Issuu on Google+

Глас Част І: Зима

2005/2006

И в този ден на зимна красота отново и отново си припомних, че съм прекрасно същество, преливащо от любов. Любовта е тук – в заскрежените върхове на дърветата, в кристалите на въздуха сред белотата на един пречистващ се свят. Банално звучи, но е така. Пречистващ се е. Така невероятно е да влезеш толкова дълбоко в един човек, че да виждаш светлината в него, потенциала му, възможностите на прекрасната му природа. Така вълшебно е това преброждане в необятността, в която някой те пуска. Омагьосва ме тайнството да откриваш, без да взимаш. Да изживяваш пълнотата и щедростта, без дори светът да знае… Да не те боли да бъдеш някой друг, а да цъфтиш в богатството да бъдеш себе си… Колко е голямо откритието, че е глупост да дефинираш чувствата или да се стесняваш от всецялостта, която преживяваш, общувайки с някого, който те пуска в себе си… Колко е прекрасно да не теглим краищата на конците, които ни свързват.Това вече го казах, но искам да си го повтарям, за да не го забравя никога. Никога. Чувствам се като светеща точка в безкрая, която е толкова безкрайно малка, колкото безкрайно голяма е, че носи всичко и знае всичко. Разбирам, че маската на тялото е изпитание, през което трябва да преминават светещите точки, за да се научат да сплитат ръце и да си казват което мислят, когато са тук. Очарова ме чудото да откривам още и още красота в неизбродимото – душа, която съм срещнала.

5


Смайва ме дълбочината, която обезсмисля грешките и превръща „недостатъците“ в прекрасни уроци и достойнства, а вините пали на буен огън, на който се топлят виждащите. Разтапя ме откритието, че мога да обичам толкова много. И колко е случайно и невероятно да намериш струните на душата си като струните на нечия друга душа. СЪЗВУЧИЕТО Е ТАЙНСТВО. Хората се разминават. – Това е закономерност. Хората се намират. – Това е тайнство. ** Не е нужно да изръшкаш пет склона, нито дори само един, за да обладаеш планината. Можеш да си просто тук и сега – с нея, в нея. И да поемаш нежността ѝ, да ѝ доверяваш своята. И всичко да бъде. Оттатък най-далечния склон лентите на залеза – в кармин и портокал – напомнят, че има отново и отново. Не съм сама. Всичко, което обичам, е в мен. ** Ами ако го няма този човек, онзи човек, тази топлина, онази светлина… и остана сама сред ледената огромна планина? Тогава кого ще обичам и кой ще ме обича? Това сигурно е последното изпитание на откъсването… ** В точката, когато всичко свършва, в мъртвата точка,когато тук и сега няма да имат вече значение, когато очите все по-уморено се затварят и все повече отказват да се отворят – в точката на прага на моя поглед и моя свят, аз ще си спомня всичката любов, която е минала през сърцето ми и цялата светлина, която съм излъчвала и която ме е заливала… и техните лица – всичките лица на любовта и светлината – които са били в живота ми и на които никога не дадох достатъчно. Но сред тях ще бъде и моето лице, което умира от жажда. Защо толкова малко научаваме тук, при все безкрайните възможности? Защо толкова малко даваме, въпреки че знаем, че това е единственото, което реално можем да направим? Защо нашето страдание изглежда все повече, щом ставаме все по-съвършени? Не ставаме ли? А нали пътят към нещо е самото нещо? Значи?! Неуспявайки да балансираме между плюса и минуса, ставаме все по-дисхармонични и изплуваме като балони на повърхността… Аз познавам много различни балони. Едни са тънки и се пукат лесно, други са дебелокожи и дори да се друсаш върху тях, пак няма да гръмнат; трети са от презервативи и са особено устойчиви и с голям потенциал, някои са цветни, други безлични…

6


Балоните са временни състояния. Една игла може да изпука всички балони. Понякога е вредно нещо да надуваш балони. Става въпрос за хората и за даването. Чудесно е да даваш. Нали вече разбра, че това е красотата на живота ти? А колко е трудно, всъщност, да създаваш красотата. И колко е прекрасно, когато просто се получава. И какво чудо е! Понякога давàлото ти се изчерпва… Когато усетиш, че за този, за когото даваш, то става даденост. Тогава по-добре е да спукаш балона или да го оставиш да си се носи… Но второто е по-нечестно. Бди, докато даваш… Ако се приема с радост и събужда даване – прекрасно е. Но ако само се поема, ако оставиш човека само да гълта, това е развращаване. Да даваш на някого, който не умее да получи, това е като да флиртуваш с човека, за да го подмамиш… Защо? – Тогава даването ти е присвояване. А това вече е порок. Аз съм най-нежното същество на земята. Защото сърцето ми примира в усещането за красота. Защото съм снежна пряспа. Заек в храста. Шипка на сухото клонче. Най-самотният връх. Капчукът в размекнат зимен ден. Аз съм добрата ограда на дома, която искам да съборя. Аз съм малката дървена къща в гората, където се приютява премръзналият пътник, залутаният, този със зачервените очи, този, с опразненото сърце, с уморените от студ пръсти, с туптящите слепоочия. Приласкавам маскираното му с несрета величие и го пускам през другата врата. Обичам. И цял живот се опитвам да проумея, че това е всичко. Един клон казал на другия: „Хайде да вдигнем ръце към небето!“. „Но ние СМЕ ръце, вдигнати към небето!“ – отвърнал му първият. „Не виждаш ли, че сме част от дървото“ – троснал се онзи и така се тръшнал, че се отчупил и паднал под дървото. Престоял така с години. Изгнил. Стопил се в земята. Подхранил дървото и…отново израснал един ден…като клон, който знаел, че е част от дървото, и бил щастлив от това, че е ръка, протегната към небето. Това е историята на моето прераждане. Още тук. В този живот. ** Днес светът очаква последния ден и първия… Планетата кипи от безбройни светлини – живите хора, които очакват, подготвят се. Някъде блестят зали и хотели, а някъде – сняг. Къде ли са приятелите ми? Какво ли мислят сега всички хора, които познавам, които са прецапали през живота ми или са останали в него… Светът се подготвя – различността винаги е очаквана. А аз стоя с очи, забити в ниския зелен таван, в малката къщичка, в стеснения свят. И усещам как се пръска на хиляди цветни точки желанието ми да видя всичко, да позная всичко, да бъда навсякъде… Ако бях сега на яхта, обгърната в музика и светлини, и пътувах към моя остров или нечий остров в Тихия океан, където ме очакват…какво щеше да е по-различно? Мястото? Времето? Или душата ми? Може

7


би радостта? А дали пък усмивката ми…Ако познавах Сократ – очи в очи – сигурно щях да стоя пред него на колене, потресена от красотата му, и щях да плача може би в скута му… Ако бях пред Хермес Тристмегист, сигурно щях да се опитам да му кажа, че вече съм разбрала, че „Каквото е горе, това е и долу“. И може би щях да се осмеля да го попитам защо тогава душата ми е толкова високо и далеч, а тялото – така угнетено… Може би щях да посмея да му кажа, че се досещам. Копнежът да бъдеш някъде, копнеж ли е да бъдеш друг? Да обичаш, без да те обичат, радост ли е? А да те обичат, без да обичаш ти? Как земно го е казала оная дивачка Жорж Санд: „В живота има само едно щастие – да обичаш и да бъдеш обичан“. Защо тогава непрекъснато се разминаваме? Времето? Мястото? Защо премълчаваме? Защо се пазим? От другия? От себе си? От движението? От случването? От вятъра? От болката? От дъжда? Като играем, движим ли се или тичаме в кръг? Всеки има своя мисия – уникална. Но всички имаме една – да направим от кръга спирала. И вероятно, докато се нуждаем от любовта на някого, още сме в кръга. Откритие е да разбираш, че не разбираш. Знание е да знаеш, че не знаеш. Отивам си…от старата си обвивка по един уникален начин. Светя. Когато се случва. Съседката отгоре пак кърти орехи. Тя е една малка катерица, която денем плашливо скача от клон на клон по дърветата пред прозорците на малката къща. А нощем – на тавана – пак с тия орехи. Когато не чувстваш студ, дали знаеш какво е топлина. Когато даваш топлина, а човекът няма нужда от нея, то сигурно е насилие. И дали не е егоизмът ти това – непременно да я дадеш. И дали не е пак егоизмът ти, когато я искаш. Какво се случва в душите ни, че сме повече сами, отколкото цялостни? Кръгът е земна обреченост. И възможност… да излезеш от него. Центърът е заблудата за безопасност. Или опасността – че си на прицел. Покрайнините и Херкулесовите стълбове – виж до там трябва да стигнеш – са знак за края и възможност да погледнеш отвъд. Огледай се. Ти си винаги центърът. И градиш света – наоколо и в себе си. Каквото в теб, това и наоколо. Здравей, Хермес. Знам, че се познаваме. Хермес е всеки човек, който ми напомня това. С очи. С мълчание. С потвърждение. Със замисляне. С любов. Защото винаги е любов, когато мислим ЕДНО. Той знае, че аз знам. И аз знам, че той знае. Прекрасно е. Да разпознаваш в другия себе си. Да разпознава в твоето величие своето. Защото на земята има само два типа хора – едните знаят, че са велики, другите не знаят. Повечето не го и узнават, докато са тук.

8


Олимп е ниска и невзрачна планина. Направо оглупях, като я видях. Но древните са създали Олимп за душите си. Тя е всичко,което интуицията им е подсказвала, че са. Някога, в навечерието на Нова година, в Родопите сънувах благ сън. Една прекрасна златна ръка ми подаде голям тефтер и ме подкани с жест, к��йто чух: „Напиши всички хора, които са важни и добри за теб и тези, които искаш да забравиш. Премисли. Бъди честна.“ Писах цяла нощ. И все преливах от щастие, от благост, от злато. Душата ми и тефтерът се изпълваха с любов. Не помня да исках да забравя някого. На сутринта някак знаех ВСИЧКО. Годината беше 1996. Била съм на 33. Отсрещният склон в Родопите знае всичките ми тайни. Дори и сега, когато не сме се виждали вече десета година. Не сме един до друг. Напълно невъзможно е. Не ме прегръща. Не го прегръщам. Но сме един в друг. Защото мисълта ми за него е непобедима. Защото мисълта му за мене е непобедима. Защото любовта е винаги. Щом сме ЕДНО. Физическото усещане е, че се целуваме. И това е всичко. Достатъчно. Цялостно. Прекрасно. Толкова много ми е казвал. Толкова много ме е повдигал. Обича ме,но не знае, защото е величествен склон и не си дава сметки. Така съм го заливала с любов, така съм го изпълвала. Обичам го и знам, защото съм малка и не съм се научила да не преценявам. ** Деликатната извивка на сребърен облак ме събуди. Сняг скрежи навсякъде. Клоните. Покривите. Душата ми. Аз и ти – прошепва слънцето, което се надига в сребърната мрежа на небето. Аз и ти – малка птичка на клона в големия зимен ден. Една прохладна длан по топлите ми скули. И горещото кафе. И мъдрият огън в душата ми. И влагата на всичко в очите. Олеквам и се разливам сред кристалите на въздуха. Издига се като стълб от светлина пътят на сърцето. А то само обича.1 ** Силата на мълчанието. Тя е безбрежна. Чрез нея създаваме световете. В които съществуваме. Адекватна и позитивна – тя ни води към нашата автентичност. Създава в душите ни мъдростта. А в сърцата – любовта. И стъпките се отправят накъдето трябва. И ръцете се протягат към когото трябва. Автентичният човек не се лута. Той е. Жива антена на случването. Знак на красотата. Нежността, която посява.

9


„Не брой дърветата, а виж гората.“ Не брой залците, а усети вкуса. Не брой усмивките, а изживей радостта. Не брой срещите, а разпознай любовта. Не брой капките, наслади се на дъжда. Не брой облаците, виж картините в тях. Не брой залезите, изживявай всеки. Не брой очите, вгледани в теб, а им раздавай себе си, без да се губиш. Така разпознавам любовта. Така се разтварям в хармонията. Така изживявам целувката. Така се вграждам в кристалите на въздуха. И ставам част от твоя дъх, от безбрежната сила на мълчанието, която ни свързва. Не съм обречена на никого. И никой не ми принадлежи. Свободата ми е безценна. Да знам. Да бъда. Да прегръщам. Да тичам. Да стоя под душа. Да гледам отсрещния склон. ** Нощта е тиха. Странно е, че има толкова много звезди. Леко ръми. Откъде? Може би и душите на звездите понякога имат да изплачат нещо. Не остана и петънце сняг. Пак се окаля светът. А тези мили сълзи – направо в калта. Вероятно светът не е създаден за болка. Вероятно болката я създава нашето несъвършенство. Да искаме и никога да нямаме което искаме. Да преследваме, а невъзможността да расте. Да ламтим, а ѝмането да се отдалечава. Защото не знаем, че всичко е тук. Защото не виждаме което е до нас, в нас. Защото не умеем да приласкаваме. Защото се плашим от ръката, от сърцето, от устните. Не различаваме лесно външните от вътрешните хора. Не разпознаваме маската и лицето. Изпиваме виното и оставяме встрани чашата, ако не ни харесва. Стъклена чаша, кристална, керамична, с картинки, без картинки, с шарки и без, нащърбена или уморена. А виното беше вкусно… Ползваме. Малко даваме. Бягам в съня. Сигурно затова звездите плачат. Каквото долу, това и горе. „Сладко… горчиво… минаваш през мен като вятър…“ – песента ме омайва. Някой някъде я е написал за някого като мен. „Пролет… лято… нещо се променя в мене… когато…“2 Олюлявам се. Олеквам. Усмихвам се. Не плача. Звездите плачат вместо мен. Харесвам бонсай, но ме натъжава. Малки дръвчета, на които не позволяват да пораснат. Криви, сплетени стъбла, окъсели клони. Дърво в саксия. Като мен, когато съм тъжна. Маскирано прекрасно същество. Всеки може да ме премести. И да ме навре в ъгълчето на някое си място…

10


Какво, че виждам морета! Какво, че копнея за слънцето! Кой ще избърше с мекото на пръстите очите ми? За някого бях чашата, която изпи до дъно, примлясквайки вкуса на виното. За някого бях тревата, през която премина. За някого – ненужна звезда. За някого – даденост. Радвам се за този, за когото бях чаша топло кафе. Усмивка. Потегляне… Радвам се за този, който се вглежда. Има една нежна деликатност, която ни държи на разстояние, която ни напомня, че да обичаш, значи да даваш… Не се виждам след 200 години. Може би след 2000 ще бъда отново тук. Тогава ще съм изживяла всичко прекрасно, което съм премълчала тук, с всеки, който ми е бил скъп. В далечните небесни, в безкрайните други пространства ще съм разкъртила мълчанието. И ще се върна в нова дреха. Прекрасна и лека. Като листо на вятъра. И няма да отмина ничий поглед, и няма да оставя след себе си болка в нечии ръце. Ще танцувам с всеки, който пожелае, и ще му нашепвам да открива красотата си, ще погалвам неговата човешка Голямост, толкова мъничка още… Ще му помогна да се разлее в танца, докато аз се разливам в ръцете му. В танца на съществуването… Не се големея. Разпознавам се. Това е предвиждане за моето прераждане. Още тук. В този живот. Защото си спомних, че не съм „човешко същество с духовен опит, а духовно същество с човешки опит“. 3 Звездите стихнаха. Сега само трепкат. Стоя на малката Земя. Която е моят подстъп към небето. В дланта ми – Малкият принц. Заспивам. ** Вселенските азбучни истини са за хората торби с камъни. Сизиф е образът на земния човек, който е отказал да вижда. Планината. Височината. Камъка – като свое предишно съществувание. Името му започва със съскането на безсилието, преминава през мекотата, но и инерцията на „и“, опитва да преодолее в звучността на „з“, но то си е пак другата страна на „с“-то и издиша в онова бездушно „ф“, което остава пепел на вятъра, без опит дори да поФучи, да извие Фъртуна, да намери Финала. Липсата на избор „да бъдеш“ е омагьосването на себе си. Отказът да се

11


познаваш е гневното посочване с пръст на другите, които ти пречели, на виновните, които те омагьосвали… Любовта няма нищо общо с б о р б а т а да о с т а н е м заедно. Копнежът е полет. Ако не си свободен, как ще летиш? А борбата за другия е връзване. На себе си. На него. Където има любов, няма борба. Там всичко Е. Нежност. Безгранична заедност. Синхрон без уговорка. Целувка. В ъгълчето на устните. По нежните им склонове. И мекотата на вникването в разделящата ги линия. Като вникването между двама. Безценността да бъдем заедно, без да се оковаваме взаимно, е изписана като знак на човешкото лице: Очите, Устните. Очите гледат в една посока. А Устните се докосват непрестанно. ** Когато премълчаваме, страхуваме ли се или играем? Дебнем другия или пазим себе си? Когато задавам въпроси, може и да провокирам някого. Но това е само външният вид на опитването да сме заедно. А и дълбоко знам, че питам себе си. Защото знам отговорите, макар и да предстои въпросите да ги отключат. Когато Учителят говорел с недомлъвки, това значело, че предизвиква ученика да мисли. Ако е така, значи непрестанно се учим един друг. Обожавам свещените мигове, в които просто не са нужни недомлъвките. Тогава сме ЕДНО. В тях може и просто да мълчим. Или да назоваваме възторга, опиянението, омаята от ти, от аз… Снежната гора вика детските ми мечти. Напомня ми, че любовта е някъде тук. Остава да я видя. Остава да ме види. Живеенето заедно и любовта не са едно и също. Хората ги смесват в представите си. И затова се събират. И остават вечно разделени. Огънят я върши тая работа – с объркването. Понеже огън е и домашното огнище. Огън е и сърцето – птица. Ненамерилата своя полет птица може да се окаже патица на огъня. Как да намеря границата в тоя земен живот, когато познавам и небето? Полето, потънало в сняг, о з н а ч а в а всичко – и оранта, и сеитбата, и покълването, и събирането на плода. Кое мога аз? Дали познанието ми – това снежно поле? Дали вдъхновението ми – оранта? Дали нежността ми – сеитбата? Дали любовта ми – покълването?

12


Дали желанието – събиране на плодове? Дали всяко от тях е всяко от тях? Кое мога? Когато съм тъжна, любовта отсъства ли от сърцето ми? Желанието ли я е изместило? И как тя се връща отново? Ако тя е по-голяма от мен, как тогава е в мен? Разливам ли се? Или съм просто ония 99% невидимост? Няма нещо, което да ме спре, освен стената. Ако я създам. ** Образът на прегръдката са клоните на Клена – разтворени, отправени към…, отдаващи… Не сключените ръце прегръщат, а докосващите. Въпросът не е в обхващането, хващането, хватката. А в разливането, в отдаването. Без да се загубвам. И без да се намирам. Когато съм и не съм. Миг – снежинка е да бъда всеобхватността на необхватността. Понякога чрез избора на едно имаш всичко – и двете, и петте… Понякога чрез избора на едно губиш всичко. Затова те питам: Кое искаш всъщност – да обичаш или да бъдеш обичан. Казваш: и двете. И знаеш, че е нормално всеки човек да отговори така. Но аз пак питам: Кое, все пак. Защо трябва да отговориш само с едното? – Защото от отговора ще зависи качествеността и на двете. Не забравям, че да обичаш, означава да обичаш първо себе си. А то е – безпощадно да се разпознаваш. Да виждаш ограниченията си. Невярата в себе си. Глупостта. Измамата. Самозалъгването. Приоритета на външното. Неискреността, когато казваш „обичам“, а крещиш без глас „искам да ме обича“………….. И да стигнеш нагоре по вихъра на спиралата: „Да, обичам и искам да бъда обичана“ Но това е много нагоре. Там си сама. И затова трябва безкрайно да се обичаш. Докато дойде другият. По своето време. По своята тънка нишка на изкачването. По вълшебния път на своето проглеждане. Може би наистина се обичаме, когато съвпаднат точките на това „просто да бъда“, „просто да бъдеш“ – някъде горе – в прекрасното, в някоя гънка на Спиралата.

13


„Внимавай какво си пожелаваш“ – казал мъдрецът и се усмихнал – „… защото може и да се сбъдне“. А да се сбъдне да обичаш себе си – не крие никакъв риск. Само са изпитанията – докато го постигаш. Но ти не се страхувай! Защото да се страхуваш, значи недоверие в себе си, т.е. в Бога. Мисля си, че човекът, който ОБИЧА себе си, прави това, което иска. Без да вреди на никого. Без да ощетява. Без да притиска. Аз още се уча да обичам себе си. И затова не успявам да правя винаги онова, което искам. Дори даването. Дори нежността. Така ме боли, когато не умея да направя това, което искам. Да го направя, без да огорча, без да притесня, без да объркам някого. Виж снежинките. Пак казват някаква тайна. Наблюдавай върха на дървото в зимния ден. Той знае, защото гледа нагоре и е свързан с долу. Защото сега спи повече от всякога. А тогава е далеч. И знае ВСИЧКО. Поеми това знание. Без дума. Без грим. Без да мислиш дали е красиво дървото или не. Бъди върха му. Ще има листа някога тук. Лека нощ. Когато казвам „прегръщам те“, виждам клоните на Клена. Те галят. И целуват. Нищо друго. ** Как започва да се нагъва повърхността на морето – ситно, ситно, тънки бразди – Какво му е тогава? От дълбините му нещо ври… Или идва оня вятър, дето ще го преобърне?........................... А – а, казваш, че това било най-спокойното море. Изненадааа. Прекрасно. Значи съм добре. Не познавам природата на морето. То е загадка за мен. Обожавам го и много се страхувам от него. Понякога искам да съм амфибия. Значи и аз съм си загадка. Защо се видях днес в този образ на набразденото синьо? Почувствах се някак и хоп – образът. Какво било! Спокойствието, хармонията. А после и необятността. А дълбините? Какво ли е най-тъмното долу? Мили Боже, причернява ми пред очите. Добре, че под него все пак е земя. Та удавникът може да си стъпи на краката. Какво ме подгониха тия морски светове посред зима? Та за мен морето е само лято. За съжаление. Искам да го видя и в зимен ден, защото ще ми се да го познавам повече.

14


И защо се усетих това слънчево нагалено синьо днес? Сигурно съм се понамръзнала в снега и трябва да се стопля. ** Какво е Пенелопа? Одисей съществува в Пътя. Пътят е живот, Пътуването е смисъл. Одисей създава семейство и заминава. Има работа за вършене. Война. Препятствия. Пътува и се реализира. Цял живот го няма при Пенелопа. Обича я. Така казва митът. Връща се при нея. Всъщност акцентът е, че се връща в „родната Итака“. Ако това е равнозначно на „своята извечност“, има доста какво да се мисли, но друг път… Думата ми е за Пенелопа. Кога тя живее своята автентична женска същност? Когато чака вярно и вечно своя съпруг, докато животът ѝ отминава? Или никога? Очакването и верността към него са, да предположим, знанието за целостта: мъж-жена: тяло и душа на единството. Тя, жената, душата, до огнището, крепейки новия живот, роден от нейния герой, пази уюта, реда, честта на подредения свят. Съхранявайки живота, чака своята половина, за да се възстанови целостта на Пенелопината ѝ същност. Героят ѝ вероятно също бърза към нея (бавейки се доста години), за да възстанови целостта на мъжката си същност, която също като женската, лишена от своята половина, не е цяла. Когато накрая Пътуващият е при Чакащата, цяла ли е тя? Нейното пътуване чакането ѝ ли е? Щото някак е страшно тя да си стои, ако животът е Път, а смисълът – Пътуване. А неговото пътуване да не би да е някакво „чакане“ да се срещне отново с нея? Докато плете и разплита килима (денем и нощем), молена от всички женихи да си избере един от тях, Пенелопа дава пример за преданост към един мъж. Но едва ли към една идея. Не потиска ли тя през цялото време своята женска природа, която е да цъфтиш в любов, изправена сред света, ухажвана, желана, милвана, отдаваща на онзи, който галейки тази природа, ѝ напомня, че съществува, връща я към силата, че е жива… Тук се подсещам, че нищо в ъ н ш н о не може да ти даде силата. То винаги е вътрешно. И ако изглежда външно, само е защото вътрешното е извикало на живот хората и обстоятелствата. Но точно това е взаимността. Извикалото на живот и извиканото на живот. Взаимопораждащите се. Автентични всеки на себе си. И заедно поради безусловната, без условия необходимост да са заедно. Живее ле пълноценната своя женственост Пенелопа? Обича безкрайно? Или е предана на огнището? Или се обича от името на Одисей? Дали Пенелопа обича себе си? Да плетеш денем и да разплиташ нощем, не означава ли, че предварително

15


знаеш всичко и така създаваш знаци за другите? Или тя се размята с тоя килим само за да прогони убедително женихите? Кога Пенелопа следва своята женска природа? Докато чака Одисей, допускайки и незавръщането? Или ако би се отърсила от съня на домашния космос и би трепнала събудена за Нечие желание, което всъщност идва в живота ѝ, понеже вътрешната, автентична женска природа го е извикала на живот? Кога Пенелопа не е Пенелопа, а себе си? Ако по време на Космоса се реализира хармонирането, то по време на Хаоса съществува единството. Хората бъркат Космоса-Абсолютния ред със създадения по правила ред в своя живот. И така не се досещат, че единствено по време на Хаоса е Единството. Колко нещастия и заблуди от тази малка подробност, от една досадна човешка грешка. Хаосът не е бъркотия, а Усещането за… преди подредбата на Случваемостта… Открих свое стихотворение от преди две години: Знам, че когато намеря себе си, ще отпадне обидата, ще отпадне огорчението, ще отпадне болката, ще отпадне обвинението Знам, че когато намеря себе си, Там ще е Любовта. Невероятно! Наистина всичко е тук. Ние само трябва да го видим. Намирането е Виждане. Ключът е Себезнание. (но преди две години не съм разбирала, че: знам = Хаос, намеря = Космос) ** Обичам твоята себедостатъчност, момиче. Влюбва ме в теб способността ти да проникваш меко в света – като падащия сняг. Всяка твоя мисъл да бъде снежинка. Всяко милване на въздуха – нежност. Всяко докосване на земята – любов. ** Линията между залеза и изгрева се нарича нощ. Звездите са малките мечета от съня ми, които се забавляват, докато плача. Облаците, които танцуват около Луната,са моите идеи, които чакат да ги извая в прекрасни събития. Онзи се казва Целувка. Другият – Разходка в снежна гора. Този пък – Тънка пътека нагоре в

16


планината. Другият отзад – Камина. В далечината – Морската пяна да правиш любов. А, ето го и Шоколад. Обожавам шоколад. Обожавам шоколада на нощта. В него съм сладка и нежна. В него се разтапям като в нечии влюбени устни. Тогава забравям болката и олеквам. И съм самото себе си. Същество без обиколки и височини. Сърце. Туптящо. Като Вселената. А сърцето само обича. Мястото между изгрева и залеза се нарича ден. В него се ориентираме по видимостта на нещата. В него опипом разпознаваме света. В него се движим по траекториите на ежедневната лудост. В него бързаме да не изпуснем нещо, докато подминаваме най-важното. Себе си. Малцина умеят да остават в миговете му. Не да ги хващат. А да остават в тях. Например ръбът на планината. Той е острие между небето и земята. И аз понякога успявам да остана там. Лека. Без да залитам. Без да трябва да балансирам. С усмивка разрязвам болката на две. После – всяка половинка - на две, после – четвъртинката – пак на две, после – пак и още, и още… И тя става онези прашинки въглероден двуокис, с които нахранвам дърветата, издишвайки, защото болката си отива с издишването… И благородните дървета после ми отдават дъха си, за да вдишам отново, за да живея отново… Защото вдишването е радостта. А аз живея, когато тя Е. Денят е полезен като хляба. А нощта е безценна като мисълта. В него виждам което обичам. А в нея Откривам какво всъщност Обичам. Няма нещастна любов. Има нещастни хора, които не умеят да обичат. Любовта е безгранична, безусловна и безвременна. Празнувам присъствието ѝ в живота си. Отключвам всички тайни врати на изпитанията и с любопитство на дете надниквам там. Временното състояние на нещата е задържането – на мига, който ни се предлага да изберем. Всички пътеки на Слънцето са разпръснати в цялата атмосфера. По която искаш тръгни. Все до него ще стигнеш. Малцина умеят да вървят по тях. Но ти опитай. Стъпалата ти няма да обгорят. Коленете ти няма да омекнат. Кожата ти няма да изгори. Очите няма да ослепеят. И няма да пламнат косите ти. Ще бъдеш там. Ще виждаш което Е.

17


Ще знаеш което Е. И ще сияеш, когато разбираш, че Вселена,Слънце и Сърце са концентричните кръгове на една хармонична, съвършена, изящна завихреност, извечна прекрасност, чиято рожба си. Сърцевина на сърцевините. А сърцето само обича. Ако нямаш време да го осъзнаеш в този живот, опитай в следващия. Но непременно опитай. ** Сънувах особено място – огромно и неизмеримо – в което бяха струпани и попилени всички неща, които съм изхвърляла от дома си, през всичките години. Ето го гардероба – с една откачена панта – зее и скърца увиснала врата, а отвътре се подава бието на онази розова блуза… Ето – оня шкаф и стария зелен мокет… Столове, вратички, маси, чекмеджета и дрехи, дрехи, много дрехи и джунджурии разни. Роклята, в която се чувствах най-добре… Я, шкафа от балкона! Колко е олющен и самотен, наклонен, замислен. Едни обувки, някакви ботуши… Много вещи. Всичко съм изхвърлила. Как съм могла да имам толкова боклук в живота си? И като си помисля, че всичко тава е било ценно някъде, в своя момент. Едва избутвах с ръце и крака вещите в това пространство, за да си отворя място, за да не ме затрупат, за да се измъкна. Дъхът ми спираше. Всяко вдишване беше болка на преодоляване. Знаех, трябва да изляза оттук. Всичко ме притискаше и задържаше. Някъде с твърдостта на материята и разнообразието на формите, някъде пък с тънкия писък на носталгията – жалостив и мамещ назад. Не се помамих. Измъкнах се. Но оставях на всичко любов. С благодарност, че е било на място в своето време, когато съм имала нужда, с благодарност и мир се разделях, отделях,измъквах се и се изправях, видяла, разбрала… Може би това е раздялата с миналото. Обсебващото. Което дърпа човека назад, за да полепи по лицето му умората. По душата му. За да накара ставите му да скърцат като стари мебели. За да го плаши, че животът се състои в три-четири десетилетия, а това е нула от вечността. И да му казва, че той си е нула. Но когато избуташ с ръце и крака, с радостта на мисълта и с любовта на сърцето си всички дървени, метални и невидими примки, тогава цялото ти същество заискрява с безвремието на тук и сега. Тогава Вселената – тази вечна неуморна вълшебница – ти се доверява, давайки ти своята сила и своето безвремие – да бъдеш. … Излязох направо в открито море. Това беше продължението на съня. Синьо-зелено море, чиито дълбини усещах. Те ме наслаждаваха. Усещах се идентична с тях. Една особена сияйност и

18


контрастност на цветовете изтъняваха въздуха до такава фина прозрачност, че чувствах вълнението ѝ. Нито кристали. Нито прашинки. Едно. Което чувства. И свети. … После се озовах в дома си. Уж е същият. Този, който толкова много обичам. А безкрайно различен. Едно нещо беше друго от картината, която бях преживяла насън преди години. Открояваше се едно доминантно наситено оранжево. Силно, плътно,заявяващо. Като много топло слънце. Като нещо Единствено. А всичко наоколо, Бога Ми, синьо, зелено е златно. Това, оранжевото, сякаш правеше реалност онова, синьо, зелено и златно. Така завършваше сънят. Просторни стаи, огромни и отвсякъде – светлина. Бродех усмихната и ефирна и се чудех какво ще правя в тях. Събуди ме слънцето, което се целуваше с голите клони на Клена. ** @ Мълчат ли, мълчат ли всички светлини? Защо поиска да ги спреш? Защо се питаме така зловещо? Нима препълнен със Злини, Нима със купища от Скреж животът е за теб препълнен? Разбра ли се, това си ти?! Нима ще търсим Смисъла на всяко нещо? Ще се пропукваме, ще се поръсим със глухите усои на живота и зъбите ще скърцат глухо, без да се борим, без да се търсим

19


във ледените истински градини! Едва ли няма да ни има, щом ще се търсим и в живота. Изгуби ли се? Явно се изгуби! Това е толкова престъпна Нежност! Защо,защо не искам да те губя, защото малък съм и все не ми достига нещо! @4

си.

Не се стремя към съвършенство. Живея щастието да съм в него. Когато съм. Не искам да се примирявам с нещо. И не искам да замествам с нещо душата

Най-автентична съм, когато съм сама със себе си. Най-близо до това състояние съм, когато сме заедно. Наистина заедно. В оня разговор от сърце. Когато дори ти показваш свещената слабост да бъдеш докрай силен, продумвайки без недоизказаност. Ако търся смисъла на нещо, значи ли, че не съм в него? Че не го живея? Че не го познавам? Че не го признавам? Или пък се опитвам и да го видя, бидейки в него? Често самоиронията е най-острата ирония към някой друг. Често, говорейки на себе си, казваш на някой друг. И говорейки с другия, говориш със себе си. Когато казваш, искаш да те разберат или искаш да се разбереш? Самоизмъчвам ли се, когато питам? Затова ли е „зловещо“ – заради самоизмъчването? Кои светлини съм поискала да спра? Кои? Назови ми ги. Ти ги виждаш? Ти ги виждаш. Няма нищо скрито в това. Но за мен е откритие – разтваряш ме. Караш ме да се чувствам все по-рехава и цялостна. Напипването на себе си може да са светлинни мигове, но се случват за мен. И ти правиш това. Но понеже няма нищо външно, вероятно съм те извикала на живот в света си. Нямам друга,дори подобна, среща в живота си. Толкова дълго ли съм се пазила?

20


Не мога да дешифрирам и да подменям с думи изживяването. Любовта, приятелството…Кое преди,кое после, ако било, то какво…ако това,не онова, а пък онова с това… – Боза на мъдреците. Аз пия амброзия. И знам, че, първо, няма „време“; значи „преди“ и „после“ са „ези“ и „тура“, които подмятаме с езика си. Второ, няма граници, защото всичко е толкова рехаво, колкото е, и толкова твърдо, колкото го определяме. Всичко е тук и сега винаги. Но ние какво не проявяваме? Какво задържаме? Предвещанието е дълбок предварителен избор. Той не е свързан с мимолетността на видимото ниво. А с нещо, дълбоко в нас, което всъщност сме. За да стигнем до него, правим съответните избори, които днес може да ни плашат, да ни объркват. Предвещаваме в поезия, в проявена мисъл. И пулсира Слънчевият сплит, защото сме Узнали, дори без да разбираме. Очарова ме усещането, когато чуваш, когато чувам Узнаването. Очарова ме всеки, който усеща. Възхищава ме тая човешка безпределност, която, макар и малцина, успяваме да проявим. Няма лошо в действията. Може да има лошо в намеренията. Действие е да се случи това, което е трябвало да се случи. Добро или лошо, то е създадено обстоятелство, което ще учи онзи, който го е създал. Въпросът е, обаче, какви подбуди довеждат до него. Ако те са чисти, няма страшно, каквото и да е действието. Ако те са пошли, дребнави, пак няма страшно, но жалко за човека. Има укор за него, което значи, че трябва да продължи, но започвайки по-отдалече, отколкото добронамерения, постигащ „лошо“ действие. Няма страшно от „утре“, ако наистина СМЕ днес. Има един водач. Той не е вълшебна пръчица. Той не е очи, които виждат предметността и разстоянията. Той се нарича ЛЮБОВ. ** Много ме впечатли тази твоя мъжка гледна точка за Одисей и Пенелопа. Много мъдра и безкомпромисна позиция: Значи, Одисей тръгва навън и надалеч, защото нещо вътре (и наблизо) не е наред. Ще се опитва да се намери, да намира, да се запълни липсващото (това вътре е липса в неговата идентификация, а може би и в живота му с Пенелопа). Той се бори, преборва (Какво?) и се връща в Итака (при Пенелопа ли или при себе си, от които, от което е избягал?). Тя, докато чака, извървява своя път – чакането. Приема си го. И чакането. И белязания като свой мъж. Приема нещо обикновено, посредствено, от което има нужда. Не той е такъв или онакъв – определен чрез нея. А нейното приемане и очакване преди това, определят нея самата – обикновена, посредствена, в безрисковото съществуване. „Верността“ не е ли сляпото оправдание за неспособността да търсиш себе си и да рискуваш да откриваш кой ти е скъп? За да откриваш кой ти е скъп, се иска смелостта и честността на цял духовен потенциал. Да откриваш, без да

21


се криеш. Да изразяваш, без да шикалкавиш. Да смееш да бъдеш. Да смееш да приемаш. Да смееш да отдаваш. Да не загубваме другия, без да го притежаваме. И да не губим себе си в заедността. Прекрасно е! ** Човек е сам. Като огромната мълчалива вселена. С целия си потенциал. Тъгата е в тъмнината между планетите и звездите. А радостта е в светлината им. Кой ходи по звездите? Кой се лута в небесната тъма? Понякога една прекрасна звезда има нужда от друга прекрасна звезда. Близо. До себе си. Но тъмата ги дели. Упоритите им орбити също. Гледат се. От светлинни години разстояние. Протягат звездни мигли. Но целувката остава някъде в пространството. И тогава сърцето на Вселената си спомня, че Аз и Ти винаги са Едно, защото се съдържат в нея. А тя е Едно. Като човек. Мълчалива и сама. С целия си потенциал. Затова всички Аз и Ти, които се разпознават, са очите ѝ. Имената съвпадат, събитията се повтарят. В този малък сгъстен свят на неслучайностите. ХОРАТА СЕ РАЗПОЗНАВАТ В ТОЧКАТА НА РАЗМИНАВАНЕТО. Нали тогава са най-близо. Но това е миг, защото предварително всеки се е устремил в своята посока. (И това е белята на преднамереността. С нейната маска – целта. С нейните стражи – пространството и времето. С омайното ѝ биле –да държи човека далеч от самия себе си. Защото единствената цел и посока, и път е Себе. Тогава всичко се случва просто както трябва.) …Устремил… в… своята… посока… И крачките му продължават нататък. Дори и душата да се спира в този миг. Повечето души не спират и не създават от тази точка вселена. Блазе на успелите! Колко ще бъ��а щастлива да стана свидетел в своя живот на създаването на поне една вселена. Почувствах се така сама. Като че ли някой ме изхвърли от прага на Вселената. Залюлях се на ръба. Накъде да падам? Има ли накъде? Понякога искам да бъда перце на вятъра. И вятърът да ме носи, да ме носи… Но вятърът го няма. Лежа някъде на твърдо. Долу. Кораво и студено. Ако някой познава дълбочината на радостта ми, ще познава и дълбочината на болката ми. Понякога искам да бъда в сънното състояние на дърветата. Тоя полусън, в който дървото е толкова щастливо, че може да стои вечно бездвижно и да създава кислорода. Докато го гали светлината. Понякога искам да бъда оня камък, който търпеливо чака светът да стане

22


по-съвършен, за да се прероди в цвете, после в птица, после в човек. И той, докато чака, участва. Защото, всичко, което е тук и сега, участва. Понякога искам да бъда небето, за да ме вижда този, който има нужда от мен; за да докосвам винаги всеки, за когото милея… Днес един мек глас ми каза, че раят не е другаде, освен на земята. И то именно във взаимоотношенията ни. Въпросът е, че хората, губещи себе си, губят и възможността да го постигат. Ако не можем да разпознаем любовта на живота си, добави той, и да общуваме с нея, все едно не сме живели. Ако не познаем истинската си любов сред многото красиви срещи, не сме били нищо освен мрачинки в мрачините, които мъгляво копнеят за светлина. Не знаят, че светлината се ражда от мрака. Може би любовта е равностойна на себепознанието. Един път. С много пътеки. Едно разгръщане. С много цветове. Едно разцъфване. С много листенца. ( До лотоса ли стигнах? ) Едно откритие. Безброй разпознавания. По много начини. Колкото повече, толкова повече… Здравей, Пух. 5 Понякога ми е страшно, че в толкова болка успявам да остана сама. И да оцелея. Страшно ми е, защото понякога е ослепителна нуждата от мекотата на едно скъпо присъствие. Не искам да бъда винаги силна. Искам да разпознавам вятъра, който идва за мен. Когато съм перце. В тая болка, когато очите са кладенци, а в гърлото – бръснарски ножчета, страшно е да съществувам. Стои срещу теб сияйно същество. Смее се гласът му. Смеят се очите му. Вярата, радостта, енергията преливат. Правят живо и светло наоколо. А то, днес бил последният ден на живота му. Радваш му се или малко внимание му обръщаш в този миг. И отминаваш. Вместо да дадеш всичко. Защото поне в последния ден е добре да дадем всичко. А то, всеки ден може да е последният. Така приятелите не вдигат телефоните. Така махваме с ръка: „Ще се видим друг път“, „Ще ти кажа… някой ден…“, „Ще се смеем, но днес е понеделник и… по-добре в петък…“ Но за някого понеделник е последният ден. Скъпо човечество от нехайни жълтурчета, които стават глухарчета, сдухани глухарчета, вдигнете телефоните, елате на срещите. Навреме. Прегърнете. Кажете. Избършете сълзата в огледалото. То е човекът срещу вас. Понякога се чувствам като малкия Ванка. Дето го пратили в града да чиракува. То е като в живота да се учиш на живот. А на него му било трудно. И мъчно много. Самотен бил. И написал писмо до дядо си. Описвал в него своите несгоди и мъки. Огорченията. Така му олеквало и мило му ставало. И молел дядо си да дойде да си го прибере. Сложил писмото в плик. Надписал го: „За дядо. На село.“ Пуснал го. И зачакал отговор.

23


И аз така. Но Господ не разговаря с хората. Те го питат, казват му, молят го. А той мълчи. А те пак го питат. Ту се смеят, ту плачат. И растат. А той мълчи. А те растат. И той си знае кого кога… Има някаква утеха там, в оня свят извор. От който сме проявени. Вселената. Ванка. Аз. Ти. Не плачи, майчице, когато си отива детето ти. Не плачи, детенце, когато мама отива… Плача заедно с всички, на които давам утеха. Усмихвам се, когато в процепа на мрака се врязва тънката ивица на изгрева. Здравей, денонощие! Здравей, цялост! Добро утро, Любов! ** Ако се чувстваш унизена за нещо, прекрати го. И понеже не може нито да изискваш, нито да променяш, просто си тръгни. Те, приятелите и любимите, си имат своя вътрешен свят и своите пътеки. Ако плачат в тях, бъди там. Ако се смеят, бъди там. Ако ти, обаче, плачеш или се смееш, не очаквай те да са там. Което ти можеш, не всеки може. Което другите могат, ти може и да не можеш. Нямай страх от самотата, защото тя е само тук, на Земята. Понеже повечето хора не могат да живеят без условности и сметки. Имаш точно това, от което имаш нужда. Ако негодуваш, правиш го срещу себе си. Спокойствието и сигурността се разминават с горенето. НЕСИГУРНОСТТА Е ВЕЧНОТО СЪСТОЯНИЕ НА ПРАВЕНЕ. Всеки миг всичко се променя. Във вихъра ли искаш да бъдеш (той има и център) или в утайката (извън Спиралата)? И днес ме насърчаваш да простя и да разбирам: „Може някой да те има за свой най-добър приятел. Но той да не е за теб твоят най-добър приятел“. А пък аз си мислех, че приятелството прави изключение. Че там винаги е взаимност. Нея, мислех си, може да я няма в омразата, в обичта, във всякакви ежедневни несъвършения. А то и приятелството май е подвластно на заблудата. Да, ще разбера и това, щом разбирам, че човек е сам. Процежда се между частиците въздух изтощеният сняг на малки капки вода. Разкекавява се довчерашната чистота на белотата.

24


Ще правим ли още компромиси? Ако е от невежество, простено е. Но ако е въпреки докосналото ни вярно усещане, жалко. ** Здравей, мое бъдеще! Избирам да бъда щастлива и нежна. Избирам да не разгромявам. Избирам усмивката и светлината на погледа. Избирам мекотата на ръцете. Избирам крехкостта на мига, в която всичко прекрасно е възможно. Избирам рехавостта, в която всичко разбираме, и от която творим неповторимото – рая, който е ТУК, между нас, когато сме чисти да се разпознаем. Избирам усещането за… тихото деликатно усещане за… даващото и светещо усещане за… Избирам ефирността на цветето и устойчивостта на стъблото му. Избирам водата, която е жива и ме носи в прекрасния път. Избирам благостта на сърцето. Избирам изящността на гласа. Избирам невинността на целувката и мощта на Малкото. И още – превъзходната прелест на това, че съм. От планината слизат ветровете. Маскирани като огромни облаци. Отприщват се. Развихрят се. Развиват обвивките, преградите, пластовете на болка, страх и непосмяване, които държат дървото маскирано. И мен. Пронизват несретата и неистините. Носят бодящата свежест на това да се намираш. Игличките на вълшебния студ от вихъра на ветровете проникват в кожата и в душата, която иска да познава коя е, кой я носи, от какво всъщност има нужда, кой ѝ е скъп, какво не бива да губи. ** Къщата на хълма е къща от мечтите ми. Стените ѝ са от стъкло, до земята. Плъзгат се така, че отвсякъде да можеш да излезеш. Всеки, когато поиска. Отвсякъде да може да излезе. И да влезе. От всичките ѝ страни се виждат всички неща, които обичаме. Изгреви,залези, планина. И морето. И тези, които обичаме и ни идват нагости. Ние стигаме до там със своите малки самолети. Всеки със своя. За да може всеки, когато иска да пристига. И да отива. Имаме голяма баня. И пухкави жълти хавлии. Има фонтан в средата на къщата. И камина в един уютен отдалечен ъгъл. Където всичко е любов и тогава там е целият свят. Дърветата отвън са нар, смокини и вишни. Има един огромен розов храст. И всяка сутрин, когато се събуждам, намирам до косата си една роза. А после в храста – цъфнали още три. Розите никога не свършват. Всеки ден има за мене любов. От ръката ти. Забравих да кажа, че когато идват облаци, те носят топлия дъжд, под който се къпем навън. Аз съм особено щастлива, когато нощем, сгушени един до друг под звездите, на хълма, гледаме в една посока.

25


Имаме две кончета. Едно кафяво с бяло на челото. И едно бяло с кафяво чорапче на задно краче. Колко сме волни, когато летим с тях. Смехът ни изпълва целия свят. И къщата на хълма танцува. Аз светя отвътре. Ти светиш отвътре. Имаме всичко. Даваме всичко. Дишаме. Ти си бог. А аз – фея. Кой създава този свят? ** Да, искам да създавам. А не да „правя“ вместо някой друг. В създаването едва ли си сам, щом копнееш, щом отдаваш светлината в светлинното състояние на своето прозрение. Какво значи другият? Той може да ти е скъп, ти може да си му. Но той никога не е за теб. Няма притежание, има радост. Има небе и земя. Кой казва, че не се докосват? То я обгръща. Тя е в него. Образът на вечното заедно. Притежават ли се? Та това е смешно! Той, небесният, има своите звезди и безкрая. Облаците, птиците, слънцата, планетите. Наистина той има безкрая. Тя, земната, има своите дълбини и тайнство. И огънят в недрата. Тя е любов, която никога не свършва в шеметния вихър на своето въртене около оста на търсенето КОЯ Е. И докато търси, Е. Тя прислонява птиците му в своите зелени дървета. Тя поема сълзите на неговите облаци. Той няма ръце да я погали, но ѝ дава нежността със звездите си. И ѝ носи слънцето, от което той е в светлина и от което тя живее. И още, и още… Той, Огънят и Тя, Водата имат своята драматична заедност. Ако е направен от съчки в гората или в домашното огнище, Тя може да го залее. Направеният огън не би издържал на волната ѝ сила и тя ще го унищожи. Но истинският Той е небесният огън и винаги стои над водата. Тя му е покорна, без да изневерява на всеможещата си природа, и си приличат с него по стихийната си мощ. Равновесието на техни��е сили е разпределено в различните царства, а от заедността им се случва светът. Той я топли с всемогъщото си всецяло присъствие и Тя, устремена към него, се издига с любов на струйки пара – нежни полети към душата му. Намерила го, полита отново да търси себе си, дарявайки живот. И отново закопняла за вечната му сила, за вечния му дар да бъде над нея, Тя тръгва по стълба от пара и мъгла, превърнала себе си в това, в което са я превърнали лъчите на неговия свят, за да стигне отново до него. Съвършенството е в ръцете ни. Виж дланите. Виж фините линии, които сме нарисували, преди да дойдем. Виж очертанията, които непрестанно променяме, докато се наслаждаваме тук. И докато плачем. Търсейки в мъглявината на думите – макар и прекрасна, но не винаги ясна, – намираме точността на числата (едно и едно равно на Едно…). Задъхани от тяхната закономерност, от подреденото тайнство, потърсваме отново нежната рехавост, с която играят

26


фините пръсти на мисълта – словото. И откриваме, че Той, че Тя, че Ти, че Аз сме ВЛАГАТА и Огънят, и Водата, че сме ПРЕГРЪДКАТА и Небето, и Земята. Какво не разбрахме? ** Стигам до онова странно място в планината. Очарована, възхитена, заставам на камъка под водопада. Поемам струите, лъчите, това, от което не искам да избягам…И когато светът започва да се люлее, аз политам към прекрасния бряг, където са скалите и охрата, и червеното, и оная свежест на зеленото, която ме привлича и иска сякаш вечно да съм там, вечно да си там, но аз не мога, но ти не можеш, защото разбираш, защото разбирам, че всъщност ѝ е все едно, понеже тя е вечна красота, а ти, а аз съм нещо преходно, сме полъхът на живота, докато я съзерцаваме. И обичам тая вечна красота, но я отминавам, защото летя и нататък след нея има още и още и неповторимо, и винаги ново ще е това, което изживяваме, щом наистина търсим, щом наистина копнеем. И ако трябва да избирам между ѝмането на всичко и този полет, избирам него. Лесно е да намеря невъзможното – оня остров, дето да се сгуша и да ме искат ветровете – неутолимият копнеж на нечие желание. Лесно е невъзможното, Мили Боже. Защото лесно е всичко, при което можеш да спреш. Трудно е да задържиш, без да притежаваш – и това е полет. Задържаш се в устрема, във вечното движение, задържаш се в онова, което те кара да летиш, но не го притежаваш. Рехава си в неговата рехавост. КОЛКО ЛЕСНО Е ДА ПОГАЛИШ МАТЕРИЯТА, ДА ПОТЪНЕШ В ПЛЪТТА, ДА ПОИСКАШ ОТГОВОР. Колко е трудно да имаш това, за което може би си мечтал в поредица животи: Способността да търсиш. И колко е прекрасно да се озовеш на можещите безплътни криле на своята способност, в прозрачно – синия въздух на своята търсеща природа. За какво още мечта, преди да дойдеш ТУК? Вярвам, че има кристални места…в душите ни. Където всичко е ясно. Но трябват пътешествия. За да стигнем до там. Смелостта и силата ще се влюбват в мекотата и лъчезарието. И ще сияе единен свят. Кристален свят. Не се страхувам от мъглата, през която ще трябва да премина. През която ежедневно преминавам. ** ИДЗИН6 казва: „Човек трябва да черпи от силата на вътрешното отношение, за да компенсира външните липси; тогава мощта на съдържанието ще се превърне в щедро обезщетение за простотата на формата. Не е необходимо на Бог да се представя под фалшива външност“ Когато откривам все по-дълбоко… и по-дълбоко глъбините на душата

27


си, затрептявам с бездънността на нейната безкрайност. И всичко в мен – безплътно и плътно – засиява с една шеметна честота. ЛЪЧЕЗАРИЕТО Е ВИДИМАТА ПРИРОДА НА ОТКРИВАЩАТА СЕ ИСТИНА. В нея няма време и място. Много високото е и много дълбоко. В неизмерима точица или в безкрайност. Гмурвам се. Когато не ме е страх. В това измерение няма думи. Нито бездумия. Нито недостатъчност. Нито дори „много“. Нито заблуда. Нито дори търсене. До огъня стоят два чифта ръце. И два чифта колене. И два чифта очи са вгледани в него. Две усмивки са звезди на устните. Нощта е утроба. И безкрай. И те са там. Винаги заедно. И винаги свободни. Познаваме се отпреди да се родим. И си определяме среща тук, в този свят. За да продължим нещо, което не сме довършили или претупано сме изчерпали, без да развием, без да открием, без да изживеем. По пръстите и по веждите познавам защо се срещаме отново. По очите разбирам докъде сме стигнали. По телата – какво не можем. Засега. А по устните – какво бихме могли… Имам нужда от високия планински въздух. Разредения. Където ми е трудно. И леко. Там силно ще усетиш от какво е част душата ти. Признавам, не е за всеки. Но за теб, може би. Не искам да подведа никого. Не искам никой да се разочарова. Но ако си прегръщал дърво със затворени очи и с опряно о ствола му чело, с тихо и леко дишане и с две щедри ръце, от които никой не иска нищо и които не взимат нищо, - тогава ще разпознаеш този въздух, на високата планина, където душите се забавляват в своето разпознаване и смехът пирува – необуздан и вечен. Разбира се, там е Зима. Защото зимата е началото на високия връх. Защото от зимата се ражда всичко, което сме вложили със съхраняването на топлината. ** „Когато добрият случай почука на вратата ти, покани го да остане на вечеря.“ Не бих искала да го оставя навън. Душата ми със сигурност знае, че бих го приласкала. Той не идва случайно. Случай. Случка. НаСлука. СпоЛука. Съдба. Щастие. За добро или за какво – никой не знае. Аз само ти се доверявам, Господи. Ти имаш доверие в мен, щом си се проявил чрез моето днес. Аз имам доверие в теб, щом продължавам в Пътя. Не виждам образите на което ще бъде, но разчитам единствено на чистотата си. Имам нея със сигурност. И на нея залагам. Не чакам нищо. Не изисквам от никого. Не подсторвам. Не нарочвам. Благодаря ти за свободата, която ми даваш да разбера, че нося в искрящото дъно, в безкрайната всецялост на своята лъчезарност. Благодаря ти за благословията да обичам дърветата и да разпознавам близка душа. Благодаря ти за щедростта да чувам мъдростта на

28


прибоя и да чувствам топлината на ръце, дори когато са студени. Благодаря ти за откровението на снежинките да падат в кристалния си блясък с лекотата на прашинки, закачайки се с миглите ми и разтапяйки се на устните, и политайки отново нагоре като пара от дъха на някой, който не се страхува да обича и диша с пълни гърди и в студа. Защото зимата е начало… Ако не знаеш студа, как ще потърсиш топлината и как ще я познаеш. Добрият случай обича топло кафе и горещ душ. Добрият случай може да тича разгърден в студа на зимата. Добрият случай има дълбоки очи. И копнее за чистота. Добрият случай няма да те насили, когато те докосне, няма и да поиска отплата. Той просто е. Остава да не го оставиш зад вратата. Да седнеш с него на една маса. В един свят. И да му се довериш с „Добре дошъл“ ** Колко много бродене с несебе си на гърба. Колко опити да бъда нещо, което е добро за някого. И колко откази да бъда смела. За себе си. Колко много нежелани пътеки със стиснати зъби – остри малки камъчета под тънките подметки. И разранени стъпала. И сълзи-песъчинки, които раздират скулите. Колко пъти напукани устни от изпепеляващата жега на самотата. Векове. И щипещият студ в тънките кървави резки – вместо целувка. Откъде тогава се роди този порив на слънцето? Избухна като свръхнова в душата ми. Завзе всички кътчета на съществото ми. Прониза порите и заискря навън. Усетих се златна до бяло. Потребността да отдавам беше изгаряща. Знаех само това – искам да отдавам, горейки и светейки. Ще има кой да взима. Копнеж горяща лава в огнено кълбо – отдавам и светя, горя и излъчвам. Щастлива. Безкрайна. Не искам нищо. Нито отвръщане. Нито благодарност. Нито нещо. Щастлива да давам. Щастлива да бъда. … Какви са тези мигове… в които лавата забавя скоростта си… и застива в малки петънца на мълчание… тук… там… Някога. Понякога. Даже капчици влага по тях. Дали това са спомените, че съм човек. И подсещането, че и слънцето някой го създава. Господи, който си в мен и който си по-голям от мен, помогни ми да срещна ръцете, които да затоплят петънцата, устните, които да отпият капчиците. Нима няма в света две такива ръце и едни такива устни? Огромното светещо слънце – горящо и отдаващо – не е ли един прекрасен и благороден образ на самотата? Толкова е силно, че създава, без да взима и без да иска? Или няма смелост да поиска? Лъчите му дали не са понякога търсещи ръце, които галят и молят други да им отвърнат. Когато лежа под слънцето и примигвам щастлива от топлината му, то чувства ли благодарността и нежността ми? Взаимни ли сме? Давам ли му нещо и аз? То минава през толкова облаци и

29


светове, за да стигне до човешкото ми лице, за да направи деня. За да ме накара да сваля дебелите дрехи на същността ми, която се плаши да остане без обвивките и пластовете другости? Откъде идва смехът? Подкрепи ни, Господи, никога да не свършва. Нали сме завинаги тук и сега? Откъде идват сълзите? Нали сме замалко? Наистина, все едно. Но когато валят точките мрак, когато застиват малките петънца тук-таме в лавата, когато избиват по тях капчиците като сълзи на трева в лятна утрин, когато смехът остава без глас, изгрей от тъмното, Мили Боже. Аз ще те посрещна. Знам, ще ме разпознаеш. ** Благодарна съм на всеки човек, който е поискал да бъде до мен. Може да изглежда ��мешно за целия свят, но съм се вълнувала и съм се чувствала прекрасно, винаги когато човек е имал нужда от моята близост, от усмивката ми, от моята дума. За мен това е било признание за прекрасния път, на който съм стъпила, и за светлината, която носи моето същество. Даже „признание“ е твърде тромава дума. Това просто е значело, че човекът, който иска да се доближи до мен, е като мен. Носи същата прекрасност. Макар и прибулена. Понякога неизявена. Това е индикация за него, не за мен. И аз се радвам да срещам такива хора. Човекът расте. Човекът се опитва да излезе от душливото…и вижда някого, който му прилича по нещо на него самия. Или в когото вижда своето бъдеще. Своето бъдещо изявено светло същество. Никога не се големея. Тази слабост отмина… Благодаря ти за това, Господи. Никога не се мисля над някого. Радвам се за човека. За този, който може да вижда. Или се учи да вижда. И да разпознава. Защото аз пред него съм огледало. Той пред мен е огледало. ЧОВЕКЪТ ПРЕД ТЕБ Е ТВОЕТО ОГЛЕДАЛО. В този, когото срещаме и ни вълнува, виждаме себе си. Дори и не веднага, дори по-късно, дори много късно… дори след като го загубим. Но все едно. Важното е, че сме видели. „Просто направи каквото трябва. Може да не ти е по силите, може да не ти е писано да видиш резултата. Но това не означава да престанеш да вършиш каквото трябва. Може никога да не разбереш какво ще произлезе от стореното от теб. Но ако бездействаш, нищо няма да се получи.“ – намирам тази мисъл на Ганди, когато вече съм започнала да разбирам в живота си това. Ето, той не доживява резултата да срещна неговата мисъл в този момент. Но тя прави своето сега, когато имам нужда и да чуя потвърждението на откритието си. Защото съзирам дълбоката правота и прекрасната мъдрост. Надявам се много съзнания да вярват на думите му, те са същина. Така, както е съществен и значим оня момент, в който докато Ганди се качвал на влака в движение и паднала едната

30


му обувка, той бързо свалил другата и я хвърлил близо до първата, за да може който ги намери, да има две. ** Това си беше вик за пощада. За снизхождение. За милост. За първи път чувах мъж да пищи, да моли състрадание, викайки жално. Все ми е едно дали е бил педераст, престъпник. Все едно колко грешен или гаден е бил. Мъжът пищеше. И аз чувах такова нещо за първи път през живота си. И ми домиля. За всички мъже по земята. И се свих от болка до стената. Опрях се за няколко мига до сградата, с подкосени крака. И погледнах натам в тъмното. Не може мъж да пищи така. Мъжът е силен. Мъжът е прекрасното същество, което съдържа цялата сила на устойчивост и благородство. Не може никой да кара мъж да пищи така. Не мога да съдя, не мога да казвам какво трябва. Не мога и да се зверя: „Ами ако…“, „ами ако…“. Хората замазват с „ами ако…“ целия си живот. Изместват същността и вместо нея слагат едно голямо „Ако“(ударението и на двете места!). Думата ми е само за човешкото страдание – точно в този миг – на писъка. Какво е престъплението? Какво е отмъщението? Какво е възмездието? Какво е „въздаването на справедливост“? Тия, последните, не ги ли прави онзи, на когото не му се е отдало да стане престъпник. Мисля, че само комплексар може да удари. Само нефелнякът може да се чувства силен, докато друг е слаб. Не вярвам нито на мускулите, нито на злобата в душата. „Органите“ с униформи са си просто органи на една машина – полужива, защото винаги си е губеща. Тя някак си тъпо си знае, сама си знае, без да съзнава, че злото със зло не се убива, а расте. Обаче блъска ли, блъска. Защото има гадост за изразходване. Тези, дето бият за заплата, сигурно са много нещастни мъже. Дали са импотентни? Или жените им кръшкат, а гаджетата не им пускат… Ставам цинична, когато съм уязвима от цялата човешка болка непоносима, боли ме и оставам насаме. Вдигнах температура тая вечер. Не мога да избягам от вика. Тия трийсет и осем и девет май бележат, че избухват вулканите в мен. Ето, че агресията ражда агресия и трябва нещо да изгори (както „организмът“, дето „всичко иска“!), за да стане пречистването. Мисля си за всички, дето зяят, дето реват за отмъщение, кълнат за възмездие, клеймят „прегрешението“. Колко обидени хора, Господи! Колко недоносени съзнания. Подмяна на сила със слабост. Подмяна на нежност с дебелащина. Подмяна на милост със сарказъм. На грандиозното с олигофренското. На любов с тъмнина. След един прекрасен ден на хубави победи в себе си, на радост в оранжево, на разходка в „пролетна вечер сред зима“ 7, един вик така ме стъписа, че се стовариха канари над главата ми, притиснаха плещите и гърдите ми, подсякоха кра-

31


ката ми. И…после-ненадейно една малка светлина – нечакана, мила – ми донесе мъничка цялост от нежност. Не помня откога никой не ми беше целувал ръка. Преди хиляди години един скъп приятел… Поле друг… Единият, на 60 години – 30 години по-голям от мен, умря в страшни мъки. Озверена се зъбех на света, че не мога да направя нищо и да му помогна. Няколко години след това вече знаех как. А другият, на 25–15 години по-малък от мен, умря по желание, за избавление. Свлякох се от слабост, затова, че не бях в онези дни от живота му. Веднага разбрах, че е можело да бъда. Не искам да губя приятел, Господи! Не искам като пяна на морска вълна да се оттегля любовта от сърцето ми. Предпочитам да бъда онези безброй късчета, на които съм се била разкъсала, за да дам всекиму по нещо, дето казваш, че ги виждаш по улиците и тротоарите. Това момче, милото, което ми целуна ръка тази вечер – така кавалерски, така нежно – като силен мъж. Почувствах се малка и закриляна, обичана и опростена. Наистина, Господи, ти довеждаш в живота ни хора като тези, които сме обичали и загубили. Ти отново и отново довеждаш тук - при нас, в живота ни, в света ни прекрасни същества и отново и отново пълниш сърцата ни. Казват, че този урок – любовта не се учи горе. Че може да се научи само тук, на Земята. Ами давай, давай, тогава, Господи! ** Менят се нещата. Мени се видът. In nova fert animus mutatas dicere formas…8 Менят се състоянията на душата. Менят се лицата ти. Небе. Листа на дърво. Косите. Планината. Кръговете на дънера. Цветът на очите. Изражението на очите. Мени се снегът. Докато се задържа. На едно място. Понякога, в клоните на дървото, сивото на идващата вечер, преди да е дошла вечерта с черното, изпитва толкова дълбока болка и самота, че ме кара да си спомня всичките скъпи хора, които не са тук. Толкова му тежи, че се свивам под болката му. Нямам къде да се сгуша. И оставам така. Изчаквам да си спомня за пламъчето в мен… Полека-лека започвам да го виждам. От сълзите ми расте. Странно. От усмивката ми гори по-силно. Като въртящ се в основата си Огън се разраства. Все по-голям. И все по-разбиращ. Все по-топъл. И все по-искрящ. Това съм аз. С всичко, с всички, които обичам. В сърцевината. Любовта е и докосването. И целувката. И погледът. И тишината между две лица. И смехът на воля. И голите тела, които се имат. И облечените срещи. Но любовта е в сърцевината. На моя огън. На твоя огън. Дори когато не ги познаваме. Дори когато не ги виждаме. Дори когато не се познаваш. Дори когато не се познавам.

32


Колко хора ме търсят, когато им липсва някой определен човек. Или нещо определено. Или дори неопределено. И аз не се притеснявам да откликвам в мига. Не ме плаши да изглеждам „достъпна“, „на разположение“. Радвам се да бъда на разположение, когато съм нужна. Щастлива съм да бъда достъпна, то е – видима, разбираема, своя – за всеки човек, който е усетил нужда от мен. А иначе не съм лесна за обичане. Иначе защо няма да ме търси някой, на когото аз да липсвам? И не е ли прекрасно, че не липсвам на никого. Значи правя толкова хора щастливи. Когато казвам „Липсваш ми“, то значи, че нещо в мен е празно от теб; че не си цял в света ми, в сърцевината; че не те имам цялостен, а искам да те притежавам напълно. Това е „Липсваш ми“. То е лакомия на празнотата. Момчето плакало, че никога няма да достигне Звездичката, а тя му казала: „Ако не бях вече в сърцето ти, нямаше да ме забележиш.“ Утешила го, че то я има. Каква невероятна притча. Казвам „имам“ и то значи – плувам в цялата прекрасност на светлината, която си, която е. „Имам“ значи: чувствам, участвам, зная, не задържам, наслаждавам се на свободата ти, на свободата си. А за „притежавам“ не ми се и говори. То някак тежи и утежнява, присламчва и се подмазва. Та аз не притежавам дори любимите си книги, нито дома си. Нито любимата химикалка, която изписа тези 100 ръкописни страници. Не притежавам дори мислите си. Те са на вселената. И са на всички нас. Просто един едно избира – да плува в него, друг – друго. Един – в мъгла, друг – в океана, някой пък – в лъчите на слънцето… Здравей, Икар, прашинки пепел! Благодарение на теб всички, които летят, летят. Няма начин да не вярваме в любовта. Даже смешно е да говорим за вяра. Тя, любовта, просто е – тук и сега – като всичко във вселената. Но няма как да я съзре сляпото око, няма как да я усети заключеното сърце. Наистина всички ключалки са отвътре. Можеш само сам да разбереш за какво става дума. Или никога да не разбереш. Да отключиш – само сам. ** Деликатно като вятъра, деликатно като прохладна кожа, деликатно като мигли, като далечна малка звезда, която деликатно притрепква, де��икатно като усмивка, която съзнава, че е единствена, деликатно като желанието ми никога да не нараня, деликатно като всяко мое отдръпване – сякаш нося знанието на прибоя, деликатно прониква в съзнанието ми светлината, в сърцето ми – топлината и съществото ми отключва пламъка на моята минзухарена природа. Идва пролет! Под снега. Под кишата. Под тъгата. Пропукват се бетонните пластове на

33


студа. Кристалите на съвършения въздух изпълниха своята задача. И сега пристъпва мекотата. Ще има мека трева. Меко слънце. Мека ръка. Ще има листа на върха на дървото. Ще се облече душата му в зелено. Меко. Идва пролет! Ще се отключват сърца. Ще се разтварят ръце. Ще се разлистват душите ни. Никой няма да остане сам, тъжно сам. Някой ще си прошепне: ГОСПОДИ, ПЪТЯТ КЪМ СЪВЪРШЕНСТВОТО МИ Е ПЪТЯТ НА ЛЮБОВТА МИ. Тая, която МОГА да давам. И тая, която НАМИРАМ навсякъде. Добре дошла в живота, Вълшебнице! Идва пролет! ** ** ** ** ** ** ** ** ** ** ** ** ** ** ** ** ** ** ** Crocus Аз съм цветето–пламък С връх към небето Минзухарена нежност Стрък във тревата И различен от нея Полетата са душата ми Облите склонове – стъпките на сърцето Аз съм огънят в теб – където да си под небето

34


Глас ЧастІІ: Пролет

2006

Обичам да бъда слънцето, което продължава да искрѝ и когато тънката игла на болката се забива в горящата лава на мисъл-формата. Тялото минава бавно оттук – през този свят на твърди материи и препятствия. И бележи със стъпките години. Все още не мога да се начудя на това, че съм тук. Детското ми любопитство и цветовете на любовта все ме дърпат далеч от мярата, кутията, коловоза на някакво време. Вървя в нощта срещу небето. Обичам зелената светкавица, която го прорязва. Тя блести в очите и е образ на душата ми. Има толкова много неказани неща. Богатството им развива стъблото ми, разлиства лилията в сърцето ми. Тук и сега са прекрасни. Защото са изпълнени. Няма край, когато не създаваш край. Има вечност, когато създаваш вечност. Прекрасно е. В щипките на студа набъбват цветните пъпки на свидното усещане за пролет. Предчувствието за оная нежност на топлината, която минава с любов през лицето ми. И не се страхува да бъде топлина. Не се страхувай да бъдеш топлина. Щастлива съм в рехавата цялост, която може да изпитва любов. Не се страхувай да бъдеш рехавата цялост, която може да изпитва любов. И слънцето – оная прекрасна мисъл-форма. За която копнеят в мрака на цялата вселена всички звезди и планети. Червеният светофар затуптява под лъжичката ми. Стопира стъпките. Спира погледа. Чупи пръстите, за да не могат да докосват. Червеният светофар налива очите със сълзи. Но аз не се страхувам да го гледам. Защото оттатък е небето. И зелената светкавица, която малцина познават. Зная го, когато съм силна, но когато не съм… Ако можеше някой да ми каже, че не съм оттук. Така да ми го каже, че да повярвам… че идвам, например, от звезда, че съм, например, ангел, че тревите – малки, но устойчиви, крехки, не особено забележими, непретенциозни, но изящни – са моите думи – точно като мислите ми, като цялото ми земно присъствие и неземна невидимост. Танцувай светлина! ** „Обичта, която даваме, е единствената, която успяваме да задържим.“ – Някой, който е изживял доста липси в присъствията, го е разбрал. Затова, може би, слънцето ни изглежда така вечно. Затова, може би, когато тъгувам, не обичам достатъчно. А когато радостта прелива в мен, вероятно безусловно създавам любовта. Очарована от свободата си. Очарована от свободата ти.

35


Тъгата и копнежът са любовта на падналия ангел. „Влюбих се и паднах“ – каза той.9 И тя отвори тайнството – да разбере той, че е наистина мъж – цялостен, себедостатъчен. Изваяни мускули под човешка кожа, която поема блестящите капки вода. И не е въпросът в мускулите и кожата, а в целувката на живота. И не в правенето на любов, а в прегръдката и проникването на топлината. И в това, че само едно докосване и само един полъх на любимо същество, за което си любим, е повече от цялата вечност без това. Защото тук всичко свършва. Но там, откъдето сме, всичко е вечно. И незнайно откъде, но някак с болка и с милост, примряла усещам, че там и после…и после…се определя от всяко тук. Пропуснато. Сторено. Пропиляно. Родено. Защитено. Изживяно. Тя го научи на вкуса на крушата. Той разбра в очите ѝ всичко. И в нощта, когато стана мъж, разлистен и съхранен в ласките ѝ, докато тялото му приемаше човешкия му живот, безбрежната му ангелска душа я направи истински щастлива. И тя прие в съществото си ангелската природа на безбрежното, копнежа за полет и способността да разтвориш ръце срещу вятъра. Летя. Нима някой ме обича толкова много? Или аз умея да обичам? Кръговратът на огъня и водата няма начало и край. Зададените въпроси са казали отговорите. Дори да не сме ги проумели. Дори да сме ги загубили завинаги от днешния си поглед. Те пак са в нас. Можем да разпознаваме. Можем да се разлистваме. Можем да се удивляваме. Можем да искрим. Можем да блестим. Щастлива съм, когато видя блясъка ти. Щастлива съм, когато видя своя блясък, отразен в очите ти. Прекрасно е, макар че за миг сме на тази земя. Колко е красиво! – „На пет прочетох „Мàртин Идън“ – казваш. „А аз на седемнайсет. Ужас!“ – казвам. „Да, но по едно и също време сме прочели една и съща книга!“ – отвръщаш с блясък. Ей, мъдрец! Заедно сме хлапета, заедно сме големи. И все сме си ние, така ли? Знам, че всичко във вселената е винаги тук и сега. И взимаме онова, което умеем да поискаме. И да го оживяваме постоянно с топлината си. Човешката. Тая, дето е искра от божествената. И ако е истина, че „Най-удачното място да успееш, е там, където си, с онова, което имаш“, то въпросът е в моженето да видиш къде си и какво имаш. Може да е гора. И мечка зад гърба ти. Може да е тесен дом, жена по папуци и мъж със смъкнати гащи. Може да е море и твоята платноходка по вятъра. Може да е домът ти, пълен с приятели. А може да е нощта и сенките.

36


А може и най-простото – цялата вселена и всичкото в нея. Луната се вдигна много високо тази нощ. Над клена, над боровете и брезата. Дори над облаците. И те почтително се отдръпнаха. Понеже тя е нощната обич на слънцето. Едно голямо и изпълнено О, което отразява с нежност светлината му. Колкото може. Но явно може много. Щом придърпва прилива. Щом привлича очите ми. ** Винаги съм харесвала Дон Жуан. Той е отражението на женската глупост. Суровият отговор на себичната любов. – Жената иска ласкателство. Той ѝ го дава. Добре ѝ е, че го получава и не я интересува всъщност дали той я обича, обожава. Тя приема думите, действията. Не ѝ пука за сърцето му. Наричаме любов какво ли не, но онова, дето е любов, подминаваме. Така в единствения миг, в който той имаше любов, я изгуби, защото не я позна. „Не вярвах-каза-че любовта може да ми се представи по друг начин, освен в образа на хубава жена, на фуста.“ Колко ли затворено и самотно трябва да е сърцето на един човек, за да прави той любов, без да изпитва наистина любов. „Когато те стенеха и се извиваха, изживявайки насладата, аз разбирах, че съм всъщност техен роб. И затова бягах, бягах.“ – Така изкрещя в изповедта си той. Дон Жуан е образът на самотния мъж, който интуитивно не спира да търси любовта, без дори да знае, че точно това и именно това, и само това търси. Така и не си дава сметка, че не я намира в света от еднообразна суета, от еднотипни срещи. И това, че не намира и че се улисва, постепенно прави неговата маска на галеник и измамник и затваря все повече сърцето му. Но дори и той срещна веднъж любовта. Ала докато ѝ се удивлява, преди да я е познал, губи я. Защото голямото в нас винаги Знае. Но дълъг е пътят до малкото. Простичкото е най-сложно, защото е нужна висота, за да бъде разгадано. Кой да знае предварително, че искрящият кристал има съвършена и проста кристална решетка. Кой да знае предварително, че и планината е изява на мисълта. Кой да знае предварително, че дъждът са сълзите на океана. Кой да знае, че е голям, преди да го е Узнал. „От значение е не какво правиш отвреме–навреме, а какво вършиш ден след ден.“ – Бих допълнила даже – миг след миг, всеки миг, сега. Защото няма друго освен сега. Другото е компромис и е извън измерението на сега. А в човешкия живот и в мисълта да се прекъсне веригата на „сега“, значи смърт. Т.е. какво правим в този живот? И можем ли отвреме-навреме да обичаме, да бъдем себе си. Отвреме-навреме да сме добри, а всъщност – негодни. Отвреме-навреме чисти, всъщност – зацапани. Ту светлина сме, ту мрак. Да. Ние

37


сме всичко едновременно. Но не е отвреме-навреме това, което всъщност избираме. Същностното е само сега. ** Прекрасно е да се движа в оранжевия водопад на пречистващата сила. Силата – нежност. Силата – прималяване. Водите на оранжевия водопад бликат в душата ми. Обливат страните ми. Спират се в очите ми, за да се посмеят. Аз летя във фонтана на един преливащ от отдаване свят. Аз съм всичко прекрасно, което днес за първи път е разбрало, че е. Сякаш чак днес, за първи път. Прекрасно е да изживяваш винаги света като първи път. И докато пипам въздуха и като слънчев лъч в припадащата вечер минавам между хората – недосегната, но отдаваща, срещам мандарина. „Я, това съм аз!“ – разпознавам се. И се купувам за девет стотинки. Девет – извървян път, завършен кръг. Мандарина – такава една съм много чиста и много оранжева от светлина. С две красиви зелени листа – две очи, две ръце, две устни, две души… И я отнасям в сърцето на една топлина, за да я споделя. Прекрасна топлина. Непозната топлина. Incognito. Къде съм била досега? Сън ли е животът? Или още съм маскирана? Едно момче разказва: „Ти си малка жабка, в малка локвичка, в чашката на едно цвете… Тя изскача от там и вижда, че има още малки жабки в локвичките в чашките на много цветя. И е щастлива. А жабката, впрочем е златна.“ Една мандарина. Една златна жабка. Едно – нов свят, ново начало, всичко за първи път. Всичко прекрасно за първи път. Любовта е в кошници плодове. Любовта е в небесен кош звезди. Любовта е във вселената изобилие. Но хората не виждат. Вървят по мрачните тротоари на припадащата вечер. На живота си. Един до друг. Но далечни един за друг. А аз я виждам и в едно. Което е всичко. Омагьоса ме тая картина – „ Целувката“ се казва. На някой си Густав Климт. От една цветна поляна продължават нагоре – като същата цветна поляна – две тела, увити в общ ствол, който се вдига, вдига нагоре и е все тази цветна поляна, а се издига нагоре, до небето и там завършва с две лица. Тя е отпуснала леко назад главата си, а Той я придържа, доближил лицето си до нейното. В целувка. Не мога Да си представя Нещо по-красиво от това За двама. И захвърчаха и тази нощ ситни снежинки. Обичам зимата. Защото е. И после – защото след нея идва пролет. И тогава има цветна, цветна поляна. Кои ще израснат от нея? Кои ще познаят земята и небето. Когато се издигне тя до него. Когато се сведе то над нея?

38


** Тази нощ само две думи. Няма да пиша, защото си говорим. И в потока на казаното се съдържа това, което бих написала. В казаното то е по-накъсано, защото непрестанно променя посоката си. И видимо, но само видимо, сме на повърхността. Но нима не е, както и дълбините прекрасна повърхността на морето? Блестяща и тиха. Като че леко погалена с ръката на кроткия вятър. С невидимата му длан, с тихата звучност на пръстите. Тази нощ само две думи… Хубаво Е. ** Което загубвам в пътя към себе си – значи не ми е нужно. Което не намирам в пътя към себе си – значи още всъщност не ми е нужно. Не искам да се лъжа. Не искам да насилвам. Ще се случи любовта. Както се случвам аз. Както се случваш ти. Отдаването и нежността винаги намират отдаване и нежност. В дълбокото, което добре знаем. В което живеем. Понякога един живот може да не стигне. Както може би не са стигнали предишните. Но ние знаем. Ние всъщност знаем. Аз съм неопитно дете. Защото никога не съм се обигравала. Винаги съм била чиста. И когато съм грешала. Ако има нещо безспорно относно мен, това е наивността и невинността, с които приемам хората. А някои се смеят и отминават. Повечето. Просто не съм за тях. Просто не са за мен. Чувам ги, виждам ги и не съм вече там, при тях. Щом е подмината невинността ми. Щом е осмяна наивността ми. Щом са отмахнати с жеста на недостатъчното даровете, които носят очите ми, усмивката ми, ръцете, гласа. Щом е пусто в душата отсреща, тя просто не е видяла светлината на света, която нося. Всяка душа трябва да познае сама себе си, даровете. Тогава тя самата се превръща в даваща душа, а не в потребяваща. Дава и всъщност непрестанно има. Това невероятно съвпадение се нарича любов. Няма нежност за мен? Няма целувка за мен? Няма проблем. Болката си е моя. Има, обаче, някъде очи, които ми дават всичко, без докосване. И тогава болката, причинена от онова, което не ме познава, се смалява…се смалява в точица. И аз пораствам, защото зная, че което не е, не е. А което е, то е. Безпогрешно чувстваме, дълбоко знаем. Дори и да не можем да разпознаем. Дори и да не можем да изкажем. Аз преброждам голямата локва, наречена свят на установености и морал. В нея поповите лъжички стават жаби. И макар че имат огромни очи и крякат много, не могат да излязат от там. Понякога скачат по брега, но пак се връщат, защото само там вътре им е добре. Понякога децата от големия свят ги ловят. И през една сламка отзад ги надуват, докато жабите се пръснат. Така е, пръскаш

39


се, като смяташ, че някой друг ти прави нещо. Като чакаш някой да се смили или да се погаври. Та затова аз преброждам голямата локва. Защото отказвам някой да се гаври. Дори без да иска. Дори без да разбира. С незнанието на децата. Защото отказвам някой да се смилява. И то е гавра. Ама много тънка и себедоволна. Който наистина ще ме познае, ще ме познае. В това няма милост. Нарича се любов. А когато ме познае и го позная, това ще е любовта, която проумява, че светещата ѝ същност, любящата ѝ същност е щастие. Една огромна лъчезарна вселена се надига в мен. На вълни, с игличките на събуждането отвътре – завладява живота в мен. И го превръща в себе си. И ставам себе си. Защото някъде съм крила същността си. От какво съм я пазела? Толкова ли съм била изплашена, когато съм дошла на този свят? Толкова ли дълго са ме плашили и връзвали, че да не потърся ключа и даже да забравя, че ключалките са само отвътре. Някога и аз бях жаба. Маскирана. Сега знам, че не съм. Остава – да не бъда. Познах вселената в себе си. Видях собственото си сияние, отразено в някой, който разбира от сияния (дори и понякога да не е сигурен). Не тъгувай за някой, който не разбира, не може. Остави го, ненасилен. Той трябва да повърви сам, да поразрови камъчетата под стъпките си със старите си подметки… Дори това да си самият ти. Не тъгувай за някой, който не може и не иска да може… Радвай се за този, който е поискал – да може, да разбира. Това може и да си самият ти. ** Сходно и Взаимно. Сходно – независимо от нивото – глупост, мъдрост, посредственост. Но сходно. Близко. Подобно. В двама. Взаимно – изживявано едновременно и от двете страни, и един към друг. Сходно и Взаимно е ключ. Сходно и взаимно. И само ако е непосредствено. Непреднамерено. Ненаправено. Неподсторвано. Не започнало със страст. Не сластолюбно. А започнало с нещо друго – отвътре – от точица святост, от точица светлина, копнеж по себе си, копнеж по себе си в другия, копнеж по другия в себе си. Начало дух. Начало красота. Начало: „Моля те, кажи ми…“, „Моля те, чуй ме…“ И продължило – Мога и без теб и в този ден, и тази нощ, и в онези няколко часа, и през някои дни – мога и без теб: защото си в мен – и все с мен – и знам какво казваш сега, когато мисля това – или как бихме се смели в тоя миг, ако

40


Voice