Issuu on Google+


ПЪРВА ГЛАВА – Лукс е да знаеш какво нямаш. – Лукс е да знаеш какво да ти липсва. Двама мъже летят в дизелов "Туарег" из планинския каньон на магистралата от Солун към Атина в първите дни на юни 2011 година. Абсолютна константа в техните отношения са словесните дуели. В сенките им се крият дългогодишно прителство, няколко общи любовни истории и усещане, че въжето на живота им все още е цяло и неразнищено. Разговорите им са неопровержимо доказателство пред самите тях, че са блестящи и прелъстителни. Ако нямат слушатели, което се случва рядко, мъжете пускат думите като хрътки из тъмните гори на споделените страсти; преследват с изплезени езици красивите сравнения, ослепителните метафори, препускащите предчувствия; душат въздуха, въртят се в кръг, стесняват обръча; накрая стръвно се нахвърлят, докато на поляната не остане топка косми, парцали от кървава кожа, сдъвкани и изплюти сухожилия. Шофира с една ръка из двулентовия път. Нагоре са планините на Тесалия. Не се сдържа: – Гръцките malakas няма да направят магистрала като хората. Първият българин, завършил Станфорд след края на Студената война, бивш директор на държавна банка, продадена в средата на 90-те на френска финансова групировка, съдружник и управляващ директор на кувейтски хедж фонд в областта на рисковите инвестиции в Източна Европа, от който


предвидливо се изтегли в начало на 2008-а с няколко милиона и равномерно разпръснати, консервативно рентвани имоти из Европа, Съединените щати и Румъния, Александър Веренски пътува, за да види на живо събитието на годината – финансовия фалит на Гърция. Неговият гладен, ироничен, на границата на сарказма и цинизма разум на икономически гений с неустоима склонност към глобални анализи и коментари в личния си блог не може да си позволи да пропусне задаващата се касапница. Карнавалът в Рио ще е скромен семеен празник пред онова, което има да им се случва на гърците, обича да казва той на висок глас в "Мотто", където вечер, преди да започне обиколка за скъпи курви или скучаещи интелектуалки из нощните барове на София, пие калвадос. От години финансовите пазари са нестабилни, инвеститорите – повече от предпазливи. Тази причина го кара да представя себе си за 53годишен, добре запазен физически и ментално, философски примирен със ситуацията и изтичащото време пенсионер. Принудителната леност и безразборните сексуални кориди из бруталния провинциализъм на България са го отегчили до смърт; истинският въпрос обаче е дали преди малко повече от 53 години Александър Веренски не се е родил именно такъв. До него, излегнат на хълбок с опънати крака е конкретният виновник за пътуването – 49-годишният Фред Цимерман, кореспондент на RW NEWS за Балканите и Близкия изток. С майка черногорка и


баща немски евреин от провинция Шлезвиг-Холщайн, Фред от 15 години ръководи бюрото на агенцията в София. От анархистките бунтове през зимата на 2008-а, предизвикани от убийството на петнадесетгодишния Александрос Григоропулос от гръцки полицай, пътуванията на юг са чести, а след избухването на дълговата криза и реалната опасност страната да обяви фалит прекарва повече от времето си в Солун и Атина. Среден на ръст, зеленоок, подвижен, с посребрени слепоочия и къса, недобре оформена брада, Фред Цимерман е физически антипод на приятеля си Александър Веренски: висок, леко прегърбен мъж с осанка и профил на скален орел, дебнещ с немигащи, сиви очи иззад винаги извънредно скъпите си очила с диоптри. Приятелството им е легендарно. Двамата носят ясно съзнание за това; не пропускат случай да добавят ексцентрични парченца в публично изградения си образ. За потрес на банкерските среди, сред които Александър Веренски е родов английски аристократ, попаднал на събрание на миньорска бригада, той се снима като статист във филм на дебютиращ режисьор; политическата конюнктура го класира в неофициалната селекция на фестивала във Венеция. Статистът дава разточителен коктейл в шатра край Канале Гранде. Очаквано, не афишира името си. Премълчаването на истинската професия, както и на финансовото му състояние е незаобиколимо условие за най-близките му приятели. В интерес на истината той няма друг истински приятел освен Фред, за когото това не е никакво условие, а основна част от дългогодишна


интелектуална игра, която двамата си устройват с хора, особено с жени, случайно завихрени от словесния им смерч. Решението да тръгне за Атина Александър Веренски взема пиян и насмъркан с кокаин в четири сутринта, когато засича Фред да чука девойка с нормално тъп поглед в тоалетната на Black Label. – Какво правиш? – задава единствено възможния въпрос Александър. – Нищо – отговоря по единствено възможния начин Фред. Александър стои, облегнат на рамката на вратата, разширените му зеници не мигат. – Или затваряй, или се включвай! – изсумтява Фред, докато блъска съсредоточено белия задник пред себе си с навити около глезените панталони. – Едва ли ще го вдигна... – Ще му помогнеш ли, скъпа? – настоява Фред. Наблюдава отражението на приятеля си в огледалото. Главата на момичето е някъде в мивката. Отговор не се очаква. – Как не те мързи? Толкова рано сутрин... – Чака ме път до Атина. – Аха... Е, ако ме вземеш, ще дойда с теб. Ще пътуваме с моята кола. – Командировката е дълга. – Колкото и да е. – Искаш да видиш как ще свирнат под опашката на малаките ли? – Ще погледам малко революция отблизо.


– Става. Сега ще се включиш или само ще гледаш? – Мързи ме. Убиваш ме с тази непоправима жизненост. – Затваряй вратата. – И да звъниш дълго, че в спалнята откъм двора не се чува добре. – Затваряй вратата! – Разсейвам ли те? А и не си ме запознал с дамата. – Педал! – И да звъниш дълго. – Изчезвай. В резултат на уговорката Фред звъни половин час. Преди да изругае и се откаже,вратата на апартамента се отваря. Смъртно блед, Александър Веренски влачи алуминиев куфар сякаш обозен кон изнася труп от бойно поле. Хвърля ключовете на джипа в ръцете на приятеля си, просва се на седалката. Заспива тежко. Събужда се с невиждащ поглед. – Къде сме? – След Солун. – Къде отиваме? – Аз – на работа в Атина. За теб нямам идея. Александър Веренски заспива отново без видими признаци, че посоката на пътуване е достигнала съзнанието му. Дори и да е, това едва ли има значение. Не само в този момент. Събужда се след час и се заема с шофиране из тесния каньон, за да изтрезнее. Нещото, което интересува двамата повече от жените, е мисълта за неизбежната им физическа смърт; но пък и жените са единственото успешно средство за нейната бърза и пълна забрава. Поради


тази причина непрекъснато мислят и говорят за тях. Припадничаво влюбване в една и съща жена преди години ги открива един за друг; оттогава не позволяват лукса на ревността да обижда приятелството им. Александър живее сам. Бракът с адвокатка от Берлин формално не е прекратен. Сексът за него е нещо, което физически трябва да премахне от себе си, не полет на мисълта и желанието. От години е обект на анализ от страна на Фред, който наблюдава с клинично любопитство пробягващите цепнатини из айсберга на сексуалния му живот, топящ се лениво сред провинциална София. Добре отработена шега между тях е заканата да захвърли работата си като кореспондент и да напише роман за живота на Александър Веренски. В такива моменти зениците на Александър се отварят с няколко невидими милиметра повече; умът прави светкавична дисекция на заплахата. Отново се притварят. В отработената пауза има нещо господарско, тиранично и снизходително, което не може да скрие дори към найблизкия си приятел. – Съгласен съм само на тираж от милион копия и втори в джобен формат. И ако делим петдесет на петдесет. – Петдесет на петдесет? – Аз живея, ти ме описваш. Не ти ли се струва справедливо? – Литературната фикция не е банков договор или търговска сделка. – Всяко издателство, драги, има икономически интереси, които могат да бъдат


манипулирани и заплашени. Шансовете да предпочетат издаването на книга на дебютант черногорец пред възможни борсови и други финансови катастрофи, смятам, е пренебрежително малък. – И откога станах черногорец? – От момента на литературния ти дебют, приятелю. Дотогава можеш най-уютно да си българин, немец или, ако предпочиташ, безродник като мен. – Безродник, чиито баща и дядо са копали ниви! Повечето пари от необходимото разрастват самомнението ти извън критичните граници на социалната пародия. – Липсата на достатъчното им количество, също не забравяй, те превръща в идеален обект на същата тази пародия. А и защо се заблуждаваш, че мизерният сексуален живот на бивш банкер от Балканите представлява какъвто и да е интерес? Извън личното ни - и поради това напълно неповторимо познанство, ние с теб сме изтъкани от клишета. Работата не те ли е убедила, че хората, както и новините са клишета? Немарливи фалшификати на надеждата. Абсолютно тържество на баналността. – Упрекваш Господ в баналност? – В божествено превъплъщение на баналността. Оттам произтича и божествената сила, и царството, и вечността, ако щеш. – Циник си. – Не бъркай пролетарски цинизъм с несмутимост. – Винаги съм ценял аристократичните ти корени от Две могили, Русенско. – Как не го научи?! Аз съм от Пет могили, Шуменско.


– Също известно с наследствената си аристокрация. – Да си аристократ не означава да имаш пари, а време. А време има само в провинцията. Бог също. Жената, в която се влюбиха едноременно преди години, ги покани на обща вечеря, за да ги представи един на друг и напусне тържествено. – Момчета, вече можете и сами. Фред се вгледа в сивите очи на високия мъж. Жената мълчаливо вдигна чаша с бяло вино, отпи и си отиде, като ги остави – улисани в разговор, благодарно да платят сметката. След време, разяждани от любопитство, всеки от тях я откри из лабиринтите на света, за да разбере дали през цялото време триъгълникът е бил абсолютно равностранен. Не получиха отговор и така спасиха не само мита за нея, но и отчайващата нужда да вярват в провидение, носещо лична отговорност за тях. Остро изтръпване се промушва под дясната мишница на Александър Веренски и спира в областта на диафрагмата. Намества се на седалката. Изпъва гръбнак. Разтрива с длан мускулите над стомаха. Опипва с пръсти големината на черния дроб. Не е ли прекалено ниско? Или е панкреасът? Какво знае за панкреаса? Не може да очаква друго. Алкохол, кокаин. Идиот. Абсолютен идиот, повтаря наум. Болката се повтаря. Идиот. Идиот.


Шофира, заслушан в симптомите на тялото си. Променя позицията на гръбнака. Не е ли мускулен спазъм от позата, в която спа? Кога бе последният профилактичен преглед? Изследва ли състоянието на черния си дроб, при положение че пие толкова? Колко пъти ще му се разминава? Идиот. Идиот. Идиот. Наведен, Фред ровичка из радиостанциите. Не подозира, че до него пътува изтръпнал от предчувствия човек. Човек, който знае, че ще умре. Нещо по-лошо: може вече да е започнал да умира. Идиот. Идиот. Идиот. Господи, какъв идиот! Несъзнателно натиска педала на газта докрай. Тежката немска машина се хвърля напред. – Каква работа имаш в Атина? – Обичайната. Репортажи от протестите пред парламента. Интервю със заместник-министъра на финансиите, ако не го сменят. Носи се слух, че ще има нов кабинет, преди парламентът да гласува мерките на Международния валутен фонд и Световната банка. – И това налага шефът на бюрото за Балканите и Близкия изток да стои в Атина? – Няма агенция, която да не счита гръцката криза за събитие от изключителна важност. Рухването на Lehman brothers ще е глезотия, ако гърците не получат пари да си платят падежа по дълга. – Не преигравай. Патетичен си за поет, а не за кореспондент.


Следващите тридесет километра преминават в мълчание. – Фред? Тишина. – Нали знаеш, че получавам информационните бюлетини на агенцията ти? Фред не го поглежда. – В последния месец си бил в Атина три пъти, ако не греша? Фред гледа пътя пред себе си. – Чудя се при тези чести командировки защо само два от репортажите са подписани с твоето име? Да не е настъпила драматична промяна в политиката на агенцията относно авторството на статиите? Или има нещо, което би трябвало да знам, след като ще прекарам следващите седмици с теб. Без отговор. – Фреди, не те питам, искам добре да ме разбереш. Поради тази причина може да не ми казваш, че пътуваш до Атина заради жена. Знам и искам да ме запознаеш без гаранции, че няма да спя с нея. Фред се засмива. Предградията на Атина се изрязват в залеза.


Господ слиза в Атина - Александър Секулов (откъс)