Issuu on Google+

24


ФИЛИП

OT EMAНУЕЛ


П ЖАК

ЛА ИВАНОВА


М

ир, любов и моят крак”– така Филип Жак подписва книгите си. Има специални печати и червена мастилница, които носи навсякъде със себе си. Те са материализираните посланията, които френският пътешественик носи в сърцето си по пътищата и пътеките на света. Филип Жак носи и адреса си със себе си. Определя се като гражданин на света, а къщата му се събира в двуколката Одисей или на верния му приятел – колелото Фидел. Пътешественик от 24-ата си година, 52-годишният приключенец е посетил повече от 55 страни и за всяко от приключенията си е написал книги, приходите от които отиват за благотворителната му фондация “Лъч светлина”, която огрява животите на хората, които е срещнал по пътя. Филип Жак и Одисей гостуваха у нас за фестивала “Дни на предизвикателствата”, в рамките на който французинът представи последната си книга, която проследява пътешествието му от Синайската планина в Египет до Сантяго де Компостела в Испания. История за 12 000 000 крачки в неизвестното, в което се чувства спокоен и сигурен. Срещнахме се с Филип Жак (за съжаление, без Одисей), за да разберем емоциите зад всяка една от милионите крачки на житейската му одисея.

Обикаляте света от 24-годишен, какво Ви провокира да започнете? Съвсем в началото тръгнах след прочита на един разказ за пътешествия, когато бях в гимназията. Казах си защо и аз самият не тръгна да опозная света. Потеглих с колело, защото много подхождаше на това, което исках да направя – икономично, екологично и с физическо натоварване. Доколко по-различен човек бяхте преди да започнете да пътешествате? На първо място, когато започнах, бях много млад и нямах много опит в живота. Естествено, тези пътешествия ми отвориха очите за света. Според мен, за да тръгнете да обикаляте света пеш, знаейки, че ще срещнете различни хора, ще изпаднете в различни ситуации, трябва да имате силна вяра в човечността, в доброто у хората, защото може да се наложи да разчитате на тях. Случвало ли се е хората да Ви разочароват? Като цяло, винаги съм бил добре приеман и имам хубави впечатления от хората. Но, наистина, понякога се случва. Не искам да кажа, че светът е прекалено добър, понякога нещата не са чак толкова добри. Това е заради страха, който често го има в хората – те имат страх от непознатото и понякога и от непознатия, чужденеца, който минава. Вас не Ви ли е страх от непознатото? Аз се чувствам спокоен и сигурен в непознатото. Мисля, че с опита в пътешествията може би съм развил нещо като шесто чувство, което ми подсказва в даден момент какво да предприема. Важно е и все пак човек да бъде внимателен в това, което прави.


Например да не спи където и да е. Освен това, има и още нещо – имам късмет, живея под щастлива звезда. Случвало ли Ви се е да изпитате непосредствена заплаха за живота си? Може би не точно опасност за живота ми, но е имало ситуации, които е могло да свършат лошо. Като в Турция, например, където един човек, който изглежда си беше пийнал малко повече, просто си търсеше повод да се заяде с човек от Запада и се опита да ме наръга с нож. Един друг млад човек мина и успя да го задържи и така успях да се измъкна. В Сирия пък ми се е случвало да трябва да наведа глава, защото деца са ме замеряли с камъни. Мисля, че децата го правеха просто от глупост, те не знаеха точно защо. Възрастните тогава идваха да ми помогнат, слизаха от колите си и им се караха. Явно не Ви е страх от конфликтни зони. Как си избирате маршрутите, по които да потеглите? Със сигурност, когато една държава е във война, избягвам да минавам през нея. Не търся проблемите, опитвам да ги избегна. Възможно е местните народи, хората да възприемат различно хората от Западния свят, но по-голямата част успяват да разграничат мен – обикновения пътешестващ човек, от политиците и хората с власт. Винаги нося със себе си статии от пресата, които разказват за моите пътешествия и ги показвам на местните хора, за да видят кой съм, да се запознаят с това, което правя. Освен, че пътешествате, Вие пишете книги за тези си пътешествия и така ги

споделяте със света. Правите го, за да популяризирате този начин на живот или имате друга кауза? Имайки предвид, че пътувам сам, за мен на първо място писането е начин да споделя това, което ми се случва във всекидневието. Знам, че разказите ми са накарали и други хора да тръгнат да пътешестват. И е много интересно, защото това е един затворен кръг – аз тръгнах да пътешествам, след като прочетох една книга, на тях им се случва, след като прочетат книгите ми. Когато пътешествам винаги вечер попълвам дневника си и след това, като се върна, ми отнема месеци сериозна работа, задълбавам в детайлите и дълбоко в това, което съм преживял и не само всекидневието, но и самото пътешествие вътре в мен и усещанията, които съм изпитал, за да споделя това с хората. Имате ли си любимо усещане, любимо преживяване, любим момент от някое от пътешествията си? Имам много такива хубави моменти. Хубави срещи. Съвсем неочаквани срещи, защото няколко минути преди да падне нощта много често аз не знам къде ще пренощувам и имам спомени от много семейства, които са ме приемали за през нощта по целия свят. Не е труден жест да отвориш вратата за чужд човек, но много хора имат проблем с това. Понякога, като е зима и вървя навън и гледам как комините пушат, казвам „Пуснете ме, аз ще съм в моето ъгълче, така и така топлите помещението, няма да ви преча, просто ще си стоя там”. В такива дни съм бил и при много-много бедни семейства, например в Мексико, където цялото семейство имаше само едно легло и всички деца спяха на него, но когато аз дойдох те държаха аз да


легна там, защото съм французин. Аз не исках, отказвах, но накрая трябваше да се примиря. И всички те спаха на земята, за да мога аз да спя на леглото. Заради всички тези невероятни моменти, реших през 2005-а, че е време и аз да направя нещо за хората и създадох една хуманитарна организация, която се казва „Лъч светлина”. Реших, че средствата, които получа от моите разкази, ще ги дам за тази организация. Каква точно е дейността на организацията? Провеждам много конкретни акции, не са просто изпратени пари някъде. Акциите са свързани със срещите, които съм имал на местата, на които съм бил. Например, първите акции, които проведох, бяха в Мадагаскар, където построихме няколко къщи, изкопахме кладенец. Понякога става въпрос и за изключително бедни хора, които не могат да си позволят да отидат на училище, защото не могат да си позволят да си купят една блуза. Аз съм много щастлив и се радвам, когато мога, макар и с малко, да помогна на тези хора. Кръгът ще се затвори, ако семействата в новопостроените къщи, посрещат пътешественици като Вас някой ден... Ще пробвам да отида маскиран, да видим дали ще ме пуснат (смее се) Вие вече споменахте няколко от държавите, в които сте били, а те са над 55. Непрекъснато се говори как всеки човек е различен, как нациите са различни. По Вашите наблюдения, кое е нещото обаче, по което най-много всички си приличаме? Аз мисля, че всички сме еднаква, всички

сме от едно семейство. Въпреки че не говорим един и същ език и сме от различни култури, мисля, че има едно нещо, което е важно и което всички преследваме... любовта! Дори хората, които се стремят към материалното и искат да успеят в работата и живота, дори те го правят, за да ги харесват, за любовта. Накъде поемате след България? Заминавам за Камбоджа, за да довърша снимките на един документален филм, който започнах миналата година и който показва страните, които прекосява реката Меконг. Доста време ще ми отнеме да завърша този филм, но искам да покажа живота на хората. Не е изключено да поема и на някое пътешествие, защото пътят понякога ме вика. Казва “Филип, къде си?” (смее се) Вашата спътница – двуколката, се казва Одисей. В поемата на Омир, одисеята представя приключенията на героя по пътя към дома. Вашият дом къде е и кога ще се приберете вкъщи? Моята къща е нашата планета. Да, аз съм французин и винаги изпитвам удоволствие да се върна в родината си, но винаги повтарям едно изречение от ливанския автор Халил Джубран, когото много харесвам: „Земята е моята родина, а човечеството моето семейство”. Чувствам се гражданин на света.


ROAD

ОТ ВЕНЕЛИ


RAGE

ИН ПЕТКОВ


К

арам по „Борис” – булевард „Цар Борис Трети”. Гумите ми трополят по ръбестите павета в десет сутринта. Навън е слънчево и страничният ми прозорец е отворен – колкото в купето да влезе още малко октомврийски прахоляк. Тръгнал съм към „Овча купел” – към някакъв склад за електроматериали. Не го знам къде е и трябва да го намеря. Всъщност, не знам и как се стига до „Овча купел”. Никога не съм ходил там. „Карайте… един… километър… и 500 метра… направо. След това… завийте… надясно.” – обяснява гласът на Калин Врачански от джи-пи-ес навигатора. Подарък ми е и за първи път си го пускам в София. Страхотен подарък. Не знам защо, но не пожела да ми проговори с женски глас. Човърках по менютата – нищо. Трябва по-внимателно да почовъркам. Засега ще си карам с Калин Врачански. Важното е да намеря „Овча купел”. Светофар. Карам в най-лявото платно. Паветата затрополяват по-бавно и постепенно спират. Поглеждам към таймера на светофара отгоре – 37… 36… 35… Поглеждам напред. Тъпо. Светофарът е двоен – кръстовището на „Цар Борис Трети” и „Академик Иван Гешов”. На другия светофар моята лента е за задължително наляво. А Калин Врачански каза – направо. Значи

щом тръгне колоната, ще трябва да се престроя вдясно – някой милостиво да ме пусне… „Майка ти да е*а!!!!” А! Някой отзад ме псува! Ама защо? Аз още никого не съм засякъл! Седя си кротко и точно съм се пресегнал виновно за мигача. Поглеждам в огледалото. Един озверял човек в сребрист мерцедес злобно навърта волана на място, за да ме „изреже” отдясно. Почти ми е влязъл в багажника. Типичен образ – голяма глава, която се върти на къс врат и гадна физиономия, която продължава да ломоти нещо. Вече не чувам какво. Номерът му е с четири тройки, а мерцедесът – някаква спортна „класа”. Явно поредният кретен, който бърка класата на колата си със своята собствена. Или компенсира оборския си произход с конски сили. „Сливнишкия герой, балканския гений… Ехе, на какви работи още е той способен!” Въобще, отзад ме псува еманацията на прехода – Ганьо яхнал двеста коня. 20… 19… 18… Вдигам поглед над огледалото. Там съм си сложил една нашивка – орел с разперени криле пред парашут. Емблема от униформата на българските парашутисти от „68-а бригада специални сили” в Афганистан. Подари ми я един приятел в Кабул. Свали си я от ръкава и ми я даде. А дали „класата” отзад знае, че с един шут мога да му откача голямата глава? Позеленявам от яд. Лицето ми сигурно вече е с цвета на нашивката, а между зъбите ми скърца софийският прахоляк. Гаден като кабулския. 10… 9… 8… „Класата” се е набутал в


колоната отдясно и се наврял в нечий друг багажник. Виждам го в страничното огледало. Ще го изрежа и на следващото кръстовище ще му ковна едни спирачки отпред. На джи-пи-ес картата се вижда – улица „Софийски герой”. Само да ми излезе тоя нещастник… „Продължете… един… километър… и 500 метра… направо.” – услужливо припомня Калин Врачански. Е сега вече ше стане „Стъклен дом”. 3… 2… 1… Газ!

към магистрала край Лондон. Шофьорът на джипа изскача на следващия светофар и се нахвърля с псувни към момичето. С нея, обаче, се вози Стивън, който бързо излиза и след кратка разправия събаря с ритници озверелия човек на земята. Но поваленият е не кой да е, а наскоро излезлият от затвора рецидивист и убиец Кенет Ной. Той вади нож и намушква Стивън в сърцето, след което изчезва с джипа си.

„Класата” върти гуми и излита. Аз, обаче, отпускам челюсти и потеглям плавно напред с учтив десен мигач. Точно сега и точно по ръбестите павета на „Цар Борис Трети” минава границата между нормалността и агресивния примитивизъм. Категорично отказвам да бъда „класа”, но признавам, че това всеки път изисква усилие. По принцип в общество, в което учтивото „добър ден” все по-често е лукс, желанието да набиеш на някого шут в главата се преодолява трудно. Въпреки това, макар че все още съм позеленял като нашивката над огледалото, продължавам бавно напред с десния мигач. Отваря се място и минавам в дясната лента – едно капковидно автомобилче ме пуска. Благодаря с аварийните мигачи и продължавам към склада за електроматериали.

А дали „класата” отпред не е някоя тукашна версия на Кенет Ной? По улиците на София и по новините на телевизиите напоследък шетат доста хора с многозначителни прякори. За разлика от Кенет Ной те така и не влизат в затвора, но пък много от тях носят оръжие. А какво са брилянтните ми шутове в сравнение с пистолет? С леко потна ръка минавам на четвърта и продължавам в дясната лента към следващия светофар. Капковидното автомобилче ме задминава отляво. През 1996 г. Кенет Ной сякаш потъва в дън земя, но година по късно британската полиция го открива с променена самоличност в Испания. Британският съд го осъжда на доживотен затвор. А дали спящата в патрулките българска полиция ще си мръдне пръста за мен? Дали ще направи международна операция за издирване на „класата”? Или ще го чака сам да се предаде, когато му кефне – като братя Галеви, например? А на какво ли пък ще го осъди българският съд? „Класата” наближава следващия светофар в лявото платно. Пред него няма никого. Изведнъж рязко набива спирачки и капковидното автомобилче зад него избягва удара на косъм. В последния момент то успява да мине вдясно и спира пред мен.

Сещам се и за едно печално съвпадение – за историята на един 21-годишен електротехник, убит до колата, пред очите на годеницата си. Трагедията се разиграва през 1996 година, но не в България, а в Англия – страната на добрите обноски и учтивите разговори за дъждовното време. Годеницата на Стивън Камерън току-що е взела книжка и отнема предимство на джип на изхода


„Да ти е*а майката, мааа!!! Оооуууу!!!” „Класата” се е изравнил с автомобилчето и през отворения си десен прозорец псува жената зад волана. Чак сега разбирам. На предишния светофар е псувал нея, не мен. Вероятно го е засякла – сигурно както годеницата на Стивън Камерън е засякла Кенет Ной в Англия. Но жената по ръбестите павета на „Борис” е сама в колата си. Гледа право напред, докато „класата” продължава да ломоти и да й ръкомаха. Какво ли й минава през ума в този момент? Дали иска да раздава шутове като мен? 3… 2… 1… Газ! „Класата” пак върти гуми и изчезва. Аз тръгвам бавно зад жената с капковидното автомобилче. „Карайте… един… километър… и… двеста… метра… направо. След това… завийте… надясно.” Следващото кръстовище е улица „Житница”. Пак настигам „класата”. Светва зелено и той завива наляво към „Красно село”. Капковидното автомобилче продължава напред, а аз тръгвам надясно – към склада за електроматериали в „Овча купел”. Тръгнал съм натам, защото наскоро ми разбиха къщата и ми изтръгнаха почти всички кабели от стените. Разбрах, че ги горели и предавали медта за старо желязо. Сега ще си купувам нови, а от склада е по-евтино. — *Road Rage - бяс на пътя


SEX, ЛЪЖИ OT


И, МУЗИКА D2


D

2 представиха новото си видео „Sex, Лъжи & Музика” на специално събитие навръх Никулден – 6 декември, в Sofia Live Club. Главната роля в клипа е поверена на Никола Стоянов (Тино) от сериала на bTV „Революция Z”, който уважи премиерата на имения си ден. Официалното представяне на клипа бе придружено от 2-часов Коледен концерт на бандата, в който се включиха и Любо Киров, и Мария Илиева. Любо се качи на сцената, за да изпее няколко от старите (и вечни) хитове на бандата, сред които любимите на феновете „Нямаше кой да ни каже“, „Аз и ти“ и „Ледено момиче“. Групата заби и парчета от албума „6“ (2006), както и неиздавани песни, които ще влязат в предстоящия нов албум. Сред гостите на събитието бяха Рут Колева, Живко Петров, Гери Турийска, Калин Вельов, Елица Тодорова, Иво Чалъков от Gravity Co, Момчил Колев, Наско Янкулов, Румънеца, журналистът от bTV Ирина Костадинова, режисьорът Васил Стефанов, както и звездите от сериала “Революция Z” и др.


OT DИАНА Г


РГО

ГЕОРГИЕВА


О

перация „Арго” е изпълнена от ЦРУ през далечната 1980г. и остава в тайна от широката общественост чак до 1997г., когато е разсекретена от президента Клинтън. Тя всъщност е смел до безразсъдство и доста фантастичен план за измъкване на шестима американци от не особено приятелски настроеното към “Големия брат” новоизлюпено (тогава) управление на Иран. В който сериозно е замесена Канада, още повече - Холивуд, че и за капак и букви достоверност - пресата. Ако ви звучи сериозно – има причина – е. Ако ви се струва прекалено – не се тревожете – последният филм на вече-съвсем-режисьора Бен Афлек е старателно изпипан, създаден с достатъчно внимание към и без това любопитната политическа “афера”, но без да дотяга в нито една разсекретена на големия екран минута. Вероятно там е причината Канада леко да се сърди, че са спестени някои нюанси и случки от провеждането на мисията, но в името на добрите киноидеи и тяхното приятно изпълнение, почти всичко е позволено. “Арго” проследява цялата история за мисията, с която се нагърбва агентът Тони Мендес, за чиято роля е бил гласен Брад Пит, но поради заетостта на първия, е разиграна от режисьора. Той трябва да измъкне от превърналия се в касапница Иран шестимата американци, успели

да се измъкнат от съдбата на враговезаложници и съумели да се скрият в посолството на Канада, докато не ги открият и вероятно - убият. Идеята на ЦРУ е да изпрати Мендес в Иран, да заблуди властите, че търси снимачна площадка за нов фантастичен филм на име “Арго” и “въоръжавайки” заседналите в Третия свят американски граждани с фалшиви канадски паспорти, да ги измъкне от там - като ги представи за екипа зад “бъдещия кинопроект”. Решаването на всички малки препъни камъчета и уточняването на детайлите по плана, съдействието на чуждото правителство, на истински кинопроизводители, както и откровените “градски пейзажи” от Техеран, в крайна сметка се превръщат в един сериозен сюжет, по-любопитен и от измисления сценарий, който в интерес на историческата действителност е незаснета екранизация по „Господар на светлината” от Роджър Зелазни. Е, в “Арго” американският героизъм е малко по-пòказен от необходимото, но пък лентата си има другите достойнства. Например е ��зумително как всички актьори са така подбрани и “нагласени”, че да приличат почти безобразно на оригиналните участници в аферата – като се започне от заседналите в канадското посолство американци, та се стигне до филмовия продуцент Джон Чембърс – в случая Джон Гудман. Браян Кренстън пък е в ролята на Джак О’Донъл - ЦРУ началникът на Мендес и този път няма щури деца (едно от които - Малкълм) и изобщо не е в комична роля – поредно доказателство, че хората могат да имат различни таланти, без задължително да са тези, с които са до болка познати.


Затова замесените и оцелели участници вероятно са получили специална порция „побиване с тръпки”, когато са гледали финалния резултат, но какво пък - нали киното е и затова. Освен в услуга на планове на ЦРУ. За още повече “тръпки” - за да изглежда като филм, направен през 70-те, Бен Афлек решил да заснеме “Арго” на обикновена лента, изрязал кадрите наполовина и ги направил възможно най„зърнисти”. И да, не участват никакви ирански актьори, защото екипът се опасявал, че ако бъдат разпознати от местните власти, когато филмът излезе, неемигриралите им семейства биха, ами, меко казано - загазили. Дали повече от американските граждани в “Арго”? Разберете, като гледате по кината. От 7 декември.


PIERGIL FOURQUIE - BIG BOSS ОТ ЕВГЕНИЙ МИЛОВ

Френският дизайнер Piergil Fourquié създава бюрото Big Boss. Дизайнът на мебелите се основава на принципа на конзолата, използван в архитектурните конструкции. Лакираната “пола” от метал дава солиднн обем, който поддържа бюрото, а също така скрива краката на потребителя. Светлият дъб пък контрастира с металната основа, която създава усещане за присъствие на автомобил в помещението. Интериорът на металната “пола” е покрит със светла кожа, която създава приятно защитно усещане за пашкул.


CLAIRE ANNE O’BRIEN - OLANN ОТ ЕВГЕНИЙ МИЛОВ

“Оlann” е новата колекция ръчно изработени мебели от вълна от ирландската текстилна дизайнерка Клер-Ан О’Брайън. Влиянията са от традиционна Ирландия, където риболовът и плетенето са поместени дълбоко в сърцето на селския живот. “Оlann” е направен от британска вълна и естествени материали като кокосови влакна, непредена вълна и пера от патици, които са били приложени на мястото, където по-често се използват материали и материи като полиестер и пяна. Комплектът включва табуретка, пейка и стол.


T+T - CHAIR DESIGN COLLECTION ОТ ЕВГЕНИЙ МИЛОВ

t+t, бразилско-датската мебелна марка, създадена и управлявана от Тиаго Антонели и Томас Мах, представя новата си линия мебели. Точно в десетката тук идва комбинацията от текстурата на естественото дърво и матовият цвят на дамаската. Внимание предизвикват връзките на различните компоненти, използващи прости геометрии, които контрастират с по-тънките елементи.


LOUIS VUITTON @ DESIGN MIAMI 2012 ОТ ЕВГЕНИЙ МИЛОВ

Френската марка Louis Vuitton представи нова луксозна колекция предмети “Оbjets Nomades” по време на Design Miami 2012 – серия от сгъваеми дизайнерски мебели и пътни принадлежности, използващи изключителна кожа Nomade на бранда. Компанията работи с различни топ дизайнери като Маартен Баас, Патриция Уркиола, Оки Сато от Nendo, Atelier oi и Christian Liaigre, които зачевaт 16 продукта – включително висящи столове, лампи, сгъваеми мебели и пътни аксесоари.



bEST 24