Issuu on Google+

І. РАЗКАЗИ И ПОВЕСТИ

ИЗ „ЛЕТЕН ДЕН“ КОСАЧИ Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада. Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага и хладина лъхаше из тайнствените º недра. От ливадите край нея се обади ясен мъжки глас и потъна в тишината: – Ан-дре-я-я-я, Ан-дре-я-я-я! – Ида, и-даа! – отзова се друг отдалече. След малко светна огън. Бухнаха игриви пламъци. В тяхната слаба светлина, която се поглъщаше от околния мрак, се мярнаха хора. Това бяха петима селяци от загорските краища, дошли с коси на рамо да търсят работа в далечна Тракия, дето тревите зреят порано. Лазо, сух, слабичък момък, беше приклекнал до огъня и потикваше съчките. Другите, увити в ямурлуци, бяха налягали около огъня, уморени гледаха играта на пламъка и мълчеха. Най-старият - 15 -


ЕЛИ Н П ЕЛИ Н

от тях, петдесетгодишен мъж, беше подпрял глава на жилестата си, гола до лакът ръка, тъмно бляскава като желязо, и пушеше замечтано. Срещу него лежеше Благолажът. Той постоянно шаваше и се мъчеше да скрие краката си под късия ямурлук. Русите му чорлави мустаци взимаха половината от лицето му. Под големите му гъсти вежди играеха хитри и умни очи. – Какво замълча, Благолаж? Карай де – каза му Лазо, който трупна съчки на огъня и легна. Благолажът поглади бялото мъниче, което лежеше пред него на купче, шавна още веднъж и почна: – Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря... Тя била хубава, хубава, друга като нея нямало! Косата º се влачела подире º като копринена река и лъщяла като злато. Очите º били черни като тая черна нощ и всеки, когото поглеждала, умирал от любов по нея. – Ей! – въздъхна Лазо. – Мълчи! – обадиха се другите. – Много лъже – рече Лазо. Благолажът го погледна право в очите. – Това е приказка бе, хлапе! – Бабини деветини... измислици! – рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето. – Това е приказка, разбираш ли – рече твърдо Благолажът и настави: – Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимавка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи голтаци, дето сме тръгнали с коси на рамо и с просеник в торбата да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина? – Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? – отговори Лазо. – Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш... И току-виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в - 16 -


ИЗ БРА Н О

него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова... да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек. И Благолажът продължи: – Тая царска дъщеря била, знаете, огън! Три пъти се женила тя за трима царски синове, и тримата още първата вечер умирали в ръцете º, задушени от вълните на косата º... Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмуквала из устата им кърви, алени кърви, и ги пила... Последните думи Благолажът произнесе остро и със стиснати челюсти, сякаш заби нож. Слушателите отговориха на тоя удар със страстни възклицания. Едно продължително и тежко сумтене неволно издадоха гърдите. Лазо удари с юмрук земята и изпъшка: – Бре, вещицата! Унесени от приказката, другарите му дадоха знак да мълчи. – После? – пламенно настоя Лазо. – Какво повече от това? – рече Благолажът спокойно. – Вещица! – въздъхна пак Лазо. – Ей, Благолаж, приел бих такава смърт, казвам ти, приел бих. – Ти – това? Да видя, па да не повярвам – рече един от другарите му и като потикна огъня, почна тънко и крекливо да се смее: – И твоята Пенка има златна коса. Пък ти си още жив. – Друго е моята Пенка... Тя... – Затова я остави, та се допиля чак тука!... И тебе ти е мъртво сърцето, приятелю! Няма месец откак се земахте, и ти º се насити и я остави – отговори Стамо, който досега мълчеше и мислеше нещо. Той имаше суров поглед и неподвижно лице, по което светлината от огъня играеше като по камък. Гласът му беше тежък и грапав. – То си е моя работа – отговори Лазо глухо и преглътна гласа си. – И нейна работа ще е да си намери друг, ако не си е намерила досега – рече пак Стамо. – Да не вярваш – отговори някак плахо Лазо, жегнат от смътна догадка. Настъпи продължително мълчание. Последните пламъци на - 17 -


ЕЛИ Н П ЕЛИ Н

догорелите вече главни трепкаха над огъня бързо и безсилно, току да угаснат. Далеч нейде се вдигна тънък писък като жален стон на някоя поразена от куршум душа, вдигна се високо и зловещо и сякаш ударен о небесния купол, падна в тайнствените води на Марица, удави се и умря. Косачите се спогледаха плахо. Очите им се питаха. Благолажът вдигна тайнствено пръст, ослуша се дълго и рече: – Кукумявка е. В ракитака неспокойно задрънка тъпото клопотарче на подплашеното магаре. Мъничето скочи и прилая срещу мрака. Тайнствената нощна тишина стана някак зловеща. Лазо въздъхна дълбоко. – Въздишай, момче – има защо!... Млада булка си оставил! – обади се закачливо и хитро Благолажът и заговори пак с езика на приказките си: – Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат неверни млади невести, оставени от юнаците си!... Знаете ли какво бе казал калугерът Мисаил, кога бе хвърлил брадата и калимавката? „Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя.“ Проклето сърце, такава му е пустата направа. – За Пенка това е лесно, тя има стари любовници – обади се Стамо и се изтегна. – Пък и бива си я – каза лукаво друг. Лазо пак погледна в тъмнината плахо. Каменните Стамови думи го удариха в сърцето. Огънят угасна. Стана тъмно. Дружината замълча. Една звезда се совна и преряза небето с огнена черта. – Някой сиромах предаде дух – проговори Лазо. – Я някоя млада булка се предаде другиму – рече неподвижно Благолажът и попита: – Лазо, ти чул ли си песента за невярната булка Стояница? Тя не е чудновата като приказката. Искаш ли да я изпея? – Все едно. Като сте такива магарета! – рече Лазо. Веднага в тъмнината се поде гъст, сладък и треперлив глас и за- 18 -


ИЗ БРА Н О

извива тъжна прочувствена песен. Думите, като пъстри и миризливи цветя, се изплитаха на венец, занизаха се една след друга и с безкрайна болка се спущаха в поток от звукове и разправяха историята на невярната Стоянова булка. Млад Стоян войник отишъл и поръчал на своята вчера доведена хубава невеста, ако го обича, да не ходи на Гургульово кладенче за вода. Едвам Стоян се затулил, и Стояница си спомнила за млад Гургул, с когото са се любили. Пременила се, втъкнала китка на ухо и с менци бели на рамо отишла на проклетото кладенче. … Там я пресрещна млад Гургул, младо му сърце играло, черни му очи святкали...

Благолажът прекъсна и като се понадигна, рече: – Харесва ли ти се тая песен, Лазо? Лазо не отговори. – Спи – рече Благолажът и се подпря на лакът. – Я спи, я плаче – обади се Стамо. – Да съм като него, сега бих си отишъл, вярвайте Бога – рече подигравателно Благолажът. Лазо лежеше и мислеше. Подигравките на другарите му се забиваха като остри игли в сърцето и спираха дъха му от мъки. Тия шеговити подкачки за миг му се сториха възможни. Пенка наистина го обича, но невидени очи скоро се забравят... Вчера ме зема и ме остави да скита, ще си каже тя, и ето... Тъжната история, която песента разправяше, отнесе ума му в тяхното село. Там също има кладенче. То е скрито в шумака под село. Там неговата Пенка всяка сутрин и всяка вечер ходи... Мъчителна въздишка се изтръгна из Лазовите гърди. Нощта напредна и унесе в дълбоки сънища всичко наоколо. Тъпото клопотарче на магарето вече не биеше. Бялото мъниче, свито на кълбо, спокойно бе заспало край догорелия огън, над който едваедва избухваха и гаснеха немощни пламъчета. - 19 -


ЕЛИ Н П ЕЛИ Н

Марица тихо подплиснуваше тъмните си води между сънливите брегове и разправяше невнятни приказки на нощта. Косачите един след друг заспаха. Огънят почна да загасва. Само Лазо не заспа. Закачките размътиха младата му душа и въображението му зарисува картини, една след друга по-мъчителни. Мисълта му го отнесе при Пенка в село. Той я вижда тънка, пъргава и бяла като сняг. Тя стои на къщния праг и дълго и тъжно гледа прашния път, който се вие из полето за към далечни страни. По тоя път замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба... Усилни годините станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде на кладенчето за вода... Там тя може би ще намери... ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее... Па и Пенка... жена – мож ли да º вярваш! Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка... Чужда ръка... Лазо се стресна и стана. „Какво правя аз тук?“ – помисли той и отметна ямурлука. Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка... Рано сутринта, ��огато дрезгавината на близкия ден вдигна косачите, те видяха, че Лазо не беше при тях.

- 20 -


ИЗ БРА Н О

ЛЕТЕН ДЕН

Селото Горно Ровинище е малко и грозно полско селце с ниски, олупени къщурки, неприветливи и неваросани, разхвърляни безразборно из разградените и боклучиви дворища, из които по цял ден играят немирни и нечисти дечурлига. Една безименна и безводна река, която услужва само на пороите, простира през сред селото широко каменливо речище и прави картината още по-грозна и по-печална. Лете, когато водата съвършено пресъхне и когато каменливият насип на речището се нажежи и побелее, това голо, без зеленина и почти без дървета село добива нерадостен вид. И старата черкова със зеленясалите керемиди, и ниската камбанария със смачкания покрив и изкривения дървен кръст на нея, и полусухата топола до тях, и жълтите лица на гушавите жени, и песъчливите сипеи из улиците навяват човеку тъга и го карат да бяга. Това лято аз минах през него, може би двадесетия път през живота си, и то ми се стори грозно повече отвсякога. Беше жътва. То пустееше. Затворените безлюдни къщи тъжно и глухо немееха. Две-три полуголи, нечисти деца се пърпелешкаха лениво из горещия пясък на улицата. Една сляпа бабичка неподвижно седеше под сянката на една порта и от час на час им изгълчваше нещо, сякаш излайваше като ударено куче. Пред една къща неподвижно лежеше болник. Зад пустата воденица бързо се мярна дългата фигура на поляка с обвесена през рамо пушка и изчезна. С една реч – глухота. Глухота и тегота. Денят бе душен и тежък. Слънцето упорито бе се спряло посред синия небесен купол и сипеше огън и жар от висините. Чувстваше се страшна умора. Усамотените тук-там из градините брестье и овошки стоеха безмълвно, с отпуснати листа и сякаш чакаха, а-а, да се сплавят под палещите слънчеви лъчи. Излязох бързо из задушливото село и се упътих към близките ханчета на шосето. Над широкото поле, заградено с венец от сини далечни планини, трептеше адска мараня. - 21 -


ЕЛИ Н П ЕЛИ Н

Тежко и уморително безмълвие цареше в запаления въздух. Навред из узрелите нивя в полето се белееха групи жътвари и жътварки. Ни пъдпъдък се обаждаше, ни чучулига пееше. Далече, далече нейде дружни момински гласове излека бяха подели жътварска песен. Треперливият º отглас се люлееше над полето на тихи вълни, трогателно и тъжно, тъжно до сълзи: Слънце пече – класове прегаря, вятър вее – едро жито рони, черни очи – дребни сълзи ронят ой, смили се, Боже!

Отбих се на ханчето край шосето. И тук същата пустота и тегота. Ниско и дълго като плевник здание, с нещо като градинка отпред, служи за кръчма, и макар че е на друма, недружелюбният му вид не мами пътниците и постоянни негови посетители си остават жителите на Горно Ровинище. Вътре беше хладно. Неравният под от калени плочи беше изметен и полян с вода. Широките стрехи на покрива не пущаха слънчевите лъчи през прозореца и вътре цареше полумрак, който отморява очите и някак си освежава. В ъгъла срещу вратата стоеше стар тезгях, обезобразен от мухите и приличен на кафез, през дървената решетка на който се виждаше заспала между чашите главата на съдържателя-цинцарин. Отстрана около една ниска масичка вдигаха врява петима пияни селяни. При моето влизане те замълчаха. Внезапно иззад масата се повдигна едно мъничко, хило човече, с детинско, но старо и сбръчкано лице, по което нямаше никаква следа от брада и мустаци. Това кьосе, облечено в груби шаечни дрехи, шити на ръка, се казваше Марко и се ползваше с голяма известност из околията, макар че беше прост терзия. В турско време, някога си, той бил учител и от Освобождението постоянно даваше прошения за пенсия. Ние бяхме стари приятели. Той заскача около мен весел като дете и записка с тънък и смешен женски глас: – Ах, скитнико, скитнико! Добре ми дошло, пиленце! - 22 -


ИЗ БРА Н О

Сивите му оченца играеха под безцветните вежди весело и подвижно. Той почна да ме разпитва дяволито за това, за онова и се мъчеше да бъде умен и приятел със значение. Хриплив и писклив смях широко разтваряше устата му, из която се подаваше крив зелен зъб, който застъпваше долната му устна. – Аз пия, както виждаш... Кой е луд, нека работи... Мен ми дай винце и... же-е-ни, хи-хи-хи! – И той весело и от сърце се смееше на своята неуместна шега. На средата на масата с важност седеше Гаврил кметът, рус до белота, със сини очи, кокалест и едър като дъб селянин. Медночервеното му лице сияеше от доволство. Беше добре разположен. Той ме поздрави, подмигна лукаво към жадното за любов кьосе и почна гръмливо да се смее. Тоя Гаврил беше чуден човек. Дългите му извити като два сърпа мустаци придаваха юнашки вид на господарската му външност и будеха почит. След Сръбско-българската война, в която го ранили, той дълго служил като полицейски старшия, но после се уволнил и се прибрал в село. Той беше сиромах, но не му се работеше, обичаше да продава чорбаджилък. А откак почнаха да го избират кмет, беше се и пропил. Обичаше жените и си имаше историйки. До него седеше с отпусната глава съвсем пиян Иван Дядката. Той смирено ми протегна ръката си, нахлупи шапка над вежди, въздъхна и се помъчи да мине за трезвен. – Ей, Дядка, не спи, ами запей! Запей бе, Дядка! Напук на сиромашията! Их, пусто бре-е! – задърпа го Марко за рамото. Дядката се не поклати. По неговото умно лице лежеше тъга. Трезвен, той беше добър човек. Имаше четиридесет години и се ползваше с почит в селото, защото бе грамотен, разумен, с весел характер и пееше в черква. Но откакто умря жена му, той се промени, отчая се и почна да пие. – Дядка, запей! – настояваше Марко. – Ха, Дядка! – рече Гаврил. – Не! – Запей бе, Дядка, запей! – Не думкайте, няма да пея! И като въздъхна, Дядката печално поклати глава и се замисли. - 23 -


ЕЛИ Н П ЕЛИ Н

Гаврил му подаде чашката. – Дядка, пий! – За пиене – ще пия. – Ха така де, не ставай жена! – викна кметът. – Пусни му края бе, Дядка! Какъв си се умърлушил такъв... Пий – това ще ти остане! Нима си се родил да пееш само в черква на бабите? Запей, аз ще приглашам. Ех! – заудря с юмрук по масата дългият като върлина селски пòляк и очите му засвяткаха. Сухото му и черно лице някак се намръщи и безкръвните му тънки устни нервно затрепераха. – Запей моята песен бе, Дядка. Пелинковата песен запей – въодушевено се развика той. – Запей да падне сърце на място! Хайде! Любил Пелинко Милена, Милена, щерка хаджийска, хаджийска и чорбаджийска...

Иван Дядката се не поклати. Пелинко въздъхна и махна с ръка: – Ех, не ви бива за нищо. Той беше момък на двадесет и две-три години, бърз, пъргав и буен. Гореща кръв течеше в неговите жили и го правеше непомирим. В Горно Ровинище дълго време ще разправят за неговите ергенски лудории по хорàта и по седенките. Беше го обикнала чорбаджийската щерка Милена, хубава спретна мома. Чорбаджията нямаше син и искà да го призети, но Пелинко отказа, макар че бе последен сиромах. Така – от вироглавство. – Ни съм аз за тях, ни са те за мене. И той остави чорбаджийската къща, дето бе ратай. Но сетне Милена стана трудна и посрами баща си. Пелинко дадоха в съд, ала някой си вдовец отведе Милена нейде по загорските села и работата се потуши. В село на Пелинко изведоха песен. Това не му попречи да се ожени. Само че жена му наскоро умря и сега той бе вдовец. – Дядка, пий и пей! – продължаваше да удря той по масата. – Да пукна, ако запея! – Пукни тогава – по-добре да пукнеш! - 24 -


ИЗ БРА Н О

Гаврил почна гръмливо и продължително да се смее. Това обиди Дядката. – Кмете, ти защо се смееш? – Смешен си. – Няма да пея! – вдигна глава Дядката. – Срам ме е... жал ми е. Полето гори. Децата ми са там, работят... Пък аз се напих... Няма да пея! Дядката удари с ръка по масата и поиска да побегне. Гаврил го прегърна с мощните си ръце и почна да го целува по устата. – Дядка... много умуваш! Не ставай магаре, ами запей. Ще пеем всички! Ха, искаш ли? – Не. – Тогава сам... хайде! – И сам не искам... – За какво се замисли? Деца имаш – нека работят, ти почивай... Защо си ги чувал? Нà, вземи чашата, да чукнем... Сиромаси сме бе, Дядка... си-ро-ма-си сме! И да работиш, и да не работиш – все то. Това ще ни остане! – И во гресех роди ме мати моя – рече Дядката и изпи чашата до капка. – Е, тъй те искам, Дядка – рече Гаврил и го потупа по рамото. – Всичко е суета... всичко. Суета сует – рече Марко. – Имаш право. За кьосавите като тебе – така е – отговори язвително Дядката. – Така е! – удари масата пòлякът. – Скакалец! – рече Марко и почна да псува. – Пшт! – каза строго кметът и поглади сърповидните си мустаци. Петият човек, дядо Йорго, който седеше с увиснала глава настрана, се отмести върху дългия хамбар край стената и захърка. Полякът го изгледа с продължителна насмешка, па като махна с ръка, рече: – Минало ти е времето, дядооо! И обори глава. Марко въздъхна. Гаврил хвърли още една чаша. Дядката почна да мрънка тихо някаква песен. Запрелият часовник на стената внезапно почна да бие. Заспалата глава на цинцарина се изправи между - 25 -


ЕЛИ Н П ЕЛИ Н

чашите, погледна към масата на пияниците, прозина се, кихна и пак увисна на дъската. Марко подкара някаква черковна песен с пискливия си глас. Дядката го придружи със сладкия си тенор. Гаврил и Пелинката завиха след тях: От юно-сти моее-я ннози бо-рют мя страс-ти...

Дрезгавите им гласове затрепераха продължително, превариха се, застигнаха се, преляха се един в други и в края се извиха несъгласно и меко. Менците, които висяха над тезгяха, дадоха тих звънлив отглас. Вътре ненадейно влезе Павел Нямото – синът на Дядката,– изгледа гневно пияните и като приближи баща си, почна да го дърпа за рамото. Павел беше едър и здрав седемнадесетгодишен момък с умно лице и високо чело. Още от детство беше глухоням. Когато баща му биваше пиян, Павел трепереше от гняв и ненавист и често пъти го изхвърляше из кръчмата и го биеше, без да може някой да се разправи с него. По червеното му лице и по сламките на пояса му личеше, че иде от нивата. Той задърпа по-силно баща си, почна да ломоти нещо и да разправя с ръце и с очи. – Вика ме – ще си отида – рече Дядката. – Ба, притрябвал си му сега – обади се Гаврил. Нямото крещеше и махаше с ръце. Личеше, че е сърдит. Марко, за да се покаже може би благороден, наля и му подаде чаша вино. Нямото я грабна, хвърли я из вратата и тъй страшно изгледа кьосето, че то се разтрепера. – А... ббб... пп-п – вдигна грамаден юмрук Павел и застрашително, със светкавичен поглед го показа на пирующите. Цинцаринът излезе из тезгяха. – Е, хайде, Дядка... Хайде, върви си! Дядката стана от мястото си. – Е... като не искаш да ни попееш – върви си! През море ти вечеря! – рече Пелинко. Гаврил почна да се разправя с ръце с Нямото. - 26 -


ИЗ БРА Н О

Дядката пазеше равновесие всред кръчмата и викаше на цинцарина: – Пиши... там... колко имам? – Не! Плати си, Дядка, не може така! – Нямам... Пиши и мълчи, че виждаш ли тоя немия – може да ни пребие и двамата. Павел улови баща си, измъкна из пояса му вителя, с който връзват снопи, и си тръгна. Дядката поиска да тръгне след него. Павел силно заломоти нещо, махна с ръка и излезе бързо. – Не ще ме, магарето! Грохота е, вика, да ида пиян на нивата, дето се ражда хлябът... Ех, има право... умен е мой Павел! И защо ли ме не би? Падаше ми се! Дядката пак седна на мястото си. Гаврил му подаде чашата. – Пий... Павел е по-умен от тебе... много по-умен! – Много по-умен е... На майка си се е метнал, Бог да я прости!... Ех! Имала глава да пати! – Ще си намериш друга бе, Дядка – почна да се смее Марко. – Ти да мълчиш, кьосе – погледна го накриво Дядката. – Няма да се женя вече... Мина – всичко мина! – Да оженим тебе, Марко – изсмя се гръмко Гаврил. – Оная нескопосница те напусна, ама друга ще ти намерим... – Кьосе, кажи си право, защо те напусна Станка, а? Тук сме сами. И ожени се, проклетията! Година да я водиш и пак да те напусне. Все има някакви причини – почна да го закача Пелинко. – Причини, дяволите – причини – възрази Марко. – Ами истина ли, като се оженила повторно, пак мома излязла, а? – лукаво подмигна Пелинко. Общ гръмлив и продължителен хохот процепи кръчмата. Дядо Йорго се събуди и почна да трие очите си. Марко се разпсува ужасно. Това разсмя още повече другарите му. Той удари няколко пъти по масата и тръгна да си отива. – Като сте такива магарета – сбогом! – Марко, стой! Ще попея – завика след него Дядката. Марко се повърна и се засмя. Пелинко извади кавала и почна да го сглобява. Денят вече преваляше. Горещината навън бе отслабнала и из - 27 -


ЕЛИ Н П ЕЛИ Н

полето на вълни се донасяха тъжни жътварски песни. – Пелинко, засвири бе! Защо се таиш от одеве? – рече Гаврил. – Тъй – свири! Така те искам – обади се Дядката. – Някоя жална подкарай – поиска Марко. Пелинко мълчаливо го погледна и като наведе глава, положи устни на кавала. Всички се умълчаха. Дядо Йорго седна на хамбара и впери очи в свиреца. Цинцаринът се подпря до тезгяха. Пелинко вдъхновено полусклопи очи и наду кавала. Първите звуци зашумяха като дълбока и продължителна въздишка и полека-лека загаснаха, сякаш потънаха в едно безкрайно море от страсти и скърби. После отново по-тъжно и по-високо се подеха, падаха на сърцето, взимаха душата и като вълшебни и дивни сънища я унасяха и увличаха в своите леки вълни. Всички се спогледаха и сякаш всички разбраха своите потайни мъки... Свирецът беше пребледнял. Дядката извади кърпа и почна да брише очите си. Дядо Йорго слушаше с отворени уста. Цинцаринът мечтаеше. Гаврил беше се подпрял на тезгяха, с изкривена глава, като че хвърчи нейде високо-високо, и унесен, бе склопил клепки. Очите на Марко бяха се удвоили. А кавалът все повече и повече унасяше. Той хващаше най-тънките, най-нежните и най-потайните желания и скърби на душата, разтапяше я в своите дивни звукове и говореше, говореше и разказваше нещо умилително, безкрайно тъжно, но тъй хубаво и тъй чисто! И от един път свърши. Менците на тезгяха отгласиха последния звук... Една минута никой не продума. Всички мълчеха в някакво очакване. Пелинко хвърли тържествуващ поглед и изпи чашата си. – Бог да те убие бе, Пелинко! – провикна се въодушевен Марко. – Това се вика изкуство, нà! А вие... пей, пей... Колко ти струва моят глас! – проговори плачливо Дядката, чиито очи бяха мокри. Гаврил само въздъхна и поръча вино. Дядо Йорго мълчаливо и учудено клатеше глава и църкаше със зъби. После всички отново зашумяха, заговориха за жени, за работа, за турци, за политика. Денят беше минал и слънцето клонеше да заседне. Пелинко отново наду кавала. Една игрива весела песен се разлетя като вихър из кръчмата и превърна настроението. Дядката стана и почна тежко - 28 -


ИЗ БРА Н О

да играе, като гледаше в краката си и подсвиркваше: „Ух, ха-ха... де, удри... ух, ха-ха!“ Марко се улови до него толкова весел, че зеленият му зъб съвсем излезе навън. Гаврил ги гледаше, смееше се гръмко и ги насърчаваше: – Тъй!... Газете!... Ха, Дядка... карай, хвърли елека... така... хаха-ха! Кръчмата ехтеше от смеха му. Пелинко отведнъж скърши свирнята и подкара пак тъжна. Игралците седнаха по местата си и почнаха да се препират. Гаврил им даде знак да мълчат. Кавалът отново ги унесе... Слънцето бе зашло. Аз взех сбогом и си излязох. Навън беше хладно и хубаво. Запад гореше в огън. Над полето лежеше една приятна хладина. Морни жътварки със смях и песни се връщаха в село на весели групи... Упътих се през ливадите надолу към моето село. Запад полека-лека побеляваше и над полето лягаше успокоителна вечерна сянка. Из тръсталака на реката звънливо крякаха жаби и гласът им дружно трептеше над полето като ек от хиляди челичени звънчета. Нейде се чу и заглъхна мъжка песен. Наоколо свиреха щурци. Стъмни се. Песните замлъкнаха. В небето наизскачаха звезди. Далече някъде засвири неопитно овчарче и запя: Керо, да-ли, да-ли, да-ли, Керо, да-ли да дойда...

После всичко се потаи.

- 29 -


Izbrano_Elin_Pelin