Българска Наука 6

Page 1

BG-Science Първото Българско Научно Онлайн Списание

1.5.2006


От Авторите z

z

Това списание има за цел да задоволи интереса и любопитството на потребителите интересуващи се от всички сфери на науката. Правим всичко това, за да могат колкото се може повече хора да се образоват и тази информация да може по най-лесния и достъпен начин да достигне до всички вас. С първия брой започнахме тази система, по която изграждаме списанието и занапред ще продължаваме да се придържаме към нея. Първата рубрика е „Българска история”, в която ще се проследи цялата история на България от първите заселвания на човека в нашите земи. След това на същата тематика е „Древна История” тук започваме да разглеждаме древните цивилизации. Започнахме с Древна Гърция главно разгледана от гледната точка на тогавашните съвременници, философи и историци. От история минаваме на "Астрономия", където разглеждаме обектите в космоса и техните особености. След това е кратката рубрика "Еволюция". Тук проследяваме пътя от маймуната до днешния човек. "География" или Лицето на земята в тази категория ние обясняваме някои явления на земята, климат, вулкани, земетресения, а дори и влиянието на нас самите върху земята. "Биология", "Зоология" и "Ботаника" - това са последните категории, в които винаги ще има статии. Ще се стараем винаги да има допълнителна и любопитна информация. Ще се слага по една известна историческа личност. За предложения или коментари може да ни пишете на admin@bg-science.info или в нашия форум http://bg-science.info/forum! Може и да поиграете малко ШАХ на адрес: http://bg-science.info/chess/index.php Приятно четене от екипа на BG-Science.

2


Съдържание Българска история Християнизирането на Балканите

Древна история Атинската държава в най-ранния период

Астрономия Сами ли сме?

Еволюцията Homo sapiens -Кроманьонец

География Лицето на земята Скалите не са вечни

Зоология Какво знаем за половия деморфизъм и полиморфизъм при обществените насекоми?

Ботаника

Отдел покритосеменни, или цветни растения Семейство Брястови Полски Бряст Семейство Черничеви Бяла черница

Личност Дейвид Хюм

3


НОВИНИ

Най актуалните научни новини

В тази нова рубрика ще слагаме най-новите новини от научната сфера за последния месец. Вкаменелост на 4.1милиона годишен човек Учени в Етиопия от Middle Awash открили вкаменелост от 4.1 милиона годишен човек,който подържа спорното предложение като ранни членове на нашето еволюционно семейство. Екип воден от антрополог Тим Д. Уайт на университетът на Калифорния Бъркли откри 31 вкаменелости на австралопитек anamensis, най-ранният открит вид на древния човешки род. Находките, от поне осем индивида, се състоят главно от зъби и челюсти, но включват кости на крак, ръка и много на горна кост на десен крак. 4


Десета планета се оказва светеща XENA, неофициално наречена десетата планета е вторият най лъскав известен обект в слънчевата система показват новите наблюдения. Учените се мъчат да обяснят как свети планетата.Някой предполагат, че може да има достатъчно горещина за да бълва метан, въпреки да е в най-студения регион на слънчевата система. Новата представа на XENA възниква от пространство на Космическият телескоп Хъбъл, снимките които бяха пуснати тази седмица.Изображенията показваха, че XENA е най-далечният известен обект на слънчевата система за какъвто го мислеха и учените. Диаметърът - 2, 384 километра - го прави с около 5 процента по-голям отколкото Плутон го обяви Майк Браун от институтът на Калифорния на технологията в Пасадена на 11 април. 5


Глетчера на Хелхеим

Допълнителната чиста вода сложена в северният атлантически океан от стопяващата част от леда на Гренландия глетчерът на Хелхеим може да спре северният атлантически поток в рамките на следващите 100 години.

6


U.S. - Тайван изтрелване на сателит

Санта Барбара-Калифорния, април 12, 2006, (UPI) - с шест сателита сметнаха да подобрят прогнозите за времето и наблюдават промяната на климата са готови за старт от Вандербург Въздушни сили в Калифорния. Обединено усилие от Съединените щати и Тайван, ракета на Минотавър е планирано да стартирана 14.04.2006 в 5 : 10 следобед тихоокеанско лятно време в петък от военната база, около 50 мили северно от Санта Барбара, Калифорния Слабо движещите се по орбита сателити ще бъдат първите за предоставяне на атмосферна информация в ежедневно и реално време над хиляди точки на земята за проучване и действащо предсказване на време.

7


NASA създаде симулация на Черна Дупка

Greenbelt, Мериленд, април 18, 2006, (UPI) -учените на NASA казват, че достигнаха пробив в компютърно моделиране, давайки симулация на гравитационни вълни от сливащите се черни дупки.

Астрономи на които казаха примерните симулации - най-големите астрофизични изчисления някога извършиха на суперкомпютър в NASA , че изследват вселената в изцяло нов начин.

8


Предишните симулации бяха сполетени от компютърни катастрофи, откакто необходимите уравнения основани на теорията на Айнщайн от обща относителност бяха твърде сложни. Но учени при центърът за полет на пространство GODDARD на NASA в GREENBELT, Мериленд, откриха метод да преведе математиката на Айнщайн в начин по който компютрите да могат да разберат. " Tези сливания са до момента най мощните събития случващи се в вселената от всеки, създаващ повече енергия отколкото всички звезди във вселената заедно. Сега, когато ние имаме реалистични симулации за да водим гравитационни детектори на вълна идващи онлайн," каза Джоан Кентрела, глава на гравитационната лаборатория по астрофизика при GODDARD

9


Българска история ХРИСТИЯНИЗИРАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ Християнството на Балканския полуостров и в ханството до средата на IX век В българските земи християнството било отдавна разпространено. Първоначалната му проповед се свързва с имената и дейността на двама от първите Христови апостоли — Павел (52 г.) и Андрей (65 г.). След налагането му като господстваща религия през IV в. то се разпространило широко сред тракийските племена. Славянските нашествия нанесли тежък удар върху църковната организация на полуострова и разстроили църковния живот. С течение на времето християнството започнало да прониква сред заселилите се славяни, за да се стигне дотам, че цариградски патриарх станал славянинът Никита (764-780). Още в старите си местоживелища някои от прабългарите също се приобщили към християнството. Известни са случаи, направили силно впечатление още тогава: през 528 г. в Цариград християнин станал прабългарският вожд Грот, там по-късно „в недрата на християнството" бил приет хан Кубрат. Вероятно покръстен е бил и хан Тервел през 705 г. преди да получи титлата кесар. Проникването на християнството в българското общество през първата половина на IX в. не отминало и ханската фамилия. Първородният син на хан Омуртаг Енравота (Боян) станал първият български мъченик за 10


Христовата вяра. Пленената от византийците сестра на хан Борис приела в Цариград християнството и след завръщането си в България започнала да оказва влияние върху своя брат. Появили се и първите български монашески обители в пограничните области. Първоначална дейност на княз Борис I (852-889; т 907). Причини за покръстването Княз Борис I поел управлението на една огромна по територия държава, населена с разнородно по етнически състав население, сред което като маса доминирали славяните, а като фактор в държавно-политическия живот — прабългарите. Продължаващият българо-византийски конфликт бил уреден през 856 г., когато по силата на сключения договор Византийската империя признала българските завоевания на Балканския полуостров. Сложно било положението на северозападната граница, където Българското ханство продължавало да устоява своите позиции в Трансилвания, Панония и Средния Дунав в конфликти и сложни политически комбинации с Немското кралство, Великоморавия, Хърватско и други славянски княжества. Към средата на IX в. били налице всички предпоставки България да бъде приобщена към семейството на християнските държави в Европа. Преодоляването на религиозните различия в българското общество можело да стане не върху езичеството на прабългарите и славяните, а чрез приемането на една универсална религия, за която вече обективно съществували исторически условия. Религиозно-светогледното единство било необходимо преди всичко за да се преодолеят племенните, етническите и културно-битовите различия сред населението, за да може то да се слее в единна етнорелигиозна общност, в един народ. Християнството било подходяща религия за обяснение на настъпилите изменения в социалното развитие на българското общество. Макар да имала огромна територия и многобройно население, България била смятана от своите могъщи съседи византийците и немците за страна на „езичници и варвари" и не заемала достойно 11


място в междудържавните отношения на християнизирана Европа. Същевременно тя оставала настрани от процеса на развитие на европейската духовна и битова култура, изграждана върху светогледната основа на християнството. С принципа си за единобожие християнството укрепвало идеята за самодържавието и единовластието, заложени и в религията на прабългарите. В лицето на църквата като нова и всеобхватна институция самодържавието получавало силен и надежден съюзник. Покръстването на владетеля и народа Естественият ход на историческите събития довел до конкретно решаване на въпроса за налагане на християнството в страната, макар че първоначално българският владетел изявил желание да приеме християнството от Рим. През 863 г. избухнала нова българо-византийска война, която завършила с тежко поражение за българите. Поради природни бедствия настанал голям глад. Сред населението върлували болести. Между двете воюващи държави бил сключен „дълбок мир". Българският владетел поел задължението да се приобщи към християнството и Цариградската църква. Пристигналите във византийската столица български пратеници били незабавно покръстени. Заедно с тях към България се отправила внушителна мисия от византийски духовници начело с епископ, които започнали масово покръстване на народа. Поради зреещата съпротива срещу християнизацията Борис не придал голяма тържественост на акта на своето християнско кръщение и го извършил тайно през една нощ, като приел името на тогавашния византийски император Михаил III (865). Изпратеното в България византийско духовенство поради непознаване на езиците на основните етноплеменни групи извършвало обикновени обреди на кръщение и черкуване и не успяло да запознае населението със същността на налаганата религия и свързаните с нея църква и духовенство.

12


Успоредно с официалната византийска мисия християнска проповед извършвали и еретици, мисионери на други религии, лица без църковен сан и звание и т. н. Към създадения религиозен хаос се добавило и насилието, употребено при кръщението на отделни лица, селища и групи. Създалата се сложна и напрегната обстановка била използвана ловко от привържениците на езичеството и преди всичко от някои среди на прабългарската аристокрация, които успели да създадат настроения и опозиция срещу християнизацията. Покръстване на българите. Миниатюра от българския превод на Манасиева летопис – ХIV в.)

13


ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ

Из „Царе" от Йосиф Генезий (византийски историк от първата половина на X век. Съчинението му обхваща събитията от 813 до 886 г.) „И тъй владетелят на българите (Борис)... се съгласил на мир, ако и по-рано да бил дързък. Освен това и неговите хора били измъчвани от глад... Поради това всички лесно се съгласили да приемат християнското кръщение, а техният владетел приел да се нарича Михаил — по името на императора. Там били изпратени отбрани архиереи, за да укрепят християнската вяра."

Езическият бунт срещу покръстването През пролетта на 866 г. недоволството срещу приобщаването на България и нейния владетел към християнството и сближението с Византия прераснало в бунт, който бил възглавен и ръководен от част от прабългарската аристокрация. Бунтът избухнал във вътрешната област на държавата и участниците в него се насочили към Плиска с намерението да извършат преврат във върховното държавно управление. Те обвинявали владетеля, че е „дал лош закон" и е „отстъпник от бащината чест и слава", т. е. от прабългарската езическа вяра и традиции. Княз Борис I-Михаил успял да разгроми бунтовниците. Възглавяващите ги 52-ма боляри били избити заедно с целите им родове. По-малко знатните и обикновеният народ, които също участвали в бунта, не претърпели никакво наказание.

14


Усложняването на положението в страната и силно изразените антивизантийски и антихристиянски настроения и действия поставили княз Борис I-Михаил и неговото най-близко обкръжение пред сериозно изпитание за избора на пътя, по който трябвало да върви. Пътят на християнската църква и религия на българска земя се оказал труден и сложен, а актът на покръстването изглеждал малко прибързан и недостатъчно обмислен ход с оглед на неговите последици. И все пак жребият бил хвърлен. Връщане назад не можело да има. България между Рим и Цариград. Българският църковен въпрос Съюзът на франкската империя с папството, осъществен по времето на Карл Велики, изиграл важна роля за укрепването на християнската църква в Западна и Средна Европа. Твърде скоро римските папи насочили своите усилия за християнизирането на среднодунавските славянски племена. Не били малки и амбициите им по отношение на Балканите. Цариградската патриаршия се стремяла да приобщи към християнството и да включи в диоцеза си племената и народите от Европейския изток и противодействала на активната мисионерска дейност на папството сред славяните. Макар да се стремяла да наложи гръцкия език като богослужебен и книжовен в държавите, които влизали в нейната орбита на влияние, тя била значително по-отстъпчива и демократична по отношение на народните езици и следвала евангелската максима: „Да хвалим Бога на всички езици!" Съперничеството между двете основни средища на християнството в Европа — Рим и Цариград, които си оспорвали хегемонията над европейския християнски свят през втората половина на IX в., се пренесло и върху българския църковен въпрос. При създалата се твърде сложна и опасна

15


обстановка в страната княз Борис I -Михаил се стремял (чрез използване на противоречията между двете църковни средища) да осигури независимост на България в църковно отношение и да превърне българската църква в оръдие на държавната власт, а не на някоя чужда сила. Непосредствено след потушаването на бунта срещу покръстването княз Борис I-Михаил проводил пратеничество при римския папа Николай I (858-867) и обширен поменик от 106 въпроса за всичко, което интересувало българския владетел и приближените му относно покръстването, християнската вяра и обреди, организацията на църковния живот, християнското законодателство и т. н. Подобно пратеничество по същото време тръгнало и към двора на крал Людовик Немски (843-876). През есента на 866 г. папата заедно с многобройно духовенство начело с двама епископи проводил в България своите отговори на запитванията на българите. От немска страна също била изпратена църковна мисия, която заварила в страната папското духовенство и скоро била принудена да се завърне. Папската мисия започнала повторно покръстване на населението. Преминаването на българите в лоното на Римската църква с острота поставило българския църковен въпрос. Пред опасността в подстъпите към Цариград да има силна и голяма държава под юрисдикцията и влиянието на папството Византия се принудила да бъде гъвкава в своите дипломатически действия, значително по-отстъпчива по отношение на предявяваните от българска страна искания. В крайна сметка въпросът за принадлежността на българския църковен диоцез към едно от двете оспорващи си го църковни средища бил разрешен през 870 г. на проведения в Цариград Осми Вселенски събор в присъствието на официални представители на всички християнски църкви. Съборът постановил България да премине под върховенството на Цариградската патриаршия, но да бъде обособена като самостоятелна архиепископия. Римското духовенство било принудено да напусне страната. На негово място дошло отново византийско духовенство начело с ръкоположения от цариградския патриарх пръв български архиепископ Йосиф.

16


Независимо че претърпяла поражение в двубоя с Цариград по българския църковен въпрос, Римската църква не загубила надеждата отново да възвърне България в своето лоно. Последни години от властването на княз Борис I-Михаил и неговото място в българската история Установяването на „дълбокия мир" с Византия не означавало, че външнополитическите проблеми на българската държава били решени. Опитът за покоряването на разпокъсаните сръбски племена през 880 г. се оказал неуспешен. Войската, предвождана от първородния Борисов син Владимир-Расате и дванадесет боляри, била обградена и пленена. След този несполучлив поход българският владетел сключил мир със сърбите. Не били забравени и българските интереси по Средния Дунав. През 883-885 г. българите решително се намесили на страната на Немското кралство във войната му срещу Великоморавия, чието въздигане застрашавало интересите им. През 889 г. след 36-годишно управление княз Борис I-Михаил доброволно се оттеглил от престола и се замонашил. Ала и в манастирската килия той не преставал да проявява интерес и активност спрямо управлението на държавата. На два пъти неговите действия се оказвали решаващи за определяне тенденциите и хода на историческото развитие. Той починал на 2 май 907 г. и скоро след смъртта му бил провъзгласен за светец от новоучредената Българска църква. Чрез целокупната си дейност княз Борис I-Михаил се очертава като един от най-големите и далновидни държавници в историята на българското средновековие. Смел и радикален реформатор, той ускорил процеса на приобщаване на българското население към

17


християнството, съдействал за изграждането на новата институция — църквата, дал превес на славянския елемент в културното и етническото изграждане на българската общност чрез въвеждане на славянската писменост и книжнина и превърнал ранносредновековната българска култура в неделима част от европейската християнска цивилизация в нейния славяно-византийски модел. Цялата българска история носи върху себе си следите от неговата епохална историческа дейност. С право П. Мутафчиев е отсъдил: „Борис е бил ако не във всяко отношение най-великият, то безспорно най-мъдрият от всички владетели, които българите някога са имали. У никой друг измежду тях съзнанието за дълг и чувството за отговорност пред бъдещето на собствения народ не са били тъй дълбоки, както у него." Образ на княз Борис, прав, с кръст в ръка и с корона с нимб, представен върху златен фон.

18


Възникване на славянската писменост и книжнина. Св. св. Константин-Кирил философ и Методий Създаването на славянската писменост и книжнина е най-забележителното културно завоевание на славяните през средните векове. Първоначално те си служели, както пише Черноризец Храбър, с „черти и резки". След създаването на българската и другите славянски държави в тях били използвани гръцката и латинската писменост. Върху основата на съществуващите графични системи в България и други славянски страни били правени опити за създаване на славянска азбука, които се оказали несполучливи. Изнамирането, приложението и първоначалното разпространение на славянската азбука и книжнина е дело на братята Константин-Кирил философ и Методий. Те били родени в Солун. Докато повъзрастният — Методий, отрано се отдал на военноадминистративна служба и бил назначен за управител на една славянска област на Византийската империя, Константин получил блестящо образование в прочутата Магнаурска школа в Цариград. Там той проявил изключителни дарби и привлякъл вниманието на византийските управници. През 851 г. настъпила важна промяна в живота на двамата братя — те се оттеглили в манастира „Полихрон" на планината Олимп в Мала Азия, където в продължение на осем години „беседвали и се занимавали прилежно с книгите". През.855 г. техните книжовни занимания довели до изнамирането на славянската азбука. С помощта на тесен кръг ученици те се заловили с превода на част от богослужебните книги от гръцки на славянски език. Когато през 862 г. при византийския император пристигнали пратеници на великоморавския княз Ростислав (846-870) с искане да му изпрати учители и наставници, които да извършват богослужението в неговата страна на славянски език, изборът паднал върху двамата братя, чиито занимания били добре известни. През 863 г. Константин философ и Методий заминали за

19


Великоморавия. Тяхната мисия в тази страна имала плодотворни резултати: те изградили самостоятелна славянска църква и училища, обучили много ученици и подготвили славянско духовенство, увеличили обема на славянската книжнина чрез нови преводи и наложили славянския език в богослужението и в деловата писменост. Срещу тяхната дейност се опълчили привържениците на „триезичната догма", според която християнското богослужение трябвало да се извършва само на трите „свещени езика": гръцки, латински и еврейски. В диспут с тях, проведен във Венеция през 867 г., Константин философ риторично им отговорил: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли еднакво на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате, щото всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи?“ Във връзка с възникналите спорове и необходимостта да получат благословия за дейността си двамата братя били извикани в Рим, където новият папа Адриан II (867-872) осветил славянските книги и богослужение. На 14 февруари 869 г. Константин философ, който приел монашески обет и името Кирил, междувременно починал и бил погребан в църквата „Сан Клементе". След Кириловата смърт Методий се установил при княза на панонските славяни Коцел (861-872), по чиято молба папата скоро го ръкоположил за епископ на цяла Панония.Това не се понравило на немското духовенство, което започнало да сипе хули и клевети срещу славянския първопросветител, и той бил заточен в продължение на две години и половина в манастир. За да защити престижа на Римската църква и да укрепи нейното влияние сред славяните, папа Йоан VIII (872-882) наредил да освободят Методий и го ръкоположил за архиепископ на Великоморавия със средище Велеград (874). Повторното отиване на Методий в страната било отбелязано с възход на славянското богослужение, обучение и книжнина. Самият той, подпомаган от своите ученици, се отдал на усилена книжовна и преводаческа дейност. Уморен от непрекъснати борби, труд и мъки,

20


Методий починал на 6 април 885 г. За свой приемник измежду многобройните си ученици (те наброявали повече от 200 души) той избрал Горазд. Това бил и краят на велико-моравската мисия в създаването и разпространението на славянската просвета и книжовност.

Изображение на Кирил и Методий в Менология на Василий II – ХI в.

Гробът на св. Константин-Кирил Философ в църквата “Сан Клементе”, Рим

21


Кирило-Методиевите ученици в България За немското духовенство Методиевата смърт била сякаш знак за разправа с делото на славянските първопросветители и най-вече с техните ученици. Постепенно славянският език бил забранен в богослужението, а славянското духовенство — отстранено от църквата. Наклеветени, че кроят бунт срещу новия великоморавски княз Светополк, по-младите Кирило-Методиеви ученици били продадени в робство във Венеция. Особено жестоко било отношението към учениците от найблизкото обкръжение на двамата братя. Заедно с мнозина други те били хвърлени в затвора и подложени на мъчения. Оцелелите, сред които се откроявали Климент, Наум и Ангеларий, били прогонени извън пределите на Великоморавия. През 886 г. те се отправили към България — единствената славянска страна, в която можели да намерят не само убежище, но и условия за продължаване на своята дейност. В лицето на княз Борис I-Михаил пристигналите в България ученици на братята Кирил и Методий намерили истинския и достоен покровител на славянската книжовност. Те били приети от него в Плиска с голяма почит. През същата година от Цариград пристигнали и част от онези ученици на славянските първопросветители, които, продадени като роби във Венеция, случайно били откупени и спасени от пратеник на византийския император. В хода на продължителните разговори на славянските духовници и учители с българския владетел и приближените му боляри се оформил план да бъдат създадени две основни средища за обучение на духовенство и за просветнокнижовна дейност на славянски език: едното в областта Кутмичевица (дн. в Македония) с център Охрид, а другото — в Североизточна България с център Плиска. За поле на Климентовата дейност била определена Кутмичевица. За да я улесни, княз Борис I-Михаил въвел някои промени в управлението на областта и издал разпореждания към населението й, а на Климент били предоставени три болярски къщи за училища и местопребиваване.

22


Делото на св. Климент Охридски и св. Наум В определената му област Климент разгърнал широка проповедническа и книжовно-просветителска дейност, която имала значение както за цяла България, така и за останалите славянски страни. За седем години той обучил 3500 ученици, повечето от които станали духовници. Покрай грижите за подготовка на църковен клир и книжовници Климент намирал време и за книжовен труд и уредба на българската църква. През 893 г. Климент бил ръкоположен за епископ и църковен надзорник на „третия дял на Българското царство". Извършил изключителни дела за развитието на славянската книжовност и за духовното прераждане на българския народ, Климент Охридски починал на 27 юли 916 г. и бил погребан в църквата на основания от него манастир „Св. Панталеймон" в Охрид. Скоро след това бил провъзгласен за светец и чудотворец. Наум разгърнал дейността си в Плиска и Североизточна България. Първоначално извършвал главно църковнопроповедническа дейност. С подкрепата на княза Наум създал в манастира край Голямата базилика в Плиска книжовно средище и училище, където ръководел преписването и размножаването на основните богослужебни книги. Под неговото ръководство и напътствия в усилената духовна дейност участвали такива изтъкнати черковници и книжовници като Йоан Екзарх и Константин Преславски. В кипящия книжовен живот на българската столица се включил и завърналият се от Цариград високообразован син на княз Борис — Симеон. Успоредно с просветителската и мисионерската дейност Наум се посветил и на книжовно творчество. Негови произведения поставили основите на славянската и българската църковна химнография. Заради неуморната си работа в този дял на България той бил наречен от своите житиеписци „мизийски светилник". Когато Климент бил ръкоположен за епископ (893), Наум също заминал за Охрид, за да просвещава, учителства и ръководи книжовността вместо него.

23


Средище на дейността му станал основаният от него със съдействието на княз Борис и сина му Симеон манастир край Охридското езеро, запазен и до днес и носещ неговото име „Св. Наум". Там известният български книжовник и просветител починал на 23 декември 910 г.

Упоменаване на Климент Охридски в евангелски месецослов

24


Историческо значение на Кирило-Методиевото дело Идването на учениците на славянските първоапостоли и просветители св. св. Кирил и Методий в България съвпадало с времето на радикално религиозно и културно обновление на българското общество. Забележителните постижения на разностранната им дейност обуславят нейното историческо значение. Преди всичко те развили голяма мисионерска активност за разпространение, осмисляне и възприемане на християнството на говорения от по-голямата част от българското население славянски език. Положили основите на системното обучение на грамотност и църковно служене, на българското образование и училище. Успели да реформират създадената глаголическа графична система и наложили като азбука кирилицата, използвана от много народи и до днес (в Сърбия, Русия, Украйна, Беларус, Монголия и др.). Благодарение на техните усилия се обогатила, размножила и широко разпространила славянската книжнина. Системното черкуване на славянски език положило трайните основи на българската християнска култура и религиозност, в която вярванията и обредността на новата религия своеобразно се преплели с остатъците от езическите вярвания и култове. Така били създадени устоите на българската духовна култура, която представлява сърцевината и обуславя трайността на българското историческо развитие през вековете. Проповедническата, просветителската, църковно-организационната, книжовната и реформаторската дейност на Кирило-Методиевите ученици и техните последователи в България в края на IX- началото на X в. имала изключително важно значение не само за нейното културно развитие, но и за това на всички славянски народи. България се превърнала в основно и негаснещо огнище на славянската писменост и книжнина, в първия истински духовен вожд на славянския свят. Чрез жизнения им подвиг и сътвореното от тях на българска земя се отваряли широко дверите за приобщаване на славянството към европейската християнска цивилизация. 25


Тази дейност изиграла решаваща роля за формиране и определяне на славянския облик и езикова принадлежност на българската средновековна народност и култура. Ако налагането на християнството било силен удар върху прабългарската аристокрация и нейните позиции в управлението на държавата, то въвеждането на славянската писменост и богослужение предопределили окончателния залез на прабългарския етнически елемент. Делото на Константин-Кирил и Методий и техните ученици в славянските страни, но най-вече в България е огромен принос в изграждането и развитието на славянската и европейската средновековна култура. Култът към двамата славянски първоапостоли и просветители бил установен в Българската църква от техните ученици. За това свидетелства упоменаването в един от найранните старобългарски глаголически книжовни паметници — Асеманиевото евангелие (X в.). Култът към св. св. Кирил и Методий е всъщност и найтрайният в цялата българска история. През 1985 г. папа Йоан-Павел II ги обяви с енциклика за Св.св. Кирил и Методий. Автор Станислав Доспевски. покровители на Европа. Пазарджик. Църквата "Св. Богородица ", 1860 г. 26


НАУМ (Охридски) (830-23 XII. 910)

Книжовник и висш духовник, един от петимата ученици на братята Кирил и Методий. Биографичните данни за живота и дейността му са твърде оскъдни. От Пространното житие на Кирил и Методий научаваме, че участвал в тяхната великоморавска мисия и че в края на 867 или началото на 868 бил един от тримата техни ученици, които били ръкоположени за свещеници в Рим. След смъртта на Кирил придружавал Методий в Панония и Великоморавия. През 885 пристигнал в България. Отначало се установил в Плиска и се изявил като организатор на църковния и просветния живот в столицата и нейните околности. След ръкополагането на Климент Охридски (893) за епископ Н. продължил неговата дейност в Югозападна България. Предполага се, че е работил в манастира "Св. Пантелеймон" край Охрид. През 905 издигнал манастир на Охридското езеро, който днес носи неговото име. След смъртта му бил канонизиран за светец. Като книжовник Н. има големи заслуги за създаването и процъфтяването на Преславската книжовна школа и Охридската книжовна школа.

27


ДРЕВНА ГЪРЦИЯ АТИНСКАТА ДЪРЖАВА В НАЙ-РАННИЯ ПЕРИОД

В героичната епоха четирите племена (фили) на атиняните заемали още отделни области в Атика; дори съставящите ги фратрии (дванадесет на брой), както изглежда, още имали отделни заселища в дванадесетте града на Кекропс. В общественото устройство били характерни институциите на героичната епоха: народно събрание, народен съвет, базилевс. Докъдето стигат сведенията на писаната история, в Атика земята била вече поделена и преминала в частна собственост, съществувало стоково производство, вече сравнително развито към края на висшата степен на варварството, със съответната му стокова търговия. Освен зърнени храни добивали вино и дървено масло; търговията по Егейско море все повече преминавала от ръцете на финикийците в ръцете на атическите гърци. При покупката и продажбата на поземлени владения, при растящото разделение на труда между земеделие и занаяти, търговия и корабоплаване членовете на родовете, фратриите и племената скоро се размесили, в районите на фратриите и племената се заселвали жители, които, макар и сънародници, не принадлежали към съответната организация и следователно били чужденци в своето собствено местожителство. В спокойни времена всяка фратрия и всяко племе сами уреждали своите работи, без да прибягват до съвета и до базилевса в Атина, но този, който живеел на територията на фратрията или на племето, без да принадлежи към тях, не можел, разбира се, да взема участие в тяхното управление. 28


Това така разстройвало правилното функциониране на органите на родовото устройство, че още в героичния период се наложило да се вземат мерки. Била въведена приписваната на Тезей конституция. Промяната се състояла преди всичко в това, че в Атика било учредено централно управление, т. е. част от работите, завеждани досега самостоятелно от племената (филите), били обявени за общи и прехвърлени на заседаващия в Атина общ, съвет. 99. Гръцките фратрии Из надписа на Демотионидската фратрия в дема Декелея (Атика) Този документ е от голямо значение за устройството и функциите на йонийско-атическите фратрии през V и IV в. пр. н. е. Запазил се е във вид на надпис върху стела от началото на V в. пр. н. е., намерен на мястото на атическия дем Декелея. Неговото съдържание става понятно, когато се излезе от следните установки на Енгелс: „Фратрията била, както и у американците, един различен на няколко дъщерни рода първоначален род, обединяващ ги и често извеждащ ги от един общ родоначалник ( За родоначалник на Демотионидската фратрия се смятал хероят Демотион.)... Освен това фратрията имала право и дълг да преследва за кръвно престъпление, извършено спрямо някой неин член, значи от по-раншно време — и задължението за кръвно отмъщение. Тя имала още и общи светини и празници и въобще развитието на цялата гръцка митология и наследения от нея древно-арийски култ на природата било съществено обусловено от родовете и фратриите и се извършвало в техните рамки. По-нататък фратрията имала един старейшина (фратриах) и според Дьо Куланж свои събрания и задължителни решения, съдебна и административна власт. Дори по-късната държава, която игнорирала рода, оставила на фратрията някои обществени функции."2 Превод по текста у Dittebnberger, Sylloge, № 921. I. Жрецът Теодор, син на Евф(р)антид, се погрижи за написването и поставянето на стелата. На жреца се пада предварително при всяко жертвоприношение, при което се представят новородените през тази година деца, по една кълка, по една плешка, едно ухо и три обола в пари; при всяко жертвоприношение, при което се представят юношите във фратрията, за да бъдат записани в нейните списъци, жрецът има правото да получи предварително една кълка, една плешка, едно ухо, един дълъг хляб, по-голям от дневната дажба, половин ведро вино и една драхма пари.


II. Решение на фратерите на Демотионидите, взето по времето, когато в Атина бил архонт Формион [396—395 г. пр. н. е.], а фратриарх бил Пантаклей от Ой. Хиерокъл внесе следното предложение: „Всички онези членове на фратрията, чиито дела за приемане във фратрията не са още разгледани според както повелява статутът на Демотионидската фратрия, да бъдат разгледани и разрешени незабавно от членовете на фратрията [фратерите], като всеки един от членовете на фратрията даде тържествено обещание пред олтара на Зевс Фратрийски и си вземе от олтара на бога камъчето за гласуване във връзка със случая, който е сложен на разглеждане. Ако се установи, че някой се е вмъкнал във фратрията, без да е неин член, жрецът и фратриархът са длъжни да заличат името му от списъка на фратерите, който се намира в архивата на Демотионидска фратрия, както и от преписа на списъка. А онзи, който е въвел и записал в списъка на фратрията оногова, който бъде изключен и заличен от нея, да бъде глобен със сто драхми в полза на Зевс Фратрийски и фратриарха или пък самите те трябва да я платят.“ 100. Най-старото държавно устройство на Атина Аристотел, Атинската държава, 3, 1—6 (в откъси) Текстът на трактата „Атинската държава" е бил открит в 1890 г. между папирусите, донесени от Египет в Британския музей. Наскоро след това „Атинската държава" е била преведена на много езици.( Първият български превод на „Атинската държава” епод заглавиетие „Атинска държавна уредба” е дело на акад. Г. И. Кацаров (София, 1904г.). ) 3(1). Старият държавен строй, който съществувал преди Драконт, бил уреден по следния начин. Висшите държавни длъжности се заемали от знатните и богатите, като отначало магистратите заемали своите длъжности пожизнено, а впоследствие за десет години. (2). Най-важни и първи ,по време били длъжностите на царя, полемарха и архонта. Първа от тях била длъжността на царя и тя се наследявала от деди и прадеди. Втора поред възникнала и се прибавила длъжността на полемарха, и то поради това, че някои от царете се показали слаби и некадърни във военното дело. По този начин и атиняните, като се намерили натясно, повикали за главнокомандуващ Йон (Йон бил митичен цар, роден от връзката на Аполон с Керуза, дъще-рята на цар Ерехтей. Аристотел го смятал за историческа личност и му приписвал обединяването на населението на Атика в една държава


(срв. Аристотел, Атинската държава, гл. 41). Според преданието Йон бил пови-кан за полемарх във време на война между Атина и Елевзина. Той се смя-тал освен това за родоначалник и на йонийците.). (3) Последна поред е длъжността на архонта. Повечето автори твърдят, че тя била учредена във времето на Медонт (Медонт бил син на последния атински цар Кодър, а Акаст — прием-ник на Медонт.), а други — във времето на Акаст. Като доказателство за това те привеждат факта, че деветте архонти и до ден днешен полагат клетва, че ще извършват жертвоприношенията по същия начин, както във времето на Акаст. При това от същия факт се вади заключението, че в Акастово време родът на Кодър се отказал от царското достойнство в замяна на почестите, които били дадени като привилегия на архонта. Няма особено значение дали това е станало през времето на единия или другия, защото разликата по време между единия и другия е незначителна. Като доказателство за това, че архонтската власт била последна по време, може да послужи и обстоятелството, че архонтът не изпълнява нито една от функциите, наследени от старо време, какъвто е случаят с царя или полемарха, а само онези, които са били въведени впоследствие. Поради това и тази магистратура добила едва неотдавна, голямо значение, след като към нея се прибавили създадените впоследствие функции. (4) Институцията на тесмотетите пък била учредена много години по-късно, когато длъжностните лица се избирали вече за по една година, за да съставят и обнародват онези решения, които имали силата на закон, и да ги лазят и прилагат при разрешаване на спорни въпроси. Затова и тази длъжност била единствената, която не траела повече от една година. (5) Изброените по-горе магистратури следват по старшинство в следния ред. Архонтите били властни да произнесат присъда по делата, а не, както сега, да водят само предварителното следствие... (6) .. ., Най-сетне съветът на ареопагитите, макар и да бил длъжен да бди само над законите, в същност вземал решително участие в управлението на държавата и налагал безапелационно телесни и парични наказания на всички, които нарушавали реда. Последното се обяснява с обстоятелството, че архонтите се избирали по знатност и по богатство, а те от своя страна влизали и в състава на ареопага. Ето защо и тази висша длъжност се заема пожизнено и до днес.


101. Законодателството на Драконт. Драконтовият закон за убийство Този важен текст представлява препис от оригиналния закон на. Драконт от VII в. пр. н. е. за човекоубийството. По решение на атинското народно събрание от 409—408 г. пр. н. е. той бил издълбан отново на камък и изложен на видно място. Открит е бил през 1834 г. при малката митрополитска църква в Атина и оттогава е претърпял множество издания и тълкувания (срв. за него M. Tod, Greek Historical Inscriptions, I, 87, стр. 214 сл., откъдето е направен настоящият превод). Диогнет от дема Фреарий водеше протокола на заседанието, а Диокъл беше архонт. Решение на съвета и на народа Акамантидската триба излъчваше дежурната притания, Диогнет водеше протокола, Евтидик беше епистат(председател) на събранието, а Ксенофан направи следното предложение: законът на Драконт за убийството да бъде обнародван върху една мраморна стела от комисарите, натоварени с обнародването на законите. Текстът на закона трябва да бъде оставен на разположение на комисията от секретаря на дежурната притания на съвета и трябва да се обнародва и изложи на мраморната стела пред царската портика. I колона § 1. Ако някой убие някого непредумишлено, той трябва да бъде наказан с изгнание. Царете (В случая се касае очевидно за четиримата царе на четирите атическо-йонийски фили, или т. нар. „филобазилевси". По онова време те предсе-дателствали съда и произнасяли присъдите.) са длъжни да се произнасят по причините за убийството и да съдят по обвиненията за подготвяне на предумишлено убийство, а ефетите са длъжни да водят следствието. § 2. За да могат двете спорещи страни да се помирят, когато има налице баща, син или брат, необходимо е съгласието на всички; в противен случай онзи, който е несъгласен, взема връх над другите. В случай че такива роднини не се окажат налице, необходимо е единодушното съгласие на роднините от втора степен до братовчедите и ако те се съгласят да се помирят, трябва да положат и клетва. Ако и такива роднини не са налице, а някой човек извърши непредумишлено убийство и комисията от петдесет и един членове, а именно


ефетите, признаят, че той не е извършил убийството предумишлено, тогава комисия от десет членове от неговата фратрия може да му разразреши да се завърне в страната, в случай че желае. Тези лица се избират от петдесет и един членната комисия от средите на аристократите. § 3. И онези, които са извършили убийство преди, попадат под ударите на този закон. § 4. Обявяването на съдебно преследване спрямо онзи, който е извършил убийство, трябва да се извърши на площада от целия род чак до роднините от втора степен и до братовчедите, а самото преследване да се извършва съвместно и от братовчедите, и от техните синове, и от зетьовете, и от тъстовете, и от членовете на фратрията. ... § 5. ... [Текстът е повреден.] § 6. Ако пък някой [човеко] убиеца или стане причина за неговото убийство, то той трябва да бъде лишен от правото да се явява на граничния площад и да взема участие в състезанията и в свещенодействията на амфиктионите. Такъв човек подлежи на същите наказания като онзи, който е убил атинянин, а решението да се предостави на ефетите. § 7. Да бъде позволено да бъдат убивани убийците или отвеждани на тяхна територия и това не трябва да се смята за оскверняване. Не бива обаче убийците да бъдат малтретирани или да се изисква откуп за тях. В противен случай виновният трябва да заплати в двоен размер причинените от него щети. .. 102. Положението на бедното селячество в навечерието на Солоновите реформи Аристотел, Атинската държава, 2, 2 см. В течение на много години след това(Т. е. след покушението, извършено от Килон и привържениците му през втората половина на VII в. пр. н. е.) знатните и народът водели борба помежду си. Не трябва да се забравя при това, че държавният строй бил изобщо олигархически, но същественото било това, че бедните били заробени, и то не само те, но и жените, и децата им робували на богатите. Те се наричали пелати и хектемори, защото при такива именно арендни условия обработвали земята на богатите. Изобщо цялата земя била в ръцете на малцина собственици. В случай че бедните не платели наема, те могли да бъдат отведени в робство заедно с децата си. А пък и заемите се сключвали под залог на личната свобода чак до времето на Солон, който пръв станал застъпник на народа. От тогавашните политически злини


най-тежко и горчиво било, разбира се, описаното по-горе робско положение на народа. Впрочем народът роптаел и срещу всички останали порядки в държавата, защото може да се каже, че той бил напълно безправен. 103. Законодателството на Солон Аристотел. Атинската държава, 5—12 5 (1). Като се има пред вид, че политическият строй на държавата бил такъв и че мнозинството робувало на малцинството, народът се дигнал на въстание против знатните. (2) Тъй като вълнението приело твърде остри форми и двете страни враждували дълго време помежду си, най-сетне те избрали по взаимно съгласие Солон за арбитър и архонт и му възложили устройството на държавата, след като той съчинил елегията, която започва с думите: „Да, разбирам, и сърцето ми е потопено в скръб, като гледам разтърсена от основи най-старата йонийска земя." В тази елегия Солон напада и двете враждуващи страни, като едновременно с това брани едната от другата, разглежда спорните въпроси и накрай убеждава еднакво и едните, и другите да турят край на тази разпра. (3) По произход и известност Солон бил един от първите хора в държавата, а по състояние и по дейност той принадлежал към средната категория граждани. Последното се потвърждава от всички други данни, пък освен това и самият той го засвидетелства изрично в следното стихотворение, като съветва богатите да не ламтят за повече: „Вие, които сте вкусили до насита от многото блага, усмирете надменното си сърце, поставете предел на безмерните си желания, защото нито ние ще отстъпим, нито пък вам ще бъде всичко по волята." Изобщо той стоварва вината за тази разпра върху богатите. Заради това и в началото на елегията си той казва, че се бои „както от алчността на хората за пари, тъй и от тяхната безмерна надменост", тъй като именно поради тези причини възниква и враждата. 6 (1). Като взел властта в свои ръце, Солон освободил народа и в настоящия момент, пък и в бъдеще, като забранил да се дава под залог „тялото", т. е. личната свобода. След това той издал закон и отменил всички дългове, частни и държавни, което се нарича сизахтия, защото като че ли с това бил снет товар от гърба на длъжниците.


(2) По този повод някои се опитват да оклеветят Солон. Случило се така, че когато Солон се готвел да проведе сизахтията, той обадил за това на някои от знатните, а впоследствие, както твърдят демократите, той бил изигран от приятелите си. По думите пък на онези, които желаят да го очернят, сам Солон взел участие в печалбите, защото както се разправяло, неговите приятели сключили заем и накупили много земя, а когато не след много задълженията били премахнати, тези хора забогатели. Оттук, както се разправя, водят началото си родовете, които по-късно се смятали за богати от памтивека. (3) Твърдението на демократите заслужава все пак повече доверие, но не подхожда на Солон. Той във всяко друго отношение се показал тъй умерен и безпристрастен и макар да имал възможност да привлече към себе си чрез измама едната партия и по този начин да стане тиранин в държавата, той възбудил към себе си омразата и на двете партии и предпочел благото и спасението на държавата пред своето лично благо. Ето защо не е правдоподобно, че такъв човек е могъл да се опетни с такива дребнави и недостойни постъпки. А че той е имал възможност да стане тиранин, за това свидетелства разклатеното състояние на държавата. Самият той изтъква това твърде често в стихотворението си, пък и всички останали автори го признават. Следователно въпросното обвинение трябва да се счита за лъжливо. 7 (1). Държавният строй, който Солон установил, и законите, които той издал, били различни от пораншните. Законите на Драконт престанали да бъдат в сила с изключение на законите за убийство. Тези закони били написани на т. нар. „кирби" и били изложени от атиняните в царската колонада, като всички положили клетва да се съобразяват с тях и да ги прилагат. А пък деветте архонти, които полагали клетва пред камъка, давали обет да посветят на боговете златна статуя, в случай че пристъпят някой от законите. Ето защо те и до днес полагат тази клетва по същия начин. (2) Солон установил своите закони за 100 години и дал следното устройство на държавата. (3) Въз основа на облагаемото им с данъци имущество той разделил гражданите на четири категории, както се делели и преди това, а именно на пентакосиомедимни, конници, зевгити и тети. При това той дал достъп до ръководните държавни длъжности на гражданите от класата на пентакосиомедимните, конниците и зевгитите, а именно длъжностите на деветте архонти, на ковчежниците, на полетите, на колегията на единадесетте(Колегията на единадесетте имала като свое ведомство контрола над затворите и затворниците, както и екзекуцията на осъдените на смърт лица. ) на колакретите. На всяка от споменатите категории Солон дал (правото да заемат) длъжности съответно на облагаемото им имущество. На онези, които принадлежали към категорията на тетите, той позволил да участвуват само в народното събрание и в съдилищата.


(4) Към категорията на пентакосиомедимните спадал онзи, който добивал от земята си 500 мери продукти в твърдо и течно състояние. Към категорията на конниците спадали онези, които изкарвали до 300 мери, а някои твърдят, че към имуществената категория на конниците спадали онези, които били в състояние да хранят кон. Като доказателство за това те привеждат преди всичко названието на тази категория, което и било дадено поради естеството на самата работа, а на второ място и някои посвещения от старо време. Така например на Акропола се намира посвещение на Дифил, на което е издълбан следният надпис: „Антемион, синът на Дифил, посвети това изображение на боговете, след като от тет стана конник." Непосредствено до надписа има изобразен кон, което според мнението на същите автори е признак за имуществената категория на конниците. По-вероятно е все пак, че тази категория (подобно на категорията на пентакосиомедимните се характеризирала и отделяла от другите по броя на мерите храни, които произвеждала. Към категорията на зевгитите принадлежали онези, които получавали доход до 200 мери сухи и течни продукти. Останалите граждани се числели към тетите и тези последните нямали достъп до никаква държавна длъжност. Затова и сега, когато председателствуващият запита някого, който желае да бъде избран с жребий на някаква длъжност, към коя имуществена категория принадлежи, никой няма да отговори, че спада към категорията на тетите.8 (1). Солон направил ръководните длъжности да се избират с жребие измежду предварително избраните кандидати, които отделните фили набелязвали предварително. Така всяка фила набелязвала в колегията на деветте архонти по 10 кандидати и измежду тях избирали с жребие деветте архонти. Този обичай всяка фила да избира 10 души, а после измежду тях да се балотират с бобово жребие архонтите се е запазиш и досега. Като доказателство за това, че Солон направил висшите длъжности да се избират с жребие измежду онези, които притежавали имуществен ценз, може да послужи законът за ковчежниците, който продължава да бъде в сила и досега. Този закон повелява ковчежниците да се избират измежду пентакосиомедимните. (2) Такива били законите, които Солон издал по отношение на деветте архонти. В старо време съветът на ареопагитите повиквал по свой почин кандидатите за служба и като ги подлагал на преценка в своята среда, назначавал на всяка служба подходящото лице за срок от една година, след като ги разпределял по отделните длъжности. (3) Филите, както и по-рано, били 4 на брой, а имало и четирима филобазилевси11. Всяка фила се деляла на три три-тии, а всяка трития — на навкрарии. Начело на навкрариите стояли навкрарите, които били длъжни да приемат постъпленията от данъците и да водят сметка за текущите разходи. Затова и в законите на Солон, които вече не са в сила, се казва на много места: „Вменява се в дълг на навкрарите да събират данъците и да ги внасят" или пък: „Разходите да бъдат посрещнати от касата на навкрариите."


(4) Освен това Солон учредил съвета на четиристотинте, по сто души от всяка фила, а на съвета на ареопагитите той предоставил да пазят законите, тъй като и по-рано този съвет съществувал като контролно учреждение в държавата, което било длъжно да следи не само за повечето от най-важните държавни работи, но между другото и да търси отговорност от провинилите се, тъй като ареопагът имал пълната власт да налага наказания и глоби на виновниците и внасял събраните по този начин суми в Акропола, без да вписва причините, заради, които глобата е била наложена. Най-сетне ареопагът съдел и онези, които чрез съзаклятия подривали демократичния строй на държавата, като за тях Солон създал закон за извънредните донесения (ейсангелии) в случай на съзаклятие, при което се съдело по съкратената процедура. (5) И като виждал, че в държавата избухват често междуособици и че някои граждани се помиряват равнодушно с всичко, като оставят събитията да се развиват свободно, той създал срещу такива граждани специален закон, който гласял: „Онзи, който във време на междуособица в държавата не взема участие с оръжие в ръка на страната на едните или другите, той се лишава от граждански права и не може да вземе участие в живота на държавата." 9(1). Такива били впрочем Солоновите разпореждания по отношение на висшите държавни длъжности. . . 10(1); Но още преди своето законодателство той провел опрощаване на дълговете, а след това увеличил мерките и теглилките, както и стойността на разменната монета. (2). В негово време единиците мерки станали по-големи от Фидоновите, а от мината, от която по-рано се секли 70 драхми, сега започнали да се секат 100 драхми. 11(1). След като Солон уредил държавния строй по казания начин, гражданите идвали често при него и му досаждали било със своите укори, било със своите запитвания във връзка с неговите закани. И тъй като Солон не желаел нито да променя своите закони, нито пък с присъствието си да става омразен на своите съграждани, той напуснал родния си град и предприел пътуване до Египет, от една страна, по търговия и от друга, от любознателност, като заявил, че няма да се връща в продължение на 10 години, тъй като смятал, че няма право да стои в Атина и да тълкува законите, а според неговото мнение всеки бил длъжен да изпълнява написаното. (2) Освен това случило се тъй, че мнозина от знатните станали негови врагове поради премахването на дълговете, а в същност и двете страни променили становището си спрямо него, защото установеният от него порядък не отговарял на техните очаквания. Народът очаквал, че Солон ще проведе разделянето на всички


имоти, а знатните от своя страна се надявали, че той ще запази стария ред или ще го промени малко. Солон обаче се противопоставил и на едните, и на другите и макар че имал възможност да се споразумее, с които пожелае, и да стане тиранин, той предпочел да се смрази и с двете страни, но затова пък да спаси отечеството си и да му даде най-добри закони. 12 (1). Всички останали автори са единодушни, че това е било така, а и самият Солон съобщава за това в своите стихотворения със следните думи: „На народа дадох толкова власт, колкото му бе достатъчно, без да отнема от правата, нито пък да прибавя нещо; аз се погрижих обаче и за онези, които имаха власт и се гордееха с богатствата си, да не бъдат онеправдани. Застанах прав и закривах с мощен щит и едните, и другите, като не допусках да вземат връх нито тези, нито онези. " (2) На друго място, като изказва мнение как трябва да се държим с народа, Солон говори: „Народът би следвал най-добре своите водачи, ако не му се отпускат без мяра юздите и ако той не бъде държан много строго с насилие; пресищането поражда своеволие, когато голямо щастие сполети хора, които не знаят мяра." (3) На друго място пък той говори по повод на онези, които желаели разделянето на земята: „Те дойдоха с големи надежди за грабеж и всеки мислеше, че ще намери голямо богатство и че под моята блага реч се крие кораво сърце. Напразни мечти! А сега всички ми се сърдят и ме гледат накриво като враг. Без право, разбира се, защото, каквото обещах, изпълних го с помощта на боговете. Аз не действах лекомислено и не исках да прокарам нещо с насилие като тиранин или да дам на лошите същата част от богатата бащина земя, каквато и на добрите." (4) На друго място Солон говори за премахването на дълговете и за онези, които по-рано робували, а после били освободени: „Да, спрях ли се, преди да постигна целта си, в името на която аз обединих народа? Нека за това ми бъде свидетелка пред съда на времето великата майка на олимпийските богове, всеблагата черна земя, от която изтръгнах забитите на много места стълбове и която преди беше заробена, а сега е свободна. Аз възвърнах в Атина много хора. Едни от тях бяха продадени в робство несправедливо, а други — с право; трети пък бяха забогатели, притиснати от страшна нужда, и бяха забравили от дългото странстване родната си реч. Дадох свобода и на онези, които търпяха тук страшно иго, треперещи пред произволите на господарите. Извърших всичко това посредством силата на закона, като съчетах принудата с правдата и изпълних обещаното. Съставих законите еднакви и за добрите, и за лошите и създадох справедливо правосъдие за всички. Ако някой друг би грабнал остена в ръка, някой зъл и користолюбив човек, той не би могъл да удържи народа. Защото, ако аз бих желал онова, което допадаше


тогава на противниците, и след това и онова, което им кроеше противната на тях партия, градът би се лишил от много мъже. Поради това трябваше да напрегна всичките си сили да се браня от всички страни също като вълка, обкръжен от множество псета." (5) И сетне, отговаряйки на упреците, които отправяли срещу него двете партии, Солон казва: „Ако трябва да кажа истината, народът не бе виждал нито насън онова, което той: притежава сега. А по-знатните и по-силните би трябвало да ме хвалят и да ме считат за свой приятел, защото — продължава Солон, — ако някой друг би се сдобил с тази длъжност, той не би могъл да удържи народа и не би се спрял, преди да разбърка всичко и преди да избие каймака от млякото. А пък аз стоях твърдо и непоколебимо между двата воюващи лагера като пограничен стълб на спорна земя.“ 104. Изостряне на класовата борба след заминаването на Солон Аристотел, Атинската държава, 13 13 (1). По тези именно причини Солон предприел своето пътуване в чужбина. Когато тръгвал на път, в града имало все още, вълнения; след това обаче враждебните партии прекарали четири години в спокойствие. На петата година след управлението на Солон обаче те не избрали архонт поради граждански смутове и още пет години след това атиняните останали по същите причини без архонт. (2) Избраният след това архонт Дамасий управлявал в продължение на две години и два месеца, докато властта му била отнета със сила. После поради смутовете решили да изберат 10 архонти, които управлявали в годината след Дамасий.( Хронологията на изложения период не е напълно сигурна. Ня-кои изследвачи мислят, че архонтството на Салон спада към 592—591 г.; първото безвластие е от 591—588 г.; през 587—583 г. следвало второто без-властие от 4 г. Дамасий управлявал от 582 до 580 г., а десетте архонти би-ли избрани за 580—579 г. пр. н. е.) Всичко това показва, че властта на архонтите имала най-голямо значение и че всички борби и спорове се водели около тази длъжност. (3) Изобщо отношенията на гражданите помежду им били незаздравени. Едни вземали за причина и претекст премахването на дълговете, тъй като вследствие на това обеднели, други били недоволни от държавното устройство, защото то било свързано с големи промени, а трети вземали участие в борбата, подбуждани от честолюбие и свадливост. (4) В Атина имало тогава три партии. В първата влизали главно жителите на крайбрежието(„паралии) начело с Мегакъл, сина на Алкмеон; те минавали за привърженици на умерената демокрация. Във втората влизали


жителите на равнината(„педиаки”), които се стремели към олигархия. Техен водач бил Ликург. На трето място трябва да споменем планинците(„диакрии”), които били привърженици на демокрацията, начело с Пизистрат, който минавал за най-краен демократ. (5) В тази партия поради своята бедност влезли онези, които загубили своите средства, дадени в заем, и онези, чийто граждански произход бил съмнителен, и то от страх. Последното се вижда и от факта, че след прогонването на тираните била извършена проверка и ревизия на списъците на гражданите [т. нар. диапсефизъм], тъй като много лица се ползвали незаконно с права на граждани. Всяка една от тези партии носела названието си от районите, които населявала и обработвала. 105. Солоновият закон за завещанията Плутарх, Биография на Солон, 21 Солон заслужил одобрението на хората и чрез своя закон за завещанията. По-рано не било позволено да се правят завещания и цялото движимо и недвижимо имущество трябвало да остане в рода на умрелия. Солон обаче дал всекиму правото да дава имуществото си, на когото поиска, щом като няма собствени деца, като по този начин той давал предпочитание на приятелството пред роднинските връзки и тачил личното разположение повече от необходимостта, като дал на всекиго правата да разполага, както желае, със своето лично имущество. 106. Възникване на тиранията в Атина Аристотел, Политика, V, 4 (1305 а, 7 сл.) 4. В старо време, когато демагогът ставал едновременно и военачалник, демократическият строй се превръщал в тирания. По-голямата част от тираните в древността станали такива от демагози. Причината, загдето това по-рано ставало, а сега не става, се крие в обстоятелството, че в старо време демагозите излизали от средите на военачалниците, а последните не били още особено опитни в ораторското изкуство. Впоследствие обаче заедно с голямото процъфтяване на ораторското изкуство стават демагози онези, които умеят да говорят; но тъй като сегашните демагози не са опитни във военното дело, те не се и осмеляват да обсебят властта и ако нещо подобно се случи, подобен режим е твърде краткотраен.


5. Преди имало по-често тирани, отколкото сега и поради това, че в ръцете на отделни магистратури се съсредоточавала огромна власт, какъвто е случаят в Милет, където тиранията възникнала от пританията. Пританът съсредоточил в своите ръце огромна власт във връзка с разрешаването на множество извънредно важни въпроси. Тираните тогава се появявали вследствие на обстоятелството, че тогавашните полиси не били особено големи по размери, че народът живял вън от града по нивите си, като се занимавал без отдих със своята полска работа, тъй че неговите „застъпници", щом като притежавали военни дарби, протягали ръка и към тиранията. Те всички обаче ставали тирани, защото се ползували от доверието на народа, а средството, чрез което те продължавали това доверие, била тяхната враждебност към богатите. Тъй и Пизистрат се добрал до тиранията в Атина, като се скарал с педиаките. Херодот, I, 59 На Хипократ след това се родил син, същият този Пизистрат, който се издигнал във време на междуособната разпра между паралиите, начело на които стоял Мегакъл, син на Алкмеон, и педиаките начело с Ликург, сина на Аристолаид. Пизистрат, който се домогвал до тиранията, създал трета партия. Той събрал своите съмишленици-метежници, като се обявил за вожд на планинското население [на Атика] и измислил следната хитрост. Наранил себе си, а наранил също и своите запрегнати в кола мулета и се явил в този си вид на градския площад, уж, че се е спасил от своите неприятели, които искали да го убият, когато обикалял нивята си. Вследствие на това той молел народа да му даде въоръжена стража. Преди това Пизистрат се прославил във войната с Мегара, като превзел Нисея, а извършил и други славни дела. Народът в Атина се поддал на измамата и му дал избрани мъже измежду гражданите, които обаче станали не копиеносци на Пизистрат, а негови „сопаджии" и вървели винаги подир него с дървени тояги в ръце. Те вдигнали метеж и заедно с Пизистрат завзели Акропола. Тогава Пизистрат застанал начело на властта в Атина [560 г. пр. н. е.], но въпреки това той не отменявал съществуващите магистрати и не изменял законите, а управлявал държавата редовно и добре въз основа на установения преди това порядък.


107. Управлението на Пизистрат в Атина Аристотел, Атинската държава, гл. 14—16 14 (1). Пизистрат, който се смятал за най-ярък привърженик на демокрацията и се бил прославил твърде много във време на войната с Мегара, се самонаранил и убедил народа да му даде телохранители, тъй като уж пострадал от своите политически противници. Предложението за това решение внесъл Аристий. Пизистрат, като се сдобил с т. нар. гвардия на сопаджии, извършил с нейна помощ преврат срещу демократическия режим и завзел Акропола 34 години след законодателството на Солон, през време на архонта Комей. (2) Разправя се, че когато Пизистрат поискал охраната, Солон се възпротивил и казал, че е по-умен и по-доблестен от други; по-умен от тези, които не виждат, че Пизистрат се домогва до тиранска власт, а по-доблестен от други, които, макар и да виждат това, мълчат. Тъй като думите му не могли да убедят народа, Солон окачил оръжието си пред вратата на своето жилище, като казал, че той сам е помогнал на отечеството си, доколкото е могъл (а по онова време той бил вече много стар), но че е очаквал и от другите да сторят същото. (3) Солон не постигнал нищо със своите подканвания. Пизистрат, след като взел властта в свои ръце, управлявал по-скоро в духа на гражданско равноправие, отколкото като тиранин, но понеже още неговата власт не била пуснала здрави корени, привържениците на Мегакъл и Ликург се съюзили и го прогонили на шестата година от първото му идване на власт — във времетона архонта Хегезий(555г. пр. н. е.). (4) Дванадесет години след това Мегакъл, притиснат от междуособици, влязъл отново в преговори с Пизистрат и при условие, че той ще се ожени за дъщеря му, устроил завръщане по един старинен и твърде прост начин! Той разпространил предварително слуха, че богиня Атина има намерение да върне Пизистрат, и след като намерил една едра и красива жена, която според Херодот [I, 60] била от Пеанийския дем, а според други — тракийка и продавачка на цветя от Колит на име Фия, облякъл я и я нагласил по подобие на богинята и я въвел в града заедно с Пизистрат. Той се возел на колесницата, до него стояла жената, а гражданите се кланяли пред тях и им устроили тържествено посрещане 15 (1). Така станало първото завръщане на Пизистрат. След това той трябвало да побегне за втори път, и то около 7 години след своето завръщане. Пизистрат не могъл да се задържи дълго време на власт, а понеже не желаел да живее с дъщерята на Мегакъл и се страхувал и от двете партии, напуснал тайно града. (2) Отначало той основал едно селище около Термейския залив (Дн. Солунския залив), което се казвало Рекел, а оттам се прехвърлил в Пангейската област, където, като се сдобил с пари и събрал наемници, се озовал отново в Еретрия и се опитал на единадесетата година от своето прогонване сега за пръв път със сила да си възвърне


властта. В това начинание му помагали и много други, на първо място обаче тиванците и наксоският тиранин Мегакъл, а освен това й конниците, в чиито ръце била властта в Еретрия. (3) След като победил в битката при Паленида, той завзел властта и като обезоръжил, народа, осигурил си вече напълно тиранията. Пизистрат завладял остров Наксос, където поставил за тиранин Лигдам. (4) А оръжието от народа той отнел по следния начин: той извършил преглед на оръжието, в Тезейона и започнал да държи реч, обръщайки се към народа, като снишил нарочно гласа си. Когато гражданите му казали, че не се чува, той ги подканил да се приближат до преддверието на Акропола, за да се чувало по-добре. Докато държал речта си пред народа обаче, онези, които имали такова нареждане, прибрали оръжието и като го заключили в намиращите се близо до Тезейона помещения, дошли при Пизистрат и му доложили за извършеното. (5) А той, като завършил речта си, съобщил на атиняните и онова, което се случило с оръжието, пък и това, че не трябва да се чудят и да падат духом, а да се разотидат и да си гледат частните работи, като за всички обществени дела щял да се грижи той. 16. По този начин се установила отначало тиранията на Пизистрат и такива промени претърпяла тя. (2) Пизистрат управлявал държавата, както вече казах, по-скоро като добър гражданин, отколкото като тиранин. Той бил изобщо човечен, благ и снизходителен към онези, които се били провинили в нещо. На бедните граждани той даже отпуснал пари назаем, за да могат да се нахранят, като се занимават със земеделие. (3) Той правел това по две причини: първо, за да не живеят в града, а да бъдат пръснати по полето, и, второ, като имат достатъчно приходи и като бъдат заети с частните си работи, да нямат нито желание, нито пък време да се занимават с държавните дела. (4) Освен това той лично извличал тази полза, че когато земята се обработвала напълно, се увеличавали доходите му, защото получавал във вид на данък десятъка от добива. (5) От същите съображения той учредил т. нар. демски съдии, пък и самият той често излизал и пътувал из страната, за да наглежда и помирява онези, които имали спорове, за да не идват в града и да не пренебрегват полските си работи. (6) Разказват, че при един такъв излет на Пизистрат станала известната случка със селянина, който обработвал едно място на планината Химет, наречено впоследствие „свободно от данъци". Пизистрат, като видял един човек да копае и обработва местност, която била чиста скала, позачудил се и накарал слугата си да го запита какво се ражда на това място, а селянинът отвърнал: „Нищо друго освен мъки и неволи и от тези мъки и неволи Пизистрат трябва да получи десятъка." Така отговорил човекът, без да го познава, по Пизистрат се възхитил от неговата прямота и трудолюбие и го освободил от всякакви данъци и берии. (7) През време на своето управлене Пизистрат не притеснявал с нищо простия народ и гледал да поддържа винаги мир и спокойствие. Затова и често се казвало, че тиранията на Пизистрат била Кроносовият


век. И действително станало тъй, че впоследствие, когато поели властта Пизистратовите синове, тиранията станала много по-сурова. (8) Най-важното обаче от споменатите качества на Пизистрат била неговата привързаност към народа и неговата човечност. Той въобще се стремял да управлява според законите, без да допуска лично за себе си някакви предимства. Така например, повикан веднъж в ареопага на съд по обвинение за убийство, Пизцстрат се явил в съда да се защищава сам, но обвинителят се изплашил и не се явил. (9) Затова и той останал дълго време на власт и макар че бивал прогонван, той лесно се завръщал отново, защото това желаело мнозинството както от знатните, тъй и от демократите. Едните той привличал и спечелвал на своя страна със своята общителност, а другите — посредством това, че им помагал в частните им работи; той се отличавал с такъв характер, че могъл да се погажда добре и с едните, и с другите. (10) А по това време и в Атина законите за тираните били меки, и то както изобщо всички закони от този род, тъй специално и онзи, който се отнасял до установяването на тиранията. Въпросният атински закон гласи, както следва: „Такива са постановленията и обичаите на атиняните, завещани им от техните деди: ако някой вдигне въстание с цел да стане тиранин или пък съдейства, за да се установи тирания, той самият и родът му се лишават от граждански права." 108.Борбата на Клистен срещу тираните и неговите реформи Аристотел, Атинската държава, гл. 20—22. 20 (1). След като тиранията била свалена, започнала се борба между Тисандровия син Исагор — приятел на тираните, и Клистен от рода на Алкмеонидите. Тъй като Клистен претърпял поражение от хетериите, той привлякъл на своя страна демоса, като обещал, че ще даде властта на народните маси. (2) Тогава Исагор, като видял, че няма сили да се бори, повикал отново на помощ Клеомен( Спартански цар, който се намесил при свалянето на Пизистратидите), с когото бил свързан чрез връзките на ксенията(отношения на фамилно приятелство), и го склонил да вземе участие в „очистването на града от осквернението" под предлог на това, че Алкмеонидите се смятали за „осквернени". (3) Вследствие на това Клистен напуснал тайно града, а Клеомен, който дошъл в Атина с малък отряд, прогонил 700 атински семейства. След като извършил това, той се опитал да постави начело на управлението Исагор заедно с 300 негови съмишленици, но понеже съветът се възпротивил и народът се събрал и притекъл на помощ, привържениците на Клеомен и Исагор


избягали в Акропола, а народът ги обкръжил и обсаждал в продължение на два дни. На третия ден демократите дали на Клеомен и на всички, които били с него, свободен пропуск, след като Клеомен се предал въз основа на специално договорно споразумение и повикал обратно Клистен и другите изгнаници. (4) След като градският демос взел властта, Клистен станал негов водач и изразител на неговата воля. В същност Алкмеонидите били главните виновници за прогонването на тираните и те възглавявали във висша степен политическата борба срещу тиранията. (5) Още преди Алкмеонидите обаче се опитал да се бори против тиранията Кедон и затова в негова чест в песните, които се пеели във време на пировете, се казвало: „Налей и за Кедон, виночерпецо, и не забравяй да наливаш вино на храбрите мъже.“ 21 (1). По изложените по-горе причини народът имал доверие в Клистен, а той, като застанал начело на градския демос, на четвъртата година след свалянето на тиранията от власт по времето на архонта Исагор устроил държавата по следния начин: (2) Преди всичко той разделил всички на 10 фили вместо предишните 4, понеже искал да ги смеси, та по този начин повече хора да се ползват от граждански права. Оттам води началото си и поговорката: „Не закачай филите!" Тя се употребява и по отношение на онези, които искали да издирят родословието и произхода на гражданите. (3) След това той установил съвет на петстотин души вместо предишните четиристотин, по 50 души от всяка фила, а дотогава били по сто от всяка фила. Той не разделил гражданите на 12 фили, за да не трябва да ги дели въз основа на съществуващите от по-рано вече третини (тритии), а те именно били дванадесет на брой и се съдържали в четирите фили, като в такъв случай не би се постигнало смесването на народа. (4) Клистен разделил страната на 30 части по деми(малки окилии), като взел десет деми около града, десет от крайбрежието и десет от вътрешността на страната. Тези части той нарекъл третини и ги разделил с жребие по три на всяка фила, та по този начин в състава на всяка да влизат части от всички тези области на Атика. По-нататък той заставил жителите на отделните деми да се смятат за демоти, за да не би хората да издават новите граждани, като ги назовават не с бащините им имена, а да ги назовават по имената на демите. Ето защо и атиняните се наричат по имената на демите. (5) Клистен учредил и демарсите, които имали същите функции, каквито имали предишните навкрари, тъй като той учредил и образувал демите на мястото на навкрариите. Едни от демите той нарекъл по мястото, където се намирали, а други — по имената на техните основатели, тъй като не всички деми били свързани по име с местата, където се намирали. (6) На всекиго Клистен


предоставил да пази родовете, фратриите и жреческите длъжности тъй, както това му било завещано от неговите деди, а на филите той дал имена в качеството им на епоними, като от сто предварително набелязани архегети той взел десет, чиито имена била изрекла Пития. 22 (1). След тези промени държавният строй станал много по-демократичен от онзи по времето на Солон. Станало именно така, че тиранията обезсилила законите на Солон вследствие на това, че те не се прилагали, а Клистен издал други, нови закони, като имал пред вид интересите на народа. Между тях бил и законът за остракизма. (2) И така преди всичко на петата година след учредяването на този закон, във времето на архонта Хермокреонт, бил установен текстът на клетвата на съвета на петстотинте, така както я полагат и до днес членовете на съвета. След това започнали да избират стратезите по фили, и то по един от всяка фила, а главнокомандуващ на цялата войска бил полемархът. (3) На двадесетата година, след като атиняните победили в битката при Маратон, във времето на архонта Фенип, и се били изминали две години от времето на тази победа, а народът съзнавал вече своята сила, тогава, чак бил приложен законът на остракизма, който бил установен от подозрителност спрямо силните и влиятелни личности, тъй като и Пизистрат от водач на народа и стратег станал тиранин. (4) Пръв бил остракизиран един от неговите сродници, а именно Хармовият син Хипарх от Колитейския дем, главно заради когото и Клистен създал закона, тъй като желаел да го прогони. Работата била там, че ятиняните, прилагайки присъщата на демокрацията снизходителност, позволили на онези приятели на тираните, които не били взели участие в техните престъпления по време на смут, да живеят в града. А техен водач й покровител бил именно Хипарх. (5) Още следната година обаче, във времето на архонта Телезин(487-486 г. пр. н. е.), за пръв път след тиранията били избрани чрез бобово жребие по фили деветте архонти измежду петстотин души, избрани предварително от демотите, докато всички предишни архонти се избирали чрез гласуване. Тогава бил остракизиран и Хипократовият син Мегакъл от дема Алопека. (6) Тъй три години поред били прогонвани приятелите на тираните чрез остракизъм, заради които бил създаден този закон. След това обаче, на четвъртата година, започнали да подлагат на остракизъм и всички останали, които им се стрували твърде мощни и влиятелни. Като пръв от хората, които нямали нищо общо с тираните, бил подложен на остракизъм Арифроновият син Ксантип... (8) На четвъртата година след това, във времето на архонта Хипсихид, пред вид на Ксерксовия поход атиняните повикали обратно всички прогонени с остракизъм. Било постановено за в бъдеще остракизираните да живеят отвъд линията Герест — Скилей, в противен случай те да бъдат лишавани един път завинаги от гражданските си права.


Астрономия Сами ли сме?

Изучавайки вселената един ден може да се срещнем лице в лице с извънземен. Това е история за търсенето на извънземни. Има ли живот на други светове? Или в цялата необятност на Космоса може наистина да сме напълно сами? Вече знаем, че не сме сами. Ние живеем на планетата с най-малко още 10 милиона други биологични вида. Живота на Земята е изключително разнообразен. От обикновените животни живеещи в саваните до още не опознатите дълбини на океана. Но как е на другите планети? Има ли и на тях живот? Има едно същество на нашата планета, което би могло да знае – Човека! Ако интелигентния живот е еволюирал тук на Земята, защо не и никъде другаде? Ние сме първото поколение, което може да разбере това. Учените са започнали да откриват нови светове в Космоса. Места, където един ден можем да срещнем извънземен живот.

47


Звездите. Всяка от тях прилича на нашето Слънце, а Слънцето има планетата Земя. За да разберем дали нашата планета е единствената, на която има живот, ще трябва да излезем извън нашия свет. Да погледнем по-далеч. Отвъд Слънцето, далеч в Космоса. Марс – студен и неприветлив. След това е Юпитер, огромна и безжизнена топка от газ. Още един гигант от газ – Сатурн. След това Уран, Нептун и така нататък… Всички други планети в Слънчевата система са пусти светове лишени от живот. Но отвъд Слънчевата система са звездите, и всяка от тях е друго Слънце, 400 000 милиона от тях се намират в огромен въртящ се облак. Млечния път, нашата галактика. И когато напуснем нашата галактика разбираме колко е необятна Вселената. Погледнете звездите нощем и си представете, че всяка звезда е отделна галактика, а отвъд тях има огромни облаци съставени от галактики…

48


Възможно ли е от всички тях, само нашата планета да е с интелигентен живот? Ако има достатъчно много звезди, шансовете за съществуването на извънземен живот са всъщност доста добри. Вземете шепа пясък. Колко песъчинки държите в реката си? Броя е прекалено голям, за да мислим за него. Същото е с галактиките. Където има галактика има и звезди, а където има звезди може да има и живот. Ако има интелигентни същества, които се опитват да осъществят контакт с нас, то ние трябва да имаме голямо ухо, за да чуем гласа на планетите.

А това е най-голямото ухо на Земята. 49


През последните 35 години, учените работят върху проект, който да отговори на въпроса дали сме сами. Тяхната мисия е да сканират всяка звезда в небето за признаци на извънзаменен живот.

Тя е наречена SETI. Търсене на извънземен интелект и продължава до ден днешен.

50


Радиото минава през газа и останките, които се движат между звездите. Радиото е лесно средство за комуникация, както за нас, така и за тях. Така, че без значение какво друго правят извънземните, те вероятно използват и радио. И оттам правим изводите за следното. Знаем, че има толкова много места за живот в Космоса, толкова голям брой звезди. И е трудно за вярване, че това е единственото подходящо място за живот в целия Космос, което е населено със същества, открили например радио технологията. След едно десетилетие търсене, SETI нямало какво да покаже. Но тогава през 1977, това се променило. Компютъра SETI открил точно това, което са търсели. Мощен радио лъч от друга звезда. 6 --> обхват 6.0 - 6.999... E --> обхват 14.0 - 14.999... Q --> обхват 26.0 - 26.999... U --> обхват 30.0 - 30.999... J --> обхват 19.0 - 19.999... 5 --> обхват 5.0 - 5.999... Може ли това да е било сигнал от извънземна раса? Може би никога няма да разберем. По времето, в което те настройвали другите уреди към него, сигнала изчезнал. Това оставя необяснено и досега. Един малък успех за 35 години търсене, е достатъчен да ви откаже. Но SETI астрономите са непоколебим. Но въпреки този оптимизъм откриването на извънземен живот би отнело известно време. Има прекалено много звезди за претърсване. Хавай. Далеч над облаците на големия Остров, е разположен най-големия телескоп в света. Учените са дошли тук да търсят нещо, което доскоро са вярвали, че е невъзможно. Доказателство за планети, въртящи се около далечни звезди. На пръв поглед, задачата им изглежда безнадеждна. Откриването на планета около друга звезда е все едно да открием песъчинка на Луната. 51


Джеф Марси е от ново поколение учени, търсачи на планети. „Ако около една звезда има планета и вие гледате с нашите телескопи, Никога няма да видите планетата, потънала в блясъка на звездата. Това, което правим е да наблюдаваме самата звезда. И се опитваме да видим дали звездата потреперва в Космоса.” „Това прилича на чукохвъргач. Докато чукохвъргача върти големия чук около главата си, чукохвъргача се поклаща дърпан от чука. И даже без да виждате самия чук, можете да познаете, че чукохвъргача държи голяма тежест на рая на дългото въже.” „Затова можете да узнаете много за планетите около една звезда, само наблюдавайки звездата.” Идеята е, че може да открием планета само по минималното потреперване, което се създава около звездата. Удивително е, че успеха е отнел толкова дълго време. „Започнали сме търсенето на планети през 1986 г. и в продължение на 9 години не бяхме открили нищо. И тогава през 1995 г. открихме няколко, а сега откриваме планети толкова бързо, че трудно можем да се справим с всички. Всеки месец ние откриваме две или три планети. Чувстваме, че сме открили планетите, но както знаете просто продължават да излизат нови. А всъщност сме открили много малко.” „Не е тайна, че има буквално стотици милиарди планети само в галактиката Млечния път много, от които, разбирасе подходящи за живот.” Един по-един астрономите открили чужди светове. Но надеждите им за един ден да открият извънземен живот намалявали. Всичко, което са открили, изглежда напълно безжизнено. Това са гигантски планети от газ без никаква твърда повърхност подходяща за живот. И повечето от тях са толкова близа до звездите, че горещината би била смъртоносна. За да открият светове, където могат да живеят извънземни, трябва изцяло нов подход. А той може да бъде такъв.

52


Флота от орбитални телескопи, чиято формация е направлявана от лазер. Всеки е в пъти по-мощен от телескопа Хъбъл. Когато те бъдат изстреляни през 2025 г., няма да гледат потрепването на звездите, а директно самите планети. Ще анализират атмосферата и вероятно ще ни казват дали там има живот. Един ден ще можем да виждаме в Космоса други светова като нашия.

53


Ако търсим извънземен живот, откриването на планета точно като нашата, може всъщност да не е необходимо. Нашата планета има всичко, от което се нуждае живота. Въздух, вода, даже слънчевата светлина, ако сме късметлии. Условията тук са добри, за нас. Но кой може да каже, че извънземния живот би процъфтял при същите условия? Ако на него не му е нужна слънчева светлина или въздух? На три километра под океанското равнище, е една от най-жестоките околни среди, който познаваме. Това е вулкан. Температурата тук е над 100 градуса, тук е пълен мрак, налягането е непоносимо за човек. Тези създания буквално трябва да са изпечени. Но те са тук.

54


Търсенето на нови форми на живот е отвело учените до някои от най-враждебните околни среди, които можете да си представите. В пещера останка от голяма вулканична дейност преди милиони години. Тя е като тръба от лава, останала след река от разтопена скала, породена от топлината. Когато скалата се втвърдила, тръбата била запечатана от останалия свят. Тук никой не живее. Няма светлина, има единствено скала. Това наистина е друг свят.

Пени Бостън е специалист в откриването на живот, на места, където той не би трябвало да съществува. „Най-важното нещо в търсенето на други светове е да поддържате въображението си колкото може поголямо и да не се впускате в познати възгледи, защото никога не знаете какво може да откриете.” „Може да се базираме само на най-добрите си предположения, зависещи от това, което сме открили на Земята.” Ако екипа на Пени открие живот тук, той е оцелял в условия, за които твърдим, че са невъзможни. И ако животът е оцелял в невъзможни условия на Земята, защо не и на други светове? Марс. Това е първото място, където да търсим. Както в пещерите на Земята, и на тази малка планета няма вода или въздух, нищо друго освен скали. Но вероятно скалите на Марс могат да крият чудеса подобни на тези на Земята. Чудото на живота. 55


Откритията на Пени в тези пещери правят откриването на живот на Марс доста далечно. А живота на Марс може да означава и живот на други планети. „Ако открием живот на Марс мисля, че шансовите да открием живот и на други планети освен Марс се увеличават неимоверно. Две планети в една Слънчева система с живот на тях. Това означава, че животът е доста разпространен във Вселената.” Европа една от 16-те луни на Юпитер. Това вероятно е най-силния кандидат за извънземен живот в Слънчевата система. Изглежда малка в сравнение с Юпитер, но Европа е голяма почти колкото Земята. Леден свят с температури около 150 градуса под нулата. Живота тук изглежда невъзможен.

Има план да се пусне сонда на Европа и ако това стане, учените се надяват да открият нещо изненадващо. Под ледовете на Европа има океан. Учените са почти сигурни, че тази сонда може да покаже дълбоки цепнатини в океана, като тези на Земята. Може ли в цепнатините на Европа да има живот? Ако е така, изглежда ще открием живот във Вселената.

56


Джеф Марси „Аз мисля, че няма съмнение, че има живот и другаде в нашата галактика Млечен път най-малко примитивен живот.” „Биохимиците ни казват, че ако имаме планета с вода, там може да има повтарящи се молекули, които могат да се свържат с други повтарящи се молекули и можр да има даже по-висш живот.” „Въпроса, на който нямаме отговор е дали в галактиката Млечен път има друг интелигентен живот. И това е въпрос за 60 милн. Долара. Така че, сами ли сме? Единствените интелигентни същества във Вселената произлезли от прости форми на живот? Трудно е за вярване. С толкова много живот, някои от тези създания със сигурност ще еволюират в интелигентни същества. Вероятно съществата малко приличащи на нас. Това просто поражда още въпроси. Къде са те? И защо още не са се свързали с нас? В края на краищата, ние вдигаме доста шум през последните 50 години. Ето загадката. Нашето радиоизлъчване не достига само до домовете ни, а пътува в целия Космос. Историята на Земята се излъчва във Вселената. Така че, ако съществуват извънземни, те със сигурност знаят, че сме тук. Но даже на радиовълните са нужни години да достигнат звездите. Нашите радиопредавания са мощни, колкото да пропътуват около 50 години в Космоса. Но през всичкото това време, те са достигнали само до най-близките звезди. За по-голямата част от Космоса, планетата ни изглежда напълно тиха. „Това е като балон от ТВ, който се движи в Космоса и най-ранните шоу предавания са достигнали до 4050 светлинни години. Това, което искам да кажа е, че само няколкостотин звезди са толкова близо. Факт е, че не знаем още за извънземните и може би това е причината да не сме чули още нищо от тях.” Но някой ден, когато радио балончето се разшири, някой може да разбере, че ние сме тук. Но кога? И какво ще се случи след това? 57


Големия размер на Вселената е проблем. Ако извънземни съществуват, те биха могли да живеят чак на другия край. На телевизионните и радио сигнали ще отнеме стотици хиляди години да стигнат до там. А ние изпращаме такива сигнали само от около 50 години. Просто зависи къде има извънземен живот. Сигналите от нашата планета са достигнали само до малък брой звезди от галактиката, но това може да е достатъчно. Тези звезди получили наши първи радио сигнали и ако извънземни живеят на планета около тях, може би са разбрали, че ние съществуваме. Ако отговорят, съобщението ще пътува други 50 години обратно към нас. Затова може да почакаме известно време преди да открием, че не сме сами.

58


Homo Homo sapiens sapiens-Кроманьонец Кроманьонец Homo Homosapiens sapiensеелатинското латинскотоиме, име,което коетоеедадено даденона на човека в общата систематика на животинските видове. човека в общата систематика на животинските видове. То Тоозначава означава“разумен “разуменчовек”. човек”. Първите Първитенаходки находкина наскелетни скелетниостанки останкиот отХомо Хомосапиенс сапиенс сасаоткрити в пещерата Кроманьон (в Южна Франция). открити в пещерата Кроманьон (в Южна Франция). Тяхната Тяхнатавъзраст възрастсесеизчислява изчислявана на30 30000-40 000-40000 000г.г. Останки Останкиот откроманьонци кроманьонцисасаоткрити откритииина надруги другиместа меставв Африка, Африка,Азия, Азия,Австралия, Австралия,Европа ЕвропаииАмерика. Америка. Kроманьонците Kроманьонцитебили биливисоки високиоколо около180см,с 180см,с вертикално вертикално чело и черепна кутия с обем до 1600 куб. см. чело и черепна кутия с обем до 1600 куб. см. Плътните Плътнитенадвеждни надвежднидъги, дъги,които коитобили билитака такахарактерни характерни зазанеандерталците при тях липсвали, а на долната неандерталците при тях липсвали, а на долнатаси си челюст кроманьонците имали ясно изразена челюст кроманьонците имали ясно изразена подбрадична подбрадичнавдлъбнатина, вдлъбнатина,което коетоееясен ясенбелег белегзаза наличието наличиетона начленоразделна членоразделнареч. реч. КРЕМЪЧНИ И КОСТНИ ОРЪДИЯ НА ТРУДА НА КРОМАНЬОНЦИТЕ КРЕМЪЧНИ И КОСТНИ ОРЪДИЯ НА ТРУДА НА КРОМАНЬОНЦИТЕ

59


Homo -начин на Homo sapiens sapiens-начин на живот живот Кроманьонците, Кроманьонците,както кактоиинеандерталците неандерталцитесесепоявили появиливвЕвропа Европапо по време на суровата Ледникова епоха. време на суровата Ледникова епоха. Еднаквите Еднаквитеусловия условияна наживот живот определили определилииимного многосходният сходниятим им бит.Въпреки очевидните прилики по отношение на храната, бит.Въпреки очевидните прилики по отношение на храната, облеклото, облеклото,употребата употребатана наогъня огъняиидр.,кроманьонците др.,кроманьонцитебили билидалеч далеч по-напреднали, както в технологично, така и в социално по-напреднали, както в технологично, така и в социално отношение. отношение. Техниката Техникатана наизработване изработванена наоръдията оръдиятана натруда трудапри притях тяхбила била много по-фина.Кроманьонецът умеел да шлифова, пробива много по-фина.Кроманьонецът умеел да шлифова, пробиваиидада изработва изработваглинени глиненисъдове. съдове. Кроманьонците Кроманьонцитеживеели живеелиобединени обединениввродови родовигрупи, групи,аакато катосъдим съдим иипо някои техни пещерни рисунки, статуетки и погребални по някои техни пещерни рисунки, статуетки и погребални ритуали, ритуали,обществения общественияим имживот животбил билдотолкова дотолковаразвит, развит,чечевече вече имало и зачатъци на религия. имало и зачатъци на религия. ВВеволюцията еволюциятана накроманьонците кроманьонцитеводеща водещароля роляиграели играелисоциалните социалните (обществените ) фактори, а не биологичните. (обществените ) фактори, а не биологичните. ВВтяхното тяхноторазвитие развитиеособено особеноважно важнозначение значениезапочнали започналидадаиграят играят ВЪЗПИТАНИЕТО, ОБУЧЕНИЕТО И ПРЕДАВАНЕТО НА ВЪЗПИТАНИЕТО, ОБУЧЕНИЕТО И ПРЕДАВАНЕТО НА ОПИТА. ОПИТА. 60


География

Лицето на земята

СКАЛИТЕ НЕ СА ВЕЧНИ

Скалите, които изграждат земната суша, се разпадат на различни по големина късове. Този процес, който става под влияние на външните земни сили — слънчевата топлина, водата и организмите, е познат като изветряне на скалите. Когато скалите се разрушават механично, се извършва физическо изветряне. Причина за него могат да бъдат денонощните колебания на температурата на въздуха. През деня от слънчевите лъчи скалите се нагряват и увеличават своя обем, а през нощта температурата се понижава и те се свиват. Появяват се пукнатини, които постепенно се разширяват и след време скалите се разпадат. Това най-добре е изразено в местата със сух климат, където разликата в температурата през деня и през нощта е много голяма. Физическото изветряне на скалите може да се прояви и при колебания на температурата около 0°С и наличие на влага. Най-подходящи условия за това съществуват във високите планини. Дъждовната вода или водата от топящия се сняг навлиза в пукнатините на скалите и когато замръзне, тя увеличава обема си с 1/11. Вследствие на това ледът оказва силен натиск, разширява пукнатините и с течение на времето скалите се раздробяват. В изветрянето участвуват и дърветата и храстите. Корените им се настаняват в пукнатините и бавно нарастват. Пукнатините се разширяват и идва момент, когато скалата се разрушава. 61


Скалите се разрушават и когато върху тях действува по химичен път водата и разтворените в нея киселини и соли. Участие взимат и лишеите, мъховете и тревната растителност, които отделят органични киселини. При химичното изветряне се извършват промени в минералния състав на скалите, образуват се нови минерални видове. По такъв начин се намалява здравината на скалите и те се разпадат. Обикновено химическото изветряне съпътства физическото изветряне.

62


КОГА НЕВИДИМИТЕ ПУКНАТИНИ СТАВАТ ВИДИМИ ? Вулканските скали на земната суша притежават и първични или наречени още скрити пукнатини, които много трудно се забелязват. Те стават видими едва в процеса на изветрянето, когато скалите започват постепенно да се отделят по тях. Напукването от този род бива най-различно — паралелепипедно, плочесто, сферично. Но най-интересно е може би призматичното напукване, познато и като стълбовидно напукване. При него скалите се напукват и образуват шестстенни, петстенни, четиристенни и тристенни призми. Твърде оригинално е това напукване на базалтите при гр. Каменицки Шенов в северозападната част на Чехословакия. У нас стълбовидно напукване се наблюдава в базалтите при Сухиндол. Такива напуквания на андезити има югоизточно от Бургас и в Източните Родопи. САК СКАЛИТЕ ПРОМЕНЯТ ФОРМАТА СИ ? Главно чрез изветрянето в зависимост от устойчивостта си някои скали могат да придобият най-различни очертания. Силно впечатление правят онези скални форми, които се открояват със своята внушителна своеобразност. На нашата планета има много запомнящи се скални форми, образувани предимно от изветрянето. Българските земи не правят изключение. Интересни са „Чудните скали" в пролома на река Камчия и „Ритлите" в Искърския пролом. Но най-интересна е групата на Белоградчишките скали в Западния Предбалкан. В червено обагрени пясьчници и конгломерати външните земни сили са изваяли грандиозни скални форми, някои от които се издигат на повече от 100 м височина. Човешкото въображение е станало причина те да получат различна имена — „Ученичката", „Монасите", „Адам и Ева", „Сфинксът", „Мечката". Белоградчишките скали са неповторими по красота и разнообразие. Това е накарало френския пътешественик и учен Адолф Бланки още в средата на миналия век да признае: „... Нито прочутите тесни проходи на Олиул в Прованс, нито дефилето на Панкарбо в Испания, нито Алпите, нито Пиренеите, нито най-дивните планини в Триол в Швейцария притежават нещо, което би могло да се сравни с тези скали. .." А писателят Антон Страшимиров възкликва: „... Думите не идват, човешката фантазия е ограбена тук, абсолютно ограбена от 63 всичките й капризи..."


„Чудните скали"

64


„Ритлите"

65


„Ритлите"

66


Белоградчишките скали

67


Зоология КАКВО ЗНАЕМ ЗА ПОЛОВИЯ ДИМОРФИЗЪМ И ПОЛИМОРФИЗЪМ ПРИ ОБЩЕСТВЕНИТЕ НАСЕКОМИ?

Отделните членове на пчелното или на мравешкото семейство изпълняват точно определена служба и на тази служба е подчинено цялото устройство на тялото им. Пчелите, които виждаме да излитат през тесния отвор на кошера, са най-често и в по-голямата си част пчели-работнички. Те отлитат, за да събират нектар и цветен прашец, от които трупат запаси в кошера. Задните им крака имат специални приспособления за събиране на прашец. Сами можете да видите този прашец като оранжеви или жълти топчици върху задните крака на работничките, когато се прибират в кошера. Нектара те носят в гушите си. Работничките са само от женски пол, но половата им система е недоразвита. Те не снасят яйца. Яйцеполагалото, което имат женските пчели с нормално развита полова система, у работничките е превърнато в жило. То е снабдено с отровна жлеза. Жилото им служи като оръжие за отбрана. В кошера има само една единствена пчела, чиято полова система е нормално развита. Това е майката. Нейното единствено задължение е да снася яйца и тя върши това неуморно денем и нощем. Майката не събира мед и прашец. Задните й крака са лишени от приспособление за събиране на прашец. Тя не притежава жило и се отличава от работничките още на пръв поглед по значително по-едрите си размери.

68


През по-голямата част от годината пчелното семейство представлява „женско царство", т. е. съставено е само от женски индивиди. Мъжките пчели — търтеите, се появяват от време на време. На големина те са почти колкото майката. Техните очи са по-големи от очите на работничките и задните им крака също нямат приспособления за събиране на цветен прашец. Търтеите не събират прашец и нектар. Те даже не могат да се хранят сами. Хранят ги работничките. Различават се лесно от тях, тъй като имат по-големи очи. Може смело да ги хванете с ръка, защото нямат жило. Та нали жилото е видоизменена част от женския полов апарат, а търтеите са от мъжки пол. Единственото предназначение на търтеите е да оплодят новоизлюпената млада майка. Това става извън кошера, когато младата майка и търтеите се отправят на „сватбен полет". След сватбения полет работничките не допущат повече търтеите обратно в кошера и те умират от глад. Радостта от сватбения ден те заплащат с живота си. От яйцата, които майката снася, се развиват работнички, майки или търтеи. Всичко това обаче не става случайно, а е строго регулирано. През по-голямата част от времето пчелите отглеждат работнички, тъй като пчелното семейство се нуждае най-много от тях. Едва когато семейството нарасне над определени размери, работничките започват да отглеждат нови майки и търтеи. Майките се развиват от същите яйца, от които се развиват и работничките. Но ларвите, които са избрани от пчелите да се превърнат в майки, получават специална дажба храна. Тя е различна както по количество, така и по качество от храната, която получават ларвите, предназначени да се превърнат в работнички. В случая външната форма и всички функции, които ще изпълнява възрастното насекомо, зависят изключително от количеството и качеството на храната. 69


Търтеите се развиват от яйца, в известно отношение различни от онези, от които се получават работнички и майки. Докато яйцата, от които се развиват женските пчели (работнички и майки) са оплодени, то яйцата, от които се развиват търтеи, са неоплодени. В този случай се проявява един своеобразен механизъм на предварително определяне на пола на възрастното животно, а с това и на неговата форма и функции. Половата система на пчелата майка е устроена така, че тя може да снася според нуждата оплодени или неоплодени яйца. Същият механизъм на определяне на пола съществува и при мравките. И нищо чудно. Пчелите и мравките са близки родственици. Те принадлежат към една и съща група насекоми — групата на ципокрилите. Семействата на мравките също се състоят през по-голямата част от годината от женски индивиди. Но освен работничките при повечето видове се срещат и войници. И едните, и другите са от женски пол, но са с недоразвита полова система. Докато работничките се занимават със събирането на храна, постройката на гнездото и отглеждането на ларвите, войниците се занимават със защитата на гнездото от нападенията, найвече, на други видове мравки. Техните глави са снабдени с големи и здрави челюсти и са много по-големи от тези на работничките. Мъжките мравки нямат нищо общо с отбраната на гнездото. Те се появяват в мравуняка само през периода на размножаването., Полово зрелите мъжки и женски мравки са крилати насекоми. Мъжките са дребни, а женските — твърде едри. Веднага след оплождането, което се извършва по време на брачния полет, мъжките умират. Оплодените женски се спущат на земята и всяка от тях се опитва да създаде ново гнездо. Но повечето женски загиват, преди да успеят да направят това.

70


От оплодените яйца, които снася майката на мравешкото семейство, се развиват работнички и войници, а при специална дажба храна за ларвите — половоразвити женски. Дребните крилати мъжки мравки се развиват от неоплодени яйца. Следователно при един и същ вид мравка съществуват четири различни форми — половозрели мъжки, половозрели женски, работнички и войници. При някои видове обаче се срещат няколко различни по големина типове работнички и войници, така че общият брой на формите, които външно се различават, достига до осем. Всичко това е свързано със сложното разделяне на функициите, които изпълняват отделните форми в мравешкото семейство. Половият диморфизъм и полиморфизъм силно увеличава разнообразието от форми и багри в животинския свят. Що се отнася до формите и багрите обаче, възможностите на природата са сякаш неограничени. Един и същ вид животно може да съществува в две или повече форми и по причини, които не са свързани с пола. Понякога тези форми зависят от сезона на годината. В това няма нищо странно. Та нали и ние сменяме дрехите си в зависимост от сезона. Защо тогава птиците и бозайниците да не сменят перата и козината си според сезона? И те наистина го правят! Някои видове насекоми имат по няколко поколения през годината и тези поколения изглеждат твърде различно, също така, в зависимост от сезона.

71


Ботаника ОТДЕЛ ПОКРИТОСЕМЕННИ, ИЛИ ЦВЕТНИ РАСТЕНИЯ (Magnoliopbyta = Angiospermae) СЕМЕЙСТВО БРЯСТОВИ (Ulmaceae) Членовете на семейство Брястови са разпределени в 15 рода, в които са включени около 130 вида. Разпространени са в умерения, субтропичния и тропичния климатичен пояс на Северното полукълбо, на юг от екватора те не се срещат. В нашата природа брястовите са много скромно представени — само с 2 рода и общо 5 вида. Всички представители на семейството са дървета и храсти. По-голямата част от тях са с опадващи листа и само в тропичните области растат малък брой вечнозелени видове. Брястовите за разлика от буковите например никога не образуват самостоятелно гори, а винаги участват в горски съобщества, изградени главно от други дървесни видове. 72


Цветовете и плодовете на брястовите са разнообразно устроени и поради това ботаниците са разделили семейството на две подсемейства. Към едното от тях — Същински брястови (Ulmaoideae), се числят същинските брястови растения, включени в основния род Бряст (Ulmus). Техните цветове са двуполови, събрани в пазвите на листата в малки съцветия, които са от цимозен или щитовиден тип. Всеки цвят има прост околоцветник, съставен от 4— 5 телчета; тичинките също са 4 — 5, а плодникът е образуван от срастването на два плодолиста. Плодът на същинските брястови е сухо кръгло или елипсовидно орехче, притиснато от всички страни с кръгло ципесто крилце, по което могат да се видят многобройни тънки разклонени жилки. Към второто подсемейство — Копривкови (Celtoideae) (по името на най-важния му род — Копривката (Celtis) ,се отнасят представителите с еднополови цветове, разположени поединично или в групи по 2 — 3, а самите растения са еднодомни или двудомни. Техните цветове също са с прост околоцветник от 4 — 5 делчета, а броят на тичинките в мъжките цветове и на плодолистите в женските е същият, както при същинските брястови. Плодът на видовете от второто подсемейство обаче не е орехче с крилце, а костилков плод със сферична или елипсовидна форма. По-голямата част от брястовите са ветроопрашващи се, или, както ботаниците ги наричат, анемофилни растения. Останалата малка част (главно тропични и субтропични видове) са насекомоопрашващи се, или ентомофилни растения. Цимозни съцветия са тези, при които първият цвят е разположен на върха на главната ос на съцветието, а следващите цветове са наредени странично по оста на къси или дълги дръжки. При щитовидните съцветия цветовете са прикрепени в различни точки по оста на съцветието, но поради това, че дръжките им са различно дълги, всички цветове са събрани в една плоскост. Брястовите растения имат ценна дървесина, която се използва главно в мебелната промишленост. Някои от представителите на семейството се отличават с водоустойчива дървесина, поради което ги използват в корабостроенето. Листата на брястовите могат да служат за фураж, особено през зимните месеци. Сред растенията на семейството има и видове, които могат да се използват за укрепването на терени, подложени на разрушителното действие на водата, вятъра и други фактори на природната среда. 73


Полски Бряст Полският бряст ще срещнете в равнините и предпланините, където расте на богати на хранителни вещества влажни почви и най-често е обитател на широколистните гори и на крайречните склонове. Отличава се с мощен ствол, висок 30 — 35 м, с широко разперена, гъсто преплетена с клони и закръглена корона. Мощна е и кореновата му система, чрез която той здраво се е вкопчил в земята. Кората на ствола му е сиво-кафява, дълбоко напукана на правоъгълни плочки. Върху по-тънките стъбла често се образуват криловидни коркови израстъци. Едногодишните клонки на полския бряст са червеникавокафяви, гладки, лъскави, голи или по-рядко с къси власинки. Полският бряст има твърди и грапави листа. Формата им е яйцевидна или обратнояйцевидна. В основата те винаги са несиметрични — лявата и дясната им страна (встрани от средната жилка) са нееднакво развити (едната винаги е закръглена, а другата е скосена или клиновидна). На всяка листна петура могат да се изброят от 7 до 12 двойни странични жилки, почти всички вилужно разклонени. Самите разклонения завършват в зъбците на листния ръб, който е винаги двойно назъбен. По тези белези полският бряст може сравнително лесно да се разпознае от другите два вида бряст, които се срещат у нас. При белия бряст (Ulmus laevis) листата са с почти неразклонени жилки, а при планинския бряст (Ulmus glabra) те са винаги с много повече странични жилки — между 13 и 20 двойки. Цветовете на полския бряст се появяват и разцъфтяват преди дървото да се покрие със зеления си листен плащ — това става през март и април. Те са двуполови, събрани в щитовидни съцветия, които наподобяват топчести кичури. Всеки цвят има прост околоцветник, образуван от 4 — 5 сраснали ръждивочервени делчета. Навътре от тях са разположени 4 — 5 тичинки с червеновиолетови прашникови торбички, а в центъра се намира конусовиден плодник със стълбче и двуделно близалце. След прецъфтяването, през май и юни, 74 полският бряст се обкичва с кичури от плодове — сухи орехчета. Всяко орехче е притиснато от жълтозелено


ципесто крилце, обикновено вгънато на върха си и с многобройни вилужно разклонени жилки, които го пронизват от всички страни на орехчето. Така плодчетата стават леки като ,,перушинки" и вятърът лесно ги пренася до мястото на покълването им. Зрелите плодчета обаче имат ниска кълняемост и лесно я губят.Полският бряст има твърда, жилава и трайна дървесина. Използува се най-често в мебелната промишленост. Освен това полският бряст е устойчив на различни атмосферни замърсители, поради което е полезно парково и алейно дърво.

СЕМЕЙСТВО ЧЕРНИЧЕВИ (Могасеае) Семейство Черничеви се отличава с голямо богатство на родове и видове и с разнообразни жизнени форми — дървета, храсти, лиани и епифити. Неговите представители са разпределени в 65 рода и повече от 1700 вида. Те са важна съставна част на тропичните и субтропичните гори и само малък брой видове се срещат в областите с умерен климат. Сред представителите на това семейство могат да се открият много примери за извънредно интересни приспособления към различни екологични условия. При едни се образуват колоноподобни стволове, при други — мощни дъсковидни корени, при трети — въздушни корени, наподобяващи кокили. В нашата флора диворастящи представители на черничевите няма. Познатите ви черници и фикуси, които принадлежат на това семейство, са разпространени с помощта на човека и се отглеждат заради хубавите им „плодове" (всъщност това са съплодия) . Цветовете на черничевите са еднополови, а растенията обикновено са еднодомни, но се срещат и двудомни. Имат чашка, съставена от 1 до 8 листчета, а венче при тях няма. Броят на тичинките е много различен при различните родове и видове, а плодникът им най-често е образуван само от един плодолист. Цветовете на черничевите са събрани в съцветия, които се отличават с голяма специализация. Някои от тях са така необичайно устроени, че не напразно се отнасят към чудесата в растителния свят. Най-интересни са т.нар. 75


сиконии — те приличат на крушовидно или ягодовидно тяло, във вътрешността на което са наредени отделните цветове. Така са устроени съцветията на смокинята. Искате ли да видите и разгледате отделните цветове, нужно е да разкъсате съцветието. Сикониите често са обагрени в ярки тонове, което им придава още по-своеобразен вид. Освен този тип съцветия при черничевите има и съцветия, наричани реси . Някои от черничевите притежават и друго необикновено приспособление. Техните съцветия се развиват направо върху кората на ствола на дървото или храста или пък върху кората на безлисни клони. В първия случай явлението се нарича каулифлория, а във втория — рамифлория. То е характерно за растенията, които растат в тропичните области. Предполага се, че това явление е свързано с по-лесно опрашване на растенията от определени птици или насекоми. Ресата е съцветие с изправена или увиснала ос, по която са наредени приседнали (без дръжки) еднополови цветове, и след прецъфтяването или узряването на плодовете съцветието опадва като цяло. Черничевите растения са предимно ентомофилни растения. По-малко са анемофилните представители сред тях. След опрашването и оплождането се образуват плодовете, които са или дребни костилкови плодове, или орехчета, събрани най-често в месести съплодия (черница, смокиня) . Черничевите са много полезни растения, особено за жителите на тропичните страни. Те им доставят плодове и семена, които са съставна част на храната им, ценна дървесина за мебелната и хартиено-целулозната промишленост. За нас, европейците, значение имат две древни културни растения — черницата и смокинята, чиито съплодия се използуват за храна. Освен това черницата е свързана и с развитието на бубарството в Европа, тъй като листата й са незаменима храна за гъсениците на копринената пеперуда. А някои от представителите на род Фикус (Ficus) са ценни украсни растения в страните с по-топъл климат.

76


БЯЛА ЧЕРНИЦА

В нашата природа бялата черница не се среща в диво състояние. Тя се отглежда на много места из страната, но най-добре се развива при по-топъл климат. Към почвените условия тя не е взискателна, макар че подобре вирее на плодородни почви, в състава на които има и варовито вещество. Бялата черница е била опитомена преди много хилядолетия и превърната в полезно плодно дърво от човека. Нейна родина са страните от Източна Азия — Китай, Корея и Япония. Предполага се, че в Европа тя е пренесена през XI и XII век от земите на Източното Средиземноморие. Приблизително по това време бялата черница е проникнала и в нашата страна.

Бялата черница е средно високо листопадно дърво, достигащо 10 — 15 м височина. Има добре развита коренова система. Стволът й е прав, покрит със сиво-кафява плитко напукана кора. Короната на дървото е широко разперена и закръглена, но клоните й не са гъсто преплетени. Листата са яйцевидни, ту цели, ту наделени на 3 или 5. дяла, а по петурата могат да се преброят от 5 до 7 двойки странични жилки, от които една двойка задължително е в основата на петурата, там, където започва дръжката. Всички листа на бялата черница са тъпо и сравнително едро назъбени по края си, прикрепени са на дълги дръжки.

77


През май из раззеленилата се корона се появяват съцветията и цветовете. Бялата черница е разделнополово растение. Мъжките цветове са съставени от 4 околоцветни листчета и 4 тичинки, събрани в ресовидни съцветия. Женските цветове имат по 2 околоцветни листчета, кълбовиден плодник с много късо стълбче, на върха с две близалца. Те също образуват ресовидни съцветия, които за разлика от мъжките са по-къси. Обикновено бялата черница е еднодомно растение, но тук-там се срещат и двудомни екземпляри. След опрашването, а то се извършва от насекоми, околоцветникът на женските цветове се разраства в месеста тъкан и всеки плодник се превръща в месесто орехче, а всички месести орехчета, които съдържа едно съцветие след прецъфтяването му, образуват съплодието, което хората най-често наричат „черница". Всяко съплодие има много елипсовидни триръбести орехчета, потопени в бялата или светлорозовата месеста част. Узряването им става през юли — август. Бялата черница е полезно дърво. Съплодията й съдържат витамини и захари и се използуват за храна. Листата й са вкусна храна за гъсениците на копринената пеперуда, а освен това съдържат аспарагинова киселина, глюкоза и други полезни вещества. Растението се отличава със здрава дървесина, която се използва в мебелната промишленост и за изготвяне на бъчви. От листата и дървесината й се получава жълт оцветител. Бялата черница може да се използва и като декоративно дърво из паркове и алеи. Нейната пределна възраст е 400 години.

78


Личност Дейвид Хюм (1717 - 1776)

"За нашата философия няма нищо по-удобно от възприемането на известна степен на умерен скептицизъм, както и от честното признание на невежеството и по отношение на въпроси, които надхвърлят всички човешки способности." Д. Хюм, Приложение към Трактат за човешката природа Силата на скептика. Просветеният егоизъм. Английският емпиризъм. Впечатления и идеи. Причина на причинността. "Да се опълчиш срещу философията - това е най-добрият начин за философстване!" - тази Паскалова максима сякаш оправдава истинността си във философстването на Дейвид Хюм, завършекът на класическия емпиризъм или на английския сенсуализъм, маркиран с имената на Бейкън, Лок и Бъркли; има някаква историческа ирония в това, че този завършек се осъществява от шотландец, автор и на прословутата за времето си "История 79


на Англия". Приживе славата на Хюм не се дължи толкова на философията му, а най-вече на популярните есета върху морала и политиката, върху естествената история на религията, белязани и със скандалната известност на забранени от църквата книги. Но зад тази видимост се крие един упорит мисловен труд, чието осмисляне почти винаги е ставало повод за преоценка на философската традиция: примерът в това отношение с Кант е показателен. Думите на последния, че тъкмо философските работи на Хюм са го събудили от догматична дрямка, могат да се споделят от всеки, който подхожда с отговорност тъкмо към философията. При това подхождане всяко заобикаляне на Д. Хюм е късогледо: защото дори и да се смята, че философските очила на шотландския мислител са със сбъркани диоптри, то си струва да се отбележи, че чрез тях философските теми и предмети се явяват в такъв ракурс, който позволява по-нататъшни корекции и говори далеч по-добре за физиологично здравата ретина отколкото самовнушеното предимство на зрящите без помощни средства. Погледът към света, изработването на "очилата" става у Дейвид Хюм още на млади години: след едно "противно", както той пише, следване на право и след бързо приключила търговска дейност синът на шотландски земевладелци от аристократичен произход се намира във Франция, където в тригодишна оттегленост от практиката работи върху трактата, осигурил му трайно място в историята - именно върху "Трактат за човешката природа". Книгата, излязла през 1739 г., не се радва на особен интерес, но това надали е смутило младия и автор който вече е решил за себе си светогледните проблеми и е изработил методика за оценка на природните явления, обществените събития и междучовешките отношения. Накъсо тази методика може да бъде представена с думата "скептицизъм", но не в смисъла на "недоверие", а в смисъла на отказ от прекалено предоверяване на видимост, традиция, авторитети, институции; за този отказ помага найвече трезвият и честен разум, който не се отказва единствено от призванието си - да мисли самостоятелно. А това значи - не се отказва и от самоутвърждаването си. Понякога 80


това може да доведе до "разумен егоизъм", който обаче е по-сигурен съветник в жизнените дела от един "сантиментален алтруизъм": защото алтруизмът не рядко предявява претенции в стил "така се прави от любов към другия", пропускайки да отбележи, че "другия" има може би "други" цели и съвсем не споделя това, което - "пак други" - считат за негово право. А жизненият път на Д. Хюм показва, че той винаги е отстоявал правата си и е постъпвал самоутвърдително: когато "Трактатът..." срещнал упоритото неразбиране на традиционно възпитаваната публика, Хюм не толкова се отказал от философията, а решил да се утвърди като мислител с други, на пръв поглед по-разбираеми средства: с есета. Средствата се сменили, но целта останала, допълнена вече с едно решаващо условие: личното самоутвърждаване е и саморазкриване на разума. И това не е "моя" или "твоя" разум, а човешкият разум в неговите цели и действия; за неговото явяване в чист вид е отговорен честният мислител, който отново не е алтруист или сантиментален повествовател на разумни геройства, а е само "описател" на нещата - такива, каквито се явяват, но никога - каквито трябва да бъдат. Нямало как този възглед да не настрои срещу себе си всички "доброжелатели на човечеството": те забранили Хюмовите есета като "неморални и безбожни" и отхвърлили всякакви опити на автора им да получи професура. Което било твърде естествено: алтруистите видяли опасност за хората, които - нали по природа са грешни? - лесно биха се подали на изкушения. А изкушенията били много: те почвали от изящния Хюмов стил на писане и свършвали с твърдения, че нямало никакво основание да се приемат догми за първородни грехове или небесни царства, за избрани народи или богопомазани хора. Хюм смятал, че цялата тази догматика се крепяла на търговията и икономиката и тъкмо това трябвало да се разкрие, за да се премахнат заблудите и да се изчистят науките от първопричини. Не само той мислел така: в тази мисловност се включват плеяда хора, пръснати из Европа, но събрани в семейството на просветителите. Най-здраво това семейство било във Франция; то образувало кръга на енциклопедистите, с които Хюм отдавна поддържал приятелски връзки. След като той видял събраните си съчинения в Index librorum prohibitorum (списък на забранените книги) от 1761 г. и след 81


като си намерил добра работа във Франция (нали все пак бил и егоист?), той напуснал родината си; напуснал и упоритата литературно-изследователска работа, предоставяйки труда по оформянето, издаването и разпространението на книгите си на посредници. Последните постоянно го молели да напише нещо ново: нов том към седемтомната история на Англия, нови есета към "Изследването на принципите на морала", нови статии към онези за търговския баланс, за държавния кредит и парите, за принципите на политическата икономия; Хюм не се оставял да бъде увещаван: той отвръщал на молбите с отказ, казвайки, че бил "твърде стар, дебел, мързелив, пък и много богат, за да пише". Изглежда, че е лъгал: след смъртта му в архивите намерили много нови работи, а и поправки върху старите, които вероятно правил в последните си дни в Единбург. Английският емпиризъм Философското дело на Д. Хюм продължава една основна за новото време традиция; то и я завършва, за да оформи класическия вид на такъв тип аргументация и изследване, който и днес се нарича "емпиристки", т.е. насочен към непосредствено даденото в сетивността като външен предмет; затова тази традиция понякога се нарича и "сенсуалистка". За разлика обаче от "континенталния сенсуализъм", мотивиран от Декартовата идея за механичността на външния свят, "островният" се крепи не толкова на цялости и принципи, а на конкретни предмети, избрани за символи на всеобщността а непосредствено видими от всеки познаващ субект: защото познанието се основава тъкмо на сетивността и нейното изследване по същество е изследване и на висшите, умозрими етажи на знанието. Ако не се връщаме чак до Роджърбейкъновите разяснения на вещността или до английските францисканциноминалисти, можем да кажем, че емпиристката традиция започва с Френсис Бейкън и с прословутия му индуктивен метод за възстановяване на науките; за много изследователи с Фр. Бейкън започва и науката на Новото време. Това начало се характеризира с отказ от хиперболизиране на "душата" като условие за познание и съответно - с утвърждаване на конкретния сетивен предмет като основа на всеки познавателен и практически акт. По-нататък "началото" се поставя и с разбулването

82


на заблудите, в които по природа попада ума или ги има вродени: говорейки с езика на Бейкън, това значи да се отхвърлят идолите, които господстват в познанието. Четири са тези идоли: на рода, според, които човек е склонен да съди за нещата по аналогия със собствените си способности; на пещерата, според които човек вмъква нещата в убежището на своите навици, възпитание и условия, както и в изискванията на телесната си природа; на пазара, според които човек е склонен да прави пряка връзка между думите и нещата и да смята, че словесно може да променя вещния свят, макар и думите нерядко да се обръщат срещу разума; и най-сетне, идоли на театъра, които принуждават да се маскираме с авторитети, а да не вярваме на опита си. А тъкмо опитът е този, който ни дава критерия за истина на познанието, Дории упгилитарен, този критерий е трезв, и ни помага, смята Бейкън, да владеем природата, подчинявайки и се. От друга страна, емпиристката традиция се утвърждава от Томас Хобс, за когото единствено съществуващо е тялото, вещта (това се нарича и "реизъм" или "соматизъм"), докато ума е само способност на; едно тяло да свързва необходими за него представи и да ги "пресмята" с оглед на пребиваването си сред другите неща: естествено за това помагат най-вече сетивата; След Хобс Джон Лок ще утвърди тезиса, че "няма нищо в интелекта, което преди да не е било в сетивата", за да последва оттук и изводът, че сетивността ми дава онези качества на предметите, които изпълват "чистата дъска" на нашето познание: едва след такова изпълване то може да действа самостоятелно, т.е. да "рефлектира". Ала рефлексията е оправдана само когато отново се насочи към външния свят, към качествата - Лок ги нарича и идеи - на предметите. Някои от тези качества ни се представят като необходими за съществуването на предметите и тях Лок нарича "първични" (протяжност, форма, число, движение), докато има и такива, които са се получили от намесеността на познаващия в дадеността на предмета, от смесването на "сетивните възприятия с познанието: те са "вторични" - цветове, вкусове, миризми и Т.Н., които не са решаващи за битието и познанието на предмета. В някакъв смисъл те са само знаци за реално съществуващото, но с този възглед Лок поставя мината под познанието и битието, която Джордж Бъркли не пропуска да взриви. Това той прави не само по идеологически причини (Бъркли е англикански епископ и вижда целта си в

83


опровергаването на материализма), а и по чисто логически; освен това роля изиграва Бърклиевата частнонаучна практика - неговите занимания с теорията на зрението, с изследване на сляпородени дават и емпиричната, опитна основа на критиката, която провежда срещу Локовите трудове. Става въпрос за следното: ако ние познаваме само идеи, които представят "външен свят", нямаме никакви основания да допускаме разделение между първични и вторични качества в реалността, която освен това е винаги идейно представена" тъкмо в съзнанието ни; нямаме и основание да хипостазираме някаква външна реалност: единствено познаваемото са идеите в духа ни, които биват съзерцавани от същия този дух. Затова според Бъркли съществуването на нещо е тъждествено с неговото възприятие и тъй като последното става в духа, то е логично да се допусне, че нещата са комплекс от възприятия, чиято субстанция е духовна. Гаранция за това, че има все пак някаква опора, която ни дава право да говорим, че битието на нещата не е само субективно, Бъркли открива в един пределно възприемащ дух: в Бога, който съзерцава както нас, така и вещния свят - разбира се, за да има съществуване, когато човек актуално не възприема. (Примерът, който Бъркли дава, е може би тривиален, но пък класически:" когато ние, възприемащите, излезем от стаята, където сме видели тези и тези неща, не бихме имали основание да твърдим, че нещата остават в стаята такива, каквито са, ако не приемем, че след напускането те биват съзерцавани и гарантирани, от един. мощен дух, който в едно с това възприема и нас.) В това развитие на класическия емпиризъм се вижда едно нарастващо недоверие към пределните онтологически инстанции, изтълкувани в материален, вещен смисъл. Дейвид Хюм, възпитаван в тази тематична, понятийна и чисто терминологична традиция, прави още по-решителни изводи. Феноменализмьт Основното философско произведение на Хюм - "Трактат за човешката природа" - има за цел това, което целят всички класици на философията: обосноваването на истинното

84


познание чрез откриване на истинен метод и чрез опитнофактична проверка на получените от общите положения данни, т.е. чрез демонстрация и на истинно битие. Но докато традицията, поне от Платон до Хюм, намира тези основания в онтологически гаранти на многообразието (все едно дали те са материална, духовна субстанция или божествени същности, образци и идеи), Хюм насочва погледа си към това, което е даденост на познанието и за което не може да се допусне, че е дериват, модус или представа, упълномощена да изразява "реалност": защото няма никакъв смисъл да се умножават същностите (тук Д. Хюм е последователен "окамист") и да се утвърждават непосредствено непредставени неща. Нещата, с които имаме работа в познанието и опита, са непосредствено дадените ни впечатления и спомените за тях, твърди Хюм. Самите впечатления се делят на прости и сложни; прости са отделните чисти усещания, напр. тези за цвят, форма, вкус, температура; сложни са непосредствено възприеманите предмети, начините на взаимодействие между тях, отношенията на близост, време, тъждество, прилика и причина. В познанието впечатленията са представени като идеи, спомени за опита на възприятието. Затова, както и впечатленията, идеите са прости и сложни и разликата между тях е само в адекватността на представата: колкото по-непосредствено се представя идейно едно впечатление, толкова по-адекватно е то. С други думи: пълното тъждество в опита между впечатление и идея, почиващо на времева близост, а в идеален случай - на непосредственост или сливане, осигурява истинността в познанието найвече защото така изчезва разликата между явление и същност, все едно как ще е предположена тя: дали като приписване на същностни черти на възприятието или на мисленето, на вътрешния или външен опит. В тази Хюмова представа се изразява собствено смисълът на феноменализма: отказът от разделение между явление и същност. Доведен до край, феноменализмът отрича обаче всяка самотъждественост, която философската традиция приема за гаранция на пълното познание на отделния предмет: бидейки включен винаги в определен тип познавателно отношение, предметът 85


никога няма "ето тази същност"; той се явява в калейдоскопа на впечатленията като сноп от възприятия, като сложна идея, родила се от дейността на ума. Умът е способност да се създаде предмет, но той никога не е тъждествен извън непосредствеността на мисленето за него: защото в друг миг и на друго място, от друг познаващ и с друга насоченост предметът, разбира се, не е "първият". Това, което се приема за "ето този предмет", е обща представа, закрепена в съзнанията на познаващите чрез езикови навици и опитни тъждествености, чрез спомнена едновременност. Но и навиците, и опитът, и спомените могат да бъдат различни, както впрочем и езиците и ето защо, смята Хюм, не може да се допусне самотъждествен гарант на предметно съществуване; ето защо не може да има един единствен субект и един единствен обект, надарен с изключителни способности да носи всички неща или да ги произвежда по един и същ начин. Оттук лесно се извежда и това, че догматичността (за Хюм това значи и господстващо мнение, навик, опитно удобство и пр.) в утвърждаването на някакви субстанции е една и съща както при постулирането на материя, така и при приемането на крепящ нещата дух. Затова Хюм обръща типа критика, която Бъркли отправя към Лок, към самия Бъркли, за да отрече и необходимостта от духовна субстанция и да сведе всеки субстанциализъм само към мига, в който се утвърждава нещо, което от своя страна, не ни дава никакво право да твърдим, че в някой друг миг такова утвърждаване ще е адекватно: субстанцията е само знак, дума, която блокира и ограничава типа осмисляне. В традицията на философията такъв тип аргументация се критикува ожесточено; обвинява се в "агностицизъм", т,е. в утвърждаване на "непознаваемостта"; отбелязва се, че така се разрушава философията като знание за всеобщото; счита се, че това е краен, пълзящ, беден и т.н. "емпиризъм". Но независимо от критикуемостта на Хюмовите положения, независимо от самовнушената любов към знание за същности, не може да не се отбележи, държим ли да бъдем честни, че в този тип философстване говори тъкмо идеята за свободата и самостойността, за равната оправданост и ценност на всяко

86


познание, на всяко впечатление и в последна сметка - на всяка идея. Затова и Хюмовото дело "събужда от догматична . дрямка" тези, които сънуват само един сън с подозрението, че може да има и други. За онези, които в мнителността си са склонни да смятат, че техният сън е най-истински и че другите сънуващи по някакви причини крият същия този сън, Хюм остава винаги "бълнуващ" философ, който експлоатира възможностите на езика и формулира немислими парадокси като този, че "очакването на утрешния изгрев на слънцето почива само на вяра". Те не подозират обаче очевидния човешки факт, че все някога слънцето ще изгрее за последен път за всеки от нас и че сама по себе си добрата им надежда-упование в повтаряемостта прави от хората еднопосочни същества, някои от които лесно могат да си въобразят, че тъкмо тяхната посока е "най-правилната". А това, освен че е щастливо самодоволство, избива най-често в репресия спрямо другите, които естествено са грешни. И започва гигантомахията: наука срещу наука, религия срещу религия, народ срещу народ, човек срещу човек; защото, смятат добрите хора, някои науки са по-научни, някои религии - по-откровени, някои народи - по-надарени. При тези "сметки" няма как Хюм да не изглежда "по-малък философ", ако ли не - "антифилософ". Но не само евентуалните изводи от Хюмовите възгледи са причина за тоновете критики, които се стоварват върху неговия "Трактат...". Причина за това е и самото му схващане за причината, светая светих на философите поне от Аристотел насам. Причина на причината "Всяко нещо има причина. В непосредственото възприятие на нещата ние имаме работа с явления, зад които стои истинното им битие, което някак е позволило те да ни се явят така, както ни са се явили. На нас може да ни се струва, "чини", че нещата са това, което ни се явява, но по същество те са други, неявни и за да осъзнаем това, трябва да ги умозрем, т.е. да погледнем някак и зад тях, за да видим, че отвъд променливото им съществуване има непроменлива същност, която обосновава битието им не с достатъчно, а с абсолютно 87


основание: Познаем ли го, ще можем да правим с абсолютна необходимост верни съждения не само за миналото и настоящето, но и за бъдещето на нещата; това ще могат да го правят и всички онези, които имат работа с тези неща: едно, защото нещата притежават непроменлива същност; друго, защото те биват познавани по всеобщи в самотъждествеността си закони. Така всички неща са предопределени, т.е. причинени: стоят и ще стоят винаги на един чин, на едно място в познанието; това място задейства битието им, просто, защото то е единство на всички времена и пространства, в които пребивава предметът и в този смисъл - обосновава самотъждествеността му. Очевидно това място не е точно този определен предмет, а е предусловие за съществуването му. В относителен смисъл всеки предмет може да бъде условие за наличие на други; в абсолютен смисъл такова условие е само един-единствен: субстанцията, т.е. това, което за своето съществуване и схващане не се нуждае от нищо друго. И ако всяко нещо има причина, то всички неща са причинени - поместени и задействани от, нея, предметът с най-много потенции за битие" - ето това би било резюме на заварената от Хюм, пък и останала до днес аргументация на причинността. Трудно би могло да се твърди как точно Хюм стига до критиката на този тип разбиране: дали защото роля са изиграли светогледни, научни, опитни или просто екстравагантни схващания, задвижени от чисто психологическата нагласа да се каже нещо ново. Собствено това не е от особено значение. Далеч по-важно е друго: Хюмовата критика на реферираното схващане дава начало на освобождаване на философията от външни за нея - за мисловността - бариери; ако има такива, то те са единствено в рамките на опита на съзнанието. И така, какви са основните моменти в неговото схващане за причината? Преди всичко за Д. Хюм причинността е отношение, което не се получава от априорни, постулирани заключения в стил "всяко нещо има причина и всички неща в последна сметка имат една причина", тъй като такива твърдения не могат да бъдат дадени никога във всеобщността на опитната им проверка: защото ние нямаме никакво просто впечатление 88


за такова отношение, а още по-малко можем да, предполагаме, че дадени условия ще предизвикват едно и също следствие във всички времена и пространства. За това ние не можем да имаме опит: крайността ни на познаващи същества е достатъчно основание да се отхвърли някаква самотъждествена, неопитна способност за абсолютно схващане, крепено на абсолютно пребиваване. Само в относителен смисъл може да се даде предусловие, причинило някакво действие. Напр. счупването на един прозорец с камък еднакво добре би могло да се обясни както със здравината на стъклото (тя е недостатъчна, за да противостои на силата на хвърляне), така и със злия характер на хвърлящия; както със силата на ръката, така и с формата на камъка и пр. Да приемем, че от всички тези обяснения само едно е валидно за всички счупени от камък стъкла, би значело да отрежем многообразието на случаите или да забраним не само даден тип обяснение, но и даден тип възприятие, т.е. да се противим на опита. Разбира се, в последна сметка ние все даваме - в едно време и пространство - някакво обяснение, посочвайки някаква причина, но това се дължи не на субстанциални характеристики и на онтологични предпоставки, а най-вече на навика на съзнанието, закрепен в езика, по силата на привичката да възприемаме заедно две сами по себе си различни и онтологично несвързани впечатления; че нещо става след нещо не е никакво основание да смятаме, че то е станало поради първото: то е могло да стане и поради други, нямани актуално пред вид неща, останали по "различни причини" скрити за опита на съзнанието. Да отречем тяхното наличие би значело да си представим някои съзнания по-съзнателни, някои впечатления - по-впечатлителни, някои идеи - поправилни. Ала тези представи никога не са научни: те просто са "научени" и преповтаряни "по навик".Такъв навик присъства и във философията: да се търси една причина. Но дори и намирана, тя не е нищо повече от хипотеза, която получава хипертетични задачи: да обосновава свръхоснования. А както беше казано в началото, честността изисква да признаем понякога, а за философията винаги, трябва ли да остане научна, "невежеството и по отношение на въпроси, които надхвърлят всички човешки възможности". Не се ли стори това, се остава в рамките на вярата, чиито изисквания ритуализират разума и го карат да търси божества, на които следва да се подчинява.

89


ЛИТЕРАТУРА 1. Д. Хюм, Трактат за човешката природа, С, 1986. 2. Е. Панова, "Безсмъртните идеи на Трактат за човешката природа", в предговора на посоченото издание. 3. Е. Панова, Основни проблеми във философията от Бей-кън до Маркс, С, 1987 (трето издание), стр. 73-87. 4. Г. В. Фр. Хегел, История на философията, С. 1982, т. 3, стр. 440 и сл. Задачи ." ,1. Анализ на гл. VIII на "Трактат за човешката природа" -За причината на вярата. 2. Ако приемем, че е валидно "след нещо, следователно -поради него", можем ли да обосновем и това: а) "преди нещо в пространството, следователно - след нещо във времето" и б) "зад нещо във времето, следоватечно преди него в пространството"? 3. Кое подрежда света: причинното обяснение или вярата?.

90


Книгопис • „A Treatise of Human Nature: Being an Attempt to introduce the experimental Method of Reasoning into Moral Subjects“ („Трактат за човешката природа“; в три тома; 1739–40) • „An Abstract of a Book Lately Published: Entitled, A Treatise of Human Nature, etc., Wherein the Chief Argument of That Book Is Farther Illustrated and Explained“ (1740) • „Essays Moral and Political“ („Есета за морала и политиката“; 1741–2) • „A Letter from a Gentleman to His Friend Containing Some Observations on Religion and Morality“ (1745) • „An Enquiry Concerning Human Understanding“ („Изследване върху човешкия разум“; 1748) • „An Enquiry Concerning the Principles of Morals“ („Изследване върху принципите на морала“; 1751) • „Political Discourses“ („Политически беседи“; 1752) • „The History of England“ („История на Англия“; 1754–62) • „Four Dissertations“ (1757) • „A Concise and Genuine Account of the Dispute Between Mr. Hume and Mr. Rousseau“ (1766) • „The Life of David Hume, Esquire, Written by Himself“ (1777) • „Dialogues Concerning Natural Religion“ (1779)

91