Issuu on Google+

f

1h

За да стигнем до мъдростта, трябва да вникнем дълбоко в нещата „И точно пред прага на голямото ни дело ще стоим загубили всяка надежда, и в самото начало на нашия истински път ще се чувстваме в пълна безпътица.“ Уендел Бери

В началото искам да ви разкажа една история: След дълъг живот на земята един човек, който винаги приемал себе си за умен и способен мъж, умрял и се събудил в Отвъдното, а там му предстоял разговор с Бога. Той седял и чакал в усамотение, изцяло потопен в светлина – не виждал нито покрив, нито стени, нито под, времето също било спряло, и се опитвал да свикне с новата среда, възбуден от мисълта за предстоящата му среща с Бога. „Какво ли ще ме попита Бог? – размишлявал човекът. – Никога не съм си правил труда да осмислям дълбоко нещата. Ами ако ме попита за смисъла на живота? Не знам какво ще кажа. Ще призная защо е така – трябваше да гоня успехи и просто не ми оставаше време да мисля за такива неща. Но пък постигнах изключително много – сигурно и Бог ще се съгласи с това!“


22

К ак сти гна х доту к ?

Той се съсредоточил, за да си припомни добре всичко забележително, което постигнал в земния си живот, и да бъде готов да го разкаже на Бога. Изведнъж Бог се явил и седнал на стола пред него. – Добре дошъл – заговорил Бог. – Хайде сега да ми разкажеш какъв според тебе е бил земният ти живот? Мъжът въздъхнал с огромно облекчение, защото Бог му задал именно въпросът, на който той можел да даде убедителен отговор. И заговорил самоуверено: – Ами, аз вече имам в ума си кои от моите постижения да изброя, защото очаквах да ми зададете този въпрос. Исках собствен бизнес, исках пари и успях. Исках да имам добър брак и останах със съпругата си чак до смъртта є – цели петдесет и две години! Исках децата ми да получат добро образование и го постигнах. Исках да живея в разкошен дом и успях. Исках да бъда супер играч на голф и се справих. Исках собствена яхта и я имах. И да не забравя още нещо – исках редовно да внасям дарения за благотворителни каузи и го постигнах. Изброявайки многобройните си постижения, мъжът се почувствал доста доволен от себе си. Не се съмнявал, че Бог ще оцени изключителните му постижения. Накрая казал уверено: – Нека да не звучи нескромно, но като цяло се справих доста успешно с живота, защото постигнах почти всички мои цели. Но Ти със сигурност вече знаеш това, защото си Бог. Бог го погледнал с блага усмивка: – Не, тук сбърка.


За да стигнем до мъдростта, трябва да вникнем дълбоко в нещата

– Сбърках ли? – изненадал се мъжът. – Не разбирам. – Да, сбърка – повторил Бог, – защото аз не съм гледал какви са постиженията ти на земята. Мъжът се сепнал: – Не си ли? Ама аз мислех, че... – Знам  – прекъснал го Бог.  – Всички мислят, че колкото по-благополучен е бил животът им, толкова по-успешно е преминал. Но тук, на Небесата, нещата изглеждат другояче. Отчитал съм като важно не това, което си постигал, след като си го пожелавал и търсил – то няма да Ми покаже какво си научил през земния си живот. За мен най-голямо значение имаха неочакваните премеждия – нещата, които нито си желал, нито си чакал. Именно умението да се справяш с тези неща показва каква е силата и мъдростта, натрупана в душата ти. Мъжът стоял като вцепенен. Значи нищо не е постигнал! Но нали цял живот се беше трудил всичко да върви успешно. „Откъде да знам какво съм научил от тежките моменти? – трескаво се питал той. – Та аз се ужасявах да помисля дори за миг за проблемите си. Ами сега, какво да кажа на Бога?“ В първия момент мъжът бил като занемял, но бързо се съвзел, защото мразел мисълта за поражение. „Какво си се вкаменил!!! – ядосал се той на себе си. – На земята винаги си бил победител в диалозите. Не се предавай!“ Мъжът смело събрал сили и заговорил пак: – Е, да си призная, просто не ми се искаше да започвам още отначало с неприятните неща. На практика животът ми – нека не прозвучи обидно – беше същински ад! Толкова проблеми, толкова неудачи, вечно усилия и не-

23


24

К ак сти гна х доту к ?

приятности! Стига само да знаеш какво съм преживял, когато тъщата се пренесе и месеци наред живя у нас. След това успях да се освободя от камъните в бъбреците – и двата наведнъж! Ами ако тръгна да разказвам за най-малкия ми син – вечно ми създаваше неприятности! Пък за жена ми предпочитам да не говоря, че ще трябва да ме слушате цяла вечност... – Говори спокойно, имаш достатъчно време – отвърнал Бог. – Аз съм свикнал да слушам...

П

о един или друг начин всеки от нас има прилики с героя от тази притча. Стараем се с все сили всичко да върви успешно. Градим планове, следваме цели, стремим се да получим добро образование, да имаме добра професия, да натрупаме добър опит, гоним мечти, доказваме верността си към любимите си хора, стремим се към материално благополучие, отправяме молитви, утвърждаваме сeбе си, търсим верния път – и всичко това с надеждата да постигнем щастието и успехите, за които мечтаем. Но независимо от усиления труд, добрите ни проекти, любовта ни, все се случва едно или друго да не се получи според нашите предвиждания. Колкото и да се мъчим, не е възможно да предвидим непредвидимото. Без значение дали тези неприятни изненади идват под формата на временни несполуки, тежки сътресения или безкрайно мъчителни прозрения, резултатът е един и същ: в даден момент се налага да осъзнаем с ужас и нежелание, че животът ни съвсем не е такъв, какъвто сме искали да бъде. Но за разлика от героя в разказа ние трудно успяваме така пъргаво и досетливо да минем към преглед на злополучията. Напротив, обикновено блокираме и се чувстваме отчаяни и безпомощни. Вече две десетилетия изследвам, преподавам, пиша за когнитивната трансформация и съм стигнала до извода, че главна причина за болката, малодушието и разочарованията,


За да стигнем до мъдростта, трябва да вникнем дълбоко в нещата

25

с които се сблъскват хората – в това число включвам и себе си – е сблъсъкът с непредвидимото както в обкръжаващия, така и във вътрешния ни свят. Колкото и да се борим, тези сблъсъци са неизбежна, неотменима част от човешкото съществуване. При все че всеки от нас тайно се измъчва от мисълта, че е най-големият неудачник и че само в неговия живот има толкова необясними поражения, докато всички останали са безкрайно щастливи, истината е друга: за всеки човек животът е една безкрайна борба – пълна с обрати, нежелани последици, несигурност, колебания, промени в съзнанието и с толкова много неудачи, че дори не сме в състояние да ги преброим. Наскоро прелиствах мои тетрадки от студентските години и попаднах на един списък на големите ми мечти и цели, който бях правила още като младо момиче, на малко повече от двадесет години. Докато четях списъка, аз се замислих за две неща. Първо, че действително съм постигнала много от целите, които си бях поставила преди повече от тридесет години: да стана известен автор, да живея в Калифорния, да преподавам за човешките взаимоотношения и личностното самоусъвършенстване, да укрепя самосъзнанието на много хора, да пътувам и да посещавам интересни места по света, да имам мъдри духовни учители, да намеря моята голяма любов и да имам красиво сватбено тържество, да живея в собствен дом, да чета лекции, и ред други неща. Другото, за което ме накара да се замисля този списък, не беше така приятно. Дадох си сметка колко много на брой непредвидени неща имаше в живота ми – неща, които никога не съм пожелавала: развод... и то не един, измами от бизнес партньори, огромни борсови загуби, обвързване с компании, завършили с фалит, борба с нечестни съдебни сделки, непоносими клевети от страна на завистлива колежка, загуба на близки приятели, покосени от смъртоносни заболявания. Подобни


26

К ак сти гна х доту к ?

неща не съм и помисляла да поставям в моя списък, но това не попречи те да се случат. Точно тогава дойде прозрението: и аз – както всички други и както остроумния мъж от притчата – винаги съм мислила, че най-тежки в живота ми ще бъдат препятствията по пътя към постигане на моите цели. Само че изобщо не се оказа така. Най-тежките мъки идваха не от онова, което можех да очаквам да ми се случи по пътя към поставените цели, а от онова, което не съм и помисляла, че може да ми се случи.

Нашите най-мъчителни и непоносими страдания идват не от нещата, които желаем и не постигаме, а от нещата, които нито сме пожелавали, нито сме помисляли, но те ни застигат. *** „По-добре не излизай навън, Фродо – имаше навика да казва той. – Стъпиш ли веднъж на Пътя, трябва добре да си гледаш в краката и да стъпваш здраво, че никога не знаеш къде и какво ще те помете.“ Дж. Р. Р. Толкин

Е

то как става това: живееш нормално, гледаш си работата, но изведнъж „то“ се стоварва върху теб и те сразява до смърт. Кое е това „то“? „То“ е преживяване, което те принуждава да се вгледаш по-внимателно в живота си и да престанеш да заобикаляш реалността: безжизнената семейна атмосфера, която не ти пречи да си внушаваш какво прекрасно спокойствие има вече в отношенията ви, докато един ден съпругът ти най-неочаквано си грабва куфарите; дистанцираното поведение на дъщеря ти, което не ти пречи да се хвалиш пред всички колко добре напредва тя, докато един ден се натъкваш на тайно ъгълче за дрога в чекмеджето на бюрото й; трудът


За да стигнем до мъдростта, трябва да вникнем дълбоко в нещата

27

по десет часа на ден, който ти изцежда силите, но това не ти пречи да си внушаваш колко много обичаш своята работа, докато един ден колабираш от сърдечна недостатъчност. Случва се „то“ да е вид загуба: изгубена любов, изгубени пари, изгубено доверие, изгубена сигурност, изгубена работа, изгубено здраве, изгубени възможности, изгубени надежди. „То“ се прокрадва понякога едва забележимо, обвива бавно живота ти като плътна мъгла, всичко в става все по-неясно и ти започваш да се чувстваш обезнадежден и отчаян. Друг път „то“ не е никак подмолно, а агресивно. Виждаш го как наближава, усещаш го как диша във врата ти. При все това си внушаваш, че ще те отмине – като някой от онези астероиди, които летят към земята, но никога не се блъсват в нея. Само че се заблуждаваш. „То“ не пропуска целта. „То“ е всичко онова, което нито си искал да изпиташ в живота си, нито да го видиш, нито да го докоснеш, нито да се сблъскаш с него. Дори да си наблюдавал всяка негова стъпка към теб, „то“ е винаги изненадващо, защото докато не те порази, не си в състояние да си представиш непоносимия страх, убийствената безпомощност, невъобразимата скръб и безнадеждност, които ще изпиташ. Стигнала съм и до друго заключение за неочакваното – то връхлита във възможно най-лошия момент. Неочакваното умее безпогрешно да улучва най-неудачното време – досущ като гостенин, който всеки път с ужасяваща точност се стоварва в дома ти тъкмо през уикендите и не те оставя да си поемеш дъх. Когато и без друго вече се чувстваш претоварен, изнервен, изтощен, когато миг преди това си заявил, че нямаш сили да издържиш нищо повече. Не идва ли „то“ тъкмо в такъв момент? „Не, не, не мога повече! Точно сега ли трябваше да се случи това!“ – ридаете вие. Нека обаче да бъдем откровени: нима съществува подходящо време, когато ни „трябват“ нежелани събития, прозрения, изпитания? Естествено, че не.


28

К ак сти гна х доту к ?

Неочакваното е винаги в неудобно време Великият държавник Хенри Кисинджър го изразява доста сполучливо: „Другата седмица няма място за кризи. Графикът ми вече е претоварен.“ *** „Най-големият шанс се явява точно когато сме убедени, че оттук нататък не ни е по силите да променим нищо. Не виждаме повече накъде. Това е пределът... Няма как да се измъкнем непокътнати от подобно положение. Както и да се мъчим, ще бъде безполезно. Просто животът знае кога точно да ни прикове.“ Пема Чодрон

С

помням си за една моя преподавателка от началните класове, която тук ще нарека госпожа Роудс. Тя беше от учителките, които те карат да недоумяваш защо са си избрали такава професия – дори за мен, осемгодишно момиченце по онова време, беше видно, че тя не понася деца и дори не си правеше труд да го крие. Момчетата обичаха да є отмъщават за лошото отношение и когато стоеше с гръб към тях, те с удоволствие я замеряха с лигави топчета от дъвки и целта им беше тези ментови оръжия да залепнат в плътната грамада от фиби и къдрици на главата є. Госпожа Роудс беше крайно педантична и тъй като обичаше да ни тормози, тя често избираше да изкара някого пред целия клас и да му крещи за провиненията. Никога няма да забравя деня, когато „набелязаната жертва“ се оказах аз. Бяхме започнали да пишем едно упражнение и аз вдигнах ръка да попитам нещо: – Какво има, Барбара? – погледна ме смръщено госпожа Роудс.


За да стигнем до мъдростта, трябва да вникнем дълбоко в нещата

29

– Моля да ме извините, ще ми позволите ли да отида до тоалетната? – едва измърморих аз. – Стига си мънкала... не понасям да ми мънкат... какво каза? – Помолих да ме извините. – За какво? – гракна госпожа Роудс. „Нима ще ме накара да произнеса това още веднъж?“, недоумявах аз. За повече сила поех дълбоко въздух: – За да отида до тоалетната. Всички в класа взеха да се кикотят. – Тишина! – кресна госпожа Роудс, после обърна поглед към мен. – Искаш значи да отидеш до тоалетната, Барбара де Анджелис. Ние всички искаме много неща, така ли е, ученици? Това не значи, че ще ги получим! Не, госпожице, не може! – Моля ви, госпожо Роудс – настоявах аз. – Искам само да отида до тоалетната. Госпожа Роудс се приближи към дъската, взе парче тебешир и написа с големи букви думата „ИСКАМ“. – Виждате ли тази дума, ученици? – изкряка тя. – Тя изразява лично желание. Примерно, когато казвате „искам да отида на люлките“ или „искам захарна пръчка“. Ето тази дума обаче има друго значение – госпожата изписа „НАЛАГА СЕ“. – Тя не изразява лично желание, тя означава нещо потребно, спешно, неотложно. Както, например, ако се каже: „Госпожо Роудс, налага се да отида до тоалетната.“ Тя пак обърна поглед към мен. Аз се бях снишила ужасено на железния чин, защото и за осемгодишно момиченце не беше трудно да предвиди следващите є думи. Съучениците ми тръпнещо чакаха да се порадват на чуждото унижение, едно опияняващото удоволствие. – Е, Барбара, ще чуя ли молбата ти по друг начин? – попита тя с ужасно презрителен тон. Почувствах се като пленник, на когото след продължително изтезание му дават възможност за последно признание, и с мъка успях да изломотя:


30

К ак сти гна х доту к ?

– На... нал... налага се да отида до тоалетната! – Ето, видя ли – отвърна тя със злобна усмивка, – защо не каза така още отначало? Разбира се, че ще отидеш. Нямаме желание да ти се случи някой неприятен инцидент, нали така, ученици? Аз хукнах навън. И до днес, вече няколко десетилетия оттогава, този спомен е жив в паметта ми: крехките ми детски крачета препускаха с все сила по празния коридор право към тоалетната, а ехото от подигравателния смях не спираше да отеква в ушите ми. Нека да добавя, че успях да предотвратя инцидента. Да, наистина, успях. Разказвам ви тази неприятна история, за да онагледя едно много важно заключение от настоящата книга: В напрегнати моменти от живота ние започваме да питаме, за да намерим облекчение от мъчителното положение. Правим го въпреки страха да питаме и страха да чуем отговора. Питаме, защото е станало невъзможно да не го направим. Питаме не защото искаме, а защото се налага.

И въпросът, който в такива моменти изтръгваме дълбоко от душата си, звучи така: „Как стигнах дотук?“ В моменти на крайно тежки преживявания, на отчайваща безизходност, когато „животът ни е приковал“, по думите на Пема Чодрон, и повече не остава място да си внушаваме, че нещата не са чак толкова непоносими, тогава най-спонтанната реакция, и на практика – единствено възможна, ще бъде въпросът „Как стигнах дотук?“. Когато вече не можеш да си намериш място, не ти остава друго, освен да вдигнеш ръка и да попиташ? От госпожа Роудс научих, че щом е наложително да излезеш, не трябва да се бавиш.


За да стигнем до мъдростта, трябва да вникнем дълбоко в нещата

31

*** „Убиеш ли болката, преди да си намерил отговор на болезнените въпроси, убиваш и себе си.“ Карл Юнг

За да натрупа повече мъдрост, човек трябва да си задава въпроси. Думата question1* произхожда от латинската дума quaerere, която означава „търся“. Същата етимология има и думата quest в английския език, която означава тръгвам да търся, стремя се да постигна нещо. Така че въпросът представлява тъкмо това: първа стъпка в търсене на знанието, прозрението, истината. Целият ни живот минава в търсене на отговори. Знанието е дълбока човешка потребност, която се проявява още от първите ни години. Всеки родител има преки впечатления в случая, защото е слушал как синът или дъщеричката неуморно задават въпроси: „Защо небето е синьо? Къде отиваме след смъртта? Защо носиш очила? Как чувам през телефонната слушалка гласа на баба?“ В детските години въпросите ги отправяме към по-възрастните, защото сме убедени, че не може да не знаят отговора. Та нали те са по-напред от нас, с повече опит. Сега ние сме в ролята на зрели хора, които трябва да имат отговори за децата и внуците си, за клиентите и подчинените, за учениците и пациентите, за посетителите и колегите. Ето защо, когато минаваме през трудности и изпитания, когато се сблъскваме с враждебната сила на най-непредвидени обрати в живота ни, за нас е много трудно да признаем не само пред другите, но и пред себе си, че умът ни кипи от въпроси, на които нямаме отговор, и от мъчителни дилеми, които не знаем как да решим. *

Въпрос (англ.) – Б. пр.


32

К ак сти гна х доту к ?

Някои въпроси ние ги формулираме в мисълта си, защото сме пожелали да потърсим решение на конкретен проблем, като например: „Какво да направя, за да увелича заплатите на моите служители?“ или „Защо да губя двадесет лири?“. Замисляме се над подобни въпроси, когато намираме това за полезно и подходящо, а ако ни стане досадно, ги запращаме в купчината „отложени“ проблеми в ума ни. Но има и друг вид въпроси – тези, които упорито се натрапват в съзнанието ни и не ни оставят на мира, докато не ги чуем добре: „Как стигнах дотук? Какво става с живота ми?“ Това са неподвластни въпроси. Те витаят в ума ни като нагли духове и не ни напускат, докато не им обърнем внимание. Ингрид Бенджис, една прекрасна американска писателка от руски произход, описва тези моменти много сполучливо �� своята книга „Схватка в ерогенната зона“. „Истинските въпроси са тези, които се натрапват в съзнанието ти независимо от твоите желания – тези, които се блъскат в главата ти с тежка, неудържима мощ, и ти гледаш „да се помириш“ някак с тях, но при все това те не те оставят. Истинските въпроси не дават да ги усмиряваш. Те се намъкват в живота ти точно когато най-много ти се иска да са по-далеч от теб. Това са най-честите въпроси в живота, които получават най-нелепите отговори. Те откриват същината си бавно, мъчително, противно на всяко твое желание.“ Пътници в живота, ние се формираме не само чрез въпросите, които си задаваме, но и чрез онези, които опитваме да заобикаляме. Макар и вече зрели хора, ние се сблъскваме с моменти, когато се налага по детски да питаме: „Как стигнах дотук?“, за да добием по-ясна представа за живота си.


За да стигнем до мъдростта, трябва да вникнем дълбоко в нещата

33

Да си поставяме въпроси не е проява на слабост, нито на поражение. Напротив, това са моменти на проясняване и пробуждане, когато стремежът ни към пълнота изисква повече съзнание, повече истина в живота ни. Плодовете по пътя ни се определят именно от такива решаващи моменти на самопознание. Поставяйки си конкретен въпрос, ние отваряме душата си за прозрение, откровение, изцеление и дълбок мир, които няма как да получим, ако винаги търсим спасение в бягството, и особено ако бягаме от себе си. Когато обръщаме гръб на вътрешния глас, който ни пита: „Как стигнах дотук?“, ние блокираме процесите на понататъшно развитие и промяна и се обричаме да живеем в постоянно противопоставяне. Защо се получава така? Защото няма как да накараме въпроса да изчезне. За да ни принуди да се вгледаме в него, той няма да престане да ни гложди отвътре и да разяжда съзнанието ни. *** Една класическа будистка история, или коан, разказва какви наставления получил някакъв човек, за да успее да премине през Портата без изход – преградата на незнанието, да открие истината за живота и да придобие природата на Буда. Дзен учителят предупреждава своя ученик, че започне ли да размишлява върху големия въпрос за природата на действителността, ще има усещането, че е налапал топка от нажежено желязо, която така е заседнала в гърлото му, че не може нито да я глътне, нито да я изплюе. Тогава ученикът непременно трябва да концентрира цялото си внимание и мисъл и да не се предава, а сдобие ли се с истината, сиянието на нейната светлина ще озари вселената.


34

К ак сти гна х доту к ?

Вярно, звучи прекрасно, но на дело не е никак лесно. Ние сме предимно хора, които не посрещат с дзен-готовност парещите въпроси, а по-скоро – с онзи тревожен страх, който изпитваме и когато се налага да ни извадят болен зъб. Ние умеем доста добре да загърбваме кризисните обстоятелства и не се отказваме от тази своя практика дори когато положението е видимо критично. Ние с опит и увереност заявяваме: „Къде пък е тая топка от нажежено желязо...?“, при което надигаме десета чаша ледена вода. Отрицанието не е никак лесна задача. Да заглушаваш напористия глас „Как стигнах дотук?“ изисква солидно количество енергия. Някои хора прибягват дори до успокоителни медикаменти, за да почувстват временно облекчение от постоянната болка, която им причинява невидимото присъствие на този въпрос. Други търсят начини да се откъснат от своите мисли с работа, със спорт, с особена грижа за близките си и с какво ли още не, само и само да изолират ума си от неизбежните въпроси. Има и такива, които се омайват с „магическа мисъл“ и си втълпяват, че стига да живеят така, сякаш бързо ще се оправят, тогава ще настъпи някакъв мистериозен обрат и всичко ще възвърне прекрасния си образ: отчужденият съпруг изведнъж ще изпита подновена любов към съпругата, алкохолизираната съпруга по чудотворен начин ще се откаже от пиенето, в някое приказно утро съпрузите неочаквано ще открият как всички неудачи в съвместния им живот вълшебно са се стопили. Само че нещата не стоят така на практика. Когато пренебрегваме въпросите на нашия вътрешен глас, ние всъщност си докарваме страдание. Ставаме нервни, избухливи, потиснати или напълно омаломощени. Губим връзка със себе си, с мечтите си, с чувствата си. Губим връзка със своя партньор и своята сексуалност. В буквалния смисъл на думата изключваме двигателя си за живот.


За да стигнем до мъдростта, трябва да вникнем дълбоко в нещата

35

Крайно трудно човек намира сили да застане в положение на готовност да се заслуша в парещите въпроси и да потърси отговори. Истинско мъжество е потребно, за да преодолеем смразяващия ужас, да приемем тези тежки въпроси и да позволим на мъчителните истини да впият нокти в нашите измамливи представи, да ни отърсят от въображаемата картина на живота и да ни принудят да приемем истинското му лице.

Реалната трансформация изисква много смелост и решителност: воля да си зададем открито трудните въпроси, за които привидно не съществуват отговори; воля да ги задържим в ума си докрай, при все че ще изпепеляват илюзиите ни, душевното ни спокойствие, та дори и вътрешното ни достойнство.

Когато въпросите са повече от отговорите „Толкова време не спирах да мисля, че животът – истинският живот – тъкмо е на път да започне, но все нещо се препречваше, все нещо преграждаше пътя, нещо недовършено, нещо неприключено, нещо неплатено. Накрая внезапно си дадох сметка, че тези препятствия са мой живот.“ Алфред Десуза

Н

авремето вярвах, че стига да изпипвам всичко докрай, няма как да ми се случи нещо непредвидено. Шейсетте години на миналия век бяха годините на моето съзряване, а


36

К ак сти гна х доту к ?

през 70-те започнах професионалната си кариера. Както много други деца от поколението, дошло в периода на големия бум*2, и мен ме отхраниха с идеите за доверие, оптимизъм, безгранични възможности. „Открий каква е голямата ти мечта, избери своя път, преследвай неуморно своите цели и ще се радваш на успех и щастие цял живот.“ Именно такъв беше стандартният модел на мислене по онова време и аз с голям ентусиазъм се стараех да го прилагам на практика. Към 35-ата ми година вече бях постигнала невероятно много. Десетилетие след това личните и професионалните успехи в живота ми все така продължаваха да растат. Усилията, постоянството, неуморният труд изглеждаха щедро възнаградени във всяко отношение. След това настъпи промяната. В живота ми едно по едно нахълтаха ред непредвидени и неприятни събития – подобно на армия брутални нашественици те варварски стъпкаха всичките ми старателно усъвършенствани планове и красиви представи за бъдещето на моя живот. Само за няколко години част от моите най-здрави връзки с професионални и лични партньори рухнаха, някои – благоприлично, други – грозно, но като цяло – много болезнено. Ред мои проекти, в които бях вложила продължителен труд, неочаквано се развиха в твърде неприятни за мен посоки. Някои от най-перспективните ми възможности се превърнаха в източници на досадни и мъчителни неприятности. Неочаквано всичко загуби своя ясен образ. Мътни и объркани изглеждаха вече много от най-убедителните неща в живота ми. Изчезнаха хора и обстоятелства, на които възлагах големите си надежди. Започнах да виждам нещо банално и безинтересно в онези мои постижения, които дотогава Поколението от първото десетилетие след Втората световна война, през което е отбелязан бум в раждаемостта – Б. пр.

*


За да стигнем до мъдростта, трябва да вникнем дълбоко в нещата

37

ме изпълваха с радост. Най-ужасното беше, че стигнах до преоценка на успехите си и начина си на живот, в които бях вложила толкова много труд. С това ли действително искам да се занимавам? Това ли наистина съм искала да бъде моето място и начин на живот? Това ли е всъщност моето истинско лице? Бях живяла с убеждението, че съм на верен и сигурен път, но изведнъж видях себе си на кръстопът, от който излизат толкова много разклонения, че ми призлява дори само да хвърля поглед към тях. Чувствах се изгубена, ужасно обезверена, не знаех нито накъде да поема, нито какво да направя. Как се получи всичко това? Нищо не си беше на мястото. А не се съмнявах, че съм работила неуморно и от сърце. Защо тогава стигнах до положението, в което въпросите бяха повече от отговорите? Да, Как стигнах дотук? Не се съмнявах обаче в едно: спешно се налагаше да избягам от ежедневните занимания, да внеса някакъв ред в бъркотията от мисли и чувства, които ме измъчваха, да намеря път към вътрешен мир и прояснение. Реших да се запиша на едномесечен курс по медитация при една духовна учителка, чиито семинари бях започнала да посещавам малко преди това. Знаех, че търсените от мен отговори няма да дойдат чрез промяна във външния ми свят, а както винаги дотогава – чрез дълбока вътрешна промяна. Още щом се оттеглих в духовния център, аз се впуснах в ежедневните си занимания с обичайните за мен твърдост и постоянство. Следвах старателно духовните предписания, слушах съсредоточено лекциите на моята учителка и с подновен прилив на въодушевление се отдадох на редовно медитиране. Трябваше да се върна към предишното си „аз“. „Винаги си успявала да оправяш нещата, повтарях си аз. Ще се справиш и този път!“ Веднъж, докато обядвах в усамотение, при мен дойде и


38

К ак сти гна х доту к ?

ми се представи една жена от персонала в духовния център: „Казвам се Катрин, усмихна се сърдечно тя. Имам да ви предам едно съобщение.“ Сърцето ми подскочи от радост. Откога очаквах този момент! Бях отправяла молитви да получа напътствие, да ми бъде открита вярната посока и макар че през периода на този мой престой не бях имала лична среща с духовната учителка, аз тайно се надявах, че тя ще прозре моята тежка угриженост, ще се докосне с душата си до моята напрегнатост и ще ми посочи верния път. „Просто невероятно, помислих си с огромно облекчение. Най-сетне ще науча какво да предприема.“ – Да, Катрин, с удоволствие ще чуя какво иска да ми кажеш нашата учителка – отвърнах аз. – Тя ме изпрати да ви предам следното: „Добре ще направиш известно време да се опиташ да бъдеш нищо и никой. Дейността, в която си натрупала опит и знание, няма да ти помогне да научиш, каквото търсиш.“ Тези думи ме сразиха. Но как така? Значи трябва да бъда „нищо и никой“? Недоумявах що за съобщение е това. Цял живот се бях трудила да постигам тъкмо обратното: да бъда нещо и някой! Всичките ми блянове, усилия, начинания, успехи бяха насочени към идеята да имам своето място в живота. Да, тя имаше право – действително бях натрупала и опит, и знание. Това беше плод на тежък и упорит труд от моя страна. Гордеех се, че както немалко жени, които познавах, и аз мога да работя върху десетина проекта едновременно и да се справям с много задължения наведнъж. Голям източник на вдъхновение за мен бяха свещените образи на богините от източните религии – божествени женски превъплъщения, изобразявани с много ръце, показващи многобройните им духовни сили и дарби: индуистката богиня Дурга, която в десетките си длани умело стиска най-различни оръжия, отблъскващи злото; Лакшми, която държи многобройни символи на богатството,


За да стигнем до мъдростта, трябва да вникнем дълбоко в нещата

39

красотата и светлината; Сарасвати, богинята на познанието и очищението; Каннон, будистката богиня на милостта, състраданието и изцелението. Моят живот беше отражение на подобни свръхчовешки усилия и многостранен труд. Цялата година преди това се грижех за сценария, режисурата и участието ми в собствено шоу по националната телевизия, пишех и представях на пазара нова книга, водех редовни семинари; пътувах из страната и изнасях беседи, участвах в други телевизионни програми, разработвах няколко нови проекта. Досущ като някакво невероятно многоръко създание. Откакто се помня, винаги съм изпитвала ужас от мисълта за края на моя живот и от чувството за разочарование от мен самата, усещането за неудовлетвореност от това, което съм направила. Бях много амбициозна, но ме водеше не просто традиционното желание да имам цели в живота – стремежът да постигам важни и стойностни неща – а също и ужасен страх, че няма да успея да направя достатъчно, няма да имам време да постигна пълна реализация, да използвам таланта си докрай. И ето че изведнъж ми казват тъкмо обратното: да бъда „известно време нищо и никой“, да вложа усилие да стана нещо, от което в ужас се мъчех да избягам. В живота ни има моменти, когато истината накрая ни принуждава да я чуем. Години наред толкова хора около мен ми повтаряха: „Не трябва да се претоварваш чак толкова“; „Дай си малко почивка – ти не се спираш“. Знаех, че това са полезни наставления, но никога не преставаха и предупрежденията на вътрешния ми глас, който винаги настояваше да вървя напред и нагоре: „Не бива да спираш нито за миг дори. Ще загубиш порива, почвата и после? Какво ще стане с кариерата ти, с мечтите ти, с избрания път? Забавиш ли темпото, ще изостанеш в делата си, ще се лишиш от успеха.“ Този път обаче, вследствие ежедневната яростна атака на толкова непред-


40

К ак сти гна х доту к ?

видени изпитания в живота ми – толкова загуби, неудачи, страдания, несполуки, разочарования – душата ми се оказа предразположена да чуе. Ето защо в същия този ден слухът ми се отвори за думите на моята учителка. Още щом се прибрах вкъщи, реших да се вгледам в живота си през лупите на проникновение, които ми даде посланието. Какво бях аз без моите постижения, превъплъщения, претрупани дни, важни срещи, шумни прояви и интервюта? Какво бях аз без публика, студенти, клиенти? Какво бях аз, когато не се налагаше да проявявам ум и въодушевление и когато от мен не се очакваше да имам отговори за всички, включително и за себе си? Какво можеше да означава да бъда известно време нищо и никой? Как щеше да изглежда това? Още от осемнадесетата ми година водещ принцип на моето развитие е самоосъзнаването. След като навърших двадесет, много преди началото на професионалната ми кариера, аз години наред отдавах себе си на продължителни духовни занимания и упражнения по медитиране. Просветляване на съзнанието, това беше моето ръководно начало, когато се насочих към кариерата на преподавател и писател, и то ми даде мощен старт към няколко десетилетия изключителен личен прогрес и цялостна реализация. Чувствах се в апогея на своя успех. Сякаш бях изкачвала някаква много стръмна планина, следвайки мисълта, че стигна ли до най-високата част, това ще бъде постигане на голямата цел. И ето, вече бях там. Стоейки на върха, в изумление обходих с поглед пространството – от тази нова позиция пред мен се откри примамливият образ на неподозирани хоризонти и още в същия миг разбрах, че трябва да проникна дълбоко в тях. Никога нямаше да видя тези нови простори, ако не бях изкачила трудния път до върха. Да, те бяха там, тези хоризонти проблясваха в далечината пред мен, приканваха ме към своите царствени висини, където ще ме озари светлината на нови простори, и за мен беше ясно, че трябва да откликна на този зов.


За да стигнем до мъдростта, трябва да вникнем дълбоко в нещата

41

Имаше обаче само един начин да стигна дотам и той изискваше да направя противоположното на това дълго и тежко изкачване: трябваше да поема надолу, да оставя слънчевото място, което ми откриваше просторите, и да се върна в долния край на планината – долу, в мрачните сенки на долината, която мълчеше и чакаше. За мен отново беше дошъл момент да се оттегля и да сляза дълбоко в себе си. Да направя пълен кръг, да се върна там, откъдето съм започнала. За да постигна това, имах нужда от време – време за въпроси, за размисъл, за откъсване от стремежа към успехи, който постоянно изискваше да му отдавам себе си. За да намеря това време, аз реших да се оттегля – не да изоставя напълно работата си, живота си, а за известно време просто да се отдръпна настрана. В Лос Анджелис притежавах голям психоцентър за личностно усъвършенстване, който работеше много активно и където хиляди хора идваха всеки месец за обучение и подготовка, но аз го закрих. Бях започнала да водя свое телевизионно шоу, но го прекратих. Хора и възможности очакваха от мен активност и внимание, но срещаха моя отказ. Изобщо не беше лесно. Всичко това противоречеше на дълбоко заложени в душата ми стремежи, които ме тласкаха да укрепвам постигнатото и да не пропускам нови, обещаващи възможности. Вместо това аз трябваше да се откажа от практиката си да пиша и редовно да издавам по една книга на година, да се появявам на телевизионен екран поне веднъж на няколко месеца, да водя достатъчно семинари, за да изкарвам нужните ми пари, да се старая да бъда нещо и някой във възможно най-висока степен. Не се съмнявах, че новата посока е вярна, но все още не бях достатъчно убедена вътре в себе си. Скрито ме измъчваше страхът, че вървя не към нов мир и решение, а към пълен крах. „Това за теб е път към нов живот“, уверяваше ме храбрата сила в моята душа, но в действителност имах чувството, че загивам.


kak_stignah_do_tuk_barbara_de_anjelis