Page 1

Джеймс Боуен

Тази книга е продължение на бестселъра „Уличният котарак Боб“, но не като хронология, а като житейско постижение. Надеждата за спасение вече е последвана от самото спасение. Затова и разказът на Джеймс Боуен за преживяното на улицата с Боб звучи още по-окуражително. Колкото и драматични да са сблъсъците с лошотията и грубостта, далеч по-силни се оказват добротата и съчувствието. И това не е художествена измислица, а изповед на човек, успял да постигне най-трудната победа. Победата над самия себе си, която е била невъзможна без верния му четирикрак приятел.

ISBN 978-619-7067-15-6

www.knigopis.bg

Цена 11,90 лв.

Светът в очите на

Боб

Джеймс Боуен

„Откакто Боб се появи, направих огромни промени в живота си. Повече от десет години бях пропаднал бездомен наркоман. Сега отново стъпих на крака, но макар и оставил миналото зад гърба си, правя неуверени стъпки към бъдещето. Все още имам нужда от помощ, за да вървя в правилната посока. Боб е винаги до мен, дарявайки ми приятелство и подкрепа.“

Светът в очите на

Боб


Джеймс Боуен

Светът в очите на

Боб

Превод от английски език Анелия Янева

София, 2013


Глава 18 В очакване на Боб

Едва беше станало девет сутринта, а стомахът ми вече се преобръщаше като бетонобъркачка. Препекох си филийка, но така и не посмях да я докосна, за да не ми се догади от вълнение. Щом отсега започва да ми призлява, казах си, един господ знае как ще се чувствам след девет часа. От издателството бяха организирали тазвечершната среща с читатели за раздаване на автографи, защото според тях това щеше да е добре за популяризирането на книгата в Лондон, а в същото време можеше да привлече и някой допълнителен купувач. Освен че раздавах листовки на Ковънт Гардън, аз на няколко пъти се бях отбил и до Ейнджъл. За щастие, там все още ми бяха останали неколцина приятели. Още от самото начало нямаше никакъв спор по въпроса, че срещата трябва да се проведе тъкмо в книжарница Уотърстоун в Ислингтън. Това място имаше немаловажна роля в моята история. Персоналът на книжарницата не само помогна на мен и Боб, когато преди година и нещо нямаше къде да отидем, но и участваше в един от най-драматичните епизоди от съвместния ни живот, описан в книгата. Веднъж в края на работния ден се бях втурнал в книжарницата, отчаян и обзет от паника, - 206 -


защото Боб избяга от мен, когато едно агресивно куче му се нахвърли пред метростанция Ейнджъл. С наближаването на премиерата на книгата започнах все по-често да давам интервюта – както за вестници, така и за телевизионни канали и радиостанции. За да се подготвя за тези публични изяви, от издателството ме пратиха при специален инструктор в центъра на Лондон. Обучението си беше доста страшничко. Налагаше се да седя в звукоизолирана стая и да се записвам, а после специалистът правеше анализ на записите. Слава богу, той се държа много внимателно с мен и ме научи на няколко пазарни трика. По време на един от първите записи например направих класическата грешка да си играя с химикалката, докато говоря. Когато ми пуснаха записа, чувах единствено тропането на химикалката по масата, което напомняше изпълнението на някакъв вманиачен рок барабанист. Действаше страшно разконцентриращо и ужасно дразнеше. Освен това инструкторът ме подготви какъв тип въпроси най-често мога да очаквам. Той предвиди – съвсем точно, – че повечето хора ще искат да разберат как съм изпаднал до улицата, по какъв начин Боб е променил живота ми и какво ни чака занапред. Посъветва ме и как да отговарям на въпросите дали съм вече чист от наркотици, което приех с голямо удоволствие. Вече нямаше какво да крия. Почти всички публикации, излезли по вестниците и в блоговете, бяха хвалебствени. Един автор от Лондон Ивнинг Стандарт, написал много ласкави неща за Боб, каза, че той е „завладял Лондон така, както никоя друга котка не го е правила от времето на Дик Уитингтън.“ Но в същото време и доста ме притесни, като описа прокъсаните ми джинси и черните краища на ноктите и зъбите ми. В добавка ме изтипоса като човек, който „се държи умоляващо, сякаш е свикнал да бъде пренебрегван.“ Предупредиха ме, че трябва да съм готов за - 207 -


подобни оценки – това беше част от играта. Подтекстът внушаваше, че си давам сметка за хала си – „развалена стока“, както ме нарече същият този автор. Независимо от всичко, никак не ми стана приятно.

Срещата за раздаване на автографи беше насрочена два дни преди официалното излизане на книгата – 15 март, моят 33-и рожден ден. Много се надявах това да не ми донесе лош късмет. Рожденият ми ден никога не е бил повод за празнуване, поне не и от тийнейджърските ми години насам. Посрещнах 13-ия си рожден ден в детското отделение на болницата „Принцеса Маргарет“ в Западна Австралия. Това беше доста злочест период в моя млад живот и само ускори плъзгането ми по наклонената плоскост. Малко след това започнах да дишам лепило и да пробвам марихуана. Това беше началото на дългото ми спускане към дъното на наркотичната зависимост. След десет години, на 23-ия си рожден ден, вече живеех като клошар по улиците на Лондон. От време на време се случваше да преспя в някой приют, но много по-често замръквах под открито небе из уличките около Чаринг Крос. В този момент се намирах на самото житейско дъно и от него са ми останали много малко ясни спомени. Всички дни, седмици, месеци и години ми се сливат в едно. Ако тогава съм си давал сметка, че имам рожден ден, най-вероятно съм се опитал да изпрося, взема назаем или – най-вероятно – да открадна пари, за да си осигуря допълнителна доза хероин. Сигурно и тогава съм играл на руска рулетка с живота си, като стотици пъти преди това, вземайки свръхдоза с едно „допълнително попадение“. По онова време бях на крачка да свърша като онзи, когото заварих на стълбищната площадка пред апартамента си. - 208 -


След десетгодишно спускане по наклонената плоскост в живота ми най-сетне настъпи положителен обрат. Сега онзи период ми изглежда като живот, живян от друг човек, като някакъв друг свят. Връщайки се мислено назад, ми е трудно да повярвам, че съм минал през всичко това. Но за добро или за лошо, то ще е винаги част от мен. И определено дял от моята книга. Нямах намерение да разкрасявам или захаросвам историята си. В книгата всичко беше черно на бяло: грозните страни от живота ми и моите слабости. Това беше една от причините сега да се чувствам като кълбо от нерви. Няколко часа преди началото на срещата трябваше да ме снимат фотограф и оператор от агенция Ройтерс. Искаха да направят фотосесия с мен и Боб за това как протича един наш обичаен ден – как пътуваме с метрото, после как свиря на Нийл Стрийт. Това отвличане на вниманието от мисълта за срещата ми дойде много добре. Когато приключихме със снимките, вече беше започнало да се свечерява. Когато пристигнахме в Ислингтън и тръгнахме по обичайния си маршрут от метростанция Ейнджъл, наоколо се спускаше студена влага. Пред метрото нямаше и следа от онзи, който „спечели“ моето място. Познатият цветар ми каза, че двамата с неговото куче причинявали само неприятности и накрая координаторите им отнели мястото. Сега никой не продаваше Биг Ишу пред метростанцията на Ейнджъл. – Колко жалко – казах. – Разработих това място и то би могло да докарва добри пари на някого. Това обаче вече не беше моя грижа. Сега си имах други тревоги. Двамата с Боб тръгнахме през Ислингтън Мемориал Парк към книжарница Уотърстоун. Доста бяхме подранили, затова първо заведох Боб да си свърши работата, докато аз изпуша една цигара на спокойствие на пейката. Донякъде се чувствах като осъден на смърт, който се нас- 209 -


лаждава на последните си кратки мигове живот, преди да се изправи пред дулата на наказателния взвод. От друга страна обаче, тръпнех в очакване. Имах чувството, че това е едно ново начало; започване на нов, по-добър етап в живота ми; отгръщане на нова страница. Усещах се по-несигурен от който и да е друг момент в досегашния си живот. В главата ми се блъскаха противоречиви мисли. Ами ако никой не дойде на срещата? Ами ако повечето хора решат, че книгата ми е истински боклук? Как ли ще реагира Боб, ако се събере голяма тълпа? Как ще ме възприемат хората? Аз не бях като другите автори, нито се бях шлифовал в светските обноски. Независимо от всичко, все още се числях към периферията на обществото. Или поне така се чувствах. Сигурен бях, че хората ще харесат Боб, но се ужасявах от мисълта, че мен могат да намразят. Допуших фаса, опитвайки се да отложа максимално тръгването към книжарницата. Нервите ми бяха обтегнати и се бях сковал, все едно някой ме е фраснал здравата в стомаха. За щастие, хладнокръвието на Боб стигаше и за двама ни. Той рови и души известно време из любимото си местенце, после бавно се върна при мен и ми хвърли поглед, с който сякаш казваше: „Всичко е наред, приятел, всичко ще бъде както трябва“. Направо не е за вярване как умееше да ме успокоява. Когато пристигнахме в книжарницата близо половин час преди началото на срещата, отпред вече имаше опашка от четири-пет души. „Е, слава богу, че поне някой е дошъл“, казах си с облекчение. Всички ни посрещнаха с усмивка и аз им помахах в отговор. Още не можех да проумея как тези хора са пожертвали цял час от вечерта си, за да дойдат на срещата с нас. Вътре заварих още няколко души. Всички си бяха взели книга и се редяха на опашка да платят. Алън, управителят, ме покани в помещението за пер- 210 -


сонала, за да изчакам началото на срещата. – Може да си вземеш чаша вино, а за Боб – чинийка с мляко. Отпусни се малко преди началото – предложи той, явно усетил колко съм напрегнат. Колебаех се дали да запазя разсъдъка си бистър, или да ударя една чашка за кураж. Реших обаче да не рискувам и да отложа чашата вино за след срещата. Да ми пожелаят „на добър час“ бяха дошли Бел, Мери, Гари и още куп хора от издателството. Чакаше ме и купчина с книги, които да разпиша. На някого беше хрумнала блестящата идея да поръча печат с формата на котешка лапа, та и Боб да може да раздава „автографи“. Захванах се за работа и разписах първите няколко бройки от книгата. Бел имаше задачата да положи последния щрих, като удари печата с котешката лапа. В купчината имаше поне дузина книги. Дали щяха да се продадат толкова много? Персоналът на книжарницата изглеждаше обнадежден по този въпрос. По едно време една от продавачките пристигна сияеща. – Вече стига чак до следващата пряка – каза усмихната тя. – Кое? – попитах глупаво. – Опашката! Всеки момент ще завие зад ъгъла. Навън има най-малко сто души, а постоянно прииждат и още. Направо онемях. Досега си мислех, че по-уплашен от това едва ли мога да бъда, но, изглежда, е можело. До мен имаше отворен прозорец. За миг ми мина през ума да се прехвърля през перваза, да се спусна по водосточната тръба и да си плюя на петите. Когато часовникът показа 18 ч., Боб се покачи на раменете ми и двамата поехме към централното помещение на книжарницата. На първата площадка на стълбището коленичих и надзърнах да видя какво става долу. Сърцето ми се качи в гърлото – там беше пълно с народ! За нас двамата с Боб имаше приготвена специална маса, отрупана с книги. Опашката от хора, които чакаха - 211 -


за автограф, се извиваше покрай шкафовете с книги чак до входа и навън в сгъстяващия се мартенски мрак. Продавачката имаше право. Тук стояха поне сто души, ако не и повече. В другия край на книжарницата се виждаше отделна опашка от хора, които в момента си купуваха книгата. Мяркаха се дори фотографи и телевизионни камери. Това беше някакво сюрреалистично преживяване, сякаш се отделих от тялото си и наблюдавах всичко отстрани. До този момент бяхме скрити от погледите на хората, но щом стигнахме последните стъпала, камерите се насочиха към нас и фотографите започнаха да снимат. – Боб, хей, Боб, погледни насам, Боб! Разнесоха се даже ръкопляскания и овации. Животът на улицата с Боб ме беше научил да очаквам неочакваното. И двамата знаехме как да се адаптираме и да посрещаме ударите, понякога дори буквално. Този път обаче имах чувството, че навлизаме в напълно непозната територия. Едно обаче беше ясно. Вече бяхме стигнали твърде далече, за да си позволим да изпуснем този шанс. Ако успеехме да се възползваме от него, на нашите перипетии по улиците може би – само може би – щеше да се сложи край. Точно сега в нашия живот вероятно започваше чисто нова глава. – Хайде, Боб – прошепнах и го погалих по врата, преди за последно да си поема дълбоко дъх. – Вече няма връщане назад.

- 212 -

Откъс от "Светът в очите на Боб"  

Продължение на бестселъра „Уличният котарак Боб“

Advertisement