Issuu on Google+

Марио Варгас Льоса

Марио Варгас Льоса е роден през 1936 в Арекипа в семейство от средната класа. Той е единствено дете на Ернесто Варгас Малдонадо и Дар Льоса Урета, които се разделят пет месеца след женитбата си. Варгас Льоса прекарва детството си със своята майка в Кочабамба, Боливия, където учи в местния колеж Ла Сал. При управлението на Хосе Луис Бустаманте дядото на Варгас Льоса заема важен политически пост в Пиура, където той се премества с майка си. През 1946 Марио Варгас Льоса отива в Лима, където се среща за първи път с баща си. През следващите години родителите му живеят заедно. Той учи в колежа Ла Сал в Лима, а през 1950 баща му го изпраща във Военната академия. Година преди завършването на Военната академия Варгас Льоса вече работи като любител-журналист. Той напуска академията и довършва образованието си в Пиура, където работи за местния вестник „Ла Индустрия“, като междувременно поставя първата си пиеса „Бягството на инката“ („La Huida del Inca“). През 1953 постъпва в Националния университет „Сан Маркос“ в Лима, където учи литература. През 1955 се жени за Хулия Уркиди, сестра на съпругата на чичо му, която е с 13 години по-възрастна от него. Връзката им продължава няколко години, след което през 1959 той заминава за Испания, където подготвя докторска дисертация в университета Комплутенсе в Мадрид. Марио Варгас Льоса става известен с романа си „Градът и кучетата“ („La Ciudad y los Perros“; 1962). Книгата е посрещната с широко одобрение и нейният автор е обявен за един от основните представители на латиноамериканската литературна вълна, наред с Хулио Кортасар, Карлос Фуентес и Габриел Гарсия Маркес. Той затвърждава репутацията си с романа „Зелената къща“ („La Casa Verde“; 1966), за който получава първата награда „Ромуло Галегос“ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Габриел Гарсия Маркес. През 1965 Варгас Льоса се жени за първата си братовчедка Патрисия Льоса, от която има три деца. Най-големият му син Алваро Варгас Льоса също става писател. През 80-те Марио Варгас Льоса се включва в политическия живот и става активен привърженик на икономическия либерализъм. През 1990 се кандидатира за президент на Перу и губи изборите срещу Алберто Фухимори. Малко по-късно заминава за Испания и през 1993 получава испанско гражданство, след което се връща в Лима. През 1994 получава наградата за испаноезична литература „Мигел де Сервантес“.

Разказвачът Саул Суратас имаше огромно родилно петно, на цвят от тъмномораво до виненооцетночервено, разпростряло се върху цялата дясна половина на лицето му, и рижава коса, щръкнала на всички страни като четината на артилерийски шомпол. Родилното петно бе обхванало и ухото, устните и носа, набъбнали от разширените вени. Беше най-грозното момче на света, но едновременно с това имаше приятен и изключително добродушен нрав. Не съм срещал друг


човек, способен да създаде от пръв поглед впечатление за толкова открита, прозрачна, безкористна и добронамерена природа и готов да проявява такава непосредственост и сърдечност при всякакви обстоятелства. Запознахме се, когато се явявахме на приемните изпити в университета, и доста се сближихме – доколкото човек може да се сближи с архангел, – особено през първите две години, докато следвахме заедно във Филологическия факултет. Когато го видях за пръв път, той посочи родилното си петно и като се заливаше от смях, ме предупреди: - Викат ми Маската, братче. Обзалагам се, че няма да отгатнеш защо. С този прякор го наричахме и ние в „Сан Маркос”. Беше роден в Талара и обявяваше всички за свои братя. Думи и изрази от уличния език се лееха във всяка негова фраза и придаваха дори на най-съкровените му разговори закачлив тон. Според него там, в провинцията, баща му спечелил толкова много от магазина, че един хубав ден решил да се прехвърли в Лима. В това именно се коренял проблемът. Откак пристигнали в столицата, старият откачил по юдаизма. Докато живеели в пристанищния град, баща му не бил особено религиозен, доколкото си спомняше Саул. Да, понякога го виждал да чете Библията, но никога не се стараел да внуши на Маската, че принадлежи на друга раса и друга вяра, различни от тези на останалите момчета. Ала тук, в Лима, се започнало. Ама че досада! Сетил се кога да се вдетинява! По-точно, сетил се за вярата на Авраам и Моисей! По дяволите! Ние, католиците, сме извадили късмет. Католицизмът бил песен – половинчасова служба в неделя и причастие в първия петък от месеца – мина-


ло и заминало. А той всяка събота трябвало да кисне с часове в синагогата, да прикрива прозевките си и да се преструва, че го интересуват проповедите на равина – без да разбира бъкел, – за да не разочарова баща си, който в края на краищата не бил лош старец. Ако Маската му признаел колко отдавна е престанал да вярва в Бог и че изобщо не му пукало дали принадлежи на избрания народ, горкият дон Саломон щял да получи удар. Видях дон Саломон скоро след като се бях запознал със Саул и той ме покани у тях на обяд в неделя. Къщата им се намираше в квартал Бреня, зад Салесианския колеж, на помръкнала пресечка на булевард „Арика”. Обстановката в жилището беше старинна, беше претъпкано от износени мебели, имаше и говорещо папагалче с име и презиме на герой на Кафка. През цялото време птицата повтаряше прякора на Саул: „Маска! Маска!”. Баща и син живееха сами заедно с прислужницата, пристигнала с тях от Талара; освен че работела в кухнята, тя помагала и на дон Саломон в бакалницата, която той бе отворил в Лима. „Онази, с желязната ролетка и шестоъгълната звезда, братче. Казва се „Ла Естреля”, „Звезда”, заради звездата на Давид, чат ли си?” Направиха ми впечатление топлотата и вниманието, с които Маската се отнасяше към баща си – небръснат старец с разкривено тяло, който влачеше крака, обезформени от изхвръкналите кокалчета и обути в големи обуща, подобни на римски котурни. Говореше испански със силен руски или полски акцент, въпреки че, както ми каза, от над двайсет години живеел в Перу. Имаше закачливо и приятно излъчване. „Като дете исках да играя на трапец в цирка,


но животът ме принуди да стана търгаш, представяте ли си какво разочарование”. Саул единствен син ли е? Да, точно така. А майка му? Починала две години след като семейството се преместило в Лима. О, много съжалявам! Ако се съди по тази снимка, майка ти трябва да е била много млада, нали, Саул? Да, така е. Е, от една страна, след смъртта й на Саул, разбира се, му е много мъчно за нея. Но от друга, може би за майка му било по-добре да се отърве. Защото клетата жена страшно се измъчвала в Лима. Направи ми знак да се приближа, сниши глас (ненужна предпазна мярка, тъй като бяхме оставили дон Саломон дълбоко заспал на люлеещия се стол в трапезарията, а ние разговаряхме в стаята на Саул) и ми обясни: - Мама била обикновено провинциално момиче, а старият я подбрал скоро след като намерил тук убежище. Изглежда, просто живеели заедно без венчило, докато съм се родил аз. Чак тогава се оженили. Имаш ли представа какво е за евреин да се ожени за християнка, от тези, наречени goie?* Не, нямаш... Там, в Талара, това нямало никакво значение, защото двете местни еврейски семейства вече били наполовина асимилирани в обществото. Ала когато дошли в Лима, пред майката на Саул възникнали многобройни трудности. Всичко от родното място й липсвало: от меката топлина и безоблачното небе, окъпано в слънчеви лъчи през цялата година, до роднините и приятелите. В същото време еврейската общност в Лима тъй и не я приела, въпреки че тя, за да достави удоволствие на дон Саломон, извършила ритуалното умиване и поискала от равина да я подготви, за да изпълни всички обреди и да приеме


вярата. В действителност – Саул палаво ми намигна – общността я отхвърлила не толкова защото била гой, а защото била провинциалистка от Талара, обикновена, необразована женица, която едва можела да чете. Защото евреите в Лима са баровци, братче. Саул ми разказваше всичко това без нотка на озлобление или горчивина, със спокойно примирение, защото събитията явно не биха могли да се развият по друг начин. „Двамата с майка ми бяхме неразделни. Тя също страшно се отегчаваше в синагогата и за да минат по-бързо религиозните съботи, скришом, без да разбере дон Саломон, играехме от разстояние на янкенпо*. Тя сядаше на първия ред в галерията, а аз – долу, при мъжете. Махахме си едновременно с ръце и понякога изпадахме в такива пристъпи на смях, че плашехме вярващите”. Скоротечен рак я отнесъл за няколко седмици. След смъртта й светът на дон Саломон рухнал. - Старецът, когото видя, потънал сега в следобедна дрямка, допреди година-две беше мъж на място, пълен с енергия и жизненост. Смъртта на майка ми го съсипа. Саул влязъл в „Сан Маркос” да следва адвокатство по желание на дон Саломон. Самият той поскоро би започнал да помага в „Ла Естреля”, защото магазинът създавал много главоболия на баща му и изисквал повече усилия, отколкото му се полагали на тази възраст. Но дон Саломон бил непреклонен. Саул нямало да стъпи зад тезгяха. Саул нямало никога да обслужва купувачите. Саул нямало да бъде търговец като него. - Но защо, татенце? Страх те е да не прогоня клиентелата с това лице ли? – Умираше от смях, когато


ми каза това. – Всъщност, откак натрупа малко парици, дон Саломон мечтае семейството ни да придобие тежест. В мечтите си вижда как издигам фамилното име Суратас в дипломатическата кариера или в парламента. Бива си го и него! Да придаде блясък на фамилното си име, като се отдаде на някоя свободна професия, също не изкушаваше особено Саул. Какво го влече най-много в живота ли? Явно все още не знаеше. Намери отговора постепенно, по време на нашето приятелство през петдесетте години, в онова Перу, което – докато Маската, аз и нашето поколение като цяло възмъжавахме – изживяваше прехода от лъжливото спокойствие на диктатурата на генерал Одрия* към колебанията и новостите на демокрацията, възродена през 1956 г., когато ние със Саул учехме в трети курс. Без никакво съмнение, по онова време той вече е разбирал какво го привлича най-силно. Саул не го бе осъзнал мигновено, нито пък бе достигнал бързо до изградената по-късно увереност, но във всеки случай чудният механизъм вече е бил задвижен и крачка по крачка, тласкайки го ту насам, ту натам, очертавал лабиринта, в който Маската щеше да влезе, за да не го напусне никога вече. През 1956 г., едновременно с юридическите науки, Саул следваше етнология и бе пътувал няколко пъти до селвата. Дали още тогава е усещал магическата привлекателна сила на горските хора и девствената природа, на раздробените първични култури, пръснати по възвишенията сред тропическата гора и из Амазонската равнина? Дали в най-скритите дълбини на душата му вече се е разгарял тайнственият огън на съпричастието с онези наши сънародници с набедрени превръзки и татуи-


ровки, заселили се от незапомнени времена в земите между широките бавни реки, където боготворят духовете на дървото, змията, облака и светкавицата? Да, процесът явно е бил в ход. Доказа ми го и случката в билярдната зала на втората или третата година от нашето приятелство. От време на време, между лекциите в университета, се отбивахме да изиграем по една партия в потрошената билярдна зала, а заедно с това и гостилница, на улица „Асангаро”. Крачейки редом със Саул, човек ясно виждаше колко труден навярно бе животът му заради нахалството и злобата на околните. Хората се обръщаха след него и дори направо заставаха на пътя му, за да го огледат по-добре, отваряха широко очи, без да крият изумлението или отвращението си от вида на лицето му, а нерядко, най-вече хлапетиите, подвикваха след него обидни думи. Ала всичко това сякаш не го засягаше и на безочията той винаги отвръщаше с духовитости. Не той предизвика премеждието на влизане в залата, а аз, защото у мен няма нищо архангелско. Пияният се наливаше на бара. Щом ни видя, той се заклатушка срещу нас и се изтъпани пред Саул с ръце на кръста. - Ега ти изрода! От коя зоологическа градина си избягал бе? - Ами от коя ще е, братче, от онази в Баранко, друга си нямаме – отговори Маската. – Ако изтичаш, ще завариш клетката ми още отворена. – И понечи да мине. Ала пияният протегна длани към него, направи ключ с пръсти, като децата, когато някой псува на майка. - Тук няма да влизаш, чудовище. – Той внезапно


се бе ядосал. – С това лице не трябва да ходиш по улиците, да не плашиш хората. - Нямам друго, какво да правя – усмихна му се Саул. – Пусни ни да минем и не ставай досаден. Тогава вече изгубих търпение. Хванах пияницата за реверите и започнах да го налагам. Очертаваше се началото на меле, притекоха се хора, настана блъсканица. Ние с Маската трябваше да се измъкнем, без да изиграем партията си. На следващия ден получих от Саул подарък с кратка бележка. Беше бяла костица с ромбовидна форма и издълбани геометрични фигури в тухленочервено с отсенки на охра. Фигурите представляваха два успоредни лабиринта, очертани с различни по размер, но разположени на еднакви разстояния линии, като по-малките сякаш се гушеха край големите. В писъмцето му, жизнерадостно и тайнствено, се казваше горе-долу следното: Братче, Да видим дали тази магическа кост ще укроти поривите ти и ще престанеш да налагаш горките пияници. Кокалчето е от тапир, а рисунката съвсем не е празна работа от първобитни чертички, каквато изглежда, а е символичен надпис. Моренанчиите - господарят на гръмотевиците, го е издиктувал на тигъра, а той пък го е предал на мой приятел магьосник от селвата по река Горна Пича. Ако решиш, че символите изобразяват речни въртопи или две вплетени една в друга змии, унесени в следобеден сън, може и да си прав. Но те преди всичко са израз на подредбата на света. Ако човек допусне да го завладее гневът, той изкривява линиите, а те, поради кривината, вече не


могат да поддържат земята. Не вярвам да искаш по твоя вина животът да се разпадне и да се върнем към изначалния хаос, от който с духане са ни измъкнали Тасуринчи, богът на доброто, и Киентибакори, богът на злото, нали, братче? Тъй че край на скандалите, особено заради мен. Все пак благодаря. Чао. Саул Помолих го да ми разкаже нещо повече за историята с гръмотевиците, тигъра, изкривените линии, Тасуринчи и Киентибакори и той ме задържа цял следобед у дома си в Бреня, като много увлекателно ми описа вярванията и обичаите на някакво племе, разпиляно из горите на Куско и Мадре де Диос. Бях се изтегнал в неговото легло, а той седеше на някакъв сандък, с папагалчето на рамо. Животното пощипваше червените му коси и често го прекъсваше със заповеднически писък: „Маска!”. „Стой мирен, Грегор Замза”*, укротяваше го Саул. Рисунките по сечивата и туниките кушма, татуировките по лицата и телата им не са случайни хрумвания или обикновена украса, братче. Те са шифрована писменост, в която е заложено тайното име на човека, както и свещени формули за предпазване на вещите от увреждане или от зловредна магия, която през тях може да засегне притежателите. Рисунките продиктувало брадато шумно божество - Моренанчиите, господарят на гръмотевиците – от високия връх, по време на буря той изпращал посланието на някой тигър. Той пък го предавал на знахаря или шамана по време на „замайване” с аяуаска – халюциногенни треви, отвара от които се пиела на всички


обреди на местните. Магьосникът от Горна Пича – „по-скоро мъдрец, приятелче, но казвам магьосник, за да ме разбереш” – му беше разяснил философията, позволила на племето да оцелее до наши дни. Най-важното за тях било самообладанието. Никога да не се давиш в чаша вода, нито при истинско наводнение. Изблиците на страст трябва да се сдържат, защото съществува съдбоносно съответствие между духа на човека и този на Природата и всяко бурно сътресение у човека води до гибел и в Природата. - Избухването на някой човек може да стане причина да се покачи нивото на реката, а заради убийство селото може да изгори от светкавица. Може би злополуката с експреса на булевард „Арекипа” тази сутрин е последица на вчерашния ти юмрук в лицето на пияницата. Не ти ли е съвестно? Изненада ме колко много знае за това племе. Но още повече ме изуми съпричастието, което обилно струеше от неговата осведоменост. Говореше за индианците, за обичаите и митовете, за природната среда и боговете им с такова възхищение и почит, с каквото аз говорех за Сартр, Малро* и Фокнър, любимите ми автори през онази година. Не съм го чувал да споменава с такова вълнение дори любимия си Кафка. Трябваше още тогава да се досетя, че Саул никога няма да стане адвокат, че слабостта му към амазонските индианци е повече от „етнологическа”. Това не бе професионалният интерес на специалиста, а много по-съкровена привързаност, макар и трудна за определение. Бе навярно по-скоро емоционална, отколкото рационална проява, любовен акт, а не разсъдъчното любопитство или стремежът към силни


преживявания, залегнал в призванието на толкова негови състуденти от Департамента по етнология. В двора на Филологическия факултет на „Сан Маркос” ние, неговите приятели и колеги, често правехме какви ли не предположения във връзка с отношението на Саул към новата специалност и преклонението му пред амазонския свят.



Разказвачът