където обитавали пророчиците. Простолюдието обаче се страхувало от прорицателките, но притиснати от различни житейски затруднения обикновените хора често се обръщали към тях. На страниците на Новия завет, веднага след разказа за Лидия от Тиатир, следва пасаж, в който ап.Павел, чрез Светия Дух, изгонил предсказателния дух от една мома-прорицателка (Деян.16:16-18); безапелационен акт, с който апостолът поставил ясна разделителна граница м/у Божия Дух и духовете на бесовете – демоните на Сатана. Поради причина, че момичето носело големи материални приходи на господарите си (виж Деян.16:16), заради случилото се, Павел и Сила


били завлечени от тълпата и осъдени от градските съдии на Филипи; били бити много и хвърлени в тъмница (Деян.16:19-24). Може би, поради икономически интереси (купуване и продаване) и желание за авторитет в обществото, в дните на ап.Йоан, такива пророчици-сибили имали посветени привърженици и измежду Христовите „слуги” или „служители” (гр. дулой), израз, който обикновено се отнася до водещите фигури в ц-та, като епископи и учители (Яков 1:1; 2Петр.1:1; Юда 1) . По онова време, в град Тиатир имало много занаятчийски сдружения. На практика упражняването на занаят, търговията или икономическия просперитет бил почти невъзможен без да се участва в тях. Събиранията на тези клубове, „лобита“ или „гилдии“ („ложи“?) били тясно обвързани с пророкуванията на сибилите за „дълбоките и тайни неща“, както ги наричали гностиците, и участието им с тях в езическите ритуали . Описанието на „Божия Син, Който има очи като огнен пламък и Чиито нозе приличат на лъскава мед“ (Откр.2:18) е подходящо за град прочут с преклонението си пред пламтящите очи на бога на слънцето, както и с месинговото си производство (на гр. халколибанос – преведено като „лъскава мед“). Верният Свидетел предупредил ръководните служители на църквата Си в гр.Тиатир, които участвали в култовете на пророчицата Сибил, че участват в древното идолопоклонство - същото от дните на царица Езавел, покровителка на пророците на Ваал. Припомняйки им старозаветната история и съдбата на нечестивата царица-блудница Езавел, Исус ги предупредил, че идещият съд ще падне не само върху „майката", но и върху „децата й", които били заразени от нейния зъл характер (виж 4Царе 10:7). „А чадата й ще убия с мор (смърт)“ (Откр.2:23). Тук вероятно е направена връзка с Езек.33:27(б): „А онези, които са в пещерите, аз ще убия с мор (смърт)“ (евр.). „И всичките църкви ще познаят, че Аз Съм, Който изпитвам вътрешности и сърца; и ще въздам на всеки от вас според делата му“ (Откр.2:23). Вътрешности т.е. бъбреците, за които в древността се е смятало, че представляват седалището на волята и любовта (Пс.7:9); сърца т.е. умове, което означава интелект. Гадателите използвали вътрешности и сърца за техните предсказания, но Христос, Чийто очи са като огнен пламък, прониква както в мислите, така и в чувствата. Присъдата Му е справедлива, защото Той вижда и взема предвид тайните намерения на сърцето (Пс.7:9; Ерем.11:20; 1Царе 16:7). И сибилите и гностиците твърдели, че материалния просперитет, успеха и авторитета (властта) в обществото идвали благодарение на участието на посветените в тези ритуали, понеже пророчиците били единствените, които познавали „дълбоките и тайни работи”, но Верният Свидетел ясно назовал източника на това „дълбоко" окултно „просвещение” - архиизмамникът Сатана, човекоубиецът (Йоан 8:44); Погубителят. Посвещението на църковните лидери в такова поклонение (вероятно свързано и с някакво ритуално ядене) било служба на дявола, жертване пред идоли; мерзост пред Бога, която било недопустимо да се търпи в църквата. Успехът и авторитета (властта) на светиите идват единствено от Христос. „Никой служител не може да служи на двама господари, защото или ще намрази


единия и другия ще обикне, или ще се привърже към единия, а другия ще презира. Не можете да служите на Бога и на мамона.” (Лука 16:13). Писмото към църквата в град Тиатир се обръща изцяло към образи от периода на Израилевата монархия и на завета с Давидовия дом. Христос се обявява за „Божия Син”, по- великия Давид (Пс.2:7; 89:19-37; Ер.30:9; Езек.34:23,24; 37:24-28; Осия 3:5; Деян.2:24-36; 13:22,23). Той смъмря ангела на Тиатир, чиято търпимост към „жената Езавел” води към отстъпничество и идолопоклонство на/сред Божия народ (3Царе 16:29-34; 21:25,26). Тя и тези, които извършвали прелюбодейство с нея (4Царе 9:22) са заплашени със „голяма скръб”, като скръбта от три години и половина, нанесена в/у Израил по времето на царица Езавел (3Царе 17:1; Яков 5:17); тя и нейното потомство ще бъдат убити (4Царе 9:22-37). Но на този, който победи, ще му бъде дадено, като на Давид „власт над народите” (2Царе 7:19; 8:1-14; Пс.18:37-50; 89:27-29). Заключителното обещание напомня за Давидовия месиански псалм за господството: „и той ще ги управлява с желязна тояга; те ще се строшат като грънчарски съдове, както и аз получих от Моя Баща” (Пс.2:9). Тази действителна власт на Христос над Земята ще започне, когато съдът пред Стария по дни даде „владичество, слава и царство" на Човешкия Син (Дан.7:14) и не по- рано (Евр.10:9,10), не сега (Евр.2:8). 5. Сардис (дн.Сарт)(Откр.3:1-6). Петата спирка по пътя на Възлюбеният ученик, грижещ са за Христовите църкви в Азия, би била църквата в град Сардис. В древността градът бил столица на древното царство Лидия – най- великото, на което се натъкнали гърците по времето на ранната колонизация на Мала Азия. Добивайки злато от течащата през града река Пактол, в древността Сардис бил град на огромна слава и богатство, особено под властта на Крез (откъдето дошла и фразата „богат като Крез“). Въпреки, че древно гръцкият географ и пътешественик Страбон (63г.пр.Хр.÷24г.сл.Хр.) описал Сардис като „големия град”, по римско време цялата слава на града вече била в миналото. Все още, понеже се намирал на главен път през долината на река Херм, Сардис се радвал на благоприятно търговско местоположение. В града процъфтявала търговията със скъпи за времето си бели дрехи. През І -ви век в града се намирала и голяма юдейска синагога. Лидийското царско гробище близо до Сардис (Бин Тепе, „хиляда могили.”), също свидетелствало за изключително славното име на този град. Чрез хилядите погребални могили край него, западащият, прочут по име, град буквално бил близо до мъртвите. Сардис пазел и още по- печален спомен от миналото си – поради фатална нехайност, на два пъти този прочут и укрепен град бил превземан по един и същ начин. През 546г.пр.Хр. войските на Персийския цар Кир ІІ-ри, обсадили стените на Сардис и забелязали, че над едни отвесни скали, градът е отворен, няма стража и мястото не е пазено. Под покрова на нощта, в час, в който никой не ги очаквал, войниците на Кир се изкатерили по скалите и превзели столицата на Лидия Сардис. Същата тактика, приложили векове по- късно и войските на сирийския цар Антиох ІІІ -ти Велики


(214г.пр.Хр.). Сардис отново бил превзет през същото незащитено си място, което никой не пазел. Нито един от жителите на града не си спомнял поуката от миналото. Грешката не била поправена - стената не била укрепена и завършена докрай. Останалите в града не били опазени при последвалото нападение. На този фон не е трудно да разберем думите на Христос-Вседържител към ангела Си в Сардис: „И до ангела на църквата в Сардис пиши: Това казва (Този), Който има седемте духове на Бога и седемте звезди: Знам твоите дела, че имаш името, че живееш, а си мъртъв! Бъди бдящ и укрепи останалото, което е на умиране, защото не намерих твоите дела завършени пред Бога. И така, помни как си приел и (как) чу, и пази, и покай се! И така, ако не се събудиш, ще дойда при тебе като крадец и никак няма да узнаеш в кой час ще дойда при тебе. И в Сардис имаш малко хора, които не оскверниха дрехите си и ще ходят с Мен в бяло, защото са достойни. Който побеждава той ще се облече в бели дрехи и никак няма да изтрия името му от книгата на живота. И ще изповядам името му пред Отец Ми и пред ангелите Му. Който има уши нека слуша какво Духът говори на църквите.“ Много вероятно е ранните християни в Сардис да са имали юдейски произход. Почти всички равини от онова време считали християнството за опасна секта, която трябвало да бъде премахната. Може би някой от повярвалите християни в Сардис са били привлечени обратно към догмите на юдаизма. Обсадени от измамните влияния в един замиращ езически град и неподозиращи за плановете на коварно действащите с/у тях юдеи, задрямалите християни в Сардис, получили стряскащия апел на Исус да се събудят бързо. Високият вик на Духа гърми из цялото писмо към Сардис: „Бодърствай! Укрепи се! Помни! Пази се! Покай се! Слушай!“ Църковните членове трябвало да си спомнят как са приели евангелието, да се покаят и да опазят скъпоценната вяра, която враговете дебнели да им отнемат. Христос, чието име изповядвали, ги призовал да бодърстват, защото подобно на войските на Кир, в час, в който те не очаквали, Той щял да ги посети за съд. Исус призовал християните в Сардис, които бдят, да мислят не за петната по прочутите бели дрехи на града, които явно се цапали докато ги носели, а да мислят и да опазят неопетнени великолепните бели дрехи на Христовата правда, защото така пременени и чисти ще участват в победоносното идване на Своя Господ и Спасител. Фигуративният израз „няма да излича името му” уверява покаялите се членове на църквата в Сардис, че греховете им ще бъдат простени, но и предупреждава непокаяните, че имената им ще бъдат заличени от Книгата на живота на закланото Агне (виж Откр.13:8). Фигуративно – тяхната идентичност като личности ще престане да съществува; те не ще имат повече място сред сътворените от Бог същества. Обещанието „ще изповядам името му пред Отца Си“ е едно уверение, че Христос Е Великият Първосвещеник и Ходатай за всички, които приемат Неговата правда (1Йоан.2:1,2; Мат.10:32,33; Евр.8:1-6). Образният език на писмото насочило вниманието на църквата в град Сардис


към написаното в Стария завет относно събитията през късния пророчески период до края на Израилевата монархия, когато непокорният заветен народ бил победен и взет в плен, първо от Асирийците, а след това и от Вавилонците. Описанието на известността на църквата като „жива”, когато тя всъщност е „мъртва”; увещаванията да се „събуди” и да „закрепи останалото”, признанието, че има „малцина”, които са останали верни, всичко това напомня на пророческия език за верния остатък по времето на отстъпничеството (Исая 1:523; 6:9-13; 65:8-16; Ер.7:1-7; 8:11-12; Езек.37:1-14), както и напомнянето за непосредствения съд над Израил (Исая 1:24-31; 2:12-21; 26:20,21; Ер.4:5-31; 7:12-15; 11:9-13; Мих.1:2-7; Соф.1гл.). „И до ангела на църквата във Филаделфия пиши: Това казва Светият, Истинният, Който има ключа на Давид, Който отваря и никой не затваря, и затваря и никой не отваря. Знам твоите дела. Ето дал съм пред тебе врата отворена и никой не може да я затвори, защото имаш малка сила, но опази Моето Слово, и не се отрече от Името Ми. Ето давам ти тези от синагогата на Сатана, които казват за себе си, че са юдеи, а не са, но лъжат. Ето ще направя те да дойдат и да се поклонят пред краката ти и ще познаят, че аз тебе възлюбих. Понеже опази Словото на Търпението Ми и Аз ще опазя тебе от часа на изпитанието, което има да дойде по цялата населявана земя да опита живеещите на земята. Ето идвам скоро! Дръж каквото имаш за да не вземе никой венеца ти! Който побеждава ще направя от него стълб в храма на Моя Бог и никак няма да излезе вече вън. И на него ще напиша името на Моя Бог и името на града на Моя Бог – Ерусалим, който слиза от небето от Моя Бог и новото Ми име. Който има уши нека слуша, какво Духът говори на църквите.“ 6. Филаделфия (дн.Аллах-Шер) (Откр.3:7-13). Като човек обичащ братята си, на ап. Йоан била поверена грижата за Христовата църква и в град Филаделфия – предпоследната, шеста, спирка в апостолското пътуване сред църквите в Азия. Градът бил основан през ІІ-ри век пр.Хр. от пергамския цар Еумен(ей) ІІ-ри (221÷159г.пр.Хр) и наименуван в чест на по- малкия му брат - Атал II -ри Филаделф (220÷138г.пр.Хр.). Разположен на Римски пощенски път и бидейки известно място за преминаване на търговския път в страната, този град бил вратата към източните планински страни, охраняващ важен преход между Хермус и долината на река Меандър. Филаделфия бил разположена на ключово място, където този път се извисявал в труден проход към централното плато на Фригия. Градът бил ключа - понеже пазел вратата на търговията м/у Изтока и Запада. Разположен във вулканична зона, в горния край на широка плодородна долина на име Катакаумена (изгорена земя), водеща надолу към градовете Сардис и Смирна, подобно на други градове в региона, Филаделфия просперирал чрез селско стопанство. Почвата била подходяща за отглеждане на грозде. Виното било важен продукт, като по този начин градът бил център на култа към Дионис, богът на виното и плодородието. Стадата, които били на паша в района, предоставяли вълна и кожи за облекла и кожени изделия. Градът се радвал на много религиозни празници и спортни първенства. Поради


стратегическото си място Филаделфия лесно се защитавал от врагове, но градът имал друг голям неприятел – поради засилена сеизмична активност, чести земетресения го разрушавали и на практика, градът бил непрекъснато възстановяван. През 17г.сл.Хр., по времето на историка Страбон (63г.пр.Хр.÷24г.сл.Хр.), при силно земетресение, градът бил почти напълно разрушен. Поради големият брой силни вторични трусове (в продължение на 20г. след това), жителите, през по- голямата част от времето живеели извън, не рискувайки да останат в града и винаги били нащрек за следващото голямо изпитание. Император Тиберий (14÷37г.сл.Хр.) построил Филаделфия отново, превръщайки го във внушителен град. Заради красотата на множеството му храмове и обществени сгради, древните историци го наричали „малката Атина.” Поради факта, че получил значителна императорска парична помощ за възстановяването си, градът променил името си на Нео Кесарея (новия град на Кесаря). По- късно, при император Флавиус Веспасиян (69-79г.сл.Хр.), градът приел ново императорско име – Флавея. Така на няколко пъти града се отричал от името си за да приеме нова титла от императора бог. (Друго прозвище на града било Декапол - от гръцки „десет града“), тъй като се считал за един от десетте града, в равнината. Филаделфийската църква била изправена с/у силната опозиция на тези, които наричали себе си юдеи, но които наистина принадлежали към синагогата на Сатана. Юдейската общност в града повдигала многократно съдебни спорове пред римските служители, относно факта, че юдейските християни не са „истински юдеи“. Евреите били освободени от Рим в участието си в култа на поклонение пред императора, но като съзнателно изтъквали, че юдейските християни, (поради тяхното изключване от еврейската общност), не са юдеи, те яростно пледирали пред властите, че християните, понеже не се ползват с юдейската правна защита, трябва да се кланят пред нозете на императора. Сам Сатана бил този, който стоял зад тези пъклени атаки. Писмото до „ангела на църквата във Филаделфия“ е във връзка с някои от особеностите на града. Източникът на текста за „ключа на Давид“ е от книгата на пр.Исая - за Елиаким, който заменил неверният Шевна (Исая 22:15-25). Християните заменили юдеите в Божия план, въпреки, че те все още били обичани заради бащите си и търсени от Бог. Небесния „Елиаким“, не само притежава „ключа на Давид“ за небесното царско семейство. Христос подчертава огромната отговорност на онези, които боравят с Божието Слово – апостоли, проповедници, мисионери, богослови, учители, църковни водачи. „Затова всеки книжник, който е учил за небесното царство, прилича на домакин, който изважда от съкровището си ново и старо” (Мат.13:52). А на друго място Той отправя упрек към онези, които са злоупотребили със своята отговорност да поучават и изясняват правилно Христовото учение: „Горко на вас, законници! Защото отнехте ключа на знанието; сами вие не влязохте и на влизащите попречихте” (Лука 11:52). „Давидовият ключ” на спасителното Христово учение не подсказва за авторитет поради членство в някаква деноминационна принадлежност. Филаделфийският ангел, ако е верен Христов последовател, трябва да представя само онова, което му е заръчал Възкръсналият Христос - Словото. Той е длъжен „да опази” Христовото Слово


и за нищо на света „да не се отрича” от Христовото име. Както градът стои при отворената порта на долината, от която произлиза неговото богатство, така и църквата е получила „отворена врата“ и възможности за духовен напредък, и устояване във вярата. За разлика от града, който на няколко пъти променял името си, църквата не се е отрекла от името на Христос. Светият Бог уверява църквата Си, че в контраст с желанието на тези, които се наричат юдеи (а не са), църквата да се кланя пред нозете на кесаря, на свой ред клеветниците ще признаят поражението си пред църквата, която Христос е възлюбил. С „изпитанието, което има да дойде по цялата населявана земя да опита живеещите на земята“, вероятно е направена връзка с честите земетресения, които били едно огромно изпитание за населения с хора град. Символите на „венеца“ и на „храма“ са противопоставени на спортните и религиозни празници в града. За разлика от живота под несигурните стълбове крепящи сградите в града, на тези, които преодолеят изпитанията е обещано да бъдат сложени да живеят като непоклатими стълбове в Божия храм – новото творение. „Новото име“, дадено на вярващите, никога няма повече да се диктува от променящите се обстоятелства в града, а ще бъде символ на живота с Бога Творец, който ще продължи вечно. Завръщането от вавилонският плен при Ездра и Неемия се отразява в това писмо, което говори в образите на синагогата и на възстановяването на Ерусалим и храма (книгите Агей, Захария и Малахия). Филаделфийците, подобно на завърналите се юдеи, имат „малко сила”. Сведението за „онези, които са от сатанинската синагога, които наричат себе си юдеи, а не са”, напомня за конфликтите с „лъжливите юдеи” (Ездра 4гл.; Неемия 4,6,13гл.). Предупреждението за идването на „времето на изпитанието, което ще дойде върху цялата вселена, за да изпита ония, които живеят по земята”, напомня за понесените страдания от юдеите под властта на Селевкиди, Птолемеи и Римляни (Дан.11гл.). Христос обещава на победилия, че ще бъде направен „стълб в храма” и ще участва в благословенията на „Новия Ерусалим”. „И на ангела на църквата на Лаодикийците пиши: Това казва Амин, Верният и Истински Свидетел, Начинателят на творението на Бога: Знам твоите дела, че нито си студен, нито горещ. Де да беше студен или горещ! Така, защото си хладък и нито студен, нито горещ, ще те избълвам от устата Си! Защото казваш: Богат съм и се обогатих, и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният и жалкият, и беден, и сляп, и гол! Съветвам те да купиш от Мене злато претопено от огън за да се обогатиш и бели дрехи за да се облечеш, и да не се яви срамотата на голотата ти; и с мехлем намажи очите си, за да виждаш. Аз колкото обичам изобличавам и наказвам, затова бъди ревностен и се покай! Ето стоя при вратата и хлопам. Ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене. На този, който е побеждаващ ще дам да седне с Мене на престола Ми, както и Аз победих, и седнах с Отец Ми на престола Му. Който има уши нека слуша какво Духът говори на църквите.“


7. Лаодикия (дн.Ески-Хисар) (Откр.3:14-22). Седмата и последна спирка по пътя на пътуващият до църквите в Азия ап.Йоан би била църквата в град Лаодикия. Градът бил основан през ІІІ-ти в.пр.Хр. от Антиох ІІ-ри Теос и наречен на името на първата му съпруга Лаодика. Градът се намирал в плодородната долина на река Лик на изключително важен кръстопът. Първият главен път - през Мала Азия от Сирия, към градовете Милит и Ефес, а вторият път - от Пергам към Аталия. Поради стратегическото си местоположение, по времето на римската власт, градът бил изключително благоденстващо търговско и банково средище. Лаодикия била прочуто място за лечение на очни заболявания. Сред изделията, с които се славел градът, били облеклата от лъскава черна вълна. През 60г.сл.Хр. Лаодикия била разрушена от силно земетресение, но поради богатството си, градът отказал финансовата помощ предложена му от император Нерон. Градът все пак имал един голям недостатък – липсата на прясна вода. Живителната течност била довеждана до града по специален тръбопровод от топлите извори на юг от града. Поради отдалечеността, когато пристигала в града, горещата вода вече била хладка. Много малко се знае за християнската църква в град Лаодикия. По всяка вероятност благовестието било донесено в града от Епафрас (Кол.4:12,13). Макар, че ап.Павел споменава ц-та в Лаодикия (Кол.2:1;4:13-16), липсват сведения да я е посещавал. Счита се, че посланието „което е от Лаодикия“ (Кол.4:16) е препис на Посланието към Ефесяните, получен в града. Думите на Верният и Истински Свидетел до църквата в град Лаодикия съдържат алюзия към разположението и особеностите на града. Въпреки огромните си богатства, Лаодикия нямала освежаващото действие на студената вода както съседния град Колос; за разлика и от град Йерапол, град Лаодикия нямал и изцелителната сила на неговата гореща вода. Единственото, с което разполагала Лаодикия, била хладката вода, която можела да се използва като средство предизвикващо повръщане. Така и църквата в град Лаодикия, била богата и себедоволна, но вяла и безполезна относно вечните неща. Подобно на града, в който се намирала, и църквата считала „че няма нужда от нищо“, но в духовно отношение била „бедна“, „гола“ и „сляпа“; нуждаела се от „злато“, „бели дрехи“ и „колурий“ (очна мас), по- полезни от онези, които християните можели да си купят от лаодикийските банкери, производители на облекло и лечители. Картината със стоящия на вратата Исус, на езика на Новия Завет, е образност предвещаваща, че краят на старото състояние и ред на нещата е близо. Подобно на главозамаяни от злоупотреба с богатството на господаря си слуги, здраво залостили се отвътре и станали напълно глухи и негостоприемни за странника отвън, имало опасност, членовете на лаодикийската църква, да станат глухи за гласа и неадекватни за настойчивото хлопане по вратата на идващият от далечен път Господар и Притежател на всичко. „Кръстът ви да бъде препасан и светилниците ви - запалени; и самите вие да приличате на хора, които чакат господаря си, когато се върне от сватба, за да му отворят незабавно, щом дойде и похлопа. Блажени онези слуги, чийто господар ги намери будни, когато си дойде; истина ви казвам, че той ще се препаше, ще ги накара да седнат на трапезата и ще дойде да им прислужи. И ако дойде на


втора стража или на трета стража и ги намери така, Блажени са онези слуги… И така, кой е онзи верен и благоразумен настойник, когото господарят му ще постави над домочадието си, за да им дава навреме определената храна? Блажен онзи слуга, чийто господар, когато си дойде, го намери, че прави така. Истина ви казвам, че ще го постави над целия си имот. Но ако онзи слуга каже в сърцето си: Господарят ми се забави; и започне да бие слугите и слугините, да яде, да пие и да се напива, то господарят на онзи слуга ще дойде в ден, когато той не го очаква, и в час, който не знае, и като го посече, ще определи неговата участ с невярващите. И онзи слуга, който е знаел волята на господаря си, но не е бил готов и не е постъпил по волята му, много ще бъде бит. А онзи, които не е знаел и е сторил нещо, което заслужава бой, малко ще бъде бит. И от всеки, на когото много е дадено, много и ще се изисква; и на когото много са поверили, от него повече ще се изисква.“ (Лука 12:35-38, 42-48). Образността в писмото към 7-та църква е свързана с последните години на Стария Завет, описани в 4-те Евангелия. Използваните изразни средства насочват към периода на поколението свидетел на Исус Христос. „Хладката” църква, хвалеща се със своето богатство и себедостатъчност, въпреки че е сляпа за своята истинска слепота и голота, всъщност е подходящ образ взет от фарисейския юдаизъм в първи век (Лука 18:9-14; Откр.18:7). Предупреждаван, че ще бъде изплют от земята (заветното проклятие в Лев.18:24-28; Лука 21:24), Израил бил увещаван от Бога да се покае и да приеме Новия завет в Христос, предложен му в яденето на Господната вечеря. В образността на завета физическия акт на ядене бил израз на сътворяване; символ на копнежа за окончателното съединяване с Бога. Пророк Исая дълго преди това е описал Господ като „Бог на Амин" (Исая 65:16). Там Богът на Амин, както и тук в Откровение, се кълне да „създаде ново небе и нова земя" (Исая 65:17). Този, Който „в начало" (Бит.1:1) Е създал всичко („Начинателят", „Началото на творението на Бога"), в края, ще създаде и новото творение, в което Бог и човек ще бъдат отново заедно. На християнинът, който е побеждаващ, чрез вярата в Исус, е дадено характерното благословение за църквата в Новия завет: царуването й с Христос (Еф.1:20-22; 2:6; Откр.1:6). Свидетелството в писмата до 7-те църкви е едно откриване (пре-потвърждение) на Вечния Завет, с цел избраните да не живеят с илюзията, че благословението или проклетията описани в Книгата, не ще бъдат въздадени в/у новозаветния „Израил" (християните). Напротив - в края на определеното от пророчествата време, Верният Свидетел разкрива, че неминуемо благословението или проклетията на Завета ще сполетят както отделните църкви, така и отделните хора в тях - „всеки според делата му" (виж Ерем.17:10; Езек.7:9; Откр.22:12). Ап.Павел писал, че миналите истории са били илюстрация за живеещите в края на времето: „А всички тези неща като примери се случваха и беше написано за тях за поучение на нас, до които краят на вековете е достигнал, така че


мислещият, че стои, да гледа да не падне" (1Кор.10:11,12). „Представете делото си, казва Господ; приведете силните си доказателства, казва Якововият Бог. Нека ги приведат, и нека ни явят какво има да стане. Обяснете предишното, кажете какво е било, та да приложим сърцата си в него и да узнаем сетнината му; или известете ни бъдещето. Известете какво има да стане изпосле..." (Исая 41:21-23а). Изходът, освобождението от Вавилон, краят на Ерусалим и разрушението на храма през 70г.сл.Хр., и други старозаветни истории, ще послужат отсега да виждаме идещите събития, макар и неясно, „като в огледало" (1Кор.13:12) относно това, което ще се случи в края на времето с новозаветния „Храм" [за чието очистване е писал и пророк Данаил]. Всички обещания, които са дадени на членовете на седемте църкви са разработка на обещанията от книгата Дан.8:13,14 и 9:24-27. Те са във връзка с края на греха и въвеждането на вечна правда от Бога. Същите теми ще бъдат повторени многократно и разширени понататък в съдържанието на книгата Откровение. Поради престъплението на християнския свят, образно „градът“ и „храмът“ ще бъдат разрушени чрез съд и след това отново възстановени – святото място очистено и реабилитирано (помазано) (Дан.8:14). Данаиловото „онова, което има да стане по- после“ - „в последните дни“ (Дан.2:28,29), е Йоановото „това което трябва да стане подире (попосле; найнакрая)“ (Откр.1:19; 4:2). 7-те църкви уподобяват Храма с космическата Планина и разкриват неговата роля на „връзка“ между Земята и Небето. Седемте етажа на древните храмове олицетворявали седемте планетарни небеса; изкачвайки се по тях, жрецът достигал до върха на Вселената, където е Божият трон. Подобно и преминаването на ап.Йоан през Храма от 7-те църкви в Азия (в неговото служене за тях), го отвежда до Центъра на Света. В Духа, Йоан е отведен до най- горното ниво, прониквайки в чистото и свято пространство, което стои над профанния (земния) свят. Именно - във видение за Божият престол ап.Йоан ще бъде въведен в следващите Откр.4-та и 5-та гл.

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ от 4-та глава. до 8-ма глава., стих 5-ти „на престола седеше Един…“ На престола седи „Стария по дни“ от Дан.7:9. Комбинацията от трите скъпоценни камъка – яспис, сардис и смарагд, е същата като от нагръдника на първосвещеника на Израил (Изх.28:17-19). Картината предизвиква асоциации със Сътворението-Завет (виж книгата Битие 1-ва и 2-ра гл.). Бог седнал на Своя престол като Цар над водите (Псалм.104:3),


символизирани тук със стъкленото море (водите на голямото море символ на силите на пустотата и мрака при Сътворението; подхранвани от дълбините на голямата бездна) и Бог като Съдия – съдещ Своето творение в Господния Ден (7-ят при Сътворението). Тук е и Светият Дух описан в своята пълнота – като 7 те Божии Духове. Тук са представителите на целия Израил – израилевото свещенство – с неговите представители 24-те старейшини; и израилевото войнство – с неговите представители – 4 -те живи същества стоящи около престола. [Книгата Числа 2гл. говори за 4 -те знамена на Израил, всяко сочещо към една от посоките на света. Старозаветният Израил се състоял от дванадесет племена, като три от тях имали знаме с емблемата на Лъв, три с тази на вол (или Телец), три със знамето на Човек и три под знамето на Орел - четирите съзвездия владеещи небето (небосвода).] В основата на цялата образност е Дан.7гл.- сцената на Божия съд. Пасажът тук взаимства образност и от книгата на пр.Езекиил 1 -ва гл. (виж също Исая 6-та гл.) - картината на една теофания - Бог седнал на Своя престол, заобиколен от четири живи същества (древната представа за Бога в Месопотамия, Персия, Египет и в целия тогавашен свят). Бог Е, Този Който седи над четирите земни ветрове духащи в/у голямото море (Дан.7:2). Бог контролира всичките (символизирани чрез числото 4) езически сили (царства) борещи се с/у Израил. Със сцената в Откр.гл.4 се дава уверение на вярващите, че предстоящите събития, предшестващи Господния ден, са изцяло под Божия контрол. Асоциативно – видението в Откр.4гл. описва края на настоящето и началото на едно ново творение. Но кой е достоен да сложи края на настоящото творение и да положи Сътворението-Завет като основа на един нов Храм и една нова Земя (нов свят)? „Кой е достоен да разгърне книгата и разпечати печатите й?“ Картината тук е директна препратка към сцената на съда в Дан.7:10 „...съдилището се откри и книгата се отвори“ (на еврейски език е в единствено число: „и книгата (свитъкът) се отвори“; на български език е преведено в множествено число: „и книгите се отвориха“). Съществената функция на запечатания документ не са присъдите, които придружават отварянето на всеки един от печатите, но върховния момент към който те водят. Сцената с изписания от двете страни свитък е във връзка с видението на пр.Захария: „Тогава пак като подигнах очите си видях и ето летящ свитък. И рече ми: Що виждаш? И отговорих: Виждам летящ свитък, дълъг двадесет лакти и широк десет лакти. И рече ми: Това е проклетията, която се простира по лицето на цялата страна; защото всеки, който краде ще се изтреби, както се пише в него от едната страна, и всеки, който се кълне лъжливо ще се изтреби, както се пише в него от другата страна.“ (Захария 5:1-3). Свитъкът който е изписан напълно и от двете страни (опистограф) е заветен документ, който съобщава, че преди даването на земята като царство на Човешкият Син - Исус Христос - Верният Син Давидов, земята на „Израил“ ще


бъде наказана с проклетиите на Завета и нечестивите й жители отведени във „Вавилон“. „Аз свидетелствам на всекиго, който слуша думите на пророчеството на тази книга: ако някой прибави нещо към тях, Бог ще прибави върху него язвите, написани в тази книга.“ (Откр.22:18). Книгата описва идващите проклетии над отстъпилия от завета с Бога „Израил“ (християнството) и язвите над „Вавилон“, чиято цел е да очистят Земята. „Кой е достоен?" - сякаш въпросът е взет от книгата на Йов - „Кой може да извади чисто от нечисто? Никой." (Йов 14:4). Цялата вселена остава в мълчание, а ап.Йоан се разплаква, тъй като дългоочаквания, грандиозен, момент ще настъпи, а не всичко е наред с църквите (с „Храма“, със „Светилището“). Подобно и пр.Данаил скърбял и се молел поради греха на Израил (Дан.9гл.). Кой може да приключи с греха на „Израил“ и на настоящото творение? Кой може да реабилитира Божията святост (да се помаже пресвятото място т.е. светилището – Дан.8:13,14 и 9:24)? Кой може да спаси верните за да не погинат в наказанието на нечестивите? Кой може да постигне вечните (7) цели на Бога Съдия (виж Дан.8:14 и 9:24)? Кой може да разпечата и в такъв случай да приключи изпълнението на пророчеството на пророк Данаил съдържащо Божието Слово (указ) за възстановяването на Ерусалим, за което пр.Данаил получил разяснения (Дан.9:2,24), но и заповед да запечата до края на времето (Дан.12:4)? Самият Йоан е извикан да засвидетелства за изпълнението на същото това Господно Слово (указ) за възстановяването на „Ерусалим“, изязло като обещание от страна на Бога още докато пророк Данаил се молел (Дан.9:20-23). Книгата съдържаща това пророческо Слово стои съвършено запечатана (със 7 печата) в десницата на Седящия на престола - десницата, Която ръководи световните съдбини. Но според разясненията на ангел Гавриил (Дан.9:25-27) това Слово няма да бъде потвърдено, докато не изтече и последната 70 -та 7-ца от определеното за „Израил“ време. Като цяло сцената от Откр.5гл. е тази на съда в Дан.7:14., където Човешкият Син Е застанал пред Седящия на престола. Йоан вижда как Сина взима книгата от Отец. Исус Христос Е Достойният, с Когото Бог ще поднови вечния завет от Сътворението. Сцената е новия „Синай“ (образно - „Небето") на новото творение („Земята"). Овластяването на Исус е тържеството, при което Бащата действително ще направи Сина (Си) наследник на Земята - един древен обичай и ритуал, който бил празнуван с името „сватба“ на сина със земята (виж Мат.25:1-13). Неминуемо това ще включи като последица премахването на нечестивите (злите) от Земята (виж Мат.22:1-14); т.е. това е освещаването на Светилището, за което е писано и в книгата на пр.Данаил. Преди да дойде края – пророчеството дадено на Данаил трябва да бъде разпечатано т.е. да бъде оповестено и изпълнено. Началото на цялото видение е започнало с думите „ще ти покажа това, което има да стане след това“ (Откр.4:1)(ехо от Дан.2:29). Това е повратната точка разяснена от ангел Гавриил пред Данаил – началото на


последната 70-та 7-ца. Началото на края! Агонията при отварянето на всеки от 7 -те печата е съпроводена със сърдечен вик към Агнето – „Ела!“ Триумфът на злото в края сякаш ще бъде пълен! Печат след печат сломяват сърцата на праведните! Кризата е неописуема! Кръвта на праведните мъченици вика към Бога един въпрос: - „До кога?“ (Откр.6:10). Това е същият въпрос от Дан.8:13 – „До кога?“ Това е умоляването на онези праведници, които през изпитанието приближават края. Събитията описани в печатите са във връзка с края на определеното време, с тъмнината поради Божието отсъствие, с най- тъмните дни в края на човешката история обозначени в книгата на пр.Данаил като период от „2300 (служби?) вечер(та)-утро(то)“ (Дан.8:26). Викът „Ела!“ е сърдечен вик-молитва към Месия да избави народа Си от силата на нахлулия и помитащ всичко пред себе си враг! Но Словото Господно е непоклатимо! Краят ще дойде в определеното от Словото време. Преминаването на стария свят (век) ще се случи. При последният, 7 -ми, печат цялата вселена ще остане в мълчание и тишина поради факта, че пророкуваното време на края на „Израил" е дошло. По този начин 7-те печата ни довеждат до края на времето [последните 3,5г.; до пророкуваните „време и времена, и половина време"; до последните 42 месеца; до втората половина на последната 70-тата 7-ца от Дан.9-та гл.(?)] „бял кон и яздещия на него имаше лък; и даде му се венец и той излезе побеждаващ и да победи“ Връзката на 4-те конника от Откр.6гл. е с книгата на пр.Захария. Образно, 4 -те колесници са Божиите пратеници-ветрове обикалящи и носещи съдбите от Бога по целия свят „Тия са четирите небесни духове, които излизат отпред Господаря на целия свят, пред Когото са стояли.“ (Зах.6:5). Дан.7:2 също говори за „четирите небесни ветрища избухнаха върху голямото море“. 4-ри колесници- духове-ветрове- коне с ездачи (асоциация с Египетските преследвачи на Израил при Изхода?). Също толкова важна за основата на този текст, колкото и Захария, е молитвата на пророк Авакум (Авак.3), традиционният текст за четене в синагогата за втория ден от Петдесятница, в който пророкът вижда Бога идещ в съд, светещ като слънцето, блестящ с мълнии (Авак.3:3,4; ср. Откр.1:16; 4:5), носещ мор и чума (Авак.3:5; Откр.6:8), разтърсващ планините и срутващ хълмовете (Авак.3:6,10; Откр.6:14), яздещ на коне срещу Своите врагове (Авак.3:8,15; Откр.6:2,4,5,8), въоръжен с Лък (Авак.3:9,11; Откр.6:2), затъмняващ слънце и луна (Авак.3:11; Откр.6:12,13) и потъпкващ народите в Своя гняв (Авак.3:12; Откр.6:15). По- интересно е, че пророк Авакум ясно тълкува своите образи като пророчество за военното нашествие на Халдейците в Юда - Божиите езически инструменти за божествен гняв (Авак.3:16; ср.1:5-17) с/у народа Му. С подобен


образен език Йоан изобразява нападението над отстъпническия „Ерусалим“ от нахлуващите войски на антихриста. На сцената излиза бял кон и на яздещия на него му се дава венец. Странна е идеята, да се отъждестви Агнето разпечатващо книгата с един от ездачите вътре в книгата!? Паралелът между печатите и есхатологичната проповед (Мат.24гл.) от една страна и по късните серии на присъди в Откровение от друга страна показват, че четирите ездачи на конете поставят началото на присъди - първият, не по-малко отколкото останалите три. Песента на Мойсей и Агнето в края ще е отзвук на песента подета от Мариам, в чийто текст стоят следните думи: „Пейте Господу, защото славно възтържествува; коня и ездача му хвърли в морето.“ (Изход 15:21). Да – Бог ще даде (ще допусне) власт на врага (за даване на власт се говори и в Откр.13:5,7), той ще владее временно над „Израил“; подобно на цар яздещ на бял кон врагът ще триумфира, но след това Царят на царете ще накаже езическия притеснител на „Израил“, хвърляйки коня и ездача му обратно в бездната (Откр.20:1-3). Приемайки подобно тълкувание, няма нужда да ни се описва кой е този мистериозен и амбициозен ездач. Това е ясно сторено в Дан.9:25-27. Той е един княз месия – чужд на Израил; на комуто е дадено (от Бога) да победи „Израил“ и да язди, според древния обичай, белия кон на победителя-цар. Това е царят на последния „Вавилон“ идващ да разруши града и светилището; да постави себе си като бог и своята религия (храм) в Божия храм (Дан.7:25; 2Сол.2:4); да преустанови „всегдашната“ – „жертвата и приносът“, разпоредени от Бога. Той е онзи определен цар-месия, на който вавилонският цар Навуходоносор ІІ ри бил тип и илюстрация в древността. Причината е ясна. „Ерусалим“ се е отклонил от завета с Бога и Бог сега се Е оттеглил от големия град-блудница. „Храмът“ е останал пуст (виж Мат.23:38). Сега „Ерусалим“ (отстъпилите църкви) е предаден [„даде му се“ (Откр.6:2) напълно кореспондира с израза - „И Бог предаде“ (Дан.1:2)] в ръката на идващия като победител Вавилонски цар. Този зъл княз, сякаш, току що е излязъл от Божието присъствие, подобно, както някога в полемиката за праведния Йов (Йов 1:12). Но неговата победа не ще е вечна! Венецът му означава само временна победа. Числото (на дните) му ще бъде преброено (претеглено - виж Дан.5:24-28) в ръката на Всевишния. Триумфът му ще е кратък. Той ще направи себе си бог в „Израил“– предлагайки своя завет („лък“ на еврейски език е дъга – символ на завета). Той е Антихристът, „човекът на греха“ за който е писал и ап.Павел (2Сол.2гл.). Исус Христос Е предупредил учениците Си да не бъдат заблудени поради появата на лъжехристи (месии) и лъжепророци в последните дни (Мат.24:4,5), преди идването на края на града (Мат.24:13). Исус споменал за идването на представящи се за Христос; за войни; за глад и за проклетия, поради отклоненията от завета; за преследване и предателства от своите си; за устояване до края на „града“ и разрушението на „Храма“.


Печатите напълно следват тези Христови думи от Елеонския хълм (Мат.24гл.). Независимо дали ще четем пасажите в Дан.9:25-27, Мат.24гл. или Откр.6гл. картината е една и съща. Постановяващ своя завет, подобно на месия (Дан.9:26,27), князът на последния „Вавилон“ ще повдигне война, ще лее кръв, ще обсади града, ще сее глад и смърт, и всичката проклетия на завета ще се стовари подобно на потоп в/у отстъпилия „Ерусалим“ (църквите) (виж Исая 17:4-14 – бученето на морето – Лука 21:25). Картината на третия печат - везните са символ на глад от пророчеството на Езекиил, в което гладуващите обитатели на град Ерусалим били принудени да претеглят внимателно храната си (Езек.4:10). Картината от третия печат - града „Ерусалим“ е обсаден от царя на последния „Вавилон“ и не след дълго ще падне според Божията воля това да стане – Дан.9:26,27. [Дан.5:25 разкрива, че съдът над последния „Вавилон“ ще бъде оъществен след 2520 дни (7 години; т.е. през последната 70-та 7-ца). Написаните от Светия Дух думи били мерки за тежест („претеглен си на везните“), с които била предадена вестта, че времето на последния цар на Вавилон е изтекло; „мнаса, мнаса, сикъл, перес“ е еквивалент на 2520 гери (Изх.30:13); царството му е претеглено и не издържа в Божия съд.] Разбира се, никой не може да отнеме дела на Светия Дух („дървеното масло“) и кръвта на Исус („виното“) от опитността и завета с останалите верни. Маслото и виното са символи на средството за благодат, които в провидението на Бог са запазени всред общия духовен упадък. Остатъкът на Бога, подобно на верния Данаил, няма да приеме храната на фалшивото благовестие – „изрядният“ фуражен ечемик на вавилонския цар, служещ за храна на животните, но не и за хората създадени по Божия образ (Дан.1:8); нито ще пият от упойващото вавилонско вино, за да станат неспособни да се противопоставят на злото. Четвъртият печат ни свързва с идващата в/у „Израил“ проклетия поради отстъплението му (Езек.14:21) и пресъздава картината на 4 -те ужасни звяра, които излизат от езическото море за да нахлуят в земята на Израил (Дан.7:2-6). Картината е пропита със смърт и ужас! „Израил“ е отстъпил от завета с Бога и сега цялата проклетия го връхлита подобно на потоп. Градът „Ерусалим“ е постигнат напълно от проклятието на завета и ще бъде опустошен; Езичниците като потоп връхлитат в/у „Израил“; Бог ще предаде в ръката на княза на „Вавилон“ големия град Блудница „Ерусалим“! Изпитанието за верните е огромно; сякаш няма да има надежда за светостта и народа на Бога. „До кога… не ще съдиш и въздадеш на живеещите по земята за нашата кръв?“ В петият печат картината променя своя фокус. Отстъпниците от завета са достигнали до върха (светилището?) (виж Дан.8:23); обичайният израз за израилевите отстъпници е онези, които живеят в Земята – те са заклали своите братя, подобно на Каин (1Йоан.3:12 – в този стих на гръцки език думата е „закла“ Авел заради праведните дела на брат си; виж Мат.23:33-39; Яков 5:1-8).


В пламъците на последните събития християнството се е разделило на две групи. Светиите са станали жертви „за Божието слово и за свидетелството, което опазиха“ (Откр.6:9), „защото не обичаха живота си до толкоз, щото да бягат от смърт“ (Откр.12:11) за разлика от своите братя-отстъпници. Онези, които са се преклонили пред образа на Антихриста са наклеветили своите братя, които не са се преклонили пред този езически образ-идол (Дан.3гл.). Отстъпниците в „Израил“ ще сключат завет с този антихрист и ще извършат братоубийство – ще станат виновни за кръвта на верните на Бога поклонници! Светиите ще издигнат въпроса от Дан.8:13 – „До кога?“. „слънцето... луната... небесните звезди… и кой може да устои?“ Светът и неговото благополучие зависят от верността, с която Израил изпълнява своята роля от Създателя. Неизменният ред и верност, по който небесните светила вървят - това е любима тема на апокалиптичните автори. Образно, когато слънцето, луната и звездите изоставят този ред, това означава, че Завета е разрушен, че края на Израил, а с него - и на света, е наближил. Думата σεισμόs буквално означава разклащане и ще направим добре да мислим за Евр.12:26-28 - за Господното Слово (виж Дан.9:23,24), довършващо беззаконието, слагащо края на стария и началото на новия свят. Подобно на предателят Юда, накрая потисниците ще треперят от яростта на Божия гняв с/у тях. Като Саул те ще молят да загинат от падането на планини и скали, поради страха да не попаднат в ръката на живия Бог (Евр.10:31). Бог ще дойде да унищожи този грешен съюз на отстъпниците в „Израил“ с езичеството! Планина (царство) - „Камък не с ръце“ (Дан.2:45) ще се стовари с всичката Си сила в/у нечестивия им заветсъюз. В дните на ония (10) царе, Небесният Бог ще издигне Христовото царство, „което до века няма да се разруши, и владичеството над което няма да премине към други люде; но то ще строши и довърши всички тия царства, а само то ще пребъде до века“. (Дан.2:44) „И чух числото на подпечатаните, сто и четиридесет и четири хиляди подпечатани от всичките племена на израилтяните“ Изток или изгрева на слънцето е Месианска метафора и сочи към нещо и някого от небесен произход. (Лука 1:78; Езек.43:4; Мал.4:2). Това е алюзия за дошлия някога от изток персийски цар Кир (Дан.1:21) с/у Вавилон. В настоящия списък на запечатаните племето на Дан (което първо паднало в идолопоклонство – Ис.Нав.8гл.) е пропуснато. Ефрем [който също се предал на идолопоклонство (Осия 6:10)] е сменен с Йосиф; Юда е поставен на първо място, тъй като от него дошъл Исус. (Дан е бил на север и последен е вдигал шатрите си, а Ефрем е бил на запад в подредбата на племената). „144 000“ е символично число - метафора за пълния брой верни на Бога светии, остатъкът на „Израил“, които ще бъдат победители в последния конфликт със силите на злото; тези, които ще владеят земята през Милениума. Тук не Данаил, а Езек.9гл. е старозаветния източник за този пасаж. Преди избиването на неверните в Ерусалим, ангелът отбелязал тези, които стенат и


плачат за мерзостите, които са извършени там. Спасителният белег в Езек.9гл. е с формата на кръст (еврейското tau). След като човека, който имал писарска мастилница извършил работата си, след него дошли тези, които имали мечовете и започнали от Божието светилище, което било замърсено от безверието и идолопоклонството на Израил. Следователно, цялата Откр.7-ма гл. също е по свой начин във връзка с очистването на светилището (Дан.8:14). „И каза ми - тези са идващите от голямата скръб, и са изпрали дрехите си и са ги избелили в кръвта на Агнето. Затова са пред престола на Бога и Му служат ден и нощ в храма Му.“ „Голямата скръб“ , която ще преминат верните в онези дни, не е, понеже ще ги гонят и убиват, а защото техните братя (християни), подобно на Каин или Исав, се заблуждават и поради заблудата на греха отпадат от вярата; губят вечния живот. Моисей преживял такава скръб за народа си (Изх.32:31,32). Ап.Павел писал в Римл.9-та гл., че е в „голяма скръб и непрестанна мъка... за моите братя, моите по плът роднини“ (Римл.9:2-4), защото бидейки по плът чада на заветния народ, отхвърляйки Христос, те вече не са част от „Израил“. Исус Христос преминал през „голямата скръб" в Гетсимания (Мат.26:37), скърбейки за измамените от греха хора в този свят, които въпреки жертвата Му няма да Го приемат. Верните свидетели ще преживеят същата голяма скръб и мъка за своите братя. Тази им скръб ще ги открие пред всемира като Божии синове (Римл.8:14,19), като христоподобни характери - светиите на Всевишния. „И когато отвори седмия печат, настана мълчание на небето около за половин час.“ В еврейското съзнание мълчанието (тишината) е фигуративен израз свързан с очакването на съдебното решение или момента, който предхождал произнасянето на върховната присъда, когато съдията се изправял (подигал виж Дан.12:1; Авак.2:20; Соф.1:7; Зах.2:13). Следващите стихове насочват мисълта, че това също е момента, в който Бог слуша молитвите на верните сред „Израил“ (Откр.8:3,4). Фигуративно - това е началото на „Господният Ден“, който ще бъде последван от Господният гняв (7-те язви). Картината с ангела, който взима разпалени въглени от олтаря и ги хвърля в/у земята на Израил, е взета от Езекиил 10:2 – идващия съд над града и храма в Ерусалим. Символично, седмият печат, чрез унищожаването на „Ерусалим“, представя и окончателното унищожение на стария век (свят). Това неминуемо ни отвежда към Начало(то). Човешката история завършва така, както е започнала – чрез време на сътворение. 7 -цата на мълчание в края (последната 70-та 7-ца) е ехо от първата 7-ца „В Начало“ (Бит.1:1).


Може би, следвайки вестите в книгата на пр.Еремия, книгата Откровение, чрез печатите, предизвестява съда над „Ерусалим“ (църквите), при тръбите - над „Израил“ (отстъпилото християнство) и накрая при язвите - Божият гняв ще се излее в/у оформеният съюз м/у езичниците и отстъпниците от „Израил“, отказващи да напуснат „Вавилон“, въпреки Божия призив към тях. Мълчанието в края е тишината от присъдата над стария „храм“ и момента на очакване на новия „храм“, който само Творецът може да извика в съществуване (Римл.4:17) и да освети (Авак.2:20). Мълчанието на 7-я печат означава, че този съд – краят на старото, а след това - началото на новото, е дошъл! Святото място ще бъде реабилитирано! Истината за Бога ще се яви неподправена в цялата й слава! 7-те цели на Бога ще бъдат постигнати (Дан.8:14+9:24)! Единственото разрешение на нуждите на светиите и на техните копнежи, и страдания, е новото Сътворение от Бога!

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 8:6-13 и 9-та гл. На церемонията по подновяването на завета м/у Бог и народа, Мойсей наредил на хората да се разделят на две групи - шест до олтара, построен на хълма Гевал (символ на проклятието) и шест племена на хълма Гаризин (символ на благословението)(Второз.11:28,29). Подобно както в кн.Второзаконие, Откровение 8 и 14гл. ни показват две планини: хълмът на проклятието (с отстъпниците сред „Израил" ) (Откр.8гл.), който запален с въглени от олтара е хвърлен в морето (бездната); и хълмът на благословението (с верните) (Откр.14гл.) – планината Сион, където Агнето посреща своята войска от „144 000" верни, остатъкът от „земята на Израил“. Събранието трябвало да положи тържествена клетва, повтаряйки „Амин!“, докато левитите повтаряли проклятията на завета, призовавайки ги в/у себе си ако някога изоставят закона (Второз.27:1-26). Централният образ в Откр.8-14гл. е церемонията по пре- потвърждаването на завета - Откр.10гл., в която Ангелът на завета стои върху „морето“ и върху „земята“, издигащ Своята дясна ръка към небето в клетва, и прогласяващ идването на новото начало, въвеждането на ново управление на света под „Господа и Неговия Христос; и Той ще царува до вечни векове” (Откр.11:15). Самата картина със заклеващия се ангел на завета е във връзка с Дан.12:7. Мойсей предупредил, че земята на Израил ще бъде запустена (ако хората изоставят завета), подобно на Содом и Гомор - вечните паметници на Божия съд. „А идещото поколение, децата ви, които ще настанат подир вас, и чужденецът, който дойде от далечна земя, когато видят язвите нанесени на онази земя и болестите, с които Господ я е направил да боледува, ще кажат: Цялата земя е изгорена със сяра и със сол, та нито се сее, нито произраства, и никаква трева не никне на нея, както при съсипването на Содом и Гомора, на


Адма и Севоим, които Господ съсипа в гнева Си и в яростта Си.” „И всичките народи ще кажат: Защо направи Господ така на тая земя? Що значи яростта на този голям гняв? Тогава ще им кажат: Защото оставиха завета на Господа, Бога на бащите си, който Той направи с тях, когато ги изведе из Египетската земя, и отидоха та служиха на други богове и им се поклониха, богове, които не знаеха, и които Той не бе им дал, - за това пламна яростта на Господа против тази земя, за да докара на нея всичките проклетии, които са написани в тази книга. И Господ ги изкорени от земята им с гняв, с ярост и с голямо негодуване, и ги хвърли в друга земя, където са днес” (Втор.29:22-28). 7-те тръби на Откровение обявяват, че този съд ще се излее върху „Израил“ (християнството) заради неговото отстъпление от чистотата и истината в Христос; поради неговото морално разложение и подтисничество. „Ерусалим“ е „големият град, който духовно се нарича Содом и Египет“ (Откр.11:8). В целия този раздел лети орел-херувим викайки силно - „Горко!“, напомнящ за Второз.28:49. Орелът е библейски символ за заветно проклятие (виж Ерем.4:13; Авак.1:8), но и за заветно благословение (виж Изх.19:4; Второз.32:11). „на седемте ангела… се дадоха седем тръби“ На 7-те ангела, които стоят пред Бога са дадени 7 тръби. Вероятно се има предвид, че това са ангелите на 7 -те църкви от Откр.2,3гл., свирещи за началото на новата година (Рош Хашана). Те, като едни пратеници с вести до църквата, в която служат, ще поканят новозаветните израилтяни да подновят завета си с Небесния Бог и по този начин да се приготвят за идването на Йом Кипур – Денят на Божия съд. Празникът Рош Хашана бил първият от така наречените Йамим Нораим (Дни за страхопочитание), най- важните и тържествени дни от еврейския календар; Йамим Нораим били предшествани от месеца Елул, през който юдеите трябвало да се посветят на самооценка и покаяние - процес, намиращ кулминацията си с десетте дни Йамим Нораим, се наричали още Asseret Yemei Teshuva – „Десет дни за покаяние“, започвали с Рош Хашана и завършвали с празника Йом Кипур. Същият призив да участват в завета с Христос, символизиран чрез участие в Господнята вечеря, е отправен и във вестта към Лаодикийската църква (Откр.3:14-21). В две старозаветни истории се вижда, как 7 верни на Бога свещеници са тръбели със 7 тръби (1Лет.15:24; Неем.12:41). И в двата случая става дума за посвещаването на нов храм, като тръбенето било една настойчива покана към израилтяните да участват в това пре-подновяване на завета. Това е и централната тема от книгата на пр.Дан.8:13,14 и 9:24 – денят Кипур; очистването на светилището; помазването на пресвятото място; възстановяването на светостта Божия в Израил; съграждането на един Нов Ерусалим. „И друг ангел дойде…и нему се даде много темян“ В поклонението на Стария Завет огънят върху олтара за всеизгарянето произхождал от небето и дошъл върху олтара когато Скинията и Храмът били


завършени (Лев.9:24; 2Лет.7:1). Този огън, започнат от Бога (символ на Духа), се поддържал жив от свещениците, и бил пренасян от място на място, за да бъдат запалени от него други свети огньове (Лев.16:12,13; Числа 16:46-50). Когато на Божия народ било заповядано да унищожи един отстъпнически град, Мойсей казал: „Тогава, като събереш всичките користи от него всред площада му, съвсем да изгориш с огън града и всичките користи от него като всеизгаряне за Господа твоя Бог” (Втор.13:16; Съд.20:40; Бит.19:28). Единственият приемлив начин да се изгори град като жертва на всеизгаряне бил с Божия огън – огънят от олтара. В Откровение – огънят е хвърлен с/у отстъпилия „Израил“ и „големия град“ „Ерусалим“. Картината е взета от Езекиил 10:2 – идващия съд над Ерусалим. „Като затръби… тръба, видях…“ Седемте тръби са серия от събития-присъди, които ще сполетят земята на новозаветния „Израил“ през втората половина на последната 70 -та 7-ца (Дан.9:25-27). Разрушенията, които Бог ще допусне врагът да нанесе над „Израил“, метафорично са представени като картина на разрушение на сътвореното от Бога творение (ср. тръбите с дните на сътворението описани в Бит.1гл.). 1. „Земята“ може да бъде преведена и като „страна“, а за читателя на Новия завет, който е запознат със Стария завет, термина ще му напомни за земята на Израел; където метафорично Ерусалим бил големият град-майка, а селцата и малките градчета – дъщерите й (виж Откр.17гл.). „Дърветата" и „тревата" също представляват избрания остатък (виж Откр.7:3 и 9:4), това показва, че те не са изключени от физическо страдание и смърт, когато Божият съд връхлита „Земята". Въпреки това, Църквата няма да бъде унищожена от осъждението на тръбите (Мат.16:18); за разлика от нечестивите, окончателното предназначение на верните християни не е за гняв, а за живот и спасение (Рим.2:7-9; 1Сол.5:9). Бурята от градушка и огъня са емблеми на войната в нейните разрушителни и поглъщащи качества. Бог бе предсказал какво ще постигне Неговия народ „в техния късен край“, ако не са верни. „Защото огън се накладе в гнева Ми, и ще пламне дори до най- дълбокия ад; Ще пояде земята с произведенията й, и ще изгори основите на планините“ (Втор.32:22). Съдът винаги започва от Божия дом (1Петр.4:17); обектът на книгата Окровение е Божият новозаветен народ (християните). 2. Една голяма горяща планина е хвърлена в морето. Значението на това става ясно, когато си спомним, че Израил бил Божията „Свята Планина”, „Планината на Божието наследство” (Изх.15:17). Данаил получил отговор на молитвата си [„И докато още говорех и се молех, и изповядвах своя грях и греха на людете си Израиля, и принасях молбата си пред Господа моя Бог за светия хълм на моя Бог“ (Дан.9:20)] (за светият хълм – всъщност на еврейски език е „святата планина“), образно - Ерусалимският храм. Като изкупен Божий народ (при Пасхата) евреите, образно, били върнати обратно в Едемската градина, и повтарящата се употреба на образа на планината през цялата им история


(включително фактът, че хълмът Сион бил приетият символ на нацията), живо показвал тази образна връзка с Едем (виж Мат.5:14). Но сега, като отстъпници, „Израил“ (християнството) е станал „разрушителна планина”, с/у която се е обърнал Божият съд. Сега Бог говори за „Ерусалим“ със същия език, който преди това, в древността, Е използвал за „Вавилон“ (Ерем.51:25,42). Говорейки за осъждането на Ерусалим и разрушението на храма (Мат.20-24гл.), Исус Христос проклел безплодното смокиново дърво, символ на тази нация. В същият контекст, явно без да сменя темата, Исус казал на Своите верни ученици: „Истина ви казвам: Ако имате вяра, и не се усъмните, не само ще извършите стореното на смокинята, но даже, ако речете на тоя хълм (планина): Дигни се и хвърли се в морето, ще стане“ (Мат.21:21). Думите на Исус, относно хвърлянето на „Божията планина“ (Израил) сред морето, са образният език за падането на Ерусалим, на чийто свет хълм (планина) бил издигнат храма. Молитвите на подтиснатите светии в Израил-Египет (темянът на олтара) са това, което кара Бог да си спомни за завета (виж Изход 2:23-25). А когато Бог Си спомни, Бог се подига за верните Си. 3. Ако първата тръба напомня за язвите в Египет, а втората за Вавилон (Ерем.51:25), то третата тръба наслагва и историята с горчивата вода при Мера, поради която Израил възроптал в пустинята (Изх.15:23,24). Пелинът е символ на горчивината в резултат на грях и отстъпничество. Но тази трета тръба всъщност представя противоположното на историческия запис в Изх.15гл., където горчивите води били превърнати в сладки от дървото. Когато дървото на кръста е отнето от сърцето на общността, може да последва само горчивина и след това смърт. С подобен език, пр.Еремия описал идването на вавилонския цар с/у Юда и Ерусалим: „За планините ще подема плач и ридание, за пасбищата на степите жалеене, защото така изпогоряха щото няма кой да мине през тях, нито се чува глас на стадо; от небесна птица до животно побягнаха, отидоха. Аз ще обърна Ерусалим на грамади, жилище на чакали и ще обърна на пустиня Юдовите градове, останали без жители. Кой е мъдър човек та да може да разбере това, комуто са говорили устата Господни, за да обясни, защо загина страната и е изгорена като пустиня, та да няма кой да минава през нея? И Господ казва: Понеже оставиха Моя закон, Който поставих пред тях и не послушаха гласа Ми, нито ходиха по него, но ходиха по упоритостта на своето сърце, и подир ваалимите, както ги научиха бащите им. Затова, така казва Господ на Силите, Израилевият Бог: Ето, Аз ще нахраня тия люде с пелин и ще ги напоя с горчива вода; също ще ги разпръсна между народи, които нито те, нито бащите им са познали; и ще изпратя нож подир тях, догдето ги изтребя.“ (Ерем.9:10-16). В Откр.8:10,11 се прави уточнението, че горчивината на водите е причинена от голяма звезда, която пада от небето, горейки като ярко светило. Това съответства на пророчеството в Исая за падането на Вавилон, сравнено като първоначалното падение от рая (Исая 14:12-15). Името на тази паднала звезда е „Пелин“, понятие, използвано в закона и в книгите на пророците да предупреждава Израил за неговото унищожение като наказание за отстъпничество (Второз.29:18; Ерем.9:15; 23:15;


Пл.Ерем.3:15,19; Амос 5:7). Сега Сатана е „хвърлен“ от „небето“ в/у „земята“ на „Израил“. Последствията от тази язва – вгорчаването на водите – са подобни на първата язва върху Египет, при която водата става горчива (Изх.7:21). Отново, съчетавайки тези старозаветни цитати, Йоан представя своята идея: „Израил“ е станал отстъпник; „Ерусалим“ е станал „Египет“ (и „Вавилон“ ще го завладее); народ в бунт с/у Своя Бог. Нарушителите на завета сред народа Му ще бъдат унищожени със сигурност, както някогашните Египет и Вавилон били унищожени със Слово от Бога. 4. Четвъртият ангел, поразява източниците на светлина - слънцето, луната и звездите, така че една трета от тях да бъде затъмнена. Образите тук ни насочват към дома Израйлев от втория сън на Йосиф (Бит.37:9). Пророк Михей в древността заплашил управниците на Израил: „Така казва Господ за пророците, които заблуждават людете Ми, които докато хапят със зъбите си, викат - Мир! Затова ще ви бъде нощ, та да нямате видение, и ще ви бъде тъмно, та да не прокобявате, слънцето ще залезе за пророците, и денят ще се смрачи над тях.“ (Михей 3:5,6). Пророк Амос дал вестта от Бога: „Ще направя да залезе слънцето на пладне и ще помрача земята посред бял ден.“ (Амос 8:9). И в двата случая става дума за края, който скоро ще сполети потисника Израил. Причината на падането на тази 1/3 от Израил вероятно е лъжата, лъжливите пророчества (виж Ерем.23гл.). Жителите на Земята, отстъпниците изсред „Израил“, чиито имена не са записани в книгата на Живота на закланото Агне, ще бъдат измамени от знаменията на Звяра от земята, Лъжепророка (виж Откр.13гл.). Същите символи (на помрачените небесни светила) са били отдавна използвани от пророците, за да изобразят падането на народи и национални водачи (Исая 13:9-11,19; 24:19-23; 34:4,5; Езек.32:7,8, 11,12; Йоил 2:10, 28,32; Деян.2:16-21). Този нахлул мрак може би е във връзка с израза „2300 вечер-утро“ (1150 дни?) от Дан.8:14 и може да изобразява падането на една дълга духовна нощ (периода м/у залеза и изгрева) над „Израил" (виж Йоан 9:4). В притчата за 10 -те девици, се казва, че „посред нощ се нададе вик“ (Мат.25:6). Тогава всички запалили светилниците си – пророческото слово, светещо в тъмно място, но неразумните били измамени и за тях не останала вече надежда да влязат на Сватбата (виж Мат.25:1-13; Откр.19гл.). Пророческите предупреждения за унищожението на Израил често са изразявани като орли, които слизат върху мърша (Второз.28:49; Ерем.4:13; Пл.Ерем.4:19; Осия 8:1; Авакум 1:8; Мат.24:28). Всъщност, една основна черта на заветното проклятие било да бъдеш изкълван от небесните птици (Бит.15:9-12; Второз.28:26,49; Притчи 30:17; Ерем.7:33,34; 16:3,4; 19:7; 34:18-20; Езек.39:1720; Откр.19:17,18). Спасението на света ще се случи, но не и преди „Израил“ да отстъпи, и да понесе наказанието си от Бога, чрез помазания да извърши това дело княз на последния „Вавилон“ (виж Римл.11:11-15, 25). 5. Първото „горко“ е проклятие подобно на големите ята от скакалци, които дошли в/у Египет при осмата язва (Изх.10:12-15). Но сега тези „скакалци“ са


различни: те са сякаш демони от бездната, бездънната пропаст, за която се говори няколко пъти в Откровение (Откр.9:1,2,11; 11:7; 17:8; 20:1,3). Септуагинтата първо използва „бездната“ в Бит.1:2, говорейки за първоначалната дълбочина и тъмнина, която Духът съзидателно покрива (т.е. метафорично „побеждава“; ср. Йоан 1:5). Бездната е мястото, което е найотдалечено от Небето (Бит.49:25; Вт.33:13) и от високите планини (Пс.36:6). Тя се използва в Писанието като значение за най- дълбоките места в Морето (Йов 28:14; 38:16; Пс.33:7) и за подводни реки и подземни водни басейни (Вт.8:7; Йов 38:16), откъдето дошли водите на Потопа (Бит.7:11; 8:2; Пр.3:20; 8:24), и които образно - хранели царството на Асирия и Вавилон (Езек.31:4,15). Преходът на заветния народ през Червеното море многократно е уподобяван на преминаване през бездната (Пс.77:16; 106:9; Ис.44:27; 51:10; 63:13). Пророк Езекиил заплашил Тир с голямо опустошение на земята, при което Бог ще се отдръпне, за да се издигне бездната, и да покрие града с потоп, отнасяйки хората до дълбочината на най- ниските места на земята (Езек.26:19-21); а пр.Йона говори за бездната като отлъчване от Божието присъствие; като изгонване от храма (Йона 2:2-6). Образно, Бездната е мястото обиталище на Змея (Йов 41:31; Пс.148:7; Откр.11:7; 17:8), затворът на дявола и бесовете (Лука 8:31; Откр.20:1-3; 2Петр.2:4; Юда 6; Откр.20:1-3); фигуративно и мястото на мъртвите (Римл.10:7). Всички са назовани с името „бездна“. Образно, тя (Бездната) протяга ръцете си към Земята на „Израил“, за да завлече нечестивите й жители в устата на преизподнята. В Откр.9:1-12 виждаме отключването на бездънната пропаст, което е алюзия за завръщане към праисторическия хаос отпреди Сътворението; потапянето на света отново в нищото. „Авадон“ е съвършено унищожение, противоположното на Сътворението. Това е времето на триумфа на хаоса (злото), завръщане към това, което е било преди Духа на Бог да се разположи над този безпорядък; обиталището на смъртта е, което преобладава. Този, в чието присъствие сме тук, е противоположността на личността на Бога и Неговото творческо дело [не случайно целият 3,5г. период в кн.Данаил сполучливо е даден с продължителност една прекършена 7-ца(прекършеното било символ на смъртта) - „време и времена, и половина време“ (Дан.7:25)]. Смъртта и адът ще се излеят в/у „земята на Израил“; както в/у град Тир в миналото, Бездната ще бъде изтеглена, за да покрие „земята“ със своите нечисти духове. Отстъпилият „Израил“ ще бъде изхвърлен от Божието присъствие, отлъчен от Храма и изпълнен с бесове - „свърталище на всякакъв нечист дух и свърталище на всякаква нечиста и омразна птица“ (Откр.18:2). Отхвърлянето на Христос било това, което някога свалило Сатана в/у земята на Израил (Лука 10:10-18). Допуснато от „небето“, падането на Сатана в/у „земята на Израил“ било сравнено като ярко природно знамение (светкавица) пред очите (и за урок) на целия свят. В края картината ще се повтори. Бог Е Този, Който ще предаде отстъпилия „Ерусалим“ в ръцете на падналия враг (ср. Дан.1:1,2).


Димът от бездната ще се издигне затъмнявайки небето над „Израил“. Но насред ужаса на надигащата се Бездна („потоп“ - Дан.9:26) има вест на надежда – верните, които носят Божието име като печат на челата си ненапразно (Изх.20:7), няма да бъдат победени от врага. Те няма да заменят печата със святото Божие име за завет с името на божия враг. Те ще преминат през изпитанието и ще победят числото на звяровото име (Откр.15:2) (броя на дните на звяровата власт), чрез Божието име в/у си, защото са разумни и търпеливи, знаят, че врагът е победен, и времето му е определено, и малко (кратко; съкратено), а не безкрайно. Описанието на демоничната войска наподобява идването на самия Бог. Звукът от техните крила е като шум на колесници с много коне, когато тичат на бой. Това е същият звук, издаван от крилата на ангелите в Облака на Славата (Езек.1:24; 3:13; 4Царе 7:5-7). Огромната разликата тук е, че шумът сега се прави от паднали ангели. Водачът им е същия зъл княз-месия, за който е било пророкувано в Дан.9:25-27, идващ също на крило, но на крилото на мерзостите (Ваал бил изобразяван в древността с крила). Йоан казва, че името на царя на демоните, ангела от бездната, на еврейски е „Авадон“ и на гръцки „Аполион“. Думите означават „Погубление“ и „Погубител“; Авадон се използва в Стария Завет за мястото на мъртвите, мястото на „погибелта” (Йов 26:6; 28:22; 31:12; Пс.88:11; Пр.15:11; 27:20). Така Йоан представя Сатана като олицетворение на самата смърт (1Кор.10:10; 15:56; Евр.2:14); като жилото на смъртта; причинителят й; архидемонът. На Данаил, този възлюбен от Бога човек, му било показано, че земните събития са само резултат от борбата м/у свръхестествени сили (Дан.10гл.) и, че оттеглянето на Божиите ангели от едно царство е истинската причина то да падне (Дан.10:20). Детайлите относно скакалците и конете служат само за да посочат определени истини относно тези демони. Например: метафорично, те са сравнени с голяма армия, многочислена като скакалци, злонамерена като скорпиони, господстваща като царе, интелигентна като човек, лукава и съблазнителна като жени, свирепа като лъвове и непреодолима като войници в броня. Злото, което вършат, те го вършат отзад, подобно на скорпион, което означава, че те действат чрез коварна заблуда, чрез силата на лъжата, която прикриват. В думите им има отрова. Те тълкуват лъжливо Божиите думи. Преправени на светли ангели идещи от небето (виж 1Кор.11:13-15), те поднасят на света фалшиво евангелие използвайки като основа големи чудеса и ширещите се религиозни заблуди възприети по християнските църкви за истини, поради непознаването на Писанията. Исус Христос Е предупредил за идването на лъжехристи и лъжепророци в онези последни дни (виж Мат.24:24). Ап. Павел под вдъхновението на Светия Дух е записал: „Чието идване се дължи на действието на Сатана, съпроводено от всякаква сила, знамения, лъжливи чудеса и с всичката измама на неправдата между ония, които погиват, защото не приеха да обичат


истината, за да се спасят. И затова Бог праща заблуда да действа между тях, за да повярват лъжа.“ (2Сол.2:9-11). Лъжата - това е погрешно интерпретиране на библейските пророчества и свидетелството Исусово, което ще заблуди отстъпниците. Скакалците ще погълнат Божието лозе „Израил", което нечестиви служители-земеделци пренебрегнали и то започнало да дава малко плод (Марко 12:9; Мат.24:48,49). 6. Гласът идващ от четирите рога на олтара насочва вниманието ни към една важна част от старозаветната служба: приносът за очистване. Този принос се принасял за замърсяване и оскверняване на място чрез грях. Ако мястото, осквернено от грях, не е бивало очистено, резултатът е бил смърт. Ако частен гражданин е съгрешавал, неговото деяние е замърсявало светилището само до ограничена степен. Затова кръвта на приноса за очистване е била само поръсвана върху роговете на олтара за всеизгаряне. Ако обаче е съгрешил целият народ, това е било много по- сериозно. Кръвта е трябвало да се занесе вътре в скинията и се е поръсвала върху завесата и върху жертвеника с тамяна. Греховете на народа били изкупвани чрез принасяне на жертва върху медния олтар, след което кръвта се вземала и се намазвала върху роговете на златния олтар на тамяна (Лев.4:13-21). По този начин олтарът бил освещаван, така че тамянът да бъде принасян с уверението, че Бог ще чуе техните молитви. Нечистата земя на „Израил" ще бъде съдена според проклятията от Левит 26, глава, която 4-ри пъти заплашва със седмократно осъждение народа, ако той се оскверни с грях (Лев.26:18,21,24,28). При язвите тези, които отхвърлят умилостивителната кръв на Христос трябва да умилостивят собствените си грехове със своята собствена кръв, в едно седмократно осъждение (7 -те последни язви); (язвите идват след периода от „време и времена, и половин време", м/у 1260-ят и 1290-ят ден; след 1290-ят ден - светилището ще бъде очистено; в 45-те дни след 1290-ят ден до 1335-ят ден, ще се състои Армагедонската битка - унищожението на „малкият рог"; от 1335 -ят ден нататък ще настъпи Милениумът и царството до века ще бъде дадено като наследство на светиите на Всевишния). Петата и шестата тръба пряко свидетелстват за изпълнението на казаното в Дан.8:8-12 и 9:25-27. Идващият княз (от бездната) ще направи да престанат „всегдашната“ – „жертвата и приносът“. Истинската религия ще бъде заместена със запустяваща „храма“ мерзост - настаняване на една богопротивна религия и нейните ежедневни служби, принесени в противовес на истинските, които били принасяни утрото и вечерта (1Лет.16:40), фалшивите служби ще бъдат принесени „вечерта и утрото“. „До кога?“ – „И каза: До две хиляди и триста (служби?) вечер(та) (и) утро(то); тогава светостта ще бъде възстановена.“ (Дан.8:13,14,26). Осквернението поради дейността на „малкия рог“ ще е голямо. Заповедта (на евр.език - Словото) излязла от Бога, още докато пр.Данаил се молел в молитвата си (Дан.9:23,25). Започвайки през втората половина на последната 70-та 7-ца, след като изминат 2300-те принесени от „малкия рог“ служби - „вечерта и утрото“ (т.е.1150 дни достигайки


до 1290-ят ден), Бог ще нанесе съд над отстъпниците сред народа Му. Божието действие е това, което след като изтекат посочените времеви периоди [„време и времена, и половин време“ (1260), 1290 и 1335 дни (Дан.12:7,11,12)], ще помаже Пресвятото място – правейки го отново да функционира правилно. Божията святост ще бъде възстановена. „Израил“ отново ще бъде очистен и спасен народ - „за въздържането на престъплението, за довършване греховете, и за правене умилостивение за беззаконието, и да се въведе вечна правда, да се запечата видението и пророчеството, и да се помаже пресвятото (място)“ (Дан.9:24). Шестият ангел е пратен да освободи четирите ангела, които са вързани при голямата река Ефрат; след което те довеждат с/у „Вавилон“ войска, състояща се от десетки хиляди по десетки хиляди. Реката Ефрат, образно, представлявала границата, зад която били държани страшните езически сили, които Бог използвал като наказание срещу осквернилите Храма Му. Ефрат отбелязвала мястото (Бит.2:14), където греха и страданието започнали и където се случило първото (брато)убийство (Бит.4:7,8). Именно през северната граница на Палестина (Бит.15:18; Вт.11:24; Ис.Нав.1:4), са нахлували асирийски, вавилонски и персийски нашественици, за да наложат своята езическа власт в/у Божия народ. Затова всички библейски предупреждения за враг от север се отразяват в смразяващото кръвта видение на Йоан (Ерем.6:1,22; 10:22; 13:20; 25:9,26; 46:20,24; 47:2; Езек.26:7; 38:6,15; 39:2). Трябва да се помни също, че северът (първоначалното местоположение на Едем спрямо Ханаан?) образно е мястото на Божия престол (Исая 14:13); и Облакът на Славата; Божиите пратеници на гняв се виждали идващи от север, т.е. от към Вавилон и Ефрат (Езек.1:4; Исая 14:31; Ерем.1:14,15). Така, читателят на книгата е уверен, че тази голяма войска от север е под Божият контрол, макар да е видимо демонична и езическа по характер (за връзването на падналите ангели е писано във 2Петр.2:4 и Юда 6). Бог има абсолютната власт и използва демони и езичници, за да извърши Своите намерения (3Царе 22:20-22; Йов 1:12-21); разбира се, после Той ще накаже езичниците за техните нечестиви мотиви и цели, които ги водят при изпълнението на Неговите присъди (Исая 10:5-14). Ангелите, вързани при Ефрат, са били приготвени за онзи час – „и деня, и месеца, и годината"; периодът на тяхната роля в историята е напълно предопределен (и дори пророкуван, предсказан) от Господното Словото и е сигурен в своята хронологична продължителност. Йоан чува числото на конниците: „десетки хиляди по десетки хиляди". Тази образност е взета от Псалм 68:17, който казва: „Божиите колесници са два пъти по десет хиляди, хиляди по хиляди” и илюстрира неопределено число с неизброима величина. Характеристиката на конете – огъня, дима и сярата, които излизат от техните уста – ни напомнят за Змея, огнедишащия Левиатан (Йов 41:18-21). Картината е предназначена да бъде невъобразима, ужасна, и отвратителна. Тези създания не са от Земята. Данаил ги вижда като излизащи от голямото Море на езичеството


и влизащи за мъст в земята на Израил (Дан.7:1-8; Лука 21:22). Огънят и сярата принадлежат на ада (Откр.19:20; 21:8), точно както димът е характерен за бездната (Откр.9:2). Само чудовищата от дълбините бълват такива неща. Ако обобщим идеята - към „Ерусалим“ напредва неизброима войска от към Ефрат, произхода на традиционните врагове на Израил - вавилонците; тя е свирепа, враждебна, демонична сила, изпратена от Бога в отговор на молитвите на верните от Неговия народ. Накратко, тази войска е изпълнение на всички предупреждения на закона и пророците за множество на мъст, изпратено да накаже нарушителите на завета. Ужасите, описани във Втор.28гл. ще бъдат нанесени върху това нечестиво поколение, което няма да премине, докато всичко пророкувано не се сбъдне. Мойсей заявил: „Ще полудееш, като гледаш това, което ще виждат очите ти“ (Второз.28:34). В древността, в битката при река Ефрат Вавилон победил Египет (Ерем.46:2). Развързването на 4-те ангели или пускането на 4-те ветрове на войната при р.Ефрат е образност, която ни връща към тази решителна за съдбата на целия свят война в древността. В края на времето - „Вавилон“ ще победи отстъпилия „Ерусалим“, който като е отхвърлил вестта на двамата божии свидетели, е станал като „Египет“, който отхвърлил вестите на Мойсей и Аарон. Именно тази война е описана в книгата на пр.Данаил 11:40-45 - битката за света в края на времето - сблъсъкът м/у Южния цар (Египет) със Северния цар (Вавилон). Бог Е, Който им изпраща за заблуда чудодейни знамения и чудеса, за да свидетелства за идещия съд (2Сол.2:11); Исус Е предупредил, че преди падането на „Ерусалим“ „ще има ужаси и големи знамения от небето” (Лука 21:11). Въпреки това, останалата част от хората, които не са убити от тези три язви, не се покайват… за да не служат повече на демони и идоли. За идолите в Израил е писано, че са от злато, сребро, мед, от камък и от дърво - едно стандартно библейско изброяване на материалите, използвани при направата на лъжливи богове (виж Пс.115:4; 135:15; Исая 37:19). Пасажът в Откр.9:20,21 може би е взет от кн.Дан.5:4,25 – краят на Вавилон; Валтасаровият пир. Данаил казал на царя на Вавилон Валтасар: „Но си се надигнал против небесния Господ; и донесоха пред тебе съдовете на дома Му, с които пиехте вино ти и големците ти, жените и наложниците ти; и ти славослови сребърните, златните, медните, железните, дървените и каменните богове, които не виждат, нито чуват, нито разбират; а Бог, в Чиято ръка е дишането ти, и в Чиято власт са всичките твои пътища, не си възвеличил” (Дан. 5:23). Изводът на Йоан е ясен: отстъпниците от „Израил“ са се свързали с и сами са станали „Вавилон“, извършвайки богохулство като се покланят на лъжливи богове с храмовите съкровища и службите му са мерзост. Както някогашният Вавилон, и последният ще бъде „претеглен и намерен недостатъчен”. Както древния Вавилон и есхатологичният „Вавилон" ще бъде съден (Дан.5:25-31); дните му преброени.


12 пъти ап.Йоан използва думата „блудство“ - дума, която разкрива отношението на отстъпничество на Израил [Откр.2:14; 2:20; 2:21; 9:21; 14:8; 17:2 (два пъти); 17:4; 18:3 (два пъти); 18:9; 19:2]; и неговите кражби - едно престъпление, често свързано в Библията с отстъпничество и последвалото угнетяване и гонение на праведните (Исая 61:8; Ерем.7:9-10; Езек.22:29; Осия 4:1,2; Марк 11:17; Римл. 2:21; Яков 5:1-6) ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 10-та и 11-та гл. „…не щеше да има вече бавене…“ Важно е да забележим, че Откр.10гл. отново ни поставя в пророческия контекст на книгата Данаил, като цитира от старозаветната книга чрез думи и идея (виж Откр.10:5,6 и Дан.12:7). Ударението в тази глава е в/у това, че Исус Христос се заклева, че пророкуваната нова епоха ще бъде достигната. Времето, което е достигнато е това, което в книгата на пр.Данаил е наречено „времето на края“. Исус Христос дава заповед на своите верни служители още с по- голяма сила да пророкуват времевите пророчества пред целия свят и всеки отделен човек. Казано е ясно, че тайната за Бог сега ще бъде изпълнена. Великата Божия Тайна – завършването и изпълването на Неговия нов и окончателен храм – ще бъде открита на света (Откр.11:15-19). Божията Тайна, универсализирането на Божието царство, ще бъде изпълнена – както Е благовестил. Исус също Е говорил за това „благовестие на царството“ (Мат.24:14), след което ще дойде свършекът (краят на стария "Ерусалим"). Ангелът полага клетва, докато краката Му като стълбове-свидетели са стъпили върху „Израел“ и върху народите („морето“), обявявайки Нов Завет, който ще съедини двете в нов народ в Христос. Ангелът се заклева по този начин, защото Той стои като Божествен Свидетел на Новото Създание. Подробностите в текста ни напомнят за две други събития на „Ново Създание”: завета с Ной (дъгата) и завета на Синай (огнения стълб). И двете напомнят как в началото Духът обгръщал създанието като Божествен Свидетел на Завета на Сътворението, като белег, че цялото създание съществува под егидата на Неговата заветна власт. Духът, явяващ се като първоначалния облачен стълб от огън, присъствал в първоначалното Сътворение (Битие 1 и 2гл.), и след това при по- късните събития на пресътворение в историята на изкуплението: Потопът, Изходът, Синай, издигането на Скинията и на Храма, и Деня на Петдесятница „Тайна“ не означава нещо „тайнствено” в нашия съвременен смисъл, а по- скоро „нещо, скрито преди, а сега открито". Това е тайната, която е запечатана в книгата на пророк Данаил - възстановяването на Божията святост; препосвещаването на храма. Малката отворена книжка съдържа благовестието „няма да има вече бавене“. Сега великото намерение на Бога в историята ще бъде изпълнено (Дан.8:14+9:24); въплъщението на Царството, изпълнението на Неговото намерение, ще бъде реализирано! Думата за „бавене“ тук е κρσυοs, обикновено превеждана като „време“, но


отсъствието на членуването е, което подсказва по- малко специфичното значение - като бавене или продължителност. Пророческите ери на време от Данаил и тази книга са достигнали до края си. Сега само пришествието и царството на славата все още ги няма. Този стих е отговор на молитвата записана в Откр.6:10. Той кореспондира на Дан.8:13,14, където същото запитване е направено и отговорено от обещанието за реабилитиране на Божието царство. Той също е паралелен на Дан.7:9-13, където курса на агония на страдащите светии е доведен до край чрез присъдата на Бог, чрез Месия (Дан.7:22,26). Този пасаж уверява църквата, че времето на края е близо. Последното дело на небето и земята, на Бог и Сатана, на светиите и Антихриста ще се случи всеки момент. Нападението над светия народ предсказано от Данаил, като трагична необходимост преди края ще намери своето изпълнение сега. Много ще бъдат убити, тъй като те няма да приемат фалшивото поклонение. Божията тайна е изпълнението на 7-те Божии цели (Дан.8:14+Дан.9:24) след като се изпълнят „7-ци 70“, цялата цел на Бог – да събере в едно това, което е долу на земята – с небето. „Която е направил да доставя нам изобилно всяка мъдрост и разумение, като ни е открил тайната на волята Си според благото намерение, което е положил в Себе Си, за да се приложи, когато се изпълнят времената, сиреч, да се събере в Христа всичко това, което е небесно и земно“ (Ефес.1:8-10). Стихът говори за времена – препратка към пророческите времена в кн.Данаел. Повече от ясно е, че вестта е свързана с пророкуваното време – и то не може да е друго, освен времето споменато в кн.на пр. Данаил 7,8,9 и 12гл. И Откр.9,11,12 и 13гл. ще сложат завършващите щрихи в/у времевите периоди в последната 70-та 7-ца от определеното време. Ангелът издига дясната си ръка към небето и се заклева чрез вечния Творец, че няма да има повече време. Трите и половина времена от Дан.12:7 са изминали. Свършила е последната 70-та 7ца! Сега „Ерусалим“ (блудницата "Вавилон" - Откр.17,18гл.) ще бъде напълно разрушен – сладко-горчивата вест (Дан.9:25-27 и Откр.10гл.) ще се е сбъдне. Викът в Откр.6:10 идва от Дан.8:13 и клетвата в Откр.10:6 от Дан.12:7. На пр.Данаил било казано да запечата книгата си, но сега тя е същата, която ап.Йоан взима и чрез начина на контраст книжката е отворена. Книгата спомената в Откр.10:1,2 е „отворена завинаги“ според гръцкия оригинал. Пророкът от Вавилон имал да каже много относно Божието царство, за края на времето, когато Бог ще сложи край на греха и да доведе вечна правда, но разбирането на тези неща било запечатано до времето, в което ще се осъществят събитията на Апокалипсиса, до „последните дни“; чак след изтичането на които, "храмът" – святото място отново щяло да бъде помазано. „Стани та измери Божия храм и олтара и ония които се кланят в него, но двора, който е извън храма, остави, и недей го измерва, защото той е даден на народите, които ще тъпчат светия град четиридесет и два месеца.“ Пасажът сякаш е взаимстван от книгата на пр.Езекиил 40гл., в която, на старозаветния пророк, били представени мерките на храма на бъдещия


Ерусалим. В Откр.11гл. след надуването на 6-тата тръба, Йоан получава тръстика като измерителна тояга, за да измери храма, един символичен акт с който се обявява началото на неговото възстановяване (Дан.8:13,14; Зах.2:2). Опитността представена в Откр.11гл. е резултат от проповядването на отворената книжка. Източниците за този пасаж са Дан.7:25; 8:13,14; 9:26; 11:3135. По- точно ангелът иска Йоан да измери "олтаря" и да преброи "поклонниците в него". Несъмнено това са Божиите хора. Най- вероятно, двора около светилището (Откр.11:2) е символ на отстъпилия земен „Ерусалим“, защото двора сочи към същото както: „големия град, който духовно се нарича Содом и Египет, където и техният Господ беше разпнат.“. Точно както някогашния Ерусалим избил пророците, които били изпратени до него и накрая осъдил Исус на смърт, същото ще направи и отстъпилото от Бога християнство. Иродовият храм построен първоначално за юдеите и техните жертви, по времето на Христос бил оставен пуст, защото бил осквернен и се превърнал от Дом на Бога в дом на идол на световния водач Ваал, княза на бездната. В края, християнството съюзило се и потънало в съюз с Антихриста ще се превърне в тип на древния Ерусалим; част от „Вавилон“. Думата ΄εκβάλλω има смисъла на отлъчване, т.е. изхвърляне, отколкото само: „остави“. Само светиите са в безопасност, всички други ще бъдат изхвърлени (отлъчени) вън (във външната тъмнина - Мат.25:30). Идеята да потъпква за унищожение, да осквернява или да показва презрение се намира в Пс.79:1 и Ис.63:18. Но текстовете, които са повлияли Откр.11:2 са Дан.8:13,14, предсказващи, че светилището ще бъде потъпкано чрез оскверняващи храма жертви, принесени „2300 вечер утро“ (1150 дни?), и след това светилището ще бъде възстановено до своето правилно състояние. Звярът е Антихриста, както следващите глави също ще пояснят. Йоан използва език, който е от книгата на пр.Данаил. "Ще тъпчат светия град" (Откр.11:2) е взето от частта за "малкия рог", който тъпче светиите (Дан.8:10). Както „един, който запустява“ в Дан.9:27, звяра преследва светиите тъй като тяхното поклонение не произлиза от него. Той е победоносен за „време и времена, и половина време“ или „42 месеца“ и в продължение на това време стъпква истинските поклонници в „светилището". Така и двете, Дан.7:25 и пророчеството на Христос в Марко 13:14 и Лука 21:24 са споменати тук. Звярът, поради неговото потъпкване на истинското поклонение е наистина мерзост, но по- късно самия погубител-запустител ще бъде запустен (Ерем.30гл.; Дан.9:27; Откр.11:18 – „губителите на земята“). Откр.11гл. започва с измерването на храма и потъпкването на външните дворове, завършва с неговото реабилитиране, за което е писано в Дан.8:14 (виж Откр.11:19). Третото горко и 7-та тръба обхващат крайния съд над непокаяните и пришествието на Исус Христос. След като „светилището" е било „очистено“ или „реабилитирано“, идва присъдата, която засяга тези, които са потъпквали светите неща на светилището, неговите истини и поклонници. И с това събитие, присъдата, която ще последва очистването на Божието светилище и оправдава Него и Неговия народ, завършва първата част на кн.Откровение (Откр.11:19).


42 месеца (3,5г.) е първото загатване за период от време, което ще бъде повторено по един или друг начин на няколко места в следващите две глави. Той също е взет от Дан.7:25 и 12:7. Юдеите са свързвали 2300 -те вечерни и утринни жертви (1150 дни?) в Дан.8:14 с периода "време и времена, и половина време" (3,5г.; Дан.12:7). Тези два пасажа в Откр.11гл. и в глави 12 и 13 на кн. Откровение са паралелни. С други думи потъпкването от народите и победата на звяра са едно и също нещо. Затова ни се казва в Откр.12:7, че тези, които са нападнати са тези, които имат свидетелството (или свидетелстват) за Исус и Божиите заповеди, които са омаловажени от Антихриста. (Сравни с Дан.7:25; Откр.13:13-18; 14:12). 42 месеца бе дължината на голямото отстъпничество по времето на Езавел, когато небесата били затворени за 42 месеца от Божията заповед, вследствие молитвата на пр.Илия. В контекстът, свидетелстващия остатък е видян като вътрешния храм (ναόs в контраст с другите дворове на ίερον), а останалите са обикновени изповядващи (в дворовете) или са класифицирани като езичници (в останалата част на града). Измерването има за цел да отдели верните от всичко останало. Това широко значение включва мисълта за защита. Измерването има за цел да ги отбележи като Негови, подходящи и отделени за съдове за Негова служба за да може ясно да се разбере кой и само кой има право на Божествената защита и непогрешимо да се радва в средата на опасностите. В такъв смисъл измерването в Откр.11:1 се доближава до запечатването в Откр.7гл. Свидетелите са царе и свещеници – подобно на Зоровавел и Исус от Зах.4гл. Те действат в Духа и силата на Мойсей и Илия. Превръщането на водата в кръв е картина-препратка към язвите по времето на Моисей съчетана с картината от Езекиил 7:14-18. Краят на "Израил" е дошъл; последният ще има съдбата на някогашния Египет (при Изхода). Огънят, който поглъща неприятеля и дъждът, който е свръхестествено задържан, напомнят за опитността на старозаветния пророк Илия (3Царе 17гл.). Фигурите на Моисей и Илия са съчетани в самия край на старозаветния текст (Малахия 4:4-6). "Двамата свидетели" в книгата Откровение са „Духът“ и „Невестата“; Учителят и учениците. Откр.11:7 Това е Антихриста. За пръв път звяра от Откровение, самия звяр се появява пред нас в цялата си чудовищност. Той се изправя от смърт и възлиза, за да хвърли поклонниците на Бог в своята бездънна бездна. Смисълът на дадените времеви периоди за триумфа на злото е, че ако и да изглежда, че злото получава господство над доброто, пак злото е твърде ограничено - то не може да победи напълно преди своето време или да се издигне по- високо и да продължи по- дълго, отколкото Бог разрешава. „Големият град“ (Откр.11:8) е „Ерусалим“, града на Бог, който духовно е станал като „Содом и Египет“ и по- късно ще бъде описан като взел името „Вавилон“ в/у себе си (на челото си – Откр.17:5). Както някогашния Ерусалим се съединил с Римския управител и убили Божия Син, тук е казано, че изповядващата християнска църква в последните дни, в съюз с управителя (змея - Сатана) на „Вавилон“ (звяра), ще преследват Божиите синове (верния остатък).


„Ерусалим“ със своите два рога (отстъпилото юдейство и отстъпилото християнство?!), приличащ на Агнето, ще бъде лъжлив пророк пред жителите на „земята" и света, ще се съюзи със звяра от бездната в „посичането“ (постановяването) на змейов завет, така щото светия град да бъде съвършено запустен и нищо от светостта да не остане за него (Дан.9:26). Съюзът м/у звяра от морето и звяра от земята е Антихристът, „малкият рог“, който ще се яви в последните дни. Да не бъдели погребани, се смятало за нещо срамотно, а въпреки това свидетелите са използвани дори и в смъртта им. Те ще лежат изложени за три и половина дни. Този период е даден в дни за да бъде асоцииран с времето, което Исус прекарал в гроба. В същото време жителите на „земята Израил" ще се радват, а враговете ще се помирят, както било в случая с радостта на юдейските отстъпници и прекратената вражда м/у Пилат и Ирод в деня на Христовата смърт (Лука 23:13; 1Сол.5:3). „Десетата част“ и „7 000“ са метафори за началото на съвършената присъда. Напомнят за падането на град Ерихон и за верните по времето на пр.Илия; в случая те са цветът на сатанинската коалиция, която пада първа като жертваобрек за Бога. Останалите нечестивци въздават хвала поради страх (Ис.Нав.2:911), а не поради искрено покаяние. „и като затръби седмия ангел…“ Свиренето със седемте рога на овен като с тръби в продължение на седем дни преди падането на Ерихон, приготвил пътя за Израил за наследяването на Ханаан. Изглежда, че Светият Дух известява в Откровение, че „Ерихон“=„Ерусалим“(?) трябва също да падне от Божиите съдби, преди светиите да получат безсмъртие и да наследят тяхното вечно наследство. В кн.Съдии 7:15-22, като обкръжили врага с факли, викове и звук на тръби, израилтяните били земно отражение (олицетворение) на Божията небесна войска в Облака на Славата, идваща за възмездие с/у Божиите врагове. Това е смисълът и на Мат.24:29-31, на Откр.1:7. Тръбите са били надувани, за да прогласяват управлението на нов цар (3Царе 1:34,39; Пс.47:5): 7-та тръба е сигналът за небесния хор да пее своя химн на коронация, хвалещ Бога, защото Той Е поел властта и Е започнал да царува (Откр.11:15). Тръбата е известявала тревога, предупреждавайки Израил за наближаващ съд и подтиквайки към национално покаяние (Ис.58:1; Ер.4:5-8; 6:1,17; Езек.33:1-6; Йоил 2:1,15). Целта на звука на тръбите и на бедствията, които те са предвещавали, е била да призове хората към покаяние, дори и ако тази цел не бъде постигната. Тръбите също са свирели по време на празниците и на първия ден на всеки месец (Чис.10:10), със специално ударение върху 1-ви Тишри, гражданската Нова Година (в църковния календар, първия ден от седмия месец); този Ден на Тръбите е бил специално литургично признание на Господния Ден (Лев.


23:24,25; Чис.29:1-6). Разбира се, най- същинския фон на всичко това е Облакът на Славата, който е придружаван от ангелски тръби, обявяващи властта и съда на Господа (Изх.19:16). Бит.1гл. ни представя исторически много от това, което е включено в Откр. 8 до 11гл. В Откр.8гл. сме изправени пред разрушението на сътворението, унищожение на растителността, присъди над земята и морето, затъмнение на слънцето, луната и звездите и смърт за обитателите на морето и земята; Откр.9гл. продължава с появата на чудовищата от бездната и въздигането на човека без Бога; а Откр.11гл. – как в седмия ден, при съда от Бога, на Човека по образа на Бога ("Един като Човешки Син") Му се дава царството. Седемте тръби метафорично представят разрушаването на "земята Израил" като разрушение на стореното при седемте първоначални дни на сътворението; поредица от събития, които обръщат нещата и довеждат до упадъка на "земята" и света, до умалено копие на първоначалния хаос, но те са и пред родилните болки на един нов свят, предшестващи появата на едно ново Сътворение (чийто цар Е възнесеният при Отца Исус Христос). Всъщност, тези родилни болки на новия свят са описани и в Откр.12гл. – християнската църква, която бе новото явление с раждането и възнасянето на Христос – сега тя на свой ред, подобно на старозаветния Израил, е тази, която ще бъде отведена на съд – изпъдена в пустинята на проклятието, близко до звяра от бездната, за да се яви от нея верен остатък – „останалите от нейното потомство“ - новият „храм".

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 12-та гл. „И голямо знамение се яви на небето - жена, облечена със слънцето, с луната под нозете й и на главата й корона от дванадесет звезди. Тя бе непразна и викаше от родилни болки, като се мъчеше да роди.“ Пророчеството в книгата на пр.Исая за девицата-майка е библейската основа на това видение на ап.Йоан за жената: „И Господ говори още на Ахаза, казвайки: поискай си знамение от Господа твоя Бог; искай го или в дълбината, или във висината горе“ (Исая 7:10,11); – знамение или в бездната, или в небето. [Откр.12-та гл. – е едното знамение на жена в небето, а другото (Откр.17 -та гл.) – на жената в пустинята] Цар Ахаз упорито отказал да поиска знамение и пророк Исая му отговорил: „Затова сам Господ ще ви даде знамение: Ето, жена с дете, и ще роди син, и ще го нарече Емануил“ (Исая 7:14). Думите в Откр.12:1,2 са просто цитат от по- ранния пророк. Гръцкият превод (бълг. също) на Исая 7:11-14 е „девица ще зачне“, но оригиналния еврейски текст е: „жена с дете“ (т.е непразна, бременна) и Йоан го е предал точно. Образът на жената/майка води своя произход от Едемската градина (Ева) и протоевангелието – първото прогласяване на благовестието, в което Бог открил, че чрез жената ще дойде Изкупителят, Който ще смаже главата на змията


(Бит.3:15). С напредването на пророческото откровение в Писанието става все по- ясно, че старозаветната Църква е представена като в родилни болки, за да роди Христос (Мих.4:9÷5:9). Жената представлява Църквата (по формата на старозаветния Израил). По образа на Своя Съпруг (Пс.104:2; Откр.1:16; 10:1) тя е облечена (същата дума като в Откр.10:1) със слънцето (Исая 60:1,2). 12-те звезди представляват 12-те племена на Израил; във втория сън на Йосиф (виж Бит.37:9). Символите на 12-те небесни светила са използвани за семейството на Израил - Йосифовите баща, майка и братя. Така в Откр.12 -та гл., символично чрез Жената облечена със слънцето, с луната под нозете си, и с корона от дванадесет звезди (12-те апостоли) е изобразен „Израил“ и града „Ерусалим“. Женитбата е известна заветна метафора в Стария завет. Израил е влезнал в брачни отношения с Йеова на Синай [а неверността към завета е наречена прелюбодейство (Езек.16-та гл.)]. Думите „викаше от родилни болки и се мъчеше да роди“, отново се срещат в книгата на пр.Исая: „Както непразна жена, когато наближава да роди, е в мъка и вика в болките си, такива станахме и ние пред Тебе, Господи.“ (Исая 26:17). Исая видял Израил като бременна жена, викаща и крещяща в родилните си болки, очакваща да роди. Картината в Откр.12 -та гл. съответства и на обстановката описана в книгата на пр.Еремия, който употребил образността на жена, която ражда, за да опише мъките на Юдейския народ и Ерусалим поради идващото вавилонско нашествие: „Защото така казва Господ: Цялата страна ще запустее; но съвършено изтребление няма да нанеса. Затова земята ще жалее и небето горе ще се помрачи; защото Аз изговорих това, Аз го намислих, не съм се разкаял за него, нито ще се отвърна от него. От шума на конниците и на стрелците всеки град ще побегне; ще отидат в гъсталаците и ще се изкачват по скалите; Всеки град ще бъде изоставен и не ще има човек да живее в тях. А ти запустяла, какво ще правиш? Ако и с червено да се облечеш, ако и със златни накити да се украсиш, ако и с много боя да боядисаш очите си, напразно ще се украсиш; любовниците ти ще те презрат, ще търсят да отнемат живота ти. Защото чух глас като на жена кога ражда, болките като на оная, която ражда първородното си, гласа на сионовата дъщеря, която се задъхва, простира ръцете си, и казва: Горко ми сега! Защото душата ми чезне поради убийците.“ (Ерем.4:27-31). „Така казва Господ: Ето, люде идат от северната страна и велик народ ще се подигне от краищата на земята. Лък и копие държат, жестоки са и немилостиви; гласът им бучи като море, възседнали са на коне, всеки опълчен, както мъж за бой, против тебе, дъщерьо Сионова. Откакто сме чули вест за тях ръцете ни отслабнаха, мъки ни обзеха и болки като на жена, която ражда.“ (Ерем.6:22-24). В/у „Ерусалим“ идва неизбежното погубление – то е като болките на непразна жена – нито може да се спре, нито може да се избегне; старият ред трябва да премине. Исус Христос пророкувал за края на града с подобни думи: „А когато видите Ерусалим, че е заобиколен от войски, това да знаете, че е наближило запустяването му... Защото ще има голямо бедствие в страната, и гняв върху тия люде. Те ще паднат под острието на ножа, и ще бъдат откарани в плен


по всичките народи; и Ерусалим ще бъде тъпкан от народите, докле се изпълнят времената на езичниците. И ще станат знамения в слънцето, в луната и в звездите, а по земята бедствие на народите, като ще бъдат в недоумение поради бученето на морето и вълните.“ (Лука 21:20-25). В Мат.24:8 изразът „начало на страдания“ преведен буквално от гръцки език означава мъки на жена когато ражда, които наистина били смърт („скончание“, ст.6) за стария човек, но от които мъки се ражда новия човек [(век, свят) от Бога]. Откр.12:2 съдържа и алюзия към предродилните болки на непразната Ревека (виж Бит.25:22-26), в чиято утроба се борели два народа близнаци - символ на възлюбените поради вярата им [израилтяни, потомците на Израил(Яков)] и на отпадащите от Бога (едомци, потомците на Исав), поради неверието им. И както в старозаветната история Исав бил червен, така и Блудницата (отстъпилата църква) в Откровение ще бъде облечена в червено; както Исав бил космат като кожена дреха (на звяр), така и Йоан видял Блудницата да стои седнала в/у червен звяр (Откр.17-та гл.), взела за дреха зверовата правда. С видението за жена, която вика от родилни болки, Йоан уточнява, че „Ерусалим“ (и „Израил“) влизат в последния период на смъртта на стария свят (век), но също така и на раждането на новия свят; в период аналогичен с този в първи век; падането и края на стария Ерусалим, когато от утробата на Израил излезли повярвалите в Исус християни и отпадналите от завета юдеи. И както някога мнозина от отхвърлилите Христос юдеи били погубени от войските на Рим, така и в края – 1/3-та от „Израил“ ще бъде повлечена от Змея. „Когато казват: Мир и безопасност, тогава ще ги постигне внезапно погубление, като болките на непразна жена, и никак няма да избягнат. Но вие, братя, не сте в тъмнина, та да ви постигне онзи ден като крадец. Защото вие всички сте синове на светлината, синове на деня; не сме от нощта, нито от тъмнината... Защото Бог ни е определил не на гняв, но да получим спасение чрез нашия Господ Исус Христос“ (1Сол.5:2-5,9). Безнадеждна ли е ситуацията за светиите? Не, напротив! Веднага в следващия стих в Исая се казва: „В онзи ден Господ с лютия и великия, и якия Си нож ще накаже левиатана, бързия змей, да! Левиатана, извиващия се змей, и ще убие змията, която е в морето.“ (Исая 27:1). За верните, последните събития ще са знаменията за победата на Исус над дявола, за това, че Христос „ще се яви втори път, без да има работа с грях, за спасението на ония, които Го очакват“ [Евр.9:28(б)]; белег, че Божието царство е съвсем наближило. „А когато почне да става това, изправете се и подигнете главите си, защото изкуплението ви наближава... Също така и вие, когато видите, че става това, да знаете, че е близо Божието царство. Истина ви казвам, че това поколение няма да премине докле не се сбъдне всичко това.“ (Лука 21:28-32). „И яви се друго знамение на небето, и ето голям червен змей, който имаше седем глави и десет рога, и на главите му седем корони. И опашката му, като завлече третата част от небесните звезди, хвърли ги на земята; и змеят застана пред жената, която щеше да роди, за да изяде чадото й щом роди. И


тя роди мъжко дете, което има да управлява всичките народи с желязна тояга; и нейното чадо бе грабнато и занесено при Бога, дори при Неговия престол.“ Библията представя Израил като един микрокосмос, като един малък свят – умалено копие на цялата Вселена, а всяка външна атака с/у Израил - като заплашваща да го превърне в „хаос“ (а от там и целия свят в хаос). И понеже, при Изходът, Израил бил създаден по примера на божественото творение противниците, които го нападали, се определяли като врагове на Бога, демони и най- вече като архидемона, изначалния Змей (Дракон), победен от Бога в началото на времената. Йоан вижда атаката в/у „Израил“ като реваншът на митичния Змей, който се възправя с/у божественото творение - космоса, и се опитва да го сведе до нищо. Неприятелите на Църквата се причисляват към силите на хаоса преди Сътворението. Всяка победа над нападателя повтаря победата на Бог над дракона (над „хаоса“) и затова е описана с езика на едно ново Сътворение. В юдейската традиция езическите царе приемали образа и силата на Змея: като Фараон (Исая 51:9), Навуходоносор, (Ерем.51:34) [или Помпей в апокрифната книга „Псалмите на Соломон“ (9:29)]. Драконът-Змей е олицетворение на морското чудовище, на първичната Змия, символ на първичните води (Бездната), на сенките, на Нощта и Смъртта, с една дума, на аморфното и виртуалното, на всичко, което все още няма „форма“; на нищото. Змеят е трябвало да бъде победен и прободен от Бога, за да може да се роди космоса. Йеова Е създал вселената след победата си над изначалното чудовище Рахав (Йов 26:12,13). Символично, тази победа на Бога над Дракона повтаря акта на Сътворението при всеки нов „Господен ден“, защото при всяка Божия намеса, светът следва да се създава „В начало" (виж Бит.1:1 и Йоан 1:1). В Писанието се говори за три вида змейове: Танин (Змей; Пс.91:13), Левиатан (Пс.104:26) и Рахав (Йов 26:12,13). Библията свързва всяко едно от тези чудовища със змията, която представлява хитрия, лукав враг на Божиите хора (Бит.3:1-5, 13-15). В образността си, Библията говори за Изхода като спасение от Левиатан: „Ти си раздвоил морето със силата Си; Ти си смазал главите на морските чудовища; Ти си строшил главите на Левиатана, дал си го за ястие на хората в пустинята“. (Пс.74:13-14). Избавлението от Бога при сключването на Завета с Неговия народ в Изход е описано като първоначалното сътворение и като Божията победа над Змея: „Събуди се, събуди се, облечи се със сила, мишца Господна! Събуди се както в древните дни, в отдавнашните родове! Не си ли ти, която си съсекла Рахав, и смъртно си пробола змея? Не си ли ти, която си изсушила морето, водите на голямата бездна, и си направила морските дълбочини път за преминаването на изкупените?“ (Исая 51:9,10). Чудовището Рахав (означава горделив) също често е синоним на Египет (Пс.87:4; 89:10; Исая 30:7). Главата на змея била смазана, когато Бог спасил Своите хора от Египет. Разбира се, раната върху главата оздравяла и змеят се върнал да гони и да преследва потомството на жената. Змеят/змията става в Писанието символ на сатанински вдъхновеното, бунтовно езическо общество


(Ерем.51:34), в неговата война с/у заветния народ. Змеят е олицетворение на Египет, но тук е червен, защото е пролял кръвта на светиите (червеният бил общоприетият цвят на Рим). -та Змеят завлича 1/3 част от „небесните звезди"?! Христос Е Първородният; образно, 2 дяла (Втор.21:17) са запазени за Него и за Неговото царство (люде); Исус Се Е възнесъл и Е осигурил победата на Неговите (2/3 от Израил). Сатана може да завлече само останалата 1/3 от Израил и да ги победи (образно - да ги завлече от „небето" на „земята"). (Врагът може да убива физически верните, но Христос има власт да ги възкреси – Йоан 6:54; Мат.10:28). В кн.Данаил „малкият рог“ протяга ръка до „небето“ за да свали от там народа на завета, но успява да смъкне само ония, чиито имена не са записани в книгата на живота на закланото Агне (Откр.13:8). Възможно е с израза „1/3“ -та да е използвана ирония – врагът се е твърде много възвеличил - чак до Бога и Неговия народ (фигуративно - обитаващ в „небесата") – а успява да повлече от „небето“ единствено „Юдовците“, отстъпниците, сред Божия народ; онези чиито имена не са в книгата на Агнето (като първородни и изкупени) и които нямат участие в дяла на Първородния. -та В Откр.12 гл. имаме картина за отколешният враг на Бога (Откр.12:9). Той не е никой друг освен прелъстителят на жената в градината (Бит.3:15); чудовището в реката на Египет, дебнещ да изяде бебето Мойсей; подбудителят зад Ирод, очакващ да убие бебето Христос. Цялата Откр.12 -та гл. обяснява значението на Бит.3:15 относно войната м/у Фараон и Моисей, м/у Змията и Потомъкът на жената, а в новозаветно време м/у дявола и Църквата (Римл.16:20), водейки ни към завършека на тази пророкувана борба. Откр.12-та-13-та-14-та гл. имат същата тема, като тази на Дан.8:10-14 и 9:25-27, които описват войната с божия народ; със закона и истината на светилището; и паралела с крайния възстановителен съд в небесата отсъждащ в полза на светиите (Дан.7:18,22,27). „И жената побягна в пустинята, гдето имаше място, приготвено от Бога, за да я хранят там хиляда двеста и шестдесет дни.“ Може ли тук да се съзре алюзия към побягналата в пустинята слугиня Агар (Бит.21-ва гл.)? Или към странстващия повече от 40 години в пустинята Израил? Може би, така както при кръщението Си Христос чул гласа на Отец и след това бил заведен от Духа в пустинята за да бъде изкушаван от дявола, така подобно и Църквата, докато преминат последните 1260 дни на 70-тата 7-ца, в своя Новозаветен Изход, ще чуе в случващите се събития Божия глас и ще бъде отведена в пустинята, в присъствието на запустителя-враг. Думата „пустиня” (΄έρημοs) често е свързана с дебнеща враждебност. Едното от имената на антихриста е „мерзостта на запустението”, т.е. идолопоклонника, който запустява (Исая 14:17). Пустинята тук означава мястото на изпитанието и със сигурност е алюзия и загатва за опитността на Израил по време на Изхода от Египет, която старозаветна история осигурява няколко от символите, които са използвани тук. Забележката за 1260-те дни ни напомня, че има спомената такава илюстрация за периода на преследване на двамата свидетели в Откр.11:3;


това потвърждава заключението от гръцкия оригинал, че пустинята символизира преследване. 1260 дни е периода, в който двамата свидетели ще пророкуват във вретища, след което (с изтичането на 70-тата 7-ца?) ще бъдат убити от звяра, който излиза от бездната. В книгата на пр.Данаил този период не е обозначен (липсва конкретният израз 1260 дни), но е загатнат като втората половина от последната 70-та 7-ца през който, „малкият рог“ ще владее за „време и времена и половин време“ (Дан.7:25) над светиите на Всевишния. Така (според мен!) двата периода – 1260 дни и „време, и времена, и половина време“ са втората част на последната 70-та 7-ца (виж Дан.9:25-27). „И стана война (букв. полемика, спор) на небесата: Излязоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея; и змеят воюва заедно със своите ангели; обаче, те не надвиха, нито се намери вече място за тях на небето. И свален биде големият змей, оная старовременна змия която се нарича дявол и сатана, който мами цялата вселена; свален биде на земята, свалени бидоха и ангелите му заедно с него. И чух силен глас на небесата, който казваше: Сега дойде спасението, силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Христос; защото се свали клеветникът на нашите братя, който ги клевети денем и нощем пред нашия Бог.“ Името Михаил (означава „Който Е като Бога“) се среща в Писанието още само в кн. на пр.Данаил и в новозаветното съборно послание на Юда. Михаил е изобразен в книгата на пр.Данаил като „Великия Княз” който стои като специален Закрилник на Божия народ. Избухва война между добрите и злите ангели, и дори Гавраил не е способен да победи демоните, докато Михаил не идва, за да воюва с врага (Дан.10:12,13,20,21). Заключителният текст от пророчеството на Данаил се отнася до Михаил като Закрилник на Божия народ, Който ще се надигне, за да воюва заради тях по времето на голямата скръб, спасявайки онези, чиито имена са записани в книгата на Живота (на Агнето) (Дан.12:1). Името на Михаил се появява в посланието на Юда, който ни казва, че „в борба с дявола се препираше за Мойсеевото тяло” (Юда 9-ти ст.). Юда Го нарича Архангел, дума, която означава „Главният от (Който Е над) ангелите” израз тъждествен на „Военачалник на Господното войнство” (Ис.Навин 5:1315). Това отъждествява Михаил с Господния Ангел (ср. Изх.23:20-23), фигура, която е в повечето случаи името на предвъплъщенското проявление на Христос. Единственото друго библейско използване на думата Архангел е в 1Сол.4:16, когато Христос слиза при Второто Пришествие „с повелителен вик, с архангелски глас”; самият Христос издава Архангелския глас В кн. на пр.Захария Сатана е злонамерен доносник, а Ангелът Е Вечния адвокат на защитата. Двамата са в спор и се борят юридически за съдбата на великия свещеник Исус – Йоседековия син. Откр.12-та гл. използва картината от книгата на пр.Захария, като представя картината на съда - образно, как противникът е все още в Божественото присъствие (виж кн. Йов 1 -ва гл.), обвиняващ светиите непрекъснато пред Бога. Смисълът в клеветите на Сатана е да предизвика Бога


за един предварителен съд, в който заедно с грешните да погинат и праведните. Това би дало шанс на Сатана в спора относно Божия характер – повод да обвини Бога. За да придаде надежда на верните в последното време на изпит, е представено как съдът изгонва и сваля клеветника от небесата на земята, което не е нищо друго освен картинно и символично изразяване на Деня на Умилостивението (Кипур). [Войната между Христос и Сатана е обявена в Бит.3:15; това е войната м/у двете потомства, Потомството на жената и потомството на Змията. От първата книга на Библията до последната, това е основната война в историята. Змеят е във война с жената и нейното Потомство, главно с Исус Христос. През цялата история Сатана се опитвал или да предотврати раждането на Христос, или да Го убие още щом се роди. Затова Каин убил Авел, подбуден от змея: атаката в/у Авел била опит да бъде унищожено Потомството. Той бил неуспешен, защото Ева родила Сит, избрания „вместо Авел“ (Бит.4:25), и Потомството било запазено в него. Следващата тактика на Сатана била да изврати потомците на Сит; така, до десет поколения от Адам, практически всички потомци на Сит отстъпили чрез смесени бракове с езичниците (Бит.6:112) и цялата земя била извратена освен един единствен праведен човек и неговото семейство. Бясната ярост на Сатана при нападението срещу Семето била толкова голяма, че целият свят бил унищожен, но той все пак не успял. Потомството било запазено в границите на едно единствено семейство в ковчега. Змеят отново се опитал да убие Потомството в своите атаки срещу семейството на Авраам. При два случая сатана се опитал да направи така, че Сара да бъде изнасилена от езически цар (Бит.12:10-20; 20:1-18); той отново опитал това при Ревека (Бит.26:1-11). Омразата на змея срещу Потомството се изявила също в омразата на Исав срещу Яков, в борбата между двете деца, която започнала още в утробата (Бит.25:22-23). Също можем да видим опитите на сатана да попречи на Потомството при греховния план на Исак да отнеме от Яков неговото божествено определено наследство (Бит.27гл.). Отново, когато децата на Израел били в Египет, змеят се опитал да унищожи Потомството, като внушил да бъдат избити всички мъжки деца (Изх.1гл.). Петстотин години по- късно Потомството било носено от едно момче-овчарче, и отново змеят атакувал, внушавайки два пъти на демонично обладан цар да хвърли копие по него (1Царе 18:10,11). Всъщност, цялата машина на Сауловото царство се задействала за да се опита да убие Давид (1Царе 18÷27гл.). Подобно, нечестивата царица Готолия „погуби целия царски род от Юдовия дом” (2Лет.22:10), но Потомството било запазено в бебето Йоас… Аман, злият министър-председател на Персия, щял да успее в своя опит да започне цялостен погром да унищожи всички юдеи, ако не била смелостта и мъдростта на царица Естир (Ест.3÷9гл.). Най- поразителният пример за тази схема в голям мащаб се случва през цялата история на Израел, от Изхода до Плена: непрестанното, постоянно изкушение на заветния народ да убиват своите собствени деца, да ги принасят в жертва на демоните (Лев.18:21; 4Царе 16:3; 2Лет.28:3; Пс.106:37,38; Езек.16:20). Защо? Това било войната между двете потомства. Змеят се опитвал


да унищожи Христос. Този модел достигнал до драматична кулминация при раждането на Христос, когато змеят обладал цар Ирод, едомитския владетел на Юдея, и го вдъхновил да избие младенците във Витлеем (Мат.2:13-18); всъщност, видението на Йоан за Жената, Детето и Змея почти изглежда като алегория на това събитие. Разбира се, змеят се опитал отново: изкушавайки Господа (Лука 4:1-13), опитвайки се да Го убие (Лука 4:28,29), подлагайки Го на човешки и демоничен натиск през цялото Му служене, обладавайки един от най- доверените му ученици да Го предаде (Йоан 13:2,27), и накрая организирайки Неговото разпятие. Въпреки всичко, което направил змеят, Потомството било грабнато и занесено до престола на Бога и сатана нямал власт да Го спре.] Понятието за Змеят е Сатана. Това е еврейската дума за противник в съдебни дела. Съществото, което наричаме дявол и Сатана(ил), е обвинителят, който повдига съдебни обвинения с/у Божиите хора в Божия съд; злият, който постоянно обвинява братята „ден и нощ” (Откр.12:10). Сатана бил обвинителят на Йов (Йов 1:6-11; 2:1-5), на Мойсей (Юда 9-ти ст.) и на първосвещеникът Исус (Зах.3:1-10) – и както може да се види от тези случаи, неговите мними съдебни обвинения били само клевети и лъжи. Обвинителят на Божиите хора е клеветник, баща на лъжата (Йоан 8:44). Тъй като той е върховният лъжец, той заблуждава целия свят. (Именно Сатана бил зад клеветническите обвинения с/у ранните християни, мръсните слухове и обвиненията в престъпления, твърдящи, че християните са бунтовници, атеисти, ритуални убийци, канибали, социални революционери и човекомразци.) Но, ап.Йоан видял как големият червен змей е (из)хвърлен от небето на земята и неговите ангели хвърлени заедно с него. В Откр.12:9 три пъти се използва израза изхвърлен, наблягайки на значението и окончателността на това събитие. Змеят ще бъде окончателно победен в полемиката, изгонен от небесата и хвърлен на земята със своите зли ангели. „Блудницата“ ще бъде отделена от Църквата (в небесата); отстъпниците - от верните на Бога; нечестивите - отлъчени от светилището; „Храмът“ ще бъде направен чист. „А те го победиха чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелстване; защото не обичаха живота си до толкоз, щото да бягат от смърт.“ Основната дума „побеждава” в Откр.12:10,11 е в действителност юридическа. В Римл.3:4 същата дума означава победа в съдебно дело (думата е използвана със значението на „победа в съдебно действие” също и в писанията на Аристофан, в папирусите, в надписите от 1-ви и 2-ри век, както и от юдейския историк Йосиф Флавий). Откровение има широко използване на термини от съдебната практика, тъй като сцените са свързани с пророкувания съд в кн. на пр.Дан.7гл.. (Например: свидетел, сатаната, дявол, обвинител, присъда, трон, книги, Човешки Син, облак, признава, отрича, обвинява, побеждава, съди, отмъщава и др. Тези изрази, които са заети от юридическата практиката никога не са били далече от замисъла за небесния съд.). Думата побеждавам в този стих (nikaō) носи значението на спечелването на благоприятно съдебно решение (Римл.3:4).


Това е ехо от Дан.7:22, където се разкрива, че съдът е за (се отсъжда в полза на) светиите. Решителното осъществяване на това, разбира се, била смъртта на Христос за греховете на Неговите хора; така, точно преди да предложи Себе Си като жертва, нашият Господ казал: „Сега е съд върху този свят; сега князът на този свят ще бъде изхвърлен” (Йоан 12:31). В победата на Христос, спасението и царството идват за верните. Сатана е победен. Но ако в първи век е бил изявен трейлърът, то в края на времето, ще имаме развитието на цялото действие. Христос Е победил, Сатана е изхвърлен, и Царството е дошло. Образно, всички изкупени от Христовата жертва, са вече в небесата. Чрез Своята смърт и възкресение Христос Е „обезоръжил” демоните, тържествувайки над тях (Кол.2:15). Сатана е обезсилен (Евр.2:14,15) и затова ап.Павел можел да увери вярващите в Рим, че „Бог на мира скоро ще смаже Сатана под краката ви” (Рим.16:20). Кръстът е белегът, казал Исус, за съда над света (Йоан 12:31). Верните побеждават врага, като присвояват Христовата кръв, Неговите заслуги и обещания. Това е алюзия към старозаветната случка на избавлението на първородните в Израил чрез кръвта на закланото агне при Пасхата. „Затова, веселете се, небеса и вие, които живеете в тях. Но горко на вас, земьо и море, защото дяволът слезе у вас много разярен, понеже знае, че му остава малко време.“ „Небеса и вие, които живеете в тях“ – са вярващите в Бога хора; дяволът хули ония, които живеят на небесата (Откр.13:6) т.е. това са истинските вярващи; в Откр.12-та гл. дяволът е клеветникът на нашите братя (паралелът м/у стиховете показва, че „нашите братя“ са, които са „живеещите в небесата“); горко на отстъпилите и неразумните, над които на сатана му е дадена власт. Кои са тези, които живеят (не просто обитават) в небесни места? Йоан е изяснил досега, че църковното поклонение се извършва истински и действително пред небесния престол на Бога (Откр.4:4-11; 5:8-14; 7:9-17). Новият Завет ясно отразява това разбиране от страна на апостолите и ранната Църква, заявявайки, че Бог ни е издигнал с Христос в небесни места (Еф.2:6), където е нашето гражданство (Фил.3:20). Нашето поклонение се наблюдава от ангелското множество (1Кор.11:10; Еф.3:10), защото метафорично сме пристъпили до небесния Ерусалим, където са събрани неизброими ангели в тържествуващо събрание с Църквата (Евр.12:22,23). Следователно тези, които са призовани към радостно хваление заради идването на Царството и поражението на змея са „Невестата“. Откр.12:7,11 са директна препратка към Дан.8:14, където не става дума просто за „очистване“, а за възстановяване на достойнството и морално реабилитиране на светиите поради несправедливо обвинение. „Малко време“ - изразът споменат в Откр.12-та гл. има определено значение за времето на последната велика борба. То дори не е цяло, а малко (съкратено?) – половин (или пречупена) 7-ца; следващият пасаж ни го представя като „време и времена, и половина време“. „И като видя змеят, че биде свален на земята, той почна да преследва


жената, която бе родила мъжкото дете. И дадоха се на жената двете крила на голям орел, за да отлети на мястото си в пустинята, там гдето я хранят за време и времена и половин време, скрита от лицето на змея.“ Забележката за орловите крила в стих 14-ти е припомняне на стихът в Изх.19:4. Периодът е взет от Дан.7:25 и е втората част от последната 70 -та 7-ца. Този период е също обозначен като 42-а месеца. Преследването на жената от змея е алюзия за разярения Фараон, който преследвал израилтяните; 42 -та месеца напомнят и за 42-те места на спиране на Израил в пустинята - от Египет по пътя към Ханаан (обещаната земя). „И змеят изпусна след жената из устата си вода като река, за да направи да я завлече реката. Но земята помогна на жената, защото земята отвори устата си та погълна реката, която змеят беше изпуснал из устата си.“ Поглъщането на водите е алюзия и сочи към пътя на Израил през Червеното море, чиито води по- късно се върнали и погълнали преследващата ги Фараонова войска (Изх.15:4,5). Образно - картината може да бъде оприличена на новозаветното кръщение на Църквата; новият „Изход“ през водите на „морето" (бездната) и странстването през царството на сатана (пустинята); (виж 1Кор.10:1-13). Както някога водите на Червеното море били пресушени, също така преследващите води на атакуващите езически множества ще бъдат пресушени в навечерието на Христовото пришествие (ср. Откр.16:12). „Тогава змеят се разяри против жената, та отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството за Исуса.“ Останал е само още един щрих за да бъде картината за края пълна споменаването на остатъкът. Откр.12гл. подчертава посланието, че спасението на Израил, по подобие на Бит.1гл., е събитие на едно ново Сътворение. Синайският Завет бил повторно създание, реорганизация на света, ново постановление от Бога; нов век (свят). Подобно, Йоан заема терминология от същия текст в Мойсей, за да представи това послание на Църквата: Бог е довел до изпълнение временните повторни сътворения от стария ред (наречени още „век“). Но когато Исус дошъл, заговорил за нова реорганизация – за края на стария Израил и началото на Църквата – новия „Израил“. Идването на Христос довело до преломно ново сътворение - Новият Завет. И както в древните дни, когато Бог чудотворно запазил Израил при всички негови скърби, осигурявайки му трапеза посред пустинята (Пс.78:19), така Той ще храни и ще се грижи за Църквата, Неговата Невяста; в друг смисъл - „майката" на Неговия единороден Син. Неговият Заветен народ обитава в сянката на Облака на Славата, в сянката на Неговите крила (Пс. 17:8; 36:7; 57:1; 61:4; 91:4, 11). Крилата на Орела, който означава смърт и унищожение за враговете на завета (Втор.28:49; Йов 39:27-30; Ерем.48:40; Осия 8:1; Авак.1:8; Мат.24:28), са емблема на мир, сигурност и благословение за наследниците на заветната благодат. Отново (Откр.12:6), Йоан


подчертава, че бягството на Жената в пустинята не е доказателство за изоставянето й от Бога; това не е белег, че тя е изгубила битката или че събитията са извън контрол. Напротив, тя бяга върху орлови крила над водите на бездната-море (ст.15), към нейното място, за да може да бъде хранена „със скритата манна“ (Откр.2:17) по време на периода на скръбта (Лука 4:25-26); това са стандартните три и половина години на съд, споменати в пророците – или както Йоан ги предава тук в езика на Данаил 7:25 и 12:7, „време и времена, и половин време“. Йоан продължава образността от Изход, напомняйки ни за времето, когато децата на Израил били хванати „между дявола и дълбокото Червено море”: С Жената се постъпва като със събранието на Израил, спасено от Египет, метафорично - издигнато от Господа в/у крилата на орли и доведено на Синай. Преследването й от Змея чрез изпускане на вода след нея е обобщен образ на действията на царя-Фараон, който заповядал израилевите деца и особено Мойсей да бъдат хвърлени в Нил; излязъл с ярост след избягалия Израил с цялата си войска и разчитал големите води на Червеното море да завлекат Израил в бездната. Библейският образ е познат: помитащата река (голяма вода; потоп), стремяща се да залее Божиите хора, изтичаща из устата на техните врагове (Пс.18:4,16; 124:3-6; Ис.8:5-8; 59:19; Ер.46:7,8; 47:2; Ос.5:10). Великата мисъл във всички тези образи е, че Божествената сила (или „нож” – виж Исая 27:1) излиза да избави и подкрепи Църквата на Бога в деня на нейното утеснение – същата сила, която в древността направила чудесата при Потопа, в Египет, при Червеното море и в пустинята ще подейства и в края. Църквата ще бъде отделена от Блудницата от утробата на „Израил” и това е описано с езика на един нов Изход за Божиите люде. Нечестивите ще бъдат свалени от „Небето”. Припомнянето, че е бил възпиран в своите намерения да унищожи Жената и Семето й - нейното „мъжко чадо", е дадено за да ни увери, че въпреки, че Змеят ще се обърне за пореден път с гняв срещу останалите верни на завета, той не ще има победа над тях. „Които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството за Исус" - израз за верните на завета християни, защото това били отличителните черти на верния старозаветен израилтянин. Във времената на Новият завет, верен - е само този Христов последовател и свидетел, който е по Дух такъв, чрез вяра в Исус Христос (виж Римл.8-ма гл.)

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 13-та гл. „И бях сложен да стоя на пясъка на морето и видях излизащ от морето звяр.“ Асоциацията на този стих с кн.Данаил е повече от явна - някога пр.Данаил във видение гледал как от голямото море излезли 4-ри звяра (Дан.7-ма гл.) - сега


ап.Йоан е сложен (укрепен от Духа) в позицията на Данаил и видял как от морето излиза звяр. „Морето“ и морския пясък, в образността на Библията, са езическите народи, яростни и запенени в своята омраза с/у „Господа и против Неговия Помазаник“ (Псалм 2:1,2; Дан.7:2; Откр.17:1,2,8; 20:8). Образно, „Земята“ е святата земя, там където Бог Е познат, домът, земята на „Израил“, където са големият град-майка Ерусалим с околните му селища (дъщерите й). Символът на „Звяра“ от Морето тук отново е взет от Дан.7-ма гл. Звярът, описан като излизащ от морето, прилича на четвъртия звяр в Данаил 7 -ма гл. [Звярът с многото глави е познат и от други места в Стария завет (Исая 27:1; Псалм 74:14; 104:26; Йов 41-ва гл.). След като в Откр.8-ма гл. е направена връзка с първите четири дни от Сътворението, в Откр.13-та гл., може би, е отразено и древното вярване на юдеите, че на петия ден от сътворението Бог създал двата звяра Левиатан и Веемот – единия да живее в морето, а другия на земята (виж 1Енох 9:7; 2Ездра 6:49; 2Варух 29:4)] Звярът от морето е свързан с бездънната пропаст в Откр.11:8 (и в Откр.17 -та,19та и 20-та гл.). „Абюсос“ е думата, която е използвана в Септуагинтата за предисторическия океан и за морето. В книгата Откровение се вижда ясно, че фигуративно, бездънната пропаст е обиталището на Аполион, Погубител, дявол и Сатана. Тя е мястото на демоните и смъртта, и от тук идва езиковата връзка между Аполион и „мерзостта на запустението“, „човека на греха“ и „сина на погибелта“ (виж 2Сол.2:3). За Йоан, възлизането на Звяра от Морето („Бездната“; ср. Откр.11:7) е символ на възкресение. То е идентично с излекуването на смъртоносната рана (Откр.11:7; 13:3; 17:8; 20:1-3,7). Когато четем за излизането от бездънната пропаст в кн.Откровение, там се говори за подновяването на запустителните действия от възкресената древна езическа сила (Дан.9:27); сякаш самата смърт, която действа в Бездната, сега е пусната да излезе, за да запусти земята на „Израил“; да я превърне от Едем (градина) в пустиня – картинният език на проклятието. Подновяването на преследването показва, че Звярът вече е съществувал и ще излезе отново от Бездната, т.е. образно - от света на мъртвите (Откр.9:1,11; 17:8,11). „И имаше десет рога и седем глави; и на роговете му десет корони, и на главите му име на богохулство. И звярът, който видях беше подобен на леопард, и краката му като крака на мечка, устата му като уста на лъв." 10-те рога с диадеми (корони, защото Змеят им е дал властта си?); показват, че властта и силата (насилието), а не правдата и милостта, са в основата на тяхното царуване. 7-те глави са повторение на описанието на Змея-Сатана в предишната Откр.12-та гл. Тъй като бунта на Сатана обхваща вековете, в настоящия звяр трябва да видим такъв, който обхваща всички времена (ако го ограничим само до Рим и рогата му до римските императори - ще сбъркаме). Йоан видял конгломератен символ, който съчетава черти от 4-те звяра представени в Дан.7ма гл.


„На главите му име на богохулство“ - на гръцки език „бласфемиа“ – „клевета“, „злословие“, когато е отправено срещу човеците, и неблагочестива реч, когато е насочено срещу Бога. Името е представено, че е на главите. Всъщност, изглежда, че това е картината на кошмарна пародия на юдейския първосвещеник, който носел божественото име на своето чело (Изх.28:36-38). Богохулните имена на главите на Звяра е претенцията му, че той е посредникътпървосвещеник. Тези имена без съмнение представляват богохулните титли, възприети от звяра (Дан.7:25). Белезите, които звяра има, са на същите животни (изброени в обратен ред), използвани за да опишат първите три от четирите звяра в Дан.7:1-6. Четвъртата империя-звяр, съучаства в злите, зверски характеристики на другите империи, но е много по- лоша: „Ето, четвъртият звяр... той се различаваше от всичките зверове, които бяха преди него; и имаше десет рога“ (Дан.7:7). На ап.Йоан му е открито времето, когато този звяр ще излезе от бездната (т.е. образно - ще възкръсне отново); когато на езичеството, за малко време, ще му бъде дадено да има своя триумф над истинското поклонение пред Бога-Творец. „И даде му змеят силата си и престола си, и власт голяма. И видях една от главите му като заклана до смърт и раната на смъртта му оздравя.“ В изказването, че Змея ще даде на Звяра „силата си и престола си, и власт голяма“ откриваме пародия на същите привилегии, които са били дадени на Исус Христос от Бог Отец. По този начин ние сме предупредени, че Звярът от морето е абсолютен фалшификат на Сина - на Исус Христос. Пародията доминира в цялата Откр.13-та глава. Змеят, Звярът и Лъжепророкът съставляват фалшивото триединство. С насилие, явно идващо от демонстрацията на възможностите на свръхестествената сила на Сатана и демоните му, фалшивото триединство ще наложи на „живеещите по Земята“ (отстъпниците от завета) фалшиво поклонение, с фалшиви знамения, с фалшив белег-име (знак за принадлежност?); фалшиво число – на човек, с една цел - обещание за протекция и закрила от негова страна. В Старият завет, победата на Бог над езическите неприятели на Израил, била уподобявана на смъртоносно нараняване: „Ти си съкрушил Египет, като някого смъртно ранен...“ [Пс.89:10(а); виж Втор.33:17; Езек.30:24]. Дори за наказаният бунтовен Израил е писано, че е бил смъртоносно ранен (виж Езек.21:25). „Раната на смъртта“ на Звяра от морето би могла да бъде от удар, предизвикващ смъртта, или рана, която предизвиква смъртта. Звярът, както ясно се вижда, прилича на Змея. Антихристът и царството му са сила, която вече неколкократно се е появявала в историята на божия народ, след това са изчезнали и в края на времето ще се появят отново в живота на света. Същата мисъл е изразена тук, когато ни се казва, че една от главите на звяра е била смъртоносно ранена и след това е оздравяла. Доказателството за божествеността на звяра е намерено в силата на неговото възкресение. От век на век, когато едно сатанинско царство е унищожено, друго се издигало в


своеобразно възкресение на Звяра от морето. Първият потисник на божия народ бил Египет, наследен от Асирия (виж Исая 52:4); Асирия от Вавилон, Вавилон от Мидо- Персия, Мидо- Персия от Гърция, Гърция от шестия в тази поредица – Рим, империята, по времето на която ап.Йоан написал Откровението. През първи век след Христа благовестието се разпространило бързо по света, до всички народи (Кол.1:23); навсякъде възникнали църкви, и дори членове от дома на цезаря повярвали (Фил.4:22). Тиберий Цезар дори формално поискал римският сенат да признае официално божествеността на Христос. Така за известно време изглеждало, че има обрат - християнството било във възход, главата на Сатана била смазана и с това на една от главите (Рим) на езическия звяр била нанесена смъртоносна рана с меча на Благовестието. Възможно е споменатата тук смъртоносна рана на Северния цар да се случи вследствие от пробождане (с меч - виж Откр.13:14) от Южния цар в края на времето (виж Дан.11:40). Ап.Йоан, в изстъпление от Духа, видял как след това промушване (сблъскване - виж Дан.11:40-45) смъртоносната му рана ще оздравее – една образност за възкръсването на древния езически Звяр [след като оздравее на Звяра от Морето ще му бъдат дадени „още власт да действа 42-а месеца“ или „време и времена, и половина време“ (Откр.13:5; 11:2; Дан.7:25; 12:7; Откр.12:6; 11:3)]. „И учуди се цялата земя след звяра и се поклониха на звяра като казаха: Кой е подобен на звяра? Кой може да воюва с него?“ Възкресението на Исус Христос е доказателство за Неговия Месиански характер и служене (виж 1Кор.15-та гл.). Звярът, подобно на Спасителя е бил мъртъв, но се възстановява и това кара хората да се учудят и да го обожават. Възкресението на Звяра, като една пародия на Сина - се изтъква като причина за поклонението пред него. Ап.Йоан не говори за това, че светът учуден ще последва Звяра; думата, която той използва, трябва да се преведе като „страната“, цялата Земя, т.е. „Израил“ (църквите). Знаем това, защото контекстът определя неговите поклонници като онези, „които живеят в Земята“ (Откр.13:8,12,14) – израз, използван 12 пъти в книгата, за да обозначи отстъпилия „Израил“ (т.е. отстъпилите християни). Християните, които не познават Словото, ще бъдат учудени от възкръсването на древното езичество, съживено отново чрез голямата сила, знамения и чудеса на Сатана. Във викът: „Кой е подобен на звяра?“ чуваме ехо от вика в Изх.15:11 (ср. Пс.35:10; 113:5); вероятно пародията на подобните изрази за Бога, което подчертава факта, че Звяра е на мястото на Христос (антихрист). „Кой може да воюва с него?“ - съпротивата с/у звяра означава война (Откр.12:17). Идеята, която се внушава тук е, че той управлява като бог и, че съпротивата с/у него би била равна на смърт (Дан.3:15). Забележката за победата му е друга пародия – за Агнето, което победи и извоюва правото да управлява народите (Откр.5:5). Всички тези изрази насочват ума ни към описанието на „малкият рог“ в книгата на пр.Данаил 7-ма, 8-ма, 9-та и 11-та гл. Следващите пасажи


недвусмислено подкрепят тази връзка. „И се даде на него уста да говори големи неща и богохулства; и се даде на него власт война да направи за 42-а месеца. И отвори устата си за богохулство против Бога да похули името Му и скинията Му, и – на небето живеещите…“ „И се даде на него уста да говори големи неща“ – споменаването на уста, която говори големи неща, ни насочва към „малкия рог“ в Дан.7:8 - „и ето, в тоя рог имаше очи като човешки очи и уста, които говореха надменно“. Ако сравним „малкия рог“ в Дан.8:10-14 с Откр.13:5,6 ние отново срещаме няколко общи елементи. Пасажа в кн.Данаил включва: атака към небесните същества (Дан.8:10); бунт срещу Бога (Дан.8:11); намеса в поклонението в храма (Дан.8:11) и указание колко дълго това ще продължава (Дан.8:14). Пасажа в Откровение говори за: богохулство срещу тези, които живеят в небето (Откр.13:6); богохулство срещу обиталището на Бог (Откр.13:6) и указание колко дълго звяра ще упражнява властта си (Откр.13:5). Така изглежда, че Откр.13:5,6 е в пряка връзка с пасажа от Дан.8:10-14. В кн.Данаил, за „малкият рог“ е пророкувано, че ще действа „време, времена и половин време“ (Дан.7:25); в кн.Откровение - звярът ще „направи война за 42-а месеца“ (Откр. 13:5; 12:6), т.е. един и същ период - вторите 3,5г. на последната 70-та 7-ца, от пророчеството в Дан.8:11 и 9:25-27. В Дан.8:24 за „малкия рог“ е пророкувано, че ще стане силен и могъщ, но не със собствена сила; а в Откр.13:4 се прави изричното уточнение, че Змеят ще даде на Звяра от морето силата си, за да действа с/у светите люде. Видно е, че тези два стиха са в пряка връзка. Следващите три богохулства насочват към кн.Данаил. „Малкият рог“, който вероятно е князът-месия в Дан.9:25-27, атакува „Началника на множеството“ (първосвещеникът), скинията (храма) с нейните служби и светия град, при което светиите са предадени в ръката му. Същите три аспекта на богохулство са изброени в Откр.13:6: „За богохулство против Бога да похули името Му“ - като си присвоява божествени титли (Дан.7:25) и власт. „И скинията Му“ - това е вторият обект на неговото богохулство. Тази сила се осмелява да основе, подобно на бог, свой храм на земята, на мястото или в Божия храм – църквите. „И на небето живеещите“ - този трети аспект от богохулството от страна на звяра цели да засегне пряко жителите на небесното царство – светиите; избраните (Филип.3:20; Мат.24:24). Божественото предупреждение е: „Никой да не ви измами по никой начин; защото това (края) няма да бъде, докато първо не дойде отстъплението и не се яви човекът на греха, синът на погибелта, който така се противи и се превъзнася над всеки, който се нарича Бог, или на когото се отдава поклонение, щото той седи [както Бог] в Божия храм и представя себе си за Бог. Не помните ли, че когато бях още при вас, аз ви казах това? И сега знаете, какво го възпира, да не се открие в своето си време." (2Сол.2:3-6). „И се даде на него война да започне със светиите и да ги победи; и даде му се


власт над всяко племе и език, и народ; и ще се поклонят на него всичките живеещи по земята, на които не са били записани имената в книгата на живота на Агнето заклано от основание на света.“ Очевидно, връзката с книгата на пр.Данаил продължава - „Същият рог воюваше със светиите и превъзмогваше против тях“ (Дан.7:21). На звярът ще му бъде дадено „война да започне със светиите и да ги победи“ (Откр.13:7). В кн. Изход 32-ра гл., Мойсей се застъпил в молитва за „Израил“, понеже народът извършил мерзост - съгрешил пред Бога, като се поклонил на образидол: „Но сега, ако щеш прости греха им, - но ако не, моля Ти се, мене заличи от книгата, която си написал.“ Бог му дал уверение, че само „който е съгрешил против Мен, него ще залича от книгата Си“. Ап.Павел писал „като ни е избрал в него преди създаването на света“ (Ефес.1:4). Идеята, че Агнето Е било заклано преди създаването на света, е тясно свързана с изявлението на ап.Петър, че Христос Е „Агнец без недостатък и пречист, който наистина беше предопределен преди създаването на света“ (1Петр.1:19, 20). Явно, Откр.13:11-18 разкрива „времето на изпитанието“ (Откр.3:10; ср. Дан.11:41-45). Това време е наречено „скръбта на онези дни“ (Мат.24:21,29; Мар.13:19,24); „време на страдание, каквото никога не е имало“ (Дан.12:1). Ерем.30:7 потвърждава, че изпита е толкова голям, че „няма друг като него“, „именно той е време на утеснението на Яков; но ще бъде избавен от него“ – израз, който е паралелен на Дан.12:1. „Ако има някой ухо нека слуша, ако някой (e за) плен - в плен отива; ако някой с меч убие, трябва той от меч да бъде убит. Тук е търпението и вярата на светиите.“ „Ако има някой ухо, нека слуша“ - този пасаж, може би, е във връзка с Ерем.15:2 – „Които са за смърт - на смърт, и които са за нож, под нож; и които са за глад, на глад, и които са за плен, в плен.“ Може да се приеме, че мисълта в Откровение тук е подобна на мисълта, изразена в Ерем.15:2: „Които са за плен – в плен“. Йоан цитирал свободно от Ерем.15:2, стих, който се среща в поголям текст, разказващ подробно Божието отхвърляне на Ерусалим. Пророк Еремия бил натоварен с вестта от Бога - народ и свещенство да не се противят за неизбежната съдба над Ерусалим и храма. На пр.Еремия било казано да не се моли за народа, защото те са определени за погубление (Ерем.14:10-12). Предреченото в кн.Данаил 9:25-27, че „храма“ и „града“ ще бъдат разрушени в края - е предопределено; Бог ще предаде в ръцете на царя на „Вавилон“ – „Ерусалим“ и „храма“, и светиите са предупредени да не се съпротивляват на тези Божии съдби. Ст.7-ми представлява предупреждение християните да не употребяват сила с/у антихристиянската сила, тъй като, ако вземат меча, това означава, че и те трябва да умрат от меч, в хармония с изявлението на Спасителя: „Всички, които се залавят за нож, от нож ще загинат“ (Мат.26:52). Използвалите меча, в края загиват от меча на божествената правда (Откр.19:15). Светиите са призовани да бъдат примирени с отреденото Божие


наказание, което иде в/у големия град блудница „Ерусалим“, независимо дали то е пленничество, смърт или живот. Такова покорство във време на изпитание (Откр.3:10) изисква търпение и вяра; на гр. „хупомоне“ – „постоянство“, „сила на духа“, „твърдост“, „постоянна издръжливост“. Гръцката дума означава нещо повече от едно пасивно оттегляне; тя означава активна издръжливост (Римл.5:3), вследствие на жива, действена, вяра в Словото на Бога. През времетраенето на войната със Звяра светиите твърдо устояват до края на посочения времеви период (Лука 21:19; Мат.24:13; 25:4,10). „И видях друг звяр да излиза от земята; и имаше два рога подобни на агнешки, и говореше като змей; и упражняваше цялата власт на първия звяр, на когото беше изцелена раната на смъртта му.“ Книгата Йов ни е подготвила за пророчеството на Йоан, защото тя също ни разказва за звяр от земята (Йов 40:15-24) и звяр в морето (Йов 41:1-34). Но виденията на Йоан разширяват описанията на Йов на тези зверове, и редът на тяхното появяване е обърнат. Йов първо видял Веемот (Йов 40 -та гл.), после Левиатан (Йов 41-ва гл.), и накрая Бога (Йов 42 -ра гл.). В Откровение Йоан вижда демоничното обръщане на този модел: първо вижда Сатана като Змея, Левиатан; после излиза Звяр от Морето, който е по образа на змея; накрая, следвайки ги и служейки им, идва Звяр от Земята. Като изброява зверовете в обърнат ред, Йоан подчертава своята идея: „Израил“, който е трябвало да бъде царство от свещеници за народите на света, е предал своето положение на власт на Левиатан и на езичеството; на Сатана. В края, вместо да поставя праведен отпечатък върху всеки народ и племе, език и люде, отстъпилото християнство ще бъде преобразувано по образа на езическата, антихристиянска държава, ставайки неин деен пророк. Както децата на Авраам станали потомство на змията, така в края същото ще се случи и с християните. Отхвърлите Христос юдейски управители стоящи в присъствието на езическият Рим и действащи с/у Църквата в първи век след Христа, са били непосредствените обекти на използваната картина за двата звяра в Откр.13 -та гл. Изродената юдейска власт, призовала за помощ световната сила на Рим да заложат с/у истинския Младоженец и Цар. Съюзът („бракът“) бил сключен м/у тях и резултата от това било разпъването на Господа на славата. Не след дълго започнали погроми и над християните – „останалите от потомството на жената“. Но твърде скоро брачния съюз м/у Рим и юдейската власт бил нарушен и при падането на град Ерусалим от ръцете на виновния любовник, блудницата-град била запустена и гола, нейната плът, образно, била изядена, а тя била изгорена съвършено с огън. Така, историческият аналог с Юдея, Рим и християнската ц-ва от първи век, ни служи за образ (аналог) на това, което ще бъде в края на времето - съдбата на целия отстъпил християнски свят. Сатана ще се опита, подобно на стореното от него в първи век, да подбуди силите на „Земята“ и „Морето“, първо в демонично съдружие против Църквата, а после във война едно с/у друго, с една цел - да смаже светиите м/у тях. Целият смисъл на думите на ап.Йоан казват, че влиянието, за което втория звяр


говори е религиозно. То не е нещо, което излиза от света в своето обикновено значение, но нещо, което излиза от църквите; християнска външност, съчетана със сатанинско послание; покварено и отпаднало християнство – църква, наречена в книгата „сатанинска синагога“ (Откр.2:9; 3:9). Последното отпадане на християнството ще дойде облечено в овчи дрехи (Мат.7:15) на пророк, предлагащо съживяване като това в дните на пр.Илия, в дните на царица Езавел. То ще свали от небето помазващия огън на духа, подобно на древната петдесетница. Но истинския източник на такива „фойерверки“ ще бъде „духа на дяволи (бесове)“. Звярът от земята е наречен в Откр.16:13 и 19:20 „Лъжепророкът“. Втория звяр е наречен лъжепророк, а това ни връща към предупреждението във Втор.13:1-3 „Ако се въздигне всред тебе пророк или съновидец и ти означи знамение или чудо, и се сбъдне знамението или чудото, поради което той ти говори, казвайки: Да идем след други богове, (които ти не си знаел), и да им служим, да не слушаш думите на оня пророк или на оня съновидец; защото Господ вашият Бог ви изпитва, за да узнае дали любите Господа вашия Бог с цялото си сърце и с цялата си душа.“ През първи век появата на лъжехристи и лъжепророци била едновременна с тази на антихристи. Лъжехристите били учители самозванци, които се обявявали за месии-избавители на народа. Лъжепророците били юдейски религиозни водачи, които се стремели да примамят християните с лъжливо свидетелство. Те се вмъквали в Църквата и имали вид на агне, както предупредил Исус: „Пазете се от лъжливите пророци, които идват при вас с овчи дрехи, а отвътре са вълци грабители“ (Мат.7:15). Книгата Деяния на апостолите описва многобройни примери за змейово лъжесвидетелство от страна на юдеите срещу християните, един огромен проблем за ранната Църква (Деян.6:9-15; 13:10; 14:2-5; 17:5-8; 18:6,12,13; 19:9; 21:27-36; 24:1-9; 25:2,3,7). Плодът от дейността на лъжехристите и лъжепророците бил антихристите обратно преминалите от Църквата към юдаизъм, отпадналите от Христа; заблудените от избраните. По време на трите години на служене в град Ефес ап.Павел постоянно понасял гонения поради „заговорите на юдеите“ (Деяния 20:19); описвайки своите борби с тях, той ги нарекъл „диви зверове“ (1Кор.15:32). Юдейският, приличащ на агне, звяр е бил най- коварният и опасен враг на ранната Църква. Ап.Павел усилено предупреждавал Църквата за юдаистите, които разпространявали „юдейски басни“: „Твърдят, че познават Бога, но с делата си се отричат от Него, като са мръсни и непокорни, неспособни за какво и да било добро дело” (Тит 1:14,16). Йоан ни предупреждава, че същото ще се случи с много християни, от които „в послешните времена някои ще отстъпят от вярата, и ще слушат измамителни духове и бесовски учения“ (1Тим.4:1); ще бъдат напълно завладени от духа и заблудите на антихриста. Мойсей предупредил, че лъжепророците ще се появят измежду заветния народ, вършейки знамения и чудеса (Втор.13:1-5). Този фалшив пророк е пародия на Светия Дух. Той води хората при звяра, както Духа води хората при Христос (Йоан 16:14). Вторият звяр работи в присъствието на звяра от морето така, както Духа представя истинското присъствие на Христос.


„И върши големи знамения, че и огън да прави да слиза от небето на земята пред хората; и мами живеещите на земята, поради знаменията, които се дадоха на него да извършва пред звяра, като казва на живеещите по земята да направят образ на звяра, който има раната от меча и оживя.“ Картината е препратка към 3Царе.17:1 – пророк Илия, изправил се пред Бога в очакване да чуе Неговата заръка, готов да действа според заповедите Му и да говори от името на Неговия авторитет. Действията на звяра от земята са в пряк контраст с действието на истинския пророк, който стои пред (лицето на) Господа, в Божието присъствие, под Неговата власт и благословение (1Царе 1:22; 2:18; 3Царе 17:1; Числа 6:24-26; Осия 6:2; Йона 1:3,10). Истинският пророк живее в Божието присъствие, получава от Бога заповеди и върши това, което е угодно на Бога; лъжепророкът (звяра от земята) стои пред морския звяр взел властта си от Змея; Лъжепророкът е тълкувател и слуга на Змея. В подкрепа, че картината с втория звяр е във връзка с пророк Илия е и свалянето на огън от небето на земята пред човеците, елемент от някогашната старозаветна случка (3Царе.18:38; 4Царе.1:10-12). Фалшифицирайки духа на пророчеството, звяра мами последователите си с фалшивото благовестие. Противно на двамата Божии свидетели („Духът и Невестата“ – Откр.22:17), които пророкуват 1260 дни (Откр.11:3), срещу тяхното свидетелство, Сатана поставя за 42-а месеца своите двама свидетели – Звяра от Морето и Звяра от Земята; неговия „огън“ е копие на огъня, който небесните свидетели могат да призоват (Откр.11:5); фалшив дух. „Да направят образ“ - на гр. „ейкон“ – „подобие“, „образ“. „Ейкон“ означава „прототип“, „първообраз“ и в много отношения е като своя прототип, като своя първообраз. В Дан.3-та гл. царят на Вавилон, Навуходоносор издигнал статуя на Вавилон и заповядал на поданиците си „племена, народи и езици“, да се поклонят на образа (превръщайки го по този начин в идол) пред заплахата от смъртно наказание. „И се даде на него да даде дух на образа на звяра за да и проговори образът на звяра, и да направи, колкото не се поклонят на образа на звяра да бъдат убити; и прави всички малките, и големите, и богатите, и бедните, и свободните, и робите, да се даде на тях белег на дясната ръка или на челата им, и та никой да не може да купува или да продава, освен който има белега или името на звяра, или броя на имената му.“ Пасажът напомня за поклонението описано в Дан.3 -та гл. и заповедта на цар Навуходоносор ІІ-ри да бъдат избити, онези, които отказали да се поклонят пред издигнатия образ на Вавилон. Степента на демоничната власт на Лъжепророка е такава, че той може да даде дишане (или дух) на Образа на Звяра, така че Образът на Звяра дори да говори. Живот (дишане) гр. „пнеума“ – „дух“, „вятър“, „дихание“, „дишане“. Символичният образ (фалшификат на Адам?), който Йоан видял във видение, бил съживен от вършещата чудеса сила на втория звяр. Образът на звяра ще започне да действа и ще заплаши с


унищожение тези, които отказват да се съобразят с неговите закони. Първото нещо, което този новосъздаден образ прави, е да „продума“, без съмнение чрез своите закони и разпоредби. След като е говорил официално чрез законите си, образът след това ще ги пусне в действие. Тъй като това са религиозни закони, те ще дойдат в разрез с убежденията на съвестта на мнозина. Ще бъде приложено насилие, за да се осъществят тези богопротивни укази. По- вероятно е този текст в Откровение да е предназначен да разкрие идеята за опита на отстъпниците да пресътворят света. В началото, когато Бог създал земята, Той дал дишане/дух на своя образ и го поставил в своята градина-храм (Бит.2:7,8); първото нещо, което виждаме образът да прави, е да говори, назовавайки и определяйки създанието според Божията наредба (ср. Бит.2:19,20). „Идолите на народите… имат уста, но не говорят“ (Пс.135:15,16). „Белег на дясната си ръка или на челата им“ на гр. „харагма“ – „печат“, „знак“, „белег“. „Белегът на звяра“ разбира се, е сатанинската пародия на „Божия печат“ в/у челата и ръцете на праведните (Откр.3:12; 7:2-4; 14:1). Апокалипсисът описва белегът на поклонение като положен на дясната ръка или на челото, което е образ взет от книгата Второзаконие, в която той се прилага за верността спрямо Божия закон. Изход 13:9,16 и Втор.6:5-9 хвърлят светлина в/у този белег на челото или на десницата: „Това ще ти бъде за белег на ръката, и за спомен между очите, за да бъде Господният закон в устата ти; защото със силна ръка Господ те изведе из Египет.Това ще бъде за белег на ръката ти и за надчелие между очите ти; понеже със силна ръка Господ ни изведе из Египет."; "Тия думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; и на тях да учиш прилежно чадата си, и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш. Да ги връзваш за знак на ръката си, и да бъдат като надчелия между очите ти. И да ги написваш на стълбовете на вратите на къщата си и на портите си.“ За евреите такъв начин на изразяване има особен смисъл тъй като той извиква в съзнанието им техния навик да връзват изработени тефилини (кутийки с препис на Тората) на ръката или на челото си, за да си напомнят за пълното си подчинение на закона, включващо както действията им (ръката), така и благодарността им (челото). Намерението на земният звяр е ясно. Той иска да принуди всички хора да се подчинят на закона на морския звяр, точно както Бог Е очаквал израилтяните да се подчинят на Мойсеевия закон - на челото и на ръката, т.е. в мислите и в действията си - напълно. По този начин земният звяр помага на морският звяр да постигне едно божествено положение (статус). Някога Бог произнесъл „горко“ над безполезния пастир (водач) на стадото „Израил“ с обещание да му нанесе белег от дълбока рана в/у мишцата (десницата?) и главата му (дясното око)(виж Зах.11:16,17). В края, ще дойде богопротивна сила - звяр, която ще промени „времена и закони“, т.е. ще въведе нови разпоредби, изисквания и празници възвеличаващи неговото собствено име; ще наложи своя завет. Който не се


съгласи с правилата на Звяра - ще бъде посочен като престъпник и заплашен със смърт (аналогия с Христос). Този звяр е сатанинска имитация на Бога. Той ще се опита да доведе света до убеждението, че спасението зависи само от него като единствен избавител. Цар Навуходоносор II-ри надменно казал на тримата юдейски младежи: „И кой е Оня Бог, който може да ви избави от ръката ми?“ (Дан.3-та гл.). Този звяр иска да застане на мястото на Бога и да ограби признателността и чувствата на хората - от преклонение към Бога - да станат преклонение пред него и неговото име. Белегът е знак за принадлежност към някого, и смисълът му едновременно е протекция и заплаха, че този, който те притежава ще дойде да се бие за теб и ще отмъсти за теб (Бит.4:15). Звярът с двата рога, мами, че който приеме знака ще има закрилата на последния „Вавилон“. Това е отвратителна измама, защото е точно обратното на вестта от Бога (виж Откр.14:9-11). Някога Израил избрал да бъде спасен от силата на езическа държава, и преследвал онези, които търсят спасение в Христос. В последствие – Рим опустошил Юдея и запустил населените й места. -та Откр.13 гл. със своя белег, в контраст с Божествения печат, може да бъде отключена с типа от Деня на умилостивенията, който с двата си козела и техните печати символизирал двете групи в деня на съда, спасените и изгубените, запечатаните за Йеова (Яхве), и отбелязаните с белег на Азасел бунтовника. Това запечатване загатва относно традицията на евреите, че в денят на изкуплението всички израилтяни са запечатани или в книгата на живота, или за смърт. В Талмуда е записано, че в началото на всяка година или първият ден на месец Тишри, седмият месец на святата година, три книги са отворени за съд; книгата на живот в която са записани имената на тези, които са съвършено праведни; книгата на смъртта, в която са записани имената на тези, които са против Бога или много грешни; и трета книга, в която са записани имената на тези чиято присъда е отложена за денят на изкуплението. Първите 10 дни на този 7-ми месец били наречени дни на покаяние. През тези дни юдеите постели и се молели много, и вярвали, че на десетият ден техните грехове ще бъдат простени, и техните имена записани в книгата на живота, затова този ден бил наречен ден на изкупление. И на този десети ден, връщайки се от синагогите, те казвали един на друг: - Бог, Създателят те запечата за добра година! Те вярвали, че книгите са запечатани и присъдата на Бог остава непроменена до краят на годината. Същото нещо е представено от двата козела, на чиито глави, първосвещеникът всяка година, в денят на изкуплението, поставял двата жребия означени за Бог и за Азасел; Божието жребие, сочело към хората, които са запечатани с името на Бог на техните чела; и жребието Азасел, който бил изпращан в пустинята, представящ тези, които получават белега и името на звяра и са изпратени в пустинята с великата блудница. Борбата на Яков с ангела, Израил, който се молел на Йом Кипур, (Деня на умилостивението), дните за пост (Естир) и съдебната сцена в Зах.3-та гл., всичките те имат общ диапазон и осветяват предсказанието направено в Откр.13-та гл., където Йоан представя финалното поляризиране на множествата на земята.


„Името“. Могат да бъдат цитирани сериозни текстуални доказателства в полза на изпускането на думата „или“. Ако тя се пропусне, изразът „името на звяра” може да се приеме, че е в апозиция, т.е. еквивалентен на „белег“. Пасажът тогава би гласял: „белегът, т.е. името на звяра“. Това би означавало, че белегът, който Йоан видял във видение, е името на Звяра от Морето – „Вавилон“. Тази взаимовръзка може да се сравни с Божия печат, поставен на челата на светиите (Откр.7:2), за който Йоан по- късно уточнява, че те имат „името на Неговия Отец, написано на челата им“ (Откр.14:1); (сравни с Откр.14:11; 22:4). Следователно, печатът или белегът е името, на този, който те притежава и обещава да те защити. [Все пак, думата „или” се среща в папирус р47, найстарият запазен препис на книгата Откровение, и с голяма вероятност думата може да се е намирала и в оригинала. Ако това е така, изразите „белег”, „името на звяра” и „числото на неговото име” са свързани с „или”, и това може да означава степени на връзката със звяра или с неговия образ. Бог осъжда и наймалката степен на свързване и близост (Откр. 14:9-11) с „Вавилон“]. „Числото на неговото име“ този текст може да бъде прочетен и като: „общия брой на службата му“. Преведен по този начин, текста би съдържал указание, че става дума за времевата продължителност (дните), през която Змеят (чрез съюза м/у двата Звяра) ще властва на Земята. „Тук мъдростта е, който има разум нека сметне числото на звяра, число, защото на човек е и числото му кси, йота, стигма.“ Мъдростта, която се препоръчва тук, без съмнение е тази, която единствено Бог може да дава на своите слуги, за която споменал пророк Данаил в благодарствената си молитва към Бога: „Да бъде благословено името Божие от века и до века; защото мъдростта и силата са Негови. Той изменява времената и годините; сваля царе и поставя царе; Той Е, Който дава мъдрост на мъдрите и знание на разумните. Той открива дълбоките и скрити неща; Той познава онова, което е в тъмнината; и светлината обитава с Него. На Тебе, Боже на бащите ми, благодаря, и Тебе славословя, Който си ми дал мъдрост и сила като си ми открил онова, което попросих от Тебе, защото си ни открил царската работа.“ (Дан.2:20-23). Ап. Павел споменава за тази мъдрост в Ефес.1:17. Човеците могат да разберат тайните на Божието Слово чрез божественото просветление на Светия Дух (1Кор.2:14). Тази мъдрост е свързана с разбирането на Божиите тайни, т.е. тя е свързана с времето, за което само у Бога има знание (1Петр.1:11). Исус Христос предупредил Своите ученици, че в края, преди пришествието Му в слава, ще съществува един отрязък от време, известен единствено на Бога: „А за оня ден и час никой не знае, нито небесните ангели, нито Синът, а само Отец“ (Мат.24:36); „Не е за вас да знаете години или времена, които Отец е положил в Собствената Си власт“ (Деян.1:7). В пълно съгласие с предсказанието на ангел Гавриил (Дан.12:3,4), Откровението разкрива този последен отрязък от края на времето (предхождащ пришествието на Христос), защото знанието се е умножило. „Който има разум“ или „интелигентност“. Тези, които пожелаят да узнаят


значението на загадъчното число, може да го разберат. Ключът за изчислението е в използваната от ап.Йоан думичка „разум“. Изразът „разумните“ присъства и в книгата на пр.Даниил 12-та гл. и е своеобразен ключ, че пресмятането на числото е комбинация от времевите периоди в двете пророчески книги. [изразите „години или времена“ и „ден и час“ са изрази, съответно от кн.Данаил 2:21 и кн.Откровение 9:15; 5-те разумни девици от притчата (Мат.25:1-13) явно имат мъдрост от Бога и внимават за тези времеви пророчества „като на светило, което свети в тъмно място…“ (2Петр.1:19), до идването на сватбата на Агнето (Младоженеца)]. „Нека сметне“ или „изчисли“. Ап.Йоан не казва да се намери загадъчният смисъл на числото, а поканва размишляващите да направят простичкото математично изчисление (пресмятане). В случая - то е специфичен сбор от дадените времеви периоди в пророчествата на кн. Данаил 12-та гл. и кн. Откровение 9-та гл. Във въпросните пророчески книги се говори, че Антихриста в края ще имитира Исус Христос и по отношение на времето - „време, времена и половин време“; „42-а месеца“; 3,5г.; (половин 7-ца, последната от 70-те Дан.9:25-27). Книгата на пророк Даниил 12-та гл. удължава периода от „време и времена, и половина време“ до два нови периода съответно - до 1290 дни и до 1335 дни, или общо 75 (30+45) дни над въпросните 3,5г. От друга страна, книгата Откр.9гл. ни посочва, че периодът от „42 месеца“ завършва съответно с два под периода – „5 месеца“ (или 150 дни) и „ден, и месец, и година", които могат да се разбират като 1+30+360 или общо 391 дни. Сумата от 150+391+30+45 е равна на 616 дни, което (според мен!) е въпросното пресмятане на числото на звяра, към което са поканени читателите на книгата Откровение. В подкрепа на това изчисление може да се приведат следните аргументи – в древни ръкописи на кн.Откровение, в текста на гръцки език стоят три букви – „кси“, „йота“, „стигма“, чиито числови стойности съответно са: 600, 10, 6 (т.е. 616). Числата 6, 10 (6х10) и 6 са в мерките на образа, който цар Навуходоносор издигнал на полето Дура за поклонение (Дан.3:1): „Цар Навуходоносор направи златен образ, шест/десет лакти висок и шест лакти широк и го постави на полето Дура, във вавилонската област.“ Числата 6, 10 и 6 ясно се открояват в мерките на образа на човека издигнат като идол за поклонение от вавилонския цар. Единствените две места в Библията, където се срещат – образ, поклонение, смъртна заплаха и числа са – Дан.3:1 (6х10)-6, и Откр.13:18 (6х10х10)-10-6. Ситуационната и тематична връзка м/у тези две библейски глави (и книги) е недвусмислена! Изразът „число, защото на човек е“ (Откр.13:18) отново ни насочва към образа на човека (образ на Вавилон) в Дан.3-та гл. и може да се разбира като мощно уверение спрямо вярващите, че дните на Антихриста няма да са вечни като на Бога (Езек.28:2,9), а преброени като дните - като числото на човек (виж кн. Битие 25:7; 47:28; Йов 10:5; 36:26; Псалм 39:4). В такъв смисъл верните на Бога тук отново са поканени да имат търпението да издържат до Второто


пришествие. „Блажен, който изтърпи и стигне 1335-те дни“ добавя пр.Даниил (Дан.12:12), което всъщност е края на периода на въпросните 616 дни. Въпреки, че величието на „Вавилон“, представено с неговите числа 6-10-6 (Дан.3:1; Откр.13:18), изглежда внушително, след като измине цялото определено (отрязано) от Словото на Господа време - 7-10-7 (още наречено „7-ци 70“ Дан.9:24), Горният „Ерусалим“ ще триумфира над земния „Вавилон“ и „светиите на Всевишния ще приемат царството, и ще владеят царството до века и до вечни векове“ (Дан.7:18). [Култовите числа в древния Вавилон били 6 и 10; от там идва и шестдесетичната система за отмерване на времето и окръжността. Ириней Лионски (140-202г.) e знаел за съществуването и разпространението на стари ръкописи на кн. Откровение, където вместо числото 666 стои числото 616. („Против ересите“ том.5, стр.28-30). В 542г. известният католически богослов Цезарий от Арл цитирал Апокалипсиса, вероятно като взаимствал числото 616 от по- древен ръкопис, с който разполагал. Открити са няколко древни ръкописи на гръцки език на книгата Откровение, а също и някои ръкописи с латински преводи, които дават информация, че числото в Откр.13:18 е 616. Поради този факт, някои съвременни издания на Библията днес имат бележка под линия, където се указва, че, преведено от гръцки език, числото може да бъде не 666, но 616. Експертите, които имат нови фотографски доказателства за древния фрагмент от папирус P115 (P.Oxy.4499), намерен през 1895г. от английски египтолози, недалеч от Египетския град Оксирнкхус, препис на кн. Откровение, наистина считат, че е по- достоверно да става дума за числото 616. Намереният препис, съдържащ трите букви – „кси“, „йота“ и „стигма“, е един от най- древните намерени ръкописи на книгата (3-4 в.сл.Хр.)]. В основата на Откр.13-та гл. не можем да не забележим и една още по- древна история от тази с пророк Илия и образа за поклонение издигнат от цар Навуходоносор. 40 години след Изходът от Египет, когато Израил, бил на самата граница на обещаната земя, остатъкът бил заплашен не само от езическия цар Валак, но и от отпадналия някогашен Божий пророк Валаам (Числа 22 -ра ÷24-та гл.). Именно заговорът на тези две личности е прототип на съюза м/у двата звяра (възкресеното древно езичество и отстъпилото християнство) в Откр.13 -та гл.

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 14-та гл. Свършекът на старият „век“ (наредба, свят), темата за „Изход“ -ът на светиите от големия „град-блудница“-„Ерусалим“, предстоящия съд и разрушение на „храма“, са част от пъзела на голямата картина в книгата Откровение. Предстоящият нов „Изход“ се оглежда в (е отражение на) три изминали


истории: Изходът на израилтяните от Египет (1445г.пр.Хр.); завръщането на юдеите от Вавилон (536г.пр.Хр.) и бягството на християните от обсадения град Ерусалим (70г.сл.Хр.). От своя страна, всеки „Изход“ на Божия народ ни отвежда, метафорично, до идеята за едно ново Сътворение (ново начало); до завръщането на човека на Святата Планина – общоприетият символ на Рая - Градината-Храм. В начало Едемската градина била на плато-планина и затова във всяко древно общество съществуват митове за обиталището на Бога на Планината. [Идолопоклонството на отстъпническия Израил също е описано (като блудство) по „дъбравите” и „високите места”; една мерзост, заменила истинското поклонение пред Йеова с поклонението пред Ваал (Псалм 78:58) и предизвиквала Божия гняв]. Изконното желание на всички владетели и царе да превърнат своето царство в „пъпът на целия свят“ - връзката м/у „небето“ и „земята“; мястото „крайъгълният камък“, където ще се съберат и от което ще потекат небесните благословения към целия свят, обяснява почти универсалната заетост на хората по изграждането на стилизирани образи на Планината (Едем) – високо зелено дърво, кули-градини, могили, зикурати, пирамиди, стъпаловидни храмове, обелиски, изправени камъни, седем етажни храмове и достигащи до небето постройки, съпроводено с непрестанните завоевателни войни, и експанзии на собствената им култура и вярвания (религия). От памтивека управници, свещеници и богати хора са се стремели да съсредоточат в себе си властта, влиянието и богатствата, за да могат с „узаконено“ беззаконие да заемат мястото на ходатаи м/у Бога и хората; да бъдат почетени като спасители-благодетели; като богове. „Вавилон“ е сатанинският град-кула-планина – отвратителна имитация на Божието царство, в основата на която стои страшния образ (Дан.2:31) на човешкото (сатанинското?) „аз“, изискващо преклонение като пред бог и заплашващо със смърт всички, които отказват да му се покорят. Дали ще е Нимрод - първият цар на Акад и Шумер (Бит.10:8-10) или цар Навуходоносор II-ри от 6-ти в.пр.Хр., издигнал за поклонение златен образ на самия себе си (Дан.2:37,38) (в размерите на който били култовите вавилонски числа 6-10-6); или ще е римският император гонител на християните [ранно християнските общности може би са разбирали, че Йоан пише и за императора, представящ се за бог, чието име (на човек), изписано на гръцки език можело да се препресметне в неговия числов еквивалент като 616]; или това ще са слезли от „небето“ паднали ангели (Гал.1:8) – „извънземни“ (т.н.„НЛО“), които ще се явят в скончанието на годините и времената (1Сол.5:1-10) на настоящата епоха, като „спасители“ на човечеството, но носещи „бесовски учения“ (Откр.16:14; 1Тим.4:1), и на чийто княз (Ваал или Веелзевула – Мат.12:24), според пророчеството, Бог ще даде власт за 616 дни - това е все „Вавилон“. Библията ни разкрива, че единствено Достойния и Законно Признатия от Небето Спасител и Ходатай м/у Бога и хората Е Човекът Исус Христос – Закланото Агне, разкрито в книгата Откровение (Откр.5гл.). „Той (Исус


Христос) е камъкът, който вие зидарите презряхте, който стана глава на ъгъла. И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим.“ (Деян.4:11,12). „Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус, Който, като своевременно свидетелство за това, даде Себе Си откуп за всички“ (1Тим.2:5,6). Христос Е Този Първосвещеник-Ходатай, представен в целия Стар завет и открит на страниците на Новия завет, Който, образно, в 7-я месец на 10-ят ден извършва умилостивението за да се осигури възстановяването на човека в Рая - в изгубения, вечен Ден (7 -ми). В юдейското съзнание космическата планина (храмът бил образ на "небето"), връзката м/у небето и земята е Сион. В преданието на евреите, Ерусалимската скала е прониквала дълбоко в подземните води и образно, е затваряла "устата на техом (бездната - водите на хаоса преди сътворението)" (Мишна). За християните в центъра на света се намира Голгота, защото е върхът на космическата планина. Според древните легенди Голгота била мястото, където бил създаден и погребан Адам (Йоан 19:17). Така, метафорично, кръвта на Христос, при смъртта Му на кръста, се изляла в/у челото на Адам (Голгота била с формата на череп), заровен в самото подножие (мястото наречено "Лобно"), за да извърши неговото и на потомството му изкупление. Символ на истинската реалност (духовната, чрез вяра), колът, който образно е забит (през скалата на Ерусалим чак) в главата на старовременната змия (отдолу), е "крайъгълният камък" на новото творение, мястото - "центъра на земята", там където дървото на Христовия кръст, е "Дървото на Живота", до който потомството на Адам отново има достъп чрез смъртта на Изкупителя. [Вярата, че Голгота се намира в центъра на света, се е запазила жива и до ден днешен във фолклора на източните християни (украинците)]. Но, когато и Божията Планина – „Сион“, и Божият град – „Ерусалим“, които трябва да представят Истината и Божият спасителен план пред народите по света, се отделят от завета с Бога (дори и) те се превръщат нарицателно във „Вавилон“ – в Планина на Проклятието (Ерем.51:25; Откр.8:8)! [Фигуративно, когато Божият народ отстъпи от завета с Бога, "Ерусалим" пада и се отваря вратата на голямата бездна, за да нахлуят от там силите на запустението и хаоса. Водите на предсътворението, пуснати от голямата бездна, като потоп заливат "земята"; излизат войските на скръбните, подземни, зли езически божества; бесовете; демоните с техния цар - ангела на бездната, този, който пречи света да се съгради или трае; запустителят (Исая 14:17)]. Тогава Бог съди (наказва) Своето домочадие, като в езика на Библията, образно, само верният остатък е призован да напусне (да излезе от) „земята“ и се събира с Него на Планината на Благословението, метафорично – на Новият Сион (Откр.14гл.) [наречен от ап.Павел "горния Ерусалим" (Гал.4:26).] И видях: И ето, Агне стоящо на планината Сион, и с Него сто четиридесет и четири хиляди, имащи името на Отец Му написано на челата им. И чух глас


от небето, като глас на много води и като глас от силен гръм; и чух глас на арфисти, които свиреха на лирите си и пееха като нова песен пред престола, и пред четирите живи същества и старейшините. И никой не можеше да научи песента, освен сто четиридесет и четири хиляди – изкупените от земята. Псалм 2-ри ни показва езичниците разярени с/у Господа и с/у Неговия Помазаник, бунтувайки се с/у властта на Божия Син; а сега Господ казва: „Но Аз поставих Царя Си на Сион, светия Мой хълм”, гарантирайки, че народите ще се покорят на Неговото всеобхватно управление. Противно на зверовете, които се надигат от „морето“ и от „земята“, Агнето стои (Откр.5:6) на Космическата Планина (на бълг. език - на хълма) Сион, вече коронясан като Цар на царете, Владетел над всички народи. Образът на хълма в Библията, както вече пояснихме, очевидно се отнася за първоначалната Свята Планина, мястото на Едемската градина (Езек.28:13,14). Пророческите обещания за възстановяването на Планината на земята (Исая 2:24; Дан.2:32-35,44,45; Мих.4:1-4), както и многобройните изкупителни дейности на планини (Бит.22:2; Изх.19:16-19; 2 Лет.3:1; Мат.28:16-20) означават изпълнението и осъществяването на Рая чрез изкупителната смърт на Исус Христос, когато Божието царство ще изпълни земята (Исая 11:9). Съответствията м/у този текст и описанието на изкупените в Откр.5:6-11 са очевидни. Агнето стоящо на Планината е символ на победата на Христос над всички Негови врагове (Евр.10:12,13); като Неговите хора са възстановени в Едем и са в общение с Бога. Фактът, че Планината е Сион (споменат седем пъти в Новия завет: Мат.21:5; Йоан 12:15; Римл. 9:33; 11:26; 1Петр.2:6; Евр.12:22; Откр.14:1) служи да се подчертае тази победа, защото Сион е специалната „свята планина” на Ерусалим, символ на присъствието на Бога с Неговия народ и Неговото победоносно царуване над земята, когато всички царства ще бъдат събрани за да Му служат (Пс.9:1-20; 14:7; 20:1,2; 48:1-14; 69:35; 87:1-3; 99:1-9; 102:13-22; Исая 24:21-23,51,52; 59:16-20; Ерем.31:10-37; Зах.9:9-17). Така Агнето не е самó на Сион, защото Неговите хора споделят победата Му. Те са с Него - "сто четиридесет и четири хиляди", остатъкът на „Израил“, подреден за битка според хилядите на неговите племена (Откр.7:4-8) - останалите верни на завета с Бога, носещи Божието име (Откр.2:17) като белег на челата си. Йоан чува глас от небето, познатото напомняне за Божието присъствие в Облака на Славата: като звук на много води и като звук на гръм, и като звук на свирачи, свирещи на арфи; небесният оркестър свири акомпанимент на победоносната песен на войската от светии, които пеят нова песен пред престола и пред четирите живи същества и старците. Новата песен е нова литургия (Откр.5:9), станала факт, поради въвеждането на една нова епоха (век) в историята на изкуплението. И тази литургия, ликуващият отговор на изкупените, принадлежи само на Църквата; никой не може да научи песента, освен "144 000", които са били изкупени от „земята“; изкупени като роби от тиранията на двата звяра. Те са, които не са се осквернили с жени; (те са) девствени, защото са тези,


които следват Агнето, където и да отива. Брачният ритуал на мъж с жена всъщност възпроизвежда Началото, Сътворението-Завет - свързването на "небето" със "земята". Съпругът и съпругата са оприличени на небето и земята - фигуративно, Небето (Младоженецът) идва за да хване дясната ръка на Земята (Невястата), която е натъкмила дрехата си, за да е красива, защото е свята, а не блудница. Бракътзавет възражда живота и вследствие на това дарява плодородие, изобилие и щастие (Бит.1:28). В Библията Бог Е представен, че Е Свят, а свързаните с Него хора или вещи са наречени свети. Сватбата е свята, защото заветът м/у "небето" и "земята" при Сътворението е свят. „Девствеността“ е често използван символ в Стария завет за Сион, Божият народ, Божията "заветна съпруга" (4Царе 19:21; Исая 23:12; 37:22; Ерем.14:17; 18:13; 31:4,21; Пл.Ерем.1:15; 2:13). -та Но в Откр.14 гл., по- конкретно, девствеността е символично позоваване на изискването за сексуално въздържание на войниците-свещеници по време на свята война (Изх.19:15; Лев.15:16; Вт.20:7; 23:10,11; 1Царе 21:4,5; 2Царе 11:811). В допълнение, контекстът осъжда „блудството” извършвано от народите във връзка с поклонението им пред образа на звяра (ст.8-10). В цялата Библия „блудството“ и „проституцията“ са силни метафори за отстъпничество и идолопоклонство (Исая 1:21; Ерем.2:20÷3:11; Езек.16:15-43; Откр. 2:14, 20-22), докато религиозната вярност се нарича метафорично - „девственост“ (2Кор.11:2). Оскверняването за което се споменава тук е свързано с идолопоклонство. Нишките на този текст сочат към старозаветната история описана в кн.Числа 22÷25гл., където поради заговора на езическия цар Валак и лъжепророка Валаам – мъжете в Израил блудствали с жени (моавки) и Израил се привързал към Ваалфегор. Поради тази мерзост (скверност) Господният яростен гняв пламнал против народа. Всички, които се осквернили с жени били избити, а останалите – били преброени като войници, като Бог разпоредил на Моисей: „На тях нека се раздели земята за наследство, според числото на имената им“ (Числа 26:53). Сега, ап.Йоан казва, че тези 144 000 „войници“ са онези, които следват Агнето където и да отиде, като думата „следват“ е общоприета метафора за покорството на ученик (Мат.9:9; 10:38; 16:24; Марк 9:38; 10:21,28; Лука 9:23; Йоан 8:12; 10:4,5,27; 21:22). Войската на Агнето, събрана около Него на хълма Сион, е непорочна, вярна на Него, и непоколебимо посветена на святата война. Асоциативно - това е войската на Исус Навин, непоколебимо следваща Ангела на завета, готвеща се да завладее обещаната земя (Ис.Нав.5гл.). Войните на Израил в старозаветни времена също имали ритуална причина и функция - те представяли конфликта на Бога с неговия враг, поради която причина, се изисквало пълно воинско посвещаване като залог за победа [Давид се приготвил и в Името на Бога убил облечения с люспеста броня Голиат - символът на


змията (1Царе 17:5)]. Те са били изкупени от хората – пръв плод за Бога и за Агнето; и в устата им не се намери измама, защото са безукорни пред престола на Бога. Изразът „първи плодове“ се отнася по същество за един празникжертвоприношение, принос на първата реколта от земята за Господа, изисквана от Него като Негова изключителна собственост (Изх.22:29; 23:16,19; Лев.23:921; Вт.18:4,5; Неем.10:35-37; Пр.3:9,10); тези християни принасят себе си за служене към Бога заради Христос. Новият завет употребява символа на „първи плодове“, за да опише Църквата на последните дни, използвайки като основа образа на Църквата от „първото поколение” (Римл.16:5; 1Кор.16:15); също и верния остатък от дванадесетте племена на Израил (Яков 1:1,18). Така, в образният език на завета, героите на Църквата, които са победили (съюзът м/у двата звяра) чрез своето свидетелство и чрез кръвта на Агнето (по подобие на изповедниците и мъчениците в апостолската църква през първи век), са обявени за „първи плодове“, избран елит сред безбройното множество на светиите. Характеристиките на тази група са удивително сходни с тези на Израил от времето, когато станал Божия невяста: „Помня за тебе милеенето ти, когато беше млада, любовта ти, когато беше невяста, как ме следваше в пустинята, в непосята земя. Израил беше свят на Господа, първи плод на рожбите Му“ (Ерем.2:2,3). Сблъсъкът м/у истинското и лъжливото пророчество, м/у свидетелстващите слуги-пророци и лъжепророка, е централен за темата на книгата Откровение. Противно на своите врагове, Църквата носи и прогласява Истината. Както пророците предсказали, Бог издигнал верен остатък по време на гнева и скръбта в/у град Ерусалим: „Но ще оставя всред тебе хора съкрушени и бедни, които ще уповават на името Господно. Останалите от Израиля няма да беззаконстват, нито да лъжат, нито ще се намери в устата им измамлив език“ (Соф.3:12,13). Такава ще бъде и картината в края. Двата споменати старозаветни текста са изворите на пасажа в Откр.14:1-5. И видях друг(о) ангел да лети посред небето, имащ вечно(то) благовестие, да провъзгласява на живеещите по земята и всяко племе, и род, и език, и народ, като казваше със силен глас: Там където е летял орелът при първото „горко“ сега летят три ангела. Асоциативно – това е новата „Пасха“ – новият „Изход“ за Божия народ и съд над „Египет“("Ерусалим"- "големият град"). Идващият съд не е самоцелен, а е част от прогласяването на вечното Благовестие. Това не е нещо друго освен Благовестието, за което Новият завет постоянно говори. Това е посланието за идването на Царството, както Йоан Кръстител и Исус Христос го обявили от начало. „Това Благовестие на Царството ще бъде проповядвано по цялата вселена за свидетелство на всичките народи, и тогава ще дойде свършекът” (Мат. 24:14). [свършекът на града и от там на Израил, и на стария век (свят)]


Редът на Благовестието е – първо на юдеите, а после на езичниците (Деян.3:26; 11:18; 13:46-48; 28:23-29; Рим.1:16; 2:9). В съгласие с този ред, в кн.Откровение, Ангелът провъзгласява на живеещите по „земята“, а после и на „всяко племе, и род, и език, и народ“. Исторически, преди да дойде краят на град Ерусалим през 70г.сл.Хр., ап.Павел написал, че благовестието наистина било провъзгласено по целия свят (Рим.1:8; 10:18; Кол.1:5,6,23). Въпреки опитите на змея (дявола) и на неговите два звяра (Рим и Юдеите) да възпрат напредъка на благовестието в първи век, мисията на апостолите, евангелизаторите, мъчениците и изповедниците на ранната Църква била успешна. Светът бил евангелизиран, благовестието било разпространено. Откровение разкрива, че така ще бъде и в края. Бойте се от Бога и въздайте на Него слава, защото дойде часът на съда Му, и поклонете се на (Този) Който Е направил небето и земята, и морето, и водните извори. „Поклонете се на Този, Който Е направил небето, земята и морето“ – т.е. образно - света (Бит.1гл.) и „водните извори“, образно, мястото, откъдето изтичали 4-те първоначални реки към целия свят – т.е. Рая (Бит.2гл.). Всичко това има удивителни прилики с описанието на апостолското благовестие (Деян.14:15; 17:24-31). Ангелът проповядва това благовестие на онези, които седят в „земята“. Обичайният израз за израилевите отстъпници е „онези, които живеят по земята“ (Откр.3:10; 13:8,12,14; 17:2,8). Този път посланието е към началствата и властите в „Израил“ (Ефес.6:12), тези, които са седнали или възцарени над „земята“ (глаголът е същият, който се използва в ст. 14 за Човешкия Син възцарен в облака). Явно тези „израилеви“ управители (ръководителите на християнските църкви и институции?) са узурпирали (иззели) властта, забравяйки на кого всъщност принадлежи „земята“ и на кого служат те, та затова имат нужда Бог да им изпраща вест да се убоят и поклонят на Бога-Творец. Разбира се, вестта е и към всичките народи по света. И друг ангел последва като казваше: Падна, падна, Вавилон – големият град, защото напои всички народи от виното на яростта на блудството си. Тази втора вест сякаш е взета от книгата на пр.Исая 21:9. Всъщност, това е първото споменаване на „Вавилон” в книгата Откровение. Името е нарицателно. Ап. Петър описал местната църква, от която написал първото си послание, като: „тя, която е във Вавилон” (1Петр.5:13). Апостолът бил в град Ерусалим, когато били написани тези думи. На основа на данните от самия Нов завет е видно, че „Вавилон” бил нарицателно име за град Ерусалим, тъй като там било мястото, където ап.Петър живял и упражнявал своето служене (Деян.8:1; 12:3; Гал.1:18; 2:1-9; 1Петр.4:17). В първото си послание ап.Петър изпратил поздрави от Марк и Сила (Силван) (1Петр.5:12,13), като се знае, че и двамата също са живеели в град Ерусалим (Деян.12:12; 15:22-40).


Във всеки случай, основната словесна атака на пророчеството е насочена против „Ерусалим“. Пророческият „Вавилон“ е „Ерусалим“, и това е напълно убедително. Думата се използва за отстъпническия град точно както „Содом” и „Египет” са използвани в Откр.11:8, за да опишат „Великият Град…, където техният Господ биде разпнат” (същия израз- „Великият Град“, е използван и в Откр.16:19 за да опише „Вавилон”). Основанието на Йоан да приложи думата за Ерусалим е, че „Ерусалим“ е станал „Вавилон“, едно подобие на гордия, идолопоклоннически гонител-потисник на Божиите хора. Исус в Матей 24:14 казва, че краят (на този град?) и на пре-месианската епоха ще бъде след проповядването на благовестието м/у народите; така и в Апокалипсиса, Йоан вижда, че прогласяването на падането на „Великия Вавилон“ ще бъде непосредствено след прогласяването на вечното благовестие. Този голям „град-блудница“ (Откр.17:1) е накарал всички народи да пият от чашата с виното на своето разпалено блудстване (ироничен контраст със законното и благословено „любовно вино” празнувано от Соломон; Пес.Песн.1:2-4; 4:10; 5:1; 7:2,9). Картината е взета от книгата на пр.Еремия 25:15, където на Еремия е заповядано да напои с „тая чаша с виното на яростта“ всичките народи. Думата обикновено превеждана като ярост понякога означава и горещина (страст). В стих 10 Йоан просто използва познатата библейска картина на отстъпилия Израил като красива блудница, разпалваща страстите на мъжете с горещината на похотта си. "Вавилон" твърди, че пиенето на неговото вино ще донесе мир на народите (Откр.13:12; 1Сол.5:3), но всъщност довежда в/у тях Божия неразводнен гняв. „Израил“ (християнството) е злоупотребил със своята привилегирована позиция на божествено определен „водач на слепите” и „светлина за онези, които стоят в тъмнина” (Рим.2:19). Народите търсили го за наставление, завършват с богохулства против Бога заради нечестието на „Израил“ (Римл. 2:24). Основното занимание на „Вавилон“ е да прелъстява другите в блудство поклонение пред лъжливите езически богове. И трети ангел последва тях, като казваше със силен глас: Ако някой се поклони на звяра и на образа му, и приеме белег на челото си или на ръката си – и той ще пие от виното на яростта на Бога, налято неразводнено в чашата на гнева Му. И ще бъде мъчен с огън и сяра пред светите ангели и пред Агнето; и димът на мъчението им се издига до векове на векове; и нямат покой ден и нощ покланящите се на звяра и на образа му, и ако някой приеме белега на името му. За Бога често се казва, че дава „чаша на ярост“ или „негодувание“ на народи, които възнамерява да унищожи (Исая 51:17; Пл.Ер.4:21; Ерем.25:15,16; 49:12; 51:7; Езек.23:31-34; Йов 21:20; Пс.75:8). Пияните хора са неспособни да погубват или дори да се съпротивяват на онзи, който ги напада; така че да ги представи като пияни на път към наказание е да ги покаже като обречени за сигурно погубление! Също, на престъпниците, на които предстояло да пострадат, екзекуторите или


наблюдателите от съчувствие са давали упояващо питие, което да намали тяхната чувствителност към болката, но която разбира се е била признак или предшественик на сигурна смърт. Така в Марк 15:23 е записано, че Исус отказал да пие „вино, смесено със смирна“ (опиат), което Му било предложено, преди да бил прикован на кръста. Спасителят не искал да намали никоя част от Своите страдания чрез използването на опияняващо питие. По който и от двата начина да се приеме изразът в този текст, значението остава по естество същото – пиенето на такава опияняваща чаша е прелюдия към сигурна смърт. Хората, които искат Вавилонската чаша с „жар” ще получат погореща чаша, отколкото са искали - чашата на Божия неразводнен гняв. Тези, които блудстват със звяра, ще бъдат мъчени с огън и сяра в присъствието на светите ангели и в присъствието на Агнето. Метафорично, димът от тяхното мъчение ще се издига за вечни векове. Образът на тяхната вечна гибел е взета от пълното разрушение на градовете Содом и Гомор чрез огън и сяра, когато „дим, като дим от пещ, се издигаше от земята” (Бит.19:28; Исая 34:9,10). Ап.Йоан, просто е верен на своя старозаветен източник и го представя според смисъла на Новия завет: „Тогава Господ изля върху Содом и Гомора сяра и огън от Господа на небето. Той разори тези градове и цялата равнина, всичките жители на градовете и земните растения” (Бит.19:24,25). Наистина, самият текст набляга в/у това, че мъчението на содомците е станало в присъствието на Господа (както олтарът е пред престола в скинията?). Йоан напълно осъзнава, че „Агнето“ Е Господ Исус Христос. Тук има мрачно сравнение: поклонниците на звяра и тези, които получават неговия белег, нямат почивка ден и нощ от своите мъчения. Думите са повторени от описанието на херувимите в Откр.4:8, които нямат почивка ден и нощ, вечно отдадени на жертва на хваление. Тук е търпението на светиите; тук (са) спазващите заповедите на Бога и вярата в Исус. И чух глас от небето да ми казва: Напиши – Блажени мъртвите, които отсега умират в Господа; Да, казва Духът, за да си починат от трудовете си и делата им следват с тях. Търпеливата увереност, надеждата, очакването и вярата на Божиите хора е в правдата на Неговото продължаващо управление над земята и в сигурността на Неговия идещ съд (Откр.13:10). Християните пазят заповедите (на завета), т.е. са верни на повеленията на завета, като продължават до край да упражняват вярата си в Исус. Християнството изисква покорно и вярно търпение пред противниците. Естествено, това има последствия, не всички от които са приятни. Първите читатели на Йоан са знаели, че пазенето на вярата в Исус е можело да означава също така тяхната смърт. И заради тях той записал следващите думи на гласа от небето, казващ: „Напиши: Блажени отсега нататък мъртвите в Господа!“ Чрез делото на Христос, „небето“ е било отворено за Божиите хора.


Преди божественото пребиваване на Спасителят дори най- светите хора се страхували от смъртта, и оплаквали мъртвите като хора, които загивали (1Сол.4:13). Но сега, след като Спасителят е възкресил Своето тяло, смъртта не е вече ужасна, но всички, които вярват в Христос, я стъпкват сякаш е нищо, и предпочитат да умрат вместо да отрекат вярата си в Христос, знаейки много добре, че дори и да умрат, те не загиват, но ще оживеят, и ще станат нетленни чрез възкресението. Но дяволът, който, поради греха, винаги нечестиво е тържествувал чрез смъртта, сега, когато наказанието на смъртта е премахнато, той е единственият, който остава наистина мъртъв. Смъртта е станала като тиранин, който е напълно победен от новия законен Монарх; метафорично, тя (смъртта) е вързана за краката и за ръцете, и всички, които са „в Христос“ я тъпчат, когато минават, и като Негови свидетели (чрез вярата) я осмиват, подигравайки й се и казвайки: „О, смърт, къде е твоята победа? О, гроб, къде е жилото ти?“ (1Кор.15:55). И видях – и ето бял облак, и на облака седящ подобен на Човешки Син, имащ на главата Си златен венец и в ръката Си остър сърп. Взаимовръзката тук към книгата на пр.Данаил е явна. Отнасянето е към пророчеството на Дан.7-ма гл. за въвеждането на Исус Христос като Цар на вселената – видение, което следва пророчеството за зверовете със седем глави и десет рога. В старозаветната пророческа книга „един като Човешки Син“ (Дан.7:13,14) идва с небесните облаци, за да сложи край на владичеството на зверовете; така и в Откр.14-та гл., появата на Исус Христос е решаваща за изхода на вселенския сблъсък. 42-а месеца ще има война м/у последователите на звяра и тези на Агнето, както и м/у заблудата и истината. Царството на звяра ще изчезне едва след изтичането на последните 616 дни, но не и преди беззаконието на отстъпниците да достигне до върха („светилището“?). Чак тогава ще се спаси целия „Израил“, символично представен чрез 144 000-те хиляди (Бит.15:16; Римл.11:26). Идеята на Йоан е ясна: Нека зверовете да вършат злините си – Човешкият Син се е възнесъл в облаците и е получил вечно господство над всички хора и народи! Неговото царство никога няма да бъде съборено; никой никога няма да царува след Него (Дан.2:44). В центъра е бял облак, а седящ на облака е Един като Човешки Син, имащ златна корона на главата Си. Това е познатият облак на славата, с който Христос е облечен в (Откр.10:1); сега той е бял, а не тъмен (?) като на Синай (Изх.19:1618; Соф.1:14,15). Причините ап. Йоан да говори за облака в този контекст могат да бъдат разбрани от неговата връзка с Човешкия Син. Сега Човешкият Син царува като Втори Адам, Цар на царете. Йоан показва Христос вече седнал на облак, поставен на Своя небесен престол. По- рано (ст. 6) Йоан ни показва седенето на израилевите водачи над „земята“; сега с/у тях седи Христос Господ, възцарен в/у Облака на Славата (Пс.2:2-6), извършващ Своя Съд над тях. И друг ангел излезе от храма викащ със силен глас към Седящия на облака:


Изпрати сърпа Си и пожъни, защото дойде за Тебе часът да пожънеш, защото узря жътвата по земята; и бе ожъната земята. Ударението на тази картина пада не върху съда, а върху благословението и събирането на избраните. Това, също е делото на Човешкия Син в Неговата Parousia, когато изпраща Своите „ангели” - Своите небесни посланици, да съберат избраните (Мат.24:30,31). Думата за събирам буквално е синагога; значението на Неговите думи е, че Израил, който отказа да бъде събран (като нов Едем) в синагога под Христос (Мат.23:37,38), ще бъде заменен от Църквата като новата Синагога. Църквите в първи век били просто християнски „синагоги” (Яков 2:2), и очаквали наближаващия скоро „Ден“, когато отстъпилият Израил ще бъде напълно лишен от наследство, а Църквата разкрита като истинската Синагога, „събрана” в окончателната си новозаветна форма (2Сол.2:1). Христос описал Божието царство като голяма жътва (Марк 4:26-29) и казал на Своите ученици: „Ето, казвам ви, подигнете очи си и вижте, че нивите са вече бели за жътва. Който жъне получава заплата (Откр.14:13), и събира плод (Откр.14:4) за вечен живот; за да се радват заедно и който сее, и който жъне” (Йоан 4:35-36). Съответно, Йоан вижда един ангел призоваващ Човешкия Син да вземе сърпа Си (споменат 7 пъти в този текст) и да пожъне, молещ се в покорство на Христовата заповед: „Жетвата е изобилна, а работниците малко; затова, молете се на Господаря на жътвата да изпрати работници на жътвата Си” (Мат.9:37,38). От Своя Облак-Престол Царят отговаря на молитвата на Църквата: Като хвърля Своя сърп над земята, Той изпраща Своите жътвари; „земята“ е ожъната и плодът е донесен в Неговото Царство. Образът на сърпа е свързан в Писанието с Петдесятница, празнувана след като житото е ожънато (Вт.16:9), когато Духът се излива в спасение и благословение (Деян.2гл.). Йоан се връща към темата за съда, защото заедно със събирането на Църквата върви и отлъчването на отстъпилия Израил. Бит.21 -ва гл. описва как признаването на Исак като дете на обещанието изисква изгонването на слугинята Агар и нейния син Исмаил; и ап. Павел вижда в този разказ алегория за отхвърлянето на стария Израил и признаването на Църквата като „наследник на обещанието”. Той писал това на църквите в Галатия, в които се били промъкнали юдаистки учения: „Защото е писано, че Авраам имаше двама сина, един от слугинята и един от свободната; но този, който бе от слугинята се роди по плът, а онзи, който бе от свободната, по обещание. И това е иносказание, защото тези две жени представляват два завета, единият от Синайската планина, който ражда чада за робство, и той е Агар. А тази Агар представлява планината Синай в Арабия и съответства на днешния Ерусалим, защото тя е в робство с чадата си. А горният Ерусалим е свободен, защото е Майка. . . . А ние, братя, както Исак, сме чада на обещание. Но, както роденият по плът гонеше родения по Дух, така е и сега. Но какво казва писанието? „Изпъди слугинята и сина й; защото синът на слугинята няма да наследи със сина на свободната.“ Затова, братя, ние не сме


чада на робинята, а на свободната” (Гал. 4:22-31). В 1-вив.сл.Хр. старият Ерусалим, столицата на отстъпническия, гонителски юдаизъм, бил изгонен, отлъчен от завета, а църквата била призната за законния наследник на обещанието. Така и в края – християните отстъпници („Ерусалим“), ще бъдат отлъчени от завета, а останалите верни следващи Агнето, са признати за истинските деца на небесния Ерусалим; за Църквата. И друг ангел излезе от храма в небето, имащ и той остър сърп, и друг ангел излезе от жертвеника, имащ власт над огъня, и извика със силен вик към държащия острия сърп (ангел), като каза: Изпрати си острия сърп и обери гроздовете на лозето по земята, защото узря гроздето й. И ангелът хвърли сърпа си на земята, и обра лозето по земята; и хвърли (го) в големия лин на гнева на Бога. И беше изтъпкан линът вън от града и излезе кръв от лина до юздите на конете от хиляда и шестстотин стадия. Йоан видял ангела, който има власт над огъня горящ върху олтара, да идва точно от олтара на молитвите на светиите, за да осъди - да донесе историческия отговор на поклонението и молитвите на Църквата. Той също се моли за жътва – но този път тя ще бъде жътва на нечестивите „гроздовете на гнева” (Йоил 3:13 съчетава образите на жътвата и на гроздобера). Така този ангел призовава ангела, държащ сърпа, да обере гроздовете на „земното лозе“, защото гроздето му е вече узряло. Божието лозе, „Израил“, е узряло за съд (Исая 5:1-7) Многократните споменавания на „земята“ (шест пъти в стихове 15÷19), заедно с образа на гроздето от земята, наблягат, че това е съд върху земята на „Израил“. Лозето е осъдено. Образите от този текст се основават на пророчеството на пр.Исая за унищожението на Едом, където Бог е описан като човек, който смачква гроздове с винена преса. Той обяснява защо Неговата дреха е изцапана с „гроздов сок”: „Аз сам изтъпках лина и от племената не бе с Мене ни един човек. Да! Стъпках ги в гнева Си и смазах ги в яростта Си, тъй че кръвта им попръска дрехите Ми и изцапах цялото Си облекло. Защото денят за въздаянието беше в сърцето Ми и годината Ми за изкупване настана. Аз разгледах, но нямаше кой да помага и зачудих се, но нямаше кой да подкрепя. Затова, Моята мишца Ми изработи спасение и Моята ярост, тя Ме подкрепи. Аз стъпках племената в гнева Си, опих ги с яростта Си и излях кръвта им в земята.“ (Исая 63:1-6) В старозаветната жертвена система „телата на онези животни, чиято кръв се внася в святото място от първосвещеника като принос за грях, се изгарят извън лагера. Затова и Исус пострада извън портата, за да може да очисти хората чрез Своята собствена кръв. Затова нека да идем при Него извън лагера, носейки Неговия укор. Защото нямаме траен град, но търсим Града, който идва” (Евр.13:11-14). Мястото за съд било извън града, където са били изхвърляни телата на пожертваните животни; и където Христовата кръв беше пролята от бунтовния Израил.


В тази многослойна образност, кръвта течаща извън „града“ принадлежи на Христос, пожертван извън лагера; сега това е кръвта на отстъпническия „Израил“, изхвърлен и отлъчен от „горния Ерусалим” и лишен от наследство от Отца. „Хиляда и шестотин стадии“ е дължината на Ханаан (Палестина); 320км. - от Дан до Вирсавее. Така, образно, цялата земя на „Израил“ е представена като наводнена с кръв в идещия съд над целия народ. Потоците на течащата кръв стават образ на голямото „Червено море“, достигащо до юздите на конете – като едно повторение на удавянето на фараоновите коне и колесници (Изх.14:23,28; 15:19); Пророк Захария пророкувал за ден, когато всички неща в „земята“ ще бъдат свети, когато „земята“ ще се изпълни с чисти поклонници, когато „Свят на Господа“ ще бъде написано дори на „звънците на конете” на Израил (Зах.14:20,21). Но Йоан видял, че Бог Е издигнал на хълма Сион, нов, чист „Израил“, в който обещанията на завета ще се изпълнят. Старият „Израил“ (в случая християнството) е станал отстъпник и нечист, а конете му плуващи в кръв. Метафорично - дошъл е нов „Изход“, при който стария „Израил“ не може да премине през бездната; той не е научил новата песен на победата, защото се е превърнал в народ от насилници-египтяни; в езичници вавилонци.

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 15-та гл. „И видях на небето друго знамение, голямо и чудно: седем ангела, които държаха последните седем язви, защото с тях се изчерпва Божият гняв.“ Това ново знамение, „голямо и чудно“ (виж Ис.Нав.3:5), въвежда кулминацията на книгата: 7 язви, които са последните, защото в тях се изчерпва Божият гняв. Според специфично ограничените цел и обхват на кн.Откровение, 7 -те язви съставляват окончателното изливане на Божия гняв, Неговия велик космически съд с/у „Ерусалим“ (приравнен тук с древния езически Ерихон), премахвайки настоящия световен ред веднъж завинаги и въвеждайки светиите на Всевишния във владеене на земята през ерата на "хилядата години" (милениума). Както тръбите, тази последователност от осъждания трябва да бъде изпълнена от 7 ангели. „И видях нещо като стъклено море, размесено с огън; и тези, които бяха победили звяра и неговия образ, и числото на неговото име, стояха при стъкленото море, като държаха Божии арфи.“ Йоан видял нещо като стъклено море - кристалното море пред престола на Бога (Откр.4:6). Това е картина съответстваща на „настилката от сапфир“ видяна от Моисей на святата планина (Изх.24:10); на същата синя, кристална, „твърд”


(„камък сапфир“), през която пр.Езекиил преминал в своето възнасяне в Облака на Славата (Езек.1:26). В скинията тази синя кристална „твърд“ била символизирана чрез водата в медния леген (Изх.30:17-21), наречен в Соломоновия храм „леяното море“ (3Царе 7:23-26). Както, когато свещениците умивали кръвта, така и в това видение на кн.Откровение морето вече не е синьо, а червено; стъклото е размесено с огън. Използваната многослойна образност свързва това видение с последната сцена от Откр.14:17-20 - голямата река (асоциативно - р.Йордан) от кръв, която тече по цялата дължина на „земята“ (на „Израил“); едно истинско „Червено море“, през което праведните биват избавени, но в което техните врагове ще бъдат погубени. Откровение изобразява светиите стоящи и ликуващи на брега, както Мойсей и израилтяните стояли след първоначалното пресичане на Червеното море (Изх.14:30,31; 15:1-21); както Исус Навин и израилтяните преминали през р.Йордан (Ис.Нав.4гл.); победоносни над водите и чудовището от дълбините. Описанието на тяхното завоевание е трикратно: те „бяха победили звяра и неговия образ, и числото на неговото име“. При брега, до ръба на купела-море, победителите отдават хваление: „стояха при стъкленото море, държейки Божии арфи“. Метафорично, те съставляват народа на новия свещенически храм, който стои до очистващия леген, чрез кръщението в който са били осветени. Метафорично, те са "останалите от потомството на жената", които преминават отвъд Йордан и влизат в Обещаната земя (Ис.Нав.3гл.). Ап.Павел описал освобождението от водите на Червено море като „кръщение” на старозаветния Божий народ (1Кор.10:1,2); така и голямата скръб в края на времето наистина ще бъде огненото кръщение на Църквата. Големият стъклен съд на морето е видян „изпълнен с огън“. В това, през което израилтяните преминали за спасение, техните гонители влезли за унищожение; египетската войска на Фараон загинала в завърналите се води. Кн.Откровение ни представя картината на едно огненото кръщение, което трябва да падне в/у хората преклонили се пред антихриста; видението за 7 -те чашите ще ни покаже как ще стане това. „И те пееха песента на Божия слуга Мойсей и песента на Агнето и казваха: Велики и чудни са Твоите дела, Господи, Боже Всемогъщи; праведни и истинни са Твоите пътища, Царю на народите! Кой няма да се бои от Теб, Господи, и няма да прослави Името Ти? Защото само Ти си свят. Всички народи ще дойдат и ще се поклонят пред Теб, защото се явиха Твоите праведни съдби.“ „Песента на Божия слуга Моисей и песента на Агнето“ се отнасят за: песента на свидетелството, на която Мойсей и Исус Навин научили децата на Израил при границата на обещаната земя (Втор.31,32гл.). Главното престъпление, което било повод за създаването на старозаветната първоначална песен за свидетелство против израилтяните (Втор.31:16-19) било прелюбодейството на Израил спрямо Бога. Както Бог обявил в Моисеевата песен за свидетелството, Той Е ревнивият съпруг, измамен от неверността на това „извратено поколение”


(Втор.32:20,21; Мат.17:17; Деян.2:40). Образът също е взет и от Изход 15гл., където се описва Моисеевата победна песен при поражението на Фараона и неговата войска в Червеното море (две други библейски версии на Моисеевата песен са Исая 12гл. и Авакум 3гл.). И двете песни са здраво основани в историята; и двете прогласяват, че спасението, което Бог дава, е Неговата победа в този свят над езичниците. Тези светии, чрез Христос, са победители, във времето и тук - на земята. Това е съботата на Църквата; и както в събота, освен псалма за деня (Пс.92) при редовната жертва, юдеите пеели на допълнителната съботна жертва (Числа 28:9,10), сутринта песента на Моисей от Втор.32гл., а вечерта тази от Изход 15гл., така и тук на Йоан е представено как победоносната Църква празнува своята истинска съботна почивка като пее същата „песен на Моисей и на Агнето“. „Велики и чудни са Твоите дела, О, Господи, Боже Всемогъщи“ (Изх.34:10; Втор.32:3,4; 1Лет. 16:8-12; Пс.92:5;111:2;139:14; Исая 47:4; Ер.10:16; Амос 4:13; Откр.1:8). „Праведни и истинни са Твоите пътища“ (Втор.32:4; Пс.145:17; Осия 14:9); отново, Бог е наречен „праведен и истинен” специално по отношение на Неговите спасителни съдби, освобождаващи Църквата и погубващи Неговите врагове (Откр.16:7). „Ти, Царю на народите“ (Пс.22:28; 47:2,7,8; 82:8; 1Тим.1:17; 6:15; Откр.1:5;19:16); като Господар на всички народи, Той движи земните войски, за да изпълни Своите цели в осъждението; Той ги смазва заради техния бунт; и ги води към покаяние. „Кой няма да се бои от Теб, о Господи, и да прославя Твоето име?“ (Изх.15:1416; Ер.10:6,7; Откр.14:7); на език, който е по- познат за нас, това означава: Кой няма да се обърне към Бога? Кой няма да служи на Бога, да Му се покланя и да Му се покорява? Ясният извод е, че преобладаващото мнозинство от всички народи ще дойде в спасението, което Бог е дал в Исус Христос. Това е великата надежда на старозаветните бащи и новозаветните апостоли, както изобилно потвърждават многобройни текстове в Писанието. „Защото само Ти си свят“ (Изх.15:11; 1Царе 2:2; Пс.99:3,5,9; Исая 6:3; 57:5,15; Осия 11:9; Мат.19:17; 1Тим.6:16). Божията „святост” в Писанието често се отнася не толкова за Неговите етични качества, колкото за Неговото уникално величие, Неговата абсолютна трансцендентност и „отделеност.” „Защото всички народи ще дойдат и ще се поклонят пред Тебе, защото се явиха Твоите праведни съдби“ (1Лет.16:28-31; Пс.2:8;22:27;65:2;66:4;67:17;86:8-9;117:1; Исая 26:9;66:23; Ер. 16:19); обръщането на всички народи е крайната цел и неизбежният резултат от Божиите съдби. Падането на „Израил“, казва ап.Йоан на Църквата, ще доведе спасението на света (ап.Павел продължава логиката: следователно падането на Израил трябва да доведе в края на краищата до неговото собствено възстановяване в завета (Римл.11:11,12,15,23-32).


„И след това видях, че на небето се отвори храмът на скинията на свидетелството.“ Скинията се отваря и свещениците са изпратени да излеят своите съдби от 7 чаши в/у „Израил“ като наказание за неговото блудство (поклонение пред чужди богове). В кн.Откровение, наказанието, което Бог ще изпрати, ще бъде вече обявеното във Втор.28:49-57 - страшни враждебни народи (наречени „10 -те рога“) ще се надигнат, за да погубят „Израил“, нанасяйки отмъщението в/у Божията отстъпила „съпруга” (Откр.17:16-18). Блудницата ще бъде погубена заради нейната невярност, но остатъкът (останалите от нейното потомство) ще бъде спасен; този остатък в края ще бъде по- голям от своя първообраз - едно голямо множество, което никой не може да изброи, силно надвишаващо стария Израил при Изхода (Откр.7гл.). В Откровение, Бог гарантира продължението на завета чрез установяването на трансцендентен нов завет за „хиляда години“. Разграничавайки Своите истински наследници, Бог ги включва в „невястата на Агнето“ - „Новият Ерусалим“; така Невястата и Младоженецът се срещат в святата вечеря - Сватбената Вечеря на Агнето (Откр.19:1-10). Основният договорен документ на завета бил Декалогът; той често е наричан Свидетелството, подчертавайки неговия юридически характер като запис на заветната клетва (Изх.16:34; 25:16, 21,22; 31:18; 32:15; Пс.19:7; Исая 8:16,20). Скинията, в която се пазело Свидетелството, била наричана Скинията на свидетелството (Изх.38:21; Чис.1:50,53; 9:15; 10:11; Деян.7:44). Авторът на посланието към евреите показва, че Моисеевата Скиния била подобие на небесния Оригинал и сянка на Църквата в Новия Завет (Евр.8:5; 10:1); Йоан извежда заключението, показващо, че тези две, небесният модел и окончателната форма се сливат в края на новозаветната епоха: Църквата се събира в небесата. И ако храмът е Църквата, Свидетелството е Новият Завет, Свидетелството на Исус (Откр.1:2,9; 6:9; 12:11,17; 19:10; 20:4). Напомняйки ни древната история за преминаването на потомството на Израил, водено от Исус Навин, през р.Йордан, сега скинията се отваря, за да може свещениците да вземат и понесат ковчега на завета, и да поведат победоносно народа (през водите на р.Йордан) към обещаната земя. „И седемте ангела, които държаха седемте язви, излязоха от храма облечени в чисти и блестящи ленени дрехи и препасани през гърдите със златни пояси. И едно от четирите живи същества даде на седемте ангела седем златни чаши, пълни с яростта на Бога, който живее за вечни векове.“ В древността чашата се използвала при ритуали на гадаене и предвещаване на бъдещата съдба (Бит.44:5). Пр. Еремия видял по същия начин бъдещата съдба (съд) на народите: "Защото така ми каза Господ, Израелевият Бог: Вземи от ръката Ми тази чаша с виното на яростта Ми и напой от нея всички народи, до които те пращам. И като пият, ще политат и обезумеят поради меча, който ще изпратя сред тях" (Ерем.25:15,16) (Исая 51:17; Зах.12:12). Седемте ангели-свещеници, които имат седемте язви, излизат от храма, за да


извършат заветните проклятия, прогласени от тръбите. Асоциирайки 7-те язви със свиренето на 7 свещеника с тръби, въпросният пасаж, бързо ни отвежда към старозаветната картина при падането на Ерихон (Ис.Нав.6:3-9). Идеята е пределно ясна - "Ерусалим", който се е превърнал в Ерихон, е обречен. Като свещеници на завета, тези ангели-служители са облечени в лен, чист и светъл, и препасани със златни пояси около гърдите, по образа и подобието на своя Господ (Откр.1:13; Изх.28:26-29, 39-43; Лев.16:4)(Ис.Нав.3гл.). Нечестивите са осъдени в Откр.14:10 да „пият от виното на Божия гняв, приготвено чисто в чашата на Неговия гняв”; и когато язвите биват изливани, „Ангелът на водите” възкликва за праведноста на Божията справедливост: „Защото те проляха кръвта на светии и на пророци, то и Ти си им дал да пият кръв” (Откр.16:6). Няколко стиха по- долу Йоан се връща към израза „чашата на виното от яростния Му гняв” (Откр.16:19). Това, което се изобразява в небето за поучението на Църквата на земята, е окончателното отлъчване на отстъпилия „Израил“, когато общението в тялото и в кръвта на Господа вече бива отказано на „Израил“. Ангелите-епископи, на които са поверени заветните санкции, са изпратени от самия Небесен храм и от Божия Престол, за да излеят върху „Израил“ кръвта на завета. Исус предупредил бунтовниците от Израил, че ще изпрати Своите мъченици при тях да бъдат убити „за да дойде върху вас всичката праведна кръв проляна на земята, от кръвта на праведния Авел до кръвта на Захария, Варахиевия син, когото убихте между светилището и олтара. Истина, истина ви казвам: Всичко това ще дойде върху това поколение” (Мат.23:35,36). Пиенето на тази кръв е неизбежно: или служителите на завета ще ни послужат при причастието, или ще го излеят от своите чаши върху нашите глави. Чашите, са и съдове за възлияние. А възлиянието, или приносът на течности, бива изливано при всекидневната жертва точно след като тръбите започват да звучат, така че като поставя чашите след тръбите, Йоан запазва последователността на ритуалното действие, което започна със закланото Агне, продължи при принасянето на тамяна и премина към звученето на тръбите. Тъй като приносът на течности има такова положение, той е последното ритуално действие, завършващо службата при олтара, и е известен именно като последно действие (Фил.2:17). Приносът на течности, както казва ап.Павел, се излива върху закланата жертва, горяща в огъня. Тъй като в небето няма кръвна жертва, ангелите изливат своите възлияния върху ужасното всеизгаряне на въздаяние, което божествената справедливост извършва на земята. В този контекст трябва да си спомним за очистителния принос, предназначен да умилостивява за оскверняване на място, така че Бог да продължи да обитава със Своя народ. Ако целият народ съгрешал, така че цялата земя (на Израил) се оскверняла, свещениците били задължени да извършат специални ритуали за очистване: кръвта на жертвата била поръсвана 7 пъти към завесата пред пресвятото място, после бивала намазвана върху четирите рога на олтара, и остатъкът бивал изливан в подножието на олтара (Лев. 4:13-21). Но при изливаните язви на съдбите от чашите това е обърнато, за да пресъздаде


картината, че тази кръв, вместо да доведе примирение, носи отхвърляне и въздаяние. Вместо да бъде поръсена 7 пъти към завесата, тя е излята 7 пъти върху земята. Вместо появата на Първосвещеника с кръвта на примирението, имаме 7 ангела с кръвта на въздаянието. Защо кръвта в Откровение вече не се поръсва към завесата? Защото кръвта на Исус вече е принесена, и Израил я е отхвърлил. „Защото, ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали истината, не остава вече жертва за грехове, но едно страшно очакване на съд и едно огнено негодуване, което ще изпояде противниците. Някой, който е престъпил Мойсеевия закон, умира безпощадно при думата на двама или трима свидетели; тогава колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи онзи, който е потъпкал Божия Син, и е счел за нечисто нещо проляната при завета кръв, с която е осветен, и е оскърбил Духа на благодатта? Защото познаваме Този, Който е рекъл: На мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние; и пак: Господ ще съди людете Си. Страшно е да падне човек в ръцете на живия Бог” (Евр. 10:25-31). Точно това е идеята на Йоан тук: кръв и огън ще бъдат излети върху земята на „Израил“ от 7 чаши, които са пълни с гнева на Бога, Който живее за вечни векове. Всъщност, Божието вечно естество („Докато съм жив!”) било дадено в песента на Мойсей като залог за Неговото въздаяние против Неговите врагове и против тези, които проливат кръвта на Неговите слуги (Вт.32:40-43). Така ни се показва, че седемте ангела с язвите идват от Скинията на Свидетелството, носейки в ръцете си проклятията на завета; те идват от храма, като служители, връзващи на земята небесните наредби с/у онези, които са отхвърлили Свидетелството на Исус; и те идват от Престола на Самия Бог, получавайки своите чаши с гняв от един от четирите живи същества, които носят (или са край) Божия Престол (Откр.4:6). „И храмът се изпълни с дим от славата на Бога и от Неговото могъщество и никой не можеше да влезе в храма, преди да се свършат седемте язви на седемте ангела.“ Сцената ни напомня ритуала, отбелязващ края на церемонията на Кипур (Лев.16:17). Също при освещаването на Скинията на Мойсей и на Соломоновия Храм, Светилището се изпълнило с дим от Славата на Бога и от Неговата сила, и никой не можел да влезе (Изх.40:34,35; 3Царе 8:10,11; 2Лет.5:11-14;7:1-3). Това явление станало във връзка с небесния огън, слизащ и поглъщащ жертвите (Лев.9:23,24; 2Лет.7:1-3). Така изпълването на храма било както белег на Божието милостиво присъствие с Неговия народ, така и величествено откровение за Неговия страшен гняв против грешниците, предупреждение, че Неговият огнен съд ще бъде изпратен от храма с/у онези, които се бунтуват срещу Него (Лев.10:1-3; Числа 11:1-3; 16:35). Летописецът за освещаването на храма от цар Соломон написал следното: „Тогава Соломон застана пред Господния олтар, пред цялото Израилево


общество, и простря ръцете си. Защото Соломон беше направил меден леген, който бил пет лакътя дълъг, пет лакътя широк и пет лакътя висок, който беше положил всред двора, и като застана на него, падна на коленете си пред цялото Израилево събрание и простря ръцете си към небето” (2Лет.6:12,13). За да изпълни молитвата на посвещението Соломон застанал до това „море” пред олтара и принесъл своята молитва, благодарейки на Бога за Неговите могъщи дела, призовавайки Неговите праведни съдби и молейки Го за обръщането на всички народи (2Лет.6:14-42; Откр.15:3,4). Непосредствено след това пише: „Като свърши Соломон молението си, огън слезе от небето, та изгори всеизгарянията и жертвите, и Господната слава изпълни дома. И свещениците не можаха да влязат в Господния дом, защото славата на Господа изпълни дома Му” (2Лет.7:1,2). Подобно на това, в края на молитвата на светиите, стоящи до стъкленото море, седемте ангела получават чаши пълни с огнен гняв, който ще падне върху „земята“, за да погълне отстъпилия „Израил“ като взеизгаряне; Облакът изпълва храма, и никой не може да влезе, докато всеизгарянето не изгори напълно (Откр.15:5-8). Същото се случило с изливането на Духа в деня на Петдесетница, когато Светият Дух изпълнил Скинията и Храма на Новия завет. Но както заявил ап.Петър, Петдесетното изливане трябва да се съпроводи в края на века от изливане на всеизгаряне: „Кръв, и огън, и дим” (Деян. 2:16-21; Йоил 2:28-32). Християните от първи век са били увещавани постоянно да очакват бързо наближаващия Ден, когато техните противници ще бъдат погълнати, и Църквата ще бъде „събрана” като окончателен храм (2Сол.2:1; Евр.10:25). В пълният смисъл на новозаветната пълнота и „усъвършенстване” (1Кор.13:12), Йоан вижда, че никой не може да влезе в храма, преди седемте язви на седемте ангели да бъдат завършени с унищожаването на отстъпилия „Израил“ (християнството). В книгата на пр.Исая 6-та гл. е открита причината, поради която никой не може да влезе. Когато Бог се изявява в пълната слава на Своето естество, в пълната сила на Своята наказателна правда, създанието се чувства проникнато от дълбоко усещане за своята нищожност – не само грешното създание, както е в случая с Исая, но също и ограниченото (Йов 4:18; 15:15). Когато Бог излива Своя гняв, подходящо е ангелите, и тези, които стоят с Него, да се отдръпнат за малко и да възпрат своите любопитни погледи. Всички смирено трябва да се отдръпнат в пълно благоговение, защото това е време, в което Бог директно и уникално движи историята, една съвършено нова опитност за света, докато постепенно „небето“ отново се проясни. Никой не може да проникне в Неговото царство, докато службата на изкуплението не бъде завършена. Изпълването на храма с дим от Славата на Бога е Божествен акт извършващ едно ново Сътворение, защото в Писанието, края на строежа на светилището има за свой паралел края на сътворението на света (Бит.2:2+Изх.40:33). Бог почита и двата момента със Своето присъствие. Апокалиптичното събитие в


Откр.15-та гл., сочи към приключване на Божието дело на сътворение - друг начин на внушаване на приключването на очистващия процес, който характеризирал Кипур, "тогава светилището ще се очисти" (Дан.8:14).

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 16-та гл. Разпъвайки за основно платно една картина приготвена от древността, Откровението явява пред широко отворените ни от изумление очи „онова, което има да стане скоро“ (Откр.1:1) в идещия Господен Ден (Откр.1:10); [новата пророческа картина е взаимствана от опитността на старозаветния Израил (виж Псалм 105; Неемия 9гл.)]. Още с първите движения (през поредицата с печатите), художникът реставрира образа на коварния враг нахлул в битието на Израилевия дом (Откр.6:1,2) и подбудил братята да предадат верния Йосиф; заколвайки козел и потапяйки Йосифовата дреха в кръвта (Откр.6:3,4), вдигайки мирът от дома на Яков (Бит.37гл.). Картината продължава с утеснението на Йосиф в Египет, с идването на 7 -те гладни години, в които жито (пшеница) нямало да има; с избавлението на Йосиф чрез свидетелството на служителя на виното и елея (Откр.6:5,6); (Бит.39÷41гл.). Ръката с четката замахва с виртуозно майсторство и извежда пред погледа ни ужасяващата обстановка на Египетското робство – една смразяваща картина на самото проклятие и смъртта (Откр.6:7,8); (виж Изх.1гл.; Втор.4:20). Тук са изкривените от агония лица на умиращите под Египетското тегло юдеи; пъшканията и виковете на смазаните роби, питащи Яхве: „Докога?" (Откр.6:9-11);(Изх.2:23-25). Преминаването на Господният Ангел, пред Който трепери и се разпада тъканта на цялата вселена, също се вижда ясно (Откр.6:1215);(Изх.12гл.); писъците на египтяните по цялата Египетска земя отново ехтят, призовавайки със сърцераздирателни клетви собствената си смърт, поради непоносимата загуба (Откр.6:15-17);(Изх.12:30). Четката не пропуска запечването, за избавление от смъртта, върху домовете на 12-те племена на Израилтяните при Пасхата, чрез поставянето на белега с кръвта на Пасхалното Агне (Откр.7гл.);(Изх.12гл.). Дори тишината на Изхода е отразена чрез един единствен щрих в картината (Откр.8:1);(Изх.11:7)! Небесният художник продължава умело (през серията с тръбите) по пътя на напредващата старозаветна опитност, довеждайки ни до алюзия със следващите преживявания на Израил – последната язва и смъртта на Египетските мъжки първородни (Откр.8:7), хвърлянето на славата на Египет във водите на Червеното море (Откр.8:8,9);(Изх.14гл.), горчивината при водите на Мера (Откр.8:10,11); (виж Изх.15гл.); помрачаването на стария Израил, чиито водачи нееднократно разгневявали Бога и поради чиито бунтове труповете им останали в пустинята – храна за виещите се в небето хищни птици (Откр.8:12,13);(Числа 14гл.); на платното отново излизат нападенията на неприятелските народи – сравнени с жилещи и причиняващи мъчителни болки скорпиони, изпълзели от дълбините на пустинята-бездна, царството на Сатана (Откр.9:1-12); тук е


тъжната картина на фаталното срастване и привързаност на израилтяните с/към бездушните идоли - една зависимост и грях, поради които изведените от Египет юдеи обикаляли до оня „час и ден, и месец, и година" - определените 40 години, докато измрели в пустинята (Откр.9:13-21); (1Кор.10:5). Светата ръка отново рисува водителството на Израил чрез Огнения и Облачния Стълб (Изх.13:21) – Свидетелят на Завета, предал на Израил сладката вест на освобождение и горчивата вест, че поради коравовратността им това извратено поколение няма да влезе в обещаната земя (Откр.10гл.);(Числа 32гл.; 2Лет.30:8; Пс.95:8; Евр.3:8,15). Тук е и сцената на изпита на Израил чрез свидетелството на Двамата Свидетели (Откр.11гл.);(Числа 13,14гл.). Четката с небесен финес възкресява пред очите ни гневът на Египетският змей с/у обещаното Дете-Семе (Мойсей, образ на Христос), неуспехът на Левиатан (чудовището, крокодила) да изяде бебето Мойсей (символ на победата на Христос над дявола), преследването на Жената в пустинята (Откр.12 -та гл.), успехът на змея над родените в Египет израилтяни, но не и над „останалите от нейното потомство" – децата на Израил, които понесли ковчега на завета и думите на Свидетелството напред по пътя към Обещаната земя. Щрих след щрих умело извеждат пред погледа ни съюзът м/у езическия цар Валак и лъжливия пророк Валаам, подмамили Израил към поклонение пред идола-образ при Ваалфегор (Откр.13-та гл.);(Числа 25гл.); в картината отново се появяват верните мъже израилтяни, които не се осквернили с моавките (при Ваалфегор), събрани около Мойсей (и Исус Навин), готови да навлязат в святата земя (Откр.14-та гл.);(Ис.Нав.3гл.). Тук е потомството на Израил, застанало победоносно оттатък Йордан, в Обещаната Земя, около Исус Навин, пеещо песента на победата – Песента на Мойсей и на Агнето (Откр.15 -та гл.); (Ис.Нав.4гл.). И точно тук – идва картината на Откр.16-та гл. - 7-те язви. Логично – описаното в нея би трябвало да е отражение на старозаветната история с падането на посветения като обречен за всеизгаряне с огън пред Бога езически град Ерихон (Ис.Нав.6гл.)(съответстващо на тръбенето на 7-те тръби в Откр.8-ма до 11-та гл. и на някои от 10-те египетски язви). [Художникът на Откровението ще продължи с едно вмъкване-напомняне за историята за вавилонската дреха и смущението на племената поради Ахан (Ис.Нав.7гл.) - когото израилтяните по- късно убили и изгорили тялото му в огън (Откр.17гл.). В следващата глава (Откр.18гл.) ще ни бъде припомнено за съдбовния жребий, който Исус Навин направил сред Израил за да бъде очистен стана преди решителната битка (Ис.Нав.7гл.). Историята за поражението на коалицията от неприятелски войски пред Израил – ще бъде пред очите ни в победата на "Царя на царете и Господ на господарите" (Откр.19гл.); (Ис.Нав.8÷13гл.); образността как врагът е "вързан" в бездната, а Израил безопасно владее Земята и как Бог от Своя Престол съди племената ще е темата на Откр.20гл. Накрая, всичко ще приключи с картината-идилия на Божия Дом –


Едем, където Бог и Човек са отново заедно изпълнявайки пророчествата за заветното събиране на всичките народи на планината Сион в Новия Храм "ново Небе и нова Земя" (Откр.21,22гл.). Разбира се, това е само основното платно, в/у което ще бъдат насложени детайли от пророчества в книгите на големите пророци (Исая, Еремия, Езекиил и Данаил) и много други миниатюри от почти всички книги на Светото Писание.] Тъй като тръбите (Откр.8-11гл.) са по същество предупреждения, те ще повредят само 1/3-та от „земята“, но при чашите унищожението й ще е пълно. 7 та тръба е белегът, че „няма да има вече отлагане” (Откр.10:6,7). Пророкуваното време („7-ци 70”) е изтекло (Дан.9:24); безконечният гняв вече е дошъл в/у „Израил“ (отстъпилото от Бога християнство). От този момент нататък Йоан изоставя езика и образността на предупреждението, съсредоточавайки се напълно в/у посланието за надвисналото разрушение на „Ерусалим“ и оттам и на цялата вселена. Седемте чаши, подобно на 7 -те тръби, следват една последователност, която напомня историята на Сътворението (Бит.1гл. – земя, море, реки и водни извори, слънце). Като описва обречеността на града, Откровение разширява и подсилва многопластовите образи от Изхода и битката при Ерихон, които вече са навсякъде в пророчеството. Ап.Йоан отново споменава „Великия Град” (Откр.16:19), напомняйки на своите читатели за предишното описание: „Великият Град, който духовно се нарича Содом и Египет, където и техният Господ беше разпнат” (Откр.11:8). „Ерусалим“ е наречен Содом, заради неговото сладострастно, разточително отстъпничество (Езек.16:49,50), и защото е обречен на пълно унищожение като всеизгаряне (Бит.19:24-28; Вт.13:12-18). Но по- обичайните метафори на Йоан за Великия Град са взети от модела на Изход: Ерусалим не е само Египет, но също и другите езически народи-врагове на Израил. „И чух от храма силен глас да казва на седемте ангели: Отидете и излейте на земята чашите на гнева на Бога.“ Заповедта, разпореждаща съдбите, е дадена от силен глас от храма, отново подчертавайки божествения и произход на тези ужасни язви (Откр.15:5-8). Присъдите на чашите са преливането на Божия гняв, който избухва и изпълва Неговия храм, Божие посещение или присъствие в отговор на молитвите на Неговите светии (Откр.6:9-11; 8:3,4). На седемте ангела (Откр.15:1) е казано да излеят чашите с Божия гняв: Септуагинта използва този глагол (ekcheō) при напътствията към свещеника да излее кръвта на жертвата около подножието на олтара (Лев.4:7,12,18,25,30,34; 8:15; 9:9). Думата се използва в книгата на пр.Езекиил по отношение на блудството на отстъпилия Израел с езичниците (Езек.16:36; 23:8), за неговото проливане на кръв чрез подтисничество и идолопоклонство (Езек.22:3,4,6,9,12,27), и за заплахата на Бога да излее Своя гняв върху него (Езек.14:19; 20:8,13,21; 21:31). В Новия Завет тя е използвана по същия начин в контексти, които съответстват на главните теми в Откровение: изливането на


вино (Мат.9:17; Марк 2:22; Лука 5:37), проливането на Христовата кръв (Мат.26:28; Марк 14:24; Лука 22:20), проливането на кръвта на мъчениците (Мат.23:35; Лука 11:50; Деян.22:20; Римл.3:15) и изливането на Духа (Деян.2:17,18,33; 10:45; Римл.5:5; Тит 3:6; Йоил 2:28,29; Зах.12:10). Всички тези различни връзки са в основата на това изливане на язвите върху Земята, която е проляла кръвта на Христос и на Неговите свидетели, хората, които са се противили на Духа и са Го отхвърлили: старите мехове на „Израил“ ще бъдат пръснати. „И първият отиде и изля чашата си на земята, и стана лоша и люта язва върху хората, които имаха белега на звяра, и които се покланят на образа му.“ Когато първият ангел излива своята чаша в/у „земята“, тя става лоша и люта рана в/у хората, които имат белега на звяра и които са се поклонили пред неговия образ. Раните са подходяща отплата за отстъпничеството, грозен печат, отмъщаващ за белега на звяра – сякаш самият белег сега се превръща в неизлечима смъртоносна зараза. Точно както Бог излял циреи върху нечестивите, покланящите се на фалшивите богове египтяни (при 6 -тата язва), които гонели Неговите хора (Изх.9:8-11), така сега Бог поразява тези поклонници на звяра в земята на „Израил“ – заветният народ, който сега е станал египетски гонител на Църквата. Тази язва е специално спомената от Мойсей в неговия списък с проклятията на завета при идолопоклонство и отстъпничество: „Господ ще те поразява с египетския струпей, с кръвотечения, с краста и със сърбеж, от които да не можеш да се изцелиш… Господ ще те поразява с лошо възпаление на коленете и в пищялите, тъй че не ще можеш да се изцелиш, от стъпалата на краката ти до темето ти” (Втор. 28:27,35). Язвата напомня за проклятието на проказата в Стария Завет (Левит 13гл.). „И вторият ангел изля чашата си в морето и стана като кръв на мъртъв, и всяка жива твар в морето умря.“ Вторият ангел излива своята чаша в морето, и то става като кръв, както при 1 -та египетска язва (Изх.7:17-21) и при Втората Тръба (Откр.8:8,9). Тук кръвта не тече, но е като на мъртвец: сгъстена, съсирена и разлагаща се. Кръвта е спомената четири пъти в тази глава, тя покрива лицето на „Израил“, разливайки се по четирите краища на „земята“. Макар основното значение на тази язва да е символично, отнасяйки се за нечистотата при допир с кръвта на мъртвец (Лев.7:26,27; 15:19-33; 17:10-16; 21:1; Числа 5:2; 19:11-19), може би (и всички останали язви), ще има близки съответствия с действителни събития, подобно на язвите над Египет. „И третият ангел изля чашата си в реките и в изворите на водите, и станаха кръв.“ Язвата на третата чаша по- пряко представлява отново 1 -та египетска язва [и третата тръба – (Откр.8:10,11)], тъй като тя засяга реките и водните извори, превръщайки цялата питейна вода в кръв. Водата е символ на живота и на


благословението в цялото Писание, започвайки от историята за сътворението и Едемската градина. В тази язва благословенията на Рая са обърнати и превърнати в кошмар; това, което преди е било чисто, сега е замърсено и нечисто поради отстъпничеството. Духовният живот, символизиран чрез водите е изсъхнал. В контекста на древния Египет язвата е имала много голям и специален смисъл. Фараонът, когото египтяните считали като бог на земята, е бил отговорен за това – да осигури напояването на земята от водите на река Нил и Египет да стане плодороден. Египет е бил почти пустиня и животът е съществувал само поради водите на Нил. Да се атакува реката – това означавало да се оспори неговата божественост и целия египетски творчески ред. След язвата египтяните осъзнали, че бога, на когото са се покланяли и се доверявали, за когото мислили, че им е дал живот – е всъщност бог на смърт. Хората във „Вавилон“ нямат вече никаква надежда за живот – те вече не познават вкуса на чистата вода – за тях духовната суша ще бъде фатална. Тяхното бъдеще е само смъртта. „И чух ангела на водите да казва: Праведен Си Господи, Който Си и Който си бил, и Който ще бъдеш, защото отсъди това; понеже проляха кръв на светии и на пророци - и на тях даде кръв да пият, защото са заслужаващи! И чух друг от жертвеника да казва: Да, Господи, Боже Всемогъщи – истинни и праведни (са) присъдите Ти!“ Характерното престъпление на Израил винаги било убийството на пророците (2Лет.36:15,16; Лука 13:33,34; Деян.7:52): Исус Христос назовал този факт като конкретната причина защо кръвта на праведните ще бъде излята в съд в/у това поколение (Мат.23:31-36). Ангелът на водите завършва с интересно твърдение: Поради проливането на кръвта, отстъпниците заслужават това! Това е съзнателно съответствие с посланието на новата песен: „Достоен Си да вземеш книгата и да разпечаташ печатите й; защото си бил заклан, и със Своята кръв си ни купил за Бога” (Откр.5:9). Точно както Агнето получи Своята награда на основа на кръвта, проляна от Него, така тези гонители сега получават справедливата отплата за своето кръвопролитие. Бог бе обещал веднъж на потиснатите в Израел, че ще въздаде на техните врагове според техните зли дела: „А притеснителите ти ще заставя да изядат собствените си меса и ще се опият със собствената си кръв като с ново вино; И всяка твар ще познае, че Аз, Господ, съм твоят Спасител и че твоят изкупител е Могъщият Яковов.“ (Исая 49:26). Това, както обикновено, бива обърнато: Сега „Израил“, върховният гонител, е този, който ще бъде принуден да пие своята собствена кръв и да поглъща своите собствени меса (Втор.28:53-57). Към ангела в хваление се присъединява гласът от самия олтар, където е била излята кръвта на светиите и на пророците. Олтарът се радва: „Да, Господи Боже, Всемогъщи, истинни и праведни са Твоите съдби!“ Светиите, събрани около подножието на олтара викат за справедливост, за въздаяние в/у техните потисници (Откр.6:9-11). При унищожаването на „Израил“ е отговорено на тази молитва; закланите свидетели са отмъстени. Не е само съвпадение, че тези молитви в стихове 5÷7 (заедно с текста от Песента на Мойсей в Откр.15:3,4) са


в действителност основани на песента, изпълнявана от свещениците и левитите през времето м/у подготовката и принасянето на жертвата. Самите небесни ангели пеят литургията на отстъпническия Израил с/у самия „Израил“. „И четвъртият ангел изля чашата си върху слънцето и на него се даде да гори хората с огън, и изгоряха хората от голяма жега, и похулиха името на Бога, Който има власт над тези язви; и не се покаяха за да отдадат на Него слава.“ Четвъртият ангел излива своята чаша в/у слънцето; и на него се позволи да гори човеците с огън. Докато 4-тата тръба довежда до язвата на тъмнината (Откр.8:12), сега горещината от слънцето се увеличава, така че хората биват изгорени с голяма жар. Това също е обръщане на основно заветно благословение, което присъствало в Изхода, когато Израил бил защитаван от горещината на слънцето чрез Облака на Славата, Сянката на Всемогъщия (Изх.13:21,22; Пс.91:1-6). „Господ ти е пазач; Господ Бог е твой покров отдясно ти. Слънцето няма да те повреди денем, Нито луната нощем. Господ ще те пази от всяко зло; Ще пази душата ти.“ (Пс. 121:5-7). „Няма да огладнеят нито да ожаднеят; не ще ги удари нито жега, нито слънце; защото Онзи, Който се смилява за тях, ще ги води, и при водни извори ще ги заведе.“ (Исая 49:10). „Благословен да бъде онзи човек, Който уповава на Господа, и чието упование е Господ. Защото ще бъде като дърво насадено при вода, което разпростира корените си при потока, и няма да се бои, когато настане пекът, но листът му ще се зеленее, и не ще има грижа в година на бездъждие, нито ще престане да дава плод.“ (Ерем.17:7,8). „И седящият на престола ще разпростре скинията Си върху тях. Няма да огладнеят вече, нито да ожаднеят вече, нито ще ги удари слънце, нито някой пек; защото Агнето, Което Е пред средата на престола, ще им бъде пастир и ще ги заведе при извори с текущи води; и Бог ще обърше всяка сълза от очите им.“ (Откр.7:15-17). Йоан подчертава Божието върховенство, като ни казва, че на слънцето е дадено да гори хората; и още в следващия ред, той е още по- ясен: Бог има властта над тези язви; язвите падащи в/у „Израил“ са „делата на Господа, който върши опустошения на земята” (Пс.46:8). Но отстъпниците отказват да се подчинят на Божията власт над тях. Подобно на звяра, чиято глава е увенчана с „богохулни имена” (Откр.13:1), и на чийто образ се покланят, хората похулват Бога, Който има власт над язвите. И като непокайващия се Фараон (Изх.7:13,23; 8:15, 19,32; 9:7,12,34,35; 10:20,27; 11:10; 14:8), те не се покайват, за да Му отдадат слава. „Израил“ е станал „Египет“, закоравявайки своето сърце; и като Египет, той ще бъде погубен. Хората на звяра ще станат жертви на самия бог, на образа на когото са се покланяли като източник на живота (слънцето). „И петият ангел изля чашата си върху престола на звяра и царството му потъмня“ Язвата на тъмнината съответства на 9 -тата язва - мракът над Египет и на събитията при 5-тата тръба. Този мрак има космическо измерение - символ на


отхвърлянето на Бога; идващ от бездната, мракът на пред-сътворението, сега поглъща напълно царството на звяра. Мракът, възникващ от обиталището на смъртта, представлява крайното наказание (завинаги), което съдържа всички заветни проклятия. Макар повечето от съдбите в Откровение да са насочени конкретно против отстъпилия „Израил“ (християнството), езичниците, които се присъединяват с „Израил“ с/у Църквата, също попадат под осъждане. Това е „часът на изпитанието“, този час, „който ще дойде върху целия свят, за да изпита онези, които живеят в земята” (Откр.3:10). Затова петият ангел излива своята чаша в/у престола на звяра; и дори по време на слънчевото изгаряне в/у онези, които се покланят на звяра, светлината е изгасена в неговото царство, и то става тъмнина – познат библейски символ за национално сътресение и падане от власт на управници (Исая 13:9,10; Амос 8:9; Езек.32:7,8). Главното значение на тази язва е все още съда в/у „Израил“, защото той е станал престолът и царството на звяра. Хората, които ще пострадат от Петата Чаша, биват определени също и като пострадали от Първата Чаша, която се изля върху Земята, върху израилевите поклонници на Звяра. Отново ап.Йоан привлича вниманието към непокаянието на отстъпниците. Техният отговор към Божието осъждане е само по- голям бунт – макар техният бунт да става все по- безсилен: “И хапеха езиците си от болката; и похулиха Бога на небето заради болките си, и заради раните си, и не се покаяха от делата си.“ Отличителен белег на язвите от чашите е, че те идват наведнъж, без „време за отдих” м/у тях. Всяка язва е достатъчно лоша сама по себе си, както при съда над Египет. Но тези хора все още хапят езиците си и хулят Бога заради своите рани – раните, които идват в/у тях когато първата чаша бива излята. Осъжданията се изливат толкова бързо, че всяка следваща язва намира хората все още страдащи от всички предишни язви. И тъй като техният характер не се е променил, те не се покайват. Идеята, че голямото страдание произвежда праведност, е мит! Само Божията благодат може да обърне нечестивите от бунта (Пр.27:22); но „Израил“ се е противил на Духа за своето собствено погубление. Ослепели, хората на звяра продължават да се лутат пипнешком в мрака, подобно както в историята със содомските жители преди тяхното пълно унищожение (Бит.19гл.). „И шестият ангел изля чашата си на голямата река – Ефрат и пресъхна водата й за да приготви пътя на царете – от изток.“ В съответствие с 6-тата тръба (Откр.9:13-21), 6-тата чаша бива излята в/у голямата река „Ефрат“ и нейните води се пресушават, така че да бъде приготвен пътя за царете от изток. Образно, р.Ефрат била северната граница на Израил, от която идвали езическите нашественици да опустошават и да потискат заветният народ. Образът на пресушаването на река Ефрат заради идваща победоносна войска е отчасти взет от една тактика на персиеца Кир (Велики), който победил Вавилон (539г.пр.Хр.) чрез временно отклоняване на течението на р.Ефрат, давайки възможност на войската си да влезе по речното корито в града,


завземайки го с изненада (Исая 44:27,28; Ерем.50:38). По- основополагащата идея, разбира се, е пресушаването на „Червеното море“ (Изх.14:21,22) и на р.Йордан (Ис.Нав.3:9-17; 4:22-24) пред победоносния Божий народ. Отново присъства скритата идея за трагична ирония: „Израил“ (християнството) е станал новия „Вавилон“, враг на Бога, който сега трябва да бъде победен от Нов „Кир“, докато истинският заветен народ бива чудотворно избавен, спасен и въведен в своето наследство. „И видях от устата на змея и от устата на звяра, и от устата на лъжепророка три нечисти духа, подобни на жаби, защото са духове на демони вършещи знамения, които излизат към царете на земята и цялата населявана земя, да ги съберат за войната на деня – онзи, великия, на Всемогъщия Бог“ Йоан вижда три нечисти духа, излизащи от устата на Змея и от устата на Звяра и от устата на Лъжепророка (земния звяр от Откр.13:11 и 19:20). Тук се установява връзка с 2-та египетска язва, защото множеството от жаби, което налетяло в/у Египет, дошло от реката (Изх.8:1-7). Йоан съчетава тези образи в тези стихове: първо, нашествие от реката (Откр.16:12); второ, язва от жаби [в старозаветните закони за храната жабите били нечисти (Лев.11:9-12, 41-47)]. Но тези „жаби” са в действителност зли духове, вършещи знамения, за да заблудят човечеството. Тук отново многократно се набляга на Змея (следван от неговите множества), бълващ неща от своята уста (Откр.12:15,16; 13:5,6 в противоположност на Откр.1:16; 11:5; 19:15,21). Трикратното повтаряне на „устата“ тук служи също като още една връзка с 6-тата тръба (9:17-19). Тези нечисти духове от дявола, от възкресената езическа власт и от водачите на Израел отиват към царете по целия свят (Пс.2), за да ги съберат за войната на великия Господен Ден. Чрез тяхното лъжепророчество и чудодейни дела те ще подбуждат войските на света да се съберат заедно във война с/у Бога. Това, което те не осъзнават, е, че битката е на Господа и че войските са доведени за да изпълнят Божиите намерения, а не техните собствени. Бог Е, Който приготвя пътя за тях, и дори пресушава „Ефрат“ заради тяхното преминаване. Пророк Михей отправил подобно послание към злия израилев цар Ахав, обяснявайки защо той ще бъде убит в битка с/у арамейците: „Видях, прочее, Господа, седящ на престола Си, и цялото небесно множество стоящо около него отдясно и отляво. И Господ рече: Кой ще примами Ахав, за да отиде и да падне в Рамот-галаад? И един каза едно, а друг каза друго. Сетне излезе един дух та застана пред Господа и рече: Аз ще го примамя. И Господ му рече: Как? А той каза: Ще изляза и ще бъда лъжлив дух в устата на всичките му пророци. И Господ рече: Примамвай го, още и ще сполучиш; излез, стори така.“ (3Царе 22:19-22). Това се отразява в пророчеството на ап.Павел до Солунците: „Защото онази тайна, сиреч, беззаконието, вече действа, но само догдето се отмахне отсред онзи, който сега я възпира; и тогава ще се яви беззаконният, когото Господ Исус ще убие с дъха на устата Си и ще изтреби с явлението на пришествието Си, този, чието идване се дължи на действието на сатана, съпроводено от


всякаква сила, знамения, лъжливи чудеса и с всичката измама на неправдата, между онези, които погиват, защото не приеха да обичат истината, за да се спасят. И затова Бог праща заблуда да действа между тях, за да повярват лъжа, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали истината, а са имали благоволение към неправдата.“ (2Сол.2:7-12). В края на краищата „заблудителното дело”, извършвано от тези лъжливи духове, е изпратено от Бога, за да доведе унищожението на Неговите врагове във войната на великия Ден на Бога, библейско понятие за Деня на Съда, с бедствие за нечестивите (Исая 13:6,9; Йоил 2:1,2,11,31; Амос 5:18-20; Соф.1:1418). Конкретно, това ще бъде Денят на Присъдата и Екзекуцията на „Израил“; Денят, както Исус предсказал в Своята притча, когато Царят ще изпрати Своите войски за да погубят убийците и да подпалят техния град (Мат.22:7). Ап.Йоан отново подчертава тази идея като говори за Господ като Всемогъщия Бог, гръцкия превод на еврейския израз Господ на Силите, Господарят на Войските на „небесата и на земята“ (Откр.1:8). Войските, които идват да нанесат погублението на „Израил“ – независимо от тяхната мотивация – са изпратени от Бога (макар и чрез лъжливи духове, ако е необходимо) да изпълнят Неговите намерения за Негова слава. Злите жаби-демони извършват своите лъжливи чудеса и заблудителни дела защото Божият ангел е излял своята чаша на гнева. „Ето идвам като крадец! Блажен, който бди и пази дрехите си, за да не ходи гол и да гледат срама му!“ Внезапно разказът бива прекъснат: „Ето, идвам като крадец!“ Това е централна тема в книгата Откровение, обобщаваща предупрежденията на Христос към църквите в 7 -те Писма (Откр.2:5,16,25; 3:3,11). Конкретните думи и образност изглежда са взети от писмото към църквата в Сардис: „Ще дойда като крадец, и няма да знаете в кой час ще дойда върху вас” (Откр.3:3); (Мат.24:42-44; Лука 12:35-40; 1Сол.5:1-11). В това писмо също се казва: „Бодърствай и закрепи останалото, което е било близо до умиране; защото не намерих някои от твоите съвършени пред Моя Бог… Но имаш няколко души в Сардис, които не са осквернили дрехите си и ще ходят с Мен в бели дрехи, защото са достойни. Който победи, ще се облече така в бели дрехи…” (Откр.3:2,4,5). Подобно, текстът на 6-тата чаша продължава с третото благословение в Откровение: „Блажен онзи, който бди и пази дрехите си, за да не ходи гол, та да не гледат срамотата му” (Откр.3:18, в писмото към Лаодикия: „То съветвам те да купиш от Мене… и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не се яви срамотата на твоята голота”). Произходът на загатването на ап.Йоан, може би, се е основавало на факта, че според юдейската традиция, в храма е имало служител, чиято работа е била да обикаля и да гледа дали пазачите са будни; ако ги хванел да спят, ги биел; ако ги хванел втори път, изгарял техните дрехи. Светият Дух напомня, че сега е времето за хората, които пазят „храма“,


да бодърстват, и да съдействат при наливането на масло в лампите на девиците. Следователно целият символизъм на 6-тата чаша, от който това е част, е свързан с атака срещу „храма“. Съдът и унищожението наближават бързо; не е останало време за пилеене. Християнските църкви и техните водачи трябва да бъдат будни и нащрек. „И събра ги на мястото наричано на еврейски Армагедон.“ Разказът продължава: Демоните събират земните царе на мястото, което на еврейски се нарича Хар-Магедон (на бълг.ез. - Армагедон), означаващо Планината Магедон. Тук възниква проблем - Магедон е град в равнина, а не в планина?! Следователно, никога няма да има буквална „Армагедонска битка”, защото просто няма такова буквално място. Най- близката планина до полето на Магедон е хълмът Кармил, и вероятно Откровение иска да ни насочи едновременно както към Магедон, така и към Кармил; Кармил, защото е известен с поражението на лъжепророците на Езавел, а Магедон, понеже е сцена на няколко важни военни сблъсъка в старозаветната библейска история. Магедон е изброен сред завладените от Исус Навин градове (Ис.Нав.12:21), и е особено важен като мястото, където пророчица Девора победила ханаанските царе (Съд.5:19). Цар Охозия от Юда, злият внук на израилевия цар Ахав, умрял убит при Магедон (4Царе 9:27). Но може би найважното събитие, което е станало там, според образността на Йоан, е сблъсъкът между юдовия цар Йосия с египетския Фараон Нехао. В заслепено непокорство към Божието слово, Йосия се срещнал с Нехао в битка при Магедон и бил смъртоносно ранен (2Лет.35:20-25). След смъртта на Йосия стремглавото пропадане на Юда към отстъпничество, погибел и робство било бързо и безвъзвратно (2Лет.36гл.). Юдеите оплаквали смъртта на Йосия дори по времето на Ездра (2Лет.35:25), и пророк Захария използвал това като образ на риданието на Израил за Месия: „А на Давидовия дом и на ерусалимските жители ще излея дух на благодат и на моление; и те ще погледнат на Мен, Когото прободоха; и ще плачат за Него, както плаче някой за едничкия си син, и ще скърбят горчиво за Него, както скърби някой за първородния си. В онзи ден ще има голямо жаление в Ерусалим, като жалеенето при Ададримон в полето Магедон. Земята ще жалее, всяко семейство насаме…“ (Зах.12:10,11). Това е последвано от изявлението на Бога, че Той ще премахне от Израил идолите, лъжепророците и злите духове (Зах.13гл.), и че ще доведе вражески войски да обсадят Ерусалим (Зах.14гл.). Така за ап.Йоан „Хар-Магедон” е символ на поражение и на опустошение, хълмът „Магедон“ представлява мястото, където лъжепророчеството и наивно измамените от него отиват, за да срещнат своята окончателна гибел; където царете и техните войски са подмамени от „Голямата Блудница“ към своето погубление; и където всички земни племена ще скърбят, когато ще видят с очите си – идещ във власт - Него, „Когото прободоха“, когато беше слаб и в човешки образ. „И седмият ангел изля чашата си във въздуха. И от храма излезе силен глас,


от престола на небето, казващ: Стана!(Сбъдна се!)“ Накрая, 7-ят ангел излива своята чаша в/у въздуха. Причината за това изглежда не е, че въздухът е владение на Сатана, „князът на въздушната власт” (Еф.2:2), а че въздухът е стихията, в която биват произвеждани светкавиците, гръмотевиците (Откр.16:18) и градушката (Откр.16:21). Отново от небесният храм идва Глас от Престола, показвайки Божията власт и одобрение. Йоан ни каза в Откр.15:1, че тези седем язви ще бъдат „последните, понеже с тях се изчерпва Божия гняв”; затова със 7-та чаша Гласът обявява: „Сбъдна се!“ (Откр.21:6). Изразът на гръцки език е - като „гръм“, както думата употребена в Откр.8:13 е като „крясък на орел“. „Сбъдна се“ е печат на нещо постигнато като крайна цел, подобно както другият израз такъв израз - „Свърши се“ (Йоан 19:30), промълвен от Христос, когато бил на кръста. „И настанаха гласове и тътени, и светкавици.“ Отново се появяват явленията, свързани с „Господният Ден“ и със заветните действия на Облака на Славата: светкавици и гласове, и гръмове, и силен тръс. Седем пъти в Откровение Йоан споменава за земетресение (Откр.6:12; 8:5; 11:13(два пъти),19; 16:18(два пъти), наблягайки на неговите заветни измерения. „И настана голям трус, какъвто не е ставал, откакто хората станаха по земята, толкова голям трус, така силен.“ Христос идва за да донесе окончателното разтърсване на „земята“, големият космически тръс на Завета, какъвто не е имало откакто съществуват хора на земята, толкова мощен земетръс, и толкова велик (Мат.24:21; Изх.9:18,24; Дан.12:1; Йоил 2:1,2). Това е написано и посланието на ап.Павел към Евреите. Сравнявайки завета сключен на Синай с окончателното идване на царството, той писал: „Внимавайте, да не презрете Този, Който говори; защото, ако онези не избягнаха наказанието, като презряха този, който ги предупреждаваше на земята, то колко повече не щем избягна ние, ако се отървем от Този, Който предупреждава от небесата! Чийто глас разтърси тогава земята; а сега Той обеща, казвайки: „Още веднъж Аз ще разтърся не само земята, но и небето.” А това „още веднъж” означава премахването на онези неща, които се клатят, като направени неща, за да останат тези, които не се клатят. Затова, понеже приемаме царство, което не се клати, нека бъдем благодарни, и така да служим благоугодно на Бога с благоволение и страхопочитание; защото нашият Бог е огън, който пояжда.“ (Евр.12:25-29). Откровение представя това Божие действие в/у Църквата, и промените, които ще направи в нейното състояние, относно които писал и апостолът. „И великият град стана на три части и градовете на народите паднаха“ Великият град е Ерусалим, където Господ беше разпнат (Откр.11:8; 14:8); първоначално предназначен да бъде „светлина на света, град на хълм” сега той е отстъпник-убиец, осъден на смърт. Под осъждането на 7 -та чаша той ще бъде разделен на три части.


Пасажът е извлечен от Езек.5-та гл., в която Бог казал на пророка да направи сценка, изобразяваща идващото унищожение на Ерусалим. Езекиил трябвало да обръсне своята глава с бръснач и след това внимателно да раздели космите на три части: „Една трета част изгори в огъня всред града… и една трета част вземи и я насечи с ножа от всяка страна; и една трета част разпръсни по въздуха, и Аз ще изтегля нож след тях. А от тези вземи няколко и вържи ги в полите си. После и от тези вземи малко, хвърли ги всред огъня, и изгори ги в огъня; от тук ще излезе огън по целия Израилев дом. Така казва Господ Иеова: Това е Ерусалим. Аз го поставих всред народите; и разни страни го обикалят. Но той се разбунтува против съдбите Ми като извърши беззаконие повече от народите. И против повеленията Ми повече от страните, които са около него; защото отхвърлиха съдбите Ми, и не ходиха в повеленията Ми. Затова, така казва Господ Йеова; Понеже вие сте по- немирни от народите, които са около вас, като не ходихте в повеленията Ми, и не пазихте съдбите Ми, нито сторихте даже според постановленията на народите, които са около вас, затова така казва Господ Йеова: Ето, и Аз съм против теб и ще извърша съдби всред теб пред очите на народите. Поради всичките твои мерзости ще ти направя онова, което никога не съм направил, нито ще направя някога подобно нему. Затова бащи ще изядат чадата си всред теб, и чада ще изядат бащите си; и Аз ще извърша съдби в теб, а всички останали от теб ще разпръсна към всичките ветрища. Затова, заклевам се в живота Си, казва Господ Йеова, понеже ти оскверни светилището Ми с всичките си мерзости и с всичките си гнусотии, затова Аз непременно ще те отрежа; окото Ми няма да те пощади, и аз няма да покажа милост. Една трета част от теб ще измрат от мор, и ще се довършат всред теб от глад; и една трета част ще паднат около теб от меч; и една трета част ще разпръсна по всичките ветрища, и ще изтегля нож след тях.“ (Езек.5:1-12) Друг признак, че големият град е „Ерусалим“, е фактът, че Йоан го разграничава от градовете на езичниците, които паднаха с него. Ерусалим бил столицата на царството от свещеници, мястото на храма; зад стените му са се принасяли жертвоприношения и молитви за всички народи. Старозаветната заветна система била световен космически ред, основата, на която е бил организиран и запазван в стабилност целия свят. Израил е представлявал заветно всички народи на света, и в неговото падение се срутват и те. Новата организация на света ще се основава на Новия Ерусалим, построен върху Вечната Скала (Дан.2:45; Мат.16:18; 21:42). „И великият Вавилон беше спомнен пред Бога за да даде на него чашата с виното на гнева на яростта Си.“ Тъй като „Израил“ е забравил и се е възгордял, египетските язви се обръщат срещу него. Дори тогава той няма да се покае, но похулва Бога (Йов 1:22; 2:10), и Бог ще си спомни за него в съд. „И всеки остров побягна и планини не се намериха.“ В това окончателно осъждане изчезва всяко лъжливо убежище; планините и


скалите вече не могат да скрият нечестивите „от лицето на Седящия на престола и от гнева на Агнето” (Откр.6:16). Всеки остров побягва, и планините не се намериха. „И голям град (тежък) като талант пада от небето върху хората.“ Тук връзката на кн. Откровение е с пророчеството на Езек.13 -тагл. Езекиил обявявил, че лъжепророците на Ерусалим ще му донесат погубление от силна градушка (Езек.13:1-16). Йоан предсказва същата съдба: „И голям град, около един талант (45 кг.), падаше от небето върху хората, и хората похулиха Бога поради язвата от града, защото язвата от него беше твърде голяма.“ Както при другите язви, образът е взет от язвите, които Бог нанесъл в/у Египет [в този случай 7-та язва (Изх.9:18-26)]. Язвата от градушка също намеква за „големите камъни от небето” които Бог хвърлял в/у ханаанците, когато Исус Навин завладявал Земята (Ис.Нав.10:11); както когато пеели пророчица Девора и Варак – дори небесните звезди от пътищата си воювали против Божиите врагове (Съд.5:20). „И хората похулиха Бога заради язвата на града, защото язвата му е твърде много голяма.“ Тяхната постоянна реакция през цялото време на изливането на язвите, разкриваща не само тяхното нечестие, но и откровената им глупост, се разкрива, когато близо 42-а килограмови камъни падат от небето – те хулят Бога, въпреки, че това е съвсем погрешното време за богохулства. Но Бог напълно Е изоставил тези хора на тяхното самоунищожение; техният злобен, омразен бунт ги поглъща до такава степен, че те могат да отпътуват за вечността, подобно на Голиат, покривайки с проклятия от своите уста името на Небесния Бог. {Чашите, съдържащи последните язви, са излети; но това все още не е краят. Главите, които следват, завършват унищожението на великия Град-Блудница („Вавилон“) и нейните съюзници, и ще приключат с откровението на славната Невяста на Христос: истинския Свят Град, Новия Ерусалим [глави 17-22 могат да бъдат считани за продължение на 7-та чаша, или като изложение на нейното значение; във всеки случай, събитията очевидно са ръководени от ангелите на чашите (Откр.17:1; 21:9] Така цялата книга от началото до края учи великите истини – Христос ще тържествува! Христовите врагове ще бъдат победени! Тези, които Го мразят, ще бъдат погубени; тези, които го обичат, ще бъдат неизразимо благословени. Гибелта на „юдеина“ и на езичника вече е близка. Осъждането идва върху „Израил“ и върху „Ерусалим“, върху „Рим“ и неговата империя на злото, върху звяра и неговите поклонници. Меч и огън, глад и мор, буря и земетресение, обществено-политически срив и социален терор не са нищо друго, освен скърбите, които възвестяват Месианското царуване. Старите неща бързо преминават. Светлината в/у лицето на стария век (свят) бързо потъмнява и преминава в полумрак, но лицето на Този, Който е като слънцето, вече изгрява от изток. Новият и окончателен завет ще бъде окончателно установен сред ужасни осъждания; и той ще бъде установен така, че да направи


невъзможно продължаването на стария свят.}

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 17-та гл. Книгата Откровение представя как символичният „Вавилон” ще бъде унищожен, когато 7-ят ангел излее своя принос-чаша (Откр.16:17-21). Откровението ни открива Новият Ерусалим като Осъщественият Рай, общността на светиите, Божият Град, там където ще се събере Църквата (Гал.4:26). Другият град, който постоянно бива противопоставян на Новия Ерусалим, е старият Ерусалим, който е станал неверен на Бога (Гал.4:25); станал е „Вавилон“. Ерусалим от начало бил предвиден да бъде истинското изпълнение на Вавилон - дума, означаваща „Врата към Бога”. Мястото на благодатното откровение на Бога за самия Него и за Неговия завет трябвало да бъде истинския Вавилон, истинската „врата небесна” и „Божий дом”, както това разбрал Яков, когато видял Божията стълба към небесата, истинската Вавилонска стълба- (пирамида?)- врата, която свързвала „Небето“ със „Земята“ и която предсказвала за Исус Христос (Бит.28:10-22 и Йоан 1:51). Но Ерусалим не се показал достоен за призванието, с което бил призован. Подобно на първоначалния Вавилон, Ерусалим обърнал гръб на истинския Бог и потърсил автономна слава и господство; като първоначалния Вавилон той станал отстъпник; и така вместо „Врата към Бога” станал „Бъркотия” (Бит.11:9). Още от дните на апостол Йоан Апокалипсисът предава свидетелството на църквите, че както станало наложително да се замени старозаветния Израил с християнството – така в края на определените времена ще е наложително да се замени отстъпилото християнство с Църквата, с истинският „Израил“ (така става ясно и какво е казал ап.Павел в Римл.11гл. където писал, че целият Израил ще се спаси, но след като и присадените клони - езичниците - християнските цви – и те на свой ред последват съдбата на естественият клон). Най- често образът на град или народ, който блудства със земните царства, е използван по отношение на бунтовния заветен народ. Говорейки с/у отстъпилия Ерусалим, пророк Исая скърбейки питал: „Как стана Блудница верният град, който беше пълен с правосъдие? Правда обитаваше в него, а сега – убийци!“ (Исая 1:21). – Наистина – Как?! - Всичко започнало с отстъпничеството на свещенството в Израил. Основната отговорност на свещеникът (Божият представител) била да представлява Младоженеца пред Невестата и да я пази от опасност. Вместо това, точно свещенството повело хората в отстъпление от техния Господ (Мат.26:14,15,47,57,68; 27:1,2, 20-25, 41-43, 62-66). Заради отказа на свещенството да доведе Младоженеца при Израил, Невестата станала Блудница, която потърсила други мъже. Отстъплението на свещенството е описано в Откр.13:11-17, под образа на Звяра от Земята (Лъжепророка). Но Лъженевястата не е освободена от отговорност. Тя също е виновна, и пророчеството на Откровение правилно се заема с разглеждане на нейната присъда и погубление.


„И дойде един от седемте ангели, които имаха седемте чаши и заговори с мене като ми каза: Ела, ще ти покажа съда над великата блудница, седяща над многото води, с която блудстваха царете на земята и се опиха от виното на блудството й обитаващите земята!“ Видението за 7-те чаши продължава: Един от ангелите със 7 -те чаши показал на Йоан падането на голямата Блудница, която седи върху много води. Приликата на Блудницата с оригиналния Вавилон се подчертава от сведението, че тя седи върху много води, образ, взет от описанието на пророк Еремия за Вавилон в неговото известно пророчество за съд с/у него (Ерем.50,51гл.). Изразът „много води“ от Еремия 51:13 се отнася за реката Ефрат, която тече посред града, и за нейните канали около града. Но в образния си смисъл, изразът се отнася за благословенията, които Бог дал на Вавилон, като го направил да владее над много народи, и които (благословения) Вавилон пропилял за негова собствена прослава (Дан.4:26-33). В същото време, във всеки друг случай в кн.Откровение, където е употребен изразът „много води“, той е част от описанието на заветните отношения на Бога с Неговия народ. Гласът от Облака на Славата звучи като „много води“ и този Глас излиза от неизброимото множество от ангели в небесния съвет (Езек.1:24). Подобно, в Откр.1:15 Гласът на Христос е като „звука на много води” (Езек.43:2); в Откр.14:2 Йоан отново чува Гласа от небето като „звук на много води” и в Откр.19:6 голямото множество на изкупените, влязло в ангелския съвет в небесата, се присъединява в песен на хваление, която Йоан чува като „звук на много води”. Така изразът напомня за Божието благодатно откровение и литургичния отговор в хваление и покорство на Неговия народ. Предвид библейската основа и контекста на израза, за читателите на ап.Йоан не трябва да е изненада, че жената е видяна като седяща върху „много води”. Изненадата е, че тя е блудница. Тя е взела Божиите дарове и ги е пропиляла (Езек.16:6-16; Рим.2:17-24). Градът-Блудница е извършил прелюбодейство със земните царе. Този израз е взет от пророчеството на Исая с/у град Тир и се отнася до неговата международна търговия (Исая 23:15-17); Ниневия също е обвинена за „много блудства” с други народи (Наум 3:4). Страстта към блудството на Израил е сравнително често срещан в пророците, когато те провеждат Божия заветен съдебен процес с/у Невестата, която е изоставила своя Съпруг. „Затова, ако и да се измиеш с луга и да употребиш много сапун, беззаконието ти остава петно пред Мен, заявява Господ Бог. Как можеш да кажеш: Не съм се омърсила, не съм ходила след ваалимите? Виж пътя си в долината, познай какво си направила, ти, бърза камила, която тича насам-натам в пътищата си! Дива магарица, свикнала с пустинята, която в страстта си се задъхва; в разгонването й кой ще я върне? Онези, които я търсят, няма да се уморят, ще я намерят в месеца й“ (Ерем.2:22-24). Еремия говорил с/у Израил като Блудницата, тичаща след лъжливите богове на езичниците, вместо към нейния истински Съпруг (Ерем.2:30-33;3:1-3). Прелюбодействата на Израил, писал пр.Осия, се извършили „във всяко житно гумно” (Осия 9:1). Картината е тази на жена, предлагаща се за пари в житницата


по жътвено време. Това носи двойно значение: Първо, Израил падала в отстъпление към поклонение на Ваал, търсейки жътвено благословение и плодородие от лъжливи богове, а не от Яхве. Второ, Храмът бил построен върху харман (гумно) (2Лет.3:1), символизирайки действието на Бога в историята да отделя плявата от Своето свято жито (Йов 21:18; Пс.1:4; 35:5; Исая 17:13; Лука 3:17). В Дан.2:35 това е показано ясно – чрез вихрушка-съд Господ ще отдели житото от плявата на гумното; ще очисти храма Си (Дан.8:14). Гумното (хармана) е също символ за брачните отношения: съединяването на Вооз и Рут станало на неговото гумно (Рут 3гл.); действието на смилането на житното семе в мелницата, може би, е вид библейска образност за сексуалните взаимоотношения в дома (Йов 31:10; Исая 47:2; Ерем.25:10). Така, вместо да изпълни своя брак с Бога, чрез поклонение на Неговото гумно, Невестата отишла да блудства на всички други гумна, лягайки с чужди богове, на чужди олтари. Отстъпническият Ерусалим е „Градът-Блудница“. Тази тема става още по- изявена в пророчеството на Езекиил, конкретно в Езекиил 16 и 23гл., където е ясно, че нейните „прелюбодейства” се състоят от религиозно-политически съюзи на Израил с могъщи за времето си езически държави (Езек.16:26-29). Хората на Ерусалим в дните на пр.Езекиил изоставили истинската вяра и се обърнали към езическите богове и царете на нечестивите народи за помощ, вместо да уповават на Бога като техен закрилник и избавител. Докато самият Израил изглежда считал тези връзки за основно политически, пророците, в своите вести от Бога, наблегнали, че централен бил религиозният въпрос; сърцето. Упованието на Заветния народ в езическите сили не би могло да бъде смятано само за политическа необходимост; то не било нищо друго освен блудство. Използвайки толкова образен, откровен и потресаващ език, пр.Езекиил осъдил Ерусалим като извратена, ненаситна блудница: „Разтворила си краката си на всеки, който минаваше” (Езек.16:25). Езекииловото саркастично изобразяване на прелюбодейството на Израил е остро и живо: Тя е блудствала с (предполагаемо) надарените египтяни, чиито полови органи са големи като магарешки гениталии, и които произвеждат семе в огромни количества като коне (Езек.16:26; 23:20). Нейното прелюбодейно желание (Езек.23:14-16) е толкова голямо, че тя желае да плаща на чужденци да дойдат при нея, вместо обратното (Езек.16:33,34); тя дори блудства като мастурбира с „мъжки образи” които си е направила (Езек.16:17). Пророчеството на Езекиил било изключително грубо (борави с вулгарен език), и най- вероятно остро засегнало много от своите слушатели; но пророкът просто им давал вярно описание на това колко отвратително гнусни и нетърпимо противни били делата им пред Бога. Предвид Пресветият Бог, Който говори чрез Езекиил, нищо не би могло да бъде по- неприлично, освен отстъпничеството на Невестата от нейния Божествен Съпруг. Същото било вярно за Израил от първи век. Точно когато Младоженецът пристигнал, Израил прелюбодействала с Цезаря (Кесаря). Гледката на нейния истински Заветен Съпруг само я тласнала по-дълбоко в прелюбодеен съюз със „земните царе”. Отхвърляйки царуването на Христос (1Царе 8:7,8), главните свещеници извикали: „Нямаме друг цар освен Кесаря!” (Йоан 19:15).


Отстъплението на Ерусалим повело целия народ в религиозно и политическо прелюбодейство. Тези, които живеели в Земята (образно – в Едем) – юдейският народ, били опити с виното на нейното (на Ерусалим) блудство, увлечени в такъв духовен унес, че не познали своя собствен Помазаник. Опиянени от своята видимо успешна връзка с имперската силова държава, юдеите не осъзнали, че това е смъртоносен за тях капан: те били упоявани в подготовката за тяхната собствена екзекуция. „И отведе ме в пустиня чрез Духа и видях жена, седяща на червен звяр, пълен с имена на богохулство, имащ седем глави и десет рога. И жената беше облечена в пурпур и червено, и позлатена със злато и скъпоценен камък, и перли; имаща златна чаша в ръката си – пълна с мерзости и нечистотата от своето блудство. И на челото й написано име: Тайна! Великият Вавилон! Майката на блудниците и на гнусотиите на земята.“ Истинската Невеста не обитава в пустинята – белега на проклятието, обиталището на демоните (Мат.12:43) по собствено желание. Откр.12 -та гл. представя Жената само като преминаваща през пустинята, когато тя бяга от властта на седмоглавия Змей. Но това нейно скитане в пустинята е по необходимост (виж Мат.4:1), и само за определеното от Бога време (1260 дни). За Лъженевестата, пустинята е нейната стихия; тя избира да остане там, а не да последва водителството на Духа към обещаната земя. Така пустинята е нейно наследство и нейна съдба (Числа 13,14гл.; Зах.5:5-11). Това отново е позната старозаветна картина: Отстъпилият Ерусалим е Блудница, упражняваща своята проституция край пътищата в пустинята като дива ослица (магарица) в своята страст (Ерем.2,3гл.; Осия 2гл.). Йоан видял Блудницата седяща в/у червен Звяр. Като морския Звяр, той е пълен с богохулни имена (Откр.13:1); и като Змея, той има 7 глави и 10 рога (Откр.12:3); (редът е обърнат за морския Звяр, който има десет рога и седем глави, Откр.13:1). Тъй като седи на „много води” (Откр.17:1) и също в/у Червения Звяр, образността предполага, че Звярът е излязъл от морето (Откр.11:7; 13:1). Картината за края е взаимствана от отстъпническата интимност на Ерусалим със Сатана и с Империята през първи век. Рим бил царуващото политическо въплъщение на дявола, и двамата (Рим и дяволът) със сигурност могат да се разглеждат под един образ. Израил бил зависим от Римската империя за своето национално съществуване и власт; от свидетелството на Новия Завет разбираме, че Ерусалим бил политически „наведен“ и религиозно „легнал” с институционализираното езичество, съдействайки на Рим в разпъването на Христос и при престъпното преследване на християните. В картината има противопоставяне м/у Божия престол, подкрепян от Живите Същества, които са „пълни с очи”, и които ден и нощ са заети да отдават хваление на Бога (Откр.4:6-8; Езек.10:12), и Блудната Царица, чийто престол се държи от Звяра, който е пълен с богохулни имена. Жената е облечена в пурпурно и червено, дрехи, говорещи за великолепие и царственост, за жена, която седи като царица (Откр.18:7; Съдии 8:26; 2Царе


1:24; Дан.5:7,16,29; Лука 16:19). Тя е украсена със злато, скъпоценни камъни и бисери, в съответствие с библейското описание на славния Божий Град (Исая 54:11,12; 60:5-11; Откр.21:18-21), символ на Едем и обсипаната със скъпоценности Едемската градина (Бит.2:11,12; Езек.28:13). Скъпоценните камъни са също отличителен белег на първосвещеническите дрехи (Изх.28:929) и на Божия престол (Откр.4:3,4). Може би, това е облекло-фалшификат на дрехите на праведната Жена – Невестата – която трябва да бъде облечена в славно облекло (Изх.3:22; Езек.16:11-14; Пр.31:21,22). Йоан иска неговите читатели да видят Блудницата украсена като, че ли с красивите дрехи на Църквата. Той иска слушателите да разберат, че тази пропаднала блудница, която блудства със зверовете, все още носи официалните дрехи на чистата и целомъдрена Невеста (Църквата). Някогашната огромна завеса покриваща портата на Иродовия храм в Ерусалим всъщност била вавилонски гоблен „бродиран със синьо, тънък лен (Откр.18:16), с червено и с пурпурно.” Текста напомня на старозаветната случка с Ахан, който в разрез с Божествената заповед, взел в шатрата си една „хубава вавилонска дреха” (Ис.Нав.7гл.), с който акт причинил смущение всред Израил. Отпадналото християнство, подобно на Ахан, е взело хубавата вавилонска дреха в/у си; фигуративно - взело е за себе си правда от царя на последния „Вавилон". Откр.17гл. показва картината как Лъженевестата празнува пародия на светото причастие; тя държи в ръката си чаша пълна с мръсотии и с нечистотиите на нейното блудстване, съчетаваща образите на нечистата храна (Лев.11гл.) и нечистия брак (Лев.20:22-26). Картината напомня на тази в Еремия 51:7, където древният Вавилон е описан като „златна чаша в ръцете на Господа, опиваща цялата земя”, но основната идея е същата. „Ерусалим“ все още държи красивата чаша на Завета, но причастието, което предлага, води хората към смърт и погубление. Неговата чаша е пълна с „мерзости”, дума, която Библията често използва във връзка с поклонението на лъжливи богове, пред идоли (Втор.29:17; Езек.5:11). Фарисейският „Ерусалим“ се гордее със своето спазване на правилата за церемониална чистота и закона, но в действителност той е напълно нечист, осквернен отвътре заради своето отстъпничество и прелюбодейство (Мат.23:2528; Марко 7:1-23). Цялата картина, може би, е една пародия на първосвещеника в Деня на Изкуплението, носещ дрехи специално запазени за този случай, и държащ приноса на възлиянието. Но вместо свещеното име в/у неговия надчелник - сега „блудницата-свещеник“ на народите носи името. Блудницата има написано име на своето чело. До този момент написаното на челото име е познат образ в Откровение. Има го в/у светиите (Откр.3:12; 7:3; 14:1) и в/у последователите на Звяра (Откр.13:16,17). Челото е специално отделено като символ на бунта (Исая 48:4; Езек.3:9); за бунтовния Израил се казва, че има „чело на блудница“ (Ерем.3:3). „Тайна!“ - защото в християнството са събрани два несъвместими, за да са в едно (тяло), народа. „Тайна!“ - означава, че дори в момента, когато е съдена и осъдена, Блудницата все още представлява съставна и важна част в божествения план за спасение. Това не може да се отнася за Рим или някой друг езически


град, а само за Ерусалим. В образността на Писанието, единствено и само Ерусалим е Божия град, само той отстъпва от завета и затова само той ще бъде обновен и, метафорично, пак той, ще слезе от Небето в/у Земята, в/у хълма Сион, за да празнува Сватбата с Агнето – подновяването на Сътворението-Завет, защото „в дните на тръбенето на седмия ангел, Божията тайна ще бъде изпълнена“ (Откр.10:7) . „Великият Вавилон! Майката на всички блудници и на гнусотиите по земята“ - едно название сякаш взето от Езек.16:43-45, където Яхве говори за развратността на Ерусалим - градът майка, на който останалите селища в Израил, фигуративно, били дъщерите й. „Великият Вавилон“, защото е наследница и съименница на древния град, който бил въплъщението на бунта с/у Бога (Бит.11:1-9; Ерем.50,51гл.). Името също служи да напомни за нейното призвание отгоре - била е създадена да бъде Истинският Вавилон, врата към Бога. Но вместо това тя е последвала пътя на стария Вавилон в своето отстъпническо отхвърляне на Божията власт над нея. Името на челото й е „Вавилон“, защото е изоставила Господа - Своя Заветен Съпруг и е взела на себе си името на своя нов мъж. Така, отъждествена с блудство и объркване, християнската църква е станала „Тайната на беззаконието“ (2Сол.2:7), Майката на блудниците (съответстваща на „Езавел“ и на нейните „деца“, за които се говори в Откр.2:20-23); описанието на Ерусалим като майка на блудниците е взето от книгата на пр.Езек.16:44-48. „И видях жената опиваща се от кръвта на светиите и от кръвта на свидетелите на Исус. И се учудих с голямо удивление като я видях! И каза ми ангелът: Защо се учуди? Аз ти казвам тайната на жената и на звяра, който я държи, който има седемте глави и десетте рога.“ В древността Бог казал на блудницата Юда, че дрехата й е оцапана с кръвта на невинни сиромаси, които тя, образно, в отстъплението си от Бога, е смачкала и унищожила: „Да, и по полите ти се намери кръвта на души, невинни сиромаси…“ (Ерем.2:34). Йоан видял как Блудницата държи в своята чаша, демоничното причастие, с което тя и нейните любовници се опиват (Дан.5:1-4). Това е кръвта на светиите, и на Исусовите свидетели. Това е „виното на нейното прелюбодейство” тайнството на нейното отстъпничество от истинската вяра; съвършено нечистата храна (Лев.17:10-14). Макар да е вярно, че Рим станал голям гонител на Църквата, трябва да помним, че Ерусалим бил главният престъпник в това отношение. Римското гонение дошло поради подстрекателството и съучастието на юдеите, както книгата Деяния на Апостолите постоянно ни осведомява. Всъщност, цялата история на Ерусалим била едно неспирно гонение на праведните, и особено на пророците (Мат.21:33-44; 23:29-35; Деян.7:51-53). Както ап.Йоан ни казва в Откр.18:24 „в него се намериха кърви от пророци и от светии и от всичките заклани на земята.” Ерусалим бил съвършения образец на гонител на пророците. На върха на своята слава блудницата е красива, примамителна, съблазнителна. Божието слово е реалистично и не претендира, че злото винаги изглежда отблъскващо. Изкушението към грях, както всички знаем, може да бъде много привлекателно


(Бит.3:6; 2Кор.11:14). Докато Йоан наблюдавал Голямата Блудница, той бил твърде много учуден – Как така самата християнска църква в края е станала върл гонител на светиите?!? „Защо се учуди?“ - Йоан записал тези думи на ангела, за да предупреди своите читатели с/у опасността светиите, ако бъдат съблазнени от делата на Блудницата - да напуснат и Църквата. Противоотровата с/у това да си заблуден от лукавството на Лъженевястата е разбирането на „тайната на Жената и на Звяра, който я носи“. Ангелът разкрил естеството на съюза на Блудницата със Звяра, нейната война против Христос и нейната наближаваща погибел. Още в края на първи век, верните на Исус ученици и читатели на Откровението, били поканени да разберат, че нямало надежда църквите да се „реформират отвътре”, но че този факт не е повод верните да се отрекат от Христос и да отпаднат от вярата. Подобно на отстъпилия стар Ерусалим, в края, и църквите са непреклонно във война против Исус Христос и Неговия народ. Ако и да са били в една утроба (виж Битие 25:22,23), „както тогава роденият, по плът гонеше родения по Дух, така е и сега“ (Гал.4:29)! Но Божиите намерения са Храма да бъде очистен (Дан.8:14) и в/у Израилевата планина – Сион, да обитава само един народ (виж Езекиил 37:22-28; ср. Откр.21,22гл.). За вярата не бива да е съблазън факта, че Светият „Град-Храм“ в края ще стане Блудница! Достатъчно е да си спомним съдбата на Ерусалим през първи век. Бог напуснал домът, който бил носител на светлината и вярата за света, и храмът останал пуст (запустял – Лука 13:35)! „Вавилон“ – християнските институции, ще запустеят, а Новият Ерусалим – обичния град на светиите, ще владее Земята. „Звярът, който видя, беше и не е, и ще излезе от бездната, и в погибел ще отиде. И ще се учудят обитаващите по земята, на които не са записани имената в книгата на живота от основаването на света, като гледат звяра, който нещо беше и не е, ако и да е“ Ангелът говори за Звяра съчетаващ качествата на Римската империя и на нейните предшественици - Древните Вавилон и Египет. В своето обяснение ангелът изглежда насочва вниманието конкретно към духа, който подбужда Змея, Звяра от морето и Лъжепророка; и така това, което се потвърждава относно звяра тук, има специално значение за различните и последователни проявления на самия Сатана през вековете на борба с/у Божия народ. Следователно, от звяра, който беше, но го няма, разбираме загадъчна илюстрация сочеща към големия червен Змей от Откр.12:3. Той е царят на Бездната в Откр.9:11; и звярът, който ще убие Двамата свидетели в Откр.11:7. Той - нечистият дух, се появява за известно време в царството на някой езически гонител, или под формата на някакво огромно нечестие, но след известно време бива изхвърлен. После Сатана отново намира някое друго оръдие за своите действия и влиза в него с цялата злоба на нечистия дух, който броди в безводни места, търсейки почивка без да я намери, докато не открие старата си къща, празна, почистена и подредена, като че ли го кани да се върне. Ангелът представя Звяра като пародия на „Този, Който е, и Който беше, и


Който иде” (Откр.1:4). Неговото издигане не е във власт и слава за да застане от дясно на Бога, но само за да бъде погубен. Думата погубление е apoleian, коренът за Apollyon, „царят на бездната” (Откр.9:11). Йоан подчертал, че макар на Звяра да му е позволено за известно време да възлезе от бездната и дверите на ада, метафорично да се отворят за кратко време, също така е сигурно, че той ще се върне там. Той е предопределен за пълно погубление, и не може да успее да унищожи Църквата (виж Мат.16:18). Но Змеят/Звярът ще бъде успешен да поведе отстъпилия „Израил“ (християнството) в неговия идолопоклоннически култ. Живеещите в Земята ще се учудят, когато видят Звяра, който беше, и който го няма сега, и който ще дойде. Думата, използвана по-рано за излизането на Звяра от бездната е anabainō, като пародия на Христовото Възкресение/ Възнасяне; думата идвам тук е paristēmi (глаголната форма на parousia), като имитация на Христовото Идване във власт и слава, носещо съд и спасение (първоначалната Parousia станала при Възнесението и довела до Христовата Parousia с/у Ерусалим). Така както християните от първи век живеели в очакване за близката Parousia на техния Господ, така и отхвърлилите Христос юдеи (може би без да осъзнават) всъщност се надявали на Звяра за избавление и спасение!? „Второто идване” на Змея в земята на Израил, след неговото видимо (и истинско) поражение от Христос, било повод за учудване, удивление и поклонение от отхвърлилите Христос юдеи. Възходът на Рим във войната против Царството на Христос, било за бунтовния Израил надежда за унищожението на ранните християни; фалшива слава, „parousia“ и „Господен ден“. Но те не искали да повярват, че Звярът бил техният месия, и неговата Анти-Parousia ги е избавила – само за да ги предаде в ръцете на Аполион погибелта и унищожението от Бездната! Единственият истински резултат от възлизането на Звяра от бездната било още по- голямото осъждане в/у него самия и върху отстъпилия Израил. Защо в края на краищата юдеите отхвърлили Христос и се поклонили на Змея? Поради неверие, за разлика от Христовите избрани, които са „избрани преди основаването на света” (Ефес.1:4), името на отстъпилия Израил не било написано в Книгата на Живота от основаването на света (Откр.13:8). Исус Христос, Основният Краеъгълен Камък, бил за юдеите „Камъкът, в Който да се спъват, и Канара, в която да се съблазняват, защото се спъват в Словото и са непокорни – за което бяха и определени” (1Петр.2:8). Вместо това, Църквата наследила положението (Изх.19:6), което преди принадлежало на Израил: „Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свят народ, хора, които Бог придоби…” (1Петр.2:9). „Тук е нужен разумът, който има мъдрост. Седемте глави са седем планини, където жената седи на тях; и седем царе са. Петимата паднаха и единият е, другият още не е дошъл, и когато дойде той малко трябва да остане. И звярът, който беше и не е, и той осми е, и от седемте е, и в погибел отива.“ Тук пак става дума за сатанинска фалшификация. Праведният Ной, когато преминал през водите на Потопа, метафорично, бил и го нямало и излязъл от бездната, като чрез завета с него Бог поставил началото на един нов свят. Ной


бил осмият, откак човеците започнали да призовават Господното име (Бит.4:26). Преводът от гръцки език на 2Петр.2:5 гласи: „И древния свят не пощади, но осмия - Ной, проповедника на правдата опази, като нанесе потоп на света на нечестивите". По подобен начин, в края, Змея ще се опита, като направи завет с осмия цар, да сложи началото на един нов свят. Ангелът говорил за въплъщаването на духа на Сатана в империите, които Змея употребил и ще му бъде позволено да употреби с/у бунтовния „Израил“. „И седем царе са" - главите (царете) представляват 7 последователни царства (империи). Първоначално Израил бил в робство в Египет, а след това – в Асирия. Пророк Исая писал: „Защото така казва Господ Йеова: Людете Ми слязоха изпърво в Египет, за да поживеят там; после и асирийците ги угнетяваха без причина.“ (Исая 52:4). Поредицата от 7 царства („царе“), която се има в предвид в Откр.17:10,11 (според мен!) е следната: 1. Египет (1600-1200 г.пр.Хр.), 2. Асирия (Ниневия) (900-600 г.пр.Хр.), 3. Вавилон (606-536 г.пр.Хр.), 4. Мидо-Персия (536-330 г.пр.Хр.), 5. Гърция (330-146 г.пр.Хр.), 6. Рим (~200 г.пр.Хр.-476 г.сл.Хр), „сега е“ – т.е. времето на написването на книгата Откровение и на ап.Йоан (по което време 5 -та предишни вече са паднали). Рим фигуративно е поредното царство на Вавилон, защото Вавилон е главата на цялото тяло представено с образа в Дан.2гл. 7. „Малкият рог“ – последната издънка на езическото чудовище, който в края „малко трябва да остане“ (т.е. 1260 дни, 42 месеца, „време и времена, и половина време“, 3,5г.) и чиято роля в края е да възстанови цялостния образ на древното езичество, възвеличавайки се дори до небето (Дан.8:10,12,23-25). Сатана отново ще прояви (за пореден път) претенцията си да бъде бог над целия свят. 8. Възстановеният (пълният; цялостният; завършеният; кулминационният) образ на самия езически Звяр – който е (съставен) „от седемте“ глави; беше (по времето, когато всяка една от главите му е съществувала в историята)/ и го няма (Яхве Е наранявал смъртоносно всяка една от главите му и го е побеждавал/, и пак ще е [в края езическото чудовище ще бъде пуснато отново от бездната да възкръсне (да оживее) на/за определеното време (число - 616 дни?)]. Осми е „от седемте“, но не е „един от седемте“, както неправилно твърдят някои преводи. Гръцкият текст не използва бройното „един“, а просто гласи „от седемте е“, което би могло да посочва, че звярът е свързан с (притежава) всичките седем глави, но не е задължително да бъде идентифициран с някоя от тях. Той е бил чрез всяка една от тях; той е стоял зад тях; тези седем глави са


били неговите именно проявления в историята. Това се подкрепя от факта, че седемте глави са представени с определителен член („седемте”, „петте”, „единия”, „другия”, „седемте”), докато при осмия липсва определителен член; по този начин осмия е отличен от главите. Изглежда идеята е, че осмия обобщава всичките седем и е тяхна кулминация, той е самия езически Звяр, но не е една от главите. Отсъствието на определителния член в гръцкия пред думата „осмия” предполага, че самият звяр е бил реалната власт зад седемте глави. В образността на Библията, всяка от главите на езическото чудовище („Звяра от морето“ - Откр.13:1-10) била смъртоносно (на)ранявана от Бога в историята на Израил. Египетския звяр бил смъртоносно прободен (съсечен с меч) от Яхве при Изхода (Исая 51:9,10); а при Червеното море, образно, тялото му е било погълнато от (хвърлено във) водите на голямата бездна. „Ти си раздвоил морето със силата Си; Ти си смазал главите на морските чудовища; Ти си строшил главите на Левиатана, дал си го за ястие на хората в пустинята“. „Събуди се, събуди се, облечи се със сила, мишца Господна! Събуди се както в древните дни, в отдавнашните родове! Не си ли ти, която си съсекла Рахав, и смъртно си пробола змея? Не си ли ти, която си изсушила морето, водите на голямата бездна, и си направила морските дълбочини път за преминаването на изкупените?“ (Пс.74:13,14 и Исая 51:9,10). Победата на Яхве над Египет е описана като раняването на Египетския Звяр („чудовище“ – Езек.29:3). Главите на чудовището са били прободени, а тялото му, фигуративно, хвърлено в бездната, когато Червеното море погълнало Египетската армия. Така, метафорично, когато била прободена главата, била нанесена смъртоносна рана на цялото езическо чудовище. Но всички по- нататъшни царства, имащи отношение към Израил също се държали подобно на зверове спрямо Божия народ. Асирия (Ниневия) била смъртоносно ранена и напълно разорена от Божията намеса (виж книгата на пр.Наум). На езичеството отново бил нанесен смъртоносен удар. Древният Вавилон също бил смъртоносно наранен „Внезапно падна Вавилон и се разруши; Лелекайте за него; вземете балсама за раната му негли се изцели. Опитахме се да целим Вавилон, но не се изцели; оставете го, и нека отидем всеки в страната си, защото присъдата му стигна до небето, и се възвиси дори до облаците… Защото намерението Му против Вавилон е да го изтреби; понеже това е въздаянието от Господа, въздаяние за храма Му.“ (Ерем.51:8-11). Първото идване на Христос нанесло смъртоносна рана на Рим, като за пореден път Божията намеса съсипала делата на дявола да царува над земята (и - над целия свят). Писанието представя, че Божието действие в историята е, което е нанасяло смъртоносната рана от меч в/у всяка една от главите и по този начин и на езическото чудовище („звяр, излизащ от морето“). Книгата на пр.Даниил разкрива, че дървото на Вавилон било отсякано, но според заповедта на един свет страж, слязъл от небето, пънът на Вавилон бил оставен в земята и стегнат здраво в железен и меден обръчи, докато преминат над него всичките (7) времена (Дан.4:23), след което, явно трябва пак да произрасте („малкият рог“ в


края на времето ще действа подобно на вавилонския цар Навуходоносор ІІ -ри) Съюзът м/у последната (7-ма) глава и отпадналото християнство ще направи да влезе в ранения езически Звяр жизнено дихание (Откр.13:15); образът му ще се съживи отново; ще възкръсне и оздравее; метафорично - ще изплува (възлезе) от бездната. Чрез него на земята ще започне да царува [за 616 дни - числото (т.е. дните) на звяра] като бог, старовременната змия - Дявол и Сатана, чиято цел е да придобие, и царува над целия свят, като „изяде“ (убие) Божия народ по лицето на цялата земя. Битката винаги е била да се попречи (да се съсипят делата) на Сатана да царува над целия свят. Ако това се случи Христос остава сам генерал без армия. Когато северният цар - Вавилон победил южния цар - Египет в решителната битка при Керхемиш (605г.пр.Хр. - виж Ерем.46:2) над целия древен свят се настанил мир. Сатана се готвел да владее над света. Но Бог се намесил заради верните сред Своя народ във Вавилон. В края на времето, Бог също ще се намеси и ще призове Своя народ да излезе от онзи последен „Вавилон“ (Откр.18:1-5). В края на определеното време - „свет страж“ (виж Дан.4:23) ще слезе отново за да се занимае с княза на Вавилон. „Петима паднаха“ - изразът твърде много напомня битката в Сидимската долина (Бит.14гл.), където четири царе, идващи от изток, станали победители във войната и петте царе, владеещи по онова време онази земя, паднали (Бит.14:9). Бог, чрез Авраам се намесил, като Авраам поразил онези четирима източни царе; праведния Лот и дома му били спасени от робството на завоевателите. И понеже битката на Авраам явно била част от Божиите планове да осуети (да съсипе) поредния опит за господство на Сатана над целия тогавашен свят, Бог благословил Авраам, чрез царя и първосвещеника на Салим (Ерусалим) Мелхиседек. Приемствеността на заветното свещенство и благословение, идваща от праведен човек, живял преди Потопа (вероятно Мелхиседек бил сина на Ной - Сим) - била продължена и прехвърлена на праведен човек, живеещ след Потопа - на Авраам („бащата на вярата“). Чрез този акт пътят за подновяването на завета бил отворен и след тези събития Вечният завет бил осъществен (подновен) с Авраам (виж Бит.15гл.). След определеното време за 8-ят звяр, Бог ще Се намеси и ще смути света (Пс.2:4,5), а измамените племена и народи (10-те рога) ще изпълнят Божията воля като „намразят блудницата, и ще я направят опустошена и гола, и плътта й ще ядат, и ще я изгорят с огън“ (Откр.17:17,18). Бог ще нанесе лоша и люта рана (Откр.16:2,11) на людете на 8 -ят цар, и царството на звяра ще потъмнее. Идващият Цар на Царете ще улови Звярът и Лъжепророкът и ще ги хвърли в огненото езеро (Откр.19:19,20). Това хвърляне в огненото езеро напомня падането на царете на Содом и Гомор в смолните (смола, битум, петрол) кладенци (виж Бит.14:10), някои, от които са горели - символ на пъкъла (огнената геена). Слизащ от небето страж-Ангел ще улови Змея старовременната змия - и ще го хвърли обратно в бездната (за „хиляда години“) - там откъдето, метафорично, е излязъл в края на времето (Откр.20:1-3)


Така Блудницата (отпадналото християнство) вместо да стои на Планината на Благословението - Сион, заедно с Агнето, е седнала пременена, като че ли, в дрехите на Христовата Невеста - като царица, в едно с езичниците и отпадналите от Исус християнски лидери (подобно на някогашните юдейски началници), на планината на древната Змия - Дявол и Сатана - на Планината на Проклятието - Планина (Звяр) със 7 хълма (глави). „И десетте рога са десетимата царе, които видя, които царство още не са получили, но власт като царе за един час получават със звяра. Те имат един ум и ще предадат силата си, и властта си на звяра; те ще воюват с Агнето и Агнето ще ги победи, защото Господ на господарите Е и Цар на царете; и с Него тези – призвани и избрани, и верни.“ „Десетте рога“ (световните царства?), които Йоан видял върху звяра, са десет царе. Числото „10“ в Библията е свързано с идеята за „много“, за количествена или числена пълнота. Че тези „царе” са свързани със Звяра, украсявайки неговите глави като „корони” и, че получават власт със Звяра (т.е. заради своята връзка с него), посочва, че те са владетели, подчинени или съюзени с последния „Вавилон“. По времето на Йоан „десетте царе“ се съюзили със Звяра с/у Църквата, преследвайки Църквата по всички провинции и подчинени царства на Империята, но така ще бъде и в края: „Те са единомислени, и предават на звяра своята сила и власт, за да воюват срещу Агнето“, както Михаил и Неговите ангели воюват срещу Змея (Откр.12:7). За падналия човек целта винаги е била упражняването на власт: опитът му да свали Бог от Неговия престол; да го убие. Както предсказал Псалмистът: „Земните царе се опълчват и управниците са наговарят заедно, против Господа и против Неговия Помазаник” (Пс.2:2; Деян.2:23). Тази идея се открива в ранната молитва на гонената Църква. Като цитират Псалм 2, те казвали: „Защото наистина и Ирод и Понтийски Пилат, с езичниците и израилевите люде, се събраха в този град против Твоя свет Служител Исуса, Когото си помазал, за да извършат всичко, що Твоята ръка и Твоята воля са определили да стане” (Деян.4:27,28). Нечестивите са обединени в общата омраза срещу Божия Син, Помазаника. Затова ни е казано за изхода от заговора на Ирод и Пилат срещу Христос: „В същия ден Ирод и Пилат се сприятелиха помежду си; защото преди това враждуваха един против друг” (Лука 23:12). Врагове ще се обединяват заедно с/у общ враг, и при Пришествието на Христос ще виждаме света на езичниците и отстъпниците да се обединява в бунт срещу Него. Но много преди това Псалмистът е предупредил царете и управниците – „слугувайте на Господа със страх, и радвайте се с трепет. Целувайте Избраника, за да се не разгневи, та погинете в пътя; защото скоро ще пламне Неговият гняв. Блажени са всички, които се надяват на Него!” (Пс.2:11,12). Така изходът от тази космическа битка е сигурен и неизбежен: „И Агнето ще ги победи, защото Той е Господ на господарите и Цар на царете, също и онези, които са с Него са звани, избрани и верни“. Йоан уверява Църквата, че в тяхната страшна и ужасна война с внушителната мощ на световното зло, победата на светиите е гарантирана


поради Словото на Бога. „И каза ми: Водите, които видя, където блудницата седи – са народи и множества, и племена, и езици. И десетте рога, които видя на звяра, те ще намразят блудницата и ще я направят опустошена и гола; и плътта й ще ядат, и ще я изгорят с огън.“ Ангелът обяснил значението на водите, където Блудницата седи. Те са описани с четирикратно обозначение: „са народи и множества, племена и езици“, т.е. целият населен свят. Отъждествяването на нечестивите, бунтовни народи на света с бушуващото море е позната в Писанието. Пр.Исая писал: „шуменето на многото племена, които бучат като бученето на моретата, и смутът на народите, които напират като напора на големи води! Народите ще напират като напора на големи води; но Бог ще ги смъмри и те ще побягнат далеч, и ще бъдат гонени като плява по планините пред вятъра, и като въртящ се прах пред вихрушката” (Исая 17:12,13). „Нечестивите са като развълнувано море, защото не може да утихне, и водите му изхвърлят тиня и кал. Няма мир за нечестивите, казва моят Бог” (Исая 57:20,21). Наистина, „Ерусалим“ може да бъде изобразен като седнал в/у „много води” (т.е. народите), заради голямото и всепроникващо влияние, което християните са имали по всички части на света, тъй както юдеите имали влияние в/у народите в Римската империя преди разрушаването на Ерусалим. Във всеки град е имало юдейски синагоги, и обхватът на тяхната колонизация може да се види в разказа за деня на Петдесятница, който ни казва, че „тогава престояваха в Ерусалим юдеи, благочестиви хора, от всеки народ под небето” (Деян.2:5). Във войната си с/у Христос разярените народи ще се обърнат с/у Блудницата, защото са били измамени от нея. Ангелът изобразява тази нова враждебност срещу Блудницата чрез четирикратно описание: народите по света „ще намразят Блудницата и ще я направят пуста, и гола, и ще ядат месата й, и ще я изгорят с огън“ (Ерем.13:26; Пл.Ер.1:8,9; Наум 3:5). Ерусалим прелюбодействал с езическите народи, но през първи и втори век те се обърнали с/у него и го унищожили, като го запустили (същата дума е използвана в Мат.24:15, Марк 13:14 и Лука 21:20, отразяваща гръцкия вариант на Дан.9:26,27 – „мерзостта, която докарва запустение“). Едно от наказанията при хващане на прелюбодейка в древния свят било публичното унижение да бъде съблечена гола (Исая 47:2,3; Ерем.13:26; Пл.Ер.1:8; Езек.16:37,39; 23:29; Осия 2:10; Наум 3:5). Народите ще изядат плътта на Блудницата, както кучетата изяли плътта на някогашната Езавел (3Царе 21:23,24; 4Царе 9:30-37). Пророците, които говорили за Ерусалим като за Блудница, казали, че точно както свещеническа дъщеря, която стане блудница, трябва да бъде „изгорена с огън” (Лев.21:9), така Бог ще използва предишните „любовници“ на Ерусалим - езическите народи, за да го унищожат и да го изгорят до основи (Ерем.4:11-13,30,31; Езек.16:37-41; 23:22,25-30). През първи век Звярът унищожил Ерусалим като част от своята война с/у Христос; мотивът на римските пълководци при разрушаването на Храма не е бил само да смажат юдейския бунт, но и да изличат християнството, както


разказват летописите на Сулпиций Север: „Други и самият Тит считали, че точно храмът трябва да бъде разрушен, за да може религията на юдеите и на християните да бъде напълно подтисната; заради това, че тези религии, макар воюващи една срещу друга, все пак са произлезли от едни и същи автори; че християните са произлезли от юдеите, и че ако коренът се изтръгне, издънката скоро ще загине“. Звярът си мислел, че може да убие Блудницата и Невястата с един удар! Но когато прахът от разрушението на Ерусалим утихнал, гледката открила, че само скелето на стария, отстъпнически Ерусалим лежало в руини, а Църквата била разкрита като новия и най- славен Храм, Божието вечно обиталище. Така подобно ще бъде и накрая! Унищожаването на Блудницата от предишните й „любовници“ е необяснимо без допускането, че тя е „Ерусалим“. Има ясна контекстуална връзка между войната на народите срещу Христос и тяхната война срещу Блудницата. Тяхната война е преди всичко против Него; нейното унищожение, извършено от тях, е част от техния опит да „разкъсат“ Негово владичество над тях (Пс.2:1-3). „Защото Бог даде в сърцата им да извършат намерението Му и да достигнат едно мнение, и да дадат царството си на звяра, докато се свършат думите на Бога.“ Всички тези събития са предопределени за Божия слава, чрез изпълнението на Божиите наредби. Бог е вложил в техните сърца да изпълнят Неговото намерение, докато се сбъднат Божиите думи. Някога Бог закоравил сърцето на Фараона, за да стане от историята на Изхода една изключително добра илюстрация на Божието спасително дело за Църквата в края на времето. Войната м/у Христос и Звяра, стигаща до кулминация при опустошаването на Блудницата, се извършва в изпълнение на предсказанията на Бога чрез Неговите пророци. Проклятията на Завета (Втор.28гл.) ще бъдат изпълнени в/у „Израил“ чрез Звяра и 10-те рога. Те ще бъдат оръдията на Божия гняв, както Христос предсказал в Своята беседа на Елеонския хълм. През тези ужасни „дни на въздаяние”, Той казал, ще се изпълни всичко, което е писано (Лука 21:22). Видението и пророчеството ще бъдат запечатани и завършени при разрушаването на стария световен ред (Дан.9:24). „И жената, която видя е великият град, който има царство над царствата на земята“ Ангелът определя Блудницата като Големия град, название за Ерусалим, където техният Господ бе разпнат (Откр.11:8; 16:19). Нещо повече, ангелът казал, че този град царува над земните царе. Ако градът е „Ерусалим“, как може за него да се казва, че притежава такава власт? Отговорът е - Откровение не е книга за политика - тя е книга на Завета. Ерусалим наистина царувал над народите. Той наистина притежавал Царство, което било над всички световни царства. В образността на Библията този град имал заветно първенство над всички останали земните царства. Израил бил Царство от свещеници (Изх.19:6), упражняващо свещеническо служене на настойничество, поучение и


застъпничество в полза на народите на света. В Ерусалим бил „хълмът на Дома Господен“ (виж Исая 2:2). В своите трудове Йосиф Флавий изтъквал постоянно, че народите исторически са признавали святостта и централното място на Храма: „Това почитано място… беше считано за свято от цялото човечество” („Юдейската война”). Всъщност, действието на юдейските бунтовници през лятото на 66г.сл.Хр., да прекъснат всекидневните жертвоприношения за Императора (в нарушение, както изтъква Йосиф Флавий, на отдавнашна тяхна практика), било събитието, което окончателно ускорило войната на Рим с/у юдеите. Дори до самия край, когато Тит се подготвял да разруши града до основи, той все още умолявал юдейските свещеници да принасят жертвоприношенията, които тогава били напълно престанали. Образно, когато Израил бил верен на Бога, принасяйки жертвоприношения за народите - светът бил в мир; когато Израил нарушавал Завета - светът бил в смут. Езическите народи признавали това (виж 3Царе 10:24; Ездра 1:4-7; Рим.2:17-24); (това е видно и в Дан.10гл.). Но езическите народи извратено се стремели да подмамят Израил да извърши блудство срещу Завета – и когато той го правел, те се обръщали с/у него и го разрушавали (блудството е описано в Откр.13,17,18гл.). Този модел ще се повтори 7 пъти до окончателното отлъчване на „Израил“.

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 18-та гл. И след това видях друг ангел да слиза от небето, имащ голяма власт. И земята беше осветена от славата му.“ В Библията изпит и Съд, биват предшествани от призив и Светлина от Бога. Такава светлина някога бил праведния Ной - за жителите на света преди Потопа; Лот – за жителите на Содом; Йосия за Израил и откриването на книгата на закона преди плена; пророк Данаил бил светлина за Вавилон и царските му палати; присъствието на Исус Христос в Ерусалим било „Истинската Светлина“ (Йоан 1:4-11) преди разрушението на града през 70г.сл.Хр. Ангелът, вероятно Е Господ Исус Христос, според описанието, сравнено с думите за Христос в Евангелието на Йоан: Той идва от небето (Йоан 3:13,31; 6:38,58), има голяма власт (Йоан 5:27; 10:18; 17:2), и земята се осветява от Неговата слава (Йоан 1:4,5,9,14; 8:12; 9:5; 11:9; 12:46; 1Тим.6:16). Образно Самият Христос, който носи Божия гняв в/у Блудния Град, идва да обяви съда в/у него. Унищожението на отстъпниците от завета изявява Неговата власт и слава в Земята. Изразът съответства на този в Откр.10:1, който говори за Божия Син. Последният израз е взет от Езекиил 43:2, където се казва, че „земята светеше с Неговата слава”. Това е образна картина за последното проповядване на благовестието по целия свят, преди края. Преди буквалното величие при Второто идване на Исус Христос, ще се прояви духовно величие [„пролетният или още късният дъжд“ (Ерем.3:3; Йоил2:23)], когато Духът ще свидетелства чрез Невестата за Божията слава. Тогава 5 -те разумни „девици“ ще вървят напред с техните лампи, за да осветят тъмнината на нощта, защото в полунощ са чули гласа: „Ето, Младоженеца идва! Излизайте да Го


посрещнете!“ (Мат.25:6). Пророк Исая също писал, за този момент: „Стани, свети, защото светлина дойде за тебе, и славата Господна те осия. Защото, ето, тъмнина ще покрие земята и мрак племената; а над тебе ще осияе Господ, и славата Му ще ти се яви. Народите ще дойдат при светлината ти, и царете при бляскавата ти зора.” (Исая 60:1-3) Последните вести отправени към света, са обещаното „очистване на светилището“ от неговите традиционни замърсявания, от всичките заблуди по църквите, които са замъглили благовестието на Христос (Дан.8:14). Откр.18:1-4 сочи и към вестта в Мал.4:5,6. Присъствието на символичната „Езавел“, в тази част на Откровение, подсказва, че „Илия“ също ще присъства – този, който възстанови Божия олтар и призовава поклонниците, които са направили компромиси, да се завърнат към поклонение на Твореца и послушание към Неговите заповеди (3Царе 18:21). Това ще бъде дело, подобно на делото на Йоан Кръстител, който, подготвяйки пътя за първото идване на Господа, направил това „в духа и силата на Илия“. (Мат.17:11; Лука 1:17). „И извика силно с висок глас, като каза: Падна, падна, Великият Вавилон и стана свърталище на демони, и свърталище за всякакъв нечист дух, и затвор за всякаква нечиста и омразна птица!“ Прогласяването на вестта на вторият ангел (Откр.14:8) е същото: „Падна, падна великият Вавилон!“. Изразът е взет от погребалната песен, която Амос пял против Израил: „Падна Израилевата девица, няма да стане вече; хвърлена е на земята си без да има кой да я дигне“. (Амос 5:2). Отстъплението на „Ерусалим“ е станало толкова голямо, че неговата присъда е вечна и неотменима. Той е „Вавилон“, непреклонният враг на Бога, обиталище на демони и свърталище на всеки нечист дух, и свърталище на всяка нечиста и омразна птица, пълен контраст на Новият Ерусалим [„нищо нечисто… няма да влезе в него“ – (Откр.21:27)]. Блудницата е в пустинята (Откр.17:3), направена е запустена заради своите грехове (Откр.17:16; Мат.24:15) (думите - пустиня, пустош, запустяване и запустявам са в основата си една и съща дума на гръцки език). Метафорично, пустинята е мястото на греха и на демоните (Бит.3:17,18; Мат.12:43; Лука 8:27). В Деня на Изкуплението (Йом Кипур) един козел бил изпъждан в пустинята, носейки греховете на хората. Този „изкупителен козел“ бил буквално пращан на (или за) „Азасел“ (Лев.16:8,10,26), име на „козеладемон”, който живеел в пустинята. [Векове по-късно, отстъпилите северни израилтяни при Йеровоам всъщност отдали поклонение на този бог-козел (2Лет.11:15)]. Пророк Исая пророкувал за Вавилон, използвайки фигуративния език на запустението: „Но диви котки ще почиват там; къщите им ще бъдат пълни с виещи животни; камилоптици ще живеят там, и пръчове ще скачат там. (Исая 13:21). Божият гняв срещу Едом също е изразен в подобен образен език: „Няма да угасне ни нощем ни денем; димът й ще се издига непрестанно; из род в род ще остане опустошена; никой не ще мине през нея до века. Но пеликанът и таралежът ще я наследят; кукумявката и гарванът ще живеят в нея; И


Господ ще простре върху нея връв за разорение, и отвес за изпразване… Тръни ще поникнат в палатите му, коприва и къпини в крепостите му; и ще бъде заселище на чакали, двор на камилоптици. Дивите котки ще се срещат там с хиените, и пръчът ще провиква към другаря си; също и бухалът ще се настани там като си намира място за почивка“ (Исая 34:10-14). Когато старозаветният Израил отхвърлил Христос, според езика на Библейската образност, целият народ станал обладан от демони, без каква да е надежда за възстановяване (Мат.12:38-45). Ерусалим, който бил Божието място-обиталище, станал нечисто обиталище на бесове. Тази трагедия е подчертано, че ще се случи в края и с християнството, чрез Йоановата употреба на понятието обиталище (katoikētērion), дума, която на друго място е използвана за мястото на Божието особено Присъствие, в небето, в светия град, в Храма и в Църквата; „на мястото (katoikētērion), Господи, което си приготвил за Свое обиталище, в светилището, Господи, което ръцете Ти утвърдиха“ (Изх.15:17; 3Царе 8:39,43,49; 2Лет.30:27; Пс.33:14; 76:2; 107:7; Еф.2:22). Както Бог призовал Своите люде да напуснат Содом и Гомор, след това – да напуснат Египет по- късно да излязат от Вавилон, също така Христос казал на Своите последователи, да напуснат Ерусалим преди падането му – така, в този пасаж на Откр.18гл., светиите са призовани да се отделят изцяло от отстъпилия „Ерусалим“ на последните дни. „Мнозина са поканени“ - „мнозина“ означава видимите църкви, а „малцина избрани“ (Мат.22:14) - „малцина“ означава истинската Църква. Двете части може да бъдат заедно за известно време, но връзката не може да продължи завинаги. Ще дойде времето когато, както Христос призовал Своите овце да излязат от юдейското стадо, така Той ще призове Своите овце да излязат и от християнското стадо, за да могат да чуват гласа Му и да Го следват (Езек.34:6; Йоан 10:26-28). „Защото от виното на яростта на блудството й са пили всичките племена и с нея блудстваха царете на земята, и търговците на земята от силата на разкоша й се обогатиха! И чух друг глас от небето да казва: Излезте от нея, народе Мой, за да не участвате в греховете й и за да не приемете от язвите й, защото нейните грехове се залепиха до небето и Бог Си спомни неправдите й!“ Извращаването на Израил в нейното призвание като учител-свещеник за света отново се посочва като причина за гибелта й (Откр.14:8; 17:2,4). Тя е извършила блудство с народите, с царете и с търговците, продавайки своите дарове вместо да води народите към Царството, присъединявайки се с тях в опит за събаряне на Царя на царете. Ударението в/у търговците е, най- вероятно алюзия за търговските дейности около Храма. През първи век покварата на търговията в храма засегнала литургията на юдейския народ. Целият живот произтичал от религиозния център на обществото; но коренът бил изгнил и плодът станал негоден. Исус влязъл в конфликт със среброменителите в храма (Мат.21:12,13; Йоан 2:13-22). Юдейски историци отбелязвали в книгите си, че много от магазините


принадлежали на семейството на първосвещеника Анания, „големия печалбар“ и на високопоставени свещеници, като конкретно - дворът на езичниците бил мястото на тази процъфтяваща търговия с животни за жертвоприношения. Това е в съгласие с вече направената бележка, че Вавилон не е обикновена блудница: Нейното наказание чрез огън показва, че тя е от свещеническото съсловие (Откр.17:16). Очевидно е, че тук текста се занимава с Ерусалим, за когото търговията не била по- маловажна, отколкото за Тир и по- специално във връзка с дейностите на храма. Изразът: „нейните грехове се залепиха до небето” (Откр.18:5), чрез използването на κολλάομαι (залепнал, свързани заедно) загатва за изграждането на Бабел (Вавилонската кула) към небето с хоросан и тухли, когато началото на Вавилон било поставено. Тъй като Израил щял да бъде унищожен, апостолите прекарали голяма част от своето време в последните дни на оня век (или свят), призовавайки Божия народ към религиозно отделяне от Израил, увещавайки ги да се съединят в Църквата (Деян.2:37-40; 3:19-26; 4:8-12; 5:27-32). Това е и посланието на Йоан в Откровение. В онова време, божиите хора не трябва да се стремят да реформират „Израил“ (църквите), а трябва да го изоставят на неговата съдба. През първи век, юдеите „вкусили, колко е добро Божието слово, още са вкусили и от великите дела, които въвеждат бъдещия Век” – Век, донесен от Христовото изкупително дело – и отново отпаднали, за тях, под вдъхновение, ап.Павел написал: „невъзможно да се обновят пак и доведат до покаяние”. Напразният опит на Израил да продължи Старият Завет, съчетано с отхвърлянето на Христос – довел до там, че Земята „отхвърля се, тя скоро ще се прокълне, и сетнината й е да се изгори” (Евр.6:4-8). Старозаветната религия не можело да бъде съживена; невъзможно било да продължават да имат Завет без Христос! Не можело да има връщане „назад“ към нещо, което никога не е съществувало, защото дори бащите под Стария Завет се покланяли на Христос под знаците и символите на временната епоха (1Кор.10:1-4). Времето за покаянието на Израил изтекло, и греховете му стигнали до Небето (Бит.19:13; 2Лет.28:9; Ездра 9:6; Ерем.51:9; Йона 1:2). Исус предсказал, че поколението, което Го разпънало, ще „допълни мярката” на своите бунтовни бащи, и така в/у тях щяла да дойде „всичката праведна кръв проляна на земята” (Мат.23:32-35). Това пророчество било изпълнено през първи век, както отбелязал ап.Павел: „Те на Бога не угаждат и на всичките човеци са противни, като ни забраняват да говорим на езичниците, за да се спасят. Така те винаги допълват мярката на греховете си; но безграничният гняв ги постигна“ (1Сол.2:15,16). Гонителите претърпели погубление, а изкуплението на Църквата наближавало (Лука 21:28, 31); новият храм щял да бъде напълно установен. Бог изисква пълно отделяне – и физическо бягство (Мат.24:16-21), за да не се споделят нейните язви. Езикът напомня за призива на Бога към Неговия народ да излезе от Вавилон в края на плена. Старозаветният текст говори в рамките на три идеи: идващото унищожение на Вавилон, идващото изкупление на верния Заветен народ, и възстановяването на Храма (Ездра 1:2,3; Исая 48:20; 52:11,12; Ер.50:8; 51:6,9,45). По същия начин верният на Бога народ трябва да се отдели


от отстъпилите християнски църкви, чиито лидери въртят неправедна търговия. Изразът: „люде Мои“ не може да бъде адресиран към Римляните, тъй като е израз със заветно значение (Осия 2:23). Всичко което се говори относно „Вавилон“ е приложимо за „Ерусалим“, когато мислим за този град, в светлината в която пророка го вижда. „Въздайте на нея, както и тя въздаде на вас, и удвоете на нея двойно според делата й! В чашата, в която смеси, смесете за нея двойно! Колкото прослави себе си и живя разкошно, толкова дайте на нея мъчение и печал! Защото в сърцето си казва: Седя царица и вдовица не съм, и печал никак няма да видя! Затова в един ден ще дойдат язвите й – смърт и печал, и глад; и с огън ще бъде изгорена, защо Е силен Господ, Който я съди.“ Праведният Съдия изисква пълно възмездие (виж Ерем.50:15,29; Пс.137:8; Исая 40:2). Изразът преведен като „удвоете й двойно“ има еврейско удвояване на смисъла, давайки „двойно свидетелство“, стандартен израз за пълно възнаграждение. Това е реституцията, изисквана според Библейския закон (Изх.22:4,7). Пасажа има за свой извор Божието изявление на съд срещу Юда: „Най-напред ще им въздам двойно, за беззаконието им и за греха им, защото оскверниха земята Ми“; „Докарай върху тях злощастен ден, и сломи ги с двойно унищожение“ (Ерем.16:18; 17:18). Така до степента, в която тя се е прославяла и е живяла разкошно, до същата степен й дайте мъки и печал. Двойна (или колкото-толкова) реституция в Библията е единственото, което престъпникът заслужава (Исая 40:2); строго, пропорционално нанасяне на гняв според принципа на равностойност на Божия lex talionis (наказателно правосъдие): „живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, крак за крак, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар“ (Изх.21:23-25). Текстът тук се основава в/у Божието осъждане на Вавилон в Исая 47гл., произнасяне за съд, който ще дойде, заради лошото отношение към Заветния народ: „Но ти не им показа милост, но си сложила твърде тежкия си хомот върху стареца; и рекла си: До века ще бъда господарка! Та не си взела това присърце, нито си помнила сетнината му. Сега, прочее, чуй това, ти сластолюбко, която седиш безгрижна, която казваш в сърцето си: Аз съм, и освен мене няма друга! Няма да стоя вдовица, нито ще зная що е да се обезчадя. И двете тези неща ще дойдат върху тебе внезапно, в един ден обезчадяване и вдовство; в пълна мяра ще те постигнат въпреки многото ти чародейсва и голямото изобилие на обаянията ти. Понеже си била дързостна в нечестието си, и си рекла: Никой не ме вижда! Понеже мъдростта ти и знанието ти са те отвратили, и си рекла в сърцето си: Аз съм, и освен мене няма друга! Затова ще дойде върху тебе зло, без да знаеш от къде се явява; и беда ще те нападне, без да можеш да я умилостивиш; ще дойде внезапно върху тебе и опустошение, без да ти е било известно“ (Исая 47:6-11). Ерусалим е извършил греха на Ева, която прелюбодействала със Змея в стремежа си да направи себе си Бог (Бит.3:5); когато казва „Аз съм“, тя се противи на изявлението на всевишния Бог: „Аз, само Аз, съм Господ; и няма


друг Спасител освен Мене” (Исая 43:11). Затова в един Ден нейните язви ще дойдат, мор, печал и глад, и тя ще бъде изгорена с огън; защото е силен Господ Бог, който я съди.“ Господният ден ще дойде върху Израил в огнен съд, носейки „внезапно погубление“ (1Сол.5:2,3). Думата Ден тук показва идването на Деня Господен и набляга, че унищожението на „Ерусалим“ няма да бъде случайно събитие: то идва като Деня на Духа и Съда в Градината (Бит.3:8). Като свещеническа дъщеря, която е станала Блудница, „Вавилон“ ще бъде изгорена с огън (Лев.21:9). Греховете й са достигнали до пълния си край; злините на Вавилон са достигнали границата си. Времето, за което се говори в Дан.8:14 и Откр.6:10 е дошло! Бог не може да направи повече за „Вавилон“, освен да сложи край, на нейната ексцентрична, бунтовническа кариера, на неправилното използване от нея на живота и даровете, които Бог и е дал назаем. Както Ерусалим не бил разрушен за няколко века, независимо от убийствата на пророците и светите мъже в него, също така Бог търпи за дълго и „Вавилон“ (отстъпилото християнство и църквите). Както Ерусалим напълнил чашата на своето нечестие, с убиването на Христос и с преследването на първите християни, също така - в края, „Вавилон“, чрез подстрекаване на властите да обявят извън закона остатъка ще напълни своята чаша. Тези стихове нанасят голям удар на самодоволната, „цивилизована“ християнска увереност на 21-ви век, която възприема себе си като твърде напреднала духовно, когато бъде сравнена с тази на евреите и християните от първи век. Но „Вавилон прославя себе си“. Има голяма разлика м/у нея и истинския вярващ, който непоколебимо прославя Христовия кръст. „Вавилон“ седи като царица, вместо да участва в битката с/у злото. Както богатия безумец, тя тайно радва себе си, за постиженията си, за богатствата си и за сигурността си. Чак след това ще чуе Божията присъда: „Глупецо! Тази нощ ще ти изискат душата; а това, което си приготвил, чие ще бъде?“ (Лука 12:20). Поведението на оялите се от власт християнски лидери е идентично с това на древния Вавилонски цар - „Не е ли велик тоя Вавилон, който аз съградих с мощната си сила за царското жилище и за славата на величието си!“ (Дан.4:30), когато до него достигнала присъдата от Небето: „Царството премина от теб“ (Дан.4:31). „И ще заплачат за нея, и ще заридаят за нея, царете на земята, които блудстваха с нея и живяха разкошно, когато видят дима от изгарянето й; застанали отдалеч, заради страха от мъчението й, като казват: Горко, горко, граде Велики Вавилон, Граде силни, защото в един час дойде съдът ти!“ Три класи от хора оплакват унищожението на „Ерусалим“: Първата група се състои от земните царе, народите на света, които подпомагат и поощряват Заветния народ в неговото отстъпление от Бога. Унищожението на Блудницата е за тях страшен знак за Божия суров и неумолим съд. Те виждат дима от нейното изгаряне – символ, зает от разрушението на Содом (Бит.19:28), и по- късно, от метафоричното описание на падането на Едом (Исая 34:10) – акт, с който им е напомнено, че след време може да се очаква подобен съд за самите тях. Бог изявил на пророк Еремия, че народите ще бъдат принудени да


пият от чашата на Неговия пламенен гняв: „И ако откажат да вземат чашата от ръката ти и да пият, тогава да им речеш: Така казва Господ на Силите: Непременно ще пиете; защото, ето Аз докарвам зло като започвам от града, който се нарича по Моето име; и вие ли ще останете съвсем ненаказани? Няма да останете ненаказани, защото Аз ще призова нож върху всичките земни жители, казва Господ на Силите” (Ер. 25:28,29). Плачът на всяка група завършва с думите: „Горко, горко на великия град!“ Този израз имал важно значение за живеещите в Ерусалим в годините преди и по време на скръбта (66÷70г.сл.Хр.). [Йосиф Флавий писал за юдейски пророк (чието име също било Исус), в последните дни, преди да дойде края на Ерусалим, чийто вик „Горко, горко!“ станал обичайна част от живота на Ерусалим: „Едно предзнаменование, още по- тревожно, се появи четири години преди войната по време, когато в града все още преобладаваха пълен мир и благоденствие (т.е. 62г.сл.Хр.). Един Исус, син на Анания, недодялан селянин, дойде на празника, на който всеки юдеин трябва да постави шатра за Бога (т.е. Празникът на Скиниите, или Sukkoth); когато застана в храмовите дворове, той неочаквано започна да вика: „Глас от изтока, глас от запада, глас от четирите ветрища, глас срещу Ерусалим и Светилището, глас срещу Младоженеца и Невястата, глас срещу целия народ!“ Ден и нощ той произнасяше този вик докато обикаляше всички улици. Някои от известните граждани, сериозно раздразнени от тези злокобни думи, заловиха човека и жестоко го пребиха. Но той, без да промълви дума в своя защита, нито за лични сведения за тези, които го биеха, продължи да говори същите предупреждения както преди. Затова съдиите, като заключиха правилно, че някакъв свръхестествен подтик трябва да е отговорен за неговото поведение, го заведоха пред римския управител. Там, макар да му смъкнаха кожата с бичове, той нито моли за милост, нито проля сълза, но издигайки своя глас в най-плачевен вик, отговори на всеки удар с „Горко, горко, на Ерусалим!“ Когато Албин, управителят, го попита кой е и откъде идва и защо произнася тези викове, той не отговори нищо, но безкрайно повтаряше своята погребална песен за града, докато Албин го пусна, защото го счете за ненормален. През това време, докато войната избухна, той никога не се доближи до някой гражданин, нито беше видян да говори с някой, но ежедневно, като молитва, която беше запомнил, той повтаряше своя плач: „Горко, горко, на Ерусалим!“ Никога не прокле някой от онези, които го биеха от време на време, нито благодари на онези, които му даваха храна; неговият единствен отговор към всеки беше това меланхолично предсказание. Неговият глас се чуваше на всички празници. Така той продължи своето оплакване в продължение на седем години и пет месеца, като гласът му беше силен както винаги и с неотслабваща сила, докато, по време на обсадата, след като видя изпълнението на своето предзнаменование, той млъкна. Той обикаляше, крещейки с пронизителен глас от стената, „Горко, горко още веднъж на града, на народа и на Храма!“ Тогава, когато добави последната дума – „Горко също и на мен!“ – камък запратен от катапулт го удари, убивайки го на място. Така, със самата поличба на своите уста, той посрещна своя край“] Откр.18гл. има смисъл, а също така и останалата част на книгата, ако


разбираме, че в новозаветната епоха, всички неща за Израил, сега имат смисъл за християнските църкви. Йоан ни предлага един вид пророческа притча, която трябва да бъде призната като такава, преди правилното й тълкуване да започне. „Вавилон“ е представен като свещенически. Златото, с което е „облечена“ (Откр.17:4), напомня за светилището, пурпурното и червеното напомнят за завесата, която висяла пред него; самото име „Вавилон“ ни напомня за „вавилонската дреха“, която Ахан откраднал при Гай (Ис.Нав.7гл.), поради което той и неговото семейство били предадени на изгаряне. Дългият лист от стоки в Откр.18:11-13 със сигурност е списък с материали за изграждането на храма и запаси за поддръжката му. „И търговците на земята плачат и жалеят за нея, защото стоката им никой не купува вече. Стока от злато и сребро, и камък скъпоценен, и бисери; и висон, и пурпур, и коприна, и червено; и всякакво благоуханно дърво, и всякакъв съд от слонова кост, и всякакъв съд от скъпоценно дърво, и от мед, и от желязо, и от мрамор. И канела, и аромати, и миро, и ливан; и вино, и зехтин, и фино брашно; и жито, и добитък, и овце, и коне, и колесници, и тела, и души на хора. И овощията на желанието на душата ти си отидоха от теб и всичко тлъсто, и блестящо си отиде от теб; и вече никак няма да ги намериш.“ Втората и най- голяма група оплаквачи се състои от търговците на Земята, скърбящи, защото никой повече не купува техните стоки. Богатството на Ерусалим било пряк резултат от благословенията, обещани в Левит 26гл. и Второз.28гл. Бог го бил направил голям търговски център, но той злоупотребил с този дар. Макар да има сходства между списъка на стоките тук и списъка в Езек.27:12-24 (пророчеството с/у Тир), стоките отразяват предимно храма и търговията около него. Чуждестранната търговия имала голямо влияние в светия град, и храмът привличал най- големия дял от нея. Основните стоки били хранителни запаси, ценни метали, луксозни предмети и текстил. [Йосиф Флавий описал разкошното богатство на храмовата фасада (Лука 21:5): „Първата порта беше 70 лакти висока и 25 широка; тя нямаше врати, показвайки безпрепятствено обширния простор на небето; цялото лице беше обковано в злато, и през нея арката на първата зала беше напълно видима за външния наблюдател в цялото си великолепие, а околното пространство на вътрешната порта, цялото блестящо в злато, поразяваше очите на наблюдателите… Порталният отвор към сградата беше, както казах, напълно позлатен, както беше цялата стена около него. Нещо повече, над него бяха златните лози, от които висяха златни гроздове с човешки ръст. Пред тях висеше също толкова дълга завеса от Вавилонска тъкан, избродирана със синьо, червено и пурпурно, и фин лен, изработен с чудно майсторство… Вътрешността на светилището притежаваше всичко, което да удивява ума или окото. Покрито отвсякъде с масивни златни плочи, то отразяваше при първите лъчи на слънцето толкова пламенен блясък, че онези, които го погледнеха, биваха принудени да сведат погледа си, сякаш виждат самите слънчеви лъчи. За чужденците, които го наближаваха, то изглеждаше отдалеч като планина, покрита със сняг, защото всяка част, която не беше покрита със злато, беше чисто бяла.“ В книгата си


Флавий също отбелязал, че един от свещениците предал храмовите съкровища на Тит: „Той излезе и спусна от стената на светилището двата светилника, подобни на онези, съхранявани в светилището, както и маси, купи и подноси, всички от чисто злато и много тежки. Той също предаде завесите, облеклото на първосвещениците, украсено със скъпоценни камъни, и множество други неща, необходими за Храмовите служби. В допълнение, храмовият съкровищник на име Финей, когато беше взет в плен, предаде туниките и поясите на свещениците, голямо количество пурпурни и алени платове, съхранявани на склад за поправянето на завесата на храма, заедно с голямо количество канела и множество други подправки, които бяха смесвани и изгаряни всеки ден като тамян пред Бога. Той им предаде много други съкровища, с изобилие от свещени украшения…“ (от кн. „Юдейската война“).] Списъкът на Йоан с търговски стоки се разделя на няколко части, но прозаичното, делово изброяване завършва изненадващо с израза „и тела, и души на хора“. Последният израз, е взет от описанието на търговията с роби на град Тир в Езекиил 27:13, като тук Йоан го прилага към „Ерусалимското“ духовно робство на човешки души. Както отбелязва ап.Павел в своето противопоставяне на земния, отстъпил Ерусалим с Църквата - небесния Божий град: „Сегашният Ерусалим… е в робство с децата си“ докато „Горният Ерусалим е свободен; той е на всички майка“ (Гал.4:25,26). Бог Е направил християнските църкви и държави, отсам и оттатък океана, два големи световни търговски центъра. Но те нагло злоупотребяват с Божиите дарове - така щото основната търговия на погълнатото от алчност християнство е с „човешки тела и души“. Вместо да изпълнява своята правилна функция като майка на цялото човечество, християнството се е продало в блудство и е повело децата си в демонично робство, социално подтисничество и окончателно погубление. Не може да не се забележи, че разказът се обръща към образността на Рая. Като послушала Змията и пожелала да стане като Бога, Жената извършила отстъпление и така загубила достъп до Дървото на Живота; тя изгубила също и другите благословения на Градината, „всичко тлъсто и блестящо“ т.е. изящно и разкошно. Търговците на Земята (Израил) при вида на неговото разрушение, са безсилни да сторят нещо, освен да скърбят и да плачат за Великия град, който бил облечен в чист лен и пурпурно и червено, и украсен със злато и със скъпоценни камъни и бисери. Отново, описанието на Града-Блудница го определя като отстъпилия Ерусалим, украсен със славата на храма и облечен в чистия лен на праведната Невяста (Откр.19:8). Онези, които са спечелили от богатствата на Ерусалим, са поразени от внезапността на неговото разрушение: - Защото в един час такова голямо богатство запустя! Думата запустявам образно описва пророкуваното запустяване на Ерусалим (Мат.23:38; 24:15). Думата час не трябва да се приема в строго буквален смисъл, както и в много други метафорични употреби на думата; по- скоро тя често се употребява, особено от Йоан, за определено критично време (Мат.25:13; Марк 14:41; Йоан 2:4; 5:25,28; 7:30; 8:20; 12:23; 17:1; 1Йоан.2:18). Тук тя се използва в смисъл на внезапност. Разрушаването на „Ерусалим“ ще е внезапно, и дори неочаквано: до самия край


хората са очаквали чудодейно избавление. Светът на отстъпническото християнство ще бъде зашеметен от запустяването на неговия „град“ и „храм“. Падането на „Ерусалим“ е удар за религиозно- политическата система, от който тя никога няма да се възстанови. Стоките, които са изброени тук имат място и в новия Ерусалим. Улиците са описани като павирани със злато, основите на сградите са направени от скъпоценни камъни, докато на тротоарите се виждат хора на бели коне, облечени с бял висон. Те са доброволни слуги на Царя на царете, която е приготвил града за тях. Материалните неща не са лоши – това мислене е грешката на гностика. Но, егоистичното преследване и идолопоклонството пред материалните неща води до вечна загуба. Погълнатостта на „Вавилон“ с предмети (те са изброени последни в 10-тата заповед, не пожелавай) показва нейната арогантност в греха, причиняваща й чувството за нямане на нужда от Бога. Наказанието на такова, нямащо нужда от Бог християнство и църкви е вечно унижение. „И всеки кормчия, и цялото множество на корабите, и моряците, и колкото в морето работят, застанаха отдалеч и викаха, като гледаха дима от изгарянето му, като казваха: Кой е подобен на големия град! И хвърляха пръст по главите си, и викаха като плачеха и като жалееха, казвайки: Горко, горко, граде Велики, чрез който се обогатиха всички, които имат кораби в морето, от скъпоценностите му, защото в един час опустя! Весели се за него небе и светите апостоли и пророците, защото Бог отсъди съда ви спрямо него!“ Третата група, която оплаква падналия Град, се състои от всеки корабоначалник и всеки пътник по море, и всеки моряк, и всички, които се препитават от морето. Те също скърбят за загубата на Ерусалим, защото всички които имаха кораби при морето забогатяха от неговото богатство. Изглежда плачът на „моряците“ сочи образно към народите по света (на които моряците са във всички случаи представители). Йоан вече е разкрил връзката на Морето с Великия Град: водите, в/у които Блудницата седи на Звяра, „са хора и множества и народи и езици“ (Откр.17:15). „Онези, които слизат на морето в кораби, и вършат работи в големи води”, фигуративно – жителите на езическите народи, е трябвало да бъдат научени в пътищата на Господа, за да могат да Го призоват в своето утеснение, и за може Той да им покаже заветната Си милост (Пс.107:23-32). Когато Израил е вървял достойно в своето призвание, целият свят е бил обогатен от неговото богатство: той бил „водител на слепите, светлина на тези, които са в тъмнина, наставник на простите, учител на младенците, понеже имаш в Закона олицетворение на знанието и на истината” (Рим.2:19,20). Когато Израил бил в общение с Бога и под Неговото духовно и материално благословение, народите идвали при него за мъдрост и за търговия и размяна (Втор.28:12; 3Царе 10:23-25). Но в отстъплението от Бога, търговията му станала примамка, средство за блудство с идолопоклонници и Израил покварил не само своите собствени деца, но и народите по света. Той си приписал славата на божеството, така че моряците извикали: - „Кой е като


великия град?“ (ср. вика на поклонниците в Откр.13:4: „Кой е като Звяра?!“). Но понеже казал в сърцето си, „Ще се изкача на небесата… ще бъда като Всевишния”, в Библейската образност, Ерусалим бил изхвърлен в ада (Исая 14:13-15). В „оня ден и час“ бил опустошен, запустен, за да не бъде никога вече Великия Град. Уви - същият съд очаква и отстъпилото от Бога християнство… Ангелът казва на Божия народ да се радва за него. Църквата, която се събира в небесата – светиите, апостолите и пророците – някога са се молили за разрушението на отстъпническия, демонизиран Град, който повел света в бунт срещу Бога и в гонение на Неговите деца. Когато димът на всеизгарянето се възнесе до небесата, и светиите в последните дни трябва да се радват, че на техните молитви е било отговорено: „Бог е отсъдил вашия съд върху нея!“ обявява ангелът, използвайки еврейски плеоназъм, за да изрази „двойното свидетелство“ на Божия съд срещу нея. Библейският образ на Църквата, покланяща се в небето, е твърд в своето противопоставяне на злото, молейки се Бог да защити Своя народ на земята. Съдът на Блудницата е наречен „вашия съд“ - присъдата на Църквата. Случилото се с Ерусалим било справедливата отплата върху Израил за неговото угнетяване на светиите, апостолите и пророците през цялата му история. Именно Ерусалим вдъхновил римското гонение с/у християните; но езическият гняв, който той подклаждал, се излял вместо тях в/у неговата глава. „И един силен ангел вдигна голям камък, като воденичен камък, и го хвърли в морето, като каза: Така с устрем ще бъде хвърлен великият град Вавилон и никак няма да се намери вече!“ Исус предупредил фарисеите, че който се противи на Благовестието и пречи на „малките“ да го приемат, е по- добре за него да му „се окачи един голям воденичен камък на врата му и да бъде хвърлен в морето“ (Лука 17:2; Мат.18:6; Марк 9:42). В изпълнение на всички тези неща, силният ангел хвърля голям воденичен камък в морето. Съществуването на „Ерусалим“ ще стане напразно – в края, покварените църкви и техните дела са хвърлени в бездната, защото носят само съблазън пред новоповярвалите в Исус хора по света. Старозаветната основа на този образ идва от унищожението на египтяните в Червеното море, отразена в песента на левитите при завръщането от вавилонския плен: „Видя теглото на бащите ни в Египет, и чу вика им при Червеното море… Ти и раздели морето пред тях, та преминаха по сухо всред морето; а гонителите им Ти хвърли в дълбочините, като камък в силните води.“ (Неем. 9:9-11) Символът също се основава и на пророчеството в Ерем.51:61-64. Пророк Еремия казал на Сарая след като прочете пророчеството за „постоянното запустяване“ на Вавилон, да завърже свитъка за камък и да го хвърли във водите на река Ефрат, обявявайки: „Точно така ще потъне Вавилон и няма да се надигне отново…“ Метафорично, хвърлянето на камъка било изпълнено през 70г.сл.Хр. и за стария Ерусалим. Във физически смисъл, град Ерусалим не е унищожен завинаги – той съществува и днес, както и Египет, и Вавилон, и Едом, не са били унищожени


„завинаги“. Но това е езика на библейската образност използващ заветна и етична насоченост. Например - описанието на разрушаването на Едом: „Потоците на Едом ще се превърнат в смола и пръстта му в сяра, и земята му ще стане пламтяща смола няма да угасне ни нощем, ни денем; димът й ще се издига непрестанно; из род в род ще остане опустошена; никой не ще премине през нея до века“. (Исая 34:9,10) Това е емоционално наситен език, свързващ запустяването на Едом с разрушението на Содом и Гомора. Древната територия на Едом все още има дървета и цветя, части от нея се използват като земеделска земя, а пътници продължават да преминават през нея. В „буквален“, физически смисъл, пророчеството не било изпълнено; но то било изпълнено в своето действително значение и намерение. Едом бил считан като Божий враг и противник на Израил – и в Библейската образност – Едом загинал завинаги; от тази гледна точка всичко е девствена пустиня, безнадеждна разруха и разорение. Едомитите надминавали всички израилеви врагове по дълбочината и силата на злобата, затова естествено били считани от Духа на пророчеството за олицетворение на безбожната злоба и гордост, които биха били задоволени само с пълното изличаване чрез Божия съд. Едом - върховното изявление на езичеството, е използван като нарицателна картина за всички езичници относно съда, който ще получат от Бога; в/у тях Бог ще нанесе смъртоносен удар и последиците ще останат завинаги. Пророк Амос предсказал подчиняването на „Едом“ под династията на Давид (Амос 9:11,12), и новозаветното тълкувание на този текст го обяснява като пророчество за обръщането на народите под управлението на Христос (Деян.15:14-19). По същия начин, „вечното“ запустяване на „Ерусалим“ означава, че „Израил“ (християнството) ще престане да съществува като заветен народ. „Ерусалим“ – като Великият Град, Светият Град – вече няма да се намери. Има само едно спасение и една Църква, в която всички вярващи, независимо от техния етнически произход, стават Божии деца и наследници на обещанията на Авраам (Гал.3:26-29; Еф.2:11-22). „Вавилон“, отстъпническата Блудница, ще бъде заменена с Новия Ерусалим, чистата Невяста на Христос. „И глас от музиканти, и певци, и флейтисти, и тръбачи никак няма да се чуе в тебе вече. И всеки занаятчия от всякакъв занаят няма да се намери в тебе вече и мелница няма да се чуе в тебе вече. И светлина от светило никак няма да свети в тебе вече. И глас на младоженец и булка никак няма да се чуе в тебе вече. Защото търговците ти бяха големците на земята. Защото от магьосничеството ти се заблудиха всичките народи и в него кръв от пророци и светии се намери, и от всичките заклани на земята.“ Целият пасаж е основан на Ерем.25:10, пророчество с/у Ерусалим и Юда. В тези три стиха чуваме припева „няма вече“, който е изпят шест пъти. Загатнато е за злокобното спокойствие и тишина, които са се възцарили над разрушения „Ерусалим“, след Божия съд над него. Като признак на премахването на заветното положение на Блудницата, ангелът обявява, че благословенията на Едемската градина ще бъдат завинаги отнети от нея. Отнасяйки се към пророчествата на Еремия срещу бунтовния Ерусалим от


неговото време (Ер.7:34; 16:9; 25:10; Исая 24:7-12), и към пророчеството на Езекиил срещу царя на Тир (Езек.28:11-19), ангелът произнася присъда в/у Града в пет части: Първо, Божието присъствие, Духът, напуска Земята - едно четирикратно описание на загубата на музиката и веселието по цялата Земя. Окончателното оттегляне на Светия Дух от царя на Тир е описано като картина на първоначалното отпадане от Рая. Пр.Езекиил споменал „тъпанчета“ и „свирките“ (Езек.28:13). Второ, изчезва занаятчийската (мисионската) дейност в Земята, чрез която образно се гради Храма; работниците се отнемат от „Вавилон“. Според образността в книгата на пророк Захария, тиранията на езическите народи над Израил била възпирана чрез труда на неговите „занаятчии“ (Зах.1:18-21). Трето, „мелница няма да се чуе в тебе вече“. Образът на воденицата в целия древен свят бил символ на основаването на вселената, произвеждащ мир и благоденствие; метафорично, унищожаването на воденицата означава край на света; край на живота. Този текст може да означава, че старият Храм, като Воденица, която крепи и храни света, ще бъде разрушен; Исус Христос ще донесе Края на Света; ще въздигне Своя Нов Храм. Четвърто, „Израил“ ще понесе загубата на Божието Слово, изворът на разума и мъдростта, на есхатологичната надежда за всички хора; Светлината на Светилника вече няма да свети в него. Пето, запустяването на „Ерусалим“ - като невярна съпруга, Блудница, той се изхвърля и се заменя с друга: Глас на Младоженец и на Невяста вече няма да се чува в тебе. [Тези пет точки били важни характеристики на Ерусалимския Храм: Музика – Левитският оркестър и хор (1Лет.25гл.); Занаятчии – Веселеил, Елиав, Хирам и др. (Изх.31:1-11; 3Царе 5гл.); Воденица – самият Храм („гумното“ 2Лет.3:1); Светилник – Светилникът (светилниците) (Изх.25:31-40; 2Лет.19-22); Брак – бракът между Господа и Израил (Езек.16:1-14)] Дадени са две причини за идването на запустяването върху Израил. Първата причина - нейните търговци са били големците в Земята. С какво търгували „Израилевите търговци“? - С човешки души (Откр.18:13). Някога Христос заплашил „големците на Земята“: „Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери, защото море и суша обикаляте, за да направите един прозелит; и когато стане такъв, правите го рожба на пъкъла два пъти повече от вас“ (Мат. 23:15). Втората причина за наказанието на „Ерусалим“ произтича от първата: „всички народи са били измамени от твоето чародейство“. Израил бил свещеник на народите по света, ръкоположен за да им носи Светлината на спасението и да принася жертвоприношения за тях. Това трябвало да се изяви напълно в представянето на Христос пред народите като Светлината на света и истинската жертва за техните грехове. Вместо това Израил отхвърлил Христос, самото естество и цел на библейската религия. Йоан потвърждава тълкуванието, че Блудницата представлява „Ерусалим“: „В нея се намериха кърви на пророци и на светии и на всичките заклани на земята“. Това напомня Христовото


осъждане на Ерусалим, в последната Му проповед в Храма: „Затова, ето, Аз изпращам до вас пророци, мъдри и книжници; едни от тях ще убиете и ще разпънете, и други от тях ще биете в синагогите си; и ще ги гоните от град в град; за да дойде върху вас всичката праведна кръв, проляна на земята, от кръвта на праведния Авел до кръвта на Захария, Варахиевия син, когото убихте между светилището и олтара. Истина ви казвам: Всичко това ще дойде върху това поколение. Ерусалиме! Ерусалиме! ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до тебе!“ (Мат. 23:34-37). Този език не може да се използва за Рим или за някой друг град. Само Ерусалим е виновен за „цялата праведна кръв, проляна на земята”, от Авел нататък. Исторически, Ерусалим е този, който винаги е бил великата Блудница, постоянно пропадаща в отстъпление и преследваща пророците (Деян.7:51-60); Ерусалим е бил мястото, където пророците са били убивани; както Самият Исус казал: „Не е възможно да загине пророк вън от Ерусалим. Ерусалиме! Ерусалиме! Ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до тебе!” (Лука 13:33,34). Изливането на Божия гняв ще бъде заради неговото продължително проливане на невинна кръв. Фигуративно, цялата Земя ще стане олтар и пролятата кръв на светиите ще бъде излята в/у него като възлияние. След това жертвата ще бъде изгорена, като жертвоприношение на Бог. „Ерусалим“ (поквареното християнство) ще бъде наказан за своето религиозно отстъпничество. Образно, Града ще се възнесе при Бога като заветно жертвоприношение; сладко благоухание... т.е. духовното значение на това е, че нищо няма да остане от него, освен следата от дима, който ще отбелязва края на старото и началото на нов завет (виж Бит.8:20-22). Падането на „Вавилон“ е предизвестие за издигането на Новия Ерусалим. Дошло е времето Царят на царете да открие пред целия свят Своето Слово; да пусне на свобода угнетените; да освети Своя Нов Храм!

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 19-та гл. „И след това чух силен глас от голямо множество в небето да казва: Алилуя! Спасението и славата, и почитта, и силата, на Господа Бога Наш, защото истинни и праведни са присъдите Му; защото осъди голямата блудница, която покваряваше земята с блудството си и отсъди за кръвта на слугите Си [пролята] от ръката й!“ За първи път книгата не споменава храма. Той е очистен и според еврейската традиция, дните следващи Кипур са радостни. Празникът Суккот е наречен също „дни на радост“. Юдеите не трябвало да постят в дните на изграждането на хижите и палатките. Откр.19-та гл. започва с празник – сцена от „Сватбената вечеря на Агнето“ – метафоричното описание на свещено ядене на Причастието на Църквата с Нейният Господ и Спасител. При последните събития верните на Бога издигат въпроса „До кога?“ (Дан.8:13; Откр.6:9-11), но им е казано да почакат. Откр.19 -та гл. описва момента, в който


на техните молитви е отговорено, когато „светилището ще се очисти“ (Дан.8:14) и голямото множество от изкупените възкликва в ответно хваление. Неизбежното унищожение на „Блудницата“ е съпроводено с ответната литургия, разделена на 5 отделни части. Библейски изследователи считат, че числото „5“ в Писанието е свързано със силата, особено в смисъл на военни действия. Съответно, тази песен от 5 части е „боен химн“ основан в/у старозаветните песни на победа над враговете на Бога и на Завета. Небесното множество пее: „Алилуя!“. Това възклицание сякаш е извлечено от Псалмите: „Нека се довършат грешните от земята, и нечестивите да ги няма вече. Благославяй душе моя Господа! Алилуя!“ (Пс.104:35). „Алилуя!“ напомня за старозаветните халел-псалми (Пс.113÷118), песни на победата, които били изпълнявани при празниците Пасха и Шатроразпъване (Суккот). Тези псалми празнували Божието величие, особено както се открива при избавлението на Неговия народ от Египет и тяхното възстановяване към истинско поклонение; празнуващите очаквали деня, когато всички народи ще хвалят Господа. Единствените новозаветни употреби на този еврейски израз (означаващ „Хвалете Господа!“) са в този текст, където той се среща 4 пъти, в хваление за божественото завладяване на Земята. Следващият израз напомня Давидовото възклицание, когато подготовката за построяването на храма завършила: „Твое, о Господи, е величието, и силата, и великолепието, и сиянието, и славата; защото всичко е Твое що е на небето и на земята; Твое е царството, Господи, и Ти си на високо, като глава над всичко“ (1Лет.29:11). Христос също споменал Давидовия текст в Господната молитва: „Защото Царството е Твое, и силата и славата до вековете, Амин!“ (Мат.6:13). Песента също цитира Давидовото празнуване на всеобхватната власт на Закона: „Съдбите Господни са истинни и, без изключение, справедливи.“ (Пс.19:9). При изпълнението на проклятията на Закона в/у отстъпилия „град“, Църквата подхваща псалма, потвърждавайки, че Неговите съдби са истинни и праведни. Унищожаването на Блудницата е нагледен пример за Божията праведност. Честта на Бога не би могла да търпи повече богохулствата на Неговото име, причинени от бунта на Неговия народ (Рим.2:24). Доказателството, че „Неговите съдби са истинни и праведни“, е точно фактът, че Той нанася възмездие върху Своя собствен народ заради самия Себе Си, отхвърляйки онези, които са били наричани с Неговото име: „защото осъди голямата блудница, която покваряваше земята с блудството си и отсъди за кръвта на слугите Си [пролята] от ръката й!“. Това установява връзката м/у Блудницата и „Езавел“ която се стреми да унищожи църквите (виж Откр.2:20-24). Езавел, блудната царица (4Царе 9:22), отклонила Израил от поклонение пред истинския Бог към култ пред Ваал (3Царе 16:29-34). Тя преследвала и убивала пророците (3Царе 18:4,13) и издигнала лъжесвидетели, за да клеветят праведните в съда (3Царе 21:1-16). Така Йиуй бил определен от Божия пратеник да унищожи дома на Ахав, „за да отмъстя върху Езавел за кръвта на слугите Си пророците, за


кръвта на всичките Господни слуги“ (4Царе 9:7). Прелюбодейните флиртове с езичеството били сравнявани от пророците с „блудствата и чародеянията“ на Езавел (4Царе 9:22): точно както тя си „начерни клепачите на очите си, накити главата си“ в напразен опит да избегне своята гибел (4Царе 9:30-37), Израил напразно направил същото: „А ти, запустяла, какво ще правиш? Ако и с червено да се облечеш, ако и със златни накити да се украсиш, ако и с много боя да боядисаш очите си, напразно ще се украсиш: любовниците ти ще те презрат, ще търсят да отнемат живота ти.“ (Ерем.4:30; Езек.23:40). Говорейки за изливането на заветните проклятия при разрушаването на Ерусалим през 70г.сл.Хр., Исус казал: „Това са дни на въздаяние, за да се изпълни всичко, което е писано“ (Лука 21:22). Но тези Христови слова преди 21-н века, всъщност, били илюстрация за предстоящите в края на времето съдби над християнския свят. „И втори път казаха: Алилуя! И димът й се издига до вековете на вековете.“ Чрез Мойсей Бог предупредил за бъдещото отстъпление на Израил, когато те щели да Го предизвикат да ревнува, като служат на други богове (Втор.32:1522), довеждайки сигурна гибел в/у себе си и своята земя (Втор.32:23-43). Бог заплашил, че Неговото въздаяние ще сполети отстъпниците: „На Мене принадлежи възмездието и въздаянието“ (ст.35); „Ще въздам на враговете Си и ще сторя възмездие на ненавистниците Си“ (ст.41); „Развеселете се, народи, с людете Му; защото ще въздаде за кръвта на слугите Си, и ще стори възмездие на противниците Си, и ще направи умилостивение за земята Си, за людете Си“ (ст. 43). Голямото множество повтаря припева: „Алилуя!“ Причината за хваление отново е благочестивата радост при унищожението на врага на Църквата („Блудницата“), защото неговият дим се издига за вечни векове. Образността с издигащия се дим изхожда от разрушението на Содом и Гомор (Бит.19:28), но конкретният израз е взет от описанието на наказанието на Едом в книгата на пр.Исая 34:10. Той е използван тук за да посочи, че „Вавилон“ е паднал завинаги. „И двадесет и четиримата старейшини и четирите живи същества паднаха ничком, и се поклониха на Бога - Седящият на престола, като казаха: Амин! Алилуя!“ Небесната литургия разкрива 24-те старейшини и 4-те живи същества – метафорично представляващи Църквата и всички земни създания (Откр.4:4-11) – да поемат своята конкретна роля в песента. Първо се казва, че те паднали ничком и се поклонили; нашето физическо положение в публичното и официално поклонение е нужно да бъде такова, та да отговаря на богоугодния страх и почит, които са уместни за хора, допуснати до общението с Бога, Който седи на престола. „И глас от престола излезе като каза: Хвалете Бога Наш всичките Негови слуги и които се боят от Него, и малките, и големите!“


Не ни се казва чий глас обявява четвъртия раздел на литургията от Престола. По- вероятно да е гласът на Исус Христос, призоваващ Своите братя (Римл.8:29; Евр.2:11,12) да хвалят нашия Бог (ср. Йоан 20:17, където Исус казва: „Отивам при Моя Баща и вашия Баща, Моя Бог и вашия Бог“). Че това се отнася за Църквата като цяло е ясно от описанието на поклонниците: „всичките Негови слуги, и които се боят от Него, и малките, и големите.“ „И чух като глас от голямо множество, и като глас от много води, и като глас от силни тътени, казващи: Алилуя! Защото зацарува Господ Бог Всемогъщият! Нека се радваме и нека се веселим, и да дадем славата на Него, защото дойде сватбата на Агнето и жена Му приготви себе си!“ Когато цялата Църква отговаря на призива на служителя, тя говори с познатия Глас от Облака на Славата (ср. Изх.19:16; Езек.1:24), показвайки своето пълно отъждествяване със славния Образ на Бога. Йоан чува, като глас на голямо множество и звук на много води и като звук на силни тътени (гърмежи). Облакът на Славата Господна е приел Църквата в Себе Си. Първото „Алилуя!“ на „голямото множество“ хвали Бога за Неговата върховна власт, изявена в съда над голямата Блудница. Четвъртото „Алилуя!“, в последния раздел на литургията, отново хвали Бога за Неговата върховна власт, този път изявена в сватбата на Агнето с Неговата Невеста. Изглежда, че унищожаването на Блудницата и сватбата на Агнето с Невестата (разводът и сватбата), са взаимосвързани събития. Съществуването на Църквата като събранието на Новия Завет бележи изцяло нова епоха в историята на изкуплението. Бог вече не просто приема езически вярващи в Стария Завет (както често правеше при старозаветната наредба). Вместо това, Той довел „идещия век“ (Евр.2:5; 6:5), века на изпълнението, в тези Последни Дни. В горницата било зачатието, а на Петдесятница било раждането на Новият Завет (по старозаветният модел „Пасха – Синай“). Множеството на изкупените възклицава: „Жена Му приготви себе си!“ Задължението на апостолите през последните дни на оня век (старозаветната наредба) било да приготвят Църквата за нейната брачна церемония. Павел писал за Христовата жертва като за изкуплението на Невестата: Той „възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно измиване чрез Словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна“ (Ефес.5:2527). Апостолът разширил този образ, когато писал на Коринтяните за целта на своето служене: „Ревнувам за вас с божествена ревност, понеже ви сгодих с един мъж, да ви представя като чиста девица на Христос. Но боя се да не би, както змията измами Ева с хитростта си, да се разврати умът ви и отпадне от простотата и чистотата, която дължите на Христос“ (2Кор.11:2,3). Когато кризата на онзи век е приближавала към своя край, когато много хора са напускали вярата и са следвали различни ереси, под вдъхновението на Светия Дух, Юда писал спешно, тревожно, послание до Църквата (Съборно послание на Юда, ст.3), в което наставлявал Невестата да остане вярна на своя Господ,


предавайки я „на Онзи, Който може да ви пази от препъване, и да ви постави непорочни в радост пред Своята Слава“ (Юда ст.24). Но заведен в Духа в Господния Ден Йоан видял видение за Църквата в нейната слава и чистота, успешно издържала своите изпитания и изкушения, преминала в края през Голямата скръб, в своето притежание на Царството като Невеста на Христос. Някога, обратно на очакванията на Рим, разрушението на Ерусалим не било краят на християнството. Напротив, това било пълното установяване на Църквата като новия Храм, окончателното изявление, че Бог Си Е взел нова Невеста, вярна, непорочна девица, която успешно е отблъснала измамните изкушения на Змея. Така събитията през първи век след Христа ни помагат да разберем какво ще се случи и в края на времето с Църквата. Тя се е приготвила, и това е нейният сватбен ден. „И на нея се даде да се облече в чист и светъл висон, защото висонът е праведните дела на светиите.“ Хвалебствената песен продължава: „И на нея се даде (позволи) да се облече със светъл и чист висон (лен); защото висонът е праведните дела на светиите“. Ленът е използван като символ (Откр.3:4; 4:4; 7:9,14; 15:6); неговото символично значение изрично е изявено като праведните дела на светиите. На Църквата й се дава възможност да се облече в лена на праведните дела – т.е. освещението се изпълнява от вярващите, но това освещение се дължи изцяло на благодатното дело на Божият Свят Дух в сърцата (умовете) на светиите. Изразът напомня за Откр.3:18 - Църквата купува от Христос белите дрехи от висон, а Блудницата - купува дрехите си от звяра (Откр.13:17). Това двойно наблягане се намира навсякъде в Писанието: „Ще се осветите… Аз Съм Господ, Който ви освещавам“ (Лев.20:7,8); „направете си ново сърце и нов дух“ и „ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас“ (Езек.18:31 и 36:26); „изработвайте спасението си със страх и трепет; защото Бог Е, Който според благоволението Си, действа във вас и да желаете това, и да го изработвате“ (Фил.2:12,13). „И каза ми: Пиши! Блажени, които са поканени на вечерята на сватбата на Агнето! И каза ми: Тези думи са истинни на Бога.“ На Йоан е казано да напише четвъртото и основно блаженство на Книгата Откровение: „Блажени, които са поканени на вечерята на сватбата на Агнето!“. Божият народ е бил спасен от блудството „Израил“ и света, за да стане Невеста на Неговия единороден Син. Постоянният акт свидетелстващ за този факт е празнуването от Църквата на нейния свят празник - Господната вечеря (вечерята на сватбата на Агнето). Абсолютната вярност на това обещание се подчертава от уверението на ангела към Йоан, че тези думи са истинни Божии думи, самата основа на Новия Завет в Христос. Причастието е центърът на християнското поклонение; причастието е това,


което трябва да правим, когато се събираме заедно. Всичко друго е второстепенно, което не означава, че второстепенните неща са маловажни. Поучаването на Словото е много важно, и необходимо за растежа и благоденствието на Църквата. Наставлението във вярата е незаменима част от християнското богослужение. Но то не е сърцето на християнското поклонение! Центърът на християнското богослужение, според ап.Павел, е участието в тялото и кръвта на Нашия Господ Исус Христос (1Кор.10:16,17 и 11:20-34). Можем да видим това отразено в разчупването на хляба в апостолските дни, отразено простичко от Лука в Деян.20:7: „когато бяхме събрани да разчупим хляба…“ В библейската история за Сътворението-Завет, фигуративно, човекът е представен като гладно същество. Човекът се отъждествява като участник в Първоначалния Завет, когато чрез храната взема света в тялото си и го превръща в част от себе си, в своя плът и в своя кръв. Чрез акта на яденето, Човекът всекидневно участва в Сътворението-Завет, поради който той е бил направен да владее над цялата Земя и сътворените същества. Всяко ядене би трябвало да е една благодарност към Бога и едно споменаване, че хората владеят над Земята, за да се наложи над целия свят господството на Твореца-Създател; т.е. владеенето на Човека не е самоцел, а участието му в Завета с Бога. В личен аспект, Човекът е вечно гладен за живот в Божието битие. Ние сме създадени по образ и подобие на Бога – т.е. направени сме духовни същества. Яденето от Дървото на Живота е още по- значим Заветен акт – олицетворяващ личното участие на Човека в единствено истинско Битие - това на Бога – онова, в което няма смърт, нито тление; което е вечно и не прехожда. Така, заветно, целият свят е представен като всеобхватна празнична маса за човека. Като участва в акта на Сътворението-Завет с този свят, човек продължава живота си тук и сега, за да владее с определена цел – Земята да бъде Божие царство, а като взима участие в яденето на Господната вечеря – християнина свидетелства пред всички, че тялото и кръвта, смъртта и възкресението, на Исус Христос са му осигурили достъп до Дървото на Живота, удовлетворявайки изконния глад на всеки човек да живее завинаги в Божието битие. Този образ за благодарността и празненството остава през цялата Библия като централен образ на живота. Това е образът на живота при неговото създаване и също възпоминание за образа на живота при неговия край и изпълнение: „Господ Исус през нощта, когато беше предаден, взе хляб, и, като благодари, разчупи и рече: Това е Моето тяло, което е [разчупено] за вас; туй правете за Мое възпоминание. Така взе и чашата след вечерята и рече: Тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете всеки път, когато пиете, за Мое възпоминание. Защото всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете [тая] чаша, възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той“ (1Кор.11:23-26); „за да ядете и пиете на Моята трапеза в Царството Ми“ (Лука 22:30). Така както яденето е основно за живота на земята, така яденето на причастието


е в центъра на верския живот. Целият духовен живот, образно, произтича от това ядене - тази централна литургия на Завета. Централният ритуал на причастието е съставен според заветната литургия на сътворението, представена в Битие 1гл.: Бог взел творението, разделил го, разпределил го, преценил делото и се насладил на съботната почивка. Това е и моделът на вечерята на Исус с учениците в горницата. Исус Христос, в нощта, когато бил предаден, взел хляб и вино; благодарил; разчупил хляба, раздал хляба и виното, като ги нарекъл Свое тяло и кръв; после учениците опитали и го преценили, като единадесет го одобрили, а един го отхвърлил; и накрая верните си починали и се зарадвали с Него. Които останали с Него – станали участници в Новия Завет на Царството. Когато християните участват в този ритуал в Господния Ден, те се пренастройват, наново свикват, наново се обучават на правилния начин на използване на света. Евхаристия означава Благодарение. Това е възстановяването на истинското поклонение (благодарение), което възстановява делото на човека. Възстановяването на истинското поклонение е първостепенно над всички останали обществени дейности (които, от Библейска гледна точка, сами по себе си нямат никакъв смисъл, ако не са в хармония с изначалното Сътворение-Завет). „И паднах пред краката му да се поклоня на него и каза ми: Внимавай! Не прави това! Съслужител на тебе съм и на братята ти, които имат свидетелството за Исус! На Бога се поклони, защото свидетелството на Исус е духът на пророчеството!“ В радостта си Йоан паднал пред краката на ангела, да му се поклони, но ангелът му отговорил: „Внимавай! Не прави това!“ Защо два пъти е записана тази случка в книгата Откровение (виж Откр.22:8,9)? Защо ангелът не цитирал заповедта с/у лъжливите богове, както Исус направил (Мат.4:10), когато дяволът изисквал от Него да му се поклони? Вместо това ангелът дал кратко обяснение за естеството на пророчеството: „Съслужител на тебе съм и на братята ти, които имат свидетелството за Исус! На Бога се поклони, защото свидетелството на Исус е духът на пророчеството!“ Понятието покланям се (на гръцки, proskuneō) означава обичай да падна пред човек и да целуна краката му, краищата на дрехата му, земята и т.н.., и може да се използва не само за почит, дължима на Бога (или, греховно, пред лъжлив бог), но също и за най- обичайната почит, дължима на по- висш ранг (Бит.18:2; 19:1; 23:7,12; 27:29; 33:3,6,7; 37:7,9,10; 42:6; 43:26,28; 49:8). Било напълно уместно Лот да се „поклони“ пред ангелите, които го посетили, а за синовете на Израил да се „поклонят“ на Йосиф. Евангелист Матей използва думата, за да опише почитта на роба към неговия господар (Мат.18:26), а ап. Йоан я използва, за да запише Христовото обещание към верните филаделфийци, че юдеите ще бъдат принудени да „дойдат и да се поклонят [proskuneō]“ в краката им (Откр.3:9).


Йоан не е предложил божествено поклонение пред ангела, а по- скоро почит към по- висш. Преди Петдесетница било уместно хората да се покланят пред ангелите, но вече не е така. „Недей!“ казал ангелът: „Аз съм съслужител на тебе и на братята ти, които държат свидетелството за Исус!“ Ангелът е на равно ниво с Йоан и останалите от християнската общност; затова той увещал ап.Йоан да се поклони на Бога, да „пристъпи с дръзновение към престола на благодатта“ (Евр.4:16). Фактът, че братята на Йоан държат свидетелството за Исус, показва, че те са членове на съвета, обитавани от Духа; защото свидетелството за Исус е Духът на пророчеството. Духът обитава там, където свидетелството за Исус е държано и прогласявано. Ангелът отхвърлил почитта, за да постави апостолското и пророческото служене наравно с това на ангелите (виж Деян 7:53). Разубеждаването не се основава на съображението, че поклонението отнема от Божията слава, а на съображението, че то отнема от почитта на истинското богослужение. След смъртта и възкресението на Христос, Небето и Земята са свързани в едно богослужение. Сякаш ангелът е искал да каже: „Внимавай!“ Ти и аз сме участници в едно и също свето поклонение, затова „Не прави това!“ за да не принизиш в умовете на братята си славното достойнство, с което са удостоени, и което светиите носят! Но коя била причината в ангелските думи, която непринудено накарала апостол Йоан да падне за да се поклони пред краката му? Това са сведенията за причастието в тях. Ранната Църква освещавала причастието чрез голямо благодарение-молитва, което дало име на ритуала. Издигайки сърцата си към небето, те благославяли Бога за Неговите могъщи дела на спасение, потвърждавайки своето истинско притежаване на Христос и истински предвкусвайки насладата, която ще получат в Неговото тяло и кръв. Победоносното възклицание преминавало в молитва на благодарение (Откр.19:1-8), но точно блаженството на ангела за пръв път дава ясно отнасяне към това благословено празненство, което се яде в Божието царство и което било предвкусвано в Църквата. Ап. Йоан бил толкова възрадван в Духа, че непринудено, в радостта си паднал пред нозете на ангела. Йоан пада да се поклони и всеки посредник между него и Христос изчезва! Защо? – Защото най- после е дошъл Господният Ден, когато ще се сбъднат думите на Исус изречени на тайната вечеря: „Но казвам ви, че отсега няма вече да пия от тоя плод на лозата, до Оня ден, когато ще го пия с вас нов в царството на Отца Си.“ (Лука 26:29). Вярата на светиите сега се е достигнала до самата реалност; осъществила се е! „И видях небето отворено, и ето бял кон, и Седящият на него наричан Верен и Истинен; и със справедливост съди и воюва“ С изразът „и видях“ се открива поредица от 7 последни видения (Откр.19:11,17,19; 20:1,4,11; 21:1). Йоан видял нещо, което не е виждал преди Небето отворено. Поканата за причастие с Христос е това, което, образно, отваря небето за Църквата и открива Нейния Господ. Йоан вижда бял кон, символ на Христовата победа и господство. Христос язди


за победа като „Верният и Истинен Свидетел“ (Откр.3:14), като „Божието слово“ (Откр.19:13). Тук е ясно, че Йоан описва Второто идване на Исус Христос в края на века (света). „и със справедливост съди и воюва“ – образността тук е взаимствана от Псалмите: „За да съди Твоите люде с правда, и угнетените Ти с правосъдие.“ (Пс.72:2). „Нека се веселят небесата и нека се радва земята. Нека бучи морето и всичко, що има в него. Нека се радват полетата и всичко, което е на тях: Тогава ще пеят от радост всичките дървета и гората пред Господа, защото Той иде. Защото иде да съди земята; ще съди света с правда, и племената във верността Си.“ (Пс.96:11-13). Същата картина откриваме и при старозаветните пророци: „Той няма да съди според каквото гледа с очите Си, нито ще решава според каквото слуша с ушите Си; но с правда ще съди сиромасите, и с правота ще решава за смирените на страната; ще порази страната със жезъла на устата Си, и с дишането на устните Си ще умъртви нечестивия.“ (Исая 11:3,4). „Ето, идат дни, казва Господ, когато ще въздигна на Давид праведен Отрасъл, Който като цар ще царува, ще благоденства, и ще върши правосъдие и правда по земята. В Неговите дни Юда ще бъде спасен, и Израил ще обитава в безопасност; и ето името, с което ще се нарича – Господ е наша правда.“ (Ер.23:5,6). „И очите Му като пламък от огън, и на главата Му много корони, като имаше име написано, което никой не знае, освен Сам Той“ Личността в/у белия кон е същата от първото видение на Йоан (Откр.1:14): Човешкия Син, Първият и Последният, и Живият, Чиито очи са огнен пламък. Той Е всезнаещият Господ, Чийто поглед е „способен да съди мислите и намеренията на сърцето“ (Евр.4:12). Златната плочка на челото на първосвещеника носела свещеното Име на Господа. Йоан вижда, че Христос има написано име, което никой не знае, а само Той. Всъщност, това е еврейски идиом, в който глаголът „зная“ има косвени значения: „признавам като собствено“, „притежавам“ (виж Бит.4:1; Изх.1:8; Пс.1:6; Ер.28:9; Езек.20:5; Зах.14:7; Мат.7:23; Йоан 10:4,5; Рим.8:29; 1Кор.8:3; 2Тим.2:19). Само Христос законно притежава това име, защото само Той има подобаващата на това име опитност, принадлежаща само на Него и на никой друг. „И облечен в дреха потопена в кръв, и името Му се нарича Словото на Бога“ Пасажът ни отвежда към старозаветната картина в книгата на пророк Исая: „Кой Е Този, що иде от Едом, с очервени дрехи от Восора, Този славен в облеклото си, Който ходи във великолепието на силата Си? Аз Съм, Който говоря с правда, Мощен да спасявам. Защо е червено облеклото Ти, и дрехите Ти подобни на онези на човек, който тъпче в лин? Аз Сам изтъпках лина, и от племената не беше с Мене ни един човек; Да, стъпках ги в гнева Си, и смазах ги


в яростта Си, тъй че кръвта им попръска дрехите Ми, и изцапах цялото Си облекло. Защото денят за въздаянието беше в сърцето Ми, и годината ми за изкупване настана. Аз разгледах, но нямаше кой да помага, и зачудих се, но нямаше кой да подкрепя. Затова, Моята мишца Ми изработи спасение, и Моята ярост, тя Ме подкрепи. Аз стъпках племената в гнева Си, опих ги в яростта Си, и излях кръвта им в земята" (Исая 63:1-6). Кръвта е тази на Христовите врагове, „гроздовете на гнева“, но в известен смисъл кървавата дреха е попръскана също и от жертвата на самия Христос. Видението е и истинска алегория за Въплъщението: само тук в Откровение, както в Пролога към своето евангелие (Йоан 1:1,14), Йоан нарича Христос „Словото“, говорейки за Неговото предишно съществуване и божествено естество, и че Той стана плът, обитавайки между нас. Нещо повече, в текста пред нас имаме не само алегория на Неговото въплъщение, но за Неговата Изкупителна жертва, Възкресение, Възнасяне и Възцаряване. Това не е „само“ разказ за изливането на гнева в/у „Израил“. Това е разказ за Исус Христос като Цар на царете. Тук виждаме Второто Пришествие на Човешкия Син: Небесата са отворени и Той слиза на земята, за да воюва със Своите врагове; опръскан с кръв, Той печели славно победата. „И войските в небето, облечени в бял и чист висон, Го следваха на бели коне“ Христос не е сам в тази победа. Той Е последван от войските, които са в небето, „званите, избраните и верните“, които воюват заедно с Него (Откр.17:14). От гледната точка на Новия Завет Църквата е „в Небето“: Верните са Божията скиния в небето (7:15; 12:12; 13:6), те „седят с Христос в небесни места“ (Еф.2:6), „дошли са до небесния Ерусалим, и до десетки хиляди тържествуващи ангели, и до Църквата на първородните, които са записани в небесата“ (Евр.12:22,23). Възможно е и ангелите да се имат предвид тук, представени като яздещи върху бели коне с техния Господ в Неговата настъпателно и победно шествие по земята, носещи Божието Слово на света. И небесните войски, подобно на Невестата, са облечени във фин лен, бял и чист висон. „И от устата Му излиза остър меч за да удари с него народите, и Той ще ги пасе с желязна тояга; и Той ще тъпче лина на виното на гнева и на яростта на Всемогъщия Бог“ От устата на Въплътеното Божие Слово излиза меч остър и от двете страни. Йоан е използвал този образ преди (Откр.1:16; 2:16); „мечът“ (особено когато излиза от устата) е ясен библейски символ за могъщото пророческо слово, което е творческо и динамично и осъществява това, което прогласява. Божието слово се използва не само в боя, да убие Божиите врагове (Еф.6:17), но също и в Църквата, да разсече жертвата (Рим.12:1,2). „Защото Божието слово е живо, деятелно, по- остро от всеки меч остър и от двете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, и издирва помислите и намеренията на сърцето. И няма създание, което да не е явно пред Бога: но всичко е голо и разкрито пред очите на Този, на Когото има да отговаряме“


(Евр. 4:12-13). Пред-въплътеният Христос заявил в древността: „Слушайте Ме, острови, и внимавайте, далечни племена: Господ Ме призова още от рождението, още от утробата на майка Ми спомена името Ми! Направи устата Ми като остър нож.“ (Исая 49:1,2). По същия начин Бог използвал Своите пророци като меч: „Затова ги изсякох чрез пророците, убих ги с думите на устата Си.“ (Осия 6:5). Христос използва Меча на Духа, за да смаже народите: Той ги покорява със Своите уста. В Матей 24:29-31, „непосредствено след“ разрушението на „Ерусалим“ започва обръщането на народите, когато Христос изпраща своите ангели/служители по света, за да съберат избраните. Пророк Исая писал: „Ще порази страната с жезъла на устата Си, и с дишането на устните Си ще умъртви нечестивия“ (Исая 11:4). Единственото оръжие, което Бог използва за да съкруши съпротивата на Своите врагове и да установи Божието царство на правда и мир, е прогласяването на Благовестието. Христос завладява народите за да ги управлява (или, пасе) с желязна тояга. Неговият Отец Му заповядва: „Поискай от Мене и Аз ще Ти дам народите за Твое наследство, и земните краища за Твое притежание. Ще ги съкрушиш с желязна тояга, ще ги строшиш като грънчарски съд.“ (Пс.2:8,9). Псалм 2-ри продължава като обявява, че земните царе трябва да се подчинят на Сина, или ще погинат от Неговия гняв. Христос идва в Своето наследство; Той Е получил Своето Царство в съда от Стария по дни (Дан.7:13,14), бивайки възцарен на Своя небесен престол „далеч по- горе от всяко началство и власт, сила и господство“ (Еф.1:21). Като Владетел на вселената Писанието представя как Той Сам стъпква лина на виното на пламенния гняв на Бога, Всемогъщия. Текстът в Исая набляга, че Христос сам, без чужда помощ, е свършил това дело: „Сам изтъпках“; „не беше с Мене ни един човек“; „Моята мишца Ми изработи спасение,“ и т.н.; по същия начин ап. Йоан използва израза Той сам два пъти в този стих, подчертавайки, че макар Христос да е придружаван от Своите небесни войски, победата се основава само на Неговото дело. Делото на спасението е изпълнено единствено от Господ Исус Христос; благословенията и съдбите, които придружават спасението на избраните, са изработени от Него. „Дойдете та вижте делата на Господа, какви опустошения е направил на земята; прави да престанат войните до края на земята; строшава лък и сломява копие; изгаря с огън колесници.“ (Пс.46:8,9). „И има на дрехата и на бедрото Си написано име: Цар на царете и Господ на господарите“ Йоан вижда името на Христос, „което никой не знае, а само Той“ (ст.12) написано на Неговата дреха и на бедрото му, мястото, където се носи мечът (ср. Пс.45:3). Препускайки на Своя бял боен кон, следван от Своята войска от светии, Той побеждава народите с Божието Слово, Благовестието. Това е


картина-метафора, изявление на надежда, увереност, че Божието Слово ще бъде победоносно по целия свят, така че Христовото управление ще бъде установено по цялата вселена. Исус Христос ще бъде признат навсякъде като Цар на всички царе, Господар на всички господари. Чрез книгата Откровение Христос уверил страдащите църкви през първи век, че независимо от яростното гонение от Израил и Рим, Той и Неговият народ ще бъдат победоносни над всички врагове. Чрез същите слова Христос уверява Църквата в победата й в последните дни. Всеки народ, който не се покори на всеобхватното управление на Исус Христос, ще погине. Исус Христос Е Владетелят на вселената, и Той ще бъде признат като такъв по цялата Земя, в този свят както и в следващия, във времето както и във вечността. Той е обещал: „Ще се възвиша между народите, ще се възвиша на земята“ (Пс.46:10). „И видях един ангел да стои на слънцето, и извика със силен глас, като каза на всичките птици, летящи сред небето: Елате и съберете се за вечерята на Великия Бог, за да ядете плът на царе и плът на хилядници, и плът на силни, и плът на коне, и на седящите на тях, и плът на всички свободни и роби, и на малки, и големи!“ Това е второто от последните 7 видения. Ангелът, стоящ в слънцето [„Владетелят на Деня“(?), (Бит.1:16)], отправя покана към всички грабливи и хищни птици, които летят посред небето да се съберат за вечеря. Едно основно проклятие на завета било тялото на човека да бъде изядено от хищни птици (ср. Втор.28:26,49). Сега „Израил“ е жертвената плът (Мат.24:28), и вече няма никой, който да отпъжда хищниците (ср. Бит.15:11; Вт.28:26). Езикът на ап. Йоан е зает от Божия призив чрез пророк Езекиил „към всяка птица и всеки звяр по полето“ да погълнат телата на Неговите врагове, езическите множества воюващи против Израил: „Съберете се та дойдете; натрупайте се от всякъде на жертвата, която жертвам за вас, голяма жертва върху Израилевите планини, за да ядете месо и да пиете кръв. Ще ядете месата на юнаците и ще пиете кръвта на земните князе и на овни, на агнета, на козли и на телци, всички васански угоени. Ще ядете тлъстина до насита и ще пиете кръв до опиване, от жертвата, която пожертвах за вас; и ще се наситят на трапезата Ми с коне и с ездачи, с юнаци и с всякакви военни мъже, казва Господ Йеова.“ (Езек.39:17-20) Онези народи, които откажат да се подчинят на господството на Христос, както заповядва Псалм 2-ри, ще бъдат напълно унищожени. Празникът на лешоядите в Езекиил 39-та гл. има очистващ ефект върху Земята. Отправеният към хищните птици призив в Езек.39:17-20 идва непосредствено след текст за очистване на земята чрез погребване на мъртвите (ср. Втор.21:22). Това е образност. Птиците помагат да се очисти Земята като се хранят с мъртвите тела, които я оскверняват. Нещо повече, Господ призовава птиците да ядат жертвено месо. Жертвата означава очистване и възстановяване. В Езекиил 39 -та гл. образът на хищните птици не само подчертава цялостния характер на осъждането, но също


и другата страна на съда, очистването и изкуплението. Може ли се открие идеята за очистване на светилището (Дан.8:13,14) в Откровение 19:17,18? Няма пряко споменаване за очистване, нито за жертва. Но по няколко причини текстът от Откровение може да бъде разбиран като очистване: Първо, описаните събития предполагат, че чрез своята победа Царят очиства Земята от влиянието на звяра и на лъжепророка, и това, съчетано с падането на „Вавилон“ и с връзването на Змея (Откр.20:1-3), въвежда период на небивала дотогава власт за светиите. Второ, цялостният характер на победата на Бога е толкова велик, че дори разсечените тела на Неговите противници не остават. Всички следи от войските на звяра са напълно изличени. Трето, съдът никога не се извършва без съпътстваща благодат. Съдът над Фараон бил избавлението на Израил. Така и тук, съдът над зверовете и техните войски очиства Храма и по този начин, и Земята от нейното идолопоклонство, и освобождава светиите. „И видях звяра и царете на земята, и войските им, събрани да започнат война със Седящият на коня, и с войската Му. И беше хванат звярът, и с него лъжепророкът, който беше извършил пред него знаменията, чрез които заблуди приелите белега на звяра, и покланящите се на образа му; те двамата бяха хвърлени живи в езерото от огън, горящо със сяра. И останалите бяха убити с меча, който излизаше от устата на Седящия на коня; и всичките птици се наситиха от плътта им“ Образността в това трето видение, също идва от Езек.39:4,17-20 и описва съдбата на атакуващите Израил в/у планината на Ерусалим. Това е друга картина на Армагедон. Често в Стария завет има пророчество за една есхатологична атака върху Божия народ, която е последвана от Божествената намеса и наказание на атакуващите. Видението разкрива поражението на Левиатан и Веемот (Откр.13гл.) в тяхната война с/у Царството на Христос: двата звяра са хванати и са хвърлени живи в огненото езеро, огненото море (Откр.15:2), което гори със сяра. Образът е зает от разказа за разрушението на Содом и Гомора („огън и сяра“), съчетан с разказа за бунтовниците Корей, Датан и Авирон, които заедно със своите семейства бяха погълнати от земята: „Те и всичко тяхно слязоха живи в ада, земята ги покри, и погинаха отсред обществото“ (Числа 16:31-33). Огненото езеро е символично описание на пълното поражение и съвършено унищожение на тези врагове в техния опит да превземат Царството: злите образи на древното възкресено езичество и отстъпническия „Израил“ са погубени и победени. За кратко възстановеното царство на Сатана – „Египет“, подобно на Содом, е поразено с огън и сяра; „Израилевите“ лъжепророци, като Корей, Датан и Авирон, са погълнати живи.


Останалите от последователите на зверовете – земните царе – са убити с меча, който излиза от устата на яздещия на коня. Посланието на Благовестието, Словото-Меч на Духа, излиза от устата на Христос и поразява Неговите врагове като ги обръща, разсича ги като пронизва душа и дух, стави и кости, съдейки мислите и намеренията на техните сърца. Зверовете губят два пъти: не само са победени, но самите народи, които са водили в битка срещу Христос, са обърнати от Неговото победоносно Слово. Народите се разяряват, но Бог се смее! Той вече е поставил Своя Цар на Неговия Свят хълм, и всички народи ще бъдат управлявани от Него (Псалм 2). Всяка власт на Небето и на Земята е дадена на Христос (Мат.28:18). С напредването на Благовестието по света, през настъпващия след Второто пришествие на Исус Христос милениум, то ще печели все повече победи, докато всички царства по света станат царства на Нашия Господ и на Неговия Христос; и Той ще царува до вечни векове. „Камъкът“ (виж Дан.2:35,44) ще расте докато изпълни целият свят. Откровението ни представя как Христос и Неговата армия от светии, метафорично, яздят триумфално напред, покорявайки и да покоряват, и чрез Него праведните наследяват Земята. „Защото Господ обича правосъдие и не оставя светиите Си; до века те ще бъдат опазени, а потомството на нечестивите ще се изтреби. Праведните ще наследят земята и ще живеят на нея до века." (Пс.37:28,29).

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 20-та гл. „И видях Ангел да слиза от небето имащ ключа от бездната и голяма верига на ръката Си.“ В четвъртото от 7-те видения, започващи с думите: „и видях“ (гр. kai eidon), Йоан видял Ангел, слизащ от Небето, държащ ключа за Бездната и голяма верига на Своята ръка. Отново, както в Откр.10:1 и 18:1, това Е Господ Исус Христос, Който като Посредник Е Ангелът (Пратеникът) на Завета (Мал.2:7; 3:1). Метафорично, Неговият абсолютен контрол и власт над бездната са символизирани в картината чрез „ключа от бездната и голяма верига на ръката Си“. Тук съществува поразителен контраст: Сатана, злата звезда, която е паднала от небето, ще получи за кратко време ключа на бездната (Откр.9:1); но Христос ще слезе от Небето, имайки за Свое законно притежание „ключовете на смъртта и на ада“ (Откр.1:18). „И улови змея, древната змия, която е дявол и Сатана, и върза го за хиляда години. И хвърли го в бездната, и заключи го, и запечата над него, за да не заблуждава вече народите, докато се свършат хилядата години. И след това трябва да го развърже за малко време.“


Разбира се, връзването тук е алюзия за връзването на отпущаемия козел за Азасел (Лев.16гл.). В Деня на Умилостивенията „определен" човек трябвало да изпрати отпущаемия козел в необитаемо място (в пустинята - Лев.16:21,22); тук Йоан вижда как Христос ще изолира Сатана от земята и стана на светиите, и ще го заключи в бездната. Всеки нов „век“ в Библията е описан с езика на едно ново сътворение. Този пасаж загатва за изначалната победа над бездната – състоянието на Земята преди Сътворението. Гръцкият език на Апокалипсиса прилага същата еврейска дума tehom (бездна), както при Бит.1:2. Дяволът е хвърлен обратно там. Метафорично, проклятието поради грехопадението, започва да се вдига от Земята. Източникът на сценария на описаните тук събития може да бъде открит, че е взаимстван и от книгата на пр.Езекиил 35÷48гл. В заключителните глави на старозаветната книга могат да бъдат открити удивителни сходства с описаното в Откр.20,21гл.: - разгромът на Едом; възкръсването на Израил за дълъг мир (Езек.35÷37гл.); бунтът и поражението на Гог (Езек.38,39гл.) последвани от видението за Новия Ерусалим (Езек.40÷48гл.). Картината на събитията в Откр.20-та и 21-ва гл. следват същия ред: - разгромът на Сатана; възкресението на светиите, които царуват „хиляда години“; бунтът и поражението на Гог в последната битка след развързването на Сатана; в Откр.21-ва гл. се установява Новият Ерусалим. Подобен развой на събитията е описан и в книгата на пр.Исая 24:21,22. Новият Завет подчертава, че Сатана е бил победен чрез живота, смъртта, възкресението и възнасянето на Исус Христос (Ефес.4:8; Кол.2:15; Евр.2:14). Писанието представя възкръсналият Христос като седнал отдясно на Бог Отец (Деян.2:34; ср.7:55,56; Евр.10:12), „та оттогава нататък чака, докле се положат враговете Му за Негово подножие“ (Евр.10:13). В деня на Петдесетница Христос Сътворил (извикал в съществуване) Църквата Си. Това бил Новият Синай на Новият Божий „Израил“ (12 -те племена–12-те апостоли). Чрез силата на Духа апостолите с пълно дръзновение разнесли благовестието на Царството до всяка твар под небето. „А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име.“ (Йоан 1:12). Новият завет метафорично представя спасените също като седнали „с Него в небесни места, в Христа Исуса“ (Ефес.2:6). Ап. Павел писал на вярващите „И тъй ако сте били възкресени заедно с Христа, търсете това, което е горе, където седи Христос отдясно на Бога. Мислете за горното, а не за земното; защото умряхте, и животът ви е скрит с Христа в Бога. Когато Христос, нашият живот, се яви, тогава ще се явите и вие с Него в слава.“ (Кол.3:1-4). Това явяване (явление) на Христос е Блажената надежда, която Църквата очаква (Тит 2:13). Понастоящем, въпреки Христовата победа над Сатана, все още верните са съдени и подвластни на капризите на народите по света и техните управители, понеже „обаче сега не виждаме още да му е всичко подчинено“ (Евр.2:8). Адам паднал и загубил своето положение на съдия; световните царства са били


предадени на Змея. Но Човешкият Син, Вторият Адам, вече владее найважното царство – Сион, Божията свята планина, „Царството Израил“, Небесният Ерусалим; Царство, което не е от този свят. Исус казал на Пилат, „Моето царство не е от този свят. Ако беше царството Ми от този свят, служителите Ми щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите. А сега царството Ми не е оттук“ (Йоан 18:36). Когато Исус се възнесъл до Престола и Неговият народ, фигуративно, се е възнесъл заедно с Него (Ефес.2:6). Но пр.Данаил видял онзи славен момент, когато Съдът в небето ще даде на Човешкия Син „владичество, слава и царство, за да Му слугуват всичките племена, народи и езици. Неговото владичество е вечно владичество, което няма да премине, и царството Му е царство, което няма да се разруши.“ (Дан.7:14). Тогава Христос ще дойде втори път като „Цар на царете и Господ на господарите“ и както е буквално Неговото царуване сега в Небето, така ще бъде и на Земята (Мат.6:10). „Ето, идат дни, казва Господ, Когато ще въздигна на Давида праведен отрасъл, Който като цар ще царува, ще благоденства и ще върши правосъдие и правда по земята. В неговите дни Юда ще бъде спасен и Израил ще обитава в безопасност; и ето името, с което ще се нарича Господ е наша правда.“ (Ерем.23:5,6). Тогава на Свой ред Христос ще даде на Църквата Си да бъде с Него на Славния Му престол-планина (Откр.3:21) - „… пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, тъй щото, където Съм Аз и Вие да бъдете“ (Йоан 14:3), и по такъв начин съдът за „хиляда години“ (много време) ще се даде на Божия народ. С напредването на Царството на Славата ще нараства и властта на светиите (Исая 2:2-4). Двете вървят заедно. Цялата планета постепенно ще бъде научена на заповедите на Божието Слово, границите на Царството ще се разширяват. Накрая, царуването на светиите ще стане толкова обширно, че „земята ще е пълна със знанието за Бога, както водите покриват морето“ (Исая.11:9). Едемското благословение ще изобилства по света, когато обърнатите народи все повече се покоряват на Божия закон (Лев.26:3-13; Втор.28:1-14). Колкото е сигурно, че Христос Е възкръснал от гроба и се Е възнесъл до царска слава на високо, толкова е сигурно, че Неговите светии ще наследят царството през онзи посреднически век и ще управляват в Негово име на земята през времето на Милениума. „Обаче, не че е пропаднало Божието Слово; защото не всички ония са Израил, които са от Израиля“ (Римл.9:6), както някои считат, че пророчествата за Израил са били условни и са пропаднали; не, но просто обещанията не можеха да се изпълнят с плътския Израил, затова ще се изпълнят с истинския „Израил“ през Милениума. Тогава, според Божието Слово дадено чрез пророците, „Израил“ ще съди (т.е. управлява) народите по света, „защото даровете и призванието от Бога са неотменими.“ (Римл.11:29), а от древността това е било призванието на Израил. Числото „10“, в Библията, съдържа идеята за пълнота на количество; то представлява множественост. „1000“ три пъти умножава това число и го подсилва (10х10х10), за да изрази необятност. Бог твърди, че притежава „добитъка по хиляда хълмове“ (Пс.50:10). Всъщност, Бог притежава всичкия


добитък на всичките хълмове. Той казва „хиляда“, за да посочи, че има много хълмове и много добитък (Втор.1:11; 7:9; Пс.68:17; 84:10; 90:4). По същата логика, „хиляда години“ в Откр.20-та гл., може би, представляват дълъг период от време. Началото им започва с излизането на Великият Завоевател от Откр.19:11-16, и продължава докато Той положи всички Свои врагове под краката Си (1Кор.15:25). Милениумът („хиляда години“) е същият период, необходим за „камъкът“ от Данаиловото пророчество (Дан.2:35) да изпълни целия свят; и за синаповото семе в пророчеството на Исус да завърши своя световен растеж (Мат.13:31,32). При Второто Си идване Исус Христос ще „върже“ Змея, за да може Божието Царство на Славата да бъде поставено сред всичките народи по света и които пожелаят това царство, ще се присъединят към него. Връзването на Змея е за да му попречи да мами народите по света, докато завършат „хилядата години“. „И запечата над него, за да не заблуждава вече народите, докато се свършат хилядата години." Изразът „запечата“ сякаш ни насочва директно към стиха в Дан.9:24 „За въздържането на престъплението“ - т.е. да се затвори, заключи престъплението; да се арестува (задържи; възпре); като се затвори нечестивия. Това не означава то да се помилва, а да му се попречи повече да се разпространява. „За запечатване греховете“ - може би, именно от тук Откр.20:3 взаимства и използва думата „запечата“? „Да се въведе вечна правда“ (Дан.9:24), т.е. една правда, която никога няма да се прекрати, която ще продължава, чрез царуването на Месия. Когато се казва, че е вързан, за да не заблуждава вече народите, не означава, че през времето на „хилядата години“ по света няма да има напълно грях. От описанието в книгата Откровение се вижда, че през цялото време от символичните „хиляда години“ в сърцата на някои от хората ще има грях и злото все още ще съществува. „И след това“ дяволът трябва да бъде пуснат за „малко време“, в което, отново ще излезе и ще мами онези народи, които (вече) без извинение са избрали да бъдат непокорни на Бога, въпреки свидетелството на светиите през времето на Милениума. „И видях престоли, и седнаха на тях, и отсъждане се даде на тях.“ Исус дал на Своите ученици две обещания относно идващия век (след който век окончателно ще настъпи вечността): - че ще седят на престоли и, - че ще съдят. Точно това ни показва ап.Йоан в този текст. Той говори за онези, които седят на престолите на Царството, и добавя, че на тях е дадено да съдят, което съответства на неговите думи в Откр.11:18, че светиите са „отсъдени“ или „възмездени“; нещо повече, тук присъства смисълът, че привилегията на съденето (т.е. на управляването) е дадена в ръцете на светиите. „Докато дойде Старият по дни, и се извърши съд за светиите на Всевишния, и настана времето, когато светиите завладяха царството“ „Но светиите на Всевишния ще приемат царството, и ще владеят царството до века и до вечни векове.“ (Дан.7:22,18). Светиите ще владеят през епохата на Милениума „до века“ и


след като и тази епоха отмине – „и до вечни векове“, завинаги, през цялата вечност (Откр.21гл.). През цялото пророчество Божиите хора са представени като такива, които ще бъдат царуващи свещеници с Христос (Откр.1:6; 5:10), ще носят корони (Откр.2:10; 3:11), ще притежават царска власт над народите (Откр.2:26-27), ще бъдат поставени с Христос на Неговия Престол (Откр.3:21). Всички тези неща са били вече символизирани в картината на небесната презвитерия (Откр.4:4). Като царе, презвитерите седят на престоли; като свещеници, те са 24 на брой (1Лет.24гл.) и носят корони (Изх.28:36-41). Свързано с това е и обещанието, което Исус лично дал на Своите ученици: „Истина ви казвам, че във време на обновлението на всичко, когато Човешкият Син ще седне на Славния Си престол, вие, които Ме последвахте, също ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте Израилеви племена“ (Мат.19:28). Ако се сравни този текст с Лука 22:30: „да ядете и да пиете на трапезата Ми в Моето царство; и ще седнете на престола да съдите дванадесетте Израилеви племена.“, се вижда ясно, че са използвани думите „Моето царство“ вместо „обновлението на всичко“. През „хилядата години“ ще бъде времето на обновлението на всичко – Христовото царство, когато светиите ще съдят. „И в дните на ония царе небесният Бог ще издигне царство, което до века няма да се разруши, и владичеството над което няма да премине към други люде; но то ще строши и довърши всички тия царства, а само то ще пребъде до века.“ (Дан.2:44). „Ония царе“ визирани, чрез пръстите на нозете на образа, в този стих са 10 -те рога от Откр.17:12,16, които в самия край на времето, ще получат „власт като царе заедно със Звяра“. И точно във времето на тия царе Бог ще издигне Своето царство на земята, „което до века няма да се разруши“ и което „ще строши и довърши всички тия царства“ (Дан.2:44). Окончателното „строшаване“ на всички царства по света ще стане през Милениума, а „довършването“ на непокорните измежду тях – в края на „хилядата години“. Накрая само Божието царство ще пребъде. Времето на обновлението – „хилядата години“, е времето на Царството на Славата, в което всички народи ще биват довеждани до празненството на Неговата заветна трапеза заедно с патриарсите и апостолите (Исая 52:15; Лука 13:28,29; 22:29,30). Именно в тази славна епоха светиите ще приемат царството и владичеството на светиите „няма да премине към други люде“. „А царството и владичеството, и величието на царствата, които са под цялото небе, ще се дадат на людете, които са светиите на Всевишния, Чието царство е вечно царство и на Когото всичките владичества ще служат и ще се покоряват.“ (Дан.7:27); (ср. Михей 4гл.). Езекииловото видение за световната победа на Благовестието показва изцеляващата Река на Живота да тече от вратите на възстановения Храм (Църквата, Еф.2:19-22) към изток (Езек.47:1-12); като предвестник на Вечния Ден (7-ят), когато богатството на всички народи ще бъде донесено в Божия дом


(Исая 60:4-16; Авак.2:6-9; Пс.72:10,11; Откр.21:24-26). Спасението е Ново Създание. Затова винаги когато Бог говори в Писанието за спасяване на Своите хора, се използват езикът и символизмът на Сътворението. Потопът, Изходът и първото идване на Христос са представени като създаване на Нов Свят от Бога. Така, и когато Бог говорил чрез Исая, пророкувайки земните благословения на идещото Царство през Милениума, Той казал: „Понеже, ето, създавам ново небе и нова земя; и предишните неща няма да се спомнят, нито ще дойдат наум. Но вие веселете се и радвайте се винаги в онова, което създавам; защото, ето, създавам Ерусалим за радост, и людете му за веселие, Аз ще се радвам на Ерусалим, и ще се веселя за людете Си, и няма да се чува вече в него глас на плач нито глас на ридание. Там не ще има вече младенец, който да живее само няколко дни, нито старец, който да не е изпълнил дните си; защото дете ще умре стогодишният, а грешник ако умре стогодишен ще бъде считан за проклет. Те ще построят къщи, и ще живеят в тях; ще насадят лозя, и ще ядат плода им. Няма те да построят, а друг да живее там, няма те да насадят, а друг да яде; защото дните на Моите люде ще бъдат като дните на дърво, и избраните Ми за дълго ще се наслаждават в делото на ръцете си. Не ще се трудят напразно, нито ще раждат чада за бедствие... Вълкът и агнето ще пасат заедно, и лъвът ще яде слама както вола, и храна на змията ще бъде пръстта. Не ще повреждат нито ще погубват в цялата Ми свята планина, казва Господ.“ (Исая 65:17-25). Тук все още не може да се говори за Рая (или пък за небето), защото в тези „ново небе и нова земя” все още има глупави, остаряващи, грешници, има и смърт (макар и на много напреднала възраст – „като дните на дърво”); хората строят, садят, работят и раждат деца; има зверове и змии. На земята ще живеят преобразени, безсмъртни, възкръснали светии в нетленни тела (свещеници в Божието царство) и смъртни човеци от всички народи, които ще имат привилегията да виждат прелестта на Божието царство сред тях - да го приемат, ставайки част от Божия род или - да го отхвърлят, така както нечестивите жители на предпотопния свят гледали Едемската градина [виждали и хората, които призовавали Господното име (Бит.4:26)], но погинали. В някои отношения епохата на Милениума ще наподобява тази от преди Потопа. „И душите на обезглавените, заради свидетелството за Исус, и заради словото на Бога, които не се поклониха на звяра, нито на образа му, и не приеха знака на челото си, и на ръката си – и те оживяха, и зацаруваха с Христос хиляда години. “ Вероятно тук се прави връзка с Откр.6:9. Гръцкият глагол (pelekizō обезглавени) не се използва на никое друго място в Библията, но действието обезглавяване е споменато (apokephalizō) (Мат.14:10; Марк 6:16,27; Лука 9:9). Предметът на обезглавяването е Йоан Кръстител, последният от старозаветните пророци и Предтечата на Исус Христос. Като Илия от Последните Дни (Мал.4:5; Мат.11:14; 17:10-13; Лука 1:17), той обобщава посланието на всички предшестващи свидетелства: „Защото всички пророци и Законът пророкуваха


до Йоан“ (Мат.11:13). Редиците на тези, които царуват с Христос вероятно ще бъдат изпълнени с новозаветните верни, победителите по времето на ап.Йоан, които също носят Свидетелството за Исус, както и тези, които не са се поклонили пред образа на Звяра, и не са получили белега върху челото и ръката си (ср. Откр.1:2,9; 2:13; 6:9-11; 12:9-11,17; 15:2; 19:10). Всички те ще оживеят и ще царуват с Христос за „хиляда години“. 1Солунци 4:15-17 и Деяния 1:9-11 по никакъв начин не са в конфликт със Захария 14:4,5 и Откр.19гл. Първите текстове разкриват, къде преобразените в безсмъртие вярващи ще се срещнат с Христос (във въздуха), докато вторите текстове твърдят, къде Христос и Неговото обкръжение ще отидат след това („на Елеонския хълм, който е срещу Ерусалим, на изток“). Христос ще се върне по същия начин, както учениците, станали свидетели, когато ги напуснал именно, буквално и видимо спускане от небето на земята. 1Сол.4:15-17 и 1Кор.15:51-55 също не противоречат на Откр.19гл. и Мал.3:2-4. При връщането Си като цар, Христос, ще събере при Себе Си светиите и чак тогава, тази Му свята войска, ще пристъпи към Земята. Възможно ли е „хилядата години“ да са буквални? Не е невъзможно. Някои намират основание за такова тълкувание прилагайки като модел дните на Сътворението (6000+1000). Човешкият живот винаги е бил по- къс от 1000 години: Адам живял 930 години (Бит.5:5), а Матусал, чийто живот бил найпродължителния записан в Библията, живял 969 години и умрял преди големия Потоп (Бит.5:27). Ако наследниците на Давид били верни, неговото царство щяло да трае „вечно“ – тоест щяло да трае „хиляда години“, до идването на Христос (2Царе.7:8-29; 1Лет.17:7-27; 2Лет.13:5; 21:7; Пс.89:19-37; Исая 9:7; 16:5; Ерем.30:9; Езек.34:23,24; Ос.3:5; Лука 1:32,33); но човекът отново се провалил. Никой човек не може да доведе „Милениума“ – хилядагодишното царство – докато Божият Син не дойде втори път като Човешкия Син (Втория Адам) и Давидовия Син. Той ще придобие Царството за всички Свои хора. Същата опасност пред старозаветния Израил стои и днес – желанието в сърцето на много от християните сега да царуват над народите „в името на Христос"; сега да притежават отбраните благословения на света. Някогашните управители на Израил не искали да слушат Христос и подвели народа на завета да Го отхвърли, именно поради факта, че очаквали един Месия, който веднага ще даде царство на Израил над всички останали народи и над Рим. Същата амбиция – да царуват сега и да завземат всичките благословения на народите - е блазнела някои от църковните лидери още от първи век насам; същата Вааламова заблуда (Юда 11ст.) може би ще измами мнозина от християните в края на времето. И отново църквите ще бъдат подведени от думите на своите алчни сега да царуват водачи (Откр.13:11). [това заслепение да царуват сега, понеже са богоизбрани, е видно в политиката на Израел, САЩ и на някои радикални християнски (и ислямски) общности] „И останалите от мъртвите не оживяха, докато се свършат хилядата


години. Това е първото възкресение. Блажен и свят, който има участие в първото възкресение! Над тях втората смърт няма власт, но ще бъдат свещеници на Бога и на Христос и ще царуват с Него хиляда години.“ Образът на възкресението е здраво вкоренен в Писанията. В Левитската система той бил преобразно изложен в закона предписващ очистване след оскверняване от смърт: „Който се допре до някое мъртво, човешко тяло, да бъде нечист седем дена. С тази вода той да се очисти на третия ден, и на седмия ден ще бъде чист; но ако не се очисти на третия ден, то и на седмия ден не ще бъде чист.“ (Числа 19:11,12). Този очистващ ритуал всъщност бил символично „възкресение“: Човекът, който е бил осквернен чрез допир с мъртво тяло, бил церемониално мъртъв и трябвало да бъде възкресен от смъртта. Възкресението се извършвало чрез очистителна вода (Числа 19:13) на третия и на седмия (последния) ден. Този модел за дву етапно възкресение е повторен по различни начини в цялата Библия. Евангелието на Йоан записва думите на Исус по този предмет: „Истина, истина, ви казвам, който слуша Моето учение, и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот, и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота. Истина, истина, ви казвам, иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син, и които го чуят ще живеят… Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му, и ще излязат; онези, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане. (Йоан 5:24,25,28,29). Исус Е Възкресението и онези, които вярват в Него, ще бъдат участници сега в духовното възкресение. По- късно, друг „час“ ще дойде, в който всички хора, праведните и неправедните, ще възкръснат от гробовете (Йоан 11:24,25). Ап.Павел също писал за връзката м/у Христовото физическо възкресение и възкресението на неговите при Второто пришествие: „Но сега Христос, първият плод на починалите. Понеже, както чрез човека дойде смъртта, така чрез човека дойде възкресението от мъртвите. Защото както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще оживеят. Но всеки на своя ред: Христос първия плод, после, при пришествието на Христос, онези, които са Негови.“ (1Кор.15:20-23). Ще има буквално възкресение в края на историята, при Второто Идване на Христос, в последния ден (Йоан 6:38-40,44,54; Деян.24:15; 1Сол.4:14-17). Но това възкресение, има предхождащ етап: възкресението на „Христос, първия плод.“ Той Е възкръснал от мъртвите и Е възкресил всички вярващи заедно с Него. Ап.Йоан не казва, че самият вярващ е възкресен, но че има дял от Христовото възкресение. Вярващият споделя възкресението на Друг – Възкресението на Господ Исус Христос и така става съучастник в „Първото възкресение“ (на третия ден), но същото това възкресение ще бъде окончателно завършено за вярващите, както ап.Павел добавил „всеки на своя ред“ – Христос пръв, а Неговите – при Второто пришествие. Това е „Първото, (дву етапно) възкресение“ – на третия ден и в последния ден (седмия ден). Ап.Павел писал на християните в църквата в град Колос как са били направени


съучастници в Христовото възкресение: „Погребани с Него в кръщението, в което бидохте и възкресени с Него чрез вяра в действието на Бога, Който Го възкреси от мъртвите.“ (Кол.2:12). Христовото възкресение е Първото възкресение, което се извършило на третия ден (виж Деян.10:40). Повярвалите участваме в Неговото възкресение чрез заветното кръщение, така че сега „ходим в нов живот“ (Римл.6:4). Когато бяхме мъртви в нашите престъпления, Бог ни „съживи заедно с Христос… и като ни съвъзкреси с Него, тури ни да седим с Него в небесни места, в Христос Исус“ (Еф.2:5,6; Кол.3:1). Първоначалното възкресение на третия ден, в средата на историята, е това, което гарантира и ще бъде окончателно завършено от възкресението на „седмия ден“ (последния ден), в края на историята. Тези, които са кръстени в Христос и така съединени с Него по образа на Неговото възкресение (Рим.6:4-14), ще бъдат също съединени с Него в онова окончателно възкресение – „И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите, то Същият, Който възкреси Христа Исуса от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който обитава във вас.“ (Римл.8:11). Праведните, които са заварени живи при завръщането на Господа, няма да бъдат възкресени в тяло, а изменени, преобразени. Праведните мъртви, които възкръсват телесно в последния ден, не приемат отново тленност, а безсмъртие (1Кор.15:50-53). Така разбираме, че не съживяването, но преобразяването е първостепенната и главна характеристика на Възкресението; а това основополагащото преобразяване и преход се е вече извършило при кръщението. Така „първото възкресение“ е дву етапно - нашето духовно новорождение в Христос и преобразяване - ще бъде окончателно завършено при Пришествието, когато верните ще се съединят със Своя Господ и Светият Дух ще преобрази „нашето унищожено тяло“ (Фил.3:21). Както Христос Е обещал на всички Свои верни, втората смърт (Откр.20:14) няма власт върху тях (Откр.2:11); и те ще са свещеници (Откр.1:6; 5:10), които ще царуват с Христос през Милениума (Откр.2:26-27; 3:21; 4:4; 11:15,16; 12:10). „И когато свършат хилядата години Сатана ще бъде развързан от тъмницата си и ще излезе да заблуди народите – по четирите ъгъла на земята, Гог и Магог, да ги събере за война, чийто брой е като пясъка на морето.“ След „хилядата години“ според Божието върховно намерение, дяволът ще бъде пуснат от неговия затвор за да заблуждава народите в своя последен опит да победи Царството. Езекииловото пророчество за Реката на Живота предполага, че някои отдалечени области на света – „тинестите и блатистите му места“ – няма да бъдат изцерени, но ще бъдат „предадени на сол“ оставайки необновени от живите води (Езек.47:11). Явно сценарият ще се повтори. Така както свършекът (края на времето) бил описан от Исус с думи за края на Ерусалим през 70г.сл.Хр. (едното било модел за другото), така и събитията в края на Милениума имат доста сходни черти с битката при Армагедон, преди Второто пришествие.


Една от целите на Сатана, още от Едем, била да подбуди война между Бога и Неговите бунтовни творения, за да „развали“ (осуети) Божието дело и да му попречи да достигне до осъществяване и зрялост. Поради тази причина имало, подобно на яростна буря в езерото, избухване на изключително силна демонична дейност, когато Христос започнал Своето земно служене. Това бил и стремежът на Сатана, когато изкушавал Исус в пустинята (Мат.4:8,9), когато влязъл в Юда на Господната вечеря, за да Го предаде (Йоан 13:27), и когато вдъхновил юдейските и римските власти да Го убият. Но неговият план, се върнал обратно в/у него (1Кор.2:6-8) и кръстът се превърнал в неговото собствено поражение. Исус победил Сатана при всички изкушения и обстоятелства. В Откровение ап.Йоан показва дявола трескаво работещ да предизвика последната битка, и постоянно осуетяван от Бога в своите намерения. Едва след като Божието Царство е осъществило своя пълен земен потенциал, когато „хилядата години“ ще са изминали, Сатана ще бъде пуснат, за да подбуди последния бунт – предизвиквайки по този начин своето собствено окончателно поражение и вечна погибел, защото за всички ще е видно, че неговият бунт е патология, постоянна лудост, неизличимо заболяване; неукротимо зло. Като описва есхатологичната война, Йоан използва живата „апокалиптична“ образност от кн.Езекиил 38 и 39гл. Нечестивите сили са наречени Гог и Магог; „Гог, главният княз на Мосох и Тувал.“. Причината Гог да нахлуе в Израил е за да заграби неговото сребро и злато, и да отнеме неговия добитък (Езек.38:1113). Всички войници на Гог яздят на коне (Езек.38:15); но странно - всичките войници на Гог носят мечове, дървени щитове и шлемове (Езек.38:4,5); и другите техни оръжия са - дървени лъкове и стрели, тояги и копия (Езек.39:3,9) - може би, една фигуративна картина за слабостта на тази армия? Накрая, пророчеството описва, че вместо да използват дърва за горене, победоносните „Израилтяни“ ще горят дървените оръжия на Гог като гориво за 7 години (Езек.39:9,10)(аналогия със последната 70-та 7-ца?). В книгата Езекиил за Гог се говори като идещ с/у Божия народ с хора от различни страни около Израил; в Откровение Гог и Магог са изобразени като народи в четирите краища на земята, по брой като морския пясък. В Езекиил - Гог и неговите войски идват с/у Израил - народ, който се е върнал от плен и обитава в мир без защитни стени; в Откровение Гог и Магог се разпростират по цялата земя и обсаждат града на светиите. В Езекиил врагът е Гог от земята Магог; в Откровение Гог и Магог. В Езекиил войските на Гог са напълно поразени пред Израил и хората изгарят останалите оръжия в продължение на 7 години; в Откровението - Гог и Магог са завинаги унищожени с огън от Бога из небето пред стените на обичния Град. В юдейските писания „Гог и Магог“ е често срещан израз - метафора за бунтовните народи от Псалм 2-ри, които се събират заедно „срещу Господа и срещу Неговия Помазаник.“ Йоан взема разказа от Езекиил и оставя символа без обяснение. В Езекиил е съвършено ясно, че Гог е князът, Магог е народът. Йоан просто казва „народите в четирите краища на земята, Гог и Магог“, т.е.


силата описана някога от пророк Езекиил. Подобно описание ни е дадено при Армагедонската битка. Ефрат е пресушен, за да позволи на царете от изток да преминат; трите демона подмамват всичките земни царе да дойдат към Армагедон. И в двата случая на старозаветната библейска образност на нашествие от североизток е дадено обобщаващо тълкувание. Това се подсилва от наблюдението на Йоан, че техният „брой е като пясъка на морето“ – същият хиперболичен израз, използван за множествата на ханаанските народи, завладени от Исус Навиев (Ис.Нав.11:4) и числото на мадиамците, поразени от Гедеон (Съд.7:12) – две от най- големите победи в историята на заветния народ. Намерението на Бога да доведе обширни мнозинства да се бият срещу Църквата не е да унищожи Църквата, а да й даде най- славната възможна победа. Вместо Божият народ да трябва да търси своите врагове и да се бие с тях един по един, Бог позволява на Сатана да ги подбуди към единна съпротива, за да бъдат унищожени вкупом (Йов 40:12,13), с един замах (Наум 1:9). „И излязоха по широчината на земята, и обградиха стана на светиите, и възлюбения град. И слезе огън от Бога от небето, и ги пояде. И дяволът, който ги заблуждаваше, беше хвърлен в езерото от огън и сяра, където са звярът и лъжепророкът. И ще бъдат мъчени ден и нощ, до вековете на вековете.“ Това описание напомня за пророчеството на Исая за идещото Асирийско нашествие, което ще „изпълни широчината на земята ви“ (Исая 8:8); но както Исая продължава, земята принадлежи на Емануил. Ако хората уповават в Него, цялата сила на врага ще бъде поразена. Верният „Израил“ може да се надсмее над тези, които го атакуват: „Строшете се, народи, бъдете разломени, и чуйте всички, които сте в далечни страни, опашете се; но ще бъдете разломени; Опашете се; но ще бъдете разломени. Съветвайте се помежду си, но съветването ще се осуети; Говорете дума, но тя няма да стои; защото Бог е с нас!“ (Исая 8:9,10). Неприятелите, които идват с/у Израил и изпълват широчината на земята е картина от халдейското (вавилонското) нашествие, пророкувано от пророк Авакум (виж Авак.1:6). Образността при Йоан за събрания Божи народ съчетава Мойсеевия лагер на светиите с обичния град на Давид - това е Новият Ерусалим. Отстъпниците ще се разбунтуват, и силите на Сатана за кратко ще обсаждат Църквата; но няма никакво съмнение за изхода от конфликта. Всъщност, въобще няма истински конфликт, защото този път бунтът ще бъде незабавно смазан: огън ще слезе от небето и ще ги погълне, така както огън погълнал нечестивите жители на Содом и Гомор (Бит.19:24,25); също и войниците на Охозия, който се изправил срещу пророк Илия (4Царе 1:10,12). За разлика от войските на Звяра, които ще бъдат „убити“ (може би обърнати?) чрез меча от устата на Божието Слово (Откр.19:15,21), тези осъзнати бунтовници в края ще бъдат напълно погубени чрез огън. Всяка съпротива срещу Божието Царство ще бъде напълно унищожена. Змеят никога не е имал надежда – неговото пускане от бездната е било капан от самото начало,


предназначено само да привлече неговите сили на открито, да ги направи ясно видими, за да бъдат унищожени. Но защо някои от народите ще се разбунтуват след „хилядата години“ живот в управляван от светиите световен ред? Множествата, които отхвърлят Благовестието ще стават все по- последователни в това, в което Сатана вярва. С други думи, те ще съзряват докрай в бунта си. Те ще станат също като дявола, който ги мами – патологично болни, погълнати напълно от себичното си его твари. Божият Съд ще дойде в/у тях преди те да успеят да извършат своето дело. Благодатта през Милениума ще бъде увеличена докрай, за да позволи на невярващите също да изпълнят докрай чашата на гнева. Те ще бъдат съдове за гняв (виж Наум 1гл.). Съдовете на благодатта, вярващите, също ще бъдат изпълнени. Всичко ще бъде пълно. Когато който й да е, е използвал своите дарби, за да стане окончателно, напълно, деструктивен и зъл, той бива отсечен чрез намеса отгоре. Каузата на Сатана ще бъде окончателно и напълно провалена през очите на целия всемир. Йоан отново използва образи от изгарянето на Содом и Гомор (Бит.19:24,25,28), и унищожаването на бунтовниците в пустинята на Кадис (Числа 16:31-33); на основа на подобната картина на Исая при описването на пълното разрушение на Едом (Исая 34:9,10). Откровението вече е представило вечното унищожение на Звяра и на Лъжепророка и техните последователи с подобни образи (виж Откр.14:10,11; 19:20); сега показва, че главният вдъхновител на космическия заговор ще бъде неизбежно осъден да понесе същата съдба. „И видях голям бял престол, и Седящ на него, на Когото от лицето побягнаха земята и небето, и място не се намери за тях.“ Шестото видение започва с познатата формула: „и видях“. Видението на апостола е изпълнено с големия бял Престол, и с Онзи, който седи на него – Бог Отец (Откр.4:2,3; 5:1,7). (Идеята за белия престол може да е била позната на слушателите на Йоан като отличителен белег на стола на местния върховен съдия. Практиката да покриват съдийското седалище с чист бял плат със сигурност произхождала от още по- ранни времена.) Ап.Йоан извисява нашето чувство за благоговение пред страшното величие на Съдията. Историята на този свят е свършила! Земята и Небето побягват от Неговото лице, ужасени от Неговото идване; но хората на завета няма нужда да се боят. За тях Божият съд е изкупителен, не унищожителен. Отнасянето на картината за побягващите небе и земя е към Псалм 114 -ти, който ни показва, че в светлината на окончателния съд можем да видим значението на неговите предшественици в предварителните исторически осъждания: „Когато излезе Израил из Египет, Якововият дом из люде другоезични, Юда стана светилище на Бога, Израил Негово владение. Морето видя и побягна; Йордан се възвърна назад. Планините се разиграха като овни, хълмовете като агнета. Що ти стана, море, та си побягнало? На тебе, Йордане, та си се възвърнал назад? На вас, планини, та се разиграхте като овни? На вас, хълмове – като агнета? Трепери, земьо, от присъствието Господно, от присъствието на Якововия Бог,


Който превърна канарата във воден поток, кременливият камък във воден извор.“ (Псалм 114). Ап.Петър също е пророкувал за този край на човешката история в Съда след 1000-та години: „Така, със същото Слово, са съхранени и днешните небе и земя, пазени за огън до деня на съда и погибелта на нечестивите хора. Но това да не бъде скрито от вас, възлюбени, че за Господа един ден е като хиляда години и хиляда години – като един ден. Господ не забавя това, което е обещал, както някои смятат това за забавяне, а дълго ни търпи; понеже не иска да погинат някои, а всички да дойдат на покаяние. Но Господният Ден ще дойде като крадец, когато небето ще отмине с бучене и елементите нажежени ще се разпаднат, и земята и делата по нея ще изгорят.“ (2Петр.3:7-10). „И видях мъртвите, малки и големи, да стоят пред Бога. И свитъци се отвориха, и друг свитък се отвори, който е на живота. И мъртвите бяха съдени от писаното в свитъците според делата си. “ Макар все още да сме в шестото видение, стих 12 -ти съдържа седмото kai eidon, „и видях“ – позволявайки на седмото видение да започне с осмо „kai eidon" (Откр.21:1). Най- вероятно Йоан не е писал за общия съд на всички хора, а за съдбата на починалите по времето на Милениума и нечестивите, наречени тук мъртвите (Откр.20:5). Мъртвите могат да бъдат само починалите грешници. Тук все още се говори за мъртвите, макар че те вече ще са възкресени, преди да застанат пред престола. Йоан ни казва, че е видял хора от всякакво съсловие и положение, големи и малки, стоящи пред Престола. „И свитъци се отвориха; и друг свитък се отвори, който е (Свитъка, Книгата) на Живота“ - членският списък на людете на завета, в която са написани имената на избраните (Откр.3:5; 13:8; 17:8). Функцията на Книгата на Живота в този контекст е просто да открие, че имената на „мъртвите“ не са записани там, а само на живите в Христа. „И мъртвите бяха съдени от писаното в свитъците, според делата си.“ (Пс.62:12; Пр.24:12; Мат.16:27; Йоан 5:28-29; Римл.2:6-13; 14:12; 1Кор.3:13; 2Кор.5:10; Еф.6:8; Кол.3:25; Откр.2:23; 22:12). Идеята на текста не е „спасение чрез делата им“, а вместо това, идеята е - осъждане чрез делата им; те сами са избрали да нямат дял в делото на Христос. „И морето даде мъртвите в него, и смъртта, и адът, дадоха мъртвите в тях, и бяха съдени всеки според делата си.“ Заради този съд морето предава мъртвите, които, фигуративно, са били в него – т.е. онези, които са погинали при осъждането на Потопа и в Червеното море една метафора за всички нечестиви, удавени в „пороите на смъртта“ (Псалм 18:4); и смъртта и адът - „връзките на преизподнята“ (Псалм 18:5), също предават мъртвите, които са били в тях; т.е. метафорично, Бог изпразва абсолютно всички предполагаеми места, където могат да се намерят (скрият) мъртви. И те бяха съдени, всеки според делата си. Йоан набляга, че действията на хората ще дойдат на съд в Последния Ден (ср. Еклес.12:13,14).


„И смъртта, и адът, бяха хвърлени в езерото от огън. Тази е втората смърт. И ако някой не се намери записан в свитъка на живота, беше хвърлен в езерото от огън.“ Имената на повярвалите през времето на Милениума ще бъдат в Книгата на Живота. Незаписаните - ще останат извън Божието творение, т.е. ще погинат. Ап.Павел заявил, че в Христовото царство, „последният враг, който ще бъде унищожен, е смъртта“ (1Кор.15:26). Йоан видял, фигуративно, смъртта и ада как са изхвърлени в огненото езеро. Накрая и смъртта, и адът, са толкова безсилни, подобно на другите сили на злото. Езикът е метафоричен за да подчертае, че накрая няма (не остава) никаква друга сила или власт, освен Божията власт. Всичко друго е станало напълно безсилно – прах и пепел (Мал.4:1-3). „Тази е втората смърт“ - огненото езеро; една метафора взаимствана в Библейската образност от древния Египет за състоянието, от което няма излизане или промяна. „И ако някой не се намери записан в свитъка на Живота, беше хвърлен в езерото от огън.“ Писанието, образно, хлопва вратата на огнената пещ над онези, които са окончателно непокаяни, чиито имена не са записани (от създанието на света, Откр.13:8; 17:8) в Книгата на Живота на Агнето – едно образно обръщане на историята в Дан.3гл. - сега няма кой да слезе в огнената пещ – за да отърве слугите на злото от ръцете на Бога (виж Дан.3:15). Използвайки преобраз подобен на Йоановия, Исус казал: „Ако някой не пребъде в Мене, той бива изхвърлен навън като пръчка, и изсъхва; и събират ги та ги хвърлят в огъня, и те изгарят“ (Йоан 15:6). „Другите мъртъвци“ никога няма да оживеят, защото за никое сътворено същество няма живот извън Исус Христос; няма съществуване извън Божието творение и битие!

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 21-ва гл. „И видях ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя преминаха; и море нямаше вече.“ Това е седмото видение в поредицата и осмото използване на израза „kai eidon“ („и видях“). Числото „8“ в Светото писание, се свързва с възкресението и новорождението (еврейските момчета били обрязвани на 8 -я ден; Исус бил възкресен на 8-я ден, след края на страстната седмица, в първия ден на новата седмица - Марк 16:9). Йоан използвал символа, за да подчертае картината на космическото възкресение и новорождение на света. Апостолът видял „ново небе и нова земя, защото първото небе и първата земя преминаха“; предишните са побягнали от лицето на Съдията (Откр.20:11). Старият ред ще


бъде напълно заменен от нов. Използваната дума не е „neos“ (хронологично нов), а „kainos“ (нов по вид или превъзходен по качество; тотално различен). Самите първи думи на Откр.21-ва гл. описват света с термини, които ни насочват назад към Сътворението. Изворите на Откр.21:1 са от книгата на Исая, където Бог, чрез старозаветния пророк, изрично споменал за едно ново сътворение: „Понеже ето, сътворявам ново небе и нова земя... Но вие веселете се и радвайте се винаги в онова, което създавам, защото ето създавам Ерусалим за радост и людете му за веселие” (Исая 65:17,18). Задачата на Адам да направи „Земята“ като „Небето“ ще бъде завършена, чрез делото на Исус Христос – Вторият Адам. Със земното необитаемо състояние на дълбочина и тъмнина „В начало“(то) ще бъде напълно приключено - вече няма да има „Море“ и „Бездна“. Новата земя ще бъде коренно различна. „Морето“ няма да го има повече (Откр.21:1) - първата характеристика на новата вселена. „Морето“ в еврейската нагласа на ума има негативна конотация, представляващо пустотата и мрака (Бит.1:2; Псалм 18:12; Йов 26:10; Притчи 8:27), смъртта и „несъществуването“ (Езек.26:19-21; Йона 2:6; Авакум 3:10), и злото (Исая 27:1; 51:9,10). Писанието свързва също така „морето“ с Вавилон (Откр.16:12) и в Апокалипсиса, с произхода на звяра (Откр.13:1). Ще има „Небе“ и „Земя“, но не и „под земя“, обиталището на Левиатан. Той е бил унищожен и неговото царство също; както и всяко място свързано с греха, смъртта и злото. От новозаветният текст за „ново небе и нова земя, в които да живее правда“ (2Петр.3:13), се разбира, че използваната образност - „ново небе и нова земя“ се отнася не толкова за физическото небе и физическия свят, колкото за религиозната организация на света. „И аз Йоан видях и светият град, новият Ерусалим, да слиза от Бога, от небето, приготвен като невеста украсена за мъжа си.“ Градът е приготвен като „Невеста“ украсена за нейния „Съпруг“ (Откр.21:2). Пред прага на вечната любов Тя трябва да бъде най- красивата, за да отиде да танцува с Него... Гръцкият глагол „kosmeo“ (източник на думата „козметика”) предава естетическият характер на града. Ясното определяне от Йоан на Града като Невестата на Христос служи като свидетелство, че Божият Град е настояща (сега чрез вяра), както и бъдеща реалност. Повярвалите в Сина, сега, фигуративно, са в небесния Ерусалим, както Библията казва категорично: „Но пристъпихме до хълма Сион, до града на живия Бог, небесния Ерусалим, и при десетки хиляди тържествуващи ангели, при събора на първородните, които са записани на небесата…“ (Евр.12:22,23). Ап.Павел също писал, че този небесен град са очаквали всички живеещи с вярата на Авраам по земята, през всичките времена: „Защото очакваше града, който има вечни основи, на който архитект и строител е Бог… Всички тия умряха във вяра, тъй като не бяха получили изпълнението на обещанията; но ги видяха и поздравиха от далеч, като изповядаха, че са чужденци и пришелци на земята. А ония, които говорят така, явно показват, че търсят свое отечество; и ако наистина, така говорейки, са имали в ума си онова отечество, от което бяха излезли, намерили биха случай да се върнат. Но на дело желаят едно по- добро отечество, сиреч,


небесното; затова Бог не се срамува от тях да се нарече техен Бог, защото им е приготвил град.“ (Евр.11:10,13-16). Небесният град е бъдещата награда и отечество, който героите на вярата имали в ума си (Евр.11:26) и за когото благовестили на ближните си преди да умрат. „Те, за които светът не беше достоен“ (Евр.11:38) – този свят е недостоен за присъствието на вярващите хора, които никога не са се задоволили да приемат нещо по- малко в замяна на това приготвено им от чакащия ги отдалеч, със сълзи на очи, Небесен Баща (виж Лука 15:20-24,32); „затова Бог не се срамува от тях да се нарече техен Бог…“. Да, ние хората, сме блудни синове и дъщери, но поради любовта (Йоан 3:16) и жертвата на Исус Христос за всички грешници, мнозина ще се завърнат, за да живеят у дома, при Нашия Небесен Баща: „Дигни наоколо очите си и виж: Те всички се събират, идат при тебе; синовете ти ще дойдат от далеч, и дъщерите ти ще бъдат носени на ръце… Няма вече да се чува насилие в земята ти, опустошение и разорение в пределите ти; а ще наречеш стените си Спасение и портите си Хвала. Слънцето не ще ти бъде вече светлина денем, нито луната със сиянието си ще ти свети; но Господ ще ти бъде вечна светлина, и твоят Бог твоя слава. Слънцето ти няма вече да залезе нито ще се скрие луната ти; защото Господ ще ти бъде вечна светлина, и дните на жалеенето ти ще се свършат. Твоите люде всички ще бъдат праведни; земята ще им бъде вечно наследство; те са клонче, което Аз съм посадил, Дело на Моите ръце, за да Се прославям.“ (Исая 60:4,18-21). „И чух силен глас от небето да казва: Ето, Скинията на Бога е с хората и ще обитава с тях, и те ще бъдат Негови народи; и сам Бог ще бъде с тях, техен Бог.“ Йоан чул силен глас от небето, обявяващ, че достъпът до светилището е осигурен в най- голямата възможна степен, защото Скинията на Бога е с (м/у) хората. Тук Апокалипсисът използва език подобен на езика, използван в контекста на Суккот - празникът на храма или на шатрите, като по този начин свързва Новия Ерусалим с празника. Думата „Скинията“ е превод на гръцката дума „skene“. Тази гръцка дума е ехо от еврейската дума „shekinah“ физическият знак за Божието присъствие сред Неговия народ (Изх.40:34-38). Думата „shekinah“ се извлича от същия корен както и еврейския глагол „shakan“ (обитавам), преведено чрез „skenoun“ (обитавам, разпъвам палатка). Такъв един фон внушава, че Откр.21:3 набляга на това, че Бог действително ще обитава с човечеството. По този начин Йоан разкрива, че обещанието на Закона и Пророците ще бъде окончателно осъществено: „Още ще поставя Скинията Си между вас, и душата Ми не ще се погнуси от вас. Ще ходя между вас и ще съм вашият Бог, и вие ще бъдете Мои хора“ (Лев.26:11,12); „При това ще направя с тях завет на мир, който ще бъде вечен завет с тях; и като ги настаня ще ги умножа, и ще положа светилището Си всред тях до века. И Скинията Ми ще бъде всред тях; и Аз ще бъда техен Бог, и те ще бъдат Мои люде. Тогава народите ще познаят, че Аз Господ освещавам Израил, когато светилището Ми бъде всред тях до века“ (Езек.37:26-28). „И Бог ще избърше всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; нито


жалеене, нито вик, нито болка не ще има вече, защото първото премина. И седящият на престола каза: Ето, правя всичко ново. И каза ми: Пиши; защото тези думи са верни и истинни.“ Този текст сякаш е взет от старозаветната книга на пр.Исая: „Ще погълне смъртта за винаги; и Господ Бог ще обърше сълзите от всичките лица, и ще отнеме укора на людете Си от цялата земя; защото Господ е изговорил това.“ (Исая 25:8). Бог не предлага нито думи, нито обяснения – само един жест, придружен с обещанието, че „смърт не ще има вече“, не ще има „нито жалеене, нито вик, нито болка“. Това е върховното утешение, единствения възможен отговор на проблема за страданието. Новото Създание ще изпълни Земята; цялото творение ще бъде обновено. Това е започнало първоначално (при първото идване на Исус), ще бъде абсолютно изпълнено и есхатологично (след края на Милениума). Религията не ще бъде една изолирана, отделна сфера от човешкия живот, а божественият принцип на живота в Новия свят. Сега създанието, дори и в най- отдалечените краища на света, нетърпеливо очаква изявяването на Божиите синове, и въздиша за същото славно освобождение (Римл.8:19-25). Цялото творение се стреми към изкупление и връщането в Едем; а Христос Е Вторият Адам, новият универсален човек, не просто в религиозен, но в абсолютен смисъл! „И казва ми: Стана! Аз Съм Алфата и Омегата, началото и краят. Аз ще дам на жадния даром от извора на водата на живота. Побеждаващият ще наследи всичко и ще му бъда Бог, и той ще ми бъде син.“ „И казва ми: Стана!“ - този вик сякаш е ехо от Бит.1 -ва гл., където „Бог каза и... стана“. Апокалипсисът дава изпълнението на всички надежди, отговорът на всички копнежи на този свят, утоляването на всяка жажда чрез слизането на Божия град, като финална точка: „Стана!”. Този вик явно е свързан с града. И наистина, името на града - Ерусалим - е натоварено с много голям смисъл и значение. Първо и преди всичко това бил градът на мира, както е включено това значение в самото древно име „Салим“. Това бил градът на Мелхиседек, царят на правдата, който подкрепил Авраам в неговата военна кампания (Бит.14:18; Евр.7:1). Град Ерусалим бил също така изграден на планината Мория (2Лет.3:1), спомен за жертвата на Исаак (Бит.22:1-18). Ерусалим бил и мястото, където Бог спрял смъртоносния меч, готов да покоси израилевия народ (1Лет.21:14-16). Давид го завладял и направил първата столица на Израил (1Лет.11:1-9), след това държал ковчега на завета отвътре неговите стени (2Царе 6:12-23). Но народа на Израил преди всичко свързвал Ерусалим с храма. Ерусалим бил мястото за молитва и поклонение (Псалм 48:2; 122:1). Градът е също така и антитезис на Вавилон и символ на завръщането от изгнаничество и края на потисничеството; бил градът, който предизвиквал носталгия - Божиите люде не можели да забравят Ерусалим (Псалм 137). Чрез всички тези спомени, израилевият народ стигнал до там, че идентифицирал Ерусалим с Божието присъствие. Градът символизирал (представял) мястото на Божието обиталище в небето, мястото където светиите могат да се подслонят, сияещи в Божията


неописуема слава (Псалм 48:1-3). Пророк Даниил също видял небесния Ерусалим. Отвъд земните царства, които накрая изчезват без следа (Даниил 2:35), пророкът видял „царство, което никога не ще бъде унищожено“ (Дан.2:44), под формата на планина (Дан.2:35,45), традиционния символ на Сион - или Ерусалим. В духа на библейската традиция еврейското предание потвърждава реалността на „горния Ерусалим” („Yerushalayim shel Maalah“), който е съществувал като небесен архетип дори преди сътворяването на света и е вдъхновявал поетите на любовта. Еврейската апокалиптична литература гледа на небесният Ерусалим и на неговият храм като слизащ долу върху градовете на света, „защото никое човешко дело не може да се сравни с мястото на обиталище на Всевишния“. Седящият на Престола назовал Себе Си (Откр.1:8) с името „Алфа и Омега“, означаващи „А и Я“, Начало(то) и Края, Източникът, Целта и Смисълът на всички неща, Вечният - „Аз Съм“ (т.е. „Бях и Ще Бъда“), Този, Който дава увереност, че обещанията ще бъдат изпълнени. Темата на 7 -те Писма е повторена в обещанието за победоносния християнски победител: Който побеждава, ще наследи тези неща. „На жадния ще дам даром от извора на водата на живота” (Откр.21:6). Пр.Езекиил описал Реката, чиито води извирали изпод Дървото на Живота в Новия Ерусалим (Езек.47гл.) – една образност на Божиите благословения изтичащи към целия свят. Изконната жажда на човечеството за живот в битието на Бога накрая ще бъде задоволена. Тази образност се появява също в контекста на празника на колибите (шатрите). На този празник било обичайно за свещеника да черпи вода от басейна Силоам със златна кана по време на ритуалите на ежедневните жертви, сутрин и вечер. Хората поздравявали неговото завръщане с пеенето: „С веселие ще начерпите вода от изворите на спасението“ (Исая 12:3). Именно на този обичай се позовава Исус по време на празника на колибите, когато казал: „Ако е жаден някой, нека дойде при Мене и да пие“ (Йоан 7:37). Това е една от любимите теми на книгата „Песен на песните“: „Възлюбеният ми е мой и аз негова“ (П.Песн.2:16); (Откр.6:3; 7:10). „На страхливите, а и невярващите, и осквернените, и убийците, и блудниците, и магьосниците, и идолопоклонниците, и на всички лъжци, делът им е в езерото, горящо с огън и сяра, което е втора смърт.“ Самият Бог дал девет описания на окончателно непокаяните и неизкупените – обобщено изброяване на Неговите врагове, последователите на Змея – които „няма да наследят Божието царство“ (1Кор.6:9; Гал.5:21), но чийто дял ще бъде в езерото, което гори с огън и сяра, което е втора смърт. Тези осъдени на окончателна гибел са страхливите, обратно на богоугодните победители; невярващите, обратно на онези, които не са се отрекли от вярата (Откр.2:13, 19; 13:10; 14:12); грешници, обратно на светиите (Откр.5:8; 8:3,4; 11:18; 13:7,10; 14:12; 18:20; 19:8); мръсни (Откр.17:4,5; 21:27; Мат.24:15); убийци (Откр.13:15; 16:6; 17:6; 18:24); блудници (Откр.2:14,20-22; 9:21; 14:8; 17:2,4,5; 18:3; 19:2);


чародейци (pharmakoi; фармацевти), дума означаваща по времето на Йоан „отровни магьосници“ (Откр.9:21; 18:23; 22:15); идолопоклонници (Откр.2:14,20; 9:20; 13:4,12-15); и всички лъжци (Откр.2:2; 3:9; 16:13; 19:20; 20:10; 21:27; 22:15). Списъкът принадлежи, като подобните списъци в посланията, към контекста на кръщението, събличането на „стария човек“ и обличането на „новия“ (Гал.5:19-26; Ефес.4:17÷5:7; Кол.3:5-10; Тит 3:3-8). „И дойде при мен един от седемте ангели, които имат седемте чаши, пълни със седемте язви, и заговори с мен, като каза: Ела, ще ти покажа Невестата, жената на Агнето.“ Един от седемте ангели, държащи 7-те чаши, е този, който открил на Йоан Новия Ерусалим, точно както един от същите 7 ангела му показал видението за Вавилон (Откр.17:1); т.е. по този начин „Невестата“, „Жената на Агнето“, е противопоставена на „Блудницата“, невярната съпруга. „И отведе ме чрез Духа на голяма и висока планина, и показа ми великия град светия Ерусалим, слизащ от небето, от Бога, имащ славата на Бога, и светлината му, подобна на най- скъпоценен камък, като камък яспис, прозрачен като кристал, имащ стени големи и високи, имащ дванадесет порти, и на портите дванадесет ангели, и имена написани, които са на дванадесетте племена на синовете на Израил.“ Видението за Новия Ерусалим се разделя на две панорами, всяка въведена от формулата „и показа ми“ (Откр.21:10; 22:1). Като пътува от периферията към центъра на града, последователно пред погледа на Йоан се открили 7 -те чудеса на новия свят. Първата панорама (Откр.21:10-27) представя: (1) градът като цяло блестящ като кристал със (2) своите порти и стени от скъпоценни камъни и (3) неговият главен площад от злато. Втората панорама (Откр.22:1-5) разкрива центъра на площада с: (4) неговата река с вода на живот, (5) Дървото на Живота, (6) Божия престол и накрая (7) самият Господ Бог. Йоан бил отведен „чрез Духа“ (Откр.1:10; 4:2; 17:3) на голяма и висока планина, едно съзнателно противопоставяне на пустинята, където видял Блудницата (Откр.17:3). Образът на Планината се асоциира с Рая, който се намирал на високо плато, откъдето водата на живота изтичала към целия свят (Откр.22:1,2). Апостолът видял Светия град, Новия Ерусалим, слизащ от небето от Бога. Картината, разбира се е метафорична (не е предназначена да породи образи за космически станции-градове буквално плаващи във въздуха) и поскоро показва божествения произход на „града, който има основи, на който архитект и строител е Бог“ (Евр.11:10). По време на отстъплението на Юда пророк Езекиил видял Облака на Славата да се оттегля от Храма и да отива на изток, към Елеонския хълм (Езек.10:18,19; 11:22,23); по- късно, в своето видение на Новия Ерусалим, той видял Облака на Славата да се завръща и да обитава в новия Храм (Езек.43:1-5). Исус Христос също потвърдил Божественото отдръпване от храма пред отхвърлящите го юдеи: „Ето, вашият дом се оставя пуст.“ (Мат.23:38). Историкът Йосиф Флавий обобщил


убеждението на много хора в онези последни дни (І -ви век сл.Хр.), които повярвали, че Бог „се е отвърнал дори от светилището“ („Юдейската война“, II:539), че храмът „не е вече Божие обиталище“ („Юдейската война“, V.19), защото „Божеството напусна светите места“ („Юдейската война“, V.412). Пишейки по времето, когато тези събития все още силно занимавали умовете на юдеите, ап.Йоан обявил, че Шекината, Божията слава, ще почива в/у истинския Свят Храм/Град, завършения Рай – Невестата на Христос. Новият Ерусалим е описан още като притежаващ светило (phōstēr) – буквално, звезда или светлинен носител (виж Бит.1:14,16, където това е използвано по отношение на слънцето, луната и звездите). Ап.Павел използвал същата дума, когато писал, че християните блестят „като светила на света“ (Фил.2:15); (виж Дан.12:3). Това съответства на слънцето, с което е облечена Жената в Откр.12:1 – освен, че сега светилото на Невестата е по- светло дори от слънцето, блести със Славата на самия Бог; „подобна на най- скъпоценен камък, като камък яспис, прозрачен като кристал“, по образа на Този, Който Йоан видял като „камък яспис и сардис“ (Откр.4:2,3). „От изток три порти, от север три порти, от юг три порти, и от запад три порти. И стената на града имаше дванадесет основи, и в тях имена на дванадесетте апостоли на Агнето.“ Градът има три порти на изток, и три порти на север, и три порти на юг и три порти на запад. Дванадесетте племена на Израил са изброени от Йоан (и преди това от пр.Езекиил) по такъв начин, че да „уравновесяват“ синовете на Лия и Рахил. Редът, по който са изброени портите (изток, север, юг, запад) отговаря на онзи племенен ред по който 12-те израилеви племена се подреждали около светилището. Социалното общество на спасените ще бъде Христоцентрично. Йоан ни казва, че портите са от изток, от север, от юг, от запад – за да представи и картината на народите, идващи от четирите посоки на света (Исая 49:12; Лука 13:29). Жената от Откр.12:1, освен славното си облекло, носи корона от дванадесет звезди. Сега тя е заменена от друг тип корона с дванадесет звезди – „корона“ от украсени със скъпоценни камъни градски стени. Преминаването от корона в/у главата на жената към пръстен от градски стени е било нещо твърде добре познато на съвременниците на ап.Йоан; това било установената емблема за град - фигура на жена с корона от крепостни укрепления. Но тъй като облеклото на Невестата отговаря на това на възцарената Слава (виж Откр.4:3), Йоан е внимателен да направи нейната „корона“ да отговаря на окръжността от дванадесет и в този текст. Там Престолът е ограден от два кръга от по дванадесет, двадесетте и четири старци на престоли. Така и тук, Невестата-Град е коронясана с две групи по дванадесет: патриарсите и апостолите. Във видението на Езекиил се намеква, че Градът има голяма и висока стена, защото портите, за които говорил пророкът (Езек.48:31-34) били входните пристройки, входа или кулите на портата, които съставлявали градската стена. Това се вижда и в описанието дадено от Йоан. 12-те порти на Града са пазени от 12 ангели [ср. с херувимите, който пазели входа (вратата) на Едемската градина (Бит.3:24)], а


основите са надписани с имената на дванадесетте племена на синовете на Израил, друг общ белег с видението на Езекиил (Езек.48:31-34). Образността тук предава следната вест: 12-те порти на Небето (зодиака) в Небесния град са поставени под контрола на „Новия Израил“. „Новият Ерусалим“ е ядрото на божественото общество; в него е Крайъгълният Камък; центърът; омфалос (пъпът на света). Йоан разширил тази образност: „Градската стена имаше дванадесет основни камъка с дванадесет имена на тях, имената на дванадесетте апостоли на Агнето“. Това е образност позната от теологията на ап.Павел: „Затова вие не сте вече странни и пришелци, но сте съграждани на светиите и членове на Божието семейство: понеже бяхте съградени върху основата на апостолите и пророците, като е краеъгълен камък сам Христос Исус, върху когото всяко здание, стройно сглобено, расте за храм свет на Господа; в който и вие се съграждате заедно в Духа за Божие обиталище“ (Ефес.2:19-22). Църквата, в своите стени, обхваща и старозаветните, и новозаветните вярващи, защото има само един начин за спасение - Заветът на Благодатта; фактът, че той е действал под различни наредби, не влияе на същностното единство на Божия народ през вековете. „И говорещият с мене, имаше златна тръстика, за да измери града, и портите му, и стената му. И градът лежи четвъртит, и дължината му толкова, колкото е широчината; и измери града с тръстиката, на стадия, дванадесет хиляди дължината, и широчината, и височината му са равни. И измери стената му - сто четиридесет и четири лакътя; мярка на човек, (което е) на ангел.“ „За да измери града“ - един от 7-те ангели с чашите (Откр.21:9) имал за мярка златна тръстика, за да измери града, портите и стената му. По- рано в книгата светилището е измерено, като признак на неговата неприкосновеност и защита (Откр.11:1,2); сега самият град ще бъде измерен, защото самият Град е Храмът. „Градът лежи четвъртит“ и „на стадия, дванадесет хиляди дължината, и широчината, и височината му са равни“ – под вдъхновение, ап.Йоан описал града, използвайки асоциация с познат старозаветен текст: „Отвътре светилището беше двадесет лакътя дълго, двадесет лакътя широко и двадесет лакътя високо“ (3Царе.6:20), за да предаде идеята, че Новия Ерусалим е космическото пресвято място. Съчетанието на квадрат с планина (Откр.21:10) разкрива идеята за правилна пирамида, т.е образа на „космическата планина“, която присъства в разбиранията на древните общества по целия свят. Първоначалният Рай бил първата „планина-пирамида“ – образ на Небесния Град. Едем бил градина-храм-град на върха на планина; и когато пророците говорели за спасението и обновлението на земята, то почти винаги било според тази образност (Исая 2:2-4; 25:6-9; 51:3; Езек.36:33-36; Дан.2:34,35,44,45; Мих.4:1-4). Всяка страна на Града – дължина, широчина и височина – е дванадесет хиляди стадии; стената на града е сто четиридесет и четири лакти. Абсурдността на „буквализма“ тук би била смущаващо видима, когато някой се


опита да борави с тези мерки. Числата са очевидно символични, множители на дванадесет, тъй като се отнасят за величието, обхватността и съвършенството на Божия народ. Новият Ерусалим представлява една нова и съвършена обстановка, която вдъхва доверие, възхищение и наслада. „Една голяма и висока стена“ го защитава сигурно (Откр.21:12). Всяка страна на града (Откр.21:16) има мярка 12 000 стадии. Стените му (Откр.21:17) се простират на 144 лакти и се опират на 12 основи. Целият град е построен на основата на числото 12, числото на племената на „Израил“, чиито имена са написани на портите (Откр. 21:12; срв. Откр.7:4-8, в които са 12х12 000 спасени = 144 000), както и дванадесетте апостоли, чиито имена са гравирани на основите на града (Откр.21:14). „Мярка на човек, на ангел.“ Ап.Йоан направил привидно небрежната, сякаш м/у другото любопитна забележка, че тези човешки мерки (стадии и лакти) са също и ангелски мерки. Това не е толкова тайнствено. Небето е модел за Земята, Градът е модел за храма, ангелът е моделът за човека. Точно както Духът се носел над първоначалната Земя, извайвайки я по образа на Небето, така задачата на Втория Адам да „направи небе“ тази земя е осъществяване на Божиите първоначални инструкции в най- пълна степен. Исус Христос Е открил истината за бъдещото равенство м/у спасените хора и ангелите: „А ония, които се удостоят да достигнат онзи свят и възкресението от мъртвите, нито се женят нито се омъжват. И не могат вече да умрат, понеже са равни на ангелите; и, като участници на възкресението, са чада на Бога.“ (Лука 20:35,36). „И беше материалът за стената му яспис, и градът чисто злато, подобно на чисто стъкло. И основите на стената на града украсени с всякакъв скъпоценен камък. Първата основа яспис, втората сапфир, третата халкидон, четвъртата смарагд, петата сардоникс, шестата сард, седмата хрисолит, осмата вирил, деветата топаз, десетата хрисопрас, единадесетата яцинт, дванадесетата аметист. И дванадесетте порти дванадесет бисера; всяка една от портите беше от един бисер; и улицата на града - от чисто злато, като прозрачно стъкло.“ Йоан продължава да описва град чрез скъпоценни камъни, за да изтъкне съвършеното изпълнение на първоначалния Едемски модел (Бит.2:10-12; Езек.28:13). Материалът на стената му яспис - образ на Самия Бог (Откр.4:3; 21:11); а Градът чисто злато, като чисто стъкло. От Сътворението златото е образ на Божията Слава и затова било използвано в Скинията, и в храма, и върху облеклото на свещениците; за златото, свързвано с Рая, се казва, че е „добро“ т.е. чисто, без примеси (Бит.2:12). Дванадесетте основни камъни на Града били украсени с всякакъв вид скъпоценни камъни – може би, една асоциация с нагръдника на първосвещеника, който имал четири реда с по три скъпоценни камъка на всеки ред, представляващи дванадесетте племена на Израил (Изх.28:15-21). Изразът „скъпоценни камъни“ е използван в Стария завет при описването на


строежа на храма: „И по царската заповед изкараха големи камъни, камъни с голяма стойност, за да положат основите на дома с дялани камъни.“ (3Царе.5:17); основните камъни на Соломоновия храм били „камъни с голяма стойност“; а сега, в есхатологичния Град-Храм, те са наистина са „скъпоценни камъни“, в най- пълен и висш смисъл. Осем века преди Йоан пророк Исая описал идещото спасение като град украсен със скъпоценни камъни: „От наскърбена, смутена, безутешна, ето, Аз ще постеля камъните ти в красиви цветове, и ще положа основите ти от сапфири; ще направя кулите ти от рубини, портите ти от антракс, и цялата ти ограда от отбрани камъни.“ (Исая 54:11,12). Интересно е, че на еврейски думата преведена на български език като „красиви цветове“ е буквално „очни сенки“ (виж 4Царе.9:30; Ерем.4:30). Идеята е, че Младоженецът Е приказно богат, и напълно уверен, че ще направи щастлива Своята Невеста. Образно, пр.Исая онагледил идеята, че това е бъдещето на Църквата, на Божия Град – вечното щастие. Езикът е такъв, защото описва мечтата на всяка жена, съпруга и майка, за щастлив живот. Тя ще бъде обичана, красива, богата и всякога в безопасност от врагове, както фигуративно обяснява и останалата част от текста: „Всичките ти чада ще бъдат научени от Господа; и голям ще бъде мирът на чадата ти. с правда ще се утвърдиш; далеч ще бъдеш от угнетението, защото не ще се боиш, - далеч от ужасяването, защото не ще се приближи до тебе… Ни едно оръжие скроено против тебе не ще успее; и ще победиш всеки език, който би се повдигнал против тебе в съд. Това е наследството на слугите Господни, и правдата им е от Мене, казва Господ.“ (Исая 54:13-17). Първият основен камък яспис; вторият, сапфир, третият халкедон, четвъртият смарагд, петият сардоникс, шестият сард, седмият хрисолит, осмият, вирил, деветият топаз, десетият хрисопраз, Може би, основанието на Йоан да изброи така камъните, е че те са положени в четири реда по три скъпоценни камъка на всеки ред, подобно както на нагръдника на първосвещеника в Израил. Ап.Йоан така е подредил гръцките имена на скъпоценните камъни, (според техните окончания на гръцки език), че да наблегне на тяхното разделение по три. Новият дванадесетократен „Израил“ е описан като общество, събрано около 12 те синове на Израил; също и около 12 -те апостоли на Христос. Йоан поставил ясписа начело на списъка без съмнение за да обозначи Юда (Откр.7:5). А ясписът е общия материал на гореспоменатите стени, и цветът на божествената слава. Значението на алегорията е ясно. Месията е главният краеъгълен камък; бивайки основан върху Него, целият град, или Църква, придобива същността и цвета на божествената слава. Градът ще обхване целия свят и няма да съществува никаква опасност от атака с/у него. Наблягайки на огромното богатство и слава на Новия Ерусалим, Ап.Йоан ни казва, че улицата на Града е от „чисто злато, като прозрачно стъкло“. Стойността, която хората винаги са вменявали на златото и скъпоценните камъни (но днес са забравили!), произтича от онази Едемска


първоначална естетична стойност, която Бог вложил в тях – отражение на красотата на Божията Слава. Именно това небесно съкровище трябва да се придобива като следствие от Божието Царство и от Неговата правда украсяващи живота на вярващия (Мат.6:33). Блудницата бе украсена със скъпоценни камъни и ще си загине с тях, но Невестата е украсена със скъпоценни камъни, заради своя съюз с Младоженеца. „И храм не видях в него, защото неговия Господ Бог Всемогъщият е негов храм и Агнето. И градът нямаше нужда от слънце, нито от луна, за да го осветяват, защото Славата на Бога го освети, и неговата Светлина е Агнето.“ Тук е принципната разлика м/у Новия Ерусалим и стария. В новия град Божието буквално присъствие замества храма, който някога е функционирал като символ на Неговото обиталище. Книгата на пр.Езекиил завършва по подобен начин описвайки Божието присъствие в града: „Името на града ще бъде Йеова шама, т.е. Йеова е там“ (Езек.48:35). Целият Град ще бъде Храмът и Славата на Господ Бог ще го освещава винаги; „и неговата светлина ще е Агнето“. Това е друг начин за изявяване на благословенията, описани по- рано в книгата: „Който победи, ще го направя стълб в храма на моя Бог; от гдето няма вече да излезе навън“ (Откр.3:12), „Затова те са пред престола на Бога и Му служат денем и нощем в Неговия храм; и Седящият на Престола ще разпростре Скинията Си върху тях“ (Откр.7:15). Градът, в който живеят, е техния нов Едем; в него няма храм, чиито стени или врати да застават между спасените и Бога, Когото почитат. Бог Е храм на града, а Градът е Храм на Бога. Обитаван от Бога в Облака на Славата, Градът блести с първоначалната, непроменена Светлина на Духа. „И градът нямаше нужда от слънце, нито от луна за да го осветяват, защото Славата на Бога го освети, и неговата Светлина е Агнето“, както пр.Исая предсказал: „Стани, свети, защото светлина дойде за тебе, и славата Господна те осия. Защото, ето, тъмнина ще покрие земята, и мрак племената; а над тебе ще осияе Господ, и славата Му ще ти се яви. Народите ще дойдат при светлината ти, и царете при бляскавата ти зора… Слънцето не ще ти бъде вече светлина денем. Нито луната със сиянието си ще ти свети; но Господ ще ти бъде вечна Светлина, и дните на жалеенето ти ще се свършат. Твоите люде всички ще бъдат праведни; Земята ще им бъде вечно наследство; те са клонче, което Аз съм посадил, Дело на Моите ръце, за да се прославям.“ (Исая 60:1-3,19-21). В същият текст Исая пророкувал, че народите по земята ще се стекат към Божия Град, носейки цялото богатство на своите общества: „Защото изобилието на морето ще се обърне към тебе, имотът на народите ще дойде при тебе. Множеството камили ще те покрият, мадиамските и гефарските камилчета; те всички ще дойдат от Сава; злато и темян ще донесат и ще прогласят хваленията Господни... Ето, островите ще Ме чакат с тарсийските кораби начело, за да доведат от далеч синовете ти заедно със среброто им, и златото им, заради името на Господа твоя Бог, и за Светия Израилев, защото те прослави... Портите ти ще бъдат винаги отворени, не ще се затворят ни


денем, ни нощем, за да се внася в тебе имота на народите.“ (Исая 60:5,6,9,11). Йоан прилага това пророчество за Новия Ерусалим. Исус сравнил Църквата Си точно с този град: „град, поставен на хълм“ (Мат.5:14), светлината на света, сияеща пред хората, за да могат да прославят Бога Баща. „И народите от спасените ще ходят в светлината му. И царете на земята ще носят славата, и честта си в него; и портите му никак няма да се затварят денем, защото нощ не ще бъде там. И ще носят славата и почитта на народите в него. И никак няма да влезе в него нещо нечисто, и вършене на мерзост и лъжа, но само записаните в книгата на живота на Агнето.“ „И народите от спасените ще ходят в светлината му. И царете на земята ще носят славата, и честта си в него“ (Откр.21:24). Източникът на този текст е от книгата на пр. Захария, който описал идещия празник на шатрите: „Тогава оцелелите от всичките народи, които са дохождали против Ерусалим, ще възлизат от година на година да се кланят на Царя, Господа на силите и да празнуват празника на колибите (на шатрите)“ (Зах.14:16). „И портите му никак няма да се затварят денем“ – този текст сякаш е във връзка с думите на Исус: „Но горко вам книжници и фарисеи, лицемери! Защото затваряте небесното царство пред човеците, понеже сами вие не влизате, нито влизащите оставяте да влязат.“ (Мат.23:13). Ако водачите на стария Ерусалим затворили портите на царството за езичниците, то 12 -те порти на Новия Ерусалим ще стоят отворени към четирите главни посоки на света (Откр.21:13,25), свидетелствайки за един дух на разположение, отзивчивост и доверие м/у жителите на Новия Ерусалим. Портите на този „град“ ще са буквално от изток, от север, от юг, от запад – представяйки картината на мнозината от езичниците, идващи от четирите посоки на света (Исая 49:12; Лука 13:29). Народите ще ходят по Светлината на Града, земните царе ще носят славата и честта си в него, и портите на светия град ще бъдат винаги отворени за тях (Откр.21:24-26). „И никак няма да влезе в него нещо нечисто, и вършене на мерзост и лъжа, но само записаните в книгата на живота на Агнето.“ – това е вечното Благовестие на спасението. Единственото, което може да попречи на човека да живее завинаги в Божието присъствие е грехът. Единственото, което му дава достъп в Небесния Ерусалим е неговото име да бъде записано в книгата на закланото Агне. Това са две страни на един и същ процес. Или човек се уповава на разпнатия Христос за опрощение на греховете си, или ще бъде изключен от Неговото присъствие и битие. „Ако не повярвате, че Съм това, което казвам, в греховете си ще умрете“ (Йоан 8:24). Това е вечното Благовестие, прогласявано отначало до край в Свещеното писание – а тук, в Откровението дадено на ап.Йоан, то е изразено в най- чист вид.

ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 22-ра гл.


„И показа ми чиста река с вода на живот, светла като кристал, излизаща от престола на Бога, и на Агнето, (течаща) сред улицата му. И (над) реката оттук, и оттам, (имаше) Дърво на живот, даващо дванадесет плода; даващо плода си според всеки месец. И листата на дървото (бяха) за изцеление на народите.“ Наблюдението, че Откр.22-ра гл. има много общи изрази с Откр.1-ва гл. е довело до заключението, че ап.Йоан е написал книгата Откровение като годишен цикъл от пророчества, предназначен да бъде четен пред събранието по църквите, паралелно с поредицата от старозаветни четения от книгата на пр.Езекиил. С Откр.22-ра гл. завършвал един пълен годишен цикъл, като последните стихове Откр.22:6-21 били четени точно една година по- късно след като била прочитана Откр.1-ва гл. [четения, които продължавали от Възкресение до Възкресение (на следващата година)(виж Откр.1:3]. Ангелът с чашата (Откр.21:9) показал на Йоан външността на града (Откр.21:10), сега обръща вниманието му към някои детайли във вътрешността на града. Йоан видял река с вода на живот, „светла (чиста, бистра, ясна) като кристал”, извираща от престола на Бога и от Агнето, течаща посред улицата на града. Сцената ни насочва към Едемската градина, в която бликали извори от Земята (Бит.2:6), за да образуват Река, която след това се разделяла на четири големи реки, които носели живот, напоявайки целия свят (Бит.2:10-14). Образността тук е взаимствана и от книгата на пр.Езекиил в неговото видение за възстановения Храм: „Тогава ме върна при вратата на дома; и ето, вода извираше изпод прага на дома към изток; защото лицето на дома беше към изток; и водата слизаше изпод дясната страна на дома, при южната страна на олтара. После ме изведе по пътя на северната порта, и ме преведе наоколо по външния път към външната порта, по пътя към портата, която гледа към изток; и ето, вода течеше от дясната страна. И човекът, който държеше мярката в ръката си, като излезе към изток премери хиляда лакти, и ме преведе през водата; водата беше до глезени. Пак премери хиляда, и ме преведе през водата; водата беше до колене. Пак премери хиляда, и ме преведе през водата; водата беше до кръста. После премери хиляда, и беше станала река, през която не можах да премина, защото водата беше се издигнала и беше станала вода за плуване, река непроходима. И рече ми: Видя ли сине човешки? Тогава, като ме заведе, върна ме към брега на реката. А когато се върнах, ето, при брега на реката твърде голямо дърво и от двете й страни. Тогава ми рече: Тази вода изтича откъм източната страна, слиза към полето, и се влива в морето; и когато се излее в морето, водата му ще се изцери. И всяко одушевено, с което морето изобилства, ще живее на всички места, дето би отишла тази пълна река; и там ще има твърде голямо множество риба по причина, че тази вода е дошла там, и че водите на морето са се изцерили; понеже където отиде реката всичко ще живее.“ (Езек.47:1-9). В Старият Завет хората трябвало да пътуват до храма, за да бъдат очистени, но това не ще бъде така в Новия Ерусалим. Образно, големият меден леген, в югоизточния


ъгъл на дома (2Лет.4:10), ще се преобърне и неспирно ще излива своето съдържание изпод вратата на Божия дом, за да стане могъща Река на благодат и живот за целия свят (виж Зах.14:8,9). И пр.Езекиил, и ап.Йоан ни казват, че от двете страни („оттук и оттам“) на Реката е Дървото на живота. Раят не ще бъде само „възстановен“; той ще бъде напълно завършен, всяка негова същност ще бъде доведена до съвършено изпълнение и осъществяване. Думата „дърво“ е гръцката „xulon“, използвана често по отношение на кръста (Деян.5:30; 10:39; 13:29; 1Петр.2:24). Метафорично - кръстът Христов – е „Дърво(то) на живот(та)” сред възстановения Божий Рай и ще носи живот за всички обитатели на Земята. Във видението на пр.Езекиил 47 -ма гл., Дървото на живота е постоянно плодоносно, като ражда плод дванадесет пъти и дава плод всеки месец. Ап.Йоан изяснил, че силата на Христовото Дърво (кръста) ще преобрази целия свят - листата на Дървото са за изцеление на народите (Езек.47:12). „За изцеление“ - в класическия гръцки език думата „терапея“ означава „служба”, „лекуване”, „терапия“, „грижа“, „хранене“. Има няколко случая, при които тази дума е употребена в Новия Завет (Мат.24:45; Лука 9:11; 12:42). Йоан видял как изцелителните качества на Кръста ще дават живот на народите съставени от „онези, чиито имена са записани в Книгата на живота на Агнето“, допуснатите в Светия Град (Откр.21:24-27). Още с първото идване на Христос, метафорично, Реката на Живота вече е потекла (виж Йоан 4:14; 7:3739) и ще продължава да тече по Земята с нарастващ поток на благословение, изцелявайки народите, слагайки окончателния край на беззаконието и на войните (виж Зах.14:8-11; Мих.4:1-4). Това видение за славното бъдеще на изкупените, възстановява тъканта, която била разкъсана в Битие 3 -та гл.. В Откр.22-ра гл. виждаме Човекът изкупен, върнат обратно на Светата планина (Едем), в Градината, поддържан от Реката и от Дървото на живота, възстановяващ своята загубена власт и управляващ като свещеник-цар над Земята. „И нищо проклето не ще има вече. И престолът на Бога, и на Агнето ще бъде в него, и слугите Му ще Му служат. И ще гледат лицето Му, и името Му (ще бъде) на челата им.” Обещанието, че няма да има нищо проклето всъщност е изпълнението на древните обещания: „Така казва Господ Иеова: В деня, когато ви очистя от всичките ви беззакония, ще направя и да се населят градовете, и запустелите места ще се съградят. Опустошената земя ще се обработи, макар че е била пуста пред очите на всеки, който минаваше. И ще казват: Тази земя, която беше запустяла, стана като Едемската градина, и запустелите, опустошените и разорените градове се укрепиха и населиха. Тогава народите останали около вас ще познаят, че Аз, Господ, съградих разореното и насадих запустялото. Аз Господ изговорих това и ще го извърша.“ (Езек.36:33-36). Престолът на Бога и на Агнето ще бъде в Светия Град. Гражданите са наречени


„слугите Му“ (служителите Му; на гръцки език – „робите Му“) – израз, който се използва главно за да опише пророците (виж Откр.1:1; 10:7; 11:18; 15:3; 19:2,5; 18:24; 22:6,9). Това е изпълнението на старозаветната надежда за общение с Бога. Всички Господни хора са наречени пророци, защото „те ще гледат лицето Му“ - една привилегия, която в древността имали само пророците. Изразът обозначава интимна връзка с друга личност, както и взаимно доверие (Пс.17:15; Матей 5:8; Евр.12:14; 1Йоан.3:2). „И името Му на челата им“ – по- специално стиховете насочват към фигурите на Мойсей и Аарон. Аарон носел в/у челото си името на Господа написано върху короната в предната част на свещеническата митра. Самото лице на Мойсей било преобразено в отразяващо подобие на Славата-Лице, когато Бог говорел с него „лице в лице“ (Чис.12:8) от Облака на Славата. Както Името и Славата са обозначения на Божието Присъствие в теофанния облак, така името и славата описват отразеното Божие подобие. Да се каже, че победителите в Новия Ерусалим носят името на Христос върху челата си, означава, че те отразяват славата на Христос, което означава, че те носят образа на прославения Христос. Ап.Павел писал: „А ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен” (2Кор.3:18). И, понеже всички светии са свещеници (Откр.1:6; 20:6), те ще носят Неговото име на челата си (Откр.3:12; 7:3; 14:1), служейки Му в Неговия Храм (Откр.7:15). Божественото име на челото е символ на собственост и автентичност. Пълното посвещаване живота на светиите на служба и поклонение на Бога е подчертано тук (виж Откр.7:3). [Това насочва на мисълта, че белега на челото, поставян от Звяра, е името му (виж Откр.13:16)]. „И нощ не ще бъде там, и няма да имат нужда от светило, и (от) светлина на слънце, защото Господ Бог ще ги осветява. И ще царуват до вековете на вековете.“ „И нощ не ще бъде там” - стихът очертава една словесна картина, подчертаваща липсата на грях и зло в присъствието на Бога. Там няма да съществува враг и тъмни сили, оприличени на зверове, които да действат в своето си време или „Нощ” (ср. Пс.104:20). „Господ Бог ще ги осветлява” - това състояние представлява установяване наново и започване отново на отношенията на пълна хармония, които били прекъснати поради греха. Стиха асоциативно ни напомня времето, когато Бог ходел с народа Си и Неговото живо присъствие им светело от огнения стълб (виж Изх.13:21,22; Числа 14:14; Неемия 9:12,19). „И ще царуват до вековете на вековете” (ср. Откр.5:10) - това не означава, че спасените ще царуват един над друг, нито пък че ще царуват над някакви други светове. По- скоро, това е един образ, един символ, на щастието на изкупените. Те повече няма да бъдат под потисническата ръка на някоя преследваща враждебна сила. Те ще се радват на свободата и изобилието, на които се радвали някога царете. Ап.Петър увещавал църквите към свят живот предвид идващата


Земя, в която да живее правда (2Петр.3:13). По същия начин и ап.Павел призовал християните в Рим да живеят богоугодно предвид идването на Вечния Ден: „И това вършете като знаете времето, че часът е вече настанал да се събудите от сън; защото спасението е по- близо до нас сега, отколкото, когато изпърво повярвахме. Нощта премина, а Денят наближи: и тъй нека отхвърлим делата на тъмнината, и да се облечем в оръжието на светлината.“ (Римл.13:11,12). По много сходен начин ап.Павел писал и на Солунците, твърдейки, че техният живот трябва е осветен от наближаващия „Ден“, а не от отминаващата „Нощ“: „Защото вие добре знаете, че Господният ден ще дойде като крадец нощем. Когато казват: Мир и безопасност! тогава ще ги постигне внезапно погубление, като болките на непразна жена, и никак няма да избегнат. Но вие, братя, не сте в тъмнина, за да ви постигне онзи ден като крадец. Защото вие всички сте синове на светлината, синове на деня: не сме от нощта, нито от тъмнината. И тъй, да не спим, както другите, но да бъдем будни и трезвени. Защото, които спят, нощем спят, и които се опиват, нощем се опиват; а ние, като сме от деня, нека бъдем трезвени и нека облечем за бронен нагръдник вяра и любов и да турим за шлем надеждата за спасение. Защото Бог ни е определил не на гняв, но да получим спасение чрез нашия Господ Исус Христос.“ (1Сол.5:2-9) . След грехопадението в Едем над света паднала тъмна духовна Нощ. С първото идването на Исус Христос евангелистите с радост писали, че в Него се е явила Светлината от Сътворението (виж Лука 1:68,78,79; Йоан 1:4,5,9; 8:12). Но, Йоан видял, че идещият 7-и Ден не само ще проблесне за да осияе спасените; той ще бъде непрестанното настояще в Новия Ерусалим. Изкупените всякога ще живеят в светлината на Божието присъствие. Ап.Павел също писал за тази Светлина и за този Ден: „Тези, невярващите, чийто ум богът на този свят е заслепил, за да ги не озари светлината от славното благовестие на Христос, Който Е образ на Бога… Понеже Бог, Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети света с познаването на Божията слава в лицето Исус Христово.” (2Кор.2:4,6). „Като благодарите на Бащата, Който ни удостои да участваме в наследството на светиите в светлината; Който ни избави от властта на тъмнината и ни пресели в царството на Своя възлюбен Син.” (Кол.1:12,13). „Нека държим непоколебимо надеждата, която изповядваме, защото е верен Онзи, Който се е обещал; и нека се грижим един за друг, тъй щото да се поощряваме към любов и добри дела, като не преставаме да се събираме заедно, както някои имат обичай да престават, а да увещаваме един друг, и толкова повече, колкото виждате, че Денят наближава.” (Евр.10:23-25). Както апостолите някога очаквали края на старозаветната епоха и говорели за явилия се Ден в личността на Христос, така и когато епохата на християнството ще приключва, над света пак ще падне духовна Нощ (ср. Йоан 9:4). Но при Второто идване на Христос правдата и силата на Благовестието отново ще се разпрострат в/у земята, смазвайки идолопоклонството и изпълвайки народите със Светлината на Божията благодат за дълго време. Отново в края на Милениума, за малко силите


на злото ще излязат от бездната; образно, Нощта пак ще се опита да убие Деня (виж Откр.20:7-9), но ослепителна Светлина като Огън от Бога от Небето ще се яви за да унищожи завинаги Нощта и силите на Греха и Злото. Това редуване на Ден и Нощ не ще бъде вечно, не, то следва модела, положен при Сътворението, в който Небето и Земята се движат есхатологично от Вечер към Утро, но само 6 пъти, докато се яви Вечния – 7 -ят Ден, след който вече няма Нощ. При тези редувания по- малката светлина [пророческото слово светещо в тъмно (виж 2Петр.1:19)] е била замествана от по- голямата светлина („Господният Ден”), идваща като Божия намеса в историята на света - един нов Ден (виж Бит.1:5,8,13,19,23,31; Лука 17:24). В своите заключителни коментари относно възстановяването на Рая ап.Йоан ни казва, че царското свещенство ще царува, не само „за хиляда години” (т.е много години), но и до вечни векове. Хилядагодишното царуване (Откр.20:4-6) е само началото на царския живот и блаженство, които ще продължат през цялата идеща вечност. Пр.Данаил също писал за това: „Но светиите на Всевишния ще приемат царството, и ще владеят царството до века и до вечни векове.“ (Дан.7:18); светиите ще владеят Царството „до века” – до края века на Милениума, новата епоха, която ще настъпи в света след Второто пришествие; и „до вечни векове” – през цялата вечност. Това е „вечният живот“ в Матей 25:46, точно както втората смърт, огненото езеро, е „вечното наказание“, в което „проклетите“ ще отидат. „И каза ми: Тези думи са верни и истинни! И Господ Бог на светите пророци изпрати ангела Си да покаже на слугите Си какво трябва да стане скоро.” „Тези думи са верни и истинни” - изявление, което цели да вдъхне надежда и сигурност, да подчертае, че Божието откровение е достоверно и на него може да се разчита; пророчеството, така както е дадено от ангела, е автентично. „Тези думи са верни и истинни” като характера на техния Автор (Откр.1:5; 3:14; 19:11; 19:9; 21:5); те не могат да не се изпълнят. „И Господ Бог на светите пророци” – ап.Йоан набляга в своето пророчество, че всички Господни хора са пророци в тази епоха, бивайки, фигуративно, възнесени с Христос до залата на небесния Съвет. Функцията на Книгата Откровение е тази на официална „нота” до всички членове на събора на църквите, казваща им какво трябва да знаят относно непосредствените събития, които очакват 7-те (т.е. всички) църкви. Последователното послание на цялата книга е, че нещата, за които тя говори – окончателния край на настоящия ред и твърдото установяване на новия – предстоят да бъдат изпълнени, неотменимо предопределени да станат скоро. „Ето идвам скоро! Блажен, който пази думите на пророчеството на този свитък.“ „Ето идвам скоро!” - думата идване („erchomai”) е използвана 7 пъти в Откр.22-ра гл. Стоящото пред читателите на книгата уверение за Неговото идване показва с каква сериозност е отправено то! Изследването на книгата Откровение би било неправилно, ако не отчита пророческото очакване на


непосредственото идване на Христос (Второто Пришествие), което напълно да погуби „това извратено поколение” на „Израил” (отстъпилото християнство) и напълно да установи истинската Църква за през времето на Милениума. „Блажен, който пази думите на пророчеството на този свитък.“ – посланието на книгата Откровение не бива да се приема нехайно! Има ясно предупреждение в 6-тото блаженство на книгата, обещание, което повтаря първото блаженство: „Блажен четящият и слушащите думите на пророчеството, и пазещите написаното в него, защото времето е близо.“ (Откр.1:3). Отново, ап.Йоан набляга на етичния отговор на своите слушатели към истините, които са чули. Посредством Откровението Исус им е дал заповеди, на които верните на Завета трябва да се покоряват (ср. Откр.22:14). Ясно написано и прочетено на глас в събранието по църквите Откровението разкрива небесната дейност на Нашия Господ и Спасител Исус Христос като модел за съобразяване на живота ни на Земята (ср. Мат.6:10; Йоан 14:1-4). „И аз, Йоан (съм този), който виждам и чувам това. И когато чух, и видях, паднах да се поклоня пред краката на ангела, показващ ми това. И каза ми: Внимавай! Не прави това! Защото съм съслужител на теб и на братята ти пророците, и на пазещите думите на този свитък! Поклони се на Бога!“ Йоан подчертал, че той е онзи, който чул и видял тези неща (ср. 1Йоан 1:1-3; 4:14). Когато апостолът паднал да се поклони пред ангела, пак чул думите: „Не прави това!” Превъзходството на ангелите над човека било предназначено да бъде временна мярка след като Адам изоставил своята отговорност като пазител на Жената и на Светилището (виж Бит.2:15; 3:24). Сега, когато Христос се е възнесъл до престола, Неговите хора са светии, с достъп до светилището като Божии служители и довереници. Даже, ап.Павел писал, че светиите са определени не само да управляват (съдят) света, но и ангелите (виж 1Кор.6:1-3). Ангелът, макар възвишен и могъщ, не е повече от съслужител на апостола и на неговите братя пророците – тези членове на християнската Църква, които пазят (изпълняват) думите на книгата Откровение. „Думите на този свитък” – самата книга Откровение е „Свидетелството Исусово” (Откр.1:2; 12:17). „Поклони се на Бога!” – всеки искрено вярващ човек е член на небесния съвет и е поканен да се покланя, и благодари на Бога лице в лице. „И каза ми: Не запечатвай думите на пророчеството на този свитък, защото времето е близо!” „Не запечатвай думите на пророчеството на този свитък (книга)” – ако съпоставим тази заповед с онази към пр.Данаил: „затвори думите и запечатай книгата до края на времето” (Дан.12:4), разбираме, че на пр.Данаил било казано да запечата пророчеството понеже изпълнението му е било все още далеч. Откритото на Йоан се отнася за непосредственото бъдеще и поради това му е заповядано да го остави отворено (незапечатано). Наистина, това са самите дни, бъдещето, за което писал пр.Данаил и, което ап.Йоан бил вдъхновен да


„разпечата”. Думите „не запечатвай” могат да бъдат възприемани като негативно изявление, което всъщност означава: „Напиши и разгласявай думите на пророчеството на тази книга на длъж и на шир”. „Защото времето е близо” - ангелът отново подчертал непосредствеността на изпълнението на пророчеството. По тази причина на ап.Йоан е забранено да запечатва думите на Откровението. „Който върши неправда, нека още върши неправда и който е осквернен, нека още бъде осквернен, и който (е) праведен, нека още върши правда, и светият нека още бъде свет.“ Същата вест към бунтовния Израил Бог дал чрез пророк Езекиил: „Който слуша, нека слуша, и който не слуша, нека не слуша!” (Езек.3:27). Тези думи намират специално приложение за време, когато бъдещето на всяка личност ще бъде изрично и невъзвратимо установено, и завършено (уредено, запечатано). По подобие на битката през онзи първи век, великата битка на този християнски век ще достигне своята кулминационна точка и ангелът призовава за разделяне на праведните от нечестивите; за постигането на „епистемологична осъзнатост“, чрез различни отговори на Божията благодат. Думите на ангела представляват вид молитва хората да станат „черни и бели” (да е ясно кай на къде), за да узреят окончателно за идващия съд. Осъзнатостта на хората от двете страни на борбата винаги е подготовка за предстоящия съд. „Ето идвам скоро и наградата ми е с Мен - да отдам на всеки, каквото ще бъде делото му. Аз Съм Алфата и Омегата, Начало и Край, Първият и Последният.“ Господ отново обещава близостта на Неговия идващ съд върху „Израил” и избавлението на Неговата Църква. Христос обещал, че това ще бъде резултатът от Неговото Идване в Неговото Царство (Мат.16:27,28). „Наградата” – на гръцки „мистос” - „заплата”, „отплата”, „онова, което е дължимо” (виж Матей 5:12,46; 20:8; 2Петр.2:13). „Да отдам” – на гръцки „аподидоми” - „да изплатя”, „да отдам онова, което е дължимо”, „да отплатя” (компенсирам, обезщетя, възнаградя). „Делото му” – на гръцки „ергон” - „извършено действие (постъпка). Единственото число на гръцки език предава идеята, че думата се употребява като колективно съществително - събирателно, обхващащо всички постъпки направени от една личност като цяло, през целия й съзнателен живот. Последиците от Христовата благодат или от отхвърлянето на тази благодат, ще бъдат взети предвид, когато се изследва „делото” на даден човек (виж Езек.18:22,24) „Аз Съм Алфата и Омегата, Начало и Край, Първият и Последният.“ - Бог се заклева в Себе Си като Господар на историята, върховен Владетел на всички неща. „Алфа и Омега” - това са първата и последна букви от гръцката азбука, употребени като описание на Господа като Творец на всички неща и като началото и края на Божието откровение към човеците (Откр.1:8). „Начало и Край” - всички сътворени неща дължат съществуванието си на


Христос; всички неща намират своя край - по отношение (или във връзка) с Него (Кол.1:16,17). „Първият и последният” - изработването на спасителния план, от начало до края, е свързано с Исус Христос. Трите титли на Исус в този стих сумират дейността на Христос по отношение спасението на човека (ср. Откр.1:7). „Блажени, които изпълняват заповедите Му за да бъде правото им на Дървото на живота, и да влязат през портите в града.“ Най- древните ръкописи на книгата Откровение, с които изследователите днес разполагат, само Синаитикус и Александрикус съдържат тази част от Откровението, като и двата ръкописа гласят: „Блажени, които изперат дрехите си”. Гръцката дума за „дреха” е „столаи” - употребявана за да обозначи по- горните, падащи, надиплени дрехи, отличаващи хората с по- високо положение (виж Марко 12:38; 16:5; Лука 15:22; 20:46). Същата гръцка дума се употребява в превода Септуагинта за светите одежди на Аарон и неговите потомци (Изх.28:2; 29:21). Думата „епитрахил” е произлязла от тази гръцка дума. Първоначално е означавала дълга, свободна дреха, падаща надолу по тялото и достигаща до стъпалата; по- късно - свещеническа копринена дреха, която се носела около врата и падаща надолу от раменете; символ на Христовата правда, с която е покрит грешника. Но повечето от минускулните ръкописи гласят „Блажени, които изпълняват заповедите Му”, като не е ясно кой израз е бил в оригинала. Йоан чул как Христос произнесъл 7-то блаженство в книгата Откровение като наблегнал върху продължаващото задължение за покорство. Бог изисква не еднократна изповед на вяра, а продължаващ живот на покаяние и на изповядване на Христос. „Правото” – на гръцки език „екзусия” - „свобода”, „привилегия”, „право”. Покорството характеризира изкупените. Само те ще имат право на достъп до Дървото на живот, обещано на победителите (виж Откр.2:7) и ще могат да влизат през портите в Града, отново обещано на победителите (виж Откр.3:12). Покоряващите се на думите Му (заповедите) в тази книга ще се радват на безсмъртие с Исус Христос. „Вън са кучетата и магьосниците, и блудниците, и убийците, и идолопоклонниците, и всеки, който обича, и върши лъжа.“ Христос дал седмократен списък на тези, които са изключени от благословението, отлъчени отвън Града, в огнената пещ (Исая 66:24; Марк 9:4348). Първо са споменати „кучетата” - псетата, фигуративен израз за долна, безсрамна личност. Ап.Павел приложил думата за лъжливото обрязване сред юдеите, които предали Завета отхвърляйки Христос (Фил.3:2) и така се съюзили с езичниците, и извратените. Това е и значението на тази дума тук. Бог не дава светите неща на кучетата (Мат.7:6). Във Второз.23:18 содомитите (мъжеложниците) са наречени (на иврит) „кучета”. Използвайки езика на юдеите Христос приравнил „кучетата” с нечистите езически народи (Марк 7:2628). Другите категории, споменати в този стих: „и магьосниците (чародейците),


и блудниците, и убийците, и идолопоклонниците, и всеки, който обича, и върши лъжа” са били вече изброени в Откр.21:8,27. Те сякаш имат връзка с онези църкви, към които Верният Свидетел има упрек (виж Откр.2 -ра и 3-та гл.); верните не се поддават на нито едно от тези нечестия заливащи църквите. „Аз, Исус, изпратих ангела Си да засвидетелства на вас това за църквите. Аз Съм Коренът и Потомъкът на Давид, Светлата Утринна Звезда.“ Господ се обръща пряко към слушателите на Йоан и посланието е общо за църквите [„всички вас” (Откр.22:20)]. Христос повтаря урока от Откр.5:5, че Той носи Завета, „Хартата на човечеството”, чрез която всички народи ще бъдат проклети или благословени. „Аз съм Коренът и Потомъкът на Давид” - Източникът и Синът на Давидовата династия. Само в Него е запазен родът на праведните, иначе този род щял да премине без следа. На Давидовият род било дадено обещанието, че ако има верен син (потомък), царството му ще трае вечно. Ако не Е бил Христос, Давидовият род би престанал да съществува завинаги, но сега, чрез Синът Давидов обещанието остава валидно завинаги! Исус Христос ще владее Царството, което няма да премине към други люде! Давидовият род се споменава тук по отношение на непобедимата сила и вечна власт, които са му обещани от Отец (виж Лука 1:32,33). Това, което свидетелства Този, в Когото славният Давидов род достигна до своята кулминация, със сигурност ще се изпълни. В книгата Числа 24:17 пророк Валаам пророкувал за Христос под символите на Звезда и на Жезъл. Христовият жезъл е обещан на победителя в църквата в град Тиатир (Откр.2:26,27), едно отнасяне към Псалм 2:8,9. Като продължил обещанието за победителя, Христос представил Себе Си като Светлата Утринна Звезда (Откр.2:28), и това обещание е повторено тук, отчасти за да допълни обещанието за Светлината в стих 5-ти, и отчасти в съответствие с другите връзки, които този текст има с посланията към църквата в град Пергам (споменаването на идолопоклонството и отнасянето към Валаам) и Тиатир (споменаването на чародейството и на прелюбодейството). „И Духът и Невестата казват: Ела! И който чува нека каже: Ела! И който е жаден нека дойде, и който иска нека вземе даром водата на живота!“ Всъщност викът е вид молитва към Исус, в която Духът вдъхновява Невестата да Го извика. Източникът на тази молитва сякаш е от старозаветната книга Песен на Песните: „Бързай (Ела), възлюбени мой!” (П.Песн.8:14), където викът е Младоженеца да дойде в спасение и в съд, точно както четирите живи същества викат към Исус поради идването на всеки един от четирите конника (Откр.6:1,3,5,7). Тогава се дава литургичният отговор: „И който чува, нека каже: Ела!” Накрая изразът се обръща (виж Откр.3:20,21, където Христос първо моли да вечеря с всеки един от нас, а после ни призовава да седнем с Него), защото сигурността на Христовото идване при нас в спасение дава възможност ние да идваме при Него за Водата на живота: „И който е жаден


нека дойде. Който иска, нека вземе даром водата на живота.” Предложението е универсално. Изразът даром е „dōrean”, означаващ подарък (гратис), използван от Христос в изключително красноречив контекст: Намразиха ме без причина” (Йоан 15:25). Нашето спасение е даром, „без причина”, доколкото става въпрос за наша собствена заслуга; неговият източник и основание са изцяло в Него, и в никакъв случай не в нас. „В Неговата благодат се оправдаваме даром, чрез изкуплението, което в Христа Исуса” (Римл.3:24). „Водата на живота” - всеки, който желае да наследи безсмъртие, е поканен да го вземе. Живата вода се предлага на всички (ср. Исая 55:1-3; Йоан 4:10). „Защото свидетелствам на всеки слушащ думите на пророчеството на този свитък: Ако някой прибави към това и ако някой отнеме от думите на свитъка на това пророчество, Бог ще отнеме дела му от книгата на живота, и от светия град, и от написаното в тази книга!“ „Защото свидетелствам” - говорителят Е Исус (виж Откр.22:20). Неговото свидетелство трябва да бъде прието от последователите Му. „Ако някой прибави към това” – Исус предупреждава срещу съзнателните промени във вестите на тази книга-пророчество. Изразът е взет от книгата Второзаконие: „Да не притурите нещо на думите, които ви заповядвам, нито да отнемате от тях…” (Втор.4:2; виж и Втор.12:32; 29:20). Замисълът е ясен: Откровението завършва Писанието. То говори съзнателно като последно, непроменимо Заветно Слово. „На всеки слушащ думите на пророчеството на този свитък” - това не се отнася за простото пропускане звука на думите на тази книга покрай ушите; поскоро, това е едно споменаване на ония, които слушат и изучават значението на вестите в тази пророческата книга (ср. Откр.1:3). „Ако някой отнеме от думите на свитъка на това пророчество” - този, който отнеме някоя дума от Откровението е еднакво виновен с оня, който прибавя думи. „Бог ще отнеме дела му” – посочено е, че виновният в този случай ще претърпи три главни загуби: 1.Загубата на безсмъртието и като последица – претърпяването на вечна смърт. 2.Загуба на каквото и да било участие в живота на града на Новата земя. 3.Загуба на всички благословения и обещания дадени в Откровението. По такъв начин е представена една пълна и потресаваща загуба, която нищо в този живот не може дори и мъничко да компенсира. „Свидетелстващият това казва: Да, идвам скоро! Амин! Да, ела Господи Исусе!” „Свидетелстващият това” Е Христос. Забележката тук се отнася специално за Неговото свидетелство в стихове 18-ти и 19-ти. „Да, идвам скоро!” - Господ препотвърждава сигурността и неизбежността на Своето Второ идване (Откр.3:11; 22:7,12).


доказателства за пропускането на думата „Амин” в този стих.) Църквата моли за съд; тя конкретно моли своя Господ да дойде (Maranatha!), носейки анатема за всичките Си врагове (1Кор.16:22), но благодат и спасение за всичките Си светии. Думите напомнят за онази паметна нощ в Ерусалим, в горницата (таванска стаичка), преди повече от двадесет века, когато Господ Исус заявил на учениците Си: „Пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, тъй щото, където Съм Аз да бъдете и вие” (Йоан 14:3); напомнят и за онзи ден, няколко седмици по- късно, на Маслинената планина (Елеонския хълм), когато Йоан чул ангелите да казват: „Този Исус, Който беше взет от вас в небето, така ще дойде, по който начин го видяхте да отива на небето” (Деян.1:11). Докато е във своето видение, на Йоан е дадено още едно последно уверение, че неговият благословен и любим Господ ще се завърне скоро. Това уверение идва от устните на Самия му Учител – Верният и Истинен Свидетел. Сърцето на апостола се е разтуптяло от радостно вълнение при тези думи и той със силен копнеж гледал напред към Деня, когато ще види своя блажен Господ - но вече не във видение, а наистина, реално. „Благодатта на Господа наш Исус Христос (да бъде) с всичките светии! Амин!“ Стихът е едно благословение, излязло от дълбините на сърцето на възрастния апостол Йоан и достигащо до всички, които четат думите на книгата Откровение. Благословението е подобно на онова, което употребявал ап.Павел в заключението на своите послания - писма към църквите (виж Римл.16:24; 1Кор.16:23; 2Кор.13:14). Тези думи са една подходяща кулминация и завършек на целия библейски канон, явявайки се в края на колекцията от свещени книги, такива каквито ние, вярващите ги познаваме и приемаме. „Защото се яви благодатта на Бога, спасителна за всички хора, учеща нас като се отречем от нечестието и светските страсти, благоразумно и праведно, и благочестиво да заживеем в сегашния век, като очакваме блажената надежда, и явяване на славата на великия Бог и Спасител Наш Исус Христос, Който даде Себе Си за нас, за да ни изкупи от всяко беззаконие, и да очисти за Себе Си народ избран, ревностен за добри дела.” (Тит 2:11-14).


Какво означава името Карев? Фамилия Карев произлиза от думата на иврит "кора" (лицето което чете на Тората в синагогите).


Profile for LADIGHT

144000 красимир карев