Issuu on Google+

            КАЖИ  “ДА”   Част  2  

 

 

         

   


Глава  1  

  Алекс   влезе   в   апартамента   и   остави   пълните   пликове   с   покупки   на   пода.   Минаваше   четири.   Имаше   време   да   си   почине   малко   преди   да   се   заеме   с   вечерята.   Съпругът   й   щеше   да   се   прибере   най-­‐рано   в   седем   и   след   като   разтреби   продуктите,   влезе   да   се   изкъпе.   Навън   беше   четиридесет   градусова   жега,   нетипична   за   края   на   септември   и   Алекс   беше   мокра  и  задъхана  от  мъкненето  на  торбите.     Излезе   от   душа   освежена   и   седна   на   дивана.   Огледа   перфектно   подредения   от   свекърва  й  апартамент.  Така  и  не  й  позволиха  да  участва  нито  в  ремонта,  нито  в  избора  на   интериора  и  сега  мястото  й  беше  чуждо.  Точно  както  чужд  й  бе  и  животът,  който  водеше.   Дори   самата   тя   си   беше   чужда.   Стана   и   си   направи   кафе.   Запали   цигара   и   се   загледа   в   капките   кафе,   които   пускаше   новата   машина   за   еспресо.   Цялата   техника   беше   нова   и   скъпа.   Мебелите   също.   „Младите   трябва   да   имат   най-­‐доброто”   беше   казала   свекърва   й,   когато  Алекс  се  опита  да  каже,  че  нямат  нужда  от  всичко  това.  Всъщност  й  беше  все  тая.   Нямаше  нещо  на  този  свят,  което  да  я  накара  да  почувства  това  място  като  свой  дом  или   да  бъде  щастлива.  Защото  най-­‐важният  елемент  липсваше  -­‐  човекът,  когото  обича.     Телефонът  звънна  и  на  екрана  се  изписа  името  на  майка  й.  Не  вдигна.  Не  искаше  да   говори   с   нея,   защото   беше   сигурна,   че   се   обажда   само,   за   да   докладва   на   баща   й   дали   всичко  е  наред.  Не  можеше  да  й  прости.  Не  можеше  да  прости  и  на  себе.  Не  можеше  да   прости  на  баща  си  начина,  по  който  съсипа  живота  й  и  го  превърна  в  ад.       Алекс  беше  израснала  в  Шумен.  Малък  град,  в  който  баща  й  е  много  важна  личност.   Областен   прокурор   и   потомствен   юрист,   той   беше   един   от   неприкосновените   хора   в   малката   общност.   Бяха   много   добре   материално   и   никога   не   й   бе   отказвано   нищо.   Единствено   дете,   родено   след   много   неуспешни   опити,   Алекс   беше   момичето   на   татко.   Това   предначерта   и   живота   й   до   голяма   степен.   Имаше   всичко,   което   пожелае,   но   трябваше   да   радва   родителите   си   на   всяка   цена   и   те   да   се   гордеят   с   нея.   Това   не   беше   сложно,  защото  Алекс  винаги  беше  добра  ученичка,  послушно  дете,  обичаше  родителите   си  и  понеже  нямаше  много  приятели,  предпочиташе  да  е  вкъщи  с  тях,  вместо  да  се  мотае   по  нощите  навън.  Решението  да  прекарва  повече  време  с  родителите  си  се  дължеше  и  на   факта,   че   майка   й   цял   живот   боледуваше.   Раждането   беше   предизвикало   множество   усложнения   и   слабата   по   рождение   жена   и   до   момента   страдаше   от   слабост,   постоянно   главоболие,   сънливост.   Беше   домакиня,   но   не   успяваше   да   се   справи   с   всичката   работа,   която  изискваше  поддържането  на  къщата  им.  Баща  й  се  грижеше  практически  за  всичко,  а   тя   в   отплата   живееше   в   неговата   сянка   и   бе   образцова   съпруга   и   майка.   Като   цяло   в   семейството   им   нямаше   скандали   и   неразбирателство,   характерни   за   повечето   такива.   Проблемите  започнаха,  когато  в  последния  клас  в  гимназията  Алекс  се  влюби.  В  момиче.   До  този  момент  беше  имала  няколко  незначителни  връзки  с  момчета,  но  нищо  сериозно.   Когато  Тя  се  появи  в  класа  й,  целият  свят  на  Алекс  се  сгромоляса.  Не  можеше  да  повярва,   че  изпитва  подобни  чувства  към  момиче!  Но  любовта  беше  толкова  силна,  че  не  можа  да   устои.   Подобно   поведение   беше   непростимо   за   средата,   в   която   живееха   и   те   криеха   връзката  си,  но  в  крайна  сметка  ги  хванаха  и  се  разрази  огромен  скандал.  Баща  й  за  малко   не   я   наби   и   след   като   й   забрани   да   се   вижда   с   момичето   и   я   затвори   у   дома   за   месец   й  


каза,  че  от  тук  нататък  сам  ще  ръководи  живота  й.  Майка  й  не  се  застъпи  за  нея.  Алекс  не   го  и  очакваше,  но  тайно  се  надяваше  на  помощ.  Единствено  баба  й  успя  да  я  спаси  от  гнева   на  баща  й.  Прибра  я  при  нея  за  няколко  седмици,  докато  бурята  отмина.  В  крайна  сметка   баща  й  се  успокои  и  дори  й  позволи  да  кандидатства  право  в  София  при  условие,  че  живее   на  квартира  с  дъщерята  на  негов  колега  от  Пловдив.     Алекс   успя   да   влезе   и   така   се   измъкна   от   задушаващата   я   вече   среда,   където   всичките   й   познати   си   шушукаха   за   нея   и   за   момичето,   което   напусна   Шумен   след   инцидента.   Алекс   така   и   не   успя   да   се   чуе   с   нея,   но   от   приятели   разбра,   че   е   влязла   в   университета  във  Варна  и  че  е  добре.  Беше  толкова  изплашена,  че  не  смееше  дори  да  се   опита  да  я  потърси,  защото  знаеше,  че  баща  й  е  способен  на  всичко,  когато  става  дума  за   авторитета   и   името   му.   Най-­‐ужасното   бе,   че   проблемът   не   беше   дотолкова   свързан   с   разбиранията   му,   колкото   с   това   на   останалите.   Не   можеше   да   си   позволи   да   посрами   фамилията  и  затова  жертва  щастието  на  дъщеря  си.   Когато   Алекс   пристигна   в   София   да   учи,   разбра,   че   е   попаднала   от   един   затвор   в   друг.   Момичето,   с   което   живееше   беше   три   години   по-­‐голяма   от   нея   и   я   следеше   на   всяка   крачка.   Не   можеше   дори   да   излезе   на   кафе,   без   баща   й   да   знае   за   това.   След   няколко   месеца   се   запозна   с   брат   й   –   Петър,   година   по-­‐голям   от   Алекс   и   след   няколкократните   намеци   на   баща   й   Алекс   се   съгласи   да   излезе   с   него.   Започнаха   да   се   виждат   и   след   няколко   месеца   примката   около   врата   й   се   отпусна.   Всички   бяха   доволни   от   „добрите   отношения”  между  младите.  Всъщност  те  нямаха  никакви  отношения,  просто  излизаха  на   кафе.   Петър   беше   добро   момче   -­‐   малко   комплексирано   и   страхливо,   интелигентно,   но   без   амбиции.  Напомняше  на  хванат  в  задънена  улица  заек,  но  не  я  притискаше  и  не  изискваше   нито  внимание,  нито  интимност.  Алекс  беше  доволна,  защото  можеше  да  излезе  спокойно   и   да   се   види   с   приятели,   макар   да   й   се   налагаше   да   мъкне   Петър   навсякъде.   В   София   се   запозна  с  прекрасни  хора,  някои  колеги,  други  просто  приятели,  с  които  й  беше  приятно.   Те  не  знаеха  историята  й  и  не  се  държаха  предубедено  с  нея.  Свикнаха  с  присъствието  на   Петър,   а   и   той   беше   по-­‐скоро   като   аксесоар,   който   не   взима   участие   в   разговорите   и   не   пречеше  на  никой.     След   края   на   първата   година,   която   Алекс   завърши   с   отличие,   баща   й   й   подари   почивка   в   Турция   за   двама.   Естествено   Петър   бе   този,   който   трябваше   да   я   придружи   и   всякакви   други   помисли   бяха   секнати   още   в   заченак.   Години   след   това   Алекс   разбра,   че   идеята  е  на  настоящият  й  съпруг,  който  се  е  оплакал  на  бъдещия  си  тъст,  че  тя  не  проявява   никаква  инициатива  за  интимност.     Никога   нямаше   да   забрави   момента,   в   който   влязоха   в   стаята   и   видя   огромната   спалня,   в   която   трябваше   да   спят   заедно.   До   този   момент   не   беше   имала   подобни   отношения  с  мъж.  Беше  ужасена  от  това,  което  неизбежно  щеше  да  се  случи.  Чувстваше  се   като  в  някой  розов  роман,  в  нощта,  когато  наложницата  трябва  да  се  яви  при  господаря  си.   В   крайна   сметка   не   се   оказа   толкова   страшно.   По-­‐скоро   безинтересно   и   скучно,   но   не   и   ужасяващо.   А   и   последиците   след   тази   почивка   бяха   толкова   добри,   че   тя   с   радост   прие   условията,  за  да  се  радва  на  свободата  си.   Когато  се  върна  октомври  месец  в  София  в  квартирата  й  вече  нямаше  никой,  беше   оставена  на  спокойствие.  Баща  й  се  беше  успокоил,  Алекс  имаше  „нормална”  връзка  и  то  с   човек,  който  той  харесваше.  По-­‐скоро,  с  чийто  баща  имаше  важни  делови  отношения,  но   тя   дори   не   се   замисли   колко   унизително   бе   това.   Стигаше   й   да   се   прибира   спокойно   у  


дома,  да  може  да  покани  приятелка  на  гости,  да  не  се  отчита  на  всяка  крачка  къде  е  и  с   кого.   Така   безметежно   изминаха   две   години.   Връзката   й   с   Петър   се   „задълбочаваше”   според  всички  наблюдатели.  Алекс  живееше  живота  си  лавирайки  между  изискванията  на   баща  й,  потребностите  на  Петър  и  собствените  си  желания.  Толкова  умело  се  бе  научила   да   се   измъква   от   различни   ситуации,   че   вече   стомахът   й   не   се   свиваше   дори   от   пронизителният   поглед   на   баща   й.   Петър   се   държеше   чудесно,   даваше   й   свобода   да   излиза,   покриваше   я   пред   баща   й,   за   да   може   да   отиде   за   няколко   дни   с   колеги   на   почивка,  грижеше  за  нея  и  като  цяло  не  й  тежеше.  Понякога  дори  се  чувстваше  виновна,  че   го   използва,   тъй   като   никога   нямаше   да   се   влюби   в   него.   Обичаше   го   по   някакъв   сестрински   начин,   изпитваше   нежност,   състрадание,   но   не   й   любов.   Имаше   мимолетни   забежки  с  жени,  които  продължаваха  между  една  нощ  и  три-­‐четири  дни.  Не  можеше  да  си   позволи  повече,  а  й  не  искаше  да  лъже  нито  момичето,  с  което  е,  нито  Петър,  нито  себе  си.   Беше  приела,  че  животът  й  е  предначертан.  Престана  да  търси  и  изход,  нямаше  смисъл  -­‐   колкото   и   усилия   да   полагаше   рано   или   късно   един   белоглав,   висок   и   малко   плашещ   мъж   щеше   да   се   появи   и   да   „оправи”   нещата.   В   крайна   сметка   Петър   не   беше   лош   партньор.   Имаха   сходни   интереси,   не   налагаше   мнението   си   и   не   я   задушаваше.   Все   пак   нещата   можеха  да  бъдат  много  по-­‐лоши.   Всичко  се  промени  миналия  ноември,  когато  Алекс  срещна  Криси.  Това  бе  вторият   човек   в   живота   й,   когото   обикна.   И   този   път   любовта   й   не   беше   импулсивна,   незряла,   лишена   от   страхове   и   опасения.   Знаеше   какво   рискува,   но   просто   не   можа   да   се   спре.   Запозна  се  с  нея  на  рожден  ден  на  нейна  приятелка  и  както  се  случва  в  хубавите  приказки,   си   допаднаха   от   пръв   поглед.   Криси   беше   изключително   атрактивна   и   чаровна,   имаше   бърз  и  очевидно  трениран  ум,  разговорите  с  нея  бяха  истинско  удоволствие.  Алекс  рядко   срещаше   човек,   който   да   не   й   е   колега,   с   който   да   може   да   дискутира   политически   или   законови   теми.   В   началото   всичко   започна   безобидно,   просто   две   момичета,   които   се   наслаждават  на  компанията  си.  Алекс  усещаше,  че  се  влюбва,  но  твърдо  бе  решила  да  не   продължава   по-­‐нататък,   защото   не   искаше   да   нарани   Кристина.   Тя   от   своя   страна   не   позволи   нещата   да   останат   така.   Направи   и   невъзможното,   за   да   спечели   Алекс   и   след   няколко   седмици   вече   бяха   заедно.   Алекс   нямаше   сили   да   й   каже,   че   излиза   с   мъж,   особено   след   като   знаеше   мнението   й   за   подобни   отношения   и   една   сутрин   се   реши   да   говори   с   Петър.   В   крайна   сметка   той   не   беше   чудовище   и   щеше   да   я   разбере.   Бяха   заедно   от  две  години  и  половина,  трябваше  да  я  разбере.   И  той  наистина  го  направи.  Или  поне  така  си  мислеше  Алекс.  Когато  се  върна  при   Криси   тя   светеше   от   щастие,   защото   най-­‐после   обичаше   и   беше   обичана.   Свободна.   За   цели  дванадесет  дни  тя  беше  захвърлила  оковите,  с  които  живееше  вече  толкова  време.   Никога  нямаше  да  забрави  това  време.  То  бе  единственото,  което  й  бе  останало.   Никога   нямаше   да   забрави   и   онази   вечер,   когато   се   прибра   след   университета   в   квартирата   си  и  завари  баща  си,  чакащ   я   на   масата   в   кухнята.   В  първия   момент   дори   не   го   видя.   Той   седеше   като   мраморна   статуя   на   разрушението,   без   да   издаде   нито   звук,   студен   и  непреклонен.  Когато  проговори  думите  му  издълбаха  ями  в  съзнанието  й.   - Искам   да   седнеш   и   да   ме   чуеш   много   внимателно.   Знам   какво   става   тук   и   дойдох,  за  да  те  вкарам  в  правия  път.  Твоите  идиотщини  нямат  край.  Вече  не  си   на  осемнадесет  и  не  смятам  да  ти  прощавам  глупостите.  


-

-

-

-

-

-

 

Татко,  за  какво  говориш...   Говоря   за   малката   ти   авантюра   с   онази   кучка.   Говоря   за   безумната   ти   идея   да   съсипеш   живота   си.   Ти   си   ми   дъщеря   и   няма   да   ти   позволя   да   го   направиш.   Дори  ако  трябва  да  те  заключа.   Татко,  не  мисля,  че  разбираш...   Мисля,  че  ти  не  разбираш!  И  ще  мълчиш,  докато  ти  говоря,  защото  за  добро  или   лошо  съм  ти  баща!  –  в  този  момент  спокойният  му  тон  избухна  в  басов  крясък,   от  който  сякаш  и  стените  трепереха  –  Явно  не  се  изразих  ясно  при  последната  ти   изцепка  –  няма  да  позволя  дъщеря  ми  да  стане  мръсна  лесбийска  курва,  ясно  ли   ти   е!   Не   ме   интересува   какво   чувстваш,   не   ме   интересува   какво   мислиш.   Ще   правиш  каквото  ти  кажа!   Аз   не   съм   на   петнадесет,   животът   си   е   мой   и   сама   ще   решавам   какво   да   правя   с   него  –  в  този  момент  Алекс  почувства,  че  ако  сега  не  се  опълчи,  никога  няма  да   има  тази  възможност.   Твой?   Твой?!   Живота   ти   не   е   твой!   Всичко,   което   имаш,   всичко,   което   СИ   го   дължиш   на   мен   и   на   майка   ти!   Цял   живот   правя   необходимото,   за   да   ти   подсигуря   желаното,   училище,   допълнителни   курсове,   университет   в   София,   квартира,   пари,   всичко!   Да   не   мислиш,   че   ако   не   плащах   за   допълнителни   уроци,  в  момента  щеше  да  си  това,  което  си!  Или  ако  не  те  хранех,  не  те  водех   на   почивки,   не   ти   осигурявах   дрехи   на   гърба!   Чуй   ме   сега,   животът   ти   е   мой.   Защото  аз  те  създадох  и  не  в  момента  на  зачеването,  а  през  всичките  двадесет  и   две   години,   в   които   те   отгледах.   И   проклет   да   съм,   ако   съм   отгледал   курва!   Земята  ще  се  завърти  наопаки  преди  да  станеш  лесбийка!   Това  не  е  нещо,  което  ставаш!  Раждаш  се  такъв  и  моля  те,  образовай  се...   Моля!   Да   се   образовам!   За   кое?   За   да   приема,   че   единственото   ми   дете   ще   стане   уличница   и   ще   се   лиже   с   някакви   долнопробни   курви!   Никога,   чу   ли   ме,   никога   няма   да   се   случи!   Не   те   ли   е   срам   да   ми   говориш   така.   Не   помисли   ли   за   майка  си.  Тя  е  слаба,  болна  жена,  в  гроба  ли  искаш  да  я  вкараш!     Не  аз  ще  я  вкарам  в  гроба!  Не  искам  нищо  от  вас,  освен  да  ме  оставите  на  мира!   –  Алекс  крещеше.   Ето  това  никога  няма  да  се  случи  –  тонът  на  баща  и  стана  тих  и  още  по-­‐плашещ  –   Ти  си  моето  бъдеще,  инвестирах  в  теб  живота  си  и  искаш  или  не  ще  трябва  да  се   съобразиш  с  това.  Няма  да  споря  с  теб,  защото  е  безсмислено.  Дойдох  при  теб   да   ти   поставя   условие.   Или   ще   прекратиш   връзката   си   онази   курва   и   ще   се   омъжиш  за  Петър,  или  ще  те  освидетелс��вам  и  ще  те  вкарам  в  лудница.  Знаеш,   че  мога  да  го  направя  и  няма  да  се  поколебая.  Онази  никаквица  ще  съсипя  и  ще   се  постарая  никога  да  не  си  намери  работа  в  нито  една  болница,  поликлиника,   кабинет   или   нещо   подобно.   Имаш     двадесет   и   четири   часа,   за   да   ми   дадеш   отговор.  Утре  в  осем  вечерта  ще  дойда,  за  да  ме  осведомиш  за  решението  си.  

Баща  й  стана  и  излезе  от  апартамента.  Алекс  стоеше  безмълвна,  неспособна  дори   да  мисли.  Единствено  думите  на  баща  й  като  ехо  се  отразяваха  в  празното  й  съзнание.  Не   можеше  да  осмисли  случилото  се.  Не  можеше  да  повярва,  че  този  човек  бе  толкова  жесток   и  то  с  нея,  с  неговото  момиченце...    


След   шока   дойде   истерията.   Алекс   се   мяташе   от   дивана   на   пода,   на   леглото,   на   стола,  ревеше  със  глас  и  се  опитваше  сякаш  да  изкара  през  гърлото  си  изгарящата  я  буца   отвътре.  След  това  дойде  отчаянието.  Горчивата  истина  просветна  в  замъглената  й  глава.   Баща   й   нямаше   да   размисли,   щеше   да   я   вкара   в   лудница   и   още   по-­‐страшното   беше,   че   щеше  да  нарани  Кристина.  Нямаше  толкова  власт,  че  да  съсипе  кариерата  й,  но  след  като   знаеше  дори  с  какво  се  занимава,  явно  я  беше  проучил.  Беше  чувала  слухове  за  това  как  се   решават   подобни   проблеми   и   не   искаше   да   рискува.   Нямаше   право   да   излага   жената,   която   обича   на   риск.   Още   повече,   че   нямаше   смисъл.   Баща   й   беше   прокурор,   уважаван   човек  с  пари  и  връзки,  за  да  я  вкара  още  утре  със  съдебна  заповед  в  изолатора.     Алекс  не  спа  цяла  нощ.  Когато  се  съмна,  дори  не  забеляза,  че  навън  бе  паднал  сняг.   Всичко  беше  толкова  светло  и  бяло,  че  чернилката  в  нея  сякаш  още  повече  се  засилваше   без  да  разбира  причината.  Решението  беше  взето.  Трябваше  да  говори  с  Кристина.     Шест   месеца   по-­‐късно,   в   средата   на   май,   Алекс   се   венча   с   Петър.   Сватбата   беше   голяма   и   кичозна,   точно   каквато   майка   й   искаше.   На   Алекс   и   беше   все   едно,   така   или   иначе   животът   й   беше   приключил   преди   месеци.   Единственото,   на   което   можеше   да   се   надява  е,  че  ще  я  оставят  на  спокойствие.  С  всеки  изминал  ден  усещаше  как  живота  й  става   по-­‐празен.   Не   мислеше,   че   е   възможно,   след   като   изтръгна   сърцето   си   и   го   смачка   в   онази   сутрин,  наранявайки  единствения  човек,  който  я  правеше  щастлива.  Нямаше  да  си  прости   болката,   която   причини   на   Криси,   но   така   беше   по-­‐добре.   Единствено   тази   мисъл   й   помагаше  да  не  полудее.     С  Петър  отношенията  им  се  разваляха  с  всеки  изминал  ден.  От  една  страна  той  явно   ревнуваше   и   усещаше,   че   тя   не   го   обича   и   е   с   него   по   задължение.   От   друга   -­‐   тя   беше   изгубила   единственото,   което   ги   свързваше   –   доверието   си   в   него.   След   сватбата   научи   почти   всички   подробности   относно   взаимоотношенията   му   с   баща   й.   Практически   всяка   секунда   от   живота   им   беше   споделяна   с   него   и   за   много   неща   именно   той   беше   давал   съвети   на   Петър   как   да   постъпи.   Единствено   не   беше   сигурна,   че   баща   й   му   е   казал   при   какви  условия  тя  се  омъжва  за  него.  Алекс  не  вярваше,  че  някой  би  приел  подобен  брак.   Просто  не  можеше  да  повярва.  Но  напоследък  разбра,  че  няма  невъзможни  неща,  когато   се  отнася  до  интереси  на  високопоставени  лица.     След   сватбата   се   преместиха   в   новия,   оборудван   от   свекървата   апартамент   в   Пловдив.  Петър  се  беше  дипломирал  и  започваше  работа  във  фирмата  на  баща  си.  Алекс   трябваше   да   прекъсне   следването   си,   защото   не   можеше   да   остави   новоизлюпения   си   съпруг   сам,   а   неговата   кариера   беше   по-­‐важна   от   нейната.   Единственото,   което   се   изискваше  от  нея  бе  да  народи  ако  може  десет  деца  и  колкото  се  може  по-­‐скоро.   Откъсването   от   средата   в   София   беше   последният   гвоздей   от   страна   на   бащата   й.   Пловдив   беше   много   по-­‐малък   град,   а   и   щеше   да   мине   много   време,   преди   Алекс   да   се   запознае  с  нови  хора  и  да  се  сприятели.  За  това  успешно  подпомагаше  факта,  че  въпреки   изявеното   от   нейна   страна   желание,   не   й   бяха   позволили   да   работи.   Тя   трябваше   да   е   образцова  съпруга  и  да  се  грижи  за  дома.  Това  й  беше  казала  майката  на  Петър,  която  с   всеки   ден   ставаше   все   по-­‐противна.   Баща   й   беше   казал   в   деня   на   сватбата,   че   от   тук   нататък  тази  жена  ще  следи  за  развитието  на  брака  им  и  при  най-­‐малкото  отклонение  от   „правите   норми”   последиците   ще   бъдат   сериозни.   Алекс   изпитваше   див,   панически,   животински  страх  от  този  човек,  който  не  просто  й  бе  отнел  правото  на  щастие,  но  направи  


и  невъзможното,  за  да  я  заключи  в  невидим  затвор.  Тя  се  чувстваше  пленница  на  хората,   които  й  бяха  семейство.     Яденето   беше   готово,   масата   сложена,   съдовете   подредени.   Алекс   седеше   на   дивана,  гледайки  невиждащо  екрана  на  телевизора  и  чакаше  съпруга  й  да  се  прибере.  В   седем   и   три   на   вратата   се   звънна   и   тя   стана   да   отвори.   И   тази   вечер   минаваше   както   всяка   друга.   Вечеряха,   докато   Петър   й   разказваше   за   изминалия   работен   ден,   гледаха   поредния   криминален  сериал  по  телевизията  и  в  единадесет  часа  си  легнаха.  Правеха  опити  да  имат   дете  и  след  извършването  на  необходимите  манипулации  Петър  се  обърна  и  заспа.  Алекс   с   облекчение   слушаше   хъркането   му.   Тихо   стана   и   отиде   в   кухнята.   Запали   цигара   и   се   облегна  на  отворения  прозорец.   Сълзите   в   очите   й   отдавна   бяха   пресъхнали,   надеждата   се   беше   стопила,   дори   отчаянието  не  предизвикваше  болка.  Тя  бе  успяла  да  затвори  всички  чувства  и  в  момента   изпитваше   само   насладата   от   цигарата.   Колкото   и   безумно   да   звучеше,   това   бе   единствената   радост,   която   й   беше   останала.   И   нея   щяха   да   й   я   отнемат.   В   момента,   в   който  забременееше  трябваше  да  ги  спре.   Първоначално   мислеше   да   си   купи   хапчета,   защото   не   искаше   дете,   не   и   по   този   начин.  Първите  няколко  месеца  упорито  се  пазеше,  но  напоследък  мисълта  да  има  нещо   толкова  прекрасно  като  дете  й  се  виждаше  като  лъч  в  тъмнината.  Не  светъл,  дори  не  сив,   но   лъч,   който   може   би   щеше   да   й   помогне   по-­‐лесно   да   минават   дните   й.   Защото   единственото,  което  искаше  бе  дните  да  се  изнизват  по-­‐бързо.  Искаше  времето  да  мине,   но   не   защото   чакаше   нещо,   просто   се   надяваше,   че   пропиленият   й   живот   най-­‐после   ще   свърши.   Тези   мисли   не   бяха   конструирани   в   съзнанието   й,   дори   не   осъзнаваше   какво   значат.   Просто   едно   усещане   и   стремеж   към   нещо.   Може   именно   затова   се   плашеше   да   роди   дете.   Какво   щеше   да   стане   с   него   в   това   ненормално   семейство?   Дали   баща   й   или   пък   Петър   няма   да   го   лишат   от   правото   на   щастие?   Дали   тя   нямаше   без   да   иска   да   му   предаде  цялата  апатия  и  нежелание  за  живот,  които  се  излъчваха  от  нея?  Опита  се  веднъж   да   говори   с   майка   си   за   това,   все   пак   тя   бе   единственият   близък   човек,   на   който   мислеше,   че  може  да  се  довери.  Но  и  тя  я  предаде.  Не  просто  не  й  даде  съвет,  но  и  сподели  с  баща  й   проблема.   Горката   жена   н��   знаеше   каква   гръмотевична   буря   стовари   на   главата   на   единственото   си   дете.   Тя   живееше   в   заблудата,   че   съпругът   й   е   чудесен   баща   и   най-­‐ добрият  човек  на  света.  Алекс  не  й    се  сърдеше,  ядосваше  се  на  себе  си,  защото  знаеше,  че   така   ще   стане.   Просто   беше   прекалено   самотна   и   объркана,   а   строгите   мерки   не   позволяваха  да  се  вижда  с  никой  друг,  освен  със  „семейството”.   Мислите   за   детето   караха   Алекс   да   се   чувства   още   по-­‐безсилна,   защото   всъщност   нищо  не  зависеше  от  нея.  Парите,  с  които  разполагаше  й  се  даваха  от  Петър  и  бяха  точно   разчетени.  Но  човешката  психика  се  приспособява  и  към  най-­‐ужасните  неща.  Колкото  й  да   се   страхуваше,   тя   някак   бе   приела   факта,   че   ще   стане   майка   и   дори   усещаше   някакво   подобие  на  радост.     Глава  2    


Господи,   не   съм   те   виждала   от   векове!   -­‐     Марина   прегърна   силно   Алекс   и   с   нацупен   вид   отбеляза   –   Бракът   не   ти   се   отразява   добре.   Отслабнала   си   и   тези   сенки  под  очите  те  карат  да  приличаш  на  баба.  

След   няколкоседмично   увещаване   Алекс   си   бе   извоювала   правото   да   се   види   с   колежка   от   университета   и   дори   да   й   остане   на   гости   за   една   нощ.   Петър   беше   в   командировка  и  щяха  да  имат  два  дни,  в  които  да  се  наприказват.  Това  за  нея  беше  повече   от   щастие,   защото   щеше   да   я   откъсне   поне   за   малко   от   сивото,   еднообразно   и   омразно   ежедневие.     - Мила,  както  винаги  –  Алекс  се  усмихваше  –  Къде  ти  е  куфара?  Дай  да  оставим   багажа  у  нас  и  да  седнем  да  пием  кафе.   - Да,  да,  чудесна  идея.  Тук  е  с  поне  десет  градуса  по-­‐топло  от  София,  толкова  ти   завиждам!     Ако   Марина   знаеше   за   случващото   се,   нямаше   да   завижда.   Всъщност   никой   не   знаеше.   Алекс   я   беше   прекалено   страх   и   срам,   за   да   сподели   дори   на   най-­‐близките   си   приятелки  ситуацията,  в  която  живееше.  Двете  приятелки  с  размах  хванаха  такси,  оставиха   багажа   и   след   двадесет   минути   вече   бяха   в   малко   кафе   с   маси   навън   и   си   поръчваха   капучино.     - Разказвай   сега,   как   е   семейният   живот.   Явно   върви   добре,   защото   ни   забрави   съвсем.   - Не  е  по  мое  желание.  Такива  са  обстоятелствата,  няма  как  да  идвам  в  София  –   Алекс  не  знаеше  какво  да  каже.  Просто  нямаше  как  да  обясни  –  При  мен  всичко   е   еднообразно,   разкажи   ми   какво   става   в   София.   Тук,   в   малкия   град,   няма   нищо   интересно.   - Ох,   колко   неща   се   случват,   ако   знаеш!   Целият   факултет   е   с   главата   надолу.   Заместник  деканът,  онзи  идиот  с  гражданското  право  е  обвинен  във  взимане  на   подкуп  и  всички  са  се  наежили  невероятно.  За  нас  това  е  добре  дошло,  защото   поне  не  ни  тормозят  с  непрестанни  тестове  и  разработки.  Прекалено  са  заети  с   проблемите  си.  А  това  ни  позволява  да  се  насладим  на  сапунките  в  курса...     Марина  беше  от  онзи  тип  хора,  който  смята  за  свое  задължение  да  е  осведомена  за   живота   на   всички   останали   в   най-­‐малки   подробности.   Единствено   вродената   й   дискретност   й   помагаше   да   не   се   превърне   в   стара   клюкарка,   но   на   Алекс   можеше   да   разкаже  всичко.  В  крайна  сметка  вече  беше  далече  от  живота  им  и  явно  скучаеше.  Алекс   се  наслаждаваше  на  разговора  така,  както  осъдените  на  доживотен  затвор  в  строг  режим   на   разходките   в   двора   за   Великден.   Тази   глътка   въздух   щеше   да   я   крепи   поне   няколко   седмици.       Глава  3    


Запалената   цигара   пушеше   в   пепелника   на   тоалетката.   Прозорецът,   широко   отворен,   позволяваше   на   уличния   шум   да   навлезе   в   стаята.   Алекс   седеше   на   малката   табуретка  и  държеше  в  ръцете  си  единствените  неща,  които  й  бяха  останали  от  Кристина  –   тяхна   снимка,   единствената,   която   баща   й   не   беше   скъсал   или   изтрил   от   компютъра   и   балсам   за   устни.   Криси   й   го   беше   купила   една   вечер,   когато   се   разхождаха   на   студа   и   устните   й   се   бяха   напукали.   Не   го   беше   ползвала   от   тогава.   Криеше   това   съкровище   в   двойното  дъно  на  кутията  за  бижута,  сватбен  подарък  от  баба  й.  Рядко,  само  когато  беше   сама,  си  позволяваше  да  ги  вади,  сякаш  усещаше,  че  ако  Петър  ги  види,  ще  й  ги  отнеме.   Напоследък  той  се  бе  превърнал  в  по-­‐голям  деспот  от  баща  й.  Марина  си  беше  тръгнала   преди   четири   дни   и   оттогава   единствената   тема   за   разговор   беше   колко   неправилно   е   постъпила   Алекс,   канейки   я   на   гости   отново   другия   месец.   Не,   че   имаше   уговорка,   поканата   беше   по-­‐скоро   любезност,   но   той   не   я   възприемаше   така.   Едва   сега   тя   забелязваше   цялата   несигурност,   насадена   у   него.   Дори   се   чудеше   дали   решението   да   я   отделят  от  всичките  й  приятели  всъщност  е  идея  на  баща  й  или  на  съпруга  й.  Не  искаше  да   го   предизвиква.   Последните   месец   и   половина   беше   изнервен   от   работата   и   Алекс   усещаше  някаква  непозната  агресия,  която  я  плашеше.     Мислите   й   в   този   момент   бяха   далеч   от   този   апартамент,   съпруга   й,   живота   й.   Те   се   рееха   в   миналото,   в   онези   дванадесет   дни,   преповтаряйки   всяка   секунда.   Една   малка   сълза   се   стичаше   по   лявата   й   буза,   сякаш   напомняйки,   че   душата   все   още   не   е   умряла.   Алекс   седеше   без   да   помръдва,   затаила   дъх,   като   изображение   на   картина   със   заглавие   „Изгубен  живот”.  Не  чу,  че  входната    врата  се  отвори,  нито  стъпките  зад  себе  си.  Сепна  се   от  гласа,  който  идваше  зад  нея,  вече  прекалено  близо,  за  да  отреагира.   - Какво     е   това?   –   Петър   беше   дошъл   по-­‐рано   от   работа.   Трябваше   да   си   дойде     най-­‐рано  след  два  часа  –  Не  мълчи,  какво  е?  –  Той  нервно  издърпа  снимката  от   ръцете  й.   - Просто   неща,   които   подреждам.   Прибираш   се   рано   –   Алекс   се   опита   да   звучи   спокойно,  но  Петър  вече  бе  видял  сълзата.   - Приключих   рано   в   съда   и   реших   да   те   изненадам.   Коя   е   тази?   –   Петър   сочеше   Кристина.     - Приятелка   от   университета   –   все   така   спокойно   отговори   Алекс   и   внимателно   се   опита   да   вземе   снимката,   отклонявайки   темата   –   След   като   си   толкова   рано   вкъщи  искаш  ли  да  вечеряме  навън?  Отдавна  не  сме  го  правили.   - Ще  видим  –  Петър  беше  стиснал  снимката  и  Алекс  я  пусна,  за  да  не  я  скъса.  Той   продължаваше  да  я  гледа,  без  да  забелязва,  че  цветът  на  лицето  на  жена  му  се   променя  –  Не  я  познавам.  Познавам  всичките  ти  колеги.   - Не  е  колежка,  а  приятелка.  Учи  филология  –  лъжата  сама  излезе  от  устата  й  –   Хайде  да  излезем,  навън  е  толкова  приятно  топло.   - Лъжкиня  –  изсъска  Петър.  Погледът  му,  вперен  в  Алекс  ставаше  все  по-­‐тъмен  и   зловещ   –   Защо   го   правиш?   Не   искаш   ли   нещата   да   потръгнат?   След   всички   усилия,  които  положих,  за  да  те  направя  щастлива.   - За  какво  говориш?  –  Алекс  инстинктивно  се  отдръпна  назад.   - Това  е  онази,  заради  която  ме  изостави.  Обичаш  ли  я?  Отговори  ми,  обичаш  ли   я?  –  Петър  крещеше,  а  слюнката  му  пръскаше  лицето  й.   - Това  е  просто  приятелка,  не  разбирам  за  какво  се  сърдиш.  


Курва!  –  Петър  й  зашлеви  силен  шамар,  който  остави  отпечатък  по  бузата  –  Не   стига,  че  ме  заразя  заради  някаква  путка,  а  ��ега  и  ревеш  за  нея!    

Петър  хвърли  снимката  на  земята  и  насила  изправи  Алекс  за  раменете.  Зениците  му   бяха  разширени,  усещаше  забързаният  му  дъх  в  лицето  си,  ръцете  му  бяха  като  клещи.  Тя   дори  не  подозираше  колко  е  силен.  Стоеше  и  с  ужас  наблюдаваше  случващото  се.  Сякаш   стоеше  отстрани,  не  възприемаше  реалността.     - Ти  си  мръсна  курва,  която  цял  живот  ми  изневерява!  С  колко  си  спала,  откакто   сме   женени,   а?   И   тая   Марина,   дето   беше   толкова   важно   да   преспи   тук,   на   нашата  спалня  ли  се  чукахте?  –  Петър  се  самонавиваше  с  всяка  дума  и  яростта   му   растеше   –   Аз   се   претрепвам   от   работа,   а   ти   лижеш   путки!   Мислиш   ме   за   идиот,   че   не   знам   какво   става,   че   съм   толкова   тъп,   че   да   не   разбирам,   че   си   с   мен  заради  парите.  Долна  кучка!     Петър  отново  я  зашлеви,  този  път  с  опакото  на  ръката.  Алекс  не  можа  да  се  задържи   на   крака,   олюля   се   и   се   подпря   на   тоалетката.   Не   можеше   да   реагира,   тялото   й   не   я   слушаше.   Не   можеше   да   отрони   нито   дума,   просто   стоеше   и   наблюдаваше   безмълвно   лудостта  на  мъжа  си.  Петър  я  изправи  и  този  път  я  удари  с  юмрук.  Устата  й  се  напълни  с   кръв.   Дори   не   разбра   как   се   озова   на   пода.   Видя   обезумелия   му   поглед   секунди,   преди   поредният   удар   да   се   стовари   върху   нея.   Този   път   беше   успяла   да   се   извърти   и   Петър   уцели   гърба   й.   Това   сякаш   го   вбеси   още   повече   и   започна   да   я   рита,   без   да   мисли   къде.   Алекс  инстинктивно  се  сви  на  топка.  Една  едничка  мисъл  минаваше  през  главата  й  „Най-­‐ после  всичко  ще  свърши”.       Беше   изгубила   съзнание   от   болката   и   шока   и   когато   се   свести,   в   стаята   нямаше   никой.   Чуваше   работещия   телевизор   в   хола.   Размърда   се.   Усети,   че   цялото   тяло   я   боли.   Устата   й   все   още   беше   пълна   с   кръв   и   тя   я   изплю   на   пода.   Опита   се   да   се   изправи,   ребрата   я   боляха   ужасно.   Покатери   се   на   табуретката   и   се   погледна   в   огледалото.   Навън   беше   тъмно   и   единствено   уличната   лампа   хвърляше   светли   отблясъци   върху   образа   в   огледалото.   Устните   й   бяха   подути,   от   ръката   и   тече   кръв,   която   упорито   не   искаше   да   спре,   въпреки,   че   притискаше   раната   от   няколко   минути.   Десният   глезен   я   болеше,   явно   беше   уцелил   крака   й   и   сега   трудно   стъпваше.   Опита   се   да   стигне   до   леглото,   но   се   спъна   в   нещо  на  пода.  Чу  стъпки  от  към  хола  и  се  сви  на  пода.   - Отиди  в  банята  да  се  измиеш.  Вечерята  е  на  масата  –  чу  равният  глас  на  Петър.   Не  беше  заплашителен,  нито  повелителен,  по-­‐скоро  безразличен.     Врата  отново  се  затвори  и  Алекс  с  усилие  се  изправи  отново.  Усети  прилив  на  яд  и   желание   за   мъст.   Изведнъж   съзнанието   й   се   проясни,   това,   което   се   беше   случило   минаваше  всякакви  граници.  Алекс  рязко  отвори  врата  и  се  засили  към  Петър  с  желанието   да  го  удуши.  Секунди  преди  да  го  достигне  гласът  му  я  спря.   - Дори   не   си   помисляй   да   правиш   нещо.   Отиди   да   се   измиеш   и   седни   да   ядеш.   Ако  посмееш  да  кажеш  на  някой,  ще  накарам  баща  ти  да  те  вкара  в  лудница.    


Значи   знаеше!   Това   чудовище   се   беше   маскирало   така   добре   през   цялото   това   време.  Не,  тя  си  беше  виновна,  никога  не  се  вгледа  в  него,  не  се  замисли,  че  случайностите   са  прекалено  много.  Нарочно  е  приел  това  положение,  защото  сега  можеше  да  я  накара   да   прави   каквото   си   иска.   Алекс   влезе   в   банята   и   започна   да   се   мие.   Нямаше   сили   да   се   изкъпе,  а  и  гърба  я  щипеше  ужасно.  Не  виждаше,  но  усещаше  раните  по  него.  Излезе  от   банята  и  седна  на  масата.  Ребрата  я  обляха  ужасно  и  едва  си  поемаше  въздух.   - Имам  нужда  от  лекар  –  тихо  промълви  тя.   - Нищо  ти  няма.  До  утре  ще  ти  мине.  Или  яж,  или  отивай  в  леглото.  Няма  смисъл   да   седиш   демонстративно,   сякаш   трябва   да   ми   пука   за   някаква   долна   курва.   Утре  ще  отида  на  работа  рано,  но  майка  ми  ще  дойде  да  види  как  си.  Казах  й,  че   си  се  напила  и  си  се  ударила  в  банята.       Алекс   мълчаливо   се   прибра   в   спалнята   и   си   легна.   Не   можеше   да   заспи,   но   не   от   болката,   а   от   осъзнаването   на   новата   ситуация,   в   която   щеше   да   живее.   Дори   майка   му   да   се  усъмни,  надали  ще  й  помогне  –  все  пак  той  е  беше  син,  а  и  честно  казано  тази  жена  не  я   харесваше  особено.  Ако  се  обадеше  на  майка  си,  баща  й  щеше  да  я  вкара  в  лудница  или   още   по-­‐лошо.   Сега   трябваше   да   заспи,   иначе   щеше   да   откачи.   Затвори   очи   и   видя   разярения   поглед   на   Петър   преди   да   я   зашлеви.   Отвори   ги.   На   пода   се   въргаляше   нещо,   което   привлече   вниманието   й.   Протегна   се   и   успя   да   го   хване.   Беше   вазелинът   за   устни.   Отвори   го   и   намаза   разкървавената   си   уста.   Усети   аромата.   Затвори   очи   и   го   стисна   в   ръцете  си.  Опита  да  се  върне  към  онези  дванадесет  дни.  Изтощението  надделя  и  тя  заспа.       На   сутринта   се   събуди   от   женски   глас,   който   се   чуваше   от   хола.   Беше   майката   на   Петър.  Алекс  не  можа  да  различи  за  какво  говореха.  Опита  се  да  се  повдигне  на  леглото,   но   от   движението   усети   как   нещо   сякаш   се   забива   в   дробовете   й.   Не   можеше   да   диша.   Искаше   да   извика   за   помощ,   но   не   успяваше   да   си   поеме   дъх.   Чу   как   Петър   излезе   и   свекърва  й  надникна  в  стаята.     - Сега  ще  ти  донеса  кафе,  спокойно.  На  всеки  се  случва  да  прекали  с  виното.     Алекс   искаше   да   каже   нещо,   но   не   успя   и   мазната   физиономия   се   скри   зад   вратата.   С   последни   усилия   седна   на   леглото   и   се   опита   да   се   изправи.   Десният   глезен   я   болеше   ужасно.   Свекърва   й   влезе   и   мълчаливо   й   помогна   да   се   преоблече.   Алекс   я   гледаше   в   очите,  но  жената  се  правеше,  че  не  забелязва.   - Синът  ти  ми  причини  това  –  студено  каза  Алекс.   - Не  говори  глупости.  Той  не  е  способен  на  подобно  нещо.  Сама  си  си  виновна,  че   пиеш.  И  внимавай  да  не  го  повториш  отново.     В  последното  изречение  имаше  заплаха.  Такава,  каквато  видя  в  погледа  на  сина  й   преди   да   я   удари.   Алекс   мълчаливо   докуцука   до   банята   и   седна   на   тоалетната   чиния.   Болката   не   й   позволяваше   да   мисли,   затова   отвори   шкафчето   с   лекарства.   За   щастие   то   беше  тук.  Извади  три  прахчета  аулин  и  бързо  ги  изпи.  Трябваше  да  притъпи  усещанията  си,   за  да  може  да  измисли  как  да  се  измъкне.  Заедно  с  гнева  и  болката  към  нея  се  бе  върнало   и   желанието   за   живот.   Изми   се   и   започна   да   се   опипва.   Имаше   проблем   с   ребрата   и   в   определено   положение   не   можеше   да   диша.   Глезенът   не   й   позволяваше   да   ходи  


нормално,  но  аулинът  щеше  да  помогне  за  това.  Щетите  по  лицето  й  бяха  минимални,  ако   изключим  синината  на  брадата  и  разцепените  устни.  Ченето  я  болеше,  но  не  беше  толкова   страшно.   Раните   на   гърба   не   ги   усещаше,   защото   болката   в   ребрата   притъпяваше   всичко   останало.  Сега  забеляза,  че  има  кръв  по  главата.  Копелето  я  беше  ритал  и  там.  Внимателно   почисти   раната   и   се   огледа.   Изглеждаше   ужасно.   Трябваше   да   отиде   на   лекар.   Един   Бог   знаеше   какви   са   реалните   поражения,   а   Петър   нямаше   да   й   позволи,   защото   подобни   белези  щяха  да  предизвикат  въпроси.  Имаше  само  един  начин.   Алекс   излезе   и   седна   на   масата.   Свекърва   й   й   донесе   кафе   и   седна   до   нея.   Заприказва  нещо  за  бъдещите  внуци  и  за  аранжирането  на    детската  стая,  която  в  момента   ползваха   като   килер.   Алекс   крадешком   оглеждаше   стаята.   Чантата   й   я   нямаше,   вероятно   Петър  я  беше  прибрал,  за  да  не  може  да  се  обади  от  мобилния  или  да  прати  съобщение.   Видя   на   шкафчето   на   масата   оставени   седем   лева.   Обувките   й   бяха   тук.   Насили   се   да   се   усмихва   и   да   кима   от   време   на   време,   за   да   симулира   участие   в   разговора.   Вече   беше   решила  всичко,  само  трябва  да  изчака  подходящия  момент.   За  щастие  той  дойде  бързо.  Свекърва  й  влезе  до  тоалетната  и  Алекс  за  секунди  се   обу,  грабна  парите  и  излезе  от  апартамента  възможно  най-­‐тихо.  Не  чу  крясъци  след  нея,   значи  още  не  я  беше  усетила.  Слезе  по  стълбите,  аулинът  беше  подействал  и  не  усещаше   почти   нищо,   а   и   адреналинът   спомагаше   за   подобряване   на   двигателните   способности.   Излезе   от   блока   и   бързо   закрачи   към   пощата.   Трябваше   да   се   обади   на   баба   си,   тя   единствена    би  й  помогнала  в  този  момент.  Имаше  само  тези  седем  лева  и  не  можеше  да   си   позволи   друг   начин   на   комуникация.   Най-­‐после   се   добра   до   там   и   без   да   забелязва   учудените  погледи  на  касиерките  се  вмъкна  в  едната  кабина.   - Ало,   бабо,   Петър   ме   преби.   Зле   ми   е.   Не   ми   разрешава   да   отида   на   лекар.   Избягах.  Помогни  ми.   - Алекс,  ти  ли  си?  Какво  става?  -­‐  горката  жена  едвам  чуваше  гласа  й.   - Аз  съм.  В  пощата  съм.  Помогни  ми.  Няма  кой  друг.  Спаси  ме  –  Алекс  практически   проплака  последните  думи.     - Стой  на  телефона  –  Алекс  чу  отваряне  на  чанта  и  после  как  баба  й  говори  с  някой   по  телефона  –  Имаш  ли  пари?   - Седем  лева,  трябва  да  платя  разговора.   - Добре.   Хвани   такси   и   му   кажи   да   те   закара   на   Пролет   29.   Там   ще   те   чака   моя   приятелка  –  Люба.  Тя  ще  се  погрижи  за  теб.  Аз  тръгвам  натам.   - Пролет  29.  Добре.  Бабо,  не  казвай  на  баща  ми,  той  ще  ме  върне  обратно,  моля   те.   - Спокойно,   на   никого   нищо   няма   да   кажа.   Хвани   такси   и   отиди   на   адреса.   Ако   до   петнадесет  минути  не  ми  се  обадят,  че  си  там  звъня  в  полицията.  Хайде,  мила,   отивай.     Алекс  затвори  телефона.     Глава  4     Шуменско   такси   спря   пред   малката   частна   болница   в   покрайнините   на   Пловдив.   От   него   излезе   възрастна   жена,   която   практически   прелетя   разстоянието   до   стълбите   и   със  


завидна   лекота   преодоля   десетте   стъпала,   връхлитайки   върху   излизащия   от   вратата   на   болницата   младеж.   След   неясно   извинение,   жената   влезе   в   просторното   фоайе   и   се   заоглежда.   - Катя,   тук   съм   –   към   нея   се   приближаваше   махайки   жена   на   средна   възраст   с   побеляла  прекалено  рано  коса.   - Люба,  най-­‐после  стигнахме.  Как  е  тя?  Къде  е?   - В  момента  е  в  манипулационната,  докторите  завършват  прегледа.  Нищо  не  се  е   променило  за  последните  пет  минути,  в  които  не  сме  се  чували.   - Искам  да  я  видя.   - Трябва   да   изчакаме   няколко   минути.   Докторът   ще   ни   извика.   Ела   и   седни,   че   едва   се   държиш   на   краката   си   –   Люба   поведе   възрастната   жена   към   удобните   столове   с   кръгли   масички,   подредени   до   френският   прозорец   в   дъното   на   фоайето.   - Ох,   мила,   благодаря   ти   за   всичко   –   Катя   силно   прегърна   приятелката   си   –   Не   знам  какво  щях  да  правя  без  теб!  Просто  тази  ситуация  ...  не,  не  ми  го  побира   акълът  как  е  възможно  да  се  случи.  Как  изглежда?     - Казах   ти   и   по   телефона,   не   е   добре,   но   нищо   трайно,   Слава   Богу.   Само   не   се   паникьосвай,  трябва  да  си  силна.     - Да,  да,  разбира  се.  Като  я  видя  ще  се  успокоя  .   - Виж,  има  още    нещо,  което  не  ти  казах  по  телефона.   - Какво?   - Само   не   си   сменяй   цвета   на   лицето,   защото   и   теб   ще   трябва   да   спасявам.   Знаеш   ли,  че  Алекс  е  бременна?     - Не  –  тихо  каза  Катя.  –  И  тя  не  знае.   - Сигурна  ли  си?  Може  просто  да  не  ти  е  казала.   - Не,  преди  два  дни  говорихме  по  телефона.  С  Петър  правят  опити  от  много  време   и   я   питах   дали   има   новини.   Дори   да   не   беше   споделила   по   собствена   инициатива,  нямаше  да  ме  излъже.     - Изследването  на  кръвта  показа,  че  е  бременна  и  ултразвукът  потвърди.  Плодът   е  добре,  явно  инстинктивно  го  е  предпазила  от  ударите.     - Дори  не  знам  дали  да  се  радвам  –  Катя  изглеждаше  още  по-­‐объркана  –  Тя  иска   дете,  но  при  тези  обстоятелства...  Няма  какво  да  го  мисля  сега.  Така  или  иначе   това  е  нейно  решение.  Само  да  се  възстанови.   - Всъщност   има   малък   проблем.   Травмите   й   са   сериозни   и   за   да   не   я   боли,   се   налага  да  й  дават  силни  обезболяващи.  За  да  я  преместим  в  София  и  то  още  тази   нощ,   какъвто   е   планът,   е   най-­‐добре   да   се   използва   пълна   упойка,   за   да   не   изпитва  дискомфорт.  Но  тя  ще  навреди  фатално  на  плода.     - Но  не  можем  да  я  оставим  тук!  Страх  ме  е,  че  ако  я  открият,  няма  да  мога  да  я   защитя,   не   и   тук.   Това   е   територия   на   онзи   мерзавец!   Трябва   да   я   махнем,   на   всяка  цена.   - Може  да  се  използва  по-­‐лек  седатив,  но  при  това  положение  е  много  вероятно   да   е   будна   по   време   на   пътя   и   да   усеща   болки.   Или   да   се   направи   аборт   и   да   се   приспи.  Това  трябва  да  решиш  ти.  Няма  кой  друг.   - Аз  не  мога  да  взема  такова  решение!  Тук  става  въпрос  за  дете.  


-

 

Алекс  не  е  в  съзнание  и  честно  казано  е  по-­‐добре  да  остане  така.  А  и  не  мисля,   че  ако  действително  не  знае,  че  е  бременна  ще  може  да  направи  реална  оценка   на  ситуацията.   Господи,  какво  да  правим?     Не  знам  какво  да  те  посъветвам,  мила.  Просто  незнам.  Ситуацията  е  деликатна.   Трябва  да  решиш  и  то  скоро,  за  да  могат  лекарите  да  направят  необходимото.  

Възрастната   жена   седеше,   загледана   в   празното   пространство.   На   лицето   й   се   четеше   мъката   и   тежестта,   която   се   опитваше   да   повдигне   с   плещите   си.   В   този   момент   не   се  замисляше  дори,  че  истинският  причинител  на  тази  ситуация  бе  собственият  й  син.     - Катя,  това  е  д-­‐р  Иванов.  –  Люба  нежно  я  докосна  по  рамото,  за  да  я  изкара  от   унеса  й.   - Здравейте  –  Катя  скочи  и  се  изправи  на    крака  –  Как  е  моето  момиче?   - Стабилна.   След   няколко   часа   ще   е   готова   за   транспортиране.   Люба   ме   запозна   със   ситуацията   и   искам   да   ви   уверя,   че   можете   да   разчитате   на   моята   дискретност,   но   аз   съм   длъжен   да   докладвам   в   полицията   за   случилото   се.   Единственото,   което   мога   да   направя   е   да   задържа   доклада   до   утре,   за   да   можете  безпроблемно  да  я  транспортирате  в  София.   - Благодаря  Ви,  докторе!  –  Катя  силно  стисна  двете  му  ръце  –  Но  кажете  ми,  как  е   здравословно?   - Няма  нищо  ново  до  момента.  Фиксирали  сме  торса  й,  заради  счупеното  ребро.   За  щастие  успяхме  да  го  наместим  без  операция  и  няма  да  се  наложи  разрез,  но   ще   има   болки.   Счупената   ръка   е   наместена   и   гипсирана.   Вътрешните   кръвоизливи  са  овладяни.  Бебето  е  добре  засега,  но  не  мога  да  дам  прогноза,   тъй   като   организмът   е   подложен   на   огромен   стрес   и   препоръчвам   постоянен   мониторинг.   Ще   се   възстанови   напълно,   физически.   Люба   обясни   ли   Ви   ситуацията  с  детето?   - Да.  Нямам  право  да  взимам  подобно  решение.   - По   закон   това   трябва   да   го   реши   съпругът,   но   имайки   предвид   ситуацията   ще   се   съобразя  с  Вашето  мнение.   - Не  знам,  просто  не  знам!  –  Катя  покри  лицето  си  с  ръце  –  Запазете  детето  –  каза   след  няколко  секунди  –  Използвайте  упойка,  която  няма  да  му  навреди.     Докторът   кимна   и   Люба   го   хвана   за   ръка   и   го   отведе   встрани,   за   да   уточнят   превоза   и   предаването   на   документацията   в   софийската   болница.   Катя   стоеше   застинала,   на   остарялото   й   лице,   по   което   се   виждаше   някогашната   красота   и   преживените   не   малко   години,   се   четеше   отчаяние.   Беше   силна   жена,   споявала   семейството   си   през   годините.   Съпругът   й   си   отиде   преди   петнадесет   години   и   от   тогава   се   грижеше   сама   за   сина   си   и   семейството   му.   Не   одобряваше   как   се   отнасят   с   внучката   й   и   се   опитваше   да   повлияе   много  незабележимо  на  случващото  се,  но  явно  не  се  беше  справила  добре.  Още  по  време   на  сватбата  й  беше  ясно,  че  това  е  бомба  със  закъснител  и  че  рано  или  късно  този  брак  ще   се   разбие   на   хиляди   парченца,   но   нямаше   как   да   го   спре.   Или   поне   така   се  


самоуспокояваше.  Не  знаеше,  не  предполагаше,  че  нанесените  щети  ще  са  толкова  големи   и  сега  се  самообвиняваше.   - Вече  можем  да  влезем  да  я  видим  –  Люба  хвана  Катя  под  ръка  и  я  поведе  към   стаята  на  Алекс.     Когато   влязоха,   Люба   силно   стисна   ръката   на   Катя,   защото   усети   олюляването   й.   Алекс   лежеше   със   затворени   очи,   в   ръката   й   се   вливаше   система.   Лицето   й   беше   подпухнало   и   жълто-­‐зелено   от   използваните   медикаменти   за   предотвратяване   на   инфекцията.   Тялото   й   беше   поставено   в   метална   шина,   която   не   позволяваше   да   се   помръдне.   Катя   седна   и   хвана   ръката   на   внучката   си.   Дланта   беше   студена   и   влажна.   Загледа   се   в   нея.   Спомняше   си   деня   на   раждането   й.   Толкова   желано   и   толкова   чакано   дете,   роди   се   през   нощта   и   разтресе   тишината   със   силния   си   плач.   Докторите   до   последно   не  даваха  гаранции,  че  ще  се  роди  здрава,  но  тя  успя.  Беше  доста  големичка,  почти  четири   килограма,  имаше  много  коса  и  още  тогава  обяви  на  света,  че  е  костелив  орех.  Плака  цяла   нощ   и   не   даде   нито   на   сестрите,   нито   на   докторите   да   си   починат.   През   годините   я   наблюдаваше   как   расте,   тя   беше   единствената   й   внучка   и   искаше   най-­‐доброто   за   нея.   Отдавна  разбра,  че  е  различна  от  останалите.  Преди  много  години  беше  имала  приятелка   с  такава  ориентация,  която  после  замина  за  чужбина  по  същите  причини,  поради  които  и   Алекс   замина   за   София.   Когато   всичко   се   разкри,   не   беше   изненадана   от   факта,   че   Алекс   е лесбийка,   а   от   реакцията   на   сина   си.   Беше   го   възпитала   в   толерантност   към   всички,   но   властта,   парите,   общественото   положение   и   отговорностите,   които   имаше   го   бяха   превърнали  в  деспот.  Точно  какъвто  беше  и  баща  му.  През  четиридесетте  и  кусур  години   брак,   които   имаха   заедно,   Катя   така   и   не   успя   да   се   примири   с   властния   му   характер,   поради   което   и   постоянно   се   караха.   Вероятно   затова   и   синът   й   избра   за   жена   човек,   неспособен   да   се   противопостави   на   никого.   Харесваше   снаха   си,   но   честно   казано   и   се   искаше  да  има  силна  и  властна  жена  до  Георги,  за  да  може  да  му  държи  юздите  изкъсо.   Ситуацията,   в   която   се   намираше   в   момента   беше   резултат   именно   от   прекалената   свобода   и   липсата   на   наказуемост   на   постъпките   му.   Нямаше   право   така   да   се   бърка   в   живот,   дори   на   собствената   си   дъщеря,   и   да   го   съсипва   по   този   начин.   Въпреки,   че   до   момента  не  беше  правила  нищо  конкретно,  с  което  да  го  спре,  оттук  нататък  нещата  щяха   да  се  променят.  Алекс  имаше  право  да  бъде  щастлива  и  Катя  нямаше  да  позволи  на  никой   да  й  отнеме  това  право.  Дори  и  на  баща  й.     ***     Катя   и   Люба   седяха   на   малката   неудобна   пейка   в   линейката,   която   возеше   Алекс   към  София.  Пътя  беше  лош  и  не  можеше  да  се  развие  голяма  скорост.  Въпреки  усилията  на   Люба,  Катя  отказа  да  стигнат  до  София  с  друга  кола,  искаше  да  е  до  внучката  си  по  пътя.   Алекс  спеше  неспокойно,  при  всяка  дупка  от  устните  й  се  издаваше  стон.  Рано  или  късно   щеше  да  се  събуди  от  болката.  Успокоителните  не  бяха  достатъчно  силни  и  Катя  искаше  да   е  там,  когато  това  стане.   - Къде  ще  отседнеш,  когато  стигнем?  –  попита  Люба.   - Не  знам,  най-­‐вероятно  у  една  приятелка.  Така  или  иначе  ще  съм  в  болницата.  


-

-

 

Трябва   да   си   починеш.   Ще   ти   дойде   в   повече,   а   няма   смисъл   да   стоиш   до   Алекс   докато   спи.   Ще   й   трябваш,   когато   се   събуди.   Резервирала   съм   хотелска   стая.   Защо   не   останеш   при   мен,   когато   пристигнем.   Да   се   наспиш   и   да   се   възстановиш.  Така  или  иначе  тя  няма  да  е  будна  през  нощта.  А  утре  сутринта  ще   отидем  в  болницата  и  после  аз  си  тръгвам.   Не  знам,  искам  да  остана  при  нея  –  Катя  продължаваше  да  стиска  силно  ръката   на  внучката  си.   Няма   смисъл,   повярвай   ми.   Лекар   съм   от   достатъчно   много   години   и   знам,   че   болните  имат  нужда  от  роднините  си,  когато  са  в  съзнание.  А  и  ще  пристигнем   около  дванадесет  през  нощта.  Няма  кой  да  те  остави  при  нея.   Говорила  съм  с  доктора.  Ще  ми  разреши.   Приеми   съвета   ми,   моля   те   –   Люба   се   притесняваше   не   само   за   физическото,   но   и  за  душевното  здраве  на  своята  приятелка.  

Синът  й  и  зетя  бяха  звъняли  десетина  пъти,  за  да  се  осведомят  дали  Катя  знае  нещо   за  Алекс  и  тя  беше  изиграла  чудесен  театър.  Не  можеше  да  си  позволи  да  разберат,  че  е  с   нея,   докато   не   пристигнат   в   София.   Там   беше   нейна   територия.   Беше   родена   там   и   се   премести  в  Шумен  след  брака,  но  запази  приятелите  си.  Стигнеха  ли  там,  нямаше  да  могат   да   направят   нищо.   Щеше   да   изиска   от   съда   ограничителна   заповед.   Пътуваха   към   МВР   болница,  а  там  достъпът  беше  много  труден  и  Георги  нямаше  никакви  познати.  Не  знаеше   за   Петър,   но   ограничителната   заповед   щеше   да   го   държи   настрана.   Всичко   беше   като   в   лош   криминален   филм   и   Катя   едвам   се   справяше   с   всички   неща.   Най-­‐важното   беше   Алекс   да  се  възстанови,  без  онези  двама  идиоти  да  й  пречат.  След  това  всичко  щеше  да  стане  по-­‐ лесно.   Имаше   достатъчно   пари,   за   да   я   устрои   в   София   и   този   път   щеше   да   застане   твърдо   зад  внучката  си.  Това  просто  не  можеше  да  продължава.   - Мисля,  че  се  събужда  –  каза  Катя.   - Не,   просто   бълнува.   Успокоителното   трябва   да   я   държи   спяща   поне   още   два   часа.   - Трябва  да  пристигнем  до  тогава,  нали?   - Да.  Ето  вече  се  качихме  на  магистралата.  Сега  ще  е  по-­‐лесно.     Пристигнаха  в  болницата  по-­‐рано  от  очакваното.  Алекс  не  се  беше  събудила.  След   като   я   настаниха   в   болницата   и   Катя   проведе   половинчасов   разговор   с   лекаря   относно   грижите,   които   трябва   да   се   полагат   за   внучката   й,   Люба   я   убеди   да   отиде   с   нея   да   си   почине.   Когато   стигнаха   в   хотела   Люба   се   опита   да   я   накара   да   вечеря,   но   не   постигна   особен  успех.  Не  можеха  да  заспят  от  всичко  преживяно  и  най-­‐вече  от  страха  за  бъдещето.   Катя  беше  изключила  мобилния  си,  за  да  не  я  търсят.  Нямаше  сили  да  играе  повече  театър.   Когато   най-­‐после   се   унесе,   се   развиделяваше.   Въпреки   това   няколкото   часа   сън   й   помогнаха  да  се  събуди  отпочинала.     Когато   пристигнаха   в   болницата,   първата   визитация   беше   минала   и   Алекс   беше   будна  в  стаята  си.  Катя  веднага  отиде  при  нея,  а  Люба  остана  да  разговаря  с  докторите  и   да  им  даде  направените  в  Пловдив  изследвания.   - Миличка,  ето  ме  и  мен.  Извинявай,  че  не  бях  тук,  когато  си  се  събудила.  Как  си?  


-

-

-

 

Добре   съм.   Не   се   притеснявай,   бабо,   така   или   иначе   досега   тук   имаше   цяла   върволица  лекари  и  нямаше  да  те  пуснат.  Те  говореха  нещо,  което  не  разбрах,   за   някакъв   плод.   Но   не   ми   обясниха.   За   какво   става   въпрос?   Да   не   би   да   съм   бременна?   Да  –  Катя  внимателно  следеше  изражението  на  лицето  на  Алекс  и  когато  видя,   усмивката  й  се  успокои  –  Радваш  се.   Разбира   се,   че   се   радвам.   Искам   това   дете.   Особено   сега.   То   е   единственото,   което  имам.   Не  се  притеснявай  за  нищо,  няма  да  разреша  на  никого  да  те  нарани.   Знам,   бабо.   И   аз   няма   да   позволя   повече   баща   ми   да   ми   съсипва   живота.   Ако   трябва,  ще  избягам  на  края  на  света.   Няма  нужда  да  бягаш.  Вече  бях  в  полицията  и  до  няколко  часа  ще  има  съдебна   заповед,  която  да  забрани  на  цялото  семейство  на  мъжа  ти  да  те  доближава.   Искам  да  се  разведа  –  Алекс  не  искаше  дори  да  си  помисля,  че  ще  й  се  наложи   някога  отново  да  вижда  изверга,  който  й  беше  причинил  това.   С   това   ще   се   заемем,   когато   се   възстановиш.   Сега   трябва   да   си   почиваш   и   да   мислиш  само  за  здравето  си  и  бебето.  Ох,  не  мога  да  ти  опиша  колко  съжалявам   за   това,   че   позволих   да   се   случи   тази   трагедия!   –   в   очите   на   старата   жена   се   появиха  сълзи.   Не  си  виновна  за  нищо.  Сама  съм  си  виновна,  защото  позволих  на  баща  ми  да   ме  уплаши.  Трябваше  да  го  оставя  да  ме  вкара  в  лудница.  Там  поне  нямаше  да   ме  бият.   За  какво  говориш?  –  Катя  недоумяваше.   Омъжих   се   за   Петър,   защото   баща   ми   ме   заплаши,   че   ще   ме   вкара   в   лудница.   Иначе  никога  нямаше  да  се    съглася  на  този  брак.     Боже  Господи!  Ще  убия  този  идиот!   Не  се  ядосвай,  вече  няма  значение.  Единственото,  което  искам  е  никога  повече   да  не  го  виждам.   За  това  ще  се  погрижа.  Уморена  си,  трябва  да  поспиш.   Да,  бабо,  ще  се  опитам  да  подремна,  Наистина  се  чувствам  изтощена.   Заспивай,  детето  ми,  аз  съм  тук.  

Катя   седеше   до   нея   и   гледаше   как   дишането   на   Алекс   се   уравновеси   и   забави.   Добре,  че  поне  можеше  да  спи,  за  да  не  мисли  за  случилото  се.  Радваше  се,  че  е  щастлива   за   бебето,   макар   да   се   притесняваше   за   последствията.   Беше   трудно   да   отгледаш   сама   дете,   още   повече,   че   семейството   на   Петър   щяха   да   направят   и   невъзможното,   за   да   се   доберат  до  него.  Усети,  че  телефонът  й  вибрира  в  чантата,  На  екрана  се  показа  името  на   сина  й.  Катя  тихо  излезе  от  стаята  и  вдигна  телефона.   - Майко,  ужасно  съм  притеснен!  Алекс  все  още  е  в  неизвестност!  Не  знам  какво   да   правя,   съобщихме   в   полицията,   но   все   още   нямат   резултат.   Не   ти   ли   се   е   обаждала?   - Алекс   е   с   мен   в   болница   в   София.   Благодарение   на   това,   че   я   накара   да   се   омъжи   за   Петър,   в   момента   се   възстановява   след   жестокия   побой,   който   й   е   нанесъл.  


-

 

Майко,  не  говори  глупости!  Петър  не  би  я  ударил!   Млъкни!  –  гласът  на  Катя  беше  тих  и  заповеднически  –  Заради  тъпия  ти  инат  и   малоумните   ти   решения   в   момента   внучката   ми   е   с   вътрешни   кръвоизливи,   счупена   ръка   и   ребра,   размазано   лице   и   се   бори   за   живота   си!   Не   желая   да   чувам   нито   дума   в   защита   на   онзи!   И   не   смей   да   се   появяваш   тук,   защото   аз   лично   ще   ти   прегриза   гръкляна.   Всичко   това   е   по   твоя   вина   и   нито   тя,   нито   аз   някога  ще  ти  простим  това.  Не  ме  интересуваш  нито  ти,  нито  онези  идиоти,  на   които  държиш  повече,  отколкото  на  собственото  си  дете.  Не  желая  да  те  чувам   повече.  И  не  си  мисли,  че  можеш  да  изманипулираш  ситуацията.  

Георги   се   опита   да   каже   нещо,   но   Катя   затвори   телефона   и   го   изключи.   Нямаше   време  и  сили  да  се  кара  повече.  Всичко  нужно  бе  казала.     Георги  стоеше  като  попарен.  За  всичките  му  петдесет  години  беше  успял  да  стане   достатъчно   силна   и   важна   личност,   която   да   не   се   страхува   от   никого.   Единственият   човек,   който   и   досега   успяваше   да   го   накара   да   направи   нещо,   което   не   иска   беше   майка   му.   Вероятно,  защото  продължаваше  да  изпитва  онова  благоговение  и  почти  страхопочитание   към  тази  силна  жена,  която  винаги  успяваше  да  го  вкара  в  правия  път.  Не  можеше  само  да   разбере   защо   подкрепя   Алекс   при   сегашното   й   поведение.   Той   отчаяно   вярваше,   че   бе   постъпил  правилно.  Дъщеря  му  израсна  прекалено  разглезена  с  чувството,  че  може  да  има   всичко  на  този  свят.  Въпреки  опитите  му  да  й  покаже,  че  всичко  трябва  да  се  заслужи,  явно   се   беше   провалил.   Бракът   с   Петър   беше   добро   решение.   Щеше   да   я   държи   настрана   от   странните   й   желания,   щеше   да   й   даде   стабилен   дом   и   семейство,   деца.   Неща,   които   нямаше   да   има,   ако   водеше   така   желания   от   нея   начин   за   живот.   България   не   е   Холандия,   тук   не   се   толерират   подобни   отношения.   До   края   на   дните   й   хората   щяха   да   я   сочат   с   пръст,   да   я   одумват,   нея,   семейството   й   и   него   в   това   число.   Петър   беше   най-­‐добрият   кандидат.  Не  вярваше,  че  е  възможно  да  я  е  наранил  неоснователно.  Не  го  оневиняваше,   но   при   разговора   си   с   него   Петър   му   обясни,   че   я   е   хванал   в   изневяра.   Това   беше   непростимо  и  обясняваше  до  някъде  реакцията  му.  Само  не  разбра  защо  майка  му  каза,  че   Алекс  е  толкова  зле.  Според  Петър  цялата  свада  се  е  свеждала  до  няколко  шамара.  Имаше   прекалено   много   неизвестни   и   трябваше   да   разбере   какво   се   е   случило   и   как   е   Алекс.   Той   обичаше  дъщеря  си  и  каквото  и  да  правеше,  то  бе  понеже  го  смяташе  за  най-­‐доброто  за   нея.  Но  Катя  беше  силна  и  упорита  жена,  щеше  да  му  е  трудно  да  пробие  съпротивата  й.   Трябваше  да  отиде  с  жена  си.  Единствено  тя  можеше  да  промени  решението  на  майка  му.       Алекс  спеше  почти  през  цялото  време,  а  Катя  не  се  отделяше  от  леглото.  За  малкото   време,   в   което   беше   будна   успя   да   разбере,   че   с   Петър   нещата   не   са   вървели   добре   от   много  време  и  че  връзката  им  от  началото  е  била  фарс.  Катя  предполагаше  подобно  нещо,   но  и  тя,  като  всички  останали  считаше,  че  е  по-­‐добре  да  е  омъжена  и  да  има  семейство,   отколкото  да  живее  с  някоя  жена  в  неопределени  отношения,  под  ударите  на  обществото.   Макар   да   бе   изключително   свободомислеща,   тя   живееше   вече   повече   от   седемдесет   години  на  този  свят  и  опитът  й  показваше,  че  различието  никога  няма  да  се  приеме  като   нормално.   Никога   не   бяха   говорили   открито   за   това.   Внучка   й   беше   споменавала   за   човек,   в   който   се   беше   влюбила   преди   време   и   на   няколко   пъти   без   да   иска   беше   използвала  


женски  род,  вместо  мъжки,  по  което  Катя  се  досети  за  ситуацията.  Не  беше  против,  стига   Алекс  да  е  щастлива.  Но  и  тя,  като  всички  го  смяташе  просто  за  момент,  който  ще  премине   и  рано  или  късно  Алекс  ще  си  намери  някое  добро  момче,  с  което  да  изгради  дом.  Сега   разбираше   колко   невъзможно   бе   това.   Каквото   и   да   се   случеше   оттук   нататък,   Алекс   никога   не   би   се   доверила   на   мъж,   не   и   след   това,   което   съпругът   й   й   беше   причинил.   Катя   не   можеше   да   престане   да   мисли   за   детето,   което   щеше   да   се   появи   на   бял   свят   след   няколко  месеца.  Как  щеше  да  расте  без  баща?  Какво  щяха  да  му  кажат,  че  баща  му  е  бил   чудовище   и   е   пребил   майка   му?   Или   че   я   е   изоставил?   Или   че   майка   му   не   желае   да   го   вижда?  Подобни  неща  формираха  характера  на  едно  дете  и  го  белязваха  завинаги.  Това,   което   не   можеше   да   отрече   обаче   беше,   че   Алекс   светеше   всеки   път,   когато   се   събуждаше   именно   заради   него.   Сякаш   за   части   от   секундата   то   се   превърна   във   всичко,   което   имаше   и   единствената   движеща   сила,   която   я   поддържаше   и   й   помагаше   да   преодолее   физическата  и  психическата  болка.  В  началото  Катя  се  страхуваше,  че  Алекс  няма  да  иска   детето   заради   бащата.   Сега   се   страхуваше,   че   го   иска   толкова   много.   Прекалено   много   неща   се   бяха   случили   за   двадесет   и   четири   часа   и   възрастната   жена   се   чувстваше   изтощена.     Люба  отложи  пътуването  си  за  Пловдив  до  следващия  ден.  Успя  да  накара  Катя  да   се   свърже   с   приятелката   си,   при   която   трябваше   да   остане   и   се   разбра,   че   жената   не   е   в   България.   След   дълги   увещания   Катя   се   съгласи   да   остане   в   хотела   след   като   Люба   си   тръгне.   Искаше   й   се   да   остане,   докато   нещата   се   разрешат,   но   вкъщи   я   чакаше   работа   и   мъж.  Не  можеше  да  остане  повече.     Към  девет  часа  вечерта  успя  да  изкара  Катя  от  стаята  на  Алекс  и  двете  приятелки  се   запътиха  към  малката  пицария  до  болницата.  Не  бяха  яли  цял  ден  и  неочаквано  и  за  двете   се  нахвърлиха  на  пристигналата  на  масата  храна.  След  кратко  мълчание  и  звук  на  удрящи   се   прибори,   дъвчене   и   сумтене   от   доброто   качество   на   храната,   Люба   поръча   две   чаши   вино  и  доволно  се  облегна  на  стола.   - Мисля,   че   Алекс   вече   е   значително   по-­‐добре.   Единствено   ме   притеснява   реброто.   Не   знам   дали   не   е   по-­‐добре   да   се   оперира   –   каза   Люба,   палейки   цигара.   - Операцията   е   опасна   за   бебето   и   Алекс   няма   да   се   съгласи.   Нали   са   го   наместили  и  счупването  не  е  цяло.  Няма  как  да  пробие  дроба.   - Да,  така  е,  но  ребрата  заздравяват  бавно  и  ще  я  изпишат  от  болницата  преди  да   е  напълно  зараснало.  Един  по-­‐силен  удар  и  може  да  стане  опасно.   - Че   кой   ще   я   удря?   Ще   бъда   до   нея   постоянно   и   няма   да   й   позволя   да   се   натоварва.   Така   или   иначе   не   може   да   остане   сама   в   София   –   Катя   отпи   от   виното  и  усети  как  меката  му  топлина  се  разлива  по  тялото  й.  Сега  разбра  колко   напрегнати  бяха  мускулите  й.   - Георги  не  е  звънял  повече,  нали?   - Имам  две  пропуснати  от  него,  но  не  съм  говорила  повече.  В  момента  трябва  да   се   концентрирам   върху   оздравяването   на   Алекс,   а   не   да   мисля   за   глупавия   си   син.   - Да,  но  той  няма  да  остави  нещата  така.  Учудена  съм,  че  все  още  не  е  пристигнал   в  София.  


-

-

-

 

Ще   пристигне.   Най-­‐вероятно   сега   обмисля   как   да   влезе   безпроблемно   в   болницата  и  вероятно  търси  познати.     Готова  ли  си  за  сблъсъка?   Да.   Напълно.   Обадих   се   на   адвокатите   ми   и   те   трябва   вече   да   са   готови   с   документите   за   банките.   Всичките   му   средства   ще   са   под   запор   в   момента,   в   който  не  се  обадя  да  потвърдя,  че  съм  добре.  Всичко  съм  подготвила.   Боже,  да  не  повярва  човек  какво  се  случва!  Да  се  бориш  със  собствения  си  син,   за  да  спасиш  внучката  си  –  Люба  не  можеше  да  асимилира  случващото  се.   Да,   много   тъжно.   Знаеш   ли   Люба,   той   не   е   лош   човек.   Просто   има   различни   приоритети  от  тези,  които  смятам,  че  трябва  да  има.  И  е  заобиколен  от  хора,  на   които   вярва   повече,   отколкото   на   семейството   си.   А   това   винаги   води   до   трагедии.  Така  беше  и  със  съпруга  ми.  Спомням  си,  когато  Георги  беше  малък  и   искаше  да  учи  международни  отношения.  Асен  за  малко  не  го  наби  като  разбра.   Но   аз   съм   силна   и   успях   да   запазя   нещата   без   ескалация.   Георги   дори   не   разбра   за  проблема.  След  време  успях  да  го  убедя  да  запише  право  и  всичко  си  дойде   на  мястото.  Снаха  ми  е  прекалено  слаба,  за  да  се  справи  с  Георги  и  да  защити   собственото  си  дете.   Разбирам  недоволството  ти,  но  не  мисля,  че  тя  е  виновна.  В  крайна  сметка  Надя   е  такава,  каквато  е.  Не  можеш  да  очакваш  от  нея  невъзможни  неща.   Така  е,  но  не  мога  да  спра  да  й  се  сърдя,  че  не  застана  зад  дъщеря  си.  Та  ако  ще   това  да  е  последното  нещо,  което  ще  направи  през  живота  си.   Не   мисля,   че   знае   всичко   за   случващото   се.   Нито   Георги,   нито   Алекс   биха   й   казали.  Откъде  да  знае  колко  сериозни  са  нещата?   Сигурно  си  права  –  Катя  въздъхна  и  отпи  от  виното  –  Колко  съм  щастлива,  че  си  с   мен  сега.  Не  знам  дали  някога  ще  ти  се  отблагодаря  за  помощта.   Хайде  стига,  колко  пъти  си  ми  помагала  и  си  ме  измъквала  от  тежки  ситуации.   Поне   веднъж   и   аз   да   направя   нещо   за   теб.   Много   ми   се   иска   да   остана,   но   трябва  да  се  връщам  на  работа.  Утре  следобед  ще  си  хвана  рейса  за  Пловдив.   В  никакъв  случай  няма  да  си  ходиш  с  рейс!  Ще  ти  вземем  такси  и  не  искам  да   чувам  никакви  възражения.     Добре,  добре  –  Люба  се  усмихна.  Катя  беше  от  хората,  с  които  е  по-­‐лесно  да  не   спориш.  –  Да  викам  ли  сметката?   Да,  време  е  да  си  ходим.  Усещам,  че  виното  ме  хваща.   Айде,  айде,  от  една  чаша.  Това  е  от  умората.   ***  

  Георги   караше   бързо   по   магистралата,   възползвайки   се   от   това,   че   жена   му   спи   отзад   и   няма   да   му   се   кара   за   скоростта.   Бяха   тръгнали   призори   от   Шумен,   за   да   стигна   предиобед   в   болницата.   Още   вчера   беше   разбрал   къде   е   Алекс,   но   не   искаше   да   тръгва   през   нощта,   за   да   не   притеснява   допълнително   Надя.   Беше   й   казал,   че   с   Петър   са   се   скарали   и   дъщеря   му   е   паднала,   удряйки   се   в   ръба   на   масата,   затова   е   в   болница.   Надя   за   малко   не   изгуби   съзнание   от   притеснение.   Какво   ли   щеше   да   стане   ако   знаеше,   че   всъщност   Петър   я   е   ударил?   Да   не   говорим,   че   ако   казаното   от   майка   му   беше   вярно   и  


здравословното  състояние  на  Алекс  не  беше  добро,  жена  му  вероятно  нямаше  да  издържи   на   подобна   трагедия.   Трябваше   да   я   предпази,   но   не   можеше   да   я   остави   в   къщи.   Тя   беше   единствената  му  надежда  да  се  пребори  с  Катя.   Когато   пристигнаха   пред   болницата,   минаваше   единадесет.   Не   беше   предвидил   задръстването  в  София  и  след  като  половин  час  обикаля,  за  да  намери  място  за  паркиране,   беше  изнервен  и  губеше  обективността  си.  От  информацията,  която  беше  получил,  майка   му  се  беше  постарала  никой  да  не  може  да  влезе  при  Алекс  без  личното  й  одобрение.  Не   знаеше   откъде   беше   намерила   толкова   високопоставени   познати,   но   дори   с   услията   на   семейството  на  Петър,  Георги  не  успя  да  намери  начин  да  я  заобиколни.  Петър  искаше  да   дойде  с  тях  в  София,  но  Георги  го  спря.  Премахването  на  ограничителната  заповед  щеше   да  отнеме  поне  десет  работни  дни,  а  и  ако  Катя  ги  видеше  заедно,  всичките  шансове  да   види   дъщеря   си   се   изпаряваха   автоматично.   Познаваше   майка   си   -­‐   тя   не   беше   хладнокръвна  и  обективна,  напротив.  Именно  силните  емоции  й  даваха  силите  да  се  бори   с   живота   и   наистина   беше   способна   да   премахне   всеки,   който   застрашаваше   нея   или   хората,  които  обичаше.   Георги  и  Надя  влязоха  в  болницата  и  след  като  съобщиха  на  полицая  на  входа  при   кого   отиват,   зачакаха   Катя   да   се   появи.   Георги   предвидливо   беше   настанил   жена   си   на   пейката   в   чакалнята,   за   да   не   може   да   чува   целия   разговор.   Надали   щеше   да   е   приятен.   Катя  се  появи  след  десетина  минути  и  се  приближи  към  сина  си.  Стоеше  пред  него  в  пълно   мълчание  и  ледена  физиономия.   - Майко,  дойдох  да  видя  Алекс.   - Казах  ти  да  не  идваш  –  спокойно  отговори  тя.   - Не  мога  да  стоя  просто  така  без  да  знам  какво  се  случва  с  детето  ми.  Трябва  да   знам  дали  казаното  от  Петър  е  истина,  за  да  мога  да  предприема  мерки.     - Лъжеш.   Вярваш   на   онези   и   нямаш   никакво   намерение   да   защитиш   детето   си,   защото  това  ще  попречи  на  деловите  ти  взаимоотношения.   - За  такова  чудовище  ли  ме  мислиш?   - Познавам   те   от   момента,   в   който   изрита   в   корема   ми   и   знам   на   какво   си   способен.   - Надя  е  тук,  притеснена  е,  иска  да  види  дъщеря  си.     Катя   видя   как   снаха   й   се   приближаваше   до   тях.   Лицето   й   беше   сиво   от   притеснение   и  сърцето  на  възрастната  жена  се  сви.  Не  можеше  да  позволи  да  я  пречупят.     - Как  е  тя?  –  с  плах  тон  попита  Надя   - Не  може  да  влезете  при  нея.  Възстановява  се.     - Но  аз  искам  само  да  я  видя.  Нали  теб  те  пускат  –  Надя  стоеше  в  недоумение.   - Не   е   разрешено   да   има   повече   от   един   посетител,   такива   са   правилата   на   болницата.   А   аз   съм   вече   тук.   Ще   трябва   да   почакате   –   Катя   не   смееше   да   избълва   всичко,   което   мисли   и   за   двамата,   защото   не   беше   сигурна,   че   Надя   ще   го  понесе.   - Майко,  искаме  да  говорим  с  лекарите  поне  –  настояваше  Георги.   - В  момента  няма  такава  възможност.  Обади  ми  се  след  час  да  ти  кажа  къде  да  се   видим   и   ще   говорим.   Надя,   мисля,   че   е   най-­‐добре   да   си   починеш.   Изглеждаш  


изморена  от  пътя  –  Катя  се  обърна  към  сина  си  –  Чакам  да  ми  се  обадиш,  за  да   ти  дам  инструкции.  А  сега  моля  да  ме  извините.  Трябва  да  се  връщам  горе.  

Катя  се  обърна  и  се  запъти  към  входа,  водещ  към  вътрешността  на  болницата.  Чу,   че  Георги  се  опитва  да  й  каже  нещо,  но  не  се  обърна.  Той  стоеше  и  гледаше  как  фигурата   на  майка  му  се  отдалечава.  Явно  ситуацията  беше  по-­‐сериозна,  отколкото  предполагаше.   Никога   не   бе   я   виждал   толкова   овладяна   и   студена.   Това   го   плашеше.   Надяваше   се   на   скандал,  за  да  може  да  получи  информация,    без  тя  да  се  усети.  Явно  трябваше  да  играе  по   нейните   правила.   Това   не   му   хареса.   Хавана   Надя   под   ръка,   която   не   разбра   нищо   от   разменените  думи,  освен  че  свекърва  й  очевидно  не  искаше  да  й  позволи  да  види  детето   си.   Опита   се   да   говори   с   мъжа   си,   за   да   разбере   какво   става,   но   и   той   й   отговори   с   половинчати  фрази  и  я  убеди  да  отиде  при  техни  приятели,  за  да  се  възстанови  след  пътя.   Точно   след   един   час   Георги   се   обади   на   майка   си.   Знаеше,   че   тя   преферира   точността.   За   щастие   Надя   действително   беше   уморена   и   заспа   още   преди   половин   час.   Така  беше  най-­‐добре  за  всички.  Не  беше  говорил  с  Петър  по  телефона,  защото  до  момента   нямаше  никаква  информация.  Стигна  до  заведението,  което  майка  му  беше  определила  за   срещата   и   седна   на   двойна   маса   в   дъното   на   помещението.   Майка   му   пристигна   след   десетина  минути.   - Майко,  какво  ще  пиеш?  Да  поръчам.   - Вода  –  спокойно  отговори  тя.   - Ще   ми   кажеш   ли   сега   защо   не   ме   пусна   да   видя   Алекс?   –   спокойно   попита   Георги,  след  като  сервитьорът  донесе  поръчката.   - Казах   ти   още   вчера   по   телефона.   Тя   е   много   зле   и   в   момента   не   мога   да   си   позволя  да  я  изложа  на  такъв  риск.   - Какъв  риск?  Та  аз  съм  и  баща,  по  дяволите!   - Да,   и   това   е   най-­‐страшното.   Защото   ти   си   виновен   за   всичко.   За   страданието   й   през   последните   месеци,   за   самотата,   за   отчаянието   и   дори   за   побоя   –   Катя   продължаваше   да   говори   напълно   спокойно,   сякаш   разказваше   сутрешните   новини,  които  беше  прочела  във  вестника.   - Мисля,   че   си   несправедлива,   майко.   Знаеш,   че   всичко,   което   правя   е   за   нейно   добро.  Освен  това,  не  знам  как  е  в  момента,  но  Петър  не  би  могъл  да  й  причини   подобни   наранявания,   за   които   вчера   ми   каза   по   телефона.   Трябва   да   се   е   случило  нещо,  когато  е  избягала.  Искам  да  знам  подробностите,  за  да  мога  да   накажа  виновните.   - Нищо   подобно.   Искаш   да   знаеш   подробностите,   за   да   ти   е   по-­‐лесно   да   оневиниш   виновника.   Ако   зависеше   от   теб,   сега   при   нея   щеше   да   стои   безценният   й   съпруг,   който   да   продължава   да   я   малтретира   –   спокойствието   в   тона  и  безизразния  поглед  само  засилваха  болезнеността  на  думите  й.   - Не  мога  да  разбера  защо  мислиш  така.  Повярвай  ми,  не  мога.  Кога  съм  правил   нещо,  което  да  е  в  ущърб  на  Алекс?   - Всеки   път,   когато   нейните   действия   са   били   в   ущърб   на   твоите   интереси.   Първият   път,   когато   за   малко   не   уби   дъщеря   си   беше,   защото   всичките   ти   познати  изведнъж  разбраха,  че  момичето  ти  може  да  е  различно.  Вторият  път,   когато   със   сила   я   принуди   да   се   омъжи,   заплашвайки   я   с   лудница,   е   когато  


-

-

-

-

 

нейните  решения  пречеха  на  служебните  ти  интереси.  В  момента  ситуацията  е   точно  такава.     Майко,  говориш  глупости  –  нервите  на  Георги  не  издържаха  и  той  автоматично   премина  в  нападателна  позиция  –  Всичко  е  за  доброто  на  Алекс.  Това,  че  тя  се  е   объркала   и   е   сметнала   два   шамара   за   побой   не   значи,   че   трябва   да   провали   своя   живот   и   този   на   съпруга   си.   Няма   да   го   позволя.   Знаеш,   че   имам   познати   навсякъде,  не  ме  карай  да  използвам  връзките  си,  за  да  видя  детето  си.   Дори  не  се  опитвай  да  ме  заплашваш  –  Катя  стоеше  все  така  спокойна  и  студена,   което  още  повече  вбесяваше  сина  й.   Ти  си  тази,  която  заплашва  и  обвинява!  Не  ми  даде  да  видя  собственото  си  дете!   По-­‐лошо,  ��е  разреши  на  Надя  да  я  види.  Имаш  ли  представа  какво  напрежение   е  това  за  нея?   Не  ме  интересува.  В  момента  се  грижа  за  интересите  на  внучката  си.   Ти  дори  не  знаеш  какво  са  нейните  интереси.  Караш  ме  да  правя  неща,  които  не   искам   и   да   действам   по   начин,   който   не   одобрявам!   Много   внимавай,   майко,   знаеш,  че  имам  достатъчно  власт,  за  да  постигна  каквото  искам.   Сега  ти  ме  чуй  –  Катя  се  наведе  напред  и  все  така  спокойно  продължи  –  ако  ти,   Петър   или   някой   от   семейството   му,   дори   Надя,   някой   твой   познат   или   наемник   се   опита   да   приближи   Алекс,   всичките   средства   по   банковите   ти   сметки   ще   бъдат   блокирани.   Ако   се   опиташ   да   отмениш   ограничителната   заповед,   да   преместиш   Алекс   в   друга   болница,   опиташ   се   да   говориш   с   нея   по   телефона   дори,   ще   те   съсипя.   Баща   ти   беше   достатъчно   умен   човек   и   повери   цялото   ти   наследство  на  мен.  Знаеш  го.  Има  петима  адвокати,  които  ще  замразят  всичко,   което   имаш   и   ще   предприемат   съдебни   стъпки,   за   да   те   ликвидират   веднага,   щом  се  опиташ  да  ме  отстраниш.  Ако  не  се  обаждам  всеки  час,  да  потвърдя,  че   всичко   е   наред,   акцията   влиза   в   действие.   Освен   това   ще   разкажа   на   пресата   всичко   случващо   се   и   ще   съсипя   и   името   ти.   През   последната   година   загуби   достатъчно   пари,   за   да   не   можеш   да   си   позволиш   да   продължиш   бизнеса   си   с   лични  средства.  Над  всички  останали  пари  правата  са  мои.  Пълномощното  ти  ще   стане   невалидно   в   момента,   в   който   се   опиташ   да   направиш   нещо,   каквото   и   да   е  било,  което  ще  сметна,  че  е  насочено  срещу  мен  или  Алекс.  Не  се  опитвай  да   прехвърли   или   изтеглиш   средства.   Не   можеш   да   го   направиш   без   моето   потвърждение.  Ти  си  умно  момче,  но  аз  имам  значително  повече  опит  и  връзки.   Как  според  теб  те  измъквах  от  всичките  ти  каши  последните  години?  Затова  не   си   играй   мръсни   игрички   с   мен.   Ще   загубиш.   Сега   отивам   при   внучката   си,   защото  има  нужда  от  мен.  Когато  съм  готова  да  говоря  с  теб,  ще  те  потърся.  

Катя   стана   и   излезе.   Георги   стоеше   зашеметен,   асимилирайки   чутото.   Майка   му   беше   права.   Ако   играеше   срещу   нея,   щеше   да   загуби.   Трябваше   да   измисли   как   да   я   пребори,  без  да  рискува  тя  да  го  съсипе.       Катя   се   върна   в   болницата   жълто-­‐зелена.   Люба   я   чакаше   в   чакалнята   и   я   заведе   направо   в   пицарията,   където   я   накара   да   изпие   кафе   и   малко   коняк,   за   да   се   съвземе.   Разговора  с  Георги  я  беше  омаломощил.  Трябваха  й  всички  сили,  за  да  може  да  го  убеди  


да   не   предприема   нищо.   Истината   беше,   че   вероятно   можеше   да   направи   така,   че   да   наобиколи   поставените   от   нея   капани   и   да   се   добере   до   Алекс.   Дано   бе   успяла   да   го   уплаши  достатъчно.     Алекс  лежеше  будна,  чудейки  се  защо  баба  й  не  е  при  нея.  Всъщност  се  радваше,  че   има   малко   време   сама,   за   да   помисли.   Галеше   корема   си   и   мислеше   за   детето,   което   растеше   в   нея.   Представяше   си   бъдещето   им.   От   време   на   време   мисълта   за   Петър   се   появяваше  в  съзнанието  й,  но  тя  бързо  я  прогонваше.  Просто  нямаше  да  позволи  на  този   изверг   повече   да   се   доближава   до   нея   или   до   детето.   Вече   почти   не   изпитваше   болки,   само   в   счупената   ръка,   когато   без   да   иска   я   помръдваше.   Костта   беше   счупена   близо   до   китката  и  всеки  път,  когато  размърдваше  пръстите  си  я  болеше.  Но  можеше  да  преживее   всичко.   Сега   вече   да,   когато   животът   й   придоби   смисъл.   За   първи   път   от   месеци   се   чувстваше  спокойна  и  щастлива.  Трябваше  да  събере  сили,  за  да  се  бори  за  щастието  на   детето  си.  Алекс  заспа,  представяйки  си  как  прегръща  бебето  и  как  му  пее.  Сънува  как  го   изпраща   на   училище   и   колко   се   радваха   заедно   на   първата   му   шестица.   Това   дете   бе   всичко,  което  искаше  на  този  свят.  Най-­‐после  бе  намерила  сламката,  която  да  я  изкара  от   дъното  на  блатото.     Глава  5     Георги   седеше   в   удобното   кресло   в   къщата   на     сватовете   си.   Успя   да   убеди   Надя   да   се   прибере   в   Шумен,   за   да   може   спокойно   да   обмисли   случващото   се   и   да   говори   открито   с   бащата   на   Петър.   Вече   бяха   преговорили   всички   опции   да   влязат   в   болницата,   без   знанието  на  Катя  и  ги  бяха  отхвърлили.  Така  или  иначе  нямаше  да  постигнат  нищо.  Дори   да  успееха  да  изкарат  Алекс  оттам  това  нямаше  да  промени  отношението  на  майка  му.  А   именно  то  трябваше  да  се  промени.     - Мислиш  ли,  че  си  в  състояние  да  я  убедиш  да  се  види  с  нас?  –  попита  бащата  на   Петър.   - Мога   да   опитам.   Тя   е   твърдоглава,   но   не   и   неразумна.   Независимо   от   случилото   се,   Алекс   и   Петър   все   още   са   женени.   Трябва   да   я   убедим,   че   не   той   е   причинил   нараняванията  й.  Но  за  целта  трябва  да  намерим  виновника.  Това  е  най-­‐добрият   ни  аргумент.     Бащата   на   Петър   замълча.   Той   познаваше   сина   си   много   добре.   Знаеше,   че   е   способен   на   подобно   нещо.   Дори   съпругата   му   не   вярваше,   но   Петър   и   преди   е   имал   проблеми   с   агресията   и   ревността   и   беше   способен   на   такава   жестокост.   Не   можеше   да   го   каже  на  Георги  -­‐  това  би  променило  коренно  отношението  му.     - Единственият,   който   може   да   го   е   направил   е   таксиметраджията   –   размишляваше  на  глас  Георги.   - Не   е   задължително.   Може   да   се   е   случило,   докато   се   е   опитвала   да   хване   такси.   Всеки   циганин   може   да   я   е   пребил,   за   да   й   вземе   бижутата.   Все   пак   има   халка   и   обици.   - Да,   прав   си.   Трябва   да   намерим   този   шофьор,   той   може   да   ни   даде   някаква   информация.  


Още  утре  ще  се  заема  с  това.   Аз  мисля  да  се  върна  в  София  –  каза  Георги  –  Може  да  имам  по-­‐голям  успех.  Ако   видя  Алекс,  тя  ще  ми  разкаже  случилото  се.  Мен  няма  да  излъже,  повярвай  ми.   Това  е  добра  идея.  Аз  ще  задвижа  нещата  тук  и  веднага,  щом  науча  нещо  ново   ще  ти  се  обадя.  А  сега  е  време  да  си  лягаме,  минава  два.   Да,   искам   утре   рано   да   тръгна   за   София,   защото   след   обед   трябва   да   съм   Шумен.  Имам  дело,  което  не  успях  да  отложа.     Добре,  лека  нощ  тогава.  Надявам  се  да  ти  е  удобно  в  стаята  за  гости.   Да,  разбира  се.  Благодаря  за  гостоприемството  ти.  

Двамата  мъже  се  ръкуваха  и  се  разделиха.  Георги  дълго  лежа  буден  в  леглото  си,   премисляйки  как  да  действа  с  майка  си.  Трябваше  да  намери  слабото  й  място.       ***     Катя  се  прибра  сама  в  хотела  късно  вечерта.  Усещаше  се  слаба  и  определено  имаше   нужда  от  хубав  сън.  За  щастие  леглото  беше  удобно  и  се  унесе  веднага.  На  зазоряване  се   събуди  от  самосебе  си  със  странна  болка  в  гърдите.  Опита  се  да  заспи  отново,  но  не  успя.   Стана  и  след  като  изпи  едно  кафе  на  крак  в  кафенето  на  хотела  се  запъти  към  болницата.   Нямаше  осем  часа  и  хората  по  улиците  сънливи  отиваха  на  работа.  Катя  не  ги  забелязваше,   нещо  я  теглеше  към  Алекс.   Влезе   в   болницата   и   се   отправи   към   стаята   на   внучката   си.   Не   видя   никой   от   докторите   й   и   се   замисли   дали   да   не   ги   потърси.   Това   можеше   да   почака.   Влезе   в   стаята   и   се  ужаси.  Алекс  беше  бяла,  с  избила  пот  по  челото,  от  очите  й  се  стичаха  сълзи.  Имаше  още   две   системи,   които   се   вливаха   в   ръката   й.   Тя   дори   не   забеляза,   когато   баба   й   влезе.   Катя   я   хвана  за  ръка.   - Алекс,  миличка,  добре  ли  си?   - Бабо,  о,  бабо  –  Алекс  ридаеше  –  Аз...  аз...  аз...  загубих  го!   - Какво  си  загубила,  миличка?   - Загубих  детето  си.       ***      Катя   седеше   в   стаята   на   сестрите,   докато   старшата   сестра   буквално   наливаше   в   гърлото  й  кафе  с  коняк,  за  да  я  свести.  Оказа  се,  че  бебето  е  било  увредено,  но  е  нямало   как   да   се   разбере   по-­‐рано.   През   нощта   Алекс   е   получила   кръвоизлив   и   тялото   е   изхвърлило  плода.  По-­‐страшното  беше,  че  за  двата  дни,  в  които  то  е  умирало  в  тялото  на   внучка  й  е  успяло  да  натрови  кръвта  и  в  момента  тя  беше  септична.  Въпреки  високата  доза   силни   антибиотици   температурата   беше   над   тридесет   и   девет   градуса   и   не   спадаше.   И   преди  това  имаше  температура,  но  при  такива  травми  докторите  не  са  го  индикирали  като   проблем.   От   кръвоизлива   Алекс   беше   загубила   много   кръв   и   сега   беше   много   слаба.   Лекарите   се   опитваха   да   прочистят   организма,   но   щеше   да   отнеме   време.   Най-­‐лошото   беше,   че   Алекс   буквално   не   спираше   да   плаче,   което   я   изтощаваше   допълнително.   Лекарите  й  дадоха  успокоително,  за  да  може  да  заспи.    


Старшата   сестра,   която   сериозно   се   притесни   за   здравето   на   Катя   се   зае   с   привеждането  й  в  нормално  състояние.  Стресът  не  се  отразяваше  добре  на  организма  на   възрастната   жена.   Обадиха   се   от   регистратурата,   за   да   кажат,   че   Георги   е   пристигнал   и   иска  да  види  дъщеря  си.  Катя  просто  каза  да  не  го  пускат,  но  той  не  си  тръгваше.  Това  не   беше  от  значение  сега.  Алекс  беше  по-­‐зле,  отколкото  в  началото  и  лекарите  сериозно  се   опасяваха   за   живота   й.   Инфекцията   се   разпространяваше   бързо   и   засягаше   всички   органи,   които  и  без  това  бяха  травмирани.     Когато   Катя   се   посъвзе,   влезе   отново   при   Алекс.   Тя   все   още   спеше   под   въздействието  на  успокоителните,  но  от  очите  й  сякаш  продължаваха  да  се  стичат  сълзи.   Катя  седна  до  нея  и  започна  да  се  моли.  Не  го  беше  правила  от  години.       Старшата  сестра  влезе  в  стаята  и  каза  на  Катя,  че  синът  й  продължава  да  чака  долу  и   отказва  да  си  тръгне.  Само  това  липсваше.  Сега  не  можеше  да  се  бори  с  него,  но  нямаше   избор.   Не   можеше   да   разчита   на   охраната   да   го   държи,   а   и   по   този   начин   злепоставяше   себе  си  и  докторът,  който  й  помагаше.  Пое  дълбоко  дъх  и  слезе  по  стълбите.   - Майко,  трябва  да  говорим.  Започнах  разследване,  за  да  разбера  кой  е  причинил   това   на   Алекс.   Засега   считаме,   че   след   като   ти   се   е   обадила   от   пощата   е   била   нападната  преди  да  се  качи  в  таксито.  Моля  те,  трябва  да  говоря  с  Алекс,  за  да   разбера  подробности.   - Не  можеш  –  Катя  дори  не  го  погледна.   - Моля  те,  не  бъди  упорита.  Позволи  ми  да  говоря  с  нея,  важно  е.   - Не  можеш  –  Катя  вдигна  поглед  към  него  –  не  е  в  съзнание.   - Какво?  –  сърцето  на  Георги  се  сви.   - Дъщеря   ти   получи   масивен   кръвоизлив   и   загуби   бебето,   което   носеше.   В   резултат  на  това  кръвта  й  се  инфектира  и  в  момента  е  приспана,  за  да  може  да   си  почине.   - Кръвоизлив...  бременна...  Алекс  е  чакала  дете?   - Да.  Онова  чудовище  я  е  пребило  така,  че  да  изгуби  бебето.     - Не,  не,  майко,  разбери,  не  е  бил  Петър.  Друг  е  виновен.     Последните   думи   преляха   чашата   и   Катя   загуби   самообладание.   Зашлеви   силен   шамар  на  сина  си  и  се  разкрещя.   - Що  за  идиот  си  ти!  Не  разбираш  ли,  че  прелюбимият  ти  зет  е  смазал  дъщеря  ти   и   уби   внука   ти!   Лиши   детето   ти   от   единственото,   което   я   крепеше!   Да   не   мислиш,   че   аз   искам   така   да   са   се   случили   нещата?   Или   че   тя   искаше   да   роди   детето   си   сама,   без   съпруг,   без   дом,   без   подкрепа?   Петър   е   виновен,   никой   не   я   е  пребил  на  улицата!  Питай  майка  му,  по  дяволите!  Тя  е  видяла  лицето  й,  ръката   й!   Помогнала   й   е   да   се   съблече   и   е   видяла   синините   по   гърба!   Нима   може   да   си   толкова  заслепен.  Толкова  глупав  и  влюбен  в  онези  хора!  Ела  с  мен.     Катя  хвана  сина  си  за  ръка  и  го  помъкна  по  стълбите.  Отвори  широко  врата  на  стаята   на  Алекс  и  я  посочи.   - Ето,  погледни  какво  безценният  ти  Петър  й  е  причинил.  Погледни!    


Георги   стоеше   безмълвен,   сърцето   му   се   качи   в   гърлото,   не   можеше   да   повярва,   че   посиненото  гипсирано  тяло  в  леглото  беше  дъщеря  му.  Тя  се  мяташе  в  съня  си,  опитвайки   се  да  се  събуди.  Мониторът  показваше  учестеният  пулс  на  сърцето  й.  Той  се  приближи  до   нея  и  погали  здравата  ръка.  Алекс  я  дръпна  и  приотвори  очи.   - Дъще,  съкровище  мое,  кой  ти  причини  това?   - Знаеш  кой  –  Алекс  с  усилие  изговори  думите,  опитвайки  се  да  държи  очите  си   отворени.   Треската   надделяваше   и   тя   губеше   съзнание.     –   Онзи,   за   когото   ме   накара  да  се  омъжа.     Георги  се  срина  на  колене  и  заплака.  Алекс  продължаваше  да  се  опитва  да  говори,   но   от   устните   й   излизаха   само   звуци.   В   стаята   влетя   докторът   и   каза   всички   да   напуснат,   защото   сърдечния   ритъм   е   неравен   и   трябва   да   оставят   Алекс   да   си   почине.   Катя   хване   Георги   под   мишницата   и   го   изведе   навън.   Той   не   продумваше.   Когато   излязоха   от   болницата,  Катя  го  заведе  до  колата.   - Не   искам   да   те   виждам   повече   тук,   нито   някой   от   онези   идиоти   –   каза   Катя   –   Предай   им,   че   ако   искат   да   избягат   от   съдебно   дело   за   тормоз,   трябва   да   подпишат   документи   за   развод   и   то   моментално.   До   утре   сутринта   ще   ги   получат   по   пощата.   Ако   до   утре   вечерта   не   са   при   адвоката   ми   разписани,   ще   повдигна  обвинение  и  ще  направя  така,  че  Петър  да  не  получи  освобождаване   под  гаранция.  Чуваш  ли  ме?     Георги  само  кимна.  Качи  се  в  колата  и  запали.  Катя  се  върна  обратно  в  болницата.   Докторът  й  съобщи,  че  инфекцията  е  стигнала  до  сърцето  на  внучката  й  и  вълненията  й  се   отразяват  много  зле.  Получила  е  аритмия,  но  сега  е  стабилна.  Катя  седна  пред  стаята  й,  тъй   като   не   й   позволиха   да   влезе   вътре   и   заплака.   Тя   беше   виновна   за   влошаването   на   състоянието  й.  А  й  беше  обещала  да  я  предпази  от  Георги.       Глава  6     Когато   Георги   пристигна   в   Шумен   градът   спеше.   Минаваше   един   и   по   улиците   нямаше   никой.   Само   от   кръчмата   се   чуваше   музика   и   весели   викове   на   възторг.   Възрастният   мъж   отключи   врата   на   къщата   си   и   седна   в   кухнята.   Никога   не   седеше   там,   това   бе   място   за   жените,   а   и   си   имаше   кабинет,   където   обичаше   да   се   усамотява,   за   да   помисли.  Този  път  всичко  беше  различно.  Беше  успял  да  отложи  делото  и  след  като  тръгна   от  болницата  отиде  направо  при  Петър  и  семейството  му.  Не  знаеше  на  какво  да  вярва  и   през  целия  път  се  опитваше  да  си  обясни  случилото  се.  Ако  Петър  знаеше,  че  дъщеря  му   чака  дете,  как  е  могъл  да  я  удари?  И  да  не  е  знаел,  ако  действително  той  й  бе  причинил   всички  тези  наранявания,  то  действително  бе  чудовище,  което  не  заслужава  да  живее.  Но   той  познаваше  това  семейство  от  години,  познаваше  Петър,  той  не  бе  способен  на  такова   нещо.   Когато   се   видя   със   свекъра   и   зетя   си   изведнъж   всичко   се   изясни.   Мълчанието   на   Петър  и  спокойствието  в  очите  на  баща  му  изясниха  всичко.  Действително  Алекс  казваше   истината.   Те   приеха   условията   без   съпротива,   което   още   веднъж   доказа   вината   им.   Не   само   тази   на   Петър,   а   на   цялото   семейство.   И   неговата   също.   Разговорът   протече   тежко,  


напрежението   се   усещаше   във   въздуха   и   когато   Георги   отново   се   качи   в   колата,   за   да   се   прибере,   едвам   успяваше   да   вържи   волана.   В   мислите   му   се   въртеше   отново   и   отново   срещата  с  Алекс.  Тя  изглеждаше  така,  сякаш  умира.  И  той  не  можеше  да  направи  нищо.  За   първи  път,  откакто  се  беше  родила,  помоли  Господ  да  не  му  я  отнема,  макар  да  нямаше   право   на   това.   Разбираше,   че   действията   му   бяха   довели   ситуацията   до   тази   развръзка.   Вината   го   изяждаше   отвътре.   Наля   си   чаша   уиски   и   запали   цигара.   Не   пушеше   от   десет   години,   след   като   лекарите   му   казаха,   че   сърцето   му   не   е   добре   и   трябва   да   се   пази.   Мислеше  за  Надя.  Как  щеше  да  й  разкаже  какво  се  случва.  Тя  нямаше  да  понесе  новините,   особено   ако   разбере   сериозността   на   здравословното   състояние   на   дъщеря   им.   Не   можеше   да   изгуби   и   нея.   Загуби   детето   си,   майка   си,   не   можеше   да   загуби   единствения   човек,   който   никога   не   го   беше   изоставял   или   предавал.   Да,   чувстваше   се   предаден.   От   Петър,   от   баща   му...   Те   не   бяха   само   бизнес   партньори,   бяха   приятели   от   повече   от   петнадесет   години.   Няма   как   да   не   са   знаели   истината   за   случилото   се   между   младите,   но   въпреки   това   го   заблуждаваха   и   се   опитваха   да   обвинят   всеки   друг,   дори   самата   Алекс.   Не   можеше   да   повярва,   че   хората,   към   които   е   бил   лоялен   и   на   които   бе   помагал   стотици   пъти   сега   се   обърнаха   срещу   него   и   семейството   му.   Беше   останал   сам.   Не   можеше   да   разчита  на  никого.  Нямаше  да  може  да  изкупи  вината  си  пред  дъщеря  си.  Най-­‐вероятно  и   пред  Надя.     Възрастният  мъж  седя  дълго,  потънал  в  мислите  си  и  за  тази  нощ  се  състари  с  десет   години.   Лицето   му   загуби   свежестта   и   силата   си,   косата   сякаш   видимо   побеля,   а   на   челото   му  се  образува  дълбока  бръчка.  Най-­‐после  осъзна,  че  не  бе  господар  на  ничий  живот,  дори   на  своя  собствен.     ***     Катя  прекара  цял  ден  в  стаята  на  Алекс  с  надеждата  да  се  събуди.  Предишния  ден   така  и  не  я  пуснаха  при  нея  и  през  нощта  старшата  сестра  я  убеди  да  отиде  да  си  почине.   Не   можа   да   спи,   но   поне   се   освежи   и   сутринта   я   зарадваха,   че   внучка   й   е   стабилна   и   може   да  я  види.  За  съжаление  момичето  никак  не  изглеждаше  по-­‐добре.  Напротив,  бълнуваше,   температурата  ту  падаше,  ту  се  вдигаше,  на  лицето  й  постоянно  избиваше  студена  под,  а   устните   й   се   движеха,   без   да   произнасят   думи.   Лекарят   каза,   че   е   нормално,   имайки   предвид  степента  на  инфекцията  и  че  кръвните  проби  показват  подобрение.     Тази   нощ   Катя   остана   в   болничната   стая,   сърце   не   й   даде   да   се   помръдне   от   там,   въпреки  настояванията  на  персонала.  Малко  след  полунощ  Алекс  се  успокои  и  Катя  заспа   на   стола.   Когато   се   събуди   всичко   я   болеше,   вече   не   беше   на   двадесет   и   подобни   екстремни   ситуации   предизвикваха   недоволството   на   всичките   й   шипове   и   прещипани   дискове,  получени  през  годините.  Алекс  отново  бълнуваше  и  устните  и  сякаш  произнасяха   едно  и  също  име.  Катя  не  можа  да  разчете  какво  казва  внучка  й  и  след  като  я  изгониха  от   стаята,   за   да   може   на   спокойствие   да   се   проведе   поредния   преглед,   възрастната   жена   слезе  в  кафето  и  се  обади  на  Люба.  Имаше  нужда  да  сподели  с  някого  случващото  се.  Още   вчера   адвокатът   й   потвърди,   че   документите   за   развод   са   подписани   и   са   при   него.   Сега   оставаше  Алекс  да  се  възстанови  и  да  ги  подпише,  за  да  се  откъсне  веднъж  и  завинаги  от   този  кошмар.  Вече  нямаше  нищо,  което  да  я  накара  да  размисли.    


Разговорът   с   Люба   я   облекчи   както   винаги.   Тя   беше   истинска   приятелка,   на   която   можеше  не  просто  да  изплачеш  мъката  си,  но  и  да  поискаш  съвет.  Катя  се  върна  при  Алекс   и  седна  до  нея.  Чувстваше  се  безполезна,  с  вързани  ръце,  нищо  не  можеше  да  направи,  за   да  облекчи  страданието  на  внучка  си.     Глава  7     Криси  както  винаги  седеше  в  кафето  при  медицинския  университет,  пиеше  бира  и   чакаше   Сузи   да   се   появи.   От   както   учиха   в   различни   факултети   и   програмата   им   се   разминаваше   се   виждаха   рядко,   затова   не   й   се   разсърди,   че   закъсня   с   цели   двадесет   минути.   - Пак   търчиш   на   някъде,   а?     -­‐   Криси   целуна   Сузи   по   бузата   и   седна   обратно   на   мястото  си.   - Задържаха   ме,   както   винаги.   Не   мога   да   разбера   защо   тези   хора   вместо   да   дойдат   на   време   и   да   свършим   всичко   в   уречения   час   закъсняват   и   после   си   позволят  да  ни  държат  колкото  си  поискат.  Ще  кажеш,  че  ние  си  нямаме  личен   живот.   –   Сузи   беше   уморена   и   на   лицето   й   се   изписваше   недоволна   физиономия.   - А   нима   имате?   Последните   седмици,   когато   и   да   ти   се   обадя   ти   или   си   на   лекции,   или   учиш.   Не   дойде   дори   на   концерта,   за   който   аз   толкова   трудно   намерих  билет.   - Извинявай,  просто  този  тест  дойде  из  невиделица  и  ако  не  бях  учила  нямаше  да   го  взема.  Сега  ни  гледат  под  лупа,  никога  не  ми  е  било  толкова  тежко.     - Стига   за   това   учене,   кажи   ми   какво   става   с   теб?   Има   ли   някой?   Излизаш   ли   въобще  или  си  седиш  в  стаята  в  общежитието.   - Кой   да   има?   Кога?   Не   съм   излизала   от   векове,   вече   дори   забравих   как   изглежда   нощно  заведение  отвътре.  Просто...     - Сама  си  си  виновна.  Искаш  да  си  първата  навсякъде.  За  какво  ти  е  да  имаш  само   шестици?  Със  знанията    които  имаш  спокойно  ще  си  вземеш  изпитите,  ама  ти  не   –  трябва  да  съм  най-­‐добрата.   - Да,   трябва.   Защото   иначе   ще   ме   изхвърлят   като   мръсно   коте.   Десет   сме,   разбираш  ли?  Десет!  И  всички  са  с  връзки.  Аз  съм  никой  и  ако  не  се  докажа  и  то   сега,   следващия   семестър   няма   да   мога   да   продължа.   Ох,   знам,   че   звуча     като   някоя  болна  амбиция,  но  толкова  се  борих...   - Знам.  Уважавам  усилията  ти,  но  извини  ме,  че  ти  го  казвам,  изглеждаш  ужасно.   От   кога   не   си   ходила   на   фризьор?   Дрехите   ти   казват   не   ме   интересува   как   изглеждам,  да  не  говорим,  че  имаш  огромни  сенки,  които  дори  не  се  опитваш   да  скриеш.     - Да,  а  представи  си  какво  ще  е  декември  и  януари...  Сега  е  само  началото  и  все   още   ни   спестяват   много.   Направо   незнам.   Трябва   да   издържа.   Не   мога   да   се   наспя,  постоянно  съм  уморена...   - Според   мен   си   депресирана.   Не   веднъж   съм   те   виждала   подложена   и   на   по-­‐ голям   стрес.   Преди   няколко   месеца   успяваше   и   да   учиш   и   да   работиш   и   дори  


след   три   поредни   нощни   смени   не   изглеждаше   толкова   зле.   Трябва   да   направим  нещо  по  въпроса.     Ха,  и  какво  да  направим?  Ще  ми  намериш  някоя  мацка,  която  да  ме  разведри?  –   Сузи  действително  беше  в  много  лошо  настроение   Престани   дами   се   дървиш,   като   за   начало.   Ела   довечера   у   нас.   Ще   ядем   пица,   ще  гледаме  филми  и  ще  се  оплакваме  от  липсата  на  секс.  Добре?   Не  знам,  имам  да  уча...   Дори  не  искам  да  слушам!  Идваш  и  това  е.  В  осем  те  чакам  у  нас  и  смей  да  не   дойдеш!   Добре,  добре,  ще  дойда...  

Криси   сериозно   се   притесняваше   за   Сузана.   След   историята   с   Таня,   която   тя   знаеше   само   от   части,   но   се   досещаше   за   какво   става   въпрос,   приятелката   й   беше   изпаднала   в   много   сериозно   униние.   Просто   отказваше   да   живее   и   караше   на   автопилот.   Надяваше   се,   че   с   началото   на   учебната   година   нещата   ще   се   подобрят,   но   това   не   се   случи.   Да   се   оплаква   от   количеството   занятия   не   беше   в   стила   на   Сузи.   Тя   беше   от   тези   хора,   които   обичат  да  прекарват  времето  си  в  аудиторията  и  сегашното  й  поведение  ясно  показваше,   че  е  депресирана.  Самата  Кристина  не  беше  много  щастлива  напоследък  и  честно  казано   проблемите   на   Сузи   й   помагаха   да   се   крепи.   Нищо   не   се   случваше   и   това   я   тормозеше.   Сега  щеше  да  се  заеме  да  повдигне  духа  на  Сузана,  поне  имаше  цел.       Глава  8     Катя  седеше  до  внучката  си,  която  отново  бълнуваше.  Вече  седмица  състоянието  й   не   се   подобряваше,   даже   напротив.   Започна   не   само   да   шепти,   но   дори   да   вика   понякога.   Явно   сънуваше   кошмари.   Едно   име   постоянно   излизаше   от   несвързаните   й   думи   –   Кристина.     - Г-­‐жо,  бихте  ли  дошли  с  мен,  трябва  да  поговорим  за  състоянието  на  внучката  Ви   –  лекуващият  лекар  беше  влязъл  в  стаята.   - Да,  разбира  се.  –  Катя  го  последва   - Заповядайте,  седнете.   - Благодаря.   - Кръвните   изследвания   показват,   че   инфекцията   е   практически   преодоляна,   но   сърцето   й   отказва   да   влезе   в   ритъм   и   продължава   да   не   изпомпва   достатъчно   кръв.   - Какво  може  да  се  направи?   - Ние   нищо   не   можем   да   направим   повече   от   това.   Мисля,   че   причината   за   състоянието  й  е  психологическа   - Психологическа?  Не  разбирам.   - Виждате   ли,   внучката   Ви   няма   желание   за   живот.   Колкото   и   странно   да   звучи   това   е   от   особено   значение   за   всички   пациенти.   Разбирам,   че   всичко,   което   й   се   случи   за   последните   седмици   е   толкова   тежко,   че   дори   здрав   човек   е   трудно   да   го  преодолее,   но   ако   не  намерим   начин   да   я   стимулираме   се   опасявам,  че   няма   да  се  справи.  


-

 

Какво  искате  да  кажете,  не  разбирам.     Алекс   няма   стимул   да   оздравее.   Мозъкът   й   отказва   да   накара   сърцето   ода   работи.   Това   е   причината   за   състоянието   й.   Трябва   да   намерим   начин   да   придадем  смисъл  на  живота  й.   Но  тя  не  е  в  съзнание,  как  да  говоря  с  нея,  как  да  я  убедя  да  се  бори...   Подсъзнателно  човек  възприема  стимули  от  околната  среда.  Може  да  е  полезно   да  се  види  с  майка  си  или  някой  значим  в  живота  й.     Значим...   –   Катя   тъжно   се   усмихна.   –   мисля,   че   не   останаха   значими   хора   в   живота  й...     Да,   загубата   на   детето   предизвика   очевидно   не   само   физически,   но   и   психологически  срив.     Да...   Помислете   как   може   да   я   ободрите.   Важно   е.   Всъщност   това   е   единственото,   което  в  момента  може  да  я  спаси.  

Катя   излезе   от   кабинета   на   доктора   и   седна   в   чакалнята.   Колкото   и   страшно   да   беше,   Алекс   действително   нямаше   никой   в   живота   си,   заради   когото   да   живее.   Надя   искаше  няколко  пъти  да  дойде  да  я  види,  но  Катя  не  й  позволи.  Така  или  иначе  тази  жена   не   беше   донесла   на   детето   си   нищо   друго,   освен   разочарование.   А   и   все   още   се     страхуваше   от   Георги.   Макар   засега   да   се   беше   смирил,   рано   или   късно   щеше   да   опита   отново  да  се  намеси.     Катя  покри  лицето  си  с  ръце  и  тихичко  заплака.  Тя  също  нямаше  никой  и  беше  сама   в  това  изпитание.  Единствено  Алекс  й  беше  останала  и  тя  не  знаеше  как  да  й  помогне.       ***     От   автогарата   Люба   директно   се   отправи   към   болницата,   където   беше   Алекс.   От   разговора   с   Катя   вчера   вечерта   не   разбра   друго,   освен   че   състоянието   на   момичето   се   влошава.  Беше  събота  сутрин  и  улиците  бяха  празни,  затова  успя  да  стигне  много  бързо.   Катя  вече  я  чакаше  в  близката  пицария.     - Ето   ме,   най-­‐после   стигнах   –   Люба   практически   връхлетя   върху   Катя   и   след   силна   прегръдка   седна   срещу   нея   и   взе   ръцете   й   в   своите   –   Как   си?   Изглеждаш   изтощена.   - Така  се  и  чувствам.  Усещам  как  с  всеки  ден  ми  е  по-­‐трудно  да  издържам  и  това   ме   плаши.   Ох,   мила,   благодаря   ти,   че   си   тук.   Не   знам   какво   бих   правила   без   теб...  –  Катя  се  просълзи  –  Само  те  занимавам  с  моите  проблеми.   - Престани,   знаеш,   че   искам   да   съм   тук.   Иначе   можех   да   измисля   хиляда   извинения  и  да  не  дойда.  Успокой  се  и  ми  разкажи  какво  става  с  Алекс,  защото   вчера  нищо  не  разбрах.   - Не  знам  какво  става,  наистина  не  знам...  Вчера  ме  извика  д-­‐р  Михайлов  и  каза,   че  тя  не  иска  да  се  оправи.   - Какво  значи  не  иска  да  се  оправи?   - Ми   няма   воля     за   живот.   Според   него   причината   все   още   да   не   се   е   преборила   с   инфекцията  и  сърцето  й  да  е  толкова  слабо,  въпреки  подобрението  в  кръвната  


-

-

 

картина  е,  че  не  иска  да  живее.  А  аз  няма  как  да  я  убедя  да  се  бори...  Няма  как   да  говоря  с  нея,  незнам  какво  да  правя.  Просто  не  знам...   Какво  те  посъветва  той?   Да  намеря  някакъв  стимул,  който  да  й  вдъхне  сили.     Да,   волята   да   оздравееш   е   изключително   важна   при   пациентите.   Но   не   знам   какво  можеш  да  направиш  в  случая.   Точно   това   е   проблема.   Чудя   се   дали   да   не   извикам   Надя,   може   би   ще   й   помогне.   Може  би.     Не  звучиш  убедено.   Просто   не   мисля,   че   има   някакво   влияние   върху   дъщеря   си.   А   доколкото   разбирам,   Алекс   е   изпаднала   в   депресия,   която   не   й   позволява   да   възприема   околната  действителност.  Трябва  й  нещо,  което  да  приеме  с  подсъзнанието  си.   Ти  си  тази,  която  винаги  е  била  до  нея  и  си  единственият  човек  от  семейството,   на  когото  вярва.  След  като  това  не  й  помага,  не  вярвам  присъствието  на  Надя  да   промени  нещата.  Трябва  й  някаква  промяна,  силен  тласък,  който  действително   да  я  изкара  от  летаргията.   Не  мога  да  измисля  нищо  –  Катя  тихо  въздъхна,  а  лицето  й  се  помрачи.   Добре,   нали   каза,   че   тя   постоянно   бълнува,   за   какво?   Казвали   не   нещо   съществено  или?   Единственото,  което  се  разбира  е  картината  на  побоя  и  явно  някакви  караници   между  нея  и  Петър.  Освен  това  се  извинява  на  Кристина.   Коя  е  Кристина?   Не  знам.  Мога  само  да  предполагам,  че  това  е  момичето,  с  което  е  имала  връзка   преди  Георги  да  я  принуди  да  се  омъжи.     Аха   –   Люба   се   умисли.   Не   можеше   да   проумее   две   неща   –   как   е   възможно   хубаво  момиче  като  Алекс  да  харесва  жени  и  как  е  могъл  баща  й  да  я  принуди   да  се  омъжи  при  това  положение.   Ситуацията   изглежда   просто   отчайващо.   Опитвам   се   да   се   държа,   но   усещам,   че   изнемогвам.  И  най-­‐вече,  защото  нищо  не  мога  да  направя.    

Двете   жени   се   умълчаха.   Всяка   потъна   в   своите   мисли,   насочени   към   младото   момиче,   което   отказваше   да   се   бори   за   живота   си.   Колко   жалко   беше   да   видиш   как   е   унищожен   толкова   млад   човек,   без   дори   да   е   наранил   някого.   И   всичко,   защото   беше   различна  и  обществото,  в  което  живееше,  няма  да  я  приеме.  Даже  не  заради  обществото,   а  заради  собствените  й  родители.  Цялата  история  беше  толкова  невероятна,  че  ако  не  бяха   преки  участници  в  нея,  щяха  да  я  помислят  за  измислица.  Трябваше  да  търсят  решение  в   невероятното,  защото  нищо  реално  не  помагаше.     - А  ако  потърсим  Кристина?  –  изведнъж  каза  Люба.   - Кристина?  Не  те  разбирам  –  Катя  унесена  в  своите  си  мисли  не  разбра  за  какво   става  въпрос   - Да,  за  да  повдигне  духа  на  Алекс.  Тя  обичаше  ли  я?  


-

-

-

-

 

Алекс  Кристина  ли?  Там  историята  не  ми  е  известна.  Мога  само  да  се  досещам.   Алекс  никога  не  ми  е  говорила  за  нея  директно.  Знаех,  че  има  някой  и  че  в  един   момент   момичето   ми   летеше   във   въздуха   от   щастие,   но   дори   не   мога   да   съм   сигурна,  че  е  това  момиче.  Никога  не  ми  е  казвала  името  й.     Струва  си  да  опитаме.  След  като  повтаря  името  й,  значи  е  важна  за  нея.   Какво  да  опитаме?  –  Катя  все  още  не  разбираше  накъде  води  разговора  Люба   Да  доведем  Кристина  при  Алекс.   Но  аз  не  познавам  това  момиче,  не  знам  дори  фамилията  й,  камо  ли  как  да  се   свържа  с  нея.   В  мобилния  на  Алекс  не  може  да  й  няма  номера.  Можем  да  се  обадим  на  някоя   от  приятелките  й  в  университета,  все  някоя  ще  знае  как  да  се  свърже  с  нея.   Мисля,  че  идеята  ти  е  нереална.   Какво   имаме   да   губим?   Отдавна   минахме   възрастта,   че   да   се   притесняваме   какво   ще   си   каже   някоя   пикла   за   нас   и   ако   нямаш   по-­‐добра   идея   мисля,   че   трябва  да  опитаме.   Не   знам,   наистина   ми   звучи   твърде   невероятно.   Дори   да   успеем   да   открием   това  момиче,  тя  надали  ще  се  съгласи  да  дойде  в  болницата.  А  и  не  съм  сигурна,   че  това  ще  окаже  каквото  и  да  е    влияние.   Имаш   ли   друго   предложение?   –   Катя   поклати   отрицателно   глава   –   Виж   сега,   любовта  е  най-­‐голямата  сила  на  света  и  ако  Алекс  действително  е  имала  силни   чувства   към   Кристина,   може   би   ще   й   се   отрази   по   някакъв   начин.   Няма   да   стане   по-­‐лошо.   Да,  права  си.  Господи,  какви  глупости  само  ме  караш  да  правя!   Хайде,   хайде,   като   млади   правехме   и   по-­‐големи   –   Люба   погали   ръката   на   приятелката  си  –  Погледни  колко  е  станало  часа!  Минава  обяд.   Ох,  нима!  Дори  не  съм  усетила  как  мина  времето  –  Катя  скочи  от  стола  –  Хайде   да  отидем  в  болницата.  Трябва  да  видя  как  е  Алекс.   Да,  само  да  платим  сметката.  

Двете   жени   се   върнаха   в   белите   коридори,   миришещи   на   белина   и   лекарства.   Нямаше  промяна  в  състоянието  на  Алекс.         ***     Криси   седеше   в   любимото   си   кафе   до   тях   и   се   наслаждаваше   на   следобедната   си   бира.   Бяха   се   събрали   колеги   от   университета   и   обсъждаха   днешните   задания,   които   не   бяха   никак   малко.   Честно   казано   на   нея   не   й   се   говореше   за   това,   но   нямаше   избор.   Усети   вибрацията  на  телефона  си.  На  екрана  се  изписа  непознат  номер,  който  я  търсеше  за  трети   път   от   сутринта.   Предишните   два   пъти   беше   в   лекция   и   не   можеше   да   говори,   а   и   по   принцип   не   вдигаше   на   непознати,   но   телефонът   продължаваше   да   звъни   и   Криси   вдигна,   ставайки  от  масата:   - Ало?   - Добър  ден,  търся  Кристина.  


-

-

-

-

 

Да,   на   телефона   –   никой   не   я   наричаше   с   пълното   й   име   и   деловото   обръщение   силно  я  учуди.   Удобно  ли  е  да  говорим  в  момента?   Да,   слушам   Ви   –   Гласът   отсреща   беше   непознат   и   видимо   принадлежеше   на   възрастна  жена.  Подобен  тон  на  комуникация  беше  рядкост  за  Криси  и  това  още   повече  засили  любопитството  й.   Обажда  се  Екатерина  Минкова,  Алекс  Петрова  е  моя  внучка.  Дали  това  има  Ви   говори  нещо?   Да,  Алекс,  да...  разбира  се  –  стомахът  на  Криси  се  сви.   Извинете   ме   за   безпокойството,   но   Ви   се   обаждам   по   спешен   повод,   който   не   търпи  отлагане.  Имам  нужда  от  Вашата  помощ.  Дали  е  възможно  да  се  срещнем   някъде,  за  да  Ви  обясня  ситуацията?   Какво  се  е  случило?  Нещо  лошо  с  Алекс  ли?  –  Криси  не  разбираше  защо  толкова   много   се   притесни.   В   крайна   сметка   не   беше   чувала   нищо   за   това   момиче   от   почти  десет  месеца.   Да,  тя  не  е  добре  и  наистина  ще  съм  Ви  много  благодарна,  ако  ми  помогнете.  Не   е   удобно   да   Ви   разкажа   подробностите   по   телефона.   Дали   ще   е   удобно   да   се   видим?   Да,  няма  проблем  –  тя  дори  не  се  замисли,  че  всичко  това  можеше  да  е  измама.   Гласът  отсреща  звучеше  прекалено  искрено  –  Кажете  кога  и  къде.   Аз  съм  свободна,  така  че  Вие  определете  времето.     След  два  часа?   Чудесно.   Аз   се   намирам   до   МВР   болница,   ако   е   удобно   да   се   видим   някъде   в   района  на  Руски  паметник.  Ако  не  е,  посочете  само  къде.   Не,  няма  проблем.     Знаете  ли  пицарията  на  ъгъла  срещу  болницата?   Да.   Там  удобно  ли  е?   Да,  да,  няма  проблем.     Тогава   ще   Ви   чакам   след   два   часа.   Благодаря   Ви,   за   проявеното   разбиране.   Дочуване.  

Криси  чу  звукът  от  затварянето  на  телефона,  погледна  отново  екрана  и  го  прибра  в   джоба  си.  Случилото  се  беше  твърде  объркано  и  неясно.  Върна  се  на  масата  и  се  извини,   че   й   е   изникнала   спешна   работа.   Когато   излезе   от   кафето   и   се   запъти   към   вкъщи   набра   номера   на   Сузи.   Трябваше   да   поговори   с   някой,   който   да   я   разбере.   Телефонът   й   беше   изключен,   явно   беше   на   лекции.   Изпрати   й   съобщение   с   надеждата   да   й   се   обади   в   почивката.   След   час,   докато   нервно   се   разхождаше   из   апартамента   си   и   гледаше   постоянно   телефона   си,   установи,   че   не   знае   дали   иска   да   отиде   на   определената   среща.   Първо   ситуацията   беше   опасна,   ставаше   тъмно   и   не,   че   Криси   някога   се   беше   страхувала,   но   имаше   хиляди   случаи   на   измами   и   не   се   знаеше   дали   всичко   това   не   беше   просто   претекст,   за   да   я   замъкнат   някъде.   Второ   –   дори   действително   това   да   беше   бабата   на   Алекс,  какво  искаше  от  нея?  Те  се  разделиха  преди  толкова  много  време  и  Алекс  дори  не  и  


написа  смс,  за  да  й  честити  рождения  ден.  Какво  очакваха  да  направи?  И  какви  бяха  тези   проблеми,   че   да   я   търсят   нея?   Те   нямаха   нищо   общо.   Така   наречената   им   връзка   продължи   по-­‐малко   от   месец   и   накрая   именно   Алекс   бе   тази,   която   я   заряза.   Това   бе   и   третата  причина,  поради  която  не  искаше  да  ходи  на  срещата.  Раната  от  раздялата  все  още   кървеше.  Криси  не  можеше  да  си  обясни  защо  толкова  я  болеше.  Не  беше  за  първи  път  да   я   зарязват.   Нито   за   първи   път   губеше   някого   заради   мъж.   Но   някак   това   момиче   бе   успяло   да  й  влезе  под  кожата,  да  я  накара  да  почувства  неща,  които  никога  преди  това  не  беше   усещала.  Накара  я  да  полети,  да  се  извиси  над  ежедневните,  обикновените,  рационалните   неща.  Това,  което  имаха,  макар  и  толкова  кратко,  се  ��е  запечатало  в  съзнанието  й.  Всеки   миг,  прекаран  заедно,  чувстваше  като  цяла  епоха  в  живота  си.  И  сега,  когато  времето  й  бе   помогнало  да  се  отърси  от  болезнените  спомени,  се  появяваше  някой,  който  дори  не  беше   Алекс  и  я  връщаше  обратно.  Връщаше  я  към  болката.   Оставаха   петнадесет   минути   до   срещата,   когато   Криси   окончателно   реши   да   не   ходи.   Сузи   така   и   не   се   беше   обадила,   а   тя   нямаше   сили   да   се   справи   с   всичко   това   без   нечия   помощ.   Изключи   си   телефона   и   седна   на   дивана.   Пусна   телевизора   и   се   опита   да   загледа  криминалето,  което  даваха.  Нещо,  в  душата  й  не  й  даваше  покой.  Опита  се  да  го   потисне,  но  не  успя.  Превключи  канала.  После    още  веднъж.  Душата  и  се  мяташе  на  хиляди   посоки.  Стана  и  взе  чантата  си.  Нямаше  да  може  да  живее  спокойно,  ако  не  разбереше  за   какво  става  въпрос.  Винаги  можеше  да  откаже  да  помогне,  но  неизвестността  я  убиваше.   Излезе  от  апартамента  и  хвана  такси.   - Няма   да   дойде,   ще   видиш.   –   Катя   нервно   се   оглеждаше   към   вратата   на   заведението.   - Изчакай  няколко  минути,  де  –  Люба  се  опитваше  да  я  успокои,  но  безуспешно.   Срещата  трябваше  да  се  осъществи  преди  десет  минути.   - Няма  какво  да  чакам.  По-­‐добре  да  се  върна  при  Алекс.  Това  момиче  няма  да  се   появи.   - Добре,  щом  толкова  се  притесняваш,  обади  й  се.   - Не,   в   никакъв   случай.   Обясних   й   ситуацията.   Не   мога     да   я   насилвам   да   прави   неща,  които  не  желае.  Та  аз  дори  не  я  познавам!  Какво  ли  си  мисли?   - Добър  вечер,  Екатерина?  –  до  тях  изникна  буквално  от  нищото  младо  момиче,   което   с   въпросителен   поглед   се   въртеше   между   двете   жени   и   плахо   ги   оглеждаше.     - Да,   аз   съм.   Кристина   предполагам   –   Катя   се   изправи   и   подаде   ръка.   След   утвърдително  кимане  Катя  представи  Люба  –  Това  е  моя  приятелка,  Люба.   - Приятно  ми  е  –  тя  се  ръкува.   - Заповядайте,  седнете.   - Извинете  ме  за  закъснението,  но...  честно  казано  до  последно  се  чудех  дали  да   дойда.     Искреният  отговор  на  момичето  изведнъж  успокои  Катя.  След  двудневни  мъки  да  я   открие  и  не  малко  телефонни  разговори  се  страхуваше  какъв  човек  ще  застане  пред  нея.  А   сега  там  седеше  младо  момиче,  малко  уплашено,  но  искрено  и  симпатично.     - Прекрасно   Ви   разбирам   и   съм   безкрайно   благодарна   затова,   че   се   отзовахте   и   то  толкова  бързо.  


-

-

-

 

Вижте,   не   искам   да   създавам   погрешно   впечатление.   Не   знам   дали   съм   способна  да  помогна,  тъй  като  нямам  никаква  връзка  с  Алекс  от  десет  месеца  и   честно  казано  дори  не  знам  как  сте  ме  открили.   Повярвайте   ми,   не   беше   лесно   –   усмихна   се   Катя   –   но   нека   не   Ви   държа   в   неведение.  Наясно  съм,  че  преди  десет  месеца  внучката  ми  Ви  е  казала,  че  не   може   да   има   никакви   отношения   с   Вас   повече.   Не   знам   дали   Ви   е   казала   причината.   Да,   каза   ми,   че   е   сгодена   и   че   ще   се   омъжва   –   Криси   не   успя   да   сдържи   болезнената  физиономия,  която  се  изписа  на  лицето  й.   Преди   да   продължа   по   същество   бих   искала   да   Ви   дам   по-­‐ясен   поглед   върху   тогавашната   ситуация   –   Катя   беше   решила   предварително   какво   ще   каже.   Не   можеше   просто   така   да   помоли   непознат   човек   да   й   помогне.   Дори   Алекс   после   да   й   се   разсърдеше,   трябваше   да   разкрие   поне   част   от   случилото   се   –   Преди   десет  месеца  моят  син,  бащата  на  Алекс,  разбра  за  Вашите  взаимоотношения  и   я   принуди   да   ги   прекрати.   Дори   да   Ви   се   струва   невероятно,   той   е   способен   физически  да  принуди  всекиго  да  направи,  каквото  пожелае.  Още  повече  Алекс,   защото  е  уязвима  и  зависима  от  него.  След  няколко  месеца,  отново  не  по  своя   воля,  тя  сключи  брак  с  въпросният  избраник  на  сина  ми.  Как  са  живяли  не  мога   да  кажа,  защото  тя  дълго  кри  и  от  мен  реалната  ситуация.  Резултатът  е,  че  преди   седмица   съпругът   й   я   преби   жестоко   и   аз   едвам   успях   да   я   скрия   от   него   и   баща   й.   Оказа   се,   че   е   бременна,   но   загуби   детето,   вследствие   на   което   получи   отравяне  на  кръвта.  Лечението  дава  резултат,  но  сърцето  й  е  слабо  и  лекарите   не  дават  особени  надежди.  

Криси   седеше   с   полуотворена   уста   като   зашеметена   и   се   опитваше   да   проумее   чутото.  Мълчанието  на  възрастната  дама  я  накара  да  проговори.   - Не   мога   да   повярвам,   че   е   възможно!   Не   знам   какво   да   кажа.   Безкрайно   съжалявам...   но   все   още   не   разбирам   какво   мога   да   направя   за   Вас.   Ако   има   нещо,  само  кажете,  ще  помогна  с  каквото  мога.   - Да,   мисля,   че   именно   Вие   може   да   помогнете.   Разбирате   ли,   внучката   ми   е   практически   здрава,   но   сърцето   й   отказва   да   бие,   защото   живота   й   загуби   смисъл.  След  като  изгуби  детето,  вече  няма  за  какво  да  се  бори.  Не  е  в  съзнание   и  постоянно  бълнува.  Бълнува  Вашето  име.  Затова  си  помислих,  че  ако  дойдете   в  болницата,  ако  чуе  гласа  Ви,  може  би  ще  поиска  да  живее.     Болката   в   очите   на   Катя   се   забиваше   в   сърцето   на   Криси.   Тя   все   още   не   осъзнаваше   това,  което  чува,  но  не  можеше  да  откаже  да  помогне.  Ако  не  заради  Алекс,  то  заради  тази   измъчена  жена,  която  се  беше  обърнала  към  нея  като  последен  опит  да  спаси  внучката  си.   - Ще  дойдете  ли  с  мен  в  болницата?  Алекс  не  е  в  съзнание  и  ако  не  желаете,  няма   да  разбира  за  Вашето  посещение.  Моля  Ви,  това  е  последната  ми  надежда.   - Да,  разбира  се,  че  ще  дойда  –  отговори  Криси  и  сложи  ръката  си  върху  тази  на   Катя  –  Когато  кажете,  ще  съм  там.  Ако  мога  да  помогна,  ще  съм  много  щастлива.   - Може   ли   да   отидем   сега?   Опасявам   се,   че   всеки   момент   е   от   значение,   а   така   или  иначе  сме  близо.  Ако  имате  време,  разбира  се.  


-

Да,   няма   проблем.   –   Криси   се   заоглежда   за   сервитьора,   за   да   му   поиска   сметката.   Аз  ще  оправя  сметката  –  каза  Люба,  която  внимателно  наблюдаваше  разговора   до  момента  без  да  се  намесва  –  Вие  тръгвайте,  след  малко  няма  да  ви  пуснат  да   влезете  при  нея.  

  Катя  се  изправи  и  Криси  безропотно  я  последва.  Люба  остана  на  масата  и  си  допи   кафето.  Нямаше  смисъл  да  отива  с  тях,  така  или  иначе  нямаше  да  ги  пуснат  всички  заедно.   Криси   и   се   стори   приятно   момиче,   само   дано   успееше   да   помогне.   Катя   не   излъга,   че   това   беше  последния  им  шанс.       Криси   вървеше   след   Катя   по   коридора   и   макар   да   бе   свикнала   с   миризмата   на   болница,  все  пак  учеше  медицина,  усети,  че  й  се  повдига.  Когато  идваш  при  близък  човек   нещата  някак  се  усещаха  по-­‐остро.  Катя  зави  по  разклонението  на  коридора  и  се  спря  пред   една  врата.   - Това   е   стаята   –   каза   тихо.   Криси   утвърдително   поклати   глава,   Катя   отвори   вратата   и   влезе   –   Алекс,   миличка,   как   си?   Извинявай,   че   ме   нямаше   толкова   дълго,   но   се   видях   с   един   човек,   който   иска   да   ти   каже   здравей.   Ето   я   и   Кристина.     Катя   й   направи   знак   да   се   приближи.   Криси   стоеше   и   гледаше   изпотеното   лице,   напуканите  от  температурата  устни,  затворените  очи,  които  сякаш  всеки  момент  щяха  да   се   отворят.   Алекс   изглеждаше   отслабнала,   изтощена...   изглеждаше   така,   сякаш   си   отива.   Сърцето  на  Криси,  свито  през  последните  няколко  часа,  се  опита  да  изскочи  през  гърлото.   Видя   как   стаята   се   завърта   и   точно   преди   да   падне   усети   две   силни   ръце,   които   я   хванаха   и  я  сложиха  да  седне.   - Добре  ли  си?  –  Катя  я  гледаше  уплашено.   - Да,  просто  не  очаквах  да  я  видя  такава.   - Искаш  ли  вода,  нещо?   - Не,  не.  Добре  съм.  Благодаря  –  Криси  се  засрами  от  поведението  си.  Беше  силна   и   издръжлива,   а   сега   се   държеше   като   някоя   префърцунена   дрисла.   Погледна   Алекс   и   видя,   че   устните   й   действително   се   движат,   но   не   издаваха   звук.   Докосна   ръката   й   и   тихо   каза   –   Здравей,   Алекс.   Съжалявам   да   те   видя   така   слаба.  Аз  съм,  Криси,  помниш  ли  ме?  Аз  те  помня.  Помня  всичко,  мила.  Искам   да  се  оправиш,  не  мога  да  те  гледам  така  отпаднала.  Хайде,  отвори  очи.  Знаеш,   че  обожавам  цвета  им.     Криси   и   Катя   стояха   и   чакаха   да   се   случи   чудо,   но   Алекс   не   отвори   очи.   Само   пищенето  на  апарата,  измерващ  ударите  на  сърцето  се  учести.  Криси  стискаше  ръката  й  и   се   молеше   нещо   да   се   случи.   В   този   момент   в   стаята   влетяха   две   сестри   и   лекар,   нареждайки  на  всички  да  излязат.  Катя  и  Криси  излязоха  в  коридора  и  безмълвно  стояха  в   очакване   да   разберат   какво   се   е   случило.   След   няколко   минути   лекарят   излезе   или   по-­‐ точно   отвори   врата,   защото   двете   жени   буквално   връхлетяха   върху   него   в   момента,   в   който  го  видяха.  


-

-

-

-

 

Какво  става  докторе,  кажете?  –  почти  проплака  Катя.   Сърдечният   й   ритъм   рязко   се   учести.   Имаше   индикации   за   аритмия,   но   е   стабилна.   Това  ще  рече,  че  се  е  влошила  –  тихо  каза  Криси.   Напротив.   Опитваме   се   да   повишим   сърдечната   честота   от   няколко   дни   медикаментозно,   но   без   особен   резултат.   Това,   че   сърцето   работи   по-­‐бързо   е   много  добър  знак.  Не  знам  какво  сте  направили,  но  действа.   Благодаря  Ви,  докторе  –  Катя  се  усмихна  истински,  за  първи  път  от  дни  насам  –   Благодаря  ти,  Кристина  -­‐  Катя  силно  стисна  ръката  й.   Аз  не  съм  направила  нищо  –  момичето  се  смути.  Надяваше  се,  но  не  очакваше   действително   да   се   случи   нещо,   а   и   признателността   в   изражението   на   възрастната  жена  истински  я  трогна.   Напротив,  ти  направи  повече,  отколкото  аз  успях  за  последните  дни.   Сега   е   добре   да   си   почине   –   намеси   се   лекаря   –   Определено   вълненията   й   подействаха  добре,  но  да  не  прекаляваме.  Сега,  ако  ме  извините,  чакат  ме  други   пациенти.   Да,  разбира  се  –  обърна  се  Катя  към  него.  Когато  се  отдалечи,  тя  отново  хвана   ръцете   на   Криси   –   Благодаря   ти,   наистина   не   знам   дали   ще   мога   да   ти   се   отплатя.  Извинявай,  преминах  на  “ти”,  но  си  толкова  млада  и  те  чувствам  някак   много  близка.   Няма  проблем,  на  “ти”  е  чудесно.  И  не  съм  направила  нищо.     Обичаш   я   и   я   правиш   щастлива.   Дори   сега   да   не   го   осъзнаваш,   ти   си   единственият  човек  на  този  свят,  който  я  изкара  от  летаргията.   Не  съм  сигурна,  че  именно  аз  съм  причината,  но  ако  ми  позволите,  бих  искала   да  дойда  да  я  видя  и  утре.   Разбира  се,  тъкмо  щях  да  те  помоля  за  същото.  Аз  съм  тук  по  цял  ден,  най-­‐много   да  отскоча  да  хапна  нещо.  Имаш  телефона  ми,  така  че  ще  се  чуем.   Да,  разбира  се.    

Криси   и   Катя   поговориха   още   няколко   минути   и   Криси   си   тръгна.   Чак   тогава   Катя   забеляза,   че   Люба   я   няма   и   докато   я   набираше   на   мобилния,   чу   познатата   мелодия   от   съседния   коридор.   Тя   тъкмо   беше   стигнала   до   етажа   и   Катя   възторжено   й   разказа   новините.  След  няколко  часа,  прекарани  в  стаята  на  Алекс,  Люба  убеди  Катя  да  си  отидат.   Най-­‐после  имаше  надежда  нещата  да  се  оправят  и  възрастната  жена  спа  спокойно  почти   цяла   нощ.   На   сутринта   се   събуди   отпочинала   и   пълна   със   сили.   Все   пак   това   беше   само   началото,  имаше  още  много  време,  докато  Алекс  оздравее  напълно  и  Катя  трябваше  да  е   до  нея.     Глава  9     Криси  почти  тичаше  към  кафето,  където  имаше  среща  със  Сузи.  Тя  вчера  така  и  не  й   се  обади,  чуха  се  едва  сутринта  и  честно  казано  първоначално  Криси  беше  малко  сърдита.   Не  се  случваше  често  да  я  издирва  така  упорито  и  очакваше  повече внимание,  но  в  крайна   сметка   целият   ден   беше   такава   лудница,   че   сега   закъсняваше   с   половин   час   и  


единственото,  което  чувстваше  беше  вина.  Сутринта,  преди  лекции  отиде  в  болницата,  за   да  провери  как  е  Алекс  и  след  като  Катя  я  накара  да  обещае  да  се  отбие  за  обяд  отиде  да   се   присъства   на   задължителните   часове.   По   обяд,   вместо   да   стоят   при   Алекс,   Катя   я   замъкна   да   ядат   китайска   храна   и   прекараха   много   приятни   два   часа.   Оказа   се,   че   тази   дама   е   изключително   приятен   събеседник   и   освен,   че   бе   образована   и   възпитана,   беше   много   модерна   в   разбиранията   си   за   живота.   След   приятният   обяд   обаче   Криси   имаше   хиляда   ангажимента,   които   не   можеше   да   отложи   и   след   три   часово   тичане   по   София   сега   буквално  падна  на  стола  в  кафето.  Сузи  я  погледна  учудено  и  се  надигна,  за  да  я  целуне  по   бузата.   - Какво   се   е   случило,   да   не   бягаш   от   някого?   И   каква   е   тази   мистериозна   история,   която  не  можеш  да  ми  разкажеш  по  телефона?   - Ох,  само  секунда  да  си  поема  дъх.  Извинявай,  че  закъснях.   - Спокойно,   аз   висях   в   задръстване   и   стигнах   преди   десет   минути   –   усмихна   се   Сузи   - Какво  ще  пием?     - Поръчах  си  фрапе.  Ти  предполагам  -­‐  бира?   - Да,  ще  ми  дойде  добре.   - Сега  ще  поръчам.     Докато   Сузи   се   опитваше   да   привлече   вниманието   на   сервитьорката,   Криси   почти   успя  да  уравновеси  дишането  си.     - Ето  я  и  бирата.  Сега  разказвай.   - Хмх  –  смотолеви  Криси,  отпивайки  жадно  от  ледената  чаша  –  Няма  да  повярваш   какво  ми  се  случи.  По-­‐точно  случва.  Вчера,  както  си  седя  аз  на  кафето  пред  нас  и   си  пия  бирата  ми  звъни  бабата  на  Алекс.  Сещаш  ли  се?   - За  бабата  -­‐  не,  за  Алекс  –  разбира  се.  Това  момиче  ти  разби  сърцето.   - Да,  същата.  Алекс  е  в  болница,  след  като  мъжът  й  я  е  пребил  и  е  загубила  детето   си   и   жената   ме   помоли   да   отида   да   я   видя,   понеже   не   искала   да   се   бори   за   живота  си  и  аз  отидох.  И  познай  -­‐  вече  е  по-­‐добре!  Направо  не  е  за  вярване!   - Чакай,  чакай,  нищо  не  разбрах.  Мъжът  на  Алекс  я  е  пребил,  понеже  е  загубила   детето?  Тя  има  дете?   - Не,  била  е  бременна  по  време  на  побоя  и  прави  спонтанен  аборт.  Затова  сега  е   зле  –  отравяне  на  кръвта.  Не  са  видяли  навреме,  че  плодът  е  увреден.   - Добре,  това  го  разбрах.  Само  не  разбирам  ти  какво  си  направила?   - Виж  сега,  жената  дойде  при  мен  отчаяна  и  ми  разказа  всичко.  Бащата  на  Алекс  я   е  принудил  да  се  омъжи.  Не  знам  как,  но  честно  казано  вярвам  на  Катя  –  бабата   -­‐   тя   е   невероятно   силна   и   открита   жена.   Много   смела   и   борбена.   И   след   като   Алекс  разбира,  че  е  загубила  детето,  престава  да  се  бори  и  инфекцията,  която  е   стигнала  до  сърцето,  започва  да  я  убива.  Не  могат  да  вдигнат  пулса  и  съответно   да  прочистят  изцяло  кръвта.  Когато  влязох  при  нея  щях  да  припадна,  добре  че   Катя  ме  хвана.  Тя  изглеждаше  все  едно  ще  умре  всеки  момент.  И  както  си  седя   аз   и   й   говоря   някакви   глупости   изведнъж   сърдечната   честота   се   вдига.   Според   лекарите   е   изпаднала   в   клинична   депресия   и   това   не   й   позволява   да   се   възстанови.  А  сега  вече  е  по-­‐добре.  


-

-

-

-

-

 

По-­‐добре  е  откакто  ти  я  видя  ли?   Да   –   Катя   изрече   това   с   физиономия   на   завоевател,   съобщаващ   за   голям   военен   триумф.   Това  е  чудесно...  че  е  по-­‐добре,  останалото  е  пълна  трагедия.   Да,   безумно   е.   Знаеш   ли,   мислила   съм   си,   че   бих   искала   Алекс   да   страда   поне   малко,  за  всичко,  което  ми  причини,  но  никога  не  съм  помисляла,  че  може  да  е   толкова  ужасно.  Най-­‐тъпото  е,  че  всъщност  тя  не  е  искала  да  ме  оставя.   Криси,   извинявай,   че   ще   те   попитам   това,   но   ти   откъде   знаеш?   Не   се   ли   предоверяваш  на  тези  хора?  –  тези  думи  се  изляха  като  студен  душ  върху  Криси.   Да,  знам,  че  приемам  нещата  твърде  доверчиво,  но  в  крайна  сметка  апаратът  не   лъже.  Четири  дни  са  й  вливали  гадости,  за  да  накарат  сърцето  да  работи,  но  то   се  задвижи  едва,  когато  аз  бях  там.   Знаеш,   че   някои   лекарства   изискват   повече   време,   за   да   подействат.   Освен   това   не   са   единици   случаите,   когато   организмът   реагира   различно   от   очакваното   –   Сузи  не  искаше  да  наранява  Криси,  но  не  можеше  да  й  позволи  отново  да  лети   толкова  високо.   Може   и   да   е   така.   Може   да   си   права   и   всичко   да   е   случайност.   А   може   тя   все   още   да   ме   обича.     –   Криси   седеше   и   настояваше   на   своето   с   упорството,   с   което   сърцето  отказва  да  се  отрече  от  любовта.   Да,  разбира  се.  Просто  не  искам  отново  да  си  наранена.   Знам,  че  се  опитваш  да  ме  предпазиш.  Затова  исках  да  говоря  с  теб.  Ти  си  моят   разум  –  Криси  се  усмихна  –  Но  колкото  и  да  го  отричам,  аз  все  още  съм  влюбена   в   нея.   И   сега,   когато   я   видях   да   лежи   безпомощна,   викайки   името   ми,   докато   бълнува,   не   мога   да   остана   равнодушна.   Просто   не   мога.   Ще   направя   всичко,   което  мога,  за  да  й  помогна  да  оздравее.  После  ще  видим.   Да,   така   и   трябва   да   постъпиш,   но   моля   те,   не   се   унасяй   в   мечти.   Не   искам   отново  да  си  разочарована.    

Сузи   я   хвана   за   ръце   и   се   приближи   до   нея.   Прегърна   приятелката   си   и   силно   я   държа  в  ръце,  докато  Криси  не  се  опита  да  се  освободи.  Говориха  дълго  за  всички  чувства,   емоции,   изпитания,   през   които   беше   преминала   покрай   Алекс.   Сузи   се   опита   да   й   припомни  болката  от  раздялата,  но  разбра,  че  Криси  не  я  е  забравила.       ***   Не   беше   минала   и   седмица,   а   състоянието   на   Алекс   вече   беше   толкова   добро,   че   лекарите   говореха   за   изписване.   Беше   в   съзнание   от   пет   дни,   а   от   два   нямаше   никаква   температура.  Явно  опасността  беше  отминала.   Срещите   с   Криси   вече   минаваха,   докато   тя   беше   в   съзнание,   но   разговорите   бяха   неангажиращи   и   без   да   предизвикват   напрежение.   Когато   се   събуди   напълно,   Алекс   помнеше   смътно   присъствието   на   Криси   и   когато   баба   й   й   разказа   историята   с   всички   подробности,   тя   се   почувства   малко   неудобно.   В   крайна   сметка   Криси   с   нищо   не   й   беше   длъжна,   даже   напротив.   Още   по-­‐малко   искаше   да   я   вижда   прикована   на   леглото   в   това   отчайващо  състояние.  Но  когато  Криси  дойде,  се  държа  така,  сякаш  тези  десет  месеца  не   бяха  минали  и  Алекс  се  успокои.  Знаеше,  че  не  може  да  избегне  разговора,  в  който  всичко  


щеше  да  си  дойде  на  мястото,  но  се  радваше,  че  може  да  го  отложи,  докато  събере  сили.   Самата   тя   не   осъзнаваше   какво   се   беше   случило.   Все   още   се   чувстваше   ужасно,   заради   загубата  на  детето,  страхуваше  се  от  баща  си  и  от  съпруга  си,  но  в  присъствието  на  Криси   всичко   това   изчезваше.   Тя   успяваше   с   магическа   пръчка   да   я   накара   да   се   усмихне   и   да   забрави  онзи  ужасен  период  от  живота  си.   Криси   от   своя   страна   я   посещаваше   най-­‐малко   два   пъти   на   ден.   Често   оставаше   вечер   до   късно,   просто   за   да   я   подържи   за   ръка   или   за   да   слушат   музика   на   малкото   портативно   радио,   което   Катя   купи.   Времето   с   Алекс   тя   възприемаше   като   подарък,   като   спомен  от  миналото.  Все  още  не  смееше  да  се  надява  на  каквото  и  да  е  било.  Дори  Алекс   действително   да   имаше   чувства   към   нея   имаше,   все   още   съществуваха   твърде   много   въпросителни   около   всичко   случило   се.   А   и   травмата,   която   преживяваше,   изискваше   време,   за   да   се   преодолее.   Криси   не   мислеше   за   бъдещето,   нямаше   смисъл.   Времето   щеше   да   покаже   накъде   щяха   да   се   развият   отношенията   им.   В   крайна   сметка   дори   да   останеха  просто  приятелки,  тя  щеше  да  е  щастлива.     Катя   се   радваше   на   възстановяването   на   внучката   си.   Все   още   не   й   беше   дала   документите  за  развод,  защото  не  искаше  да  й  напомня  за  Петър.  Не,  че  мислеше,  че  го  е   забравила,   просто   не   искаше   да   огласява   мислите   им.   За   изминалите   дни   учудващо   силно   се   привърза   към   Криси.   Това   дете   бе   дар   от   Бога,   което   не   само   спаси   внучката   й,   но   донякъде   и   нея.   Тя   никога   не   отказваше   да   обядват   или   вечерят   заедно,   държеше   се   освободено   и   нямаше   нужда   да   играеш   театър   пред   нея.   За   пореден   път   Катя   се   убеди,   че   Алекс   умееше   да   подбира   приятелите   си.   Не   можеше   все   още   да   си   ги   представи   като   двойка,  но  започна  да  вижда  истинската  обич  между  тях  и  да  разбира  колко  много  значеха   една   за   друга.   Почти   не   мислеше   за   сина   си.   Опитваше   се   да   прогони   всяка   мисъл,   която   я   връщаше  назад.  В  крайна  сметка  на  първо  място  беше  Алекс.  Когато  тя  оздравееше,  щеше   да  се  заеме  с  Георги.     Връщайки  се  с  две  пълни  торби  с  покупки  от  близкия  козметичен  магазин,  Катя  не   можа   да   не   се   усмихне   на   силното   слънце,   което   стопляше   иначе   студения   есенен   ден.   Замисли   се   какво   е   било   времето   вчера,   но   не   можеше   да   си   спомни.   Днес   Алекс   се   чувстваше  толкова  добре,  че  я  помоли  да  й  купи  някой  „необходими”  неща  като  четка  за   коса,  пинсети,  крем  за  лице  цял  списък  подобни,  за  да  се  пооправи,  както  се  изразяваше   тя.   Това   беше   добър   признак   не   само   за   физическото,   но   и   за   психическото   й   състояние.   Напоследък   Катя   все   по-­‐често   се   замисляше   дали   внучката   й   ще   преживее   шока   от   случилото  се.  Но  с  всеки  ден  тя  изглеждаше  все  по-­‐добре,  беше  ведра,  дори  весела.  Когато   влезе  в  стаята  й  Катя  завари  там  лекаря.   - Бабо,  докторът  каза,  че  след  два  дни  може  да  ме  изпише  –  Алекс  изглеждаше   щастлива.   - Да   –   потвърди   лекаря   –   Вече   няма   температура,   кръвната   картина   е   чиста,   ребрата  са  заздравяли  и  не  виждам  смисъл  да  те  държим  повече  тук.  Ще  идваш   на   прегледи   редовно   и   ще   ти   изпиша   обезболяващи   заради   натъртванията,   но   иначе  мисля,  че  си  готова  да  си  ходиш.   - Това  е  чудесно  –  усмихна  се  Катя.   - Сега  ви  оставям,  ще  дойда  по-­‐късно  да  проверя  как  си  –  каза  лекаря  и  излезе.   - Колко   е   хубаво,   че   вече   си   добре   –   Катя   остави   торбите   на   стола   и   прегърна   Алекс  –  Няма  нещо,  което  да  ме  радва  повече.  


-

-

-

-

-

-

 

Да,   и   аз   се   радвам,   че   ще   мога   да   изляза   оттук.   Колкото   и   да   е   хубава   стаята,   това   си   остава   болница   и   вече   не   мога   да   гледам   тези   ужасни   бели   стени.   Но   сега  трябва  да  решим  един  проблем.  Къде  ще  отидем?  Не  мога  да  се  върна  с  теб   в  къщата,  прекалено  близо  е  до  баща  ми,  а  и  трябва  да  съм  близо  до  болницата,   за  да  идвам  на  прегледи.   За  Шумен  и  дума  не  може  да  става  –  твърдо  каза  Катя  –  Няма  какво  да  правиш   там   и   не   заради   баща   ти,   а   защото   ще   имаш   нужда   от   още   време,   за   да   се   възстановиш.   Там   няма   нито   лекари,   нито   аптеки,   нито   нищо.   Ще   наемем   квартира  тук  и  аз  ще  остана,  докато  съм  ти  нужна.   Но  квартирите  тук  са  много  скъпи.   Не  се  притеснявай  за  това,  имаме  достатъчно  пари.  Няма  да  си  ги  нося  в  гроба  я   –   усмихна   се   Катя   –   ще   потърся   още   днес   и   се   надявам   да   намеря   подходящо   местенце  за  нас.   Добро  утро  –  Криси  стоеше  на  вратата,  оставена  отворена  от  лекаря.  Нито  Алекс,   нито   Катя   бяха   разбрали   кога   е   дошла   –   Виждам,   че   сте   в   приповдигнато   настроение,  това  е  чудесно.   Да,  имаме  страхотна  новина  –  каза  Катя  –  Алекс  ще  я  изпишат  до  два,  три  дни   Колко  хубаво  –  искрено  възкликна  Криси  –  Поздравления!   Няма  за  какво  –  каза  Алекс  –  аз  всъщност  нищо  не  съм  направила,  вие  сте  тези,   които  ме  излекуваха.   Мисля,  че  заслугата  е  и  на  трите  ни  –  намеси  се  Катя.   Без  да  искам  чух,  че  ще  търсите  квартира  в  София  –  плахо  поде  Криси.  Беше  й   дошла  налудничава  идея  още  преди  няколко  дни  и  сега  реши  да  рискува.   Да,  мисля,  че    това  е  най-­‐добре  за  Алекс  –  каза  Катя.   Можете  да  останете  при  мен,  поне  на  първо  време.  Апартаментът  не  е  голям,  но   мисля,  че  ще  ни  стигне.   Твърдо  не  –  сериозно,  дори  остро  каза  Алекс  –  Не  мога  да  си  позволя  подобно   нещо,  достатъчно  направи  за  нас.   Виж  –  започна  спокойно  Криси,  приближавайки  се  до  леглото  –  Сега  е  средата   на  октомври,  свободни  квартири,  прилични  и  на  добра  цена  вече  няма,  всичко  е   заето  още  от  септември.  А  и  всичките  ти  неща  са  в  Пловдив.  Трябва  да  си  купите   всичко   –   чаши,   чини,   чаршафи   и   всичко,   всичко   останало,   дори   ако   приемем,   че   намерите  място  с  цялата  необходима  техника  и  мебели.  Или  другият  вариант  е   да  го  докарате  от  другия  край  на  България.  Това  няма  как  да  стане  за  два  дни.   Ако  трябва,  ще  останем  на  хотел  или  някъде  другаде.  Това  не  е  твоя  грижа  –  все   така   сериозно   каза   Алекс   –   Не   ме   разбирай   погрешно,   но   не   може   да   се   възползвам  от  добрите  ти  чувства  по  този  начин.   Мисля,  че  не  ме  разбираш  правилно,  аз  ще  се  радвам,  ако  дойдете  при  мен.  

Катя   не   знаеше   дали   има   смисъл   да   се   намесва.   В   началото   искаше,   но   после   разбра,   че   всъщност   разговорът   не   се   свежда   само   до   квартирния   въпрос   и   сега   се   възползва  от  моментната  тишина,  за  да  се  извини,  че  иска  да  си  купи  кафе  и  излезе.  Двете   щяха  да  се  разберат  по-­‐добре  без  нея.    


-

-

-

-

Не   искам   да   мислиш,   че   очаквам   нещо   от   теб   –   продължи   все   така   спокойно   Криси  –  Не  ми  дължиш  нищо...   Напротив   –   прекъсна   я   Алекс   –   дължа   ти   много.   Най-­‐малкото   обяснение   за   миналото   и   благодарност   за   това,   което   правиш   в   момента.   Не   мога   да   се   възползвам  от  добрината  ти  по  този  начин.   Моля   те,   чуй   ме   –   Криси   седна   на   леглото   до   нея   и   я   хвана   за   ръка   –   Всичко,   което  правя  е  не  защото  се  надявам  да  се  върнеш  при  мен  или  защото  съм  такъв   алтруист.   Правя   го,   защото   ми   е   приятно   да   съм   с   теб   и   искам   да   ти   помогна.   Не   ми  дължиш  нищо.  Ако  искаш  да  ми  обясниш  ще  те  изслушам,  но  не  си  длъжна.   А  сега  ти  предлагам  моя  дом  не  като  постоянна  форма  на  пребиваване,  а  като   временен   вариант,   докато   си   намерите   подходяща   квартира.   Бъди   реалист,   няма   как   за   два   дни   да   се   наеме   жилище,   още   по-­‐малко   да   се   приспособи   за   нуждите   ти.   Затова   елате   при   мен   за   седмица,   две,   докато   намерите   нещо   подходящо.  Няма  смисъл  да  се  хвърляте  на  първата  попаднала  квартира,  само   защото  нямате  време.   Крис,  аз  просто  незнам  какво  да  кажа  –  Алекс  гледаше  в  земята  и  се  надяваше   бледата  й  кожа  да  е  скрила  руменината,  която  усещаше  по  бузите  си  от  допира   на  ръката  й  –  Ти  си  най-­‐прекрасният  човек,  който  съм  срещала.  И  не  защото  си  ...   –   „жената,   която   обичам”   искаше   да   каже,   но   не   посмя   –   така   добра   с   мен,   а   защото  не  съм  виждала  друг  човек  да  е  така  всеотдаен  към  другия,  без  да  иска   нищо   в   замяна.   Не   те   обвинявам,   че   можеш   да   имаш   задни   мисли,   просто   не   искам  да  те  притеснявам.     Не  ме  притесняваш.   Но  аз  съм  с  баба  ми...   Тя   още   по-­‐малко   ме   притеснява.   Баба   ти   е   невероятна   жена   и   за   мен   е   удоволствие   да   я   познавам.   Ще   се   радвам   да   сте   ми   на   гости,   поне   за   малко.   Хайде,   кажи   “да”,   погледни   ме   –   Криси   леко   докосна   брадата   на   Алекс   и   я   повдигна  нагоре  –  Кажи  “да”.   Да  –  с  дрезгав  глас  каза  Алекс.  

   Не   можеше   да   й   откаже.   Само   тя   знаеше   колко   много   искаше   Криси   да   остане   с   нея,   да   бъде   с   нея   и   не   защото   е   болна,   а   защото   все   още   се   надяваше,   че   ще   успее   да   пробуди  някога  изгубените  чувства.  Знаеше,  че  няма  право  да  го  иска,  но  толкова  време  бе   мечтала  за  нея.  И  ето  я  сега  пред  нея,  предлага  й  дома  си...  А  дали  й  предлага  и  сърцето   си?  На  този  въпрос  търсеше  отговор  Алекс,  но  не  бе  така  лесно  да  го  получи.       Глава  10     Криси   бързо   крачеше   по   улицата   с   две   огромни   торби   в   ръцете.   Знаеше   си,   че   трябва   да   хване   такси   от   магазина,   но   я   досрамя   за   четири   пресечки.   Сега   горчиво   съжаляваше.  Нямаше  нищо  против  да  се  разходи,  но  с  този  пазар  като  за  тридесет  човека   едвам   успяваше   да   се   държи   на   краката   си.   Алекс   и   баба   й   от   седмица   вече   живееха   в   апартамента  й.  Първоначалният  й  екстаз  и  радост  бяха  започнали  да  отшумяват  и  сега  по-­‐ скоро   чувстваше   раздразнение,   отколкото   възторг.   Не   беше   преценила,   че   спейки   в   хола  


нямаше  да  има  достъп  до  гардероба  си  и  ако  вечер  забравеше  да  си  вземе  нови  дрехи,  на   сутринта  отиваше  на  лекции  с  вчерашните.  Катя  не  познаваше  града,  а  и  беше  на  възраст  и   не   можеше   особено   много   да   пазарува   и   затова   за   всичко,   по-­‐сложно   от   хляб   и   кафе   се   налагаше  тя  да  ходи.  Да  не  говорим,  че  каненето  на  гости  или  отиването  на  такова  беше   изключително  сложно.  Освен  това  банята  вечно  беше  заета,  не  можеше  да  пуши  в  хола  и   на   всичкото   отгоре   практически   не   виждаше   Алекс.   Когато   се   прибираше   от   лекции,   тя   вече   беше   полузаспала   или   си   говореше   с   баба   си,   а   сутрин   Катя   се   заемаше   с   приготвянето   на   кафе   и   закуска,   заради   което   Крис   трябваше   да   стои   в   кухнята   и   да   наблюдава  с  внимание  случващото  се.   В   никакъв   случай   не   съжаляваше   за   решението   си.   Спонтанното   на   пръв   поглед   предложение   беше   добре   премислено   и   отдавна   се   въртеше   в   главата   й.   За   първи   път   в   живота   си   тя   не   постъпи   импулсивно,   а   премери   всички   “за”   и   “против”   много   преди   да   дойде  време  на  каже  нещо.  Алекс  не  беше  коя  да  е  жена  в  живота  й,  това  беше  очевидно.   Кристина  наистина  искаше  да  й  помогне,  искаше  й  се  да  има  втори  шанс,  за  да  изградят   отношенията  си  вече  без  лъжи  и  без  недоразумения.  Харесваше  и  Катя,  макар  напоследък   да  й  бе  дошло  в  повече  от  вечната  й  загриженост.  Това,  което  не  бе  предвидила  беше,  че  в   сегашното  положение  те  действително  просто  обитаваха  едно  място  и  нямаха  практически   никакъв   контакт.   А   и   напоследък   Криси   забеляза   колко   различна   бе   станала   Алекс.   Жизнеността,   радостта,   светлината   в   очите   й,   всичко   бе   изчезнало.   Сякаш   тъмнината   бе   покрила  цялото  й  същество,  не  позволявайки  на  слънцето  да  я  огрее.  Преживяното  беше   оставило  видим  белег  върху  бледото  лице,  а  в  душата  личеше  рана,  която  нямаше  лесно   да  се  затвори.   След   като   се   домъкна   до   вкъщи,   достави   поръчаните   неща   и   проведе   обезателната   половин   часова   беседа   с   Катя,   Криси   успя   да   се   измъкне   от   къщи   и   се   обади   на   Сузи.   Трябваше  да  поговори  с  някого  и  имаше  нужда  да  изпие  една  бира  на  спокойствие.  След   като   преодоля   задръстването   и   се   добра   до   мястото   на   срещата,   Кристина   седна   на   последното  свободно  сепаре  и  едва  дочака  студената  бира.     - Отдавна  ли  ме  чакаш?  –  Сузи  успя  да  прекъсне  първата  глътка,  очаквана  с  такова   нетърпение.   - Не,  току-­‐що  ми  пристигна  бирата  –  Криси  се  надигна  и  я  целуна.   - Не  можах  да  намеря  място  да  паркирам.   - Вярно,  че  вече  си  със  собствено  превозно  средство.  Как  се  справяш  с  трафика?   - Ох,   не   питай.   Ужасно.   Но   трябва   да   свикна   –   Сузи   се   усмихна   и   нежно   погали   ръката   на   Криси   –   Кажи   сега,   как   е   положението   в   къщи?   По   телефона   не   звучеше  особено  добре.   - Какво   да   ти   кажа,   не   е   точно   мечтаното   съжителство,   но...   –   Криси   повдигна   рамене.   - Докога  мислиш,  че  ще  останат?   - Не   знам.   Катя   всеки   ден   ходи   на   огледи,   но   знаеш   как   е,   квартира   свястна   се   намира   трудно.   Още   повече   сега.   А   аз   не   искам   да   ги   притискам.   В   крайна   сметка  аз  им  предложих,  дори  настоях.   - Досега   не   мога   да   проумея   как   можа   да   го   направиш   –   Сузи   отпи   от   студения   чай,  който  и  донесоха.   - Знаеш  защо  го  направих  –  почти  се  тросна  Криси.  


-

-

-

-

-

-

-

Знам,   че   обичаш   Алекс   и   се   опитваш   да   възстановиш   отношенията   си   с   нея.   Просто   не   смятам,   че   това   е   начинът.   Тя   не   е   добре,   баба   й   ви   свети   непрекъснато,   да   не   говорим   затова,   че   ако   се   опиташ   да   направиш   нещо,   веднага  ще  изглежда  сякаш  си  и  помогнала  само,  за  да  й  влезеш  в  гащите.   Тя  не  е  идиот,  няма  да  помисли  така  –  Криси  сама  не  беше  убедена  в  думите  си.   Не  съм  казала,  че  е  идиот,  но  помисли  си  как  ти  би  се  чувствала  на  нейно  място.   В   момента   тя   е   безкрайно   уязвима   -­‐   и   физически,   и   душевно.   Всяка   емоция   е   изострена,  усещанията  са  изкривени  през  призмата  на  преживяното.  Слава  Богу,   нито  аз,  нито  ти  знаем  в  действителност  какво  е.     Да,   Алекс   изглежда   ужасно.   В   смисъл   не   физически.   Вече   е   значително   по-­‐ добре.   Синините   ги   няма,   свалиха   ужасната   шина   на   ребрата   и   вече   е   почти   нормална.  Но  цялата  тъга  е  изписана  на  лицето  й.  Понякога  имам  чувството,  че   преживява  отново  и  отново  случилото  се.   Няма   да   се   учудя   да   е   така.   Често   жертвите   на   насилие   не   успяват   никога   да   преодолеят  травмата.   Ох,  Сузи,  какво  да  правя?  –  Криси  отчаяно  въздъхна.   Е,  какво  искаш    да  правиш?  Какво  искаш  да  се  случи?   Искам  си  предишната  Алекс.  Искам  да  върна  времето  назад  и  да  не  й  позволя   да  си  тръгне.  Искам  да  съм  с  нея,  искам  втори  шанс.   Не   можеш   да   получиш   втори   шанс,   докато   не   приемеш   новата   Алекс   такава,   каквато   е.   Тя   никога   няма   да   е   същата.   Никога.   И   ти   трябва   да   се   опиташ   да   я   опознаеш   наново.   Всъщност   ти   никога   не   си   я   познавала   истински.   Не   си   знаела   проблемите  й,  взаимоотношенията  в  семейството  й,  нищо.  В  спомените  ти  тя  не   е  това,  което  е,  а  е  това,  което  ти  си  искала  да  виждаш.  Или  това,  което  тя  ти  е   показала,  без  значение.   Да,   разбирам   всичко   това.   Но   не   вярвам,   че   чувствата   ми   са   плод   на   въображението   ми.   Дори   да   не   знаех   какви   точно   са   били   проблемите   й,   аз   знаех  че  ги  има,  чувствах  го.  Ох...   Виж   сега,   имаш   два   варианта   –   Сузи   видя,   че   Криси   вече   съвсем   се   е   оплела   в   собствените   си   желания     -­‐   Единият   е   да   се   опиташ   да   я   изкараш   деликатно   от   живота   си   колкото   се   може   по-­‐бързо.   Другият   е   да   се   опиташ   да   я   опознаеш   отново.  Но  не  предишната,  а  такава,  каквато  е  в  момента,  за  да  разбереш  дали  я   обичаш  и  дали  би  искала  да  си  с  нея.     Не  искам  да  я  изгубя  отново,  не  и  без  да  съм  опитала.   Значи  остава  вторият  вариант.     Звучи  много  добре  –  тъжно  се  усмихна  Криси  –  само  не  знам  как  да  се  случи.     Кое  как  да  се  случи?   Това  с  опознаването.  Разбираш  ли,  ние  имаме  някакво  минало  и  искам  или  не   то  е  там.  Не  можем  да  започнем  всичко  отначало,  сякаш  не  сме  се  познавали.   Според  мен  точно  това  трябва  да  направиш.  Ти,  не  тя.  Трябва  да  погледнеш  на   Алекс  непредубедено,  да  се  освободиш  от  всички  “трябва”  и  “дано”.  Опитай  се   да   махнеш   от   съзнанието   си   всички   претенции,   всички   желания,   всички   очаквания.  


-

 

Да,   лесно   е   да   се   каже.   Само   дето   всеки   път,   когато   я   погледна,   искам   да   я   целуна,  да  я  прегърна,  да  погаля  лицето  й.   Разбирам,  но  това  никак  не  ти  помага  –  Сузи  започна  да  се  изнервя.  Мразеше  да   дава   подобни   съвети,   защото   самата   тя   нямаше   особено   положителен   опит   в   живота  си  –  Просто  реши  за  себе  си  и  го  направи.   Мхм  –  Криси  гледаше  съсредоточено  чашата  с  бира  –  Права  си.    

От   целия   разговор   Криси   никак   не   се   почувства   облекчена.   Когато   се   прибра,   побърза  да  влезе  в  банята,  защото  чувстваше,  че  вместо  да  е  свалила  товара  от  гърба  си,   беше  взела  още.  Знаеше,  че  Сузана  е  права,  нямаше  как  да  разчита  на  миналото  и  да  се   опитва   да   го   възвърне,   защото   чисто   и   просто   то   не   беше   истински.   Да,   спомените,   чувствата  -­‐  те  бяха    истински,  но  ситуацията  бе  прекалено  мъглява.  Когато  си  легна,  дълго   не  можа  да  заспи.  Трябваше  да  вземе  решение,  защото  така  се  измъчваше  ужасно.     На  сутринта  я  събуди  кафе  машината,  включена  от  Катя.  Криси  погледна  часовника   си  и  едва  се  сдържа  да  не  изпсува,  нямаше  осем  часа.  Беше  на  лекции  чак  от  единадесет  и   искаше   да   се   наспи,   но   уви.   Влезе   в   банята   и   недоволно   започна   да   се   мие.   Видя   в   огледалото   нежно   синята   хавлия,   която   купи   на   Алекс   преди   много   месеци,   след   един   купон,  когато  се  прибираха  в  единадесет  сутринта ��в  неделя.  Видяха  я  на  витрината  на  един   магазин  и  Криси  помисли  колко  ще  е  хубаво  да  има  нещо,  което  да  е  специално  за  Алекс  у   тях.   Сега,   докато   я   гледаше   разбра,   че   няма   да   може   да   я   забрави.   Трябваше   да   положи   необходимите  усилия  и  ако  трябва  да  скрие  чувствата  си  в  дъното  на  душата  си,  щеше  да   го  направи,  но  искаше  да  опита  да  опознае  красивото  момиче,  спящо  в  момента  в  леглото   й.       Глава  11     Катя  миеше  съдовете,  опитвайки  се  да  слуша  новините,  когато  Алекс  се  измъкна  от   стаята  си  и  седна  на  масата.     - А,  ти  си  тук  –  Катя  не  я  чу,  кога  влезе  –  Искаш  ли  кафе  или  чайче?   - Не,  бабо,  благодаря.  Искам  просто  да  се  измъкна  от  леглото  за  малко.  –  Преди   две  седмици  я  бяха  изписали  от  болницата  и  все  още  трудно  се  движеше,  но  й   досадя  да  лежи  постоянно.   - Правилно,  детето  ми,  трябва  да  се  разнообразиш  –  Катя  седна  до  нея  и  си  наля   чаша  от  студеното  сутрешно  кафе  –  Днес  изглеждаш  по-­‐румена.   - Чувствам  се  чудесно  –  честно  призна  Алекс  –  вече  няма  болки,  а  отпадналостта   според  мен  се  дължи  на  прекаленото  залежаване,  а  не  на  травмите.   - Добре   е   да   се   разходиш,   но   все   пак   да   не   прекаляваш.   Искаш   ли   да   отидем   заедно  до  магазина?   - Не,  днес  мисля  да  се  опитам  просто  да  поседя  в  хола  –  усмихна  се  Сузи.  Не,  че  я   беше   страх   да   ходи   до   магазина,   просто   не   й   се   излизаше.   Не   беше   готова   да   види  света  извън  сигурните  стени  наоколо.   - Миличка,   трябва   да   обсъдя   нещо   с   теб   –   неохотно   поде   Катя.   От   два   дни   се   чудеше   как   да   говори   с   внучката   си,   но   все   не   намираше   подходящо   време   –  


Трябва   спешно   да   се   отида   в   Шумен   за   няколко   дни.   Имам   някои   нерешени   въпроси  там  и  не  мога  да  ги  оправя  от  разстояние.  Искаш  ли  да  дойдеш  с  мен?  

Катя   не   искаше   да   оставя   внучката   си,   но   разбираше,   че   пътуването   ще   я   измори   много.   Отделно   от   това,   че   Алекс   надали   искаше   точно   в   момента   да   се   намира   на   две   пресечки   от   баща   си   и   то   в   град,   където   всеки   знае   всичко.   Но   нямаше   избор,   трябва   да   се   върне  и  то  не  за  ден  или  два.  Работата  щеше  да  й  отнеме  поне  четири  работни  дни,  а  това   беше  много  време.     - Честно   казано   никак   не   ми   се   пътува   –   Внимателно   каза   Алекс   –   Все   още   съм   отпаднала.   - Разбирам.   - Но  това  не  значи,  че  ти  не  можеш  да  отидеш.  За  колко  дни  трябва  да  си  там?   - Поне  четири,  пет  и  то  през  работната  седмица.   - Ами  замини,  аз  ще  остана  тук.   - И  кой  ще  се  грижи  за  теб?  –  Катя  гледаше  учудено.  Не  очакваше  такава  реакция.   - Криси.  Все  пак  тя  има  дори  медицинско  образование.   - Кристина  през  деня  е  на  лекции,  а  и  без  това  й  създаваме  достатъчно  грижи  –   категорично  каза  Катя  –  Не  можем  да  се  възползваме  така  от  горкото  момиче.   Достатъчно  неудобства  й  причинихме.   - Бабо,  виж...  аз  не  мисля,  че  на  Криси  ще  й  е  неприятно.  А  и  през  деня  мога  да   оставам  и  сама  за  няколко  часа.  Все  някак  ще  се  договорим.   - Хм,   усещам,   че   има   нещо,   което   не   ми   казваш.   Не   е   добра   идея   да   си   сама,   защото  все  още  не  можеш  да  се  движиш  свободно.  А  и  Кристина  е  на  лекции  по   цял  ден,  а  не  само  за  по  няколко  часа.   - Мисля,   че   ще   е   добре,   ако   останем   само   двете   –   Алекс   гледаше   в   земята,   а   бузите   й   се   покриха   с   руменина.   Беше   й   трудно   да   каже   на   баба   си   в   прав   текст,   че  иска  да  остане  с  Криси  насаме,  за  да  може  да  прекара  повече  време  с  нея,  да   поговорят,  да  се  сближат...   - Щом  мислиш  така  –  Катя  леко  се  усмихваше  –  сигурно  си  права.  Ще  говоря  кога   е  най-­‐добре  да  отида  и  ще  ти  кажа.   - Добре,  бабо.     Катя   остави   момичето   да   се   изчервява   спокойно   и   проведе   необходимите   разговори.  Реши  да  пътува  през  нощта,  за  да  може  да  използва  утрешния  ден.  С  нескрито   удоволствие   наблюдаваше   двете   момичета,   докато   се   уговаряха   за   времето,   през   което   нямаше   да   я   има.   Не,   че   имаше   какво   толкова   да   се   говори,   Криси   щеше   да   пропусне   лекции  и  да  ходи  на  упражнения,  за  да  може  да  е  повече  време  вкъщи,  а  ако  Алекс  имаше   нужда,   щеше   да   я   търси   на   мобилния,   но   и   двете   се   държаха   така,   сякаш   решаваха   новият   план  за  превземането  на  Пентагона.  Катя  отдавна  усещаше,  че  е  пречка  за  комуникацията   им  и  че  и  двете  имат  нужда  да  си  кажа  много  неща,  но  въпреки  усилията  им  да  не  се  меси   и   двете   бяха   прекалено   възпитани,   за   да   я   игнорират.   Все   пак   тя   беше   и   на   възраст   и   младите   не   можеха   да   си   позволят   да   се   отпуснат   пред   нея.   Или   може   би   пред   себе   си.   Сега   щяха   да   имат   няколко   дни,   за   да   се   разберат.   Катя   отдавна   беше   видяла   колко   много   се   обичат   и   че   чувствата   им   не   са   угаснали.   Не   смяташе,   че   е   подходящо   сега   да  


подновяват  отношенията  си,  защото  Алекс  бе  прекалено  ранима,  а  Криси  се  страхуваше  да   не   направи   нещо   погрешно,   което   в   комбинация   си   беше   бомба   със   закъснител,   но   коя   бе   тя,  че  да  се  меси  в  работите  на  момичетата.     След  обилната  вечеря  трите  за  първи  път  седнаха  в  хола  и  дълго  говориха,  докато   не   дойде   време   Катя   да   тръгва.   Криси   я   изпрати   до   рейса   и   след   като   се   увери,   че   е   настанена   удобно   си   тръгна.   Всеки   път   възрастната   жена   се   убеждаваше,   че   е   постъпила   правилно,  свързвайки  се  с  момичето.  Тя  действително  бе  слънчев  лъч  не  само  в  живота  на   внучката  й,  но  и  в  нейния  собствен.     Когато  Криси  се  прибра,  завари  Алекс  да  мие  чиниите.   - Прибрах  се.  Но  какво  правиш!  Веднага  остави  всичко  и  отиди  да  си  почиваш  –   Криси  се  опита  да  вземе  чинията  от  ръцете  на  Алекс,  но  тя  не  я  пускаше.   - От   какво   да   си   почина?   От   постоянното   лежане   ли?   Нищо   няма   да   ми   стане,   ако   измия  три  чинии.  Още  повече,  че  практически  приключих.     - Моля  те,  остави  всичко.   - Не,   няма.   Седни   на   дивана   и   не   ми   пречи,   защото   накрая   ще   останеш   без   съдове!     Криси   се   предаде   и   изпълни   заповедта.   Гледаше   колко   сръчно   Алекс   подрежда   чиниите  и  се  наслаждаваше  на  усещането,  че  са  сами.     - Ето,  готово.  Няма  нищо  страшно,  видя  ли?  –  усмихна  се  Алекс  –  А  сега  е  време   да  спим.  Поне  аз  не  мога  повече.   - Да,  разбира  се.  И  аз  искам  да  си  лягам.  Събуди  ме  утре,  ако  се  събудиш  преди   мен.   - Добре,   но   се   съмнявам.   Сега,   когато   баба   ми   я   няма   да   ме   буди   по   нощите,   мисля  да  поспя  дълго.  Лека  нощ  –  Алекс  се  наведе  и  целуна  Криси  по  бузата.   - Лека  нощ.     Алекс   влезе   в   спалнята   и   затвори   вратата.   Криси   беше   сложила   ръка   на   бузата   си   там,   където   устните   на   Алекс   я   бяха   докоснали.   Мястото   пареше   от   дъха   й.   В   малкия   двустаен   апартамент   нямаше   много   място   и   всяко   движение   или   стон   се   чуваха,   затова   седеше  тихо,  без  да  смее  да  помръдне,  слушайки  как  Алекс  се  съблича  и  ляга  на  леглото.   Представи   си   я   в   меката   сива   нощница,   която   така   изразително   подчертаваше   красивото   и   тяло,   как   се   изтяга   на   чаршафите,   как   гърдите   и   се   надигат,   когато   поема   въздух.   Въздъхна   силно   и   с   рязко   се   изправи.   Трябваше   да   си   ляга.   Така   или   иначе,   когато   затвори   очи,   единственото,   което   щеше   да   вижда   беше   Алекс.   От   седмици   не   сънуваше   нищо   друго,   освен   тялото,   очите,   ръцете,   дъха   й.   Може   би   затова   и   се   чувстваше   толкова   уморена.   Всяка   нощ   единственото,   за   което   мечтаеше   бе   да   е   до   нея   в   леглото,   да   гали   косите   й,   да   целува  врата,  да  прегръща  раменете,  да  вплита  пръсти  в  нейните...     ***    


На   следващия   ден   и   двете   се   събудиха   късно.   Алекс   се   излежаваше   в   леглото,   когато   чу   как   Криси   слага   кафето.   Включи   телевизора,   за   да   й   даде   знак,   че   е   будна   и   след   няколко  минути  на  вратата  се  почука.   - Добро  утро  –  Криси  се  показа  на  вратата.   - Добро  да  е  –  усмихна  се  Алекс.   - Искаш  ли  кафе?     - Да,  но  ще  стана.  Иска  ми  се  да  пия  кафе  в  хола.   - Добре,  слагам  масата.     След  като  Криси  излезе,  Алекс  стана  и  се  наметна  с  новия  си  халат.  Погледна  се  в   огледалото,   среса   дългата   кестенява   коса   и   се   опита   да   придаде   цвят   на   лицето   си.   Измъкна  се  от  спалнята  и  отиде  до  банята.  Там  довърши  утрешния  тоалет  и  се  огледа.  Не   остана   много   доволна,   но   беше   по-­‐добре   от   преди.   Криси   вече   пиеше   кафето   си   и   с   удоволствие  пушеше.  Най-­‐после  можеше  да  се  наслади  на  сутрешното  си  кафе  напълно.     - Преча  ли  ти  с  цигарата?   - Не,   дори   мисля   да   си   изпрося   една   –   Алекс   се   настани   на   стола   до   нея   и   отпи   от   кафето  –  Сладко  и  горещо,  точно  както  го  обичам  –  тя  се  усмихна.   - Да,  знам  –  отговори  Криси.   - Та  може  ли  да  ти  взема  една  цигара?   - Разбира  се,  стига  да  мислиш,  че  няма  да  ти  прилошее  от  нея.   - Сега   ще   разберем   –   Алекс   запали   и   от   първата   дръпка   усети   как   стаята   се   завъртя   –   Уоу,   ох,   това   ми   липсваше   –   тя   затвори   очи   и   позволи   дима   от   втората   дръпка  да  се  смъкне  чак  до  дъното  на  дробовете  й.   - Хахахаха,  приличаш  на  наркоманче.   - То  аз  съм  си.  Не  ме  питай  как  издържах  толкова  време  без  цигари.   - Заради  Катя  ли  не  пушиш?   - Не,   по-­‐скоро   заради   това,   че   не   можех   да   стана   от   леглото.   Няма   да   пуша   в   спалнята,  а  и  след  като  нямам  сили  да  се  изкъпя  сама,  може  би  е  по-­‐добре  да  не   натоварвам  тялото  си  с  излишна  отрова.   - Да,  така  е.   - Съжалявам,  че  те  измъчихме  с  непушенето  в  къщи.  Вече  няма  да  е  така.   - Няма  проблем  –  всякакво  раздразнение  у  Криси  се  беше  изпарило  –  Искаш  ли   да  закусим?   - След  кафето  и  цигарата?  Не.     - А  да  се  разходим?  Времето  не  е  студено  и  това  слънце  е  много  приятно.   - Мисля,   че   ще   ми   се   отрази   добре   –   усмихна   се   Алекс   –   Само   да   си   допием   кафетата.   - Чудесно.       След  като  Алекс  си  легна,  Криси  се  изтегна  удобно  на  дивана  и  затвори  очи.  Денят   бе  минал  великолепно.  След  разходката,  по  време  на  която  не  спряха  да  се  смеят  и  да  се   шегуват,   седнаха   в   малката   сладкарница   до   тях   и   изядоха   по   една   торта.   Точно   както   преди.   Момичето,   което   режеше   тортите   й   намигваше   лукаво,   а   Алекс   не   спря   да   се  


усмихва.   Не   им   се   обядваше,   затова   решиха   да   гледат   филм,   а   Алекс,   прекалено   изтощена   от   разходката,   заспа   на   дивана.   Криси   я   зави   и   дълго   гледа   лицето   й,   което   ту   се   усмихваше,   ту   се   смръчкваше.   Искаше   да   я   остави   да   си   почине,   но   тя   се   събуди   почти   веднага,   след   като   филма   свърши   и   двете   решиха   да   си   сготвят   вечеря.   Първо   излязоха   да   напазаруват   и   се   скараха   в   магазина   както   винаги.   След   това   три   часа   приготвяха   великата   вечеря,   състояща   се   от   салата,   наденички   и   печени   картофи.   В   края   на   приготовленията   цялата   кухня   беше   с   главата   надолу,   а   те   имаха   картофени   обелки   и   в   гащите.   Последва   още  по-­‐разтегливо  чистене  и  когато  най-­‐после  бяха  готови  да  вечерят,  се  оказа,  че  първо   трябва   да   се   изкъпят,   защото   се   бяха   поливали   с   вода   и   бяха   в   пяна   и   мърсотия.   Криси   искаше  да  помогне  на  Алекс  да  се  изкъпе,  но  тя  категорично  отказа.  Най-­‐после  се  озоваха   на   масата   и   вечеряха   на   свещи,   под   звуците   на   романтична   музика,   говорейки   си   за   живота.  Всичко  беше  фантастично.  Никоя  от  тях  не  повдигна  темата  за  случилото  се  през   последните   десет   месеца   и   сякаш   и   двете   игнорираха   този   период,   опитвайки   се   да   се   върнат  във  времето,  когато  бяха  щастливи.  Успяха.  Поне  за  Криси  беше  така.  Това  бе  най-­‐ хубавият  й  ден,  откакто  се  бяха  разделили  и  тя  истински  вярваше,  че  е  възможно  да  има   още   много   такива   дни.   Единственото,   което   й   липсваше,   бе   да   усеща   Алекс   до   себе   си   физически.   На   няколко   пъти   за   малко   да   я   целуне,   не   защото   искаше   да   започне   всичко   отначало,  а  защото  то  бе  някак  естествено  продължение  на  случващото  се.  Не  посмя,  а  и   Алекс   се   отдалечаваше   всеки   път,   когато   дистанцията   се   смаляваше   прекалено.   Дори   отказа  да  легне  в  нея,  докато  гледат  филм,  макар  да  обожаваше  да    го  прави.  Но  това  беше   нормално.   След   всичко   преживяно   Алекс   не   искаше   да   се   впуска   в   нещо,   за   което   не   е   готова  и  Криси  уважаваше  чувствата  й.  Ако  всичко  вървеше  добре,  рано  или  късно  щяха  да     са  заедно.  Нямаше  смисъл  да  прибързва.     Криси   не   усети,   кога   е   заспала   на   дивана.   И   тя   беше   уморена   от   дългия   ден   –   все   пак  и  хубавите  емоции  изморяват.  Събуди  се  стресната,  неразбирайки  защо.  Телевизорът   все  още  работеше,  а  тя  дори  не  се  беше  завила.  Стана,  за  да  намери  дистанционното  и  чу   нисък   писък   от   спалнята.   Явно   това   я   беше   събудило.   Приближи   се   до   вратата   и   се   заслуша.   Тишина.   Чуваше   се   само   учестеното   дишане   на   Алекс.   Леко   почука   на   вратата,   за   да  провери  дали  е  будна,  но  не  получи  отговор.  Запъти  се  обратно  към  дивана,  когато  чу   силен   стон.   Почука   отново   и   отвори   вратата.   Алекс   се   мяташе   в   съня   си,   изпотена   и   изкривено   от   болка   лице.   Зъбите   й   бяха   стиснати   и   през   тях   се   чуваше   странно   сумтене.   Криси  се  приближи  и  леко  я  докосна  по  рамото.   - Алекс,  това  е  само  кошмар  –  Криси  усети  силен  шамар,  който  се  заби  на  бузата   й.  Алекс  не  отваряше  очи  и  Криси  я  хвана  силно  за  ръцете  –  Алекс,  събуди  се!   - Аз...  да...  какво  става  –  Алекс  се  сепна  и  се  заоглежда.   - Спокойно,  аз  съм.  –  Криси  продължаваше  да  стиска  китките  й.   - Ох   –   Алекс   се   освободи   от   захвата   и   покри   лице   с   ръце   –   Събудих   те,   нали?   Извинявай.   - Няма  проблем.  Как  си?  Кошмар  ли  сънува?   - Да.   Нищо   ми   няма.   Добре   съм   –   но   въпреки   думите   по   бузите   на   Алекс   започнаха  да  се  стичат  сълзи.   - Хайде,  ела  в  хола,  ще  ти  направя  чай  или  нещо,  за  да  се  успокоиш.   - Няма  нужда,  лягай  си.  И  без  това  те  събудих.  


Не   ми   противоречи.   Хайде,   ставай   –   Криси   се   изправи   и   внимателно   изтегли   Алекс  от  леглото.   - Не  искам  чай.   - Ще   пиеш   чай   с   една   глътка   уиски   в   него,   за   да   се   успокоиш.   Виж   се,   ти   трепериш!   Действително   цялото   тяло   на   Алекс   се   тре��еше,   а   сълзите   продължаваха   да   текат.   Криси  приготви  чая  и  проследи  Алекс  да  го  изпие.  Приготви  още  една  чаша,  запали  цигара   и   седна   до   нея.   Сълзите   бяха   секнали,   треперенето   също.   Единствено   бледата   кожа   и   постоянно  местещия  се  поглед  показваха,  че  нещо  не  е  наред.   - По-­‐добре  ли  си?   - Да,  вече  да.  Благодаря  ти   - Сънува  кошмар  ли?   - Да  –  Алекс  беше  забила  поглед  в  земята.   - Често  ли  ти  се  случва?   - Почти  всяка  нощ.   - Помниш  ли  какво  сънуваш?   - Да.   - Извинявай,  не  искам  да  навлизам  в  неща,  които  не  искаш  да  споделиш  –  Криси   искаше  да  знае,  но  не  смееше  да  притисне  Алекс.   - Не,  не  е,  че  не  искам  да  споделя  –  Алекс  все  още  гледаше  в  земята  –  Ти  имаш   право  да  знаеш  всичко.   - Не  си  длъжна  да  ми  казваш  каквото  и  да  е  било.   - Напротив,  имаш  право  да  знаеш.  Ти  ме  спаси,  приюти  ме,  помагаш  ми,  а  сега  и   ме  спасяваш  от  собствените  ми  кошмари.   - Недей,   не   се   натоварвай   сега.   Когато   му   дойде   времето,   ако   искаш,   ще   ми   разкажеш.   - Не   мисля,   че   ще   дойде   време,   в   което   да   мога   спокойно   да   говоря   за   това   –   Алекс  вдигна  тъжен  поглед,  а  на  лицето  й  се  изписа  още  по-­‐тъжна  усмивка.   - Сега  все  още  си  прекалено  шокирана  от  случилото  се.  С  времето  ще  отмине.   Алекс  отрицателно  поклати  глава.   - Ще  мине,  ще  видиш.   - Никога   няма   да   мине.   Да,   болката   ще   намалее,   вероятно   дори   ще   преживея   страха,   но   никога   няма   да   изчезне   огромната   яма   на   разочарование   у   мен.   Защото  най-­‐тъжното  е,  че  разочаровах  сама  себе  си.  Никой  не  ми  е  виновен,  аз   сама  си  причиних  това,  защото  не  бях  достатъчно  силна.   - Само   не   говори   такива   глупости,   моля   те   –   почти   подскочи   Криси   –   ти   не   си   виновна,  че  онзи  педал  те  е  ударил!   - Аз  съм  виновна,  че  позволих  да  се  омъжа  за  него.  Аз  казах  “да”  пред  олтара.   - Не  си  имала  избор.   - Винаги  имаш  избор.  Винаги.   - Не  знам  докрай  ситуацията,  но  баба  ти  ми  каза,  че  баща  ти  те  е  принудил.   - Да,  така  беше.  Заплаши  ме,  че  ще  ме  вкара  в  лудница  и  че  ще  ти  навреди.     - Тогава?  Какъв  избор  си  имала?   - Най-­‐елементарният.  Трябваше  да  сложа  край  на  всичко.   -


-

-

-

 

Не  ми  харесва  това,  което  си  мисля.     Трябваше  да  избягам,  да  изчезна,  да  замина.     И  къде  щеше  да  отидеш?     Няма   значение.   Ако   мен   ме   нямаше,   баща   ми   нямаше   да   има   повод   да   ти   навреди.   Аз   нямаше   да   попадна   в   онзи   затвор   и   сега   нямаше   да   те   тормозя   с   присъствието  си.   Не  ме  тормозиш!  Колко  пъти  да  ти  го  повторя!   Добре,  добре,  само  не  викай  –  Криси  видя  как  Алекс  се  сви  от  повишения  й  тон.   Извинявай,  не  се  съобразих.   Престани  да  се  извиняваш,  няма  за  какво.   Просто  не  разбирам  как  можеш  да  обвиняваш  себе  си  за  случилото  се?   А  кого  да  обвинявам?  Баща  си?  Петър?  Родителите  на  Петър?  Кого?  Нито  един   от  тях  не  притежава  живота  ми.  Само  аз  го  притежавам.   Виж  сега,  ако  баща  ти  действително  е  толкова  влиятелен,  че  да  е  способен  да  ти   съсипе   живота,   то   си   постъпила   правилно.   Няма   как   да   избягаш,   къде?   Какво   щеше  да  правиш,  да  заминеш  извън  страната?  И  да  се  скиташ  по  света?     Същото,  което  и  сега.  Той  никога  няма  да  ме  остави  намира.  Сега  баба  ме  пази,   но  ранно  или  късно  той  ще  намери  начин  да  я  наобиколи.   Не   вярвам,   че   ще   поиска   да   се   върнеш   при   онзи   дебил!   Не   може   да   е   чак   толкова  глупав!   Няма  да  е  при  този,  ще  е  при  друг.  Той  няма  да  ме  остави  на  мира.  И  веднага,   щом  се  оправя,  трябва  да  се  скрия.   Няма   да   се   криеш.   Сега   не   си   сама.   Аз   и   баба   ти   ще   те   защитим!   –   Криси   действително  вярваше  в  думите  си.   И  как?   Ако  трябва,  ще  го  убия  –  Криси  каза  последното  с  толкова  спокоен  тон,  че  Алекс   се  уплаши.   Не  говори  глупости.   О   не,   не   говоря   никакви   глупости.   Просто   ще   го   убия,   ако   посмее   да   ти   се   набърка   в   живота.   И   колкото   и   да   се   опиташ   да   го   скриеш,   ще   го   намеря.   Ти   няма  да  бягаш,  няма  да  се  криеш,  няма  да  съсипваш  живота  си.  Веднага,  щом  си   по-­‐добре,   ще   се   видим   с   него   и   ще   му   обясним   как   стоят   нещата.   В   крайна   сметка  има  и  закони  за  тази  цел.  Какъвто  ще  да  е,  няма  да  ти  навреди  повече.   Не  знам  защо,  но  като  го  казваш,  почти  ти  вярвам  –  усмихна  се  Алекс.   Няма  причина  да  не  ми  вярваш.  Всичко  ще  е  наред,  мила,  всичко  ще  е  наред.  

Криси  прегърна  Алекс  силно,  повдигна  я  леко  и  я  отнесе  на  дивана.  Беше  забравила   колко   е   лека.   Сложи   я   да   седне   и   я   обгърна   с   ръце.   Алекс   сложи   глава   на   рамото   й.   Тишината   ги   обръщаше   с   вълшебната   си   чувственост.   Двете   жени   се   наслаждаваха   на   спокойствието.  Алекс  се  чувстваше  сигурна,  някак  действително  скрита  и  пазена,  сгушена  в     Криси.   Искаше   да   остане   тук   завинаги.   Това   бе   нейното   място,   нейното   щастие,   нейното   скривалище.  Само  тук  се  чувстваше  себе  си  и  успяваше  да  забрави  за  всички  идиоти,  които   се   разхождаха   навън   и   се   бъркаха   в   живота   й.   Тук   никой,   дори   баща   й,   не   можеше   да   я   нарани.   Криси   усещаше   как   пулса   на   Алекс   се   успокоява,   дишането   стана   равномерно,  


мускулите   се   отпуснаха.   За   сметка   на   това   нейният   пулс   се   ускоряваше   с   всяка   секунда.   Не   беше   докосвала   Алекс   от   месеци,   не   и   толкова   близо,   интимно.   Усети   как   кръвта   в   главата   й   започна   да   пулсира.   Цялата   й   нежност   и   желание   да   я   защити   се   превърнаха   в   изгаряща   страст,  която  заседна  в  гърлото  й  и  не  й  даваше  да  диша.  Опитваше  се  да  уравновеси  поне   дишането  си,  за  да  не  се  издаде  пред  Алекс.  Всичките  й  опити  да  я  възприеме  просто  като   приятел   в   нужда   и   да   й   даде   нужното   време   и   пространство   се   срутваха   като   пясъчна   кула   всеки   път,   когато   докоснеше   ръката   й,   когато   усетеше   тялото   й   до   своето.   А   сега   тя   бе   толкова  близо,  толкова  достижима  и  достъпна...  Криси  знаеше,  че  ако  направи  нещо,  ще   разруши   доверието   между   тях,   приятелството,   сигурността,   която   Алекс   изпитваше   и   вложи  цялата  си  воля,  за  да  престане  да  я  желае  толкова  силно.  Алекс  продължаваше  да   лежи   неподвижно   на   рамото   й.   Затворените   очи   показваха,   че   спи.   Беше   изтощена   от   деня,  а  и  тези  кошмари  не  й  даваха  да  си  почине  нормално.  Криси  се  загледа  в  красивото   лице,   изписаните   устни,   нежната   шия.   Толкова   много   искаше   да   я   целуне...   Искаше   да   усети  вкуса  на  тези  устни,  да  почувства  нежността  им,  страстта  им,  топлината  им...  Алекс   спеше  и  Криси  си  позволи  да  докосне  косата  й.  Обожаваше  да  вплита  пръсти  в  тези  дълги,   копринени  коси,  които  сякаш  те  задушаваха  с  нежния  си  дъх.  Зарови  пръстите  си  и  вдиша   аромата.  Алекс  отвори  очи  и  Криси  смутено  махна  ръката  си.  Погледна  я.  Видя  в  тъмните  й   очи  толкова  страст,  колкото  изпитваше  и  самата  тя.  Алекс  протегна  ръка  и  погали  лицето  й,   после  устните.  Криси  усети  как  всичките  й  задръжки  рухват.  С  последни  усилия  на  волята   хвана  ръката  й  и  тихо  каза:   - Време  е  да  лягаме,  спяща  красавице.  Хайде  да  те  сложа  да  спиш.   Алекс   изсумтя   нещо,   но   Кр��си   леко   я   повдигна,   стана   и   я   изтегли   от   леглото.   Помогна  й  да  легне,  зави  я  и  излезе  от  спалнята.  Едва,  когато  влезе  в  банята  се  отпусна.   Наплиска   лицето   си   с   ледена   вода   с   надеждата,   че   тя   ще   охлади   малко   желанията   й.   Знаеше,  че  постъпва  правилно,  Алекс  не  беше  готова.  Но  това,  което  прочете  в  очите  й...  не   можеше  да  сбърка  този  поглед.  Тя  я  искаше.  А  може  би  нейното  желание  беше  прекалено   силно   и   се   надяваше   Алекс   да   откликне?   Не   беше   сигурна,   нямаше   как   да   е.   През   деня   Алекс   се   държеше   дистанцирано,   дори   в   този   момент   нещо   да   се   е   случило,   това   не   променяше  факта,  че  не  беше  готова.  Постъпи  правилно,  слагайки  я  да  си  ляга.  На  сутринта   всичко   щеше   да   е   по-­‐ясно.   Но   за   съжаление   тези   мисли   не   помагаха   на   Криси   да   заспи.   Тя   дълго  се  въртя  на  дивана  и  успя  да  заспи  едва  призори.       Глава  12     Алекс   се   събуди   в   десет   и   половина.   Протегна   се   в   леглото   и   усети   някаква   приятна   топлина   в   стомаха.   Усещаше   тялото   си   леко,   а   душата   летяща.   Замисли   се   за   вчерашния   ден.  Беше  толкова  хубаво  и  някак  освобождаващо.  Дори  ужасният  кошмар  не  можеше  да   заличи  приятното  усещане.  Всъщност  той  беше  повод  да  усети  Криси  още  по-­‐близка.  Вчера   за  първи  път  след  инцидента  изпита  желание  да  бъде  интимна  с  някого.  Беше  влюбена  до   уши.  Но  това  не  беше  старата  любов,  която  носи  в  себе  си  и  страданието,  и  последвалите   събития,   и   чувството   за   вина.   Усещането   беше   ново,   чисто,   слънчево.   Сякаш   за   тази   нощ   бяха  минали  години  рехабилитация  и  Алекс  се  чувстваше  като  нова.  Може  би  хората  бяха   прави,  че  любовта  пречиства  и  съживява.  При  нея  поне  действаше.  Единственото,  за  което  


мислеше   беше,   че   иска   да   е   с   Криси.   Иска   да   опитат   отново   и   този   път   нямаше   да   допуска   грешки.   Стана   от   леглото   и   си   наметна   халата.   В   крайна   сметка   нямаше   нужда   да   се   разхожда  полугола  през  цялото  време.  Отвори  вратата  и  влезе  в  хола.  Видя,  че  Криси  спи  и   тихичко   отиде   в   банята   да   се   изкъпе.   Струите   вода   отмиха   останалите   белези,   тялото   й   вече   беше   възстановено   и   тя   усещаше   как   с   всяка   секунда   силите   й   нарастват.   Излезе   от   банята   и   сложи   кафе.   Минаваше   единадесет   и   трябваше   да   събуди   Криси   за   лекции.   Когато  кафето  беше  готово,  подреди  красиво  масата  и  се  доближи  до  спящото  момиче.   - Криси,     поспаланке,   време   е   да   ставаш   –   получи   като   отговор   обичайното   сумтене  и  обръщане  на  другата  страна.  Алекс  сложи  ръката  си  върху  рамото  на   Криси   и   внимателно   я   бърна   –   Хайде,   мила,   време   е   да   се   събуждаш.   Минава   единадесет.  Кафето  е  готово,  хайде,  отвори  очи.   Криси  едва  успя  да  разлепи  едното  и  погледна  часовника.  Трябваше  да  стане.  Със   засилка  седна  на  дивана  и  се  огледа.  Алекс  беше  коленичила  пред  нея,  а  на  масата  димяха   две   чаши   с   горещо   кафе.   Някак   тази   пасторална   картина   не   успя   да   я   накара   да   се   почувства  по-­‐добре.  Спа  много  лошо  и  се  чувстваше  скапана.  Тътрейки  се  стигна  до  банята   и   се   изми.   Постепенно   картините   от   предишната   вечер   започнаха   да   се   връщат   в   съзнанието   й.   Пиеше   кафе   и   гледаше   усмихната   Алекс,   която   само   се   чудеше   как   да   й   угоди.     - Докога  си  на  лекции?  –  попита  Алекс.  Мълчанието  на  Криси  я  притесняваше.   - Няма  да  ходя  –  каза  Криси.   - Трябва   да   отидеш.   Нали   каза,   че   имаш   тестове   другата   седмица,   днес   ти   е   последното  упражнение.   Криси  се  дразнеше  на  подобни  обяснения.  Беше  достатъчно  голяма,  за  да  прецени   и   сама   кога   и   къде   да   ходи.   Да   не   говорим,   че   Алекс   нямаше   никакво   право   да   й   се   бърка.   В  крайна  сметка,  това  че  живее  при  нея  не  означава,  че  й  е  майка.  Искаше  да  си  остане  в   къщи   и   да   спи   цял   ден.   Но   това   означаваше   цял   ден   да   гледа   Алекс   по   халат,   която   елегантно  се  разхожда  наляво-­‐надясно  с  красивото  си  тяло  и  само  й  вади  душата.  Беше  по-­‐ добре   да   излезе.   Упражненията   не   бяха   най-­‐забавното   нещо,   но   поне   щеше   да   се   поуспокои.   Вече   усещаше   желанието,   което   растеше   с   всяка   секунда   и   знаеше,   че   след   един   час   единственото,   за   което   щеше   да   мисли   бе   тялото   на   Алекс   под   нейното.   Да,   трябваше  да  излезе,  за  да  се  успокои.   - Искаш  ли  още  кафе?  –  гласа  на  Алекс  я  изкара  от  мислите  й.   - Не,  закъснявам  за  упражнения.   - Кога  свършваш?   - Не   знам   –   Криси   се   заоглежда   за   програмата   си   –   Мисля,   че   към   седем   и   половина.  Петък  ли  сме?   - Да.   - Значи   в   седем   и   половина.   Ще   се   прибера   към   осем   и   половина.   В   това   задръстване  е  ад.   - Добре  –  спокойно  отвърна  Алекс.   - Искаш  ли  да  купя  нещо  от  магазина?   - Не,  мисля,  че  нямаме  нужда  от  нищо.  Някакви  предпочитания  за  вечеря?   - Мога  да  взема  пица  на  връщане.  


- По-­‐добре  да  изядем  храната,  която  вчера  накупихме.  Ще  сготвя  нещо.   - Добре.  Отивам  да  се  облека  в  спалнята.     Криси  стана  и  отиде  в  другата  стая.  Не  беше  се  добирала  до  гардероба  си  от  дни  и  с   радост   се   повъртя   пред   него   десетина   минути,   докато   си   избере   тоалет.   Кафето   беше   силно  и  хубаво,  успя  да  я  посъвземе,  но  продължаваше  да  се  чувства  недоспала.  Облече   се   и   се   сбогува   с   Алекс.   Направи   й   впечатление   колко   мила   и   някак   грижовна   бе   тя   тази   сутрин.  Дори  и  помогна  да  си  облече  якето,  а  на  излизане  я  целуна  по  бузата.  Колкото  и   кисела  да  се  бе  събудила  Кристина,  беше  й  приятно,  че  Алекс  се  грижи  за  нея.  По  пътя  към   университета   си   представяше   как   я   чака   в   къщи.   Дори   да   не   възобновяха   взаимоотношенията  си  и  всичко  между  тях  да  беше  свършило,  тази  комуникация  беше  по-­‐ приятна  от  която  и  да  е  било.  Алекс  умееше  да  те  накара  да  се  почувстваш  чакан,  желан,   важен.  Всеки  има  нужда  от  това.       Оставайки  сама  Алекс  се  обади  на  своята  приятелка  от  университета  и  след  като  й   разказа  съкратена  и  не  толкова  трагична  версия  на  случилото  се  я  убеди  да  се  разходят  по   магазините.   Баба   й   и   беше   оставила   предостатъчно   пари   и   тя   искаше   да   си   купи   нещо   красиво   за   довечера.   Щеше   да   спечели   Криси,   да   я   омае,   да   я   накара   да   види   в   нея   не   жертва   на   побой,   а   жена,   която   я   обича.   Защото   Алекс   я   обичаше.   Обичаше   я   повече   от   всичко.     ***     Сузи  седеше  в  едно  кафе  и  се  наливаше  с  бира.  По  принцип  не  обичаше  бира  и  още   по-­‐малко   си   позволяваше   да   пие   в   четири   следобед.   Напоследък   се   чувстваше   странно   подтисната  и  някак  изоставена  от  всички.  Приятелите  й  от  университета,  колкото  и  малко   да   бяха   те,   се   бяха   разпръснали   по-­‐различни   специалности   и   се   виждаха   рядко.   Не   можеше   да   си   отиде   до   Търново,   заради   постоянните   упражнения,   а   Криси   последната   седмица  се  бе  изпарила.  Имаше  нужда  да  се  позабавлява,  да  излезе,  да  поговори  с  някой,   да   се   напие.   Единственото,   което   можеше   да   направи   сама   беше   последното   и   затова   реши  да  разпусне  малко.  Действително  натоварването  в  университета  беше  голямо,  а  не  й   харесва��а   нито   новите   колеги,   нито   преподавателите.   Не,   че   не   бяха   професионалисти,   напротив,  но  нямаше  какво  да  си  кажеш  с  тях.  Няколко  пъти  беше  излизала  с  групата  си  на   кафе,   но   не   успя   да   се   впише.   Това   я   караше   да   се   чувства   още   по-­‐самотна,   защото   всички   останали   се   познаваха   отпреди   и   бяха   задружни.   Всъщност   колегите   й   я   смятаха   за   недостъпна   и   малко   надута,   но   никой   не   й   го   бе   казал.   Поръча   си   още   една   бира   и   запали   цигара.  Телефонът  й  завибрира,  но  тя  не  му  обърна  внимание.  Изписука  смс.  Напоследък  я   търсеха  само  за  да  я  попитат  нещо  за  лекциите,  а  сега  не  й  се  говореше  за  това.  Успя  да  се   сдържи   да   не   погледне   телефона   пет   минути,   но   после   чувството   й   за   отговорност   надделя.  За  нейно  учудване  беше  Криси.     - Ало,  кажи  миличко?   - Сузи,  какво  правиш,  душа?  Аз  имам  някаква  дупка,  наблизо  ли  си?   - Да,  в  Scream  съм.  Нали  го  знаеш  къде  е?   - Да,  знам.  Докога  си  там?  


- Неопределено.   - Добре,  изчакай  ме.  До  петнадесет  минути  пристигам.   Сузи   затвори   телефона   и   се   отпусна   на   облегалката.   Зарадва   се,   че   ще   се   види   с   Криси.  Отдавна  искаше  да  си  поседят  само  двете.  Погледна  часовника  и  зачака.  Почти  бе   допила  бирата,  когато  Криси  се  появи.   - Привет   –   Криси   я   целуна   по   бузата   –   Ти   пиеш   бира...   Това   не   е   на   добре   –   шеговито  каза  тя.   - Е,   веднъж   и   аз   да   разпусна   по   никое   време   –   усмихна   се   Сузи   –   Какво   става   с   теб?   Изчезна   от   хоризонта,   не   ме   тормозиш   да   излизаме,   изобщо   някакви   странни  неща.  Как  върви  съжителството  с  Алекс  и  сие?   - Какво  да  ти  кажа,  мъчително  сладко  –  Криси  се  усмихна  насила.     - Това   звучи...   объркващо   –   Сузи   се   опитваше   да   събере   мислите   си,   но   количеството  бира  не  й  позволяваше.   - Напротив,  определението  е  много  точно.  Измъчвам  се  от  това,  че  не  мога  да  я   имам,  но  съм  безкрайно  щастлива,  че  я  виждам  всеки  ден  и  че  се  възстановява.   - Вече  е  по-­‐добле...  добре...  така  де,  разбра  ме  –  езикът  й  се  заплете.   - Да,  по-­‐добре  е.  А  ти  на  коя  бира  си?   - Втора  –  излъга  Сузи  и  се  захили.   - Да,  да,  най-­‐малко  пета.  Не  ме  карай  да  питам  сервитьорката.   - Добре   де,   добре.   Не   може   ли   да   се   напие   човек?   Пие   ми   се   Криси,   пие   ми   се.   Искам  поне  за  малко  да  разпусна.  В  университета  ме  скапват!   - Не  може  да  си  толкова  зле  заради  университета.  Става  нещо  с  теб,  но  ти  не  ми   казваш  –  Криси  укорително  я  гледаше.   - Нищо  не  става...  там  е  проблема  –  Сузи  с  усилия  успяваше  да  говори  правилно  –   От  известно  време  насам  нищо  не  става.  Животът  е  просто  една  зверска  тъпня,   където  трябва  да  се  учи  и  да  си  добър  и  праведен  и  да  се  надяваш.  А  за  какво  се   надяваш...   И   какво   очакваш   да   се   случи?   И   най-­‐вече,   защо?   Криси,   кажи   ми,   защо  никога  не  ми  се  случва  нищо?   - Ако  не  изпиеш  това  кафе,  много  бързо  ще  ти  се  случи  нещо  –  Криси  бе  успяла  да   поръча   кафе   и   вече   беше   много   притеснена   и   ядосана   на   Сузи.   Подобно   поведение  не  просто  не  беше  в  стила  й,  а  показваше  много  сериозен  проблем.   Отдавна   забеляза,   че   има   нещо   и   можеше   само   да   се   досеща,   че   причината   беше   онова   момиче   от   болницата,   но   бяха   минали   месеци   от   тогава,   а   Сузана   мълчеше  като  пън.   - Не  искам  кафе,  искам  бира.  И  водка.  И  ром.  Как  беше  нататък  песента?   - Сега  ще  изпиеш  това  кафе,  после  отиваме  у  вас  и  ти  ми  изпяваш  всичко,  което  се   върти  в  малката  ти  главичка.   - Не,  твърдо  нйе  –  Алекс  беше  започнала  да  се  лигави.   - Пий   –   строго   каза   Криси.   Тонът   подейства   и   Алекс   на   две   глътки   изпи   кафето.   Намръщи   се   и   Криси   се   уплаши,   че   ще   повърне,   но   се   размина   –   Така,   сега   поседи  малко  кротко.     - Ох,  не  искам  да  седя  тук.  Наистина  ли  ще  дойдеш  с  мен  вкъщи?   - Да,  ще  дойда.  Само  изчакай  още  малко  да  ти  се  оправи  главата  и  аз  да  си  допия   бирата.  


Сузи   се   облегна   на   стола   и   затвори   очи.   Не   й   се   виеше   свят,   но   усещаше,   че   е   прилично   пияна.   Странно,   по   принцип   се   напиваше   от   доста   повече,   но   настроението   си   оказваше   влияние.   Криси   седеше   мълчаливо   срещу   нея   и   се   опитваше   да   разгадае   мислите   й.   Нещо   се   случваше   с   това   момиче   и   явно   я   изяждаше   отвътре.   Толкова   нехарактерно   беше   подобно   поведение   за   нея!   След   тридесетина   минути   двете   момичета   се   качиха   на   такси   за   студентски   град.   За   щастие   съквартирантката   на   Сузи   я   нямаше   и   можеха   спокойно   да   седнат   и   след   двучасов   кръстосан   разпит   Сузи   си   призна   всичко.   Разказа  й  за  чувствата  си  към  Таня,  за  това,  че  я  сънува,  че  не  може  да  престане  да  мисли   за   това,   което   й   каза   последния   път,   когато   я   видя.   Че   иска   да   се   свърже   с   нея,   да   й   се   извини,   дай   каже,   че   съжалява,   че   не   е   дошла   на   изписването.   Изля   цялата   си   болка   от   това,  че  е  сама,  че  не  е  казала  на  жената,  в  която  се  е  влюбила  за  чувствата  си,  че  усеща   живота   си   лишен   от   смисъл...   Криси   я   изслуша,   после   я   прегърна   и   я   изчака   да   се   изплаче.   Чувстваше   се   виновна.   Покрай   всичките   си   собствени   проблеми   беше   оставила   Сузи   съвсем   сама,   а   знаеше,   че   напоследък   нещо   я   тормози.   Почувства   се   облекчена,   че   проблемът   не   е   сериозен.   Да,   беше   сериозен,   но   не   и   непоправим.   Просто   трябваше   да   прекарва   повече   време   с   нея   и   да   не   й   позволява   да   изпада   в   дупка.   В   крайна   сметка   навън  имаше  достатъчно  красиви,  умни  жени,  в  които  Сузи  да  се  влюби.     Когато  Сузи  се  успокои  достатъчно  и  Криси  реши  да  си  тръгва,  навън  беше  тъмно.   Дори  не  забеляза  кога  беше  станало  девет  и  половина.  Криси  се  обади  на  Алекс  да  й  каже,   че   е   жива   и   че   си   идва   след   малко   и   си   извика   такси.   Радваше   се,   че   остана   при   Сузи.   Макар  да  не  й  беше  споделила  проблемите  си,  се  чувстваше  някак  умиротворена.  Е,  сега   се  чувстваше  виновна,  че  беше  накарала  Алекс  да  я  чака,  но  поне  беше  прекарала  цял  ден   далече   от   нея   и   страстта   й   се   беше   изпарила.   Сега   трябваше   само   да   вечерят   и   да   си   легне   по-­‐рано,  за  да  се  наспи  за  утре.     ***     След   доста   основна   обиколка   по   магазините   и   три   пълни   торби   с   покупки,   Алекс   беше   изтощена.   Минаваше   пет,   но   все   още   имаше   време   да   почине,   преди   да   сложи   вечерята  да  се  прави.  Реши  да  направи  задушени  зеленчуци,  пилешки  пържоли  със  синьо   сирене   и   домашен   хляб.   Искаше   всичко   да   е   идеално   и   затова   първо   замеси   тестото   и   после  се  отпусна  на  дивана  за  половин  час.  Сама  се  учуди  колко  бързо  възстанови  силите   си   и   с   удоволствие   се   зае   да   приготвя   планираните   ястия.   Обичаше   да   готви,   особено   за   Криси.   Спомни   си   първият   път,   когато   й   сготви.   Беше   след   много   бурна   вечер   и   Криси   едвам   мърдаше   на   дивана   от   махмурлук,   а   тя   набързо   спретна   някаква   супа   и   изпече   кифлички.  Криси  онемя  от  възторг  и  после  й  се  отблагодаряваше  много  дълго...     Вечерята   беше   готова,   масата   красиво   подредена,   виното   се   охлаждаш��,   свещите   бяха  приготвени,  диска  с  любимата  музика  нагласен.  Оставаше  само  Алекс  да  се  приведе  в   подходящ   вид.   Имаше   цял   час   за   това   и   без   да   бърза   взе   душ   и   се   зае   да   придаде   на   лицето  си  по-­‐добър  вид.  Беше  си  купила  три  рокли  и  сега  се  чудеше  коя  да  облече.  Едната   беше  черна  и  къса,  с  късо  поло,  тясна  и  елегантна.  Другата  беше  тъмно  червена,  с  голямо   деколте   и   разкроена   дълга   пола.   Много   секси   и   същевременно   елегантна.   Третата   беше   по-­‐обикновена,   маслинено   зелена,   права   и   дълга,   с   цепка   до   коляното   с   красиво   лодка  


деколте.  Чак  сега  Алекс  осъзна,  че  няма  подходящи  обувки  за  роклите.  Всъщност  нямаше   никакви   обувки,   освен   едни   маратонки,   който   баба   й   й   беше   купила,   когато   излезе   от   болницата.   Ядоса   се   на   несъобразителността   си   и   беше   готова   да   се   откаже   от   роклите.   Хвана  я  яд,  че  след  цялата  подготовка  всичко  щеше  да  отиде  по  дяволите.  В  крайна  сметка   облече   зелената   рокля.   Тя   беше   дълга   и   можеше   да   се   носи   и   без   обувки.   По-­‐добре   с   нея,   отколкото   по   халат.   Оправи   косата   си   и   погледна   часовника.   Осем   и   петнадесет.   Дори   й   оставаше  време  да  изпуши  една  цигара  преди  да  дойде  Криси.     Когато  стрелката  на  часовника  показа  девет  и  двадесет,  пепелника  пред  Алекс  беше   пълен,  а  нервите  й  бяха  опънати  до  краен  предел.  Не  искаше  да  звъни  на  Криси,  за    да  не   изглежда   нахална,   но   се   притесняваше   какво   се   е   случило.   Беше   свършила   упражнения   преди   почти   два   часа.   Можеше   поне   да   се   обади,   че   ще   закъснее.   Не,   че   беше   длъжна,   но   й   се   искаше   да   се   обади   поне.   Запали   още   една   цигара   и   изхвърли   пепелника.   Отвори   включи   фурната   на   единица,   за   да   поддържа   яденето   топло.   В   крайна   сметка   нямаше   нужда  цялата  вечеря  да  пропада.     Когато  Криси  се  обади  и  й  обясни  случилото  се,  настроението  на  Алекс  се  подобри   значително.   В   крайна   сметка   тя   си   идваше   и   не   всичко   беше   загубено.   Сега   трябваше   само   да   пооправи   грима,   да   среше   отново   косата,   да   запали   приготвените   свещи   и   да   я   посрещне   с   усмивка   и   целувка.   И   да   се   надява,   че   в   сърцето   на   жената,   която   обича   все   още  има  място  за  нея.     Криси   отключи   входната   врата   и   се   запъти   към   асансьора.   Спомни   си,   че   Алекс   я   чака  за  вечеря  и  се  почувства  гузно,  че  се  е  забавила  толкова.  Минаваше  десет  и  сигурно   вече  беше  умряла  от  глад.  Извади  ключовете  си  и  се  сети,  че  остави  ключа  от  апартамента   на  Алекс.  Натисна  звънеца,  вратата  се  отвори  и  Криси  влезе,  без  дори  да  погледне  Алекс.     - Извинявай,  че  закъснях  –  каза  тя,  изувайки  маратонките  си.   - Добър  вечер,  мила  –  с  тих  глас  каза  Алекс.   Криси   вдигна   поглед   към   нея   и   усети   как   вътрешностите   й   се   обръщат.   Алекс   сияеше  насреща  в  елегантната  си  рокля,  която  подчертаваше  всяка  извивка  на  тялото  й,  с   протегната   ръка   към   нея   и   поглед,   пълен   с   очакване.   Криси   като   хипнотизирана   сложи   ръката   си   в   тази   на   Алекс   и   я   остави   да   я   отведе   до   масата.   Не   можеше   да   познае   собствената  си  трапезария,  всички  лампи  бяха  загасени  и  на  тяхно  място  светеха  десетки   свещи,  излъчващи  аромат  на  бор,  уредбата  тихо  свиреше,  от  кухнята  се  донасяше  аромат   на  пиле  и  пресен  хляб.  Криси  послушно  седна  на  масата  и  проследи  Алекс,  която  сложи  на   масата  подготвените  блюда.     - Искаш  ли  вино?  Или  предпочиташ  бира?  –  Алекс  се  усмихваше  нежно.   - Вино   е   добре   –   едвам   успя   да   каже   Криси.   Все   още   не   можеше   да   възприеме   случващото   се.   Струваше   й   се,   че   това   бе   някакъв   сън,   от   който   ще   се   събуди   всеки  момент.   - Наздраве!   –   Алекс   беше   седнала   и   държеше   чашата   си   за   наздравица   –   За   приятните  есенни  вечери.   - Наздраве!   Криси   отпи   голяма   глътка   от   виното   и   се   опита   да   откъсне   поглед   от   Алекс.   Тя   от   своя   страна   започна   да   разказва   за   деня   си   и   да   подканя   Криси   да   опита   от   вечерята.  


Всичко   беше   превъзходно   и   Криси   не   скри   възторга   си   от   готварското   й   майсторство.   Предпочиташе   да   не   се   опитва   да   говори,   защото   все   още   беше   малко   зашеметена   от   всичко.  За  щастие  Алекс  не  спираше  весело  да  бъбри  и  Криси  можеше  да  събере  мислите   си,   докато   поглъщаше   приготвената   храна.   Първоначалният   ступор   премина   и   сега   усещаше  болезнено  нежността  и  красотата  на  жената  срещу  себе  си.  Колко  беше  красива  в   тази  рокля!  И  косата  й,  нежно    спускаща  се  под  раменете,  ухаеща  на  любимия  й  парфюм.   Постепенно  в  главата  й  започнаха  да  се  осветляват  мисли  за  причината  за  подобна  вечеря.   Това  не  беше  благодарност.  Лекия  грим,  специално  купената  рокля  (защото  Криси  знаеше,   че  до  вчера  такава  нямаше),  романтичната  музика,  свещите,  всичко  това  беше  направено  с   една  цел  –  да  я  съблазни.  Криси  се  усмихна  на  мислите  си,  нима  Алекс  не  знаеше,  че  няма   нужда  от  всичко  това?  А  може  би  действително  не  знаеше.  В  крайна  сметка  тя  бе  успяла  за   последните  седмици  добре  да  прикрие  чувствата  си,  дори  бе  убедила  себе  си,  че  може  да   се  намира  до  нея,  без  да  изгаря  от  желание  да  я  задуши  в  обятията  си  и  с  целувките  си.   Беше   й   много   приятно   всичкото   това   внимание,   чувстваше   се   наистина   специална...   Да,   това  Алекс  го  умееше.     Когато  приключиха  с  вечерята,  Криси  беше  възвърнала  способността  си  да  говори  и   след  като  се  преместиха  на  дивана,  продължиха  да  се  наслаждават  на  виното  и  Криси  на   свой   ред   разказа   за   деня   си.   Невероятно   удоволствие   бе   да   споделиш   малките,   незначителни   подробности   от   ежедневието   си   с   някой,   за   когото   си   сигурен,   че   не   му   досаждаш.  Алекс  с  интерес  се  включваше  във  всяка  тема  и  дори  даде  някои  добри  идеи   как  да  измъкнат  Сузи  от  дупката,  в  която  беше.     Спокойният  разговор  и  приятната  атмосфера  накараха  Криси  да  се  отпусне  съвсем.   Тя  не  забелязваше  притеснението  на  Алекс,  само  виждаше  как  погледът  й  все  по-­‐често  се   спира   на   пода,   а   устните   й   сякаш   тихичко   казваха   нещо.   Алекс   беше   планирала   всичко,   освен   това,   как   ще   се   чувства,   когато   моментът   настъпи.   Вечерята   беше   минала   добре   и   сега   трябваше   да   направи   първата   крачка.   Трябваше   тя   да   я   направи,   за   да   покаже   на   Криси,  че  я  желае  и  че  е  готова  да  бъде  с  нея.  Само  че  не  знаеше  как...     - Хайде  да  танцуваме  –  Алекс  изведнъж  скочи,  както  си  седеше  и  измъкна  чашата   от  ръката  на  Криси  –  не  съм  танцувала  от  векове.   - Сега  ли?  –  възпротиви  се  Криси.   - Да,  сега.  Хайде!  –  Алекс  с  неподозирана  сила  хвана  ръката  на  Криси  и  я  изправи.   Криси  сложи  свободната  си  ръка  на  кръста  й  и  се  усмихна.  Щом  искаше  да  танцуват,   добре.  Нямаше  нищо  лошо  в  това.  Алекс  се  приближи  плътно  до  нея  и  силно  стисна  ръката   й.  Погледите    им  се  срещнаха,  телата  се  движиха  някъде,  извън  ритъма  на  музиката,  Криси   усети,  как  колената  й  омекват,  но  си  наложи  да  се  стегне.  Алекс  сложи  двете  си  ръце  около   врата  й  и  се  облегна  на  рамото.  Без  да  се  усети  К��иси  започна  да  гали  гърба  й,  усещайки   силните   удари   на   сърцето   си.   Или   това   бе   сърцето   на   Алекс?   Вече   не   можеше   да   разграничи  едното  от  другото.  Аромата  на  косите  й  я  опияняваха,  усещането  за  тялото  й,   толкова   близо   до   нейното,   караха   кръвта   й   да   кипи.   Единственото,   за   което   можеше   да   мисли   е   насладата,   която   се   разливаше   по   сетивата   й   от   присъствието   на   тази   жена   в   обятията  й.  Алекс  усещаше  мекотата  на  кожата  на  Криси  до  лицето  си.  Замръзнала,  за  да   не  изчезне  красивия  момент,  стоеше  в  прегръдките  й.  Бавно,  много  внимателно,  сякаш  се   опитваше  да  хване  гълъб,  повдигна  лицето  си  и  докосна  с  бузата  си  тази  на  Криси.  Усети   как   тя   изтръпна.   Вдигна   поглед   и   видя   целия   копнеж,   болка,   желание,   любов,   страст,  


всички   емоции,   които   Криси   така   успешно   криеше   до   момента,   в   очите   й.   Много   бавно   приближи  лицето  си  до  нейното  и  нежно  докосна  устните  й  със  своите.  Криси  не  реагира,   сякаш   потънала   в   транс,   само   спря   да   се   движи.   Алекс   удължи   целувката   и   леко   облиза   устните   й.   В   този   момент   всички   стени,   градени   с   толкова   усилие   в   съзнанието   на   Криси   паднаха.   Не   можеше   повече   да   се   сдържа,   не   искаше   повече   да   се   измъчва.   Тя   страстно   впи  устните  си,  повдигна  Алекс  и  я  пренесе  на  дивана.  Като  обезумяла  целуваше  лицето  й,   шията  й,  ръцете  й...  Искаше  я  толкова  много...  Алекс  отговаряше  на  всяка  целувка,  на  всеки   порив...  Двете  жени  се  любиха  лудо,  после  нежно,  после  отново  страстно,  изпивайки  всеки   стон,   поглъщайки   желанието   на   другата,   живеейки   чрез   страстта   си...   Всички   перипети,   всички   травми,   всички   обстоятелства,   хора,   проблеми,   изчезнаха   в   този   момент.   Те   бяха   щастливи.  По-­‐щастливи  откогато  и  да  е  било.     Глава  13     Връщането   на   Катя   в   София   беше   толкова   неочаквано,   колкото   и   заминаването   й.   Криси  и  Алекс  се  излежаваха  в  леглото  в  неделя  следобед,  когато  тя  им  се  обади,  че  след  1   час  е  в  София.  Въпреки  бързината  на  действията  си  двете  не  успяха  да  заличат  следите  от   действията   си   последните   две   денонощия.   Не,   че   имаше   нужда,   Катя   беше   достатъчно   умна   и   разбрана,   за   да   види   по   очите   им,   че   са   възобновили   отношенията   си.   Всъщност   много  се  радваше  за  това,  не  само  защото  внучка  й  цъфтеше  от  щастие,  но  и  защото  Криси   изглеждаше   просто   очарователно   в   моментите,   когато   погледите   им   с   Алекс   се   срещаха.   За  учудване  на  двете  момичета  Катя  не  каза  нищо,  а  вечерта,  когато  трябваше  да  си  лягат   само   каза,   че   диванът   тази   вечер   е   за   нея.   Никой   не   повдигна   повече   темата   и   новото   положение  беше  просто  прието  за  нормално.     В  следващите  няколко  дни  Катя  уреди  всички  финансови  и  документални  въпроси,   които   беше   необходимо,   за   да   се   чувства   Алекс   спокойна   и   сигурна.   Разводът   беше   окончателен,   от   Георги   нямаше   и   следа,   а   Катя   успя   да   накара   Криси   да   вземе   пари   за   наем   за   шест   месеца.   Откри   сметка   на   Алекс,   където   имаше   достатъчно   пари   за   следващите  един,  два  месеца  и  където  да  може  при  необходимост  да  й  преведе  още.  Не   искаше  да  се  задържа  в  София  повече  от  необходимото,  за  да  не  пречи  на  младите,  а  и  в   Шумен   имаше   достатъчно   неща   да   оправя.   Беше   спокойна   за   внучката   си,   Криси   се   грижеше   чудесно   за   нея,   а   физически   вече   беше   напълно   възстановена.   Контролният   преглед  в  болницата  показа,  че  няма  никакви  усложнения  и  вече  всичко  е  наред.     Алекс   и   Криси   се   наслаждаваха   на   всяка   секунда   заедно   и   ако   не   беше   строгият   поглед  на  Катя,  може  би  Криси  нямаше  да  стигне  изобщо  до  университета.     След   десетина   дни   Катя   окончателно   си   замина   за   Шумен,   а   Алекс   вече   беше   достатъчно   добре,   за   да   се   грижи   изцяло   за   апартамента.   Криси   започна   да   учи   за   предстоящите   тестове,   а   Сузи   идваше   на   гости   почти   всяка   вечер.   Алекс   се   радваше   на   компанията   на   Сузи,   тя   беше   много   мила   и   внимателна.   А   и   виждаше,   че   щастието   им   с   Криси   не   я   потиска,   напротив,   даваше   й   сили   да   продължи.   Сузи   искрено   се   радваше   за   приятелката  си.  Сега  за  първи  път  имаше  възможност  наистина  да  опознае  Алекс  и  видя,   че  тя  е  прекрасен  човек.  Грижеше  се  за  Криси  така,  както  никой  друг,  разбираха  се,  можеха   да   си   кажат   всичко   и   най-­‐важното   беше,   че   не   я   задушаваше.   Напротив   –   всячески   се   опитваше  да  разнообрази  ежедневието  им.    


Понякога,  когато  се  прибираше  вечер  сама  в  студентската  стая  Сузи  си  мечтаеше  да   срещне  човек,  който  така  да  я  подкрепя  и  да  я  разбира.  Дори  да  не  е  голямата  й  любов,   просто  някой,  с  когото  да  сподели  самотните  вечери  и  студените  нощи.  Някой,  на  когото   да  разчита  и  който  да  я  кара  да  се  усмихне  сутрин.      


Kaji "Da"