Page 1


    


БЕЛЕЖКА ОТ АВТОРА Скъпи читателю, „Марина“ – четвъртият роман, който публикувах, бе издаден за пръв път в Испания през 1999 г. От всички книги, които съм написал, тази навярно ми е най-свидна. Читателите, запознати с по-късните ми творби, като например „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“, може би не знаят, че първите ми четири романа първоначално бяха публикувани като „юношеска“ литература. Въпреки че те бяха предназначени най-вече за младежка аудитория, искрено се надявах, че ще спечелят читатели от всяка възраст. Целта ми бе да напиша такива романи, които аз самият с удоволствие щях да прочета в моето детство, но които биха продължили да ме интригуват и на двайсет и три, четирийсет или осемдесет и три годишна възраст. Години наред правата на тези книги бяха впримчени в правен спор, но сега най-сетне могат да достигнат до читатели от цял свят. След първоначалната си поява моите по-ранни творби за щастие бяха добре приети и от младата, и от не чак толкова младата публика. Иска ми да се да вярвам, че разказваческото изкуство надхвърля всички възрастови ограничения и се надявам, че читателите на моите романи за възрастни ще бъдат изкушени да изследват и тези истории, пълни с вълшебство, загадки и приключения. И най-сетне се обръщам към всички нови читатели с надеждата, че и настоящите творби ще ви доставят радост, когато се впуснете в собственото си приключение в света на книгите. Приятно пътуване! Карлос Руис Сафон февруари 2010 г.

5


Скъпи читателю, Винаги съм вярвал, че всеки писател, независимо дали го признава, или не, има особена слабост към някои от собствените си книги. Това предпочитание обикновено не е свързано нито с литературната стойност на самите произведения, нито с приема, който на времето си са получили от читателите, нито с богатството или немотията, които публикуването им е донесло на автора. По незнайни причини някои от творенията ни са по-близки до сърцето ни от останалите, без сами да можем да обясним защо е така. Измежду всички книги, които съм публикувал, откакто през не много скорошната 1992 г. се захванах със странния писателски занаят, „Марина“ е една от моите любими. Написах този роман в Лос Анджелес през 1996–1997 г. Тогава бях почти на трийсет и три и вече имах чувството, че онова, което някой наивник е нарекъл първа младост, се изплъзва измежду пръстите ми с главозамайваща скорост. Преди това бях публикувал три романа за юношеска аудитория и малко след като се заех да съчинявам „Марина“, ме обзе увереност, че това ще е последната ми творба в този жанр. Докато работата напредваше, всичко в тази история постепенно доби аромат на сбогуване, а когато я завърших, нещо у мен сякаш остана завинаги в нея – нещо, което и досега не зная какво е, но се нуждая от него всекидневно. Може да се каже, че от всички творби, които съм написал, „Марина“ е най-неопределимата и трудна за категоризиране – а вероятно и най-личната. Колкото и да е иронично, нейното публикуване ми донесе най-много огорчения. В продължение на десет години романът претърпя извънредно лоши и често подвеждащи издания, които в някои независещи от мен случаи заблудиха мнозина читатели, опитвайки се да представят творбата като нещо, което тя не е. И въпреки това, читатели от всички възрасти и положения продължават да откриват нещо 7


между страниците Ј и да се изкачват към онзи таван на душата, за който ни говори разказвачът Оскар. Марина най-сетне се завръща у дома и историята, която Оскар завършва вместо нея, днес е достъпна за читателите, за да я открият за пръв път при желаните от автора условия. Може би едва сега, с тяхна помощ, ще разбера защо този роман все още е така жив в паметта ми, както в деня, когато го приключих – и както би казала Марина, ще съумея да си спомня онова, което никога не се е случило. К.Р.С.

8


М

арина ми каза веднъж, че си спомняме само онова, което никога не се е случило. Цяла вечност щеше да измине, докато проумея думите Ј. Ала по-добре да започна от самото начало, което в този случай е краят. През май 1980 г. се скрих от лицето на света за цяла седмица. В продължение на седем дни и седем нощи никой не знаеше къде съм. Приятели, училищни другари, учители, че даже и полицията – всички се впуснаха да издирват беглеца, който според някои вече беше мъртъв или в пристъп на амнезия се бе изгубил из улиците с лоша слава. Седмица по-късно един цивилен полицай реши, че разпознава търсеното момче; описанието подхождаше. Заподозреният бродеше безцелно из Френската гара като изгубена душа сред катедрала от желязо и мъгла. Полицаят се приближи до мен с изражение, сякаш взето от черен роман. Попита ме дали се казвам Оскар Драй и аз ли съм онова момче, изчезнало безследно от своя интернат. Кимнах, без да отроня дума. Спомням си как куполът на гарата се отразяваше в стъклата на очилата му. Седнахме на една пейка на перона. Полицаят си запали цигара с бавни, пестеливи движения. Остави я да гори, без да я поднесе към устните си. Каза ми, че цял куп хора очакват да ми зададат безброй въпроси, за които няма да е зле да разполагам с убедителни отговори. Кимнах отново. Той ме погледна в очите – изучаваше ме. „Понякога не е добра идея да се каже истината, Оскар“ – рече накрая. Подаде ми няколко монети и ме помоли да телефонирам на наставника си в интерната. Послушах го. Полицаят изчака да приключа обаждането си. Сетне ми даде пари за такси и ми пожела късмет. Попитах го защо е толкова сигурен, че няма пак да изчезна някъде. Той ми отправи продължителен поглед. „Изчезват само хората, които има къде да отидат“ – това бе единственият му отговор. Изпрати ме до 9


улицата и там се сбогува с мен, без да ме разпитва къде съм бил. Видях го да се отдалечава по Пасео Колон. Димът на недокоснатата му цигара го следваше като вярно куче. Него ден призракът на Гауди ваеше по небето на Барселона невероятни облаци на един лазурен фон, който чак изгаряше очите. Взех си такси до интерната, където предполагах, че ме очаква взвод за разстрел. Цели четири седмици учители и училищни психолози се мъчеха да изтръгнат тайната ми от мен. Лъжех ги и пробутвах на всекиго онова, което искаше да чуе или което беше в състояние да приеме. С времето всички се постараха да се престорят, че са забравили произшествието. Последвах примера им. Никога не споделих с когото и да било какво се бе случило в действителност. Тогава не знаех, че океанът на времето рано или късно ни връща спомените, които сме погребали в него. Петнайсет години по-късно ме споходи споменът за онзи ден. Видях онова момче, бродещо сред изпаренията на Френската гара, и името Марина ме жегна отново като прясна рана. Всички си имаме някаква тайна, която държим под ключ на тавана на душата. Тази тук е моята.

1

В

края на седемдесетте години Барселона представляваше мираж от булеварди и тесни улички, където бе достатъчно да прекрачиш прага на някое портиерско помещение или кафене, за да се озовеш три или четири десетилетия назад в миналото. Времето и спомените, историята и измислицата се размиваха в този вълшебен град като акварели под дъжда. Именно там катедрали и сгради, сякаш изникнали от някоя приказка, изградиха декора на тази история – сред ехото на улици, които вече не съществуват. По онова време аз бях петнайсетгодишно момче, което вехнеше между стените на един интернат с име на светец край 10


Каретера де Валвидрера. В ония дни квартал Сариа все още съхраняваше облика си на малко селце, заседнало на брега на модернистична метрополия. Моят колеж се намираше в горната част на една улица, която се издигаше нагоре от Пасео де ла Бонанова. С внушителната си фасада напомняше по-скоро замък, отколкото училище. Ъгловатият му силует с цвят на глина представляваше истински лабиринт от кули, арки и сенчести пристройки. Колежът бе обграден от същинска цитадела от градини, фонтани, тинести езерца, вътрешни дворове и сякаш омагьосани борови гори. В мрачните сгради около него се помещаваха басейни, забулени в призрачни изпарения, притихнали спортни зали и тъмни параклиси, в които образите на светците се усмихваха, озарени от свещите. Сградата се издигаше на четири етажа, без да броим двете подземия и таванския етаж за монасите, където живееха малцината свещеници, които все още изпълняваха длъжността на преподаватели. Стаите на учениците бяха разположени по протежение на глухите коридори на четвъртия етаж. Тези безкрайни галерии тънеха във вечен сумрак и из тях винаги се носеше някакво призрачно ехо. Аз прекарвах дните си, сънувайки наяве в учебните зали на този огромен замък, докато чаках чудото, което се случваше всеки ден в пет и двайсет следобед. В този вълшебен час слънцето обагряше в течно злато високите прозорци. Звънецът известяваше края на занятията и ние, учениците, разполагахме с почти три свободни часа преди вечерята в голямата столова. Предполагаше се, че през това време трябва да се отдаваме на учение и духовно съзерцание. Не помня да съм посвещавал на някоя от тези благородни задачи дори един-единствен ден през целия период, който прекарах там. Това бяха любимите ми мигове. Изплъзвайки се от надзора на портиера, аз се впусках да изследвам града. Привикнах да се връщам в интерната тъкмо навреме за вечеря, но преди това обикалях из стари улици и булеварди, докато край мен се спускаше здрач. Тези дълги разходки ме изпълваха с чувство на опияняваща свобода. Въображението ми се рееше над сградите, устремено към небесата. За два-три часа улиците на Барселона, 11


интернатът и унилата ми стая на четвъртия етаж изчезваха като дим. За два-три часа, само с няколко монети в джоба, бях найщастливият човек на света. Понякога пътят ми ме отвеждаше към онова, което тогава се наричаше пустошта на Сариа – просто една рехава горичка, изникнала в ничия земя. Повечето от старинните господарски къщи, красели на времето северната част на Пасео де ла Бонанова, сега все още се крепяха, макар и да бяха доста порутени. Улиците, които ограждаха интерната, очертаваха един призрачен град. Стени, покрити с бръшлян, препречваха достъпа до подивели градини, в които се издигаха внушителни резиденции. Дворци, превзети от буренака и немарата – в тях споменът сякаш се стелеше като упорита мъгла. Много от тези големи запуснати къщи чакаха да бъдат съборени, а голяма част през годините бяха оплячкосани от мародери. Въпреки това някои от тях все още имаха обитатели. Тези хора бяха забравени издънки на разорени родове. Техните имена бяха заемали цяла страница в „Ла Вангуардия“ по времето, когато трамваите все още будели подозрението, с което винаги се посрещат модерните изобретения. Заложници на своето отмиращо минало, те отказваха да изоставят корабите си на произвола. Бояха се, че ако дръзнат да пристъпят отвъд пределите на унилите си имения, телата им ще се разпаднат на прах и пепел под поривите на вятъра. Тези затворници крееха под светлината на свещниците. Понякога, когато минавах забързано пред ръждясалите огради, като че ли усещах недоверчиви погледи, отправени към мен през избелелите капаци на прозорците. Една привечер в края на септември 1979 г. реших да поема напосоки по една такава улица с имения в модернистичен стил, която по-рано не бе привлякла вниманието ми. Улицата описваше извивка, която свършваше пред ограда, твърде подобна на много други. Отвъд оградата се простираха останките от стара градина, белязана от десетилетия на забрава. Сред растителността съгледах силуета на двуетажно жилище. Мрачната фасада се издигаше зад фонтан със скулптури, които времето бе облякло с мъх. 12


Вече се здрачаваше и това кътче ми се видя донякъде зловещо. Цареше гробна тишина и само лекият ветрец ми шепнеше предупреждение без думи. Явно бях попаднал в една от „мъртвите“ зони на квартала. Стори ми се, че ще е най-добре да се завъртя на пета и да се върна в интерната. Тъкмо водех вътрешна борба, раздвоен между здравия разум и болезненото очарование на това забравено място, когато забелязах в мрака две пламтящо жълти очи, забити в мен като кинжали. Преглътнах с мъка. Сивата кадифена козина на един неподвижно застинал котарак се очертаваше пред оградата на къщата. В устата му агонизираше врабец, а на шията му висеше посребрено звънче. Животното ме огледа внимателно в продължение на няколко секунди. Подир миг се обърна кръгом и се плъзна между пръчките на металната ограда. Видях го как се стопи в простора на този прокълнат рай, изпращайки врабчето в последния му път. Гледката на надменното и дръзко зверче ме заплени. Съдейки по лъскавата му козина и звънчето, предположих, че си има стопанин. Може би онази сграда подслоняваше нещо повече от призраците на една останала в миналото Барселона. Приближих се и се хванах за пръчките на входната врата. Металът беше студен. Последният светлик на отминаващия ден озари дирята, която капките кръв от врабчето бяха оставили из подобната на джунгла градина. Алени перли, които чертаеха път в лабиринта. Преглътнах пак или по-точно, опитах се да преглътна. Устата ми бе пресъхнала. Пулсът ми туптеше силно в слепоочията, сякаш сърцето ми знаеше нещо, все още неизвестно за мен. В този миг почувствах, че вратата поддава под тежестта ми и осъзнах, че е отворена. Когато направих първата си крачка навътре в имота, Луната освети бледите лица на каменните ангели във фонтана. Наблюдаваха ме. Останах като закован на място. Очаквах тези същества да скочат от пиедесталите си и да се преобразят в демони, въоръжени с вълчи лапи и змийски езици. Нищо подобно не се случи. Поех си дълбоко дъх и се замислих дали да не сложа юзди на въображението си или, още по-добре, да се откажа от плахия си опит да изследвам този имот. За втори път се случи така, че някой 13


друг взе решение вместо мен. Божествени звуци заляха сенчестата градина като някакво благоухание. Заслушах се в тяхното ромолене, което постепенно извая една ария под акомпанимент на пиано. Това бе най-красивият глас, който някога бях чувал. Мелодията ми се стори позната, но не успях да отгатна коя е. Музиката долиташе от жилището. Последвах хипнотичната Ј диря. Ивици мъглява светлина се процеждаха през открехнатата врата на една остъклена галерия. Различих очите на котарака, които ме гледаха втренчено от перваза на един голям прозорец на първия етаж. Приближих се до осветената галерия, от която се лееше онзи неописуем женски глас. Сто свещи примигваха вътре с нежно сияние. Техният блясък разкриваше златистата фуния на стар грамофон, в който се въртеше плоча. Без да се замисля какво всъщност върша, неусетно влязох в галерията, омаян от онази сирена, пленена в грамофона. На масата, върху която бе поставено устройството, зърнах някакъв лъскав кръгъл предмет. Оказа се джобен часовник. Взех го и го разгледах на светлината на свещите. Стрелките му бяха спрели, а циферблатът – пукнат. Стори ми се, че е златен и толкова стар, колкото и къщата, в която се намирах. Малко по-нататък имаше голямо кресло, обърнато с гръб към мен – точно пред камината, над която висеше маслен портрет на облечена в бяло жена. Големите Ј сиви очи, печални и бездънни, сякаш изпълваха стаята. Изведнъж цялото вълшебство се разби на пух и прах. Един силует се надигна от креслото и се обърна към мен. В мрака просветнаха дълга бяла коса, буйна като грива, и очи, пламтящи като въглени. Успях да видя само как две огромни бели ръце се протягат към мен. Обзет от паника, хукнах към вратата, пътьом се блъснах в грамофона и го съборих. Чух как иглата раздра плочата и божественият глас секна с пъклено стенание. Почти усещайки онези ръце върху ризата си, аз се втурнах към градината и я прекосих така, сякаш на нозете ми бяха поникнали криле; всяка пора на тялото ми бе пламнала от страх. Не се спрях нито за миг. Тичах ли, тичах, без да поглеждам назад, докато накрая остра болка прониза хълбока ми и осъзнах, че съм останал без дъх. Целият бях плувнал в студена пот, а светлините на интерната проблясваха на трийсет метра пред мен. 14

Карлос Руис Сафон - Марина (откъс)  

Карлос Руис Сафон - Марина (откъс)