Issuu on Google+

Мишел Зинк

Бранителката на портата

Седя до писалището в стаята си, но няма нужда да чета текста на пророчеството, за да си го спомня. Думите му са се запечатали в съзнанието ми толкова ясно, колкото и белегът върху китката на ръката ми. Ала докосна ли напуканата подвързия на книгата, която баща ми бе скрил в библиотеката преди смъртта си, чувствам сигурност и спокойствие. Отварям корицата и погледът ми тутакси попада на късчето хартия върху първата и единствена страница. През осемте месеца, които двете със Соня прекарахме в Лондон, четенето на пророчеството преди лягане се бе превърнало в ритуал за мен. В Милторп е най-спокойно в тихите часове на нощта, когато къщата и слугите са потънали в мълчание, а Соня е дълбоко заспала в стаята си в дъното на коридора. Тогава настъпва моето време: аз продължавам опитите си да дешифрирам текста на пророчеството, преведен и прилежно написан от ръката на Джеймс, за да открия някакво указание, което би могло да ме насочи към липсващите страници. Към пътя на моето освобождение. В тази лятна вечер огънят тихо пращи в камината, а аз съм навела глава над страницата, чета я веднъж,


после втори път, попивам думите, които съдбовно ме свързват със сестра ми, моята близначка, както и с пророчеството, което ни разделя. През огъня и хармонията, изпитани от човечеството, до изпращането на Пазителите, които взеха за съпруги и любовници човешките жени и породиха Неговия гняв. Две сестри, родени от един и същи бурен океан, едната е Бранителката, другата е Портата, едната е пазителка на мира, другата разменя вярата за магьосничество. Прокудени от небето, Душите се изгубиха, а сестрите продължават битката, докато Портите ги призоват да се завърнат или Ангелът донесе ключовете към бездната. Армията марширува през Портите. Самаил, Звярът, през Ангела. Ангелът, защитен само от призрачното було на закрилата. Четири белега, четири ключа, огнен кръг, родени с първото дихание на Самхейн в сянката на мистичната каменна змия на Аубур. Нека Ангелската порта се отвори без ключовете, нека следват седемте чуми без връщане назад. Смърт Глад Кръв Огън Мрак Суша


Разруха Разтвори обятията си, господарке на хаоса, откъдето като река ще потече опустошението на Звяра, защото всичко е изгубено, щом започнат седемте чуми. Беше време, когато не разбирах почти нищо от текста. Той бе просто предание, открито в прашен том, който татко бе скрил в библиотеката преди смъртта си. Ала тогава още не бях видяла как змията разцъфва върху китката на ръката ми, а това се случи преди по-малко от година. Още не знаех за съществуването на Соня и Луиса, два от четирите ключа, носещи знак като моя, макар и малко по-различен. Разликата е само в това, че в центъра на моя белег е изписана буквата „Х“. Защото аз съм Ангел на Хаоса, който с неохота изпълнява ролята на Портата по отношение на сестра си, Бранителката – последица, за която не виня природата, а естеството на необичайното ни раждане. Въпреки всичко обаче само аз мога да направя така, че да прогоня Самаил за вечни времена. Или пък да го призова и да допринеса за скорошния свършек на света. Затварям книгата и пропъждам думите от съзнанието си. Много е късно да си мисля за края на света. Среднощният час не е подходящ за подобни прозрения, нито за разсъждения върху ролята, която ми е отредена с цел да отложа този край. Тежкото бреме на ролята ми поражда у мен желание да заспя дълбоко и непробудно, така че ставам от стола и се мушвам в постелята на масивното легло с четирите подпори, където прекарвам нощите в Милторп. Загасям лам-


пата на нощното шкафче. Сега по стените танцуват само отблясъците на огъня в камината, ала тъмата в топлата стая не ме плаши както преди. Единствено злото, стаено в красивите и познати неща, всява ужас в сърцето ми. *** Измина доста време, откакто вземах пътуванията си в Равнината за най-обикновени съновидения, но и този път не мога да кажа със сигурност кое от двете ме навестява в съня ми. Намирам се в някаква гора и инстинктът ми сочи, че това е гората около Бърчуд, единствения дом, който познавах допреди осем месеца, когато пристигнах в Лондон. Според някои всички гори изглеждат еднакво и е невъзможно да се различат една от друга, ала пред очите ми се разстила пейзажът от моето детство и аз го разпознавам безпогрешно. Слънчевите лъчи се процеждат през листата на дърветата, протягащи клони високо над главата ми. Имам усещането за бледа дневна светлина: може би е ранна утрин, може би е здрач, а е възможно и да е всеки друг момент от деня. Тъкмо се питам защо съм тук, тъй като дори сънищата ми вече имат точно определена цел, когато чувам някой да вика името ми. – Лиия… Ела, Лия… Обръщам се и само след миг различавам фигурата в шубраците. Дребното момиче е застинало като статуя. Златистите му къдрици блестят дори в сумрака на гъстата гора. Въпреки че е изминала близо година, откакто го видях за първи път в Ню Йорк, бих го разпознала навсякъде.


– Искам да ти покажа нещо, Лия. Побързай, ела! Гласът на момичето е по младежки напевен – такъв беше и когато ми даде медальона, върху който има същия знак като на китката ми и с който никога не се разделям. Изчаквам минута, момичето вдига ръка и ми маха да се приближа, а усмивката му е твърде хитра и ми става неприятно. – Побързай, Лия! Няма да искаш да я пропуснеш. Малкото момиче се обръща и хуква да бяга сред дърветата, а къдриците му подскачат на раменете; после изчезва в гората. Следвам го, като заобикалям дърветата и покритите с мъх камъни. Нозете ми са боси, ала не усещам болка и навлизам дълбоко в гъсталака. Момиченцето е грациозно и бързо като пеперуда. Ту се появява, ту изчезва зад дърветата, бялата му престилчица се носи зад него като призрак. Бързам да го настигна, а нощницата ми се закача в бодли и храсти. Отстранявам ги с ръка, минавам през тях и се мъча да не изпусна от очи момиченцето. Но е твърде късно. Само след секунди то изчезва. Въртя се на място и внимателно оглеждам гората. Не мога да се ориентирам, чувствам се замаяна и когато осъзнавам, че съм съвсем сама сред еднаквите дървета и шумаци в непознатата гора, обзема ме паника. Дори слънцето се скрива.



Бранителката на портата