Issuu on Google+

25 ГОДИНИ ПОДКРЕПА ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

BD-03-13-570-BG-C

ЕВРОПЕЙСКИ ПАРЛАМЕНТ

НАГРАДА

„САХАРОВ“ ЗА СВОБОДА НА МИСЪЛТА

25 ГОДИНИ ПОДКРЕПА ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА www.europarl.europa.eu/sakharov


„хората винаги трябва да следват съвестта си. Правата на човека са основата на цивилизацията“. Елена Бонер

2

3


Въведение През 2013 г. се честват двадесет и пет години защита и насърчаване на правата на човека чрез наградата „Сахаров“. През тези години ние признавахме и подкрепяхме усилията на отделни личности и организации, опълчили се храбро срещу расизма и репресиите, войната и тероризма, лишаването от свобода и изтезанията, за да отстояват своите права и правата на другите. Тази година ми е особено приятно да поздравя с добре дошла сред лауреатите на наградата „Сахаров“ Малала Юсуфзай, смело младо момиче от Пакистан, чиято решимост да се бори за правото на образование на децата е наистина мотивираща. Малала пренесе борбата си отвъд пределите на Пакистан, в световен план, борейки се за овластяването на момичетата и жените в тяхната битка за самоопределение. Малала е

вдъхновение за деца и възрастни навсякъде по света и нашата цел е да следваме пътя, проправен от нея, като предоставяме конкретна помощ. Европейският съюз посвети парите от Нобеловата награда за 2012 г. за инициативата „Деца на мира“, подпомагаща децата по целия свят, включително момичетата в Пакистан, да упражняват правото си на образование. Като представител на над 500 милиона европейски граждани Европейският парламент е твърдо ангажиран с каузата за правата на човека. Европейският парламент подкрепя с цялата си тежест нашите общи ценности по съвсем конкретен начин посредством приемането на резолюции относно правата на човека, посещения на място, намеса на дипломатическо равнище и мисии за наблюдение на избори. Европейският

парламент издига мощен глас в защита на политическите затворници, дисидентите и защитниците на правата на човека.

Фариняс от Куба, както и на бившата политическа затворничка от Мианмар/ Бирма Аун Сан Су Чжи.

Чрез мрежата на наградата „Сахаров“ на Европейския парламент, която включва всички лауреати на наградата и представители на Европейския парламент, ние се стремим да осигурим солидна платформа за всички онези, които тачат свободата на мисълта, да засилим посланието за мир, толерантност, свобода, права на човека и принципи на правовата държава в световен мащаб. Изключително горд съм, че през 2013 г. Парламентът посрещна трима лауреати, възпрепятствани по политически причини да дойдат в Европейския парламент при присъждането на техните награди, и бяха проведени церемониите по връчване на наградите на: „Дами в бяло“ (Damas de Blanco) и Гилермо

За да отбележим тази специална 25-а годишнина на наградата „Сахаров“, която честваме тази година, поканих лауреати от всички страни да се присъединят към членовете на Европейския парламент, за да укрепне нашата обща борба в световен план за правата на човека и основните свободи и за идеалите, които нашите лауреати отстояват в своето ежедневие. Заедно със смелите мъже и жени, а сега и с това младо момиче – Малала, които получиха признание с наградата „Сахаров“, ще продължим да работим съвместно, за да превърнем всеобщите права на човека, в които вярваме, в реалност за всички.

Мартин Шулц Председател на Европейския парламент

4

5


„това, което има значение в живота, не е самият факт, че сме живели. Важно е какво сме променили в живота на другите. “ Нелсън Холилала Мандела

Наградата „Сахаров“ Наградата „Сахаров“ за свобода на мисълта, учредена през 1988 г. в чест на руския ядрен физик и активист за правата на човека Андрей Сахаров, е най-високото отличие, присъждано от Европейския съюз за постижения в областта на правата на човека. Тя е жест на признание и морална подкрепа за лауреатите – дава им повече решимост и сила в борбата за техните каузи. Наградата се връчва на отделни лица и сдружения: дисиденти, политически лидери, журналисти, адвокати, активисти на гражданското общество, писатели, майки и съпруги, лидери на малцинства, една антитерористична група, активисти за мир, един борец срещу изтезанията, един карикатурист, един затворник, излежаващ дългогодишна присъда поради убежденията си, един режисьор и дори ООН като организация. Това е награда преди всичко за свободата на изразяване, защитата на правата на малцинствата, зачитането на

6

международното право, развитието на демокрацията и прилагането на принципите на правовата държава. Наградата „Сахаров“ и премия от 50 хиляди евро се присъждат на официално пленарно заседание на ЕП в Страсбург в края на всяка година. Кандидатите се номинират от политически групи или най-малко от 40 членове на Европейския парламент. След това същите се представят на съвместно заседание на комисията по външни работи, комисията по развитие и подкомисията по правата на човека и техните членове избират трима финалисти. Носителят или носителите на наградата за всяка година се избират от Председателския съвет – орган на ЕП под ръководството на председателя, включващ лидерите на всички парламентарно представени политически групи, което прави избора на лауреата един наистина европейски избор.

7


Андрей Сахаров

вдъхновител на наградата Изтъкнатият физик Андрей Сахаров (19211989 г.), член на Академията на науките, дисидент и носител на Нобеловата награда за мир за 1975 г., живее в изгнание в Горки (днешен Нижни Новгород), когато научава за намерението на Европейския парламент да учреди награда за свобода на мисълта, която да носи неговото име. От мястото на своето изгнание през 1987 година той изпраща послание до Европейския парламент, с което дава съгласието си наградата да бъде наречена на неговото име и изразява голямото си вълнение. Той с право възприема наградата като насърчение за всички, които, подобно на него, са се посветили на борбата за правата на човека.

и да е научни изследвания във военната област. През 1970 г. участва в основаването на Комитета по правата на човека в СССР, а през 1972 г. се жени за своята сподвижничка, активистката за правата на човека Елена Бонер. Въпреки засилващия се натиск от страна на правителството Сахаров не само се бори за освобождаване на дисидентите в страната, но става и един от най-смелите критици на режима и въплъщение на кръстоносния поход срещу отричането на основните права. По думите на Комитета за Нобеловата награда за мир, той е „говорител на съвестта на човечеството“. Нито заплахите, нито изгнанието успяват да сломят неговата съпротива.

Пионер на ядрената физика на СССР, Андрей Сахаров е загрижен поради започването на надпревара във въоръжаването, която засилва заплахата от световна ядрена война, надвиснала над света през епохата на Студената война. След като публикува, първо под формата на „самиздат“ (напечатано и издадено саморъчно), а след това и в западния печат, есето „Размишления за прогреса, мирното съвместно съществуване и интелектуалната свобода“, на Сахаров е забранено да участва в каквито

Съветските власти изпращат Андрей Сахаров на заточение в Горки, за да ограничат контактите му с чужденци. Наградата, носеща неговото име, преодолява границите, дори тези на репресивните режими, за да отличи активисти за правата на човека и дисиденти от цял свят.

8

Правозащитниците, получили това признание, заплащат скъпо за поетата от тях отговорност да защитават човешкото достойнство: мнозина са преследвани, лишавани от свобода,

подлагани на побой или изгнание. В редица случаи на лауреатите не се позволява да получат наградата си лично. Такъв е случаят с носителката на наградата от 2012 г. Насрин Сотудех, която от килията си в Иран пише писма до покойния Андрей Сахаров, в които прави философски анализ на значението на дисидентството и сравнява своята кауза с неговата.

Нека тези, които ще дойдат в бъдеще, да осъществят Вашите неосъществени мечти. Те със сигурност ще се борят да осъществят своите мечти и ще ги защитават.“ Подобно на Андрей Сахаров всички лауреати на наградата, която носи неговото име, показват колко смелост, търпение и вътрешна сила са необходими за защита на правата на човека и за борбата за всеобщото им признаване.

„Четенето на мемоарите Ви бе вълнуващо за мен по много начини. Сходството в методите ни, съществуването на много допирни точки – всичко това особено ме насърчаваше и разбира се, фактът, че не се отказахте и не се предадохте, въпреки авторитарните методи на правителството на страната Ви, е достоен за възхищение.“ „Вашата нестихваща воля за живот и съпротива е впечатляваща. Разбира се, Вие сте отражение на духа на Гьоте, когато казва: „живота, свободата заслужава единствен онзи, който всеки ден за тях непримиримо се сражава.“ „Това, което успяхте да постигнете, е голяма победа за всички борци за свобода по света.

9


Мрежата на лауреатите на наградата „Сахаров“ Мрежата на лауреатите на наградата „Сахаров“ е създадена през 2008 г., когато отличието чества своята двадесета годишнина. За да отбележи това събитие, Европейският парламент провежда конференция под надслов: 20 години активна подкрепа за правата на човека: Ла��реатите на наградата „Сахаров“ разказват своята история. Много от носителите на наградата вземат участие в конференцията и споделят вижданията си за правата на човека в световен план и за въздействието на наградата „Сахаров“. Хаува Ибрахим, лауреат за 2005 г., използва парите от наградата, за да изпрати над 100 деца на училище. „Майките от „Пласа де Майо“, лауреати през 1992 г., използват парите от наградата, за да открият книжарница, политическо кафене и университет за над 2400 студенти.

10

Вдовицата на Андрей Сахаров Елена Бонер, самата тя известен защитник на правата на човека и демокрацията, на конференцията отново потвърждава увереността на мъжа си, че „хората винаги трябва да следват съвестта си“, както и своето собствено убеждение, че „правата на човека са основата на цивилизацията“.

наградата съвместно и в сътрудничество с Европейския парламент“.

Председателят на Европейския парламент по онова време Ханс-Герт Пьотеринг открива официално Мрежата като платформа, позволяваща на носителите на наградата да се свързват чрез своите дейности и да проявяват солидарност.

По-късно Мрежата разширява дейността си с конференцията на високо равнище, състояла се през ноември 2011 г., на която тогавашният председател на Европейския парламент Йежи Бузек кани лауреатите да обсъдят проблемите на демокрациите в преход, ролята на жените и влиянието на новите технологии. Както подчертава по време на конференцията г-н Бузек, „не „Фейсбук“ и „Туитър“ свалиха репресивните режими – в основата си това бяха човешкият дух и жаждата за свобода и за промяна към по-добро“.

Лауреатите подписват съвместна декларация, в която „се споразумяват да засилят съвместните усилия в подкрепа на защитниците на правата на човека по света чрез общи действия на носителите на

На ежегодния прием на Мрежата на лауреатите на наградата „Сахаров“ през 2012 г. тогавашните съпредседатели на Мрежата – председателят на Европейския парламент Мартин Шулц и носителите на наградата за

2011 г. Али Ферзат, Асмаа Махфуз и Ахмед ел Сенуси, обсъждат публично своите възгледи относно процеса на изграждане на демокрацията в светлината на примера на Арабската пролет. Същите лауреати са и оратори на първия Световен форум за демокрация, проведен в Страсбург под патронажа на Европейския парламент. През 2013 г. се отбелязва 25-ата годишнина на наградата „Сахаров“. През годината бяха организирани редица дебати в рамките на мрежата на наградата „Сахаров“, както и конференция на високо равнище, на която лауреати от целия свят се събраха в Европейския парламент, за да обсъдят борбите, които водят, и заздравят и обогатят взаимно своя опит в рамките на мрежата на наградата „Сахаров“.

11


НОСИТЕЛИТЕ НА НАГРАДАТА „САХАРОВ“ 1988 г. Нелсън Холилала Мандела; Анатолий Марченко (посмъртно) 1989 г. Александър Дубчек 1990 г. Онг Сан Су Кий 1991 г. Адем Демачи 1992 г. „Майките от „Пласа де Майо“ 1993 г. „Ослободжение“ 1994 г. Таслима Насрин 1995 г. Лейла Зана 1996 г. Вей Цзиншен 1997 г. Салима Гезали 1998 г. Ибрахим Ругова 1999 г. Шанана Гушмау 2000 г. „Баста Я“ 2001 г. Изат Газауи; Нурит Пелед-Елханан; Дон Закариаш Камуеньо

12

2002 г. Освалдо Хосе Пая Сардиняс 2003 г. Генералният секретар на ООН Кофи Анан и всички служители на Обединените нации 2004 г. Асоциацията на журналистите в Беларус 2005 г. „Дами в бяло“; Хаува Ибрахим; Репортери без граници 2006 г. Александър Милинкевич 2007 г. Сали Махмуд Мохамед Осман 2008 г. Ху Джия 2009 г. „Мемориал“ (Олег Орлов, Сергей Ковальов и Людмила Алексеева от името на „Мемориал“ и всички други защитници на правата на човека в Русия) 2010 г. Гилермо Фариняс 2011 г. Арабската пролет (Мохамед Буазизи, Асмаа Махфуз, Ахмед ел Сенуси, Разан Зейтуне и Али Ферзат) 2012 г. Насрин Сотудех и Джафар Панахи 2013 г. Малала Юсуфзай

13


2013 г.

Малала Юсуфзай

„Простреляха я в главата почти от упор, и я направиха по-силна“, заяви холивудската актриса Анджелина Джоли при стартирането на първия проект, който цели да помага на 40 момичета от областта Суат в Пакистан да посещават училище. Малала се възстановява от нараняванията след продължително лечение в Обединеното кралство, където понастоящем живее, и заявява, че иска „всяко момиче, всяко дете, да се образова“. Борбата и` започва на 11-годишна възраст, когато пише анонимен дневник за живота на ученичките при талибанския режим в долината Суат в Пакистан за урду секцията на Би Би Си онлайн. За 14 януари 2009 г., сряда, в дневника е записано „Може никога повече да не отида на училище.“ Директорът на училището е обявил началото на зимната ваканция, но не и датите на възобновяване на учебните занятия. На 15 януари 2009 г. талибаните постановяват, че всички училища за момичета в Суат ще бъдат затворени. Още преди този момент над 150 училища вече са били взривени. Скоро след това на Малала и семейството  `и се налага да напуснат своя обсаден град Мингора, тъй като се водят сражения между талибаните и пакистанската армия за контрол над него. Училището на Малала е разрушено. След като се връщат у дома след подобряването на сигурността, Малала и нейният баща Зиаудин, либерален член на т. нар. Жирга (племенното събрание), 14

ръководещ училище за момичета, са подложени на заплахи. Малала, обаче, продължава да се изказва в полза на образованието за момичетата в открити интервюта и телевизионни изяви, като по своя инициатива участва в два документални филма за образованието на момичетата в долината Суат, озаглавени „Разформирован клас в долината Суат“ (Class dismissed in Swat Valley) и „Одисеята на една ученичка“ (A school girl‘s odyssey ). Тя използва дарение, за да закупи училищен автобус и на път за дома в същия този училищен автобус е простреляна, адруги две момичета са ранени. Отговорност за нападението поема групировката „Техрик-и-Талибан“. Целта на нападението е да убие Малала и „да се даде урок“ на всички, свързани с нея и с нейната борба за правото на образование, свобода и самоопределение за момичетата и жените в Пакистан. Малала, обаче, не се предава. На шестнадесетия си рожден ден(12 юли 2013 г.) тя отправя обръщение към Обединените нации в седалището на организацията на събитие, организирано от специалния пратеник на ООН за световното образование Гордън Браун. „Терористите смятаха, че ще променят моите цели и че ще спрат моите амбиции, казва тя, но нищо не се промени в моя живот, освен това: слабостта, страхът и безнадеждността си отидоха. Родиха се силата, мощта и смелостта.“ ООН избра 10 ноември за ден, посветен на Малала, с който да се насочи вниманието към правото на момичетата да ходят на училище, а Пакистан и ЮНЕСКО основаха фонд „Малала“ в подкрепа на образованието за момичетата.

©©copyright Isopix/Action in network Press phase

Малала Юсуфзай е 16-годишно момиче от Пакистан, което талибаните прострелват в главата, за да попречат на нея и на другите момичета да ходят на училище.

15


1988 г.

Нелсън Холилала Мандела

В прощалното си слово пред Парламента на Южна Африка, 10 години след като полага клетва като президент, Мандела отбелязва: „Ние, исторически врагове, успяхме да договорим мирен преход от апартейд към демокрация именно защото бяхме готови да приемем вътрешния потенциал за добро у другия“. 16

Нелсън Мандела, който е отличен и с Нобелова награда за мир през 1993 г., се оттегля от обществения живот, но продължава да е верен на своите идеали чрез благотворителните си организации — фондацията „Нелсън Мандела“ и Фонда за деца „Нелсън Мандела“. През юни 2013 г., на 94-годишна възраст, Мандела е приет в болница със сериозна белодробна инфекция, която получава за първи път, докато е в затвора. Хиляди хора от цял свят изпращат послания, с които изразяват своята любов и подкрепа към него. Както самият Мандела бе казал някога, „това, което има значение в живота, не е самият факт, че сме живели. Важно е какво сме променили в живота на другите.“

© European copyright Union in network PE-EPphase

Шест години след като печели първото издание награда „Сахаров“ Нелсън Мандела е избран за първия чернокож президент и правителствен ръководител на Южноафриканската република на първите свободни избори в страната. По време на апартейда той беше прекарал 27 години зад решетките и се беше превърнал в символ на съпротивата срещу расизма. Когато през 1988 г. получава наградата „Сахаров“, Мандела е все още под домашен арест, но само четири месеца след неговото освобождаване – през юни 1990 г., изнася реч пред Европейския парламент. Той твърдо отстоява нуждата от справедливо и трайно решение, за да се превърне Южна Африка в „обединена, демократична и свободна от расизъм страна“. Всяко друго решение би било „обида за паметта на безчетните патриоти в Южна Африка и останалата част от нашия регион, които пожертваха дори живота си, за да можем днес да кажем с увереност, че се вижда краят на системата на апартейда“.

17


1988 г.

Анатолий Марченко Един от най-известните дисиденти на бившия Съветски съюз Анатолий Марченко умира през 1986 г. в затвора в Чистопол след тримесечна гладна стачка, с която призовава да бъдат освободени всички съветски граждани, намиращи се в затвора заради убежденията си. Той умира едва на 48 години, вече прекарал над 20 години в затвора и като интерниран. Бурната международна реакция след смъртта му е решаващ фактор за това в крайна сметка тогавашният генерален секретар на Комунистическата партия Михаил Горбачов да разреши освобождаването на голям брой политзатворници през 1987 г.

При връчването на наградата „Сахаров“ на неговата вдовица Лариса Богораз през 1988 г. самият Андрей Сахаров отдава почит на Анатолий Марченко, като казва в послание до ЕП: „С „Моите показания“ Марченко беше първият, който изрече истината за следсталинските трудови лагери и затвори. Книгата му се превърна в един от крайъгълните камъни на движението за правата на човека в нашата страна. С духа си на нравственост чрез ненасилствена борба за правда, със стремежа си към неприкритата и пълна истина, книгата възбуди омразата на репресивните органи спрямо автора. Целият му живот след това и трагичната му смърт в чистополския затвор беше техният начин да му отмъстят за тази истина, за тази непоколебимост, за неговата висока нравствена принципност. Постиженията на живота и делото на Марченко са огромен принос към каузата на демокрацията, хуманността и правдата.“ © Instytut copyright Sacharowa in network wphase Moskwie

Марченко става широко известен с автобиографичната си книга „Моите показания“, в която разказва за времето, прекарано в съветските трудови лагери и затвори. Напуснал училище на 8-годишна възраст, Марченко се самообразова, докато е в затвора. След като през 1966 г. е освободен, той не само написва тази книга, която има преломно значение, но и се присъединява към движението за правата на човека в Съветския съюз и става един от основателите на влиятелната Московска хелзинкска група през 1975 г.,

като организира протести и апели и написва множество отворени писма, заради някои от които неведнъж е изпращан зад решетките.

18

19


1989 г.

Александър Дубчек

Той израства в семейство, отдало силите си за изграждането на социализма в Съветския съюз. През 1939 г. Дубчек става тайно член на Комунистическата партия, а след окупацията на Чехословакия през Втората световна война се присъединява и към нелегалната съпротива срещу пронемската Словашка република. Когато през 1968 г. преданият комунист Дубчек става новият първи секретар на Чехословашката комунистическа партия, той прави опит да либерализира комунистическия режим. Дубчек започва серия от либерални реформи, като предоставя на печата повече свобода на изразяване, реабилитира жертвите на политическите чистки от епохата на Сталин и поставя началото на програма за реформи, включващи промени в икономически план и широкообхватна демократизация на чехословашкия политически живот. Реформите на Дубчек

20

будят тревога в Москва и усилията му да придаде „човешко лице“ на социализма биват пометени на 21 август 1968 г., когато танковете на Варшавския договор влизат в Чехословакия и установяват контрол в Прага. КГБ отвлича Дубчек, отвежда го в Кремъл и го задържа за кратко. През 1970 г. той е обвинен в измяна, лишен от поста си и изключен от Чехословашката комунистическа партия. Петнадесет години живее като обикновен работник и се връща в политическия живот едва през 1988 г. като активист за правата на човека. След революцията в Чехословакия през 1989 г. Дубчек е избран за председател на Федералното събрание от 1989 до 1992 г. Като един от хората, които поддържат жива надеждата за съветските дисиденти в дългата им борба за гласност, както го описва Андрей Сахаров в посланието, прочетено по време на церемонията по връчването на наградата „Сахаров“, Дубчек изразява копнежа, че „вследствие на Пражката пролет великата симфония на европейския общностен дух ще продължи да отеква през 1990 г. и през всички следващи години“. Дубчек загива в автомобилна катастрофа през 1992 г.

© CTK copyright Photo/Igor in network Zehl phase

Александър Дубчек (1921-1992 г.) е един от хората, дали тласък на процеса на обновление и преустройство в бившия Източен блок, и водеща фигура в движението за реформи, известно като „Пражката пролет“, в Чехословакия през 1968 г.

21


1990 г.

Онг Сан Су Кий Водещата роля на Онг Сан Су Кий в борбата за демокрация в Бирма/Мианмар е призната с наградата „Сахаров“ през 1990 г. Година покъсно тя получава и Нобелова награда за мир. Дъщеря на Онг Сан, национален герой на независима Бирма, убит, когато тя е на две години, и Кхин Кий, известна бирманска жена дипломат, Су Кий се завръща в Бирма през 1988 г. след пребиваване в чужбина, за да се грижи за умиращата си майка.

© copyright in network phase

Aung San Suu Kyi -© Platon/Trunk Archive

По това време тя става свидетел на жестоките масови убийства на протестиращи срещу военния режим на У Не Вин, което я вдъхновява да започне ненасилствена борба за демокрация и права на човека.

22

Су Кий прекарва по-голямата част от двете десетилетия след 1990 г. под домашен адрес или в затвора, след като управляващата военна хунта се саморазправя чрез арести и кървави репресии с нейната Национална лига за демокрация, като отказва да и` предаде властта въпреки нейната съкрушителна победа на изборите през същата година. Докато Су Кий е под домашен арест, властите отказват на съпруга 

и, ` на когото е поставена диагноза рак, виза, за да я посети в Мианмар, като настояват вместо това самата тя да напусне страната. Предвиждайки, че няма да и` бъде разрешено да се завърне, тя отказва и повече не вижда съпруга си до неговата смърт през 1999 г. Тя все още е под домашен арест по време на първите от две десетилетия избори в Мианмар през 2010 г., но шест дни по-късно е освободена. След като в страната започват демократични реформи, тя се кандидатира на частичните парламентарни избори през април 2012 г., на които партията и` печели 43 от 45-те места. Понастоящем тя е лидер на парламентарната опозиция. След изборната и` победа ЕП, който многократно призовава за нейното безусловно освобождаване, я приветства като „пример за самоотвержена храброст и борба за свобода и демокрация пред лицето на тиранията“. През 2013 г. Онг Сан Су Кий обявява намерението си да се кандидатира за президентския пост на страната.

23


1991 г.

Адем Демачи Роден през 1936 г. в Прищина, Косово, писателят Адем Демачи прекарва голяма част от живота си – между 1958 и 1990 г., в затвора заради борбата си за основните права на албанците в Косово и разгласяването на горчивата истина за сръбското потисничество над двата милиона албанци в Косово. „В наше време можем да потвърдим, че свободата на словото е първата решаваща стъпка към демокрацията. Без свобода на словото няма диалог, без диалог не може да бъде установена истината, а без истината напредъкът е невъзможен.“ След като е освободен, Адем Демачи поема ръководството на Съвета за защита на човешките права и свободи. През 1996 г. той започва политическа кариера, като постъпва в Парламентарната партия на Косово и става неин председател.

По време на войната в Косово (1998-1999 г.) Адем Демачи е политическият представител на Армията за освобождение на Косово (АОК), който остава в страната, докато други лидери я напускат. След войната се посвещава основно на етническото помирение и завръщането на бежанците. Адем Демачи става председател на Комитета за взаимно разбирателство, толерантност и съжителство, представляващ всички етнически групи в Косово, „защото Косово принадлежи на всички“ и „ние искаме свободно, демократично и многоетническо общество“. Демачи е номиниран за Нобеловата награда за мир през 1996 г. Написал е няколко книги, сред които „Нечии си частички любов“ и „Майка Шèга и петте и` дъщери“. Трилогията му „Пепелища 99“ представлява духовна картина на албанската драма, която е и негова лична драма. © European copyright Union in network phase

Той призовава за открити протести срещу сръбския режим, като заявява, че ненасилието не означава непременно пасивност, и започва явна, но ненасилствена протестна кампания срещу сръбското управление.

Тя се състои в призива към жителите на Косово да угасят светлините си за пет минути и да застанат на място в минута мълчание по едно и също време.

24

25


„Без свобода на словото няма диалог, без диалог не може да бъде установена истината, а без истината напредъкът е невъзможен.“ 26

Адем Демачи

27


© 2005 John Isaacson

1992 г.

„Майките от „Пласа де Майо“

Да си „Майка от „Пласа де Майо“ означава да се изправиш срещу страха и да понасяш заплахи, насилие и произволни арести в страна, в която от жените се очаква безмълвно да търпят неправдите. Те използват телата си като „ходещи билбордове“ за снимките и имената на своите изчезнали деца и за призиви за тяхното завръщане. Във време, когато е забранено дори да се събират хора на едно място, майките организират първия си протест, като бавно обикалят в кръг обратно на часовниковата стрелка по площад „Пласа де Майо“. Първата демонстрация е проведена от четиринадесет жени, но

28

по-късно се присъединяват стотици и пасивната им съпротива не престава дори когато някои от тях „изчезват“. В светлината на демократичните промени в Аржентина през 2006 г. „Майките“ провеждат своето последно годишно Шествие на съпротивата, заявявайки, че „врагът вече не е в правителството“. Поради вътрешни несъгласия движението се разпада. Въпреки това първоначалните основателки продължават ежеседмичните си шествия в ��етвъртък, с които отбелязват дългогодишната си борба, а към тях се присъединява нова група – „Синовете на изчезналите“ („Лос Ихос дес лос Десапаресидос“). На 36-годишнината предводителка на движението Хебе де Бонафини призовава в отворено писмо Върховния съд на Аржентина „да си спомня за собствения си образ и от време на време да защитава народа на Аржентина, а не само големите корпорации“. Това, което „Майките от „Пласа де Майо“ започват като собствено издирване на похитените им деца, днес се е превърнало в политическа борба за независима съдебна система.

© copyright in network phase

В продължение на много години „Майките от „Пласа де Майо“ остават обединени в борбата и скръбта си, защото така и не откриват изгубените си чеда. Движението, зародило се вследствие на издирванията, които провеждат майки, търсещи своите изчезнали по време на „Мръсната война“ в Аржентина деца (1976-1983 г.), спомага за свалянето на военния режим в страната и за опита да се осъдят и вкарат в затвора някои от виновниците за престъпления срещу човечеството.

29


1993 г.

„Ослободжение“

Според Златко Дисдаревич, един от редакторите по това време и впоследствие посланик на Босна, целта на „Ослободжение“ е да запази и защити Босна и Херцеговина като многоетническа държава. „Нашите действия бяха насочени срещу смъртта и срещу разделянето или дори пълното заличаване на Босна и Херцеговина от картата. Народът на Сараево, Босна и Херцеговина ще продължи да се бори срещу разделянето, чиито корени могат да бъдат открити в Европа преди Първата световна война”. През 1993 г. „Уърлд Прес Ревю“ обявява издателите на „Ослободжение“ за „Международни редактори на годината“ за

30

тяхната „смелост, решителност и преданост на принципите на журналистиката“. За изключителната си работа и усилия журналистите от „Ослободжение“ получават и много други награди: „Вестник на годината“ – 1992 г., Наградата за свобода – 1993 г., наградата „Оскар Ромеро“ – 1993 г., наградата „Луис М. Лайънс“ за добросъвестност и почтеност в журналистиката на Фондация „Ниймън“ – 1993 г. и Наградата за постижения в журналистиката – 1993 г. През 1995 г. главният редактор Мехмед Халилович приема от Школата по журналистика на университета „Колумбия“ Почетния медал на Университета в Мисури за постоянството, с което се издава ежедневникът по време на обсадата на Сараево от 1992 до 1995 г. „Ослободжение“ е основан през 1943 г. и седалището му все още е в Сараево. През 2006 г. вестникът е придобит от две от найголемите предприятия в града – Фабриката за тютюн „Сараево“ и Сараевската пивоварна.

© copyright in network phase

По време на войната в бивша Югославия в популярния всекидневник „Ослободжение“ (Освобождение) работят бошняци, босненски сърби и босненски хървати. Независимо от случаите на загинали и ранени сред техните колеги, както и разрушаването на офисите на вестника от сръбската артилерия, около 70 журналисти продължават да работят в атомно убежище в мазето на своята сграда в Сараево, рискувайки живота си, за да продължи печатането на „Ослободжение“.

31


1994 г.

Таслима Насрин Таслима Насрин е родена в Бангладеш през 1962 г. Започва да пише на 13-годишна възраст и е известна със затрогващите си текстове за потисничеството над жените и твърдата си критика спрямо религията, въпреки принудителното и` изгнание и няколкото фатви за смъртно наказание срещу нея. Тя е носителка на награди като писател и произведенията и` са преведени на тридесет езика. Таслима Насрин е също така лекар, светски хуманист и активист за правата на човека и е силно привързана към своята бенгалска идентичност. Но заради разсъжденията и идеите и` някои от нейните книги са забранени в Бангладеш, а тя има забрана за влизане в Бенгал, както в Бангладеш, така и в Западен Бенгал в Индия.

По време на свое посещение в Европейския Парламент през юни 2013 г. Насрин призова настоятелно за подкрепа за светските движения в Бангладеш, за да се противодейства на растящия ислямски фундаментализъм, тъй като той оказва особено пагубно влияние върху правата на жените. Таслима Насрин се обявява срещу фундаментализма във всички религии.

© European copyright Union in network 2011phase PE-EP

Когато през 1994 г. печели наградата „Сахаров“, тя вече е потърсила убежище в Европа и е живяла в изгнание във Франция и Швеция. В речта при получаването на наградата тя отбелязва, че идва от част на света, където социалното напрежение и трудностите са непоносими: като писател тя не може да си затваря очите за ежедневните страдания и глад.

Няколко години по-късно, през септември 1998 г., Таслима Насрин се завръща в Бангладеш при умиращата си майка. Веднага щом новината се разпространява, религиозните фундаменталисти отново призовават писателката да бъде наказана със смърт. Съдът издава заповед за нейното задържане и заплашва да конфискува имуществото и. ` ЕП отвръща на нейния зов за помощ и в резолюция призовава правителството на Бангладеш да защити живота и да гарантира сигурността на Таслима Насрин. След продължителни заплахи през януари 1999 г. Таслима Насрин е принудена отново да напусне родината си. Сега тя живее в Ню Делхи.

32

33


1995 г.

Лейла Зана През 1991 г. Лейла Зана става първата жена от кюрдски произход, която печели място в парламента на Турция. Тя също така прекарва 10 години в затвора заради политическата си дейност, която турските магистрати възприемат като заплаха за целостта на държавата. На 15 години тя се омъжва за бившия кмет на Диарбекир Мехди Зана, който е хвърлен в затвора за „сепаратизъм“ по време на военния режим през 80те години на ХХ век. Лейла тръгва на училище, когато е на 23, и за три години се сдобива с дипломи за основно и средно образование, като накрая поема спонтанно ролята на водач, тъй като личното и` развитие се възприема един вид като равнозначно на реализацията на основните права на кюрдското население. След избора и` с огромно мнозинство в Парламента, тя предизвиква скандал на церемонията по полагането на клетва, като изрича на кюрдски „заклевам се в името на братството между турския и кюрдския народ“. По това време говоренето на кюрдски в публичното пространство е престъпление.

© European Union 2010 PE-EP

През 1994 г. и` отнемат депутатския имунитет и я осъждат на 15 години затвор за „измяна и членуване във военизираната Кюрдска работническа партия (ПКК)“ – обвинение, което тя отхвърля.

34

През 1995 г. ЕП присъжда на Лейла Зана наградата „Сахаров“ за нейната самоотвержена защита на правата на човека и отдаденост на каузата за мирно и демократично разрешаване на конфликтите между турското правителство и кюрдското население. През 2004 г., след като Европейският съд по правата на човека отсъжда, че срещу Зана не е бил проведен справедлив и независим съдебен процес, тя най-накрая получава възможността да се яви лично пред ЕП на церемонията по присъждането на наградата и. ` През 2012 г. Лейла Зана е осъдена на още 10 години затвор заради „терористична пропаганда“. Като преизбран през 2011 г. народен представител тя има имунитет до 2015 г. През юни 2012 г. Зана се среща с премиера Ердоган, след като заявява публично, че се надява той да реши кюрдския въпрос. Инициативата и` става основа за процеса на преговори, в резултат на който през март 2013 г. лидерът на ПКК Абдула Йоджалан отправя исторически призив ПКК да премине от военна съпротива към демократична политическа борба.

35


1996 г.

Вей Цзиншен

Той е авторът на „Смелостта на самотния боец: писма от затвора и други съчинения“, статии, които най-напред пише на тоалетна хартия в затвора и които понастоящем са издадени на над десет езика. Осъждан е на затвор два пъти на общо 29 години и е излежал над 18 години за активизма и писателската си дейност в подкрепа на демокрацията, включително за уникалния си очерк от 1978 г. „Петата модернизация: демокрацията“. Всичко започва с подписан стенен плакат на „Стената на демокрацията“ в Пекин, на която работници, хора на изкуството и интелектуалци упражняват своята свобода на изразяване. Това предизвиква сензация не само защото открито се напада комунистическата „демократична диктатура на народа“, но и защото Вей се осмелява да се подпише с истинското си име и данните си за контакт. В нелегалното списание „Изследване“, на което Вей е основател и редактор, той пише

36

статията „Демокрация или нова диктатура?“, в която определя тогавашния комунистически лидер Дън Сяопин като новия диктатор. Три дни по-късно е арестуван и осъден на 15 години затвор за „контрареволюционна дейност“. Това става през 1979 г. Вей е държан в затворническото отделение за осъдени на смърт, след това под строг тъмничен режим, в трудово-изправителни лагери под строг надзор, и така до 1993 г., когато е освободен вследствие на решението на Китай да се кандидатира за Олимпийските игри през 2000 г. След шест месеца е арестуван повторно, отново изправен пред съд и осъден за „контрареволюционна дейност“ на още 14 години. През 1996 г., когато му е присъдена наградата „Сахаров“, той все още е в затвора. През 1997 г., вследствие на много силен международен натиск, Вей е изведен от килията си и качен на самолет за САЩ. Той заявява, че това не е освобождаване, но че изгнанието му е още по-голямо наказание. От Вашингтон Вей ръководи Фондацията „Вей Цзиншен“, Задокеанската китайска коалиция за демокрация и Азиатския демократичен алианс.

© European copyright union in network phase

„Бащата на китайското демократично движение“ живее в изгнание, но остава деен лидер на опозицията на комунистическата диктатура в Китай.

37


1997 г.

Салима Гезали Салима Гезали е алжирска журналистка, писателка и активистка за правата на жените. През осемдесетте години на ХХ век участва в алжирското женско движение, като наред с другото е основател на „Жените на Европа и Магреб” и е създател и главен редактор на женското списание „НИСА“. Бивша учителка, станала журналистка, от 1994 г. тя е редактор на издавания на френски език алжирски седмичник „Ла Насион“, който е най-четеното в Алжир седмично издание. По време на разразилата се 11-годишната гражданска война между правителството и ислямистките бунтовнически групи, започнала през 1991 г., „Ла Насион“ пропагандира политическия диалог с всички страни във войната, правата на човека и свободата на изразяване за всички и критикува както правителството, така и ислямските групи, и е единственото печатно издание, което го прави.

Издаването на „Ла Насион“ е подновено през 2011 г. в интернет. В рубриката „От редактора“ Гезали обяснява своите мотиви: „Не можем да бъдем безразлични към динамиката на младите хора в арабския свят, които се борят за своето достойнство и свобода. Не можем да бъдем безразлични към случващото се в страната ни. Искаме алжирският народ да е щастлив, защото го заслужава. Искаме силни институции, по-добри човешки ресурси в една истинска демокрация и правова държава.“ В заключение тя отправя пожелание за „един по-добър Алжир, където властва доброто управление“. Салима Гезали печели редица награди за защита на правата на човека, като наградата на „Уърлд Прес Ревю“, наградата „Улоф Палме“ и наградата „Оскар Ромеро“ на параклиса „Ротко“. Тя продължава своята дейност в областта на правата на жените, правата на човека и демокрацията в Алжир.

© European Union 2013 EP

Поради тази причина вестникът е конфискуван и спиран многократно, и накрая окончателно забранен през 1996 г.,

след като в „Монд Дипломатик“ е публикуван доклад на Гезали относно положението с правата на човека в Алжир.

38

39


1998 г.

Ибрахим Ругова През 1998 г., когато ескалира въоръженият конфликт между сръбските части и Армията за освобождение на Косово, Европейският парламент отдава признание на един мъж, посветен на принципа на мирна съпротива срещу насилието. При приемането на наградата Ругова заявява: „Тази награда представлява за мен и за целия народ на Косово признание за нашата мирна борба и нашите жертви“.

Не се поколебава да настоява пред международната общественост да засили натиска си и да предложи защита на Косово. Убеден, че неговият народ би могъл да постигне самоопределение единствено с мирни средства, на 18 март 1999 г., като главен преговарящ за косовските албанци, Ругова подписва мирното споразумение от Рамбуйе. Отказът на Белград да подкрепи споразумението води до предприемането на 24 март на нападения от страна на НАТО над Югославия и до оттеглянето на югославските сили от Косово. Ругова е принуден да мине в нелегалност. През март 2002 г. Ибрахим Ругова е избран за първия президент на Косово. Умира от рак на 21 януари 2006 г.

© European copyright Union in network EP PEphase

Ругова, който е роден на 2 декември 1944 г. в Черца (Истог), Косово, преподава литература в Университета в Прищина, преди да бъде избран за лидер на Демократичната лига на Косово (ДЛК) през 1989 г. През същата година Белград отнема автономния статут на областта Косово и албанците стават обект на репресии, а опозиционните лидери са задържани. През 1990 г. двата милиона косовски албанци приемат своя конституция. На референдум през 1991 г. 97 % от тях гласуват за независимост на Косово, а през 1998 г. Ибрахим Ругова е избран за президент на самообявилата се Република Косово. Ругова се придържа към своя подход,

основаващ се на ненасилствена съпротива срещу сръбския режим, като непрестанно подчертава своята готовност да влезе в диалог с Белград. Позицията му в преговорите е критикувана от Адем Демачи, който поддържа по-националистичен подход. Същевременно той се опитва да спечели общественото мнение по света за каузата на своя народ.

40

41


1999 г.

„Шанана“ Гушмау Шанана Гужмау е известен като „Мандела на Тимор“. Признат е като лидер и символ на тиморската съпротива, който се стреми да постигне прекратяване на въоръжения конфликт за независимост от Индонезия. Тъкмо е освободен от затвора, където е излежал 7 години от 20-годишна присъда по обвинение в сепаратизъм, когато ЕП му присъжда наградата „Сахаров“ през декември 1999 г. След изтеглянето на португалците от Източен Тимор Индонезия започва политика на дестабилизация на своята съседка. На 7 декември 1975 г. Индонезия нахлува в страната. Гужмау минава в нелегалност и през 1978 г. става лидер на военното крило на Революционния фронт за независимост на Източен Тимор (ФРЕТИЛИН). Насилието, което съпътства нахлуването, отнема живота на около 200 000 души, но не успява да сломи решимостта на народа за съпротива.

На 20 ноември 1992 г. обаче Шанана Гужмау е арестуван и осъден на доживотен затвор, който впоследствие е намален на 20 години. Но тиморската съпротива устоява, а на Индонезия е оказан мощен международен натиск, за да освободи Гужмау. След освобождаването си през септември 1999 г., малко след референдума от 30 август, на който 80 % от населението на Източен Тимор гласува за независимост, Гужмау обещава: „Ще направя всичко, което е по силите ми, за постигането на мир в Източен Тимор и за моя народ“. През април 2002 г. на първите свободни президентски избори в Източен Тимор Гужмау е избран с почти 83 % от гласовете. На 20 май 2002 г. генералният секретар на ООН Кофи Анан официално обявява Демократична република Източен Тимор за независима държава и Гужмау заема президентския пост до май 2007 г. През 2008 г. той оцелява при опит за убийство. Понастоящем заема длъжността министър-председател. © European copyright Union in network EP PEphase

Шанана Гужмау се опитва да намери мирно разрешение на конфликта, като предлага на индонезийското правителство мирен план и преговори под надзора на ООН.

През 1986 г. той успява да обедини различните политически и социални групировки и образува Тиморския национален съвет за съпротива (ТНСС).

42

Шанана Гужмао законно промени своето име от Жозе Александър Гужмао на Кай Рала Шанана Гужмао. Кай Рала е неговото военно прозвище по време на борбата за свобода и самоопределение на Източен Тимор, а Шанана е името, под което е известен в младежките си години.

43


2000 г.

„БАСТА Я“ Членовете на „Баста Я“ рискуват живота си, борейки се с тероризма. Единственото „оръжие“, с което разполагат, е мирното мобилизиране на хората, за да защитят своите основни свободи. В продължение на много години тероризмът на ЕТА и на свързани с нея групировки представлява заплаха за основните свободи и правата на човека в Страната на баските. Хиляди хора стават жертва на заплахи, изнудване, шантаж и нападения, които са насочени също и срещу техните семейства и имущество. Те не могат да се изразяват свободно или да упражняват правата си, без да поемат огромни рискове.

Организацията провежда множество дейности, сред които се открояват двете големи демонстрации в Сан Себастиан през февруари и октомври 2000 г. „Баста Я“ призовава към разформироване на ЕТА, подкрепя жертвите на тероризма и защитава Конституцията и Статута като основа за достойно съвместно съществуване на всички баски граждани. „Баста Я“ се саморазпуска през 2007 г. Лидерите и` Карлос Мартинес Гориаран, Хуан Луис Фабо, Роса Диес и Фернандо Саватер създават политическа партия (UPyD), която в момента е активна на политическата сцена в Испания. Фернандо Саватер е интелектуалният водач на движението и представлява „Баста Я“ на връчването на наградата „Сахаров“ в ЕП през 2000 г.

© European copyright Union in network - 2000 phase EP

„Баста Я“ е създадена, тъй като основните граждански свободи и права на човека в Страната на баските са застрашени, особено на гражданите „ненационалисти“, в следствие на тероризма на ЕТА и дейността на свързаните с нея групировки. Създаването на организацията се дължи и на засилването на етническия и ксенофобски национализъм сред по-умерените националистически партии и групите, стремящи се към постигане на споразумение с ЕТА.

Гражданската инициатива, чието име се превежда като „Стига вече” и която получава консултативен статут към Икономическия и социален съвет на ООН през юли 2004 г., се състои от хора, които работят за основните права на човека, демокрация и толерантност в Страната на баските.

44

45


2001 г.

Изат Газауи Изат Газауи (1952-2003 г.) е палестински писател и преподавател, чиито творби разглеждат бедите и страданията в палестинските територии вследствие на израелската окупация и собственото му страдание, което той смята, че може да бъде преобразено в сила за изцеление.

Член е също и на Изпълнителното бюро на Палестинския съвет за справедливост и мир и е удостоен с Международната награда за свобода на изразяването в Ставангер през 1995 г. Лишаван е от свобода и е наказван нееднократно от израелските власти заради своята политическа дейност.

Животът му е белязан от убийството на шестнадесетгодишния му син Рами от израелската армия през 1993 г. Той е убит в двора на училището си, докато отивал да помогне на ранен приятел.

При връчването на наградата „Сахаров“ през 2001 г. тогавашният председател на ЕП Никол Фонтен му отдава заслуженото с думите: „Вие неуморно насърчавате каузата на мира и диалога между народите на Израел и Палестина.

Газауи е роден в семейството на бежанци. Получава магистърска степен по американска и британска литература и работи като преподавател в Университета в Бирзеит. Председател е на Съюза на палестинските писатели, пише романи и разкази, занимава се с литературна критика и организира и председателства първата Международна конференция на писателите в Палестина (1997 г.).

46

Вашият плам никога не отслабва, въпреки затвора и цензурата, и което е най-лошо от всичко – непрежалимата загуба на 16-годишния Ви син Рами“. Скоро след смъртта на сина му, заедно с израелския писател Абрахам Б. Йехошуа и фотографа Оливеро Тоскани, Газауи публикува книгата „Врагове“ за отношенията между палестинци и израелци, която постига голям успех. Изат Газауи умира на 4 април 2003 г. © European copyright Union in network 2001phase - EP

Въпреки тази трагедия Изат Газауи продължава да търси културен и политически диалог с израелския народ.

47


2001 г.

Нурит Пелед-Елханан Родената в Израел през 1949 г. Нурит ПеледЕлханан е университетска преподавателка и писателка. През 1997 г. 13-годишната и` дъщеря Смадар загива при самоубийствено нападение на палестинец в Западен Йерусалим.

Нурит Пелед-Елханан е съинициатор на Трибунала „Ръсел“ – международен народен трибунал, който е създаден през 2009 г., за да проучи ролята и съучастието на трети страни, като правителства, институции и корпорации, в нарушаването на международното право от страна на Израел спрямо палестинския народ.

© European copyright Union in network 2013phase EP

„Момиченцето ми бе убито само защото беше израелка, от младеж, който беше потиснат и разгневен до такава степен, че да извърши самоубийство и убийство само защото е палестинец. И двамата са жертви на израелската окупация на Палестина. Сега кръвта им се е смесила върху йерусалимските камъни, които винаги са били равнодушни към кръвта.“ Тя не позволява на израелските власти, нито дори на самия премиер, да присъстват на погребението. Самата тя дъщеря на прочутия генерал Мати Пелед, известен с пацифисткия си и прогресивен подход, Нурит Пелед се превръща в символ на хората в Израел, борещи се срещу окупацията и за свободата на Палестина.

Освен това тя полага големи усилия да промени манталитета на израелското общество, особено на младото поколение. Последната и` публикация, озаглавена „Палестина в израелските учебници. Идеология и пропаганда в образованието“, обръща внимание на образованието в израелските училища, което изглежда клони към расизъм, вместо към толерантност и многообразие. Пелед-Елханан отправя и силни критики към световните лидери, сред които Джордж Буш, Тони Блеър и Ариел Шарон за това, че „заразяват своите граждани със сляп страх от мюсюлманите“.

48

49


2001 г.

Дон Закариаш Камуеньо През 1999 г. едно ново осъзнаване на необходимостта от борба за мир и за правата на човека започва да се заражда у анголския народ, окуражен от усилията на църковни водачи и различни органи на гражданското общество да насърчат „всеобщо национално помирение“. Архиепископ Закариаш Камуеньо е в челните редици на това движение за мир. Роден е в Шимбунду (Хуамбу, Ангола) през 1934 г., през 1961 г. е ръкоположен, а през 1995 г. е провъзгласен за архиепископ на Лубангу. Дон Закариаш Камуеньо изразява своите непоколебими, безпристрастни и решителни възгледи пред всички страни в конфликта в опит да постигне траен мир чрез политически диалог след 26 години гражданска война. През 2001 г. получава наградата „Сахаров“ като признание за неуморните си усилия.

През 2012 г. вече оттеглилият се архиепископ призовава анголците да упражнят правото си на глас.

© European copyright Union in network 2013phase EP

Прекратяването на огъня през 2002 г. след убийството на партизанския командир Жонаш Савимби, мирните преговори и общият

климат на подкрепа за демократизацията могат да бъдат приписани като заслуга на кампанията, която провеждат Камуеньо и други религиозни и граждански водачи. През 2003 г. архиепископ Камуеньо подава оставка като председател на Конференцията на архиепископите на Ангола и Сао Томе, но продължава да работи активно чрез своята епархия и Междуцърковния комитет за мир в Ангола за постигане на демокрация, спазване на основните свободи и права на човека, осъществяване на принципа на правовата държава и трайно национално помирение. През 2007 г. той заявява, че „особено през последните две години едно ново осъзнаване на необходимостта от борба за мир и за правата на човека се заражда у анголския народ, окуражен от усилията на църковни водачи и различни органи на гражданското общество, като крайната цел е всеобщо национално помирение“.

50

51


2002 г.

Освалдо Хосе Пая Сардиняс Освалдо Хосе Пая Сардиняс (1952-2012 г.) е известен най-вече като създателят на проекта „Барела“ – кампания в подкрепа на референдум за закони, които да гарантират правата на гражданите, свободни плуралистични избори, освобождаване на всички политически затворници и икономически и социални реформи в Куба. Активен реформатор от младежките си години, Пая е преследван и осъждан по различни поводи заради критиката си към политиката и несправедливостите на Фидел Кастро, но това не го възпира да основе през 1988 г. Християнското движение „Освобождение“, което днес е едно от най-големите опозиционни движения в Куба. През 1990 г. Освалдо Пая призовава за национален диалог и започва да събира 10 хиляди подписа, за да превърне едно гражданско предложение в закон. Вследствие на това е задържан от тайната полиция.

© European Union EP PE

През 1997 г. той изготвя амбициозния проект „Барела“. Въпреки враждебната реакция срещу този популярен проект от страна на властите, които вкарват в затвора неговите поддръжници, Пая не се предава и през 2008 г. представя пред Народното събрание проектозакон за амнистия на политическите затворници. Той също така лансира през 2010 г. Форума „Тодос Кубанос“.

52

През 2012 г. е номиниран за шести път за Нобеловата награда за мир. На 22 юли същата година загива в автомобилна катастрофа в Куба. В негова памет председателят на ЕП Мартин Шулц заявява убедеността си, че „идеите на Освалдо Пая ще продължат да живеят, тъй като делото и предаността му вдъхновиха поколение кубински активисти, последвали примера му за подкрепа на политическата свобода и правата на човека“. Християнското движение „Освобождение“ продължава да призовава за изясняване на обстоятелствата около неговата смърт. Семейството му отхвърля официалната версия за автомобилна злополука. Дъщеря му Роса Мария се обръща към Съвета на ООН по правата на човека и други международни организации с молба за безпристрастно международно разследване на смъртта на баща и` и осъжда преследването и заплахите, на които е подложено семейството от страна на агентите на службите за държавна сигурност. През юни 2013 г. семейството на Пая се преселва в САЩ, където възнамерява да живее временно със статут на политически бежанци.

53


2003 г.

Генералният секретар на ООН Кофи Анан и всички служители на Обединените нации С присъждането на наградата „Сахаров“ за 2003 г. на Организацията на обединените нации Европейският парламент отдава признание на усилията на ООН за гарантиране на мира, правата на човека и основните свободи. Наградата „Сахаров“ е най-вече израз на уважение към служителите на Обединените нации, които работят неуморно за постигането на световен мир, често при тежки условия. Наградата се присъжда специално в памет на Сержио Виейра де Мело, Върховен комисар на Обединените нации за правата на човека и един от най-достойните представители на ООН, който е сред убитите през 2003 г. при нападение на седалището на ООН в Багдад, където се намира, докато изпълнява дълга си като специален представител на Кофи Анан в Ирак.

© UN Photo/Sergey Bermeniev

Кофи Анан е седмият генерален секретар на ООН. Той заема длъжността от 1997 до 2006 г. и е първият, който се издига от редиците на служителите на ООН. Кофи Анан е упорит защитник на правата на човека, принципите на правовата държава, Целите на хилядолетието за развитие и Африка и работи за сближаването на ООН с широката

54

общественост, като изгражда връзки с гражданското общество, частния сектор и други партньори. През 2005 г. Кофи Анан представя пред Общото събрание на ООН доклада, озаглавен „При по-голяма свобода“, в който излага своята визия за цялостни и широки реформи в ООН. Освен всичко друго в резултат на това през март 2006 г. е създаден нов Съвет по правата на човека, който заменя предишната Комисия по правата на човека, с цел да се засилят механизмите на световната организация за утвърждаване и защита на основните права, както и за борба с извършителите н�� най-тежки нарушения на правата на човека. След приключването през януари 2007 г. на два мандата като генерален секретар на ООН Кофи Анан се включва в няколко организации, занимаващи се с глобални проблеми и въпроси, свързани с Африка. През 2012 г. той изпълнява мисията на съвместен специален пратеник на ООН и Арабската лига в Сирия, с цел да се намери решение на конфликта. През 2013 г. е избран за председател на „Старейшините“, неформална група на политически ветерани от световна величина.

55


2004 г.

Асоциацията представлява над 1000 специалисти, които работят при изключително тежки условия за защита на правата на журналистите и често стават жертва на заплахи, тормоз, съдебно преследване и експатриране. Ангажираността на Асоциацията на журналистите в Беларус (АЖБ) към каузата за свобода на словото и подкрепата за независимата и професионална журналистика в Беларус буди възхищение. Усилията на АЖБ целят да се изостри вниманието на обществеността към конституционното право на свобода на информацията и към това как хората могат да упражняват правата си. Асоциацията защитава правата на журналистите, особено във времена на криза – например при жестокостите, последвали оспорените президентски избори през 2010 г. АЖБ се стреми към либерализиране на правната уредба в областта на медиите и насърчава високото качество и етиката в журналистиката. От своето създаване АЖБ е най-голямата асоциация на независимия печат в Беларус, чиято основна цел е да осигурява на обществото най-обективната, правдива, всеобхватна и актуална информация.

56

Въпреки сериозните усилия да се подобри положението на медиите в Беларус, то все още далеч не е благоприятно. Беларуският закон за медиите от 2009 г. дава свобода на органите да закриват медии, които считат за твърде критични. За да работят в Беларус, чуждестранните медии трябва да се снабдят с лиценз, а работата за тях без акредитация е препятствие за местните журналисти, които получават предупреждения от КГБ и прокуратурата, ако бъдат хванати в нарушение. Наказателният кодекс все още съдържа клаузи, определящи наказание за злепоставяне на висши служители. През 2011 г. членът на АЖБ Анджей Пачобут, кореспондент на полския всекидневник „Газета Виборча“, получава тригодишна условна присъда. През 2012 г. срещу него многократно е повдигано обвинение по един и същ член, но впоследствие случаят е приключен. Независимите медии страдат от икономическа дискриминация: найголямото разпространение, пощенските и печатарските предприятия са държавни и могат да откажат обслужване на някои силно критични медии, какъвто е случаят с регионалните вестници „Нови час“, „Газета Слонимская“ и „Интекс-Прес“.

© copyright in network phase

Асоциация на журналистите в Беларус

57


2005 г.

„Дами в бяло”

Председателката Берта Солер и представителките Белкис Кантийо Рамирес и Лаура Мария Лабрада Полан, дъщеря на многообичаната съоснователка на „Дамите“ Лаура Полан, починала през 2011 г., получават разрешение да напуснат Куба, след като през януари кубинските органи облекчават режима за пътуване на гражданите. Берта Солер сравнява наградата „Сахаров“ с „щит“, който ще защитава „Дамите“ при завръщането им в Куба. През 2005 г. ЕП отдава признание на тяхната смелост и принос към каузата за защита на правата на човека в Куба и привлича вниманието към задържането на 75 политически дисиденти, затворени през март 2003 г. – кубинската Черна пролет, в повечето случаи просто за това, че критикуват липсата на политическа свобода в страната. Движението на „Дамите“ се сформира спонтанно като реакция на задържането на техните съпрузи и близки по време на репресиите, известни като „Черната пролет“.

58

Те излизат на демонстрация по улиците и пишат множество писма до кубинските власти, с които молят за освобождаване на затворниците, но на които така и не получават отговор. Настойчивите им протести обаче дават резултат: последните двама затворници от Черната пролет са освободени през март 2011 г. Повечето приемат изгнание в Испания. Малка част остават в Куба и продължават борбата си в тежки условия и на висока цена в личен план. Дори след като техните близки са освободени от затвора, „Дамите в бяло“ продължават да демонстрират по улиците на Хавана с цветя в ръцете всяка неделя, борейки се за социална справедливост в Куба. Все повече жени се присъединяват към групата въпреки трудностите в общуването и побоите, арестите и психологическия тормоз над „Дамите“. През април 2013 г., малко след церемонията по връчването на наградата „Сахаров“, „Дамите“, заедно с други дисиденти, сред които и лауреата от 2010 г. Гилермо Фариняс, създават Международната платформа за правата на човека в Куба.

© AFP copyright ImageForum in network phase

През 2013 г. кубинските „Дамас де Бланко“, или „Дамите в бяло“, най-накрая получават възможността да говорят пред ЕП и лично да приемат наградата „Сахаров“, която им е присъдена през 2005 г.

59


2005 г.

Хаува Ибрахим

Като една от малкото жени адвокати, практикуващи в Северна Нигерия, работата  и` я отвежда до откъснати и неразвити части на страната, като понякога пътува с камила или магаре. Тя описва този период като един от най-щастливите в живота си, когато е в общение с хората от народа, от който произлиза и самата тя. Хаува Ибрахим упражнява професията си по начин, който може да бъде наречен изключителен: защитава хора, осъдени по ислямските закони на шериата, прилагащи се в 12 щата в северната част на Нигерия. Все още се произнасят смъртни присъди, макар и за момента да не се изпълняват. От 1999 г. насам Хаува Ибрахим работи безплатно като адвокат на защитата по над 150 дела, много от тях на жени, обвинени в прелюбодеяние и осъдени да бъдат убити с камъни, и на деца, осъдени на ампутиране

60

на крайници. Професионалните и` умения в съда, подкрепата от „Адвокати без граници“ и насоченото към нея внимание на международните и нигерийските медии и общественото мнение спасяват живота на Амина Лауал, Сафия Хусайни, Хафсату Абукабар и много други. Ибрахим ясно съзнава значението на образованието, за да могат жените да получат повече възможности: бедността и неграмотността вървят ръка за ръка, а фундаментализмът се подхранва от невежеството. Самата тя възпитана като мюсюлманка, Хаува Ибрахим се бори неуморно срещу религиозния фундаментализъм. През 2012 г. тя издава „Практикуване на законите на шериата: седем стратегии за получаване на справедливост в шериатските съдилища“, където чрез реални примери дава възможност да се вникне в заплетеността на законите на шериата. Написва книгата, докато е хоноруван преподавател в Харвардската богословска школа (2010-2013 г). Каузата на Хаува днес отеква отвъд границите на Нигерия, но тя все още трябва да се бори за това, гласът и` да бъде чут в собствената и` страна.

© European copyright Union in network 2011phase PE-EP

Нигерийска адвокатка, защитаваща правата на човека, и майка на двама синове, Хаува Ибрахим е родена през 1967 г. в малко, бедно селце в семейството на мюсюлмански духовник. Адвокатската кариера не се очаквало да бъде част от нейната съдба. Това, което се е очаквало от нея, е да се омъжи на 10 години и да приключи обучението си на равнище начално образование. Тя отхвърля подобна съдба.

61


„Единствената ми цел е да се зачитат основните права на всеки един човек, като принципът на правовата държава и правото на справедлив съдебен процес.“ Хаува Ибрахим

62

63


2005 г.

„Репортери без граници“ Според „Репортери без граници“ над една трета от населението на света живее в страни, където липсва свобода на печата. През 2012 г. Барометърът за свободата на печата на „Репортери без граници“ отбелязва 50 случая на убити журналисти и 147 на намиращи се в затвора, задържани, докато си вършат работата или поради мотиви, свързани с тяхната професия.

За да се заобиколи цензурата, понякога уебсайтът публикува статии, които са забранени в страната им на произход, предлага хостинг на вестници, закрити в техните страни, и служи за форум на журналисти, които властите в съответната държава са накарали да „замлъкнат“. Като лауреати на наградата „Сахаров“ „Репортери без граници“ обединяват и други нейни носители и координирани действия.

© copyright in network phase

„Репортери без граници“ следят непрекъснато и съобщават за посегателства спрямо свободата на информация по целия свят, борят се срещу цензурата и законите, целящи ограничаване на свободата на информация, подкрепят морално и финансово преследваните журналисти и техните семейства и предоставят материална помощ за подобряване на сигурността на военните кореспонденти. За да се гарантира, че убийците и мъчителите на журналисти ще бъдат изправени пред съда, от 2002 г. тяхната мрежа предоставя на жертвите правни услуги и ги представлява в съда.

Многоезичният уебсайт на „Репортери без граници” следи ежедневно за нарушенията на свободата на печата в световен мащаб и предлага възможността за подписване на електронни петиции в подкрепа на затворените журналисти.

64

65


2006 г.

Александър Милинкевич

Милинкевич призовава за наистина демократично бъдеще за Беларус и представя себе си като реална алтернатива на авторитаризма на президента Лукашенко. Победата на Лукашенко е силно критикувана от опозицията в Беларус и зад граница, като го обвиняват във фалшифициране на изборните резултати. След като Милинкевич оспорва изборите, той е арестуван под различни предлози, но обвинения така и не са му предявени. На въпроса дали получаването на наградата „Сахаров“ е подпомогнало политическата му деятелност, Милинкевич заявява: „Само ние можем да променим нещата отвътре, за да направим страната си демократична и свободна. Но солидарността, която европейските лидери показаха, е много важна. Колкото по-голяма подкрепа получаваме от лидерите на ЕП и ЕС, толкова по-трудно е за един диктатор да продължава с репресиите“.

66

Александър Милинкевич не се кандидатира на президентските избори през 2010 г., тъй като според него не са направени промени в националното изборно законодателство, които да гарантират провеждането на честни, свободни и открити избори. Като носител на наградата „Сахаров“ Милинкевич участва в множество конференции за правата на човека, организирани от Европейския парламент, мозъчни тръстове и организации на гражданското общество. В изказванията си той изразява безпокойство поради политиката на репресии, провеждана от властващия диктаторски режим, и изтъква критичната икономическа ситуация в Беларус с нарастващ бюджетен дефицит, водеща до истинска зависимост, особено от Русия. Той призовава за демократично развитие на своята страна и укрепване на връзките и` с Европейския съюз и САЩ. Положението с правата на човека в Беларус още повече се влошава след изборите през 2010 г. Властите въвеждат закон, криминализиращ поведението, за което се смята, че критикува държавата. Все още продължава практиката на заглушаване на гласа и лишаване от свобода на журналисти, активисти и други критици на сегашния режим.

© Union copyright Européenne in network 2010 phase EP-PE

Лидерът на демократичната опозиция в Беларус Александър Милинкевич е избран за единен кандидат за президент на Обединената демократична опозиция през октомври 2005 г. Той е подкрепен с над 100 000 подписа по време на кампанията за президентските избори, състояли се на 19 март 2006 г.

67


2007 г.

Сали Махмуд Мохамед Осман Когато през 2007 г. на Сали Махмуд Осман единодушно се присъжда наградата „Сахаров“, той вече над две десетилетия предлага безплатно правно представителство на хора в Судан, които са произволно задържани, изтезавани и чиито човешки права са сериозно нарушавани. „В името на човешкото достойнство Сали Осман вдъхва вяра на тези отритнати, беззащитни и изплашени мъже и жени, които са потънали в забвение, че светът знае за тяхното страдание“ – отбелязва председателят на ЕП по онова време Ханс-Герт Пьотеринг при награждаването на Осман. „В името на справедливостта Сали Осман ден след ден се бори, за да гарантира, че от виновниците за военни престъпления се търси отговорност и на местно, и на международно равнище.“

Осман е активно ангажиран със защитата на милионите суданци, изселени от своите домове. Той събира и описва престъпления, извършени най-вече в Дарфур, и участва в кампания, целяща изнасилването да бъде преследвано като военно престъпление. От 2005 до 2010 г. Сали Осман е народен представител от опозицията в Парламента на Судан.

© European Union

„Произходът ми е от Дарфур, роден съм в планинския район Джебел Мара, в центъра

на щата Дарфур. Работя като адвокат в Дарфур, Судан, от много години. Бил съм жертва на арести и изтезания заради работата си. Членове на собственото ми семейство са били подлагани на мъчения и изселвани от военната полиция в Дарфур. Дълги години в работата си съм представлявал хиляди хора, които са имали нужда от помощта ми пред съдилищата. Виждал съм хиляди изтезавани хора, виждал съм стотици жени и млади момичета, жертви на сексуално насилие“ – споделя Сали Осман в речта си при получаването на наградата.

68

69


2008 г.

Ху Джия

Ху Джия е и един от координаторите на „Босоногите адвокати“, неформална група правни съветници, защитаващи активисти за правата на човека в Китай. През 2007 г. в конферентна телефонна връзка с подкомисията по правата на човека на ЕП, с голяма смелост той свидетелства и обръща внимание на това, че един милион души са преследвани от държавния отдел за сигурност на Китай, защото се борят за правата на човека, като мнозина от тях са в затвора, в трудови лагери или психиатрични клиники. Именно вследствие на това на 27 декември 2007 г. Ху Джия е арестуван, обвинен в „подбудителство към подривна дейност

70

спрямо държавната власт” и на 3 април 2008 г. е осъден на три и половина години затвор, като е лишен от политически права за една година. Когато е удостоен с наградата „Сахаров“, Ху е подложен на натиск от страна на органите на държавната сигурност, включително чрез родителите му, за да се откаже от нея. Ху Джия смело я приема, като я нарича „важна награда за Китай“. Във видеопослание от негово име съпругата му Дзън Цзинян, която е една от номинираните през 2007 г., определя наградата като утвърждаване на китайските правозащитници по дългия и труден път на защитата на правата на човека, заради която те и техните близки плащат изключително висока цена. В писмо до председателя на ЕП през юли 2012 г. Ху Джия оценява наградата като „наистина голяма чест“ и отбелязва: „Тя ми даде стимул и сериозно подобри отношението към мен в затвора“. Освободен през юни 2011 г., той продължава да бъде явен дисидент и застъпник за промените в Китай въпреки честия тормоз, побоищата и произволното задържане.

© European copyright Union in network phase

След като при отбелязването на 20-ата годишнина на наградата ЕП го отличава с нея за призива му за официално разследване на кървавите събития на площад „Тянанмън“ и за компенсации за семействата на жертвите, за екологичната му дейност и усилията му в борбата срещу СПИН, китайският дисидент Ху Джия е изпратен в затвора и впоследствие освободен. Ху Джия се занимава с въпроси, свързани със СПИН, когато ХИВ и СПИН са все още тема табу в Китай, а броят на предполагаемите случаи на заболели е разглеждан като „държавна тайна“.

71


2009 г.

„Мемориал“ Олег Орлов, Сергей Ковальов и Людмила Алексеева получават наградата „Сахаров“ през 2009 г. от името на „Мемориал“ и всички други защитници на правата на човека в Русия. „Мемориал“ е учредена през 1988 г. като неформална гражданска група, а сред нейните основатели е и Андрей Сахаров. Групата се занимава с горещите точки на въоръжени конфликти, като наблюдава и обявява публично системното нарушаване на правата на човека в държавите от бившия СССР. „Мемориал“ е под постоянен натиск от страна на руските власти, като членовете и близките му сътрудници са заплашвани, отвличани и дори убивани.

© European Union 2009 PE-EP

След като през ноември 2012 г. е приет закон, който изисква неправителствените организации, получаващи финансови средства от чужбина, да се регистрират като „чуждестранни агенти“, през 2013 г. помещенията на „Мемориал“ са обискирани от Прокуратурата. „Мемориал“ се съпротивлява на принуждението да се регистрира като чуждестранен агент и оспорва пред съда действията на Прокуратурата, но решението на първа инстанция потвърждава законосъобразността на обиска.

72

Олег Орлов е член на Съвета на „Мемориал“ и един от неговите лидери от 1994 г. Той работи в Чечения в опасни военни условия. През 2007 г. Орлов е отвлечен, бит и заплашван със смърт от държавни служители в Ингушетия. Сергей Ковальов е настоящият председател на руския „Мемориал“. Той прекарва 10 години (от 1974 до 1984 г.) в трудов лагер и в изгнание заради нелегално издаваното от него дисидентско списание „Хроника на текущите събития“. Той оглавява комитета, в който участва и Орлов и който през 1995 г. води преговори за освобождаването на около 2000 души, държани за заложници от чеченските бунтовници след превземането на болницата в Будьоновск. Нападението слага край на Първата чеченска война и е единственият случай, в който терористична атака в Русия не води до масова смърт на заложниците. Людмила Алексеева е ръководител и съосновател на Московската хелзинкска група. Родена е през 1927 г. и е една от малкото дисиденти от времето на Съветския съюз, които все още развиват дейност в съвременна Русия. Тя е известна с борбата си за организирането на справедливи процеси срещу арестувани дисиденти и тяхното обективно отразяване в медиите.

73


2010 г.

Гилермо Фариняс Доктор по психология, независим журналист и политически дисидент в Куба, през годините Гилермо Фариняс провежда 23 гладни стачки в знак на протест срещу кубинския режим, с цел постигането на мирна политическа промяна, свобода на словото и свобода на изразяване на мнение в неговата страна. Като журналист той учредява независимата информационна агенция „Кубанакан прес“, за да информира останалата част от света за съдбата на политическите затворници в Куба, но в крайна сметка властите го принуждават да я закрие.

След като кубинското правителство облекчава режима за пътуване на кубинците и след завръщането в Куба на „Дамите в бяло“ от посещението им в ЕП през април 2013 г., отложената церемония по удостояването на Гилермо Фариняс с наградата „Сахаров“ също се състои в ЕП на 3 юли 2013 г. „Днес съм тук не защото положението се е променило съществено, а поради реалностите на съвременния свят и преди всичко поради растящото гражданско неподчинение на кубинците, което принуди режима да „промени нещо, така че нещата да си останат по старому“, както казва легендарният принц Дон Фабрицио в „Гепардът“, заявява Фариняс в речта си при получаването на наградата. © European copyright Union in network 2013phase EP

През февруари 2010 г., след противоречивата смърт на Орландо Сапата, Фариняс започва гладна стачка, която прекратява едва през юли 2010 г., след като кубинското правителство обявява, че е започнало процес по освобождаване на 52 политически затворници. Дотогава Фариняс, който призова за освобождаване на политическите затворници, заболели в резултат на дългите години, прекарани в затвора, отказва да приема храна и течности в продължение на над 130 дни.

Гилермо Фариняс не успява да вземе участие в церемонията по връчването на наградата „Сахаров“ за 2010 г. в ЕП, тъй като не му се позволява да напусне Куба. През юли 2012 г. той е арестуван на погребението на друг носител на наградата „Сахаров“ и кубински дисидент, Освалдо Пая, и за кратко е вкаран в затвора.

74

75


„Не можем да бъдем безразлични към динамиката на младите хора в арабския свят, които се борят за своето достойнство и свобода.“ Салима Гезали

76

77


2011 г.

Мохамед Буазизи Мохамед Буазизи, зеленчукопровавач от Сиди Бузид, се превръща в легенда в Тунис и арабския свят и в символ за тунизийците, борещи се за демокрация и свобода. Той загива на 4 януари 2011 г. на 26-годишна възраст, след като се самозапалва в знак на протест срещу една система, която пречи на него и на семейството му да водят достоен живот. Мохамед на няколко пъти става жертва на тунизийските правоприлагащи органи. Той търси справедливост, но така и не я намира. Вместо това е унижаван и обезсърчаван. В своето отчаяние той се запалва.

© European copyright Union in network 2011phase PE-EP

Смъртта му надига вълна от размирици, която събаря правителството на президента Зин ел Абидин бен Али.

Постъпката на Мохамед Буазизи катализира така наречената „народна революция“ и разклаща деспотичните правителства и на други места в арабския свят. Тя довежда младите араби до осъзнаване, че не трябва повече да мълчат пред неправдата, корупцията и автократичната власт – те могат да дадат гласно израз на своята неудовлетвореност и да се борят за своето достойнство. Днес обаче оптимизмът в Тунис и други арабски страни, пламнал от самозапалването на Мохамед Буазизи и последвалия го народен бунт, заглъхва поради жестоката действителност, че животът в Тунис и по другите места не се е подобрил за една нощ след Арабската пролет.

78

79


2011 г.

Али Ферзат

През 2011 г., когато се надига вълната от бунтове, известни като Арабската пролет, и сирийците започват да оспорват режима на Башар ал Асад, карикатурите на Ферзат заливат улиците. Критиката му към режима довежда до това, че той е тежко пребит от маскирани лица насред Дамаск и е изоставен полумъртъв на улицата. Счупват и двете му ръце „като предупреждение“, по думите на маскираните мъже, да не позори своите господари. Али Ферзат не само отново започва да използва ръцете си, но и разчупва бариерата на страха и се превръща чрез своето слово и своето изкуство в един от най-откритите критици на режима. Той отхвърля мисълта, че в Сирия има гражданска война. По-скоро, както заявява на Форума на свободата в Осло през 2013 г., от една страна са режимът и чуждестранните му съюзници – Русия, Иран, Хизбула, а от друга – сирийският народ.

80

Поради невъзможност да присъства на церемонията по връчване на наградата „Сахаров“ през 2011 г., тъй като се лекува в Кувейт от нараняванията, Ферзат получава отличието по време на публичния дебат на Мрежата на лауреатите на наградата „Сахаров“, проведен през октомври 2012 г. в Европейския парламент, където заедно с председателя на ЕП и други лауреати обсъждат революцията в Сирия и бъдещето на демокрацията след пробуждането на арабския свят. Като лауреат на наградата той приветства в реч първото издание на Световния форум за демокрация на Съвета на Европа. Там Ферзат заявява, че макар революцията в Сирия да продължава, тя вече е спечелена – връщане назад няма. Али Ферзат е обявен от списание „Тайм“ за една от 100-те най-влиятелни личности в света за 2012 г. и печели различни награди в областта на правата на човека.

© European copyright Union in network 2012phase - EP

Али Ферзат е прочут сирийски политически сатирик и една от най-известните културни фигури в арабския свят. Роден е в Хама през 1941 г. Публикувал е над 15 хиляди карикатури в сирийски вестници и зад граница: рисунки, които преодоляват ограниченията за свободата на изразяване в Сирия.

81


2011 г.

Асмаа Махфуз Асмаа Махфуз е египетска активистка в областта на правата на човека, родена през 1985 г., която не се побоява от репресивните мерки на режима на Мубарак спрямо онлайн активистите и публикува на 25 януари 2011 г. в различни социални медии в интернет призив към египтяните да се борят за своята свобода, достойнство и човешки права чрез мирни протести на площад „Тахрир“.

По-късно през 2011 г. Асмаа Махфуз, която е сред съоснователите на младежкото движение „6 април“, е арестувана и и` е повдигнато обвинение за злепоставяне на египетските военни, управляващи страната, понеже ги е нарекла „съвет на кучета“. В резултат на това тя е изправена пред военен съд, но по-късно е освободена под гаранция. На 23 октомври 2011 г. Махфуз изнася серия от открити лекции на „Либърти Плаза“ в Ню Йорк като израз на подкрепа за движението „Окупирай Уолстрийт“. Тя е основен оратор на дебата на Мрежата на лауреатите на наградата „Сахаров“, проведен през октомври 2012 г. в Европейския парламент в Брюксел, където се дискутират развитието на ситуацията в Египет след революцията и бъдещето на демокрацията в арабските страни след Арабската пролет.

© European copyright Union in network 2011phase PE-EP

Видеото се разпространява с главоломна скорост и вдъхновява вълна от подобни видеоклипове, в резултат на което стотици хиляди изпълват площад „Тахрир“ и настояват Хосни Мубарак да си подаде оставката след 30-годишно управление на Египет, което той прави на 11 февруари 2012 г. Във второто си видео Асмаа Махфуз излъчва следното послание: „Ако считаш себе си за човек, ела с мен на 25 януари. Който казва, че жените не бива да ходят по протести, защото ще бъдат бити, нека прояви малко чест и мъжество и да дойде с мен на 25 януари. Който казва, че не си заслужава, защото там ще бъдат само шепа хора, на него искам да кажа: ти си причината

за това и ти си предател също като президента или като всяко ченге от силите за сигурност, което ни бие по улиците.“

82

83


2011 г.

Ахмед ел Зубер ел Сенуси Ахмед ел Сенуси е роден през 1934 г. и е най-дълго излежавалият присъда за убежденията си човек в Либия. Той е обвинен в конспирация при опит за преврат срещу режима на Кадафи през 1970 г. и прекарва 31 години в затвора. Освободен е през август 2010 г. заедно с десетки други политически затворници. Като член на Преходния национален съвет, създаден през 2011 г., когато либийската революция сваля режима на Кадафи, той отговаря за политическите затворници. Понастоящем продължава смелата си борба за подобряване на ситуацията с правата на човека и правовата държава в Либия и счита, че получената от него награда „Сахаров“ е награда за либийския народ.

На дебата в ЕП на Мрежата на лауреатите на наградата „Сахаров“ през октомври 2012 г. Ел Сенуси провежда дискусия за това какво следва след революцията и въоръжения конфликт в Либия и за бъдещето на демокрацията в арабските страни след Арабската пролет. На първото издание на Световния форум за демокрация в Съвета на Европа, на което е поканен като лауреат на наградата „Сахаров“, Ел Сенуси осъжда липсата на ефективно управление в Либия и обръща внимание на отвличанията, изтезанията, постоянното наблюдение и изнудване на населението, които не дават покой на либийското общество. Той споделя, че призивът му за установяване на федерална система в Либия е посрещнат с обвинения за измяна, особено от страна на имамите. Тези обвинения, според Ел Сенуси, са очевиден опит за изопачаване на предложението му и за очерняне на репутацията на хората, желаещи да подобрят положението. © European copyright Union in network 2011phase PE-EP

„Тази награда има огромна символична и морална стойност“, заявява той при приемането и` . „Тя е също така допълнителен стимул за укрепване на ценностите, които винаги сме подкрепяли – създаването на демократична, конституционна държава, основаваща се на всеобщото равенство,

държава, в която жените имат свободата да гласуват и да бъдат избирани, за да се чуе техният глас.“

84

85


2011 г.

Разан Зейтуне Разан Зейтуне е сирийска журналистка и адвокатка, защитаваща правата на човека, която две години, след като получава наградата „Сахаров“, все още се укрива в Сирия, докато войната продължава да бушува.

Тя е и активен член на Комитета в подкрепа на семействата на политически затворници в Сирия и съосновател и член на местните координационни комитети на революцията в Сирия, появили се през април 2011 г.

При обявяването и` за носител на наградата „Сахаров“ за 2011 г. заедно с другите лауреати от Арабската пролет, сред които и Асмаа Махфуз, тогавашният председател на ЕП Йежи Бузек казва: „Двете млади жени заслужават не само нашето възхищение и почит, но и по-добри перспективи за тяхното бъдеще. Номинацията им е израз на уважение към решителната роля, която изиграха жените по време на Арабската пролет“.

През май 2011 г. агенти на военновъздушното разузнаване нахлуват в дома и` в Дамаск и не само отнасят голяма част от нейните документи и лични вещи, но и вземат за заложник вместо избягалите съпрузи брата на съпруга и` , Абурахман Хамада, който им е на гости. След това съпругът на Разан Зейтуне – Уаил Хамада, също е арестуван. Братята излежават три месеца при строг режим, преди да бъдат освободени.

Разан Зейтуне е родена през 1977 г., започва адвокатската си практика през 2001 г. и става съдебен защитник на политически затворници.

Зейтуне посвещава своята награда „Сахаров“ на малкия Хият, новороденото дете на неин приятел и съратник, 26-годишният Хият Матар, който е изтезаван до смърт, преди синът му да се роди.

През 2005 г. създава Сирийската връзка за информация за правата на човека – интернет платформа, имаща функциите на база данни за нарушения на правата на човека, извършени от сирийския режим, чрез която предупреждава правозащитниците, намиращи се в опасност.

86

Разан отказва да напусне Сирия, докато не приключат сблъсъците в страната и докато режимът не бъде свален.

Shutterstock © copyright in network phase

Тя е съосновател на Асоциацията за правата на човека в Сирия, в която работи активно до 2004 г.

87


2012 г.

Насрин Сотудех

Осъдена на затвор, тъй като смело защитава дисиденти, арестувани през 2009 г. по време на масовите протести срещу президентските избори, които те смятат за фалшифицирани, по това време Насрин е затворена при строг режим и е в гладна стачка от седем седмици в знак на протест срещу натиска, оказван на семейството и` , включително забраната за пътуване на 12-годишната и` дъщеря. По-късно забраната е отменена и тя прекратява гладната стачка, но заявява, че ще я поднови, ако съпругът и` , на когото все още се забранява да пътува, бъде изправен пред съда. Много слаба и в немощно състояние, тя намира сили и смелост да напише паметно послание до ЕП, което нейната приятелка и колега – Нобеловата лауреатка Ширин Ебади прочита от нейно име на церемонията по награждаването. „Историята на правата на човека и механизмите за гарантирането им са извървели дълъг път, но и днес осъществяването на тези права до голяма степен зависи от намеренията на правителствата: те са най-големите

88

нарушители на правата на човека“, заявява Насрин Сотудех. Призовавайки за това, правата на човека да се осъществяват навсякъде, тя определя тяхното нарушаване като основната причина за вълната революции, заляла Близкия Изток. На защитниците на правата на човека и политическите затворници тя заявява: „Също като вас, и аз зная, че демокрацията има още дълъг и труден път пред себе си. „Трябва само да помним, че в годините, когато борбата на Мартин Лутър Кинг срещу расовата дискриминация принася своите плодове, в друга част на света Нелсън Мандела е в началото на трите десетилетия, прекарани в затвора за борбата си срещу расовата дискриминация, а в същата година, в която той е освободен, една боркиня на друг континент, в Бирма, прекарва около две десетилетия под домашен арест затова, че се бори за свобода.“ „Сега, когато Онг Сан Су Кий е освободена, иранците, които се борят за свобода със съвсем мирни методи, получават дългогодишни присъди за това, че искат свобода. Всичко това е белег за истина. Факелът на свободата се предава от ръка на ръка, но никога няма да изгасне.“

© Handout/afp/ copyright in network European phase Union 2012 EP

Насрин Сотудех излежава втората година от шестгодишната си присъда в известния ирански затвор в Евин, когато е избрана за носителка на наградата „Сахаров“.

89


2012 г.

Джафар Панахи

Вдъхновен от реализма и хуманистичните възгледи за живота, в работата си Джафар Панахи фокусира обектива си върху трудностите на живота в Иран за децата, бедните и най-вече жените след ислямската революция, като си навлича гнева и цензурата на иранските власти. Филмите му, които са отличени с награди, са забранени в Иран и неведнъж стават причина той да бъде изпращан зад решетките. През 2010 г. Панахи е арестуван заедно с жена си, дъщеря си и 15 приятели; по-късно всички са освободени. През 2011 г. заснема „Това не е филм“, в който самият той седи до масата в кухнята си и разговаря със своя адвокат, в очакване да бъде изпратен в затвора.

90

По думите на председателя на ЕП Мартин Шулц, „присъждането на наградата „Сахаров“ за свобода на мисълта за 2012 г. на Насрин Сотудех и Джафар Панахи е послание за солидарност и признание към една жена и един мъж, които не са се огънали пред страха и заплахите и са избрали да поставят съдбата на своята страна пред своята собствена“. Дъщерята на Панахи Солмаз и директорът на Френската синематека Серж Тубиана представляват Панахи на церемонията по връчването на наградата „Сахаров“ в ЕП, а неговият приятел и именит кинорежисьор Коста Гаврас прочита речта му при получаването на наградата. „Преди две години, когато бе обявена присъдата ми, един приятел ме попита какво точно означава тя“, отбелязва Панахи. „Според моя приятел посланието, съдържащо се в присъдата, е да избягам от страната си и никога вече да не се връщам.“ „Както се вижда, избрах да остана, въпреки че вече не мога да взема камерата си сред обществото и да правя единственото нещо, на което съм способен: да снимам филми. Невъзможността да заснема филми е бавна смърт за кинорежисьора.“

© European copyright Union in network 2012phase EP

Джафар Панахи е филмов режисьор, на когото е наложена 20-годишна забрана за заснемане на филми. Явен поддръжник на опозиционното иранско „Зелено движение“ и критик на бившия президент Ахмадинеджад, той е осъден на 6 години затвор за „пропаганда против Ислямската република“. В момента на практика той живее в пълна неопределеност, забранено му е да напуска страната или да разговаря с медиите, а сянката на затвора е надвиснала над главата му.

91


„Факелът на свободата се предава от ръка на ръка, но никога няма да изгасне. “ Насрин Сотудех

92

93


Европейският съюз:

ролята на Европейския парламент за правата на човека Според последните проучвания на общественото мнение гражданите на ЕС смятат, че правата на човека са ценността, която Европейският парламент трябва да защитава на първо място. Европейският парламент често предприема определени инициативи като преустановяване на изтезанията, закрила на защитниците на правата на човека, предотвратяване на конфликти, насърчаване на правата на жените и правата на детето, закрила на малцинствата, защита на правата на местното население и на хората с увреждания. Той подкрепя активно кампанията на ООН за мораториум върху екзекуциите и премахването на смъртното наказание по цял свят, както и Международния наказателен съд в борбата му против безнаказаността за геноцида, военните престъпления и престъпленията срещу човечеството. В самия ЕС Агенцията за основните права има за цел да гарантира, че се защитават основните права на хората и че към тях се отнасят достойно. Зачитането на човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава и спазването на правата на човека са принципи, залегнали в Договора за Европейския съюз и имащи правно обвързващ характер. Държави членки, за които се установи сериозно нарушение на тези ценности, могат, със съгласието на Европейския парламент, да бъдат санкционирани с временно прекратяване на права, произтичащи от Договорите за ЕС.

94

Правата на човека са заложени в Хартата на основните права на Европейския съюз, която влиза в сила през 2009 г. заедно с Договора от Лисабон. Този договор се явява също така правно основание за ЕС като единен субект да стане страна по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Всички 28 държави – членки на ЕС, са ратифицирали ЕКПЧ. Присъединяването на ЕС към ЕКПЧ, което в момента се подготвя, ще запълни пропуските в защитата на правата на човека и ще увеличи съгласуваността между механизмите на Съвета на Европа и тези на ЕС в областта на правата на човека. В общата външна политика и политика на сигурност и в политиката на сътрудничеството за развитие законодателството на ЕС си поставя за цел „развитието и укрепването на демокрацията и принципа на правовата държава, и на зачитането на правата на човека и на основните свободи“. Тези цели са включени изрично благодарение главно на Европейския парламент. Във взаимоотношенията си с трети държави Съюзът се задължава да работи в полза на демокрацията, правовата държава, универсалността и неделимостта на правата на човека и на основните свободи, зачитането на човешкото достойнство, принципите на равенство и солидарност и зачитането на принципите на Устава на Организацията на обединените нации и на международното право.

Подкомисията по правата на човека към комисията по външни работи е орган��т, който отговаря за работата на Парламента в областта на правата на човека. Неговите доклади и резолюции се приемат от комисията по външни работи. Комисията по развитие също провежда редовни дискусии по въпросите на правата на човека в развиващите се страни. По време на пленарната си сесия всеки месец Парламентът обсъжда спешни случаи на нарушаване на правата на човека в държави, които не членуват в ЕС, и в частност – индивидуални случаи. Резолюциите на Европейския парламент често пъти служат като основание за действие от страна на Съвета на министрите на Съюза, Европейската комисия и Европейската служба за външна дейност и понякога могат да окажат непосредствено влияние върху съответните действия на правителствата. Законодателните правомощия на Парламента му позволяват да блокира сключването на споразумения с държави, нечленуващи в ЕС, при наличието на сериозни нарушения на правата на човека и на демократичните принципи. Парламентът настоява за стриктно спазване на клаузите за правата на човека, които систематично се включват в такива споразумения. През април 2011 г. Парламентът призова ЕС да преустанови преговорите по споразумение за асоцииране между ЕС и Сирия. През септември 2011 г. прилагането на споразумението за сътрудничество на ЕС със Сирия бе частично спряно, „докато сирийските власти поставят край на систематичното нарушаване на човешките права“.

Всяка година ЕС публикува годишен доклад за правата на човека и демокрацията в света, който се разглежда от Парламента. Парламентът затвърди също така своята роля в защита на правата на човека с това, че подкрепя парламентарната демокрация и парламентарния политически диалог, провежда изслушвания на представители на гражданското общество от страни извън ЕС и изпраща специални делегации да оценяват на място положението с правата на човека. Основните форуми за политически диалог между Европейския парламент и членуващи страни извън ЕС са: Съвместната парламентарна асамблея ЕС-АКТБ, Парламентарната асамблея на Съюза за Средиземноморието, Евролатиноамериканската парламентарна асамблея или Евролат и Парламентарната асамблея Евронест с партньори от Източна Европа. Европейският парламент вече използва правомощията си във връзка с бюджета, за да увеличи съществено ресурсите, заделяни за програми в областта на демокрацията и правата на човека, и успя да се пребори за запазване на Европейския инструмент за демокрация и права на човека (EИДПЧ). ЕИДПЧ е ключов финансов и политически инструмент, чрез който ЕС оказва принос за развиването и укрепването на демокрацията и правовата държава, за зачитането на правата на човека и основните свободи в целия свят и за подкрепата и закрилата на защитниците на правата на човека в световен план.

95


Адреси за контакт на Европейския парламент PARLEMENT EUROPÉEN | EUROPEES PARLEMENT Rue Wiertz, 60, B-1047 BRUXELLES Wiertzstraat, 60, B-1047 BRUSSEL Тел.: +32/2.284 2111 Факс: +32/2.230 6933 PARLEMENT EUROPÉEN Plateau du Kirchberg BP 1601 | L-2929 LUXEMBOURG Тел.: +352/4300 1 Факс: +352/4300 24842 PARLEMENT EUROPÉEN 1, avenue du Président Robert Schuman BP 1024F | F-67070 STRASBOURG CEDEX Тел.: +33/388.17 4001 Факс: +33/388.17 4860

За повече информация посетете: www.europarl.europa.eu www.europarl.europa.eu/sakharov

96


98


НАГРАДА „САХАРОВ“ ЗА СВОБОДА НА МИСЪЛТА