Page 1


Еволюция на биохимия... Цитология Държава Астрономия Ботаника Българска история Световна история Философия Личност Главоблъсканица Любопитно


За реклама в списанието и сайта : ICQ : 6984840 ICQ : 256414809 e- ma@il : admin@bg-science.info http://bgnauka.com/ads.html

Коя е по- красива?

http://bgtech.org


Биохимия

ЕВОЛЮЦИОННА БИОХИМИЯ НА ЖИВОТА 1-ВА ЧАСТ - НАЧАЛОТО Теории за възникването на живота (абиогенен синтез) Когато се тръгва от една изходна точка да се обяснява дадено явление, то налице трябва да са поне две основни неща: 1) да е наясно целта, която се преследва и нейните реални стъпки до достигането й 2) да се намери точният път, по който се достига, така че да може да се обясни с протичащите в нея промени, ако такива съществуват. Тези две условия са много важни за цялостния успех на дадено начинание и още по-важни, когато се касае за нещо толкова важно като възникването на живота. Тук трябва да отбележим, много ясно какво представлява живота и в какво се измерва. На пръв поглед това изглежда абсурдно и лесно за дефиниране, обаче при един бърз поглед на нещата много явления и процеси, които го съпътстват остават необяснени. Освен това допълнителна трудност се явява и неговата сложност създаваща илюзията за пълна обърканост, която се появява при общ преглед на процесите. Сега едва идваме до въпроса, коя структура можем да вземем за мерна единица, която да олицетворява в себе си всичко това, което ние наричаме

"живо". Отговора на този въпрос е колкото лесен толкова и загадъченклетката. Най-малката единица на живота, която събира в себе си всички основни характеристики присъщи за живота. Клетката е достойният пример, който трябва да вземем за отправна точка, тръгвайки да изследваме живота и неговата сложност. Това обаче не е еднозначна теория, тъй като клетката е много сложна структура, която трудно се подчинява на определени процеси, макар това да изглежда прекалено ясно да се изследва най-малката структура на живата се изисква много повече от сбор на различни науки, които да се взаимодействат. Въпреки, че днес има доста добри физични модели, които да обясняват структурата на клетката, то около нея все още витаят много въпроси, които излизат извън рамките на физиката като наука поне от днешна гледна точка. В клетката има нещо, което е много по-голямо от теоретичните обяснения на термодинамиката, която ни дава ясен знак, че благодарение на ентропията съществуването на живата клетка изглежда нещо свръх естествено. Това „свръхестествено явление”, обаче е на лице, а това означава, че има пробив във вторият принцип на термодинамиката, които ясно

показва, че безпорядъка във вселената се увеличава. Да това безспорно е така от физична гледна точка, но клетката е реално съществуващ обект, които човек изследва и се подчинява на свои закони, които за разлика от безпорядъка за с много голям порядък и сложност недостъпен за обяснение от днешните физика, химия и отчасти за съжаление и биология. Това засега е „живота” криещ от нас най-големите си тайни, чакащ първите реални пробиви от научна страна. От началото на 20-ти век редица научни теории се опитват да обяснят поне отчасти наличието на живота на нашата планета, но както всички се досещаме всички са претърпели значителни поражения на научното поле. Някой от създадените теории са добре подредени и описват по сравнително разумен начина наличието на живота, други си звучат определено странно, а трети са наивни и смешни, дотолкова, че не си заслужва да ги обсъждаме. Поради количествени проблеми свързани с разхода на енергия и мястото в компютърната памет ще разгледаме само малка част от единични теории връщащи ни в началото на земната еволюция и до възникването и развитието на живи


Биохимия организми, които могат да се нарекат носители на живота. Точно както клетката! Нека сега да се спрем върху определена теория, която макар и малко ни доближава до реалните представи на това как е изглеждала земята преди около 3,54 милиарда години! Широко застъпена в научните среди, макар и непризнавана от всички учени в областта на еволюционната биохимия и теория Теорията на Опарин-Холдейн е една значителна стъпка в познанията ни за живота. Опарин- Холдейн Първата добре обоснована абиогенна теория е представена в началото на 20-те години от руския академик Н.А.Опарин и малко покъсно развита от английския учен Джон Холдейн, които въвежда нови насоки в изследването на добиологичната еволюция на клетките. Основната идея на тази теория било предположението, че зараждането на живота е дълъг процес на създаване на жива материя в недрата на неживата като много от тези свойства които са присъщи за живота са присъщи в известна степен и на живите организми. Разнообразието от прости съединения в първичната атмосферата и протоокеана (вероятно съществуващ тогава), облъчвани от обилно от външна енергия породена от Слънцето и космическите лъчи продължително време довели до образуването на „първичен бульон”, в който възникнали по-сложни органични съединения и техни конгломерати във вид на „коацерватни капки”, които са плували свободно в океана и са могли да си взаимодействат като по този начин тези първични прото взаимоотношения са довеждали до усложняване на структурата им. Коацерватите вероятно са били способни да

адсорбират химични съединения от окръжаващата ги среда и отделят в нея продукти, както и да растат с последващ разпад на части. Този растеж обаче трябва значително да се отличава от днешното делене на клетките, което познаваме. Това разделяне на коарцетватните капки се постига по чисто механичен начин, на принципа на дифузията, т.е. потоците на вещества, които са преминавали в тях от едната страна на протомембраната и от другата. Съществувайки в определена среда като първичният океан, много от коарцеватните капки, са били подловени на действието на тези процеси. И все пак, това е един чисто физичен процес, които по нищо не се е отличавал от днешните опити в епруветки, които много успешни моделират проста и облекчена дифузия. Тук посложният въпрос е кога всъщност е станало контролирано навлизане на потоци в коарцеватната капка. Дори и след милиони години на съществуване, овладяването на тези процеси биха доближили коарцеватните капки до живите клетки, но все още на тях биха им липсвали много условия за да бъдат живи в истинският смисъл на думата! По този начин коацерватите представляват открити системи, техните свойства ги сближават с най-простите живи организми. Обаче това сходство е външно, защото коацерватите нямат найважното свойство - способността за самовъзпроизвеждане. Нямат апарата необходим им да ги запазят като отделни структури, които да могат да предават своя информация на „следващите” поколения. Това е много важно, защото в теориите, в които усилено присъства термодинамичните обяснения, се дават достоверни примери за тази еволюция на клетката, но не се съобразява с едно много важно условиееволюцията на информацията, за която тя няма

обяснение. Джон Бернал и теорията на „глината” Тази хипотеза относно произхода на живота е интересен пример, как една теория може да има редица недостатъци, но приложена към други, тя представлява уникално приложение, което точно пасва на мястото си. Според нея органични молекули са можели да се образуват на повърхностния слой между водната повърхност и глинени остатъци в първичния океан. Именно там би могло да се извърши зараждането на живота. Това е логическо предположение, което не е лишено от логика. На повърхностния слой на глинените остатъци на дъното на първичния океан са можели да се натрупат редица органични вещества, които с течение на времето да си взаимодействат и да достигнат до сложно устроени живи „организми” Между цепнатините на глината е възможно да е имало и преходен слой (дори различно заредени частици), които да са играели ролята на първичен катализатор за натрупаните върху тях органични молекули. Те с течение на времето са изграждали конгломерати и са успели да достигнат до едно начално първично ниво на развитие, непознато до този момент от биологичната еволюция. Това би било повратна точка в търсенето на живот, поради възможността, такива, остатъчни явления да са се запазили в различни минерали и кристали от това време. Така откривайки запазените на милиарди години органични съединения ние ще можем вече с точност да определим точните съставки на някогашната атмосфера. Това ще сложи край на дискусията на това каква е била някогашната атмосфера на земята. Трябва, в контекста на изложеното по-горе да


се спомене, че намирането на подобни палеобиохимични значи, е много трудно. Дори и да се открият подобни, около тях отново ще има спорове за възрастта им и т.н. Експериментът на Милер-Юри През 1952 г. 21- годишният тогава американския учен Стенли Милер получил органични молекули в лабораторни условия, моделиращи тези, които според него са били на първобитната Земя и са оказали влияние за възникването на „живота”. Цялата постановка се състояла в това, че той пуснал електрически заряди с напрежение до 60000В през смес от водни пари, водород, азотен диоксид, метан, сяра под налягане няколко Pa(N/m2) и температура 80С и получил прости мастни киселини, пикочна, винена, мравчена киселина и няколко аминокиселини – вещества, от които се изграждат молекулите белтъци. Получени били и прости захари и нуклеинови киселини. Експериментът показва, че много от основните органични молекули, които изграждат живите организми могат лесно да се формират в абиотични условия, които вероятно са съществували на Земята тогава. Това обаче отново трябва да се отличава, от живите организми. Наличието на живи организми, въобще не означава поява на живот. Живот се получава, тогава, когато има строго подреждане на органичните молекули в строго определен ред. Това също допринася за още един удар върху теорията за безпорядъка във Вселената. Дори и тези принципи за ентропията на системата да важат някъде из Вселената, то се е оказало, че съществува място, където този принцип не важи, или ако важи, то не е в такава сила, че да попречи за образуването на сложни структури. Други учени предполагат, че

древната атмосфера на Земята се различавала от тази, която моделировал Милер при своите експерименти. Според тях тя е съдържала и въглероден диоксид и азот. За съжаление, резултатът не можел да бъде възпроизведен, ако въглероден диоксид или молекулярен кислород се добавят към експеримента. Това означава, че органичните молекули са били произведени в или отделни точки на Земята, където условията са различни от глобалната среда или са дошли от космоса. Също така се предполага, че по времето, когато са се извършвали тези процеси на Земята, атмосферата, която е съществувала е имала редукционни свойства, за разлика от днешната, която има окислителни. Това на практика означава, че ако атмосферата е била редукционна, то експеримента на Милър би трябвало да е валиден, дотолкова, че да ни посочи един от много възможни пътища на синтезирането на органични вещества. Ако пък атмосферата е била с окислителни свойства, както днес, това би било пагубно за възникналите молекули. Tе биха били унищожени от действието на кислорода! Опити на Сидни Фокс- САЩ В началото на 60-те от миналия век изследователят от университета на Маями ( институт за еволюционна биохимия), С. Фокс направил експеримент, при който безводна смес от аминокиселини той нагрява до 170°С и получава значителни резултати. Образували се до 23 аминокиселини, срещащи се в съвременните организми, което доказало, че могат да се синтезират по неорганичен път. Промивайки горещата смес от изкуствени полимери с вода или разтвори, Фокс получил многобройни гранули, няколко микрометра в диаметър. Получил също и нуклеотиди, които се свързали в полинуклеотидана

Биохимия верига. Той отделил тези нуклейнови киселини и ги пренесъл в отделен изолиран съд съдържащ вода и свободни аминокиселини. Голямо било учудването, когато установил, че аминокиселините се свързали в точно определен ред в които били в изходния разтвор. След това С. Фокс успява да съедини аминокиселини в къси нерегулярни вериги - безматричен синтез на полипептиди. Той описва подобни на коацерватите самоорганизиращи се структури и ги нарича микросфери. При охлаждане на нагрети концентрирани разтвори на протеиноиди самопроизволно възниквали малки сферични капки с двуслойна обвивка, напомняща мембраната на бактериите и със способност за делене. Техни обвивки реагирали на промяна на соматичното налягане, аналогично на реакциите на жива клетка. Това води до заключението, че първичните „живи организми” трябва да са могли да се получат по абиогенен начин и да са могли да се възпроизвеждат самостоятелно, така, че да „оставят” свое „поколение”. За съжаление получените белтъчни молекули не можели да се копират и предават информация на потомцитекоацервати в „естествената си среда”. Теорията на Опарин, Фокс и другите наистина може и да звучи малко странно, поради което и обект на много критики, но тя ни дава дори и нищожна част светлина за началото на трудният път на живота. Действително, тези събития са малко вероятни, ако се разглеждат откъснати едно от друго и разделени в пространството на огромния първичен океан и ако ги смятаме за взаимно независими едно от друго. Това обаче би представлявало грешка, която може да има лоши последици, ако се опитаме да загърбим, тази цяла


поредица от събития. Обаче последните изследвания показват, че този подход не е правилен, и в сложни дисипативни системи от термодинамична гледна точка много от тези процеси са определени в пространството. В този случай образуването на жив организъм става неизбежно след определен етап на еволюция. Това дори и отчасти вярно, не може да определи и обясни сложни процеси като последвалото в същата тази еволюция делене на клетката, размножаване, структурна подредба, метаболизъм, да не говорим за по-сложните процеси извършващи се в човешкия организъм. Отново опираме до стария проблем, че живота, поне такъв не може напълно да се обясни с физични термини и да се вкара в някаква рамка, която да го ограничава. Това би било абсурдно. Разгледаните няколко примера само могат да ни дадат някакви насоки или дори препоръки, как да търсим сложността на живота, но за съжаление не могат да ни обяснят, точно, как се е осъществило първото преминаване на от неживото към живото. Това за сега изглежда непреодолим проблем пред биологията, която с помощта на другите фундаментални науки би се опитала да даде задоволителен отговор на въпроса: Как е...! Макар, че в такива опити да не може точно да се възпроизведат условията, съществували в ранната Земя, те показват, че органичните молекули се образуват удивително лесно (разбирайте в тогавашните условия, при който се е намирала Земята. Днес абиогенен произход на живи организми от неорганични вещества не се наблюдава). Възможността за абиогенен синтез на органични съединения се потвърждава и от това, че те са намерени и в космическото пространство около звезди и галактики, и в някои метеорити

паднали на Земята. Дори след време да са открият точните стъпки, по който е станало началото на живота, то ще имаме много неприятности с изясняването на механизмите, които са предшествали, метаболитните пътища. Ние все още имаме прекалено малко познания в областта на еволюционната биохимия. Доста малко знаем и за това какво е имало преди Цикъла на Трикарбоновите киселини (Цикъл на Кребс), гликолиза, пентозофосфатен път, цикъл на Калвин и т.н. Няма смисъл да се продължава в този дух на писане. Метаболитните пътища са много и разнообразни. Те са възхитителни по своята сложност. Трябва обаче да се отбележи, че тези пътища са преплетени и взаимно зависими едно от друго. Те не действат самостоятелни всяко за себе си, а под строг контрол. Тяхното изясняване обаче ще е нищо пред огромната загадка на еволюционната биохимия да си обясни процесите в клетъчното ядро. Огромна по обем работа! Това обаче, е само малка част от цялата работа свързана с произхода на живота. Клетката, която ние приемаме за отправна точка в нашето търсене, не съществува изолирано от околната среда, в която е възникнала. Това практически означава, че тя (клетката) трябва да се разгледа в цялостната светлина на състоянието, в което се е намирала планетата тогава. Паралелно с разглеждането на въпроса за живота, трябва да поставим и въпроса за произхода на биосферата, която се е появила, както изглежда милиони години, след появата на живата клетка. Донякъде може да се мисли, че клетката е моделирала в някаква степен днешната биосфера. Тези две важни за еволюцията събития трябва да се разглеждат заедно, а не по отделни, все едно не са свързани.

Биохимия Всичко до тук можем да обобщим, с една дума: ХАОС. Имаме косвени доказателства за множество органични молекули синтезиращи се при неорганичен синтез. Имаме стотици хипотези, за произхода на живота, както и стотици „тонове” литература по различни въпроси, които разглеждат едни или други казуси и т.н и т.н. Разглеждайки посочените по-горе доказателства, сега вече можем да обърнем поглед към една коренно различна теория, която според много учени е етап надскачащ вече абиогенното синтезиране на органични молекули. РНК-свят ЧАСТ 2.


Цитология

ЦИТОЛОГИЯ МИТОХОНДРИИ

ФОРМА – варира силно дори в пределите на една клетка специфичниелипсовидни, бъбрековидни, силно източени – нишководни

БРОЯ на митохондриите в клетката органоиди), които ги разделят на зависи от нуждите на самата клетка две пространства – от енергия и АТФ. интермембранно пространство и вътрешен матрикс. ЛОКАЛИЗАЦИЯТА на митохондриална митохондриите също е различна, Вътрешна обикновенно те се разполагат в тази мембрана – дебелината около 7 nm част на клетката, където има нужда – отделя съдържанието на от енергия и АТФ. При органоида от цитоплазмата ( недиферинциралихондриите са хиалоплазмата). Тя нормално има клетки митохондиите са гладък контур и не е свързано с разположени равномерно в други мембрани в цитоплазмата цитоплазмата, а при притежава неспецифична диферинцираните като например проницаемост. По статична е, с мускулни, митохондриите се белтъчно съдържание около 20%. намират в близост миофибрилите; в Съдержа порови белтъци – порини сперматозоидите – завити са като през които могат да преминат спирала около камшичето и т.н. всички молекули до 5000 D. Други белтъци в тази м е м б р а н а включват ензими, свързни с митохондриалния липиден синтез.

Структура

Митохондриите се срещат във всички растителни и животински клетки. Изкючение са едноклетъчните рукариотни организми, живеещи постоянно в анаеробна среда, дифинитивните еритроцити, вроговелите епителни клетки, мутантни дрожди, загубили изцяло или частично митохондрийния си геном.Митохондриите има собствена ДНК и се възпроизвеждат независимо от ядребата ДНК. Наблюденията на митохондриите датират от края на 20в като им са давани различни имена свързани с формата им (митозоми, хондриозоми, биобласти и да. ) В 1898г Бехда въвежда името митохондрии, а през 1900г Михаелис предлага използването на багрилото. Янус гриин Б, специфично багрещо митохондриите (хистохимичен маркер)

РАЗМЕРИ – Дебилината на митохондриите е относително потоянна около 0,5 мкм. Дължината им се коледае от 0,5 до 7-10 мкм при хишководните (силно източените) форми. Количеството на митохондриите в Класическите митохондрии се клетката е различно в зависимост от представят като елипсовидни функцията на клетките. органоиди, ограничени с две мембрани ( двумембранни

Интермрдиарното пространство е изпълнено с хомогенно течно вещвство със слаба електронна плътност. Съдържа п р е д и м н о нискомолекулни съединения – кофактори и субстрати на биологичното окисление. Вътрешна митохондриална мембрана – ограничава матрикса ( митоплазмата). Тя образува


многобройни вгъвания, наречени крисити. Тези нагъвания ( инвагинации) многократно увеличават повърхността на вътрешната мембрана. Криситите са насочени навътре към марикса Вътрешната мембрана се различава от външната. Тя е с висикоспецифинчна проницаемост, тя е по-гъвкава и по-динамична, с белтъчно съдържание 75%. Това е свързано с електрохимичния градиент на Н+ , който стимулира АТФ синтезата. Най-общо белтъците на вътрешната мембрана изпълняват три типа функции: 1. У з в ъ р ш в а т окислителноредукционните реакции в електрон-транспортната верига. 2. Синтезират АТФ в матрикса, чрез АТФ – синтези в мвмбраните. 3. Позволяват преминаването на метаболити навън и навътре от матрикса, чрез транспортни белтъци. МАТРИСК Висикоконцентрирана смес от стотици ензими, включително и ензими необходими за цукъла на Кребс. Матриксса има финнозърнест и хомогенен строеж. В него се наблюдават тънки нишки и гранули. Нишките са няколко копия на молекули ДНК а гранулите – митохондриални рибозоми. В матрикса се спещат по-големи гранули които са депо за отлагане на калциеви и магнезиеви соли. МИТИХОНДРИАЛНА ДНК Респликацията на митохондриалната ДНК протича независимо от репликацията на ядрената ДНК. Обикновенно репликацията на митохондриалната ДНК става след завършване репликацията на ядрената ДНК. Митохондриалната ДНК е двуверижна, за нея е характерна

Цитология суперспирализация но има верига ( дихателна верига) ]. Този атсъствие на белтъци ( при водород по тази верига достига до ядрената имаме хистолин ). Тя молекулата на О2 и се образува обикновенно се прикрепва Н2О. Всяко пренасяне на Н+ вътрешната митохондриална редуцира (приема е-) на донорната мембрана, т.е за митохондриите с молекула. характерна автономия при Преноса на Н+ в началото на възпроизвеждането, но по веригата, а в края на е- създават отношение на пълна автономност електроден градиент който е относно синтезата на пълния набор причина за фосфолиринато на АДФ от белтъци необходими за до АТФ. В този процес участват изпълнение на изпълнение на оксизолите в чиито главички е функиите си, митохондриите често разположен АТФ – цинтетазния използват белтъци синтезирани от комплекс цитоплазмените рибозоми, които постъпват в матрикса и се ß-ОКИСЛЕНИЕ -- Свободни локализират на специфичните на мастни киселини се отркиват в тях места. клетката само в следи, защото са силно токсични. В цитоплазмата масните кислелини се свързват с ФУНКЦИИ НА глицерол в моно –ди и МИТОХОНДРИИТЕ птриглицериди и фосфолипиди. Те 1. В тях се извършва цикъла на се хидлолизират в цитокл. и се Кребс транспортират в митохондриите 2. Окислително-фосфолиране ( кдето се окисляват напълно синтез на АТФ ) (ß-ОКИСЛЕНИЕ ) 3. Бета – окисление на мастни ЕЛОНГОРАНЕ НА МАСТНИ киселини 4. Елонгиране ( удилжаване ) на КИСЕЛИНИ – Най-общо мастните мастни киселини киселини се синтезират в 5. В митохондриите се отстраняват агранулирания едноплазмен някой токсични събстанции. ретикулум но в митохондриите също има ензими катализаращи Митохондриите са сързани главно с елонгирането на палмитинова и др. енергитичния метаболизъм на наситени мастни киселини. еукариотната клетка клетката – синтез на АТФ. Стратегията на цикъла на Кребс е същата с тази на гликозата ( извършва не при анаеробни условия в цитоплазмата),а именно: Разграждане на голени въглеводородни молекули с отделяне на енергия по формата на АТФ или под формата на НАДН2 и ФАДН2 ОКИСЛИТЕЛНО – ФОСФОРИЛИРАНЕ – Водорода от НАДН2 и ФАДН2 се подава по веригата от най-малко пет междинни субстанции [ Тази верига се нарича електрон-транспортна


Държава

Сейнт Винсент и Гренадини Сейнт Винсент и Гренадини е суверенна държава, намираща се в Източните Кариби, на края на веригата острови Уиндуард. Тя е островен архипелаг, като най-големият остров е Сейнт Винсент, а Гренадините са Бекюа, Мостик, Кануан, Юниън Айлънд, Палм Айлънд, Петит и други по-малки острови. Страната се намира на приблизително шейсет и един градуса западна дължина и 13 градуса северна ширина. Найблизките й съседи са Барбадос на 160 км на изток, Сейнт Лусия на 34 км на север и Гренада на 45 км на юг. Страната заема площ от приблизително 384 км² и има население 117 848 (юли 2006) души. Столицата Кингстаун има население 25 000 души. Релефа на страната е предимно планински, средната температура е 27˚ С, а годишните валежи достигат 2100 мм. Официалният език е английски и 80% от населението е грамотно. Валутата на страната е Източнокарибският долар (EC$) и се разменя за около 0,37 американски долара. Населението се състои от 66% негри, 19% смесени, 6% източни индианци, 2% карибски америндианци и 7% други. 47% от населението изповядва Англиканство, 28% са Методисти, 13% са Римокатолици, а останалите изповядват Индуизъм,

Протестантство или са Адвентисти от седмия ден. Страната извоюва независимостта си от Великобритания на 27 октомври 1979 година, учреди парламентарна демокрация по западен стандарт и остана в асоциация с Великобритания и други страни, които са били нейно владение. Кралица Елизабет ІІ е държавен глава, чийто представител е губернатор-генерала сър Фредерик Балънтайн. Министър председател е д-р Ралф Гонзалвес, чиято партия издигна правителство през март 2001 година. Съдебната система е базирана на английската съдебна атентатите в САЩ на 11 септември 2002 година. Сейнт Винсент е дом система. на малък банков офшорен сектор, Икономическият ръст на но скоро прие международните тази малка държава зависи стандарти. В Сейнт Винсент се от селското стопанство и произвежда канабис, а острова се туристическият сектор. използва и за прекарване на Тропически бури наркотици от Южна Америка към унищожиха сериозна част САЩ и Европа. от посевите през 1994, 1995 и 2002 година, а броят на Автор: Атанас Кумбаров туристите спадна след


Началото...

Колкото и усилено да се опитваме, никога няма да можем да разберем просто колко мъничък е, колко скромно място заема един протон в пространството. Просто твърде малък е. Протонът е безкрайно малка част от атома. Протоните са толкова мънички, че в мастилото

използвано за точката на i-то може да съдържат около 500 000 000 000 от тях. Това е доста повече от броя секунди, съдържащи се в половин милион години. Така, че може да се каже, че протоните са изключително микроскопични. Сега да си представим, ако можем как този протон се свива до

милиардна част от обема си така, че в сравнение с него един нормален протон изглежда огромен. Да поставим в този мъничък, мъничък обем малко материя. Отлично. Готови сме да поставим началото на вселена. Предполагам, че искаме да изградим инфлационна вселена.


Ако вместо това предпочитаме да изградим една по–старомодна вселена от типа на тази след Големия взрив, ще са ни нужни допълнителни материали. Всъщност ще е нужно да съберем всичко, което е в наличност – до последната прашинка и частица материя между нас и крайната част на сътворението – и да я вмъкнем в място, което е толкова безкрайно малко и компактно, че въобще няма размери. Това е познато като сингуларност. И в двата случая трябва да сме готови за голям взрив. Естествено ще искаме да се оттеглим на безопасно място, за да наблюдаваме зрелището. За съжаление няма къде да се оттеглим, защото извън сингуларността няма нищо и никъде. Когато вселената започне да се разширява, тя ще се разпростира, за да запълни една поголяма пустота. Единственото пространство което съществува, е това, което тя създава докато се развива. Естествено е, но е погрешно да си представяме сингуларността, като един вид бременна точка, висяща в тъмна безкрайна пустота. При нея няма пространство, няма тъмнина. Сингуларността няма “около” около нея. Няма пространство, което да заеме, няма място, където да бъде. Дори не можем да попитаме от кога е там – дали скоро се е появила. Времето не съществува. Няма минало, от което да се появи. И така от нищото започва нашата вселена. В един – единствен ослепяващ импулс, в един момент на величие, твърде бърз и експанзивен сингуларноста приема “божествени” измерения. През първата изпълнена с жизненост секунда е създадена гравитацията и другите сили, които управляват физиката. За по–малко от минута вселената се разширява милиони и милиарди километри и бързо

нараства. Сега има много топлина – десет милиарда градуса – достатъчно, за да започнат ядрените реакции, които създават по–леките елементи – главно водород и хелий, с примес на литий. За три минути 98% от цялата материя, която съществува, или някога ще съществува, е била произведена. Вече имаме вселена. Тя е удивително място, предлагащо най– приятни и чудесни възможности. Кога се е случил този момент е въпрос на дебат. Космолозите отдавна спорят дали този момент е преди 10 милиарда години или двойно повече време, или е бил някъде по средата. Консенсусът изглежда, че се е насочил към числото 13.7 милиарда години, но се знае, че тези неща трудно се определят. Всичко което може да се каже е, че преди някакъв неопределен период в далечното минало поради незнайни причини е дошъл моментът, известен на науката като t=0. От тогава ние сме били на път. Разбира се има много неща, които не знаем, и много неща, които мислим, че знаем. Идеята съществува от 1920 г., когато Жорж Льометр, белгийски свещеник и учен, за първи път се опитва да я предложи, но тя всъщност не става преобладаващо схващане в космологията до средата на 1960-те, когато двама млади радиоастрономи, случайно правят едно изключително откритие. Имената са им Арно Пензиас и Робърт Уилстън. През 1965 г. те опитвали да използват една голяма съобщителна антена притежание на лабораториите Бел в Холмдел, Ню Джърси, но имали проблем с неспиращ фонов шум – едно постоянно свистене, което правело невъзможно да се извършва експериментална работа. Шумът бил неотслабващ и нефокусиран. Идвал от всяка точка на небето, ден и нощ, през всички сезони. Цяла

Космос година младите астрономи правели всичко възможно което им било по силите да открият източника на шума и да го елиминират. Тествали всяка електрическа верига, размествали жици, почиствали щепсели. Качили се в чинията, като облепили с лепенка всяка спойка и нит, но нищо от това което опитали, не довело до резултат. Без да знаят на 50 км. от тях в Пристънския университет, екип от учени начело с Робърт Дике работел върху откриването именно на това, което те толкова усилено се опитвали да премахнат. Изследователите от Принстън следвали идеята, която била лансирана през 1940-те от родения в Русия астрофизик Джордж Гамов, че ако се търси достатъчно навътре в пространството, ще се намери някакво космическо фоново лъчение, остатък от Големия взрив. Гамов изчислил, че преминавайки през огромната шир на космоса, лъчението ще достигне Земята във формата на микровълни. В един по – скорошен труд той дори посочва инструмент, който би могъл да се използва за целта – антената на Бел в Холмдел. За съжаление нито Пензиас нито Уилсън, нито пък някой от екипа в Принстън не бил прочел труда на Гамов. Шумът, който Панзиас и Уилстън чували бил разбира се шумът, който Гамов постулирал. Били окрили края на вселената или поне на видимата й част, на разстояние 150 милиарда трилиона километра. Те “виждали” първите фотони – най – древната светлина във вселената, въпреки, че времето и разстоянието са ги превърнали в микровълни точно както Гамов предсказал. Между другото, смущение от космическото фоново лъчение е нещо, което всички сме изпитвали. Ако нагласим телевизора си на канал, който той не приема, около 1% от трепкащата картина, която се вижда, се обяснява с останки от


Големия взрив. Въпреки, че всеки го нарича Голям взрив не бива задължително да го схващаме като експлозия в традиционния смисъл на думата. Това по–скоро е било огромно внезапно разширение. Но какво го е причинило? Една от теориите е, че това особено явление наречено сингуларност, е останка от една по–ранна загинала вселена така, че ние сме само една от вечния цикъл на разширяващи се и загиващи вселени. Други отдават Големия взрив на това, което наричат “фалшив вакуум” или “скаларно поле” – във всеки случай някакво качество или нещо, което е породило нестабилност в нищото, което е съществувало. Изглежда невъзможно да се получи от нищо нещо, но фактът, че някога не е имало нищо, а сега имаме вселена, е явно доказателство, че може. Теорията за Големия взрив не е за самия взрив, а за това какво е станало след него. Има се предвид не много дълго време след това. Като правят много изчисления и наблюдават внимателно какво става в ускорителите за елементарни частици, учените смятат, че могат да навлязат назад до 10 на минус 43 степен от секундата след момента на сътворението, когато вселената е била все още толкова малка, че е щяло да бъде нужен микроскоп, за да се види. Не трябва да ни става лошо всеки път, когато срещнем необикновено число, но може би си струва от време на време да си размърдаме мозъка над някое от тях, за да си спомним колко са те умонепостижими и смайващи. И така 10 на минус 43 –та е: 0.00000000000000000000000000000 000000000000001 част от секундата. Повече от това, което знаем или смятаме, че знаем за ранните моменти на вселената, е благодарение на една идея, наречена инфлационна теория, изложена за първи път през 1979 г.

от младия учен занимаващ се с физика на елементарните частици, тогава в Станфорд а сега в Масачузецкия технологичен институт, на име Алън Гът. Тогава бил на тридесет и две години и както сам казвал, до тогава нищо не правел. Може би никога нямало да предложи теорията, ако не присъствал на лекция за Големия взрив изнесена от самия Робърт Дике. Лекцията накарала Гът да почне да се интересува от космология и по–специално с раждането на вселената. Крайният резултат бил инфлационната теория, която твърди, че за част от момент след началото на сътворението вселената претърпява внезапно драматично разширение. Тя се издува и удвоява размера си на всяка 10 на минус 34та част от секундата. Целия този епизод е продължил не повече от 10 на минус 30-та част от секундата. Това е една милион милионна милионна милионна милионна част от секундата но променя вселената от нещо което може “да се държи в ръка” до нещо което е най–малко 10 000 000 000 000 000 000 000 000 пъти по–голямо. Инфлационната теория обяснява пулсациите и вихрите, които правят възможната поява на вселената. Без тях не би имало късове материя и следователно звезди, а само реещ се газ и вечна тъмнина. Според теорията на Гът след една десетомилионна от трилионната от трилионната от трилионна секунда се появява гравитацията. След друг абсурдно кратък интервал последва електромагнетизмът, както и слабите и силните ядрени сили – предмет на физиката. Те биват последвани от още един кратък интервал от появата на рояк елементарни частици – матерял за материята. От въобще нищо изведнъж се появяват множество фотони, протони, електрони, нутрони и доста други – между 10

Космос на 79-та и 10 на 89-та от всеки вид, според стандартната теория за Големия взрив. Такива количества са разбира се трудно разбираеми. Достатъчно е да знаем, че в един единствен забележителен момент ние сме дарени с вселена, която е необятна – според теорията най–малко на разстояние сто милиарда светлинни години, но вероятно с възможен размер достигащ до безкрайност – при това перфектно подредена, за да се създадат звезди, галактики и други сложни системи. Това, което е изключително от наша гледна точка, е колко добре са се оказали за нас нещата. Ако вселената се е формирала съвсем малко по–различно, ако гравитацията е била с една идея по– силна или по–слаба, ако разширението е протекло съвсем малко по–бавно, то тогава не би имало стабилни елементи, за да създадат Вас, мен, както и Земята, на която стоим. Ако гравитацията е била съвсем малко по–силна, самата вселена е щяла да се срути. Ако обаче гравитацията беше по– слаба, нищо нямаше да се съедини. Вселената щеше да остане за винаги едно скучно, разпръснато и празно пространство. Това е една от причините експертите да вярват, че вероятно е имало и други голями взривове, може би трилиони и трилиони такива във вечния период на вечността и че причината ние да съществуваме на именно тази вселена е, че тя е тази, на която можем да съществуваме. Както Едуард Трайън от Колумбийския университет се изразява: “В отговор на въпроса, защо се е случило, предлагам скромно предложение, че нашата вселена е просто едно от тези неща, които се случват от време на време”. Към което Гът добавя: “Въпреки че създаването на вселената е нещо малко вероятно, Трайън подчертава, че никой не е


броил неуспешните опити”. Мартин Рийз, кралският астроном на Великобритания смята, че има много вселени, вероятно безкраен брой, всяка с различни белези, различни комбинации и че ние просто живеем в една, на която нещата са така комбинирани, че ни позволяват да съществуваме. Рийз твърди, че шест числа по– специално определят съдбата на нашата вселена и ако някоя от тези стойности се промени дори съвсем малко, нещата няма да са такива, каквито са. Например, за да съществува вселената такава, каквато е в момента е необходимо водородът да се превръща в хелий по един прецизен начин, по–точно по начин, който превръща седем хилядни от масата му в енергия. Ако понижим тази стойност съвсем слабо, да кажем от 0.007% на 0.006% никакво превръщане няма да се осъществи, вселената ще е съставена само от водород и нищо друго. Ако се повиши стойността съвсем слабо на 0.008% ще има такова изобилие на съединения, че водорода отдавна ще се е изчерпал. И в двата случая при най-малкото променяне на стойностите, вселената нямаше да съществува такава, каквато е и от каквато се нуждаем. Може да се каже, че нещата са точни за сега. В дългосрочен план гравитацията може да се окаже до някъде твърде силна и някой ден разширението на вселената да спре, като причини колапса й, когато тя ще се срине до друга сингуларност. Възможно е целият процес да започне отново. От друга страна, гравитацията може да се окаже твърде слаба и вселената да продължи своя ход на разширение за винаги, като всичко ще се отдалечи толкова много, че няма да има възможност за материално взаимодействие, и вселената ще стане едно инертно, мъртво и много широко място. Третата опция е

гравитацията да е точна – терминът на космолозите е “Критична плътност” – и да поддържа вселената цяла при точно правилните измерения, за да може нещата да продължават безкрайно. Трите вида възможни вселени се наричат още – затворена, отворена и плоска. Сега въпросът, който всеки от нас си задава е, какво ще се случи, ако отидем до края на вселената, и си представим, че си пъхнем “главата между пердетата”? Какво ще намерим там? Къде ще ни е главата, ако не във вселената? Отговорът за жалост е, че не можем да стигнем до края на вселената. Не защото ще отнеме дълго време, за да стигнем до там – макар че наистина ще е дълго – а защото дори и да пътуваме по права линия безкрайно дълго, никога няма да стигнем до крайна граница. Вместо това ще стигнем до мястото, от което сме тръгнали. Причината е, че според теорията на Айнщайн за относителността, вселената се изкривява по начин, който не можем добре да си представим. За момента е добре да знаем, че ние не се носим във вечно разширяващ се балон. По – скоро пространството се изкривява по начин който му позволява да е безкрайно но с предели. Не може дори да се казва, че пространството се разширява, защото както отбелязва Нобеловия лауреат Стивън Уайнбърг – Слънчевата система и галактиките не се разширяват, по скоро галактиките бързо се “разбягват” една от друга. Това е нещо като предизвикателство към интуицията. Или както биологът Дж. Б. С. Холдейн отлично отбелязва – “Вселената е не само по–чудновата от колкото предполагаме, тя е по–чудновата от колкото можем да предположим”. Аналогията, която обикновено се прави, за да се обясни кривината на пространството, е да се опитаме да си представим някого от вселената

Космос с плоски повърхности, който никога не е виждал сфера, не е живял в триизмерен свят, да бъде доведен на Земята. Колкото и да обикаля из пространството на планетата, той никога няма да й намери края. Накрая може да се върне на мястото от където е започнал, и разбира се, ще бъде абсолютно объркан. Ами че ние сме в абсолютно същото положение в космоса, само дето сме объркани от по–големите размери. Точно както няма място, където да намерим края на вселената, така няма и място, където да застанем в центъра й и да кажем – “От тук започна всичко”. Ние всички сме в центъра на всичко, всъщност ние не знаем със сигурност, учените не могат да го докажат математически, те просто го приемат за даденост. За нас вселената се разпростира до там, до където е достигнала светлината за милиардите години след формирането й. Дълго време в теорията за Големия взрив имала един явен пропуск, който тревожел много хора тук. Въпреки, че 98% от цялата съществуваща материя е била създадена при Големия взрив, тази материя съдържала главно леки газове – хелий, водород и литий и нито частица от по–тежките елементи като въглерод, азот и кислород и всички останали – не са се появили от газовия бульон на сътворението. Но ето го и проблемът – за да се получат тези тежки елементи е нужна топлина и енергия като на Голям взрив. Обаче е имало само един Голям взрив и той не ги е направил. Така, че от къде са дошли тези по–тежки елементи? Интересно е, че човека намерил този отговор е космолог, който силно ненавижда Голямия взрив като теория и създал този термин като подигравка.


Ботаника

СЕМЕЙСТВО КАРТОФОВИ (Solanaceae) Семейство Картофови е представено в нашата естествена флора само е 9 вида от 7 рода. В тези числа са включени също пренесеният отдавна в Европа от Китай мерджан и дошлата у нас по неизвестни пътища от Южна Америка никандра. Към тях се добавят и десетината вида извънредно широко отглеждани в цялата страна като хранителни (картоф, домат, пипер, син патладжан), като украсни (два вида петуния и декоративният тютюн „Царица на нощта") и като наркотични растения (два вида тютюн). Тези 18 вида и 11 рода обаче, които могат да се видят у нас, са само н е з н ач и т е л н а частица от богатството на семейството. В съвременната флора на Земята семейство Картофови е представено с повече от 2500 вида от около 90 рода. Те са разпространени обаче главно в екваториалните, субтропичните и умерените области на Централна и Южна Америка. Мнозинството от представителите на семейство Картофови са многогодишни тревисти растения, а едногодишните са твърде малко. Дори доматът и пиперът, които у нас се отглеждат като едногодишни култури, в родината си са многогодишни растения. Но сред тях има също полухрасти (у нас

такъв полухраст е червеното кучешко грозде) и същински храсти, които са с изправени или с катерещи се стъбла, какъвто е у нас мерджанът. Има и лиани, и дори малки дървета. Всички картофови растения са с прости, последователно разположени листа, без прилистници. Само в областта на съцветията им листата понякога са сближени по два и изглеждат като срещуположни. Цветовете на картофовите растения са събрани най-често във връхни, прости, едностранни (цимозни) съцветия, а само при някои видове са единично разположени. Те са правилни (радиално симетрични) или слабо неправилни (двустранно симетрични), двуполови, с двоен околоцветник, срасловенечни. Чашката е образувана от 5, по-рядко от 4 или 6 чашелистчета, сраснали различно високо. Обикновено тя се разраства след прецъфтяването (понякога се превръща в ефектно обагрено образувание, както е при мехунката) и остава трайно в основата на плодовете. Венчето винаги е образувано от 5 венчелистчета. При едни видове те са сраснали само в основата, нагоре са разперени звездовидно и тогава венчето е дисковидно. При други видове венчелистчетата са сраснали по цялата си дължина и тогава венчето е делвовидно, тръбестофуниевидно или двуустно. Тичинките най-често са 5, но в

двустранно симетричните цветове понякога са от 4 до 2. Те са прикрепени към венечната тръбица. Плодникът е един. Образуван е от срастването на два плодолиста. Яйчникът е горен, обикновено двугнезден, или е лъжливо 3 — 5гнезден, по-рядко — 5-гнезден, а при културните растения — многогнезден. Плодът е ягода или кутийка, понякога костилковиден. ЛУДО БИЛЕ, ИЛИ БЕЛАДОНА (Atropa bella-donna) Най-лесно ще откриете лудото биле през лятото в някое старо сечище сред букова гора или по разсветлените места край горските пътища и пътеки в по-влажните и сенчести широколистни гори. Там, дори когато още не го познавате, ако се огледате наоколо, то непременно ще привлече вниманието ви преди всичко с външния си вид. Лудото биле е едро растение, високо от 0,5 до 2 м, разпростряло нашироко клоните си и отдалече прилича повече на малко дръвче, отколкото на обикновена трева. А то е типично тревисто растение с късо и дебело многоглавесто коренище, преминаващо в дълъг до един метър жълто-кафяв корен, и с дебело зелено или пурпурновиолетово, почти дървовидно разклонено стъбло. Листата му са големи, на дължина стигат до 22 см, тъмнозелени, с къса дръжка и яйцевидна или елипсовидна късо заострена целокрайна петура. В долната част на стъблото те са разположени последователно, но в горната му част и по клонките са


Ботаника сближени по два, единият от които е големи колкото вишни. Отначало са подменят обаче все по-често от 3 — 4 пъти по-малък от другия. зелени, но след узряването стават името беладона). Когато и учените Лудото биле започва да цъфти през черно-виолетови и силно лъскави, се заели да го изследват, открили, че юни и цъфтежът му продължава изпълнени с кисело-сладникав, то е истински склад на лечебни

през цялото лято. Цветовете му са разположени поединично или по два в пазвите на листата и на клонките и са увиснали на къси дръжки. Те са тръбестокамбанковидни, с коронка от 5 къси и закръглени завити назад делчета. Отвън са кафяво-виолетови, а отвътре охреножълти, но са пронизани от нежни пурпурни жилчици. Плодовете на лудото биле са от типа ягода. Те са кълбести, сочни,

виолетово обагрен сок и с много семена. На вид са твърде привлекателни, но са силно отровни, както и всички други части на растението. В дългия списък на дивите лечебни треви, които нашият народ събирал, за да се лекува от най-различни болести, лудото биле отдавна е заело почетно място. (Някога, а постарите хора и сега още го наричат старо биле, или отровно биле. Тези народни имена в по-ново време се

вещества. Затова сега всяка година към фармацевтичните заводи се отправят тонове корени и листа от лудо биле, където от тях се приготвят различни видове лекарства. СЕМЕЙСТВО ВОЛОВОДЕЦОВИ (Orobanchaceae) Семейство Воловодецови е твърде


Ботаника малобройно. Към него се числят на най-различни видове дървета, разделена до основата на два цели и само около 200 вида, които са храсти и треви. Те нямат истински двузъби дяла. Венчето е двустранно разпределени в 13 рода. корени, стъблата им са дебели, симетрично, тръбесто, фуниевидно Мнозинството от видовете (около месести, а листата са видоизменени или звънчевидно, плитко 5-делно.

90%) са разпространени в извънтропичните области на Северното полукълбо — Азия, Европа, северните части на Африка и Северна Америка. В нашата страна семейството е представено само с около 25 вида от род Воловодец. Всички представители на семейство Воловодецови са лишени от хлорофил едногодишни или многогодишни тревисти растения и живеят като паразити по корените

в люспи, което им придава твърде своеобразен външен вид. Цветовете на воловодецовите растения най-често са събрани във връхни класовидни или щитовидни съцветия и са разположени в пазвите на прицветниците, които обикновено малко се отличават от стъбловите люсповидни листа. Те са двуполови, с двоен околоцветник. Чашката е със сраснали чешелистчета, звънчевидна, с 4 до 5 зъбци или е

Тичинките са обикновено само 4 и са прикрепени около средата на венечната тръбица. Плодникът е един, с горен едногнезден яйчник. Плодът на мнозинството воловодецови растения е кутийка, която се разпуква на два или три дяла. В тях се развиват многобройни съвсем дребни семена, които се разнасят от вятъра и дъждовните капки. По-голямата част от воловодецовите видове нападат


само дивите растения и пакостничеството им остава почти незабелязано. Няколко от тях обаче са се нахвърляли и върху културни растения, приспособили са се към техния ритъм на живот и са се превърнали в злостни плевелипаразити. СЛЪНЧОГЛЕДОВ ВОЛОВОДЕЦ (Orobanche cumana) Слънчогледовият воловодец, известен повече под името синя китка, най-лесно ще откриете, когато слънчогледите започнат вече

да цъфтят. В тях и най-лесно ще го познаете, защото от всичките 25 вида воловодец, които се срещат у нас и които много трудно се различават един от друг само по външните си белези, единствено той напада слънчогледа.

Слънчогледовият воловодец се развива като едногодишно растение с изправено, високо най-много до петдесетина сантиметра жълто до жълто-кафяво неразклонено стъбло. То е покрито с къси жлезисти власинки и с десетина последователно разположени дълги до 1 см кафеникави люспи. Цветовете на този вид воловодец са Събрани в доста рядко връхно класовидно съцветие (по дължина то е равно или е по-дълго от останалата част на стъблото) и са приседнали в пазвите на яйцевидно ланцетни покривни люспи, дълги до 12 мм. Цветовете са тръбести, към върха дъговидно извити (наподобяват параходен комин) , с ясно двуустен, плитко 5-делен, син до виолетово обагрен отвор, поради което цялото растение отдалече наистина прилича на синя китка или на зюмбюл, както го и наричат на много места у нас. С л ъ н ч о гл ед о в и я т воловодец подбира жертвите си главно с р е д представителите на сложноцветните растения. В дивата природа най-често напада пелина. Същевременно той е и злостен плевелпаразит. От неговите набези, особено в миналото, ежегодно с т р а д а л и слънчогледовите ниви. Често корените само на едно слънчогледово растение „трябвало" да изхранват по двадесетина, а понякога и по 130 цветоносни стъбла на готованеца. Този вид воловодец понякога „обсажда" и

Ботаника тютюневите растения. Тютюнът се напада обаче по-често от разклонения воловодец, когото нашият народ нарича „чума". Неговото латинско име е Orobanche ramosa. Той се отличава лесно от синята китка по разклонените си стъбла. СЕМЕЙСТВО СЛОЖНОЦВЕТНИ (Asteraceae = Compositae) По богатство на родове и видове семейство Сложноцветни е на второ място (след семейство Орхидейни) между покритосеменните растения. В него са обединени около 1300 рода с общо 20 000 вида, разселени по цялото земно кълбо. Те са предимно сухоземни обитатели; много малък е броят на водните заселници. В нашата природа се срещат 72 рода с общо около 350 вида сложноцветни растения. По-голямата част от представителите на семейството са многогодишни и едногодишни тревисти растения. По-малко са полухрастите и храстите, а още помалко — дървесните форми (те растат главно по океанските острови и в планинските пояси на тропичните области) . Сложноцветните се отличават с дребни двуполови цветове, събрани винаги в своеобразни съцветия, наречени кошнички, които са обвити отвън с множество люсповидни листчета. Цветовете са без чашка или пък тя е силно променена във вид на ципести листчета или на няколко реснички. Венчето е образувано от 5 листчета, които при едни видове са сраснали в тръбица, а при други—в пластинка (езиче) с 5 зъбчета. Въз основа на тези различия в семейството се разграничават две подсемейства: Тръбестоцветни и Езичестоцветни. Характерни за сложноцветните растения са и тичинките — те са 5 на брой във


Ботаника всеки цвят и винаги прашниковите им торбички са сраснали в тръбица. Плодникът най-често е продълговат, с дълго стълбче и двуделно близалце. Плодът при растенията от това семейство се нарича плодосемка и при повече от видовете той има особена хвърчилка от реснички, която п о д п о м а г а разнасянето на плодовете и семената на големи разстояния. Сложноцветните са насекомоопрашващи се растения. Невъзможно е в няколко реда да ви запознаем с разностранната полза, която сложноцветните растения допринасят за хората. Това е така, защото между тях има маслодайни, каучуконосни, хранителни, лекарствени, декоративни и медоносни растения. Помислете си само за някои познати ви имена — слънчоглед, лайка, пелин, салата, подбел, хризантема, димитровче, гергина, маргаритка, еделвайс. . . Това е само една нищожна част от членовете на семейството, която има значение за човека. Между сложноцветните растения обаче има и пакостници — те заплевеляват нивите с културни растения и човек е принуден да ги унищожава. Но все пак тези вредители са значително по-малко от стопански ценните видове.

в равнините се стопи и пролетното слънце стопли земята, по тревистите места и из храсталаците погледа привличат листните розетки, плътно прилегнали към земята, и красивите бледорозови и бели кошнички на многогодишната паричка. Тя се среща не само в равнините, можете да я откриете и в планините, но не по-високо от 1500 м надм. в. Навсякъде лопатовидните листа на това растение образуват приземна розетка, от която се източват безлистните цветоносни стъбла, достигайки 10 — 15 см височина. На върха на всяко стъбло през април и май се развива по една кошничка (диаметърът й МНОГОГОДИШНА ПАРИЧКА обикновено е 20 — 25 мм) с (Bellis perennis) многобройни цветове. Едни от тях Когато и последната снежна пряспа са еднополови, а други —

двуполови. Еднополовите (от 30 до 55) са само женски, наредени са в два кръга по периферията на кошничката и са от езичестия тип. Те са съставени от 5 ципести чашелистчета и едно бяло езиче. Двуполовите цветове (от 75 до 125) са наредени в няколко вътрешни кръга по конусовидно издаденото цветно легло на кошничката и са тръбести. Многогодишната паричка е студоустойчиво растение. Поради това някои растения цъфтят и през късна есен, та дори и през зимните месеци, стига зимата да е мека. След опрашването на цветовете, през юли и август, кошничките се изпълват с дребни обратно яйцевидни плодчета — плодосемки. Те за разлика от повечето видове на семейство


Българска История Сложноцветни нямат хвърчилка и повърхността им е покрита със стърчащи власинки. Многогодишната паричка има две посестрими в нашата флора — едната е едногодишната паричка (Bellis annua, а другата — горската паричка (Bellis sylvestris). Едногодишната паричка освен че е едногодишно растение, се отличава и с по-дребните си кошнички (с диаметър около 10 — 15 мм) и със задебеленото на върха цветоносно стъбло. Горската паричка има листа, които постепенно преминават в дръжката (низбягващи петури) , а листчетата, които обвиват кошничката, са с ланцетна форма и остър връх, а не са продълговати и тъпи на върха както при многогодишната паричка. Многогодишната паричка е красиво цвете и от него са създадени много културни форми за украса на паркове и алпинеуми.

България под византийско робство. След края на въстанието на Травъл на балканите настъпило спокойствие и императорът решил да се заеме с Паристрион, тъй като печенегите там можели да създават сериозни проблеми в бъдеще. През 1088 година император Алексий І Комнин повел срещу печенегите многобройна добре обучена армия. Скоро тази армия навлязла в мизия. При вестта за настъплението на силната ромейска армия Татуш заминал отвъд река Дунав да търси помощ от куманите. Когато ромеите наближили Дръстър те били нападнати от многобройна печенежка армия. Битката била ожесточена и накрая печенегите били отблъснати. След това ромеите обсадили Дръстър. Малко по късно ромеите щурмували Дръстър и превзели външният град, двете цитадели обаче останали в печенежки ръце и ромеите не успели да ги превземат. Тъй като положението било доста сложно ромеите предпочели да се изтеглят в укрепения си лагер. На състоялия се съвет било отчетено че около Дръстър има твърде много печенеги и положението е тревожно. Някой командири предложили отстъпление към Преслав за уточняване на обстановката. Императорът напротив настоявал настъплението да продължи. На другия ден голяма печенежка армия нападнала ромеите. Битката била тежка и ожесточена и накрая ромеите претърпели пълно поражение. Армията била разпокъсана и Алексий І едва успял да отстъпи с главните сили в крепостта Голое. Корпус от ромейската армия командван от Георги Палеолог едва успял да се отскубне от преследващите го печенеги и се укрил в едно гористо и блатисто място. Печенегите обаче ги открили и обкръжили. С внезапен удар ромеите разкъсали печенежките редици и побягнали преследвани от тях. Тогава в Мизия пристигнал Татуш водейки огромна куманска армия. Присъствието на куманите вече било ненужно, но нямало как да бъдат отпратени. Нещо повече, когато куманите видели огромната плячка от битката те поискали част от нея. Мотивът им бил, че макар да не са участвали в битката, все пак са тръгнали на поход, за което трябва да им се заплати. Печенегите погледнали на това като на несправедлива алчност и отказали да споделят плячката си с куманите. Така се появил конфликт, който скоро ескалирал до купанско-печенежка война. Тази война излязла извън рамките на Паристрион тъй като в нея се включили и кумани и печенеги живеещи отвъд р. Дунав. При това войната между печенеги и ромеи продължавала. Император Алексий І не пропуснал шанс да се възползва от ситуацията и сключил съюз с куманите. Печенегите от своя страна сключили съюз със селджукският емир Чаха, владетел на Смирна. Той още от по рано бил намислил да превземе Цариград и за целта бил подготвил голям и силен флот. Загубила цяла Мала Азия и със силен


противник в Европа като печенегите, самото съществуване на Византия било застрашено. През пролетта на 1089 година огромна печенежка армия нахлула в Тракия и започнала страшно да я опустошава. Решителната битка се състояла при Хариопол. В тази битка ромеите претърпели пълно поражение, а печенегите навлезли навътре в Тракия и превзели Апри. Практически печенегите станали господари на цяла Тракия която опустушавали чак до стените на Цариград. Положението на балканите станало твърде тежко. Печенегите продължили да опустошават Тракия чак до есента на 1090 година, когато пристигнал флота на емир Чаха и Константинопол бил обсаден по суша и море. Силните му стени обаче продължавали да респектират враговете на Византия и те не посмели да ги щурмуват. Уплашеният от ставащото император Алексий І Комнин извикал на помощ куманите, които не закъснели да се явят. През пролетта на 1091 година огромна печенежка армия преминала балкана, нахлула в Тракия и се съединила с печенегите, които обсаждали Константинопол. Ромеите също събрали толкова войски колкото могли. Единствената им утеха била, че голяма куманска армия също пристигнала в Тракия и се обединила с ромейската. На 29 април 1091 година при планината Левунион (в югоизточна Тракия) се срещнали за решителна битка печенегите и куманскоромейската армия. Битката при Левунион била изключително тежка и кръвопролитна, тя завършила с пълна победа за ромеите и катастрофално поражение за печенегите. Огромен брой от тях били убити, още повече били пленени и само малцина успели да се спасят. В нощта след битката ромеите с ужас установили, че пленените печенеги са много повече на брой от цялата ромейска армия. Уплашени, че могат да се разбунтуват ромеите избили всички пленници. Тази подла постъпка потресла куманите и на сутринта повечето от тях напуснали лагера без дори да вземат полагащата им се част от плячката. Наложило се ромейски конници да ги догонят, за да им връчат тяхната част от плячката и да ги уверят в най приятелските чувства на императора към тях. Тези, които останали в лагера били богато наградени, затова че не избягали с другите. Радостта от тази победа била огромна, много години след победата се празнувал т.нар. „печенежки петък”, а Анна Комнина пише, че при Левунион „цял един народ бе унищожен в един, единствен ден”. До голяма степен тя била права, тази битка пречупила силите на печенегите и те никога повече не станали този могъщ народ, който били по рано. През 1092 година ромеите минали в офанзива в Паристрион и

Българска История успели да унищожат независимите печенежки градове. Границата по р. Дунав била възстановена и стабилизирана. Скоро след това император Алексий І Комнин сключил съюз с емира на Никея Абдул Казим (по късно и с неговият наследник Килидж Арслан). Те започнали война с емира Чаха, който се принудил да снеме обсадата на Константинопол. Общото положение на Византия до голяма степен се стабилизирало. Балканите били умиротворени, печените победени, а с куманите имало съюз. Разпада на Селджукския султанат и започналите в него междуособни войни давали някаква надежда за бъдеща успешна офанзива в Мала Азия. През 1094 година претендента за ромейския престол Константин Диоген, син на император Роман ІV Диоген заедно с голяма куманска армия влязъл в Мизия. Император Алексий І Комнин събрал армия в Константинопол и навлязъл с нея в Тракия. Ана Комнина разказва „И тъй, като се приготвил добре, той (императора) се гласял да тръгне срещу куманите. И след като свикал цялата войска и достигнал Анхиало, императора извикал зетя си, кесаря Никифор Мелисин, Георги Палеолог и племенника му Йоан Таронит и ги изпратил в Боруй, за да бдят и да осигурят безопасността на градът и околностите му. После, като раздели войската, поставил за военачалници вождовете Даватин, Георги Евфрофин и Константин Умбертопул и ги изпратил да охраняват клисурите разположени по Зигос (Стара планина). След това се отправил за Хорта (така се нарича тази клисура на Зигос ), обиколил цялата планина Зигос, за да провери дали тези, които са поели грижата за това, са изпълнили всички негови предишни заповеди, и да оправи, ако има, нещо необходимо или недовършено за да не могат куманите да минат лесно през тези проходи. И тъй, като уредил всичко, той се върнал оттам и се разположил на стан при така нареченото Свещенно езеро, което се намирало близо до Анхиало”. „ Но когато куманите узнали от власите пътищата през проходите и по този начин преминали лесно през Зигос и бързо се приближили до Голое, жителите му, като вързали началника, натоварен със защитата на крепостта, предали го на куманите, а тях приели с радостни възклицания. А като научил, че куманите се насочват към Одрин, императора извикал всички озрински първенци, между, които изпъквал Константин Катакалон, наричан Тарханиот, и Никифор, синът на обявилия се някога за узурпатор Вриений, и им възложил да охраняват най строго крепостта. И той им заповядал, когато куманите дойдат, да не започват война срещу тях малодушно, но да се целят и да стрелят срещу неприятелите от разстояние, като държат вратите винаги затворени. Той им обещал много благодеяния, ако изпълнят заповедта.


Това заповядал самодържецът на Вриений и на другите и ги изпратил с благи надежди в Одрин. А на Константин Евфорин Катакалон той заповядал с писмо да вземе така наречения Манастър (полуварварин, който придобил голям опит във войната) и Михаил Анема с подчинените им войници и когато узнаят, че куманите са преминали клисурите, да ги посрещнат отзад и да ги нападнат ненадейно. Константин Катакалон, помнейки добре наставленията на императора, пресрещнал излезлите за фураж кумани, нападнал ги смело и веднага пленил от тях около 100 души. Императорът го приел веднага и го наградил с достойнството „нобилисим”. А жителите на Диампол (Ямбол) и на другите околни градове, като видели, че куманите завладели Голое, отишли при тях, радостно ги посрещнали, предали градовете и приветствали лъжливия Диоген. А той като станал господар на цялата област, вдигнал всичката куманска войска и се отправил за Анхиало, като искал да нападне веднага неговите стени. Императорът, който бил вътре и от дете имал голяма опитност във военните работи, като видял, че местоположението пречи на куманите да нападнат и същевременно защищава стените, разделил войските си на две, отворил вратите на крепостта и вън от нея разположил войниците в боен ред по отряди. Една част от ромейската войска надала викове около крайната част на нуманската войска, обърнала я в бягство и я преследвала чак до морето. Самодържецът, като видял това, понеже нямал достатъчно войски срещу такова голямо множество неприятели и не могъл да се противопостави, заповядал на всички да застават напред в бойния ред и никой да не изтичва извън строя. А куманите се нареждали и заставали и те срещу ромейската войска, като също така не нападали. Това продължило три дни от сутрин до вечер, тъй като местоположението пречело на желанието им да се бият (от дясната страна на Анхиало било морето, а отляво земята била неравна и непроходима, покрита с лозя и крайно неудобна да препускат по нея конници).” Много българи стихийно подкрепили претендента. Скоро обаче наемни убийци пратени от императора убили Константин Диоген. Това обаче не възпряло куманите, с него и без него те били дошли да грабят. И нека пак дадем думата на Анна Комнина „ А куманите като варвари, надарени природно с непостоянен и променлив ум, послушват думите му, (на един ромей) послушват думите му и от Анхиало се отправили за Одрин като се разположили на лагер в околностите на града. Там се водели непрекъснати битки в продължение на 48 дни, защото по младите и тези, които горели от нетърпение да се бият, излизали всеки ден и постоянно завързвали сражения с варварите.” Като разбрал за това императорът извел армията си от

Българска История Анхиало и потеглил за одринско, като се разположил на лагер при малка никея (никица). На четиредесетиосмия ден Никифор Вриений извел армията си от Одрин и нападнал куманите. Битката била тежка и завършила наравно, все пак куманите отстъпили първи. След тази битка куманите се замислили за отстъпление и започнали преговори с императора. Всъщност целта им била да спечелят време за да се изтеглят. Император Алексий І Комнин обаче разбрал за ставащото и заповядал на частите разположени на север да завардят старопланинските проходи. На третия ден от преговорите сутринта ромеите нападнали куманският лагер край Агатоники и ги разгромили. Куманите побягнали на север преследвани от ромеите. Когато достигнали балкана трябвало с бой да си пробиват път и били напълно разгромени. Огромната част били пленени или убити и само малцина успели да се спасят. Точно когато всички си мислели, че вече са настъпили мирни дни за българските земи се случили нови събития свързани с кръстоносните походи. През 1096 година армията на голтаците от първия кръстоносен поход командвана от Пиер Амиенски, наричан Пустинника и Валтер Голтака достигнала Белград. Тъй като голтаците нямали храни решили да се снабдят с такава като ограбват местните жители. Така в белградско се разразили истински сражения между кръстоносците и местните българи. Голтаците щурмували Ниш, но вдигнатото на крак градско опълчение удържало удара. След грабежи в софийско и Тракия кръстоносците достигнали Константинопол. Те започнали да опустошават неговите околности докато ужасените ромеи не ги превозили в Мала Азия на 1 август 1096 година. Още при първите битки със селджукците кръстоносците били почти напълно изтребени. Оцелелите били спасени от ромейски кораби, които ги прехвърлили в Константинопол. В края на 1096 година кръстоносни отряди достигнали Драч. Те поели по пътя Виа Егнация през Охрид и Солун за Константинопол. Други се придвижвали по пътя Виа Сингидиум от Белград през Средец, Пловдив, Одрин за Константинопол. Те били добре снабдени, но нямали нищо против да се обогатят грабейки местните селяни. Боевете между кръстоносците взели значителни размери и били опустошени земите по пътя им. В началото на 1097 година в Цариград се събрал цветът на западноевропейското рицърство. Тук бил лотарингският херцог Готфрид Булонски, граф Раймонд Тулузки, голям феодал от южна Франция, брата на френския крал Юг дьо Вермандоа, брата на английския крал и син на Вилхелм Завоевателя, Роберт Нормандски, синът на Роберт Нормански, Роберт


Фламандски и известният Боемунд Гискар, крал на италианските норман, син на крал Робер Гискар, а също и Танкред Гискар племенник на Боемунд Гискар. След дълги преговори бил сключен договор, те да се обявят за ромейски васали срещу което императорът ще ги снабди с храни и ще им помогне със своята армия. Единственият който отказал да я подпише бил Раймонд Тулузки, не я подписал и Танкред Гискар, който избързал напред. Кръстоносците буквално смазали емира на Никея и през юни 1097 година превзели този град. Този град бил предаден на ромеите, които се възползвали от ситуацията развивайки мощна офанзива като превзели Смирна, Ефес и Сарди, както и редица други градове в Лидия. След това били превзети и градове във Витиния. НАЧАЛОТО НА XІІ ВЕК Началото на ХІІ век било успешно за Византия. Голяма роля за това изиграли и кръстоносците, които по пътя за гроба Господен воювали със селджукците. Те им нанесли сериозни загуби и така ромеите могли да минат в настъпление. На балканите положението също било стабилно, в България настъпило пълно спокойствие. В Паристрион положението било по сложно, там освен българи живеели и огромно количество варвари – печенеги, узи, кумани, власи, алани, руси и други. Политическото положението също било сложно, местните български боляри разполагали с големи бойни отряди (останали от времето на варварските нашествия), големи имения и много пари (придобити при настъпилия мир) и били навикнали да се справят сами. За отцепване от Византия обаче не се мислело по няколко причини. Първо- варварите може и да били отблъснати, но оттатък р Дунав живеели много печенеги и кумани, които можели да нахлуят в Мизия всеки момент. Второ-в Мизия българите нямали голямо числено надмощие варварите, нещо което можело да създаде големи проблеми в бъдеще. Трето – Византия укрепнала и никой не горял от желание да и се противопостави. Ново събитие било започналото разселване на власите. Те били наследници на романизираните балкански жители и първоначално живеели в областта на Тесалия, Епир и България. По късно голям брой от тях се заселили и в Мизия. Не е известно кога точно (някъде през XІІ век) власите започнали да се заселват в Трансилвания, Карпатите и Кумания. Най важният процес, който течал, било асимилирането на варварите в Мизия. Този процес вървял бързо и само за 50-70 години всички варвари (с изключение на власите) в общи линии били асимилирани от българите. След този момент в Мизия останали

Българска История практически незначителни варварски малцинства и спомена за голямото варварско присъствие. Колкото до власите, те макар и ромейски поданици от много време продължавали да бъдат третирани като полуварвари. Междувременно политическите събития продължавали да текат. През 1104 година обединените сили на сърбите и техните унгарски покровители нападнали България. Те превзели Скопие, но пристигналата ромейска армия успяла да ги разгроми и отхвърли. През 1107 година нормандски войски командвани от Боемунд Гискар нахлули в Драчко. Причините за тази война били неразбории около преговорите за кръстоносните походи. През 1108 година норманите били разгромени и Боемунд дори се признал за ромейски васал. През 1110 година ромеите започнали война със селджукците. Тя продължила до 1116 година и ромейските войски извоювали пълна победа възвръщайки много земи предимно във Витиния. Варварите се раздвижили отново през 1114 година, когато куманите преминали р. Дунав при Видин и опустошили някой земи. Ромеите обаче оказали ожесточена съпротива и куманския поход се провалил. Скоро след това ромейска армия преминала р. Дунав и нападнала куманите. Резултатите от тази експедиция не били кой знае какви, но тя показала че ромеите са готови да се борят с варварите. През 1118 година умрял император Алексий І Комнин, който бил наследен от сина си император Йоан ІІ Комнин. Ново раздвижване на балканите настъпило в началото на 20 те години, когато печенегите подновили нападенията си. Най голямото им нападение било през 1123 година, когато огромна печенежка армия нахлула в Паристрион и го опустошила. След това печенегите нахлули на широк фронт през балкана и започнали да разоряват Тракия, а през софийско нахлули и в България. Силна ромейска армия командвана от император Йоан ІІ Комнин потеглила срещу тях и двете армии се срещнали за решителна битка при Боруй. В битката при Боруй ромеите и дошлите им на помощ кумани, които извикал императора, една нощ нападнали печенежкия лагер и им нанесли катастрофално поражение. Голям брой били убити, а още повече били пленени. Печенегите скоро били изтласкани зад р. Дунав. Били пленени огромен брой печенеги, които били разселени из Паристрион, България и Тракия. Това бил краят на печенегите, скоро след тези събития те се изтеглили към Украйна, където били къде унищожени, къде асимилирани от куманите. След изтеглянето на печенегите земите отвъд р. Дунав (Влашко, Молдова и Украйна) получили името Кумания, тъй като там живеели куманите. През 1128 година унгарците нападнали Византия и превзели


Българска История Белград и Браничево. След това стигнали чак до Средец като превзели и него и Ниш. Пристигналата ромейска армия отблъснала унгарците, а при Белград им нанесли унищожително поражение. Това бил и краят на войната с Унгария. Същата година (1128) имало и куманско нашествие в Паристрион. Куманите опустошили Паристрион, но ромеите успели да ги отблъснат. Най сетне настъпило по дълго спокойствие на балканите. Сега вече император Йоан ІІ Комнин могъл до обърне поглед на изток. По това време иконийският султанат бил разкъсван от яростни граждански войни за власт и не представлявал никаква сила. Вместо него се издигнало емирството на Данишмендидите със столица Мелитена. Те започнали да нападат Византия, и то основно от юг където завладели големи части от иконийския султанат. От 1130 година до 1135 година се водела жестока война с тях. Накрая те били разгромени напълно и претърпели съкрушително поражение. През 1137 година ромеите превзели Мала Армения и цяла Киликия. Впоследствие император Йоан ІІ Комнин навлязал в земите владени от кръстоносците и принудил владетеля на Антиохия Раймонд дьо Поатиер да се признае за ромейски васал. През 1143 година умрял император Йоан ІІ Комнин, като през цялото време Византия останала спокойна. През 1143 година на трона се възкачил император Мануил І Комнин. Спокойствието на балканите траяло до 1147 година, когато кръстоносна армия командвана от германския крал Конрад ІІ преминала България по пътя БелградЦариград на път за светите места. Малко след това по същия маршрут минала и армията на френския крал Луи VІІ . Разбира се тези походи били съпроводени с боеве между грабещите кръстоносци и българските селяни. Особено тежко пострадали в тези схватки германците. Възползвайки се от ситуацията нормандския крал Рожер ІІ нападнал Византия през 1147 година и превзел Корфу, Коринт и Тива. Император Мануил І сключил договор с Венеция и изтласкал норманите. Последно ромеите си върнали Корфу през 1149 година. През 1148 година куманите извършили ново нападение в Мизия, което било отбито без особени проблеми. След това ромеите преминали р. Дунав и преследвали куманите. В няколко битки в Кумания ромеите спечелили няколко запомнящи се победи. Нови кумански нашествия имало през 1155 година и 1160 година, но те с нищо не променили явното ромейско надмощие в двубоя с отвъд дунавските варвари. Това всъщност били последните действия в този двубой, куманите повече не посмели да преминат р. Дунав. Същевременно отношенията с Рашка взели обрат. Там управлявали жупаните Урош ІІ около 1131-преди 1155

година, Деса през 50 те и Тихомир - началото на 60 те години – 1165 година. Всички те били ромейски васали, но били твърде опърничави и в Сърбия се редували въстание след въстание, които ромеите потушавали. През 1165 година ромеите за пореден път навлезли в Рашка и издигнали на трона великият жупан Стефан Неманя. Още на другата година обаче той се обърнал против императора. През 1167 голяма ромейска армия навлязла в Рашка, но претърпяла пълно поражение. Последвала дълга война докато през 1172 година сърбите претърпели катастрофално поражение и великия жупан Стефан Неманя се принудил да се признае за ромейски васал. Последният голям неуспех на ромеите бил във войната със селджукците. На 17 септември 1176 година голяма ромейска армия претърпяла пълно поражение при Мириокефалон. Тази битка сложила край на ромейската реконкиста в Мала Азия. КРИЗА ВЪВ ВИЗАНТИЯ ВЪСТАНИЕТО НА АСЕНЕВЦИ През 1180 година умрял великият император Мануил І Комнин. Той бил наследен от 12 годишния си син Алексий ІІ Комнин с регент майка му императрица Мария от Антиохия (западноевропейка). Тя избрала за свой помощник протосеваст Алексий Комнин, племенник на починалия император. Новото правителство започнало да води латинофилски курс на управление. Това предизвикало огромно недоволство сред обикновените хора и най вече срещу италийските търговци и западните наемници в армията. Още повече, че тогава се разразила с пълна сила финансова и социална криза. Тогава за император се обявил управителят на Понт, братовчед на Мануил І, Андроник Комнин. С малка армия през 1181 година той навлязъл в Мала Азия и почти без съпротива я овладял. През пролетта на 1182 година войските му достигнали Халкедон. Последната надежда на управляващите била флота съставена предимно от западноевропейци. Скоро обаче част от флота начело с командващия мегадукс Андроник Контостефан минала на страната на Андроник Комнин. Сега вече нямало кой да го спре. Тогава през май 1182 година в Константинопол избухнало въстание. То помело властта и протосеваст Алексий бил ослепен и хвърлен в затвора. Жителите на града извършили кървава баня над живеещите в града западноевропейци. Андроник Комнин влязъл в градът и бил обявен за регент на малолетния император. След това той се разправил с привържениците на император Алексий ІІ Комнин. Императрица Мария била обвинена в заговор и екзекутирана. През септември 1183 година Андроник Комнин бил провъзгласен за


съимператор, а два месеца по късно Алексий ІІ бил убит. Новият император Андроник І Комник се опитал да върне блясъка на империята чрез масови репресии. Това донякъде дало резултат, но противопоставянето на аристокрацията довело до миниатюрна гражданска война. Едновременно с това нараствали и външните проблеми. Още през 1181 година войските на унгарския крал Бела ІІІ започнали военни действия и превзели Славония, Далмация и Срем. Сръбският (Рашки) владетел княз Стефан Неманя отхвърлил ромейският васалитет и станал васал на крал Бела ІІІ. Засега ситуацията била успокоена, но в близко бъдеще се очертавали големи проблеми. И действително проблемите не закъснели. През 1183 година след убийството на императрица Мария, уж за да отмъсти за нея унгарските войски нападнали Византия. Те изненадващо лесно разгромили малката ромейска армия, която им се противопоставила и превзели Белград. Тогава на унгарска страна във войната се включили и сърбите. След това унгарци и сърби успели да превземат Ниш, Равън и Средец. Никой не очаквал такова развитие на войната, та ромеите почти не се съпротивлявали. След това унгарците променили посоката на удара си и завладели Зета с градовете Дриваст, Скадър, Улцин, Бар, Котор и други. Сърбите пък без усилие завладели Травуния и Захълмие. След тази победа сръбските войски нахлули в Македония. Притиснатият владетел на Босна Бан Кулина бил принуден да се признае за унгарски васал, докато междувременно от 1184 година до 1186 година унгарците безуспешно обсаждали Дубровник. Това обаче с нищо не помогнало на император Андроник І Комнин, който се вплел във борба с динатите (силните) в опит да възроди стратиотския институт. Борбата станала толкова ожесточена, че някой от динатите извикали на помощ най страшния ромейски враг, краля на сицилийските нормани Вилхелм Гискар. Той разбира се не чакал втора покана и начело на силна армия и флот нападнал Византия през пролетта на 1185 година. Норманите извършили десант на албанския бряг и веднага обсадили Драч. След неочаквано кратка обсада през юни 1185 година норманите превзели Драч. Ромейската реакция била напълно неочаквана и не били взети никакви мерки за спирането на норманите. След като по този начин си подсигурили тила норманите от движение завладели Албания и островите Корфу, Кефалония и Закинтос. От Драч норманите през Македония която заели потеглили за Солун. За огромна изненада на всички никой не се и опитал да ги спре. Всички усилия за отбрана били съсредоточени в събирането на войски в Солун и неговото укрепяване. Тук били и български части от ромейската армия в състав 20 000 пехотинци. От

Българска История Цариград била изпратена малка армия под командването на Алексий Врана да помогне на солунският дукс Давид Комнин. Самият император най сетне започнал да събира в Константинопол по сериозна армия. Обаче още на 6 август 1185 година нормандската армия командвана от клал Вилхелм Гискар достигнала Солун. На 15 август пристигнал и нормандският флот и обсадата станала съвсем плътна. Впрочем тя била съвсем кратка и след щурм Солун бил превзет на 24 август 1185 година. След превземането на втория град в империята норманите извършили страшни зверства над местното население и ограбили основно градът. Случващото се повдигнало самочувствието на крал Вилхелм Гискар, който решил да превземе Константинопол. Норманите не губили време и веднага потеглили за Цариград. При това положение всички били уверени че Константинопол ще падне и в градът настанала страшна паника. Междувременно поредният преврат срещу Андроник І излязъл успешен и той бил заловен и след жестоки мъчения убит на 12 септември 1185 година. Водачът на заговорниците станал император под името Исак ІІ Ангел (той бил роднина на комнинит, дъщерята на Алексий І Комнин се омъжила за Константин Ангел, той бил техен внук). Междувременно норманите разделили армията си на три части. Една част заедно с флота останала в Солун, а основните сили потеглили към Цариград. Напред потеглил силен авангард, а зад него се придвижвали основните сили. Въпреки всички усилия на крал Вилхелм Гискар сред армията настъпил разгул. Вместо да се придвижват бързо, главните сили се пръснали из беломорието да грабят и се придвижвали бавно. Отгоре на всичко сред норманите започнала епидемия която косяла редиците им. Срещу тях обаче стоял само Алексий Врана със слабата си армия. Скоро край Мосинопол се срещнали нормандският авангард и армията на Алексий Врана.Битката била ожесточена и накрая норманите били разгромени. Те отстъпили и съединявайки се с основните сили настъпили срещу ромеите. Решителната битка се състояла на 7 ноември 1185 година при Димитрики. Битката била ожесточена, но накрая норманите започнали отстъпление макар да не претърпели поражение. След това норманската армия се разпаднала на малки отряди, които отстъпвали към Солун опустошавайки страшно беломорието. Това било направено не толкова поради поражението, колкото поради новия взрив на епидемията. Едва сега император Исак ІІ Ангел извел армия от Цариград и започнал контраофанзива срещу норманите. Самите те когато достигнали Солун се качили на корабите си и заминали за Италия. През 1186 година ромеите без проблеми превзели Драч и изтласкали


РАННО СРЕДНОВЕКОВИЕ В СТРАНИТЕ НА ИЗТОКА

Световна История

норманите от балканите, бил превзет и о-в Корфу, но норманите задържали островите Закинтос и Кефалония. Първата работа на император Исак ІІ като дошъл на власт била да започне мирни преговори с Унгария. Напълно неочаквано преговорите протекли твърде гладко и много скоро Исак ІІ и Бела ІІІ сключили мирен договор. Според клаузите на мира Белград, Браничево и Видин оставали под унгарска власт, а Средец и Ниш били върнати на Византия. Бил уговорен и брак между Исак ІІ Ангел и дъщерята на Бела ІІІ, десет годишната Маргьорита. Колкото до сърбите, то те останали без унгарска помощ били принудени по най бърз начин да опразнят дукат България. Все пак те заели косово, част от което било тяхно от по рано. Най сетне положението на балканите било стабилизирано. Във връзка с императорската сватба през есента на 1185 година започнало събиране на допълнителен данък. Тъй като Паристрион бил известен със своето животновъдство, от него бил събран допълнителен данък в натура (животни). Това предизвикало голямо недоволство сред местното население което в района на източна стара планина прераснало в бунт... Очаквайте продължение следващия брой… Автор: Димитър Маневски

в

ЧАСТ 1 Зараждането на феодалните отношения в страните на Близкия, Средния и Далечния Изток представлява сложен диалектически противоречив процес, който протича в недрата на две обществено-икономически формации, намиращи се в стадия на своето разложение — робовладелската и родовообщинната. В Индия и Китай феодализмът заменя робовладелския строй, а в Корея и арабските страни — родовообщинните порядки. В резултат на нееднаквата степен на развитие на Изтока налагането на феодалните производствени отношения в различните страни не става едновременно. В Китай възникването на феодализма се отнася към III—VI, в Индия към IV—VI, в Арабския халифат — към VII—VIII в. Раннофеодалните държави на Изтока, които заемат важен дял в общата история на човечеството, притежават редица своеобразия, които ги отличават в много отношения от раннофеодалните държави в Западна Европа. За разлика от Западна Европа, където феодалът е непосредствен собственик на земята, на Изток в повечето страни съществува общодържавна собственост върху земята като основно средство за производство. „Липсата на поземлена собственост — пише

Енгелс — действително се явява ключ за разбирането на целия Изток. В това се заключава основата на цялата политическа и религиозна история." Отсъствието на частна собственост върху земята в редица източни феодални държави се определя в крайна сметка от някои важни причини, които не са характерни за европейския континент. Като се започне от пустинните пясъци на Сахара, премине се през Арабския полуостров и се стигне до найвисоките планини на Азия, земята се напоява чрез сложни иригационни съоръжения, които могли да бъдат собственост само на държавната власт. Изкуственото напояване на земята обуславяло побързото развитие на производителните сили. В резултат на икономическия подем в източните страни в основата на който лежало интензивното земеделие, градовете се развили значително по-рано, отколкото в Западна Европа. Така в Близкия Изток вече разцъфтявали такива градове като Хира (до днешния Мешкет Али), Мека, Медина, Антиохия, Александрия, Дамаск, Ерусалим и др., докато в Европа текущо възниквали градове. В ранното средновековие тук се зародили много нови градове. Немалко стари градове се възраждали, а голям брой поселения прераствали в крупни


градски центрове, в които кипяла оживена занаятчийска и търговска дейност. В източните градове борбата на градската аристокрация, занаятчиите, търговците и плебса съвпадала с борбите на селските маси против феодалния гнет. В политическото устройство на източните народи също така има определени своеобразия. Те са разкрити от Енгелс. „Правителствата на Изтока — отбелязва Енгелс — всякога имат само три ведомства: финанси (грабеж вътре в страните), война (грабеж вътре в страните и грабеж в чуждите страни) и обществени работи (грижи за производството)." За разлика от феодалната разпокъсаност, която съществувала и Западна Европа, на Изток били образувани централизирани държавни обединения, които притежавали огромен бюрократичен апарат със сложна йерархическа структура. Такава била китайската империя. Такъв характер имала държавата. Гупта в Индия. Не по-друг характер имала държавата на Делхийския султанат. Всички тези държави играели огромна роля в историческото развитие на Изтока. В процеса на установяването на феодалните отношения забележителните културни ценности на древността били наследени от феодалната класа, която се утвърждавала на историческата сцена. Огромната култура на старите цивилизации на Индия, Китай и пр., постиженията в областта на историята, философията, литературата и изкуството били възприети от младата феодална класа, която ги преработила, предала им ново Съдържание и продължила да ги развива по-нататък. Така станало и в арабските страни, където новата култура възникнала върху основата на древните научни и културни постижения.

Съществувала приемственост и в областта на икономическия живот. Възприети били производственият опит и натрупаните трудови навици в обработването на вълнените изделия, в топенето на металите, в обработването на кожите и пр. Не случайно големият разцвет, който получило производството на луксозни предмети, предизвикал възторга на европейските завоеватели по време на кръстоносните походи. В оформящата се раннофеодална надстройка голяма роля играели различните религиозни деноминации, които обслужвали господстващата класа. Енгелс отбелязва: „Що се касае до религията, този въпрос може да се сведе към общия въпрос, на който е лесно да се отговори: защо историята на Изтока приема формата на история на религиите." В Индия бил разпространен будизмът, в Китай — конфуцианството, донякъде и будизмът, а в арабските страни — мохамеданството. В противовес на ортодоксалните религии, свързани с господстващата класа — будизъм, ислям и пр., на Изток разцъфтели богати материалистически и атеистически традиции, които упражнили голямо влияние върху развитието на европейския материализъм. Всичко това показва огромното значение на източните народи в историята на човешкото общество. Запознаването е тяхната история се определя от важни научни, културни н политически съображения. Не може да се разбере достатъчно добре закономерният характер на общата европейска история, без да се опознае историята на източните народи, които оказват значително влияние върху развитието на западния свят. За разбирането на закономерностите, които обуславят развитието на източните народи, от

Световна История съществено значение е запознаването с писмените паметници на съответните страни. Те дават възможност да се проследи конкретно историческото развитие на някои от народите на Изтока, които играят решаваща роля през епохата на ранното средновековие. В този материал са поместени текстове, които съдържат сведения за историческото развитие на Китай, Индия н арабския свят през ранното средновековие. Те отразяват утвърждаването на феодалните отношения, формите и степените на класовата борба, борбата против експлоатацията, потисничеството и пр. Индия и Арабския свят очаквайте в следващия брой. КИТАЙ ПРЕЗ РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ Документите, поместени в този материал, отразяват развитието на феодалните отношения в Китай през ранното средновековие. Това са откъси от хроники, стихотворения, песни и пр., в които се съдържат интересни сведения за икономическия живот, за тежкото положение на селските маси, за класовата борба в Китай. Както е известно, установяването на феодалните отношения в Китай се отнася към времето от III—VI в. Феодалният начин на производство се зародил в недрата на две разлагащи се общественоикономически формации — родовообщинна, господстваща главно в южната и западната част, и робовладелска, която била установена в останалите райони на страната. Зараждането на феодалния начин на производство било свързано с коренните промени, настъпили в икономическия и политическия живот на Ханската империя, която паднала в края на II в., а заедно с нея и робовладението в Далечния


Изток. В селското стопанство били постигнати огромни успехи. Изкуственото напояване на земята, а също така и използването на железни оръдия за производство увеличавало плодородието. Разцъфтявало тъкачеството на вълна, което в продължение на векове оставало монопол на китайците. Откриването на хартията станало монопол, но не дало значителен тласък за развитието на културата. Получили развитие математиката и астрономията. Китайските лекари развили и медицината. Немалки успехи били постигнати във военното дело, в географията. Материалистическата философска мисъл достигнала невиждани дотогава върхове. Изкуството, литературата и историята завоювали забележителни успехи. Заедно с установяването на феодалните отношения се задълбочавали антагонистическите противоречия в обществото, изостряла се класовата борба, за която съществуват изобилни сведения в изворите. В една част от документите се съдържат сведения за тежкото положение на селячеството, за търговията и пр. В друга част са разкрити героичните борби на китайските селяни против феодалната експлоатация. В тази връзка особен интерес предизвиква откъсът от династичната история „Суй Шу" (Суйска история — 581 — 617 г.), където е отразена външната и вътрешната политика на Китай. Не по-малък интерес предизвикват и сведенията за селската война в Китай, отразени в хрониката „Син Тан Шу".

Световна История За превозването на ориз бяха митничаря в митницата, така ще събрани много хора и лодки. нараства богатството ти и няма да Лодките пътуваха една след друга, претърпиш загуба. . . Изучавай разтегнати на 1000 ли, пренасяйки тайните знаци на търговията. И не военно снаряжение и военни се съобразявай даже със земляка машини. По пътищата преминаваха си." обози, в които всеки два човека влачеха по една кола с по три Из : Очерки истории Китая с чувала, хората нареждаха лодките, древности до „Опи-умньiх войн", Москва, 1959, с. 231. стоейки до пояс във водата; мнозина от тях загиваха от пиявици. Вътрешна и външна политика на Движението по пътищата не се Китай в началото на VII в. Из „ прекратяваше ни денем, ни но Суй Шу" щем... Труповете на починалите се издигаха до гърди на длъж по целия Политиката на император Ян Хуан път. Времето за селскостопанска (605—617 г.)( втори Суйски работа беше пропуснато. . . император.) Трета година [607 г.]. . Селяните, откъснати от своите . Пети месец. Ден динги.(Дните в домове, вече не можеха да се средновековния китайски върнат. Много ниви се превърнаха в календар били обозначени с пустини. Един чувал ориз струваше циклични знаци.) Тюркът Циман няколкостотин монети. .. Народът Кехан изпрати сина си Тотеле при се намираше в крайно бедствено императора на аудиенция. положение. Ден уу. Императорът изпрати Търговията в Китай. Из сборника „Юанши Чанцин"

В сборника „Юанши Чанцин", т. е. сборник на Юан Чшен, възникнал в периода Чанцин (821—824 г.), в том 23, в песента „Гуке" („Търговец") се разкрива една характерна особеност на търговския живот през ранното средновековие. Търговецът не може да живее постоянно на едно място. Ако той предвиди някъде по-добра печалба, незабавно се отправя на път. Отначало той отива да си избере съдружник, след това се прибира в дома си, за да се сбогува с роднините. Роднините му го съветват: „По-добре е да се сдобиеш с печалба, отколкото със слава. Тичайки за слава, не винаги можеш да постигнеш успех, а в Положението на населението търсенето на печалба никога няма при император Ян Хуан( 597 - 616 да се излъжеш в сметките си. г.).Из Историята на Сима Хуан( Съдружниците трябва да се един от най-изтъкнатите намират винаги един до друг. При средновековни китайски продажба на стоки съумявай да историци.) излъжеш. Съумявай да измамиш

зависими селяни (дин нан) от десетте области на север от реката Хуанхе, за да пробият път в планината Тайханшан до Бинчжоу. .. Ден синвей. Цимин изпрати посланик до императора, за да му разреши да встъпи сам на пограничния пункт, за да се срещне с императорския екипаж. Императорът не даде разрешение. Ден гуйо. На небето се появи комета. Всички военачалници бяха обхванати от страх. Шести месец. Ден сини. Императорът отиде на лов в Лянгу. . . . Есен. Седми месец. Ден синхай. Цимин Кехан се отправи към императора е молба за промяна на парадните дрехи. Императорът обяви порядък в церемониите, заповядвайки да не назовават имената в присъствието на хоу( трети — висша аристократическа титла.) и ван(първи — феодално звание.). Ден цзяин. Императорът разпъна голяма шатра на изток от гр.


Цзюнчен; неговите подчинени, готвейки се за церемония, развяха знамената. Императорът устрои пир и щедро обдари Цимин Кехан и неговите подчинени. Ден цзинцзи. Екзекутирани бяха сановшщите (даи) Хе-Жо-би, началникът на ведомствата на обредите Юй Вен-ху, тайчанцинът(висша чиновническа длъжност) Гао-Ин; шаншу цзомуие(Помощник на началника на палата.) Су Вей беше отстранен от длъжност като провинил се. Императорът изпрати повече от милион зависими селяни (дин нан) за изграждането на Великата стена на запад от Юйлин и на изток до Цзихе. След 10 дни строителството беше прекратено; погинаха повече от 50 хиляди човека. Ден жену. Императорът се отправи в Юйлин. Ден иго. Цимин Кехан разчисти и украси пътя в очакване на императорския екипаж. Императорът го посети в шатрата. Димни Кехан поднесе на императора чаша, вдигна тост за неговото дълголетие. Императорът устрои пир и го обдари. Императорът заяви на посланика на Когурьо (севернокорейска държава 668): „Заповядвам на тебе и на твоя крал незабавно да пристигнете на аудиенция, иначе аз и Цимин Кехан ще пристигнем във вашата страна." Императрицата посети шатрата на дъщеря си в град Ичен. Ден иню. Цимин Кехан се завърна в своите владения. Ден гуйи. Императорът встъпи в Лоуянгуан. Ден женин. Императорът посети Тайюан и заповяда да се построи дворецът Цзинянгун. Девети месец. Ден ивей. Императорът се установи в Цзиюнан и остана в дома на сановника (юйши дай) Чжуан хе, където пирува и се весели. Ден ии. Императорът прекара в Дунду.

Ден женшен. Ци Ван-дун беше назначен за началник на област в Пхенян и натоварен с особени права. Ден гую. Началникът на ведомството на финансите Ян Венси беше назначен за съветник (наян). Четвърта година [608 г.]. Първи месец. Ден пи. Императорът изпрати повече от милион зависими селяни [мъже и жени] от областите на север от Хуанхе на строежа на канала Юнзи, за да насочат водата на река Син на юг до Чжуцзюн. Ден генсюй. Чиновниците се занимаваха със стрелба в двореца Юнгу. Ден динин. Императорът дарува населението на столицата с ориз, давайки на всеки човек по десет дан (мярка, равна на 103,5 л.). Ден женшен. Тайфуцин Юан Шоу е назначен за нейшилик, а хунлуцин (висши чиновнически длъжности в Суйската империя.) Ян Сюан-ан — за началник на ведомствата и обредите. Ден гуйю. Началникът на ведомствата на обществените работи Вей Сюан е назначен за втори главнокомандуващ, далицинът Чжан Сун-чжи е назначен за началник на ведомството на финансите. Втори месец. Ден иин. Сичаочже Цуи е изпратен в страната на тюрките Лочжи за чистокръвни коне. ...Есен. Седми месец. Ден сини. Императорът изпрати повече от 200 хиляди зависими селяни (дин нан) за строежа на Великата стена от Юйлингу на изток. ... Осми месец. Ден синю. Императорът извърши обреда жертвоприношение на предците на планината Хеняо. Императорът събра началниците на провинциите (дао) и на областите (цзюи), разположени на север от Хуанхе, и обяви голямата амнистия в Поднебесната империя.

Световна История Императорът освободи за една година от плащането на зърнен налог (цзу) и от налог на тъканите (дяо) населението на областите и околиите, които посети. . . . Ден сини. Обявен е указ за освобождаване за една година от налози и повинности на селяните, заети в строежа на Великата стена. ...Пета година [609 г.]. Пролет. Първи месец. Ден цзин-цзи. Дунцзин е преименуван в Дунду. Ден гуйвей. Обявен е императорски указ за въвеждане „цзюнтян" (така е била наричана аграрната система в Китай през VI - VIIIв.) в Поднебесната империя. Седма година [611 г.]. Пролет. Първи месец. Ден женин. Умря първият пълководец и началник на заповедта, завеждащ, храната на императора, дафу и чжеднински Хоу Го-ян. Втори месец. Ден цзивей. Императорът наблюдава ловенето на риба в езерото Янцзинцзин, даде пир и дари всеки: един от своите сановници. Ден геншен. Пристигна пратеник от Пекче (югозападна корейска държава 660г.) с подаръци на аудиенция при императора. Ден ихай. Императорът пристигна в Цзянд, след това се отправи на кораби юйлунчаун [във вид на дракон] по големия канал, а оттук — в Чжуцзюн. Ден жену. Обявен е указ за седемте добродетели, главната от които е политиката за успокояване на народа, и за шестте основи на разцвета, главната от които е просвещението. Гао юан от Когурьо не призна своите задължения пред императора. Императорът пожела да го накаже и победосно. утвърди своята всемогъща власт на левия бряг на река Ляо. „Макар да мисля за наказателната експедиция, заклевам се в своите дела, както порано. Днес се отправям в Чжуцзюн да се запозная е обичаите на народа.


Повелявам във всички области на Хебея, Шанси и Шандун жителите, по-стари от 90 години, да се назначават за таймоу (управители на области), а всички по-стари от 80 години — за сюанцзини (управители на околии).” Трети месец. Ден динхай. Вторият началник в двореца, завеждащ храната на императора, и първи началник на гарнизона, пълководецът Дафу Чжао-бан умря. Лято. Четвърти месец. Ден гену. Императорът посети двореца Шогун близо до Чжуцзюн. Пети месец. Ден уцзи. Началникът на областта увей Фан Цзюй-юй е назначен за началник на ведомствата на финансите. През есента в Шандун и Хенан стана голямо наводнение, бяха залети повече от тридесет околии. Хората се продаваха в робство. Зима. Десети месец. Ден иин. Срути се планината Дич-жушан. Реката потече обратно и заля пространство десет ли. Ден уу. Управителят на областта Дунпин Ту Ван-сюй е назначен за първи началник на гарнизона. Дванадесети месец. Ден ивей. Тюркът Чулодоли Кехан пристигна на аудиенция при императора. Той беше посрещнат с необичайна церемония и особено тържествено. В това време войниците и превозвачите по Ляодун, тръгнали на цели върволици по пътищата, отказваха да изпълняват своята повинност и станаха разбойници. Ден цзяцзи. Императорът заповяда на всички началници на области и околии да откриват, да ловят, да хващат и убиват разбойниците. ХИСВ, I, 1961, с. 42—45. „Болното мандариново дърво" от Ду Фу Ду Фу (712—770 г.) е един от найизтъкнатите китайски поети през ранното средновековие. В неговото

Световна История творчество са отразени социалните Дърветата съхнат противоречия във феодалното по тайна небесна прокоба. общество през VIII в. И страх ме е вече, Стихотворенията му са изпълнени с че пак ще пострада невинен. дълбока любов към обезправените То беше отдавна. селски маси и с гневна ненавист Вестител от Южно море към феодалната аристокрация. В в карета пътуваше това отношение твърде характерно с подаръци за господаря. е стихотворението му „Болното И караха хиляди коне в планини и полета — мандариново дърво". за туй и сега с горест си спомнят днес старите хора. Дърветата болни. Линеят безжизнени сили. Печална е тяхната участ. И все по-злощастна е всяка година. Плодове се родиха, но тъй са те хилави, болни. Тръпчиви на вкус, горчат като дивите круши. Срежи мандарина — от червеи тя е проядена. И тъй е без полза човек да се труди. Негодни са болните плодове. Какво да направим с тях ние? Една само кората ще стане за ядене годна. Листата трептящи на клоните вехнат, жълтеят Страхуват се, страшно е с родните вейки да се сбогуват. Суровата зима ще дойде със снежните вихри. Дървото ще може ли сред бурите да не загине? В двореца Пенлай сред сияйна и щедра природа на пищни дървета блестят мандарини уханни. Но ако се случат злощастни и лоши години, загубва престолът старинното свое величие. Безчинствуват банди, народът загива от глад. И императорът трябва и той от блага да се лиши.

Селската война през IX в. Из „Син Тан Шун" . . . През втората година от управлението на Цянфу [874— 879 г.] известният бучжоуски разбойник Ван Сян-чжи вдигна метеж в околията Чанюан. Неговата банда се състоеше от около 3 хиляди души. Те безчинствуваха в окръзите Цаоджоу и Бучжоу, хванаха 10 хиляди човека (според съобщението на китайския историк от XI в. Сима Хуан те са се присъединили доброволно към въстанието.) и силите им нараснаха. Той незаконно провъзгласи себе си за велик пълководец и в манифеста, изпратен до всички провинции, обяви: „Чиновниците са алчни и ненаситни, налозите тежки, наградите и наказанията — несправедливи. Цзайсяните (чиновници, които ръководели държавния живот в Китай.) скриват всичко това и Сиц-зун (става дума за императора Сицзун (874—888 г.)) нищо не знае." Той имаше повече от десет помощници, възглавяващи [отряд метежници], в това число и Шан Цзюн-чжан, Чай Цун, Би Ши-до, Цао Ши-гон, Лю Ян-чжан, Лю Ханхун и Ли Чжун-ба. Всички те грабеха и безчинствуваха, възползувайки се от създаденото положение. Възрадван от смута, Хуан Чао се откликна на призива на Ван Сян-


Световна История чжи. В своя отряд, състоящ се отначало от осем човека, той събра няколко хиляди души и разграби петнадесет окръга в провинцията Хенян. В резултат на това броят на неговите привърженици нарасна на няколко десетки хиляди. Императорът заповяда на Пинлуския военен наместник (цзедуши, Сун Вей и на неговия помощник Цао Цюан-чжен да нападнат бандитите и да ги разбият. Суй Вей беше назначен за главнокомандуващ наказателните отряди във всички провинции, бяха му придадени 3 хиляди войници от охраната и 500 кавалеристи. Беше заповядано на всички цзедуши в Хенан да му оказват съдействие. Инспекторът на спомагателната кавалерия Цзен Юан-юй беше назначен за втори негов помощник. Когато Ван Сян-чжи се отправи за Ичжоу, Суи Вей нанесе поражение на разбойниците до стените на града, Ван Сян-чжи избяга. Затова Сун Вей писа в донесение, че главният атаман е убит, а последователите — усмирени. Войниците се завърнаха в Цинчжоу, чиновниците се поздравяваха един друг, но след 3 дни от окръзите и околиите бяха получили съобщение, че бандитите действуват, както по-рано. .. Войниците започнаха да отпочиват; получавайки заповед за настъпление, те се разбунтуваха и въстанаха. През това време разбойниците бързо се насочиха към град Цзячен. Не изминаха и десет дни, когато те опустошиха осем околии. Императорът беше опечален от това, че те пристигнаха така близо до Дунгу — източната столица. Той заповяда на войската във всички провинции, съединявайки се, да отблъсне техния натиск. Войската от Фунсян, Бенин и Цзи-нюан да охранява планинския проход Тунгуан, Цзенюан-гой да охранява източната столица, а войската от Ичен и

Ичжаои — императорския дворец. Между това Ван Сян-чжи се завърна в Жучжоу, превзе този град, уби тамошния началник и се отправи за източната столица [на Лоян]. Голям страх обхвана чиновниците: захвърляйки всичко, те хукнаха в главоломно бягство. Разбойниците разгромиха Ян и обсадиха Чженчжоу, но не можаха да го завладеят. В множество окръзи и околии, намиращи се на изток от прохода, между Чженчжоу и Жучжоу, жителите, страхувайки се от бандити, поставиха особена охрана по стените и оградите от колове, които обкръжаваха населените места, а разбойниците, разделяйки войските на малки отряди, започнаха да безчинствуват навсякъде. . . . . . Ван Сян-чжи се завърна в Хунчжоу и навлезе в предмостията на този град. В помощ на града пристигна Суй Вен. Той разби Ван Сян-чжи при Хуанмей и обезглави 50 хиляди разбойници. Сам Ван Цзян-чжи беше хванат, а главата му изпратена в столицата [878 г.]. В това време Хуан Чао обсаждаше Бочжоу, но градът не се предаде. Един от военачалниците на Ван Сян-чжи, по-малкият брат [на Шан Цзюн-чжан] Шан Жан, се присъедини към него със спасилата се от разгрома част от армията на Ван Сян-чжи. Той настояваше да бъде провъзгласен за княз и „Велик пълководец, щурмуващ небето". Беше установен редът на чиновете. Въз Фун-цзен не остана по това време нито един окръг [незает от въстаниците] . . . ХИСВ, I, 1961, 72—73.


Философия

З.Фройд и Карл Маркс компаративно-културно изследване Лъчезар П.Ненков Д-р З. Фройд е емблематична личност в световната филосфия, личност като неговата може да бъде сравнена само с тази на Ч. Дарвин, хора генни преобърнали мисленето на човечеството сложили край на вярата в божествения произход на човека, създали такива еволюционни теории, които преобръщат човешкото мислене. Със създаването на психоанализата, която првоначално Фройд нарича теория на неврозите, се поставят основите на нова филосфска школа. По стечение на обстоятелствата психоаналзиата възниква по същото време по което и нова философия, дотолкова революционна и модерна за времето си оставила своите следи в световната култура, философоия и история, а именно марксовият диалектически материализъм или както тук ще бъде наричана теория на комунизма.* Макар и двете революционни за времето си теории да възникват по едно и също време, те са ако не пълни антиподи, то поне противоречащи си в някои фундаментални аспекти на тяхната философия. Настоящото изследване разбира се няма за цел да обяснява превъзходството на едната спрямо другата и няма претенцията за точност и изчерпателност по отношение на същите, двете ще бъдат разгледани само като невероятни постижения на културната човешка дейност. Обясненията на К.Маркс относно класовото развитие и осъзнаването на масите, в чиито основи стои натрупването на капитали, еволюцията на буржоазната прослойка, създаването на интернационално общество подчинено на “естествения” присъщ на човека, както твърди маркс комунизъм (за него това безспорно се обяснява с осъзнаването на масите) изповядването на “битието определя съзнанието” определено създава една филосфия подчинена на социалното. Мястото на индивида в него е сведено до толкова колкото той е част от масата. Загърбването на индивидуланото за сметка на социума, и базирането на тази философия на основите на сомато-психичното, е в сериозен конфликт

с теорията на неврозите на З. Фройд. Пренебрегвайки това че психоанализата в първоначалния си вариант е по близка до медицината отколкото до философията, Фройд създава изцяло нова концепция за човешкото поведение работейки с философския понятиен апарат и използвайки философския органон. Неговата теория е антитеза на “битието определя съзнанието” (в отлика от идеалистите той не твърди, че умозрителното е надвсичко, неговото несъзнавано е различно от кантовата умозрителна философия то по скоро се доближава до иснтинктивната поведенческа теория на Дарвин т.е. по скоро философски антропологично разглеждане на аза, отколкото метафизчно) ако можем да перефразираме Хегел неговото верую би изглеждало така: “несъзнанието определя битието”. С две думи съзнанието което условно наричаме его или аз, (макар че то е и част от компонента на несъзнатото в известен смисъл) е подчинено на несъзнатото (макар всъщност аз-ът да реперезентира несъзнатото и да е единствената му връзка с реалното а и от там източник на впечатления, които малко или много са в основата на реакцията на баланс или дисбаланс между id и superego) т.е. процесите които настъпват в едно общесттво се базират на несъзнателни лични интенции и желания, а не на каквото и да е било осъзнаване, самата дума осъзнаване в езика на психоанализата звучи цинично. Втората голяма отлика на психоаналзиата от теорията на Карл Маркс за социалното развите, се състои в това че психоанализата (тази на Фройд наречене ортодоксална психоанализа, по-късното и развитие начело с такива изтъкнати съмишленици, ученици и последователи на Фройд като Г. Юнг, Алфред Адлер, а дори и по-късният Вилхелм Райх, както и наши съвременници напр. проф. дфн Михаел Хайне, отчасти опровергават това, особено Адлер в чиято теория липсата на чувство за съобщност, е тази коаято води до психични проблеми) свежда влиянието на общественото до толкова колкото индивидуалното е зависимо от него, ergo като източник на опит Такъв важен компонент на несъзнатото, каквото е id – то първоосновата на несъзнатото, и индиректна основа на аз-а се състои от нагони и желания, които малко


могат да бъдат изменени от осъзнатите маси, такива, каквито ги разбира К. Маркс. Т.е. философската школа на психоаналитиците е далеч от отричането на социума като нещо важно и определящо в развитието на човека, но поставя неговият персонален несъзнателен инстинкт (този за самосъхранение например) и сексуалното като водещи в схемата на изграждане на човека. Безспорно гореизложеното сравнение, и посочените отлики и прилики във фундаментите на двете философски школи, дават основание за разсъждение относно понятието култура в светлината на тези две теории. Зигмунд Фройд като основоположник и найтипичен представител на ортодоксалната психоанализа, счита че “културните” пориви са плод на сюблимационен момент, Ерос либидинозните аспекти на несъзнателните щения на инстинктивното желание за надмогване на id. За да разберем по лесно фройдовото “reduction in primam figuram”(К.Г.ЮНГтавистокски лекции,стр.96) трябва отново да се обърнем към несъзнателното т.е. към твореца, несъзнателните пориви за творчество са именно такива – несъзнателни т.е. изкуството е винаги плод на противоречие между id, ego и super ego, разбира се тук с Фройд може да се поспори защото е трудно да се обясни един пърформанс или една инсталация на Марсел Дюшан да не говорим за кристалинното при Бойс със несъзнателни импулси, (за справка доц. Кр. Делчев/С У лекции спец. курс философия на модерното изкуство 2005г. ) като че ли е точно обратното техните работи предполагат умисъл и желание за внушение, за вменяване Например При Бойс умишлено показва липсата на топлина с неговите филцови костюми (пак доц.Делчев) и т.пр. и все пак сюблимацията на Фройд малко или много обяснява нещата, разбира се на моменти това е доста досадно, защото доколкото си спомням една от критиките на Карл Попър срещу психоанализата се състои точно в това, че може да обясни всичко, а доколко културата е плод (вж.5 реда по-нагоре) на несъзнателни интенции може да се поспори и това ще се случи когато прехвърлим нашите разсъждения към К.Маркс (Макар и Фройд по мое скромно мнение да е изключително прав, твърдейки че, авторитет не се гради с педантичност, пунктуалност и сколарни разсъжденияВсе пак Маркс се е занимавал главно с това, а и не само Маркс....)

Марксовото разбиране за културата, както твърди Magee, (вж. Magee, B. – The Great Philosophers, chapter 28, K. Marx) е разбираемо в контекста на теорията на

Философия комунизма, марксовата културна база се изгражда върху солидният постамент на човешката еволюция, нейната надстройка също, странно в това отношение е едно друго марксово разбиране, а именно “телеологичното” т.е. това за полезност. Културата трябва да излиза от масите, а не да идва към нея от някой сложен, неразбран и в крайна сметка идеологически “не-полезен” субект. Как разбира в контекста на това Маркс напр. Донатело или Мане или Тулуз-Лотрек (е за Йожен дьо ла Кроа може да се направи компромис) ме хвърля в дълбоко объркване, но както и да е... Марксовото обяснение относно културата и цивилизацията тук вече има общо с фройдизма, а именно и неговата теория може да обясни всичко. При психоаналитиците това всемогъщо и творящо начало беше несъзнателното, а при Маркс осъзнаването. И то в няколкото смисъла на думата култура, в единият като култура и цивилизация и в другия, като култура състояние на човешката екзистенция.

В заключение можем да кажем, че не бихме могли да си позволим каквато и да било оценка, върху двете теории освен тази, че и двете са изключително постижение на човешкия ум, и символ на световната културна еволюция, допринесли за развитието на човечеството за години напред... Използвана литература: Зигмунд Фройд Психоанализа. Теория и терапия. Антология ИК "Критика и хуманизъм/Д.Я." Маркс, К. – Икономико-философски ръкописи; Немската идеология; Капиталът. Т. 1 Magee, B. – The Great Philosophers, Oxford, New York, 1988, 1989


Галилео Галилей


Младият Галилео расте в културна семейна среда. Техният дом е посещаван от учени, композитори, художници, които не били чужди на новите прогресивни влияния. Той получава много добро музикално образование. Когато бил на десет години, семейството му се преселва в родния град на бащата — Флоренция, а по-късно Галилей е изпратен в училище към бенедиктински манастир. Там в продължение на четири години изучава обичайните средновековни дисциплини, пропити със схоластика. Винченцо Галилей избира за своя син почетната и доходна професия на лекар. През 1581 г. седемнадесетгодищният Галилео е записан за студент в Пизанския университет във факултета по медицина и философия. Но състоянието на тогавашната медицинска наука го изпълва с неудовлетворение и го отблъсква от лекарската кариера. По това време той посещава случайно една лекция на математика Остилио Ричи, приятел на семейството му и остава изумен от логиката и красотата на Евклидовата геометрия. Заема се веднага да изучава трудовете на Евклид и Архимед. Пребиваването му в университета става все понепоносимо. След като е прекарал четири години в него, Галилей го напуска малко преди да завърши и се връща във Флоренция. Там продължава заниманията си под ръководството на Ричи, който оценил изключителните способности па младия Галилео. Освен с чисто математически въпроси той се запознава с проблемите и постиженията на техниката. Изучава древните философи и съвременните автори и за кратко време придобива ерудиция на сериозен учен. Още по време на следването в Пиза със своята наблюдателност и остър ум той открива закона за движението

на махалото (периодът на люлеене зависи само от дължината, а не от амплитудата или теглото на махалото). По-късно предлага направата на уред с махало за отмерване на равни интервали от време. В 1586 г. Галилей завършва първите си самостоятелни изследвания относно хидростатичното равновесие и конструира нов тип хидростатични везни. Следващата година написва чисто геометричния труд „Теореми относно центровете на тежестта на твърди тела". Първите трактати на Галилей не са публикувани, но бързо се разпространяват и му донасят известност. През 1588 г. по поръчка на Флорентинската академия той прочита две лекции за формата, положението и големината на Дантевия ад. Те са изпълнени с теореми от механиката и многобройни геометрични доказателства, използват се като предлог за разработване на географията и представите за света изобщо. През 1589 г. великият херцог на Тоскана назначава Галилей за професор в катедрата по математика в Пизанския университет за срок от три години. В Пиза младият учен отново се сблъсква със схоластичната средновековна наука. Галилей трябва да преподава геоцентричната система на Птоломей, която заедно с пригодената за нуждите на църквата философия на Аристотел е единствено призната. Той не се сближава с колегите си, води спорове с тях и пръв се усъмнява в много от твърденията на Аристотеловата физика. Според нея движението на телата на Земята се разделя на „естествено", когато те се стремят към „естествените си места" (например движението „надолу" за тежките тела и движението „нагоре" за огъня) и „насилствено", когато е предизвикано от тласък. При това

Личност движението спира, когато изчезне причината за него. За „съвършените небесни тела" естествено е вечното и равномерно движение по идеални окръжности около центъра на Земята (и центъра на света). За да опровергае твърденията на Аристотел, че телата падат със скорости, пропорционални на теглата им, Галилей прави прочутите си опити с падащи тела от наклонената кула в Пиза. Това е всъщност първият научен експеримент във физиката и с него Галилей въвежда нов метод за придобиване на знания — опитът и наблюдението. Резултат на тези изследвания е трактатът „За падането на телата", в който се излага основният извод за независимостта на скоростта от теглото на падащото тяло. Той е написан в нов за научната литература стил — във форма на диалог. Липсата на научна среда и ниското заплащане принуждават Галилей да напусне университета в Пиза преди изтичането на тригодишния срок. По това време, след смъртта на баща си, той трябва да поеме издръжката на семейството. Галилей е поканен да заеме катедрата по математика в Падуанския университет. Университетът в Падуа бил един от най-старите в Европа и се славел с дух на свободомислие и независимост от духовенството. Тук Галилей работи усилено и за кратко време си спечелва име на отличен лектор и на много добър инженер. През 1593 г. са завършени първите му две работи по фортификация, а също и „Механика", в която излага възгледите си за теорията на простите машини и формулира мисълта: „Това, което печелим в сила, губим в скорост." Занимавайки се усилено с фортификация, Галилей изобретява пропорционалния пергел, с който се


извършват лесно различни геометрични операции — увеличаване на чертежа и др. Запазени са и негови патенти за хидравлични съоръжения. Лекциите на Галилей в университета следват официалните възгледи, той преподава геометрия, Птоломеевата геоцентрична система и физиката на Аристотел. С същото време у дома, в обкръжението на приятелите и учениците си беседва по различни проблеми и излага собствените си нови възгледи. Този двойнствен живот Галилей е принуден да води дълго време, докато не добият ясна форма и убедителност представите му за движението в хомогенно пространство. Предполага се, че още в Пиза Галилей се е запознал с учението на Коперник. В Падуа той вече е убеден привърженик на хелиоцентричната система и си поставя като основна цел събирането на доказателства в нейна полза. В едно свое писмо до Кеплер от 1597 г. той пише: „Преди много години аз се обърнах към идеите на Коперник и чрез неговата теория успях напълно да обясня редица явления, които не можеха да бъдат обяснени като цяло от противоположните теории. Стигнах до много аргументи, които опровергават противоположните представи, но досега не се решавам да ги публикувам . . ." Тази предпазливост е основателна — само след няколко години инквизицията изпраща на кладата философа Джордано Бруно, който е доразвил и разпространявал идеите на Коперник. В края на 1608 г. до Галилей достига вестта, че в Холандия е открит оптически уред, който позволява далечните предмети да се виждат наблизо и ясно. Галилей се заема със същата задача и след упорит труд, обработвайки стотици оптически стъкла, построява първия си телескоп с увеличение

три пъти. Това е система от плоскоизпъкнала леща (окуляр), днес наричана „Галилеева тръба". Третият си телескоп с увеличение 32 пъти той насочва към небето. Само след няколко месеца наблюдения той публикува изумителните си открития в книжката „Звезден пратеник": Луната не е съвършено сферична и гладка, нейната повърхност е покрита с възвишения и долини подобно на земната. Млечният път представлява струпване на многобройни звезди. Планетата Юпитер притежава четири спътника, които обикалят около нея подобно на Луната около Земята. Въпреки че е получила разрешение за печат, тази книга всъщност съдържа сериозен удар срещу християнските догми — унищожена е принципната разлика между „несъвършените" земни тела и „идеалните, вечни и неизменни" небесни тела. Използвано е движението на юпитеровите спътници като аргумент в полза на Коперниковата система. Първите смели астрономически постижения на Галилей все още не предизвикват вниманието на инквизицията, напротив, те му спечелват огромна популярност и влияние на знаменит учен в цяла Италия, включително сред духовенството. През 1610 г. Галилей е назначен за „пръв математик и философ" при двора на владетеля на Тоскана и негов бивш ученик Козимо II Медичи. Той напуска Падуанския университет след 18-годишен престой в него и се преселва във Флоренция, където е освободен от всякаква преподавателска работа и може да се занимава само с научните си изследвания. Към аргументите в полза на Коперниковата система скоро се добавят откриването на фазите на Венера, наблюдението на пръстена на Сатурн и слънчевите петна. Той прави посещение в Рим, където е

Личност приет благосклонно от кардиналите и папата. Галилей се надява, че логическата безупречност и опитната обоснованост на новата наука ще накарат църквата да я признае. През 1612 г. излиза важният му труд „Разсъждение за плаващите тела". В него той дава нови доказателства на закона на Архимед и се обявява против много страни на схоластичната философия, като отстоява правото на разума да не се подчинява на авторитетите. През 1613 г. пише на италиански език с голямо литературно майсторство трактат за слънчевите петна. По това време той открива и околоосното въртене на Слънцето. Тъй като срещу Галилей и учениците му вече са се появили първите нападки, той чувствува необходимост да се изкаже и пише прочутото си „Писмо до Кастели". В него се обявява за независимост на науката от теологията и невмешателство на Светото писание в търсенията на учените: „. . . в математическите спорове, струва ми се, на библията принадлежи последното място". Но оживлението на мненията относно хелиоцентричната система през последните години безпокои сериозно богословите и през март 1616г. с декрет на светата конгрегация учението на Коперник е забранено. За цялата активна среда от привърженици на Коперник настъпват дълги години на мълчание. Но това е само привидно — докато през 1610—1616 г. основно оръжие против геоцентричната система са били астрономическите открития, сега Галилей подготвя удар по самите основи на стария ненаучен мироглед, засяга най-дълбоките гносеологични и физични корени на картината на света. Борбата е подновена с появата в 1624 г. на две произведения: „Пробни везни" и


„Писмо до Инголи". Първото от тях провъзгласява идеята за суверенното, независимото от авторитета количествено изследване на природата. Правят се разсъждения за безкрайността на Вселената. Качествените свойства на телата се признават за вторични и се свеждат до механични характеристики — големина, брой, форма и движение. Това е основата на целия механистичен мироглед на следващите два века. Във второто произведение Галилей излага принципа на относителността. Обсъждайки традиционния аргумент срещу движението на Земята, а именно: ако Земята се въртеше, камъкът, хвърлен от кулата, щеше да изостава от движението на повърхността на Земята и щеше да изглежда, че се отнася на запад и т. н., Галилей заявява, че и при покой, и при движение на Земята всички процеси върху нейната повърхност са непроменени и еднакви във всички посоки: „Аз Ви казвам, че когато Земята, водата и въздухът, който я обгражда, съгласувано изпълняват едно и също, т. е. или се движат заедно, или заедно са в покой, то същите явления трябва да си представяме еднакви съвсем точно както в единия, така и в другия случай . . ." По-нататък той прави мислен експеримент, като описва различни механични явления в каютата на кораб, който отначало е в покой, а след това се движи равномерно: „Когато добре забележите всички тези явления, приведете кораба в движение и при това с произволна скорост (стига само движението му да е равномерно, а не да се клати насамнатам), тогава няма да видите никаква разлика във всичко, което беше описано, и нито по някое от тези явления, нито пък по нещо, което става със самия Вас, няма да можете да разберете дали корабът се движи, или стои неподвижно . .

." По този начин идеята за абсолютно движение и абсолютен покой е отхвърлена, може да се говори само за относителни движения на телата едно спрямо друго в изотропно и хомогенно пространство. Въпреки че принципът за относителност на Галилей не е формулиран съвсем точно (липсва изискването за праволинейност, допуска се равномерно въртеливо движение), той е решаваща стъпка в изграждането на основите на класическата механика, завършено по-късно от Нютон. През следващите години Галилей е погълнат от работа над основното произведение, отразило в себе си резултатите на тридесетгодишните му изследвания и размисли, натрупания опит в приложната механика и астрономията и цялостните му философски възгледи за света. През 1630 г. обемистият ръкопис със заглавие „Диалог за двете най-главни системи на света — Птоломеевата и Коперниковата" е завършен. Изложението на книгата е построено във вид на беседа между трима души: Салвиатн, убеден привърженик на Коперник и новата философия, Сагредо, който е въобще разумен човек и се съгласява с всички доводи на Салвиати, и Симпличио, защитник на традиционната Аристотелева концепция. Имената Салвиати и Сагредо са носили двама приятели на Галилей, а Симпличио е в чест на известния коментатор на Аристотел от VI век Симплициус и на италиански значи „простоват". В целия „Диалог" неговата роля е твърде жалка — той поддържа остарели схващания и привежда доводи напълно в духа на схоластиката Мислите и идеите на Галилей се изказват от Салвиати и се подкрепят с безупречни доказателства. Всеки здравомислещ човек (Сагредо) се съгласява с тях и

Личност ги допълва, само привържениците на старата философия (Симпличио) не могат да ги възприемат. От „Диалог" се получават сведения за почти всички научни открития на Галилей, както и за представите му за природата и възможностите за нейното опознаване. Той стои на материалистически позиции; смята, че светът съществува независимо от човешкото съзнание и въвежда за неговото изучаване нови изследователски методи — наблюдението, опита, мисления експеримент и количествения математически анализ, вместо отвлечените разсъждения и позоваване на авторитети и догми. Галилей счита света за единен и изменчив, не го разделя на „вечна" и „променлива" субстанция; отрича абсолютното движение около неподвижен център на света: „Аз мога да Ви поставя много основателно въпроса има ли въобще център на света, защото нито Вие, нито който и да било друг е доказал, че светът е краен и има определена форма, а не безкраен и неограничен." Галилей полага големи усилия, за да може произведението му да бъде отпечатано. Той прави редица компромиси, пише в обръщение до читателите, че не се придържа към Коперниковото учение и го излага като една хипотетична възможност, която не е вярна и трябва да бъде отхвърлена. В продължение на две години събира разрешения от висшите духовни власти и цензурите на инквизицията и в началото на 1632 г. книгата излиза от печат. Но много скоро срещу нея се надига силна реакция от богословите и аристотелианците. Убеждават папата, че в лицето на Симпличио е изобразен самият той. Назначена е специална комисия от теолози, която обявява съчинението за еретическо и болният седемдесетгодишен Галилей е призован на съд в Рим. Възбуденият


от инквизицията процес срещу него трае година и половина и завършва с присъда, според която „Диалог" е забранен, а Галилей трябва публично да се отрече от заблужденията си, да живее под надзора на светата инквизиция и в бъдеще по никакъв начин да не излага разсъждения за движението на Земята и неподвижност на Слънцето. На 22 юни 1633 г. пред всички кардинали и членове на инквизицията Галилей прочита текста на отричането. Това събитие привидно говори за пълното сломяване на неговата съпротива, но всъщност е поредният голям компромис, който се налага да направи, за да продължи научното си дело. Легендарната фраза, която потомството му приписва: „Eppur si muove" („И все пак тя се движи") се оправдава от живота и творчеството му след процеса. Галилей е под домашен арест във вилата си в Арчетри край Флоренция и въпреки почти, загубеното си зрение, работи усилено над нов голям труд. Ръкописът се изнася тайно извън Италия от негови почитатели и през 1638 г. е отпечатан в Холандия под заглавието „Беседи и математически доказателства относно две нови науки, отнасящи се към механиката и локалното движение".` „Беседите" са върхът в творчеството на Галилей. Те са написани отново като разговор в продължение на шест дни между тримата събеседници — Салвиати, Сагредо и Симпличио. Както и преди Салвиати има ръководната роля. Симпличио вече не спори, а само задава въпроси за поподробни разяснения. През първия, третия и четвъртия ден се излага теорията за движението на падащи и хвърлени тела. Вторият ден е посветен на съпротивлението на материалните и геометрическото равновесие. В петата беседа са

приведени помощни математически теореми, а последната съдържа незавършени резултати и идеи за теорията на удара. Тя има наймалко значение измежду шестте. Що се отнася до съпротивлението на материалите работата на Галилей е пионерска в тази област и има важна роля, въпреки че се привеждат предположения, които не са проверени експериментално и са само приблизително верни. Най-ценни резултати съдържат първа, трета и пета беседи. Те са най-високата точка, до която е стигнал Галилей в разбирането си за движението. Разглеждайки падането на телата, той обобщава извода за независимост на скоростта от теглото и за тела с различен състав, т. е. с различна плътност: „Аз мисля, че ако се отстрани напълно съпротивлението на средата, всички тела биха падали с еднаква скорост." По-нататък последователно се изгражда теорията на равномерното праволинейно и равноускорително движение. Привеждат се резултати от многобройните му експерименти по свободно падане, движение по наклонена равнина и движение на тяло, хвърлено под ъгъл спрямо хоризонта. Формулира се ясно зависимостта на пътя от времето и се изследва параболичната траектория. Отново се обосновава принципът за инерцията и се използва като фундаментален във всички разглеждания. В концепцията на Галилей за движението е заложено вече и диференциално разглеждане, т. е. проследяването му от точка в точка, а не само отчитане на началото и резултата му. Когато „Беседите" излизат от печат, Галилей е вече напълно сляп. Но и в последните години на живота си той работи. През 1636 г. предлага метод за точното определяне на географската дължина с помощта на спътниците на Юпитер. Неговата

Личност мечта е да се организират многобройни астрономически наблюдения от различни точки на земната повърхност. С тази цел води преговори с холандска комисия за възприемане на неговия метод, но получава отказ, а църквата забранява по-нататъшните му контакти. В последните си писма до свои последователи продължава да изказва важни астрономически съображения. Галилео Галилей умира на 8 януари 1642 г., обкръжен от учениците си Вивиани и Торичели, сина си и представител на инквизицията. Едва след 95 години е разрешено прахът му да бъде пренесен във Флоренция, до други двама велики синове на Италия — Микеланджело и Данте. Гениалното му научно дело, преминало през строгите критерии на времето, му отрежда безсмъртие сред имената на найярките творци на физиката и астрономията. Н. Петкова


Главоблъсканица

Отговор на главоблъсканицата от миналия брой: Покупка на лента. Мисис Джоунс е майката на Мери. Ето: Дъщери: Хилда купила 4 ярда за 0,16 долара, Гледис купила 6 ярда за 0,36 долара, Нора купила 9 ярда за 0,81 долара, Мери купила 10 ярда за 1,00 долара. Майки: Мисис Смит — 8 ярда за 0,64 долара, Мисис Браун — 12 ярда за 1,44 долара, Мисис Уайт — 18 ярда за 3,24 долара, Мисис Джоунс — 20 ярда за 4,00 долара. РАЗПРЕДЕЛЯНЕ НА ЯБЪЛКИТЕ Докато семейството на Крекхъм пълнело колата си с бензин в едно живописно село, осем деца на път за училище спрели да ги погледат. Те имали една кошница с тридесет и две ябълки, които носили да продадат в селото. Настроена щедро, леля Гертруда купила всичките и казала на децата, че могат да си ги разделят помежду си. Дора се заинтересувала за имената на всичките деца, а по-късно същия ден съобщила (въпреки че използвала малко и въображението си): „Ен получи една ябълка, Мери две, Джейн три, а Кейт четири. Но Нед Смит взе толкова, колкото сестра си, Том Браун —два пъти повече от сестра си, Бил Джоунс —три пъти повече от своята сестра, а Джек Рсбинсън — четири пъти повече от сестра си. При това положение кой от вас може да ми назове пълните имена на момичетата?"

Метални Печатарски букви Металните печатарски букви отначало били отливани от калай през XIII век, отново по време на китайската династия Сун. Цветен печат Техниката на цветния печат се развила в Китай в края на XI век. Нейната първа важна практическа функция била отпечатването на многоцветните банкноти по време на правителството на династията Сун от 1107 г. нататък. Банкнотите били отпечатвани на синя основа и с яркочервени кръгове, а цифровите знаци били в черно. Тази сложност при отпечатването затруднявала фалшифицирането.

Някои литератури не са включени тук, защото не е било възможно да ЛИТЕРАТУРИТЕ ПО СВЕТА се открият първите: това включва Литературата трябва да бъде гръцката, еврейската, келтската и писмена и да включва само литературата на индианците. оригинални творби на съзидателно творчество. Това напълно изключва Египетска литература произведения с чисто административен характер - като Най-старата литература в света описи и наръчници - и преводите от днес са няколко откъса от песни от чужди езици. Много литературни периода на Старото царство на езици правят първите си стъпки с Египет (3500 - 2500 г. пр. Хр.). Те са преводите на религиозни книги записани с йероглифи върху като Библията и будистките сутри, стените на храмовите гробници и а едва след това развиват свое датират от около ХХХIII в. пр. Хр. оригинално съдържание. Век или два по-рано подобни песни Литературите се разделят според би трябвало да са били записвани езика, а не според расата или според върху по-малко дълготраен мястото, където се твори - освен в папирусен материал - дълго преди случаите, когато няколко езика са литературата да се е появила в която групирани по географски признак. и да било страна.


Любопитно на Шу Джин, са съчинени преди 2300 г. пр. Хр., но археологията не Литература писана с може да ни даде отговор на въпроса клиновидно писмо кога са записани. В онези дни Южна Месопотамия е следващата китайското писмо било просто и земя, в която започва литературното може би е служело основно за творчество. Малко след 3000 г. пр. поддържане на документацията, а Хр. писари започнали да записват литературното развитие вероятно е стихове от шумерската митология започнало около 2000 г. пр. Хр. върху глинени плочки с клиновидно писмо. Най-старите оцелели копия Финикийска литература са две легенди за бог Енлил, които, изглежда, са били записани около Ранната финикийска литература е 2800 г. пр. Хр. най-старата написана на азбучен език. Всичко, което е останало, са няколко преведени на гръцки Китайска литература откъса от историческата творба Първата китайска цивилизация не е „Тирските анали" и религиозни оставила записи върху дълготрайни писания на Санчуниатон, който е материали. Най-ранните китайски живял в Берутус (днешен Бейрут, творби, включително и някои, Ливан). Той бил свещеник и запазени в „Книга на документите" вероятно е живял през XI в. пр. Хр.

Ако е така, неговата работа предхожда „Тирските анали", част от която може да се проследи докъм X век. Индийска литература Оригиналните ръкописи на индийската религия са четирите Веди, най-старата, от които е „Ригведа", включваща някои химни, датиращи от около 1500 г. пр. Хр. Никой не може да каже кога за пръв път е записана „Ригведа". Вероятната дата е малко по-рано от 1000 г. пр. Хр. Класическото санскритско писмо, на което сега са написани Ведите, се е развило покъсно. Писмото, на което е написано първото копие на Ригведата, не ни е познато.

Българска Наука13  

http://nauka.bg/magazine_archiv/BG-Science13.pdf