__MAIN_TEXT__
feature-image

Page 1


Istituto Italiano di Cultura di Sofia Prima edizione 2020

Италиански културен институт София Първо издание 2020 Italian Cultural Institute Sofia First edition 2020

Stampa: Simolini-94 Ltd.

Печат: „Симолини-94“ ООД Print: Simolini-94 Ltd.

Le immagini e i testi sono tutelati. Nessuna parte di questa pubblicazione può essere memorizzata, fotocopiata o comunque riprodotta senza le dovute autorizzazioni. Si potrà chiedere una liberatoria dall’avente diritto, visto il carattere prettamente promozionale e senza fini di lucro di questo catalogo e in generale dell’attività di promozione culturale dell’Istituto Italiano di Cultura di Sofia.

Всички права върху текстовете и изображенията са запазени. Нито една част от тази публикация не може да бъде запаметена, копирана или възпроизведена без нужното разрешение. Може да бъде поискано такова от притежателя им, предвид чисто рекламния и некомерсиален характер на този каталог, както и на самия Италиански културен институт в София, чиято главна функция е културното разпространение. All rights to the texts and images are reserved. No part of this publication may be stored, copied or reproduced without the necessary permission. Such permission can be requested from their holder, given the purely promotional and non-commercial nature of this catalogue, as well as of the Italian Cultural Institute in Sofia, whose main function is dissemination of culture.


ORFEO RICREATO DA STEFANO PODA Progetto: ISTITUTO ITALIANO DI CULTURA DI SOFIA Responsabile: VERENA VITTUR Direttrice Istituto Italiano di Cultura di Sofia Fotografo: ALEXANDER БОГДАН THOMPSON Curatela e testi in italiano e bulgaro: NELI RADANOVA Grafica e prestampa: SOFRONI VARBEV Organizzazione: Istituto Italiano di Cultura di Sofia ELENA KIROVA, IVAN SABCHEV, TANYA PETROVA

(Traduzione

in inglese: IRENE BOYKIKEVA)

Si ringraziano il Teatro Antico di Plovdiv e l’Opera Statale di Plovdiv

OРФЕЙ, ПРЕСЪЗДАДЕН ОТ СТЕФАНО ПОДА Проект: ИТАЛИАНСКИ КУЛТУРЕН ИНСТИТУТ СОФИЯ Отговарящ за проекта: ВЕРЕНА ВИТУР - Директор на ИКИ Фотографии: АЛЕКСАНДЪР БОГДАН ТОМПСЪН Кураторство и текстове: НЕЛИ РАДАНОВА Графичен дизайн и предпечат: СОФРОНИ ВЪРБЕВ Организация: Италиански културен институт София ЕЛЕНА КИРОВА, ИВАН СЪБЧЕВ, ТАНЯ ПЕТРОВА

(Превод

на английски език: ИРЕНA БОЙКИКЕВА) Изказва се благодарност на Античен Театър Пловдив и на Държавна опера – Пловдив

ОRPHEUS RECREATED BY STEFANO PODA Project: ITALIAN CULTURAL INSTITUTE SOFIA Project lead: VERENA VITTUR - Director of ICI Photography: ALEXANDER БОГДАН THOMPSON Curation and texts: NELI RADANOVA Graphic Design and Prepress: SOFRONI VARBEV Organization: Italian Cultural Institute Sofia ELENA KIROVA, IVAN SABCHEV, TANYA PETROVA

(Translation

in English: IRENE BOYKIKEVA)

Thanks to the Ancient Theater of Plovdiv and the State Opera Plovdiv


PREFAZIONE

Uno dei ricordi più vivi della mia esperienza in Bulgaria che porterò sempre con me è una magica sera di agosto trascorsa al Teatro Antico di Plovdiv. È la sera del 25 agosto 2019 quando ho avuto il piacere ed il privilegio di assistere ad una delle rappresentazioni dell’opera Orfeo con musiche di Christoph Willibald Gluck nella messa in scena di Stefano Poda e sotto la bacchetta del maestro Luciano Di Martino. Sono numerosi i motivi che hanno contribuito a rendere unica quell’occasione. Innanzitutto il luogo: il Teatro Antico di Plovdiv nel quale si vive un’atmosfera sospesa nel tempo e che conserva tutto il fascino dell’antica civiltà romana. Non è un caso che esso rappresenti uno dei simboli della città di Plovdiv che proprio nel 2019 ha condiviso con la nostra Matera il titolo di capitale europea della cultura. Un altro motivo di straordinarietà è la musica di Gluck magistralmente interpretata dall’Orchestra dell’Opera di Plovdiv diretta dal Maestro Luciano Di Martino. Nell’ascoltare questa musica dal vivo ho capito perché è una delle poche opere settecentesche che rimangono ancora nel repertorio dei teatri lirici. E infine l’eccezionale allestimento e regia di Stefano Poda. Ed è proprio questo ultimo aspetto che l’Ambasciata d’Italia e l’Istituto Italiano di cultura di Sofia hanno voluto celebrare con una mostra e con questo catalogo. L’idea è stata quella di voler condividere con una platea più ampia almeno alcune delle emozioni provate dal pubblico che ha potuto assistere alle rappresentazioni a Plovdiv (che hanno fatto registrare il tutto esaurito). Questa iniziativa ci permette di sottolineare ancora una volta gli eccellenti rapporti esistenti fra Italia e Bulgaria, che nel 2019 hanno celebrato 140 anni di relazioni diplomatiche, che si estendono con comune soddisfazione anche sul piano culturale. La possibilità di far collaborare due istituzioni musicali di eccellenza, il Teatro dell’Opera di Plovdiv ed il Teatro Regio di Parma - Verdi festival, diretto da Stеfano Poda, costituisce un’ulteriore riprova non solo della quantità, ma soprattutto della qualità dei rapporti esistenti destinati certamente a consolidarsi nel tempo. Stefano Baldi Ambasciatore d’Italia a Sofia

5


ПРЕДГОВОР

Един от най-живите спомени от моя период в България, който ще нося винаги със себе си, е една магическа вечер в Античния театър в Пловдив. Вечерта на 25 август 2019 г., когато имах удоволствието и привилегията да присъствам на изпълнението на операта Орфей по музика на Кристоф Вилибалд Глук, постановка на Стефано Пода, под диригентската палка на маестро Лучано Ди Мартино. Многобройни са факторите, допринесли за уникалността на този случай. Преди всичко мястото – Античният театър в Пловдив, в който се усеща атмосферата, застинала във времето, и е съхранено очарованието на древната римска цивилизация. Неслучайно той е един от символите на град Пловдив, който точно през 2019 г. си подели с нашата Матера званието „Европейска столица на културата“. Друга причина за необикновеността му е музиката на Глук, майсторски изпълнена от оркестъра на Пловдивската опера под диригентството на маестро Лучано Ди Мартино. Като слушах на живо тази музика разбрах защо това е една от малкото опери от ХVII век, съхранили се и до днес в репертоара на оперните театри. И накрая – изключителните постановка и режисура на Стефано Пода. Точно този последен аспект Посолството на Италия и Италианският културен институт решиха да отбележат с изложба и с този каталог. Идеята е да се споделят с по-широката публика поне някои от емоциите, изпитани от зрителите, имали възможността да бъдат на представленията в Пловдив, за които всички билети бяха изчерпани. Тази инициатива ни дава възможността да подчертаем още веднъж съществуващите чудесни отношения между Италия и България, които през 2019 г. отбелязаха 140 години от установяването на дипломатически отношения, осъществяващи се много успешно и в културен аспект. Възможността за съвместна работа на две изтъкнати музикални институции – Държавната опера в Пловдив и Театро Реджо в Парма – Фестивал Верди под ръководството на Стефано Пода – е още едно доказателство не само за количеството, но най-вече за качеството на съществуващите отношения, които със сигурност са предопределени да укрепват във времето. Стефано Балди Посланик на Италия в София

6


PREFACE

One of the most vivid memories of my term of office in Bulgaria, which I will always carry with me, is a magical evening at the Ancient Theatre in Plovdiv. It was the evening of August 25, 2019, when I had the pleasure and privilege to attend the performance of the opera Orpheus to the music of Christoph Willibald Gluck, libretto by Stefano Poda, under the baton of maestro Luciano Di Martino. There are many factors that contributed to the uniqueness of this event. First of all, the place - the Ancient Theatre in Plovdiv, where one can feel the atmosphere, frozen in time, and the preserved charm of the ancient Roman civilization. It is no coincidence that this theatre is one of the symbols of the city of Plovdiv, which in 2019, shared with our Matera the title “European Capital of Culture”. Another reason for its uniqueness is Gluck’s music, masterfully performed by the Plovdiv Opera Orchestra under the direction of maestro Luciano Di Martino. Listening to this live music, I understood why this is one of the few operas from the seventeenth century, preserved to this day in the repertoire of opera houses. And finally - the exceptional sets and direction of Stefano Poda. It is this last aspect that the Italian Embassy and the Italian Cultural Institute have decided to mark with an exhibition and this catalogue. The idea is to share with the general public at least some of the emotions experienced by the spectators, who had the chance to see the performances in Plovdiv, for which all tickets were sold out. This initiative gives us the opportunity to emphasize once again the wonderful relations between Italy and Bulgaria. In 2019, was marked the 140th anniversary of the establishment of diplomatic relations, which are very successful also in cultural aspect. The opportunity for two prominent musical institutions to work together - the State Opera in Plovdiv and the Teatro Regio di Parma - Verdi Festival under the direction of Stefano Poda is another proof not only of the quantity but especially the quality of existing relationships that are surely destined to strengthen over time. Stefano Baldi Ambasciatore d’Italia a Sofia

7


I rapporti tra la Bulgaria e l’Italia risalgono all’antichità, legami che da 2000 anni non solo permangono ma si rafforzano, si rinnovano e trovano anche spinte importanti nelle diverse sfere della vita dei due paesi. In campo culturale il gemellaggio dell’anno scorso tra Matera e Plovdiv ne è stato una prova concreta. All‘incirca nel 5000 a.C., nel territorio della Bulgaria di oggi, esisteva già una sofisticata civiltà. Dopo il 3000 a.C. fecero la loro comparsa nella penisola balcanica i Traci. Nel 46 d.C. i Romani conquistarono la Tracia che divenne cosi una Provincia di Roma. Qui nacque Orfeo, il figlio della terra dei Traci, un simbolo che collega il linguaggio della musica a quello dei miti: la parola si associa al mito e si arricchisce di qualcosa che di solito non ha, il mito le conferisce una carica spirituale. Nel 2019 l’Orfeo è stato rappresentato nell’Antico Teatro romano di Plovdiv con la suggestiva messa in scena di Stefano Poda e la bravura di tutto il collettivo dell’Opera statale di Plovdiv dando così vita ad una delle più riuscite collaborazioni italobulgare in ambito culturale. L’Antico Teatro romano è stata una fantastica cornice per la presentazione di quest’opera che attraverso la rappresentazione del mito di Orfeo arriva alla vera affinità tra musica e parola: la storia appartiene all’effimero, il mito ci viene dalla sfera dei valori eterni, comuni a tutte le persone del mondo. Tramite la realizzazione di questo catalogo, l’Istituto Italiano di Cultura desidera ringraziare tutti quelli che hanno collaborato alla realizzazione dell’Orfeo. Le bellissime foto di scena e i testi contenuti nel catalogo sono un segno tangibile di questa importante e riuscita unione artistico-culturale tra la Bulgaria e l’Italia. Verena Vittur Direttore dell’Istituto Italiano di Cultura di Sofia

9


Отношенията между България и Италия водят началото си още от древността, отношения, които от 2000 г. не само продължават да съществуват, но се засилват, обновяват се и намират нови, силни тласъци в развитието на отделните сфери на живот в двете страни. В полето на културата побратимяването на Пловдив и Матера беше конкретен пример за това. Около 5000 г. преди Христа на територията на днешна България вече е съществувала развита цивилизация, а 3000 г. пр. Хр. на Балканския полуостров се появяват траките. През 46 г. сл. Хр. римляните завладяват тракийските земи и така те стават част от Римската империя. Тук се ражда Орфей, син на земята на траките, символ, който свързва езика на музиката с този на митовете: думата препраща към мита и се обогатява с нещо, което обикновено не притежава, митът º придава духовен заряд. През 2019 г. Орфей беше представен в Античния театър в Пловдив, с внушителната постановка на Стефано Пода и майсторството на целия колектив на Държавната опера в Пловдив, давайки по този начин живот на едно от найуспешните българо-италиански сътрудничества в областта на културата. Древният римски театър бе чудесна рамка за поставянето на тази творба, защото представянето на мита за Орфей стига до истинската свързаност между музика и слово: историята принадлежи на мимолетното, митът принадлежи на сферата на вечните ценности, общи за всички хора по света. С публикуването на този каталог Италианският културен институт благодари на всички, които участваха в реализирането на изложбата Орфей. Прекрасните снимки от представлението и текстът към тях в каталога са осезаем знак за това творческо българо-италианско сътрудничество. Верена Витур Директор на Италианския културен институт в София

10


The relations between Bulgaria and Italy date back to antiquity, relations that have not only continued to exist since 2000, but have been strengthened, renewed and found new, strong impetus in the development of different spheres of life in both countries. In the field of culture, the town-twinning between Plovdiv and Matera was a concrete example of this. Around 5000 BC, on the territory of today‘s Bulgaria there was already a developed civilization, and 3000 BC, the Thracians appeared on the Balkan Peninsula. In 46 AD, the Romans conquered the Thracian lands and thus they became part of the Roman Empire. Here was born Orpheus, the son of the land of the Thracians, a symbol that connects the language of music with that of myths: the word refers to the myth and is enriched with something that usually it does not have; the myth gives it a spiritual charge. In 2019, Orpheus was performed at the Ancient Theatre in Plovdiv, with the impressive staging of Stefano Poda and the artistry of the entire staff of the State Opera in Plovdiv, thus giving life to one of the most successful Bulgarian-Italian cooperation in the field of culture. The ancient Roman theatre was a great framework for staging this work, because the performance of the myth of Orpheus touches upon the real closeness between music and spoken word: history belongs to the transient; myth belongs to the realm of eternal values common to all people around the world. With the publication of this catalogue, the Italian Cultural Institute would like to thank everyone who participated in the conducting of the Orpheus exhibition. The beautiful photos of the show and the accompanying text in the catalogue are a tangible sign of this artistic Bulgarian-Italian cooperation. Verena Vittur Director of the Italian Cultural Institute in Sofia

11


Nell’anno in cui Plovdiv e Matera sono state capitali europeе della cultura, l’Opera di Plovdiv ha realizzato uno dei suoi progetti più innovativi, invitando l’artista italiano Stefano Poda a creare lo spettacolo di Orfeo ed Euridice di Gluсk, nell’ambito del festival Opera Open. Il ponte artistico fra Bulgaria ed Italia è stato un altissimo esempio di collaborazione nel campo della cultura nel 2019, anno così importante per i due paesi. Orfeo, creato per il Teatro Аntico, ha messo insieme in maniera tanto originale la musica classica, l’eredità dell’Antichità, la mitologia tracia, le diverse etnie e le pulsazioni della Plovdiv dalle tante facce. Sono felice che Plovdiv abbia risposto degnamente alla sfida e Orfeo sia diventato uno degli eventi più importanti nel programma di “Plovdiv - capitale europea della cultura- 2019”, portando all’Opera di Plovdiv fama nazionale e internazionale e – la cosa più importante - cambiando l’atteggiamento del pubblico nei confronti dell’opera, vissuta come un genere teatrale nuovamente attuale anche nel XXI secolo. Esprimiamo la nostra riconoscenza all’Istituto Italiano di Cultura per la possibilità di far condividere la magia visuale di Orfeo. Speriamo che presto si presenteranno nuove sfide che metteranno insieme il potenziale creativo di artisti della Bulgaria e dell’Italia. Nina Naidenova Sovritendente dell‘Opera di Plovdiv

12


В годината, в която градовете Пловдив и Матера бяха Европейски столици на културата, Опера Пловдив реализира един от най-новаторските си сценични проекти като покани италианския артист Стефано Пода да постави операта „Орфей и Евридика“ в рамките на фестивала OPERA OPEN. Творческият мост между България и Италия бе пример за найвисша изява на културно сътрудничество в знаковата за двете държави 2019 година. Орфей, създаден за сцената на Античния театър, обедини по изключително оригинален начин класическата музика, античното наследство, тракийската митология, етносите и съвременния пулс на многоликия Пловдив! Радвам се, че Опера Пловдив достойно отговори на предизвикателството и продукцията се превърна в основен културен акцент в програмата на Пловдив – столица на културата 2019, придоби национална и международна популярност и най-важното - промени коренно нагласите на аудиторията към операта като актуално за XXI век изкуство. Признателни сме на Италианския културен институт за възможността да споделим с вас визуалната магия на Орфей. Вярваме, че скоро ще открием нови предизвикателства, които да обединят творческия потенциал на артистите в България и Италия! Нина Найденова Директор на Опера Пловдив

13


In the year in which the cities of Plovdiv and Matera were European Capitals of Culture, the Plovdiv Opera launched one of its most innovative stage projects by inviting the Italian artist Stefano Poda to present his opera „Orpheus and Eurydice“ as part of the OPERA OPEN festival. This creative bridge between Bulgaria and Italy was an example of the highest manifestation of cultural cooperation between our two countries in 2019. Orpheus, created especially for the stage of the Roman Theatre, managed to creatively combine classical music, ancient heritage, Thracian mythology & ethnicities in order to showcase the many faces of our vibrant Plovdiv. I‘m very happy that the Plovdiv Opera rose to the challenge with dignity and the production became a major cultural focus in the city’s programme. As a Capital of Culture in 2019, we also gained national and international popularity, but most importantly, it radically changed the audience‘s attitude to opera as a relevant art form in the XXI century. We are grateful to the Italian Cultural Institute for giving us the opportunity to share the visual magic of Orpheus with you. We hope that we will keep having opportunities to unite the creative potential of artists in Bulgaria and Italy! Nina Naidenova General Director of the Plovdiv State Opera

14


ORFEO • Stefano Poda

O

rfeo inaugura la famosa riforma che Gluck, unito al grande intellettuale Ranieri de’ Calzabigi, intendevano introdurre nel melodramma: non più spettacoli di intrattenimento canoro, non più trame vuote e stereotipate, non più personaggi superficiali e vicende barocche. Bisognava ritornare alla potenza del teatro, fondata sull’equilibrio classico fra luce ed ombra, bisognava ridare valore alla musica e alla parola e non più solamente ai virtuosismi vocali. Una sorta di ritorno all’antico estremamente moderno, che influenzerà tutto il teatro successivo gettando le basi per l’opera come la conosciamo oggigiorno. In questo senso, Orfeo è il titolo perfetto per il Festival di Plovdiv 2019, nel contesto del Teatro Antico che è quasi il suo luogo naturale: la sede dell’Antichità che diventa vera modernità, perché è universale ed appartiene a tutti. Il mito di Orfeo era straordinariamente noto al mondo antico, tanto da aver originato anche religioni e riti di tipo misterico, ma non era mai stato tradotto in tragedia - almeno in quelle classiche a noi rimaste. Bisogna aspettare il Rinascimento italiano per vedere Orfeo a teatro, con Poliziano, ed è eccezionale pensare che uno dei primi melodrammi mai composti sia proprio l’Euridice di Peri (nell’anno 1600), seguita dopo pochi anni dall’Orfeo di Monteverdi. Per nascere, l’opera sceglie Orfeo e per rinascere, con Gluck e Calzabigi, essa ritorna proprio ad Orfeo, come in una attrazione ancestrale. Non è un caso: Orfeo è il paradigma del primo artista apparso sulla terra, per di più artista del canto e della musica. È un eroe fondatore di un genere, e in quanto tale proviene da lontano: egli non è greco, viene dal nord, dalle terre delle montagne che oggi sono Bulgaria: la Tracia dei Rodopi vide la sua nascita e la sua morte, e la sua testa spiccata dal corpo continuò a cantare sottovoce fra le correnti dell’Ebro/Maritsa. Quest’eroe del mito e della musica, questo simbolo del melodramma che nasce e rinasce, e dura per sempre grazie alle sue radici profondissime ignote ai più, unisce quindi idealmente la nascita del teatro e l’Europa moderna alle terre che circondano Plovdiv. Ecco perché mettere in scena questo titolo al Teatro Antico è un simbolo altissimo, oltre che una opportunità unica. Uno spettacolo antico quindi, che cerca la modernità nell’universalità del mito: per rifuggire dal male dell’attualità che vuole dimenticare la storia per ripetere un presente che tutti già conosciamo. Uno spettacolo che si basa su elementi archetipici quali l’acqua, la terra, il fuoco, la danza, il canto, gli echi: simboli della vita che si fondono nell’infinito, nel mistero della vita e del dolore. Perché Orfeo è innanzitutto il mito del dolore, della separazione e di come affrontarla: un rito iniziatico dell’uomo che affronta una sfida dopo l’altra per vincere la sofferenza della perdita, del distacco. La sfida suprema sarà vincere la morte, che è il simbolo supremo della separazione, in tutte le sue declinazioni: noi siamo la somma di tanti “io” successivi, ed ogni passo importante della vita supera un “io” precedente, che deve morire e soccombere ma non per questo scomparire. Ed è questo il segreto del mistero di Orfeo: la morte come simbolo di passaggio e non di annientamento. È il segreto di un canto antico che Orfeo continua a spandere come un’eco, in queste terre dei Rodopi: una saggezza malinconica che si è diffusa nelle piante e nell’acqua, e nelle persone che in tutto il mondo continuano a piangere col canto i miti passati, senza saperlo, ma con la speranza malinconica del loro inconscio sentirsi privilegiati eredi.

15


OРФЕЙ • Стефано Пода

O

pфей ознаменува прочутата реформа, която Глук, заедно с големия интелектуалец Раниери де‘ Калцабиджи, въвежда в мелодрамата: не вече спектакъл като музикално забавление, не вече празни стереотипни сюжети, не вече повърхностни барокови истории. Било е необходимо връщане към силата на театъра, основана на класическото равновесие между светлина и сянка, било е необходимо да се придаде стойност на музиката и на словото, а не само на вокалната виртуозност. Една история за завръщане към крайно модерното антично, което ще оказва влияние върху целия театър след това, поставяйки основата на операта, както я познаваме днес. В този смисъл Орфей е съвършеното заглавие за фестивала Опера Опен 2019 в Пловдив, в контекста на Античния римски театър, който е почти естественото му място: театърът на Античността, който се превръща в истинска модерност, защото е универсален и принадлежи на всички. Митът за Орфей е невероятно разпространен в Стария свят, до такава степен, че от него водят началото си религии и ритуали-мистерии, но той никога не е бил превърнат в трагедия, или поне липсва сред античните трагедии, достигнали до нас. Трябвало е да се дочака италианският Ренесанс, за да се види Орфей в театъра, посредством произведението на Полициано и е невероятно, че първата някога писана мелодрама е именно Евридика на Пери (през 1600 г.), последвана няколко години по-късно от Орфей на Монтеверди. Операта избира Орфей, за да се роди и за да се прероди чрез Глук и Калцабиджи; връща се именно към Орфей, сякаш чрез някакво дълбоко привличане. И това не е случайно: Орфей е парадигмата на първия артист, появил се на земята, още повече артист свързан с песента и музиката. Той е героят, основател на един жанр и като такъв идва отдалеч: той не е грък, идва от север, от планинските земи, които днес са България: Родопска Тракия вижда раждането и смъртта му и главата му, отделена от тялото, продължава да пее тихо сред водите на Хеброс/Марица.  Този герой на мита и на музиката, този символ на мелодрамата, която се ражда и се възражда и продължава да живее вечно благодарение на изключително дълбоките си корени, непознати за повечето хора, свързва по идеален начин зараждането на театъра и модерна Европа със земите около Пловдив. Ето защо да се представи  това заглавие в Античния театър е изключително висок символ, освен че е уникална възможност. И така, античен спектакъл, който търси модерността в универсалността на мита, за да избяга от болестта на съвремието, искащо да забрави историята, за да повтаря едно настояще, което всички вече познаваме. Спектакъл, основаващ се на архетипни стихии като водата, земята, огъня, танца, пеенето, видовете ехо: символи на живота, които се сливат с безкрайността, в тайнството на живота и на мъката. Защото Орфей е преди всичко мит за мъката, за раздялата и за това как да се справим с нея. Ритуал на инициация на човека, който преодолява едно след друго препятствия, за да победи страданието от загубата, от раздялата. Върховното предизвикателство е победата над смъртта, висшият  символ на раздялата във всичките º прояви: ние сме сборът от толкова много следващи „аз“ и всяка важна крачка в живота преодолява едно предхождащо „аз“, което трябва да умре и да загине, но не и да изчезне. И това е тайната на загадката на Орфей: смъртта като символ на преход, а не на изчезване. Това е тайната на една древна песен, която Орфей продължава да разпръсква като ехо в земите на Родопите: една тъжна мъдрост, попита от растенията, и от водата, и от хората, които по целия свят продължават да оплакват с песен миналите митове, без да го знаят, водени от тъжната надежда на подсъзнанието си да усещат привилегията, че са нейни наследници.

16


ORFEO • Stefano Poda

O

rfeo celebrated the famous reform that Gluck, together with the great intellectual Ranieri de’ Calzabigi, introduced into the melodrama: no longer a performance as musical entertainment, no longer empty stereotypical plots, no longer superficial baroque stories. It was necessary to return to the power of theatre, based on the classical balance between light and shadow. It was necessary to assign a value to music and words, and not only to vocal virtuosity. It was a return to the extremely modern ancient world, which will affect the entire successive theatre, laying the foundation of the opera as we know it today. In this sense, Orfeo was the perfect title for the Festival Opera Open 2019 in Plovdiv, in the context of the Ancient Theatre, which is virtually its natural place: the theatre of Antiquity, which becomes a real modernity because it is universal and belongs to everyone. The myth of Orpheus was incredibly popular in the ancient world - to such an extent that even religions and rituals originated from it - but it has never been transformed into a tragedy, or at least this title is missing among the ancient tragedies that have survived to us. It had to wait for the Italian Renaissance, to see Orfeo in the theatre, through the work of Poliziano, and moreover it is amazing that the first ever written melodrama is precisely Euridice by Peri (in 1600), followed several years later by Monteverdi’s Orfeo. Opera chooses Orpheus to be born, and to be recreated by Gluck and Calzabigi; it returns particularly to Orfeo, as if by some deep attraction. And it is not by chance: Orpheus is the paradigm of the first artist to appear on earth, even more: an artist associated with song and music. He is the character, founder of a genre and as such comes from afar: he is not Greek, he comes from the north, from the mountainous lands that are today Bulgaria: Rhodopa Thrace sees his birth and death, and his head, severed from his body, continues to sing quietly floating in the waters of Hebro / Maritsa. This character of myth and music, this symbol of melodrama, who was born and revived and continues to live forever thanks to his extremely deep roots, unknown to most people, connects perfectly well the birth of theatre and modern Europe in the lands around Plovdiv. Therefore presenting this title in the Ancient Theatre is an extremely high symbol, besides being a unique opportunity. So, an ancient performance that seeks modernity in the universality of myth in order to escape the disease of modern times that want to forget history and to repeat a present that we all already know. This is a performance based on archetypal elements such as water, earth, fire, dance, singing, types of echo: symbols of life that merge with infinity in the mystery of life and sorrow. Because Orpheus is above all a myth about grief, about separation and about how to deal with it. A ritual of initiation of the person who overcomes obstacles one after another in order to overcome the suffering of loss, of separation. For sure, the ultimate challenge is the victory over death, the supreme symbol of separation in all its manifestations: we are the sum of so many subsequent ‘selves’, and every important step in life overcomes a preceding ‘self’ that has to die and perish, but not to disappear. And this is the secret of Orpheus mystery: death as a symbol of transition rather than extinction. This is the secret of an ancient song that Orpheus continues to spread like an echo in the lands of the Rhodopa Mountains: a sad wisdom absorbed in the plants and water, and people around the world continue to lament with that song past myths unawarely, driven by their sad subconscious hope to feel the privilege of being its heirs.

17


IL VIAGGIO • Neli Radanova

О

rfeo è la continuazione di una vicenda bulgaro-italiana che risale al 2017: l’inizio della collaborazione fra l’Opera di Plovdiv e il Teatro Regio di Parma. Così il Destino ha unito Parma, Verdi, il Teatro Regio, l’Opera di Plovdiv, il Teatro Antico, Stefano Poda e la sua Forza del destino, creata per il Festival Verdi di Parma e ripresa al Teatro Antico di Plovdiv. Al progetto con Parma risale anche la mia collaborazione con l’Opera di Plovdiv. Ho avuto la fortuna di esserci e di vivere questi due eventi come partecipante, in senso ideale e anche materiale e come testimone. La possibilità di ritornare a questo ricordo, anche se per me è difficile pensare al passato, e di condividerlo con altri, mi rende profondamente felice. La Forza del destino fu la prima esperienza dell’Opera di Plovdiv con il maestro Stefano Poda che penso nessuno dimenticherà, perché in quella produzione così difficile e insolita ognuno - solisti, coro, balletto,  figuranti, anche  tecnici del palcoscenico e dei laboratori -  si è sentito importante con il proprio lavoro, convinto di far parte di un insieme imprescindible. E sicuramente da questo nasceva il grande entusiasmo, la voglia di fare e di farcela, lo sforzo per ottenere qualcosa mai fatto prima… E nonostante il caldo, la stanchezza, a volte il dubbio di non riuscire, gli alti e i bassi, il segno costante di quel lavoro duro ma così appagante è stata la fiducia e la convinzione di partecipare a qualcosa di straordinario. Oggi, a tre anni di distanza, si scorge meglio la differenza fra La forza del destino e Orfeo, senza che questa differenza tolga nulla all’emozione, all’entusiasmo, ai momenti di euforia di chi vi ha partecipato. Pur trattandosi di due spettacoli molto diversi, c’è fra di loro un denominatore comune ed è il modo di vedere l’opera non come qualcosa che debba appagare i sensi, grazie ad un’apparente bellezza e ricchezza di contenuto, ma come un accostarsi a se stessi, come uno scendere nella propria anima e scoprire delle dimensioni a cui magari nessuno di noi aveva mai pensato. E ciò avviene perché Stefano Poda riesce a guidare sia gli interpreti sia il pubblico in un percorso poco consueto. In interviste, rilasciate per il mondo e anche in Bulgaria, il Maestro non ha mai fatto mistero del modo in cui lui ”fa” opera: partendo dalla musica e ascoltandola finché  gli appare la visione di quello che sarà la sua creazione. Chi ha visto sue produzioni non avrà dubbi che non a chiunque sia dato di arrivare a “visioni” così… E poi segue il momento della realizzazione dello spettacolo che consiste nel “dare corpo” alla visione e offrirla agli spettatori. Orfeo ed Euridice  di Gluck  è stato il titolo scelto per l’inaugurazione del Festival Opera Open nell’anno in cui Plovdiv, insieme a Matera  sarebbe  stata capitale europea della cultura.  Un’operazione italiano-bulgara: regia, scene, costumi, luci e coreografia di Stefano Poda, direzione musicale del maestro Luciano Di Martino; il coro, l’orchestra, il balletto dell’Opera di Plovdiv. Un Orfeo italiano, il controtenore Antonio Giovannini, e un’Euridice bulgara - il soprano Maria Radoeva. La realizzazione di scene e costumi è avvenuta totalmente in Bulgaria, facendo integrare le maestranze dell’ Opera di Plovdiv con laboratori esterni, come la costruzione della nave di Caronte che vanta tecniche di invecchiamento del legno, realizzate nei laboratori dell’industria del cinema. Anche gli “effetti speciali” di acqua e fuoco sono la manifestazione di un approccio interdisciplinare: il linguaggio e le tecniche del cinema portati al Teatro Antico. I costumi sono stati realizzati sotto la guida dello stesso maestro Poda dalla sartoria del teatro e da un laboratorio nuovo alla confezione di costumi teatrali, con una sartoria specializzata in linea di abbigliamento molto moderna, la ditta Maniac, che grazie alla intraprendenza della sua titolare Elena Nestorova è riuscita a riprodurre in materiali molto avanzati la linea avanguardista e minimale dei bozzetti del creatore. Tutto questo è stato possibile grazie alla visione e alla grande determinazione di Nina Naidenova, sovrintendente dell’Opera di Plovdiv, per donare qualcosa di indimen-

18


ticabile in occasione di Plovdiv Capitale Europea della Cultura 2019, dando rilievo internazionale all’evento e riuscendo a far parlare tutta la Bulgaria dell’Orfeo al Teatro Antico. Orfeo è una creazione “su misura” per Plovdiv, destinata al Teatro Romano Antico, sentita e pensata nel legame del mito di Orfeo con la Tracia, la terra di cui fa parte Plovdiv. Si è trattato di un’operazione di ampio respiro che ha superato ampiamente i limiti di una produzione operistica, dimostrando come l’opera può rivelare legami profondi con la storia del territorio, ma anche rivolgersi ad un pubblico universale non necessariamente specifico. “Orfeo ed Euridice” dovrebbe essere il titolo completo dell’opera di Gluck, ma questo Orfeo  al Teatro Antico è l’Orfeo di Stefano Poda che rielabora un finale che non è né quello del mito, né quello dell’opera originale, ma, con lo sfondamento interdisciplinare che l’opera permette attraverso l’emozione pura, mostra temerariamente l’esito dello scontro con la morte, che, pur inesorabile alla fine porta a qualcosa di più forte ed invincibile… Orfeo è nato da un sogno, come da un richiamo misterioso venuto da lontano e la dimensione di sogno e di mistero ha lasciato il suo segno su tutta la produzione: un palcoscenico perennemente popolato da ombre, quali i morti della nave di Caronte, le Furie alle porte degli Inferi, le ombre bianche dei Campi Elisi, l’ombra di Euridice che non riesce mai ad abbandonare il Mondo dei Morti. La dimensione di sogno e di mistero  deriva pure dalla suggestione, come se gli  interpreti e anche il pubblico abbandonassero la realtà e si muovessero in altre dimensioni: quella del mito e quelle dei regni fantastici dentro il mito… Con Orfeo pare spesso siano state seguite delle intuizioni che poi hanno ”trovato” il loro posto con tanta naturalezza completando dei tasselli di un mosaico per arrivare alla fine alla visione totale premeditata. Non ha molto senso raccontarne la messa in scena: chi l’ha vista non la dimenticherà, chi non l’ha vista, difficilmente potrebbe immergersi in una visione, raccontata a parole. Tuttavia, le parole possono tentare di offrire un aiuto. Orfeo non ha scenografia nel senso tradizionale della parola, se non lo scheletro della nave di Caronte, simbolo dell’eterno tragitto unidirezionale fra il Mondo dei Vivi e il Mondo dei Morti. Come in una sorta di installazione di arte contemporanea rivive lo spazio del Teatro Antico – solenne, maestoso, con i suoi marmi bianchi, le colonne, gli archi, le statue, resti di uno splendore antico che sopravvive, nonostante  i quasi duemila anni in cui è rimasto sepolto sotto la terra… Per ritornare poi alla luce, come se non avesse mai smesso di essere quello per cui era stato creato – un palcoscenico… La parte visiva dello spettacolo è fondata   sugli elementi archetipici, i pilastri del mondo per gli Antichi con la loro simbologia: l’acqua, il fuoco, la terra e l’aria. La cascata, il cui sciabordio non cessa mai durante lo spettacolo, il fiume che attraversa la metà del palcoscenico in lunghezza, la sabbia bianca che ne ricopre l’altra metà, il fuoco con tutta la sua forza naturale e l’aria, apparentemente senza sostanza, presente in varie dimensioni, compreso il canto. E la sensazione dell’unirsi dei quattro elementi in potentissima energia che può portare ovunque. Fuori, altra energia accompagnava Orfeo: la città sapeva che si stava preparando qualcosa di molto particolare e ne faceva parte, a modo suo, pensandoci e parlandone. Orfeo inizia e finisce in modo insolito e sorprendente: аll’ora del crepuscolo, quando il giorno si spegne e sorge la luna, una schiera di sagome nere, stagliate sul marmo bianco del Teatro, che sembra venga molto da lontano, scende lentamente verso l’arena. In silenzio, spezzato dall’incessante sciabordio dell’acqua della cascata, e ogni tanto dal fruscio del vento, da rumori indistinti, dal grido di un uccello notturno… Come un lamento dell’Universo che piange Euridice, la giovane sposa di Orfeo, rapita dalla Morte…L’alone di tristezza avvolge tutto, il dolore si sente quasi fisicamente, nella musica e nel “rito” che si svolge sul palco-

19


scenico: ognuno piange un proprio caro e tutti, insieme ad Orfeo, piangono Euridice. Un velo di tristezza, steso sulla città  si è aggiunto al pianto funebre: per una strana coincidenza, nel giorno della prima, il 15 giugno 2019, cadeva uno dei quattro Giorni dei morti, celebrazioni molto rispettate in Bulgaria, continuazione di riti antichissimi sembra praticati anche dai traci: ricordare chi non c’è più, pensare alla sua anima – infatti il nome è “zadushnica”: per l’anima - ma anche preoccuparsi di lasciare sulla tomba grano lesso, pane e vino: “portargli da mangiare e bere”, frase che ho sentito dire in vari paesini della campagna, che continua la credenza, ormai solo come rito, che i morti mangiano e bevono, perché nell’aldilà vivono così come vivevano in questo mondo. Basta vedere gli affreschi nelle tombe dei traci e andare al cimitero di qualche paesino in uno di quei giorni… Il mito di Orfeo che attraversa l’Antichità, diffuso nel mondo di allora e molto vivo anche oggi in Bulgaria, è noto: inconsolabile per la perdita dell’amata sposa, Orfeo suscita la pietà di Giove e gli dei gli concedono “le pigre onde di Lete vivo varcar”, a certe condizioni, però. Lui da solo, senza l’aiuto di nessun dio, contando solo sul suo canto e sulla sua lira, sulla sua arte, quindi, si avvia verso il Regno dei Morti per cercare Euridice. Nella mitologia popolare bulgara il mondo si crede diviso in Terra di sotto (il cui simbolo è il colore nero) e Terra di sopra (il cui simbolo è il colore bianco), immagine salvata nel folclore e nelle più  suggestive fiabe di magia; viva anche in forma molto materiale: proprio nei Rodopi ci sono alcune grotte  di cui tutt’oggi si dice e si crede che siano il passaggio per scendere nella Terra di sotto…  I quattro elementi sono fermamente presenti in varie “materializzazioni”, visibili e anche solo intuibili. Come nel colore dei costumi: nero, bianco e rosso. O nello strano gioco delle luci che a volte lasciava la sensazione di “dare corpo” all’aria: il nero della processione funebre, il rosso cupo alle porte degli Inferi, la luce luminosa, quasi accecante nei Campi Elisi… Gli elementi sono presenti anche nelle prove da superare. Orfeo parte per gli Inferi ed è la sfida più grande: affrontarla significa penetrare nella terra, infrangere un divieto, varcare un limite insuperabile, fare un viaggio concesso solo ai morti, superare la prova dell’acqua e del fuoco. Nel folclore bulgaro – in canti e in fiabe di magia - la prova del fuoco e dell’acqua è considerata la manifestazione di massimo coraggio, il superamento di qualcosa di impossibile da superare che uno si azzarda di affrontare solo in situazioni estreme, in questioni di vita e morte. Esiste addirittura un costrutto fraseologico - che non può essere reso in italiano se non con “la prova del fuoco e dell’acqua” che però non trasmette l’inseparabilità dei due elementi che nel costrutto in bulgaro non possono esistere l’uno senza l’altro. C’è un’altra immagine in cui “fiume” e “fuoco” sono inseparabili: l’iconografia del Giudizio Universale presente in affreschi anche molto antichi in chiese e monasteri dell’area balcanica: il fiume di fuoco – la Geena - che è contemporaneamente la strada che conduce i dannati all’Inferno e l’Inferno stesso.  Nell’immaginario collettivo dei bulgari il fuoco e l’acqua coesistono come i due elementi forse più potenti e evocano associazioni diverse in persone appartenenti a culture diverse. Per un italiano il fuoco è legato all’Inferno e questa immagine è nata con Dante ed è saldamente radicata anche perché nell’immaginario collettivo dell’Europa occidentale lo strato cristiano è molto forte ed ha forse offuscato memorie più antiche che ormai stanno scomparendo.. Nell’immaginazione di un bulgaro il fuoco è legato al Sole, e viene chiamato addirittura il “sole nella terra”, come il Sole viene definito “il fuoco in cielo”. Il fuoco, legato al Sole è molto presente anche nelle descrizioni degli antichi riguardanti i traci. In una delle versioni del mito Orfeo è figlio di Apollo, identificato con il  Sole. In alcuni canti popolari della zona dei Rodopi, la cui età non può essere precisata e che contengono informazioni antropologiche di inestimabile valore, Orfeo è figlio del Sole. In testimonianze scritte e leggende tramandate del Tempio di Dionisio che archeologi continuano a cercare anche oggi nei Rodopi, la sibilla leggeva il futuro nella fiamma che si alzava dopo l’accensione del vino nell’altare e il bagliore delle fiamme illuminava tutta la montagna…

20


Orfeo è il racconto della tristezza e del dolore di fronte alla morte inesorabile, ma anche del coraggio di chi, guidato dall’amore, tenta l’impossibile. Egli supera le prove e trova Euridice e fallisce nell’ultima prova: non resiste alla disperazione della sposa e al desiderio di consolarla, si volta indietro per guardarla e lei muore per sempre… Qui finisce la narrazione testuale e musicale di de’ Calzabigi e Gluck e ci si avvia al finale, creato per il Teatro Аntico in cui è focalizzata, fatta visibile con i mezzi delle arti, la visione premeditata dell’Artista e il suo messaggio. Euridice è morta, e per sempre. E allora ritornano le Furie, si riversano sul palcoscenico minacciose, irruenti, agilissime nella loro fila che si forma, si deforma, si trasforma  si unisce e si disgrega, colpendo i sensi con la sua quasi perfezione, con il suo scatenato ordine, tenuto insieme e guidato dal ritmo della musica e dei corpi. Una danza sfrenata, il trionfo della Morte…      Poi si sparge una luce irreale, sempre più luminosa, quasi accecante e una schiera di figure bianche invade l’arena, come uscita dal misterioso e  potente fiume sotterraneo che porta i ricordi dell’umanità  trasmessi sin dalla notte dei tempi dalla tradizione orale, da forme non verbali, dai riti, dalle credenze, dai sogni; che contiene la memoria dei tempi e il sapere arcano e il canto dei Rodopi che ne diventa la manifestazione quasi tangibile ... Con l’avanzare della schiera bianca  le Furie nere schizzano in agonia, si trascinano per terra, cedono. … E il canto si innalza nel silenzio, forte, nitido, poi si scompone, si allontana, diventa sempre più debole, si spegne, ma ne rimane l’eco che non scompare mai e va oltre i tempi…   La Morte che sembra invincibile e la Vita che è invincibile, perché sempre presente nell’anima della Terra e perché nulla muore finché ne è salva la memoria A volte mi piace fare un gioco: cercare di definire con una sola parola una situazione, un evento, una persona. Pensando ad Orfeo è venuta fuori la parola ‘prova’, soprattutto in due delle sue non poche accezioni: ‘prova’ come tentativo di fare qualcosa e ‘prova’ come occasione rischiosa di dimostrare le proprie capacità e il proprio valore, come  in espressioni tipo “mettere/si alla prova”, “superare o vincere una prova”. E, come per miracolo questa parola ha occupato quasi subito, da sola, certe caselle sparse nel ‘tessuto’ di Orfeo che, da una parte riguardano il percorso di Orfeo nel mito,  dall’altra quello nostro e poi la vita “indipendente” dello spettacolo che stranamente ha seguito un cammino che ricorda i primi due! In breve sia il percorso di Orfeo, sia quello nostro sono seminati di prove, anzi questi percorsi esistono grazie alle prove superate. Non c’è bisogno di soffermarsi sul cammino di Orfeo, ma sulle  prove sì, perché per grande sorpresa sono le stesse a cui ci siamo imbattuti noi: e forse la prima, da cui è dipesa la realizzazione di Orfeo è stata la prova del fuoco e dell’acqua; se non l’avessimo superata, Orfeo non si sarebbe potuto fare. Il superamento è avvenuto in modo quasi miracoloso, come se si fosse presentato un aiutante magico a suggerirci una via molto insolita: una squadra di effetti speciali che lavora per il cinema e che non c’entrava con il Teatro! E lo stesso anche con la nave di Caronte, legata sempre alla prova dell’acqua che separa il Mondo dei Vivi dal Mondo dei Morti e su cui Orfeo sale perché il viaggio gli viene concesso dagli dei e per fare poi la strada di ritorno, mentre i comuni mortali salgono sulla nave per il loro tragitto senza ritorno… La più dura però è stata indubbiamente la prova del “canto”. Stefano Poda, sin dal suo primo Orfeo nel 2000, non ha mai nascosto l’inquietudine  per il “finale felice” riservato ad Orfeo da Gluck e de’ Calzabigi. Così come del resto è notoriamente avvenuto anche con il finale della sua Turandot al Teatro Regio di Torino, lasciata incompiuta da Puccini.  Per dare all’opera di Gluck un finale che facesse riflettere profondamentе senza intervenire sullo spartito, il maestro Poda perseguiva l’idea di Herder, Schiller e Lessing circa il contrasto tra “poesia d’arte” e “poesia pura”. Dunque in questo caso, era alla ricerca - e qui preferirei citarlo - “del collegamento/scontro del mito tra emblema di poesia complessa (la riforma dell’opera moderna di Gluck) ed una qualche dimensione antropologica”. Non aveva certo intenzione di manipolare il finale e sostituirvi un canto popolare. La sua idea era “partire dal silenzio e ritornarvi con un mormorio confuso alla maniera di Luigi Nono”, оssia  era  alla  ricerca  di  “un  contrasto  traumatico  profondo  tra  linguaggio  codificato

21


(l’opera) e  il  linguaggio  regressivo  (la  frase  di  un  canto  popolare  che  venisse  riconosciuto non immediatamente, evocato da un mormorio indistinto) per sollecitare nello  spettatore  autoctono  un’emozione  profonda,  pura  e  arcaica,  metarazionale“. Sapendo dei miei studi di ricerca sulla lingua e il folclore, mi chiese di pensare a qualcosa legato ai Rodopi; si è parlato di canti, di riti, di credenze, di leggende. Poi mi pregò di inviargli dei canti dei Rodopi. Gliene inviai sette, tutti belli e tutti irrepetibili. E fra di loro c’era anche Ela se vie previva. Lo scelse subito, dicendo ”Questo!” Due mesi dopo mi sono resa conto del testo del canto, che conoscevo sì, ma non ero arrivata sul suo senso. E’  stata una rivelazione: sotto le apparenze delle parole si nasconde uno strato profondo, è un testo che accompagna un rito di passaggio, una separazione dolorosa, talmente dolorosa da sembrare una morte. E nello svolgimento del matrimonio, nel momento della separazione con la casa paterna e con la famiglia, la sposa piange amaramente e le amiche cantano, ma è come se la piangessero…Dopo altro tempo ancora ho chiesto al Maestro perché aveva scelto proprio Ela se vie previva, non conoscendo il significato del testo. E lui mi ha risposto: “Non l’ho scelto né per il testo, né   per la musica, né per il ritmo. L’ho scelto, perché ho sentito che veniva da molto lontano…”. Uno dei ricordi  di Orfeo incancellabili per me è il Teatro Antico con più di 2000 persone in attesa e in silenzio prima dell’inizio dello spettacolo e poi il modo in cui il pubblico lo seguiva. Come se si fosse trovato contemporaneamente nei “tempi” di Orfeo ed al presente, proprio come nel tempo mitologico che non “scorre” e in cui passato e presente è tutt’uno. Gli spettatori rapiti, che erano lì e non erano lì, che sapevano di essere li, ma sentivano di essere “passati” in un altro mondo, fuori del tempo, che seguivano il “viaggio” di Orfeo e contemporaneamente forse ognuno stava affrontando  il proprio viaggio…Guidati da un Artista l’hanno seguito fiduciosi nel mondo  visionario della sua creazione e vi si son ritrovati… Non dimenticherò neanche l’alternarsi dei silenzi assordanti di 2000 persone e i loro euforici applausi, tanto che sembrava stesserо per far crollare i marmi del Teatro… E gli occhi lucidi di tanti e le lagrime di tanti altri… Poi per giorni a Plovdiv si sentiva dire: “Alla fine di Orfeo la gente piangeva…” Non penso che qualcuno possa riuscire a spiegare come sia avvenuto tutto questo, ma pur senza riuscirci, io e gli altri l’abbiamo sentito e l’abbiamo vissuto… Per me Orfeo è stato un’esperienza unica:  ho vissuto insieme le due passioni più grandi della mia vita – l’opera e la mitologia  - e attraverso l’Orfeo ho preso coscienza di cose che sono sempre state sotto i miei occhi, ma che prima non avevo messo a fuoco. Come il dato di fatto di esser nata bulgara, con radici saldamente affondate nel meraviglioso mondo di qui, in cui sopravvivono e vengono tramandati tutt’oggi memorie antiche e riti di altri tempi.  Oppure come la lingua italiana che ho scelto di studiare e di imparare per amore per Verdi e per l’opera e che ha segnato e  condizionato  tutta la mia vita, legandola inscindibilmente alla cultura, alla storia, all’arte  e al mondo italiano. E anche la “rivelazione” vissuta attraverso il sentimento e l’emozione dell’intuizione che dietro le grandi scelte nella vita stanno grandi desideri e che pur non sapendo da dove vengano, li seguiamo, seguendo il nostro Destino… Non еrа mia intenzione parlarne, tuttavia dirò una cosa. Fra i miei avi c’è una nonna contadina, da cui ho assorbito i misteri di un magico mondo arcaico, popolato di esseri fiabeschi, di sapere segreto, di vicende che sembrava avvenissero contemporaneamente in questo e in un altro mondo, di fantasie che non conoscono limiti… Un mondo che oggi solo sembra scomparso, ma sopravvive in tante cose e penso che anch’io ne tramando le memorie in modo assolutamente naturale e spontaneo a figli e nipoti. E c’è un nonno archeologo e professore di storia, che mi ha fatto leggere il primo mito, quello di Teseo e del filo di Ariadna e che mi ha fatto vedere la via della sapienza, senza limiti anch’essa… Questi due inizi sono sempre convissuti in me in perfetta armonia, rendendo felice e ricca di immaginazione la mia esistenza e aprendomi tante possibilità di scegliere… Se ne parlo e’ perché l’esperienza di Orfeo mi ha fatto sentire e capire che i due mondi apparentemente inconciliabili dei miei due avi, sono complementari per l’esperienza

22


dell’opera d’arte in generale (non solo dell’opera come genere) e per la conoscenza del mondo piccolo e grande. Non bastano le nozioni razionali, a volte servono anche canali segreti che ci legano al mistero della vita. Così è la vita, un equilibrio delicato tra razionalità e inconscio. E dunque così è anche l’arte, ossia quello che l’uomo emana e lascia del proprio passaggio.  Questo è il mio percorso personale ma forse anche di altri, e spero che molti altri abbiano fatto il loro percorso dentro se stessi, accostandosi a quell’Orfeo nel Teatro Antico che ha cancellato i confini fra civiltà, fra Oriente ed Occidente, anzi ha messo insieme Oriente e Occidente in un posto tanto simbolico -  il Teatro Romano di Filippopoli dove ha ripreso vita il mito di Orfeo, così legato a questo suolo, attraverso un’opera italiana. Stefano Poda ha sempre detto che l’obiettivo delle sue creazioni non è quello di presentare la storia che propone il libretto. La sua aspirazione è  quella di dare allo spettatore la possibilità di vivere la propria storia attraverso l’opera,  di fargli “vedere” e sentire altri mondi paralleli, di permettergli di staccarsi, anche solo per un po’, dalla corsa frenetica del nostro tempo che non si sa bene dove voglia portarci, di allontanarlo dai tanti rumori inutili e di riuscire a farlo sentire “come in un tempio, o in un museo, raccolto, solo, a conversare con se stesso“. Penso che con Orfeo questo miracolo sia avvenuto e che rimarrà a lungo il ricordo di un evento straordinario  a cui in moltissimi hanno partecipato e ne sono usciti con le lacrime negli occhi o con la meraviglia per essersi trovati trasportati per due ore in un’altra dimensione. Chi ha visto lo spettacolo al Teatro Antico, l’avrà percepito con i sensi, escludendo la ragione. Chi ha voluto capirne di più e ci è tornato con il pensiero, avrà scoperto con meraviglia che i molti  “fili” che lo attraversano si annodano per delineare un “centro”. Parlo di me, poiché a certe “rivelazioni” sullo spettacolo sono arrivata mesi dopo la prima. Nella mia immagine, invisibile, se non agli occhi dell’anima, c’è un centro e un cerchio che lo circonda . Al centro è Orfeo, come stretto in un groviglio pulsante di tristezza, di dolore, di rifiuto di accettare la cruda sorte, di ribellione. Orfeo tenta l’impossibile, ma dopo il viaggio, le prove, la vana speranza di riuscire a riportare in vita la sua Euridice, fallisce nell’ultima prova e non ha più scelta: è costretto ad accettare la Morte, come parte della legge della Vita. Euridice è perduta e per sempre, e  chi è salito da morto sulla nave di Caronte non può ritornare da vivo nel Mondo dei Vivi… Collegando immaginariamente l’inizio e il finale di Orfeo, si delinea il cerchio. La lenta processione funebre che sembrava provenisse da altri tempi, da un passato mitico che unа volta era stato vicino, era stato “presente”, dopo il lungo percorso, in cui accompagna continuamente Orfeo, come il coro nelle tragedie greche, giunge alla fine trasformata, dilaga sull’arena, scaccia le Furie simbolo della Morte. E come per incantesimo il lontano diventa vicino, ridiventa presente, nel magico circolo di cui fa parte anche la Morte, ma che è il circolo della Vita  che alla fine trionfa, simbolicamente nel canto dei Rodopi, perché finché é viva la memoria la Morte non può vincere.

23


ПЪТУВАНЕТО • Нели Раданова

О

рфей е продължението на едно българо-италианско събитие, станало през 2017 година началото на сътрудничеството между Опера Пловдив и Театро Реджо в Парма. Така Съдбата събра Парма, Верди, Театро Реджо, Пловдивската опера, Античния театър, Стефано Пода и неговата Силата на съдбата, създадена за Фестивала Верди в Парма и възстановена в Античния театър в Пловдив. С проекта с Парма е свързано и моето сътрудничество с Пловдивската опера. Имах късмета да бъда там и да изживея тези две събития като участник, в идеален и в материален смисъл, и като свидетел. Изпитвам дълбока радост и вълнение при възможността да се върна към този спомен, макар че за мен е трудно да мисля за изживяното в минало време, Силата на съдбата беше първата среща и първото преживяване на Пловдивската опера със Стефано Пода, което никой няма да забрави, защото в онази толкова трудна и толкова необикновена постановка всеки – солистите, хорът, балетът, фигурантите, както и техниците от ателиетата и сценичните работници – се почувства значим със своята работа, убеден, че е част от едно неотменно цяло. И със сигурност от това идваше големият ентусиазъм на участващите, желанието да работят, да се справят, усилието да стигнат до нещо, което не бяха правили никога преди това…И въпреки жегата, умората, понякога и съмнението, че може да не се справят, въпреки смените в настроението, знаково в тази нелека, но толкова удовлетворяваща работа беше доверието и убедеността, че участват в нещо изключително. Днес, след като са минали три години, се вижда по-добре разликата между Силата на съдбата и Орфей, без тя да отнема каквото и да е от емоцията, от ентусиазма, от моментите на еуфория у хората, които участваха. Макар че става дума за два много различни спектакъла , между тях има общ знаменател и това е начинът да се мисли операта не като нещо, което да удовлетворява сетивата заради видимата красота и богатството на съдържанието, а като докосване до себе си, като спускане в собствената душа и откриване на измерения, за които всеки от нас едва ли е мислил. И това се случва, защото Стефано Пода умее да води и изпълнителите, и публиката по един твърде необичаен път. В интервюта, давани по света и в България маестрото никога не крие начина, по който той „прави“ опера: тръгвайки от музиката и слушайки я, докато не му се яви видението на неговото творение. Който е гледал негови продукции, няма как да се съмнява, че не всекиму е дадено да има такива „видения“… И после идва моментът на осъществяването на спектакъла, който се състои в това, да се придаде плът на видението и то да бъде предложено на зрителите. Орфей и Евридика от Глук бе заглавието, избрано за откриването на фестивала Опера Опен в годината, в която Пловдив, заедно с Матера, щеше да бъде европейска столица на културата. И това беше италианско-българска „операция“: с режисура, сценография, костюми, осветление и хореография на Стефано Пода, под музикалното ръководство на маестро Лучано Ди Мартино; с хора, оркестъра и балета на Пловдивската опера. С Орфей италианец, контратенорът Антонио Джованини и Евридика българка, сопраното Мария Радоева. Изработването на декорите и костюмите стана само в България, като освен техническите служби и ателиетата на Опера Пловдив участваха и външни ателиета, както при построяването на лодката на Харон, направен в студията на филмовата индустрията. „Специалните ефекти“ с водата и огъня също са проява на интердисциплинарен подход: „езикът“ и техниките на киното, „доведени“ в Античния театър. Костюмите бяха изработени под личното ръководство на маестро Пода в шивашкото ателие на Пловдивската опера и в една фабрика, едва

24


прохождаща в шиенето на театрални костюми, но специализирана в производството на твърде модни линии, фирмата „Maniac”, която, благодарение на предприемчивостта на собственичката си Елена Несторова, успя да осъществи с тъкани, изработени с модерни технологии авангардната и минималистична линия от скиците на създателя на костюмите. Всичко това стана възможно благодарение на визията и на голямото желание и решимост на Нина Найденова, директора на Операта, да подари нещо незабравимо на Пловдив – европейска столица на културата 2019, като придаде международна релефност на събитието и успя да накара цяла България да говори за Орфей в Античния театър. Орфей е създаден „по мярка“ за Пловдив, предназначен за Античния римски театър, почувстван и мислен през връзката на мита за Орфей с Тракия, земята, от която е част Пловдив. Операция с голям размах, която надхвърли много границите на оперна продукция; която показва как операта може да разкрие дълбоки връзки с историята на мястото, както и да се обърне към универсална, а не непременно специфична публика. Орфей и Евридика би трябвало да е пълното заглавие на операта на Глук, но този Орфей в Античния театър е Орфей на Стефано Пода, и краят му не е нито финалът на мита, нито финалът на оригиналната опера. Чрез интердисциплинарния „пробив“, който операта допуска през чистата емоция, той показва дръзко резултата от сблъсъка със смъртта, която, макар и неизбежна, накрая води до нещо по-силно и непобедимо… Орфей се появи за пръв път в един сън, като тайнствен зов, дошъл от много далеч, и усещането за сън и тайнственост остави знака си върху цялата постановка: сцената, непрекъснато „населена“ със сенки, като мъртвите от лодката на Харон, Фуриите пред портите на Царството на мъртвите, белите сенки в Елисейските полета, сянката на Евридика, която никога не успява да напусне Подземното царство. Усещането за сън и загадъчност се дължи и на внушението, сякаш изпълнителите и публиката напускат реалността и попадат в други измерения, това на мита и на фантастичните царства вътре в мита. Изглежда, че с Орфей, често биваха следвани интуитивни решения, които после намираха мястото си толкова естествено, като парченца от мозайка, за да се стигне накрая до цялостната предварително замислена визия. Няма особен смисъл да се разказва постановката: който я е гледал, няма да я забрави; който не я е гледал, трудно би могъл да си потопи във видение, разказано с думи… Все пак думите биха могли да помогнат донякъде. Орфей няма сценография в традиционния смисъл на думата, с изключение на скелета на лодката на Харон. Пространството на Античния театър оживява като в съвременна артинсталация – великолепно, величествено, с белия мрамор, с колоните, с арките и статуите, останки от някогашен блясък, надживял времето, въпреки почти двете хиляди години, през които е останал погребан под земята. За да се върне пак на светло, сякаш никога не е преставал да бъде това, за което е бил създаден – театрална сцена… Видимата част на спектакъла се основава на архетипни елементи, опорите в света на Древните, с тяхната символика: водата, огъня, земята и въздуха. Водопадът, чиято вода се плиска по време на целия спектакъл; реката, която пресича половината сцена по дължина; белият пясък, който покрива другата половина от сцената, огънят, с цялата му жива сила, и въздухът, който привидно е безплътен, присъстващ в различни измерения, включително и в пеенето. И усещането за четирите стихии, свързани в могъща енергия, която може да отведе навсякъде. Отвън към Орфей идваше и друга енергия: градът знаеше, че се готви нещо много особено и участваше, по свой начин, като мислеше и говореше за него. Орфей започва и завършва по необичаен и изненадващ начин. В часа на здрача, когато

25


денят угасва и изгрява луната, процесия от тъмни сенки, открояващи се на белия мрамор на стената на театъра, която сякаш идва от много далеч, слиза бавно към арената. В пълна тишина, нарушавана само от плясъка на водата на водопада, от шепота на вятъра, от неразличими шумове, от крясъка на нощна птица… Като стенание, носещо се от Всемира, което оплаква Евридика, любимата на Орфей, отнета от Смъртта. Тъга обгръща всичко, мъката се усеща почти физически в музиката и в „ритуала“, който се извършва на сцената: всеки оплаква свой скъп човек и всички, заедно с Орфей, оплакват Евридика. Към погребалното бдение се добави и булото на тъга, покриващо града: по необяснимо съвпадение денят на премиерата, 15 юни 2019, се случи на Задушница, ден за помен на онези, които ги няма вече, много уважаван и отбелязван в България, продължение на твърде древен обичай, практикуван изглежда и от траките. Помен за душата на отишлия си – именно Задушница - но и грижа да се занесе на гроба жито, хляб и вино: „ да им се остави да ядат и пият“ – тази фраза съм я чувала в малки селца. Това е продължение на вярването, останало вече само като ритуал, че мъртвите в отвъдния свят живеят така, както са живели на този свят. Достатъчно е човек да види фрески в тракийски гробници или да попадне на гробището на някое далечно селце в такъв ден… Митът за Орфей, който минава през Античността, разпространен из целия тогавашен свят и твърде жив и днес в България, е известен: неутешим заради смъртта на любимата си, Орфей трогва Зевс и боговете му разрешават „да пресече жив бавните води на Лета“, но при определено условие. И той сам, без помощта на никой бог, само с песента и лирата си, тоест със своето изкуство, тръгва към Царството на мъртвите да търси Евридика. В българската народна митология се пази вярването, че светът е разделен на Долна и на Горна земя. Символът на Долната земя е черното, а символът на Горната е бялото. Този образ, запазен във фолклора и в най-завладяващите вълшебни приказки, живее и в твърде материална форма: точно в Родопите има няколко пещери, за които и днес се знае и се вярва, че са входът към Долната земя. Четирите стихии присъстват постоянно в различни видими или само осезаеми „материализации“. Като в цветовете на костюмите: черно, бяло, червено. Или в странната игра на светлината, която понякога оставяше усещането, че придава плътност на въздуха: чернотата на погребалното шествие, зловещото червено пред вратите на Подземния свят, ярката, почти ослепителна светлина в Елисейските полета… Стихиите присъстват и в изпитанията, които Орфей трябва да преодолее. Орфей тръгва за Подземното царство и това е най-голямото предизвикателство: да се изправи срещу него, означава да проникне в земята, да наруши една забрана, да прекрачи една ненарушима граница, да осъществи пътуване, разрешено само на мъртвите, да издържи изпитанието на огъня и на водата. В българския фолклор – в песни и във вълшебни приказки – изпитанието с огън и вода се смята за проява на най-голяма смелост, за опит за преодоляване на нещо, което е невъзможно да бъде преодоляно, срещу което някой може да дръзне да се изправи само в крайни ситуации, когато е въпрос на живот и смърт. Съществува дори идиоматичният израз „да минеш през огън и вода“, което на италиански може да се предаде само с „изпитанието на огъня и на водата“; то обаче не предава неделимостта на двата елемента, които в българската конструкция не могат да съществуват един без друг. Има още един образ, в който „река“ и „огън“ са неделимо свързани: в иконографията на Страшния съд в изображения в много стари църкви и манастири в България и на Балканите: огнената река – Геената, която е едновременно пътят, по който се носят стремително към Ада осъдените на вечна смърт и самият Ад.

26


В колективното въображение на българите огънят и водата съжителстват като двете може би най-могъщи стихии, които предизвикват различни асоциации у хора, принадлежащи към различни култури. За един италианец огънят е свързан с Ада и този образ идва от Данте и е дълбоко вкоренен и защото в колективното въображение в западна Европа християнският пласт е много плътен и много устойчив и може би е затъмнил и покрил по-древни образи, които вече изчезват. Във въображението на българите огънят е свързан със слънцето и дори е наричан „слънцето на земята“ , а слънцето е наричано „огънят на небето“ . Огънят, свързан със слънцето присъства в описанията на автори от Античността, отнасящи се до траките. В една от версиите на мита Орфей е син на Аполон, идентифициран със слънцето. В някои народни песни от Родопите, чиято възраст не може да бъде определена и които съдържат безценна антропологическа информация, Орфей е син на Слънцето. В писмени източници и в легенди, разказващи за храма на Дионис, който археолози продължават да търсят в Родопите, жрицата гадаела бъдещето по височината на пламъка, който лумвал след запалването на виното в олтара и отблясъците му осветявали цялата планина… Орфей е разказ за мъката и за скръбта пред неумолимата смърт, но и за смелостта на онзи, който воден от любовта си, се опитва да направи невъзможното. Той преодолява всичките изпитания и намира Евридика, но не издържа последното: не може да устои пред отчаянието на любимата си и на желанието да я утеши, обръща се назад, за да я погледне и тя умира, този път завинаги… Тук свършва текстовият и музикален разказ на де‘ Калцабиджи и на Глук и следва финалът, създаден за Античния театър, в който е фокусирано и направено видимо, чрез средствата на изкуствата, предпоставеното видение на Артиста и неговото послание. Евридика е мъртва, и вече безвъзвратно. И тогава се връщат Фуриите, изсипват се на сцената заплашителни, буйни, предизвикателни, гъвкави в редицата си, която се подрежда, изкривява се, преобразува се, събира се и се разпада, поразявайки сетивата с почти пълното си съвършенство, с необуздания си ред, удържана заедно и водена от ритъма на музиката и на телата. Вихрен танц, триумф на Смъртта. После изгрява неземна светлина, все по-ярка, почти ослепителна и множество от бели фигури се разлива по сцената, сякаш излязло от тайнствената могъща подземна река, която носи спомените на човечеството, предавани от вечни времена чрез устната традиция, чрез обреди, вярвания, обичаи, чрез сънищата; която пази тайното знание и песента на Родопите, превръщаща се в почти осезаема нейна проява … … Белите редици пристъпват напред, а черните Фурии отскачат, падат, гърчат се в агония, влачат се по земята, отстъпват. И песента се издига в тишината силна и чиста, после започва да се разпада, отдалечава се, отслабва все повече, угасва, но остава ехото, което никога не изчезва и се носи отвъд времето… Смъртта, която изглежда непобедима, и Животът, който е непобедим, защото живeе винаги в душата на Земята и защото нищо не умира, докато е жив споменът за него. Понякога обичам да се опитвам да определя с една дума някоя ситуация, събитие, човек. За Орфей се „появи“ думата „изпитание“ (prova) в две от многобройните º значения на италиански: „опит да се направи нещо“ и „изпитание“, като в изразите „подлагам/подлагам се на изпитание“. И като по чудо тази дума зае почти веднага, сама, „гнездата“ си в мозайката на Орфей. И това се отнася, от една страна, до пътя на Орфей в мита, от друга – до нашия, и после – до независимия живот на спектакъла, който по странен начин следваше първите два. Накратко и пътят на Орфей, и нашият бяха осеяни с изпитания, даже тези два пътя съществуват благодарение на издържаните изпитания! Не е необходимо да говорим за пътя на Орфей, но има смисъл да си спомним изпитанията му: много изненадващо, и ние се изправихме пред същите.

27


Първото, от което зависеше осъществяването на Орфей, беше изпитанието с огън и вода: ако не го бяхме издържали, нямаше да има Орфей. Преодоляването му стана като в приказките: сякаш се появи изведнъж вълшебен помощник, за да ни подскаже много необичайно разрешение: един екип за специални ефекти, който работи за филмовата индустрия и който нямаше нищо общо с театъра! Същото беше и с лодката на Харон, свързанa и тя с изпитанието с преодоляването на реката, разделяща Света на живите от Света на мъртвите. Орфей се качва на нея, защото му е разрешено от боговете, и после ще се върне в Света на живите; но пътуване на мъртвите е без връщане обратно… Но най-тежкото беше несъмнено изпитанието с песента. Още от първия си Орфей от 2000 г. Стефано Пода не е криел смущението си пред „щастливият финал“, решен от Глук и де‘ Калцабиджи. Така, както между другото се случи и в Театро Реджо в Торино с финала на неговата Турандот, оставена незавършена от Пучини. За да избере за операта на Глук край, който да предизвика дълбок размисъл, без да има намеса в партитурата, маестро Пода следва идеята на Хердер, Шилер и Лесинг за контраста между „художествената поезия“ и „чистата поезия“. И в този случай той търсеше – и тук предпочитам да го цитирам – „връзката/сблъсък на мита между емблемата на сложната поезия (реформата на Глук на модерната опера) и определено антропологическо измерение“. Естествено, той нямаше намерение да промени финала на Глук като го замести с народна песен. Идеята му беше да тръгне от „мълчанието и после да се върне към него с неясен шепот, по подобие на Луиджи Ноло“, тоест да търси „дълбокия травматичен контраст между конвенционалния език (операта) и регресивния език (част от народна песен, която да не бъде разпозната веднага, а да бъде „припомнена“ от неясен шепот), за да пробуди у зрителя, свързан с това място, една дълбока, чиста и архаична метарационална емоция“. Знаейки за изследванията ми, свързани с езика и фолклора, маестро Пода ме помоли да помисля за нещо, свързано с Родопите; говорихме за песни, за обичаи, за вярвания, за обреди, за легенди. После поиска да му изпратя песни от Родопите. Изпратих седем, всяка от тях единствена и неповторима, и между тях и „Ела се вие превива“. Той я избра веднага, като каза: “Тази“! Два месеца след това си дадох сметка какво представлява текстът на песента: знаех го, но не бях стигнала до смисъла му. Беше като откровение: под привидността на думите се крие друг дълбок пласт, този текст придружава един от най-важните ритуали за преминаване, една мъчителна раздяла, толкова тежка, че прилича на смърт. В сватбените обреди, в момента, в който булката се прощава с бащината къща и със семейството си, тя плаче горчиво, а дружките º пеят, но песента им е като оплакване…Мина още време и попитах Маестрото защо от седемте избра тази песен, без да е знаел значението на текста. А той ми отговори: „ Не я избрах нито заради текста, нито заради музиката, нито заради ритъма. Избрах я, защото усетих, че идва много отдалеч…“ Един от неизличимите ми спомени от Орфей е Античният театър с 2000 души, очакващи в тишина началото на спектакъла и после начинът, по който зрителите гледаха и слушаха. Все едно че се намираха едновременно във „времето“ на Орфей и в настоящето, точно като в митологичното време, което не „тече“ и в което минало и сегашно е едно. Унесени зрители, които бяха там, в театъра, и не бяха там, които знаеха, че са там, но усещаха, че са преминали в друг „свят„ извън времето; които следяха пътя на Орфей, и заедно с това може би всеки преживяваше своя път…Водени от един Артист, те го следваха доверчиво в света на виденията на неговото творение и откриваха там себе си… Няма да забравя и оглушителна тишина по време на спектакъла и бурните аплодисменти, толкова въодушевени, толкова нестихващи и толкова продължителни, че сякаш заплашваха да съборят театъра… И овлажнелите очи на много от присъстващите и сълзите на още повече…. После с дни в Пловдив се чуваше: „ На края на Орфей хората плачели…“

28


Не мисля, че някой може да обясни как стана всичко това, но дори и без обяснение всички го почувствахме и го изживяхме… За мен Орфей беше неописуемо преживяване: изживях едновременно двете най-големи страсти в живота си – операта и митологията – и посредством Орфей осъзнах неща, които винаги са били пред очите ми, но никога не съм се фокусирала върху тях. Както дадеността, че съм се родила българка и че корените ми са дълбоко захванати за чудния свят тука, в който продължават да живеят и да се препредават и до днес отколешни спомени, вярвания и обреди от други времена. Или както италианския език, който аз избрах да уча и да науча заради любовта си към Верди и към операта и който беляза и определи целия ми живот, свързан неразривно с италианския свят, култура, история, изкуство. И откритието, достигнато през чувствата и емоциите на интуицията, че зад големите избори в живота стоят големи желания и макар че не знаем откъде идват те, ние ги следваме, следвайки Съдбата си. Нямах намерение, но ще кажа още нещо. Сред моите предци са баба ми, жена от село, от която аз съм попила тайните на един архаичен свят, населен с вълшебни същества, пълен с тайно знание, със събития, които сякаш се случват едновременно в този и в друг свят, с фантазии, които не познават граници…Свят, който днес само изглежда изчезнал, но който продължава да живее в толкова неща и мисля, че и аз предавам спомените за него съвсем естествено и непосредствено на децата и внуците си. И дядо ми, от другия род, археолог и учител по история, който ми даде да прочета първия мит – за Тезей и нишката на Ариадна – и ми показа пътя на знанието, и той без граници… Тези две начала са съжителствали винаги в мен в съвършена хармония и благодарение на тях съществуването ми е било щастливо и богато с въображение, разкривайки пред мен толкова възможности за избор. Разрешавам си да говоря за нещо толкова лично, защото преживяването с Орфей ме накара да усетя и да проумея, че двата привидно несъвместими свята на моите баба и дядо са допълващи се и в изживяването на произведенията на изкуството въобще, не само на операта като жанр, и за познаването на малкия и на големия свят. Не са достатъчни рационалните понятия, понякога има нужда от тайни канали, които ни свързват със загадката на живота. Такъв е животът, крехко равновесие между рационалност и неосъзнато. Такова е и изкуството, то е това, което човек излъчва и оставя след преминаването си. Това беше моето „преминаване“, но може би и други, и вярвам – много други хора – са извървяли в себе си пътя към себе си, докосвайки се до Орфей в Античния театър, който заличи границите между цивилизации, между Изток и Запад, даже сля в едно Изтока и Запада на толкова символично място – Римския театър на Филипополис, където чрез една италианска опера, оживя митът за Орфей, така свързан с тази земя. Стефано Пода е казвал винаги, че целта на неговите творения не е да представи историята, предлагана от либретото. Стремежът му е да даде на зрителя възможност да изживее собствената си история чрез операта, като му помогне да „види“ и да почувства други реалности, отвеждайки го в други, паралелни светове и давайки му възможност да се откъсне, дори и само за малко от безумния бяг на нашето време, който не е ясно къде трябва да ни отведе, и да се отдалечи за малко от безбройните ненужни шумове. И да го остави да се почувства „като в храм, или в музей, сам и потънал в разговор със себе си“. Мисля, че с Орфей това чудо се случи и че ще остане дълго жив споменът за едно изключително събитие, в което взеха участие много хора и излязоха от него със сълзи в очите или с чудното усещане, че за два часа са се оказали пренесени в друго измерение.

29


Който е гледал Орфей в Античния театър, сигурно го е възприел със сетивата си, изключвайки разума. Който е искал да разбере повече и се е върнал назад с мисълта си, сигурно е открил с удивление, че множеството „нишки“, които го пресичат, накрая се събират, за да образуват „център“. Говоря за себе си, защото до определени „откровения“ за спектакъла аз стигнах няколко месеца след премиерата. За мен образът на тази творба, който може да бъде видян само с очите на душата, представлява център и кръг, който го обгражда. В центъра е Орфей, стегнат в пулсиращо кълбо от скръб, мъка, страдание, отказ да приеме жестоката съдба, бунт. Орфей опитва да направи невъзможното, но след пътуването към отвъдния свят, след изпитанията, след напразната надежда да успее да върне Евридика към живота, той не издържа последното изпитание и вече няма избор: принуден е да приеме Смъртта като част от Живота. Евридика е изгубена, и вече безвъзвратно; който се е качил мъртъв на лодката на Харон, не може да се върне жив в Света на живите. Ако свържем въображаемо началото и финала на Орфей, се очертава кръгът. Бавното погребално шествие, идващо сякаш от други времена, от някакво митично минало, което някога е било близко, било е „настояще“, след дългия път, в който придружава непрекъснато Орфей, както хорът в гръцките трагедии, стига накрая преобразено, залива арената, прогонва Фуриите, символ на Смъртта. И като по вълшебство далечното става близко, превръща се отново в „настояще“, в магическия кръговрат, част от който е и Смъртта, но кръговратът е на Живота и накрая той побеждава, символично в песента от Родопите, защото докато е жива паметта, Смъртта не може да победи.

30


THE JOURNEY • Neli Radanova

O

rfeo is the sequel to a Bulgarian-Italian event that took place in 2017: the beginning of the collaboration between the Plovdiv Opera and Teatro Regio in Parma. The Force of Destiny brought together Parma, Verdi, Teatro Regio, the Plovdiv Opera, the Ancient Theatre, Stefano Poda and his La Forza del Destino (The Force of Destiny), created for the Verdi Festival in Parma and restored at the Ancient Theatre in Plovdiv. My collaboration with the Plovdiv Opera is also connected with the project with Parma. I was lucky to be there and to experience these two events as a participant in the ideal and material sense, and as a witness. I feel deep joy and excitement at the opportunity to get back to this memory, although it is difficult for me to think about the experience in the past tense. The Force of Destiny was the first encounter and the first experience of the Plovdiv Opera with Stefano Poda, which no one will forget, because in that so difficult and so unusual production everyone - the soloists, the choir, the ballet, the supers, as well as the technicians of the Opera and the stage workers - felt significant with their work, convinced that they were part of an inalienable whole. For certain from that came the great enthusiasm of the cast and crew, the desire to work, to cope, the effort to achieve something they had never done before… And despite the heat, the fatigue, and sometimes the doubt that they might not be able to handle it, despite the mood swings, the significant in this difficult but so rewarding job, was the confidence and conviction that they were involved in something extraordinary. Today, after three years, the difference between The Force of Destiny and Orfeo is seen better, but it doesn’t take away anything from the emotion, from the enthusiasm, from the moments of euphoria of the people who were involved. Although these are two very different performances, they have a common denominator, which is the way to think of opera not as something to satisfy the senses because of the visible beauty and richness of the content, but as a touch to your own self, a descent into your own soul and discovering dimensions that each of us has hardly thought about. And this happens because Stefano Poda knows how to lead both the performers and the audience along a very unusual path. In interviews, given around the world and in Bulgaria, the maestro never hides the way he ‘makes’ opera: starting from the music and listening to it until the vision of his work appeared to him. Anyone who has seen his productions can have no doubt that not everybody is given to have such ‘visions’… And then comes the moment of conducting the performance, which consists of giving flesh to the vision and offering it to the spectators. Orfeo ed Eurydice by Gluck was the title chosen for the opening of the Opera Open festival in the year when Plovdiv, along with Matera, would be the European Capital of Culture. And this was an Italian-Bulgarian ‘operation’: with direction, set design, costumes, lighting and choreography by Stefano Poda, under the baton of maestro Luciano Di Martino; with choir, orchestra and the ballet of the Plovdiv Opera; with an Italian Orpheus, the countertenor Antonio Giovannini and Bulgarian Eurydice, the soprano Maria Radoeva. Making of the sets and costumes took place only in Bulgaria, and in addition to the technical services and the studios of the Plovdiv Opera, external studios also took part, like the film industry studios that built Charon’s boat. The ‘special effects’ with water and fire were also a manifestation of an interdisciplinary approach: the ‘language’ and techniques of film-making were ‘brought’ to the Ancient Theatre. The costumes were made under the personal guidance of maestro Poda in the sewing studio of the Plovdiv Opera and in a factory that was just beginning to sew theatrical costumes, but was specialised in the production of very fashionable lines. This was the company “Maniac”, which, thanks to the entrepreneurship of its owner Elena Nestorova, managed to produce the avant-garde and minimalistic line with fabrics made with modern technology from the sketches of the costume designer.

31


All this became possible thanks to the vision, the great desire and dedication of Nina Naidenova, the General Director of the State Opera, to give Plovdiv - European Capital of Culture 2019 something unforgettable by conveying the international distinctness of the event and managed to make all Bulgaria talk about Orpheus in the Ancient Theatre. Orpheus was ‘tailor-made’ for Plovdiv, intended for the Ancient Roman Theatre, felt and thought through the connection of the myth of Orpheus with Thrace, the land of which Plovdiv is a part. A large-scale operation that far exceeded the limits of opera production, which shows how opera can reveal deep connections with the history of a place, as well as appeal to a universal rather than necessarily specific audience. Orfeo ed Euridice is the full title of Gluck’s opera, but this Orpheus at the Ancient Theatre is the Orpheus of Stefano Poda, and its end is neither the finale of the myth nor the finale of the original opera. Through the interdisciplinary ‘breakthrough’ that that opera allows through pure emotion, he boldly shows the result of the collision with death, which, although inevitable, ultimately leads to something stronger and invincible … Orpheus first appeared in a dream, like a mysterious call coming from far away, and the sensation of sleep and mystery left its mark on the whole production: the stage, constantly ‘inhabited’ by shadows, like the dead on Charon’s boat, the Furies at the gates of the Kingdom of the Dead, the white shadows in the Elysian fields, the shadow of Eurydice, who never succeeds in leaving the Underworld. The feeling of sleep and mystery is also due to the suggestion that the performers and the audience leave the reality and fall into other dimensions, that of myth and the fantastic realms within the myth. It seems that with Orpheus, intuitive solutions were often followed, which then found their place as naturally as puzzle pieces, to arrive finally to the overall pre-conceived vision. There is little point in relating the production: who has seen it will not forget it and who hasn’t could hardly be immersed in a vision, told with words ... However, the words could help somewhat. Orpheus has no sets within the traditional meaning of the word, except for the skeleton of Charon’s boat. The space of the Ancient Theatre comes to life as in a modern art installation - magnificent, majestic, with white marble, columns, with arches and statues, remnants of past splendour that has outlived its time, despite almost two thousand years during which it remained buried underground. To return to the light, as if it never ceased to be what it was meant for - a theatre stage … The visible part of the performance is based on archetypal elements, the pillars in the world of the Ancients, with their symbolism: water, fire, earth and air. The waterfall, whose water splashes throughout the show; the river that crosses half the stage in length; the white sand that covers the other half of the stage, the fire, with all its living force, and the air that is seemingly immaterial, is present in various dimensions, including singing. And the feeling of the four elements connected in a powerful energy that can take you anywhere. Another energy came to Orpheus from outside: the city knew that something very special was being prepared and participated, in its own way, by thinking and talking about it. Orpheus begins and ends in an unusual and surprising way. At dusk, when the day fades and the moon rises, a procession of dark shadows, standing out on the white marble on the wall of the theatre and seems to come from far away, slowly descends to the arena. In complete silence, broken only by the splash of the water of the waterfall, by the whisper of the wind, by indistinguishable noises, by a night-shriek… Like a moan coming from the Universe, mourning over Eurydice, Orpheus’ beloved, taken away by Death. Sadness envelops everything, grief is felt almost physically in the music and in the ‘ritual’ that takes place on stage: everyone mourns for a dear person and everyone, including Orpheus, mourns over Eurydice. To the funeral wake was added the veil of sorrow covering the city: by an inexplicable coincidence, the day of the opening, June 15, 2019, took place on All Souls’ Day, a day

32


of commemoration of those who are no more, highly respected and celebrated in Bulgaria, a continuation of an ancient custom also practiced by the Thracians. All Souls’ Day is a memorial service for the soul of the departed, but also a care to bring to the grave wheat, bread and wine: “to let them eat and drink”, I have heard this phrase in small villages. This is a continuation of the belief, yet left only as a ritual, that the dead in the afterlife live as they had lived in this world. It is enough to see the frescoes in Thracian tombs or to get to the cemetery of a remote village on such a day… The myth of Orpheus, which passes through Antiquity, spread throughout the world of that time and is very much alive in Bulgaria today, is well known: inconsolable because of the death of his beloved, Orpheus moved Zeus and the gods allowed him to “cross the slow waters of Lethe”, but under certain condition. And he alone, without the help of any god, only with his song and lyre, that is, with his art, went to the Kingdom of the Dead to look for Eurydice. In Bulgarian folk mythology, the belief is preserved that the world is divided into Lower and Upper Land. The symbol of the Lower Land is black, and the symbol of the Upper Land is white. This image, preserved in folklore and in the most fascinating fairy tales, lives also in a very material form. Right in the Rhodopa Mountains, there are several caves, which still today are known and believed to be the entrance to the Lower Land. The four elements were constantly present in various visible or only tangible ‘materializations’. As in the colours of the costumes: black, white, red, or in the strange play of light that sometimes gave the feeling of giving density to the air, the blackness of the funeral procession, the ominous red at the gates of the Underworld, the bright, almost blinding light in the Elysian fields… The elements were also present in the trials that Orpheus had to overcome. Orpheus left for the Underworld, and this was the greatest challenge: to face it meant to penetrate the earth, to break a prohibition, to cross an inviolable frontier, to make a journey allowed only to the dead, to withstand the test of fire, and water. In Bulgarian folklore - in songs and fairy tales - the trial with fire and water is considered a manifestation of the greatest courage, an attempt to overcome something impossible to overcome, which someone can dare to face only in extreme situations, when it is a matter of life and death. There is even an idiomatic expression “to go through fire and water”, which in Italian can only be conveyed by “the trials of fire and water”; however, it does not convey the indivisibility of the two elements, which in the Bulgarian structure cannot exist without each other. There is another image in which ‘river’ and ‘fire’ are inextricably linked: in the iconography of the Last Judgment in many old churches and monasteries in Bulgaria and in the Balkans - the River of Fire, Gehenna, which is both the river on which the condemned to eternal death float swiftly to Hell and Hell itself. In the collective imagination of the Bulgarians, fire and water coexist as the two perhaps most powerful elements, which provoke different associations in people belonging to different cultures. For an Italian, fire is associated with Hell, and this image comes from Dante and is deeply rooted, because in the collective imagination in Western Europe, the Christian layer is very dense and very stable, and may have obscured and replaced older images, which are already disappearing. In the imagination of the Bulgarians, fire is associated with the sun and is even called “the sun of the earth”, and the sun is called “the fire of heaven”. The fire associated with the sun is present in the descriptions of authors from Antiquity, referring to the Thracians. In one version of the myth, Orpheus is the son of Apollo, identified with the sun. In some folk songs from the Rhodopes, whose age cannot be determined and which contain invaluable anthropological information, Orpheus is the son of the Sun. In written sources and legends about the temple of Dionysius, which archaeologists continue to search for in the Rhodopes, the oracle Sibyl predicted the future by the height of the flame that blazed after the wine was lit at the altar and its reflections illuminated the entire mountain.

33


Orpheus is a tale of sorrow and grief at the inexorable death, but also of the courage of the one who, driven by his love, tries to do the impossible. He overcame all trials and found Eurydice, but did not endure the last: he couldn’t resist the despair of his beloved and his desire to comfort her, he turned back to look at her and she died, this time forever. Here ended the textual and musical narrative of Calzabigi and Gluck and followed the finale, created for the Ancient Theatre, which highlighted and made visible, through artistic means, the premised vision of the Artist and his message. Eurydice was dead and now beyond retrieve. And then the Furies returned, pouring on the stage menacing, violent, provocative, and flexible in their line, which arranged, curved, transformed, gathered and disintegrated, striking the senses with almost complete perfection, with its wanton order, held together and guided by the rhythm of music and bodies. A frenzied dance, a triumph of Death. Then an unearthly light rose, brighter and brighter, almost gleaming, and a multitude of white figures spilled across the stage, as if coming from a mysterious mighty underground river that carries the memories of humanity, transmitted from time indefinite through oral tradition, through rites, beliefs, customs, through the dreams that keeps the secret knowledge and the song of the Rhodope transforming into almost tangible manifestation of that light. The white ranks stepped forward and black Furies bounced, fell, writhed in agony, dragged on the ground and retreated. The song rose in the silence, strong and pure, and then began to fall apart, drifting away, got weaker and weaker, faded away, but the echo remained and it never disappears, carried beyond time. Death, which seems invincible, and Life, which is invincible because it always lives in the soul of the Earth and because nothing dies as long as the memory of it is alive. Sometimes I like to try to define in one word a situation, an event, a person. In the case of Orpheus, the word ‘trial’ (prova) came to my mind in two of its many meanings in Italian: “trying to do something” and ‘test’, as in the expressions “to put / I am putting myself to the test”. And like a miracle, this word almost immediately took its place in the sockets of the Orpheus puzzle. And this applies on the one hand to the path of Orpheus in the myth, on the other to ours and then to the independent life of the performance, which in a strange way followed the first two. Briefly, both the path of Orpheus and ours were riffed with trials, even these two paths exist thanks to the trials endured! It is not necessary to speak of the path of Orpheus, but it makes sense to remember his trials: very surprisingly, we also faced the same. The first, which the materialization of Orpheus depended on, was the test of fire and water. If we had not passed it, there would not have been Orpheus. Overcoming it was like in a fairy tale, it was as if a magical helper suddenly appeared to give us a very unusual solution - a special effects crew that worked for the film industry and had nothing to do with theatre! It was the same with Charon’s boat, also connected with the ordeal of overcoming the river that divides the World of the Living from the World of the Dead. Orpheus boarded the boat because the gods had allowed him and then he would return to the World of the Living, but the journey to the dead is without going back. However, the hardest was undoubtedly the ordeal with the song, Ever since his first Orpheus of 2000, Stefano Poda has not hidden his disquietude at the ‘happy ending’ decided by Gluck and Calzabigi. Just like it happened, by the way, at the Teatro Regio of Torino with the finale of his Turandot, left unfinished by Puccini. To choose an end to Gluck’s opera that would provoke deep thought without interfering with the score, maestro Poda followed the idea of Herder, Schiller, and Lessing of the contrast between ‘artistic poetry” and ‘pure poetry’. And in this case, he sought - and here I prefer to quote him - “the relationship/ conflict between the myth and the emblem of the complex poetry (Gluck’s reform of modern opera) and certain anthropological dimension”. Natu-

34


rally, he did not intend to change the final of Gluck with a folk song. His idea was to start from “silence and then return to it in a vague whisper, like Luigi Nono”, that is, to seek the “deep traumatic contrast between conventional language (opera) and regressive language (part of a folk song that is not immediately recognizable, but to be ‘brought to memory’ by a vague whisper, to awaken in the spectator associated with this place a deep, pure and archaic meta-rational emotion). Knowing about my research related to language and folklore, maestro Poda asked me to think about something related to the Rhodopes. We talked about songs, customs, beliefs, rituals, legends. Then he asked me to send him songs from the Rhodopes. I sent seven songs, each of them unique and one of a kind and among them was “Ela se vie, previva” (Pine tree is swaying and bending). He chose it immediately, saying, “This one!” Two months later, I realized what the lyrics were. I knew it, but I hadn’t got to the point. It was like a revelation: beneath the ostensible words lies another deep layer, this text accompanies one of the most important rites of passage, a painful separation, so severe that it resembles death. In wedding ordinances, at the moment when the bride bids farewell to her father’s house and her family, she cries bitterly and her mates sing, but their song is like a lament. Some more time passed and I asked the Maestro why he chose this song out of the seven, without knowing the meaning of the lyrics. And he replied, “I didn’t choose it because of the lyrics, or the music, or the rhythm. I chose it because I felt it was coming a long way from here… “ One of my indelible memories of Orpheus is the Ancient Theatre with 2 000 people waiting in silence for the performance to begin and then the way the audience watched and listened. It was as if they were both in the ‘time’ of Orpheus and in the present, just like time in mythology, which does not ‘pass’ and the past and the present are one. The spectators, lost in reverie, were there in the theatre and not there, they knew they were there, but felt that they had passed into another ‘world’ beyond time; they were following the path of Orpheus, and at the same time perhaps everyone experienced their own path. Led by an Artist, they followed him trustingly into the world of visions of his creation and discovered themselves there. I will never forget the deafening silence during the performance and the loud applause, so enthusiastic, so endless and so long that they seemed to threaten to take down the theatre. And the wet eyes of many of those present and the tears of even more of them. Then for days in Plovdiv was heard, “At the end of Orpheus people cried I don’t think anyone can explain how all this happened, but even without an explanation we all felt it and experienced it. For me, Orpheus was an unspeakable experience. I experienced the two greatest passions in my life at the same time - opera and mythology - and through Orpheus I realized things that have always been in front of my eyes, but I have never focused on them. Like the fact that I was born a Bulgarian and that my roots are deeply rooted in the wonderful world here, in which ancient memories, beliefs and rituals from other times continue to live and be passed down through the generations. Or like the Italian language, which I chose to study and learn because of my love for Verdi and opera, and which marked and determined my whole life, inextricably bound up with the Italian world, culture, history and art. And the discovery reached through feelings and emotions of intuition that behind the big choices in life stand big desires and although we do not know where they come from, we follow them, following our Destiny. I had no intention, but I will say one more thing. Among my ancestors is my grandmother, a village woman from whom I have absorbed the secrets of an archaic world inhabited by magical creatures, full of secret knowledge, with events that seem to happen both in this world and in another world, with fantasies that know no boundaries. A world, which today only seems to have disappeared, but which continues to live in so many things, and I think that I, too, pass on the memories of it quite naturally and directly to my children and grandchildren. And my grandfather, of the other kin, an

35


archaeologist and history teacher, who gave me to read the first myth - about Theseus and Ariadne’s thread - and showed me the pathway of knowledge that also has no boundaries. These two principles have always cohabitate in perfect harmony in my mind, and thanks to them my existence has been happy and imaginative, revealing to me so many options. I dare to talk about something so personal, because the experience with Orpheus made me feel and understand that the two ostensibly incompatible worlds of my grandparents are complementary for the experience of works of art in general, not just of opera as a genre, and for the knowledge of the small and the big world. Rational concepts are not enough; sometimes we need secret channels that connect us with the mystery of life. Such is life, a delicate balance between the rational and irrational. Such is art; it is what one emanates and leaves after passage. This was my ‘passage’ but perhaps of others, and I believe that many other people have walked in themselves the path to themselves, touching upon Orpheus in the Ancient Theatre, which erased the borders between civilizations, between East and West. It even merged East and West into one at such a symbolic place - the Roman Theatre of Philipopolis - where, through an Italian opera, the myth of Orpheus, so connected with this land, came to life. Stefano Poda has always said that the purpose of his works is not to present the story offered by the libretto. His aim is to give the spectator the opportunity through the opera to experience his own story, to help him ‘see’ and feel other realities, to take him to other, parallel worlds that give him the opportunity to break away, even for a short while, from the mad run of our time, unclear where leading, and to get away for a while from the countless unnecessary noises; to make him feel ‘like in a temple or a museum, alone and in conversation with himself’. I think that this miracle happened with Orpheus and that the memory of an extraordinary event will stay for a long time, in which many people took part and came out with tears in their eyes or with the wonderful feeling that within two hours they were found to be in another dimension. Anyone who has seen Orpheus in the Ancient Theatre must have perceived it with their senses, shutting off rational mind. Anyone who wanted to know more and went back in their thoughts must have been surprised to find that the multitude of ‘threads’ that crossed it eventually came together to form a ‘centre’. I’m talking about me because I came to certain ‘revelations’ about the show a few months after the opening. For me, the image of this work, which can only be seen with the eyes of the soul, is a centre and a circle that surrounds it. In the centre is Orpheus, tightened in a pulsating ball of grief, sorrow, suffering, refusal to accept the cruel fate, revolt. Orpheus tries to do the impossible, but after the journey to the afterlife, after the trials, after the vain hope of bringing Eurydice back to life, he fails the final test and has no choice - he is forced to accept Death as part of Life. Eurydice is lost and now irretrievably. Anyone who boarded Charon’s boat dead cannot return alive to the world of the living. The circle is outlined if we imaginatively connect the beginning and the end of Orpheus. The slow funeral procession, coming as if from other times, from some mythical past that once had been recent, had been ‘present’, after the long journey in which it constantly accompanied Orpheus, like the chorus in the Greek tragedies, came finally transformed, flooded the arena, and drove away the Furies - the symbol of Death. And as if by magic, the distant becomes close, again turns into a ‘present’, in the magic circle, of which Death is also a part, but the circle is of Life and finally it wins, symbolically in the song from the Rhodopes, because as long as memory is alive, Death cannot win.

36


STEFANO PODA

Regia, Scene, Costumi, Luci, Coreografia Per dare all’interpretazione operistica la rigorosa unità estetica e concettuale di un teatro fondato sulla totalità delle arti e rivolto a una percezione integrale, plastica, ricca di visioni, Stefano Poda riunisce le dimensioni di regista, scenografo, costumista, disegna le luci e realizza la coreografia. Gli è stato conferito a Parigi il prestigioso Premio Claude Rostand della Associazione della critica francese per Ariane et Barbe-bleue di Paul Dukas, migliore produzione del 2019, realizzata al Teatro Capitole di Tolosa. Nel 2019 è invitato speciale alla Quadriennale di Praga 2019, 14a edizione del più grande festival internazionale riservato alla scenografia ed al teatro. Il suo Faust al Teatro Regio di Torino nel 2015, coproduzione con la Israeli Opera di Tel Aviv e l’Opéra de Lausanne (Unitel Classica, DVD, BLU-RAY C Major), è stato trasmesso nei cinema di tutto il mondo. Così come Turandot nel 2018 (DVD Unitel Classica / C Major, streaming di Operavision), o Thaïs di Massenet nel 2008 al Teatro Regio di Torino (DVD e Blu-ray RAI / Arthaus Musik). Stefano Poda ha al suo attivo un centinaio di produzioni, che hanno portato in tutto il mondo il segno di uno stile inconfondibile, peculiare, visionario, fortemente ancorato al contemporaneo. Tra i titoli più rappresentativi: Nabucco per l’apertura della stagione 2020 del Teatro Colón a Buenos Aires; la nuova produzione di Tosca (2020) al Teatro Bolshoi di Mosca; Romeo et Juliette (2018) e il nuovo Faust (2021) all’NCPA di Pechino; Boris Godunov (2017) ed Andrea Chénier (2015) alla KNO National Opera of Korea (2017); Fosca di Carlos Gomes e Titan di Mahler, al Theatro Municipal de São Paulo (2016); Elisir d’Amore alla Opéra National du Rhin de Strasbourg (2016); Otello di Verdi all’Opera Nazionale di Budapest (2015); Tristan und Isolde diretto da Zubin Mehta per l’inaugurazione della 77a edizione del Festival del Maggio Musicale Fiorentino; Ariodante (2016), Lucia de Lammermoor (2017, trasmessa da ARTE TV); Les Contes d’Hoffmann (2019) all’Opéra de Lausanne in coproduzione con Israeli Opera e l’Opéra Royal de Wallonie; La Forza del Destino (2011 e 2014) al Teatro Regio di Parma, Festival Verdi.

37


СТЕФАНО ПОДА Режисура, сценография, костюми, осветление, хореография За да придаде на интерпретацията на операта строгото естетично и концептуално единство на театър, основаващ се на целостта на изкуствата и целящ да даде цялостно пластично възприемане, богато на визии, Стефано Пода обединява измеренията на режисьор, сценограф, костюмист, дизайнер на осветлението и осъществява и хореографията. Получава в Париж престижната награда на Асоциацията на френската критика „Клод Ростан“, за Ариадна и Синята брада на Пол Дюка, най-добра продукция за 2019 г. осъществена в Театър Капитол в Тулуза. През 2019 г. е специално поканен на Куадриеналето Прага 2019, 14-о издание на най-големия международен фестивал за сценография и театър. Неговият Фауст, представен в Театро Реджо в Торино през 2015 г. копродукция с Израелската опера на Тел Авив и Операта в Лозана (Unitel Classica, DVD, BLU-RAY C Major), бе показан в киносалоните на целия свят. Както и Турандот от 2018 г. (C Major, streaming di Operavision) и Таис на Масне от 2008 г., поставени в Театро Реджо на Торино (DVD e Blu-ray RAI / Arthaus Musik). Стефано Пода е автор на около сто постановки, които разнесоха по целия свят знака на неговия разпознаваем стил – особен, визионерски, силно „закотвен“ в съвременното. Между най-представителните са Набуко, за откриването на сезона 2020 на Театър Колон в Буенос Аирес; новата постановка на Тоска (2020 г.) в Болшой Театър в Москва; Ромео и Жулиета (2018 г.) и новият Фауст (2021 г.) в Китайската национална опера (NCPA) в Пекин; Борис Годунов (2017) и Андре Шение (2015) в Корейската национална опера; Фоска на Карлос Гомес и Титан на Малер в Theatro Municipal в Сао Паоло (2016 г.); Силата на съдбата (2011, 2014) в Театро Реджо в Парма, Фестивал Верди (DVD Unitel); Любовен еликсир в Рейнската национална опера в Страсбург (2016 г.); Отело на Верди в Унгарската национална опера в Будапеща (2015 г.); Тристан и Изолда под диригентството на Зубин Мета, за откриването на 77-то издание на фестивала Maggio Musicale Fiorentino; Ариоданте (2016 г.), Лучия ди Ламермур (2017, показана от ARTE TV; Хофманови разкази (2019), копродукция на Израелската опера и Кралската опера във Валония.

38


STEFANO PODA Opera Director, Choreographer, Set-Costumes-Lighting Designer In his search for aesthetic and conceptual unity, the artistic work of Stefano Poda always encompasses direction, set design, costume design, lightning and choreography in a personal seal founded on a visionary, multi-level imprint balanced between ancient images and contemporary art. He has developed a language that is understandable in the same way as music, sculpture, painting and architecture can be. Stefano Poda won the prestigious “Prix Claude Rostand de la Critique Française” for Ariane et Barbe-Bleue by Paul Dukas (France TV) at the Théâtre du Capitole de Toulouse as best opera production in 2019. His productions of Turandot in 2018, of Faust in 2015 and of Thaïs in 2008, staged at the Teatro Regio Torino and conducted by Gianandrea Noseda, have been broadcast (DVD & Blu-ray) with great success in movie theatres across the world. Stefano Poda’s worldwide career numbers about one hundred productions: the more recent and best-known works include Roméo et Juliette at the NCPA of Beijing (2018); Offenbach’s Contes d’Hoffmann (2019), Lucia di Lammermoor (ARTE TV, 2017), Ariodante (2016) at the Opéra de Lausanne; Tosca (2019) in München; Andrea Chénier (2015) and Boris Godunov (2017) at KNO Korea National Opera; L’Elisir d’amore at the Opéra National du Rhin in Strasbourg (2016); Otello in Budapest (2015); Tristan und Isolde conducted by Zubin Mehta for the opening of the 77th edition of the Maggio Musicale Fiorentino Festival (2014); La Forza del Destino (2011, 2014) at Festival Verdi of Parma (DVD Unitel). Future engagements include a new production of Faust at the Beijing NCPA (2020) and a new Tosca (November 2020) for the Bolshoi Theatre of Russia. He was invited as special guest to the PQ Prague Quadriennal 2019, 14th edition of the largest international festival of theatre and stage design.

39


ALEXANDER БОГДАН THOMPSON non si definisce fotografo, ma autore di fotografie. Il suo strumento è la fotocamera, mentre la fotografia è mediatore - contemporaneamente portatore del sentire dell’autore e generatore di emozioni, che cerca di risvegliare nello spettatore. Alexander giunge alla fotografia di scena, come mezzo di condivisione artistica, dopo aver lavorato lui stesso sul palcoscenico come cantante e aiutoregia al Teatro lirico della città di Essen, Germania. La sua concezione del mondo si è formata in seguito alle sue ricche esperienze professionali in vari campi e al suo crescere fra culture diverse. Ha realizzato dei progetti per l’Opera Nazionale di Sofia, per le opere statali di Plovdiv e Russe, per il Teatro di Prosa di Plovdiv. Ha partecipato anche ai programmi di “Plovdiv - Capitale Europea della Cultura 2019”. www.abtstudio.com

АЛЕКСАНДЪР БОГДАН ТОМПСЪН не се определя като фотограф, а като автор на снимки. Негов инструмент е камерата, а снимката като произведение е медиаторът – тя бива едновременно и носител на авторовото усещане, и генератор на емоции, които търси да отключи у зрителя. До сценичната фотография, като свое средство за творческо споделяне, Александър достига след като самият той работи на сцената - като певец и помощникрежисьор в Операта в град Есен – Германия. Светоусещането му е формирано в резултат на богат професионален опит в много области и израстването му между различни култури Откроява се работата му по проекти на сцените на Държавна опера – Пловдив, Софийска опера и балет, Държавнa опера – Русе, Драматичен театър – Пловдив, отразяването на проектите от програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019, редица концерти и спектакли с популярни български и чужди изпълнители. www.abtstudio.com

ALEXANDER БОГДАН THOMPSON does not define himself as a photographer, but rather as an author of photographs. His tool is the camera, and the photo -as a work of art - is the mediator - it is both a bearer of the author’s feeling and a generator of emotions that he seeks to unlock in the viewer. Alexander came to stage photography as his means of creative sharing after he himself worked on the stage - as a singer and assistant director at the Opera in Essen, Germany. His perception of the world is formed as a result of extensive professional experience in many fields and his growing up between differing cultures. His work on projects on the stages of the State Opera - Plovdiv, the Sofia Opera and Ballet, the State Opera - Rouse, the Drama Theatre - Plovdiv stands out, as well as the coverage of the projects from the program of Plovdiv - European Capital of Culture 2019, a number of concerts and performances with popular Bulgarian and foreign artists www.abtstudio.com

40


41


“ORFEO ED EURIDICE”,

opera di Christoph Willibald Gluck su libretto di Ranieri de’ Calzabigi TEATRO ANTICO PLOVDIV, 15 giugno 2019 Regia, Coreografia, Scene, Costumi, Luci: STEFANO PODA Collaboratore e drammaturgia: PAOLO GIANI CEI Coro, corpo di ballo e orchestra: OPERA PLOVDIV Direttore d’orchestra: LUCIANO DE MARTINO Orfeo: Antonio Giovaninni Euridice: Maria Radoeva Amore: Svetlana Ivanova Realizzazione costumi: MANIAC (Elena Nestorova), Sartoria Opera Plovdiv Realizzazione Scene ed Effetti Speciali: NITRO MEDIA LTD, TASKO LTD, Laboratori Opera Plovdiv Coordinazione realizzazione costumi - Gergana Mantarlieva Sovrintendente Opera Plovdiv: NINA NAIDENOVA Foto: ALEXANDER БОГДАН THOMPSON Curatrice, Relazioni pubbliche, interprete e traduzione: NELI RADANOVA

42


„ОРФЕЙ И ЕВРИДИКА“, опера от Кристоф Вилибалд Глук по либрето на Раниери де‘ Калцабиджи АНТИЧЕН ТЕАТЪР ПЛОВДИВ, 15 юни 2019 г. Режисура, хореография, декори, костюми, осветление: СТЕФАНО ПОДА Сътрудник и драматургия: ПАОЛО ДЖАНИ ЧЕИ Хор, балет и оркестър: ОПЕРА ПЛОВДИВ Диригент: ЛУЧАНО ДИ МАРТИНО Орфей: Антонио Джованини Евридика: Мария Радоева Амур: Светлана Иванова Изпълнение на костюмите: МАНИАК ООД ( Елена Несторова), Шивашко ателие Опера Пловдив Декори и специални ефекти: ТАСКО ООД , НИТРО МЕДИА ЕООД, ТЕХНИЧЕСКИ СЛУЖБИ ОПЕРА ПЛОВДИВ Асистент и координатор по изпълнението на костюмите: Гергана Мантарлиева Директор на Опера Пловдив: НИНА НАЙДЕНОВА Фотографии: АЛЕКСАНДЪР БОГДАН ТОМПСЪН Куратор, PR, преводи: НЕЛИ РАДАНОВА

43


“ORFEO ED EURIDICE”,

opera of Christoph Willibald Gluck on libretto by Ranieri de’ Calzabigi ANCIENT THEATER PLOVDIV, 15 June 2019 Opera Director, Set-Costumes-Lighting Designer: STEFANO PODA

Collaborator and dramaturgy: PAOLO GIANI CEI Choir, ballet and orchestra: OPERA PLOVDIV Conductor: LUCIANO DI MARTINO Orpheus: Antonio Giovaninni Euridice: Maria Radoeva, Love: Svetlana Ivanova Costumes workshops: MANIAC (Elena Nestorova), Tailoring Opera Plovdiv Sets and special effects realization: TASKO LTD, NITRO MEDIA LTD, OPERA PLOVDIV WORKSHOPS Costumes coordination - Gergana Mantarlieva General Manager of Opera Plovdiv: NINA NAIDENOVA Photography: ALEXANDER БОГДАН THOMPSON Public relations and translation: NELI RADANOVA

44


45

45


46

46


47

47


48

48


49

49


50

50


51

51


52

52


53

53


54

54


55

55


56

56


57

57


58

58


59

59


60

60


61

61


62


63


64

64


65

65


66

66


67

67


68

68


69

69


70

70


71

71


72

72


73

73


74

74


75

75


76

76


77

77


78

78


79

79


80

80


81

81


82

82


83

83


84

84


85


Al Teatro Romano di Filippopoli futura Plovdiv, Orfeo, ricreato da Stefano Poda, diventa ponte ideale tra Bulgaria e Italia, tra mito e post-modernità, tra storia e opera. В Римския театър на Филипополис, бъдещия Пловдив, Орфей, пресъздаден от Стефано Пода, се превръща в идеален мост между България и Италия, между мит и постмодерност, между история и опера. At the Roman Theatre of Philippopolis, future Plovdiv, Orfeo, recreated by Stefano Poda, becomes an ideal bridge between Bulgaria and Italy, between myth and postmodernity, between history and opera.

86

86

Profile for Ivan Sabchev

Orfeo ricreato da Stefano Poda  

Orfeo ricreato da Stefano Poda  

Advertisement

Recommendations could not be loaded

Recommendations could not be loaded

Recommendations could not be loaded

Recommendations could not be loaded