Issuu on Google+

2009

ЗАЩИТАТА ОТ ИЗТЕЗАНИЯ, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание Наръчник

Красимир Кънев


Този документ е създаден с финансовата подкрепа на ФМ на ЕИП. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Български хелзинкски комитет и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на ФМ на ЕИП и ФРМС. Проектът се финансира от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия чрез Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство (Договор № ПО3-0300/04.03.2009)

2


СЪДЪРЖАНИЕ 1. Формулиране на правото 2.

Дефиниции и тълкуване от международните органи на понятието за изтезание 2.1. Дефиниции 3.1.1. Законните санкции 3.1.2. Силно страдание и болка 3.1.3. Действие и бездействие 3.1.4. Формите на участие на длъжностното лице или на друго официално действащо лице 3.1.5. Целите на въздействието 3.1.6. Умисълът 2.2. Юриспруденция 3.2.1. Юриспруденцията на органите на ООН 3.2.2. Юриспруденцията на Европейския съд по правата на човека

3.

Жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание 3.1. Значение на „жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание” 3.2. Нечовешко отнасяне 3.2.1. Ненужна и противозаконна употреба на сила от правоприлагащите органи, използвана за изтръгване на самопризнания или друга информация 3.2.2. Ненужна и противозаконна употреба на сила от правоприлагащите органи, използвана за наказание 3.2.3. Възможна по принцип, но непропорционална употреба на сила и/или помощни средства от правоприлагащите органи 3.2.4. Медицинско нехайство в условията на лишаване от свобода 3.2.5. Унищожаване на собственост при полицейски или военни операции 3.2.6. Страдания на близките на жертви на сериозни нарушения на човешките права 3.3.7. Екстрадиране/експулсиране 3.3. Унизително отнасяне 3.3.1. Материални условия в местата за лишаване от свобода 3.3.2. Неадекватна медицинска и психиатрична грижа в местата за лишаване от свобода 3.3.3. Посегателства срещу интимната сфера 3.3.4. Публично излагане при позорни обстоятелства или унизяване в собствените очи 3.3.5. Липса на приспособяване на средата към потребностите хора с увреждания или тежки заболявания в местата за лишаване от свобода

3


3.3.6. Дискриминация Приложение: Конвенция против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание

4


1. Формулиране на правото В повечето международни инструменти правото на свобода от изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание е формулирано негативно, като забрана, а не като положително човешко право от гледна точка на субекта.1 Таблица 1 по-долу съдържа формулировките на Всеобщата декларация за правата на човека и на няколко основни международни договора по правата на човека.2 Подобни формулировки могат да се срещнат в редица други международни документи, които нямат юридически характер, като например декларациите на Общото събрание на ООН, както и в договори и други документи на международното хуманитарно право. Таблица 1 Формулировки на забраната за изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание Наименование на документа (в скоби – Формулировка на забраната/ правото годината на приемане) Всеобща декларация за Член 5: „Никой не трябва да бъде подлаган на правата на човека (1948 г.) изтезания или на жестоко, нечовешко или унизително третиране или наказание.” Международен пакт за Член 7: „Никой не може да бъде подлаган на граждански и политически мъчение или на жестоко, безчовечно или права (1966 г.) унизително третиране или наказание. Поспециално никой не може да бъде подлаган на медицински или научни опити без неговото доброволно съгласие.” Европейска конвенция за Член 3: „Никой не може да бъде подлаган на защита на правата на изтезания или нечовешко или унизително човека и основните свободи отношение или наказание.” (1950 г.) Конвенция на ООН против Член 2, т. 1: „Всяка държава – страна по изтезанията и други конвенцията предприема ефективни форми на жестоко, законодателни, административни, съдебни и нечовешко или унизително други мерки за предотвратяване на изтезания на третиране или наказание всяка територия под нейна юрисдикция. (1984 г.) Член 16, т. 1: „Всяка държава – страна по конвенцията се задължава да предотвратява на териториите под нейна юрисдикция други прояви на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, които не попадат в определението за изтезание, съдържащо се в чл. 1, когато те са извършени от държавен служител или друго 1

По-надолу в текста за краткост „жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание” са обобщени понякога с „други форми на забранено третиране” или „друго забранено третиране”. 2 Формулировките в таблицата са приведени според официалните български преводи (където са налични), които не винаги са точни.

5


Конвенция за правата на детето (1989 г.)

Американска конвенция за правата на човека (1969 г.)

Междуамериканска конвенция за предотвратяване и наказване на изтезанията (1985 г.)

Африканска харта за правата на човека и народите (1981 г.)

Арабска харта за правата на човека (2004 г.)

Конвенция за правата на хората с увреждания (2007 г.)

официално действащо лице или по негово подстрекателство, или с негово явно или мълчаливо съгласие.” Член 37, т. 1: „Държавите – страни по конвенцията осигуряват: а) никое дете да не бъде подлагано на изтезания или друго жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. ” Член 5: „1. Всеки има право на уважение към неговия физически, умствен и морален интегритет. 2. Никой не може да бъде подлаган на изтезания или на жестоко, нечовешко или унизително наказание или отнасяне. Всички лишени от свобода следва да се третират с уважение към вроденото достойнство на човешката личност.” Член 6: „В съответствие с член 1 държавите – страни по конвенцията вземат ефективни мерки за предотвратяване и наказване на изтезанията под тяхна юрисдикция [...] Държавите – страни по конвенцията по същия начин вземат ефективни мерки за предотвратяване и наказване на друго жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание под тяхна юрисдикция.” Член 5: „Всеки има право на уважение към достойнството, вродено в човешкото същество и на признаване на неговата правоспособност. Всички форми на експлоатация и деградация на човека и особено робството, търговията с роби, изтезанията, жестокото, нечовешко или унизително наказание и отнасяне са забранени.” Член 8: „1. Никой не може да бъде подлаган на физически или психологически изтезания или на жестоко, унизително, унизяващо достойнството или нечовешко отнасяне. 2. Всяка държава – страна по конвенцията, защитава всеки индивид под нейната юрисдикция от такива практики и предприема ефективни мерки, за да ги предотврати. Извършването или участието в такива действия се разглеждат като престъпления, наказуеми от закона, които не се погасяват по давност. Всяка държава – страна по конвенцията, гарантира в своята правна система удовлетворение за всяка жертва на изтезание и право на възстановяване и обезщетяване. Член 15: „1. Никой човек не може да бъде подлаган на изтезания или на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Поконкретно, никой не може да бъде подлаган без неговото свободно волеизявление на медицински

6


или научни експерименти. 2. Държавите-страни по настоящата конвенция се задължават да предприемат всякакви ефективни законодателни, административни, съдебни и други мерки, за да закрилят хората с увреждания, на равна основа с всички останали, срещу подлагане на изтезания или на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание.” В допълнение към тези разпоредби на международното право по правата на човека следва да се имат предвид и нормите на международното хуманитарно право, т. е. правото, регулиращо задълженията на страните в случаите на въоръжени конфликти. Това е преди всичко правото на Женевските конвенции от 12 август 1949 г. и двата допълнителни протокола към тях от 1977 г. Тези договори целят защита от въоръжените сили на ранените, болните и корабокрушенците при бойни действия на суша и по море, военнопленниците и гражданското население по време на война. Общият член 3 на конвенциите забранява изрично изтезанията и жестокото и унижаващо достойнството отнасяне спрямо всички тези категории. Малък брой деяния се определят като „тежки нарушения” и на четирите конвенции. Сред тях са изтезанията и нечовешкото отнасяне, включително биологичните опити, както и умишленото причиняване на тежки страдания или сериозни увреждания на тялото или здравето.3 От всички международни договори, единствено Американската конвенция за правата на човека (АКПЧ) формулира забраната за изтезания като елемент от човешкото право на уважение към „физическия, умствен и морален интегритет”. Като цяло, свързването на забраната за изтезания и жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание с позитивно формулирано човешко право не е общоприето, за разлика от формулировката на правото на живот и на повечето други човешки права. Освен АКПЧ, друг източник на стандарти, който прави такава връзка, е Общ коментар 20 по чл. 7 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП) на Комитета по правата на човека (КПЧ). КПЧ обявява, че целта на забраната, формулирана в чл. 7, е „да защити достойнството и физическия и умствен интегритет на индивида”.4 Извън самото право, подобни опити за връзка също така нерядко са правени в коментарната литература. Някои автори просто отъждествяват човешкото право на „личен интегритет” с правото на човека да не бъде подлаган на изтезания или жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание.5 Други третират забраната по-тясно, под рубриката

3

Виж: Български червен кръст, Женевските конвенции от 12 август 1949 г., София, Изд. на БЧК, 1990 г. 4 Human Rights Committee, General Comment No. 20: Torture, cruel, inhuman or degrading treatment or punishment, 10/03/92, § 2 (По-нататък за краткост: HRC, General Comment No. 20). 5 Manfred Nowak, Elizabeth McArthur, The United Nations Convention against Torture: A Commentary, New York, Oxford University Press, 2008, p. 539. По-нататък за краткост: Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture. На друго място Манфред Новак говори само за забраната за изтезания като „право на физически и духовен интегритет” (Manfred Nowak, U.N. Covenant on Civil and Political Rights: CCPR Commentary, Second ed., Kehl am Rhein, N.P. Engel, 2005, p. 157, по-нататък за краткост Nowak, CCPR Commentary).

7


„право на физически интегритет”.6 Във всички случаи, тези позитивни формулировки, „право на личен интегритет”, „право на физически, умствен и морален интегритет” и др., изглеждат доста общи. Те потенциално включват като елементи и правото на живот,7 както и забраните за робство, крепостничество и принудителен труд, а потенциално и други признати човешки права.8 По тази причина са негодни да послужат като позитивни формулировки на differentia specifica на правото на свобода от изтезание и нечовешко/унизително отнасяне като отделно право. От друга страна, международното право по правата на човека понастоящем допуска посегателства срещу личния (физически, умствен и морален) интегритет на хората под формата на „законни санкции” с различни цели и обхват, прилагани по усмотрение на органите на властта.9 В случая с близкото по значение право на живот това усмотрение е изрично ограничено в Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и в по-малка степен в другите международни договори. При забраната за изтезания и жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание няма такива изрично предвидени ограничения на правото. Някои коментатори са склонни да видят в това грешка. 10 Самите тези форми на третиране, чието значение може да се извлече само от юриспруденцията, изчерпват обхвата на подобни ограничения. С други думи, най-общо казано, в контекста на това право посегателствата срещу личния интегритет са допустими, стига да не са изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Друга особеност е формалното отсъствие на забрана за „жестоко” отнасяне по ЕКПЧ, за разлика от всички останали системи на защита на правата на човека. Този „пропуск” обаче е несъществен, тъй като предвидените забрани в европейската система на практика поглъщат изцяло забраната за „жестоко” отнасяне, така както тя е интерпретирана в останалите международни системи.11 Подобен е и подходът на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия.12 2. Дефиниции и тълкуване от международните органи на понятието за изтезание 6

Например: Gilles Lebreton, Libertés publiques et droit de l’Homme, 7e édition, Paris, Armand Colin, 2005, p. 289; Също: Карина Москаленко (ред.), Международная защита прав человека, Москва, „Международная защита”, 2004 г., с. 31. 7 Като например член 4 на Африканската харта за правата на човека и народите (АХПЧН). 8 В своя учебник по европейско и международно право на правата на човека Фредерик Судр, под рубриката „личен интегритет”, в което понятие той включва „физическия и морален интегритет”, разглежда правото на живот, забраната за изтезания или жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, забраната за робство, крепостничество и принудителен труд. (Виж Frédéric Sudre, Droit européen et international des droits de l'homme, 8е édition, PUF, Paris, 2006, pp. 275-317. По-нататък за краткост: Frédéric Sudre, Droit européen et international des droits de l'homme). 9 Виж по-долу глава 3 и 4. 10 Виж по-долу 4.1.2. 11 “Разликата във формулировката не означава каквато и да било разлика в съдържанието, както впоследствие бе изяснено от съдебните органи на европейската система” (Ann-Marie Bolin Pennegård, “Article 5”, in: Gudmundur Alfredson and Asbjørn Eide (eds), The Universal Declaration of Human Rights: A Common Standard of Achievement, The Hague etc., Martinus Nijhoff, 1999, p. 134. 12 Виж например ICTY, Prosecutor v. Naser Orić, Trial Chamber II, Case No. IT-03-68, Judgment of 30 June 2006, § 350, с насочване към по-ранната юриспруденция.

8


Въпреки своята относителна семплост и видима близост до здравия смисъл, формулировката на забраната за изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание е породила сериозни трудности в концептуализирането на забранените форми на третиране. Дълги години в международната юриспруденция липсваше ясна дефиниция на понятията за тях. Днес относително общоприети дефиниции съществуват само за изтезанието, но не и за останалите форми на забранено третиране. Дефинициите на изтезанието обаче също не са достатъчни за разбиране на неговото значение поради различията между тях, поради твърде общия им характер и поради тяхната неяснота. Затова е необходимо да изучаваме натрупаната вече значителна юриспруденция на международните органи, както и богатата тълкувателна литература, създадена от учени-представители на различни правни системи. 2.1. Дефиниции На 9 декември 1975 г. Общото събрание на ООН с Резолюция 3452 (ХХХ) прие забележителен документ - Декларацията за защита на всички лица от подлагане на изтезания и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (По-надолу, Декларацията). Това е първият международен документ, в който е формулирана дефиниция на понятието за изтезание: Член 1: „1. За целите на тази декларация изтезание означава всяко действие, с което на дадено лице умишлено се причинява силно физическо или психическо страдание или болка от длъжностно лице или по негово подстрекателство за цели като: да се получат от него или от трето лице сведения или признания, за да бъде то наказано за действие, което то е извършило или в извършването на което е заподозряно, или за да бъдe сплашено то или други лица. В това определение не се включват болката и страданието, които произтичат единствено от законни санкции и които са присъщи на тези санкции или настъпват случайно при тях в степента, в която те са съвместими с Минималните стандартни правила за третиране на лишените от свобода. 2. Изтезанието представлява отегчена и предумишлена форма на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание.” С това определение Декларацията сочи няколко основни елемента на състава на изтезанието, които остават неизменни и в последващи определения, както и в юриспруденцията на международните органи:  Изтезанието е деяние, към което под някаква форма е причастно длъжностно лице;13  Изтезанието е умишлено деяние;  Изтезанието включва както физическо, така и психическо страдание или болка;  Причиняването на страдание или болка чрез изтезание преследва определени цели.

13

Тази характеристика не е ясно изразена само в Междуамериканската конвенция за предотвратяване и наказване на изтезанията (1985 г.). Виж по-долу в тази част.

9


Декларацията e приета с консенсус и без сериозно противопоставяне между представители на различните региони и политически системи по света. Тя не представлява международен договор или друг източник на международното право. В този смисъл определението, което тя формулира, и задълженията, които налага, принадлежат към т. нар. „меки стандарти”. Като такива, те са недостатъчни, за да осигурят необходимата защита. През 1977 г. Общото събрание на ООН приема Резолюция 32/62, с която констатира, че за осигуряване на адекватна защита от изтезания са необходими по-нататъшни стъпки и упълномощи Комисията по правата на човека да изработи конвенция срещу изтезанията и жестокото, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Същевременно, както в рамките на ООН, така и в рамките на регионалните системи за защита на правата на човека в Европа и Южна Америка, продължиха усилията за формулиране на стандарти и изработване на процедури, целящи защита от подобни действия. Тези усилия бяха подтиквани и от набиращите по това време сили неправителствени правозащитни организации. В рамките на ООН като резолюции на Общото събрание бяха приети Кодексът за поведение на длъжностните лица по поддържането на правовия ред (1979 г.) и Принципите на медицинската етика относно ролята на медицинския персонал и по-специално на лекарите в защитата на затворниците и задържаните от изтезания и друго жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (1982 г.). ООН обсъди и впоследствие прие и някои други „меки стандарти”, свързани със защитата на лицата, намиращи се под всякакви форми на задържане или лишаване от свобода. На равнище Съвет на Европа и Организация на американските държави започнаха обсъждания на специални регионални договори за защита от изтезания.14 В този период също така КПЧ и ЕСПЧ произнесоха няколко ключови решения, в които дадоха насоки за тълкуване на понятията. Международният договор, към който Резолюция 32/62 на Общото събрание насочва, се появи девет години след Декларацията. Това бе Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително третиране или наказание (по-надолу: КПИ или Конвенцията), приета в Деня на правата на човека, 10 декември 1984 г., с Резолюция 39/46 на Общото събрание на ООН. В член 1 Конвенцията формулира определение на понятието „изтезание”, което понастоящем се ползва с най-широка подкрепа както в юриспруденцията на международно и на национално ниво, така и в правната доктрина.15 Член 1, т. 1: „За целите на тази конвенция терминът "изтезание" означава всяко действие, с което умишлено се причинява силно физическо или психическо страдание или болка на дадено лице, за цели като: да се получат от него или от трето лице сведения или признания, за да бъде то наказано за действие, което то или трето лице е извършило или в извършването на което е заподозряно, или за 14

Тези развития на международно ниво между приемането на Декларацията през 1975 г. и Конвенцията на ООН срещу изтезанията през 1984 г. са добре изследвани и описани в няколко публикации, сред които: Burgers, Danelius, The United Nations Convention against Torture, pp. 1830 и Rodley, The Treatment of Prisoners under International Law, pp. 37-45. 15 Официалният български превод на този текст е, за съжаление, неточен, при това, в най-малко един пункт, по съществен начин. Преди изброяването на целите, в него липсва фразата „за цели като”, която прави изброяването неизчерпателно. Това е единствената добавка, която съм направил към официалния превод.

10


да бъде то или трето лице сплашвано или принуждавано, или по каквато и да е причина, основаваща се на каквато и да е дискриминация, когато такава болка или страдание се причинява от длъжностно лице или друго официално действащо лице или по негово подстрекателство или с негово явно или мълчаливо съгласие. В това определение не се включват болката и страданието, които произтичат единствено от законни санкции и които са присъщи на тези санкции или настъпват случайно при тях.” Както се вижда, определенията за изтезание по Декларацията и по Конвенцията съдържат общи черти, но и немалко важни различия. В Таблица 2 по-долу са представени отделните елементи на двете определения в сравнителен план. Таблица 2 Сравнение между определенията за изтезание в Декларацията и в Конвенцията на ООН срещу изтезанията

Декларация

Конвенция

Тип страдан ие/болка

Умисъл

Дейци

Силно физическ о или психичес ко страдание или болка Силно физическ о или психичес ко страдание или болка

Умишлено , с подчер таване на конкретна та форма на умисъл

-Длъжност ни лица; -Трети лица.

Умишлено , без подчертав ане на конкретна та форма на умисъл

-Длъжност ни лица; -Други официално действащи лица; -Трети лица.

Форма на Цели на Огранич участие въздействие ения на то „законн ите санкции ” -Пряко; Огранич -Получаване -Чрез подстрекате лство.

от на сведения ени МСПТЛ или С признания; -Наказание; -Сплашване.

-Пряко; -Чрез подстрекате лство; -Чрез явно съгласие; -Чрез мълчаливо съгласие.

-Получаване Няма на сведения ограниче или -ния признания; -Наказание; -Сплашване; -Принуда; -Дискримина ция от всякакъв вид.

Това сравнение разкрива по-широкия обхват откъм умисъл, потенциални дейци, форми на участие и цели на въздействието в определението по Конвенцията. В този смисъл, последното предлага по-силна защита срещу изтезания. 2.1.1. Законните санкции Единственият пункт, в който определението на Декларацията превъзхожда това на Конвенцията, е в ограниченията на „законните санкции”. По време на обсъжданията в Комисията по правата на човека първоначалният

11


проект за конвенция, предложен от правителството на Швеция, както и Декларацията, отпраща към Минималните стандартни правила за третиране на лишените от свобода (МСПТЛС) относно ограниченията за „законните санкции”.16 Тези правила са също „меки стандарти”, приети с резолюция на Икономическия и социален съвет (ЕКОСОЦ) през 1957 г. Тъкмо това предизвиква основния проблем с включването им като част от определението на Конвенцията. Няколко европейски страни и САЩ предлагат премахването на тази отпратка, тъй като смятат, че с включването им в определението Минималните стандартни правила ще получат статут на правно обвързващ документ.17 Това, в края на краищата, и става. Но проблемът с възможностите за широко усмотрение на страните да налагат санкции, които по съществото си са изтезание (например налагането с камшик или рязането на крайници), но са изключени от определението за изтезание само защото са „законни”, остава. Той става обект на оживена, макар и безплодна дискусия още по време на обсъждането на проекта за Конвенция, както и на основателна критика в литературата.18 Според Бъргърс и Данелиус, сами участници в процеса на създаване на Конвенцията, „няколко ислямски страни изразиха загриженост за тълкуването на понятията „изтезание” и на „жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание” и търсеха уверения, че смъртното наказание и някои форми на наказания, предписани от ислямското право, са съвместими с конвенцията”.19 Проблемът с липсата на ограничения за „законните санкции” обаче изглежда да е повече проблем на миналото, отколкото на днешния ден в тълкуването на международното право за забрана на изтезанията. Днес би било изключително трудно да се аргументира, особено в контекста на индивидуална жалба пред международен орган, че процесното поведение на длъжностно лице не попада в обхвата на забраната за изтезания, само защото е предвидено в националния закон. Актуалната юриспруденция на международните органи в не един случай отхвърля такива доводи, дори когато става дума за другите форми на забранено третиране (нечовешко или унизително отнасяне). В своя Общ коментар № 2 КСИ изрично отхвърля „всякакви религиозни или традиционни оправдания, които биха нарушавали тази абсолютна забрана” [за изтезания].20 Изискването за „законност” на санкциите днес означава изискване по вътрешното право, само ако вътрешното право е в съответствие с международното право. Няколко страни, сред които Италия, Холандия, Обединеното кралство и САЩ, направиха изрични декларации в тази насока. Такова е и виждането на авторитетни тълкуватели на Конвенцията. 21 Според 16

Виж: Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture, р. 30. Ibid., p. 45. 18 Виж например: Ancene Boulesbaa, The U.N. Convention on Torture and the Prospects for Enforcement, The Hague/Boston/New York, Martinus Nijhoff, 1999, pр. 28-35 (По-нататък за краткост: Boulesbaa, The U.N. Convention on Torture); Chris Ingelse, The UN Committee against Torture: An Assessment, The Hague/Boston/New York, Kluwer Law International, 2001, pр. 212-215 (По-нататък за краткост: Ingelse, The UN Committee against Torture); Burgers, Danelius, The United Nations Convention against Torture, рр. 121-122; 19 Burgers, Danelius, The United Nations Convention against Torture, р. 103. На свой ред, приетата от Организацията Ислямска конференция през 1990 г. в Кайро Декларация за човешките права в Исляма в член 2d допуска нарушаване на правото на „защита от телесно увреждане” на „основание, предписано от Шариата”. 20 CAT, General Comment No. 2, § 5. 21 Виж например: Rodley, The Treatment of Prisoners under International Law, р. 322; Ingelse, The UN Committee against Torture, р. 216. 17

12


други, разпоредбата за „законните санкции” по член 1, т. 1 от Конвенцията просто няма приложно поле поради статуса на забраната за изтезания като международноправна норма и произтичащата от това невъзможност да се формулират каквито и да било валидни норми на вътрешното и международното право, които да предвиждат изтезания. Следователно, тази разпоредба следва да бъде игнорирана.22 2.1.2. Силно страдание и болка Друг горещо дискутиран проблем на концептуализирането на изтезанието е изискването за „силно физическо или психическо страдание или болка”, което присъства както в определението на Декларацията, така и в това на Конвенцията. Дали това предполага, че, за да е налице изтезание, въздействието трябва да достигне определена степен на суровост, по-висока от тази, при която е налице жестоко, нечовешко или унизително отнасяне? Към подобна „йерархия на въздействията” насочва т. 2 от определението на Декларацията, според която „изтезанието представлява отегчена и предумишлена форма на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание”. От друга страна, в определението на Междуамериканската конвенция за предотвратяване и наказване на изтезанията (МАКПНИ) няма изискване за „силно физическо или психическо страдание или болка”.23 Там дори изрично се казва, че техниките, които имат за цел заличаване на самоличността на жертвата или намаляване на нейния физически или психически капацитет, представляват изтезание, дори когато не причиняват каквито и да било физически или психически страдания. Изграждането на йерархии на страданието и болката, при което само най-силните от тях са съставомерно изтезание, намалява сериозно защитния капацитет на съответните разпоредби, както и на международните органи, които основават своята дейност върху тях. Това е причината някои автори да пледират за отхвърляне на йерархията и за възприемане на един „хоризонтален модел”, при който силата на физическото или психическо страдание и болка престават да бъдат критерии за разграничаване на изтезанието от жестокото, нечовешко или унизително отнасяне.24 Това е едно прогресивно тълкуване на международното право за забрана на изтезанията de lege ferenda, свързано, както и трябва, с целта на тази забрана – да осигури ефективна защита срещу изтезанията и другите сродни форми на забранено третиране. То, може би, е бъдещето на правото, но не и неговото настояще, lex lata. Юриспруденцията на международните органи, както и подготвителните материали към Конвенцията, 22

Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture, р. 84. Определението в член 2 МАКПНИ гласи: „За целите на тази Конвенция под изтезание ще се разбира всякакво умишлено действие, с което се причинява физическо или психическо страдание или болка на дадено лице за целите на наказателно разследване, като средство за сплашване, като лично наказание, като превантивна мярка, като официална наказателна мярка или за каквато и да било друга цел. Под изтезание също така ще се разбира използването на средства, имащи за цел заличаване на самоличността на жертвата или намаляване на нейния физически или психически капацитет, дори когато не причиняват физически или психически страдания.” 24 Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture, р. 69; Malcolm Evans, “Getting to Grips with Torture” (2002) 51 International and Comparative Law Quarterly; Nigel Rodley, “The Definition(s) of Torture in International Law”, (2002) 55 Current Legal Problems, p. 491. Виж също: APT, The Definition of Torture: Proceedings of an Expert Seminar, Geneva, 2001, p. 18. 23

13


подкрепят извода на онези коментатори, които настояват, че именно силата на страданието и болката „е съществен компонент при установяване дали действието представлява изтезание”.25 Сериозен аргумент в този дебат е също така изричната разпоредба на Декларацията в тази насока, както и обстоятелството, че КПИ отграничава и поставя по-високо ангажиментите за недопускане на изтезания от тези за жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. КПЧ на свой ред ясно заявява, че различията между формите на забранено третиране се определят, наред с другото, и от „суровостта на прилаганите действия”.26 По подобен начин, в някои от заключителните си наблюдения при прегледите на периодични доклади по страни, КСИ подчертава необходимостта страданието или болката да са силни, за да е налице изтезание.27 Органите, прилагащи ЕКПЧ, още от самото начало възприемат йерархията на страданието и болката като аналитичен инструмент за квалифициране на забранените по член 3 деяния. В т. нар. Гръцко дело28 Европейската комисия по правата на човека (ЕКмПЧ) се опита, от една страна, да разшири прогресивно обема на понятията от изтезание през нечовешко към унизително отнасяне, а, от друга, да отграничи изтезанието като „отегчена форма на нечовешко отнасяне”: „[...][В]сяко изтезание трябва да е нечовешко и унизително отнасяне, а нечовешкото отнасяне е също така унизително [...] Изтезанието [...] е, изобщо, отегчена форма на нечовешко отнасяне.”29 Още по-категорично подходът, търсещ йерархия на различните забранени по член 3 на ЕКПЧ форми на третиране по степен на суровост бе утвърден от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ или Съдът) в решението му по делото Ирландия срещу Обединеното кралство от 1978 г. В него Съдът направи преценка на т. нар. „пет техники” за разпит на хора, задържани от властите на Обединеното кралство за терористична дейност:  Държане изправен продължително време с разкрачени крака и разперени ръце срещу стена така, че тежестта на тялото да пада върху пръстите на краката;  Държане на главата в торба през целия период на задържането, освен по време на разпит;  Настаняване на задържания в стая преди разпита, в която се пуска продължително време силен пищящ звук;  Лишаване на задържаните от сън преди разпит; 25

Boulesbaa, The U.N. Convention on Torture, р. 16. Виж също: Burgers, Danelius, The United Nations Convention against Torture, р. 117; Harris, O‟Boyle, Bates and Buckley, Law of the European Convention on Human Rights, р. 75; Leslie Wellbaum, “International Human Rights Claims after TelOren v. Libyan Arab Republic: Swan Song for the Legal Lohengrin?”, 9(1) Hastings International and Comparative Law Review, Fall 1985. 26 HRC, General Comment No. 20, § 4. Същото заявление намираме и в § 2 на Общ коментар №7 от 1982 г., който бе заменен от Общ коментар №20. 27 Виж например: CAT, Conclusions and recommendations on the USA, CAT/C.USA/CO/2, 25 July 2006, § 29. За по-подробно тълкуване на този и другите елементи на изтезанието виж по-долу обзора на юриспруденцията на органите на ООН. 28 Това е общоприетото име на делото пред Европейската комисия по правата на човека, заведено от правителствата на Дания, Норвегия, Швеция и Холандия срещу Гърция след установяването на режима на военната хунта през 1967 г. 29 ECmHR, The Greek Case, Appl. Nos. 3321/67, 3322/67, 3323/67, 3344/67, 1969 Yearbook of the European Convention on Human Rights, No. 12, §186 (По-надолу за краткост: ECmHR, The Greek Case).

14


 Неосигуряване на достатъчно храна на задържаните. Съдът приема, че прилагането на „петте техники” е нечовешко и унизително отнасяне, но не и изтезание: „Въпреки че петте техники, прилагани в комбинация, без съмнение представляват нечовешко и унизително отнасяне, въпреки че тяхната цел е получаване на самопризнания, назоваване на други лица и/или получаване на информация и въпреки че те са се използвали системно, те не предизвикват страданието от особена интензивност и жестокост, което се съдържа в думата изтезание така, както тя се разбира.”30 Съдът открива в разграничението между изтезание и нечовешко/ унизително отнасяне по ЕКПЧ „намерение” чрез първия термин да се „прикрепи специална стигма към преднамереното нечовешко отнасяне, причиняващо много сериозно и жестоко страдание”.31 Впоследствие Съдът многократно потвърждава това свое виждане.32 Решението по делото Ирландия срещу Обединеното кралство има труден за подценяване негативен ефект върху международната и национална юриспруденция за забраната на изтезанията. Веднага след произнасянето му, както и впоследствие в коментарната литература, то стана обект на остри критики заради това, че издигна интензивността на страданието в ранг на основен критерий при квалифицирането на деянието като изтезание, както и заради това, че постави много високи изисквания за суровост на въздействието, за да бъде то определено като изтезание, като по този начин подрони защитата срещу него на международно и на национално ниво.33 Също така, сериозно стесняване на понятието за изтезание в сравнине с дефиницията по КПИ е изискването на Съда за „преднамереност”. В последващата си юриспруденция, макар и да смекчи своя подход, ЕСПЧ продължи да изисква висока степен на суровост на мерките, за да ги определи като изтезание.34 Прегледът на тази юриспруденция допълнително показва, че преценката дали е налице изтезание в решението по делото Ирландия срещу Обединеното кралство, която се основава на неопределеното изискване за „силно физическо или психическо

30

ECHR, Ireland v. The United Kingdom, Appl. No. 5310/71 (Series A), No. 25, Judgment of 18 January 1978, § 167 (По-надолу за краткост ECHR, Ireland v. The United Kingdom). В същия параграф Съдът се позова специално на определението по Декларацията, за да обоснове изискването за особена степен на суровост на мерките, необходима за установяване на изтезание. 31 Ibid. Съдът обаче не разкри чие е това намерение и какви доказателства съществуват за него. 32 Виж например: ECHR, Ilhan v. Turkey, Appl. No. 22277/93, Grand Chamber judgment of 27 June 2000, § 85; ECHR, Selmouni v. France, Appl. No. 25803/94, Judgment of 28 July 1999, § 96; ECHR, Salman v. Turkey, Appl. No. 21986/93, Judgment of 27 June 2000, § 114; ECHR, Elçi and others v. Turkey, Appl. Nos. 23145/93 and 25091/94, Judgment of 13 November 2003, § 634; ECHR, Menesheva v. Russia, Appl. No. 59261/00, Judgment of 9 March 2006, § 58; ECHR, Corsacov v. Moldova, Appl. No. 18944/02, Judgment of 4 April 2006, § 63; ECHR, Dedovskiy and Others v. Russia, Appl. No. 7178/03, Judgment of 15 May 2008, § 84. 33 Виж например: Amnesty International news release (AI Index NWS 02/04/78) 19 January 1978; Rodley, The Treatment of Prisoners under International Law, pр. 90-95; Jim Murdoch, The treatment of prisoners: European standards, Strasbourg, Council of Europe Publishing, 2006, p. 118; APT/CEJIL, Torture in International Law, p. 57. Новак и МакАртър изказват предположение, че консервативният подход на ЕСПЧ е повлиял на позициите на Великобритания и САЩ по време на подготвителните обсъждания на КПИ, когато искат подчертаване на необходимостта от суровост на въздействието, за да е налице изтезание (Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture, р. 67). 34 Виж по-подробно за юриспруденцията на ЕСПЧ по-долу в тази част.

15


страдание или болка”, дава възможност за доста широко усмотрение от страна на Съда и внася елемент на произвол. 2.1.3. Действие и бездействие Настоящият контекст на обсъждане на понятията за действие и бездействие е ограничен до тяхното наказателно-правно значение, свързано с тълкуването на „всяко действие” както в дефиницията на Декларацията, така и в тази на Конвенцията. Тук няма да засягаме по-широкия контекст на тези понятия, свързани с позитивните задължения на държавите. 35 И двете дефиниции се ограничават само до „действие”. Поради това възниква въпросът: може ли да е налице изтезание в резултат от бездействие? По принцип, можем да мислим за случаи на умишлени бездействия на длъжностни лица, чийто резултат е силно физическо или психическо страдание или болка, причинявани за една или няколко от целите по дефинициите. Такива са например неосигуряването на храна или вода на задържани лица, неосигуряването на медицинска помощ и др. Така, в решението си по Гръцкото дело ЕКмПЧ изрично обвързва бездействието с изтезанията: „[...][О]тказът на правителството на Гърция да осигури храна, вода, отопление през зимата, подходящи условия за пране, ��рехи, медицинска и стоматологична грижа за затворниците представлява „действие‟ на изтезание в нарушение на член 3 от ЕКПЧ”.36 Можем да си представим и много други случаи на подобни бездействия, имащи аналогична цел и довели до аналогичен резултат. Поради това, както казва един коментатор, „да заключим, че забраната за действия в този специфичен контекст не се отнася до деяния под формата на „бездействие”, означава ни повече, ни по-малко, маневра за подпомагане на държавите да избегнат разпоредбите на Конвенцията”.37 Следователно, терминът „действие” в определенията по Декларацията и Конвенцията следва да се тълкува като „деяние” по смисъла на българското наказателно право, тоест включващо както действие, така и бездействие. 2.1.4. Формите на участие на длъжностното лице или на друго официално действащо лице Според КПИ изтезание е налице, когато въздействието се упражнява пряко от длъжностно лице или от друго официално действащо лице, както и от трето лице, след подстрекателство, както и при явно или мълчаливо съгласие от страна на длъжностното или официално действащото лице. Терминът „друго официално действащо лице”, възприет в Конвенцията по настояване на Австрия, обозначава не-държавни дейци, които упражняват власт de facto – бунтовници, партизани или воюващи фракции в „провалени държави”.38 35

Виж по-долу глава 5. ECmHR, The Greek Case, § 461. 37 Boulesbaa, The U.N. Convention on Torture, р. 15. Виж също за подкрепящи този извод мнения: Sarah Joseph, Jenny Schultz, Melissa Castan, The International Covenant on Civil and Political Rights: Cases, Materials and Commentary, Second edition, Oxford/New York, Oxford University Press, 2004, p. 197 (По-нататък за краткост: Joseph, Schultz, Castan, The International Covenant on Civil and Political Rights); Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture, р. 66. 38 Виж: Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture, рр. 78-79. 36

16


Определението в КПИ допуска широк кръг от взаимоотношения между държавата и трети лица – преки дейци. Това важи особено за „мълчаливото съгласие”.39 По делото Хайризи Джемаил и др. срещу Югославия от 2002 г.40 Комитетът срещу изтезанията (КСИ) дава пример за участие чрез мълчаливо съгласие на длъжностни лица, макар че намира нарушение не на член 1, а на член 16 от Конвенцията (забрана за жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, извършено, подбуждано или толерирано от длъжностни или други официално действащи лица). По това дело става дума за погром над ромския квартал „Бозова главица” от страна на не-ромското население на Даниловград, Черна гора. Той е предизвикан от подозрения спрямо двама роми в изнасилване на непълнолетно неромско момиче. В резултат от погрома целият квартал е изравнен със земята, а имуществото на обитателите – изгорено. Това става пред очите на полицията, която не успява да защити ромите, макар да предприема някакви действия за предупреждение спрямо нападателите. По време на ратификацията на КПИ САЩ правят декларация, в която тълкуват „мълчаливото съгласие” като изискващо „длъжностното лице, преди действията, представляващи изтезание, да е знаел/a за тези действия и след това да е нарушил/a своите законови задължения да се намеси, за да предотврати тези действия”.41 Тази декларация е интерпретирана от Холандия като „намаляване на обективната отговорност на длъжностните лица за действията на техните подчинени”.42 Възражението на Холандия поставя сериозния въпрос за отговорността на държавата и на длъжностните лица за липса или недостатъчно упражняване на дължим контрол над техните подчинени с цел предотвратяване на изтезания. Такава отговорност е естествено да съществува и тя съществува в много юрисдикции. Но юриспруденцията на национално и на международно ниво, доста консервативна понастоящем, едва ли би я приравнила към наказателна отговорност за изтезание. 2.1.5. Целите на въздействието Целта на въздействието изглежда да е най-същественият елемент на изтезанието, тъй като той присъства във всички дефиниции, включително в такива, в които липсва например такъв елемент като участието на длъжностно лице.43 Основните въпроси на интерпретацията на този аспект на дефинициите в правната доктрина са свързани с изчерпателността на изброяването на целите в КПИ и обхвата на разширителното им тълкуване. Конвенцията изброява следните цели като елементи на изтезанието:  Получаване на сведения или признания;  Наказание;  Сплашване;  Принуда;  Дискриминация от всякакъв вид. 39

Ingelse, The UN Committee against Torture, p. 210. CAT, Hajrizi Dzemajl et al. v. Yugoslavia, 161/2000, Decision of 21 November 2002. 41 Виж официалният текст на декларацията в: Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture, р. 1279. 42 Ibid., p. 1280. 43 Като например дефинициите, възприети в международното хуманитарно право, виж по-долу в тази част. 40

17


Заедно с това, в дефиницията на КПИ, преди изброяването на целите, се съдържа фразата „за цели, като”. Тази фраза е породила серия от тълкувания, свързани с това, изчерпателно или неизчерпателно са изброени тези цели. Този въпрос стои още по-остро на фона на факта, че в дефиницията на МАКПНИ след примерното изброяване на определени цели, има добавка: „или за каквато и да било друга цел”. От друга страна, по време на подготвителната работа по КПИ, както и преди това по Декларацията, в работните групи са правени няколко предложения от различни държави за разширяване обхвата на целите в смисъла на МАКПНИ, но те са отхвърлени, както са отхвърлени и предложенията за изчерпателно изброяване на целите.44 Предвид това, Бъргърс и Данелиус заключават, че списъкът на изброяването на целите не бива да се третира като изчерпателен, но че добавянето към тях на „цели, като” следва да се ограничи до такива, които отговарят на критерий „съществуване на някаква – макар и отдалечена – връзка с интересите или политиките на държавата или нейните органи”.45 Това обаче е едно много тясно разбиране на целта. От тази гледна точка, причиняването на силно страдание или болка по чисто садистични мотиви, макар и от длъжностно лице, не би било изтезание.46 Новак и Макартър дават друг пример, който също не би попаднал в обхвата на дефиницията за изтезание, тъй като въздействието излиза отвъд целите, посочени в нея: умишленото използване на огнестрелно оръжие или на физическа сила от полицията за осъществяване на законен арест или за прекратяване на бунт, чийто ефект би бил също силно страдание или болка.47 Тази интерпретация обаче изглежда твърде тясна. Преди всичко, стриктното придържане към една от целите на дефиницията - принудата, поне така, както тя е дефинирана в българското наказателно право, би поставило без проблем първия пример в нейния обхват. Вярно е, че, както подчертават Бъргърс и Данелиус, основната цел на КПИ, ако се съди от подготвителните материали, е премахване на изтезанията, свързани преди всичко с публичните функции на длъжностните лица.48 Но няма причина да се мисли, че, в допълнение към това, тя не цели да елиминира и злоупотребите с длъжностно качество за лични цели. От друга страна, във втория пример не би било трудно да се види цел, свързана тъкмо с такива интереси или политики. Разликата между нея и тази от първия пример е в нейната законност. И макар законността да е едно необходимо условие на ограничаването, то в никакъв случай не би могло да се смята за достатъчно.49 Разширяването на обхвата на защитата от изтезания в непрекъснато хуманизиращите се съвременни общества изисква една динамична международната юриспруденция, която е готова да отговори на промените без да поставя твърди прегради пред характера и обхвата на целите. 2.1.6. Умисълът

44

Виж: Boulesbaa, The U.N. Convention on Torture, рр. 21-22. Burgers, Danelius, The United Nations Convention against Torture, р. 119. Виж също в подкрепа: Christine Chanet, “Convention contre la torture et autres peines ou traitements cruels, inhumains ou dégradants”, Annuaire français de droit international, 30 (1984), p. 627; Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture, р. 75. 46 Виж: APT/CEJIL, Torture in International Law, р. 13. 47 Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture, р. 76. 48 Burgers, Danelius, The United Nations Convention against Torture, р. 119. 49 Виж по-горе 3.1.1, както и обсъждането на юриспруденцията на ЕСПЧ по делата Невмержитски срещу Украйна и Чорап срещу Молдова по-долу. 45

18


Изтезанието е винаги умишлено деяние. То не може да бъде непредпазливо.50 По този въпрос няма разногласия и сериозни дебати по време на подготвителната работа по КПИ. Единствените проблеми са свързани с характера на умисъла. Дефиницията по Декларацията изисква предумисъл, а по време на подготвителната работа по КПИ САЩ предлагат изискването да остане по-строго, като се квалифицира съставомерното деяние като „предумишлено и злоумишлено”.51 Но това предложение не се приема. В декларацията на САЩ по време на ратификацията се заявява, че наказателният състав за изтезание в националното наказателно право ще предполага „специфичен умисъл” заради изискването за специфична целенасоченост на действието.52 Доказването на умисъл се основава както на преки, така и още почесто на косвени доказателства и не е свързано с доказване на мотивация. Това се отнася както за престъпленията с общ, така и за тези със специфичен умисъл.53 Мотивите имат значение само за размера на наказанието. В своя Общ коментар № 2 КСИ подчертава, че „елементите на умисъл и цел в член 1 не включват необходимост от субективно изследване на мотивите на извършителите, а по-скоро необход��мост да се даде обективно заключение с оглед съществуващите обстоятелства”.54 След ратификацията на САЩ Холандия заявява, че декларацията на САЩ ограничава обхвата на дефиницията.55 Според други коментатори, тълкуването на САЩ не изглежда да отива отвъд изискванията на дефиницията в член 1 на КПИ.56 Въпросът с умисъла има и друга страна – предполага ли установяването на изтезание в случай на мълчаливо съгласие на длъжностното лице умисъл както на непосредствения извършител, така и на длъжностното лице? Този въпрос не стои като въпрос на отговорността, включително наказателната, на длъжностното лице – то без съмнение носи такава. Въпросът е дали тя е за изтезание с всички произтичащи от това последствия, включително за тежестта на наказанието и възможното установяване на универсална юрисдикция. В решението си по делото Антропов срещу Русия57 Европейският съд по правата на човека в Страсбург установи изтезание в случай на непредпазливо поведение на длъжностно лице, което допуска малтретиране на задържан от частни лица. С 50

Това, разбира се, не означава, че не може да се търси наказателна отговорност за непредпазливи деяния, особено за престъпна небрежност на ръководителите. Виж в тази връзка: Antonio Cassese, International Criminal Law, Oxford, Oxford University Press, 2003, p. 120. 51 Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture, р. 74. 52 Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture, р. 1278. 53 Виж например за доказване на специфичен умисъл за геноцид, наред с изследване на действията и изказванията на дееца, също така и чрез „общия контекст, в който други виновни деяния са извършени системно срещу същата група” в: ECTR, Prosecutor v. Kayishema and Ruzindana, Trial Chamber, Case No. ICTR-95-1, Judgment of 21 May 1999, § 93. Също за доказване на специфичен умисъл чрез кумулативния ефект от поведението и/или бездействието на дееца в: William Schabas, Genocide in International Law: The Crime of Crimes, Cambridge, Cambridge University Press, 2000, p. 225. 54 CAT, General Comment No. 2, § 5. CAT, General Comment No. 2, § 9. Междуамериканският съд по правата на човека възприе подобен подход (Виж: IACHR, Velásquez-Rodríguez v. Honduras, (Series C), No. 4, Judgment of 29 July 1988, § 173; IACHR, Paniagua Morales v. Guatemala, (Series C), No. 37, Judgment from 8 March 1998, § 134). 55 Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture, р. 1280. Виж допълнителна критика на изискването за „специфичен умисъл” в декларацията на САЩ в: Gail Miller, Defining Torture, New York, Benjamin N. Cardozo School of Law, 2005, p.15. Милър привежда скорошна юриспруденция на американски съдилища, отхвърляща изискването за „специфичен умисъл”. 56 Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture, p. 74. 57 Виж по-долу 3.2.2.

19


това той изглежда приема, че за да се установи отговорност на държавите за изтезание в рамките на ЕКПЧ е необходимо установяването на умисъл на прекия извършител, но не и на длъжностното лице, с чието мълчаливо съгласие то е било извършено. За него е достатъчно да се докаже непредпазливо деяние. Макар че длъжностното лице без съмнение следва да носи наказателна отговорност, би било трудно да се твърди, че тя е за изтезание, като се има предвид липсата на умисъл в неговото/нейното деяние. 2.2. Юриспруденция 2.2.1. Юриспруденцията на органите на ООН Досегашната юриспруденция на органите на ООН не ни помага много да разберем как те тълкуват понятието за изтезание. КПЧ е разгледал голям брой жалби за нарушения на член 7 МПГПП по реда на Допълнителния протокол към Пакта. За съжаление обаче той често отказва да квалифицира по-точно характера на забраненото третиране, когато установи такова, определяйки го просто като „нарушениe на член 7”.58 Подобен е и подходът на този комитет при прегледите на доклади по страни. Той е в съответствие с неговата политика, формулирана в Общ коментар № 20, на отказ да създаде „списък на забранените действия или да установи строги различия между различните видове наказания или третиране”.59 Това е доста спорен подход. Когато намери нарушение на която и да е разпоредба на пакта, КПЧ изисква както изплащане на обезщетение, така и разследване и наказване на виновните за това нарушение.60 Няма съмнение, че точното определяне на характера на забраненото третиране би допринесло и за едното, и за другото, особено като се има предвид, че констатираното от КПЧ нарушение обикновено следва нежеланието на държавата както да го разследва, така и да го признае. Това с особена сила важи за изтезанието, престъпление, установяването на което носи особена стигма, която държавите обикновено трудно приемат. Точното квалифициране, също така, би повлияло и на евентуалното установяване на универсална юрисдикция върху конкретното престъпление в случай на изтезание.61 В ранната си юриспруденция, до приемането на Общ коментар № 20, КПЧ установява изтезания в няколко случая, свързани основно с малтретиране от службите за сигурност на авторитарни режими на хора, уличени като техни противници. В поредица дела срещу Уругвай КПЧ квалифицира като изтезания следните действия, прилагани в комбинация или поотделно, на службите за сигурност срещу противници на режима на военната хунта (1973-1984) с цел 58

Виж също: Joseph, Schultz, Castan, The International Covenant on Civil and Political Rights, p. 208. 59 HRC, General Comment No. 20, § 4. Причините за това е трудно да се установят. Предлаганите обяснения, като това, че, в допълнение на термините от член 3 на ЕКПЧ, член 7 на МПГПП съдържа и термина “жестоко”, което прави градирането по степен на суровост по-трудно, не звучат убедително (Виж: Raija Hanski and Martin Scheinin (eds), Leading Cases of the Human Rights Committee, Second, revised edition, Turku/Åbo, IHR, Åbo Academi University, 2007, p. 78. 60 Виж например едно от последните решения, в което КПЧ намира нарушение на член 7: HRC, Madoui v. Algeria, 1495/2006, Views of 28 October 2008, § 9. Виж също за критична оценка на този подход: Sarah Joseph, Katie Mitchell, Linda Gyorki, Carin Benninger-Budel, A Handbook on the Individual Complaints Procedures of the UN Treaty Bodies, Geneva, OMCT, 2006, p. 159. 61 Виж по-долу част 5.

20


изтръгване на информация или за наказание: системни побои; електрошокове на пръстите, клепачите, носа и гениталиите, след като жертвата е вързана за метална рамка; проникване с твърди предмети в ануса; душене; връзване и поставяне във висящо положение; продължителни потапяния в, или обливания с, мръсна вода (т. нар. submarino); държане гол със завързани очи в изправено положение с белезници на ръцете продължително време (т. нар. planton); лишаване от медицинска помощ; администриране на халюциногенни препарати; заплахи от различен характер, включително за екзекуции и ампутации, понякога свързани и със симулиране на такива. Тези насилия са по правило съпроводени със задържане incommunicado в течение на седмици или дори месеци.62 КПЧ намира изтезания и по делото Ерера Рубио срещу Колумбия от 1987 г. Установените факти по него разкриват подобни действия от страна на военните: овесване за ръцете, побой до загуба на съзнание, завързване в чувал и потапяне в река с цел симулиране на давене, заплахи за убийство на роднините с цел получаване на информация за въстаническо движение.63 По същото време, по няколко дела срещу Заир КПЧ определя като изтезания и действията на службите за сигурност на авторитарния режим на президента Мобуту Сесе Секо. Те включват побои със и без помощни средства, държане дни наред в наводнена килия, изтръгване на ноктите, симулиране на екзекуции, електрошокове върху гениталиите. Изтезанията целят изтръгване на информация или наказание, а жертвите са хора, реални или предполагаеми политически противници на режима.64 По делото Мика Миха срещу Екваториална Гвинея от 1994 г. Комитетът установява изтезания от службите за сигурност над жалбоподателя – противник на режима на президента Обианг Нгуема, които са практикувани на открито през нощта, пред очите на членове на правителството.65 Горните случаи са от период, който би могъл да бъде наречен “класически”, в практиката по изтезанията – използване на държавно санкционирано насилие срещу политически противници на диктаторски режими. През 70-те и 80-те години на миналия век подобни практики бяха широко разпространени в Южна Америка, Африка, Азия и Източна Европа. Демократичната вълна от 90-те години промени както политическия пейзаж в големи части от света, така и моделите на изтезание. То остана да се прилага и обсъжда по-широко в контекста на наказателното правораздаване и в борбата срещу тероризма. Тъкмо в този контекст, макар понякога с “половин уста”, КПЧ идентифицира изтезания в няколко случая през последните години. По делото Домуковски и други срещу Грузия от 1998 г. КПЧ установява изтезания на няколко задържани по обвинения за терористична дейност, насочена срещу 62

Виж следните дела на КПЧ: Grille Motta v. Uruguay, 011/1977, Views of 29 July 1980; Bleier v. Uruguay, 30/1978, Views of 29 March 1982; Lopez Burgos v. Uruguay, 052/1979, Views of 29 July 1981; Sendic v. Uruguay, 063/1979, Views of 28 October 1981; Angel Estrella v. Uruguay, 074/1980, Views of 29 March 1983; Arzuaga Gilboa v. Uruguay, 147/1983, Views of 1 November 1985; Cariboni v. Uruguay, 159/1983, Views of 27 October 1987; Berterretche Acosta v. Uruguay, 162/1983, Views of 25 October 1988; Rodriguez v. Uruguay, 322/1988, Views of 19 July 1994. Виж също: HRC, Lafuente Penarrieta et al. v. Bolivia, 176/1984, Views of 2 November 1987. 63 HRC, Herera Rubio v. Columbia, 161/1983, Views of 2 November 1987. Виж също за изтезание от военните в Колумбия: HRC, Bautista v. Colombia, 563/1993, Views of 27 October 1995; HRC, Arhuacos v. Colombia, 612/1995, Views of 29 July 1997. 64 HRC, Muteba v. Zaire, 124/1982, Views of 24 July 1984; HRC, Miango Muiyo v. Zaire, 194/1985, Views of 27 October 1987; HRC, Kanana v. Zaire, 366/1989, Views of 2 November 1993. 65 HRC, Mika Miha v. Equatorial Guinea, 414/1990, Views of 8 July 1994.

21


тогавашния президент Едуард Шевернадзе. След задържането им те са подложени на жестоки побои с цел изтръгване на самопризнания.66 По делото М��лези срещу Конго от 2004 г. Комитетът установява изтезания от страна на служители на военното разузнаване заради отказ на жертвата, бизнесмен, да предостави свое превозно средство на армията. Изтезанията се състоят в побои, провесване с главата надолу, изтръгване на ноктите, изгаряне на кожата с цигари, счупване на краката и на пръстите и лишаване от достъп до медицинска помощ.67 По делото Халилова срещу Таджикистан от 2005 г. КПЧ установява изтезание на млад мъж, арестуван за участие във въоръжена банда, уличена в извършване на тежки престъпления. Изтезанията включват тежки побои с цел получаване на самопризнания за участие в две убийства, както и побой над неговия баща пред очите на сина, в резултат от който бащата впоследствие умира.68 По друго дело, Шукурова срещу Таджикистан от 2006 г., Комитетът намира “нарушение на член 7”, след като установява, че държавата не е разследвала адекватно оплаквания за изтезания на съпруга и брата на жалбоподателката, тоест, косвено признава, че става дума за изтезания. Потърпевшите били провесени за ръцете и бити продължително време по бъбреците, за да признаят участие в неуспешен бомбен атентат срещу кмета на Душанбе.69 Юриспруденцията на КПЧ не дава ясни указания за границата, която той поставя, между изтезанието и жестокото/нечовешко отнасяне. Така, по ранното дело Уайт срещу Мадагаскар от 1985 г. Комитетът квалифицира като “нечовешко отнасяне”, но не и като изтезание, третирането по време на задържане incommunicado в течение на 10 месеца и последващото осъждане на лишаване от свобода на южноафрикански пилот, обвинен в незаконно пресичане на границата и бягство от затвора. По време на задържането жалбоподателят е държан завързан за пружина на легло на пода в продължение на три месеца и половина. Храната, която е получавал, е била съвсем малко, поради което изгубил 25 кг. от теглото си. В условията на задържане се заразява с хепатит и е преместен в болница. До освобождаването си от затвора, седем години след първоначалното задържане, жалбоподателят пребивава в няколко места за лишаване от свобода при сурови условия, включително в едно от тях в подземна килия с обща площ 9 кв. м., в която той живее заедно с още един затворник, но от която не напуска в течение на 18 месеца. Там, пет години след първоначалното задържане, той за пръв път получава възможност да кореспондира със семейството си.70 Това дело разкрива една нагласа на КПЧ да търси, както и ЕСПЧ по делото Ирландия срещу Обединеното кралство, физически и психологически въздействия с много висока степен на суровост и с много тежки ефекти върху жертвата, за да ги квалифицира като изтезания. За съжаление, по-късната юриспруденция на Комитета не дава възможност да се проследи в каква степен той продължава да се придържа към тези първоначални нагласи, поради предпочитанието му да избягва по-прецизни квалификации в случаите, когато намира нарушение на член 7 и поради противоречивата практика. КПЧ понякога квалифицира случаи само като общо “нарушение на 66

HRC, Domukovsky et al. v. Georgia, Appl. Nos. 623/1995; 624/1995; 626/1995; 627/1995, Views of 6 April 1998. 67 HRC, Mulezi v. Congo, 962/2001, Views from 8 July 2004. 68 HRC, Khalilova v. Tadjikistan, 973/2001, Views of 30 March 2005. 69 HRC, Shukurova v. Tadjikistan, 1044/2002, Views of 17 March 2006. 70 HRC, Wight v. Madagascar, 115/1982, Views from 1 April 1985.

22


член 7”, дори когато по други дела при подобни факти е установявал изтезания. Към този подход той се придържа както в ранната,71 така и в по-късната си юриспруденция.72 От друга страна, Комитетът дава индикации, че е склонен да установи изтезание дори само заради причинена психическа болка и страдание. По делото Ел-Мегреизи срещу Либия от 1994 г. той квалифицира като “изтезание и жестоко и нечовешко отнасяне” продължителното произволно задържане incommunicado в продължение на повече от три години на противник на режима в тази страна.73 Комитетът срещу изтезанията (КСИ) е другият договорен орган на ООН, създал значителна юриспруденция, свързана с изтезания и други сродни форми на забранено третиране, чрез заключителните си наблюдения по периодичните прегледи на доклади на държавите, както и с решенията си по индивидуални жалби. В прегледите на доклади по страни КСИ също често предпочита да говори за “нарушения на Конвенцията”, без да квалифицира по-прецизно за какво точно нарушение става дума. По тази причина е трудно да се установи какви действия той определя като изтезание и какви – като други форми на забранено третиране. В един от редките, но забележителни случаи на конкретна квалификация в заключителните си наблюдения за Израел от 1997 г. КСИ определя следните действия на службите за сигурност спрямо задържани като изтезание: “1. обездвижване в много болезнени пози, 2. поставяне на качулки при специални условия, 3. пускане на силна музика за продължителни периоди, 4. лишаване от сън за продължителни периоди, 5. заплахи, включително заплахи със смърт, 6. силно раздрусване, 7. използване на студен въздух за изстудяване [...]”74 Сравнен с решението на ЕСПЧ по делото Ирландия срещу Обединеното кралство, това е подход, който видимо “сваля летвата” на изискването за силно страдание и болка, за да е налице изтезание. Юриспруденцията на КСИ по индивидуални жалби не допуска убягване от прецизна квалификация на деянието, тъй като Комитетът трябва да го подведе или по член 1 (изтезание), или по член 16 (забрана за жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, извършено, подбуждано или толерирано от лицата по член 1) от КПИ. За съжаление, обаче, тази юриспруденция е твърде бедна. В няколко дела срещу Сърбия и Черна гора КСИ определя като изтезания следните деяния на полицейски служители по отношение на задържани роми, подозирани в извършване на престъпления:  По делото Драган Димитриевич срещу Сърбия и Черна гора жалбоподателят е прикован с белезници за радиатор, след което е ритан и удрян от няколко полицаи, които същевременно му отправяли расистки обиди. Впоследствие той е удрян с метален прът, вързан за велосипед, след което ударите с полицейски палки и метален прът продължават. Побоят, продължил пет часа и половина, е предизвикал кръвотечение от ухото.75 71

Виж например: HRC, Weismann v. Uruguay, 008/1977, Views of 3 April 1980. По това дело става дума за прилагане от военните спрямо член на група, опозиционна на авторитарния режим в Уругвай, на електрошокове, бесене за ръцете, потапяне на главата в мръсна вода до задушаване. 72 HRC, Vargas Más v. Peru, 1058/2002, Views of 26 October 2005. По това дело става дума за прилагане от полицията спрямо заподозрян член на терористичната групировка „Сендеро Луминосо” на електрошокове, провесване от тавана със завързани отзад ръце и симулиране на давене. 73 HRC, El-Megreisi v. Libyan Arab Jamahiriya, 440/1990, Views of 23 March 1994, § 5.4. 74 CAT, Conclusions and recommendations on Israel, (1997), A/52/44, 9 May 1997, § 257. 75 CAT, Dragan Dimitrijevic v. Serbia and Montenegro, 207/2002, Decision of 24 November 2004.

23


По делото Димитров срещу Сърбия и Черна гора жалбоподателят е бит неколкократно в продължение на 13 часа с бейзболна бухалка и стоманен кабел, ритан и удрян с юмруци по цялото тяло. На няколко пъти губи съзнание. Побоят оставя много следи по задните части и лявото рамо. В продължение на няколко дни той е прикован на легло за лечение.76  По делото Данило Димитриевич срещу Сърбия и Черна гора жалбоподателят, съблечен по бельо, е прикован с белезници за метален прът. В продължение на един час е удрян с полицейска палка. Следващите три дни е държан в една и съща стая без храна, вода, медицинска грижа и достъп до тоалетна.77 Третирането и в трите случая е доста сурово, а квалифицирането му като изтезание е в съответствие с аналогичната юриспруденция на КПЧ. По две други дела срещу Тунис от последните години КСИ намира изтезания в случаи, в които третирането изглежда по-малко сурово, но пък за сметка на това е приложено към жертви, които изглеждат по-уязвими физически.  По делото Бен Салем срещу Тунис 73-годишен правозащитник е бит в полицейско управление с юмруци и ритници от няколко полицейски служители за наказание. Друг полицай пръска сълзотворен газ в лицето му, а трети удря главата му в стената. За кратки периоди губи съзнание. В резултат от побоя остава с трайни увреждания на гърба и рамото.78  По делото Саадиа Али срещу Тунис 47-годишна жена е бита за наказание в ареста на съда от сътрудници на охраната. Побоят включва удари с юмруци и ритници, разкъсване на дрехите, скубане на косата и е съпроводен с обиди. По време на побоя жертвата загубва съзнание за кратко. В резултат получава контузии по цялото тяло и сериозно разстройство на съня и паметта.79 И в късната си юриспруденция КСИ продължава да търси относително висока степен на суровост на физическите и психологически въздействия, за да ги определи като изтезания. Доказателство за това е делото Керемедчиев срещу България от 11 ноември 2008 г., по което Комитетът квалифицира насилията, на които уличен и по-късно осъден за хулиганство, съпроводено със съпротива срещу орган на властта, е подложен от полицаи, като нарушение на член 16 (жестоко, нечовешко или унизително отнасяне), но не и като изтезания. Жалбоподателят е арестуван във фоайето на един хотел в Пампорово. Той се оплаква, че веднага след задържането му e повален на земята с белезници на ръцете, бит с юмруци и палки и рит��н от двама полицаи. Тогава губи съзнание за кратко. След това в полицейската кола е душен от полицай, при което загубва съзнание за втори път. По пътя за полицейското управление в Чепеларе той е изваден от колата и заплашван с убийство. След пристигането, в полицейското управление той е лишен от достъп до адекватна медицинска помощ за нараняванията, които е получил. По-късно лекар засвидетелствува натъртване на бъбреците и кръв в урината.80

76

CAT, Dimitrov v. Serbia and Montenegro, 171/2000, Decision of 3 May 2005. CAT, Danilo Dimitrijevic v. Serbia and Montenegro, 172/2000, Decision of 16 November 2005. 78 CAT, Ben Salem v. Tunisia, 269/2005, Decision of 7 November 2007. 79 CAT, Saadia Ali v. Tunisia, 291/2006, Decision of 21 November 2008. 80 CAT, Keremedchiev v. Bulgaria, 257/2004, Decision of 11 November 2008. 77

24


2.2.2. Юриспруденцията на Европейския съд по правата на човека Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ или Съдът), органът, който разглежда индивидуални и междудържавни жалби по ЕКПЧ, заедно с вече несъществуващата Европейска комисия по правата на човека (ЕкмПЧ), е създал най-значителната по обем и по съдържание юриспруденция в сферата на забраната за изтезания, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Тя е оказала влияние както върху юриспруденцията на органите на ООН и на другите регионални системи, така и върху процеса на създаване на муждународни договори и на друго право в тази сфера. На свой ред, тя е повлияна от юриспруденцията на органите на ООН, включително от дефиницията за изтезание в член 1 на КПИ.81 И, разбира се, не на последно място, юриспруденцията на страсбургските органи е повлияла както никой друг върху създаването и прилагането на националните стандарти за защита от изтезания и друго забранено третиране в европейските страни, а в някои случаи и отвъд тях. За разлика от Комитета по правата на човека на ООН, ЕСПЧ е много посклонен да квалифицира точно деянията, когато намери нарушение на член 3 от ЕКПЧ.82 Но консервативният му подход от 70-те години, когато в основата на неговата юриспруденция при разграничаване на отделните форми на забранено третиране бе залегнало степенуването на страданието и болката на жертвата, не му позволяваше да установи изтезания по индивидуални жалби за дълъг период от време, макар да установи нарушения на член 3 в смисъл на нечовешко/ унизително третиране по няколко дела. Томази срещу Франция от 1992 г. е може би онова от тях, където Съдът демонстрира в най-голяма степен склонност да се придържа към подобна консервативна нагласа.83 Жалбоподателят, корсиканец, е арестуван от френската полиция за терористично нападение върху почивен център на Чуждестранния легион в Корсика, обвинение, по което той впоследствие е оправдан. Той се оплаква, че по време на задържането си е бит от полицаи “четиридесет часа нон-стоп”, лишаван от храна за продължителни периоди, държан гол, заставян да говори с насочен в главата пистолет и заплюван неколкократно в лицето. През почти цялото време на престоя му в полицейското управление е държан изправен с белезници на ръцете. Заплашван е с убийство на неговите родители. Твърденията му за физически насилия са подкрепени с данни от медицински прегледи, направени още по време на задържането. Съдът приема, че големият брой удари, които жалбоподателят е получил и тяхната интензивност разкриват нечовешко и унизително отнасяне в нарушение на член 3 от ЕКПЧ. Той обаче не ги квалифицира като изтезание. За пръв път ЕСПЧ установява изтезание през 1996 г. по делото Аксой срещу Турция.84 Жалбоподателят е арестуван от турските сили за сигурност по време на операция срещу Кюрдската работническа партия (КРП), която от дълги години организира части от кюрдското население, основно в Югоизточна 81

За възприемане от ЕСПЧ на елементи от дефиницията на КПИ виж например: ECHR, Salman v. Turkey, § 114. 82 При все това, и той понякога се задоволява само с установяване на „нарушение на член 3”, вместо да конкретизира формата на нарушението – нечовешко/ унизително третиране или изтезание. 83 ECHR, Tomasi v. France, Appl. No. 12850/87, Judgment of 27 August 1992. 84 ECHR, Aksoy v. Turkey, Appl. No. 21987/93, Judgment of 18 December 1996. Преди това решение Европейската комисия по правата на човека установява изтезания по „Гръцкото дело” (виж погоре 3.1.2). Нейните изводи бяха по-късно потвърдени от Комитета на министрите.

25


Турция, за въоръжена борба срещу турските власти с искане за независима кюрдска държава. След ареста, който става около полунощ, той е съблечен гол и с превръзка на очите и вързани отзад ръце е вдигнат да виси за ръцете (т. нар. “палестинско бесене”). Същевременно, докато виси, полицаите прикрепват електроди към гениталиите му, пускат ток и го обливат с вода. Това продължава 35 минути. През следващите четири дни жалбоподателят е бит на интервали с различна продължителност. Отказана му е медицинска помощ за получените травми. Когато, веднага след освобождаването, той е приет в болница, лекарите установяват парализ на двете ръце в резултат от увреждане на нерв в горната част на ръцете. Установявайки нарушението, Съдът отбелязва: “Според Съда такова третиране може да бъде само преднамерено; реално, за да бъде то осъществено, са необходими някаква подготовка и предварителни действия. Прилагането му изглежда е целяло получаване на признания или информация от жалбоподателя. В допълнение към острата болка, която е причинило, когато е било прилагано, медицинските доказателства сочат , че третирането е довело до парализ на двете ръце, който е продължил известно време. Съдът смята, че третиране от такъв сериозен и жесток характер може да бъде описано единствено като изтезание.”85 Аксой е случай, който може да послужи за добра илюстрация на определението от член 1 на КПИ: спрямо жертвата е упражнено умишлено физическо насилие с изключителна суровост от длъжностни лица, за да се изтръгнат самопризнания или друга информация. Като се имат предвид фактите, установяването на изтезание в този случай не представлява нищо, което да отбелязва жалон в международната юриспруденция по забраната на изтезанията. Няколко години по-рано КПЧ установява нееднократно изтезания по аналогични случаи.86 След Аксой Съдът започва да установява изтезания по-често дори ако се вземе предвид тенденцията към увеличаване на общия брой дела, които той разглежда годишно. Това разкрива една нагласа към по-голяма нетърпимост към всякакви форми на насилие и особено към онова, чийто източник са държавни органи. Въпреки това, за разлика от КПЧ и органите на междуамериканската система за защита на правата на човека87, досега няма случай, в който Съдът да е установил изтезание само заради причинена психическа болка или страдание. Прегледът на делата, в които Съдът установява изтезания в нарушение на член 3 от Конвенцията показва, че въпреки значимите промени в неговата практика от последните години, в основата на неговото разбиране за разликата между изтезанието и другите форми на съставомерно третиране по чл. 3 продължава да стои степента на страдание и болка, която съответното третиране причинява.88 От гледна точка на целите на третирането по КПИ Съдът в голямото мнозинство от случаи ограничава установяването на изтезание до „класическите” изтръгване на самопризнания или друга информация. Към това общо наблюдение обаче трябва да се направят три уговорки: 1. След 1999 г. Съдът започва да установява 85

Ibid., § 64. Виж по-горе в тази глава. 87 Виж по-долу 4.2.8. 88 Виж: Fionnuala Ní Aoláin, “The European Convention on Human Rights and Its Prohibition on Torture”, in: Sanford Levinson (ed.), Torture: A Collection, Oxford, Oxford University Press, 2004, p. 217. 86

26


изтезания при относително ниски прагове на страдание и болка по случаи, при които в миналото би установявал евентуално нечовешко и/или унизително отнасяне; 2. Съдът в някои случаи се отказва да придаде доминираща роля при установяването на изтезание на степента на страдание и болка, като обръща внимание и на други елементи от дефиницията за изтезание по КПИ, като целта на третирането и умисъла; 3. Освен в „класическите” случаи на изтръгване на самопризнания или друга информация, Съдът започва да установява изтезания и при преследване на други цели, като наказание и принуда. По отношение на първата уговорка трябва да обърнем специално внимание на доктрината на ЕСПЧ за Конвенцията като „жив инструмент”, формулирана най-ясно с оглед на защитата от изтезания в делoтo Селмуни срещу Франция от 1999 г.: „[…] Съдът смята, че някои действия, които в миналото са класифицирани като „нечовешко и унизително отнасяне„ в противовес на „изтезание‟ могат да бъдат класифицирани другояче в бъдеще. Той смята, че все по-високият стандарт, който се изисква в сферата на защитата на човешките права и основните свободи, съответно и неизбежно изисква поголяма категоричност в оценката на нарушенията на фундаменталните ценности на демократичните общества.”89 Тази доктрина, която подронва утвърдени догми в международното право, е добър отклик на предизвикателствата на един бързо променящ се свят. Произтичащият от нея подход на Съда кара някои коментатори да констатират известно снижаване на прага на изискуемото за установяване на изтезание страдание и болка в юриспруденцията му след Аксой.90 Трябва обаче да се отбележи, че подобна промяна продължава да се осъществява при предпоставк��та на двустепенна градация на страданието и болката, възприета в Ирландия срещу Обединеното кралство: „минимална степен на суровост” на въздействието и, съответно, болката, за приложимост на защитата по член 3 и значително по-висока степен на суровост на въздействието, съпроводено с реквизитите на определението за изтезание от КПТ, както и със специфичната „стигма”, за да бъде то квалифицирано като изтезание. Би било пресилено да се твърди, че степента на страдание и болка, които Съдът приема, че са причинени на жалбоподателя по Селмуни от служители на френската полиция бележат повратен пункт в неговата практика, свързана с оценката на изискуемия праг за установяване на изтезание. Жалбоподателят, който е от марокански произход, е арестуван от френската полиция по подозрение в трафик на хероин. Той е бит, ритан, влачен за косата, заплашван с цел изтръгване на информация. Един полицейски служител му показва своя пенис и го поканва да го смуче, след което уринира върху него. Той също така 89

ECHR, Selmouni v. France, § 101. Схващането за Конвенцията като „жив инструмент, който трябва да се интерпретира в светлината на съвременните условия” има произхода си още в делото Тайрър срещу Обединеното кралство от 1978 г. виж: ECHR, Tyrer v. the United Kingdom, Appl. No. 5856/72, Judgment of 25 April 1978, § 31. След ЕСПЧ подобен подход към МПГПП възприе и Комитетът по правата на човека по делото Джъдж срещу Канада от 2003 г.: HRC, Judge v. Canada, 829/1998, Views of 5 August 2003, § 10.3. 90 Виж: Harris, O‟Boyle, Bates and Buckley, Law of the European Convention on Human Rights, р. 69-70. Авторите смятат, че ако Съдът се придържаше към юриспруденцията си от Ирландия срещу Обединеното кралство, той не би установил, както прави, изтезание, а само нечовешко третиране по Селмуни (Ibid., p. 74). Виж също: С. И. Беляев (ред.), Право на жизнь, запрет пыток и бесчеловечного или унижающего достоинство обращения или наказания: европейские стандарты, российское заканодательство и правоприменительная практика, Екатеринбург, Издательство Уральского университета, 2005, с. 62.

27


се оплаква, че е изнасилен с твърд предмет в ануса. 91 Вярно е, че физическите увреждания, които това третиране причинява, са несравнимо по-леки от уврежданията при Аксой. Но ако към тях се добавят и психическите страдания, предизвикани от сексуалните насилия, на които жалбоподателят е подлаган, прагът на страданието и болката не изглежда да слиза много по-ниско. Въпреки това, в по-късната си юриспруденция Съдът е склонен да установява изтезания при относително по-ниски прагове на страдание и болка. Така е например по делата, в които Съдът установява изтезания, следвайки решения на националните съдилища, квалифициращи като изтезания малтретирания, които не са породили сериозни увреждания у жертвите, които те произнася с ясното съзнание, че производствата впоследствие ще бъдат прекратени и те наистина се прекратяват по давност.92 Подобен е подходът на Съда и по делата, в които той установява изтезания при побои над затворници с дисциплинарна цел.93 Известно снижаване на прага на страданието и болката в сравнение с третирането по Аксой можем да видим и по делата, в които Съдът установява изтезания при принудително хранене на затворници, обявили гладна стачка. 94 В тази връзка, при квалифициране на малтретирането Съдът отчита специфичната уязвимост на определени категории жертви, което води до установяване на изтезания при относително по-малко жестоко третиране.95 Снижаването на прага на страданието и болката очевидно не минава без вътрешна опозиция в Съда, която вижда в това „тривиализиране” на понятието за изтезание.96 На второ място и може би като противодействие на горната тенденция, ЕСПЧ понякога отказва да установи изтезание, когато са налице силно страдание и болка, причинени от длъжностни лица, но третирането няма необходимия специфичен умисъл. Ключово дело в това отношение е Кръстанов срещу България от 2004 г. Жалбоподателят, гимназиален учител, бил с двама свои колеги в едно кафе в София, когато служители на две специализирани служби на МВР влизат в кафето и заповядват на посетителите да легнат, да си сложат ръцете отзад и да си затворят очите. Жалбоподателят изпълнява нареждането и ляга на пейката, но, въпреки това, без каквато и да е видима причина, e ударен два-три пъти с твърд предмет по главата. Той влиза в пререкания с полицейските служители заради безпричинния побой, който му нанасят, в резултат на което те го заплашват и го нагрубяват, след което го извличат от кафето, ударят го няколко пъти и го събарят на земята. Там жалбоподателят е удрян още с приклад на оръжие и е ритан в ребрата. След това полицейските служители му нареждат да покаже документите си за самоличност. След като ги проверяват, те му обясняват, че има някакво объркване по отношение на неговата самоличност и побоят е прекратен. Полицейските служители му казват, че са го взели за друг човек и се извиняват. 91

ECHR, Selmouni v. France, § 82. Виж например: CEDH, Öktem c. Turquie, Requête no 74306/01, Arrêt du 19 octobre 2006; CEDH, Yeşil et Sevim c. Turquie, Requête no 34738/04, Arrêt du 5 juin 2007. 93 Виж: ECHR, Dedovskiy and Others v. Russia; ECHR, Vladimir Romanov v. Russia, Appl. No. 41461/02, Judgment of 24 July 2008. По делото Дедовски Съдът при установяване на изтезание отдава особено значение на факта, че побоят над затворниците е в повечето случаи безпричинен и непровокиран. 94 Виж: ECHR, Nevmerzhitsky v Ukraine, Appl. No. 54825/00, Judgment of 5 April 2005; ECHR, Ciorap v Moldova, Appl. No. 12066/02, Judgment of 19 June 2007. 95 Виж например: ECHR, Menesheva v. Russia. 96 Виж например особените мнения на съдиите Малинверни и Ковлер по делото Владимир Романов срещу Русия. 92

28


Травмите причиняват тежко разстройство на здравето на жалбоподателя, в резултат от което той по-късно получава увреждане („втора степен инвалидност”, съгласно националната класификация). Съдът отбелязва, че, освен това, те очевидно са му причинили и силно физическо страдание и болка. „Но по всичко личи, че болката и страданието не са причинени на жалбоподателя умишлено, например за да го накарат да признае престъпление или за да пречупят неговата физическа и морална съпротива. В допълнение, уврежданията са причинени през кратък период от време, докато трае полицейската операция за задържане на предполагаеми правонарушители, която очевидно се провежда при повишено напрежение.”97 Малтретирането в този случай е наистина твърде сурово; то например изглежда по-сурово от това по делото Бурсук срещу Румъния, което ЕСПЧ решава само няколко дни след Кръстанов и по което установява изтезание.98 „Допълнението” за краткия период на малтретирането изглежда ирелевантно; причината за него е неясна. Остава като възможен мотив липсата на пряк умисъл, която наистина изглежда е онова, което кара Съда да приеме, че по Кръстанов не е налице изтезание. Заедно с това, от гледна точка на целите на третирането съгласно дефиницията по КПИ, Съдът стеснява своята трактовка на съставомерния умисъл, изисквайки този умисъл да бъде пряк и отнасяйки го до само една, при това не съвсем ясно очертана, част от целите по КПИ (признание на престъпление, „пречупване на физическата и морална съпротива”), но не и към останалите цели (например наказание или сплашване). Така, макар по Кръстанов Съдът да насочва своето внимание към други елементи от дефиницията по КПИ, неговият подход, общо взето, остава твърде тесен на фона на тази дефиниция, както и на фона на предходната99 и, особено, на фона на последващата му юриспруденция.100 Отивайки отвъд „класическите” случаи на изтезание за изтръгване на самопризнания или друга информация в юриспруденцията на ЕСПЧ, следва да обърнем особено внимание на делото Айдън срещу Турция от 1997 г. Жалбоподателката е дете, 17-годишно момиче. Тя е задържана от служители на турската жандармерия по подозрения в подпомагане на Кюрдската работническа партия. В условията на задържане е съблечена и поставена в автомобилна гума, в която е въртяна. След това е бита и обливана със студена вода под високо напрежение. По-късно е изнасилена от служител във военна униформа. Съдът подчертава особено предизвикващия изключителна погнуса акт на изнасилване на непълнолетно момиче от длъжностно лице в условията на задържане. Според Съда то е предизвикало както физическа болка от проникването, така и „дълбоки психологически следи у жертвата, които с 97

ECHR, Krastanov v. Bulgaria, Appl. No. 50222/99, Judgment of 30 September 2004, § 53, достъпно на български език на: http://www.justice.government.bg/new/Documents/Verdicts/d_krastanov.doc. Виж също за оценката на това дело в: Peter van Dijk, Fried van Hoof, Arjen van Rijn, Leo Zwaak (eds), Theory and Practice of the European Convention on Human Rights, Fourth Edition, Antwerpen/Oxford, Intersentia, 2006, p. 408 (По-нататък за краткост: Van Dijk, van Hoof, van Rijn and Zwaak, Theory and Practice of the ECHR). 98 CEDH, Bursuc c. Romaine, Requête no 42066/98, Arrêt du 12 octobre 2004. 99 Виж по-долу обсъждането по делото Айдън срещу Турция. 100 Например по делата Невмержитски срещу Украйна и Чорап срещу Молдова (виж по-долу). Виж също така по-долу обсъждането по делото Антропов срещу Русия, както и това по делото Кунарац на МНТБЮ.

29


течение на времето не преминават така бързо, както другите форми на физическо и психичeско насилие”.101 Въпреки особеното значение, което Съдът придава на изнасилването, той подчертава, че би намерил изтезание по това дело и заради физическото малтретиране, взето само по себе си.102 Айдън е първото дело, в което ЕСПЧ установява, че изнасилване в условията на задържане съставлява изтезание.103 Освен този факт, сам по себе си от характер да придаде особено значение на това дело, то има своето специфично място в юриспруденцията на страсбургските органи и заради подхода на Съда при оценката на целите на третирането. От фактите по делото не става ясно дали изнасилването, отделно от другите форми на малтретиране, преследва каквато и да било цел, която, според израза на Бъргърс и Данелиус, има някаква – макар и отдалечена – връзка с интересите или политиките на държавата или нейните органи. Въпреки това, Съдът е готов да установи изтезание. Подходът на ЕСПЧ към преценката на целите на третирането претърпява по-нататъшно развитие по делата Невмержитски срещу Украйна от 2005 г. и Чорап срещу Молдова от 2007 г.104 И двете дела се отнасят до принудително хранене на затворници, обявили гладни стачки. Мерките, чрез които те са принудени да приемат храна, са лишени от валидни медицински основания.105 Затворническата администрация осъществява принудителното хранене със средства, които причиняват на затворниците унижения и силни болки. Те са приковавани с белезници към стол, в устата им е напъхван разширител и по него в стомасите им са вкарвани маркучи или тръби, по които е вливана храната. Допълнително, заради съпротивата на жалбоподателя, са използвани метални щипци за изваждане на езика или палки за усмиряване. Тези интервенции, които са прилагани по няколко пъти на седмица в съответствие с норми на вътрешното право на страните, причиняват на жалбоподателите наранявания. И по двете дела Съдът установява изтезание, след като преценява, че, лишено от валидни медицински основания, принудителното хранене цели по-скоро да ги принуди да се откажат от гладните стачки, като им причинява без необходимост силна болка и унижения. Разбира се, в допускането, че принудата може да бъде цел на третирането, която да обоснове установяване на изтезание, няма нищо, което да отива отвъд Айдън. Развитието по Невмержитски и Чорап е в оценката на мерките за принудително хранене като изтезание независимо от това, че са осъществени в съответствие със законова процедура, както и в по-ниския регистър на болка и страдание. В огромното мнозинство от случаи, в които Съдът установява изтезание, извършителите са длъжностни лица, които участват пряко. Изключение е делото Антропов срещу Русия от 2009 г. Жалбоподателят е арестуван от полицията по обвинение в убийство. След арестуването по време на конвоиране той е похитен, при сериозни съмнения за съучастие на следовател, от роднини 101

ECHR, Aydın v. Turkey, Appl. No. 23178/94, Judgment of 25 September 1997, § 83. Ibid., § 86. 103 Но то не е първото подобно дело в международната юриспруденция. Една година преди ЕСПЧ като изтезание квалифицира изнасилване в условията на задържане Междуамериканската комисия по правата на човека по делото: IACommHR, Martí de Mejía v. Perú, Case 10970, Report No. 5/96, OEA/Ser.L/V/II.91 Doc. 7 at 157, 1996. 104 ECHR, Nevmerzhitsky v Ukraine.; ECHR, Ciorap v Moldova. 105 В този пункт Съдът изхожда от стандартите за информирано съгласие, конфиденциалност и третиране в случай на гладни стачки, възприети в Препоръка № R (98) 7 на Комитета на министрите на Съвета на Европа за етичните и организационни аспекти на здравеопазването в затвора. 102

30


на човека, в убийството на когото той е подозиран. Те го подлагат на тежък побой – завързан е за радиатор, изгарян с цигара, удрян с табуретка, пейка и инструменти. След като изпада в безсъзнание, е поливан с вода и отново малтретиран. По време на побоя е принуждаван да направи самопризнания за убийството. След побоя е захвърлен на пътя, където го намира следователят. Малтретирането причинява на жалбоподателя сериозни увреждания на здравето, включително счупване на пръстите на ръцете и краката, както и други травми. ЕСПЧ установява изтезание, заявявайки: „[…] [Б]ез да е необходимо да се изследва дали участието на длъжностните лица е отишло по-далеч от нехайство, Съдът смята за установено, че е налице провал в осигуряването на сигурността на жалбоподателя и че има причинна връзка между поведението на властите и малтретирането на жалбоподателя”.106 Подобно заключение би шокирало онези, които тълкуват дефиницията по КПИ като изискваща умисъл както от непосредствения извършител, така и от длъжностното лице, с чието мълчаливо съгласие е осъществено деянието. Фактите по делото дават основание да се заключи, че е налице явно или поне мълчаливо съгласие от страна на длъжностното лице (следователя) за малтретирането, на което жалбоподателят е подложен. Но Съдът очевидно отхвърля идеята съгласието да е непременно свързано с някакъв умисъл и установява изтезание при непредпазливо деяние на длъжностното лице. Другият прочит на Антропов би могъл да се свърже с продължаващата, макар и малко поизбледняла през последните години натрапчива идея за степента на страдание и болка като решаващи за установяване на изтезание. Фактите по това дело наистина разкриват едно изключително жестоко малтретиране на жалбоподателя. Установяването при тези факти само на нечовешко или унизително отнасяне вероятно би подронило смисъла на защитата в очите на един съд, който по начало е приел, че тя трябва да бъде толкова по-силна, колкото по-силно страдание и болка е причинило малтретирането. Както става ясно, юриспруденцията на ЕСПЧ по защитата от изтезания от последните няколко години, въпреки че продължава да робува на ограниченията от делото Ирландия срещу Обединеното кралство, проявява готовност да се отвори към един по-динамичен и освободен от догми подход, който е съобразен с нарастващите изисквания за все по-ефективна защита на правата на човека в съвременните общества. Предстои да се види в каква степен Съдът ще се окаже готов да продължи по този път и какви допълнителни плодове ще даде този негов подход. 3. Жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание 3.1. Значение на „жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание” Разбирането на значението на „жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание” в практиката и в доктрината е повлияно от пределно общия характер на формулировката на забраната в значително по-висока степен, отколкото разбирането на значението на „изтезание”. Докато международното право съдържа, макар и различни, но все пак относително ясни 106

ECHR, Antropov v. Russia, Appl. No. 22107/03, Judgment of 29 January 2009, § 41.

31


дефиниции на понятието за изтезание, това не може да се каже за жестокото, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Националното право в това отношение също не помага кой знае колко, тъй като онова, което в юриспруденцията на международните органи се обозначава с тези термини, е елемент от най-различни дялове на националното право. Поради това те нито са дефинирани ясно на това равнище, нито са обединени от единен режим на санкции. Може да се каже, че международното право на забраната на жестокото, нечовешко или унизително отнасяне или наказание е типичен пример за „право, създадено от съд”.107 Следователно, изучаването на юриспруденцията на международните органи е единственият ключ към значението на тези термини. Изхождайки от общия контекст на включването на тези понятия в системата на защита на правата на човека, би могло да се мисли, че в обхвата на нечовешкото или унизително отнасяне попада нарушението на всяко човешко право. И наистина, нима нарушаването на правото на личен или семеен живот, на религиозната свобода, на свободата на изразяване не е нечовешко или унизително? Всеобщата декларация за правата на човека, в член 1 полага човешкото достойнство в основата на правата на човека. Посегателствата срещу него са посегателства срещу самата идея за „човечност” и в този смисъл „нечовешко отнасяне”. Но международните органи, които се занимават с нарушения и на другите човешки права, са ограничили значението на „жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание” по начин, който само частично съвпада с разбирането, което произтича от едно такова тълкуване. Отправният пункт за това ограничение са дефинициите за изтезание и това е съвсем естествено, като се имат предвид формулировките на забраната, в които изтезанието се появява обикновено заедно с жестокото, нечовешко или унизително отнасяне. Поради това значението на последните термини гравитира около това на „изтезание”, тоест около деяния, свързани с относително тежки случаи на физическо и психическо малтретиране,108 лоши условия на задържане в места за лишаване от свобода от всякакъв вид или действия, имащи за цел или резултат изпитването от жертвата на чувство на унижение. Въпреки че материалният обхват на „жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание” е в общи линии един и същ в различните международни системи за защита на правата на човека, в подходите на съответните международни органи за квалифициране на едно деяние по този начин, има и известни различия. Едно от тях, за което вече стана дума, е отсъствието на „жестоко” от европейската система. Последната борави само с „нечовешко” и „унизително”, които изцяло поглъщат „жестоко”.109 Поради това, че в досегашната си практик�� Комитетът по правата на човека на ООН предпочита да се ограничи с установяване или не на нарушение на член 7 от МПГПП и рядко квалифицира характера на третирането, когато намери нарушение, неговата юриспруденция не помага особено при установяване значението на тези термини. Друга особеност на системата на МПГПП е възможността някои от случаите, които в европейската система попадат в материалния обхват на член 3

107

Ср.: Gilles Lebreton, Libertés publiques et droit de l’Homme, p. 291. Виж: Amos, Human Rights Law, р. 205. 109 Виж по-горе глава 1. 108

32


от ЕКПЧ, да се разгледат по член 10, т. 1 от Пакта.110 В практиката си КПЧ често разглежда тази разпоредба като своего рода „резервна писта” за жалби на лишени от свобода по член 7. Той или намира нарушение едновременно на член 7 и член 10, т. 1, или, по тези жалби, които разкриват по-малко сурови форми на третиране, намира нарушение само на член 10, т. 1, но не и на член 7. В своя Общ коментар № 21 Комитетът изрично отбелязва, че позитивното задължение на страните по член 10, т. 1 допълва забраната за изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание.111 Това кара някои коментатори на свой ред да приемат, че член 10, т. 1 се отнася до „форми на третиране, които не са достатъчно сурови, за да бъдат квалифицирани като жестоки, нечовешки или унизителни по член 7”.112 Всъщност, подобна интерпретация на член 10, т. 1 от МПГПП е твърде тясна и по всяка вероятност плаща данък на един остарял подход към човешките права на лишените от свобода. Тя не е оправдана нито с оглед на буквалното значение на формулировката на разпоредбата, нито от подготвителните материали към МПГПП.113 Член 10, т. 1 изрично обвързва третирането на лишените от свобода с идеята за „присъщото на човешката личност достойнство”. Нещо повече, тази изрична обвързаност е специално обсъдена и въведена в разпоредбата при подготовката на Пакта по предложение на Тунис.114 Тя, също както член 1 от Всеобщата декларация за правата на човека, насочва към задължение за съблюдаване на един много по-широк спектър от човешки права от тези по член 7. Всъщност, в практиката си, макар и по изключение, Комитетът намира нарушение на член 10, т. 1 заради нарушаване на права извън обхвата на тези по член 7, като например заради необосновано ограничаване на правото на достъп на лишен от свобода до медицински документи, които го засягат лично.115 За разлика от КПЧ, още с най-ранната си юриспруденция по член 3 от ЕКПЧ Европейската комисия по правата на човека (Комисията) и Европейският съд по правата на човека (Съдът), подобно на случая с изтезанието, правят опити за разграничаване на „нечовешко” и „унизително”, както когато става дума за „отнасяне” изобщо, така и в случаи на наказание. Тези опити започват още с Гръцкото дело.116 По-късно, по делото Ирландия срещу Обединеното кралство,117 Съдът установява едно разбиране, което впоследствие се превръща в нещо като мантра по много от делата по член 3: „Съдът смята третирането за „нечовешко”, защото, наред с другото, то е предумишлено, е прилагано часове наред и е причинило действителна телесна повреда или интензивно физическо или психическо страдание. Той смята третирането за „унизително”, защото причинява у жертвата 110

Член 10, т. 1 от МПГПП гласи: „Всяко лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство.” 111 HRC, General Comment No. 21: Humane treatment of persons deprived of liberty (Art. 10), 10/04/92, § 3 (По-нататък за краткост: HRC, General Comment No. 21). 112 APT/CEJIL, Torture in International Law, p. 9. Виж също за подобна интерпретация: Joseph, Schultz, Castan, The International Covenant on Civil and Political Rights, p. 275; Nowak, CCPR Commentary, p. 172. 113 Виж: Marc Bossuit, Guide to the “travaux préparatoires” of the International Covenant on Civil and Political Rights, Dordrecht etc., Martinus Nijhoff, 1987, pр. 226-227 (по-нататък за краткост: Bossuit, Guide to the “travaux préparatoires”of the ICCPR). 114 Ibid., p. 226. 115 HRC, Zheludkova v. Ukraine, 726/1996, Views of 29 October 2002. 116 ECmHR, The Greek Case, § 180. 117 ECHR, Ireland v. the United Kingdom, § 167.

33


чувства на страх, терзание и малоценност, които ги унизяват и опозоряват.”118 Наред с тази първа група елементи от значението на „нечовешко” и „унизително”, ранната юриспруденция на органите на ЕКПЧ установява и различие в степента на страдание и болка и съответно на това разлики в обема на понятията „изтезание”, „нечовешко” и „унизително” отнасяне. По Гръцкото дело Комисията приема, че всяко изтезание е нечовешко и унизително отнасяне, а всяко нечовешко отнасяне – също така унизително. Трите форми на третиране освен това са представени като континуум, при който всяка следваща е отегчена форма на предишната.119 ЕСПЧ се стреми да прилага този подход изцяло или частично към разбирането на „нечовешко” и „унизително” всеки път, когато фактите по делото позволяват това, включително по някои от последните си решения.120 На практика обаче Съдът изглежда се е отказал да следва сляпо този подход във всички свои решения по член 3. Така например по делото Кръстанов срещу България Съдът квалифицира като нечовешко процесното третиране от страна на полицейски служители, за което изрично приема, че е неумишлено.121 Като нечовешко в някои случаи Съдът квалифицира и третирането, свързано със страданията на близките на безследно изчезнали при сблъсъка им с бездействието на властите в хода на разследването на национално ниво.122 Подобно третиране е трудно да се определи като предумишлено. Специалният докладчик по изтезанията на Съвета по правата на човека на ООН проф. Манфред Новак на свой ред нееднократно приема, че за установяване на нечовешко отнасяне е достатъчно само непредпазливо деяние.123 Теорията за градацията на болката и страданието в континуума на третиране от „унизително” през „нечовешко” към „изтезание” при съответно стесняване на обема на тези понятия също не е без своите сериозни проблеми. Те са преди всичко в елементите на произвол при квалифициране на нечовешкото отнасяне като предполагащо по-висока степен на болка и страдание от унизителното. Освен това, анализът на юриспруденцията на Съда в случаите, в които той определя третирането като нечовешко, за разлика от случаите, в които той го определя като унизително, не подкрепя теорията за градацията. Самият Съд квалифицира третиране, основано на сходни факти, например когато са свързани с условия в места за лишаване от свобода, веднъж като унизително, а друг път като нечовешко, при това понякога в ситуации, в които третирането, определено като унизително, е дори по-сурово от това, определено като нечовешко.124 118

ECHR, Kudła v. Poland, Appl. No. 30210/96, Judgment of 26 October 2000, § 92. Cf.: APT/CEJIL, Torture in International Law, p. 57. Виж също така за подобна оценка: Van Dijk, van Hoof, van Rijn and Zwaak, Theory and Practice of the ECHR, p. 408. 120 Виж например: ECHR, Barabanshchikov v. Russia, Appl. No. 36220/02, Judgment of 8 January 2009, § 51. 121 ECHR, Krastanov v. Bulgaria, § 53. По-подробно за фактите по делото и изводите на Съда виж по-горе 3.2.2. Виж също за случай, в който Съдът намира нечовешко отнасяне при установена липса на умисъл: ECHR, Novinskiy v. Russia, Appl. No. 11982/02, Judgment of 10 February 2009, § 112. 122 Виж например: ECHR, Bazorkina v. Russia, Appl. No. 69481/01, Judgment of 27 July 2006, § 141; ECHR, Orhan v. Turkey, Appl. No. 25656/94, Judgment of 18 June 2002, § 360. 123 Nowak, CCPR Commentary, p. 161; Nowak, McArthur, The United Nations Convention against Torture, р. 558. 124 Виж например ECHR, Kalashnikov v. Russia, Appl. No. 47095/99, Judgment of 15 July 2002 (унизително) за разлика от ECHR, Novinskiy v. Russia (нечовешко). 119

34


Едно от ключовите понятия в юриспруденцията на ЕСПЧ и на органите на ООН е понятието за „минимална степен на суровост”. За системата на Европейската конвенция за правата на човека това е основно изискване към въздействието, за да попадне то в материалния обхват на член 3. По делото Ирландия срещу Обединеното кралство ЕСПЧ приема: “[…][Л]ошото третиране трябва да достигне минимална степен на суровост, за да попадне в обхвата на член 3. Оценката на този минимум е по своята природа относителна; тя зависи от всички обстоятелства по делото, в това число от продължителността на третирането, неговите физически и психически последствия и, в някои случаи, от пола, възрастта, здравословното състояние на жертвата и пр.”125 Този подход е потвърден в десетки по-късни решения. Той предполага, че, според Съда, е възможно да има лошо третиране, което не попада в обхвата на член 3.126 Подходът на Комитета по правата на човека на ООН по делото Воулан срещу Финландия е аналогичен. Там той също приема, че „за да бъде наказанието унизително, унизяването или опозоряването трябва да надхвърлят определено ниво”.127 Но какво точно би могло да бъде това третиране под линията на „минималната степен на суровост”? И ако то наистина е „лошо”, още повече ако включва някакво унизяване или опозоряване, допустимо ли е неговите жертви да бъдат оставени извън защитата на тези разпоредби? На тези въпроси юриспруденциите на ЕСПЧ и КПЧ не дават задоволителен принципен отговор. Поради това адекватният подход за установяване на това, къде точно и с какви аргументи е прокарана разделителната линия включва изследване на граничните случаи. Но преди да пристъпим към такова изследване е необходимо да обърнем внимание на един друг критерий, който международните органи използват при оценката на това дали дадено третиране попада в обхвата на забраната за нечовешко или унизително отнасяне или наказание в допълнение към минималната степен на суровост. Това е законността и пропор��ионалността на въздействието. ЕСПЧ се сблъсква с този проблем още по делото Клаас срещу Германия от 1993 г. По това дело двама полицаи извиват ръцете и удрят главата на социална работничка при опит да я арестуват с цел да я тестват за употреба на алкохол преди шофиране. Според полицаите тя се съпротивява на ареста и те са принудени да употребят сила и помощни средства (белезници). Впоследствие медицинско освидетелстване установява няколко натъртвания и сериозни проблеми с една от раменните стави на жалбоподателката. Съдът приема, че няма нарушение на член 3, тъй като употребата на сила по време на ареста е законна и пропорционална на преследваната цел.128 По подобен начин, по делото Берлински срещу Полша от 2002 г. Съдът отказва да намери нарушение на член 3 в случай на относително сурово третиране от полицаи на двама братя, активно трениращи в спортна зала на Люблинския университет. Полицията е 125

ECHR, Ireland v. the United Kingdom, § 162. В решението си по делото Бесим Османи срещу Сърбия от 2009 г. КСИ добавя към тези основания и ромската етническа принадлежност на жалбоподателя. Той приема, че тя го прави специфично уязвим поради „неизбежната асоциация с малцинство, което исторически е било обект на дискриминация и предразсъдъци” (CAT, Besim Osmani v. Serbia, 261/2009, Decision of 8 May 2009, § 10.4. 126 Виж: Uğur Erdal, Hasan Bakırcı, Article 3 of the European Convention on Human Rights: A Practitioner’s Handbook, OMCT Handbook series, Vol. 1, Geneva, 2006, p. 123 (по-нататък за краткост: Erdal, Bakırcı, Article 3 of the European Convention on Human Rights) 127 HRC, Voulanne v. Finland, 265/1987, Views of 7 April 1989, § 9.2. 128 ECHR, Klaas v. Germany, Appl. No. 15473/89, Judgment of 22 September 1993.

35


повикана от управителя на залата заради отказа им да я напуснат, след като са помолени. Братята оказват сериозна съпротива на шестимата полицаи, които им отвръщат с юмруци, палки и сълзотворен газ. В резултат от употребата на сила те получават сериозни наранявания. Единият от тях е хоспитализиран за 11 дни, а другият е лекуван в същата болница амбулаторно. Според Съда „[с]ериозността на уврежданията сама по себе си не засенчва факта, че прибягването до физическа сила в този случай е станало необходимо заради поведението на жалбоподателите. Следователно, макар и жалбоподателите да са страдали в резултат от инцидента на 4 октомври 1993 г., употребата на сила срещу тях не е била прекомерна.”129 В тези и в другите подобни случаи130 Съдът приема, че дори въздействието да е причинило сериозно страдание и болка, както и телесни увреждания и поради това да надхвърля далеч минималната степен на суровост, то не е нечовешко или унизително, щом употребената сила е пропорционална и преследва законна цел. Законността и пропорционалността са понятия със самостоятелно значение, които не изглеждат априори обвързани помежду си за целите на преценката дали дадено въздействие е нечовешко или унизително. В действителност обаче те са тясно преплетени в международната юриспруденция. При равни други условия едно въздействие, което е резултат от незаконна мярка, е много по-вероятно да попадне в приложното поле на забраната за нечовешко или унизително отнасяне, отколкото ако е законно. Говорейки за минималната степен на суровост на третирането, ЕСПЧ изрично подчертава, че то трябва да бъде „легитимно”.131 Наистина, в юриспруденцията си Съдът отказва да намери нарушение на член 3 от Конвенцията поради недостигане на прага на минималната степен на суровост и в случаи на въздействия, които не са законни, но това е по-скоро изключение. Така например по делото Уейнрайт срещу Обединеното кралство от 2006 г. Съдът приема, че минималната степен на суровост не е достигната и поради това отхвърля жалбата по член 3 в случай на гол обиск на роднини на затворник преди и като условие за провеждане на свиждане, който не е проведен в съответствие със законовите изисквания.132 Това се отнася и за някои от аспектите на материалните условия на задържане по делата Георгиев срещу България и Андрей Георгиев срещу България.133 Сама по себе си законността, без оглед на пропорционалността на мярката, както и в случая с изтезанието, разбира се, не е достатъчна да обоснове изключването на процесното въздействие от обхвата на забраните. В своя доклад пред Комисията по правата на човека на ООН от 2005 г. специалният докладчик по изтезанията проф. Манфред Новак прави един проницателен опит de lege ferenda да обвърже законността с пропорционалността от гледна точка на изискванията на член 1 и член 16 от КПИ:

129

ECHR, Berliński v. Poland, Appl. Nos. 27715/95 and 30209/96, Judgment of 20 June 2002, § 64. Виж: CEDH, Milan c. France, Requête no 7549/03, Arrêt du 24 janvier 2008; ECHR, Barta v. Hungary, Appl. No. 26137/04, Judgment of 10 April 2007. 131 Виж например: ECHR, Poltoratskiy v. Ukraine, Appl. No. 38812/97, Judgment of 29 April 2003, § 132; ECHR, G. B. v. Bulgaria, Appl. No. 42346/98, Judgment of 11 March 2004, § 71; ECHR, Iorgov v. Bulgaria, Appl. No. 40653/98, Judgment of 11 March 2004, § 71. 132 ECHR, Wainwright v. the United Kingdom, Appl. No. 12350/04, Judgment of 26 September 2006. 133 Виж по-долу в тази част. 130

36


„Принципът на пропорционалност изисква преди всичко законност на използването на сила от гледна точка на вътрешното право, което обикновено се регулира с нормите, относими към полицията. На второ място, използването на сила трябва да преследва законна цел, като например осъществяването на законен арест на лице, подозирано в извършването на престъпление, пресичането на възможността за бягство на лице, което е законно задържано, защита на лице от незаконно насилие, самозащита или действие, предприето на законно основание с цел разпръскване на демонстрация или потушаване на бунт или въстание. Повечето от тези цели могат да бъдат открити експлицитно в член 2 (2) на ЕКПЧ относно не-абсолютната природа на правото на живот, но подобни изключения не са предвидени при правото на личен интегритет и достойнство по член 3 на ЕКПЧ. Това може би бе грешка. Щеше да е по-добре да се дефинира правото на личен интегритет и достойнство по позитивен начин, да се предвиди абсолютна забрана на всяко изтезание [...] и да се установи ограничителна клауза за използването на законна сила от правоприлагащите органи.”134 В преценката си за това, дали едно въздействие попада в приложното поле на член 3, ЕСПЧ изхожда от интегралната оценка на неговата степен на суровост, неговата законност и пропорционалност. В следните случаи от поновата юриспруденция на Съда,135 за които може да се приеме че са прецедентни, той не е намерил нарушение на член 3, основавайки се на подобна оценка:136  В. срещу Обединеното Кралство от 1999 г. На десетгодишна възраст жалбоподателят извършва отвличане и убийство на двегодишно дете в съучастие. Осъден е на 15 г. лишаване от свобода. Той се оплаква, че търсенето на наказателна отговорност, осъждането на ефективно лишаване от свобода от съд за възрастни при масивно присъствие на медии и широко отразяване на процеса на такава възраст е нечовешко или унизително отнасяне и наказание. С десет гласа срещу седем Съдът приема, че няма нарушение на член 3 поради това, че наказанието не е достигнало необходимата степен на суровост, за да бъде нечовешко или унизително.137  Берктай срещу Турция от 2001 г. Жалбоподателят е баща на човек, арестуван за това, че не носел със себе си документ за самоличност. Впоследствие синът е разпитван за участие в дейността на Кюрдксата работническа партия. По време на задържането синът пада, скача или е изхвърлен от балкона на полицейското управление. Бащата е заставен да подпише предварително подготвена декларация, че синът е паднал сам и че не обвинява полицията за нищо, преди и като условие синът да бъде 134

Civil and Political Rights, Including the Question of Torture and Detention: Report of the Special Rapporteur on the question of torture, Manfred Nowak, E/CN.4/2006/6, 23 December 2005, Note 2. 135 Фокусът върху по-новата юриспруденция е необходим поради това, че, както в случая с изтезанието, така и по отношение на нечовешкото и унизително отнасяне, юриспруденцията на Съда еволюира към „сваляне на летвата” на суровостта на третирането. Виж: Harris, O‟Boyle, Bates and Buckley, Law of the European Convention on Human Rights, рр. 69-70, 94. 136 За подбора на цитираните случаи, в допълнение към собствената си преценка, съм използвал тяхната оценка като прецедентни от самия Съд, както и: INTERIGHTS, Prohibition of Torture and Inhuman or Degrading Treatment or Punishment under the European Convention on Human Rights (Article 3): Manual for Lawyers, London, Interights, 2007. 137 ECHR, V. v. the United Kingdom, Appl. No. 24888/94, Judgment of 16 December 1999.

37


настанен в специализирана болница за лечение на сериозните му травми. Бащата се оплаква, че е преживял силни душевни терзания заради упражнената върху него принуда, което представлява нечовешко или унизително отнасяне. Съдът преценява, че третирането не е достигнало минималната степен на суровост, поради което не установява нарушение на член 3.138 Гелфман срещу Франция от 2004 г. Жалбоподателят, затворник, който е болен от СПИН (отпреди да бъде настанен в затвора), се оплаква, че продължаващото му лишаване от свобода в резултат от отказ да бъде освободен по здравословни причини е равносилно на нечовешко или унизително отнасяне. Медицинските становища по делото правят противоречиви препоръки за това, дали жалбоподателят трябва да бъде освободен от затвора. Някои от тях описват състоянието на неговото здраве като твърде тревожно. Съдът приема, че „нито здравословното състояние на жалбоподателя, нито страданията, от които той се оплаква, понастоящем достигат необходимото равнище на суровост, за да нарушат член 3 от Конвенцията.”139 Той се позовава на положителна практика на френските власти в други случаи, в които те са успявали да реагират своевременно на потребностите от неотложни медицински интервенции на лишени от свобода. Матенсио срещу Франция от 2004 г. Жалбоподателят, лишен от свобода за убийство, получава инсулт в затвора в Поаси през 1995 г. В резултат е инвалидизиран 80% с парализирана дясна страна и сериозни говорни затруднения. Затворът не е в състояние да осигури 24-часово медицинско обслужване, поради което началникът му предлага да го прехвърли в друг затвор, където такова има. Жалбоподателят отказва, тъй като неговите близки и приятели са от района на Поаси. В края на краищата той е помилван и освободен през 2001 г. Жалбоподателят се оплаква от нечовешко и унизително отнасяне в резултат от продължаващото му задържане в условия, в които не може да му бъде осигурена адекватна медицинска помощ. Съдът, с мнозинство от шест на един гласа приема, че минималната степен на суровост на третирането в този случай не е достигната.140 Георгиев срещу България от 2005 г. Жалбоподателят се оплаква от материалните условия в следствения арест на Пазарджик, в който той е задържан по обвинение в извършено престъпление за период от един месец и половина през лятото на 1998 г. През първите дни жалбоподателят, момче на седемнадесет години към момента на задържането, е настанен заедно с още един човек в килия от 16 кв. м. След това е преместен в килия от 8 кв. м., която се намира под земята. Нея той обитава сам. В килията няма достъп до естествена светлина. Той не е извеждан за разходка на открито през цялото време на задържането си, въпреки че действащото по това време законодателство гарантира това негово право. Излизал е само два или три пъти на ден до тоалетната. През останалата част от деня за тоалетни нужди той е принуден да използва кофа в килията. Жалбоподателят също така се оплаква от

138

CEDH, Berktay c. Turquie, Requête no 22493/93, Arrêt du 1er mars 2001. ECHR, Gelfmann v. France, Appl. No. 25875/03, Judgment of 14 December 2004, § 59. 140 CEDH, Matencio c. France, Requête no 58749/00, Arrêt du 15 janvier 2004. 139

38


лошата хигиена и некачествената храна по време на задържането. С четири гласа срещу три Съдът намира, че третирането не е достигнало минималната степен на суровост „по-конкретно поради относително кратката му продължителност”.141 Рамирес Санчес срещу Франция от 2006 г. (Решение на Голямата камара) Жалбоподателят, известен още като „Карлос Чакала”, е осъден на доживотен затвор. В продължение на осем години и два месеца той е държан в единична изолация в затвора Ла Санте в Париж. Периодичното продължаване на неговата единична изолация в съответствие с установена процедура е обосновавано с неговата опасност като един от най-известните терористи в света и с необходимостта да се поддържат реда и сигурността в затвора. До 2000 г. продължаването на този режим става с лекарско съгласие, но от тогава насетне лекарите започват да дават заключения, че жалбоподателят не е в състояние да понесе единичната изолация. Режимът включва 22-часово пребиваване в килия от 6.84 кв. м., в която има легло, маса и условия за тоалет. Жалбоподателят няма възможност за контакт с другите затворници и със затворническата администрация. Два часа на ден е извеждан на разходка без присъствието на други лица. Има възможност да чете вестник и да гледа телевизия. Единствените посетители, с които общува, са неговите адвокати и, веднъж месечно, свещеник. Между октомври 2002 г. и март 2004 г. жалбоподателят е поставен на общ режим, но след телевизионно интервю, в което отказва да се разкае, е поставен обратно на режим на единична изолация, на какъвто пребивава от март 2004 г. до 5 януари 2006 г. След тази дата е върнат на общ режим. Съдът приема с дванадесет гласа срещу пет, че в този случай минималната степен на суровост на третирането не е достигната. Той взема предвид опасността, която жалбоподателят представлява, законността на процедурата на неговото поставяне в единична изолация, липсата на сериозни последствия върху неговото здраве, както и честите посещения на неговите адвокати, включително на съпругата му, която е една от тях.142 Андрей Георгиев срещу България от 2007 г. Жалбоподателят се оплаква от материалните условия в следствения арест в Сливница, в който той е задържан за период от 23 дни през лятото на 2000 г. Арестът се намира под земята. Там той е настанен в килия с площ от 6 кв. м. заедно с други три лица. Впоследствие броят им се увеличава до четири за период от четири дни; до пет за период от десет дни, след което намалява на четири за един ден и на двама за период от седем дни. В килията няма прозорци и легла. Крушката е счупена, а светлина от коридора на ареста прониква единствено от малък отвор над вратата. Задържаните спят на нарове, а постелките са покрити с въшки. Жалбоподателят е извеждан от килията девет пъти за разпит и шест пъти за свиждания. Не е извеждан за разходка на открито – в ареста в Сливница няма такава възможност. Представените по делото факти оставят Съда в неяснота как е осигуряван достъп до тоалетна.143 С четири на три гласа Съдът намира, че в този

141

CEDH, Georgiev c. Bulgarie, Requête no 47823/99, Arrêt du 15 décembre 2005, § 65. ECHR, Ramirez Sanchez v. France. 143 Тази неяснота, оказала се може би фатална за изхода на това дело, е резултат от непредставяне на всички факти по делото пред Съда. В действителност, според резултатите от 142

39


случай минималната степен на суровост на третирането не е достигната предвид това, че жалбоподателят „е бил на двадесет и девет години по онова време, не е претендирал, че физическото или психическото му здраве са били засегнати и не се оплаква от други аспекти на режима в ареста”.144 Горните случаи не дават възможност да се разбере точно въз основа на какви критерии ЕСПЧ определя границата на минималната степен на суровост. Той често се позовава на „меките” международни стандарти, като например тези на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и препоръките на други органи на Съвета на Европа. Но не би могло да се твърди, че Съдът осмисля и използва тези стандарти по системен и последователен начин. В немалко случаи той ги подронва като или изцяло ги пренебрегва, или вдига много високо прага на суровостта на съставомерното третиране посредством начина, по който ги тълкува. Възприетият от него комплексен подход за очертаване на приложното поле на член 3 при отчитане, освен на стандартите, също така и на фактори като времетраенето на третирането, пола, възрастта, здравословното състояние на жертвата и пр. води понякога до необосновани решения, с които се толерират практики, които са неприемливи за съвременните общества, основани на уважение към човешкото достойнство. Ярък пример за пренебрегване на установен „мек стандарт” е отказът на Съда дори да обсъди липсата на единично настаняване на лишени от свобода, възприето в Европейските правила за затворите (ЕПЗ),145 както и в други добри практики.146 По делото Рамирес Санчес срещу Франция Съдът приема стандарт за минимална степен на суровост при единична изолация, който се разминава драстично с възприетия в Европейските правила за затворите.147 Подобен е подходът на Съда в горните случаи и към стандартите за разходка на открито, занимания и хигиена.148 Тези недостатъци на юриспруденцията на ЕСПЧ се компенсират частично с неговата практика да намира нарушения на други разпоредби на Конвенцията, когато приема, че третирането не е достигнало минималната степен на суровост. Така например по делото Лопес Остра срещу Испания от мониторинга на Български хелзинкски комитет, в ареста на Сливница за тоалетни нужди в този период се използват кофи в килиите. 144 ECHR, Andrei Georgiev v. Bulgaria, Appl. No. 61507/00, Judgment of 26 July 2007, § 61. 145 Правило 18.5. от Европейските правила за затворите гласи: „В нормалния случай затворниците се настаняват за нощуване в индивидуални килии, освен в случаите, когато е за предпочитане от тях да нощуват в помещение с други затворници.” Номерацията е от ревизията на ЕПЗ от 2006 г. Текстът на това правило не е променян в сравнение с редакцията от 1987 г., в която то е под номер 14.1. (Превод на български език на ревизираните ЕПЗ е достъпен на: www.bghelsinki.org) 146 “Настаняване в общи помещения трябва да се използва колкото е възможно по-рядко; поспециално, то трябва да се избягва в условията на полицейско задържане и в следствените изолатори, а в институциите с повишена сигурност то никога не трябва да се използва.” (Human Rights Watch, Global Report on Prisons, New York, 1993, p. 32). В подронването на този основен стандарт участие има и Европейският комитет за предотвратяване на изтезанията. 147 Правило 60.5 от Европейските правила за затворите гласи: „Единичната изолация се налага като наказание само в изключителни случаи и за определен период от време, който трябва да бъде възможно най-кратък.” 148 Виж Европейски правила за затворите, правила 27.1, 27.3, 19, 19.3. Стандартът за най-малко едночасов престой на открито е един от най-старите международни стандарти, възприет още с първите Минимални стандартни правила за третиране на лишените от свобода на ООН от 1957 г. (виж правило 21.1).

40


1994 г. Съдът приема, че условията, в които жалбоподателката е живяла години наред поради близо��тта на завод за преработка на отпадъци, силно замърсяващ околната среда, макар и „много трудни”, не представляват унизително отнасяне. Те обаче са в нарушение на член 8 на Конвенцията (право на зачитане на личния и семейния живот).149 По подобен начин, по делото Смит и Грейди срещу Обединеното кралство от 1999 г. Съдът приема, че разследване срещу двама хомосексуални служители на военновъздушните сили, което води до тяхното уволнение, не достига минималната степен на суровост, за да попадне в приложното поле на член 3. Но и в този случай той намира нарушение на член 8 на Конвенцията.150 Разграничението между нечовешко и унизително отнасяне в юриспруденцията на международните органи е трудно по ред причини – практиката, особено на Комитета по правата на човека на ООН, но също така понякога и на другите органи, включително ЕСПЧ, да се установява само общо нарушение на разпоредбата на съответния международен договор, без понататъшна квалификация на третирането; квалифицирането на третирането едновременно като нечовешко и унизително; отказът да се следват общите подходи, установени в някои решения; непоследователността в практиката, която води до това, идентични или сходни по основните си характеристики форми на третиране да се квалифицират веднъж като нечовешко, а друг път като унизително отнасяне. Поради това, че ЕСПЧ е най-склонен конкретно да квалифицира формите на забранено третиране, изследването на неговата юриспруденция е и най-плодотворно от гледна точка на установяване съдържанието на понятията за нечовешко и унизително отнасяне или наказание. Най-общо, Съдът е по-склонен да квалифицира като „нечовешко” отнасянето, което е свързано с някакъв вид активност или нападателно отношение на представителя на държавата,151 съдържащи елементи на умисъл, макар че, както стана ясно,152 липсата на умисъл не гарантира изключване от обхвата на нечовешкото отнасяне. Най-типичен случай на такова отношение е полицейското насилие.153 От друга страна, третиране, което, дори когато е неумишлено, е в състояние да провокира чувства на страх, терзание и малоценност, които унизяват човека, включително когато го карат да действа против собствените му убеждения и съвест, би попаднало по-скоро под квалификацията „унизително”. По тази причина например третирането в резултат от условия в места за лишаване от свобода от най-различен вид почесто попада под тази рубрика.154 Но и в този случай има многобройни 149

ECHR, López Ostra v. Spain, Appl. No. 16798/90, Judgment of 9 December 1994. ECHR, Smith and Grady v. the United Kingdom, Appl. Nos. 33985/96 and 33986/96, Judgment of 27 September 1999. Виж също: ECHR, Wainwright v. the United Kingdom. По това дело Съдът също не намира нарушение на член 3 поради това, че третирането не достига минималната степен на суровост, а на член 8. 151 Виж: Harris, O‟Boyle, Bates and Buckley, Law of the European Convention on Human Rights, р. 76. 152 Виж по-горе 4.1.1. 153 В случаи, в които свръхупотребата на сила от полицейски служители е довела до незначителни последствия върху жалбоподателя, Съдът, може би като отглас от теорията за градацията на болката и страданието, е склонен да установи унизително отнасяне. Виж: CEDH, Barbu Anghelescu c. Roumanie, Requête no 46430/99, Arrêt du 5 octobre 2004, § 60. 154 Ibid., p. 93. Според някои автори основата на разграничението между „нечовешко” и „унизително” в юриспруденцията на Съда е в причиняването на физическа болка при нечовешкото и в емоционалното страдание и засягането на човешкото достойнство при унизителното отнасяне (Виж: Mark Janis, Richard Kay, Anthony Bradley and others, European 150

41


изключения, когато Съдът квалифицира такова третиране като „нечовешко”. Както и, обратно, в случаи на умишлена и нападателна свръхупотреба на сила и помощни средства от правоприлагащите органи, когато причинените увреждания не са много сериозни, вероятно повлиян от теорията за градацията на болката и страданието от „унизително” към „нечовешко” отнасяне, Съдът е склонен да определи третирането като „унизително”.155 3.2. Нечовешко отнасяне 3.2.1. Ненужна и противозаконна употреба на сила от правоприлагащите органи, използвана за изтръгване на самопризнания или друга информация В юриспруденцията на международните органи и особено на ЕСПЧ нечовешкото отнасяне се проявява най-типично под формата на ненужна употреба на сила, помощни средства или оръжие от правоприлагащите органи. Такава употреба на сила или помощни средства е често незаконна от гледна точка на националното право и винаги незаконна по смисъла на Конвенцията. Подобно третиране често има всички белези на изтезание, с изключение на необходимата висока степен на суровост и съпътстващите я силно страдание и болка, за да бъде квалифицирано като такова. Първото, ключово в юриспруденцията на ЕСПЧ дело в това отношение е Ирландия срещу Обединеното кралство от 1978 г.156 По него Съдът намира, че използването на „петте техники” на разпит на хора, задържани от властите на Обединеното кралство за терористична дейност, представлява нечовешко отнасяне. То, според Съда, е също така унизително, доколкото предизвиква у задържаните чувство на страх, терзание и малоценност, което е в състояние да ги опозори и унизи, както и да сломи тяхната физическа и морална съпротива.157 В този случай третирането има за цел изтръгване на самопризнания или друга информация. Впоследствие, по редица дела Съдът намира нарушение на член 3 от ЕКПЧ, квалифицирайки като нечовешко третирането, което е изцяло необосновано и ненужно, а също така противозаконно от гледна точка на националния закон, но използвано от правоприлагащите органи, най-често в условията на задържане, за същите цели. Заедно с това той обикновено квалифицира това третиране и като унизително поради това, че то „принизява човешкото достойнство”.158 При подобен случай, по делото Томази срещу Франция от 1992 г. Съдът отбелязва, че „изискванията на разследването и Human Rights Law: Text and Materials, Third edition, Oxford, Oxford University Press, 2008, p. 181). Тази концепция обаче не взема предвид някои важни аспекти от юриспруденцията на Съда, като например установяването на нечовешко отнасяне при разрушаването на жилища и собственост от органите на реда, както и при ефектите от неразследването и неуведомяването при тежки нарушения на човешки права върху близките, в които случаи страданието е изключително психическо. 155 Виж например: ECHR, Rachwalski and Ferenc v. Poland, Appl. No. 47709/99, Judgment of 28 July 2009, § 61. 156 Виж по-горе 3.1.2. за подробно обсъждане на фактите и подхода на Съда по това дело. 157 ECHR, Ireland v. the United Kingdom, § 167. 158 Виж например: ECHR, Ribitsch v. Austria, Appl. No. 18896/91, Judgment of 4 December 1995, § 38; ECHR, Tekin v. Turkey, Appl. No. 22496/93, Judgment of 9 June 1998, § 53; ECHR, Balogh v. Hungary, Appl. No. 47940/99, Judgment of 20 July 2004, § 45; ECHR, Haci Özen v. Turkey, Appl. No. 46286/99, Judgment of 12 April 2007, § 57; CEDH, Boyko Ivanov c. Bulgarie, Requête no 69138/01, Arrêt du 22 juillet 2008, § 30; ECHR, Oleg Nikitin v. Russia, Appl. No. 36410/02, Judgment of 9 October 2008, § 52.

42


безспорните трудности в борбата срещу престъпността и, особено, срещу тероризма не могат да имат като резултат ограничения на защитата на личния интегритет на хората.”159 ЕСПЧ установява нарушение на член 3 в случаи на малтретиране на задържани с цел изтръгване на самопризнания или на друга информация по редица дела срещу немалко държави-страни по Конвенцията, включително през последните няколко години. По делото Колибаба срещу Молдова от 2007 г. Съдът намира нарушение на член 3 във връзка с малтретиране над жалбоподателя с цел изтръгване на самопризнание за извършено престъпление по време на задържане в полицейско управление.160 По делото Акулинин и Бабич срещу Русия от 2008 г. Съдът установява нарушение на член 3 във връзка с побой над двамата жалбоподатели след задържане в едно полицейско управление в Москва. Целта на малтретирането е изтръгване на самопризнания за отвличане на коли.161 По делото Владимир Георгиев срещу България от 2008 г. Съдът намира нарушение на член 3 от Конвенцията в случай на малтретиране от полицаи след задържане на жалбоподателя, който е принуждаван да подписва документи, свързани с наказателно обвинение срещу него. Той освен това е бит с палка и е ритан с цел да прекрати самоувреждания.162 По делото Тома срещу Румъния от 2009 г. Съдът намира нарушение на член 3 в случай на побой от полицията над задържан, който е заловен с 800 грама канабис. Целта на побоя, според жалбоподателя, е изтръгване на самопризнание, че канабисът е негов.163 Тясно свързани с този вид нарушения на член 3 са и случаите на принудителни медицински интервенции с цел добиване на доказателства. В ранната си юриспруденция страсбургските органи допускат възможност за принуда от страна на държавата за такива цели. По делото Х. срещу Холандия Европейската комисия по правата на човека отхвърля като явно недопустима жалба на мотоциклетист, който е осъден за отказ да даде кръвна проба след като е признал, че е употребил алкохол, при спиране от пътни полицаи. Комисията разглежда този случай по член 6, т. 2 (нарушаване на презумпцията за невинност) и по член 8 от Конвенцията.164 Но Х. срещу Холандия е старо дело. Освен това, по него няма осъществена пряка принудителна медицинска интервенция с цел добиване на доказателства. Принудата се състои в наказателно преследване за отказ да се даде кръвна проба. Ключово за съвременната юриспруденция на ЕСПЧ в този аспект е решението на Голямата камара по делото Ялох срещу Германия от 2006 г. Жалбоподателят е арестуван по подозрение за трафик на наркотици. По време на ареста той поглъща малка торбичка, която по-късно се оказва пълна с кокаин. По време на обиска в него не е намерен никакъв друг наркотик. Поради това наблюдаващият прокурор разпорежда прилагането на еметик (лекарствено средство за повръщане), който е влят принудително на жалбоподателя чрез тръба през носа. В резултат той повръща торбичката. Впоследствие е осъден въз основа на така добитото доказателство. Съдът намира нарушение на член 3 – нечовешко и унизително отнасяне поради това, че властите са принудили 159

ECHR, Tomasi v. France, § 115. ECHR, Colibaba v. Moldova, Appl. No. 29089/06, Judgment of 23 October 2007. 161 ECHR, Akulinin and Babich v. Russia, Appl. No. 5742/02, Judgment of 2 October 2008. 162 ECHR, Vladimir Georgiev v. Bulgaria, Appl. No. 61275/00, Judgment of 16 October 2008. 163 CEDH, Toma c. Roumanie, Requête no 42716/02, Arrêt du 24 février 2009. 164 ECmHR, X. v. the Netherlands, Appl. No. 8239/78, Decision of 4 December 1978, D.R., 16, p. 187. 160

43


жалбоподателя да повърне „не с терапевтична цел, но за да получат доказателства, които те биха могли да получат чрез методи, които включват помалко принуда”.165 Този подход на Съда, както и фактът, че решението за нарушение в този пункт е взето с крехко мнозинство от 10 на 7 гласа, оставя известни съмнения относно това, дали той би изключил по принцип възможността за използване на медицински интервенции, включващи пряка принуда с цел добиване на доказателства. По делото Богумил срещу Португалия от 2008 г. Съдът не намира нарушение на член 3 при медицинска интервенция за изваждане на наркотик от тялото на задържан. Жалбоподателят поглъща пакет с кокаин по време на ареста и съобщава това на полицията. Впоследствие му е направена операция и пакетът е изваден. Съдът не намира доказателства за това дали операцията е направена с негово устно съгласие, както твърди правителството или против волята му, както твърди жалбоподателят. Но той приема, че нейната цел е животоспасяваща, а не за събиране на доказателства. 166 3.2.2. Ненужна и противозаконна употреба на сила от правоприлагащите органи, използвана за наказание Освен за изтръгване на самопризнания или друга информация, Съдът намира нарушение на член 3 от ЕКПЧ и в случаи на противозаконно използване на сила или помощни средства за наказание. Такъв например е случаят по делото Мрозовски срещу Полша от 2009 г., който касае нападение от полицаи над жалбоподателя, който случайно се намирал във влак с хулиганстващи футболни фенове. Съдът установява, че „жалбоподателят е нападнат от полицейски служители изцяло неоснователно и в нарушение на националния закон”.167 По делото Стойка срещу Румъния от 2008 г. Съдът намира нарушение на член 3 от Конвенцията в случай на организирана от заместник-кмета на едно село наказателна акция срещу роми, в която участва полицията. Жалбоподателят е малтретиран от полицейски служители. Наред с член 3 Съдът намира нарушение и на член 14 във връзка с тази разпоредба заради изразените расистки мотиви на побоя и на наказателната акция като цяло.168 Съдът намира нарушения на член 3 и по делото Васил Петров срещу България от 2008 г. Той приема, че жалбоподателят е подложен на нечовешко и унизително отнасяне, след като е задържан в полицейско управление по обвинение в използване на малолетни деца за фотографирането им голи. Жалбоподателят е заключен с белезници към тръба, първоначално за четири часа, а впоследствие за цяла нощ. Върху главата му капела вода. Той е ритан и удрян през цялото време на своето задържане от дежурещите в полицейското управление. За известно време е заключен за решетката на вратата в коридора в положение, което не му давало възможност да се изправи.169 3.2.3. Възможна по принцип, но непропорционална употреба на сила и/ или помощни средства от правоприлагащите органи

165

ECHR, Jalloh v. Germany, Appl. No. 54810/00, Grand Chamber Judgment of 11 July 2006, § 82. CEDH, Bogumil c. Portugal, Requête no 35228/03, Arrêt du 7 octobre 2008, § 77. 167 ECHR, Mrozowski v. Poland, Appl. No. 9258/04, Judgment of 12 May 2009, § 33. 168 ECHR, Stoica v. Romania, Appl. No. 42722/02, Judgment of 4 March 2008. 169 CEDH, Vasil Petrov c. Bulgarie, Requête no 57883/00, Arrêt du 31 juillet 2008. 166

44


Международните органи установяват нарушение на правото на защита от нечовешко отнасяне в резултат от непропорционална употреба на сила от правоприлагащите органи, използвана за принципно легитимни цели. В случай, че употребата на сила има някакво основание в националния закон, ЕСПЧ и другите международни органи изискват причиняване на сравнително висока степен на болка и страдание, за да установят нечовешко отнасяне. Така, по делото Керемедчиев срещу България от 2008 г. КСИ намира значителните сила и заплахи, използвани при задържането на жалбоподателя, за непропорционални на преследваната цел и установява нарушение на член 16 от КПИ.170 Подобен е и подходът на ЕСПЧ. Още в подкрепящото си мнение по делото Томази срещу Франция от 1992 г. съдията Де Майер изтъква нещо, което Съдът ще преутвърди по много дела: „Всяко използване на физическа сила по отношение на човек, лишен от свобода, което не е строго необходимо в резултат от неговото собствено поведение, нарушава човешкото достойнство и следователно следва да бъде разглеждано като нарушение на правото, гарантирано от член 3 на Конвенцията.”171 По делото Ребок срещу Словения от 2000 г., което Съдът също цитира често в своята последваща практика, жалбоподателят е задържан на границата по подозрение в пренасяне на наркотици. В задържането участват 13 полицаи, които използват масирано сила и помощни средства спрямо него. В резултат, жалбоподателят получава двойна фрактура на челюстта и наранявания по лицето. Съдът намира, че жалбоподателят е бил подложен на нечовешко отнасяне в нарушение на член 3 от Конвенцията. Той заключава: „Предвид на сериозността на нараняванията […] Съдът смята, че правителството не е представило убедителни аргументи, които да служат като основание за обяснение или обосноваване на степента на употребената сила по време на ареста. Съответно, използваната сила е била прекомерна и необоснована предвид на обстоятелствата.”172 По делото Р. Л. и М.-Ж. Д. срещу Франция от 2004 г. жалбоподателите, собственици на ресторант, влизат в конфликт със свои съседи, които повикват полиция, раздразнени от шума, който те вдигат. Жалбоподателите влизат в устни пререкания с полицаите, които се опитват да ги арестуват. В резултат от употребената от полицаите сила при ареста и двамата жалбоподатели получават значителни наранявания. След прегледа трима лекари им препоръчват по няколко дни отпуск по болест. Съдът намира нарушение на член 3 заради това, че нараняванията, причинени на жалбоподателите, са твърде многобройни и твърде сериозни, за да съответстват на употреба на сила, която е необходима и пропорционална предвид на тяхното поведение.173 По делото Ривас срещу Франция от 2004 г. жалбоподателят, непълнолетен към момента на инцидента, е повикан за разпит от полицейски служител. По време на разпита той е ударен с коляно в слабините, в резултат на което получава разкъсване на тестисите. Причините според полицейския служител са заплахите с юмрук, които той е получил от жалбоподателя и неговият опит за бягство. Съдът приема, че използваната сила е непропорционална и намира нарушение на член 3. 174 По 170

Виж по-горе 3.2.1. ECHR, Tomasi v. France, Concurring opinion of Judge De Meyer. 172 ECHR, Rehbock v. Slovenia, Appl. No. 29462/95, Judgment of 28 November 2000, § 76. 173 CEDH, R.L. et M.-J.D. c. France, Requête no 44568/98, Arrêt du 19 mai 2004, § 72. 174 CEDH, Rivas c. France, Requête no 59584/00, Arrêt du 1er avril 2004. 171

45


делото Курназ и други срещу Турция от 2007 г. Съдът приема, че местната охрана и жандармерията, повикана да усмири бунт в затвора, в който е настанен жалбоподателя, са употребили непропорционална сила за тази цел. Поради това той намира нарушение на член 3 от ЕКПЧ.175 Същият подход като при употребата на сила Съдът възприема и спрямо непропорционалната употреба на помощни средства. По делото Хенаф срещу Франция от 2003 г. той намира нечовешко отнасяне в случай на затворник, който е прикован към легло с белезници и верига в болница, където се намира с цел да му бъде направена операция. Това става няколко седмици преди освобождаването му от затвора. Освен това, в болницата той е охраняван допълнително от двама полицаи. В тази ситуация, според преценката на Съда: „[C] оглед на неговата възраст, здравословно състояние, отсъствието на предишно поведение, даващо основание за опасения, че той представлява риск за сигурността, писмените инструкции на директора на затвора, препоръчващи нормален, а не усилен надзор и фактът, че той е приет в болница ден преди операцията [...] използването на помощни средства е било непропорционално за нуждите на сигурността, особено като се има предвид, че двама полицаи са били поставени специално за охрана на стаята на жалбоподателя”.176 През последните години ЕСПЧ осъди България за нарушения на член 3 от Конвенцията и по няколко дела, в които установи непропорционална употреба на сила от полицейски служители. По делото Кръстанов срещу България от 2004 г. Съдът намира нечовешко отнасяне в нарушение на член 3 от ЕКПЧ в случай на жесток побой над жалбоподателя, присъствал по случайност на място, на което се провежда полицейска операция.177 По делото Рашид срещу България от 2007 г. Съдът намира нечовешко отнасяне в случай на употреба на сила срещу жалбоподателя, която не е била „абсолютно необходима” с оглед на неговото поведение по време на задържането му.178 По делото Иван Василев срещу България от 2007 г. Съдът установява нарушение на член 3 от Конвенцията в случай на прекомерна употреба на сила срещу непълнолетния жалбоподател от полицаи при опит да го арестуват, след като погрешно го подозират във вандализъм. В резултат от насилието жалбоподателят е приет в болница, а три месеца по-късно единият му бъбрек е опериран.179 3.2.4. Медицински експерименти или медицинско нехайство в условията на лишаване от свобода Второто изречение на член 7 от МПГПП гласи: „По-специално никой не може да бъде подлаган на медицински или научни опити без неговото доброволно съгласие.” Тази разпоредба, която подчертава значението на един елемент от забраненото третиране, има исторически корени в медицинските експерименти над беззащитни жертви в нацистките концлагери по време на Втората световна война.180 Формулировката е резултат от компромисен баланс 175

ECHR, Kurnaz and Others v. Turkey, Appl. No. 36672/97, Judgment of 24 July 2007. ECHR, Hénaf v. France, Appl. No. 65436/01, Judgment of 27 November 2003, § 56. 177 Виж по-подробно фактите по делото и изводите на Съда по-горе в 3.2.2. 178 CEDH, Rashid c. Bulgarie, Requête no 47905/99, Arrêt du 18 janvier 2007. 179 ECHR, Ivan Vasilev v. Bulgaria, Appl. No. 48130/99, Judgment of 12 April 2007. 180 Виж: Bossuit, Guide to the “travaux préparatoires”of the ICCPR, p. 151. По подобен начин, член 29, ал. 1 от българската Конституция добавя към забраната за мъчение, жестоко, безчовечно 176

46


между желанието за забрана на криминалните експерименти и допускането на легитимни научни и медицински практики.181 Тя се отнася до експерименти, които по характера си представляват нечовешко или унизително отнасяне и не забранява принудителните диагностични и терапевтични мерки.182 В юриспруденцията на международните органи обаче няма много дела, свързани с медицински експерименти в условията на лишаване от свобода. По делото Виана Акоста срещу Уругвай от 1984 г. КПЧ намира нечовешко отнасяне в нарушение на член 7 от МПГПП в случай, при който жалбоподателят е бил обект на насилствени медицински експерименти в продължение на три години, след като е задържан от уругвайските служби за сигурност заради опозиционна дейност. По указание на психиатър на него са му инжектирани успокоителни веднъж на две седмици. Когато той отказва, инжекциите са му слагани насила с помощта на група войници, които са го държали обездвижен. След това е настанен в единична изолация за период от 45 дни.183 Медицинското нехайство спрямо лишени от свобода, когато е породило третиране отвъд минималната степен на суровост, също съставлява нечовешко отнасяне. В подобни случаи ЕСПЧ намира кумулативно и унизително отнасяне. По делото Муизел срещу Франция от 2002 г. Съдът намира нарушение на член 3 в случай на затворник, който не е лекуван по подходящ начин в затвора, след като е развил левкемия. Затворническата администрация също така не е взела подходящи мерки за неговото превеждане в подходящо лечебно заведение, след като медицински доклад констатира, че той има нужда от специализирана грижа.184 По подобен начин, по делото Дибеку срещу Албания от 2007 г. ЕСПЧ определи като нечовешко и унизително третирането на затворник със сериозно психично разстройство, който е държан заедно със здрави затворници при условия, които не вземат предвид неговото специфично състояние.185 По делото Пилчич срещу Хърватска от 2008 г. Съдът определя като нечовешко и унизително третиране отказът на операция на затворник, страдащ от сериозен бъбречен проблем поради рискове, свързани със сигурността. Според Съда то се състои в „изоставянето на жалбоподателя да страда от значителни периодични болки за дълъг период от време, без предвидима възможност за трайно облекчаване на неговото бъбречно заболяване”.186 В случай на държане на лишен от свобода със здравословни проблеми при тежки материални условия Съдът определя третирането като нечовешко и при липса на „позитивно намерение за унизяване или потъпкване”. Така, по делото Питалев срещу Русия от 2009 г. Съдът установява нечовешко отнасяне в случай на държане на болен от туберкулоза лишен от свобода в продължение на около пет месеца с прекъсвания в болнично пенитенциарно учреждение. Жалбоподателят е държан 23 часа в денонощието в килия с няколко други или унижаващо отношение, също така и „насилствената асимилация”, очевидно оттласквайки се от практиките на насилствена асимилация на етническите малцинства по време на комунистическия режим. 181 Nowak, CCPR Commentary, p. 188. 182 Ibid., pр. 191-192. 183 HRC, Viana Acosta v. Uruguay, 110/1981, Views of 29 March 1984. 184 ECHR, Mouisel v. France, Appl. No. 67263/01, Judgment of 14 November 2002. 185 ECHR, Dybeku v. Albania, Appl. No. 41153/06, Judgment of 18 December 2007. Виж също за подобен подход на Съда: ECHR, Sławomir Musiał v. Poland, Appl. No. 28300/06, Judgment of 20 January 2009; ECHR, Kaprykowski v. Poland, Appl. No. 23052/05, Judgment of 3 February 2009. 186 ECHR, Pilčić v. Croatia, Appl. No. 33138/06, Judgment of 17 January 2008, § 42; Виж също: ECHR, Wenerski v. Poland, Appl. No. 44369/02, Judgment of 20 January 2009.

47


лишени от свобода при площ на един обитател от около 2 кв. м., която включва пропорционално площта, заемана от тоалетната и масата. Съдът отбелязва, че „положението на жалбоподателя е влошено от факта, че той е имал туберкулоза и поради това се е нуждаел от достатъчна циркулация на чист въздух”.187 Това са крайни форми на неадекватна медицинска грижа, която е резултат от лоша организация и лошо материално осигуряване на медицинската помощ в местата за лишаване от свобода. В подобни ситуации, които не са толкова крайни, Съдът обикновено установява унизително отнасяне.188 Оценката на това, дали е налице медицинско нехайство е често твърде нюансирана, като по делото Макглинчи и други срещу Обединеното кралство от 2003 г. Жалбоподателите, членове на семейството на Джудит Макглинчи, се оплакват, че тя e подложена на нечовешко и унизително отнасяне по време на нейното настаняване в затвора след осъждане за кражба. Джудит е приета в затвора във влошено здраве и през първите пет дни загубва близо 10 килограма от теглото си в резултат от повръщане и невъзможност да приема храна и течности. Но поради повреда на теглилката лекарите не успяват да отбележат тази загуба. През първите пет дни тя е преглеждана често от лекари, но след това е забравена. В края на втората седмица след постъпването и в затвора тя колабира. Приета е в болница, където умира след още две седмици. Съдът намира нарушение на член 3, като отбелязва специално провала на затворническата администрация да обърне внимание на бързата загуба на тегло от Джудит. Той също така отбелязва нехайството на лекарите, които престават да следят състоянието и след първите пет дни и не предприемат ефективни мерки за лечение, като своевременно настаняване в болница или осигуряване по друг начин на приемане на лекарства и течности интравенозно.189 3.2.5. Унищожаване на собственост при полицейски или военни операции Унищожаване на значителна собственост на граждани при полицейски или военни операции е нечовешко отнасяне. След разглеждането на третия периодичен доклад на Израел по КПИ през ноември 2001 г. Комитетът срещу изтезанията на ООН отбеляза, че политиката на Израел на разрушаване на домове в Окупираните територии в някои случаи представлява жестоко, нечовешко или унизително отнасяне в противоречие с член 16 от КПИ.190 През май 2009 г. Комитетът за пореден път препоръча на Израел да спре разрушаването на домове, когато това противоречи на член 16 от Конвенцията.191 ЕСПЧ на свой ред определя като нечовешко отнасяне разрушаването на домове и друга собственост на граждани при полицейски или военни операции. Съдът е натрупал значителна практика в тази насока по дела, свързани с действията на турските сили за сигурност в борбата им с КРП. По делото Селчук и Аскер срещу Турция от 1998 г. Съдът установява нечовешко отнасяне в случай, при който жандармеристи запалват домовете и покъщнината на 187

ECHR, Pitalev v. Russia, Appl. No. 34393/03, Judgment of 30 July 2009, § 46. Виж по-долу 4.3.2. 189 ECHR, McGlinchey and Others v. the United Kingdom, Appl. No. 50390/99, Judgment of 29 April 2003, § 57. 190 CAT, Conclusions and recommendations on Israel, A/57/44, 29 September 2002, § 52j. 191 CAT, Conclusions and recommendations on Israel, CAT/C/ISR/CO/4, 14 May 2009, § 33. 188

48


жалбоподателите заради подозрения, че са използвани от бойци на КРП. Подпалването става пред очите на обитателите, а жандармеристите не позволяват на други жители на селото да се включат в гасенето на пожара. Съдът отбелязва: „Имайки предвид по-специално начина, по който са унищожени домовете на жалбоподателите […] и техните лични обстоятелства, става ясно, че те трябва да са изпитали достатъчно сериозни страдания, за да могат действията на силите за сигурност да бъдат категоризирани като нечовешко отнасяне по смисъла на член 3.”192 Решението по Селчук и Аскер установява важен прецедент в подхода на Съда да намира нарушение на член 3 в подобни случаи и значително разширява приложното поле на тази разпоредба. Преди него, по делата Акдивар и други срещу Турция от 1996 г. и Ментеш и други срещу Турция от 1997 г. при подобни факти той намира нарушение на член 8, но не и на член 3.193 Впоследствие ЕСПЧ започва да установява рутинно нечовешко отнасяне в случаи на унищожаване чрез палежи от турските сили за сигурност на домовете и покъщнината на заподозрени за сътрудничество с КРП. Умисълът и непосредственият мотив на силите за сигурност не е от решаващо значение за Съда и той намира нечовешко отнасяне и в случаи, в които не може да ги установи ясно.194 В някои случаи жалбоподателите стават жертви на широкомащабни полицейски операции и палeжите на техните домове са част от мерки, довели до унищожаването и евакуирането на цели населени места. 195 В други случаи жалбоподателите се превръщат в прицел на индивидуални мерки, целящи тяхното собствено репресиране или това на техни роднини.196 В повечето случаи жалбоподателите стават свидетели на палежите и това им причинява силни душевни страдания.197 Но за Съда личното присъствие не е необходимо условие за установяване на нечовешко отнасяне. Той намира нарушение на член 3 и в случаи, в които жалбоподателят не е засвидетелствувал непосредствено запалването на неговия дом и покъщнина.198 3.2.6. Страдания на близките на жертви на сериозни нарушения на човешките права Близките на жертви на сериозни нарушения на човешките права в много случаи сами стават жертви на нечовешко отнасяне в резултат от действията или бездействията на властите, свързани с прикриване на тези нарушения, включително липса на разследване, неуведомяване, прикриване на места на 192

ECHR, Selçuk and Asker v. Turkey, Appl. Nos. 23184/94 and 23185/94, Judgment of 24 April 1998, § 78. 193 ECHR, Akdivar and Others v. Turkey, Appl. No. 21893/93, Judgment of 16 September 1996; ECHR, Menteş and Others v. Turkey, Appl. No. 23186/94, Judgment of 28 November 1997. 194 Виж: ECHR, Bilgin v. Turkey, Appl. No. 23819/94, Judgment of 16 November 2000, § 102. 195 Виж например: ECHR, Dulaş v. Turkey, Appl. No. 25801/94, Judgment of 30 January 2001; ECHR, Hasan İlhan v. Turkey, Appl. No. 22494/93, Judgment of 9 November 2004. 196 Виж например: ECHR, Yöyler v. Turkey, Appl. No. 26973/95, Judgment of 24 July 2003. 197 В това отношение отбелязване заслужава делото Дулаш, където жалбоподателката е възрастна жена, която лично наблюдава подпалването на къщата си и евакуирането на селото, в което е живяла цял живот. Съпротивата на Съда да установи изтезание в този случай показва продължаващото му и след Селмуни желание да поддържа летвата на страданието и болката много високо, за да установи изтезание. 198 ECHR, Altun v. Turkey, Appl. No. 24561/94, Judgment of 1 June 2004.

49


екзекуции, непредаване на трупове и др. Международните органи, разглеждащи индивидуални жалби, са натрупали значителна практика за оценяване на подобни ситуации от гледна точка на забраната за жестоко, нечовешко и унизително отнасяне. Пионер в това отношение е Комитетът по правата на човека на ООН. По делото Кинтерос Алмейда срещу Уругвай от 1981 г. КПЧ установява нарушение на член 7 от МПГПП в случай на похищение от органите на сигурността на млада жена на територията на посолството на Венецуела в Монтевидео. Впоследствие тя изчезва безследно. Майката на изчезналата, която е жалбоподателка по делото, прави многобройни неуспешни опити да получи официална информация за съдбата и местонахождението на своята дъщеря. Оценявайки нейните действия и страдания, КПЧ отбелязва: „Комитетът разбира терзанията и стреса, причинен на майката от изчезването на нейната дъщеря и от продължаващата несигурност относно нейната съдба и местонахождение. Авторката има право да знае какво е станало с нейната дъщеря. В това отношение тя също е жертва на нарушенията на Пакта, от които страда и нейната дъщеря, по-специално на член 7.”199 В по-късната си юриспруденция КПЧ намира нарушения на член 7 при подобни обстоятелства по редица други дела. По делото Шедко срещу Беларус от 2003 г. КПЧ установява нарушение на член 7 заради неуведомяване на жалбоподателката, майка на осъден на смърт и екзекутиран, за екзекуцията на техния син и за мястото, на което той е погребан.200 По същата причина КПЧ установява нарушение на член 7 и по делото Базаров срещу Узбекистан от 2006 г., образувано по жалба на двамата родители на осъден на смърт и екзекутиран, както и по делото Шукурова срещу Таджикистан от 2006 г., образувано от съпругата на осъден на смърт, който е екзекутиран заедно със своя брат, също осъден на смърт.201 По делото Санкара и други срещу Буркина Фасо от 2006 г., образувано от вдовицата и синовете на убития при преврат бивш президент на тази страна Томас Санкара КПЧ също установява нарушение на член 7. В този случай основанието е отказът на властите да разследват обстоятелствата около смъртта на Томас Санкара, липсата на официално признаване на мястото, на което той е погребан и отказът да поправят смъртния акт.202 Нарушение на член 7 КПЧ намира и по делото Шарма срещу Непал от 2008 г. То е образувано от вдовицата на безследно изчезнал, а основанията на КПЧ да намери нарушение са липсата на разследване и неуведомяване на жалбоподателката за съдбата на нейния съпруг.203 В юриспруденцията на ЕСПЧ водещо по отношение на ефектите от сериозни нарушения на човешките права върху близки на потърпевшия е делото Курт срещу Турция от 1998 г. Жалбоподателката, която живее в Югоизточна Турция, е майка на млад мъж, за който има основания да се твърди, че е отвлечен от турските сили за сигурност по време на антитерористична операция. За последен път жалбоподателката вижда своя син обграден от представители на силите за сигурност в родното си село. По-късно той изчезва безследно. Майката се обръща многократно към прокуратурата и други 199

HRC, Quinteros Almeida v. Uruguay, 107/1981, Views of 21 July 1983, § 14. HRC, Schedko v. Belarus, 886/1999, Views of 3 April 2003. Виж също: HRC, Staselovich v. Belarus, 887/1999, Views of 3 April 2003. 201 HRC, Bazarov v. Uzbekistan, 959/2000, Views of 14 July 2006; HRC, Shukurova v. Tajikistan. 202 HRC, Sankara and Others v. Burkina Faso, 1159/2003, Views of 28 March 2006. 203 HRC, Sharma v. Nepal, 1469/2006, Views of 28 October 2008. 200

50


институции в Турция в опитите си да узнае нещо повече за неговото местонахождение и съдба. Всички тези опити са напразни. Съдът, вземайки предвид, че жалбоподателката е майка на отвлечения, че тя е свидетелка на неговото задържане и че властите са бездействали в отговор на нейните жалби, намира нарушение на член 3 от ЕКПЧ.204 В юриспруденцията си след Курт ЕСПЧ продължава да установява нарушения на член 3 в случаи на терзания и стрес, причинени от безразличие и бездействие на националните власти при разследване на сериозни нарушения. Но, от друга страна, той дава ясно да се разбере, че Курт не установява общ принцип и че Съдът е готов да преценява дали има или не нарушение по член 3 в това отношение в зависимост от конкретните факти по делото. Така, една година по-късно, по делото Чакъчъ срещу Турция от 1999 г. при фактическа ситуация, подобна на тази по Курт, когато братът на жалбоподателя изчезва безследно след като е арестуван от турските сили за сигурност в хода на антитерористична операция, Съдът приема, че в случая няма нарушение на член 3. Съдът установява набор от критерии, на които близкият трябва да отговаря, за да бъде жертва на нарушение по член 3: „Дали членът на семейството е такава жертва, ще зависи от съществуването на специални фактори, което придава на страданието на жалбоподателя измерение и характер, различен от емоционалното страдание, което е неизбежно при роднините на жертвите на сериозни нарушения на човешките права. Относимите елементи ще включват близостта на семейната връзка (в този контекст ще бъде придавана тежест на връзката деца-родители), особените обстоятелства на връзката, степента, в която членът на семейството е станал свидетел на въпросните събития, включването на члена на семейството в опитите да получи информация за изчезналия и начинът, по който властите откликват на тези искания. Съдът също така би подчертал, че същността на такова нарушение не се състои във факта на „изчезване” на члена на семейството, но по-скоро засяга реакциите и нагласите на властите към ситуацията, когато тя е представена на тяхното внимание. Особено по отношение на последното, роднината може директно да претендира, че е жертва на действията на властите.”205 По даденото дело Съдът отбелязва, че жалбоподателят е брат на изчезналото лице, че той не е присъствал по време на изчезването и че не е бил основното действащо лице, което се е обръщало с жалби към властите от името на семейството.206 Впоследствие Съдът утвърждава този стандарт по редица дела, по които намира или отказва да намери нарушение на член 3 заради ефектите върху близките на жертви на сериозни нарушения на човешките права.207 204

ECHR, Kurt v. Turkey, Appl. No. 24276/94, Judgment of 25 May 1998. ECHR, Çakıcı v. Turkey, Appl. No. 23657/94, Judgment of 8 July 1999, § 98. 206 Ibid., § 99. 207 Виж например: Timurtaş v. Turkey, Appl. No. 23531/94, Judgment of 13 June 2000, § 95; ECHR, Akdeniz and Others v. Turkey, Appl. No. 23954/94, Judgment of 31 May 2001, § 101; ECHR, Orhan v. Turkey, § 358; ECHR, Tekdağ v. Turkey, Appl. No. 27699/95, Judgment of 15 January 2004, § 85; ECHR, Toğcu v. Turkey, Appl. No. 27601/95, Judgment of 31 May 2005, § 127; ECHR, Koku v. Turkey, Appl. No. 27305/95, Judgment of 31 May 2005, § 170; ECHR, Bazorkina v. Russia, § 139; ECHR, Utsayeva and Others v. Russia, Appl. No. 29133/03, Judgment of 29 May 2008, § 185; ECHR, Ibragimov and Others v. Russia, Appl. No. 34561/03, Judgment of 29 May 2008, § 107; ECHR, Akhmadova and Others v. Russia, Appl. No. 3026/03, Judgment of 4 December 2008, § 156 (плюс 205

51


Междуамериканският съд по правата на човека (МАСПЧ) също разглежда много дела, по които установява нечовешко отнасяне заради страданията на близки на жертви на сериозни нарушения на човешки права (принудителни изчезвания и извънсъдебни убийства). Както и ЕСПЧ, МАСПЧ е склонен да идентифицира като жертви на такива нарушения близки роднини в ситуации на бездействия при разследвания и отказ от информация от страна на властите.208 По делото Село Мойуана срещу Суринам от 2005 г. МАСПЧ отива дори по-далеч и установява нарушение на член 5 от Американската конвен��ия за правата на човека по отношение на всички жители на селото, които са част от коренната общност на маруните (потомци на избягали роби), станали обект на нападение по време на акция на военните на 29 ноември 1986 г. Акцията е в отговор на дейността на въоръжената опозиция срещу военната хунта, взела властта в страната след преврат през 1980 г. В резултат от тази акция са убити 39 жители на селото, унищожени са много къщи и друга собственост, а останалите живи жители са принудени да напуснат завинаги селото. МАСПЧ установява нарушение на член 5 поради това, че разследването на касапницата на 29 ноември 1986 г. не е ефективно; поради това, че жителите на селото не успяват да погребат своите близки по начин, които изискват ритуалите на общността и поради прекъсване на връзката между общността и нейните традиционно обитавани земи, които за нея са от „жизнена духовна, културна и материална важност”.209 3.2.7. Екстрадиране/експулсиране Международното право дава на държавите пълно усмотрение да приемат или не на своя територия чужденци. То също така им предоставя значително усмотрение да ги експулсират, когато тяхното пребиваване е незаконно. Държавите имат и възможност да екстрадират чужденци, а в някои случаи и свои граждани, когато те се издирват за целите на наказателното преследване в чужди страни. Тези възможности обаче са ограничени в случаите, когато експулсираните или екстрадираните са заплашени от риск да бъдат подложени на изтезание или на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Член 3 на КПИ постановява: „1. Никоя държава - страна по конвенцията, не може да експулсира, връща ("refouler") или екстрадира лице в друга държава, когато има сериозни основания да се счита, че то би било в опасност да бъде подложено на изтезания. 2. За да се определи дали има такива основания, компетентните власти вземат под внимание всички отнасящи се до въпроса обстоятелства, включително, в зависимост от случая, съществуването в дадената държава на системно повтарящи се сериозни, груби или масови нарушения на правата на човека.”

още четири подобни решения по дела, свързани с ефекти върху близки на безследно изчезнали в Чечня, произнесени в същия ден). 208 IACHR, Ituango Massacres v. Colombia, (Series C), No. 148, Judgment of 1 July 2006; IACHR, Vargas Areco v. Paraguay, (Series C), No. 155, Judgment of 26 September 2006; IACHR, Goiburú and Others v. Paraguay, (Series C), No. 153, Judgment of 22 September 2006; IACHR, La Cantuta v. Peru, (Series C), No. 162, Judgment of 29 November 2006. 209 IACHR, Moiwana Village v. Suriname, (Series C), No. 124, Judgment of 15 June 2005, § 101.

52


В своя Общ коментар № 1 КСИ изрично ограничава действието на забраната до опасност от изтезание по смисъла на член 1 от Конвенцията.210 Според Комитета не следва да се изисква рискът да бъде „много вероятен”. Но той трябва да бъде „личен и реален”.211 Най-голямата част от индивидуалните жалби, които КСИ разглежда, са свързани тъкмо с тази забрана. По делото А. Р. срещу Холандия от 2003 г. КСИ отново подчертава, че рискът от изтезание в случай на експулсиране следва да бъде „предвидим, реален и личен”. Поради това, че жалбоподателят не успява да докаже такъв риск, КСИ намира, че неговото експулсиране не би било нарушение на член 3.212 От друга страна, отсъствието на системно повтарящи се нарушения според КСИ не означава, че за индивидуалния жалбоподател не би могло да има риск.213 По делото Агиза срещу Швеция от 2005 г. КСИ постановява, че „[…] изискването за ефективно вътрешноправно средство, което произтича от член 3, предполага в този контекст възможност за ефективен, независим и безпристрастен преглед на решението за експулсиране или изпращане обратно, след като то е взето, когато има правдоподобно твърдение за възникване на проблем от гледна точка на член 3”.214 През последните години КСИ изрази нееднократно загриженост по повод използването на „дипломатически уверения” от страните, към които експулсирания/екстрадирания се насочва. Комитетът поставя особено остро този въпрос в заключителните си наблюдения по повод разглеждането на доклада на САЩ от 2006 г. Там той препоръчва използването на дипломатически уверения само „по отношение на държави, които не нарушават системно разпоредбите на Конвенцията и то само след цялостно изследване на основателността по всеки индивидуален случай”.215 ЕСПЧ на свой ред разпростира забраната за експулсиране или екстрадиране и за случаите на нечовешко и унизително отнасяне или наказание. Водещото решение на Съда в това отношение е Сьоринг срещу Обединеното кралство от 1989 г. Жалбоподателят е германски гражданин, срещу когото е образувано наказателно производство по обвинение в двойно убийство на родителите на своята приятелка в щата Вирджиния, САЩ. Той е поискан за екстрадиция от САЩ, където по законодателството на щата Вирджиния има голяма вероятност да бъде осъден на смърт. ЕСПЧ намира нарушение на член 3 от Конвенцията заради това, което той определя като нечовешко и унизително третиране в „коридора на смъртта”, тоест, при условията на лишаване от свобода по време на изчерпване на всички средства на вътрешното право в САЩ до екзекуцията на осъдения. Тази процедура по времето на разглеждането на делото продължава шест-осем години. Съдът обръща внимание на този дълъг период, на терзанията, на които всеки осъден на смърт е подложен неизбежно в очакване на екзекуцията, на възрастта му по време на извършване на престъплението (18 години), както и на душевното му състояние (наличие на 210

Committee against Torture, General Comment No. 1: Implementation of article 3 of the Convention in the context of article 22, 21/11/97, A/53/44, annex IX, § 1. 211 Ibid., §§ 6, 7. 212 CAT, A. R. v. the Netherlands, 203/2002, Decision of 14 November 2003; Виж също: CAT, S. P. A. v. Canada, 282/2005, Decision of 7 November 2006. 213 CAT, Khan v. Canada, 15/1994, Decision of 15 November 1994, § 230. Виж също: CAT, Conclusions and recommendations on Finland, A/51/44, 9 July 1996, § 62. 214 CAT, Agiza v. Sweden, 233/2003, Views of 20 May 2005, § 13.7. 215 CAT, Conclusions and recommendations on the USA, 2006, § 21.

53


сериозно душевно разстройство). В такава ситуация, според Съда, съществува реална опасност екстрадирането да съставлява третиране в нарушение на член 3.216 Освен че е първото дело, по което ЕСПЧ поглежда на екстрадирането през призмата на член 3, делото Сьоринг е важно и с това, че в него Съдът очертава факторите, които по принцип могат да въведат преценката на смъртното наказание в приложното поле на член 3. Това са: 217  Начинът, по който наказанието се налага или изпълнява;  Личните обстоятелства на лицето, което се подлага на такова наказание;  Непропорционалността на наказанието на тежестта на извършеното престъпление;  Условията на лишаване от свобода по време на очакването на екзекуцията. В по-късната си юриспруденция Съдът разширява приложимостта на тези критерии и към случаи на лица, които се екстрадират или експулсират и които могат да бъдат обект на други наказания или третиране. Така, по делото Джабари срещу Турция от 2000 г. Съдът намира нарушение на член 3 в случай на експлулсиране на млада жена от Турция в Иран, която може да бъде подложена на убийство с камъни в родната си страна Иран заради прелюбодеяние.218 В този случай начинът на налагане на наказанието и неговата непропорционалност са факторите, които въвеждат този случай в приложното поле на член 3. В редица случаи, прилагайки критериите по Сьоринг, Съдът отказва да намери нарушение на член 3 по причини, които са свързани с оценка на доказателствата от страната, в която жалбоподателят се екстрадира или експулсира. Така, по делото Крус Варас и други срещу Швеция от 1991 г. Съдът не намира нарушение на член 3 в случай на експулсиране на чилийски гражданин, на който е отказан бежански статут. Той преценява, че рискът от малтретиране в Чили, на който единият от жалбоподателите се позовава, не е доказан. По това дело Съдът обръща особено внимание на факта, че шведските власти имат богат опит в оценката на молби за убежище на чилийци поради големия брой на кандидатите от Чили, които пристигат в Швеция след 1973 г.219 ЕСПЧ нееднократно отбелязва, че за да е налице нарушение на член 3 рискът от малтретиране в страната, в която лицето се екстрадира или експулсира трябва да е реален, а не просто възможен. По делото Вилвараджа и други срещу Обединеното кралство от 1991 Съдът не намира нарушение на член 3 в случай на експулсиране на тамили в Шри Ланка, въпреки проблемите, с които тази общност се сблъсква там и принципната възможност за малтретиране на тамили в условията на задържане, поради това, че жалбоподателите не успяват да докажат, че лично те ще бъдат обект на малтретиране.220 Оценката на реалния риск следва да се прави въз основа не само на фактите, които са

216

ECHR, Soering v. the United Kingdom, Appl. No. 14038/88, Judgment of 7 July 1989. Ibid., § 104. 218 ECHR, Jabari v. Turkey, Appl. No. 40035/98, Judgment of 11 July 2000. 219 ECHR, Cruz Varas and Others v. Sweden, Appl. No. 15576/89, Judgment of 20 March 1991, § 81. 220 ECHR, Vilvarajah and Others v. the United Kingdom, Appl. Nos. 13163/87; 13164/87; 13165/87; 13447/87; 13448/87, Judgment of 30 October 1991. 217

54


известни, но също така и на онези, които трябва да бъдат известни на страните към момента на преценката.221 Но, както Съдът отбелязва по Вилвараджа, „[…][С]ъдът не е ограничен във възможността си да преценява информация, която е станала известна и след експулсирането. Това може да е от значение за потвърждаване или опровергаване на оценката, направена от държавата-членка на обосноваността или не на страховете на жалбоподателя.”222 ЕСПЧ не е склонен да придава голямо значение на дипломатическите или други уверения на страните, в които лицата се екстрадират или експулсират, че те там няма да бъдат малтретирани. По делото Чахал срещу Обединеното кралство от 1996 г., касаещо експулсиране на сикхски сепаратист в Индия, Съдът определя, че експулсиращата страна е длъжна да прецени дали е налице реален риск за малтретиране на лицето, независимо от уверенията в обратното на страната, в която то се експулсира.223 По подобен начин, по делото Саади срещу Италия от 2008 г. Съдът отказва да приеме, че уверението на правителството на Тунис, където жалбоподателят се експулсира, е достатъчно, за да се отхвърли риска от малтретиране в страна, в която „достоверни източници съобщават за практики, до които се прибягва или които се толерират и които са в грубо нарушение на принципите на Конвенцията”.224 3.3. Унизително отнасяне 3.3.1. Материални условия в местата за лишаване от свобода Лошите материални условия, при които хората се задържат или изтърпяват наказание лишаване от свобода, са типични основания за установяване на унизително отнасяне в нарушение на забраната за изтезания, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. ЕСПЧ изтъква: „[…][Д]ържавата трябва да гарантира, че лицето се задържа в условия, които предполагат уважение към неговото човешко достойнство, че начинът и методът на изпълнение на мярката не го подлагат на страдания или изпитания, които надхвърлят по интензивност неизбежното равнище на страдание, присъщо на задържането и че, предвид практическите изисквания на задържането, неговото здраве и благополучие са гарантирани по подходящ начин чрез осигуряването на съответна медицинска грижа.”225 Този принцип е приложим към всякакви форми на лишаване от свобода и места за това, както в рамките на наказателните производства, така и в други случаи – за принудително лечение, за експулсиране/ екстрадиране на чужденци, за лишаване от свобода на деца с цел възпитателен надзор и др. При това създаването на условия за лишаване от свобода, които не накърняват човешкото достойнство, не следва да се обвързва с наличните материални ресурси на 221

Ibid., § 107; Виж също: ECHR, Said v. the Netherlands, Appl. No. 2345/02, Judgment of 5 July 2005; § 48. 222 Ibid., § 107. 223 ECHR, Chahal v. the United Kingdom, Appl. No. 22414/93, Judgment of 15 November 1996. 224 ECHR, Saadi v. Italy, Appl. No. 37201/06, Judgment of 28 February 2008, § 147. 225 ECHR, Kudła v. Poland, § 94. Виж аналогично и Европейски правила за затворите (ЕПЗ), ревизирани от януари 2006 г., Правило 102.2: „Лишаването от свобода чрез настаняване в затвор представлява наказание самó по себе си и следователно режимът на осъдените затворници не бива да утежнява страданието, което е резултат от самото пребиваване в затвора.”

55


държавата. Най-категорично в тази насока се произнася КПЧ в своя Общ коментар № 21 по член 10 от МПГПП: „Третирането на всички хора, лишени от свобода, хуманно и с уважение към тяхното достойнство е основно и всеобщо приложимо правило. Следователно, прилагането на това правило, като минимум, не може да зависи от материалните ресурси, с които държавата разполага.” 226 По подобен начин и Междуамериканският съд по правата на човека постановява, че „държавите не могат да се позовават на икономически затруднения, за да оправдават условия на лишаване от свобода, които не зачитат вътрешноприсъщото достойнство на човешките същества”.227 Подходът на международните органи към правната квалификация на лошите материални условия в местата за лишаване от свобода е противоречив и динамичен. В ранната им юриспруденция тези условия се квалифицират почесто като „нечовешки”, „жестоки и нечовешки” или „нечовешки и унизителни”, дори когато те не са свързани с каквото и да е физическо малтретиране на задържани. Така, през 2001 г., в заключенията след самостоятелното проучване на Перу по член 20 от КПИ Комитетът срещу изтезанията на ООН установява, че условията в два от затворите на тази страна, в Чалапалка и Янамайо, съставляват „жестоко и нечовешко отнасяне и наказание”. Причината за това според КСИ са лошите материални условия – разположението им на повече от 4 500 метра над морското равнище, липсата на електричество и питейна вода, ниските атмосферни температури, достигащи минус 20 градуса, и липсата на отопление.228 Подобен е и подходът на ЕСПЧ, който в ранната си юриспруденция говори за „нечовешки условия” в местата за лишаване от свобода, акцентирайки повече на страданията на затворниците. През последните години обаче Съдът започва да квалифицира лошите материални условия като унизително отнасяне, акцентирайки върху свързаните с тях унижения.229 Този подход ЕСПЧ възпроизвежда и по българските дела, свързани с нарушения на член 3 от ЕКПЧ. В решенията срещу България до средата на 2006 г. срещаме по-често квалификации като „нечовешки и унизителни”, а след това – само като „унизителни” (когато установените нарушения на член 3 изобщо се квалифицират конкретно). Но има и сравнително късни решения, в които Съдът квалифицира нарушението на член 3 заради материалните условия на задържане, само като „нечовешко отнасяне”.230 Във всички случаи наличието на цел да се причинят страдания и/или унижения чрез поставяне в лоши материални условия е от второстепенно значение в практиката. Съдът нееднократно намира нарушение на член 3, след като приема, включително по много дела срещу България, че властите не са имали подобна цел.231 226

HRC, General Comment No. 21, § 4. За аналогичен подход на ЕСПЧ виж: ECHR, Poltoratskiy v. Ukraine, § 148; ECHR, I. I. v. Bulgaria, Appl. No. 44082/98, Judgment of 9 June 2009, § 77; ECHR, Iovchev v. Bulgaria, Appl. No. 41211/98, Judgment of 2 February 2006, § 136. 227 IACHR, Montero-Aranguren and Others v. Venezuela, (Series C), No. 150, Judgment of 5 July 2006, § 85. 228 CAT, Report of the Committee against Torture, 25th Session (13-24 November 2000) and 26th Session (30 April – 18 May 2001), Supplement No. 44 (A/56/44), § 183. 229 Harris, O‟Boyle, Bates and Buckley, Law of the European Convention on Human Rights, p. 79. 230 Виж например: ECHR, Fedotov v. Russia, Appl. No. 5140/02, Judgment of 25 October 2005, § 68. 231 Виж например: ECHR, Peers v. Greece, Appl. No. 28524/95, Judgment of 19 April 2001, § 74; ECHR, Kalashnikov v. Russia, § 101; ECHR, Yordanov v. Bulgaria, Appl. No. 56856/00, Judgment of 10 August 2006, § 98; ECHR, Malechkov v. Bulgaria, Appl. No. 57830/00, Judgment of 28 June 2007,

56


КПЧ проявява склонност да разглежда лошите условия в местата за лишаване от свобода по-скоро по член 10 от МПГПП, отколкото по член 7.232 Така, по делото Грифин срещу Испания от 1995 г., по което жалбоподателят се оплаква от изключително лоши материални условия в затвора в Мелила, твърдейки нарушение на член 7, КПЧ подчертава, че „фактите, както са описани от автора, попадат по-скоро в обхвата на член 10”.233 В по-късната си юриспруденция КПЧ утвърждава този подход по редица дела.234 ЕСПЧ, който и в случая с унизителното отнасяне е по-склонен от другите международни органи да квалифицира конкретно нарушенията на член 3 от ЕКПЧ, прилага комплексен подход към оценката на материалните условия. Този подход включва, от една страна, оценка на обективните условия, а, от друга – на техните субективни ефекти върху лишените от свобода. От обективна страна Съдът взема предвид размера на помещението, в което задържаният е настанен, и средната площ, с която разполага; броя на другите обитатели на помещението; общата продължителност на задържането; престоя в помещението за задържане; начина на удовлетворяване на естествените нужди; хигиената; отоплението и климатичните условия; възможността за прекарване на част от времето на открито; възможността за свиждания с близки, както и други контакти с външния свят; достъпа до естествена светлина, вентилацията и шума в помещението за задържане; храната. От субективна страна Съдът обръща внимание на физическите и психически ефекти върху задържания, пола, възрастта и здравословното му/и състояние.235 Важен критерий за Съда е законността на задържането. Незаконността му е самостоятелен фактор, допринасящ за установяване на нарушение на член 3, върху който останалите елементи на материалната среда на лишаването от свобода се надграждат.236 Прилагането на този комплексен подход в юриспруденцията на Съда не следва буквално международните стандарти за третиране на лишените от свобода, както и приложимите норми на националното право.237 ЕСПЧ придава различна тежест на отделните критерии в зависимост от конкретните обстоятелства по делото, като по-интензивното действие на едни фактори може да компенсира по-слабото действие на други. Така по делото Кочетков срещу Естония от 2009 г. Съдът намира нарушение на член 3 при един относително кратък престой от 12 дни в следствен арест поради суровите материални условия на задържане в него.238 И, обратно, по делото Валашинас § 145; CEDH, Todorov c. Bulgariе, Requête no 50765/99, Arrêt du 5 avril 2007, § 58; CEDH, Işyar c. Bulgarie, Requête no 391/03, Arrêt du 20 novembre 2008, § 39; ECHR, Kostadinov v. Bulgaria, Appl. No. 55712/00, Judgment of 7 February 2008, § 66; ECHR, Gavazov v. Bulgaria, Appl. No. 54659/00, Judgment of 6 March 2008, § 114. 232 Joseph, Schultz, Castan, The International Covenant on Civil and Political Rights, р. 278. 233 HRC, Griffin v. Spain, 493/1992, Views of 4 April 1995, § 6.3. 234 Виж: HRC, Blaine v. Jamaica, 696/1996, Views of 17 July 1997, § 8.4; HRC, Taylor v. Jamaica, 705/1996, Views of 2 April 1998, § 7.4; HRC, Forbes v. Jamaica, 649/1995, Views of 20 October 1998, § 7.5; HRC, Kennedy v. Trinidad and Tobago, 845/1998, Views of 26 March 2002, § 7.8; HRC, R. S. v. Trinidad and Tobago, 684/1996, Views of 2 April 2002, § 7.3; HRC, Gorji-Dinka v. Cameroon, 1134/2002, Views of 17 March 2005, § 5.2; HRC, Sharifova, Safarov and Burkhonov v. Tajikistan, 1209/2003, 1231/2003 and 1241/2004, Views of 1 April 2008, § 6.4. 235 Виж по-горе 4.1. 236 Виж ECHR, Fedotov v. Russia, § 68; ECHR, Trepashkin v. Russia, Appl. No. 36898/03, Judgment of 19 July 2007, § 94. 237 Виж по-горе аналогично обсъждането на по��хода на Съда при оценката на „минималната степен на суровост” в 4.1. 238 ECHR, Kochetkov v. Estonia, Appl. No. 41653/05, Judgment of 2 July 2009.

57


срещу Литва от 2001 г. той не намира нарушение на член 3, въпреки ограниченото пространство за спане на жалбоподателя, поради относително голямата свобода на движение извън килията през деня.239 Един от най-често използваните стандарти за материални условия, които ЕСПЧ използва когато намира нарушение на член 3 заради лоши материални условия, е този по делото Пиърс срещу Гърция от 2001 г. По това дело Съдът намира нарушение на член 3 заради третиране, което той изрично определя като унизително240 поради следните условия, в които жалбоподателят – лишен от свобода в затвора в Коридалос, е прекарал два месеца в края на лятото и началото на есента: Килията, която е обитавал затворникът, е била 4,5 на 2,5 метра. В нея той е бил настанен с още един затворник. Имало е само един прозорец на покрива, който не се отварял и който бил мръсен до степен почти да не позволява проникването на никаква светлина. В допълнение към това, на едната от двете врати на килията е имало малък отвор. Осветлението на килията се осигурявало от една електрическа крушка, светлината от която не е позволявала да се чете. В килията имало тоалетна от “азиатски тип”, без преграда или завеса, която да отделя тоалетната от останалата част на килията. В килията нямало умивалник, а в цялото крило имало само един душ, който обслужвал девет килии с по 2-3 души във всяка. През лятото в килията ставало много горещо, което правело положението трудно поносимо поради лошата вентилация. Затворникът е трябвало да прекарва част от вечерта и цялата нощ в килията. През останалото време той е имал възможност да излиза в малък общ двор. Установявайки нарушение на член 3 по това дело, ЕСПЧ акцентира върху четири елемента на материалните условия: факта, че жалбоподателят е трябвало да прекара значителна част от времето си в килията, горещото време, липсата на достатъчно вентилация в килията и необходимостта да използва тоалетната в присъствието на своя съкилийник през част от денонощието.241 Прилагайки тази система от критерии по други дела, Съдът акцентира върху различни елементи от материалните условия. По делото Дугоз срещу Гърция от 2001 г. той намира унизително отнасяне в нарушение на член 3 в ситуацията на човек, задържан за експулсиране в продължение на една година и пет месеца в център за задържане на мигранти и в полицейско управление. Съдът подчертава пренаселеността (пребиваването с още 100 души продължителен период от време в стая, предназначена за 20 души), липсата на дюшек и постелки, както и дългия период на задържане в такива условия.242 Продължителното задържане, пренаселеността в килиите, в които задържаните са прекарвали основната част от времето си, липсата на индивидуално легло и необходимостта да се спи на смени, са факторите, които водят Съда до това да намери унизително отнасяне в нарушение на член 3 по редица дела на затворници срещу Русия. 243 В други 239

ECHR, Valašinas v. Lithuania, Appl. No. 44558/98, Judgment of 24 July 2001. Виж също: ECHR, Nurmagomedov v. Russia, Appl. No. 30138/02, Decision as to the admissibility of 16 September 2004. 240 ECHR, Peers v. Greece, § 75. 241 Ibid., § 75. 242 ECHR, Dougoz v. Greece, Appl. No. 40907/98, Judgment of 6 March 2001, § 48. Виж също за ситуация на експулсиранe при по-добри материални условия на задържане, когато Съдът също намира унизително отнасяне в нарушение на член 3: CEDH, S. D. c. Grèce, Requête no 53541/07, Arrêt du 11 juin 2009. 243 Виж например: ECHR, Kalashnikov v. Russia; ECHR, Mayzit v. Russia, Appl. No. 63378/00, Judgment of 20 January 2005; ECHR, Novoselov v. Russia, Appl. No. 66460/01, Judgment of 2 June 2005; ECHR, Khudoyorov v. Russia, Appl. No. 6847/02, Judgment of 8 November 2005; ECHR,

58


случаи, когато пренаселеността не е толкова голяма, че да предизвика сама по себе си проблем от гледна точка на член 3, Съдът, намирайки нарушение, се фокусира върху други аспекти на материалните условия: невъзможността за усамотяване при ползването на тоалетна (и особено когато вместо тоалетна трябва да се ползва кофа в килията), вентилацията, достъпа до естествена светлина, отоплението и общата хигиена.244 По делото Островар срещу Молдова от 2005 г. той взема под внимание също така продължителното излагане на цигарен дим в килията и недостатъчната храна. 245 По делото Раид и Идиаб срещу Белгия от 2008 г. Съдът установява нарушение на член 3 в случай на задържане на жалбоподателите за 11 дни в транзитната зона на летището в Брюксел с цел експулсиране. Според Съда такова продължително задържане в транзитната зона предизвиква у жалбоподателите чувство на самота. В зоната няма възможност за пребиваване на открито или за физически упражнения, няма обслужване с храна, нито радио или телевизия, за да се осигури някакъв контакт с външния свят.246 Съдът обаче не отстоява относително високия стандарт по делото Пиърс последователно в последващата си юриспруденция. По редица дела той решава, че няма нарушение на член 3 в случаи, в които материалните условия на лишените от свобода са значително по-лоши и в които е налице драстично несъответствие на тези условия с установени международни стандарти за третиране на лишени от свобода, включително такива на Съвета на Европа.247 Условията на конвоиране на задържани са специфичен аспект на материалните условия, на който ЕСПЧ обръща особено внимание. То е предизвикано от две причини:  Тежките материални условия на конвоирането сами по себе си – в това число пренаселеност на превозните средства, излагане на лоши климатични условия, прилагане на помощни средства, липса на храна и вода и пр., дори когато конвоираните са подложени на тях за относително кратко време;  Необходимостта от запазване на физическите и психически сили на конвоираните, особено когато те се транспортират за процесуални действия, които са от изключително значение за тяхната по-нататъшна съдба, като изслушването им от съд за преценка на тяхната мярка за неотклонение или за гледане на тяхното дело по същество. По делото Худойоров срещу Русия от 2005 г. Съдът намира нарушение на член 3 в случай на конвоиране на жалбоподателя от следствения изолатор до съда за различни процесуални действия. В продължение на четири години Belevitskiy v. Russia, Appl. No. 72967/01, Judgment of 1 March 2007; ECHR, Babushkin v. Russia, Appl. No. 67253/01, Judgment of 18 October 2007; ECHR, Lyubimenko v. Russia, Appl. No. 6270/06, Judgment of 19 March 2009. 244 Виж: ECHR, Kehayov v. Bulgaria, Appl. No. 41035/98, Judgment of 18 January 2005; ECHR, Dobrev v. Bulgaria, Appl. No. 55389/00, Judgment of 10 August 2006; ECHR, Malechkov v. Bulgaria, Appl. No. 57830/00, Judgment of 28 June 2007; ECHR, Vlasov v. Russia, Appl. No. 78146/01, Judgment of 12 June 2008; ECHR, Starokadomskiy v. Russia, Appl. No. 42239/02, Judgment of 31 July 2008; ECHR, Moiseyev v. Russia, Appl. No. 62936/00, Judgment of 9 October 2008; 245 ECHR, Ostrovar v. Moldova, Appl. No. 35207/03, Judgment of 13 September 2005, § 89. 246 CEDH, Riad et Idiab c. Belgique, Requêtes nos 29787/03 et 29810/03, Arrêt du 24 janvier 2008; Виж също за подобна ситуация в условията на полицейско задържане: CEDH, Kaja c. Grèce, Requête no 32927/03, Arrêt du 27 juillet 2006. 247 Виж по-горе в 4.1. обсъждането на делата Георгиев срещу България и Андрей Георгиев срещу България.

59


жалбоподателят е транспортиран от следствения изолатор до съда 205 пъти. Транспортирането се е извършвало при следните условия: В деня за конвой жалбоподателят е ставал от сън в 4-5 часа сутринта. Към 8 часа е преместван в „сборна килия”. В тази килия, която е с размери 9-10 кв. м., се намират 10-20 затворници. Около 9:00-9:30 часа затворниците се качват в конвойния автомобил. Той е предназначен за 10 затворника, но в него се транспортират 1520, а в един случай – 27 затворника. Транспортирането до съда отнема един час. Връщането от съда се осъществява при същите условия. В деня на конвоя жалбоподателят е пропускал храната и разходката на открито, а в някои случаи и банята. Освен суровите материални условия на транспортиране, които предизвикват загриженост сами по себе си, Съдът отбелязва, че „жалбоподателят продължил да бъде обект на такова третиране по време на съдебното дело или по време на разглеждането на продължаването на неговото задържане под стража, тоест когато той е имал нужда от концентрация и психическа свежест”.248 След Худойоров Съдът намира нарушения на член 3 по няколко дела на жалбоподатели от Русия, които са транспортирани при аналогични условия. В някои случаи той определя третирането като „нечовешко”, а в други – като „нечовешко и унизително”.249 При оценката си на материалните условия в местата за лишаване от свобода ЕСПЧ често използва наблюденията и стандартите на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията (КтПИ).250 Съдът използва доклади и други материали на КтПИ, в които се описват материалните условия на жалбоподателите при непосредствени наблюдения на делегации на КтПИ;251 наблюдения на КтПИ от съответното място за лишаване от свобода, без непосредствено да са наблюдавани материалните условия на жалбоподателя;252 наблюдения на материалните условия на системата като цяло или на някои подсистеми, които могат да насочат към заключения за материалните условия на жалбоподателя в процесния период.253 Съдът се позовава не само на стандартите на КтПИ за общи материални условия, но и на някои специфични стандарти, като например тези за конвоиране.254 КтПИ обаче използва различни стандарти за различните места за лишаване от свобода и Съдът не винаги взема това под внимание. Типичен случай в това отношение е делото Калашников срещу Русия, по което Съдът „възприема” стандарта на КтПИ за приемлива ��лощ на един задържан, за да го използва при оценката на материалните условия на жалбоподателя. Той, според Съда, е 7 кв. м. На тази база Съдът постановява, че процесната килия, която е за осем души, следва да бъде 56 кв. м. (а тя, според различаващите се оценки на 248

ECHR, Khudoyorov v. Russia, § 119. Виж: ECHR, Vlasov v. Russia, Appl. No. 78146/01, Judgment of 12 June 2008; ECHR, Starokadomskiy v. Russia, Appl. No. 42239/02, Judgment of 31 July 2008; ECHR, Salmanov v. Russia, Appl. No. 3522/04, Judgment of 31 July 2008; ECHR, Moiseyev v. Russia, Appl. No. 62936/00, Judgment of 9 October 2008. 250 По-подробно за ролята и стандартите на КтПИ виж глава 7. 251 Виж например: ECHR, Ilaşcu and Others v. Moldova and Russia; ECHR, Öcalan v. Turkey. 252 ECHR, Peers v. Greece; ECHR, Kehayov v. Bulgaria; ECHR, Alver v. Estonia, Appl. No. 64812/01, Judgment of 8 November 2005. 253 ECHR, Salman v. Turkey; ECHR, G. B. v. Bulgaria; ECHR, Tadevosyan v. Armenia, Appl. No. 41698/04, Judgment of 2 December 2008. 254 Виж: ECHR, Khudoyorov v. Russia, § 117; ECHR, Yakovenko v. Ukraine, Appl. No. 15825/06, Judgment of 25 October 2007, § 108; ECHR, Guliyev v. Russia, Appl. No. 24650/02, Judgment of 19 June 2008, § 67. 249

60


жалбоподателя и на правителството, е между 17 и 20,8 кв. м.).255 В действителност, в своя Втори периодичен доклад, на който Съдът се позовава, КтПИ установява този стандарт за килия за единично настаняване по време на полицейско задържане, което надхвърля няколко часа.256 Съдът погрешно възприема този стандарт като стандарт за килия в следствен изолатор, в която се настаняват няколко души за дълъг период от време. В по-късната си юриспруденция при оценката на материалните условия при най-типичните за Източна Европа форми на дългосрочно настаняване на лишени от свобода по някои дела ЕСПЧ използва като база относително ниския стандарт на КтПИ от 4 кв. м. площ на човек.257 3.3.2. Неадекватна медицинска и психиатрична грижа в местата за лишаване от свобода В юриспруденцията си ЕСПЧ прави, макар и не строга, разлика между, от една страна, медицинското умишлено нехайство при медицински мерки (действие или бездействие) и, от друга страна, неадекватната медицинска грижа в местата за лишаване от свобода, която често не е свързана с какъвто и да било умисъл. Независимо от липсата на умисъл, неадекватната медицинска грижа води до страдания и унижения на лишените от свобода, които в някои случаи са много тежки и продължителни. В последната категория случаи Съдът е склонен да квалифицира нарушението на член 3, когато намери такова, по-скоро като унизително, отколкото като нечовешко отнасяне.258 Типичен пример в това отношение е решението по делото Хуматов срещу Азербайджан от 2007 г. Жалбоподателят, видна политическа фигура в тази страна, е осъден през 1996 г. първоначално на смърт, а след това на доживотен затвор за държавна измяна и използване на въоръжените сили срещу държавата. В затвора той се разболява от туберкулоза. Първоначално е лекуван в затвора, а впоследствие е хоспитализиран. От януари 2001 г. е преместен в затвора в Гобустан, където продължава да се оплаква от болки в гърдите, затруднения при дишане, главоболие и кашлица. Преглеждан е многократно и са му предписвани различни лечения. През март 2004 г. Азербайджанският комитет на Хелзинкската гражданска асамблея организира медицински преглед и подготвя доклад, в който лечението му в периода 1996-2003 г. е преценено като неадекватно. Съдът на свой ред преценява, че то наистина е било такова поради няколко причини: жалбоподателят е лекуван само след негови изрични оплаквания и то със значителни забавяния; не е имало цялостна стратегия за лечение на заболяването му; не е било възможно да се осъществят някои от предписаните лечения; не е било възможно да се следва подходяща диета; жалбоподателят е трябвало да разчита на близките си за доставка на медикаменти; режимът на затвора в Гобустан, и по-специално затварянето изцяло на крилото, в което е бил настанен жалбоподателят, между 19:00 часа вечерта и 11:00 часа на следващата сутрин, не е давал възможност за достъп до 255

ECHR, Kalashnikov v. Russia, § 97. CPT, 2nd General Report, § 43. 257 Виж например: ECHR, Ostrovar v. Moldova, § 60; ECHR, Popov v. Russia, Appl. No. 26853/04, Judgment of 13 July 2006, § 147. 258 При крайни случаи на държане на болни затворници при лоши материални условия Съдът установява нечовешко отнасяне, дори когато отсъстват факти за какъвто и да е умисъл за причиняване на страдания и/или унижения. Виж по-горе 4.2.4. 256

61


каквато и да е медицинска помощ при спешни случаи. По това дело Съдът прави опит да отграничи обхвата на нечовешкото от унизителното отнасяне в подобна ситуация. Според Съда фактът, че след 15 април 2002 г. туберкулозата на жалбоподателя не се е обостряла и той не е изпитвал продължителни остри болки поради липса на медицинска помощ във връзка с други заболявания, изключва квалификацията на случая като нечовешко отнасяне. Според Съда по делото няма доказателства за „определено намерение за унизяване или потъпкване на жалбоподателя”.259 Но той преценява, че отнасянето е било унизително в нарушение на член 3 поради това, че липсата на адекватно лечение в затвора в Гобустан е предизвикало у него значителни душевни страдания, които са принизили човешкото му достойнство.260 Подобен е подходът на ЕСПЧ и по няколко други дела за неадекватно медицинско лечение в местата за лишаване от свобода. По делото Петреа срещу Румъния от 2008 г. Съдът прави оценка на третирането на психично болен затворник, осъден на ефективно лишаване от свобода. Същевременно той е задължен да премине курс на лечение, свързан с психичното му заболяване. След осъждането той е настанен в затвора в Яш. Там е лекуван за различни заболявания, включително тромбофлебит, венозни проблеми и психично разстройство. В продължение на една година, от октомври 2001 г. до октомври 2002 г., той е преглеждан 27 пъти от лекар. Заедно с това в същия период той е наказван неколкократно, включително веднъж с наказателна килия за период от 10 дни. За четири месеца той е поставен на строг режим заради постоянно нарушаване на вътрешните правила на затвора. В края на октомври 2002 г. той е настанен в крило за особено опасни затворници, където лечението му е било повърхностно и осъществявано само от лекаря на затвора. Заедно с неадекватност на медицинските грижи Съдът установява и значителна пренаселеност на затвора като цяло, както и на килиите, в които жалбоподателят е настанен. Съдът отново отбелязва, че няма данни за определено намерение за унизяване или потъпкване на жалбоподателя от страна на държавата.261 Въпреки това, той установява унизително отнасяне в нарушение на член 3 заради неадекватната медицинска грижа в съчетание с пренаселеността.262 По делото Грори срещу Албания от 2009 г. ЕСПЧ също намира унизително отнасяне в нарушение на член 3 в случай на неадекватна медицинска грижа спрямо затворник с множествена склероза, която е установена три години след неговото задържане в затвора. В този случай Съдът отбелязва как по отношение на жалбоподателя „[…] отсъствието на своевременна медицинска помощ, в допълнение към отказа на властите да му предложат адекватно лечение, предписано от цивилните лекари, поражда такова силно чувство на несигурност, което, съчетано с неговото физическо страдание, е равнозначно на унизително отнасяне по смисъла на член 3”.263 Съдът подчертава, че член 3 не включва „общо задължение за освобождаване на задържания по здравословни причини или за настаняване в

259

ECHR, Hummatov v. Azerbaijan, Appl. Nos. 9852/03 and 13413/04, Judgment of 29 November 2007, § 120. 260 Ibid., § 121. 261 ECHR, Petrea v. Romania, Appl. No. 4792/03, Judgment of 29 April 2008, § 48. 262 Ibid., § 49. 263 ECHR, Grori v. Albania, Appl. No. 25336/04, Judgment of 7 July 2009, § 132.

62


гражданска болница с цел да може да получи някакво специфично лечение”.264 Но той изисква от страните да осигурят, че „неговото здраве и благополучие са защитени по адекватен начин чрез, между другото, осигуряване на подходяща медицинска помощ”.265 Това изискване не изключва задължението за преценка в определени случаи на това, дали продължаване на престоя в затвора е съвместимо с изпълнение на задължението на държавата да защитава здравето на лишените от свобода. По делото Мелник срещу Украйна от 2006 г. Съдът определя три елемента, които следва да бъдат взети предвид при преценката на съвместимостта на лишаването от свобода със защитата на здравето на жалбоподателя: (a) заболяването на затворника, (б) адекватността на медицинската помощ, която се предлага в затвора и (в) допустимостта на мярката лишаване от свобода с оглед на здравословното състояние на жалбоподателя.266 По няколко дела Съдът определя, че, предвид заболяването на затворниците и специфичните условия на лишаване от свобода, техният престой в затвора е несъвместим с ангажиментите на страната по член 3 от ЕКПЧ.267 3.3.3. Посегателства срещу интимната сфера Посегателствата срещу интимната сфера са типична област, в която за ЕСПЧ се поражда реален риск от унизително отнасяне. Те могат да възникнат в различни ситуации, като най-често в юриспруденцията на Съда са свързани с голи обиски на лишени от свобода. Такива обиски Европейската комисия по правата на човека допуска още в най-ранната си юриспруденция. По делото Макфийли и други срещу Обединеното кралство от 1980 г. Комисията установява, че макар лишените от свобода да смятат тези обиски за унизителни, ако те се извършват по подходящ начин, насочен към намаляване на тяхното преживяване за унижение, предвид необходимостта от поддържане на ред и сигурност в затвора, те са допустими и не представляват нарушение на член 3.268 Когато обаче те включват действия, извършени с умисъл за причиняване на унижение или с грубо пренебрежение към техния унизителен ефект, голите обиски представляват унизително отнасяне в нарушение на член 3. Едно от ключовите решения в това отношение е Валашинас срещу Литва от 2001 г. По време на свиждане жалбоподателят, който е затворник, получава колет. След като свиждането приключва, той е подложен на гол обиск в присъствие на жена – администраторка. Освен това сътрудникът, който осъществява обиска, пипа половия му орган, включително тестисите, с голи ръце без ръкавици. След това,

264

ECHR, Kudła v. Poland, § 93; ECHR, Alver v. Estonia, § 50; ECHR, Kaprykowski v. Poland, Appl. No. 23052/05, Judgment of 20 January 2009, § 69. 265 Ibid., § 94. 266 ECHR, Melnik v. Ukraine, Appl. No. 72286/01, Judgment of 28 March 2006, § 94. Виж също: ECHR, Sławomir Musiał v. Poland, § 88. 267 Виж например: CEDH, Tekin Yıldız c. Turquie, Requête no 22913/04, Arrêt du 10 novembre 2005, както и три други дела срещу Турция от същия ден, по които Съдът намира нарушение на член 3 заради намерението на турските власти да върнат повторно в затвора бивши затворници, които са получили прекъсване на изпълнение на наказанието поради заболяване от синдрома на Вернике-Корсаков. Виж също CEDH, Tănase c. Roumanie, Requête no 5269/02, Arrêt du 12 mai 2009. 268 ECmHR, McFeeley and others v. the United Kingdom, Appl. No. 8317/78, Decision of 15 May 1980, D.R., 20, p. 44, §§ 61-66.

63


без да си измие ръцете, пипа храната от колета. Съдът намира, че това е унизително третиране в нарушение на член 3: „Задължаването на жалбоподателя да се съблече гол в присъствие на жена и след това опипването на неговите полови органи и храна с голи ръце показват явна липса на уважение към жалбоподателя и в резултат подронват неговото човешко достойнство.”269 По подобен начин, по делото Иванчук срещу Полша от 2001 г. Съдът установява унизително отнасяне в случай на опит за гол обиск на затворник като условие да му бъде позволено да участва в парламентарни избори. След като отказва да се подложи на такъв обиск, на него не му е позволено да гласува. В този случай сътрудниците на затворническата администрация също така отправят към жалбоподателя унизителни подмятания за неговото тяло.270 Голите обиски могат да бъдат унизителни не само поради условията и начина на извършването им, но и поради тяхното продължително използване. По делата Ван дер Вен срещу Холандия от 2003 г. и Лорсе и други срещу Холандия от 2003 г. ЕСПЧ установява нарушение на член 3 в случаи на продължително рутинно прилагане на голи обиски в съчетание с прекомерна изолация на затворници в затвор с усилено строг режим.271 По делото Маленко срещу Украйна от 2009 г. Съдът намира унизително отнасяне в нарушение на член 3 в случай на затворник, който е подлаган на гол обиск, когато е извеждан на работа, както и на връщане от работа пред други затворници и при липса на адекватни условия за провеждане на такива обиски.272 Освен при голи обиски, ЕСПЧ установява унизително третиране в условията на лишаване от свобода и в други контексти. Такъв например е случаят по делото Филиз Уян срещу Турция от 2009 г. Жалбоподателката, осъдена на 22 години лишаване от свобода за участие в терористична организация, е ескортирана за гинекологичен преглед от затвора до болницата от трима охранители-мъже и една жена. Мъжете-охранители отказват да напуснат стаята за преглед, заявявайки, че ще стоят скрити зад подвижен екран. Жалбоподателката отказва да се преглежда при такива условия. Според Съда, „[…] въпреки че не е имало медицински преглед, горните мерки за сигурност трябва да са причинили на жалбоподателката унижение и притеснение, отвъд тези, които неизбежно съпътстват третирането на затворничката, които са в състояние да подронят нейното лично достойнство”.273 Освен заради характера на третирането, Филиз Уян е ключово решение и от гледна точка на стандарта за минимална степен на суровост. То е взето с минимално мнозинство в камарата от четири на трима съдии. Тримата съдии в малцинство изразяват особено мнение, в което се опитват да обосноват, че третирането не е достигнало минималната степен на суровост, за да попадне в приложното поле на член 3. 269

ECHR, Valašinas v. Lithuania, Appl. No. 44558/98, Judgment of 24 July 2001, § 117. Виж също: ECHR, Wiktorko v. Poland, Appl. No. 14612/02, Judgment of 31 March 2009, където Съдът намира унизително третиране на жена, настанена в изтрезвител, която е съблечена принудително с участието на двама мъже и имобилизирана с колан в продължение на десет часа. 270 ECHR, Iwańczuk v. Poland, Appl. No. 25196/94, Judgment of 15 November 2001. 271 ECHR, Van der Ven v. the Netherlands, Appl. No. 50901/99, Judgment of 4 February 2003; ECHR, Lorsé and others v. the Netherlands, Appl. No. 52750/99, Judgment of 4 February 2003. 272 ECHR, Malenko v. Ukraine, Appl. No. 18660/03, Judgment of 19 February 2009. 273 ECHR, Filiz Uyan v. Turkey, Appl. No. 7496/03, Judgment of 8 January 2009, § 34.

64


4.3.4. Публично излагане при позорни обстоятелства или унизяване в собствените очи Публичното излагане на лишени от свобода при обстоятелства, които подчертават тяхната зависимост и принизено положение и ги опозоряват, е унизително отнасяне. В юриспруденцията си както КПЧ, така и ЕСПЧ установяват нееднократно унизително отнасяне поради използване спрямо затворници на белезници, вериги или клетки на публично място. По делото Полай Кампос срещу Перу от 1997 г. КПЧ установява унизително отнасяне в нарушение както на член 7, така и на член 10, т. 1 от МПГПП заради публичното излагане в клетка пред медиите на затворник, осъден като ръководител на терористична организация. Това, според Комитета, изразява липса на уважение към неговото „вродено и индивидуално човешко достойнство”.274 По делото Рамишвили и Кохреидзе срещу Грузия от 2009 г. ЕСПЧ резюмира своята юриспруденция по дела, свързани с употреба на помощни средства спрямо задържани при обстоятелства, които биха могли да ги опозорят чрез публично излагане или да ги унизят в собствените им очи. По делото става дума за съдебен процес над двамата жалбоподатели, известни публични фигури в Грузия, при който те са затворени в метална клетка и са показвани публично не само в съдебната зала, но и чрез медиите в цялата страна. Съдът подчертава, че при нормални обстоятелства използването на помощни средства не предизвиква проблем от гледна точка на член 3, „когато тази мярка е наложена във връзка със законно задържане и не включва използване на сила или публично излагане в повече от онова, което се смята за разумно необходимо”.275 Подобно третиране, според Съда, може да бъде унизително и да не е свързано с публично излагане, когато „жертвата може да бъде унизена в собствените си очи” в случаи, в които „не може да се докаже сериозен риск за сигурността”. 276 По делото Съдът намира нарушение на член 3 поради това, че правителството не успява да обоснове необходимостта от подобно третиране. Горните критерии са твърде неопределени и допускат широко усмотрение от страна на властите. В юриспруденцията на Съда в тази сфера използването на белезници, вериги и други помощни средства при обстоятелства, при които жалбоподателят може да бъде опозорен чрез публично излагане или унизен в собствените си очи, се определя като унизително, когато се прилага по законен ред и води само до психически страдания, и като нечовешко, когато е свързано с по-тежки психически и физически страдания и/или болка. По делото Сарбан срещу Молдова от 2005 г. Съдът установява унизително отнасяне в нарушение на член 3 в случай на затворник, който е воден в съда с белезници и е държан в метална клетка по време на процеса, въпреки че е със силно разклатено здраве и носи шийна яка.277 По делото Городничев срещу Русия от 2007 г. Съдът установява унизително отнасяне в нарушение на член 3 в случай на затворник, който е държан с белезници пред съда, без правителството да може да докаже, че тази мярка е пропорционална на преследваната цел – имобилизиране на затворника в разумни граници, ако има 274

HRC, Polay Campos v. Peru, § 8.5. ECHR, Ramishvili and Kokhreidze v. Georgia, Appl. No. 1704/06, Judgment of 27 January 2009, § 96. 276 Ibid., § 97. 277 ECHR, Sarban v. Moldova, Appl. No. 3456/05, Judgment of 4 October 2005. 275

65


риск той да прибегне до използване на сила или бягство или да препятства протичането на съдебното заседание.278 При по-драстични интервенции с помощни средства ЕСПЧ установява нечовешко отнасяне. Така е например по делото Хенаф срещу Франция от 2003 г. в случай със затворник, който е прикован към легло с белезници и верига в болница, където се намира с цел да му бъде направена операция. 279 По подобен начин, по делото Тънасе срещу Румъния от 2009 г. Съдът установява нечовешко отнасяне в нарушение на член 3 в случай на тежко болен затворник, който е прикован с белезници към болнично легло в гражданска болница.280 4.3.5. Липса на приспособяване на средата към потребностите на хора с увреждания или тежки заболявания в местата за лишаване от свобода Приспособяването на средата в широк смисъл на думата, включващ архитектурната среда, медицинската грижа и достъпа до други услуги за хора с увреждания в местата за лишаване от свобода, също може до породи проблем от гледна точка на унизително третиране в нарушение на член 3 от ЕКПЧ. Този проблем е тясно свързан с медицинските и психиатрични грижи в условията на лишаване от свобода.281 Водещото дело на ЕСПЧ в това отношение е Прайс срещу Обединеното кралство от 2001 г. Жалбоподателката е с увреждания на четирите крайника в резултат от фокомелия (малки деформирани или отсъстващи кра��ници). Тя, също така, страда от бъбречно заболяване. Осъдена е на седем дни лишаване от свобода за обида на съда. Първата нощ от присъдата си изтърпява в полицейско управление в килия, в която има дървено легло и дюшек. Жалбоподателката се оплаква, че температурата в полицейското управление била много ниска, леглото било твърдо, не можела да достигне до паник-бутона и до ключа за осветлението и не била в състояние да използва тоалетната, тъй като била недостъпна. В резултат е трябвало да прекара нощта в инвалидната си количка. След като е преместена в затвора, условията се подобрили, но въпреки това имала проблем с използването на леглото за спане, тъй като било много високо, трябвало да бъде обслужвана за тоалетни нужди от мъже и не била в състояние да поддържа хигиената си на задоволително ниво. ЕСПЧ намира унизително отнасяне в нарушение на член 3 поради липса на адекватно приспособяване на средата към състоянието на жалбоподателката, въпреки че по делото не е установено „определено намерение за унизяване или потъпкване на жалбоподателката”.282 По това дело интересно особено мнение в подкрепа на мнението на мнозинството формулира норвежката съдия Греве. Според нея необходимостта от различно третиране предвид различното положение на жалбоподателката е толкова голяма, че липсата на такова „е не само дискриминация, но предизвиква нарушение на член 3”. Нещо повече: „Очевидно е, че имобилизирането на което и да е лице, дори без увреждания, до равнището на възможностите за движение и самообслужване на жалбоподателката в случая, дори и за ограничен

278

ECHR, Gorodnichev v. Russia, Appl. No. 52058/99, Judgment of 24 May 2007. Виж по-горе 4.2.3. 280 CEDH, Tănase c. Roumanie, § 85. 281 Виж по-горе 4.3.2 и 4.2.4. 282 ECHR, Price v. the United Kingdom, Appl. No. 33394/96, Judgment of 10 July 2001, § 30. 279

66


период от време, би означавало нечовешко и унизително отнасяне – дори възможно изтезание.”283 В по-късната си юриспруденция ЕСПЧ утвърждава този подход по редица дела. Едно от тях е делото Фарбтух срещу Латвия от 2004 г. Жалбоподателят е 84-годишен, когато е настанен в затвор, след като е осъден на ефективно лишаване от свобода за геноцид и престъпления срещу човечността по време на съветската окупация на Латвия в периода 1940 г.-1941 г. Той е с множество увреждания, включително спондилоза с деформация на гръбнака, остеоартрит, високо кръвно налягане и хронична сърдечна недостатъчност. Заболяванията му изискват непрекъсната грижа и редовно лечение. Жалбоподателят прекарва в затвора една година, девет месеца и 13 дни, преди да бъде освободен по здравословни причини. В затвора той получава допълнителни заболявания. По това дело ЕСПЧ намира унизително отнасяне в нарушение на член 3 поради това, че условията на неговото лишаване от свобода не отговарят на специфичните му потребности, породени от неговите увреждания. По-специално Съдът заключава, че неговото лишаване от свобода „[…] не е било адекватно поради неговата възраст, неговата немощност и неговото здравословно състояние. Положението, в което той е поставен, не може да не е предизвикало у него постоянни чувства на тревожност, малоценност и унижение, достатъчно силни, за да представляват „унизително отнасяне” по смисъла на член 3 от Конвенцията.”284 По делото Венсан срещу Франция от 2006 г. Съдът установява унизително отнасяне в нарушение на член 3 в случай на затворник, който страда от параплегия на долните крайници и е трайно прикован към инвалидна количка. За четири месеца той е настанен в стар затвор, който не е архитектурно пригоден за придвижване с такава количка. По тази причина жалбоподателят не може да излиза от килията си и да се придвижва в затвора.285 По делото Скопола срещу Италия от 2008 г. Съдът установява нарушение на член 3 в случай на 67годишен затворник, на който е отказано освобождаване от затвора в Рим, поради продължителното му пребиваване в среда, която не е приспособена към неговите увреждания. Жалбоподателят е прикован към инвалидна количка със счупена бедрена кост, страда от сърдечно заболяване, нарушения на метаболизма, диабет, хипертрофия на простатната жлеза, мускулна дистрофия и депресия. Изисква непрекъсната медицинска грижа, несъвместима с условията в местата за лишаване от свобода. Съдът по изпълнение на наказанията в Рим определя домашен арест за една година, но тази мярка не е изпълнена поради това, че жалбоподателят няма дом, приспособен към неговите потребности. В тази ситуация италианските власти го настаняват в друг затвор, в Парма, който според тях е приспособен към неговите потребности. ЕСПЧ, без да преценява дали това е наистина така и въпреки констатираната липса на умисъл при третирането на жалбоподателя, намира, че то е било нечовешко и унизително за времето, което той е прекарал в затвора в Рим.286 По отношение на приспособяването на средата към потребностите на хора с увреждания или тежки заболявания в местата за лишаване от свобода ЕСПЧ не смята, че наличието на увреждане, дори когато е сериозно, е непременно несъвместимо с лишаването от свобода. По тази причина в редица 283

Ibid., Separate opinion by Judge Greve. CEDH, Farbtuhs c. Lettonie, Requête no 4672/02, Arrêt du 2 décembre 2004, § 61. 285 CEDH, Vincent c. France, Requête no 6253/03, Arrêt du 24 octobre 2006. 286 CEDH, Scoppola c. Italie, Requête no 50550/06, Arrêt du 10 juin 2008, § 51. 284

67


случаи Съдът отказва да установи нарушение на член 3 от Конвенцията, а в някои случаи дори отхвърля жалбите по допустимост като явно необосновани. Така например Съдът отхвърля като явно необоснована жалбата по делото Папон срещу Франция от 2001 г. Жалбоподателят е осъден на десет години лишаване от свобода заради участие в депортирането на повече от 1600 евреи в нацистките концлагери по време на Втората световна война. На 90-годишна възраст и с редица здравословни проблеми той е настанен в затвора. В жалбата си твърди, че всякаква форма на лишаване от свобода на човек над 90-годишна възраст е по естеството си нарушение на член 3 от Конвенцията. В неговия случай възрастта е съчетана и с лошо здравословно състояние. Съдът отхвърля тезата, че лишаването от свобода може по принцип да бъде обвързано с възрастова граница. А в конкретния случай въз основа на представените факти той преценява, че здравословното състояние на жалбоподателя и грижите, които получава в затвора, са задоволителни и не са несъвместими с лишаването му от свобода.287 По делото Матенсио срещу Франция от 2004 г. Съдът преценява лишаването от свобода на жалбоподател, осъден на доживотен затвор, който 14 години след осъждането си получава инсулт, довел до парализа на дясната страна на тялото му и затруднения в говора. Това състояние според медицински оценки изисква постоянно лечение и психотерапия. Съдът преценява, че те могат да бъдат осигурени в затвора, в който жалбоподателя е настанен. Той отказва да намери нарушение на член 3 с мотив, че третирането не е достигнало минималната степен на суровост, за да попадне в приложното поле на тази разпоредба.288 4.3.6. Дискриминация Виждането, изразено от съдията Греве по делото Прайс, за възможността някои форми на дискриминация да представляват заедно с това и нарушения на член 3 от Конвенцията не е изолирано в юриспруденцията на ЕСПЧ. Пред подобни проблеми страсбургските органи се изправят още в най-ранните си решения. По делото Източноафрикански азиатци срещу Обединеното кралство от 1973 г. от ЕКмПЧ бе поискано да установи съвместимостта на расовата дискриминация със забраната за нечовешко и унизително отнасяне. Жалбоподателите са 25 жители на Кения и Уганда от азиатски произход, които, изправени пред политиката на „африканизация” в тези страни след разпадането на колониалната система, предпочитат да запазят своето британско гражданство с намерението да емигрират в Обединеното кралство. Жалбоподателите се оказват в изключително затруднено положение в своите африкански страни – без право на законно пребиваване, лишени от средства за препитание и гледани с подозрение. Но те стават жертва и на приетите в края на 60-те – началото на 70-те години на миналия век британски закони, ограничаващи правото на имиграция на британски граждани, които нямат роднински връзки или връзки, основани на месторождение, в страната. Поради липса на такива връзки на жалбоподателите е отказано правото да влязат и да се установят във Великобритания. Според ЕКмПЧ това законодателство дискриминира на основата на раса, като тази дискриминация съставлява унизително отнасяне в 287

CEDH, Papon c. France, Requête no 64666/01, Décision sur la recevabilité du 7 juin 2001. 288 CEDH, Matencio c. France, § 89.

68


нарушение на член 3 от Конвенцията.289 Комисията обаче подчертава, че този подход е относим само към случаи на расова (не друга) дискриминация, при това осъществявана публично и с относително силен ефект върху жертвите: „Комисията обръща внимание в тази връзка, че, както е общоприето, на дискриминацията, основана на раса, следва да се придаде особено значение; че да се обособява група лица за различно третиране на основата на раса може, в някои случаи, да представлява специална форма на подронване на човешкото достойнство; и че различното третиране на група лица на основата на тяхната раса може, следователно, да представлява унизително отнасяне, въпреки че различното третиране на н��какво друго основание не би повдигнало подобен въпрос”.290 Източноафрикански азиатци установява важен прецедент в юриспруденцията на страсбургските органи, макар че подходът на ЕКмПЧ по това дело за йерархизиране на различните форми на дискриминация и последиците от тях е неприемлив от гледна точка на тенденцията в съвременното антидискриминационно право за стремеж към еднаква защита срещу дискриминацията на различните основания. Тази тенденция обаче предстои да бъде въплътена в решения на ЕСПЧ. В юриспруденцията си след Източноафрикански азиатци Съдът установява нарушения на член 3, при това не винаги последователно, само при тежки случаи на расова дискриминация. Но той дава индикации, че е готов да установи такова и в случаи на дискриминация на други основания, освен раса. По делото Абдулазис, Кабалес и Балкандали срещу Обединеното кралство от 1985 г. Съдът отказва да установи нарушение на член 3 в случай на отказ на правителството да даде разрешение за установяване в страната на съпрузите на трите жалбоподателки, които са законно и постоянно установени в тази страна. Законодателството на Великобритания дава възможност на постоянно установените в страната мъже да се сдобият с разрешение за установяване на своите съпруги значително по-лесно, отколкото в обратния случай. Съдът не намира обективно и разумно основание за тази разлика в третирането, поради което установява нарушение на член 14 (дискриминация на основата на пол) във връзка с член 8 (право на зачитане на личния и семейния живот). По отношение на твърдението за нарушение на член 3 решението гласи: „Съдът отбелязва, че разликата в третирането, от която жалбоподателките се оплакват, не съставлява никаква обида или липса на уважение към техните личности и не е предназначена да ги унизи или потъпче, и не ги унизява или потъпква, а е предназначена единствено да постигне целите по параграфи 75, 76, 78 и 81 по-горе [….].291 Тя, следователно, не може да бъде разглеждана като „унизителна””.292 Тези доста произволни заключения на Съда са резултат от придържане към „йерархията на антидискриминационните основания”, установена по Източноафрикански азиатци, липсата на чувствителност към дискриминацията на основата на пол и убеждението, че ефектът от дискриминацията в този 289

ECmHR, East African Asians v. the United Kingdom, Appl. Nos. 4403/70-4419/70, 4422/70, 4423/70, 4434/70, 4443/70, 4476/70-4478/70, 4486/70, 4501/70 and 4526/70-4530/70, Decision of 14 December 1973, D.R. 78 A/B/5, § 207. 290 Ibid., § 207. 291 Тоест, за целите на ефективния имиграционен контрол и защита на местния трудов пазар. 292 ECHR, Abdulaziz, Cabales and Balkandali v. the United Kingdom, Appl. Nos. 9214/80, 9473/81 and 9474/81, Judgment of 28 May 1985, § 91.

69


случай не е толкова тежък както по Източноафрикански азиатци. Преди това и ЕКмПЧ отказва да разгледа делото по член 3. Тя обаче приема, че широкото усмотрение на държавите в сферата на имиграционния контрол е ограничено от забраната за политики, които са чисто расистки, като например забраната за приемане на лица поради цвета на тяхната кожа.293 По друго ранно дело, Маркс срещу Белгия от 1979 г., Съдът отказва да установи унизително отнасяне в нарушение на член 3 в случай на дискриминация по закон спрямо „незаконородено” дете при наследяване и при определяне на личния статус. Той определя, че „[...] макар че въпросните законови разпоредби вероятно изразяват аспекти, които жалбоподателите може да чувстват като унизителни, те не представляват унизително отнасяне в обхвата на член 3”.294 В по-късната си юриспруденция Съдът утвърждава своя подход към расовата дискриминация по делото Кипър срещу Турция от 2001 г. По това дело той намира унизително отнасяне в нарушение на член 3 от ЕКПЧ заради дискриминационното третиране, на което са подложени кипърските гърци в района на Карпас, намиращ се на територията на „Турската република на Северен Кипър”. Те са лишени от възможност да завещават недвижимата си собственост на роднини; за техните деца няма средни училища и те не могат да се върнат обратно в родните си места, ако се запишат да учат в (гръцката) Република Кипър; тяхното придвижване е ограничено и, като цяло, рестриктивните мерки ги тласкат към крайна социална изолация. Тези условия според Съда водят до „неизбежния извод, че въпросните намеси са насочени срещу гръко-кипърската общност на Карпас заради нейната принадлежност към този клас лица”.295 По делото Молдован и други срещу Румъния от 2005 г. ЕСПЧ намира унизително отнасяне в нарушение на член 3 заради дискриминацията, на която група роми са подложени от своите съселяни и от официалните власти на Румъния. Те са жертви на анти-ромски погром, избухнал след свада, завършила с убийство от трима роми на не-ром в бар в центъра на селото. След инцидента се събира голяма тълпа от местни жители, включваща и няколко полицаи, която започва да преследва ромите-извършители. Двама от тях са убити, а третият изгаря в къща, която е опожарена от тълпата. Впоследствие тълпата напада останалите ромски домове и опожарява 13 къщи, заедно с голямо количество покъщнина. Властите започват разследване, но то завършва със символични присъди на няколко души, двама от които са помилвани от президента. Правителството отделя средства за частичното възстановяване на опожарените домове. Междувременно обаче жалбоподателите живеят в кокошарници, кочини и килери без прозорци, при крайно сурови климатични условия. Това се отразява негативно на тяхното здравe. Жалбоподателите също така стават жертва на расистки обиди, отправени от длъжностни, включително съдебни, лица. Заключението на Съда е: „[…][C]ъдът намира, че жизнените условия на жалбоподателите и расовата дискриминация, на която те са подложени публично чрез начина, по който техните проблеми са се решавали от различните власти, представляват намеса в тяхното човешко достойнство, което, при

293

ECmHR, Mmes X, Cabales and Balkandali v. the United Kingdom, Appl. Nos. 9214/80, 9473/81 and 9474/81, Decision of 12 May 1983, Series B no. 77, § 113. 294 ECHR, Marckx v. Belgium, Appl. No. 6833/74, Judgment of 13 June 1979, § 66. 295 ECHR, Cyprus v. Turkey, Appl. No. 25781/94, Judgment of 10 May 2001, § 309.

70


специфичните обстоятелства на настоящото дело, представлява „унизително отнасяне” по смисъла на член 3 от Конвенцията”.296 По делото Смит и Грейди срещу Обединеното кралство от 1999 г. ЕСПЧ намира нарушение на член 8 (право на зачитане на личния и семейния живот) в случай на разследване и уволнение от армията на двама служители с хомосексуална ориентация. Съдът не изключва възможността третирането, „основано на предубеждение на хетеросексуалното мнозинство към хомосексуалното малцинство” да е в нарушение на член 3. 297 В дадения случай обаче, въпреки че е предизвикало смущение и унижение у всеки от жалбоподателите, то според Съда не достига минималната степен на суровост, за да попадне в приложното поле на член 3.298 Приложение КОНВЕНЦИЯ ПРОТИВ ИЗТЕЗАНИЯТА И ДРУГИ ФОРМИ НА ЖЕСТОКО, НЕЧОВЕШКО ИЛИ УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ ИЛИ НАКАЗАНИЕ (Приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 10 декември 1984 г. Ратифицирана с Указ № 3384 на Държавния съвет от 9 октомври 1986 г. - ДВ, бр. 80 от 1986 г. Влязла в сила на 26 юни 1987 г.) Обнародвана, ДВ, бр. 42 от 3 юни 1988 г., изм. и доп., бр. 19 от 24 февруари 1995 г. Държавите - страни по тази конвенция, като вземат под внимание, че в съответствие с принципите, провъзгласени в Устава на Организацията на обединените нации, признаването на равните и неотменни права на всички членове на човешката общност е основата на свободата, справедливостта и мира в света, като признават, че тези права произтичат от достойнството, присъщо на човешката личност, като вземат под внимание задължението на държавите, в съответствие с устава, в частност чл. 55, да съдействуват за всеобщо уважение и спазване на правата на човека и на основните свободи,

296

ECHR, Moldovan and Others v. Romania (2), Appl. Nos. 41138/98 and 64320/01, Judgment of 12 July 2005, § 113. 297 ECHR, Smith and Grady v. the United Kingdom, Appl. Nos. 33985/96 and 33986/96, Judgment of 27 September 1999, § 121. 298 Ibid., § 122. Виж също за подобен подход в случай на дискриминация на основата на сексуална ориентация: ECHR, Beck, Copp and Bazeley v. the United Kingdom, Appl. Nos. 48535/99, 48536/99, 48537/99, Judgment of 22 October 2002. По това дело Съдът също намира нарушение на член 8, но не и на член 3.

71


като вземат предвид чл. 5 на Всеобщата декларация за правата на човека и чл. 7 на Международния пакт за граждански и политически права, според които никой не трябва да бъде подлаган на изтезания или на други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, като вземат предвид също така Декларацията за защита на всички лица от подлагане на изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, приета от Общото събрание на 9 декември 1975 г., в желанието си да засилят ефективността на борбата срещу изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание в целия свят, се договориха за следното: ЧАСТ ПЪРВА Член 1 1. За целите на тази конвенция терминът "изтезание" означава всяко действие, с което умишлено се причинява силно физическо или психическо страдание или болка на дадено лице, за да се получат от него или от трето лице сведения или признания, за да бъде то наказано за действие, което то или трето лице е извършило или в извършването на което е заподозряно, или за да бъде то или трето лице сплашван�� или принуждавано, или по каквато и да е причина, основаваща се на каквато и да е дискриминация, когато такава болка или страдание се причинява от длъжностно лице или друго официално действуващо лице или по негово подстрекателство или с негово явно или мълчаливо съгласие. В това определение не се включват болката и страданието, които произтичат единствено от законни санкции и които са присъщи на тези санкции или настъпват случайно при тях. 2. Този член не засяга никой международен договор или национално законодателство, което съдържа или може да съдържа разпоредби с по-широко приложение. Член 2 1. Всяка държава - страна по конвенцията, предприема ефективни законодателни, административни, съдебни и други мерки за предотвратяване на изтезания на всяка територия под нейна юрисдикция. 2. Никакви изключителни обстоятелства от какъвто и да е характер, било то състояние на война или заплаха от война, вътрешна политическа нестабилност или каквото и да е друго извънредно положение, не могат да служат като оправдание за изтезания. 3. Заповед от висшестоящо длъжностно лице или от държавен орган не може да служи като оправдание за изтезания. Член 3 1. Никоя държава - страна по конвенцията, не може да експулсира, връща ("refouler") или екстрадира лице в друга държава, когато има сериозни

72


основания да се счита, че то би било в опасност да бъде подложено на изтезания. 2. За да се определи дали има такива основания, компетентните власти вземат под внимание всички отнасящи се до въпроса обстоятелства, включително, в зависимост от случая, съществуването в дадената държава на системно повтарящи се сериозни, груби или масови нарушения на правата на човека. Член 4 1. Всяка държава - страна по конвенцията, поема задължението всички прояви на изтезания да бъдат считани за престъпления според наказателното й право. Същото се отнася и за опит да се извърши изтезание, както и за действие на което и да е лице, представляващо съучастие или участие в изтезаване. 2. Всяка държава - страна по конвенцията, определя наказания, съответствуващи на тези престъпления, като се отчита тежкият им характер. Член 5 1. Всяка държава - страна по конвенцията, взема такива мерки, които могат да се окажат необходими, за да постави под своя юрисдикция престъпленията по чл. 4 в следните случаи: a) когато престъпленията са извършени на територия, намираща се под нейна юрисдикция, или на борда на морски или въздухоплавателен съд, регистриран в тази държава; b) когато предполагаемият извършител на престъплението е гражданин на тази държава; c) когато жертвата е гражданин на тази държава и ако тази държава счита това за целесъобразно. 2. Всяка държава - страна по конвенцията, взема също така мерки, които могат да се окажат необходими, за да постави под своя юрисдикция такива престъпления в случаите, когато предполагаемият извършител на престъплението се намира на територия под нейна юрисдикция и тя не го екстрадира в съответствие с чл. 8 в някоя от държавите, посочени в т. 1 на този член. 3. Тази конвенция не изключва наказателна юрисдикция, упражнявана в съответствие с вътрешното законодателство. Член 6 1. Убеждавайки се, след проучване на информацията, с която разполага, че обстоятелствата изискват това, всяка държава - страна по конвенцията, на чиято територия се намира лице, заподозряно в извършване на някое от престъпленията по чл. 4, задържа това лице или предприема други правни мерки, за да осигури неговото присъствие. Задържането и другите правни мерки трябва да бъдат в съответствие със законодателството на тази държава, но могат да продължат само толкова време, колкото е необходимо за образуване на наказателно производство или започване на производство за екстрадиране. 2. Такава държава предприема незабавно предварително следствие за установяване на фактите.

73


3. На всяко лице, задържано съгласно т. 1 на този член, се оказва съдействие за незабавно установяване на контакт с най-близкия съответен представител на държавата, чийто гражданин е това лице, а в случай, че е лице без гражданство, с представителя на държавата, в която е неговото обичайно местожителство. 4. Когато една държава задържи лице в съответствие с този член, тя незабавно уведомява държавите, посочени в т. 1 на чл. 5, за факта, че такова лице е задържано, и за обстоятелствата, въз основа на които е задържано. Държавата, която провежда предварителното следствие, предвидено в т. 2 на този член, незабавно съобщава заключенията си на тези държави и посочва дали възнамерява да упражни своя юрисдикция. Член 7 1. Ако държава - страна по конвенцията, не екстрадира лице, намиращо се на територия под нейна юрисдикция и заподозряно в извършване на престъпление по чл. 4, то тя предава делото в случаите, посочени в чл. 5, на своите компетентни органи за наказателното преследване. 2. Тези компетентни органи вземат решение по същия начин, както при случаите с всяко тежко престъпление от общ характер съобразно законодателството на тази държава. В случаите, посочени в т. 2 на чл. 5, изискванията, предявявани по отношение на доказателствата, необходими за наказателно преследване и осъждане, в никакъв случай не трябва да бъдат помалко строги от тези, които важат за случаите по чл. 5, т. 1. 3. На всяко лице, подведено под наказателна отговорност във връзка с което и да е от престъпленията по чл. 4, се гарантира справедливо отношение на всички фази на наказателното производство. Член 8 1. Престъпленията по чл. 4 се считат подлежащи на включване като престъпления, за които се предвижда екстрадиране, във всеки договор за екстрадиция между държави - страни по конвенцията. Държавите - страни по конвенцията, се задължават да включват такива престъпления като престъпления, за които се предвижда екстрадиране, във всеки договор за екстрадиция, който те сключват помежду си. 2. Ако държава - страна по конвенцията, която поставя като условие за екстрадирането съществуването на договор, получи искане за екстрадиция от друга държава - страна по конвенцията, с която тя не е обвързана с договор за екстрадиция, тя може да счита тази конвенция за правно основание за екстрадиране по отношение на такива престъпления. Екстрадицията се осъществява в съответствие с другите условия, предвидени от законодателството на държавата, към която е отправено искането за екстрадиция. 3. Държавите - страни по конвенцията, които не поставят като условие за екстрадирането съществуването на договор, разглеждат такива престъпления в отношенията помежду си като престъпления, за които се предвижда екстрадиране в съответствие с условията, предвидени от законодателството на държавата, към която е отправено искане за екстрадиция.

74


4. За целите на екстрадицията такива престъпления се разглеждат между държавите - страни по конвенцията, като извършени не само на мястото на извършването, но също и на територията на държавите, от които се изисква да установят своята юрисдикция в съответствие с чл. 5. Член 9 1. Държавите - страни по конвенцията, си оказват взаимно най-пълна помощ във връзка с наказателно-процесуални действия, предприети по отношение на престъпленията по чл. 4, включително предоставяне на всички доказателства, с които те разполагат и които са необходими за съдебното производство. 2. Държавите - страни по конвенцията, изпълняват задълженията си по т. 1 на този член в съответствие с всеки договор за правна помощ, който може да съществува между тях. Ч л е н 10 1. Всяка държава - страна по конвенцията, осигурява включването на обучение и информация относно забраната на изтезанията като неразделна част в подготовката на персонала на правоприлагащите органи, граждански или военни, на медицинския персонал, на длъжностните и други лица, които могат да са свързани със задържането, разпита или третирането на лице, подложено на каквато и да форма на задържане или лишаване от свобода. 2. Всяка държава - страна по конвенцията, включва тази забрана в правилата или инструкциите относно задълженията и функциите на всички тези лица. Ч л е н 11 Всяка държава - страна по конвенцията, прави системен преглед на правилата, инструкциите, методите и практиката при разпит, както и на условията на задържането и отношението към лицата, подложени на каквато и да е форма на задържане или лишаване от свобода на територия под нейна юрисдикция с цел да се предотвратят каквито и да е случаи на изтезаване. Ч л е н 12 Всяка държава - страна по конвенцията, осигурява бързо и безпристрастно разследване от страна на компетентните си органи на всички случаи, когато има достатъчно основания да се предполага, че на територия под нейна юрисдикция е било извършено изтезание. Ч л е н 13 Всяка държава - страна по конвенцията, осигурява на всяко лице, което твърди, че е било подложено на изтезания на територия под нейна юрисдикция, правото да подаде жалба пред нейните компетентни власти и жалбата да бъде бързо и безпристрастно разгледана от тези власти. Тя взема мерки за осигуряване защита на жалбоподателя и свидетелите срещу всякакво

75


малтретиране или заплашване вследствие на неговата жалба или на свидетелски показания. Ч л е н 14 1. В своята правна система всяка държава - страна по конвенцията, осигурява правото на жертвата на изтезания да получи удовлетворение и да има предвидено от законодателството право на справедливо и адекватно обезщетение, включително средства за възможно най-пълна рехабилитация. В случай на смърт на жертвата, настъпила в резултат на изтезания, правото на обезщетение се предоставя на лицата, които са били на нейна издръжка. 2. Нищо в този член не лишава жертвата или други лица от право на обезщетение, което може да се предвижда в национално законодателство. Ч л е н 15 Всяка държава - страна по конвенцията, осигурява да не се използува като доказателство в което и да е производство каквото и да е изявление, за което е установено, че е направено в резултат от изтезания, с изключение на случаите, когато то се използува срещу лице, обвинено в прилагане на изтезания, като доказателство, че такова изявление е било направено. Ч л е н 16 1. Всяка държава - страна по конвенцията, се задължава да предотвратява на териториите под нейна юрисдикция други прояви на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, които не влизат в определението за изтезание, съдържащо се в чл. 1, когато те са извършени от държавен служител или друго официално действуващо лице или по негово подстрекателство, или с негово явно или мълчаливо съгласие. В частност задълженията, съдържащи се в чл. 10, 11, 12 и 13, се прилагат, като терминът "изтезание" се заменя с "други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание". 2. Разпоредбите на тази конвенция не засягат разпоредбите на който и да е друг международен договор или национално законодателство, които забраняват жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание или се отнасят до екстрадиция или експулсиране. ЧАСТ ВТОРА Ч л е н 17 1. Създава се Комитет срещу изтезанията (наричан по-нататък "комитета"), който ще изпълнява долуизредените функции. Комитетът се състои от десет експерти, притежаващи високи морални качества и призната компетентност в областта на правата на човека, които ще работят в лично качество. Експертите се избират от държавите - страни по конвенцията, като се следи за справедливо географско разпределение и се има предвид целесъобразността от участието и на лица, притежаващи юридически опит. 2. Членовете на комитета се избират с тайно гласуване измежду включени в списък лица, определени от държавите - страни по конвенцията. Всяка държава

76


- страна по конвенцията, може да издигне една кандидатура на свой гражданин. Държавите - страни по конвенцията, вземат предвид целесъобразността от издигане на кандидатури на лица, които са също членове на Комитета по правата на човека, учреден в съответствие с Международния пакт за граждански и политически права, и които изразяват желание да работят в Комитета срещу изтезанията. 3. Избори за членове на комитета се провеждат на заседания на държавите страни по конвенцията, свиквани от Генералния секретар на Организацията на обединените нации веднъж на 2 години. На тези заседания, чийто кворум се образува от две трети от държавите - страни по конвенцията, за членове на комитета се избират кандидатите, които са получили най-много гласове и абсолютното мнозинство на гласовете на присъствуващите и участвуващи в гласуването представители на държавите - страни по конвенцията. 4. Първоначалните избори се провеждат не по-късно от 6 месеца след датата на влизане в сила на тази конвенция. Най-малко 4 месеца преди датата на поредните избори Генералният секретар на Организацията на обединените нации изпраща писмо до държавите - страни по конвенцията, с предложение да представят своите кандидатури в срок от 3 месеца. Генералният секретар съставя по азбучен ред списък на всички кандидати, посочени по този начин, с указание кои държави - страни по конвенцията, са ги определили и представя този списък на държавите - страни по конвенцията. 5. Членовете на комитета се избират за срок от 4 години. Те могат да бъдат преизбирани, ако отново са предложени. Срокът на пълномощието на пет члена обаче, избрани при първите избори, изтича в края на двугодишен период; веднага след първите избори имената на тези пет члена се определят по жребий от председателя на заседанието, свикано съгласно т. 3 на този член. 6. В случай на смърт или на подаване на оставка на член на комитета или поради невъзможност да изпълнява функциите си по някаква друга причина държавата - страна по конвенцията, която го е определила, назначава друг свой гражданин за експерт за останалата част от мандата с одобрението на мнозинството от държавите - страни по конвенцията. Кандидатурата се счита за одобрена, ако половината или повече от държавите - страни по конвенцията, не отговарят отрицателно в срок от 6 седмици след получаването на информацията от Генералния секретар на Организацията на обединените нации за предложеното назначение. Ч л е н 18 1. Комитетът избира своите длъжностни лица за срок от 2 години. Те могат да бъдат преизбирани. 2. Комитетът определя свои собствени процедурни правила, но в тези правила между другото трябва да се предвижда следното: a) шест члена представляват кворум; b) решения на комитета се вземат при мнозинство на гласовете на присъствуващите членове. 3. Генералният секретар на Организацията на обединените нации осигурява на комитета персонала и условията, необходими за ефективно изпълнение на функциите му в съответствие с тази конвенция. 4. Членовете на комитета, създаден по настоящата конвенция, ще получават заплащане с одобрението на Общото събрание от средствата на

77


Организацията на обединените нации по споразумение и при условия, определени от Общото събрание. 5. Генералният секретар на Организацията на обединените нации свиква първото заседание на комитета. След първото си заседание комитетът заседава тогава, когато е предвидено в процедурните правила. Ч л е н 19 1. Държавите - страни по конвенцията, представят на комитета чрез Генералния секретар на Организацията на обединените нации доклади за взетите от тях мерки за изпълнение на задълженията им по тази конвенция в течение на 1 година след влизането в сила на конвенцията за съответната държава – страна по конвенцията. След това държавите - страни по конвенцията, представят веднъж на 4 години допълнителни доклади за всички взети нови мерки и други доклади, които комитетът може да поиска. 2. Генералният секретар на Организацията на обединените нации изпраща тези доклади на всички държави - страни по конвенцията. 3. Всеки доклад се разглежда от комитета, като той може да направи общи забележки по доклада, които счита за целесъобразни и които той предава на съответната държава - страна по конвенцията. Тази държава - страна по конвенцията, може да отговори с всякакви забележки, които тя счете за уместни. 4. Комитетът може по свое усмотрение да реши да включи всяка забележка, която е направил в съответствие с т. 3 на този член, заедно с отговорите по нея, получени от съответната държава - страна по конвенцията, в своя годишен доклад, изготвен в съответствие с чл. 24. По искане на съответната държава страна по конвенцията, комитетът може също така да включи копие от доклада, представен съгласно т. 1 на този член. Ч л е н 20 1. Ако комитетът получи достоверна информация, която по негова преценка съдържа обосновани данни за системно прилагане на изтезания на територията на държава - страна по конвенцията, комитетът предлага на тази държава - страна по конвенцията, да сътрудничи при проучването на тази информация и за тази цел да представи свои забележки по нея. 2. Като взема предвид всички забележки, които могат да бъдат представени от съответната държава - страна по конвенцията, както и всяка друга отнасяща се до случая информация, която има на разположение, комитетът може, ако счете това за целесъобразно, да възложи на един или на няколко свои членове да проведат поверително разследване и спешно да представят на комитета съответен доклад. 3. Ако съгласно т. 2 на този член се провежда разследване, комитетът търси сътрудничеството на съответната държава - страна по конвенцията. По споразумение с тази държава - страна по конвенцията, такова разследване може да включи посещение на нейна територия. 4. След като проучи заключенията на своя член или членове, представени съгласно т. 2 на този член, комитетът предава тези заключения на съответната държава - страна по конвенцията, заедно с всички бележки или предложения, които счита за целесъобразни с оглед на създаденото положение.

78


5. Цялата работа на комитета съгласно т. 1-4 на този член е от поверителен характер и на всички етапи на тази работа се търси сътрудничеството на държавата - страна по конвенцията. След завършване на такава работа по разследване, проведено съгласно т. 2, комитетът може след консултации със съответната държава - страна по конвенцията, да вземе решение за включването на кратък отчет за резултатите от тази работа в своя годишен доклад, който се изготвя съгласно чл. 24. Ч л е н 21 1. По силата на този член всяка държава - страна по конвенцията, може по всяко време да заяви, че тя п��изнава компетенцията на комитета да получава и разглежда съобщения, в които една държава - страна по конвенцията, твърди, че друга държава - страна по конвенцията не изпълнява задълженията си по тази конвенция. Такива съобщения могат да се приемат и разглеждат съгласно процедурата, изложена в този член, само ако са представени от държава – страна по конвенцията, която е декларирала, че признава по отношение на себе си компетенцията на комитета. Комитетът няма да разглежда съобщения по този член, ако те се отнасят за държава - страна по конвенцията, която не е направила такава декларация. Съобщения, получени съгласно този член, се разглеждат по следната процедура: а) ако държава - страна по конвенцията, счита, че друга държава - страна по конвенцията, не изпълнява разпоредбите на тази конвенция, тя може с писмено съобщение да постави този въпрос на вниманието на тази държава. В срок от 3 месеца след датата на получаване на съобщението държавата, получила съобщението, представя в писмена форма на държавата, изпратила съобщението, пояснение или друга декларация, изясняваща въпроса, включвайки, доколкото е възможно и уместно, съобщение за вътрешната процедура и за взетите, предстоящи или възможни мерки по въпроса; b) ако въпросът не се разреши задоволително за двете държави – страни по конвенцията, в срок от 6 месеца след получаването на първоначалното съобщение от получилата го държава, всяка една от тези държави има право да отнесе въпроса до комитета, уведомявайки за това комитета и другата държава; c) комитетът се занимава с въпроса, отнесен към него по силата на този член, само след като се увери, че всички вътрешни мерки са били взети и изчерпани в дадения случай, в съответствие с общоприетите принципи на международното право. Това правило не се прилага в случаите, когато вземането на такива мерки неоправдано се забавя или когато е малко вероятно мерките да окажат ефективна помощ на лицето, жертва на нарушението на тази конвенция; d) при разглеждане на съобщения по този член комитетът провежда заседания при закрити врата; е) без да се нарушават разпоредбите на буква "с", комитетът предлага посредничеството си на съответните държави - страни по конвенцията, с оглед да се постигне благоприятно за двете страни уреждане на въпроса на основата на зачитане на задълженията, предвидени в тази конвенция. За тази цел комитетът може при необходимост да учреди специална помирителна комисия; f) по всеки въпрос, отнесен към него по силата на този член, комитетът може да призове съответните страни по конвенцията, посочени в буква "b", да представят всякаква отнасяща се към случая информация;

79


g) съответните държави - страни по конвенцията, посочени в буква "b", имат право да бъдат представени, когато въпросът се разглежда от комитета, и да правят устни и (или) писмени изявления; h) в срок от 12 месеца след датата на уведомяването, посочено в буква "b", комитетът представя доклад: I. ако е постигнато решение в рамките на условията на буква "е", комитетът се ограничава в доклада си до кратко изложение на фактите и постигнатото решение; II. ако не е постигнато решение в рамките на условията на буква "е", комитетът се ограничава в доклада си до кратко изложение на фактите; писмените изявления и протокол от устните изявления, направени от съответните държави - страни по конвенцията, се прилагат към доклада. По всеки въпрос докладът се изпраща на съответните държави - страни по конвенцията. 2. Разпоредбите на този член влизат в сила, когато пет държави - страни по конвенцията, направят декларации в съответствие с т. 1 на този член. Такива декларации се депозират от държавите - страни по конвенцията, при Генералния секретар на Организацията на обединените нации, който препраща копия от тях до другите държави - страни по конвенцията. Декларация може да бъде оттеглена по всяко време чрез нотификация до Генералния секретар. Такова оттегляне не засяга разглеждането на който и да е въпрос, предмет на съобщение, което вече е предадено съгласно този член; никакво последващо съобщение от която и да е държава - страна по конвенцията, няма да бъде прието по този член, след като Генералният секретар получи нотификацията за оттегляне на декларацията, освен ако съответната държава - страна по конвенцията, е направила нова декларация. Ч л е н 22 1. Държавата - страна по конвенцията, може в съответствие с този член да заяви по всяко време, че признава компетенцията на комитета да получава и разглежда съобщения пряко от или от името на лица под нейна юрисдикция, които твърдят, че са жертва на нарушаване на разпоредбите на конвенцията от страна на държава - страна по конвенцията. Комитетът няма да приема никакви съобщения, ако те се отнасят до държава - страна по конвенцията, която не е направила такава декларация. 2. Комитетът счита за неприемливо всяко съобщение по този член, което е анонимно или което по негово мнение представлява злоупотреба с правото да се представят такива съобщения или е несъвместимо с разпоредбите на тази конвенция. 3. Без да се нарушават разпоредбите на т. 2, комитетът довежда всички съобщения, които са му представени съгласно този член, до знанието на държавата, страна по тази конвенция, която е направила декларация по т. 1 и за която се твърди, че нарушава разпоредбите на конвенцията. В срок от 6 месеца уведомената държава представя на комитета писмени обяснения или заявления, изясняващи въпроса и евентуалните мерки, които тази държава би могла да вземе. 4. Комитетът разглежда получените в съответствие с този член съобщения, като взема под внимание цялата информация, която му е предоставена от

80


дадено лице или от негово име и от съответната държава - страна по конвенцията. 5. Комитетът не разглежда никакви съобщения от дадено лице съгласно този член, ако не се убеди, че: а) същият въпрос не е разгледан и не се разглежда по някаква друга процедура за международно разследване или решаване на спорове; b) лицето е изчерпало всички налични вътрешни средства за правна защита; това правило не важи за случаите, когато прилагането на такива мерки неоправдано се забавя или е малко вероятно да подпомогне ефективно лицето, което е жертва на нарушаването на тази конвенция. 6. При разглеждане на съобщения по този член комитетът провежда заседанията си при закрити врата. 7. Комитетът изпраща своето становище на съответната държава – страна по конвенцията, и на даденото лице. 8. Разпоредбите на този член влизат в сила, когато пет държави - страни по конвенцията, направят декларации в съответствие с т. 1 на този член. Такива декларации се депозират от държавите - страни по конвенцията, при Генералния секретар на Организацията на обединените нации, който препраща копия от тях на другите държави - страни по конвенцията. Декларация може да бъде оттеглена по всяко време чрез нотификация до Генералния секретар. Такова оттегляне не засяга разглеждането на който и да е въпрос, предмет на съобщение, което вече е предадено съгласно този член; никакво последващо съобщение от дадено лице или от негово име няма да бъде прието по този член, след като Генералният секретар получи нотификация за оттегляне на декларацията, освен ако съответната държава - страна по конвенцията, е направила нова декларация. Ч л е н 23 Членовете на комитета и на специалните помирителни комисии, които могат да бъдат назначени съгласно чл. 21, т. 1, буква "е", имат право на улеснения, привилегии и имунитети на експерти, извършващи поръчения на ООН, така както това е предвидено в съответните раздели на конвенцията за привилегиите и имунитетите на ООН. Ч л е н 24 Комитетът представя на държавите - страни по конвенцията, и на Общото събрание на ООН годишен доклад за извършената съгласно тази конвенция работа. ЧАСТ ТРЕТА Ч л е н 25 1. Тази конвенция е открита за подписване от всички държави. 2. Тази конвенция подлежи на ратифициране. Ратификационните документи се депозират при Генералния секретар на Организацията на обединените нации.

81


Ч л е н 26 Всички държави могат да се присъединят към тази конвенция. Присъединяването се извършва чрез депозиране на документ за присъединяване при Генералния секретар на Организацията на обединените нации. Ч л е н 27 1. Тази конвенция влиза в сила на тридесетия ден от датата на депозиране при Генералния секретар на Организацията на обединените нации на двадесетия ратификационен документ или документ за присъединяване. 2. За всяка държава, която ратифицира тази конвенция или се присъедини към нея след депозирането на двадесетия ратификационен документ или документ за присъединяване, тази конвенция влиза в сила на тридесетия ден, след като тази държава депозира своя ратификационен документ или документ за присъединяване. Ч л е н 28 1. Всяка държава може по време на подписването или ратифицирането на тази конвенция или присъединяването към нея да декларира, че не признава компетенцията на комитета, предоставена му по силата на чл. 20. 2. Всяка държава - страна по конвенцията, която е направила резерви съгласно т. 1 на този член, може по всяко време да оттегли своите резерви чрез нотификация до Генер��лния секретар на ООН. Ч л е н 29 1. Всяка държава - страна по тази конвенция, може да предложи поправка и да я регистрира при Генералния секретар на ООН. Генералният секретар след това препраща предложената поправка на държавите - страни по конвенцията, с молба да го уведомят дали подкрепят свикване на конференция на държавите страни по конвенцията, с цел разглеждане на това предложение и провеждане на гласуване по него. Ако в срок от 4 месеца от датата на изпращане на такова съобщение поне една трета от държавите - страни по конвенцията, се произнесат за свикване на такава конференция, Генералният секретар свиква конференцията под егидата на ООН. Всяка поправка, приета с мнозинство от държавите – страни по конвенцията, които присъствуват и участвуват в гласуването на конференцията, се представя от Генералния секретар на всички държави – страни по конвенцията, за приемане. 2. Поправка, приета съгласно т. 1 на този член, влиза в сила, когато две трети от държавите - страни по тази конвенция, уведомят Генералния секретар на ООН, че са приели тази поправка в съответствие с конституционните си изисквания. 3. Когато поправките влязат в сила, те стават задължителни за държавите страни по конвенцията, които са ги приели, като за другите държави - страни по конвенцията, остават задължителни разпоредбите на тази конвенция и всички предшествуващи поправки, които те са приели. Ч л е н 30

82


1. Всеки спор между две или повече държави - страни по конвенцията, относно тълкуването и прилагането на тази конвенция, който не може да бъде разрешен по пътя на преговори, се предава по молба на една от тях на арбитраж. Ако в рамките на 6 месеца от датата на подаване на молбата за арбитраж страните не са в състояние да постигнат съгласие по въпроса за организирането на арбитража, всяка от тях може да отнесе спора с молба до Международния съд съгласно статута на съда. 2. Всяка държава при подписване или ратифициране на тази конвенция или при присъединяване към нея може да заяви, че не се счита обвързана с разпоредбите на т. 1 на този член. Другите държави - страни по конвенцията, не са обвързани с т. 1 на този член по отношение на държавата, направила такава резерва. 3. Всяка държава - страна по конвенцията, която е направила резерва съгласно т. 2 на този член, може по всяко време да оттегли резервата си чрез нотификация до Генералния секретар на ООН. Ч л е н 31 1. Държава - страна по конвенцията, може да денонсира тази конвенция чрез писмена нотификация, адресирана до Генералния секретар на Организацията на обединените нации. Денонсирането влиза в сила 1 година след датата на получаване на нотификацията от Генералния секретар. 2. Такова денонсиране не освобождава държавата - страна по конвенцията, от задълженията й по тази конвенция по отношение на всяко действие или бездействие, извършено преди датата на влизането на денонсирането в сила, и денонсирането по никакъв начин не препятствува продължаващото разглеждане на всеки въпрос, който комитетът е започнал да разглежда преди датата на влизането на денонсирането в сила. 3. След датата, на която денонсирането от държава - страна по конвенцията, влиза в сила, комитетът не започва разглеждане на никакъв нов въпрос, отнасящ се до тази държава. Ч л е н 32 Генералният секретар на Организацията на обединените нации информира всички държави - членки на ООН, и всички държави, които са подписали тази конвенция или са се присъединили към нея, за: а) подписвания, ратификации и присъединявания в съответствие с чл. 25 и 26; b) датата на влизане в сила на тази конвенция в съответствие с чл. 27 и датата на влизане в сила на всяка поправка в съответствие с чл. 29; с) денонсирания в съответствие с чл. 31. Ч л е н 33 1. Тази конвенция, чиито текстове на арабски, китайски, английски, френски, руски и испански език са еднакво автентични, се предава за съхранение на Генералния секретар на Организацията на обединените нации.

83


2. Генералният секретар на Организацията на обединените нации изпраща заверени копия на тази конвенция до всички държави.

84


Наръчник за защита от изтезания