Kaji "Da"

и невъзможното, за да я заключи в невидим затвор. Тя се чувстваше пленница на хората, които й бяха семейство.

Яденето беше готово, масата сложена, съдовете подредени. Алекс седеше на дивана, гледайки невиждащо екрана на телевизора и чакаше съпруга й да се прибере. В седем и три на вратата се звънна и тя стана да отвори. И тази вечер минаваше както всяка друга. Вечеряха, докато Петър й разказваше за изминалия работен ден, гледаха поредния криминален сериал по телевизията и в единадесет часа си легнаха. Правеха опити да имат дете и след извършването на необходимите манипулации Петър се обърна и заспа. Алекс с облекчение слушаше хъркането му. Тихо стана и отиде в кухнята. Запали цигара и се облегна на отворения прозорец. Сълзите в очите й отдавна бяха пресъхнали, надеждата се беше стопила, дори отчаянието не предизвикваше болка. Тя бе успяла да затвори всички чувства и в момента изпитваше само насладата от цигарата. Колкото и безумно да звучеше, това бе единствената радост, която й беше останала. И нея щяха да й я отнемат. В момента, в който забременееше трябваше да ги спре. Първоначално мислеше да си купи хапчета, защото не искаше дете, не и по този начин. Първите няколко месеца упорито се пазеше, но напоследък мисълта да има нещо толкова прекрасно като дете й се виждаше като лъч в тъмнината. Не светъл, дори не сив, но лъч, който може би щеше да й помогне по-­‐лесно да минават дните й. Защото единственото, което искаше бе дните да се изнизват по-­‐бързо. Искаше времето да мине, но не защото чакаше нещо, просто се надяваше, че пропиленият й живот най-­‐после ще свърши. Тези мисли не бяха конструирани в съзнанието й, дори не осъзнаваше какво значат. Просто едно усещане и стремеж към нещо. Може именно затова се плашеше да роди дете. Какво щеше да стане с него в това ненормално семейство? Дали баща й или пък Петър няма да го лишат от правото на щастие? Дали тя нямаше без да иска да му предаде цялата апатия и нежелание за живот, които се излъчваха от нея? Опита се веднъж да говори с майка си за това, все пак тя бе единственият близък човек, на който мислеше, че може да се довери. Но и тя я предаде. Не просто не й даде съвет, но и сподели с баща й проблема. Горката жена не знаеше каква гръмотевична буря стовари на главата на единственото си дете. Тя живееше в заблудата, че съпругът й е чудесен баща и най-­‐ добрият човек на света. Алекс не й се сърдеше, ядосваше се на себе си, защото знаеше, че така ще стане. Просто беше прекалено самотна и объркана, а строгите мерки не позволяваха да се вижда с никой друг, освен със „семейството”. Мислите за детето караха Алекс да се чувства още по-­‐безсилна, защото всъщност нищо не зависеше от нея. Парите, с които разполагаше й се даваха от Петър и бяха точно разчетени. Но човешката психика се приспособява и към най-­‐ужасните неща. Колкото й да се страхуваше, тя някак бе приела факта, че ще стане майка и дори усещаше някакво подобие на радост.

Глава 2