Issuu on Google+


Patrick Ness MONSTERS OF MEN Chaos Walking: Book Three copyright © Patrick Ness, 2010 All rights reserved. Тази творба е художествено произведение. Описаните имена, персонажи, места и случки са продукт на въображението на автора, а в случай, че съществуват реално, са използвани художествено. Всички изказвания, случки, описания, информация и материали от всякакъв друг вид, съдържащи се в произведението, са само и единствено с цел забавление и не трябва да се разчита на тяхната точност, нито да бъдат правени опити да бъдат възпроизведени, тъй като това може да доведе до наранявания. Всички права запазени. Никаква част от тази книга не може да бъде ползвана или възпроизвеждана без изричното знание и писменото позволение на издателя.

ЧУДОВИЩАТА НА ВОЙНАТА Copyright © 2011 Студио Арт Лайн Всички права запазени. Автор: Патрик Нес Превод: © 2011 Златка Паскалева Редактор: Мартина Попова Формат: 60/90/16 Печатни коли 38,5 Предпечат: Студио Арт Лайн Издател: Студио Арт Лайн България, София 1618 кв. Павлово, ул. „Кота 1050” №21 тел. +359 2 988 90 20 www.artline-comics.net artline@artline-comics.net ISBN …………………………………………


ПАТРИК НЕС

КНИГА ТРЕТА ОТ ТРИЛОГИЯТА

ЖИВИЯТ ХАОС


На Денис Джонстън-Бърт


Кой се крие в бункера? Кой се крие в бункера? Жените и децата първи И децата първи И децата Смея се до скъсване Преглъщам, докато се пръсна Рейдиохед, „Idioteque“


– ВОЙНА – казва Кметът Прентис, а очите му святкат. – Най-сетне. – Млъквай – срязвам го. – Глупости говориш, няма никакво най-сетне. Единственият, който иска война, си ти. – Все едно – отвръща той и ме поглежда с усмивка. – Войната дойде сред нас. И аз, разбира се, се зачудвам дали това, че го развързах, за да може да води предстоящата битка, няма да се окаже най-голямата грешка, която съм правил в живота си... Но не... Не, само това може да я спаси. Трябваше да го развържа, защото само така мога да я опазя. А аз ще го накарам и той да я пази, ще го накарам, дори ако трябва да го убия преди това. И така, слънцето залезе, а аз и Кметът стоим сред руините на катедралата и се взираме отвъд площада, а армията на диваците се спуска надолу по зигзагообразния път, надуват бойния рог, чийто звук разкъсва човека на две... А армията на госпожа Койл и Възражението нахлува в 7


Ч УД О В И Щ АТА Н А В О Й Н АТ А

града откъм гърба ни и взривява всичко по пътя си Бум! Бум! БУМ!... А първите войници от армията на Кмета вече се задават от юг, строени са в боен ред, води ги господин Хамър, вече пресичат площада в очакване на нови заповеди... А мирните хора от Ню Прентистаун тичат във всички посоки, тичат, за да спасят живота си... А разузнавателната совалка, пратена от наближаващите заселници, е кацнала някъде на хълма, близо до армията на госпожа Койл, с други думи на възможно най-неподходящото място... А Дейви Прентис лежи мъртъв в краката ни, застрелян от собствения си баща, застрелян от мъжа, когото току-що собственоръчно освободих... А колкото до Виола... Моята Виола... Тя препуска с Жълъдче насред целия тоя хаос, глезените ѝ са счупени, дори не може да стои права без чужда помощ... Да, мисля си. Войната дойде сред нас. Настъпи краят. Краят на всичко. – О, да, Тод – казва Кметът и пак потрива ръце. – О, да, идея си нямаш колко си прав. И пак повтаря думата с такъв тон, сякаш се е сбъднало най-съкровеното му желание: – Война.

8


[ То д ] – ЩЕ УДАРИМ диваците фронтално! – изкрещява Кметът и вкарва внушението с Шума си право в главите на присъстващите. В това число и в моята глава. Диваците се събират в подножието на водопада, казва Кметът, но няма да им позволим да мръднат и крачка понапред. Слагам длан върху шията на Ангарад. За по-малко от две минути двамата с Кмета вече сме на конете, Морпет и Ангарад пристигнаха на бегом иззад катедралата и докато се метнем върху тях и прекрачим през мъртвите тела на мъжете, които опитаха да ми помогнат да сваля Кмета от власт, армията вече се е струпала хаотично пред нас на площада. Е, не е цялата армия, може би по-малко от половината, останалите още се точат по пътя от южния хълм с просеката, по пътя от мястото, където по план трябваше да се разрази битката. Момче жребче?, мисли Ангарад и аз чувствам нервните тръпки по цялото ѝ тяло. Уплашена е почти до смърт. 11


Ч УД О В И Щ АТА Н А В О Й Н АТ А

Аз също. – СТРОЙ СЕ! – изкрещява Кметът, а господин Хамър и позакъснелите господин Тейт, господин Морган и господин О’Хеър козируват и миг по-късно войниците се строяват в правилни редици, разместват се и застават на обичайните си места толкова бързо, че чак очите ме заболяват да ги гледам. – Нали! – обажда се Кметът. – Красота. Насочвам пушката си срещу него, пушката, която взех от Дейви. – Не забравяй уговорката – казвам. – Ще спасиш Виола, ще я пазиш от всичко и няма да ме контролираш с Шума си. Ако спазваш уговорката, ще живееш. Тя е единствената причина, поради която те освободих. Очите му блясват отново. – Това обаче означава, че ти не трябва да ме изпускаш от поглед – отвръща, – дори и ако трябва да ме последваш в битката. Готов ли си да ме последваш, Тод? – Готов съм – казвам, макар че изобщо не съм готов, но се старая да не мисля за това. – Имам чувството, че ще се справиш отлично – казва Кметът. – Млъквай – отвръщам. – Победих те веднъж, ще се победя отново, ако се наложи. Той се усмихва широко. – О, не се и съмнявам. – МЪЖЕТЕ СА ГОТОВИ, СЪР! – провиква се капитан Хамър и козирува отривисто. Кметът не сваля очи от мен. – Мъжете са готови, Тод – казва, като подигравателно имитира капитана. – Ти готов ли си? – Давай да почваме. А усмивката му става още по-широка. Обръща се към 12


П АТ Р И К Н Е С

войниците. Две роти надолу по западния път, атакувате първи! Гласът му отново отеква право в главите на всички, звук, който не може да бъде пренебрегнат. Първи удря капитан Хамър, следва го капитан Морган! Капитан Тейт и капитан О’Хеър с останалите мъже ще изчакат пристигането на специалното въоръжение и ще се включат в битката възможно най-бързо след това. Специално въоръжение ли?, мисля аз. Ако битката не е вече приключила, преди те да се присъединят към нас... Мъжете се засмиват на тези думи – висок, нервен, агресивен смях. Тогава всички заедно ще изтласкаме диваците обратно нагоре по хълма и ще ги накараме да съжаляват, ЧЕ ИЗОБЩО СА СЕ РОДИЛИ! Мъжете надават висок одобрителен възглас. – Сър! – кресва капитан Хамър. – Ами армията на Възражението, сър? – Първо ще се оправим с диваците – отвръща Кметът. – След това Възражението ще ни се стори като детска игра. Оглежда армията от мъже, след това обръща очи към армията на диваците, която се спуска надолу по хълма. После вдига юмрук и надава най-силния Шумен вик, който съм чувал, вик, който гръмва право в сърцевината на всеки човек на площада. – НА БОЙ! – НА БОЙ! – изревава и армията, и с енергичен ход закрачва към зигзагообразния път... Кметът ме поглежда за последно, едва се сдържа да не се засмее с глас, толкова се забавлява. Без да каже и дума повече, смушква Морпет и препусва подир мъжете. Мъжете отиват на война. Следвай?, пита Ангарад, а страхът се стича от нея като 13


Ч УД О В И Щ АТА Н А В О Й Н АТ А

пот. – Прав е – отвръщам ѝ. – Не можем да си позволим да го изпуснем от поглед. Трябва да сме сигурни, че ще удържи на думата си. Той трябва да спечели тази война. Трябва да бди над живота ѝ. За нея, мисли Ангарад. За нея, мисля аз в отговор, зад думите ми лежат всички чувства, които имам към нея. Тогава помислям и името ѝ... Виола. И Ангарад се хвърля към битката. {Виола} Тод, мисля и яздя през хората, които се тълпят хаотично по пътя, всеки се опитва да избяга от кошмарния гръм на бойния рог от една страна и от бомбите на госпожа Койл от друга. БУМ! гръмва поредната и аз виждам как огнен облак се издига към небето. Писъците наоколо стават непоносими. Хората, които тичат нагоре по пътя, се блъскат в хората, които тичат надолу по пътя, но всички до един пречат на мен и Жълъдче. Пречат ни да се доберем първи до совалката. Рогът откънтява още веднъж, писъците стават още по-силни, ако това изобщо е възможно. – Трябва да бързаме, Жълъдче – казвам на коня. – Колкото и да е страшен този звук, хората от совалката могат... Една ръка ме сграбчва за лакътя и за малко не ме събаря от седлото. – Дай ми коня! – изкрещява непознатият мъж до мен. – Дай ми го! 14


П АТ Р И К Н Е С

Жълъдче се завърта рязко, мъчи се да се отърве от непознатия, но наоколо се тълпят твърде много хора... – Пусни ме! – крясвам на мъжа. – Дай ми коня! – вие той. – Диваците идат! Изненадата от думите му е силна почти колкото физическото стълкновение. – Какво? Но той изобщо не ме чува и дори на светлината на факлите наоколо виждам как грее бялото на очите му, обезумели от страх... ДРЪЖ СЕ!, виква Жълъдче, аз се вкопчвам в гривата му и той отстъпва рязко, събаря мъжа на земята и се хвърля през тълпата право напред в нощта. Хората се разкрещяват и отстъпват, за да ни сторят път, но Жълъдче ги събаря в устрема си, проправя си пътека напред, а аз стискам гривата му с цената на живота си. Излизаме от най-гъстата тълпа и той хуква още побързо. – Диваците, представи си! – казвам му. – Какво ли искаше да каже онзи човек? Те със сигурност не биха могли да... Диваци, мисли Жълъдче. Армията на диваците. Войната с диваците. Обръщам се назад и се взирам в светлините, които се спускат по хълма с водопада. Арм��ята на диваците. Армията на диваците също идва към нас. Тод?, мисля, знам, че с всяка крачка се отдалечавам от него и от Кмета, вързан за стола. Единствената ми надежда е совалката. Хората от совалката ще ни помогнат. Все някак ще помогнат на мен и Тод. Спряхме една война, ще спрем и още една. 15


Ч УД О В И Щ АТА Н А В О Й Н АТ А

И пак мисля името му, Тод, пращам му сила в мисълта си. А Жълъдче се втурва с всички сили нагоре по хълма, право към Възражението, към совалката, а аз се надявам надеждите ми да са основателни... [ То д ] Ангарад препуска след Морпет, докато армията се лее пред нас по пътя към водопада, брутално стъпква нещастните жители на Ню Прентистаун, които не са успели да се отместят от устрема ѝ. Има две роти, едната я води крещящият през цялото време господин Хамър, яхнал коня си, а втората – по-малко крещящият господин Морган. Двете роти наброяват може би четиристотин мъже с пушки, лицата им са изкривени от крясък и напрежение. А Шумът им... Шумът им представлява нещо чудовищно, единно, издигнато до еднаква честота, усукано около самото себе си, ревящо като общ глас, като ранен гигант, който си проправя гневно път напред. Сърцето ми просто ще изскочи. – Не се отделяй от мене, Тод! – вика Кметът напълно сериозно и препусва успоредно с нас. – Не се тревожи за това! – отвръщам и стисвам пушката. – Така ще ми е по-лесно да ти спася живота, ако се наложи – допълва Кметът, като гледа само напред. – Но и ти не забравяй своята част от уговорката. Жертвите, паднали вследствие на приятелски огън, са нещо, което много ме дразни. Поглежда ме и ми смигва. Виола, остро помислям към него, пращам му юмручен удар с Шума си. Той се свива. 16


П АТ Р И К Н Е С

И усмивката му е изчезнала. Препускаме подир армията, излизаме от западната страна на града, спускаме се по главния път, край него се издигат руините на бившите затвори, които Възражението неотдавна взриви при последната си масирана атака. Минавал съм от тук само веднъж, при това в обратната посока, носех Виола на ръце, носех я по зигзагообразния път, а тя умираше, носех я и в крайна сметка я занесох право там, където мислех, че е безопасно, но всъщност я предадох право в ръцете на мъжа, който сега язди от дясната ми страна, мъжът, който уби хиляда диваци, за да провокира днешната война, мъжът, който изтезава Виола пред очите ми, за да измъкне от нас информация, която вече му беше известна, мъжът, който уби собствения си син... – Нима би искал някакъв друг мъж да бъде твой водач в първата ти битка? – обажда се Кметът, четейки Шума ми. – На какъв друг мъж войната приляга така добре? Чудовище, мисля аз, припомняйки си онова, което Бен ми каза много отдавна. Войната превръща мъжете в чудовища. – Грешка – допълва Кметът. – Войната е онова, което изобщо ни прави мъже, Тод. Преди войната ние сме само деца. Рогът пак изгърмява над нас, толкова е силен, че направо ни отнася, за минутка армията обръква отмерената крачка. Вдигаме очи към хълма. Факлите на диваците се струпват в подножието му, готови да ни посрещнат. – Готов ли си да пораснеш, Тод? – пита Кметът.

17


Чудовищата на войната - Патрик Нес (откъс)