Issuu on Google+

Някои ще възхвалят тази книга, други ще я „разпънат на кръст“. Но никой, който я прочете, няма да остане безразличен. Всеки ще научи нещо ново. В този документален роман има много познание. За жестокостта и покварата на Римската империя. За нравите и бита на хората, живели преди две хилядолетия. За силата на религиите и за безбожието на силните. И, разбира се, за него – Исус от Назарет, човека и Сина Божий. След бестселърите „Да убиеш Линкълн“ и „Да убиеш Кенеди“ Бил О’Райли и Мартин Дъгард дръзват да опишат съдбата и смъртта на Исус Христос. Най-новият им роман се превръща в поредното им успешно начинание.

Бил О’Райли е един от най-известните телевизионни журналисти в САЩ. Мартин Дъгард е автор на много исторически изследвания. Двамата автори в творческо партньорство са вече световноизвестен писателски тандем.

ISBN 978-619-7067-29-3

www.knigopis.bg

Цена 19,00 лв.


Бил О’Райли и

Мартин Дъгард

Да убиеш Исус

Превод от английски език Анелия Янева

София, 2014


Книга І

Свет ът на Исус


1

Витлеем, Юдея Март, 5 г. пр. Хр.

И

здирва се дете, на което е съдено да живее трийсет и шест години. Тежковъоръжени войници от столицата Йерусалим напредват маршово към това малко градче с намерението да открият и убият младенеца. Те са с различен цвят на кожата, наемници от Гърция, Галия и Сирия. Още не им е известно името на новороденото – то е Исус, а неговото единствено прегрешение е, че според някои ще стане следващият цар на юдеите. Сегашният владетел, умиращият полуевреин-полуарабин Ирод, така жадува смъртта на това дете, че заповядва на своята войска да избие всички младенци във Витлеем* на възраст до две години. Никой от вой* Съществуват два града с името Витлеем, като и двата могат да претендират да са рожденото място на Христос. Единият, където е роден цар Давид, е на няколко километра от Йерусалим. Археологическите проучвания показват, че по това време той е бил или селце, или почти безлюден град. Вторият е в Галилея, на 6,4 км от Назарет. Поддръжниците на теорията той да е истинското място твърдят, че напредналата бременност на Мария не би позволила тя да извърви близо двеста километра до другия Витлеем. Опонентите им напомнят библейското пророчество, че Исус ще се роди в града Давидов, който е Витлеем в близост до Йерусалим. Фактът, че Мария и Йосиф занасят Исус в храма на Йерусалим на осмия, а после и на четирийсетия ден от раждането му, накланя везните в полза на втория град. – Б. а.


14 ниците няма представа как изглеждат майката и бащата на детето, нито къде точно се намира домът му, ето защо трябва да бъдат избити всички мъжки рожби в градчето и околността. Само така ще се гарантира умъртвяването на предполагаемия бъдещ цар. В Юдея е пролет – времето, когато се плодят стадата и се раждат агънца. Калният път, по който върви войската, се вие из гъсти маслинови горички, покрай овчари, изкарали стадата си на паша. Войниците са обути със сандали, краката им са боси, около кръста носят полички от кожени ленти, които предпазват слабините им. Младите мъже се потят обилно под плочките на металните брони, покриващи гърдите им, и лъснатите бронзови шлемове с набузници. Войниците са наясно с прословутата жестокост на Ирод – той без колебание убива всеки, застрашил трона му. Не съществува никаква морална дилема по въпроса дали е редно, или не избиването на младенците.* Войниците не се терзаят от мисълта дали ще имат сили да изтръгнат плачещите деца от прегръдките на майките им и да ги убият. Дойде ли време, те ще изпълнят заповедта и ще свършат своята работа, иначе незабавно ще бъдат убити за неподчинение. Намерението им е да посекат новородените с мечовете си. Всички те са въоръжени с юдейския вариант на острата като бръснач кама пугио и късия меч гладиус, предпочитани от римските легионери. Но убийствата не е задължително да бъдат извършени с меч или кама. Стига да решат, войниците на Ирод могат да смачкат черепа на новороденото с камък, да хвърлят младенците от някоя висока канара или да стискат гърлото на бебето, докато го удушат. Начинът, по който ще бъдат умъртвени децата, не е * Геноцидът не е нещо необичайно за античния свят. „Той разсича утробите на непразните жени; той ослепява младенците“, гласи една асирийска поема. Геноцидът често е морално оправдаван, ако е извършен като отмъщение или с цел да осуети вражеско нашествие. – Б. а.


16

Избиването на младенците от Ирод

от значение. Важно е само едно: цар на юдеите или не, това дете трябва да умре.

В това време в Йерусалим цар Ирод наднича през прозорците на палата си към Витлеем и нетърпеливо чака вестта за клането. Назначеният от Рим владетел се взира към оживените тържища из покритите с каменни павета улици долу, където търговците предлагат какво ли не – от вода до пътнически покривала и печено агнешко. Укрепеният град с близо осемхилядно население, простиращ се едва на 1,6 кв. км, е средоточие на пътищата в източната част на Средиземноморието. Само с един бръснещ поглед Ирод може


17 да види пристигащите от Галилея селяни, ярко облечените сирийски жени и чуждестранните легионери, на които плаща да се бият за него. Тези мъже се сражават много умело, но не са евреи и не знаят и дума иврит. Ирод въздиша тежко. В младостта си той никога не би стоял като сега край прозореца, измъчвайки се какво ще му донесе бъдещето. Велик цар и воин като него би заповядал да оседлаят любимия му бял жребец, за да препусне към Витлеем и да убие младенеца със собствените си ръце. Но сега Ирод е на шейсет и девет. Огромното туловище и непрестанните здравословни проблеми го правят физически неспособен да напусне палата, камо ли да яхне кон. Подпухналото му лице е обрамчено с брада, която стига от върха на брадичката до адамовата ябълка. Този ден той е облечен в царственa пурпурна римска тога, наметната върху бяла копринена туника с къси ръкави. Обикновено предпочита гамаши от мека червена кожа, но днес дори най-лекият допир на материята до възпаления палец на крака му би го накарал да вие от болка. Ето защо Ирод, най-могъщият човек в Юдея, куцука бос из палата. При това подаграта е най-леката от неговите болежки. Царят на евреите, както обича да го наричат този сменил вярата си, но непочитащ религията човек, страда още от проблеми с белите дробове, бъбреците, сърцето, глисти, венерически болести и ужасна гангрена, причинила гниене на гениталиите му – те са почернели, което не му позволява да седи изправен, камо ли да язди кон. Ирод вече се е нагодил към живота в непрекъсната болка и физическо страдание, но предупрежденията за появата на нов цар откъм Витлеем го плашат. Още откакто римляните са го назначили за владетел на Юдея – преди повече от трийсет години, – той е осуетил безчет заговори и е водил множество войни, за да се задържи на трона. Избива всички, посегнали на властта му. Унищожава дори онези, за които има само подозрения, че заговорничат срещу него. Неговият


18

Ирод Велики надзирава разширяването на храма.

контрол над местното население е тотален. Никой в Юдея не е защитен срещу дългата ръка на Ирод. Той избива поданиците си чрез обесване, пребиване с камъни, удушаване,


19 изгаряне, чрез посичане с меч, разкъсване от диви зверове, чрез ухапване от змии, побой или публично самоубийство, при което жертвата е принуждавана да се хвърли от някоя висока сграда. Единствената форма на екзекуция, която не прилага, е разпъването на кръст – най-бавната и унизителна смърт, при която човек първо е бичуван, а после приковаван гол върху дървен кръст извън градските стени пред очите на всички. Римляните са всепризнатите майстори на това жестоко изкуство и често го прилагат. Ирод изобщо не би посмял да разгневи началниците си в Рим, като си присвои предпочитаното от тях смъртно наказание. Ирод има десет жени – или поне доскоро е имал, преди да нареди екзекуцията на пламенната Мариамна по подозрение, че заговорничи срещу него. За да се застрахова, той нарежда да убият нейната майка, както и синовете им Александър и Аристобул. След година ще убие и трета своя мъжка рожба. Тогава не е чудно защо се говори, че великият римски император Август открито заявил: „По-добре да си прасе на Ирод, отколкото негов син“. Но новата заплаха за трона му – била тя и от страна на едно невинно дете – е най-опасната от всички. Еврейските пророци от векове предвещават появата на нов цар, който ще владее техния народ.* Те говорят за пет конкретни събития, които ще ознаменуват раждането на новия месия. Първото е, че ще се появи ярка звезда. Второто е, че ще се роди младенец във Витлеем, малкото градче, където преди хиляда години е роден и цар Давид. Третото пророчество е, че детето ще е пряк наследник * Родината на евреите е известна отначало под името Израел – Обетованата земя, която Бог предоставил на своите правоверни. Северната част на това царство е завладяна от филистимците през 722 г. пр. Хр., по-късно вавилонците подчиняват и южната половина. Римското нашествие през 63 г. пр. Хр. достига до земите около Йерусалим, наричани Юдея. Целият регион, включително и Галилея, е част от административната римска провинция Сирия, а имената Израел и Палестина не се срещат по времето на Исус. Израел отново влиза в употреба при основаването на независимата еврейска държава на 14 май 1948 г. – близо 4000 години след пристигането на първите евреи в Обетованата земя. – Б. а.


20 на Давид – факт, който лесно може да се докаже от педантично воденото родословие в храма. Четвъртото е, че от далечни земи ще пристигнат могъщи и богати мъже, за да му се поклонят. И накрая, че майката на детето трябва да е девица.* Едно нещо особено тревожи Ирод – той знае, че първите две събития вече са се сбъднали. Сигурно ще е още по-притеснен да научи, че всичките пет рано или късно ще се изпълнят. Детето е потомък на Давид; могъщи мъже пристигат, за да му се поклонят, а неговата почти невръстна майка се кълне, че е още девица, макар да е непразна. Той също не знае, че името на детето е Йешуа бен Йосиф – или Исус, което ще рече „Божие спасение“. Ирод научава за Исус от тези, които идват да се поклонят на новороденото. Наричат се влъхви и отсядат в неговия палат, за да му изкажат уважението си, преди да отдадат почит на Исус. Мъжете са звездобройци, пророци и мъдреци, които изучават най-великите религиозни писания по света. Сред тези книги е и Танах** – сборник с исторически текстове, пророчества, поезия и песни, които разказват историята на еврейския народ. Богатите чужденци са пропътували над хиляда и петстотин километра през каменистата пустиня, следвайки една много ярка звезда, която се появява в небето всяка сутрин преди зазоряване. „Де е родилият се цар юдейски? – питат те още с пристигането * Редът на пророчествата е, както следва: Числа 24:17, Михей 5:2-5, Иеремия 23:5 и Исаия 9:7, Псалми 72:10-11 и Исаия 7:13-14. – Б. а. ** В еврейската религиозна традиция има три основни книги – Танах, Тора и Талмуд. Танах е каноничен сборник от еврейските свещени книги, вероятно съставен петстотин години преди раждането на Христос. Танах е известен и като Еврейската библия, християнският свят го познава като Вехтия завет. Тората е съставена от първите пет книги на Танах – Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие. Талмудът е писан близо шестстотин години по-късно, след разрушаването на храма през 70 г. сл. Хр. Равинското учение, коментари и философия са събрани в едно, за да може да се предават в писмен вид, а не устно. – Б. а.


21 си в палатите на Ирод. – Защото видяхме звездата му на изток и дойдохме да му се поклоним.“* Поразителното е, че влъхвите носят дарове – скъпоценни ковчежета, пълни със злато и благоуханни дървесни смоли, тамян и смирна. Тези мъже са начетени и мъдри. Техният живот е изтъкан от разум и книжовност. Затова на Ирод не му остава друго, освен да реши, че влъхвите или са си изгубили ума, рискувайки техните безценни дарове да бъдат ограбени по време на пътуването им през огромната и дива пустиня, или че наистина вярват в царствения произход на детето. Разяреният Ирод свиква своите духовни съветници. Като мирянин той знае малко за еврейските пророчества. Ето защо настоява първосвещениците и книжовниците да му кажат къде точно да открие новия цар. И веднага получава отговор на въпроса си: „Във Витлеем, Юдея“. Книжовниците, до които се допитва Ирод, са скромни и смирени. Те носят прости кипи** и роби от бяло ленено платно. Брадатите първосвещеници от храма обаче са съвсем друго нещо. Техните одежди са претруфени, синьо-белите им кипи са със златна лента на челото, а сините тоги са окичени с ярки пискюли и звънчета. Върху робите носят наметки и кесии, украсени със злато и скъпоценни камъни. В делнични дни облеклото им ги отличава от обикновените жители на Йерусалим. Но макар болен и разтревожен, цар Ирод е човекът с най-величав вид сред събралите се. Той * През 1991 г. в Тримесечник на Кралското астрономическо общество (т. 32, с. 389–407) се отбелязва, че китайски звездобройци през март 5 г. пр. Хр. са забелязали в небето над тях опашата и бавно движеща се комета. Тази суи хсинг, или звезда, се задържала в района на съзвездието Козирог повече от седемдесет дни. Същата комета е била видима и в небето над Персия, страната на влъхвите, в часовете преди зазоряване. Заради въртенето на Земята около нейната орбита кометата трябва да е била право пред влъхвите по време на пътуването им, което ще рече, че просто е трябвало да я следват. – Б. а. ** Кипа – традиционна еврейска мъжка шапка. – Б. р.


22 продължава да настоява пред книжовниците и първосвещениците: „Къде е тъй нареченият цар на юдеите?“. „Във Витлеем, земя Юдина“ – предават му дословно те думите на пророк Михей, изречени близо седем века по-рано: „Защото от тебе ще излезе Вожд, Който ще пасе Моя народ Израиля“. Ирод провожда влъхвите по пътя им. На прощаване им казва царската си воля да открият младенеца, а после да се върнат в Йерусалим и да му кажат точно къде се намира, та да може и той да иде при него и да се поклони на новия цар. Влъхвите обаче прозират измамата и не се връщат обратно. Времето минава и Ирод осъзнава, че трябва да пристъпи към действие. От прозорците на своя палат крепост той вижда цял Йерусалим. Отляво се издига величественият Йерусалимски храм – най-важната и сакрална за Юдея постройка. Кацналата най-отгоре масивна каменна площадка му придава по-скоро вид на цитадела, отколкото на скромен молитвен дом. Храмът е физическото олицетворение на еврейския народ и неговата древна вяра. Построен е първоначално по времето на Соломон – през Х в. пр. Хр. През 586 г. пр. Хр. е изравнен със земята от вавилонците, след което близо седемдесет години по-късно е построен Вторият храм от Зерувавел и още други по времето на персите. Ирод съвсем наскоро е възстановил целия храмов комплекс и е разширил храма до грандиозни размери, много по-големи от тези от времето на Соломон. Храмът и храмовият комплекс и до днес са символ не само на юдейството, но и на същия този цар злодей. По ирония на съдбата, докато Ирод се терзае и гледа към Витлеем, Исус и неговите родители вече два пъти са идвали до Йерусалим и са посетили величествената каменна крепост, построена на върха, където навремето вехтозаветният еврейски патриарх Авраам едва не принесъл в


23 жертва сина си Исаак. За първи път са дошли на осмия ден след раждането на Исус*, за да бъде той обрязан. Тогава детето е официално вписано с името Исус, за да се спази пророчеството. Второто посещение е, когато той навършва четирийсет дни. Тогава младенецът Исус е донесен в Йерусалимския храм и тържествено представен пред Бог, за да се спази юдейската вяра. Неговият баща, дърводелецът Йосиф, според обичая купува двойка млади гургулици, за да бъдат принесени те като жертва в чест на това знаменателно събитие. Случило се е нещо необикновено и мистично, когато на този ден Исус и родителите му влизат в храма – то идва като знамение, че Исус може би наистина не е обикновено дете. Двама странници – старец и старица, – без да знаят, че младенецът се именува Исус или че в негово лице се изпълнява предвещаното, като го виждат в пълния с хора молитвен дом, тръгват към него. Мария, Йосиф и Исус пътуват в пълна анонимност, като всячески избягват да привличат вниманието върху себе си. Старецът се казва Симеон и вярва, че няма да склопи очи, докато не види новия цар на юдеите. Той моли да подържи младенеца. Мария и Йосиф се съгласяват. Симеон поема Исус в ръце и отправя благодарствена молитва към Бог, че му е позволил да види новия цар със собствените си очи. После подава обратно младенеца на Мария с думите: „Това дете е призвано да повали и въздигне мнозина в Израел и да стане предмет на противоречия, и на самата теб меч ще прониже душата, за да се открият мислите на много сърца“. * Описанието в евангелията съвпада с месец март, когато пастирите изкарват стадата по хълмовете и се раждат агнетата. Датата, на която днес отбелязваме Рождество Христово – 25 декември, – е посочена от римляните през ІV в. сл. Хр., когато империята приема християнството. Преди това на този ден завършвал дивият и необуздан езически празник Сатурналия. Веднъж отрекли се от похотта и сладострастието, новопокръстените решават да заменят стария празник с ден, в който да почитат раждането на новия Спасител. – Б. а.


24 Точно в този момент приближава и жена на име Анна*. Тя е осемдесет и четири годишна вдовица и пророчица, която не се отделя от храма, служейки в него на пост и молитва. Думите на Симеон все още звучат в ушите на Мария и Йосиф, когато Анна пристъпва напред и също възхвалява Исус. Тя на висок глас благодари на Бог, че е изпратил този нарочен младенец на белия свят. После прави необикновено пророчество, предвещавайки, че Мария, Йосиф и техният син ще освободят Йерусалим от римското иго. Мария и Йосиф с почуда приемат думите на Симеон и Анна, поласкани от това внимание, както се полага на млади родители, но без да са съвсем сигурни какво е значението на всички тези приказки за мечове и изкупление. Когато свършват всичко според закона, двамата си тръгват от храма, смесвайки се с тълпите на многолюдния Йерусалим, едновременно ликуващи и изпълнени със страх за това какво е предначертано на техния син.

Само ако Ирод знаеше, че Исус е бил толкова близо – буквално на по-малко от 550 м от неговата тронна зала, – терзанията му сигурно щяха да се стопят. Но Исус и родителите му са само три фигури, които си проправят път през гъмжилото на тържището и тесните криви улички около храма в този ден. Йерусалимският храм за вечни времена ще остане монумент за величието на Ирод – или на неговата вяра. По ирония на съдбата той рядко пристъпва зад стените му поради липсата на вътрешна вяра и набожност, както и * В Евангелието от Лука Анна е наречена пророчица. Това я прави единствената жена в Новия завет, удостоена с подобна чест, и означава, че тя е съзряла неща, невидими за обикновените хора. Назоваването є като пророчица показва, че тя е на по-високо стъпало от Симеон, наречен от същия автор просто „праведен и благоговеен човек“. Лука споменава и към кое родово коляно принадлежи Анна – това на Асир, което я превръща в изключение сред останалите персонажи от Новия завет. – Б. а.


25 поради своята жестокост при поробването на еврейския народ. Отвъд храма, от другата страна на Кидронската долина, се издига стръмната Елеонска планина, по чиито затревени и прошарени с варовикови скали склонове овчарите пасат стадата си. Наближава Пасха и от всички страни на Иродовото царство се стичат десетки хиляди евреи богомолци, нетърпеливи да платят добри пари за някоя от тия овце, която после да принесат като жертва във величествения храм. Това в много отношения прилича на клането на младенците във Витлеем – нали и те са принесени в жертва на управлението на Ирод, или, което е все същото, в името на Римската империя. Ирод е нищо без Рим зад гърба си – просто една пионка, която дължи властта си на жестоката и всемогъща република. Негова привилегия и задължение са да укрепва и разширява потисничеството. Но царството на Ирод е по-различно от останалите земи, попаднали в желязната хватка на Рим. Еврейският народ е древна цивилизация, стъпила върху вяра, която е в противоречие с тази в Рим – там се почитат множество езически божества вместо един-единствен юдейски бог. Ирод е посредник в тези рисковани взаимоотношения. Римляните ще го държат отговорен за всички размирици, до които може да доведе вестта за появата на предполагаем нов цар на юдеите. Те не биха търпели владетел, който не е посочен от тях. А ако последователите на този нов „цар“ се вдигнат на бунт, то е ясно, че Рим незабавно и с жестокост ще потуши разкола. Затова е най-добре Ирод сам да се справи с проблемите. Ирод не може да зърне Витлеем от прозорците на палата си, но градът е само на десетина километра оттатък ниските зелени хълмове. В момента царят не вижда реките от кръв, които текат по улиците му, нито чува воплите на ужасените деца и техните родители. Той гледа през про-


26 зорците на палата с чиста съвест. Нека го проклинат, че е избил няколко десетки младенци. Тази нощ ще спи спокойно, защото знае, че клането е за благото на неговото царуване, за добруването на Юдея и за доброто на Рим. Ако вестта за това клане стигне до ушите на кесаря Август, той със сигурност ще разбере: Ирод си върши работата.

Исус и семейството му едва се отървават живи от Витлеем. Йосиф се буди от ужасяващ кошмар и получава видение какво предстои да се случи. Той буди Мария и Исус посред нощ и тримата тръгват да бягат. Войниците на Ирод пристигат твърде късно. Войската напразно подлага на изтребление невинните младенци, изпълнявайки по този начин пророчество, направено преди петстотин години от подложения на гонения и останал нечут пророк Йеремия.* В Библията са изредени още много пророчества за живота на Исус. Докато детето Исус расте и възмъжава, тези пророчества едно по едно ще се изпълнят. Заради своите действия Исус е заклеймен като размирник, известен по цяла Юдея с подстрекателските си думи и неканоничното учение, което проповядва. Той ще бъде боготворен от юдейския народ, но ще се превърне в заплаха за онези, които дерат по девет кожи от гърба на населението за собствена изгода – първосвещеници, книжници, юдейски владетели – пионки, но най-вече за Римската империя. * Точно колко години е живял Исус, е широко дискутиран въпрос, но заключението, че е роден някъде през пролетта на 5 или 6 г. пр. Хр., е базирано на безспорен исторически факт – смъртта на Ирод Велики през 4 г. пр. Хр. Датата на смъртта на Исус е на четиринайсетия ден от юдейския месец нисан. Всяка година началото на Пасха се определя по лунния календар, така че неговата смърт може да бъде датирана съвсем точно – петък в годините 27–30 сл. Хр. Според историческите сведения Исус е екзекутиран по времето, когато Пилат и Каяфа едновременно управляват в Юдея, а това е в периода 26–37 г. сл. Хр., което логически определя годината на 30 г. сл. Хр., както и възрастта, на която Исус умира, макар това все още да е въпрос на разгорещен дебат. – Б. а.


27 А Рим не би търпял подобна заплаха. Следвайки примера на предхождащите ги империи – Македония, Гърция и Персия, – римляните са изучили и усъвършенствали изкуството на изтезанията и гоненията. С бунтовниците и размирниците се разправят сурово и с ужасни средства, та да не се изкушат и други да последват техния пример. Така ще стане и с Исус. Което на свой ред отново ще потвърди пророчеството. Но всичко това тепърва предстои. Засега Исус е още младенец, обгрижван и обичан от Мария и Йосиф. Роден е в кошара, пред него са се поклонили влъхвите и са му поднесли щедрите си дарове, а сега бяга, гонен от Ирод и Римската империя.* * Най-достоверните факти, мъдри проникновения, цитати и разкази за Исус, които са ни известни, идват от четирите eвангелия – на Матей, Марко, Лука и Йоан. Днес мнозина ги оспорват, но благодарение на научните изследвания и археологията те все по-масово се приемат за исторически достоверни и автентични. Мнозина учени смятат, че Евангелието на Матей е написано на гръцки от един от учениците на Исус, бивш бирник, някъде между 50 и 70 г. сл. Хр. Евангелието на Марко е написано от Йоан Марко, близък приятел на Петър, който най-вероятно е научил за Исус от проповедите на самия Петър. Тези две евангелия са много сходни, което кара мнозина да се питат дали Матей не е използвал Евангелието на Марко като източник и обратното. Лука е бил приятел на Павел – бивш фарисей, който приема християнската вяра и започва да я проповядва по-ревностно дори от самите ученици на Исус. Евангелието на Лука е адресирано към езичниците, а темата за спасението е централна за него. Евангелието на Йоан е написано от ученик на Исус и е богословско по съдържание, то говори за смисъла на вярата. Евангелието на Йоан е написано на гръцки и дълго време се е смятало, че е последно от четирите. Евангелията на Матей, Марко и Лука се наричат още синоптични евангелия заради сходството между тях по много теми. Всичките четири евангелия са известни като канонични евангелия, тъй като определят канона на християнската вяра. Йоан пише независимо от останалите евангелисти, представяйки своята уникална гледна точка на очевидец, също както прави и Матей. Ако наистина последен е писал своето Евангелие, значи, е имал последната дума по въпроса за живота на Исус – не само в потвърждение на казаното от предишните трима, но и определяйки по категоричен начин хронологията и последователността на събитията. Фактът, че Йоан не само е присъствал във всеки възлов момент от духовната дейност на Исус и затова описва много събития с яркия и жив език на пряк свидетел, но заедно с това е бил и най-близкият довереник на Исус сред неговите ученици („ученик, когото Исус обичаше“, хвали се той в Евангелие от Иоана, 20:02, което още веднъж потвърждава, че учениците са се борели за престиж и влияние в очите на своя водач), само допълва силата на неговото повествование. – Б. а.


Книга II

Ето Човека!

*

* Крилата фраза на Пилат Понтийски за Исус Христос, който е изкаран пред тълпата, подучена от Синедриона да иска потвърждение на смъртната му присъда. - Б. пр.


6

Река Йордан, Переа 26 г. сл. Хр.

Й

оан Кръстител стои потопен до кръста в студената кафеникава река, изчаквайки търпеливо следващия богомолец да нагази във водата и да застане до него. Загледал се е към сушата, където множество вярващи се редят на опашка по калния бряг на Йордан, безразлични към жегата, докато чакат на свой ред да се потопят целите в реката за ритуала, който ще ги очисти от греховете. Вярващите са главно бедни отрудени хора. Озарени са от Йоан и неговото радикално учение. Дългокосият млад мъж с почерняла от слънцето кожа и неподдържана брада се е закалил от уединения живот в пустинята, поддържайки тялото си единствено с акриди като източник на белтъчини и див мед за енергия. Облеклото му не е като натруфените одежди на горделивите фарисеи, които го дебнат откъм брега, а се състои от груба препаска от камилска кожа, пристегната около кръста с прост кожен пояс. Йоан е безбрачен, защото Бог и единствено Бог е неговата страст. Някои го мислят за чудак, други – за бунтовник, мнозина намират прямата му реч за отровна, но всички са съгласни, че той дръзко им обещава нещо, което не могат да им обе-


106 щаят нито Рим, нито първосвещениците – надежда. „Краят на познатия свят наближава – проповядва Йоан. – Ще се яви нов цар, който ще ви съди. Потопете се във водата, за да се очистите от греховете си, или този нов цар – този Христос – ще ви накаже по ��ай-страшен начин.“ Това послание е колкото религиозно, толкова и политическо. В него се отправя директно предизвикателство към Римската империя и йерархията в еврейския храм. Йоан протяга ръка към приближаващия нов богомолец. Но още преди да успее да покръсти мъжа, откъм брега се провиква митар: „Учителю, ами ние какво да правим?“. Той има предвид професията си, защото знае, че е ненавиждан, задето предава еврейските пари на поганския цар в Рим. „Не изисквайте нищо повече, що ви е определено“, гласи отговорът на Йоан. Покрай река Йордан има оскъдна сянка и богомолците чакат търпеливо в колона да дойде редът им, за да се потопят в студените води. Въпреки несгодите, които търпят, всички слушат внимателно какво говори Йоан. „А ние какво да правим?“, провиква се войник. Знае се, че много от войниците са вършили непочтени дела в името на новия порочен и мразен римски император Тиберий. Отговорът на Йоан не е осъдителен. „Никого не притеснявайте, не клеветете и задоволявайте се с вашите заплати.“ После Кръстителя се обръща към човека, който стои до него в реката. Вслушва се внимателно, докато онзи изповядва многото си грехове. Накрая Йоан казва молитва: „Аз ви кръщавам с вода, но иде по-силният от мене, комуто не съм достоен да развържа ремъка на обущата: той ще ви кръсти с Дух Светий и с огън“. Само на роб би могло да се възложи да развърже сандалите на някого, затова думите на Йоан са мощна, стъписваща проява на преклонение. Докато богомолецът кима предано, Йоан полага длан между плешките му и го потапя


107 под водата, държи го така няколко секунди, после отново го изправя на крака. Умиротвореният богомолец, вече очистен от греховете си, тръгва да гази из бавните води обратно към брега. Още преди да е стигнал сушата, следващият поред влиза в реката, за да бъде подложен на същото пречистване. „Кой си ти?“, разнася се глас откъм брега. Йоан е очаквал този въпрос. Това е високомерното питане на свещеник, проводен от Йерусалим да прецени дали Йоан не върши ерес. Светият старец не е сам, а е изминал целия този път в компанията на фарисеи, садукеи и левити.* „Аз не съм Христос“, провиква се в отговор Йоан. Първосвещениците знаят, че той говори за новия цар на юдеите, някой като Саул и Давид, велики владетели отпреди поколения, посочени от Бог да водят израилтяните. „Тогава кой си? – настоява фарисеят. – Да не си Илия?“ Йоан е чувал това сравнение и преди. Също като него Илия бил пророк, който предвещавал скорошния свършек на света. „Не“, твърдо отговаря Йоан. „Кой си ти? – пита за трети път свещеникът. – Отговори ни, че да има с какво да се върнем при тези, които са ни изпратили.“ Йоан предпочита да се позовава на пророк Исая, чието име означава „Бог е спасение“. Той живял осемстотин години по-рано и за него се говори, че умрял мъченически, разрязан на две с трион заради смелите си пророчества. В едно от тях той предвещава, че ще се появи човек, който да разкрие на хората деня на свършека на света и слизането на Бог на * Това са най-влиятелните религиозни авторитети по онова време. Фарисеите са законници, които следят за спазването на Мойсеевия закон. Садукеите са не по-малко благочестиви, но притежават богатства и са малко по-либерални в мисленето си. Левитите са легендарни потомци на едно от изгубените десет колена, определено за служба от времето на Соломоновия храм; те са еврейските свещеници, а охранителите на храма са преки наследници на Леви, сина на патриарха Яков. – Б. а.


108 земята. Този човек ще дойде с думите: „Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките му“*. Йоан се моли и пости дни наред. Той искрено вярва, че именно за него се отнася пророчеството на Исая. Дори да го чака страшна смърт, той приема за свой дълг да обикаля от град на град и да предупреждава всеки срещнат, че свършекът на света наближава и че хората трябва да се готвят за него, като се покръстят. „Кой си ти?“, питат го пак свещениците, а гласовете им стават все по-гневни и настоятелни. „Аз съм гласът на оногова – отвръща Йоан, – който вика в пустинята.“

Първосвещениците не са единствените, които държат под око Йоан Кръстител. От смайващо красивата си нова столица Тибериада, която е построил с още по-голям размах от Сепфора, Ирод Антипа праща съгледвачи при река Йордан, за да следят неотклонно Йоан. За него се говори из цяла Галилея и Антипа се опасява, че този харизматичен евангелист ще убеди хората да се вдигнат на бунт. Антипа е готов да се разправи с Йоан по същия начин, по който го е направил с Юда от Гамала преди близо двайсет години. В мирното послание на Йоан има нещо, което го прави още по-голяма заплаха. Сега животът в Галилея е двойно по-труден от времената, когато е екзекутиран Юда. Решението на Антипа да построи Тибериада на слънчевия бряг на Галилейско море само десет години след възстановяването на Сепфора увеличава финансовото бреме върху насе* Препратка към обичайната практика пътищата да се поправят, когато по тях предстои да мине цар от една провинция към друга. През долините обикновено е имало криволичещи пътеки, които трябвало да бъдат изправени, та пътуването на царя да мине по-гладко. – Б. а.


109 лението на Галилея. А благодарение на многобройните строежи на Антипа в хазната не са останали никакви резервни пари. За пореден път селячеството в Галилея е принудено да поеме на свой гръб всички разходи. Антипа е кръстил новата си столица в чест на римския император, дошъл на мястото на Цезар Август дванайсет години по-рано. Навремето Тиберий е бил прославен генерал, защитил Рим срещу варварските племена на германите. Но времето и личната му мъка са го превърнали в чудовище. Тиберий не знае граници. Едно от забавленията му е да плува с грижливо подбрани „рибки“ – голи момченца, чиято задача е да го гонят из императорския басейн и да го „кълват“ между краката. Плуването е най-невинното прегрешение сред множеството още по-покварени занимания на император Тиберий, но Антипа е достатъчно хитър и опитен, че да не издава морални присъди. Дори след повече от двайсет години на трона неговото управление е само и единствено в угода на Рим. В живота на Антипа също има поквара. Той се е развел с жена си и се е оженил за съпругата на своя брат, което в очите на евреите е гнусно и мерзко. Ето защо, щом започва да крои планове как да убие Йоан Кръстител – човека, чийто единствен грях е открито изповядваната му вяра в идването на Господ, – Антипа кръщава новата столица в завладяната от римляните еврейска провинция на името на шейсет и осем годишния поганец, който организира оргии в частната си вила и се разправя със своите врагове, като ги хвърля от тристаметрова скала. Но докато Антипа се въздържа от морални оценки за Тиберий – онзи покварен човек, който държи съдбата му, – Йоан Кръстител няма такива притеснения.


110

В този момент Йерусалим се крепи на трудното съгласие между религия и държава. Йоан Кръстител преследва и този неблагочестив съюз. Откакто преди двайсет години Август е обявил най-големия син на Ирод – Архелай, за некадърен владетел, в Юдея са се сменили четирима римски прокуратори. Петият току-що е пристигнал. Неговото име е Пилат Понтийски.

Докато Йоан Кръстител проповядва по бреговете на река Йордан, а Исус от Назарет е на път да сложи край на дългите години самоналожено мълчание относно истинската си идентичност, Пилат Понтийски слиза на сушата при крайбрежния крепостен град Кесария, за да заеме мястото, освободено наскоро от Валерий Грат. С набито телосложение и склонен към жестокост, Пилат принадлежи към съсловието на конниците и е бивш военен от Централна Италия. Женен е за Клавдия Прокула, която идва с него в Юдея. Този пост е истинско изпитание, защото Юдея е трудна за управление. Но ако съпругът є се представи добре на дипломатическия пост в тази затънтена провинция, властта в Рим може да се погрижи следващото му назначение да е на някое по-престижно място. Пилат не е приятел на евреите. Едно от първите му нареждания след встъпването в длъжност е римската войска в Йерусалим да украси своите стандарти* с изображение* Римският стандарт представлява фигура на орел, aquila, поставена върху метален прът. В този случай по заповед на Пилат точно под орела била прикрепена и емблема с образа на Тиберий. Стандартът е символ на легиона и го придружава навсякъде, носен от знаменосец. Загубата му по време на битка се счита за непростимо безчестие. Когато през 9 г. пр. Хр. умиращите легионери в битката при Тевтобургската гора оставят в ръцете на врага три стандарта (на легиони ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ), римската войска претърсва земите на германите, за да си ги върне. Начинанието завършва с категоричен успех. Между другото, през ІV в. вече образът на Исус ще краси римските стандарти. – Б. а.


111 то на император Тиберий. Когато населението се вдига на бунт срещу този човешки образ, забранен от Мойсеевия закон, Пилат заповядва на войската да обкръжи недоволните с извадени като за атака мечове. Евреите обаче отказват да отстъпят. Вместо това тръгват срещу войниците с протегнати вратове, показвайки ясно, че са готови да умрат в името на своята вяра. В т��зи момент Пилат за първи път се убеждава със собствените си очи в силата на еврейската вяра. Той заповядва на хората си да отстъпят. Образът на Тиберий е свален от стандартите. Пилат обаче открива друг начин как да се справи с евреите. Той встъпва в нелек съюз с Каяфа, най-могъщия първосвещеник в храма на Йерусалим. Каяфа произлиза от родословие на свещеници и обитава разкошен дом в Горния град. Той има неограничена власт над религиозния живот в Йерусалим, включително правото да прилага Мойсеевия закон, което включва смъртна присъда над мъж или жена. Но въпреки че Каяфа може да издаде смъртна присъда, тя първо трябва да бъде одобрена от римския прокуратор, който има последната дума дали тя да бъде изпълнена, или не. Пилат е римлянин езичник. Каяфа е евреин. Двамата се молят на различни богове, ядат различна храна, имат различни надежди за бъдещето и говорят различен език. Пилат служи на волята на обожествения римски император, а Каяфа служи по волята Божия. Общото между тях са властта, с която разполагат, гръцкият език и убеждението, че имат правото да направят всичко, за да се задържат на власт. Така официалната власт и религията държат Юдея в мъртва хватка. Сега Каяфа изпълнява своите задължения в това партньорство, изпращайки група овластени свещеници в дивата пустош, за да оценят религиозните действия на Йоан Кръстител.


112

„Рожби ехиднини! – провиква се Йоан към свещениците от храма, които са дошли да го разпитват край реката. – Секирата лежи вече при корена на дърветата. Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън.“ Всички обръщат очи към стъписаните представители на духовната власт, после поглеждат обратно към Йоан, жадни да чуят какво още има да каже. Макар да се знае, че някои от тези начетени мъже са и големи лицемери, досега никой не е дръзвал да им го каже открито в очите. Йоан обаче кара фарисеите и садукеите да избират между това да бъдат кръстени или да горят във вечния огън. Духовниците са стъписани от думите му и нищо не отвръщат. Йоан отново се обръща към множеството, дошло да бъде кръстено. Земеделци, занаятчии, митари и войници – всички се отнасят с почит към монашеския живот на Йоан, към неговата прямота и сила. Мнозина копнеят да вземат пример от безстрашното му и свободолюбиво поведение. Той изглежда недосегаем за заплахата на Рим. Някои дори се чудят дали си плаща данъците и ако не, какво ли ще се случи с него. Но най-вече дълбоко в сърцата си тези скупчени около Йоан хора се питат не е ли самият той бъдещият Месия, за чието идване проповядва.

Отговорът на този въпрос идва на следващия ден. Йоан отново стои насред река Йордан. На брега зад него е селцето Витания. Денят както обикновено е горещ и дълга редица богомолци чакат да бъдат кръстени. Йоан зърва в далечината някакъв човек да се спуска към реката. Исус от Назарет, също като Йоан Кръстител, има


113 дълга коса и брада. Обут е в сандали и носи проста роба. Погледът му е бистър, а плещите – широки като на човек, занимаващ се с тежък физически труд. Изглежда по-млад от Йоан, но не с много. Изневиделица на рамото на Исус кацва гълъб. Той не прави опит да го прогони и птицата остава спокойно на мястото си. Гълъбът променя всичко.* В този миг яростта, която обикновено подклажда проповедите на Йоан, изчезва. Тя отстъпва място на почуда и възхита при осъзнаването, че неговите откровения се превръщат в реалност. Тълпата богомолци наблюдават как изпълненият с благоговение Йоан приближава Исус. „Ето Агнецът Божий. Аз видях Дух да се спуска като гълъб върху него от небесата и да остава там. Аз го не познавах, но Оня, който ме прати да кръщавам с вода, ми рече: Над когото видиш да слиза Духът и да остава върху него, този е, който кръщава с Дух Светий. И аз видях и свидетелствам, че този е Син Божий.“ Богомолците коленичат и опират лица в земята. Исус не реагира на този израз на боготворене. Но и не прави нищо, за да ги разубеди. Назарянина просто нагазва във водата и застава до Йоан в очакване да бъде кръстен. Йоан е поразен. „Аз имам нужда да се кръстя от тебе, * Появата на гълъба е описана във всяко едно от четирите евангелия от Новия завет и може да бъде приета като опит в повествованието на евангелията да се вдъхне духовен символизъм. Но всъщност всяко споменаване на думата гълъб в каноничните евангелия и във Вехтия завет се отнася до самата птица, а не е свързано с някакъв божествен акт. Евангелията на Матей, Марко и Лука, известни също като „синоптичните евангелия“, описват появата на гълъба след кръщаването на Исус. Според Йоан птицата каца на рамото му преди това. Евангелията са сборник от устни предания и писмени разкази из живота на Исус, основаващи се на свидетелствата на очевидци. Това би могло да обясни несъответствията. Появата на гълъба може да е съвпаднала с кръщаването на Исус. Но евангелията са писани седемдесет години след неговата смърт – на Марко е в началото на 50-те години; на Лука – между 59 г. и 63 г.; на Матей – през 70-те години, а на Йоан – между 50 г. и 85 г. За да бъде гълъбът толкова дълго време част от устните предания за Исус, значи, неговата поява е оставила ярък отпечатък у всички присъствали на събитието. – Б. а.


114 а ти ли идеш при мене?“ Исус не разкрива самоличността си. Той е обикновен дърводелец и строител, трудил се цял живот. Научил е наизуст псалмите и Светото писание. Плаща си данъците и се грижи за майка си. За непредубеден наблюдател това е един от многото отрудени евреи. Няма никакъв свише знак за неговата божественост. В еврейската култура да се провъзгласиш за Бог, е углавно престъпление. Ето защо Исус се разкрива едва когато може да поприказва тихо с Йоан Кръстител. Скланяйки глава, за да приеме кръщението с вода, той му казва: „Остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда“. Йоан полага длан върху гърба на Исус и бавно го потапя. „Кръщавам те с вода, за да се покаеш“, казва, докато го държи във водата. После го изправя на крака. „И аз видях и свидетелствах, че това е Син Божий“, провиква се Йоан. „Син Божий“ е царствена титла – тя показва, че удостоеният е Месия, и някога е принадлежала на цар Давид. Според вярването, щом Месията се завърне, той ще е цар на евреите, същият като Давид, съвършения цар. Присъстващите приемат думите „Син Божий“ като Давидовата титла – помазаният, който идва да властва като цар.* Множеството остава коленичило, докато Исус излиза на брега и продължава по пътя си. Тръгнал е към пустинята, за да се отдаде на пост в продължение на четирийсет дни и нощи. Предприема това пътуване по своя воля, защото * Това е повратен момент в духовната дейност на Исус по две причини. Първо, алюзията с Псалтир 2:7 и Исаия 42:1, както може би и Исаия 41:8. Псалм 2 е Давидов (царски) псалм, а 2:7 се отнася до Месията, потвърден и от коментарите на Йоан Кръстител в Евангелие от Лука 3:16. Споменаването при Исая, особено в 42:1, се отнася за божий наместник, едновременно пророк и спасител. По този начин кръщението събира двата образа в лицето на Месията/наместник. На второ място, самото кръщение бележи началото на духовната дейност на Исус с признаването на неговата мисия. Признаване както чрез божието слово от небесата, така и чрез духовното помазване. – Б. а.


115 знае, че трябва да очисти тялото и духа си, като се изправи лице в лице и пребори всички изкушения, преди да започне да проповядва своето верую на хората. Задачата на Йоан Кръстител е изпълнена. Но заедно с това и съдбата му е предопределена.

Йоан е сред малцината пророци, които доживяват да видят как предреченото от тях се сбъдва. Но хората все още желаят да бъдат пречистени от греховете си чрез кръщение, затова тълпите продължават да следват Йоан, където и да отиде. Нещо повече, последователите му все повече се увеличават. Макар вече да няма нужда да предвещава идването на Христос, Йоан владее мощната дарба на красноречието. Той няма намерение да отминава с мълчание престъпването на морала и житейската несправедливост. Затова, щом научава, че Ирод Антипа се е развел с жена си, а после е престъпил Мойсеевия закон, като е взел за съпруга бившата жена на брат си, той не може да замълчи. По време на скиталчествата си из провинцията, където и да отиде, Йоан Кръстител високо порицава Антипа, настройвайки населението срещу владетеля. Антипа заповядва на съгледвачите си, които вървят по петите на Йоан, да го арестуват. Йоан е окован във вериги, а после го принуждават да измине пеша двайсет и пет километра през нажежената пустиня. Накрая той вижда нещо да се мержелее пред него. Това е построената от Антипа на върха на хълм пустинна крепост Махерус. Сега трябва да се изкачи близо сто метра нагоре по стръмния склон до цитаделата, която от всички страни е обградена от скалисти клисури. Антипа нарочно се е погрижил тази крепост да бъде непревземаема. Той се бои от нападение откъм Арабия, която е на изток, затова е подсилил това естествено природно укрепление с дебели два метра стени и ъглови бой-


116 ници, високи по трийсет метра. „Нещо повече – ще опише един ден историкът Йосиф Флавий съоръжението на Антипа, – той събрал вътре голямо количество стреломети и други бойни машини, а други изобретил така, че по всякакъв начин да допринесе за безопасността на обитателите по време дори на най-дългата обсада.“ Гледката от двореца, разположен в сърцето на крепостта, е поразителна. Ако на Йоан беше позволено да є се наслади, той сигурно щеше да види едва забележимите извивки на река Йордан в долината в ниското. Минавайки през портите на крепостта, Йоан навярно е поспрял, за да хвърли последен поглед към света навън. Но тежките врати са се затворили твърде бързо зад гърба му. Все още окован във вериги, той е отведен в тронната зала на Антипа, където застава решително и безстрашно пред човека, който твърди, че е цар на евреите. И дори когато му се дава шанс да отрече онова, в което го обвиняват, той отказва. „Не е според закона – обръща се той към владетеля – да взимаш жената на брат си.“ Жената, за която става дума – Иродиада*, – седи до Антипа. С обвиненията си Йоан заклеймява не само нейния съпруг, но и нея самата. Но Иродиада забелязва, че Антипа всъщност се бои от Йоан и се страхува да заповяда неговото убийство. Иродиада обаче е търпелива и знае, че ще открие начин да си отмъсти. Как се осмелява този чорлав дивак да я обижда?! Така Йоан е хвърлен в тъмницата на крепостта Махерус, за да гние там, докато Антипа не благоволи да го освободи или пък докато Иродиада не накара да го убият. * За Антипа този въпрос е както от морално, така и от политическо естество. Йосиф Флавий пише, че жената, с която Антипа иска да се разведе, за да вземе Иродиада, е дъщеря на Арета ІV, цар на Набатея. Това негово намерение подклажда напрежение между двете царства. Много от поданиците на Антипа в Переа са етнически набатейци и затова по-верни на Арета, отколкото на Антипа. Задържането на Йоан, разбира се, още повече влошава положението – когато по-късно Арета ще победи Антипа в битка, хората ще приемат това като възмездие за Антипа заради онова, което е сторил на Йоан Кръстител. – Б. а.


117 Но в това време над Антипа надвисва още по-голяма заплаха. Исус от Назарет вече е предприел своето духовно пътешествие – мисия, с която ще предизвика най-могъщите властници на света.


Откъси от "Да убиеш Исус"