Page 1


ІV Съмна се, отворих очи и видях, че Зорбас седи насреща ми по турски на края на леглото си и пуши, потънал в дълбок размисъл. Беше устремил малките си кръгли очи в отсрещното прозорче, което бе почнало да става млечнобяло от светлината на утрото. Очите му бяха подути, голият му кокалест врат се проточваше дълъг, необикновен като на хищна птица. Бях се оттеглил рано от гуляя снощи и го бях оставил сам със старата сирена. – Отивам си – казах аз, – приятно прекарване, Зорбас! И здраво дръж! – На добър час, началство! – отвърна Зорбас. – Остави ни нас да си извадим очите. И изглежда, че си ги извадиха, защото в просъница чух тихо мъркане и по едно време съседната стая като че ли се разтресе; сетне се унесох отново в сън. Вече чак след полунощ усетих, че Зорбас влезе бос в стаята и се изтегна съвсем тихичко в леглото, за да не ме събуди. И сега, на разсъмване, гледах го как се взира в светлината, но очите му не се бяха още оживили; чувстваше се, че Зорбас е потънал в някакво плътно, гъсто опиянение, не бяха още окапали от слепоочията му крилете на съня. Спокойно, пасивно, той се отпускаше по течението на някаква мъглява, ленива като мед река; течаха светът, земи, води, мисли, хора към някакво далечно море, течеше и Зорбас заедно с тях, без да се противи, без да се пита, щастлив. Селото почваше да се пробужда – смесена глъчка от петли, прасета, магарета, хора. Понечих да скоча от леглото, да извикам: „Ей, Зорбас, днес имаме работа!”,


но и аз изпитвах голямо блаженство така, безмълвно, неподвижно, да се отдавам на несигурните, окъпани в розова светлина внушения на зората. Целият живот в тези вълшебни мигове изглежда лек като перушина, а земята рехава, бухлата – като облак, който непрекъснато мени формата си, преобразява се от повеите на вятъра. Гледах как Зорбас пуши, завидях му; посегнах, взех лулата си. Погледнах я развълнуван; беше ми я подарил моят приятел със сивозелените очи, с благородническите ръце с изящни дълги пръсти. Беше отдавна, в чужбина, веднъж по обяд; той беше завършил следването си и същата вечер заминаваше за Гърция. „Зарежи цигарите – каза ми той, – палиш ги, изпушваш ги наполовина, захвърляш ги, като уличните жени. Срамота е. Ожени се за лулата, тя е истински вярната жена – прибереш ли се в къщи, тя те чака, неподвижна. Запали я и гледай как димът се вие във въздуха – ще си спомняш за мен!” Беше по обяд, излизахме от един берлински музей, където приятелят ми беше отишъл да се прости с любимия си „Войн” на Рембранд, с високия бронзов шлем, с бледите, изпити бузи, с решителния, тъжен поглед. „Ако някога извърша някаква смела постъпка – прошепна той, като гледаше непреклонния, отчаян войн, – на този тук ще го дължа...” Излязохме навън, опряхме се на една колона в двора на музея; срещу нас една потъмняла бронзова статуя – гола амазонка яхваше с неизразима радост и увереност гол кон; една малка сива птичка, една стърчиопашка, кацна за миг на главата на амазонката, помръдна припряно опашката си, изчурулика присмехулно два-три пъти и отлетя.


Потръпнах; погледнах приятеля си. „Чу ли птичката? – запитах аз. – Като че ли каза нещо и си отиде.” – „Птичка нали е, нека си чурулика, птичка нали е, нека си пее!” – отвърна приятелят ми и се усмихна. Как тъй изплува рано-рано днес тук, на този критски бряг, онзи далечен миг и изпълни с горчилка сърцето ми! Натъпках бавно лулата си с тютюн, запалих я. „Всяко нещо си има свой скрит смисъл на този свят – помислих си аз. – Всичко, хора, животни, дървета, звезди, са йероглифи, и блазе на онзи, и горко на онзи, който започва да ги срича и да разгадава какво казват... В първия миг, когато ги гледаш, не разбираш нищо; мислиш, че са хора, животни, дървета, звезди; едва след години, много късно, разбираш смисъла им.” Войнът с бронзовия шлем, приятелят ми, който се беше опрял през онзи мрачен следобед на колоната, стърчиопашката и това, което ни каза с чуруликане, и дори популярният стих на погребалната песен на Добродетелта, всички тези неща, мисля си днес аз, може би имат някакъв скрит смисъл. Но какъв? Следях дима, който се виеше и се развиваше в дрезгавината, заиграваше за миг, синкав, заплетен, и се разтапяше бавно, превръщаше се във въздух. И душата ми се преплиташе с него, играеше и се разтапяше, и пак се възнасяше с новото кълбо дим, и пак изчезваше. И така дълго време – изживявах направо с плътта си, без намесата на логиката, с неизразима увереност, възникването, разцвета и изчезването на света. Потъвах отново, но вече без измамните думи и безсрамните въжеиграчески хитрости на разума, в Буда. Ей този дим е същността на учението му, тези мимолетни изменчиви


форми са животът, който завършва, спокойно, безшумно, блажено, в синкавата нирвана... не правех разсъждения, не се мъчех да открия нищо, нямах никакво съмнение; изживявах увереността. Въздъхнах тихо. И сякаш тази въздишка ме възвърна към настоящето, огледах се, видях жалката дъсчена кабина, малкото огледалце, окачено на стената до мен, върху което падаше първият слънчев лъч и то искреше, а насреща ми, върху леглото си, седеше Зорбас с гръб към мен и пушеше. И изведнъж в съзнанието ми изплува, с всичките си трагикомични перипетии, вчерашният ден. Миризма на изветрели виолетки – на виолетки, одеколон, мускус и амбра; и един папагал, една човешка душа, която се бе превърнала в папагал и пляскаше с криле по желязната си клетка, и крещеше; и една стара мауна, която единствена бе останала от цялата флота и навяваше спомени за стари морски битки. Зорбас чу въздишката ми, вдигна глава, извърна се. – Зле се държахме – измърмори той, – зле се държахме, началство. Засмя се ти, засмях се и аз, и тя, горката ни видя! И това, дето ти си тръгна така, без да я награбиш, сякаш е някаква стогодишна изпосталяла старица – какъв срам! Не е то това възпитание, началство, не се държат така хората, не, да ме прощаваш! Ами че нали е жена, божем, слабо създание, жалостиво. Пак добре, че поне аз останах да я утеша. – Ама какви са тия работи, Зорбас! – засмях се аз. – С целия си ли твърдиш, че на всяка жена все това й е в акъла? – Да, все това й е в акъла, началство. Слушай ме ти мен, дето съм видял и патил и какво ли не съм извършил,


и дето ми е дошъл, уж де, акълът. На жената само това й е в главата, болно нещо е тя, ти казвам, жалостиво. Ако не й кажеш, че я обичаш и я желаеш, започва да плаче. Може и хич да не те иска, да се гнуси дори от теб, може да ти откаже – това е друга работа! Може. Но тя иска всеки, който я види, да я пожелае. Това е то, което иска, горката, стори й хатъра! Аз имам една баба, ще да е била към осемдесет години по онова време. Историята на тази старица е истинска приказка. Както и да е, това е друга песен... Ще да е била, значи, по онова време към осемдесет години, а срещу нашата къща живееше едно девойче, ама като капка. Казваше се Крустало. Всяка събота вечер ние, селските ергенаши, си пийвахме, направяхме главата, затъквахме стръкче босилек над ухото, вземаше един мой братовчед тамбурата и правехме серенада на Крустало. Страст, любов, ревяхме като биволи. Всички я желаехме и затова отивахме всяка събота вечер заедно, та да си избере някой измежду нас. Е, значи, ще повярваш ли, началство? Страшна загадка е жената, има си тя една рана, дето никога не зараства. Всички други рани зарастват, само тя – не слушай какво ти разправят! – не зараства никога! Какво от това, че била на осемдесет години жената? Раната си е отворена. Всяка събота вечер, значи, бабата примъкваше миндерчето си до прозореца, вземаше скришом огледалцето и току решеше колкото коса й беше останала и я сресваше на път. Озърташе се скришом, да не би да я гледаме; а когато някой от нас се приближаваше към нея, тя се сгушваше кротко като божа кравичка и се преструваше на заспала. Но къде ти да заспи! Чакаше


серенадата! На осемдесет години това! Разбираш ли каква загадка е жената, началство? На мен ми иде сега да се разплача. Но тогава бях серсемин, не разбирах нищо и затова се смеех. Един ден баба ми ме ядоса, защото ме гълчеше, че съм задирял момите, и й надумах и аз всичко: „Какво си седнала да си натриваш устните с орехови листа всяка събота вечер и да се сресваш на път! На теб ли, мислиш, че правим серенада, а? Ние Крустало харесваме, а пък ти миришеш на тамян!” Ще повярваш ли, началство? Тогава разбрах за първи път какво ще рече жена. Две парещи сълзи потекоха от очите на баба ми. Сви се като куче и брадичката й затрепери. „Крустало! – извиках аз и се приближих до нея, за да чуе по-добре. – Крустало, разбра ли?” Диво нещо е младостта, жестоко, защото не разбира. Баба ми издигна съсухрените си ръце към небето. „Проклет да си, трижди проклет да си!” – извика тя. И от него ден насетне горката ми баба тръгна назад. Посърна, изпосталя и след два месеца падна на смъртно легло. И тъкмо когато вече береше душа, зърна ме – изсъска като костенурка и посегна да ме сграбчи с костеливата си ръка: „Ти ме затри – изсъска тя, – ти ме затри, проклети Алексис! Проклет да си, каквото изтеглих и теб същото да те стигне!” Зорбас се засмя. – Клетвата на старата ми баба ме стигна! – каза той, като гледаше мустаците си. – Навлязох, струва ми се, в шейсет и петата, но и сто години да стана, пак акълът няма да ми дойде; и тогава ще нося огледалце в джоба си и ще гоня женския род. Той се засмя отново; хвърли цигарата си през прозорчето, протегна се.


– Много кусури имам аз – рече той, – но този ще ми изяде главата! Скочи от леглото си: – Я да ги зарежем тия; много приказвахме. А днеска – на работа! Облече се набързо, сложи грубите си обувки, изскочи навън на двора.

Алексис Зорбас - Никос Казандзакис (откъс)  

Алексис Зорбас - Никос Казандзакис (откъс)