Page 1

Алекс отгърна на поредната страница от отегчителния учебник... Беше късно, клепачите ѝ   натежаваха, а към леглото я теглеше още нещо ‐ страната на розовите сънища, в която тя отново  се срещаше с кралицата на своето сърце. Там всичко беше красиво, утопично и... вечно!  Никол премигна уплашено, но беше  убедена, че трябва да го  направи. Нямаше от какво и за какво да ѝ пука особено. Беше  стигнала дотук и не искаше да се връща обратно... както бе правила  винаги! Стигаше до средата на определена цел и в момента, в който  трябваше да продължи, правеше крачка назад и се отказваше... Този  път нямаше  да се откаже. Искаше да покаже на всички колко смела  може да бъде. Почувства студения вятър и трептенето на земята под  краката си... всички щяха за затаят дъх в очакване, надежда и тихо  отчаяние, а тя щеше да се смее с глас над тях. Чу в далечината гръмко  свирене ‐ нейният апогей наближаваше. Още една крачка напред.  Свиренето се усилваше, а тъмнината сякаш се увеличаваше и я  поглъщаше в себе си. Почувства със стъпалата си студения метал,  свиренето се превърна в прииждащ рев и буря, но тя не се уплаши... Ревът се усили и  приближаваше сякаш с извънземна скорост: яростно стържене на метал и непознати крясъци  процепиха тъмнината. Лъч ярка светлина... Никол стоически не помръдна... а влакът беше твърде  ускорен по пътя си, за да успее да спре...  Алекс усети рязко пробождане в сърцето. Тя имаше порок по рождение и това беше нормално,  ако се вълнува или ако се претовари повече от нужното. Сега обаче беше странно, нямаше нещо,  за което да се вълнува. Тя просто стоеше и дочиташе поредната страница от скучния учебник.  Сякаш Алекс чакаше страницата да бъде изчетена, а не тя я четеше... Внезапно спря. Хвърли  книгата на земята, а лицето ѝ придоби вид на тъжен клоун. От очите ѝ потекоха сълзи,  несъответстващи на краткотрайната болка. Тя самата не можа да си обясни какво става. Просто  реши да легне и да заспи най‐накрая. Никол сигурно вече я чакаше на тяхното розово облаче...  Странно защо днес не ѝ беше пратила смс за лека нощ, но сигурно отдавна спеше, а Алекс не  искаше да я събужда. Затова не се обади. Реши просто да я събуди утре и да ѝ каже нежно „Добро  утро, прекрасна моя!”.  Вече бяха минали 15 минути, а Алекс се вътеше в леглото и не можеше да заспи... “По дяволите  шибаното пълнолуние! По дяволите и тъпите линейки! К’во вият като на умряло! 12:45 е, вторник  и всички спят освен мен, няма кой да ви се пречка по улицата... особено в 15 микрорайон... на  края на вселената!”.  Никол отвори очи но не видя нито Св.Петър, нито някой рогат и грозен дявол. Пред нея стоеше  един румен, дебел  чичко, който явно беше пийнал нещо смехотворно, тъй като не можеше да  спре да се хили... “Какво толкова смешно? Аз се опитах да се самоубия и това беше възможно най‐ сигурния начин ‐ да се хвърля под влак... Не е възможно да съм оцеляла. Това би било не просто  чудо, а научна фантастика!”. 


‐ Кой си ти?  ‐ Хахаха, де да знам! Ха сега де? Кой съм аз?  ‐ Питам те сериозно кой си? Какъв си? Къде съм? В болница ли съм?  ‐ Хааахахааа! “Къде съм? Къде съъъм? В болница ли съм?” ‐ превиваше се от смях дебелия чичко и  повтаряше като папагал ‐ Абе, момиче, ти се хвърли под влак....  ‐ Ъъъ?! Да, и? Какво стана после? Аз... аз не си спомням, моля ви кажете ми. Да не би да съм в  психиатрия?  ‐ Хахаха, ама теб много те бива с вицовете, особено по това време на денонощието!  ‐ Стига си се хилил! Кажи ми къде съм! Дразнещ си! Не са вицове. Искам да знам къде съм и кой  по дяволите си ти?!  ‐ Шт! Не призовавай дяволите! Че ти  си за там! И не изказвай тъпи  предположения, че съм модерния Св.  Петър! Тоя дядка е толкова out‐of‐ fashion, че никога няма да стигне до  средновековен стил, к’во остава до  Cohiba, Jack и чувство за хумор! ‐  намръщи се чичкото.  ‐ А, тогава доктор ли си? Или моя  съкилийник?!  ‐ Нито едното, въпреки че ми се иска да съм дебел и весел доктор, нито другото, слава Богу!  Нямаше да те издържа много. Аз съм твоя последен шанс... или хм, не се изразих правилно. Аз  съм твоето последно желание...  ‐ Ооо, ти определено НЕ СИ моето последно желание! Не че нещо, но нито си висок и атлетичен,  нито си Е*А*И красавеца. На всичкото отгоре аз си падам по жени!  ‐ Ах, миличка, и аз не си падам по теб особено, но така... делово! Ясно е,че и чувството ти за хумор  е умряло, както и ти, между другото. Да те въведа с 2 думи. Ти си аут, ритнала камбаната, в твоя  случай‐локомотива, сиреч (ех,каква хубава българска дума) мъртва си! Тук сега се решава къде ще  те пратим на безсмъртна ваканция ‐ горе или долу, Ада или Рая и там както им викате на Земята.  Мога и с Вселена, черна дупка и онова малко и противно джудже от „Twin Peaks” да ти направя  аналогия, но много ще се увлечем, а ти си доста нетърпелива ‐ аз пък нямам много време. Все пак  работя 24/7, хората си умират по всяко време на денонощието. Мога да ти изпълня само едно  желание, което ти трябва да избереш на базата на постъпките ти за последните 24 часа. Според  това какво ще си пожелаеш, ще решим тук тримата големи (не Сталин, Чърчил и Рузвелт, а аз, 


Петър и Дявола, щото ние сме по‐големи от тях! Тъпи себични к...!). Ох, да се спра навреме!  Ще  решим накъде да ти отваряме вратите... Та помисли си добре, щото в Ада, не че нещо, но е твърде  топличко, а бутилката Jack и мацките нямат дупки! Абе, трагедия, к’во да ти кажа! Айде, измисли  ли? Какво ще искаш?  ‐ Ами аз... ‐ Никол се чудеше какво да каже.  ‐ Ох, добре де, имаш право да ги сложиш тия очилца за 3D  и да се насладиш на филмчето „24”. В  главната роля си ти обаче, не се шашкай! Естествено няма да ти пускам 24 серии по 45 мин и 15  минути реклами на траурни агенции. Просто няма резон в тази реклама, не си избираш ти  агенцията, а опечалените... А на тях няма как да пробутаме тази идея! Имаш 24 мин по 1 за всеки  твой час. Ще ти дам малък жокер, защото ми изглеждаш леко объркана. Спокойно, на мен, за  разлика от на Ники Кънчев, можеш да се довериш! Жокерът е следният ‐ първите 6 часа, т.е.  минути, ги пропускаме, защото си спала; следващата минута я пропускаме ‐ баня, зъби, лице, фон  дьо тенче, намръщени контрольорки, мрачни хора ‐ до първото кафе... хм, и още нещо! 8:01  сутринта ‐ Enjoy!  Никол погледна към ръката си. Държеше телефон. Внезапно се чу “beep”‐а. Получи ново  съобщение:   Алекс: “Добро утро, слънчице! Наспинка ли се? Хубав ден! Ще те чакам на нашето място в 4.  Целувам те, прекрасна!”  9:05 смс от  Алекс: “И аз те обичам, прекрасна! :* Не мога да говоря. По‐късно ще ти се обадя”  10:10 смс от мама: “Обади ми се при първа възможнощ. Спешно е! Забравих рождения ден на  чичо ти, довечера сме у тях. Мини да ме вземеш от работа в 4 и да пообиколим малко магазини ;)”  11:30 Никол: “Мило, няма да успея за 4 и въобще не знам дали ще можем да се видим днес... На  РД на чичо ми трябва да ходя, а майка ми иска да избираме заедно подарък... F***it! Обичам те,  ще направя всичко възможно да се видим за малко поне.”  13:07 Телефонът извъня, а майка ѝ крещеше от други я край: “Никол, класната ти пак звъня да ми  се оплаква. Писна ми вече от твоите глупости. Защо не си нормално дете?! Мисля ти  наказанието!”. Връзката прекъсна.  14:23 На работа ‐ шефа: “Пак закъсняваш. Писна ми от теб. И без това съм в нарушение с теб...  Уволнена си! Чао!”.  14:24 Никол хвана отново телефона в ръка и набързо започна да пише:  “Слънчо, ужасен ден е!  Моля те опитай се да се освободиш преди 4. До 3:30 ще те чакам на нашето място, после съм към  мама”. 


Безнадеждно чакане, скапан дъжд и гръмотевици, кал по земята и размазани фасове, които  някакво цигане се опитваше да събере и да доизпуши преди да се намокрят и да изгаснат  тотално... 3:01... 3:17...  Приживе минутите се точеха като векове, а сега бяха просто секунди... И това напрежение с  последното желание... Какво трябваше да си пожелае или по‐скоро да поправи? Отношението си  към минувачите? Към нещастното цигане... може би трябваше да му даде цигара от своите,  вместо да го гледа надменно и да се кефи вътрешно на факта, че има и по‐нещастни хора от нея...  Към тъпата класна? Към майка си? Към Алекс? Какво пък да оправи там? Тя я обичаше много,  колко повече можеше да се обича?!  15:30 – Никол се затича към спирката, за да успее да се мушне между затварящите се врати на  изключително „редовния” автобус. Естествено беше със слушалките и надут HardCore на  плейера... Прекалено на MAX, за да чуе викове на 30 метра зад нея на едно запъхтяно от бързане  късокосо момиче ‐ нейната Алекс...  “Тя е успяла да дойде, а аз... ухххх!” ‐ мислеше си през сълзи Никол, прехапала долната си устна.  16:30 – Конско от мама с подточки: “1. Защо закъсня? Пак не си навреме? Къде се шля; 2. Твоя  успех... твоята класна... ; 3 Цигари в задния двор на училище?! Млада госпожице, това вече е  забранено със ЗАКОН ; 4. Уволни ли са те от работа?!?! Аз... аз нямам думи просто! Ти си...” дрън‐ дрън‐дрън... Никол искаше да превърти дори сегашните секунди ‐ тогавашните 30 минути.  О, да! И телефона... “Не! Не! Не може да ми вземеш телефона, мамка му! Добре, че не знаеше  дали Алекс е момиче или момче!F***! Сега всичко се прецака...”  17:45 ‐ В мола, търсене на подарък...  18:17 ‐ Подарък и към такситата...  19:38 ‐ Караници за ред в банята, душ, прилична блузка в неприлично ярък и “весел” цвят и  пенсионерски панталон , от които  ѝ се драйфаше...  20:18 ‐ „Честит рожден ден...  Happy birthday to you… Милионер  в зелено” Ооо, да! Всички  екстри!!! Както си е редно в  долнопробните квартални  кръчмета ‐ мазни покривки,  столовете 10‐та употреба (по  възможност домъкнати от  Германия от сина на собственика,  който учи вече 10 години, ама и  работи момчето, „затуй тъй”; та 


столовете са за без пари, понеже някой просто е решил да си подновява мебелите вкъщи и ги е  оставил на улицата... ех, пък виж ги к’ви са хубави, още стават!), чичко с йоника и с мазен мустак  тип „Бат Милко”, всъщност бир парче пианист (с цифром и словом 100 парчета, по възможност  пиянски македонско‐български песни), грачеща във всички тоналности , но не и в правилната  (WARNING: Задължително РУСА кака!!! Какво като и се подават отдолу катранените корени на  естествената коса?!). Ех, идилия! Какво му трябва на човек? Да се накове с домашната ракия на  съдържателя на този райски кът ‐ не че нещо, ама най‐евтинкото е! Да тегли гръмогласно майната  на роднините си... и да полети с нос напред, защото е безсмъртен!  Това и направи Никол. Видя как баща ѝ я понася към едно такси, хвърли пари на шофьора, каза  адреса, записа му регистрационния номер и номера на разрешителното и се върна на „купона”...  Единственото, което Никол си спомни беше светещия електронен часовник в таксито с паметния  час 23:23...  Никол крачеше устремено към прелеза. Знаеше, че  скоро трябва да мине влака... чуваше го всяка  вечер по едно и също време ‐ точно когато се  опитваше да заспи, унасяше се... и той я  разбуждаше. Но пък тогава винаги пишеше смс на  Алекс, за да ѝ пожелае лека нощ, сладки сънища и  да ѝ каже, че вече я чака на тяхното розово облаче,  за да се обичат вечно и необезпокоявани от  никой...  “Мамка му! Розовото облаче...Тази вечер не ѝ  написах, че я обичам, че я чакам... Ах, идиотка  съм... Защо прелеза?! Защо не избягах и не отидох  при единствения човек, който ме обича?!... Още малко и можеше... Ех... можеше да направим  толкова много и красиви неща заедно.”‐помисли си Никол.  ‐ Реших какво да е последното ми желание... Не искам нищо да променям. Искам само да напиша  някак си на Алекс, че я обичам и ще я обичам ВИНАГИ, че ще я чакам на нашето розово облаче,  колкото е нужно...   

Razkaz  

Razkaz za Sv. Valentin