Page 1

1. В Ист Евънсбърг бе октомври и последните топли слънчеви лъчи за годината обагряха в червено кленовите дървета. В часа по математика на господин Истън Оливия Адлер седеше на най-близкото до големия прозорец място, опитвайки се като същинска котка да застане цялата в обсега на слънцето. Щеше ´ се да се намира от другата страна на стъклото. Октомврийското слънце не бива да се пилее. Скоро старото есенно сияние щеше да се покрие в облачните одеяла и предстояха седмици на сиви дъждове, преди най-сетне да завали сняг. Но господин Истън преподаваше за дробите и въртенето на Оливия не му се нравеше. – А сега – каза той от подиума. Тебеширът му скръцна по дъската. Майк Кембъл подскочи. Тръпки го побиваха от скърцането по черната дъска и незнайно защо – от хора, които ближеха хартиени салфетки. При всеки удобен случай шестокласниците ближеха салфетки пред него. – Някой може ли да ми каже как да превърнем три шестнайсети в десетична дроб? – попита господин Истън. Той огледа стаята, за да си набележи жертва. – Коко? 7


– Ами... – обади се Коко Зинтнър и побърза да затвори брокатената си розова тетрадка. – А-а-а – добави премъдро тя, докато присвиваше поглед към дъската. Нула цяло и хиляда осемстотин седемдесет и пет, помисли си мудно Оливия, но не вдигна ръка, за да спаси Коко. С лилавата си химикалка нарисува една линия в тефтера си, после я направи на цвете, а накрая – на палмово дърво. После върна вниманието си обратно към прозореца. Какво ще стане, ако сега през вратата влезе армия от вампири? Или пък не, слънчево е. Върколаци? Или ако скелетът от Хелоуин на семейство Брюстър реши да се откачи от прозореца на третия етаж и да се заклатушка насам? Тази идея се хареса на Оли. Представи си как полицай Пъркинс, който сваляше котки от дървета и пишеше полицейски доклади за откраднати от первазите пайове, се приближава към скитащия се скелет. Извинете, господин Кости, ще се наложи да си наметнете кожата… До чина ´ се приземи грамаден крак. Оли подскочи. Коко или е надвила, или е била надвита от трите шестнайсети и сега господин Истън раздаваше контролни със задачи. Целият клас простена. – Оли, внимаваше ли? – попита господин Истън, като сложи лист хартия на чина ´. – Аха – рече Оли и малко наслуки добави: – Нула цяло хиляда осемстотин седемдесет и пет. Господин Кости така и не се появи. Мързелив скелет. Можеше да ги измъкне от контролното. 8


Господин Истън не изглеждаше убеден, но продължи нататък. Оли погледна задачите. Моля, превърнете 9/8 в десетична дроб. Чудесно. Оли не използваше калкулатор и отделен лист за чернова. Струваше ´ се странно да употребява което и да е от двете, все едно някой да ´ каже, че ´ трябва джобен телескоп, за да чете книга. Надраска отговорите толкова бързо, колкото моливът ´ успяваше да ги запише, остави контролното на бюрото на господин Истън и зачака, седнала на края на стола в готовност звънецът да удари. Още преди звънецът да спре, Оли сграбчи чантата си, прибра смачкан лист с бъдещото си домашно, натика вътре един роман и отпраши към вратата. Почти се беше измъкнала, когато един глас зад нея се обади: – Оли. Оли се спря; Лили Мейхю и Джена Герман едва не се блъснаха в нея. А после и целият клас я заобиколи, сякаш беше скала насред река. Оли се отправи с тежки стъпки към бюрото на господин Истън. Защо аз, зачуди се раздразнено тя. Фил Грийнблат цял час си бърка в носа и бършеше сополите в стола пред него. Лили беше разбила паролата на телефона на по-голямата си сестра и си снима няколко съобщения, които Анабел беше пратила на гаджето си. Шестокласниците цял ден им се присмиваха. Защо сега господин Истън искаше да говори точно с нея? Оли се спря пред учителското бюро. 9


– Да? Предадох си контролното и всичко, така че… Господин Истън имаше грамадна уста и широк нос, който висеше над горната му устна. Спретнат мустак заемаше малкото останало пространство. Обикновено наподобяваше дружелюбен морж. Но сега изглеждаше неспокоен. – Оли, много добре знаеш, че контролното ти е като по учебник – каза той. – Нямам оплаквания по този въпрос. Това Оли го знаеше. Затова зачака. – Трябва да решаваш задачи за осмокласници – каза господин Истън. – Минимум. – Не – отвърна Оли. Господин Истън вече я гледаше съчувствено, сякаш знаеше защо тя отказва да решава задачи за осмокласници. Сигурно беше прав. Освен по математика, той ´ беше класен и ´ преподаваше по биология. Оли нямаше нищо против нетърпеливите учители, но съчувствените им физиономии не ´ се нравеха. Тя скръсти ръце. Господин Истън побърза да смени темата. – Всъщност исках да си поговорим за клуба по шах. Липсваш ни тази есен. Знаеш, че миналата година другите деца наистина оценяваха това, че отделяше време да поработиш с тях върху гамбитите им, а и скоро идва междуучилищният турнир... Той продължи да говори за клуба по шах. Оли прехапа език. Тя искаше да излезе навън и да си кара колелото, а не да се връща в клуба по шах. 10


Когато господин Истън най-сетне приключи, без да среща погледа му, тя каза: – Ще пратя на клуба някои линкове за гамбити. Много са полезни. Ще свършат чудесна работа. И... Кажете на другите, че съжалявам. Той въздъхна. – Е, решението си е твое. Но ако си промениш мнението, ще се радваме… – Да – каза Оли. – Ще си помисля. – И побърза да добави: – Трябва да вървя. Хубав ден. Чао. Излезе още преди господин Истън да успее да възрази, но усети как я гледа, докато си отива. Мина край зелените ученически шкафчета – трийсет и шест от двете страни на коридора, който винаги миришеше на белина и престояли сандвичи. Излезе през двойната врата право на двора. Яркото слънце се стелеше навсякъде, а прохладният полъх разлюляваше златистите дървета – такава си беше есента в Ист Евънсбърг. Оли си пое доволно въздух. Щеше да подкара колелото си край реката възможно най-бързо и далеч. Можеше да скочи и във водата. Реката не беше чак толкова студена. Щеше да се прибере у дома по здрач, слънцето залязваше в 17:58. Разполагаше с много време. Баща ´ щеше да се ядоса, че е закъсняла, но той вечно се притесняваше за нещо. Оли можеше да се грижи за себе си. Колелото ´ беше тъмносиньо, марка „Шуин”. Беше го заключила внимателно на най-близкото до главния вход място. Никой в Евънсбърг няма да ти 11


открадне колелото – по всяка вероятност, но Оли обичаше своето, а понякога хората си правеха номера, като крадяха гумите на колелата и после ги криеха. Беше сложила ръце на дръжките и изплезила език, докато се бореше с кода на ключалката, когато един писък раздра въздуха. – Моя си е! – извика някой. – Върни ми я! Не, не може да я пипаш. НЕ! Оли се обърна. Повечето шестокласници все още се въртяха объркано из предния двор и гледаха как Коко Зинтнър подскачаше като бълха; именно тя беше извикала. Коко щеше да е в свои води в компанията на феите на цветята. Имаше големи, леко издължени, леденосини очи. Косата ´ беше в толкова наситено меднорусо, че на слънце изглеждаше като розова ягода. Лесно е да си представиш как всяка сутрин Коко изскача от някой нарцис и пие от нектара му за закуска. Оли малко ´ завиждаше. Самата тя имаше рошави кафяви къдрици и никой не би я сбъркал с фея на цветята. Е, припомни си Оли, поне ако Фил Грийнблат открадне нещо от мен, съм достатъчно едра да го цапардосам. Фил Грийнблат беше откраднал брокатената тетрадка на Коко. Онази, която Коко беше затворила, щом господин Истън ´ зададе въпрос. Фил се правеше, че не забелязва как Коко се опитва да си я върне – той беше една глава над нея. Коко беше толкова дребничка. Той без усилие вдигна тетрадката 12


над главата на Коко, отвори на желаната от него страница и се закикоти. Коко пищеше ужасено. – Ей, Брайън – извика Фил. – Я виж това! Коко избухна в плач. Брайън Батърсби беше хокейната звезда в отбора на средното училище, въпреки че беше едва на дванайсет. Беше много по-нисък от Фил, но изглеждаше по-съразмерен, крайниците му не бяха избуяли като на молеща се богомолка. Беше се облегнал на тухлената стена на училището и с интерес наблюдаваше Фил и Коко. Оли започна да се ядосва. Никой не харесваше особено Коко, тя тъкмо се беше преместила от големия град и пискливото ´ въодушевление дразнеше всички. Но чак пък да я разплакват в училище? Брайън погледна тетрадката, която Фил държеше. Сви рамене. На Оли ´ се стори, че изглежда по-скоро засрамен, отколкото нещо друго. Коко заплака още по-силно. На Брайън определено му беше неловко. – Хайде, Фил, може да не съм аз. Майк Кембъл побутна Брайън с лакът и каза: – Не, определено си ти. – Пак погледна към листа от тетрадката. – А може и да е куче, което прилича на теб. – Върнете си ми я! – извика Коко през сълзи. Тя пак посегна. Фил размахваше тетрадката над главата ´ и се смееше. Шестокласниците също се смееха, а сега и Оли съзря това, което всички гледаха. Беше рисунка и при това добра, Коко наистина 13


си я биваше; бяха нарисувани лицата на Брайън и Коко едно до друго, оградени в сърце. По математика Фил седеше зад Коко, сигурно я беше видял как рисува. Горката глупачка Коко, защо ще правиш такова нещо, ако седиш пред клюкаря Филип Грийнблат? – Хайде де, Брайън – каза Майк. – Не искаш ли да излезеш с красавицата Коко? Коко изглеждаше сякаш искаше да избяга, но пък наистина си искаше тетрадката обратно, а на Оли вече съвсем ´ писна от цялата сцена, така че се наведе, взе един средно голям камък и го хвърли. Математиката и хвърлянето на разни неща бяха двете дарби на Оливия Адлер. Макар миналата година да бе напуснала и отбора по софтбол, все още имаше точен мерник. Камъкът ´ уцели Брайън право в тила, след което той тупна на тревата и всички изместиха вниманието си от Коко Зинтнър към нея. В идеалния случай Оли трябваше да удари Фил, само че той стоеше с лице към нея, а тя не искаше да му извади окото. Освен това Брайън не ´ беше особено симпатичен. Той отлично знаеше, че е най-добрият на хокей и половината момичета се червяха около него, а той не се притичваше на помощ на Коко, въпреки че до някаква степен я беше забъркал във всичко това заедно с глупавите си приятели и глупавата си очарователна усмивка. Оли скръсти ръце и гласът на майка ´ проехтя в ума ´: Е, като си започнала…, взе още един камък и каза: 14


– Опа, не уцелих. Всички шестокласници бяха ококорили очи. Децата в предните редици започнаха да отстъпват назад. Много от тях си мислеха, че тя се беше побъркала от миналата година насам. – Е, момчета, сериозно ли никой от вас няма по-интересно нещо за вършене – каза тя. Коко Зинтнър се възползва от разсейването на Фил и изтръгна тетрадката си от него. Погледна Оли продължително и избяга. Оли си помисли: Ще ме отстранят за цяла година, а после Брайън се изправи, плюейки пръст, и каза: – Това беше много точен удар. Всички се разшумяха. Госпожа Мутон, която съблюдаваше дисциплината на двора този ден, найсетне забеляза суматохата. – Я да видим – каза тя, докато тичаше към тя. – Какво става сега? Госпожа Мутон беше библиотекарката и не я биваше много в следенето на дисциплината. Оли реши, че няма да се извинява или нещо от този род. Нека да извикат баща ´, нека цъкат с езици, нека я отстранят от училище. Поне утре времето щеше да се промени, а тя нямаше да е затворена в училище и да отговаря на въпроси в такъв хубав ден. Преди някой да успее да я спре, Оли скочи на колелото си и бързо отпраши от училищния двор, хвърляйки чакъл изпод гумите си. 15

Profile for Бисерче вълшебно

Скришни места - Катрин Арден  

Единайсетгодишната Оли преживява трагична загуба, след която книгите се превръщат в единствената ѝ утеха. И когато случайно попада на обезум...

Скришни места - Катрин Арден  

Единайсетгодишната Оли преживява трагична загуба, след която книгите се превръщат в единствената ѝ утеха. И когато случайно попада на обезум...

Advertisement