Issuu on Google+


TILT Не е първа глава София, края на април, 2000 година Хората имат нужда идеите да им бъдат внушавани просто и ясно. Хората не понасят сложността на света, объркват се ако трябва да носят отговорност за решенията си... Ако пък ги блъснеш по-силно в правилната посока, могат да увиснат. “Тилт!” – както обичаше да казва Сташ... Змията паркира внимателно пред безкрайния жилищен блок, слезе от джипа също много внимателно, за да не стъпи във възголемшкото лайно, предизвикателно разположено на около педя от предната му лява гума. “Голямо куче! – посмисли си Александър. – Голямо куче или малко дете...” Наведе се напред, огледа внимателно изпражнението... “Много голямо куче!” Убеден в преценката си, той свали якето си, постави го на седалката и затвори предната врата. С удоволствие огледа мускулите, опънали черната фланелка. Видът му беше категорично застрашителен. Черни очила, здрав тен... 1


“Дали не трябваше и ланец да си сложа” – помисли Александър, докато вадеше от задната седалка голямата картонена кутия – “Чак пък и ланец!” Алармата избипка два пъти, вратата на колата се затвори и той хлътна във вход “Г”, като държеше внимателно кутията пред себе си. Стълбището беше изписано с важни послания до майката на Еминем, изкъртена мазилка и традиционните съобщения, че “пънка не е умрял”. Преодолял миризмата на нещо отдавна вкиснало и стълбите до четвъртия етаж, Змията застана пред желязната врата с табелка “Сем. Григорови”, пое дълбоко въздух и натисна звънеца... Съпругата и децата на Григоров бяха заминали за пролетната ваканция преди два дни. Телефонът на Григоров не работеше оттогава, а от сутринта не работеше и мобилния му телефон. Катев подготвяше нещата си с фанатична грижливост. – Кой е? – изхриптя отвътре дребния чиновник. – Господин Григоров – бодро се провикна Змията – праща ме господин Катев... Спешна пратка... – Тия съвсем се побъркаха... Неделя е, бе хора – чу се мърморенето на чиновника, докато превърташе и щракаше с някакви древни резета. 2


Пред него застана човек по риза и долнище на анцуг. Върху сдъвканата яка на ризата се стелеше небрежен слой пърхот, а под самата нея ясно се виждаха очертанията на потник. Змията направи две движения едновременно – леко бутна с крак вратата и напъха кутията в ръцете на чиновника. – Трябва да отворите кутията! – с тих и съскащ глас каза Змията и тласна човечеца навътре в сумрачния коридор. – Ще изчакам за отговор, веднага след като се запознаете със съдъръжанието... – Ама... – опита се да каже нещо съществото, наречено Григоров. – Отвори кутията! – Змията ритна вратата, която се затвори зад него. Трясъкът накара чиновника да подскочи уплашено. Той се взря безпомощно в лицето на нахълталия. – Не ме зяпай! Отваряй кутията! – изсъска Змията и притисна ръцете му върху картона. Чиновникът послушно сведе очи към капака и леко го повдигна. Тежестта на кутията странно го тревожеше... Тя се отвори сякаш от само себе си, а Змията стисна здраво ръцете на Григоров, тъй като знаеше, че онзи ще изпита неистовото желание да ги разпери силно встрани... – Ъъъъъъъъъъъъъъхх? – чиновникът успя да докара дори нещо като въпросителна интонация в края на стона си, като не можеше да откъсне поглед от съдържанието на кутията. Сред уют3


но намачкани вестници, които да є пречат да се клати, с мътни като пресечен белтък очи, го гледаше женска глава. Срезът на врата беше със синкавобял цвят. Никаква кръв, а самата кожа беше странно гладка, хлътнала и леко подвита, поради извадения гръклян... – Ъъъъъъъ! – Григоров опита да пусне кутията, но Змията здраво стискаше ръцете му. – Какво “ъъъъ”? Това не е ли съпругата ви? – любезно се осведоми младежът. – Господи, неее! – изпищя чиновникът, а из малкото антре тържествено се понесе миризмата на топла урина. Змията делово издърпа кутията от ръцете му, сложи капака отново, прехвърли я в лявата си ръка, а с дясната блъсна Григоров навтъре в коридора. – Може би съм сбъркал входа! – каза той. – Лек ден! Довиждане! После се обърна светкавично, внимателно затвори вратата зад себе си и безшумно се спусна по стълбите. Докато караше обратно към Медицинска академия, където трябваше да върне главата, Змията се усмихваше широко в страничното огледало. Беше свалил прозореца и пролетният вятър въртеше из джипа малки, слънчеви прашинки. На следващия ден щеше да се наспи. Докато тъпият понеделник затиска града, докато тъпият Григоров взема съвсем правилни решения, преосмислил поведението си към “Катев груп”, до4


като тъпите хора работеха тъпа и скучна работа, умната Змия щеше да се свие на кравайче и да се наспи сладко. А сега му предстоеше безкраен неделен следобед. Любимото му време, в любимия му град. А... да! И трябва да каже на онези тъпаци отново да пуснат телефона на Григоров. За да може да се обади на жена си. Няма как да се обади на жена си, ако не са изпълнени две условия: да му работи телефонът, а жена му да има глава. Нали така? Хе-хе. Хе! Спирачки. Беки?! Да, това е Беки! – Бекиии! Змията се надвеси през прозореца и замаха на озъртащото се момиче... – Беки! Да те хвръля ли донякъде... Евгения го видя и очите є потъмняха... – Разкарай се! – тя закрачи енергично по тротоара... Змията се замисли за миг. След това рязко изви, качи джипа на бордюра и изскочи от него, без да гаси двигателя. – Това не е паркинг бе, момче! Това е тротоар... На главите ни се качихте вече! – Млъквай бе, грип! Змията така погледна тротоарния бунтовник, че онзи внезапно изпита желание да се прекръсти. След това догони Евгения. – Беки, мила, една минутка само! Беки продължаваше да върви, сякаш Змията не съществува. 5


– Знам, знам... сърдє ми се! Аз за друго... От толкова отдавна исках да ти кажа... Все не намирах смелост, а и баща ти не те оставя сама. Беки... Евгения спря рязко и Змията почти се блъсна в нея. – Змия! Не съм очаквала да се държиш по друг начин, освен по този, заради който те наричат така. На мен не дължиш нищо. Дължиш обяснения на Сташ! Да седнем там! Беки посочи малко квартално кафене, а Змията се огледа тревожно... – Добре, само да угася колата... Моля те. Седни и ми дай възможност да ти разкажа, да обясня... – Казах ти вече! Ще седна, защото ми хрумна нещо, но ако само веднъж изумнееш с твоите лафове, ставам и тръгвам. Разбрахме ли се?! Змията се върна, след като изключи двигателя и метна якето си върху картотената кутия на задната седалка. Беки вече димеше с тънка цигара “Ив” и явно беше поръчала кафе. Мъжът се отпусна до нея и направи опит да се усмихне. Усмивката му отскочи от лицето на Беки и сякаш падна в пепелника. – В Лондон ли си сега? – Не. Върнах се... Зарежи леките светски разговори. Сташ... Баща ми не е тъпак. Не мога да го излъжа, че съм се отказала, или примирила... Змия! Ще ти платя достатъчно, ако организираш някой да пази Сташ последните месеци... Като казвам достатъчно, това е повече, отколкото можеш да си представиш... 6


Усмивката на Змията остави впечатление за два реда зъби: – О, моето въображение е почти безкрайно... – Змия!!! – Оки! Сори... извинявай. Всъщност никави пари не искам. И да. Мога да помогна, въпреки че, доколкото съм чувал, Сташ се оправя чудесно и без подкрепа... – Познаваш баща ми – той няма да се откаже. Страхувам се. Няколко пъти говорих с него, но е непреклонен. Ще ме върне в Лондон, сигурна съм. И това ще стане тези дни. Искам преди да тръгна, да съм сигурна, че всичко ще е наред. Искам да научавам какво става. От първа ръка! – Аз само от време на време работя за Катев, знаеш... Няма как да ти казвам какво става в холдинга, освен слуховете, които всички знаят. – Змията се умисли. – Но имам едни хора от Сливен. Занимават се от десетилетия само с това. Навсякъде държат свои хора... Болтовете им викат. За твоя човек няма да искат много пари, защото не е известен. – Змия. Казах, че ще платя. Само казваш колко и къде да ги получиш. Още утре мога да дам поне десет хиляди... – Не ме разбра! Аз ще се оправя с парите. Друго е. Змията се огледа сякаш се страхуваше да не го подслушват. – Беки, баща ти е един от най-важните хора в държавата. Ако само си внуши, че нещо играя, с мен е свършено. Ти не можеш да ме спасиш. Ти 7


за Сташ не можа да се пребориш... Но можеш да направиш друго. Искам да се срещнеш с един човек. Докато си тук, в София. Аз ще го уредя. Всъщност са двама. И да им разкажеш всичко, което знаеш за баща ти. За цялата история със Сташ, всичко. Без частта за пистолета. Не е нужно да знаят откъде е намерил пистолет. Намерил го е, а ти не знаеш... – Аз наистина не знам, никога не сме говорили за това! – Аз му го дадох. Сега вече знаеш. Освен това беше мръсен, горещ... Баща ти държи Сташ и с това... Когато си поиска, може да възстанови дело за убийство. Балистиката сочи, че е същият пистолет. Бети въздъхна и се отпусна назад на стола, стиснала устни и очи. – Няма ли край този ужас... – прошепна тя. Змията хвана ръката є върху масата, но Беки се дръпна рязко. – Извинявай! Няма как да ми повярваш, че ти съчувствам... Но ако се срещнеш с тези хора и им разкажеш това, което знаеш, нещата могат да се променят... Беки го гледа дълго време мълчаливо. – Какви са тези хора?! Змията се поколеба... – Прокурор и съдия. Искам да дадеш показания пред прокурор и съдия... Всичко, което си видяла покрай баща ти – хора, неща. И за Сташ също. Ако им разкажеш за Сташ, можеш да спасиш и него... 8


Евгения пое дълбоко въздух. – Змия, ти и за куките ли работиш?! – Не е толкова просто... – Змията облиза бързо устни и Беки си помисли, че точно от това светкавично движение на езика му вероятно идва и прякорът... – Всъщност никак не е просто, но съм откровен с теб. Сложил съм си главата в ръцете ти с този разговор. Ясно ти е какво ще ми се случи, ако само намекнеш пред баща си за предложението ми. Ясно ти е, нали? Беки кимна. – Главата ми отдавна е в торбата. От десет години, отпреди Десети даже... Може да съм тарикат и бандит, но някои неща имат граница, а баща ти всеки ден пикае на тези граници. Които уж охраняваше по-рано. Докато беше ченге... Не искам да говоря срещу него – ти ще решиш какво да направиш... Ако ми откажеш, всичко си остава тук, а аз ще направя каквото мога за Сташ, независимо какво ще решиш. Искам да помислиш... Беки го гледаше и мълчаше. Неразгадаемото є лице беше пословично. Дори баща є не знаеше какво мисли и как ще постъпи. Змията неведнъж беше ставал свидетел на бясното безсилие, в което изпадаше Катев, когато трябваше да предположи какво мисли или ще направи Евгения. И точно тази маска, това излято порцеланово лице беше най-могъщият афродизиак за всички мъже около нея. Застиналата му, езерна красота те предизвикваше да хвърлиш камъче, което да набразди непомръдващата є повърх9


ност. Да предизвикаш тръпка, емоция, гримаса... Дори в този толкова деликатен момент на изчакване, Змията не се сдържа да се опита и си представи как ли се променя лицето на Беки по време на оргазъм... Еба си! Струват ли си седем години затвор, за да видиш това?! Ако питаш Сташ, явно си струват... – Ще помисля. – Беки спокойно отпи остатъка от кафето си. – Как да се свържа с теб? Ехооо! Чуваш ли ме? – А?! – Змията се сепна и се огледа. – Ще оставя в арткафето за теб един плик. Вътре на едно листче има симкарта и номер. Слагаш тази симкарта и набираш номера. След това чакаш. Може и ден да мине, но аз ще пратя есемес. На номера на тази симкарта. Най-добре е да звъниш рано сутрин. Аз, примерно всеки ден към 8 сутринта, ще проверявам за обаждания. Не пращаш есемеси, нищо. Просто оставяш да звънне два трипъти и това е. Аз същия ден до два-три чЎса ще ти пратя отговор къде и кога да отидеш... Ако не можеш този ден, повтаряме всичко на следващия или в деня, когато можеш. Трябва целият ти ден да е свободен... – А ако съм в Лондон?! – За това не знам... Ще питам. Предполагам, че могат да дойдат и в Лондон, но е по-сложно. Сигурно ще могат. Даже май така е по-добре. Не съм сигурен дали показания пред български проукрор и съдия, дадени на територията на друга държава, са валидни. Би трявало... 10


– Чакай, чакай. Нищо не съм решила. Просто питам за процедурата. – Евгения стана и си прибра цигарите и запалката в чантата. – Утре ще пия кафе с приятелки в “Арт”-а на “Иван Асен”. Към четири. Довиждане, Змия! – Чао, Беки! Главата ми е в ръцете ти... – Голяма чест, Змия! Голяма, чест... Главата ти! Чувствам се като Клеопатра сред змиите, ама ти едва ли си чувал за нея... – Познавам една стрийптизьорка Клеопатра – подвикна Змията след отдалечаващата се Евгения. “Не се съмнявам, че познаваш”. Това бе последното нещо, което мъжът чу от Беки. Докато я гледаше как уверено крачи по тротоара, Змията се замисли колко пъти срещна и произнесе думата “глава” през този ден. Погледна си часовника – имаше още половин час, за да върне главата от кутията в моргата на Медицинска академия. След това смяната на неговия човек свършваше. Това не беше първата глава в практиката на Змията и разписанието трябваше да се спазва точно, за да проработи и друг път. Той поне два пъти годишно използваше този метод за убеждаване на упорити чиновници. Страх, а после и някой лев – нещата потръгваха. Работеше! А това изобщо не беше и първата глава от тази история... Историята започна доста отдавна, през 1989-а, в едно мазе, с едни момчета. Скейтъри, които от време на време поработваха за Змията. Шиткаха порнокасети на съучениците си. 11


Карти на масата Началото на септември, 1991 година Около кухненска маса, застлана със зелено сукно, седят четирима мъже. Кухничката – малка и спретната – е силно задимена. Един от мъжете пуши пура... Катев става и донася по-голям пепелник за пурата. – Генерале – Катев размахва ръка, за да прогони дима, – чудесни са тези пури. Имат само един недостатък – щом ги изпушиш, трябва да заравяш фаса два метра в земята... Седящите на масата се разсмиват. Пълничък мъж с кръгли очила, оставя картите на сукното, протяга се силно назад и се прозява... – Еее, пак осъмнахме... Генерала поставя внимателно пурата в новия пепелник и събира тестето. – Още едно раздаване? – Аз съм готов – казва Катев. – Вие кажете... – Чакай малко – пълничкият с очилата става и се разхожда, колкото да се разкърши. – Не сме млади вече. Едно време не ставахме от масата по 48 часа. – Това е от демокрацията. Ето вчера моят шофьор, Стаматчо, ми вика: “Другарю генерал, вече не ми става. А при комунизма ми ставаше!” 12


Другите трима се разсмиват, а мълчалият досега – тъмнокос мъж, по-млад от останалите, внезапно започва да говори на “р”: – На една опашка до старрр дядо се пррриближава хлапак и му вика: “Наборрре, как върррви опашката”, а онзи побеснява – “Какъв наборрр съм ти аз, бе, пишлегаррр? Аз съм на 80, а ти я имаш 8, я нямаш?!” “Ами на теб става ли ти?! – пита хлапакът. – И на мен не ми става, значи сме набори...” Останалите се засмиват леко любезно и пренебрежително. Очевидно знаят вица... Сконфузен, младият мъж с “р”-то замълчава. Настъпва неловко мълчание и след около минута той казва: – Ами... ако няма да игррраем повече, аз мисля да тррръгвам... – Добре, Иване – Катев става от масата. – Беше ми приятно. Младият мъж се ръкува с Генерала и Андрей, а Катев го изпраща до входната врата. Когато се връща, останалите двама все така мълчат и го гледат развеселени... – Ако го поканиш тоя още веднъж... ще скоча през прозореца! – Стига бе, Андрей – смее се Катев, – добро момче е... – От добри момчета ми побеля косата – включва се и Генерала. Андрей замислено разглежда кухничката: – Абе, Катев? Да вземем да те преместим, а? Докога ще се свирате с Беки в този кимизарник? 13


– Ааа, другарю Карлов, добре сме си тук. Аз по цял ден съм на работа, Евгения си има стая... – Какво стана с оня... стейкър, ли беше? – пита Генерала спокойно. – Скейтър се нарича... В Гремания е. Едва ли ще се върне скоро, но тя още тъгува по него... Лапешки работи. – Преместете се, Катев – гласът на Генерала е настоятелен. – Трябваше да се преместите още, когато се случи това с жена ти... Ама тогава нямаше как. Сега имаме много свободен фонд – има чудесни апартаменти в “Белите брези”. Няма да те моля! И за дъщеря ти ще е по-добре. – Слушам, другаю Генерал – шеговито и отривисто казва Катев. – Ще слушаш, къде ще ходиш... – Генерала се заема да разпалва угасналата пура. Катев става и отваря вратата към малко балконче. – Не я отваряй... После ще проветриш! Седни сега да ти разкажем нещо – пълничкият с очилата вади от вътрешния джоб на сакото си лист и го разгръща. Листът е сгъван само веднъж, изписан е на редове с акуратен ситен почерк... Катев затваря вратата на балкончето и безропотно сяда до Андрей. Генерала все така разпалва пурата и гледа в тавана към евтин платнен абажур. – Добре се оправи с меките валути, Катев. И имаме нещо по-голямо за теб. Утре изтича обявеният конкурс за изкупуване на витенамския дълг. Както и предполагахме – никой не се яви. Управителят на БНБ вече може да вземе решение... 14


– По-скоро да предожи на Министерския съвет – обажда се Генерала, все така загледан в тавана. – Да. Точно така – продължава Андрей, – да предложи решение на кабинета, но гласуването няма да е проблем. Генерала заминава следващата седмица за Ханой. Ти ще купиш дълга. С финансовата си къща и със заем от Външнотърговската банка. Това вече е уредено. Още във вторник можеш да подпишеш заема. Генерала ще договори като представител на твоята финансова къща изплащане на дълга в суров каучук. Аз пък съм договорил откупуването на каучука в Италия... Операцията ще завърши в рамките на десет дни. Разликата, която трябва да се получи в края на септември, е минимум 3 млн. долара. Съвсем честна печалба – Бели пари – вметва Генерала... – От цялата сума отделяш тези три милиона. Правиш го още при превода на италианците – на листчето съм ти написал, – по тези четири сметки ще преведеш два. Консултантски договори – Вадуц, Лихтенщайн и Виена. Ще имаш договорите, имената, сметките – съвсем законни консултантски договори и търговски комисионни. Ще ги разпределиш в неравни суми... Това ще ти кажа допълнително, примерно петстотин и петдесет хиляди веднъж, деветстотин и деветнайсет хиляди – втората, а третата може на куп, може и разделена на три по-малки плащания. Зависи колко договора ще направя. Останалите влизат в България заедно с общата сума. Във Външнотърговска банка, по сметката, 15


където погасяваш кредита за дълга. От тях официално даряваш 15 хиляди долара на кампанията на БСП, а 25 хиляди на сините – там за вестника им, или в предизборния фонд. Дари и на още някоя малка партия – избери си – пр��мерно 3–4 хиляди долара... – Значи сините ще спечелят този път? – Катев – засмива се Генерала, – от всичко казано до тук, това ли те интересува най-много? Не те ли интересува колко остават за теб? – Съвсем не, другарю генерал! – Стига си ме другаросвал... Остават ти достатъчно! Например, за да си купиш нов апартамент. И да го обзаведеш. Ей, тези пури наистина смърдят ужасно! Андрей си прибира листчето. – Катев, всичко това трябва да се случи до десет дни. Важно е преводите навън да станат още при италианското плащане. Така и печалбата на твоята фирма няма да е подозрително голяма... Важно е да се спазват сроковете! – Важно е – пак се засмива Генерала – че ще ми изтече ваксината. Вече ме ваксинираха за Виетнам, все едно в джунглата ще ходя. Час по-късно, Катев е сам в кухнята. Вратата към балкона е широко отворена, а върху пешкир на масата са подредени прясно измити чаши и чинии. Вратата се отваря и влиза Беки. Сънена по размъкнат анцуг, тръгва към хладилника... – Пак си заспала с дрехите пред телевизора? Като някоя баба си... – Катев вижда, че на гла16


вата на дъщеря му има слушалки на уокмен. Посяга нежно и ги сваля. Беки замръзва от допира в средата на кухнята. – Седни. Трябва да ти кажа нещо – гласът на Катев звучи почти нежно. С все така безизрано лице Беки сяда на масата и се втренчва в баща си. – Този твой поглед ще ме убие някога... Спи ли ти се? Момичето кимва. Не се разбира да, или не. – Утре с моята кола ще отидете и ще вземете секретарката на чичо ти Андрей. Тя ще те заведе в нова кооперация, някъде в “Белите брези”... Ще гледате апартаменти. Искам да избереш ти... – Да, татко. – Да е голям и светъл, да ти харесва... Да имаш по-голяма стая... – Да, татко. – Само това ли ще кажеш? Искам да се преместим преди зимата. – Трябва ли, татко?! – Трябва ли да се преместим?!! – Не. Трябва ли да кажа нещо... Катев хвърля кърпата, с която си е бърсал ръцете в мивката, въздъхва и сяда на масата до дъщеря си. – Беки! Ти си всичко, което имам. Не се дръж така! Трябваше да се преместим още, когато... Още преди години. Всичко щеше да е различно. – Да, татко.

17


18


19


Книгата е по филма TILT Филмът TILT е ярък представител на новата генерация българско кино. Лентата е копродукция с Германия и има подкрепата на най-престижните европейски кино институции. Eдна вълнуваща любовна история с много екшън и комични моменти, чийто сценарий е написан с помощта на световноизвестни филмови консултанти. Актьорският състав е атрактивна комбинация от звездите на “Стъклен дом” Явор Бахаров и Радина Кърджилова и утвърдени имена като Георги Стайков, Филип Аврамов, Александър Сано ­ Среброто.

Премиера в кината: Февруари 2011

По оригиналната идея на Борислав Чучков и Виктор Чучков-син. © Любен Дилов-син, автор, 2010 © Издателство “Ентусиаст”, 2010



Любен Дилов - син - TILT.Началото (откъс)