Issuu on Google+

Светлана Георгиева


Тя вървеше по улицата, ръцете ѝ стегнати в юмруци, устните захапани, очите – блестящи. Мразеше, когато я поставяха в такива ситуации. Чувстваше се безпомощна, обезсилена, сякаш някой бе изтръгнал от нея източника на собствената ѝ енергия. За кой ли път се убеждаваше, че в тази фирма не я чакаше нищо добро. Чакаше от два месеца и половина да ѝ одобрят проекта, преправи го поне четири пъти, съветва се с всички – от секретарка до началник - купи повече кафета, отколкото са необходими, за да се събуди китайската армия, направи какво ли не, само и само за да получи това одобрение. И то не за нея – просто действително проектът беше добър. И накрая какво? Нищо. Абсолютно нищо. Приеха тъпия проект на любовницата на административния директор вместо нейния. Нямаше сили повече да се бори с цялата тази сган от връзкари и идиоти. Спря пред колата и зарови за ключовете в чантата си. Алармата пропищя, тя успя да намери ключовете и я спря. Със свистене на гуми излезе от паркинга и стигна за рекордно време до апартамента си. Там както обичайно я чакаше майка ѝ. Вечерята беше сложена от повече от 30 минути и възрастната дама вече нервно потропваше по масата, когато дъщеря ѝ отвори вратата. - Можеше поне да се обадиш, че ще закъснееш. Знаеш, че те чакам за вечеря. С невероятни усилия на волята Катя успя да не отговори подобаващо на тона и репликата на майка си. Изу ботушите, свали палтото и се отправи към банята. Наплиска лицето си с вода, пое дълбоко въздух и се опита максимално да се успокои. Последното, което ѝ трябваше в момента беше скандал. Излезе от банята и седна на масата. - Здравей, как ти мина деня? – усмихна се Катя. - Ха, що за въпрос? Как може да ми е минал деня, както обичайно. - Значи всичко е наред, нали? Не можах да ти се обадя, защото бях на заседание. Предупредих те още сутринта. - Да, но не ме предупреди, че ще закъснееш. - Тогава не знаех, мамо. По принцип не трябваше да закъснявам, права си. - Знаеш, че можеш да правиш каквото си искаш, но след като те чакам за вечеря и яденето изстива, може поне да се обадиш, Да не говорим, че аз не ям, за да не ти се налага да вечеряш сама! Как съм те възпитала само! Аз съм си виновна, не съм ти дала… Катя вече не чуваше думите, единствено монотонното мрънкане. Събра силите си и се опита да спре нахлулите мисли в главата ѝ. Нямаше смисъл да се кара, нямаше смисъл да повишава тон… - Вместо да ми опяваш за 30-минутно закъснение, да ме беше попитала как е минал моя ден – изсъска Катя. – Омръзна ми да ме чакаш за вечеря, не искам да ме чакаш, искам да спреш да ми пилиш! – последните думи Катя изрече крещейки. - Погледни как се държиш с майка си! ДА, така е, цял живот те гледам, старая се всичко да ти е готово, изпрано, изчистено, сготвено, затова не ме уважаваш. И баща ти не ме уважава, защото не съм някоя бизнес дама или някоя курва. - Мамо, млъкни! - Целия си живот попилях по вас! А можех, о, да, можех да бъда толкова повече! - Мамо, имах тежък ден… - Това е благодарността, която получавам, защото се отказах от кариерата си, от живота си от всичко заради вас! 2


-

Не ме интересува – Катя крещеше. – Чуваш ли ме? Не ме интересува и грам, защото единственото, което правиш през последните 3 години, откакто баща ми ни напусна е да ме тормозиш! Ако и него си тормозила така, разбирам го много добре защо си тръгна.

Катя грабна чантата и палтото си, нахлузи без дори да закопчава ботушите и излезе, тряскайки врата. Този скандал ѝ беше омръзнал. Поне два пъти месечно се проиграваше. Утре майка ѝ щеше да е мека като памук и да ѝ се извини за държанието. Тя щеше да ѝ се извини за думите. Щяха да се прегърнат и всичко да продължи постарому. Знаеше го, но това някак не я успокояваше в този момент. Беше толкова бясна, че дори не посмя да се качи в колата. Някакви остатъци здрав разум я накараха да тръгне пеша. Вървеше, без да знае накъде, през мокрите локви. Дори не си правеше труда да ги прескача. Усети, че хладният въздух и движението успяха да смъкнат количеството адреналин и в един момент дори се запита къде е. Беше изминала поне пет километра. Усети, че е гладна, не беше яла нищо от обяд. Запъти се към любимата си закусвалня. Не беше сигурна, че ще работи по това време, минаваше осем и половина. Когато стигна, момичето се готвеше да затваря, но ѝ направи сандвич. Седна на масите отвън и задъвка. Не усещаше студа, нито лекия дъжд, който беше запръскал. Телефонът ѝ завибрира – Тони, нейна приятелка от детинство. Не искаше да говори с никой в този момент. Не беше в настроение. Остави телефона да вибрира и дояде сандвича. Не ѝ се тръгваше, нямаше накъде. Беше рано да се прибира, не ѝ се ходеше на гости, въобще не ѝ се говореше с хора. Тръгна просто по улицата, за да не замръзне, мислите ѝ бяха разпръснати и не можеше да ги събере. Видя, че върви към един бар, в който не беше ходила много отдавна. Преди обичаше да ходи там, беше част от ежеседмичната социална програма, но през последната година Катя се отдаде на работата си и се съсредоточи главно в професионалната сфера. Майка ѝ и без това трудно понасяше прекалено честите ѝ забежки, а тя не искаше да я разстройва допълнително. Едвам излезе от депресията от развода, та сега и тя да ѝ създава главоболия. Усети, че стои пред бара от няколко минути. Отвътре се чуваше тиха музика, беше прекалено рано, а и беше едва четвъртък. Пое дълбоко въздух и влезе. Обстановката не беше променена, само барманката беше друга. Заведението беше абсолютно празно и твърде ярката светлина подсказваше, че още не са отворили. - Добър вечер, отворено ли е? - Още не съм съвсем готова, но ако искате седнете на бара. - Благодаря. Катя се съблече и се покатери на високия стол. Чак сега усети, че ръцете ѝ бяга измръзнали. Видя, че е с костюма от работа. Усмихна се, какво ли си мислеше момичето зад бара? Че е сбъркала заведението? Че е някоя неориентирана дама, която е дошла да пробва нещо ново? Не, че имаше значение. Момичето ѝ подаде меню, но Катя не го погледна и издекламира „Джак и кола, голям”, извади цигарите от чантата си и запали. Питието се появи неочаквано бързо

3


пред нея и след няколко минути светлината се приглуши, а музиката се увеличи. Радваше се, че в бара няма никой, не искаше да среща познати, а сред тълпа непознати щеше да се чувства неспокойно. След около час и две чаши Джак Даниелс, Катя се замисли дали не е време да се прибира. В заведението се бяха настанили две малки компании и няколко свободни електрона. Беше седнала така, че виждаше кой влиза и същевременно не пречеше на свободния достъп до бара. За щастие видя една единствена позната, която беше прекалено заета с очевидно новата си приятелка и само ѝ кимна за здрасти. Катя гледаше последната глътка в чашата си, премисляйки дали да си поръча още, когато на стола до нея, незнайно от къде се появи някой. Тя бавно вдигна поглед и тъмните ѝ очи срещнаха светлия поглед на усмихващото се до нея момиче. Катя се смути и се усмихна в отговор. Някак машинално поръча още уиски и заби поглед обратно в чашата. Момичето до нея също си поръча питие и след кратък разговор с барманката заскуча до нея. На Катя не ѝ се водеше светски разговор, затова се направи, че не забеляза няколкото въпросителни погледа в нейна посока от страна на момичето. С всяка изминала минута усещаше погледите по-настоятелни и затова започна да отпива по-големи глътки от уискито, за да се измъкне по-бързо. Най-после чашата беше празна, сметка – платена за секунди и Катя се изправи, за да си ходи. Рязкото движение обаче предизвика неочаквано главозамайване и за малко не падна назад, когато усети две здрави ръце да я прихващат и да я връщат обратно на стола. - Добре ли си? – попита момичето със светлите очи. - Ох, май много бързо изпих последното уиски – през смях каза Катя и се хвана за главата. - Седни малко. Сладур, дай един Редбул – обърна се към барманката момичето и пред Катя се появи студеното кенче. Внимателно отпи от сламката и след няколко минути главата престана да ѝ се върти. Странно, не беше пияна, просто не можеше да се държи на краката си. Обърна се към момичето със светлите очи, което продължаваше да стои права до нея и с притеснен поглед да наблюдава отшумяващото вече клатушкане. Усмихна се мило и каза: - Аз съм Катя, приятно ми е. И благодаря, че ме спаси от мозъчно сътресение. - Кристина – подаде ръка момичето. – И няма защо. Личи си, че не си на кеф тази вечер. - Да – поклати глава Катя, което предизвика поредното замъгляване на погледа. – Тъпото е, че съм трезва като краставичка, а не мога да се държа на краката си. - Случва се, особено, когато си напрегнат. - Наистина ти благодаря за отношението. Нека те почерпя – каза Катя и махна на барманката. - Мисля, че не трябва повече да пиеш – плахо каза Кристина. - Не аз, теб ще почерпя. Може ли още едно от нейното. Благодаря. - Няма нужда, наистина. Дойдох за едно, а и единственият интересен човек в бара ми отказа, така че... – въздъхна Кристина. Странно неприятно чувство се появи в гърдите на Катя. Единственият интересен човек... и тя беше интересен човек, просто не беше в настроение. Явно пак не беше разчела правилно знаците. - Умълча се, добре ли си? – попита Кристина след явно твърде дългото мълчание на Катя. - А да, да, вече съм напълно добре. Да, то и аз дойдох... сама не знам защо... Не съм идвала от поне половин година. Може би имах нужда просто да разпусна. - Тежък ден? - Да, гаден направо. - Разбирам. – Светлите очи се забиха в бара, след което погледнаха Катя с особен блясък – Затова ли не ми обърна внимание? - Какво? – неразбиращо замига Катя. - Опитах се да ти привлека вниманието поне за едно наздраве, но не успях. Добре, че сама падна в ръцете ми, та разбрах името ти. - Ааа... – издаде неясен звук Катя – Ами днес наистина не ми е ден – гласа ѝ вече практически трепереше. Неприятното усещане отпреди секунди се превърна в слабост в коленете, които и без това не се държаха особено добре днес. 4


Радвам се, че все пак имах възможност да се запознаем – с красива усмивка продължаваше Кристина. - Да, аз също. Извинявай, ако по някакъв начин... – Катя не може да измисли какво точно би трябвало да е станало и заби поглед в бара, сякаш там щеше да намери отговора. Кристина звънко се разсмя, безцеремонно я хвана за ръката и с ловко движение я изправи на крака. - Хайде, ще те водя на друго място – каза тя, подавайки якето на Катя. - Къде? – неразбиращо отговори тя. - Ще видиш. Мацка, до утре. Целувам те – провикна се на барманката Кристина, наметна якето си, хвана отново Катя за ръка и я измъкна от бара. На улицата я подхвана през кръста и на въпросителния поглед на Катя отговори, че е мярка за сигурност и с бодра крачка се запътиха в неизвестна посока. Кристина сякаш си глътна езика и не проронваше нито дума, а Катя се чудеше какво да каже и въобще как да реагира на всичко случващо се. Не беше свикнала някой да се отнася толкова фриволно с нея, още повече след като не я познаваше, но някак не можеше да се противопостави. След няколко минути спряха пред някаква врата, Кристина почука странно и отвътре се показа огромен мъж, който след прегръдка за Кристина ги пусна вътре. Мястото се оказа затворен бар, в който имаше и мъже и жени с всякакви сексуални ориентации и претенции. Кристина я поведе към тихо сепаре в дъното, поръчвайки по пътя питиета. Най-после седнала и почувствала главата си на място и нещо сигурно под краката си, Катя реши да изясни ситуацията. - Кристина, нали така беше? – въпроса целеше да подчертае краткото и неясно познанство – Виж мила, не знам как и защо ме замъкна тук, не знам какво очакваш, но искам да ти кажа, че... - Може ли първо аз? – прекъсна я Кристина. – Не за друго, а за да ти обясня защо се държа толкова нахално. - Слушам – с недоволна физиономия, палейки цигара каза Катя. - Ти не ме познаваш. Никога ли не си ме виждала? - Не. - Аз съм те виждала. Няколко пъти, в бара, в други заведения. Разглеждала съм профилите ти в интернет много пъти, познавам много твои приятели, просто така и не успях да се запозная с теб, преди напълно да престанеш да посещаваш бардаците. За съжаление не знам къде живееш, иначе бих дошла и там – разширяването на зениците на Катя и уплаха в очите ѝ накараха Кристина да се разсмее. – Не, не съм психопат или сериен убиец. Просто когато те видях за първи път в бара, страшно много ми хареса. Нямах смелост да дойда и да се запознаем. С времето научих коя си и съвсем случайно се оказа, че познаваме едни и същи хора. Искам да се запозная с теб вече почти година, но все не ми се удаваше. Когато днес те видях в бара, не повярвах на очите си. Исках да те заговоря, но не ми стигна смелост и когато се олюля, реших, че не мога да оставя нещата просто така. В бара не можем да си говорим, там е шумно, а и всеки момент ще се напълни с познати, които ще те отвлекат. Затова си позволих да те доведа тук. Дори да не вярваш, ръцете ми треперят и съм ужасно притеснена, просто не исках да отлетиш и този път, без да ти кажа, че много те харесвам и много бих искала да те познавам, макар и малко. Това е. -

5


Кристина млъкна и се загледа в очите на момичето срещу нея с надеждата да отгатне реакцията ѝ. Можеше да стане и да си тръгне или да ѝ каже, че е луда или че не иска никога повече да я вижда... Просто да каже нещо. Но Катя мълчеше и гледаше очи насреща, изучавайки всяка посветла и по-тъмна част от тях. Секундите течаха като часове, Кристина усещаше как пулсът ѝ се увеличава с всяка секунда, а Катя просто седеше и я гледаше. Много бавно сведе погледа си към масата и със същото каменно изражение леко се надигна и я погледна отново. В очите ѝ не можеше да се прочете и една единствена мисъл или състояние. Бавно се наведе през масата и много леко допря устните на Кристина със своите. Леко отпусна долната и я целуна много нежно, сякаш беше от лед и всяка по-агресивна проява би довела до немислимото унищожаване на това произведение на изкуството. Кристина стоеше като препарирана и едва успя да отговори на целувката, преди Катя да седне отново на стола. Вдигна очи, но този път се усмихваше, а от тях струеше топлина. - Радвам се, че ме намери – тихо каза тя. Кристина хвана ръката ѝ и се загледа в топлата усмивка. От напрежението и умората нямаше и следа. Беше толкова красива в този момент... - Значи не се сърдиш? – закачливо попита Кристина. - Не, никак даже – в същия тон отговори Катя. - Харесва ли ти тук или да отидем на друго място? - Харесва ми. - Може ли да седна по-близо до теб? – каза Кристина. - Не. Искам да те погледам. – отговори Катя. – Просто се опитвам да разбера как не съм те видяла. - Е, аз не съм толкова забележителна – засмя се Кристина. - Една незабележителна жена никога не би направила това, което направи ти тази вечер. И никога не би ме привлякла толкова, че да остана. Кристина млъкна, свали очи и прехапа устни. Още не можеше да повярва какво се случва. Вярно е, че сутринта с кафето получи късметче „любов”, но това излизаше извън границите дори на нейното въображение. „И сега какво?” – запита се тя. Дотук всичко чудесно... - Искаш ли да отидем у нас? – в отговор на въпроса й каза Катя. – Оставих майка ми разтроена и се притеснявам. Ако нямаш нищо против да присъстваш на семейна драма, ще ти приготвя вечеря. - Нямам нищо против – усмихна се широко Кристина. - Благодаря ти. - Аз ти благодаря, че не ме помисли за някоя луда. - Напротив, ти си луда. И именно това те прави толкова очарователна и толкова смела, че да отвлечеш една непозната, за която не знаеш нищо. - Знам единственото нещо, което е важно – искам да съм с теб.

6


777