Page 1













  

  

  

  

  

  

   



   

  

   



   

  

83

12. nosaj thing 16. rune denstad lango 17. Ń?Ń ĐľĐ˝ Đ’Đ°Ń Đ˜Đ›ĐľĐ’ 18. aids-3d 22. raw-edges design studio 25. selgascano 36. tony chambers 4 2. ŃƒŃ‡Đ˜Đ›Đ˜Ń‰Đľ Са Ń€ĐľĐ’ĐžĐ›ĐŽŃ†Đ˜Ń? 70. Ń Đ°ĐźŃ Đ˜ 76. parklife 82. global alchemy 90. cindy sherman ĐĄĐ&#x;Đ˜ĐĄĐ?Đ?Đ˜Đ• Đ•Đ”Đ?Đž â„–83 ĐŽĐ›Đ˜ 2009 5.00 ЛВ.


зелен жокер безплатно издание на списание едно 2009


4

андреана славчева, антон терзиев, биляна балева, вера шварц, даниела радева, денис коробко, десислава димова, диана иванова, елисавета петрушева, йоана павлова, йоана станчева, марина желязкова, мария македонска, павла ралчева, полина паунова, яра бубнова

хонорари се изплащат всяка трета сряда на месеца


12 много повече от свеж полъх в електронната музика

22 двама млади дизайнери на бъдещето

18 гумени маски и сайбър поезия

17 новият млад български писател

16 off-road movie от норвегия

25 насред гора в близост до мадрид

6


36 главния редактор на най-красивото и влиятелно списание за дизайн в света wallpaper*

76 защо централните паркове и градинки в софия са предпочитаните места за активна социална лубрикация

7

90 домакиня, сексбогиня, прелъстителка, работеща жена, палячо, застаряваща красавица

42 гошка макуга се ангажира с цялостния контекст, в който изкуството се показва и възприема

82 музикален пъзел от прашни сирийски аудиокасети

70 “съвременно, модерно или каквото и да е”


автори:

Андреана Славчева е на 26 и живее в Берлин (via Варна, Мюнхен и Аликанте). В момента е на финалната прaва в университета, където изучава медии, комуникации и социално-културна антропология. Все още не й е изкристализирало напълно с какво ще се занимава, но мисли да го прави в България и то да не е закопчано в корпоративни структури. Андреана обича контрасти, преплетени случайности, затворени кръгове и многопластова музика. Не обича тълпи, арогантност, предразсъдъци и small talk. Зарежда се от искрени усмивки и смяна на пейзажа. В юлския ни брой се включва с репортаж от берлинския фестивал Трансмедиале – чети на стр. 82.

Мария Македонска е родена в малка къщичка в Елин Пелин преди 27 години. Пише и снима – фотография, късометражки, стоп кадър, ксерокс. Смята себе си за ревлива и инфантилна. Нейната голяма слабост е киното – от визуалните шедьоври на Ким Ки Дук и Уон Кар Вай, през старите мюзикъли и филми като Една нощ в операта и Freaks, до пълните психарии на Дейвид Крьоненберг и други подобни нему. Мощен и автентичен творчески заряд блика от всичко, с което се захване Мария. За това си има съвсем логично генетично обяснение, нагледно представено в темата на този брой и сътворено от родителите й през 1971 г. – фотороманът Пепелта на мълчанието (стр. 46).

Марина е на 21 години, обича да посещава непознати места и се радва на разнообразието. Докато учи журналистика в Американския университет в Благоевград, тя води предавания и подбира музиката, която звучи по Радио Аура. Самата тя слуша реге и електроника, а през лятото й допадат кубински и бразилски ритми. Последната половин година следва в университета в Гьотенбург, Швеция. Неподозираният чар на скандинавските градове я завладява със спокойното общуване, зимното оживление и разголеното лятно излежаване в парковете. Описва цялото си преживяване като един голям трип. Липсва й природата в българската градска атмосфера, истинските пешеходни улици със заведения на открито и натуралния облик на морето. В момента се радва на студените напитки и на морския полъх на летните мелодии. В този брой представя испанския дизайнер Хавиер Марискал – на стр. 20.

Павла Ралчева е на 24 и учи в Кьолн история на изкуството, киноведство и испански. Най-много иска това, което има да каже на света, да бъде чуто от много хора. А най-силното й оръжие за тази цел са думите. “Обичам резките, точни и безмилостни думи”, отсича категорично тя. Най-страшното за Павла е да попадне в ситуация или връзка, в която няма какво да каже повече. Голямата й любов е киното, обича всякакви филми – от траш и ъндърграунд, през европейски продукции, до американски блокбъстъри. Другата й страст е съвременното изкуство. Харесва най-вече онези произведения, които не се разбират на пръв поглед и които провокират зрителя да навлезе по-дълбоко в нещата. Предвид всичко това логично беше да помолим именно нея да се свърже с артистичното дуо ADIS-3D и в кратък текст да ни запознае с откачените им идеи – прочети какво излезе на стр. 18.

8


re: Какво правиш, като срещнеш познат? Протягаш ръка? Даваш пет? Прегръщаш го? Целуваш по бузите – един, два пъти? Във въздуха или истински? Сигурна съм, че не си от онези хора, които се здрависват с увиснала ръка. Питаш ли за гаджето му, дори и да не те интересува? Казваш ли му, ако последния път, когато сте се видели, той се е държал като гъз и ужасно те е ядосал? Ако ти се оплаче, съчувстваш ли му? Или го надцакваш с по-лошо оплакване? Спи ми се – А на мен пък как ми се спи! Разговорен нарцисизъм. Как си? – Добре. – Какво правиш? – Нищо. Small talk. Каква загуба на енергия, думи и време за живеене... Бих организирала движение на хората, които, запитани как си, всъщност отговарят как са. Случвало ли ти се е да опиташ? Резултатът обикновено е объркан поглед – ама аз само питах как си.

10

“Добре ли си?” Сещаш ли се, че в България едно време изобщо не се казваше така? Репликата дойде от американските филми. Помня колко странно и неестествено ми звучеше. Как може някой да е набит примерно и да го питат дали е добре, чудех се... Много ясно, че не е добре! Дефинирай добре, ще каже сега някой. Лятото дойде, ще отговоря само. В антрето на броя посрещам те, за да кажа здрасти. Радвам се да те видя – честно. Аз съм от тези, които прегръщат. Ами влизай – вътре са всички: добре познати агенти, бутикови образи, маргинални и неидентифицирани обекти. Повечето са летящи, така сме ги избирали. Други културно, но твърдо ще те приземят. Всеки естествено идва от своя собствена планета и всеки материал е вселена сам по себе си. Поздравявам те със заключението на научнофантастичния фотороман тук – надявам се покрай него долу-горе да стане ясно защо почнах от общуването и стигнах до Космоса. бистра андреева


NOSAJ THING

12

много повече от свеж полъх в електронната музика

О

ще на първо слушане става ясно, че има нещо странно в този младеж. Като започнем от псевдонима му, който при изговаряне звучи като “няма такова нещо” (на английски), и продължим с музиката му, която най-лесно се дефинира с “няма такова нещо” (на всички световни езици). Нямането в конкретния случай е имане, защото звуците, които твори този 23-годишен субект, с визия на гийк, наподобяват, хм, електронна симфония. Изобщо не преувеличавам. Nosaj Thing всъщност се зове Jason Cheung и е едва на 23, а чисто новият му дебютен албум Drift (виж ревютата на стр. 98) вече предизвиква своеобразни революции не само в авторитетните класации за продажби, а и в главите на активно слушащите. Джейсън е от тези, музикални продуценти, които разбъркват безобразно стилове, семпли и тем подобни, за да се получи накрая една специфична заразителна музика, която отнася по-силно от което и да било просто

течение. Освен всичко се оказа и пич, защото откликна на молбата ми за кратък разговор. И така, следват 10 минути от безценното време на един музикант, специално за едно: Кажи две думи за себе си? Сигурно знаете основното, но все пак – роден съм и живея в LA. Започнах да правя музика, когато бях на 13. Как започна всичко? Когато бях в четвърти клас, се учех да свиря на саксофон, а освен това бях изложен на влиянието на хип-хопа всеки ден. Шофьорът на училищния автобус винаги слушаше местната хип-хоп радиостанция. Това беше времето, когато Beat Junkies владееха ефира. А как би описал музиката, която правиш? Емоционална, филмова, с огромно влияние от хип-хопа и електрониката. Мнението ти за електронната сцена в момента? За разлика от мнозина, аз съм доста позитивен към нещата,

които се случват. Жестоко е да виждаш как музиката се развива паралелно с технологиите. Имаш ли модел, който следваш, при правенето на музика? Може да се каже, че винаги стартирам със саунд дизайна и след това се занимавам с хармонията, мелодията и т.н. Има ли някой, с когото особено много искаш да направиш колаборация? Със сигурност има доста такива артисти. Ето четирима от тях – Cornelius, Blonde Redhead, Busta Rhymes, Thom Yorke! Колко далеч искаш да стигнеш? Трудно ми е да кажа в момента. Всъщност, ако трябва да съм честен, все още се опитвам сам да си отговоря на този въпрос. Ще ти кажа следващия път. nosajthing.com myspace.com/nosajthing текст ивайло спасов фотография архив nosaj thing


14

MIXTAPE Paper Tiger – Beck / Sea Change (2002) aa Slow Slow (Run Run) – Ayo / Gravity At Last (2008) aa The Nod – Fat Freddy’s Drop / Dr Boondigga & The Big BW (2009) ба Faith – Amp Fiddler / Afro Strut (2006) ба Something Changed – Pulp / Different Class (1995) бг Life on Mars – David Bowie / Life on Mars (1971) бг Don’t Drive Drunk – Stevie Wonder / Don’t Drive Drunk (1984) ви Peace Maker – Kool & The Gang/Forever (1986) ви Jamaica Center – Her Bad Habit / I Don’t Know (What You’re Doing To Me) (2008) ис LAtrifying – Dam-Funk / Let’s Take Off (Far Away) (2009) ис Comuter Love – Glass Candy / B/E/A/T/B/O/X (2007) нф Love On Your Side – Thompson Twins / Love On Your Side (1983) нф

аа АДРИАНА АНДРЕЕВА / ба БИСТРА АНДРЕЕВА / бг БОЯНА ГЯУРОВА ви ВАСИЛ ИЛИЕВ / ис ИВАЙЛО СПАСОВ / нф НИКОЛАЙ ФЕНИКС


RUNE DENSTAD LANGLO

16

off-road movie от норвегия

R

une Denstad Langlo попада в киното случайно, когато преди години получава асистентско място в продукцията на документален филм за големия норвежки полярен изследовател Руал Амундсен. Оттогава работи като продуцент към компанията Motlys, която сега финансира и дебютния му филм North. Това е филм, който разказва за екзистенциалната криза на главния герой Джомар и усилията му да се пребори с нея, прекосявайки снежна Норвегия с моторна шейна. North бе представен в началото на годината на Берлинале, след което започна звездната си обиколка по световни кинофестивали, на които обра доста награди. На Трайбека в Ню Йорк бе отличен като режисьорски дебют, а на международния филмов фестивал Трансилвания в Клуж си подели приза за най-добър филм с румънския Police, Adjective. Норвежкият режисьор изрази надежда, че филмът му ще се появи и в българските кина и ми разказа малко повече за дебютната си работа:

Как ти хрумна идеята за North? Идеята ми дойде в един тежък период от живота ми, когато страдах от силна депресия. Бях на гости в родния си град Трондхайм и един ден реших да покарам ски. Минавайки покрай една от старите писти, ми хрумна идеята за филм, в който главният герой подобно на мен е изпаднал в безизходица. Главният герой в North е бивш атлет, който живее в малко бунгало и работи на лифта, а през останалото време се опитва да потисне мъката си с много алкохол и наркотици. Получи се един филм, тип off-road movie, в който проследявам пътешествието на Джомар и срещите му с различни хора. Депресията играе важна роля в North, сякаш потвърждаваш клишето за северната меланхолия. Да, наистина има скандинавска меланхолия, която оказва влияние върху почти всичко, идващо от северните страни. Едвард Мунк, Ингмар Бергман, дори и в музиката на ABBA се усеща тъга. Може би има дос-

та причини за това, но най-силно влияние оказва, разбира се, зимата и малката гъстота на населението. В северна Норвегия, където е заснет филмът, много хора живеят почти шест месеца в тъмнина. Изобщо северният пейзаж заема голямо място във филма ти. Пейзажът играе много важна роля в North. Главният герой трябва да надвие както себе си, така и природата, която го заобикаля по време на пътешествието му. Това превръща природата в нещо като антигерой. Филмът е заснет на 35-милиметрова лента от един от най-добрите скандинавски оператори. Нямаше как да не бъдем абсолютно погълнати от природата, понеже по време на снимките бяхме сред съвсем див пейзаж, заобиколени на 360 градусa от величествена гледка. текст бояна гяурова фотография архив rune denstad langlo


ЯСЕН ВАСИЛЕВ новият млад български писател винаги е знаел какъв иска да стане

С

амо няколко минути с Ясен Василев дават повод да си мислим, че е чувствителен и че пише с дълбочина и прецизност. Говори с разпалена и настоятелна убеденост, присъща на много млад човек. Наскоро е навършил 21 и му личи. Зад реакциите му напира момчето, зад крайните отрицания – липсата на опит. И това е само в негов плюс, защото Ясен влага такъв заряд и в поезията си. Първата му книга – Сляп виси безкрая – е вече на книжния пазар (макар и трудно откриваема). Ще има много други, обещава възпитаникът на софийската Френска езикова гимназия, а сега първокурсник драматургия в НАТФИЗ. Части от дебютната книга могат да бъдат чути и видени в специалните пърформанси, които Ясен организира заедно със свои съмишленици. „Искам да работя в сферата на писането, но да го съчетая и с други жанрове, като музика и сцена.” Мнението му е, че българите не четат поезия, защото е по-трудно достъпна

като жанр. „Тя изисква сетива, които не всеки е развил.” Поради тази причина той я комбинира с артисти, музиканти и думи в пърформанс, „който да провокира всеки да си вземе книга след края”. Младият автор твърди, че първо е започнал да пише, преди да чете. От десети клас сериозно се занимава с думите и след като минава през няколко творчески етапа, в момента се чувства съзрял и уверен в стила и начина си на работа. Негови абсолютни кумири са Гео Милев, Салвадор Дали и Борхес – „сюрреализъм в най-чистата му форма”. Любимата му пиеса е Рибарят и неговата душа на Мариус Куркински, а в киното е фен на всичко, режисирано от Дарън Аронофски и Дейвид Линч. От съвременните български писатели следи Тома Марков и Мария Калинова. Какъв е процесът на писане? Трябва да има непрестанно развитие. Дебютирам със стихосбирка, а започнах с

разказване на истории. И смятам да се върна към формата на разказа. Поезията ми помогна да овладея думите и да разбера, че всяка тежи на мястото си. Но не бих написал втора подобна книга. Дори в тази всяко стихотворение е уникално и различно от останалите. А какво пишеш в момента? Разкази с мистерия и загадка. Животът е фантастичен и литературата трябва да го отразява. Смятам да ги завърша това лято, докато съм на Камен бряг. Доколко използваш себе си и личните си истории? Не го правя съзнателно, но впоследствие откривам малки части. Повече се вдъхновявам от прочетени неща, отколкото от мои преживелици. Аз бягам от реалността и от описанието на това, което ми се е случило, защото не ми е интересно. yassenvasilev.wordpress.com текст адриана андреева фотография едно

17


AIDS-3D

18

гумени маски и сайбър поезия

Д

али начинът, по който се представяме в интернет пространството, отговаря на действителността? Това е един от основните въпроси, които вълнуват 22-годишните американци Даниел Келер и Ник Космас, живеещи в Берлин. Те създават своите видеоклипове и футуристични скулптури под изкуствено генерирания от компютърна програма псевдоним AIDS-3D. А основната им платформа за изява е YouTube. Ник и Даниел участват при откриването на първия онлайн павилион на венецианското биенале – The Internet Pavilion. На 3 юни те се представиха с пърформанса Spreading Love All Over The World (Accelerating Change Remix). Въпреки че заглавието буди асоциации по-скоро с някое поп парче, отколкото с произведение на изкуството, представлението си поставя крайно амбициозната цел да пресъздаде историята на човечеството от каменната ера до наши дни за не повече от средната продължителност

на един музикален клип, а именно за 3 минути. “Новата стойност на изкуството не е в комерсиалната стойност на произведенията, а в собствения живот, който те заживяват в интернет пространството”, ми казват Ник и Даниел по време на нашата виртуална среща. С проекта си Free Internet те активно се борят за разширяването на правата на интернет потребителите. Една от последните им артистични изяви се състоя в инсталирането на безплатен безжичен интернет в обществените скулптури и паметници на културата в Берлин. Обясняват ми, че идеята на тяхната акция е да възвърнат обществената полезност на подобни монументи, придавайки форма на интернет технологията, която става все по-неуловима. Вдъхването на нов живот на вече създадени произведения на изкуството е тема и на най-новото им начинание sculptural shells. Така Купидон от скулптурната група Купидон и Пси-

хея на италианския класицист Антонио Канова бива заместен от познатата на всички фигура на Пришълеца. В популярната киноикона от 90-те са инсталирани сървърите на домашна програма за улавяне сигнали от извънземни. Когато не осъвременяват паметници, AIDS-3D правят видеoарт за YouTube. Освен това младите артисти се занимават със създаването на доста футуристично изглеждащи инсталации. Компютрите, които използват в подобни произведения, са сякаш археологични артефакти, чийто единствен признак на живот е блещукащата неонова светлина. А заглавията на тези работи са съкращения от сорта на OMG (Oh My God). И по отношение на тях това наистина е единственият възможен коментар. aids-3d.com текст павла ралчева фотография архив aids-3d


JONATHAN HOROWITZ американският артист прави визуален микс от телевизия, кино и нови медии

Д

жонатън Хоровиц е една от новите американски арт звезди. Той е изключително продуктивен през последните няколко години и неговите видеопроизведения и инсталации заливат галерии и музеи по целия свят. Интересна подробност е, че с изкуството си артистът подкрепя зелената идея, като рециклира материали от изложбените пространства, в които излага, и ги превръща в художествени произведения. Освен това най-често чрез слънчеви батерии генерира нужната за видеoфилмчетата си енергия. Този начин на работа може да се види в актуалната му изложба Apocalypse Now в Лудвиг музея в Кьолн. Инсталацията представлява микс на сцени от филма на Копола с филмов материал от документации за глобалните климатични промени и за нападенията от 11 септември. Различните тематични линии в тази работа на Хоровиц се обединяват от интервю с Мел Гибсън, в което той обяснява как се е преборил с

наркозависимостта си. Монтажът е в основата на изкуството на Хоровиц. Подходът му е сравним единствено с този на диджей – американецът комбинира филми с всякакви други медийни материали. Неговите съчетания са необичайни и често преминават границата на приетото. Артистът често взима снимки, излезли в пресата, и поставя върху тях своя почерк – така например той разряза снимка на папата на две и я сложи в златна рамка или пък залепи снимка на Кейт Мос върху огледалo, наричайки я просто Cocaine Kate. Друга предизвикателна инсталация на артиста е автоматът му за напитки Coke and/or Pepsi Machine, който предлага единствено конкурентните напитки кока-кола и пепси. Неслучайно цветовете на демократите и републиканците в САЩ са синьо и червено. Често в основата на работата на артиста от Ню Йорк са политически теми. Хоровиц обаче не иска да се изявява като

критик. Неговата единствена цел е да напомня с артистичните си акции за случващото се в медиите. По време на американската предизборна треска той се зае с мащабната пиар кампания на Обама. Хоровиц направи рекламни постери с публикувани в пресата снимки на Бритни Спиърс и написа върху тях Vote McCain и Vote Obama. Хилари Клинтън също не беше пощадена – артистът сътвори бронзова фигура, напомняща на анимационен герой, чието заглавие бе просто Hilary Clinton Is a Person Too. Така Хоровиц за пореден път по забавен и интелигентен начин интегрира в работата си популярната култура и реагира на времето, в което живеем. текст бояна гяурова фотография архив p.s. 1, new york

19


JAVIER MARISCAL

20

от създаването на комикси до дизайна на готварски книги и мебели

К

оби е каталунско овчарско куче. Но не просто обикновено куче, а рисуваният символ на летните oлимпийски игри в Барселона през 1992 г. Туипси е създание с неясен пол, наподобяващо птичка. Но не просто обикновен хибрид, а символът на Хановер Експо 2000. Общото между Коби и Туипси е, че са продукт на въображението на Хавиер Марискал – 59-годишен, всестранно развит испанец. Той се разпростира широко по координатната система на изкуството и има смелостта да крачи бодро в дебрите на експерименталното. Изложбата му в Design Museum в Лондон идва, за да ни представи обобщен вариант на километражния му творчески път. Въпросният път започва от Валенсия, където Марискал е роден, и минава през Барселона, където е учил графичен дизайн. Официалния си дебют в света на изкуството испанецът прави с ъндърграунд комикса El Rollo Enmascarado

(1973). Оттогава той поддържа сериозни взаимоотношения с рисуваните си герои, но връзката им е отворена – тя съществува наред с полигамните отношения между Марискал и скулптурата, рисуването, графичния и интериорния дизайн. Първата му забележителна работа в сферата на мебелния дизайн е артистичният Duplex бар стол, проектиран през 1975 г. специално за бар във Валенсия – той има за опора три възхитително непропорционални крачета и говори за чудатата индивидуалност на своя създател. Други интересни визуални концепции, на които Марискал вдъхва живот, са вазата с шапка и столът с обувки и огромни уши на Мики Маус. Постепенно Марискал си извоюва почетно място в света на дизайна, а идейните му вдъхновения стават търсени и желани от най-различни градски обекти, хотели, барове и ресторанти. С почерка на Марискал се слави ресторант в Барселона с огромна, надвиснала над масите скарида

и октопод, който наднича от приборите и менютата. Луксозен хотел в Билбао пък дава пълна свобода на креативните импулси на Марискал – лишен от всякаква суетност, резултатът се оказва повлиян от съседството с музея Гугенхайм. Необятните артистични заложби на Марискал се проявяват и в аудио-визуалното шоу Colors, представено в Барселона през 1999. Там Марискал представя на света новото си въображаемо другарче – робота Димитри. По същото време испанецът получава Националната награда за дизайн, която Spanish Department of Industry присъжда за цялостен принос в областта на дизайна. Ретроспективата в Лондон идва логично на фона на цялостната кариера на Марискал. Изложбеното пространство ще бъде изцяло илюстрирано и украсено с пищни орнаменти, а основни негови проекти като рисунки, снимки и фотографии ще са разположени около дизайнерски мебели и текстилни изделия.


плакат за изложбата на diego frida, мексико 2008

barcelona 1995

21

Предвидено е и той сам да изрисува изящен стенопис от външната част на музея. За повече подробности попитахме него самия: Как започна връзката ти с изкуството? Всичко започна с една рисунка. В моя живот всички проекти тръгват оттам, след което се развиват в други посоки. Комиксът е моят начин да изразя възприятията си за живота, да предам чувства и емоции чрез контури и цветове. Определят те като скулптор, художник, фотограф, интериорен и графичен дизайнер. С какво си съгласен и с какво не? Не съм фотограф, имам само няколко много лоши снимки. Отдаден съм главно на интериора и илюстрациите, а в момента се занимавам със създаването на анимационен филм, който ще се казва Chico y Rita. Какво ти носи вдъхновение и какво може да ти го отнеме? Вдъхновяват ме природата и ежедневно случващото

се наоколо. Интересни са ми предметите, които използвам всеки ден. Спор или пререкание обаче могат да убият вдъхновението. Как се родиха Коби и Туипси? Коби е овчарско куче от Пиренеите с лош късмет. То е блъснато от ТИР и в този момент аз го приютявам. Коби може да се смее, да плаче и да се вълнува и много се радва да си комуникира с хора. Изражението му никога не се повтаря, защото има силно изразен характер. Туипси се ражда от Големия взрив, идва от много далече и по пътя е научил много за света. Той е мъдър и артистичен и може да се трансформира в много и различни неща животинче на 21 век. Какво ще покаже изложбата в Design Museum? Ще бъде невероятен безпорядък от много изображения – общо около 2000 творби. Илюстрирани стени, графични завеси, предмети, скици и аудио-визуални изображения ще бъдат представени на малки екранчета и ще

показват еволюцията на моя личен език и моята обвързаност с изкуството през последните 30 години. Всичките ми проекти са отражение на живота, който може да се пресъздаде чрез образи и линии и да се превърне в анимационно куче. Имаш ли любима рецепта от готварската книга с твой дизайн 1080 Recipes? Калмари в собствен сос с ориз. Много е вкусно. Има ли нещо важно за теб, което не го пише в интернет? Всъщност съм много различен. Не знаете ли, че на интернет никога не може да се има доверие? Изложбата Javier Mariscal – Drawing Life е от 1 юли до 1 ноември в Design Museum, Лондон. mariscal.com текст марина желязкова фотография lluis ros


RAW-EDGES DESIGN STUDIO

22

двама млади дизайнери на бъдещето

И

ма няколко причини, поради които ти представяме Raw-Edges, и найоснователната от тях дори не е полученото призвание “дизайнери на бъдещето” от Design Miami/Basel предния месец, а е по-скоро броят и разнообразието от проекти, натрупан само за няколко години практика. Двамата симпатични дизайнери Еял Мер и Шей Алкалей успяват да измислят и сътворяват всичко друго, но не и стандартни идеи. Ако случайно си спомняш огромните, движещи се в две посоки чекмеджета на Established&Sons, които през 2008 се появиха на десетки корици списания по цял свят (сред тях New York Times и FRAME) – е, тяхна приумица са. Но настрана този успех, Raw-Edges имат доста по-сериозни заложби да разтърсят бъдещето на индустрията. Много елементи обвързват Еял Мер и Шей Алкалей в едно. Двамата са родени в Тел Авив преди 32 години, правят магистратура в престижния Royal College of

Art, партньори са в личен и професионален план и са в самото начало на своите дизайнерски подвизи. Множеството общи знаменатели не е приложимо единствено в практиката им, което обаче работи само в тяхна полза, защото комбинацията от постигнатия синхрон на различията е равна на невиждани досега предмети. Докато Еял се вълнува как да превърне двуизмерните конвенционални плоскости в закръглени функционални такива, то Шей е запленен от движението и реакциите на елементите. Техните дизайнерски творения с печат Raw-Edges са най-вече интелигентна провокация на материали, техники и околна среда. “Архитектурата и дизайнът все повече се доближават”, смятат те и с подобна идея в главата създават Mount Domesticus за изложбата им по време на Design Miami/Basel (юни 2009). Вдъхновени от Алпите, те пресъздават планински пейзаж в зала и го съчетават с мебели, за да внушат отворен и земен начин на

живот в интериора на дома. Силен коз в практиката на Raw-Edges е способността им да взаимстват техники от други индустрии. Такъв е случаят на табуретките и столчетата Pleated Pleat (2009), измайсторени по законите на шивачите и модата. Те нагъват последния хит на материалите DuPontTyvek – специалната супериздръжлива и нееластична хартия - във възглавница, която след това пълнят с полиуретанова пяна. Крайният резултат е ефектно, меко и стилно място за сядане, което прилича на кройка на красива дреха с плисета. С абсолютно същата идея за експериментиране с дрехи в главата Еял и Шей създават и мебелите Tailored Wood (2008). Те са “ушити” по мярка и физика на собственика, който ще ги ползва. Дървото излиза по предварително зададен калъп и се пълни с пяна, за да пасне на висок, нисък, дебел или слаб човек.


23

първоначалният вариант на чекмеджетата Stack (2008); няколко варианта на серията Tailored Wood (2008)

По-интересното тук обаче е следното – за разлика от приетия досега фабричен процес на производство на мебели, където първо се прави основа, която после се облича с някаква тапицерия, Tailored Wood дава възможност за друг подход в индустрията – самата форма на шаблона е финалният предмет и неговата повърхност без нужда от допълнителна намеса или обработка. Доказателство за широкия диапазон от идеи и търсения на двамата дизайнери е Pull Light (2008). В нея те внедряват ключа за светлината в самата лампа и тя реагира на физически досег. Raw-Edges творят и с доза

чувство за хумор, което особено си личи в първите им проекти, правени още по време на студентските им години. Найлюбими са Bin Bag Bear (2006) – улична “плюшена” мечка, оформена от чувалите с боклук покрай контейнерите, и Milk Cartons (2006) – картонени кутии за мляко, които визуално комуникират съдържанието на масленост не с цифри и типография, а чрез формата на кутията. Този им проект е включен в изложба на талантливите студенти в Милано и в книгата International Design Yеar Book 2007. Учудващо и респектиращо много са и останалите постижения на Raw-Edges

– двамата вече имат своето място в постоянната колекция на MoMA (Ню Йорк) и Design Museum (Лондон), техните идеи достигат до клиенти посредством едни от най-добрите в бранша – Established&Sons и Arco, наградени са с British Talented Prize и Paul Smith. Как изглежда всичко, което ни предстои в дизайна според дизайнерите на бъдещето ли? Със сигурност като нищо, което сме виждали досега. raw-edges.com текст адриана андреева фотография luke hayes и архив на raw-edges


CONDITIONS

24

ново независимо скандинавско списание изследва състоянието на архитектурата

В

инаги сме харесвали скандинавците. Aсоциациите, които си правим, разглеждайки тяхното демократично чувство за естетика, функционалност и синхрон с природата, са за доста интелигентни и напредничави хора. От техните редици идва и последното списание за архитектура и урбанизъм. Conditions се печата в Осло, а тримата му редактори са млади и нахъсани архитекти, които имат впечатляващо образование, опит в много добри студия (като NL architects, OMA/Rem Koolhaas, A-lab Architects и др.), отличия, покани за лекции, а единият е свързан и с основаването на инициативата bad-architects. network. Тяхната журналистическа мисия е словесен и визуален бунт срещу невежеството и лекомислието. Те разчитат на верига от агенти, които да анализират и провокират мисъл върху важни процеси в обществото през призмата на архитектурата. Първият брой на Conditions е посветен

на стратегиите за еволюция, а на корицата показателно е поместено шимпанзе в космонавтски костюм. Кой стои зад Conditions Magazine? Conditions е независимо списание по инициатива на Joana da Rocha S Lima, Anders Melsom и Tor Inge Hjemdal. Знаем се от общи работни проекти и отдавна имаме амбицията да направим такова списание за архитектура, което липсва в Скандинавия. Колко дълго се подготвяхте? Почти година. Основният проблем беше липсата на журналистически опит. Въпреки това решихме да продължим и да се учим в крачка. Аматьорството ни позволява неподправен поглед. Вдъхновяваме се и от други списания и книги по темата – такива, които се стремят да надскочат етапа секси фотографии на сгради и хитри словесни хватки и които успяват да вкарат различна перспектива и познание по темата.

Как се лансира нова медия във времена на криза? Това е криза на лекомислието и повърхностното – нуждата и търсенето на по-задълбочено и сериозно списание за архитектура винаги ще е налице. Онлайн медиите не предоставят това, което печатните могат. Западането на архитектурния бранш е допълнителен подтик и възможност за размисъл, критика и дебат. Излизате на английски – какви са плановете ви за разрастване? Идеята за скандинавско списание на английски е, за да включим леко изолираната Скандинавия в по-глобален контекст на дискусия и преглед на архитектурната тематика. Списание Conditions излиза четири пъти в годината, струва 15 евро и има 100 страници съдържание с размери 27 cм х 20 cм. conditionsmagazine.com текст адриана андреева фотография conditions magazine


ОФИС НА ЗЕЛЕНО насред гора в близост до мадрид

A

рхитектите от SelgasCano имат най-абсурдния и труден за навигация уебсайт, както и най-страхотния офис насред гора, близо до Мадрид. Такова място може да накара всеки да ходи с удоволствие на работа. Идеята е на Хосе Селгас и Лусия Кано – двама съдружници в личен и професионален план. През 2006 те залепват фамилните си имена, за да получат това на общото им архитектурно студио SelgasCano. За кратко то става една от напредничавите млади формации в бранша в Испания, за което красноречиво говорят няколкото получени награди. Хосе и Лусия са явно и фенове на природата, за да решат да проектират офиса си директно под дебелата сянка на дърветата, изолирани от градското жужене и замърсен въздух. Локацията – горски уют – е в непосредствена близост до транспортните

удобства на Мадрид. Отдалеч сградата прилича на аквариум сред гора. Самата постройка е крайно симпатична, семпла и с ведра атмосфера, подчертана от ярки, но ненатрапчиви цветове. Предизвикателството пред Хосе и Лусия е да измислят конструкцията така, че да разкрива максимално прекрасна зелена среда, без да позволява достъп на директните слънчеви лъчи до работните маси. Тук се ражда идеята за полупрозрачната кутия” По-заоблената част е произведена от прозрачен плексиглас (дебел 20 мм), ориентиран на север. “Задната” южна част е матова и помещава бюрата. Използваният материал са две плоскости полиестер и фибростъкло. За изолация те се обръщат към стар и добре изпитан през вековете метод – вкопаване на сградата в земята. Интериорът е решен в ярки и топли цветове. Бяло, жълто, оранжево и

зелено поставят акценти в иначе натуралните тонове и материали. Общата площ е 780 кв. м, върху която успоредно са подредени работните маси. Хосе и Лусия са помислили в детайли за естествената вентилация на помещението и свежия въздух. Доказано е, че добре проектираната и умно измислена офис атмосфера действа положително и зареждащо на работния процес. Дано повече мениджъри се светнат, че хората им с удоволствие ще правят екстра часове, ако имат офис като на SelgasCano. selgascano.com текст вера шварц фотография iwaan baan

25


събитията в радиус 1000 км от софия

10 км село Кътина | България Open-Air Drum’n’Bass Summer Fest | 3-5 юли | fest.hmsu.org

398 км Букурещ | Румъния Ayo, Patrice, Claxons, The Ting Tings | B’estfest | 1-5 юли, Romexpo | bestfest.ro Roni Size & MC Dinamite | 4 юли | клуб Fabrica

461 км Нови Сад | Сърбия Lilly Alen, Korn, Moby | EXIT Noise Summer Fest | 9-12 юли | exitfest.org

514 км Хунедоара | Румъния Summer Break Festival | 9-11 юли | summerbreak.ro

26

585 км Истанбул | Турция Juliette Lewis, Kaiser Chiefs, Santigold | Rock’n Coke 2009 / 17-19 юли | rockncoke.com

862 км Замарди | Унгария Kraftwerk, Underworld, Royksopp, Orbital | Balaton Sound | 9-12 юли | sziget.hu/balatonsound

918 км Любляна | Словения Jazz Festival Ljubljana | 29 юни - 4 юли | Krizanke open-air theatre | ljubljanajazz.si Фестивал на уличния театър Ana Desetnica | 2-5 юли | ljubjana.si

1000 км Виена | Австрия Arctic Monkeys | 5 юли | Vienna Arena The Kooks, Primal Scream | 6 юли | Vienna Arena ImPulsTanz | 16 юли - 16 август | Festival for Contemporary Dance and Performance | impulstanz.com

селекция марина желязкова


Toyota iQ

TOYOTA RULES агресивно настъпва пазара с няколко нови модела

Н

ай-добрата стратегия в условия на криза е да затвърдиш позиция и да покажеш надмощие. Това е моментът да спечелиш още клиенти, защото всеки е предпазлив и иска да влага само на сигурно. Toyota е номер едно производител на автомобили в света, като през 2008 надмина предишния хегемон General Motors. Каква по-солидна причина да избереш японската марка? Фактът, че през 2009 на път тръгват няколко нови модела, сред които Verso, Urban Cruiser, Avensis и iQ. Всеки със свои големи достойнства и силни характеристики, добре подбрани за няколко различни клиентски групи. Стабилност, сигурност, адаптивност, практичност – автомобилни показатели, които отдавна са приети за даденост. Клиентите очакват повече от капиталовложение, което се случва веднъж на няколко години и което значително надвишава бюджета за нов летен гардероб. А именно – напасване към личния начин на живот. Ако шофираш в града и следиш нивата на вредни емисии, определено твоята кола е iQ. Оформена във френското дизайн студио на Toyota, тя зашеметява с компактност и възможност да побере до четири човека въпреки дължината си от 3 м. Функционалност и улеснение, iQ е верен помощник в задръствания, ограничени паркинг места и павета, прорязани с трамвайни линии. Пълна противоположност на този специфичен и уникален модел е новото Verso, което

дава простор (седем места), многофункционалност, комфорт, динамика, традиционните чудесни показатели за икономичност на горивото и бонус от 12% по-малко вредни емисии от предното поколение. Verso си е семейна кола или такава за хора с много приятели и влечение към пътешествията. Urban Cruiser определено е новото спасение за всички, на които им е втръснало от банални форми. Супер очарователен автомобил, който прилича на компактен SUV и е практичен както за градски условия, така и за офроуд приключения. Това е и най-икономичната и най-малко замърсяваща околната среда 4x4 версия на пазара. Тази година японците са решили да инжектират доза силни усещания в третото поколение Avensis – атлетичен и изискан автомобил за бизнесмени и сериозни шофьори. CO емисиите са значително съкратени, без да се правят компромиси с мощността на двигателя. Емблематичният за Toyota Prius е и любимата кола на всички, които искат да са максимално отговорни спрямо околната среда. Автомобилът е с 90% подновени части, увеличена мощност, намален среден разход и минималистичните 89 г/км вредни емисии. Стратегията на Toyota да предложи широк диапазон от нови атрактивни автомобили, и то за всички автоконсуматори, превръща марката тази година в абсолютен цар на пътя. текст лилия крушова

27


WHOSE BED? фотография едно / селекция габриела колева / в леглото снежанa м. тишърт miss sixty, бански replay, обувка replay на леглото: хавлия, къси панталонки, шапка и слушалки от sabotage, тишърт tom tailor, бельо miss sixty, чанта replay


всеки има нужда от втори шанс КОМЕНТАР ОТ АНТОН ТЕРЗИЕВ

В миналото си авторът често се е колебаел дали отреденото ни време не е твърде много, за да го пропилеем изцяло. Сега вече не е толкова сигурен.

П

30

етък вечер. Тристаен апартамент в идеалния център. Design Week току-що свърши. От плазмата върви Bat for Lashes. Без звук. Динакордът бичи The Verve. Подът е застлан с първия брой на ново списание, домакин на купона. Звучи познато? Внимавай в картинката. Пием концентрат в чешко стъкло. Споглеждаме се, видимо доволни. Кефим се на чудесния си избор за компания. Най-вероятно и ти си тук и преди малко си докоснал чашaта ми. Някой отдясно протяга цигара с хашиш, двоумя се, избирам джойнта от ръката на скини гърла вляво. Същата после чукам на паркета, мачкам лога на Zara, Max Mara, Furla, Ben Sherman, концентриран върху халките в ушите й, концентриран върху името й. Името й? Двоумя се. Всичко е bittersweet symfony до момента, в който Джизъс се изплю в ушите ми: О, братко, смяташ ли, че това, което правиш, има значение? Наистина ли мислиш, че някой ще те запомни с добро, бро? Бъркат главата ми с експериментална площадка и го съсипват за нула време, не партито – списанието се оказа зла буфосинхронада – настроението ми. Бъг в системата, понякога се случва и на най-средностатистическия градски робот. Ноухауто ми за уикенда рухна като

мавзолея, а не разполагах с техника да извозя боклука. Затова ме интересува какво правиш ти, когато двете ти кули близнаци – себеуважение и самочувствие – се сринат? Каква е твоята техника за извозване на боклука? Смятам да разнищя темата тук, или поне да я сритам в глезените. След малко петъците в историята се увеличават с един, започва нощта на аматьора и, по дяволите, не смятам да се прибирам, преди да пукна. Ако ти си професионалист в губене-на-време – аз съм аматьор. Защо? Много просто, защото си обичам работата. Не слушам чалга, но ако мога да чукам пичките с петбуквени имена и 21-инчов телевизор прически, ще пратя жена си за левитра. Разсъдъкът ми издържа и тази седмица, никой не полудя пред очите ми. Имам повод за празнуване. Отбелязах 2-3 попадения в противниковата врата. Дветри ли казах? Окей, бройката зависи от доброто разпределение на труда. Казах – имам повод. “Всеки път когато видя голи рамене, ми се ще да създам семейство” – цитира Бегбеде някого в една своя книжка. Ти създаваш ли, или си копирайтър? Изглеждаме дреме-ми-за-края-на-света дори когато говорим за това. Всъщност по любимата си тема не обсъждаме друго освен плюсовете и минусите на последния апокалиптичен блокбастър. Ще почакам още двайсе, двайсе и пет

години и ако не дойде (Краят), се махам оттука, ти ако искаш, оставай, каза ми един (шейсегодишен) семеен приятел. Ето ме и мен. През цялата 2009 съм млад и перспективен артист, дружа със себеподобни, обаждам се на баща си само за рождения ден, нямам никакъв проблем с дистанцията и отчуждението, към любовта съм дружелюбен и въпреки това понякога се чувствам кух като сценарист на бенете. По-лошо. Чувствам се доказателство за края на света. Като последния Терминатор, чийто сърдечен мускул го кара да изпитва романтична загриженост към бъдещето на хомосапиенса и никаква към моя проблем – имам пас за партито на най-новото списание, в парти центъра на 4-и км, но не мога да намеря черните кожени кецове на Jack&Jones, които вчера взех от аутлета в Младост (единствен за сезона чифт, мостра), и това бърка впечатлението от цялостния ми ансамбъл. Всеки има нужда от втори шанс, всеки, шепна си наум. Слава богу, имам резервен Converse. Портфейлът, дюрексът, гелът, фалшивата журналистическа карта и телефонът, дето не спира да звъни. Пръскам се с бенетона, натискам червеното копче (Майко, мога ли да обирам черешата ти в неделя вечерта!?) и изхвърчам. Казах ли, че съм на 31? Първият сет е минал успешно, казват. Друго май не изпуснах.


кой се страхува от венецианското биенале? КОМЕНТАР ОТ ЯРА БУБНОВА

Има национални павилиони, подобни на дворци, има и просто наети дворци, превърнати в изложбени павилиони, има изложби в стаички, дори във временни палатки, както и по наети гондоли!... Защо ли във Венеция тогава няма български павилион, се пита авторът. Както обикновено, когато нищо не става, изглежда причините да са много. Някои от тях са сложни, комплексни, наследени: - няма политическо разбиране за мястото, ролята и функциите на съвременното изкуство в обществото. Изкуството се привижда като елемент на развлекателния бизнес, а мощта на неговите некомерсиални качества се подценява; - културполитиците, заедно с просто политиците, са толкова несигурни какво представлява България днес и какво тя може да бъде, че намират качества само в “провереното” изкуство на миналото. Никой не иска да поема отговорност за каквото и да е, камо ли за това как ние, “днешните”, изглеждаме пред света чрез нашето изкуство. И то публично, във Венеция – ама, моля ви се!... – поддържа се заблудата, че в днешния свят може да се залага на историко-културната уникалност. Да се продължава с правенето на пирографирани бъклици – защото са “наши”, а не на виртуално изкуство, защото е “тяхно”, японско, там, или корейско... Вместо да се подкрепи българското изкуство да заговори със свой

глас във Венеция, плаща се за “претегляне” и “премерване” – вижте механичното и унизително съчетаване на “наше” и “тяхно” в кошмарния хибрид на проекта Европейски образи на Софийското летище; - съвременното изкуство затова е съвременно, защото е съвременно – това не е шега. Изкуството е елемент, еманация на обществото. И ако сме недоволни от това общество, изкуството ни го вади наяве – то е критично към контекста си. Създава се от индивиди – реални хора, плащащи данък смет и отговарящи сами за себе си. Не съблюдава правилата на сдруженията, съюзите, министерствата. Поема рискове и си позволява да говори за всичко. Но кому е нужно това в непрозрачна, корумпирана държава? Пък във Венеция такива истини ще вземат да се чуят от твърде много хора – участието не е разумно... - в централизираната държава при същата културна политика “националното представяне” се разбира като държавно (а не, слава Богу, като национално-етническо), което ни кара да очакваме от върха на йерархията да се взимат решения. В Министерството на културата няма кой да ги взима, няма дирекция, отдел, специалисти. Опитните хора, правили изложби в тези или подобни условия, ги има в неправителствения сектор, но гордостта на Министерството на културата не позволява нито да бъдат питани за мнение и съвет, нито да им се плати за професионална работа;

- управляващите политици в нашата държава искат да са началници, те са израснали в соца и точно тази му част биха задържали завинаги, което значи, те да решават какви култури да сеем, какви дрехи да носим, какво да четем и какво изкуство да правим. И кога. По-простите причини: - на никоя от официалните “структури” на арт живота не й се ще да участва в реална надпревара. Тази година зам.-министър на културата каза, че участието във Венеция е провалено от СБХ, който е неинициативен, а СБХ отговори, че министерството не е щедро и парите за нищо не стигат. Очевидно, едно скромно участие би било под нивото на държавата... - завистта е сериозна работа в тесните арт кръгове на малка държава. Ако един ден националното участие във Венеция стане обичайно, ще се окаже, че много, считани за стойностни, художници “управленци” могат да не успеят да участват. Тогава защо да се впрягат в цялото действие? - никой не иска да се занимава със създаване на обективна процедура, определяща подобно участие – да реши например кой да влезе в журито (вече имаме бивши участници в биеналето, но е по-лесно да се мисли, че те са се “уредили” и затова не заслужават да решават съдбата на другите). А и се твърди, че Венеция така и така потъва – нали?

31


за липсата на един паметник КОМЕНТАР ОТ ПОЛИНА ПАУНОВА

Авторът е на 22 години, рядко води сериозни разговори и почти винаги успява да реагира навреме.

32

З

емна съм и не обичам шаманизъм. Не ми допадат астрални и възвишени обяснения, нито информация, дошла свише. И изобщо мистиката ми е леко противна, защото държа всяко нещо да има своето обяснение. Този текст ще разкаже една история с много логични обяснения и... един ритник в главата. Денят е събота, часът – един след полунощ, количествата уиски – умерени. Разговорът в едно полупразно заведение се върти около изгубеното поколение. Участниците са двама – аз, която винаги много съм искала да съм част от него, и една приятелка. Която е част от него. Има нещо много романтично в това да си на 40, в този момент, в тази държава. Видял си безумието на комунизма, ритал си отчаяно срещу него, после той сам си е тръгнал, а ти поне за няколко години си живял с убеждението, че ако не друго, си малка причина за смяна на строя. Реденето по опашки, вземането назаем на съседските близнаци, за да те пуснат по-напред в редичката, за банани, да кажем, скачането по площади, вестник Демокрация и безумният глад за свобода, която не знаеш точно как изглежда, ама

много я искаш. После големите надежди, големите падения, адските разочарования и загубените приятелства. А после е 2009 и знаеш, че въпреки всички заблуди упражненията не са били напразни. Да, готино е да си от изгубеното поколение. По-добре изгубен, отколкото загубен, все пак... Та, основата на нашия разговор беше това. Хората, в чието възпитание идеята за конкуренция липсва. Хората, които и сега, в 21 век действат на принципа “по-умният отстъпва”, което всъщност е най-зловещото потушаване на бунт, маскирано зад екзистенциална мъдрост. Хората, които са напълно неприложими тук и сега заради редица изкривявания на средата. Хората, които заради липса на конкурентски хъс излезли от НАТФИЗ, се качват на такси и карат из Люлин за 5 лева. И ако тази моя приятелка умее да вижда всичко това, макар да е част от въпросното изгубено поколение, много други приятели на около нейната възраст се чудят защо средата тактично ги избутва извън своите граници. И то не по отвлечен и неразгадаем начин, който не можеш да пипнеш. Прави го с ритник и рязко. Резултатът може да се види – или обикаляш Люлин с такси за 5 лева, или умираш от свръхдоза. И, да, такива случаи има. И, да, това не са мургави дечица, които дишат лепи-

ло, а завършени хора, които по ред причини не са получили своето място тук и сега. Или не са поискали да го получат. Тази тема продължава и към 2 ч., когато в едно такси зазвучава Флойд, откъдето вече започва ритникът в главата от първите изречения. Вкратце, докато се разхвърляме по къщите си, идва и заключението, че Изгубеното поколение никога няма да успее да си намери мястото. Оцелелите ще са в Люлин, с курс от 5 лева и спомена за 1-2 изиграни роли в полупразни театрални зали. За загиналите обаче паметник на Незнайния воин няма да има. Изключенията само ще потвърждават правилото. Шофьорът на таксито мълчи и кара дори когато оставам сама в колата. Спирайки пред къщи, само казва тихо: “Госпожице, аз съм завършил НАТФИЗ.” Рядко оставам без реакция. Е, в случая нямах... Единствената мисъл, която се появи в разстоянието между първия и шестия етаж, беше констатацията на Лец, че въпросът на Хамлет във всяка държава звучи по различен начин.


последен опит КОМЕНТАР ОТ ЙОАНА СТАНЧЕВА

Авторката има артрит. Пръстите й се вкопчват в предмети и хора и тя не им позволява да си тръгнат навреме. Затова ги влачи след себе си ни живи - ни умрели, настъпва ги по пътя си и когато артритът отпусне клещите й, потърпевшите падат дълго, макар и от ниско, без да получат извинение за турбуленцията. Здравей. Много ти благодаря, че ми се обаждаш за рождения ден. Ти никога не забравяш празниците и делниците ми и винаги си ми избирал най-хубавите подаръци. Благодаря ти искрено за всяка грижа, която полагаше за мен през тези години заедно. Знам, че все още се грижиш отдалече по своя тих, но постоянен начин. При теб нищо не идва и не си отива. Благодаря, че в една от многото вечери, когато не се прибрах, си ме търсил с фенерче по улиците, говорил си с пазачи и кучета, викал си ме тихо, за да не събудиш дяволите. И за онази Нова година, когато не ти казах истината, а ти много добре я разбра, пак ме пусна вкъщи, прегърна ме и заспахме с нейната миризма по пръстите ми. Благодаря ти, че всеки път, когато усещах как идва поредният ми пристъп на лудост, ти ме държеше през треската, нищо че те хапех и дращех.

И че беше готов да бъдеш кръв от кръвта ми, а аз не разпознавах нищо по себе си. Помниш ли, като бяхме на онзи остров пустиня? Вървяхме цял ден под прежурящо слънце, за да стигнем до другия край, където беше единствената сянка. Малка змия мина през краката ми. Минахме покрай изоставена военна база, изпочупена обсерватория, разграден затвор. Качихме се на най-високото хълмче с няколко дървета и много прелитащи колибрита с шумни моторчета. Ти каза, че те са единствените пилета, които могат да летят назад. Седяхме с часове, втренчени във всяка бяла резка в океана. От пяната няколко пъти излязоха китове, които на нашата височина приличаха на мимолетно живели мушици. Искахме да слезем близо до тях и водата, а път надолу нямаше, само гъсти пустинни храсти и някакъв странен папур. Хванати за ръка, тръгнахме право през гъсталака. Изядохме порция гъбки. Вървяхме като уверени естествоизпитатели през ниска, прегоряла трева и питомни тръни. Но нещата отвън изглеждат съвършено различно отвътре. Храстите неусетно преминаваха в упорити дървета, а тревите се оказваха изсъхнали клони, които раздираха дрехите ни на големи голи кръпки. Растенията ставаха все по-гъсти и по-високи, а ние, смалени и с

потни длани, си проправяхме път през опърлена джунгла без край. Изгубихме се. Светът зад нас се оплиташе безвъзвратно и нямаше как да запомним откъде сме дошли, нито как да се върнем. Водата повече дори не се чуваше. Нищо не си казахме с теб, беше ясно. Свлякохме се на колене и тихо заплакахме, без да се погледнем. Аз вече бях с друг, а ти отдавна познаваше отблизо всичките ми лъжи. Плакахме като загубени малки войничета и се прегръщахме от обреченост, а китовете правеха прекрасни плонжове в невидимия океан, където беше свободата ни. Не помня спасение. Благодаря ти, че пораснахме заедно. От теб зная всичко, в което вярвам сега. Много е трудно да ти призная, че няма да имаме дете заедно. Частта от мен, която никога няма да се раздели със спомена за твоята благост, се чувства предателски виновна. Но сега се уча да мисля по-малко и само да вярвам, че основната ми задача е всеки ден да ставам вода за рояците бебета китове, които се учат да плуват в пространството, което предстои да припозная.

33


RALITZA PETROVA много по-вероятно е да откриете името на младата режисьорка на латиница

34


Р

алица отдавна вече не живее в България. Занимавала се със скулптура и фотография, когато преди 10 години я приемат в London College of Communication. След като завършва, асистира на Саймън Макбърни, британски театрален режисьор експериментатор, и също така заснема The Making Of към Венецианският търговец на Майкъл Радфорд. През 2006 неин клип за един от артистите на Warp Records е избран за Saatchi & Saatchi New Directors’ Showcase, а през 2007 печели наградата UIP в Берлинале за късометражния си филм Rotten Apple. После става стипендиант на National Film and Television School и точно в момента се дипломира с магистърска степен по режисура. Тази година най-накрая се запознахме в Кан, където последният й късометражен филм, By the Grace of God, беше селектиран за паралелната, късометражна програма Cinеfondation. Наричан експериментален, той разказва за Юрген - интелигентен и изтерзан мъж на средна възраст без минало, който се появява в Лондон, опитвайки се да се представи на света като законен наследник на британския трон. By the Grace of God е доста сериозен проект – и като концепция, и като реализация. Как ти хрумна идеята за него? Преди да се оформи идеята за филма, си мислех как човешкото съзнание може да си създава най-невероятни убеждения като форма на самозащита. Това всъщност е нещо, което правим постоянно, изграждайки персони, с които да се изправяме пред света. Струва ми се, че често зад тези представи се крият самота и негативизъм, но и много невинност. Така стигнах до идеята за персонаж, който се смята за истинския син на кралица Елизабет II. Донкихотовщината винаги ме е интересувала – свързвам я с романтични образи, които са обречени от самото начало, но продължават напред. Виждам много поезия и хумор в подобни истории. Филмът ти е като че ли “на ръба” на изискванията на Cinefondation като продължителност и жанр, в същото време предизвика страхотен интерес. Разкажи ми нещо повече за работата ти по By the Grace of God. Имах малко време за писане и подготовка, тъй като ритъмът на обучението в NFTS е особено интензивен. Току-що бях завършила предишния си филм – Above Us Only Sky – и трябваше да

превключа бързо, да пиша интуитивно. В този период слушах много krautrock, немски групи като Can, Tangerine Dream и Einstuerzende Neubauten. Също така разглеждах и фотографии от ерата на пънка. Успоредно с писането на сценария търсех места за снимки и участник за главната роля – някой с ексцентричност, която би пренесъл на екрана. Така попаднах на Артур Албрехт, който сам режисира театрални постановки в женски затвори в Германия, а като млад е участвал в много филми на Фасбиндер. Какво кино искаш да правиш? Съвсем наскоро се дипломирах. В Англия, а и вероятно на много места, киното се приема като една индустрия. За мен киното е изкуство и искам да правя филми, които някак се извисяват над сюжета си, които имат много пластове. В този смисъл нямам амбиции да се утвърждавам в индустрията или да се старая да се харесвам. Смятам, че ако направиш филм, който говори за нещо истинско и в него има усещане за живот, той винаги ще докосне хората и ще бъде видян. Бих преподавала кино, на малки и големи – това би ми донесло удовлетворение много повече, отколкото работа в телевизията например. Тя е нещо зло (избухва в смях). Тази година в официалната селекция на Кан като че ли няма много искрени и некомерсиални филми. Нямах възможност да гледам много заглавия, не мога да кажа, но по принцип тук преобладава star-driven киното. Все пак Кан е най-престижният кинофорум и вярвам, че има и новаторски филми, найвероятно в паралелните секции. Някой ми препоръча един млад филипински режисьор, казва се Раджа Мартин. Имаш ли планове да заснемеш филм, който включва България като тема или локация? Много бих искала да направя филм в България! Аз си идвам всяка година за около месец, така че не съм изгубила напълно връзката с това място. Има много неща, които ме вълнуват в България и виждам перспектива за един нов ренесанс. Има доста хора в момента, които снимат много интересни филми. Кой например? Имам един колега от NFTS, Илиян Мeтев, който е документалист. Прави филми, които са много непосредствени. Проектите на Андрей Паунов са също много добри. Изобщо, привличат ме филми, които, когато човек гледа, няма усещането за калкулация.

Прословутият румънски филм 4 месеца, 3 седмици и 2 дни на Кристиан Мунджиу е прекалено стратегически и показва една опасност за източноевропейското кино – да се опитваме да се придържаме към някакви печеливши формули. Вълнува ме потенциалът на една фрагментирана, дори хаотична история, разказана по модерен начин. България е място, пълно с хаос, смесица между красиво и грозно. Вярвам, че има интелигентни и одухотворени хора, които са над повърхностните глупости, които дават по телевизията. Съдейки по начина, по който са използвани различни текстури в By the Grace of God, предполагам си представяш тези модерни истории, разказани дори с различни медии? Да – проекти, в които има поезия и които не се съобразяват с ограниченията на традиционните похвати. Намирам, че смислеността в изкуството не идва от някаква конкретна логика или схема. Има някакво ирационално и непосредствено изразяване на чувствата – нещо, на което зрителят откликва. Когато режисирам, аз не се интересувам от отговори на въпросите: “Кой играе?” или “Какво се случва?”, а “Какво е усещането?” и “Какъв е смисълът?” Твои любими филми, които отговарят на тези критерии? Аз съм голям почитател на Вернер Херцог. Също така много харесвам филмите на един тайландски режисьор, който се казва Апичатпонг Уирасетакул. Впечатли ме и 4 на Иля Хржановски, по сценарий на Владимир Сорокин. Хирошима, моя любов ми е любим филм и когато човек се замисли, че това е дебютът на Ален Рене, някак си чувства смирение. Също така Бела Тар, Улрих Зайдл, Цай Минг Лианг – все хора с визия. Очевидно с твоята продуцентка Мишел Ийстууд си имате голямо доверие и доколкото разбирам, в момента подготвяте пълнометражен филм? Да, с Мишел учихме заедно в NFTS, където тя завърши продуцентство. Винаги много ме е подкрепяла. С нея имаме общи вкусове и воля за иновация. Наистина в момента замисляме моя пълнометражен дебют, така че програмата ни в Кан е уплътнена максимално. Още е рано да издавам повече информация. текст йоана павлова фотография архив

35


TONY CHAMBERS главният редактор на най-красивото и влиятелно списание за дизайн в света wallpaper*

36


П

реди да се възкачи на позицията главен редактор на списание Wallpaper* през 2007, Тони Чембърс прекарва четири години като арт директор. За това време той успява да поведе списанието в нова визуална посока, измисля удобните книжки Wallpaper* City Guides (публикувани от Phaidon), a през 2006 създава най-търсения и колекциониран брой в историята на медията – Wallpaper*’s 10th Anniversary Issue. Той се присъединява към екипа на списанието през 2003, след като е дал всичко от себе си, но и взел доста като опит от GQ (два пъти печели брит наградата дизайнер на годината). Разпространявано в над 70 страни, Wallpaper* е считано за прецедент в медиите. Негов баща е Тайлър Брюле, който го поддържа като независимо издание само година (от ‘96 до ‘97), но остава главен редактор до 2002. Брюле успява да наложи Wallpaper* като модерната библия в света на дизайна. След кратки турбулентни времена собствениците от IPC събират мечтания екип. Тогава именно и съдбоносно се включва мистър Чембърс. В момента Wallpaper* продължава да е луксозната опаковка на всичко ново и ексклузивно, което 99,8% от населението на Земята не може да си позволи. Това обаче далеч не е всичко, съдейки по милионната му аудитория. Списанието открива интересни тенденции, хора и места, интелигентно и безапелационно гарантира само най-доброто качество на визия и текст. Wallpaper* олицетворява и оптимистичната идея, че много хора, дори да не могат да си купят изискани предмети, са влюбени в усещането да имат досег до красивите неща в живота. Как протича работният процес в редакцията? Всеки трябва да изживее това, за което пише. С тази цел хората са свободни сами да определят работния си ден. Имаме фиксирани часове, защото сме част от голяма медийна група, но като цяло всеки идва и си тръгва според задачите. Хората ни са уникални и знаят, че принадлежат на една обща кауза. Всички са изцяло отдадени да направят стойностен продукт. Как организирате броевете? Понеделниците са за редакционни срещи, на които обсъждаме продукция, срокове и изобщо как се движат статиите. Веднъж в месеца имаме среща за идеи, на която каним абсолютно всеки – няма значение дали е стажант или ръководи-

тел на отдел. Също така вече няколко години през ноември се събираме в хубав град като Валенсия или Истанбул, за да обсъдим предстоящите 12 броя. Имаме няколко установени такива – два за мода, индекс за дизайна, годишните ни награди, шопинг брой... миналата решихме през 2009 да имаме секс брой и такъв за Китай – според нас най-интересната страна в момента. На годишните срещи каним представителите ни от цял свят, които споделят какво искат да видят в Wallpaper* и как може ние да ги подкрепим. Редакторският и творческият екип представят концепцията за списанието и всички нови неща, които смятаме да осъществим, а рекламният отдел се запознава с тях и мисли кои рекламодатели ще се включат. Силното обвързване с рекламодатели не компрометира ли съдържанието? Ние сме списание, което поначало представя компании. 90% от рекламодателите ни са такива, за които с удоволствие пишем. Креативността е винаги на първо място. Веднага след това са рекламите – това е нашата рецепта за щастлив брак. И не правим компромис относно съдържанието. Какъв е критерият ви за селекция на теми? Всичко, което ни интересува. Имаме достатъчно опит, за да селектираме само открояващи се идеи. Как ги откривате? Хора по цял свят ни захранват с десетки мейли на ден. Редакторската работа е да ги отсее и да представи на читателите достоверна информация, която е валидна в бъдеще и променя представата за дизайн. Допускали ли сте грешки? Разбира се. Поглеждам стари броеве и ми се иска някои от историите изобщо да не са там. Винаги съществува тази опасност. Светът в момента се влияе толкова много от естетика и Wallpaper* е податлив на тази тенденция. Проблемът касае всички медии – дори една идея да е велика, ако не изглежда добре и не е фотогенична, ще остане незабелязана, а понякога дори ще падне от броя. Тъжно е, но това е реалността. Коя е тайната на успешното списание? Да накараш съдържанието да заработи на всяка страница, така че да оформи едно общо послание със смисъл и достоверност. Рядко арт директор става главен редактор. Защо го направи? Защото го намерих за интересно предизвикател-

ство след 20 години служба на визията. Винаги съм изпитвал огромен респект към журналистиката, така че до голяма степен това е личен мотив. В момента имам най-добрия екип зад гърба си и се старая да не им се бъркам. Те биха се справили идеално и без мен. Най-отговорното ми задължение е да съм сигурен, че списанието се движи в правилна посока, да наблюдавам хората и да намирам правилните такива за всеки проект, да захранвам с идеи и да съм способен да ги доведа докрай, да се срещам с клиенти... в момента съм нещо като посланик на Wallpaper*. И въпреки че арт директор и главен редактор трябва заедно да взимат решения относно списанието, главният редактор е шефът. Той обира овациите от добрата работа или негативите от провала. Изморен ли си от постоянните пътувания? Да. Чисто професионално – това е уникална привилегия и невероятен опит – запознанства с хора и места, до които иначе не бих имал достъп. Защото Wallpaper* отваря и най-здраво залостените врати. Ужасно е изобщо да се оплаквам от работата си, но понякога искам да съм вкъщи и да чета книги. Обичам Лондон, карането на велосипед в парка, романите на Пол Остър и историите му за Ню Йорк. Купуваш ли си списания? Имаме доста в редакцията, но не ми остава време да ги чета. Любимото ми е The New York Times – поддържа висок стандарт за визия и съдържание, има страхотни журналистически материали, представени по изискан и съвременен начин. Финансовата криза засегна ли Wallpaper*? О, да. Ако преди наши клиенти запазваха около 20 страници за цялата година, сега бройката падна на около 12. Но ние сме доста гъвкави по отношение на рекламите и се справяме. Най-важно е в условия на орязани бюджети да не режем от качеството. Засега успяваме да го запазим непокътнато, каквото и преди кризата – с високи хонорари за фотография и текст, без компромис относно съдържанието. Поскоро пренареждаме приоритетите си – по-дълги работни часове, икономична класа полети. Ние сме олицетворение на висок стандарт и безупречен вид – и ще го поддържаме до последно. текст адриана андреева фотография архив wallpaper*

37


PLAID електронното дуо, което е винаги няколко крачки пред останалите

38


Д

обре че има (не)човеци като Анди Търнър и Ед Хендли, за да можем периодично да си връщаме позагубената вяра в качествената музика. Май е излишно да разказвам кои са Plaid, защото те отчетливо изпъкват сред най-влиятелните музиканти, творили електроника през последните години. Ако за първи път чуваш за тях, няма смисъл да четеш нататък. Ако пък поради някаква безумна причина си пропуснал участието им на фестивала ParkLive, се удари зловещо зад врата, не за друго, а защото има неща, които просто не трябва да се изпускат. Да оставим настрана удоволствието от това, че Plaid красят две страници от броя, още по-големият кеф е да четем премерените им слова, които звучат напълно в синхрон със звука, който правят. Млъквам. Приятно четене. Променила ли се е концепцията ви за музика от времето, когато започнахте да творите? Мотивацията ни е все същата, само че работим далеч по-спокойно и без да бързаме. Онова, което ни движи от самото начало, е стремежът да създадем или открием пространство, в което да съществуваме за известно време и да се наслаждаваме на откритията, които съпътстват търсенията ни. Всичко, което издавате, сякаш е крачка напред в експерименталната електроника. Как успявате да го постигнете и какво ви вдъхновява? Обикновено имаме чувството, че не сме достатъчно експериментални, тъй като с времето привикнахме с така нареченото експериментално и то вече не ни звучи “ново”. Напоследък сме много вдъхновени след една колаборация със Suppangah Rahayu от остров Java. Той ни открехна за напълно нови за нас идеи и методи, свързани с типичния за този регион музикален ансамбъл Gamelan и в

частност с музикалните системи, които подлежат на гъвкава настройка. Последните ви две издания са саундтраци за филми. Разкажете повече за музиката към Tekkon Kinkreet и Heaven’s Door и за работата ви с техния режисьор Michael Arias. Има ли нещо общо замесването ви във филмовата музика с това, което се случва с музикалната индустрия? Майкъл ни даде доста голяма свобода и за двата филма, което е доста нетипично за този тип музициране. Tekkon Kinkreet изглеждаше просто брилянтно, така че можехме да направим почти всичко със звука и то да звучи ок! Работата по музиката за Heavens Door бе доста по-трудна, най-малко защото филмът е игрален и далеч по-малко фантастичен от анимирания Tekkon Kinkreet. Затова решихме да направим нещата по-прости и същевременно по-близки до действителността. Повече от ясно е, че действието и диалогът разказват по-голяма част от историята, което значи, че можехме да работим както с наративи, така и само със звуци. При работата със саундтраци е много лесно да попаднеш в музикално клише, така че откриването на баланса между оригиналността и напасването към историята е много коварно. Ако бъдем честни, работата по музика за филми за нас бе повече случайност, отколкото преднамерено търсена ниша. Състоянието на музикалната индустрия е, меко казано, странно в момента и изглежда почти невъзможно музикантите да печелят от продажби. Изпълненията на живо ли са решението и всъщност какъв е вашият подход към ситуацията? Ние имаме късмета да бъдем относително доказани като име. Но, да, абсолютно невъзможно е за повечето музиканти да изкарват пари единствено от продажби, така че участията са от съществено

значение. Не знам какво се случва с музикантите, които не могат или не искат да свирят на живо. Нещата отиват натам, че след години правенето на музика ще е по-скоро паралелна дейност, отколкото начин за изкарване на прехрана. Какво мислите за електронната музика в момента? Кои са дразнещите и съответно добрите неща около нея? Технологиите около нас имат уникален потенциал, който помага да се създаде наистина вълнуваща музика и звукова среда. Ние едва сега започнахме да учим как да използваме пълния им потенциал. Разкажете повече за предстоящия ви албум Scintilli. На сайта ви пише, че пускате част от материалите за него по време на участията си. Означава ли това, че развивате идеите си за албума по време на живите си изпълнения? Наистина тестваме много неща на живо. За съжаление обаче това означава, че работата по албума ни отнема твърде много време, защото непрестанно променяме, измисляме и режем по нещо. Два абстрактни въпроса за финал: Каква е разликата между цифрово и аналогово? Къде сте вие между двете? В действителност не са толкова различни. Аналоговото има изкривявания и артефакти, които го правят да звучи по-живо и топло, но дигиталното притежава прецизност и чистота, която привлича. Обаче съдържателната част на нещата ги движи напред много по-добре от аналоговото или дигиталното. Колко е важен балансът между звука и тишината? Те са загубени едно без друго! plaid.co.uk интервю ивайло спасов фотография архив plaid

39


ЙОГА НА РАДОСТТА три любими истории на свами ниранджан

40


“Ако бъдете естествени, ще живеете, ще се смеете и ще обичате. Това е йога.” Единственото изискване към вас сега е да имате увереност и вяра в самите себе си. И помнете, ако приложите ума си и го употребите, може да постигнете всичко, няма невъзможни неща. Има една история. Един човек закупил безплодно парче земя. Нищо не виреело там - имало само скали и тръни. Дори стръкче трева не пониквала. След като закупил това парче земя, човекът започнал да полага много усилия, работил много здраво и превърнал това безплодно парче земя в красива градина. Градината била толкова красива, че много хора започнали да идват, да й се възхищават, да се наслаждават на красотата й. И един ден посетител казал на човека: “Тази градина е толкова красива, творението на Бог е толкова прекрасно, то е чудесно, невероятно, възхитително.” Тогава човекът рекъл: “Съжалявам, че трябва да го кажа, но това не е Божие творение, това е мое творение, трябваше да видиш това парче земя, когато негов собственик беше Бог.” Тази история е директно приложима и към нашия духовен живот. Ние не сме свързани с духа си, откъснати сме от своята същност. Откъснати сме от красотата на живота. Свързани сме със сетивата и с външния свят. Пробуждане означава осъзнаване на вътрешното ни аз, както и на заобикалящия ни свят. И вие като добър градинар отглеждате, култивирате в себе си семената на добродетелта, на красотата и хубавите си качества. И духовната практика помага за засаждането на правилните семена. През ХVІ век живял един учен, който открил цианида. Той решил, че трябва да познава вкуса му. Той знаел, че ще умре, ако го опита, но решил да остави писмени сведения за вкуса му за поколенията. Седнал с чаша цианид в едната ръка и лист и молив в другата. Изпил цианида, написал бързо нещо и... паднал. Присъстващите учени били любопитни да разберат какво е написал. Единият взел листа, погледнал и видял написана една единствена буква – S. Ученият казал: “Това S означава сладко (Sweet).” Вкусът на цианида е сладък. Другият учен попитал: “Мога ли да погледна, да се убедя в твърдението ти? Подали му листчето, той погледнал и казал: “S означава солено” (Salty). Третият учен също пожелал да погледне и да се увери, взел листчето и казал: “Нито е сладък, нито е солен, а кисел” (Sour). Мъртвият учен не издържал, надигнал глава и казал: “Само аз познавам вкуса.” И пак умрял. Това се случва и с нас. Всеки си мисли, че е открил правилния отговор. Но дали това, което е разбрал с ограничения си, нетрансцедентален ум, е верният отговор? Има една история за един суфи светец, който отишъл на панаир. Това било ХVІІ-ХVІІІ век, много отдавна. На панаира имало

състезание по стрелба с лък. На всеки участник в конкурса били раздадени три стрели и лък и той трябвало да уцели мишена, която била поставена на сто метра. Без суфи светецът да знае, последователите му го включили в конкурса. И мъдрецът бил хванат неподготвен, когато извикали името му. Но въпреки това си получил трите стрели и лък. И тъй като той бил много известен светец, цялата тълпа, събрала се на състезанието, утихнала и застинала в неподвижност, за да го види. Взема той първата стрела, зарежда я в лъка, проверява посоката и силата на вятъра, застава така, че тялото му да е в права линия с мишената и с отношение на абсолютна увереност изстрелва стрелата. Но някак си стрелата остава встрани от мишената, отклонява се. И в тълпата се понесло едно мърморене и “ха-ха”... “Учителят ни учи на концентрация, а той самият не може да се съсредоточи.” Надявам се да не ме поставите в такава ситуация. Но имало един последовател на този светец, който казал: “Трябва да има причина за поведението на моя учител.” И той запитал учителя си: “Ти си толкова велик учител, как можа да пропуснеш, да не я изстреляш направо?” И учителят отговорил: “Аз играех ролята на човек, който е твърде самоуверен. Този, който вярва, че може да постигне всичко и винаги, е прекалено самоуверен и пропуска целта.” След което той извадил втората стрела, много внимателно се наместил този път и стрелял. Мишената обаче остава далеч, стрелата стига донякъде и пада на земята. Отново се разнася мърморене из тълпата и въпрос: “Какво се случва?” “Сега олицетворявам човека, който е депресиран от своя провал и е прекалено внимателен, поради което не влага цялото си усилие в своето действие. Въздържа се от страха, че отново ще се провали.” След което взима третата стрела, въобще не поглежда към мишената, пуска стрелата и тя попада точно в средата на мишената. Взема си наградата – красив кон, яхва го и тръгва. След което хората били много вдъхновени от всички описания, които той преди това им дал, затова те викнали след него: “Кой беше третият човек, който изстреля стрелата”? И той отговорил: “Това бях аз, самият себе си.” Така че, винаги се опитвайте да бъдете естествени, самите себе си. Не си слагайте маска, за да криете истинската си същност. И ако бъдете естествени, ще живеете, ще се смеете и ще обичате. Пожелавам ви всичко най-добро. Нашите добри пожелания достигат до всеки един от вас за постигане на мир и благополучие в живота. Историите на Свами Ниранджан са част от новата книга Думите на Свами Ниранджан в България, съвместно издание на Българска йога асоциация и йога център Сита Рам, предоставени специално за читателите на списание едно от съставителите. текст диана иванова фотография архив

41


УЧИЛИЩЕ ЗА РЕВОЛЮЦИЯ проект на десислава димова за списание едно

училище за революция е проект, който предлага рамка за разглеждане на процесите и формите на политическа ангажираност на изкуството днес. той се осъществява под различни формати и следвайки идеята за тактически действия, спекулира както с пространството, така и с времето на своето протичане. за списание едно училище за революция изследва образните стратегии, с които съвременните художници очертават територията на политическото в изкуството и отвъд него Goshka Macuga Plus Ultra

42

Произведенията на Гошка Макуга често разкриват връзката на изкуството с политиката, така както тя се разиграва в полето на неговата презентация. За първата изложба в новото пространство на галерия Whitechappel, Лондон, (2009) художничката превърна изложбеното пространство в зала за преговори. Като фон, зад специално създадената за целта кръгла маса, Макуга взе назаем гоблена – реплика на Герника на Пикасо, от главната квартира на Обединените нации в Ню Йорк. Обединените нации от своя страна досега са заемали гоблена, създаден през 1955 по поръчка от семейство Рокфелер. През 2003 по време на телевизионни интервюта по въпроса за инвазията в Ирак с официални лица от OОН антивоенното послание на Герника е счетено за неподходящ фон и гобленът е покрит със синя завесa. Историята на гоблена напомня, че животът и употребата на произведенията определя политическата им значимост, често повече, отколкото самото им съдържание. За участието си във Венецианското биенале тази година Макуга използва отново техниката на гоблена като исторически и политически натоварен формат, но този път като носител на информация, като картина, разказваща история. Около колоните в една от залите на Арсенале художничката

увива изтъкана като килим филактерия, която разказва съвременната ни история на икономически възход и криза, постколониална социална и икономическа несправедливост, миграция, терор. “Plus Ultra” е мотото на римския император Шарл V, крал на Испания (ХVІ в.). То означава “Все по-нататък” и е трябвало да мотивира испанците да прекосят океана отвъд “стълбовете на Херкулес” (Гибралтарския проток). Мотото било символично изписвано върху банер, обгръщащ две неподдържащи нищо колони, които изобразяват митологичните стълбове. Според мита стълбовете (в действителност високите скали, заграждащи протока) са поставени от самия Херкулес и отбелязват края на познатия свят. За Шарл V те символизират врата към останалия свят, която трябва да бъде прекосена от испанските пътешественици в търсене на нови завоевания. Днес символът на стълбовете с виещата се между тях филактерия е част от герба на Испания, а също и в основата на доларовия знак. Тази история на символа е в основата на съвременното четене на Гошка Макуга, чиято инсталация създава метафорична врата на всичко онова, което свързва и разделя днешния свят. Кулите близнаци са видени като новите Херкулесови стълбове, знаци на едно по-различно “Plus Ultra”, доминирано от доларовия знак.


43

Гошка Макуга се ангажира с цялостния контекст, в който изкуството се показва и възприема. Кураторските практики, принципите на музейно експониране, дизайнът на изложби, колекционирането, архивирането – всички тези аспекти от публичния живот на изкуството са засегнати в творбите на художничката. Произведенията на Макуга са често в диалог и сътрудничество с други автори – художници, дизайнери, архитекти – съвременни или исторически. Гошка Макуга e родена в Полша, живее и работи в Лондон. Номинирана е за британската Turner Prize 2008. Участва в 53-ото венецианско биенале (2009), 5-ото берлинско биенале (2008), биеналето в Сао Пауло (2006). През 2007 има самостоятелна изложба в Tate Britain.


44

Goshka Macuga Plus Ultra, 2009 / Woven tapestry / 200 x 2400 cm Courtesy the Artist, Kate MacGarry – London. С подкрепата на Fondazione Sandretto Re Rebaudengo – Torino, British Council


45


Далече след центъра на вселената на планетата Ищилиян живееха напреднали в умствената дейност същества. На Ищилиян всяко раждане се ознаменуваше с планетни тържества, защото там бяха настъпили атмосферни промени, които вредяха на раждаемостта и затова най-мъдрите глави решиха да намерят друга планета, където да се преселят. Но първо трябваше да се намери твърдина. От трите кораба, изпратени да намерят благоприятен климат и атмосфера, само един се беше върнал с подходящи проби от планетата, на която бе пратен. Пробите показваха, че на тази планета винаги има слънце и много растителни сортове са пригодени да дават храна. Мъдрите глави единодушно решиха да изпратят на тази планета три приспособени към тамошните условия за живот човешки хибрида, които да останат там за период от 200 години. Планетата бе Земя. Много неща се бяха случили на Земята до тоя ден. Екипажът на свръхмощния транспланетарен кораб “Ищилиян – 114” не можеше да знае, че върху твърдината, към която се бяха насочили с научноекспериментална цел преди седем хиляди и двеста часа, съществуваше много отдавна живот. Бяха шумяли много войни... Те идваха с чувството, че ще стъпят върху девствена твърдина. Екипажът се състоеше от три старателно отгледани човешки хибрида, които можеха да живеят на планетата, към която корабът пътуваше. Това бяха Миг, Лес и Мег – единственото женско същество сред екипажа. Нейната задача на Земята беше по-специална. Четвъртият член на екипажа беше координаторът, единственият, на когото се полагаше брада. Горе, много високо, бе главният кораб, от който се бе отделила ракетата на експерименталния екипаж. От кораба този, който ръководеше полета, наблюдаваше ракетата и двата екрана, върху които свръхмощни видеоприемници улавяха онова място, където тя трябваше да се приземи. Координаторът на кораба безпроблемно извърши виртуозно кацане сред дивите чукари. Екипажът беше нетърпелив да излязат и да огледат тази чудна и нова планета. Видеоизображението на главния ръководител се показа на корабните монитори и даде ясни инструкции.

А в ония далечни времена ето как е започнало всичко:

Може ли отрочето само да избира родителите си и месторождението? Ходим къде ходим, но пак ни домилява парчето земя, където сме проходили. Железничани са особени хора. Никъде няма като тях. Оре железничанинът до обяд, стане му скучно, остави воловете в браздата и хукне да търси човек, на когото да каже поредната си лъжа. Баща ми – той вече е мълчание – казваше: “На железничани в главите им бръмчат мухи и мира не им дават, едни други се лъжат, ама за железните хора от много съм чувал.”

фотороман

46


47


48


49


50


51


52


53


54


55


56


57


58


59


60


61


62


63


64


65


66


67


68


Фотороманът е предоставен от Мария Македонска и е дело на нейните родители. Сниман е през ’71, в чукарите някъде след Благоевград, близо до село Железница. Костюмите са от БНТ, реквизитът и ракетата са самоделни, а повечето от епизодичните герои и масовката са обикновени селяни. Не е ясно как са били убедени да участват, но заслугата със сигурност е била на бащата на Мария. Славе Македонски е завършил е режисура в Москва, бил е клоун в цирка и строител в Казахстан. Подвизавал се е обаче предимно като писател и журналист – има над 30 публикувани книги (обичал е много да комбинира народни и фантастични мотиви). Постоянно издавал вестници, правел колиби където намери и снимал филми и фоторомани. “Къщата се разпада, но се снимат филми”, казвала майка й на Мария – Магда. Двайсет години по-млада от Славе, тя го среща в ресторант и още същата вечер обявява, че ще му роди син. Във фоторомана Магда е в ролята на красивата извънземна Мег, а Славе играе лошия – попа от селото.

редактор Мария Македонска

продукция на киноклуб СТРИМОНФИЛМ 1971 Благоевград

Димитър Б. Табутов, Алекси Мелник, Магда Божанова, Васил Тихолов, Яне Табутов, Иванко Николов и др.

в ролите

художник Никола Китанов

фантастични хрумвания Димитър Б. Табутов

камера Васил Тихолов

режисура и текст Славе Македонски

69


70

САМСИ: “СОФИЙСКИ АРСЕНАЛ” МУЗЕЙ ЗА СЪВРЕМЕННО ИЗКУСТВО

“съвременно, модерно или каквото и да е” текст бояна гяурова и адриана андреева илюстрация едно


Н

а 18 май бе обявена следната новина: през април 2011 в сградата на бившия Софийски арсенал ще бъде открит музей за съвременно изкуство. Заслугата това да се случи е на Националната художествена галерия, която е спечелила конкурс за финансирането на музей за съвременно изкуство по норвежка програма за сътрудничество към Европейския съюз. Изненадите са много, но не са добри. Странно е, че със задачата се заема институция, която от години не е попълвала колекцията си от съвременно изкуство. Също така обезпокоително е, че обществен проект от такъв мащаб се решава извън страната, и то без знанието на артисти, куратори и институции, които от години работят в тази насока. Да не говорим, че е недопустимо да се избира архитектурен проект без провеждането на конкурс. Представянето на проекта САМСИ на пресконференцията, свикана от НХГ, не ни вдъхна надежда, че България скоро ще има адекватен музей за съвременно изкуство. Как ще изглежда изложбеното пространство, достатъчна ли е експозиционна площ от около 1000 кв. м, каква ще бъде колекцията и как тя ще бъде финансирана – нито един от тези въпроси не получи отговор. За сметка на това бе наблегнато на архитектурния проект на арх. Бойко Кадинов, който също не дава повод за задоволство: остъклената част от фасадата изглежда самоцелна, а стативът пред нея безпредметен, като се има предвид, че става дума за музей за съвременно изкуство. Върху въпросния статив ще се прожектира програмата на музея. А каква ще е тя? Така и не се разбра. Подозренията в некомпетентност по адрес на НХГ и несъществуващата концепция за бъдещия музей за съвременно изкуство получиха неволно потвърждение в думите на заместник-директора на НХГ Бисера Йосифова, че нямало значение какъв вид изкуство ще включва експозицията – “съвременно, модерно или каквото и да е”. Непрофесионалното отношение на НХГ ни разтревожи и ни накара да потърсим мнението на артисти, куратори и архитекти.

НЕДКО СОЛАКОВ Българският артист, включен на 32-ро място в актуалното издание на световната класация на стоте най-търсени съвременни артисти – Kunstkompass. Какво не е наред с проекта музей за съвременно изкуство (САМСИ)? В общи линии, всичко е нередно: това, че никой не знаеше за САМСИ; че не е имало конкурс за концепция на такъв музей, след това за архитектурната му част – всичко е сбъркано и направено на тъмно, за да не би “ония”, тоест ние, да го надушим и да провалим “усвояването” на паричките. Жалка работа. Кой според теб би трябвало да се захване с този проект? Държавата е длъжна да се довери на доказани професионалисти и те да се заемат с този проект. Като за това, че няма много такива, а сме предимно от ИСИ София, не сме виновни ние, а пак държавата, в лицето на отчайващо некомпетентните си чиновници в Министерството на културата и ръководените от него музеи, свързани с визуалните изкуства.

Ти какво би направил различно? Като български артист какво очакваш от подобен музей? Този музей би трябвало да започне да функционира с “градивно” чувство на вина към съвременното българско изкуство и тази вина трябва да бъде помнена години напред. Поне 20 години е закъснял този музей. През това време огромна част от най-добрите работи на много художници просто изчезнаха, а други излязоха извън България и влязоха в чужди музейни колекции (едни от най-добрите ми неща са в MoMA New York, Tate Modern London, Museum fuer Moderne Kunst Frankfurt am Main, MUMOK Vienna, Van Abbemuseum Eindhoven, Castello di Rivoli, Rivoli/Torino, MUDAM Luxembourg, De Vleeshal Middelburg/Muhka Antwerp, S.M.A.K. Ghent, Kunsthaus Zurich, споменавам някои от тях). Така че кураторите в този музей трябва да си скъсат задника от работа и да докажат, че тяхната/нашата институция е на нивото на съвременното ни изкуство такова, каквото е познато по света. Предприемате ли конкретни мерки срещу този проект? Има ли шанс да излезе нещо добро от САМСИ? Този проект ще се издъни сам. Засега най-положителното е, че започна да се говори/спори/ругае на тази тема. Но така, както беше представен на пресконференцията, няма шанс да бъде сериозен музей. От друга страна, третокласна галерийка за провинциални полусклерозирали културтрегери и коридорни играчи може да се получи.

ИВАН МУДОВ С акцията си МУСИЗ на гара Подуяне артистът преди няколко години разпали обществената дискусия за липсата на музей за съвременно изкуство в България. Какво не е наред с проекта музей за съвременно изкуство (САМСИ)? Самото име на музея отговаря идеално на въпроса ви. Как така изведнъж се появява този проект, без никой да знае за него? Съвсем тихо и кротко НХГ успя да стигне до етап, до който никой още не е стигал. От тактическа гледна точка това е било единственото правилно решение. Колкото и недемократично да звучи, смея да твърдя, че това е единственият начин да се направи нещо в България. Въпросът е оттук нататък накъде. Асоциациите на повечето хора с музей за съвременно изкуство в България са свързани с твоята акция МУСИЗ. Единствената цел на проекта ми беше да почне да се говори за липсващия музей и да въвлeка колкото се може повече хора в този дебат. Бях много щастлив, когато след “откриването” на МУСИЗ се появиха различни инициативи и всички, занимаващи се професионално и не чак толкова професионално с изкуство, започнаха да “правят” музей. Разбира се, и преди МУСИЗ е имало многобройни опити в тази насока. Какъв трябва да е според теб музеят за съвременно изкуство в България? Като български артист какво очакваш от подобен музей? Очаквам, ако някой ден участвам в изложба в бъдещия музей, да не ме е срам да си я пиша в CV-то.

71


72


73


74

Смяташ ли, че предвиденото изложбено пространство е подходящо за излагането на съвременно изкуство? При какви условия би предоставил своите произведения на музея? Не мога да отговоря на този въпрос, защото архитектът беше забравил да направи интериорно решение. Мислено е само за фасадата, а това не е добро послание дори и за архитект. За статива няма смисъл да коментирам... Ако имам “условия”, това ще значи, че музеят не работи правилно, а в такъв случай ще предпочета да нямам нищо общо с него. Предприемаш ли конкретни мерки срещу този проект? Смяташ ли, че все пак може да излезе нещо добро от САМСИ? Ще е грехота да предприемам мерки срещу музея. Това би било по-лесният вариант. Проектът е в много начален етап. Истинската работа тепърва предстои. Винаги има шанс да изиграеш правилно картите си – особено ако става дума за белот, а не за покер.

Сериозен анализ ще трябва да обобщи различията и да помогне за изграждане на система, която ще позволи преодоляването им. Само така музеят и неговата колекция ще могат да формулират миналото и да поставят базата за смислена работа напред във времето. Решението за колекцията не може да се вземе в ничия “кухня”. Предприемаш ли конкретни мерки срещу проекта? Смяташ ли, че в процеса на работа, САМСИ може да претърпи промени? Опитвам се с работата си да покажа какво е съвременно изкуство и как един музей трябва да се отнася към него. Не знам дали оттук нататък ще може да се проведе нормален диалог, защото нещата започнаха от позицията на силата. Сега ще е необходима огромна воля от всички страни. Ако това не се направи обаче, т.нар. музей на съвременното изкуство ще бъде просто поредния филиал на НХГ.

Д-р МАРИЯ ВАСИЛЕВА Главният уредник на Софийска градска художествена галерия. Галерията, в която могат да се видят най-добрите изложби на българско и чуждестранно съвременно изкуство.

ВЛАДИЯ МИХАЙЛОВА

Какво мислиш за проекта САМСИ? Беше поднесена много малко информация и то “след свършен факт”. Идеята за музея за съвременно изкуство е в центъра на обществения дебат от доста време. Затова и очаквах по-сериозно отношение към всички, които до болезненост се вълнуват от въпроса. Кой би трябвало да се захване с подобно начинание? Инициативата може да дойде отвсякъде. Убедена съм обаче, че създаването на истинския музей на съвременното изкуство трябва да обобщи усилията на всички институции и специалисти, които през годините са показали професионализъм в тази област. От друга страна, когато нещата се случват под шапката на НХГ, това явно означава музей на българското изкуство без амбиция за международна колекция. А това отново издава сериозен провинциализъм и липса на самочувствие. Имало ли е досегашни опити за създаването на такъв музей в България и защо са се проваляли? Как така изведнъж се появява този проект без никой да знае за него? Имало е разговори и идеи. Те продължават и сега. НХГ имат предимството, че притежават сграда. Спасяването й е положителен факт. А иначе, потайността е маниер на работа по нашите земи. Не мисля обаче, че ще проработи, когато са замесени национални институции. От гледна точка на куратор - какво очакваш от музея за съвременно изкуство? Очаквам там да работят хора, които говорят на един език и под “съвременно изкуство” разбират едно и също. Аз бих започнала разговора за музея именно с формулиране на понятието. В тази посока са и очакванията към НХГ, защото това, което се появява на техния сайт като описание на отдел “Съвременно българско изкуство”, е много смущаващо. Каква според теб трябва да е колекцията? Това е въпрос, който не може да бъде решен от един човек. Проблемът за границата на съвременното изкуство се обсъжда в световен мащаб. Всяка страна има своя специфика и определянето на тази граница се съобразява с нея. Мисля, че у нас също има различни мнения по въпроса, а това несъмнено ще се отрази и върху характера на музейната колекция.

Какво мислиш за проекта САМСИ? За мен САМСИ е преди всичко голяма изненада. Той се появи буквално отникъде и ни предложи рамката “музей за съвременно изкуство” - ей така, като магическа формула. Това обаче е вече доста позната тема, нейното авторство е колективно и в този смисъл не принадлежи изключително и само на инициаторите. От друга страна, се питам как един такъв проект, значим на национално ниво, в България започва да се обсъжда чак след като са взети ключови решения. Кой би трябвало да се захване с подобно начинание? Аз не виждам в този проект именно критерии и затова на мен той ми се струва неудовлетворителен. Трябва да се захванат тези, които и досега са работили в тази посока и са се доказали като професионалисти. От гледна точка на куратор - какво очакваш от музея за съвременно изкуство? Мечтая за един музей, който ще показва качествени изложби, в които най-малкото етикетите няма да бъдат поставени накриво, екраните с видеопрожекции няма да се случват в светли пространства. Изложбите ще имат каталози и съпътстващи ги образователни материали. А като куратор аз бих искала да съм поставена в ситуация да се стремя да направя изложби в този музей не защото търся пространство, а защото съм привлечена от нивото, което институцията изисква. Обсъжда се създаването на музей за съвременно изкуство, без да се говори за колекцията на този музей. Музеят за съвременно изкуство не означава само съхраняване, но и насърчаване и производство на изкуство. Държавата обаче като че ли не вярва на съвременността и не я разбира. Тя не насърчава креативността и инициативността, а традицията. В това аз виждам проблем по принцип, защото в тази политика аз и всички млади хора, които искаме преди всичко да експериментираме и търсим различни пътища на себеизразяване, се оказваме изключени. Колекцията би трябвало да бъде наднационална, като включва и едни от най-ключовите произведения на български художници.

Куратор на платформата “Място за срещи” в галерия Васка Емануилова. Малката изложбена зала, която дава поле за изява на млади български автори.


Как ти се струва архитектурният проект? Мисля, че Недко Солаков реагира по блестящ начин на пресконференцията – казвайки, че в момента, в който чужденци видят огромния статив пред сградата на музея, биха си казали, колко прекрасно е, че музеят в България има пари да си купи работа на Клаес Олденбърг. Има ли шанс да излезе нещо добро от САМСИ? Шансове винаги има. Особено ако гледаме на настоящия проект като на куцо и недогледано, но все пак някакво начало на работа по проект за музей за съвременно изкуство, с който не само Норвегия, но и българската държава е готова сериозно да се ангажира. архитект ВАЛЕРИ ГЮРОВ и архитект ДЕЛЧО ДЕЛЧЕВ Част от екипа на движение ТРАНСФОРМАТОРИ – инициатори на откритото протестно писмо относно САМСИ. Има ли нужда от музей за съвременно изкуство в България? ВГ: Има нужда от място, където да се провеждат различни културни събития. Дали ще носи името музей, или арт център, е въпрос на концепция и терминология. Хубаво би било да се комбинира с работилници, ателиета и други притегателни точки. Нещата са комплексни и решението следва да е комплексно! ДД: Засега България няма нужда от музей за съвременно изкуство. Такава институция се създава с много широка обществена подкрепа. Още по-малко нужда има музеят да се случи “през пръсти”, като просто се сложи етикет “музей за съвременно изкуство” на някаква сграда. Какви са представите ви за адекватен музей за съвременно изкуство в София? ДД: Съвременният град. Разходете се из него и ако в него не откриете съвременното изкуство, не го търсете нито в музеи, нито в галерии. В София има много места, където може да се твори и излага съвременно изкуство: бивши производствени комплекси, стари фабрики, изоставени пространства, гари, подлези, загиващи паметници на културата... Кой би трябвало да се захване с подобно начинание? ДД: Създаването на музей за съвременно изкуство е процес, в който трябва да участват както държавни институции, така и много неправителствени организации, различни творчески сдружения на артисти и хора на изкуството. Наличието на много разностранни интереси и участници би гарантирало и по-качествен контрол върху дейността на бъдещия музей. Без държавна политика, която да има за цел да развива и подкрепя съвременното изкуство във всичките му форми, не може да се мисли за музей. Какво не е наред с този проект? ВГ: Проектът е скандален – дори мъртвороден. Подобни начинания изискват широка обществена намеса и ангажираност: от създаването на идеята, през намирането на адекватно място за целта, до подготовката на обширно задание и провеждането на отворен международен конкурс. Липсата на която и да е от горепосочените стъпки стъписа доста от младите ни колеги. Циничното в случая е, че замесеният архитект организира раздаването на една от престижните награди за архитектура в България – Визар, а сам дава подобен пример. ДД: Не е редно на юруш да се решава обществен проблем, да се

неглижират и избягват вече установени практики. Не е редно музей за съвременно изкуство да се съгради за милион-два. Не е редно това да става на тъмно, без конкурси, без ясни правила как ще се управлява и стопанисва. Не е редно архитектурният проект за музея да не може да събере елементарна подкрепа от архитектурната общност. Не е редно институции като СБХ, САБ и КАБ да изпаднат в глупаво мълчание, без да вземат страна или да изразят официална позиция по въпроса. Какво по-различно щяхте да направите, ако имахте възможност да участвате в проекта за музей за съвременно изкуство в София? ВГ: Щях да проектирам по съвест и вдъхновение. ДД: Бих участвал в такъв проект само ако за това е организиран международен конкурс. Какво не ви харесва/харесва в архитектурния проект за САМСИ? ВГ: Проектът е на лошо студентско ниво. Коментарът е излишен. ДД: Смятам, че Министерството на културата ни е длъжно. Чиновниците и политиците трябва да ни се извинят за непрофесионалния подход при опита за създаване на музей за съвременно изкуство. Д-р арх. МАЛВИНА РУСЕВА Старши научен сътрудник, Център за архитектурознание към БАН. Кой би трябвало да се захване с подобно начинание? Отговорът зависи какъв музей ще се създава. Ако е национален музей, според действащото законодателство ще се управлява от Министерството на културата. Ако е само музей за съвременно изкуство, може да бъде общински, институционален или частен. Според мен настоятелството за управление на музея трябва да бъде от представители на СБХ, НХГ, НХА, НГЧИ, представители на спонсорите, закупуващи произведения на съвременно изкуство. Какво не е наред с този проект? Не ми е известна процедурата по организирането на САМСИ. Не е наред определената за целта сграда. Колкото и да се реновира, тя не е подходяща за музей за съвременно изкуство. Става за библиотека, нумизматичен музей, административна част към друга сграда, т.е. функции, които не изискват големи пространства. Какво по-различно щяхте да направите, ако имахте възможност да участвате в проекта за САМСИ? 1. Не бих участвала в проект за съвременно изкуство, тъй като той е предварително дефиниран с определената сграда, която НЕ СТАВА ЗА ТАЗИ ЦЕЛ. 2. След като съм наясно с финансирането на такава мащабна задача, бих обявила международен конкурс за музей за съвременно изкуство. Какви са представите ви за адекватен музей за съвременно изкуство в София? Архитектурата на музея за съвременно изкуство е първият експонат в този музей – тя самата трябва да бъде илюстрация на съвременното изкуство в България. Тя трябва да отговаря на изискванията на музея за големи, просторни пространства, модерни решения на интериора, неочаквани перспективи към експонатите. Дано вашите усилия имат неочакван положителен резултат.

75


76

PARKLIFE

защо централните паркове и градинки в софия са предпочитаните места за активна социална лубрикация, с всичките й последващи и съпътстващи ефекти текст ивайло спасов фотография едно


София, лятото на 2009

С

тава все по-топло и потно, независимо че Кремиковци вече не дими. Гнусотията се увеличава допълнително от сплесканите политически физиомутри, които бълват плява от всеки ъгъл с пълното съзнание, че “купуването и продаването на гласове е престъпление”. (без)Работната среда е обсебена от тревоги покрай Кризата, дори Луксът залинява, защото е поносим само за малцина смели олигофрени. Иначе напоените с носталгията и скуката на деветдесетте барове са си все там, редом с почти всички постоянни посетители и все същата музика. Амин! Няма лошо, нещата са повече от колоритни, дори някой може да повърне всеки момент. Горната ситуация е абсолютно условна, дори несъществена, може да бъде обърната наопаки, но пак няма да повлияе на един много прост факт – има няколко зелени, централни локации в София, които всяка (при)вечер от ранна пролет до циганско лято поради една или друга причина се превръщат в събирателен център за толкова много разнородни субекти, че нещата изглеждат адски сюрреалистични. Интерес към зелените площи в града е имало винаги, независимо от ситуацията, и сега няма да се правим, че откриваме топлата вода. През годините местата са се променяли, местили или изчезвали, и то винаги заради... ситуацията. Като Паметника, който стана (хайде, ще) спирка на метрото, или

Кравай, чийто контингент се редуцира радикално поради особеностите на химическите субстанции като интерес. Единствената цел на този материал е да маркира някои от основните места в столицата, които без да искат много и без да влагат почти нищо, успяват да съберат средно 150 несъвместими в друг контекст приятни хора, които всяка вечер (дори и когато вали леко) могат да намерят почти всичко, което им е необходимо, също без да дават много от себе си. Тези места имат потенциала да социализират (срещи със/без уговорки), надъхват (генерират идеи за проекти, които се реализират, макар и рядко), разкрасяват (полуголи хора във фонтана или някъде по поляните), възмущават (младите нямат никакъв морал), разиграват и подстрекават към хазарт (шах, фризби, федербал, хек, мачле, валс или танго) и други подобни неща се в този смисъл. Най-важното е, че местата, за които ще разкажем, са ти повече от познати, дори най-вероятно си прекарал повече време от нас на тях. Дори и да не си, няма голямо значение, защото това са парковете и градинките, които раждат голяма част от съвременните градски истории, в които всички дружно участваме, независимо дали сме наясно с този факт или не. Най-якото на тези средища обаче е, че се намират в централната градска част, много близо до

77


78


79


институциите и монументите, които трябва да ни респектират. Те са буквално на една крачка от Властта, която някак супер случайно ни забранява с Наредба №1 за обществения ред на територията на Столична община да сме там, и категорично отказва да се погрижи за място, където да се изходим, ако се наложи. Затова буквално се изхождаме върху й с цялата сила на не чак толкова евтините опиати, които сме погълнали - напук на липсата й на адекватност спрямо нас и напук на лукса и позьорщината в гадните заведения, които никнат като гъби и бързо, бързо стават мандри за синьо сирене… от това, гнусното. Ебавката настрана, но от доста време хората, посещаващи тези градинки и паркове, не са пълните клошари и изпадналяци, които пият спирт, смесен с пелин, за един и двадесет. Така де, ето ги местата - дворът на Художествената академия, който оживя, макар и за малко покрай Седмицата на дизайна, но до голяма степен ни надъха да направим този материал; градинката пред Народния театър, която несъмнено е МЯСТОТО в последните години; Лодки, които пък сякаш винаги ще ги има; и за финал е градинката пред Театрална работилница Сфумато, която се превръща в прекрасно Позорище всяка година покрай Малкия сезон. Местата

80

Дворът на Художествената академия Присъствието на това място в селекцията не е компромис, а по-скоро показателен пример. Целта в никакъв случай не е да се изфукаме с това колко яко се получи всичко около Sofia Design Week, а да покажем буквално как всяко зелено пространство може за отрицателно време да се превърне в събирателен център за стотици, да не кажа хиляди хора. Защото в началото мнозина от посетителите не знаеха почти нищо за събитието, покрай което дворът се бе превърнал в своеобразен бар с музика, свободен вход и всякакви хора. Нещата се навързаха за добро, но градацията в настроението, посещаемостта и призивите на мнозина да продължим, ако може цяло лято, защото е толкова яко да си скрит между някакви институции, а все едно не си в София, превърнаха двора на Художествената академия в сърцето на нощните софийски забави. И всичко това въпреки не съвсем перфектната организация на вечеринките, тлъстите намеци на полицията, близостта на Меката на показното самоомазване с мас Planet и всички тези дребнави фактори, заради които нещата в София се получават особено. Градинката пред Народния театър Струва ми се абсолютно невъзможно да минеш покрай това китно местенце привечер и да не срещнеш поне един познат, който пък е с други, с които се знаеш отнякъде. От няколко години градинката, в която шахматът триумфира, Меката на българския театър стои гордо, позирайки като обект на хиляди туристически фотографии, а на мястото на срутения от малоумщина мавзолей в една каравана и тента се помещава

алтернативният Синод, е сцена на най-алогичното и колоритно парти на софийския небосклон. Четвъртъците са просто култови, а действието е напълно неконтролируемо. Докато на стълбите на театъра под влиянието на солидно количество сингъл малт (single malt scotch) група арт натури обсъждат структурните изменения на публичността, в храстите се извършва физичен опит, в който количеството изпита бира трябва да се побере в старателно изпразнената бутилка. Отстрани някакви хора си говорят за филма на живота си, който предстои да заснемат, въпреки че все още имат разногласия относно сценария. Загубил някакъв бас скача в цвърчащия фонтан с еленски скок, а пък някакви хора трансиращо подсвиркват на диджериду. Лодки Дори не помня от колко години чакам с нетърпение да се постопли, за да отворят Лодки и да открием сезона на анасоновото питие, известно като натуралното екстази. Това безспорно е мястото с най-яка локация и неизчерпаем потенциал в Борисовата градина. Някои не го харесват само защото го държат други, които пък не го развивали както трябва и било комерс. Каквото и да се случва обаче, Лодки събират в улеите си всевъзможни хора, които търсят прохлада в гората или просто поредното плаване на сухо. Преди време една позната ме попита къде са Лодки. Въпросната живее в София поне от шест години. Посъветвах я дори да не опитва да ги намери, щом досега не е попадала там. Защото там си и се вграждаш в забъркана история, в която участието е необходимост. Там един приятел италианец научи за няколко месеца основополагащите уроци по уличен български, които впоследствие го интегрираха така в средата, че сега познава повече хора от всеки, за когото се сещам. Нали винаги стои въпросът пред или в Лодки? И така, в една от поредните вечери вътре-вън един приятел се оказал в импровизирания хол, насред храстите, на клошаря монополист на бирените бутилки в околията. Въпросният го помолил учтиво да напусне. Моят приятел полегнал на полянката, там, до беседката, и така откарал 3 дни, точно преди да смени Лодки с някакъв къмпинг по Черноморието. Градинката пред Театрална работилница Сфумато Не че през останалото време там не се събират приятни хора, но около Малкия сезон полянките в долния край на най-арт парка в София се пълнят с адски приятни субекти. Обикновено разговорът скача от тема на тема и абстракциите се прекъсват само от нещо интересно в програмата, което трябва да се види/чуе, или за отскок за бира до някои от магазините от другата страна на булеварда. В тази градинка времето тече особено и често седянките продължават чак до първия ден на юли, когато мнозина празнуват един празник, честван единствено в България.


81


82

GLOBAL ALCHEMY - АЛХИМИЧНИ ЗВУКОВИ ФОРМУЛИ

клубно пътешествие по стъпките на глобализацията нарежда умопомрачаващ музикален пъзел от прашни сирийски аудиокасети, електрически китари в пустинята, източни традиции и западни поп примеси. текст андреана славчева фотoграфия архив sublime frequencies


С

нимка на мъж с кафия и мустак обикновено би навяла стандартно промити мрачни мисли. Ако е отпечатана на парти-флаер, може би още повече. Партито обаче е в рамките на Club Transmediale - институционализирал се берлински фестивал за експериментална електронна музика и кореспондиращата аудиовизия. Събитието е двудневно, коронясано с тайнственото име Global Alchemy и далеч надхвърля конвенционалната представа за парти. Освен диджей сет и два концерта включва лекция и дискусии с фокус върху неочаквани приказни места и свойствените им звуци, всичко това маркирано от скандализиращия лайтмотив ethnopsychedelia. Стандартно промитите мрачни мисли вече са безвъзвратно пометени от нетърпеливо любопитство. Съмнителният субект от флаера e всъщност поп звезда, казва се Омар Сюлейман и е от Сирия. Издал е към 500 албума и компилации за последните 15 години и от Дамаск до Дубай местните го боготворят. Колегите му от предхождащия концерт - Group Doueh, са традиционно мароканско семейство от Дакла в Западна Сахара с афинитет към Джими Хендрикс. Общото между тях не е музикалният им почерк, а лейбълът, който ги издава и представя на западния свят: Sublime Frequencies. Алън Бишъп и брат му Ричард, познати още с по-ранното си творчество из дебрите на експерименталния рок, като Sun City Girls, основават лейбъла през 2003 в Сиатъл, заедно с Hisham Mayet, режисьор на редица документални филми. Те са преди всичко колектив от ентусиасти с идеална цел и диагноза: безнадеждно пристрастени музикални колекционери. По собствените им думи виждат музиката като религия за себе си и в случая канал за комуникация между двете (поне едностранно) изолирани една от друга действителности източната и западната, модерната и отчаяната, “духовно еманципираната” и “примитивно мюсюлманската”. Въпреки честите опити работата на лейбъла им да бъде напъхана в прашното чекмедже на музикалната антропология, академичната рамка им е тясна и твърдо се дистанцират от нея. Алън Бишъп се определя като обсебен от мисията си. По подобен начин блести и погледът му, когато ни говори за нея. Интересът към музикалния пейзаж на Близкия изток е семейно обусловен, майка му е от Ливан, а нейните родители - музиканти. В тяхната къща са и първите срещи с кръшните ритми, които са най-голямата му страст днес. След нереалистичен брой прелитания от Сиатъл до места като Суматра, Ирак, Сирия, Алжир, Палестина, Тайланд, Бурма, Мароко, Индия и Камбоджа, документалният архив на Sublime Frequencies от традиционни и ърбън местни звуци, фото- и видеоматериал, набъбва до скъпоценен, култов статус и назрява времето да бъде представен на хладния модерен Запад. Актуалното им първо турне тече в Европа вече четвърта седмица и отзивите радват. Стриктно лимитираните издания на Sublime Frequencies биват разграбвани прогресивно и популяризирането на непознатите, затъмнени мелодии е в пълен ход. Алън обяснява, че лейбълът не цели облаги и разрастване в

икономически план. Той е естествено продължение на безкористния им ентусиазъм и нуждата да споделят поне част от главозамайващите си открития с публичния достъп - без помощ на служители, със собствени сили. А класическия модел на западната музикална индустрия Sublime Frequencies наричат най-меко мафия. Техният критерий, начин и разбиране за респект към късчетата музикално наследство, което архивират, е в суровата страст на звученето, не в техниката и единствено в не-префилтрираните версии. Нетипичният подход на Sublime Frequencies се превръща в благодатна основа за проследяване на преливането на традиционните регионални стилове от Северна Африка, през Близкия изток, до Южна Азия и примесеното влияние на поп и рок музиката на западния свят от 60-те, с които тези стилове откъслечно са имали досег. Така например Bamaar Salmou a.k.a. Doueh, лидерът на Group Doueh, разказва, че на младини любимите му изпълнители са били Джими Хендрикс и Джеймс Браун. Днес това се чува ясно от медитативно действащите приказки в звуци на групата, инспирирани на фона на пясъчните бури в Сахара. Именно Group Doueh, наред с Омар Сюлейман са избраните от Sublime Frequencies изпълнители в светлината на прожекторите тази вечер. И не промоцията на албумите им е целта, а музикалното визуализиране на алхимичния исторически пъзел, който лейбълът им сглобява с любов. Срещата и енергийната им интеракция с публиката, с която в друг ден от седмицата би се срещнал в Berghain например, е трогваща и заредена с контрасти. Group Doueh смесват традиционния замечтан фолклорен стил на пустинните области Сахрави и Хасания с електрическа китара и пустинния братовчед тиндит. Халима, жената на Дуей, допълва с хипнотични вокали, а Башири, техен приятел за цял живот, приглася. Най-големият им син (от общо осем деца) също е част от групата, но в случая приносът му е заместен от дръм машина. Резултатът не е танцувален, но омагьосва души. Автентично страстен DJ преход на Hisham Mayet от непубликувани архивни фолк перли покачва адреналина в клуба и идва времето на Омар Сюлейман. Той излиза на сцената с кафия и слънчеви очила и изглежда сърдит. Френетичните ритми, под които самоуверено контролира и доразпалва берлинската сцена, си имат име - дабке, и са традиционни за региона, откъдето той идва (Югоизточна Сирия). През първите поне десет минути те звучат скандално за нетренирано европейско ухо. След още десет всички танцуват. Там някъде настъпва и моментът, когато залата буквално се взривява. Никой не успява да види погледа на Омар, но за сметка на това се вижда усмивката му. Изглежда не е бил сърдит, а поскоро промитата ни подсъзнателна нагласа е била такава, въпреки всичко. Резултатът е печеливш и оптимистичен: от сцената си тръгва арабин в кафия като звезда. Алън Бишъп пуши развълнувано зад сцената и също се усмихва. Той и сродните му души от Sublime Frequencies избягват центъра на вниманието и камерите. Предпочитат това място да остане за преобърнатите перспективи.

83


84

Omar Souleyman


85

Bamaar Salmou a.k.a. Doueh


86

CONSTRUCTION OF DECONSTRUCTION

в какво се превръщат плакатите, или що за резултати даде творческата работилница на тино грас по време на sofia design week текст tino grass, бистра андреева фотoграфия едно


87

А

ко си минал през двора на академията поне веднъж, сигурно си го видял да се мотае скромно наоколо с квадратните си очила. Тино Грас е 30-годишен германец. Има перфектно образование и впечатляваща репутация в света на графичния дизайн, както и няколко награди зад гърба си. Управлява своя собствена агенция за визуална комуникация в родния Кьолн, но това е само едното от местата, на които се подвизава. Другото е Париж - макар и млад, той има таланта и честта да е единият от двамата постоянни сътрудници в студиото на френския маестро Филип Апелоа. Двамата дойдоха заедно на Sofia Design Week - Апелоа скри шапката на българската публика с безупречна лекция, на която представи работата си, а Тино Грас дискретно спечели симпатиите на малка шарена група дизайнери, архитекти, автори и артисти, които имаха късмет да участват в творческата му работилница. Уъркшопът всъщност започна още

преди да е започнал – участниците трябваше да се подготвят, като съберат двуизмерни и триизмерни медии (примерно плакати) от публичното пространство. Последва разнищване на софийската визуална среда и накрая чрез “деконструкция” на събраните материали бяха “конструирани” нови плакати и съответно медии. Уъркшопът завърши с изложба в двора на академията – виж някои от резултатите, както и какво казаха Тино Грас и участниците по въпроса. Тино Грас: “Ако се разходиш по улиците на София, вниманието ти неизбежно ще бъде привлечено от колоните с плакати. Те никнат като гъби и са из целия град. Постерите са намачкани и на пластове от по 100, един върху друг - тотемна метаморфоза в 30-минутен такт. Скоро ще бъдат залепени нови плакати, а старите ще бъдат покрити. Хипнотизиращо е да наблюдаваш този необикновен

спектакъл. За 20-те млади дизайнери, които участваха в моя уъркшоп, това е ежедневно потискаща и некрасива гледка. “В София има тотален плакатен хаос”, чу се по време на първата ни среща. Затова първата очевидна стъпка беше да извадим плакатите от градското пространство, нещо като бунт срещу хаоса на столицата. Критически погледнати, плакатите имат проблем с комуникацията. Идеята беше да посочим този проблем на хората и да потърсим гледна точка, от която да ги превърнем в силно визуално средство. Деконструирането на свалените плакати беше стартовата линия, от която започна конструирането на мащабни и ясни плакатни послания. Това евентуално би могло да бъде началото на приятен и достъпен градски пейзаж.”


Ефросина Пенева - Град Плакатът е разработен върху черно-бяла основа - за двете страни на града. Думата е на български, тъй като мисля, че за нас кирилицата има важно значение и мелодия. Текстът е пресечната точка между двете граници, а с цветния акцент искам да внуша, че хармонията се нуждае от чиста и положителна основа.

Йоана Бузова - Poster Monster Това е Тhe Poster Monster. То незабелязано се мотае из градското пространство и върши пакости, добрини и какво ли още не. Всеки го е срещал, но може би не го е забелязвал. Така че beware of the Poster Monster.

88

Златина Зарева - Overload Заглавието ми е Overload, защото плакатите разлепени навсякъде претоварват градското пространство. Изрязаната дума e символичен прозорец на това какъв би бил светът отвъд тези плакати.

Диана Проданова - Мисля Исках да накарам хората да погледнат на своя град с очите на природата. Направих дърво, което да изрисува буквата I в думата “мисля” (на английски), за да може човек да си даде сметка за околната среда.


Десислава Чаворска - Yes/No Графичните образи в плакатите са стилизирано изписване на “да” и “не” като провокация за абстрактно мислене на по-високо ниво – “да” на чистата и елегантна визия, “не” на многослойната балканска псевдографика.

Мел - емо| типо| кон /емоции + типографска грешка + емотикони / WingDingsSP Tree + Avenir = start | run | smell | slow | less | more Написах на лист думи, които първосигнално ми хрумнаха и после го загубих. Опитах да ги възстановя, но вече не беше същото. Думички някакви, които трябваше да се превърнат в объркан емотикон. И май се получи.

89

Михаела Лакова - Think x 2 Навсякъде се сблъскваме с елементарни или грозни постери, които не носят нищо. Идеята тук е хората, които създават плакати в България да се замислят не само за графичното оформление, а и за самото послание зад него.

Лидия Тодорова - Безкрайност Знакът е от букви, залепени една върху друга - като плакати. Буквите образуват фазата over and over. Over значи и край. Въпросът е има ли край или по софийските улици тази ситуация ще се повтаря постоянно.


90

CINDY SHERMAN

домакиня, сексбогиня, прелъстителка, работеща жена, палячо, застаряваща красавица текст бояна гяурова фотография sprueth magers london


Ф

отографиите на Синди Шърман не биват да се бъркат с автопортрети. Въпреки че е главно действащо лице във всичките си работи, Шърман никога не е самата себе си. Нещо повече: опитите й да излезе от собствената си кожа са така успешни, че малцина знаят как изглежда в действителност. Запазената марка на една от най-известните американски артистки е да инсценира себе си в различни роли – нещо, което прави с успех вече от 30 години насам. Всеки път тя е различна с помощта на маски, перуки, костюми, в които се снима сама пред всевъзможни кулиси. След няколкогодишно отсъствие Синди Шърман се завърна на арт сцената със серия от портрети на заможни американки, преминали вече най-добрите си години; безименната серия е изложена в момента в римската Gagosian Gallery. Шърман разказва, че още от малка я привличали грозното и филмите на ужаса, красивите кукли тип принцеса никога не били по вкуса й. Обичала да се маскира само за да изглежда по-възрастна и по-грозна. Играта с различни идентичности буди любопитството – под всяка снимка в семейните фотоалбуми тя пишела “That’s me“. Вече като студентка по живопис тя започва да заснeма резултатите от своите маскаради, при което окончателно се убеждава, че рисуването не е нейното изкуство, и се отдава изцяло на фотография. Идолите й са фотографите Даян Арбъс, Уокър Евънс и Ървинг Пен, пърформанс артистът Крис Бърдън и скулпторката Линда Бенглис. В края на 70-те години идва пробивът със серията Untitled Film Stills. Това са снимки, в които Шърман пресъздава различни женски типове, излезли сякаш от холивудските филми на 50-те. Критиката оценява заиграването на артистката с медийните клишета за жената и невероятните й метаморфози. Тя е собственият си модел и влиза от роля в роля – веднъж напомня на работещата жена в началото на Психо от Хичкок, а друг път е сякаш жената от американска реклама за прах за пране, освен това често влиза в кожата на прелъстителната или пък на мистериозната любовница. Мнозина я причисляват към феминисткото движение – нещо, което тя самата не приема, въпреки че с работата си критикува стереотипните представи за жената. В техническо отношение трябва да се отбележи близостта й до киното – от осветлението и кадрирането до костюмите и кулисите. Шърман не се стреми към някакъв сюжет, оставяйки поле за въображението на зрителя. В кариерата й преобладават фотосерии, в които тя остава вярна на своя метод на работа, тоест да бъде главно действащо лице в произведенията си. Такива са например проектите, в които тя се превъплъщава в големи исторически личности, или пък онези, в които се маскира като палячо. Опитвала е обаче и друго

– например в сериите Sex Pictures и Horror Pictures, където прави ужасяващи композиции от секскукли и човешки протези. Проектът Disaster пък представя отвратителни изображения на повръщано и плесен, поносими единствено заради гротескната си неестественост. Този вид работи измества фокуса от актьорските й възможности и напомня, че тя е преди всичко автор, режисьор, оператор и сценограф, който прави всичко сам – въпреки впечатлението, че над проектите й работи цял екип от хора. В актуалната си серия Шърман се завръща към онова, което умее най-добре – да пресъздава различни образи със собственото си тяло и лице. Шърман продължава играта с половете, личността и манипулирането на фотографския образ. Проектът включва 14 неозаглавени портрета на застаряващи красавици. Главните герои са възрастни богаташки, заснети на фона на големи имения, в грандиозни вътрешни помещения или сред прекрасни градини. Жените са облечени сякаш отиват на поредното благотворително парти или на някаква снобарска сбирка, изражението им излъчва лицемерие. Всичките са с опъната от пластична хирургия лица, с прекалено много грим, накичени с натруфени бижута и облечени в безвкусни рокли. Лицата са трудно разпознаваеми, понеже са покрити с дебел слой грим, и стряскат зрителя със своята изкуственост. В някои от снимките дори не е ясно дали става дума за жени или по-скоро за травестити. Но все пак не бива да забравяме, че зад всяка от тези псевдоаристократки се крие Синди Шърман, което означава, че и тук хуморът е част от програмата. Въпреки общите черти всяка от дамите има собствено излъчване – от тексаската богаташка с каубойска шапка, през сестрите с роклички на цветенца, до наследничката на милиони с лъскава синя рокля или пък зловещо изглеждащата жена в яркочервена рокля и с ветрило в ръка. Всички тези жени са жертви на едно нещо: много пари и малко вкус. Очевидни са паралелите със света на изкуството – във времена на криза артистичните среди разчитат именно на този тип хора. Синди Шърман е критична, но по много особен начин. Във всеки случай не трябва да се прекалява с интерпретациите. Самата тя казва, че обикновено работите й са просто документи, един вид моментни снимки, показващи пърформансите й пред обектива, и нищо повече – което също не е съвсем вярно, тоест илюзия, която ни връща обратно към началото.

91


92


93


94 кресло и табуретка от колекцията на PunkAlive фотография Denise Grunstein

НА ЗЕЛЕНИЯ ФРОНТ НЕЩО НОВО

индустрията постоянно се захранва с добри идеи за устойчив дизайн. преглед на някои от последните интересни такива и подтик те да се превърнат в по-масово употребявани текст адриана андреева


Б

езспорно – хората не искат планетата да загине. Но от приказки и съболезнования до конкретни действия и приложения има голяма разлика. Колко домове са обзаведени с мебели от рециклирани материали? Хората с пари купуват скъпи и дизайнерски предмети, тези без – евтини. И в двата случая това е лошо за околната среда. И в двата случая производството е унищожило качествени гори, замърсило вода и въздух, употребило вредни химикали. Вече няколко години сериозно се говори за устойчивост в дизайн индустрията. И въпреки направените постъпки от страна на много компании екологично помислените предмети не са масово консумирани. Те все още са само за тези, които наистина искат да променят статуквото и за онези, които ще ги ползват с тиха гордост и лично удовлетворение, а не с мисълта дали подхождат на тапетите в хола. Добрата новина е, че световните мебелни панаири продължават да обръщат специално внимание, да насърчават и да подкрепят компании и индивидуални дизайнери, които се опитват да създават естетически издържани, функционално практични и съобразени с доброто на околната среда предмети. И тъй като това е процес, който се развива стабилно последните няколко години, решихме да хвърлим един поглед какво ново около него - какви са последните изобретения и кое се е установило като трайна цел в бизнеса. Картонът – от опаковка до практична мебел. Тенденцията е много интересна, защото се опитва да употреби материал, който се произвежда, ползва и изхвърля ежедневно в огромни количества. И въпреки че е 100% рециклируем, много здравомислещи природозащитници искат да не се стига дотам, а опаковката, за която служи, да се доупотреби. Младата американска компания от Сиатъл, която се е кръстила на любимата си дреха “сиви панталони”, разработва идеи за сгради и предмети с устойчив и хитър замисъл. Последният проект на Graypants (graypants.com) е лампионът Scrap Lights, който е ръчно оформен от множество тънки изрезки от изхвърлени, но в перфектно състояние кашони. Обръчите падат хаотично и така всяка лампа е различна и с малки цепнатини за интересно разпръскване на светлината. Унгарското семейство Karton Art Design (kartonart.eu) три години разработва идеята за обзавеждане на целия апартамент от кашони маси, шкафове, столове и етажерки от прегънат картон, защипан с телбод и здрав колкото дърво. Идеята им е практична, макар и естетически предизвикателна, защото мебелите са евтини, леки за пренасяне и плоско пакетирани, като всеки може сам да си ги сглоби. Измислянето на нови био материали. Това занимава лаборатории и дизайнери едновременно. В Милано светът видя органичен килим с няколко вида мъх, произведен от Terramac. Последното е екологична материя, която задържа и отглежда корените на растенията и се разгражда напълно от микроорганизми или в почвата след десет години. По този начин зеленината може да бъде внедрена в интериори или в най-хардкор градска среда. Пластмаса, батерии и вредни химикали – това са играчките, които повечето деца получават. Ето защо се обръща все по-голямо внима-

ние на това с какво си играят най-малките. DuraPulp е нов материал – изцяло органичен хартиен продукт, над който няколко шведски компании и една лаборатория работят от 2003 година насам. DuraPulp комбинира хартиена каша и PLA (биоразградима пластмаса), за да се получи изключително издръжлива и устойчива хартия, дебела само 2 мм. Тя спокойно понася големи тежести и влага, както и температурни амплитуди. В чудесния вид на тези детски столчета Parupu я дооформят майсторите от архитектурното студио ClaessonKoivistoRune (sodra.com). Колкото по-близо до фабриката, толкова по-екологично. Идеята е простичка – пренасянето на огромни количества материали от една точка на света до друга замърсява околната среда. Много мебелни компании се стараят да организират така производството си, че да ползват местни материали. Скандинавските страни са доста напред в това отношение – те систематично са възпитавани в специално отношение и грижа към природата. Финландия има изключително строги регулации – през 1886 официално е забранено изсичането на гори. От този регион идват и красивите мебели на Пънкът е жив (PunkAlive.punkalive.fi). Те използват дървесина, която е събрана само на 100 км от фабриката. Стилната им колекция е направена от широко разпространения за страната материал Kerto (здрави дървени облицовани плоскости, добити от гори под наблюдение). Стърготината, изхвърлена в процеса на работа, се употребява за отопление на фабриката, а при екстра топлина се облагодетелства парното на близкото градче. Коркът е може би един от първите материали, влязъл в употреба за зелената кауза в дизайна. Той е идеален за индустрията, защото се подновява всеки девет години. Също така е възможно да се извлече корк от кората на дървото, без да се нарани самото растение. Този процес е вреден и невъзможен при друг тип дървесина. Испанската компания Corque (corquedesign.com) е разработила широка гама от аксесоари за дома, които са с изчистени и стилни форми. Любими са ни свещниците Rolha, които подтикват повторната употреба на вече изпитите бутилки от вино и ползването им като поставка за свещи. За да популяризира и разпространи идеята за устойчиви предмети на лайфстайл ниво, италианската компания Regenesi (regenesi.com) решава да работи с известни дизайнери като Denis Santachiara, Matali Crasset и Setsu and Shinobu. Основателите разчитат високият клас имена от дизайна да привлече повече последователи за тяхната кауза изхвърлени “боклуци” да бъдат превърнати в красиви, екологични и практични предмети за дома, както и в модни аксесоари. Техните идеи включват елегантни чинии, изработени от алуминия на 100 кенчета, или кошче за хартиени отпадъци от регенерирана кожа. На зеления фронт постоянно се случват нови неща. И колкото и благотворно това да действа на дизайн индустрията, е време всички добри идеи в един момент да станат широко употребявани и обичани стоки.

95


96 изработената от регенерирана кожа Fruit Bag по дизайн на Setsu and Shinobu Ito за италианската компания Regenesi

аксесоари за масата от корк на Corque


97

столът за деца Parapu е комбинация от хартия и биоразградима пластмаса. фотография Marco Melander


ревю музика - ивайло спасов DC Recordings

The Emperor Machine – Space Beyond The Egg Още със сингъла Black Ken /You Clapper, който излезе преди няколко месеца, Andy Meecham загатна за посоката на предстоящия си албум. Сега, когато Space Beyond The Egg е вече факт, трябва да признаем, че това загатване е било твърде тънко. Защото в този албум хипнотичните бас линии и диско синтовете може да са някак типични за стилистиката, в която се движи The Emperor Machine, обаче цялостният ефект от слушането му води някъде отвъд. Точно както се казва в заглавието.

Warp Records

Bibio – Ambivalence Avenue Stephen Wilkinson aka Bibio впечатлява ужасно силно с първия си албум за Warp Records. Не че излезлият през февруари Vignetting The Compost е по-слаб от чисто новия Ambivalence Avenue. Просто сега Bibio надгражда приказния си lo-fi звук с разни програмирани бийтове, накълцани вокали и разностилови препратки. И всичко това не просто за да се изфука, че може да прави всичко, а за да демонстрира липсата на ограничения пред природния си талант. Особено внимание заслужават парчетата “Jealous Of Roses”, “Fire Ant” и “Cry! Baby!”.

Alpha Pup

Nosaj Thing – Drift Единственият проблем на този албум е, че е безумно пристрастяващ. Дали заради непретенциозно поднесената си виртуозна музикалност, или пък заради своята мелодичност, Drift хваща, носи и не пуска. Както стана ясно от текста в началото на броя, Jason Chung aka Nosaj Thing заканително загатва, че хубавото тепърва предстои. Няма основания за притеснение, защото Drift ще ни стигне поне до края на годината.

98 Big Dada

Anti-Pop Consortium – Apparently Емблематичните Anti-Pop Consortium се завръщат с пълна сила след последния си албум Arrhythmia, издаден през 2002 за Warp. Само че сега те ще издават за нов лейбъл – Big Dada, и явно се съобразяват с музикалната действителност, пускайки сингъл от предстоящия си албум за безплатно теглене. Предлагам да коментираме, когато чуем целия албум. Apparently може да се изтегли свободно тук – amazon.co.uk/Apparently/dp/B0029VSWQ2.

Warp Records

Prefuse 73 – The Forest Of Oversensitivity Prefuse 73 със сигурност е сред най-продуктивните продуценти в момента. Хубавото е, че качеството при всяко ново издание се запазва, да не кажа и нещо повече. The Forest Of Oversensitivity е предвиден като акомпанимент за епохалното му творение Everything She Touched Turned Ampexian. Това EP в действителност пресъздава парчетата Preparation Kids Choir и Simple Loop Choir в пет сайкъделик замечтани версии. Приятен трип.

Stones Thorw

Dam-Funk – Let’s Take Off (Far Away) Тази плоча без особени усилия може да се определи като най-болното нещо, издавано от DamFunk. Ето само някои от причините - Let’s Take Off (Far Away) е триумф на чистия аналогов фетишизъм. Парчетата звучат като нещо средно между късния Prince, само че без вокалите, и Flying Lotus, който си е изхвърлил лаптопа през прозореца. Парчето “LAtrifying” е влудяващо, а цялата плоча е истински електробуги шедьовър.


ревю арт - даниела радева

99

Уличните изкуства През юли във Френския културен институт се открива изложбата Уличните изкуства, в рамките на петото издание на фестивала Дни на свободното слово, организиран от Фондация Оранжева луна и Факултетния студентски съвет при Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ. Селекцията от фотографии наподобява форма на художествено изследване на различните разновидности и форми на изкуство, предназначено за градска среда. Акцент в изложбата са фотографии на Елоиз Болак. Артистката в продължение на няколко години търси и регистрира творчески намеси по улиците на различни градове в Япония, Индонезия, Босна и Херцеговина, Мароко, Франция, България. Изложбата включва и работи на български фотографи, които се интересуват от същата тема. За съжаление техните имена все още се пазят в тайна. Изненадата ще бъде разкрита при откриването на изложбата на 6 юли 2009. Експозицията ще остане във Френския културен институт до 21 юли.


ревю книги - денис коробко

Свят за изпиване Ясен Атанасов / ИК Сиела начало... тя мирно заспа, през прозореца долитат звуците на улицата, комари и нощни пеперуди. Една от тях намира правилното място за кацане - нежната извивка на талията. Гоня тоя нахален пеперуд, завивам я, навличам си боксерите и лишавам този покой от присъствието си. след това... взимам Света и се отправям да го изпивам. Кухнята е пълна с тютюнев дим, звуците от улицата, трохи и размисли, които с годините се отлагат по тавана. Седя и мисля. За да определиш нещо, трябва да го разграничиш, казваха в университета. Този текст или поне част от него точно по тази причина е избягала на Остров. От там се вижда по-добре. А пък и така светът става по-малък и удобен за изпиване. Течността изгаря гърлото, но за сметка на това всяка глътка остава спомен, който обраства с приятели, любови, мисли за сънищата, в които “ще бъда нелегален поет, където и да ги сънува тя”. после... исках да кажа още, но някъде отвън се чу писък на спирачки - отивам да видя, какво става.

Дървото на нощта Труман Капоти / ИК Колибри Всеки разказ се гради от странни елементи, които са като пирони, те държат текста да не изтече от страницата. Понякога те са съвсем обикновени и в прочита са онова, което е познато. Понякога обаче те са изненадващи дотолкова, че щом затвориш книгата, в съзнанието остават само те и ако някой край теб ги спомене в разговор, подскачаш. Тогава температурата на стените започва да зависи от цвета им, нещата придобиват нова форма и мъждукащата светлина, идваща отвън, ги прави да изглеждат странни и загадъчни, а този привиден покой се разваля, защото с босия си крак настъпваш изпусната от някого цигара, ако не ти се пие, изливаш джина, с който са те почерпили в търбуха на китарата и в съзнанието ти остава не това действие, а фактът, че китарата е зелена. А сега ще се покатеря на дървото на нощта, ще се скрия в хралупата и ще заспя. Ако има нещо - свиркайте...

100

Аз не съм берлинчанин Владимир Каминер / ИК Прозорец И така, държа да уведомя всички, че съм щастлив притежател на парче от Берлинската стена и със сигурност съм една от причините тя сега да се реставрира, поне тези части, които берлинчани са си оставили за спомен от нея, защото те не действат като в някои държави, където неприятните факти от историята се заличават с булдозери и левашки опити за създаването на паркова култура. Освен това тук трябва да вмъкна, че думата Berliner значи както берлинчанин, така и берлинер (поничка със сладко от боровинки). Мразя пътеводителите, с неприязън гледам на онези, които още от перона на гарата се втурват като обезумели към музеи и прочее забележителности. Всеки град има точно определени черти на лицето си, повече или по-малко изразени. И без да вниквам по-дълбоко в семиотиката на града и градската култура, просто ще кажа, че текстовете на Каминер са художествен израз на всичко онова, което не може да се намери в пътеводителите за Берлин.

Нощен влак за Лисабон Паскал Мерсие / ИК Алтера На всички е пределно ясно, че в романите пътят е метафора на живота. Още от създаването си влаковете взимат дейно участие в създаването на художествени текстове. Те са дяволски много и няма нужда да ги изреждаме, защото накрая ще завършим като “жълта стрела” на мръсната покривка в някой забравен от бога ресторант. Всъщност като се замисля, може дори да говорим за наличието на своеобразна влакова култура. Когато влакът е нощен, има два изхода - или се отдаваш на размисли, или се отправяш към вагон-ресторанта, за да излъжеш времето. Влакът на Мерсие е нощен, защото героят се е оплел в десетки литературни и философски текстове, а едновременно с това не пропуска да погледне в тъмния прозорец и да забележи, че човекът в него (отражението) има написан с маркер на челото му телефонен номер, който повече прилича на номер, под който той се води в собствения си затвор и единственият начин да излезе от него е пътят (отиване и връщане).


ревю световни кинопремиери - йоана павлова

8 Режисьори: Jane Campion, Gael Garcia Bernal, Jan Kounen, Mira Nair, Gaspar Noe, Abderrahmane Sissako, Gus van Sant, Wim Wenders / Франция 2008 Юлската програма на “Късо съединение” включва премиерния филм-омнибус 8 (2008), съставен от осем късометражни проекта. Вероятно всеки е чувал за така наречените Цели на хилядолетието за развитие – доклад на ООН, който формулира световните проблеми в 8 ключови точки, а 191 държави са се ангажирали да постигнат поставените цели до 2015 година. За съжаление обаче, както гласи подзаглавието на филма, Everybody knows, nobody worries. И това е на път да се окаже най-сериозният проблем на човечеството. Затова осем режисьори от цял свят (Джейн Кемпиън, Гаел Гарсия Бернал, Ян Кунен, Мира Наир, Гаспар Ное, Абдерахман Сисако, Гюс ван Сант и Вим Вендерс) решават да се фокусират върху тази глобална апатия и да изследват, всеки от своята гледна точка и култура, какво пречи на хората да се променят.

Voy a explotar Режисьор: Gerardo Naranjo / Великобритания 2008 След почетна обиколка из международните фестивали в европейските кина тръгва последният хит на мексиканската Нова вълна - Voy a Explotar (2008). Сценарист и режисьор е Gerardo Naranjo, а копродуценти са Гаел Гарсия Бернал и Диего Луна. Зад заглавието, което означава буквално “ще експлодирам”, се крие шантавата история за двама тийнейджъри и техния бунт срещу света на възрастните. Роман е син на влиятелен политик, а Мару е дъщеря на медицинската сестра в богаташкото училище, където и двамата учат. След като установяват странна и дълбока връзка помежду си, решават да избягат заедно в стил Бони и Клайд. Тази аудио-визуална експлозия минава през всички емоционални нюанси, за да се стигне до трагичната развръзка – точно онова, което можем да очакваме от доброто мексиканско кино.

101

Shrink Режисьор: Jonas Pate / САЩ 2009 Клюкарските медии постоянно ни заливат с проблемите на Холивуд, но никой няма представа как се чувстват психотерапевтите, които са длъжни да попиват тези звездни драми лично. Сред дългоочакваните летни блокбъстъри в списъка на юлските премиери в САЩ се вмъква и Shrink (2009). В своето инди завръщане Кевин Спейси изпълнява ролята на Хенри Картър, популярен и добре платен психотерапевт. В един момент той самият преживява сериозна емоционална травма и осъзнава как години наред е игнорирал факта, че никой и нищо не може да помогне на пациентите му. За щастие Shrink няма нищо общо с изтърканите клишета на психотерапевтичните комедии, напротив – хапливият му сарказъм доказва, че след десет години творческа пауза режисьорът Йонас Пейт е готов да се завърне към големия екран.

Moon Режисьор: Duncan Jones / Великобритания 2009 Фантастичният жанр напоследък е особено предпочитан от комерсиалното кино, но за съжаление онова, което се бълва с етикет sci-fi, не може да се сравнява с класиката. Moon (2009) обещава нещо различно. Можем спокойно да се доверим на вкуса на Сам Рокуел към предизвикателно безумни роли. След три самотни години на Луната в компанията на компютър, който говори с гласа на Кевин Спейси, астронавтът Сам Бел бленува завръщането си на Земята, но в оставащите няколко седмици се разиграва истински психотрилър и му се налага да се изправи срещу себе си в буквалния смисъл на думата. Почти без компютърно генерирани образи и с камерен състав, Moon е космически моноспектакъл, който акцентира върху най-важните въпроси на съществуването. Филмът е пълнометражен дебют за британския режисьор Дънкан Джоунс, който все още е по-известен с това, че е син на Дейвид Бауи.


Summer Smell

Only the Brave от Diesel Diesel прекрачва границите и създава нов ароматен речник за мъжественост и самоувереност. Силно въздействащ дървесно-ориенталски аромат за мъжа, който взима съдбата си в ръце и със смелост, самоувереност и сила следва собствения си ритъм на живот, 50 ml EDT за 103 лева.

Hugo XY и Hugo XX от Boss Летни лимитирани издания за него и нея, които внасят свежест в летните месеци. Прелъстителни плодови аромати, които гарантират страстта между мъжа и жената. За него 60 и 100 ml EDT за 82 и 108 лева, за нея 60 и 100 ml EDT за 87 и 111 лева.

1 Million Gold Collector от Paco Rabanne Лимитираната серия на аромата 1 Million е заредена с елегантност и добър тонус. Подчертано контрастен аромат, който носи вибрациите на свежи подправки с нюанси на кожа, 100 ml EDT за 127 лева.

102 Тоалетна вода Fuel For Life Unlimited Diesel Нова, свежа версия на парфюмната вода. Връхни нотки от сочна круша и свежи цитруси, сърце от жасмин самбак, женско биле, гардения и фрезия и меките базови нотки от кедър, 50 ml EDT за 101 лева.

Това лято при закупуването на тоалетна вода Light Blue от Dolce & Gabbana за мъже или жени, получаваш една готина кърпа за подарък.

Shining Lips

Dior Cristal Shine от лятната грим колекция на Dior Енергия и шик със звездния лимитиран продукт от колекцията. Луксозен и практичен аксесоар с верижката-бижу, съдържаща балсам за устни с богата хидратираща текстура и искрящ цветен глос с плоска четка, 114 лева.

Levres Scintillantes от Chanel 10 години след създаването на серията течни червила за устни Levres Scintillantes, Chanel подбира палитра от многоцветни перлени съставки в 8 нови цвята. С богата и плътна флуидна текстура, лесни за нанасяне, с равномерен ефект и перфектна трайност.


Organic Beauty

Pure & White от Greenland Колекция продукти за тяло, създадена изцяло на основата на сертифицирани органични екстракти – алое вера, оризови трици, какаово масло, масло от карите, слънчогледово масло. Душ-крем, ексфолиант и масло за тяло в 3 аромата – италиански зелен лимон & ванилия, българска роза & пачули и памук & бял лотос.

Deo Pure Natural Effect от Biotherm Органичен рол-он дезодорант против изпотяване. Рол-он със 100% натурални съставки и аромат. С органичен портокалов екстракт, който подобрява кожното дишане и изчиства кожата, и органично алое вера, което омекотява и предпазва кожата, 44 лева.

При покупка на душ-гел по избор от гамата на Weleda, получавате избрания душ-гел и допълнителни грижи за лице и тяло в специални размери - масажно масло за тяло с невен или арника, масло с бреза против целулит, дневен крем с ирис за лице и хидратиращ крем с ирис за лице. Всеки душ-гел е 200 ml за 23 лева.

103

Classic Beauty

Body Daily Moisturizer (Medium/ Deep) от Clinique Ежедневен овлажняващ лосион за тяло, който хидратира кожата, като постепенно й придава естествен бронзов цвят, 45лева.

Prevent & Optimize от Juvena of Switzerland Day Fluid - флуид с копринена текстура, който балансира съдържанието на влага и матира Т-зоната, 116 лева. Eye Cream - успокояващ кожата околоочен крем, който забавя появата на първите следи на стареене, 88 лева. Night Cream - крем, който укрепва кожата и оптимизира състоянието й през нощта, 128 лева.

Този юли при всяка покупка на възстановяващ продукт от сериите Perfectionist и Idealist на Estee Lauder ще получиш козметичен несесер с продукти за пълна грижа за лицето, съобразени с индивидуалните нужди на кожата ти.

селекция елисавета петрушева


104

ИНОВАЦИИ И ЛУКС ОТ EUOKO Основана през 2003 година от младия и доста амбициозен канадец Брандън Труакс, амбициозно и успешно младата Euoko съчетава последните открития в областта на нано-, био- и пептидтехнологията с повече от 120 редки екстракта във възможно най-високи концентрации, събирани от над 30 региона в света. Euoko дава оптималните решения на проблеми като фини и дълбоки бръчки, тъмни околоочни кръгове, петна, пигментация, акне, преждевременно стареене на кожата, сив и уморен тен. Портфолиото на марката включва 25 продукта в 5 серии, като в основата на всички продукти е чиста хиалуронова киселина от Дания, която ускорява проникването и усвояването на активните съставки от кожата. Y-Series (years) - anti-agе серия, която забавя появата на следите от стареене, причинени от външни и вътрешни фактори. R-Series (radiance) - серия за блясък за енергичен и свеж вид на кожата. W-Series (whitening) - избелваща серия, която неуморно се бори с потъмняването на петната и осигурява цялостно изсветляване на кожата. A-Series (acne) - нов подход към мазната кожа с антибактериални и себорегулиращи съставки. P-Series (protection) - създадена да осигури на кожата щит срещу външни агресори, като UV излагане, химикали и замърсявания, тази серия възстановява и подхранва кожата.


106

VOLKSWAGEN TOURAN ECOFUEL

Ето още една чудесна възможност да се придвижваш с автомобил, без да ти е съвестно за природата, без да жертваш от комфорта си и без да похарчиш състояние за това. Освен, че стартира поредица от зелени инициативи и засади цяла горичка с брези в Студентски град, автомобилен производител #1 за Европа излезе наскоро с Volkswagen Touran EcoFuel - автомобил, оптимизиран за движение изцяло на природен газ. Резервоарът на това германско чудо представлява четири стоманени бутилки, вградени в пода на автомобила, които събират общо 18 кг метан и осигуряват безпроблемен пробег от 310 км. За резерва има и малък бензинов резервоар с обем около 13 литра – което значи, че можеш да изминеш без зареждане 440 км. Специален индикатор следи за автоматичното превключване към режим на бензиново гориво (ако се налага). Всичко това значи, че колата е много по-нежна с природата, отколкото обикновените автомобили - отделеният въглероден

диоксид (CO2) е с до 25% по-малко, а проблемът с вредните изгорели газове на практика липсва. Двигателят може да ускорява по-бързо, има по-добър коефициент на полезно действие и следователно работи доста по-икономично. Тестовете на базата на 100-километров пробег са красноречиви - те доказват, че ако дизелът е с 30% по-евтин от бензина, то метанът излиза 43% по-евтин. На всичкото отгоре колата се движи два пъти по-тихо от дизеловите модели По отношение на комфорта и функционалността, Touran EcoFuel също не прави никакви компромиси. Двузоналният климатроник, радио CD MP3 плейърът, коженият волан, мултифункционалният централен дисплей, отопляемите странични огледала, сензорът за дъжд и прецизният автопилотът са само малка част от оборудването, които правят шофирането на Touran EcoFuel приятно и спокойно.


107


108

OPT С НОВА ВЕРСИЯ НА SEATTABLE

Най-стандартната и неразделна комбинация в света на мебелния дизайн има ново измерение още от 2000 година, когато българския дизайнер Илиан Милинов ги обедини в едно специално за ОРТ - компанията, утвърдена в производството на офис мебели. С леките си извивки и неочаквана подвижност, модерният две в едно продукт се превърна в достойна за световно признание мебел. Уникалният SeatTable печели през 2002 година награда за стол на годината в Удине, Италия. Следват награди за най-добър продукт и за иновация на NeoCon в Чикаго. Днес продуктът е разпространен в над 60 страни.

При новата версия, реализирана в края на 2008, столът се превръща в маса за секунда, а със същата лекота може да се сгъне и да стане почти незабележим. Така спестява време и пространство и е подходящ за конферентни и обучителни зали, както и за дома или на открито. Естетически погледнато, изчистените линии на SeatTable дават заявка за стилното му присъствие в офис обзавеждането. Столът маса е добро решение и за ограничените домашни пространства, а в багажник на кола можете да съберете минимум 6 броя.


110

ПЪРВИЯТ СУПЕРБАЙК НА BMW S 1000 RR

ADIDAS - 60 YEARS OF STRIPES

BMW Motorrad за първи път пуска на пазара иновативен и супер спортен мотоциклет с редови четирицилиндров двигател. BMW S 1000 RR е комбинация от 193 конски сили и 180 кг, което го прави абсолютен рекордьор в съотношението мощност – тегло в съответния клас. Той може да се похвали и с различни настройки на шофиране, които променят поведението му спрямо използваните гуми и типа на пътя (мокра пътна настилка, писта, обикновен път). Настройките подлежат на промяна с натискането на едно единствено копче. Мотоциклетът е оборудван и с изключителна система за безопасност Race ABS и DTC (Dynamic Traction Control). BMW S 1000 RR беше представен по време на последния кръг от шампионата Superbike на легендарната писта Монца. Ясно е защо - при създаването на агрегата са използвани клапани, взаимствани от болида на компанията, който се състезава във Формула 1. Мощният звяр ще се предлага в България от октомври от Камор Ауто, официален вносител на BMW мотоциклети за страната. Миналата седмица компанията предостави 17 BMW мотоциклета за оказване на спешна медицинска помощ. Проектът се реализира от Военномедицинска академия, като ВМА осигурява медицинската помощ, а BMW – транспорта, логистиката и комуникациите.

Неподражаемите и безпощадни adidas представиха есенно-зимните колекции на двете си основни линии – adidas Originals и Sport Performance. Originals колекцията е изцяло под мотото “60 Years of Stripes”. Марката продължава да празнува годишнината си и поредният подарък, който прави на себе си и на своите фенове, е току-що обявеното партньорство с легендарния хип-хоп лейбъл Def Jam Recordings (който пък тази година стана на 25 години). Очакваме всичко това да доведе до качулки и трейнъри с подписите на култови хип-хоп фигури като Redman и Methodman. Иначе adidas далеч не изчерпват вдъхновенията и влиянията си с Щатите. Дамската колекция на adidas Originals е създадена в сътрудничество с лондонския моден лейбъл PPQ и френския артист Fafi, има и минималистична хай-тек колекция на известния японски дизайнер Казуки. Колкото до линията Sport Performance – там акцент е колекцията adidas by Stella, която този сезон изповядва дръзките цветове и кройки, лъскави щампи и материи, много графики и задължително природосъобразни материали. Абсолютното бижу на колекцията обаче е Pack Away Jacket - сгъваемо и функционално леко яке, което се прибира лесно в удобен джоб. На цена около 50 евро, то е идеално за дъжд, море и летен фестивал, не пропуска влага и вятър и не спарва. Останалата част от колекцията включва нови екипи за джогинг, тенис, голф, плуване, бокс, фитнес, йога и танци.


111


112

За съжаление този месец нямаме победител в конкурса за къс разказ. Но не сме изгубили вяра в теб, така че ето я новата снимка за вдъхновение този месец. Очакваме истории, събрани в 5000 знака, на адрес ivaylo@edno.bg най-късно до 17 юли.


зелен жокер безплатно издание на списание едно 2009














  

  

  

  

  

  

   



   

  

   



   

  

83

12. nosaj thing 16. rune denstad lango 17. Ń?Ń ĐľĐ˝ Đ’Đ°Ń Đ˜Đ›ĐľĐ’ 18. aids-3d 22. raw-edges design studio 25. selgascano 36. tony chambers 4 2. ŃƒŃ‡Đ˜Đ›Đ˜Ń‰Đľ Са Ń€ĐľĐ’ĐžĐ›ĐŽŃ†Đ˜Ń? 70. Ń Đ°ĐźŃ Đ˜ 76. parklife 82. global alchemy 90. cindy sherman ĐĄĐ&#x;Đ˜ĐĄĐ?Đ?Đ˜Đ• Đ•Đ”Đ?Đž â„–83 ĐŽĐ›Đ˜ 2009 5.00 ЛВ.

/edno-broy83  

http://next-dc.com/edno/wp-content/uploads/2011/03/edno-broy83.pdf

Read more
Read more
Similar to
Popular now
Just for you