Page 1


Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът

Люде, на които не им се отваря парашутът   


Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът Можете свободно: s да споделяте — да копирате, разпространявате и излъчвате произведението r да ремиксирате — да адаптирате произведението Съгласно следните условия: b Признание. Трябва да посочите авторството на творбата по начина, определен от самия автор или носителя на правата върху произведението (но не и по начин, оставящ впечатлението, че същият/същите подкрепят вас или използването по някакъв начин на творбата от вас). n Некомерсиално. Произведението не може да бъде използвано за комерсиални цели. • За всяко повторно използване или дистрибуция, вие трябва ясно за останалите да посочите договорните условия за ползване на произведението. Най-добрия начин да направите това е, като сложите линк към тази страница. • Всяко едно от тези условия може да бъде отхвърлено, ако получите разрешение за това от носителя на правата. • Нищо в този договор не накърнява или ограничава неимуществените права на автора на произведението.

   Алекс Букарски

София, 2008 Люде, на които не им се отваря парашутът   


Предговор Потребни ни се разбушавени, ексцентрични автори, кои нема да го местат патецот на средина или пак, бетер, нема ниту гелче да турат, а наоколу со своjот изглед ќе провоцираат со повод и без повод, и во своите дела ќе имаат за задача да ги демистифицираат и деконструираат митовите, да ги рушат табуата, да ги превреднуваат застарените вредности и слично. Алекс Букарски, 2006 г., „Време“ (необходими са ни разрошени, ексцентрични автори, които няма да се сресват „на път“, или пък бетер, да си слагат гел, ами със своя изглед ще провокират с повод и без повод, и в своите дела ще имат задача да демистифицират и деконструират митовете, да рушат табутата, да преоценяват застарелите ценности и т.н.)

Бунтът на Алекс Македония е страна на поети и писатели, място, където литературната амбиция е много по-силна от всякаква политическа, бизнес или професионална амбиция. Забелязал съм, че младият амбициозен македонец винаги първо да изпробва силите си на литературното поле, а чак след това обръща поглед към другите области на човешка реализация. Това води до ежегодното производство на планини от романи, разкази и стихотворения, които, само най-упоритите, преравят до дъно. И въпреки че бях попадал и преди на разказите на Алекс, текстовете му ме впечатлиха чак когато той започна да пише публицистика за седмичника „Неделно време“. Още първият му текст ме удиви: „Та това е бунтът на Георги Марков!“ От ученическите ми години „Задочните репортажи“ на Георги Марков седят винаги или в чекмеджето на бюрото ми, или до леглото ми.

   Алекс Букарски

Отделно, винаги ме е глождел и интересът към Македония. За съжаление в дебата за македонското, който почти винаги се води на високо научно или политическо ниво, почти отсъства гласът на самата Македония. Това, което се чува, е недобре артикулирано или твърде политически обременено. Аз се постарах да открия гласа на Македония и това, което тя има да каже за себе си. Авторите, които открих за себе си, мога да ги изброя на пръстите на едната ръка – Ацо Шопов, Марко Петрушевски, някои публицисти... и разбира се – Алекс Букарски (http://crticka. blogspot.com, http://bukarski.blog.com.mk)! След като видях публицистиката му във „Време“, където той безкомпромисно анализираше македонския културен и обществен живот, решително исках да се запозная с тоя човек, най-малкото за да го представя на българската публика. А и бях горд с откритието си. След няколко стандартни реплики, в които нямаше начин да не стане дума и за малко политика (говорят българин и македонец, ей!) бях доволен да открия един наистина отворен към света интелектуалец с много широк и оригинален поглед. Това, което ме впечатляваше още тогава, но и сега, че почти никой не забелязва огромния му литературен талант, дори обратното – той е редовно прогонван от различни интернет форуми и блогове, репликите му се трият, получава множество анонимни заплахи. Той притежава таланта и честността да спечели международни литературни награди, дори и най-голямата, да постигне неща, които само единици интелектуалци могат да постигнат. Той е роден да покори световните столици на културата. Ако работи, разбира се. Тогава му занесох една раница с книги, които мислех че може да са му полезни, между които „Репортажите“ на Георги Марков, „Години на дисидентсво“, на Владимир Буковски, „Колимски разкази“ на Варлам Шаламов, „Ледоразбивачът“ на Виктор Суворов, автобиографията на Солженицин, филми, музика и т.н. Притеснявах се, каква ли ще е първата ми среща с този най-голям бунтар и литературен талант на Македония. Бях си приготвил дори адреси на алтернативни места за нощувка. Всъщност той се оказа точно Люде, на които не им се отваря парашутът   


такъв, какъвто си го представях – много гостоприемен симпатичен и интелигентен млад човек, който живееше в най-ужасяващи условия в студентско общежитие – беше ужасно мръсно, креватите и мебелите се разпадаха, вратата едва се затваряше. Нощувката в студентското общежитие се оказа по-кошмарна отколкото можех да си представя. Невъобразим шум, тупуркане, трошене на стъкла и бутилки, силна фолк-музика. В тая обстановка можехме само да изгледаме „Мъжки времена“, защото това е филм почти без реплики... Аз, разбира се, съм силно пристрастен към литературата му. Затова го превеждам и издавам, и силно се надявам и читателите да го оценят подобаващо. Малко след първото ми посещение в Скопие, вестник „Време“, където Алекс публикуваше, внезапно промени редакционната си политика и, разбира се, първата жертва на промените бяха новите автори. Моята песимистична прогноза, че медийната среда няма дълго да издържи на интелектуално-естетическата провокация на Алекс, за съжаление, се сбъдна. След първата му книга, за който той спечели наградата „Новите“, Алекс стана по-известен в Македония (конкурсът на издателство „Темплум“ награждава най-добрия дебютантски ръкопис на годината с парична награда и издаване на ръкописа). Участията му в телевизионни предавания и интервютата му раздвижиха обстановката, въодушевиха публиката, накараха дори тежката артилерия на македонския литературен връх да се обади. Тиражът на първата му книга се разпродаде светкавично и при голям интерес. И, въпреки че не съм винаги съгласен с тезите му, съчувствам на борбата му. Македония има нужда някой широко да отвори прозореца, за да влезе вътре чист въздух. Алекс Букарски е типично македонски автор, но в никакъв случай не и „национален“ автор. Той е виртуозен в езика, но в никакъв случай не и роб на книжовните норми. Той е безкомпромисен в бунта и безжалостен демистификатор на реалността, но и морално чист и непоправим оптимист. Не само талантлив прозаик, но и изключителен публицист и

   Алекс Букарски

литературен критик с впечатляващ обем текстове дори на тази крехка възраст. Бележки за превода Причината македонската литература почти да не присъства в България е отчасти и в дилемата дали да се превежда или не. Въпросите за „превода“ между македонски и български съвсем не са толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед. Дружески предупреждавам всеки, който има намерение да използва „преводите“ ми за политически цели или да им дава политически тълкувания, да помисли няколко пъти какво казва, когато коментира, за да не избоботи някоя глупост накрая. Аз правя тези преводи/адаптации с цел единствено нормална и неполитизирана – а именно: разбирането на текста от читателя със всичките му информационни, емоционални, регионални и прочее нюанси. За да охладя още малко ентусиазма на политическите тълкуватели, за мен българският и македонският се съотнасят като водата и спирта – могат да бъдат смесвани в произволни съотношения и ароматизирани по вкус, при което всякога има интересен резултат. Съотношение 40:60 дава една хубава ракия (по-лютата съставка е спиртът, познай коя е), а чистата вода и чистият спирт също имат своята полезна роля в обществото, но далеч не носят същото естетическо преживяване... Трудността на дилемата произтича от това, че тя е колкото езикова, толкова и политическа. Има две групи читатели (всъщност не е съвсем точно да ги нарека „читатели“, защото те нямат особен интерес към литературата, а по-скоро към политиката), едната от които би желала да превеждам „на всяка цена“ и друга – която би желала да избягвам всякакъв превод, също „на всяка цена“. Проблемът е, че цената се плаща от читателя, и затова аз избрах възможно най-трудния вариант – да променя текста дотолкова, че българският читател да се чувства комфортно в лексиката и езиковите конструкции, но не и повече от това, което е необходимо текстът да не загуби неповторимия си колорит, богатство, звук и ритъм. Люде, на които не им се отваря парашутът   


Езикът на Алекс е звънлив, буен, изразителен. Като пролетен вятър пробужда отдавна забравени рефлекси и спомени. От една страна е добре познат, от друга – нов и иновативен. Не робува на правила и табута – нито национални, нито политически, нито естетически, нито сексуални, нито дори пунктуационни. И въпреки това, създадените на този език образи в „Три положителни героя“ са роднини на „съвременния българин“ на Алеко Константинов, в „Палестинска нощ“ – на стихийния народ на Захари Стоянов (имам предвид главно майсторството на масовите сцени), във „Фарина“ – на наказаните от времето Елин Пелинови самотници, в „Люде, на които не им се отваря парашутът“ – на Йовковите оптимисти, в „Уикенд на глада“ – на Георги Марковите бунтари и т.н. и т.н. Алекс Букарски е съществена причина защо един българин би трябвало да изучава съвременния език на Р Македония. Вложените усилия, които не са кой знае какви, ще ви се отплатят многокрактно. И ще ми спестите мъките на един бъдещ превод, разбира се.

Битолска фаза

С искрени благодарности към тези, които помогнаха този проект да се осъществи: Владимир Тотев , Симеон Иванов, Стойчо Димитров, Петър Добрев, Красимир Иванов, Мартин Митов, Явор Михайлов, Николай Иванов, Богдан Русев, Виктория Митрова, Лиляна Янчовичина, както и на Сдружение „Словото“, благодарение на които тази книга стана реалност. Константин Павлов http://komitata.blogspot.com

   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   


Скъпо развиващо се дете,писателю с недостижима амбиция, скачачо на овчарски скок с превисоко препятствие, кибритопродавачке, вторачена учудено в „Зипо“, ти като тъпа отварачка на консерва „Ева“* режеш по нашия интелект, като азбестов факел светиш по пътя, по който никой не тръгва, водиш в компилационните ръкотворби, ти Глориане** на ума, глътни корема, мирно, свободно. Погледни около себе си. Сам, огорчен, нереализиран. (Някъде на майната си, 2053 г.) един от многото Нострадамуси.

Образите и случките са плод на въображението на автора и нямат никаква връзка с личности и събития от реалността. Всяко съвпадение е случайно и без умисъл и т.н. и т.н.

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР ЕВАНГЕЛИЕ СПОРЕД АЛЕКС БУКАРСКИ: МЪРТВИ ЛЮДЕ Страхът ги дефинира, обезличава, обезценява. Плашат се да кажат какво наистина мислят, а ако някога си позволят тоя духовен лукс и тогава изглеждат разтърсени, уплашени, несигурни, крият се зад витиевати изразни средства, и словоблудстват да избегнат простото, чистото и искреното. * Ева – популярна рибна консерва от бивша Югославия. ** Глориан – Самодеен певец в Македония, известен със интернет клипчетата си

10   Алекс Букарски

Не вярват в никакви идеали! Дресирани са смешно да излиза тая дума от устите им. Знаят само да квичат и да мрънкат, в общото мрънкане си търсят приятел мрънкач и така да мрънкат заедно до безкрай. Рано се отказват, след първия по-силен шамар, макар и фигуративен, разплакват се, оплакват се, търсят нечия прегръдка и банализират колко животът или реалността са сурови. Нищо впечатляващо няма у тях, няма жар, впускат се в евтин хедонизъм, позволяват времето да ги смачка, все още неоформени, неразвити, неразтворили крила, а вече са унищожени като личности. Един лош коментар, който не е по тяхна мярка, един звук или шепот не по техния слух ги хвърля в дълбока депресия. слаби са, мрънкат, подло се крият зад чужди имена, псевдоними, животи, никога със собственото, истинското, личното АЗ. Искат за тях някой друг да кърви и някой друг да се бори, готови са дори да дадат гласа си и гъза си, въпреки че знаят, че след това задължително ще бъдат гадно преебани. Искат и очакват да бъдат излъгани, само и само да се потвърди тяхната отдавна вкоренена примиреност със състоянието на нещата. Искат да стане по „тяхному“, или поне онова, което ония другите са ги накарали да го смятат за „тяхному“. Духът им е мързелив, готови са за по-различни размишления само декларативно, наизуст знаят всички демократични принципи, а в същността си са закоравели диктаторчета и им е достатъчна малко власт, за да започнат със забраните, кладите и гилотините. Позицията им страда Люде, на които не им се отваря парашутът   11


от непоправима инфантилност от типа „или си с мен, или против мен“.

по-значително, освен ако някой отвън, отдалеч и отвисоко не им я посочи като такава.

Критика и мислене не са им необходими, освен ако не са в посока на техните самозаблуди. Не създават абсолютно нищо, нямат доблест да направят нито едно дело, творба в каквато и да е форма, да го подкрепят със собственото си мнение, или с вярата си да застанат зад него. Обичат славата, но не и последиците от нея.

И тогава пак няма наистина да прогледнат и да почувствуват и да и се насладят, и за съжаление ще възприемат възторга си като сервилно съгласие пред големия авторитет, за да постигнат евтиното му благоразположение.

Рядко се случва да критикуват, а когато го правят, вършеят празна слама, на едро, на куп, без да уцелят същината. Безопасната критика им дава чувство за амнистия, защото смятат че са се освободили от дълга си, и от дълга си към природата. Не понасят ангажираност от какъвто и да е вид, нищо от каузите, за които се безпокои светът. И въпреки че нямат чувство за принадлежност, на всяка цена искат да се загнездят някъде, само за да добие тежест тяхното твърде общо и колебливо мнение.

Затрупват те с лайняни морализми, с посредственост от най-отвратителен тип, всеки път, когато опиташ да намериш начин да откриеш истинския (и сам по себе си) трънлив път в живота. Първи, първи около тебе ще се появят тези мъртви люде които в името на общото добро, ще ти покажат че най-доброто от всичко е – да не поемеш никакъв риск, само и само да запазиш малкото нищо, което ти принадлежи. Когато излезеш напред храбро с истината, няма да последват крачката ти, лично ще ти се възхитят, а отвън заедно с тълпата неверници ще хвърлят камък по тебе, само някой да не се усъмни в покорността им – покорността, която само тогава имат шанс да покажат.

Лешоядството им е една от най-силните страни, едва чакат някой да падне за да ги накълват, в това са най-силни, и то им дава допълнителна сила.

И когато започнеш да гориш поради малката искра надежда, която си вдъхнал на най-слабите, с радост ще те гасят с кофи малодушие, чиято единствена цел е да те накарат да схванеш, че никога повече не смееш и не трябва да се осмелиш да го правиш. Майстори са да избягат от конфликт от всякакъв вид, и особено от оня най-необходимия, който произвежда страст, необходима за продължаване на живота.

Никога нямат чувство за хубавото, никога нямат чувството, усещането и вкуса за красотата, както и за всичко

Не им вярвай, когато ти се оплакват че им е лошо, защото им е добре, защото и в лошото са намерили доста-

Мнението ти е условие за приятелството им, или поне за приятелството им в кавички.

12   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   13


тъчно гадост, която ги кара да се самосъжаляват и да се утешават с клишета от типа „може и по-зле“.

ЛЮДЕ, НА КОИТО НЕ ИМ СЕ ОТВАРЯ Парашутът

Не им вярвай, когато ти се оплакват че знаят и са преживели много и когато ти отнемат правото самият ти да узнаеш кое как е. В желанието ти да узнаеш какво е положението, или какво има зад планината – в природното любопитство, винаги лежи мъдростта.

В Сайбъро нонстоп се вихреха панаири.

И въпреки всичко, не бъди суров към мъртвите люде, не бягай от тях, тъй като от тях човек не може да избяга и да побегне. Не всички мъртви люде са мъртви завинаги, не всички умрели знаят че умират, ако ти се удаде възможност, бъди близо до тях и със своята сила, енергия и преди всичко любов покажи им жизненост, която може би неочаквано ще ги вдъхнови. Вдъхновението е заразна болест, чийто втори стадий е идеята. Затова не ги отбягвай и не се труди да ги превъзпитаваш, т.е. да ги съживиш, повече от достатъчно ще бъде да не умираш като тях, много преждевременно, много преди истинската смърт. PS. Вдъхновен, слушайки стиховете „Умрели люде на ухото ми се дерат/ Умрели люде много гомна сера-а-т“, на битолските пънкари „Паркети“.

да започнем от служителя Пеце Дъ Шит (The Shit), който беше ситен, слаб и изпит. поради многобройните побои, предните зъби му бяха сменени с изкуствени, които бяха жълти и криви. беше си получил прякора, когато се поздравявал с някакъв наперен голтак, който го питал – „Пеце кой?“ Пецката наежен, в джеймсбондовски стил отвърнал: „Пеце бе… Пеце Дъ Шит“ и така си му остана прякор. „Пеци, бате, в устата изглеждаш като да си лапнал краищник!“ – го „пускаше по пързалката“ Макаренко – ром, чието шкембе се подаваше под потника. Макаренко беше в късните си 20-ти години – литературен герой от инвентарно значение. обикновено обикаляше от компютър на компютър, и като видеше някъде порно – весело замижаваше с очите и викаше: „КЛЕПТОМАН!“. досието на Макаренко разказваше, че бил осъден в КПД „Идризово“ (скопския затвор) на 6 години лишаване от свобода.

14   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   15


причина: нанесени 8 прободни рани с кухненски нож върху бабата на 12-годишната булка-беглец. излежа 4 години и нещо отгоре.

толя), и практикуваше кибер-секс, когато Сайберо се поизпразваше. напълно беше влязъл в тоя филм, да си еби пелената.

и сега Макаренко беше ловък търговец. иронията на съдбата поиска от него да шитка кухненски ножове на пазарчето. пуберите в Cyber World, или Сайберо по нашенски, не правеха нищо необичайно. Един на друг си показваха порно снимки, които разменяха с други комплексирани дечковци. другите дечковци – и те като тях – надървени и сексуално незадоволени, също не бяха в ситуация да си намерят 3D партньор. тихичко си шушкаха наоколо – види я брат тая, види я брат оная. сваляха се масово порно клипове със Силвия Сейнт, Джена Джеймсън и Ария Джовани. Напразно собственикът на Сайберо беше разпечатал лентичка със следния надпис: „забранено свалянето на XXX филми“ през деня на смяна работеше еден стар роднина на собственика – чиче с бяла коса и с очила с дебела рамка. екс-ръководител във фабрика за храна на животни. чичето към всички се обръщаше с „Вие“. култура, да го ебам. недружелюбно загърбваше клиентите, киснеше на стола пред кварцовата печка, решаваше като луд кръстословици. по-късно го гепихме че чати. прякор – SexiTi.

бъзикахме го от друг Сайбер с женски прякор – Ena18. IRC класика. речникът му на ебач се състоеше от микс на старчески еротични послания от времето на Тито, като – „да ти гризна кокосчето“ с нови квази-романтични като – „в кревата ти да долетя ли, скъпа?“ и „погледни ме във очите“. и Макаренко също чатеше. прякор – „Деян“. едно-две и се научи да пише asl,pls (възраст, пол, местоположение, моля) „кажи сърце, гълташ или плюеш, а“? – беше втората и последна реплика на „Деян“. * * * по цели дни – докато с връстниците ми прелиствахме виртуални енциклопедии като Уикипедия, докато преглеждахме сателитни карти на градове и места на Google Earth, и нелегално сваляхме епизоди от любимата ни анимационна серия South Park от т.н. warez (пиратски) сървъри , Макаренко преподаваше лекции за жените. „клецкам бате, клецкам аз. не си играя играчки, дето се вика – клецни тука, клецни там, не остана време за чекии, вчера на една как и го вкарах, абе скъсах я от ебане.“

представяше се като 17 м Бт (17-годишен, мъж, Би16   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   17


„алал да ти е.“ – късо му отвръщаше собственикът на Сайберо, който се наслаждаваше на трошенето на гръбнаци в бруталните клипове на Ultimate Fight. „а не бе, виж го бе – търкалото тука.“- продължаваше Макаренко към мен – „море, учен си ти, ама напразно се мъчиш, не знайш ти со пичиците кое-как. ще им задърдориш някакви думи, думи, ич няма да те разберат, ще те гледат какъв си млад-зелен – кви ги говори тоя бе?“ „имаш право, малкият и по улицата не знае как се ходи.“ – допълва собственикът, и ми намига с оченцето, в смисъл „майтап, бе“. Макаренко си вземаше девойки у дома, когато направеше някоя дребна далавера – демек невести, ще се жени „чоеко“. ще похарчеше парите и ще ги изпроводеше у дома с ритници. „шефе, знаеш ли кое е най-якото? да си с пиче, да си на топло, да си в кревата… да има музичка, естествено… и да има фъстъци.“ „по-добре бадеми вземи бе, Макаренко.“ – подхвърли му един хроничен алкохолик, който седеше на шестицата.

* * * пиченца наминават все по-рядко и по-рядко. А за чий кур да идват? Младежите гледат клипчета със зоо-секс или с изключително дебели какички, каквито предпочита Пеце Дъ Шит (които му напомняха за жена му у дома). беше тотално неприятно за девойките в тия пет минутки – докато си преглеждат електронната поща – главочите отзад индискретно да им се зверят в деколтетата. как да не се плашат, например, от 42-годишния шофьор Борко от „Транскооп“. Прякор Alone42. за него циркулираха многобройни анекдоти, един от тях разказваше че карал със своя бус със 120 км/ч, когато катаджия го хванал на радара, но Борко не спрял на палката, ами продължил да шиба със 120. знаел че го чака акт. за да не му го напишат, все пак му дошла една „оригинална“ идея. отбил няколко километра след поста и паркирал бусчето. излязъл навън, свалил си панталоните над някакви треволяци, демек – сере. когато пристигнал патрулът – Борко започнал да се оправдава в стила „трябваше бе, хора, извинете, стегна ме.“ Обикновено търсеше нещо крехко в интернет. с Fucking webcam. често ме тормозеше да му превеждам на английски.

Макаренко скокна като попарен: „КАКВИ БАДЕМИ, МОРЕ? ЗА ТИЯ ПАРИ ИМА ДА КУПЯ ЦЯЛА ЕДНА КОКОШКА… ЕЕЕЕБАТИ ЛЬОХМАНА.“ шефът по навик се лензи: „за такива като вас, Алън Форд може спокойно цял чувал лайна да изяде.“ 18   Алекс Букарски

„моля те, пиши и – АЙ ЛАЙК ЮР ПУСИ!“ I like your pussy, yeah! „е тва е, бато, е тва е! леле бе, да пердашех КОЛКОТО тебе английски щях с хастара навън да ги обърна бе, пичките от Америка!“ Люде, на които не им се отваря парашутът   19


в началото на новото заебано техно хилядолетие дойде модата из интернет да се появяват домашни порно филми – „home pornvideo“ – на шоузвезди от цял свят.

* * * от ден на ден Пеце Дъ Шит съхнеше от алкохола, изсмукваше пиячката като сюнгер.

шибана атракция. в Сайберо безброй пъти въртяха 11-минутното порно-филмче на хърватската поп-певица Северина, която се лашкаше с някой си чичко-паричко на яхта.

„дечки, до кога ви е работното време?“ – ще пита някой клиент след полунощ. „до Биииингооо!“ – отговаряше Пеце, което в превод значеше – ще затворят, когато им текне.(когато той рече „Бинго!“)

Макаренко се правеше на разбирач пред другарчетата. „виж я бе, виж я тая в пичката. каква е обрасла!“ – се чудеше един от младите роми, имайки предвид Северина, която не се беше погрижила за интимната си прическа. Макаренко застанал в поза на белобрад академик, хладнокръвно предполагаше че: „море цигане, филмът по всичко изглежда е сниман през 90-та година!“ а най-кърваво беше, когато Макарено се появи от майната си, пълен до козирката с много кеш. беше празник. Богоявление. Макаренко чопнал 50-тина евро, обикаляйки с кръст на гърдите из града. нещо не ни беше много ясна схемата. „добре бе Макаренко, ебаваш ли се с нас? на тъпаци ли ни правиш?“ „не бе, внучета, сам си ги заработих, отделно че и кръста го хванах за 180 денара… и още не ми е платен!“ – Макаренко се перчеше със самочувствието на тарикат…

20   Алекс Букарски

колегите пияндури му идеха на гости, носеха си „по едно“ и лочеха на мраморното барплотче, поставено на средата между витрината и огромната маса с компютрите. „ние си пийваме – така, за кеф. ония старите в магазина виждали ли сте ги бе? мооооре хронични алкохолици, ей. джигера им виси, ебаго.“ – философстваше един мътен тип – Божо, който така и не разбрах какъв кур-фактор е, ама Пеци го описваше като „човеко, който за Нова Година бос рипна от втория етаж и ич не му беше гайле.“ „шефа си има любовница, защо и аз да нямам? аз да не съм по-долу бе?“ – имаше навик Пеци да се оправдава за блудството, което правеше с неговата любовница, тя беше една огромна тетка като будка, трескаше я шумно долу в мазенцето, където имаше маса за билярд. покрай билярдната маса имаше – две обикновени маси, пепелници, тонколона, пластмасови столове и, естествено, стени. късаха мукавата, крадяха топките, чупеха масите и столовете, издъниха тонколоната, имаше цели тонове семки и боклуци, стената беше нашарена с подписи, пепелниците изчезваха… Люде, на които не им се отваря парашутът   21


просто мястото не беше наблюдавано от служителите. билярдната маса служеше като секс ложе на Пеце. А клецкаше всичко, на което налиташе - Мара, Жането, Блага Кривата.. Някои от тях на хора дори не приличаха. Редуваха се с Макаренко на една, която имаше криви сини очи. На нея и викаха Снайперо. * * * имаше и други герои, които редовно се събираха в Сайберо.

„със себе си всякога си нося огледалце, насред некоя песничка от Саша Матич, го вадя и се оглеждам в него. питам се – Злате, ти ли си това, бе братко…? не бе, не съм аз. идея си немам кой е човеко, това трябва да е некой друг!“ имаше и еден учител по история на средна възраст. търсеше си женичка през интернет. „писна ми“, викаше, „учениците на всяка матура да ми пеят Ерген ходех“. също така, вреше от педали, намираше се и по някоя заблудена лезбийка. бяха доста параноични и при най-малко суетене около тях.

второстепенни. „аман бе хора, има ли тук някаква дискретност?“ предимно идваха от кварталите Баир, Генимале… най-вече бяха трийсетгодишни – с оскъден трудов стаж, с язви, с непечеливши тото-фишове, с провалени съдби. бакшиши, келнери. преди да изпият на екс чашата с ризлинг, презрително говореха – „що друго можи да се работи во той посран град“ от време на време се появяваше пиян или дрогиран – кой го знае – Златко Морисъна, някогашен рокендрол цар на околността, фронтмен на пънк-рок бенда „Кактус“. през последните две-три години свиреше чалги по кръчмите и народно по сватби, рождени дни и кръщевки. неговото „соло“, многократно отекваше в Сайберо: 22   Алекс Букарски

малка банда, съставена от няколко 13-14 годишни пишлемета правеше шашми с крадени кредитни карти, говореше се, че дори и в Интерпол знаели за тях. не знам дали беше истина, но знам, че за това знаеше Филипчето, млад полицай, който се появяваше чат-пат в Сайберо. той успокояваше бандата – да не се притесняват. „хехе, айде да ви видя бе, купете ми един екип от Ливърпул, ако сте толкова велики хакерчета.“ Филипчо сваляше малолетно порно, което трупаше в папка с име „Филип – не бриши“. все пак, след няколко месеца се появи, цивилен, с ченгесарско кожено яке, сериозен до смърт: „ей, това което беше с кредитните простотии – беше, Люде, на които не им се отваря парашутът   23


повече такива работи – не..“ „защо?“ „ами, от вчера станах инспектор по интернет престъпления.“

има по някой чичо, вуйко, баба или дядо в чужбина.

вечер можеха да се видят и наркомани с усти, пълни с пяна.

имаше албанци, цигани, помаци, всякакви… шибана шаренолика мултикултура.

падаха в кома и лежаха по клавиатурите. появяваше се Пеце или шефът.

ята.

„бато, ай пали патъците насам да изнесиме един будала.“ отивам. „вдигай, вдигай вдигай, айдее.. по-леко, гледай да не го ударим…, не ми е за него, ами за плочките,“ – даваше инструкции шефът, докато ги извличахме на ръце от Сайберо.

през пазарните дни се събираха селяни от околните села.

през пазарните дни се образуваха опашки за обажданивсъщност, шефът от това и най-много печелеше. без разлика кой от коя народност беше, мотивът на всички им беше да изкрънкат по някой цент от роднините в чужбина.

Оставяхме ги да лежат на тротоарите срещу Cyber World – пред туристическата агенция Dream Tours. Там горките наркоманчета спяха, и изглежда сънуваха, че пътуват..

от всички които просеха, най-убедителен беше един ситен турчин с набръчкано лице, мургав тен и бяла брадичка, облечен в лилави (виолетови) женски шорти, викаха му Тасим, познат още като Вампиро.

„ей, човек, гледай намини нощеска да го покриеш браткото, оти – кой знай, можи немирно да спие и да се отскрие.“

неговите сеанси започваха с тихо хлипане, което покъсно преминаваше в истерично врещене в импровизираната (сглобена от шперплатови парчета) телефонна кабина.

– през смях ще рече шефът. * * * в Сайберо имаше телефонни услуги за разговори в чужбина.

мрънкаше да му пратят 100/200 евро. лекарства за горката негова болна майка, изостанали сметки за ток, на брат му щели да му режат крака? съвестните роднини, след много молби, му изпращаха пари.

Битоля, битолско е познат (нео)печалбарски край. всеки 24   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   25


Вампиро веднага се пущаше в кафето с аквариума, пушеше „Marlboro Lights“ и черпеше наред всеки, който влизаше вътре. ходеше да играе комар, „зад блока“, джиткаше зарове, изпукваше си парите за нула време, после пак – отново в кабината, и пак молеше и колеше…

някой от присъсващите гракнал – „ей, абе Вампиро фърли топа, ало!“ Пеци, с каменно лице, се затърчал да види какво се е случило, главата на Вампиро била сплескана в стената, шуртели реки кръв. присъстващите в Сайберо питали Пеци – „море, шо е работата?“

шефът ми разказваше, че е напълно превъртял. „врати, прозорци, казанчета, бойлер, дори и паркета в апартамента е изшиткал за тоя пусти комар, майка му я е страх – бои се, че ако му прехвърли апартамента, и него ще го заложи.“

Пеце Дъ Шит извадил краищника от устата си и през лудешки смях отговорил: „нищо бе хора, на Вампиро тоя път изглежда НЕ МУ СЕ ОТВОРИ Парашутът!“

* * * затвориха Сайберо като резултат на известни санитарни недостатъци, установени от градската инспекция, официално. неофициално, причина за затварянето беше смъртта на Тасим Вампиро. той самият дошъл за кой знае кой път да практикува един от своите донорски сеанси, смърдял на километри на алкохолни киселини. с кеша стоял – слабо. дълго се препирали с Пеци, който от шефа по телефона получил ясна инструкция – „ако плати“. псувайки, Тасим потеглил към изхода, залитал. достигайки до вратата, постепенно си изгубил крачките и преди да я отвори, без да иска – вместо крачка напред, направил крачка вляво и започнал да се търкаля по стълбите, които водели към мазето с билярда. 26   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   27


ЦВЕТЕ

„синко, гледаш ли ги тия бели ръкавици?“ „добре бе, стария, шо ти е?“ „виждаш ли ги!?“ „да не си откачил?“ „ще ти запазя тия бели ръкавици за по-нататък и ще ти ги дам един ден да си ги сложиш.“ „благодаря ти.“ „това, да знаеш – ще бъде денят, когато твоите приятели ще станат нещо повече от тебе, а тъкмо тия бели ръкавици ще ти послужат да им крепиш мъдетата!“ вратата се хлопна, това беше старият с неговите систематични пристъпи, тъпеех пред монитора, опитвайки се да напиша разказ.

ри, тоя път това беше майка ми. „дудуче, моментално ела в дневната!“ „не мога.“ „защо?“ „мъка ми е.“ „ела бе, ела. купих ти шапка. плюс това, дойде да те види тетка Яна.“ „гайле ми е за тетка Яна.“ „ела като ти разправям! иначе нищо повече няма да ти купя!“ там беше не само тетка Яна, там бяха и някакви други неидентифицирани тетки. всички каканижеха – колкав съм бил пораснал, колко съм бил хубав и подобно, бях на цели 16 и половина години… тоя факт като че ли не ги респектираше много. „ето, синко, виж шапката.“

бях на цели 16 и половина години, пишех разкази, защото бяха единствената възможност да се приближа до спиращата дъха М. когато надращех нещо, на бегом и с дискета в ръка, ходех у тях. тя разпечатваше няколкото листа, а аз след това на глас и четях от първата до последната буква, докато тя се клатеше на стола и си лакираше ноктите, като отвреме-навреме повтаряше колко непоносимо досаден може да бъде животът понякога. изведнъж вратата на детската стая отново се отво28   Алекс Букарски

майка ми ми нахлупи вълнената зимна шапка. пита ги – как изглежда, а? „като Стив МакКуин“ – предложи една от лелките, която мисля че е спряла да чете вестници, откакто той публично си призна че е педер. и останалите започнаха да изреждат някакви имена, предимно от нашата естрада, които за жалост не бяха педали, но също така и не си струваше да се споменават. загрях, че колкото по-очевидно се мръщя, толкова поизкуствени са комплиментите. Люде, на които не им се отваря парашутът   29


няма нищо по-ужасно на света от такива ситуации. електрошоковете, ваденето на нокти, набиването на кол и други методи за мъчения са нула в сравнение със срещите с теткиците в постклимактериална фаза. някак си допълзях обратно в детската стая. лежах на кревата половин час, опитвайки се да забравя кошмара и да се концентрирам върху новия разказ. Старият не забрави отново да се върне. „аз само да проверя, случайно да не учиш.“

„шо беля бе, Стефче, не се ебавай, как така – ти си примерно дете бе…“ „седи, по-добре не питай.“ „лежа и затова питам.“ „ами, играхме хандбал в училище…“ „от кога играта на хандбал се смята за беля?“ „чай да довърша де… и, играхме в двора на училището… и, и свършихме, и някъде час, час и половина преди да започнат часовете отидох до класната стая. там постоях известно време, когато изведнъж усетих голяма нужда…“

от джоба на анцуга си извади една голяма, зелена ябълка. „гледаш ли я тая зелена ябълка?“ „остави ме на мира.“ „ето ти, писателю, една голяма зелена ябълка.“ „ахам. мерси.“ „виж, тя е същата като тебе – голяма, сочна, вкусна, но все пак премного зелена… и от нея се получава разстройство.“ „добре бе, дърто, не виждаш ли, че се опитвам да мисля, да творя…“ „творишшшш… а и смърдиш, да ти кажа право.“ завърши типично за него, в неговия си сарко-стил. сега вече, видимо бях ядосан и дори може да се каже - твърде фрустриран, за да седна и да напиша няколко реда текст. за лош късмет, и телефонът зазвъня. „… моля ти се бе, братко, моля те бе, моля те… направих беля в училище, яко съм я загазил…“ 30   Алекс Букарски

„аха, и?“ „и нищо. качих се на катедрата, свалих си гащите и се изсрах.“ „лелееее… и?“ „и нищо.“ „и никой ли не те видя, Стефче братко? „никой бе, човек, харно, ама не можах да не се похваля, и разбраха.“ „и сега?“ „черно ми се пише…“ това беше (както предположих след тази магистралнокреативна постъпка) – Стефче – приятелче от основното училище, което минаваше за твърде тъпо, за да можеш да го отсвириш. той, предполагам, знаеше че останалите го съжаляват, и нямаше срам или какъвто и да е проблем да си изпроси услуга.

Люде, на които не им се отваря парашутът   31


в случая трябваше да направя интернет страница за канарчетата на някакъв си даскал по биология, който за отплата трябваше да му пише оценка за срока – тройка или евентуално четворка (ако страницата била трепач, рече Стефче). Стефче ме беше снабдил няколко дни предварително с необходимите снимки и текстове, но не мислех, че толкова бързо ще се обади пак. мина може би половин час, и започнах да се занимавам с новата страница, когато се появи майка ми, която ме помоли да отида до магазина и да купя още кафе, сок и цигари, изпрати ме с: „как не те е срам! целия сок да изпиеш!“ по пътя към магазина имах големия късмет да срещна не някоя друга, а именно нея – М. Винаги когато излизах от къщи, и при всяка възможност, внимавах как се движа, с каква скорост, какъв израз на лицето имам и какво впечатление произвеждам на околните.. плашеше ме тайно законът на вероятностите – да не би да се видим в момент, когато си бъркам в носа или си вадя мармалад от ушите. М. в целия си блясък се приближи на няколко крачки от мен, а аз я зяпах с възможно най-отворени очи, за да мога да увековеча колкото се може повече от сцената в моята осиротяла чекиджийска памет. това, че тя за момент си вдигна китката и ми махна, допълнително парализира всичките ми дихателни органи. „ей, къде си бе?“ – извиках небрежно. „тука, живея почти срещу вас, нали?“ – отговори с 32   Алекс Букарски

ледено хладнокръвие. „как си?“ „суперрр!“. „няма те на даскало, да не се отказа?“ – безнадеждно се опитвах да бъда духовит. „не бе, ти пък, малко пауза…“ – а след това, колкото се може по-спонтанно добави – „слушай, можеш ли да ми намериш Пирей“? „мога естествено, имам я вкъщи, ще я четеш ли?“ „не, не… само колкото мама да ме види, че държа в ръце някаква книга?“ „когато вече я държиш, не ти ли идва наум – да я отвориш и да я прочетеш?“ – не успях да се сдържа да попитам. „хаахаааа не си тъп, виждам хаааха…“ – се разхили лудо, а и аз се присъединих към смеха, защото очевидно бях казал голяма глупост. че и дадох такова предложение, разбира се. „всъщност пиша нов разказ…“ – това трябваше да бъде тайна, чак докато не го довърша… но! „да? за какво става дума?“ – попита от куртоазия, нормално. „за едно малко дете, което попада във фабрика за шоколад. „ооо, интересно ли е?“ – пита куртоазно, тоя път – неестествено. „всъщност става дума за мен, когато бях на 7 и половина, всичко, в което се разказва за мен, е интересно.“ това, последното, го казах с тежко наранена суета. Люде, на които не им се отваря парашутът   33


„а какъв е краят?“ „нали ти разправям, не съм го довършил.“ „и шапката ти бе, Богоя, много е смешна, кога си я купи?“ „шапката, смешна?“ „охх, смешна ли казах? извинявай, не исках да ти се присмивам, исках да кажа, че симпатично ти стои…“ „симпатично ми стояла?“ – комплексирах се. дръпнах я и си я сложих в джоба.

не ми беше по-симпатичен дори Горан Стефановски. има една-две добри пиеси, писани през 70-те… останалите са интелектуални ерекции, на които кьораво и сакато се прехласва с най-отвратителен снобизъм.

върнах се назад в апартамента – с грешната марка цигари, със сок от портокали вместо боровинки и бях забравил да купя кафе.

стоях пред вратата и исках да си поговоря с него във връзка със ситуацията.

„защо не си носиш шапката?“ – пита ме майка ми „задръстена е.“ „ти си задръстен, извади я и веднага си я сложи на главата!“ сложих си я и се върнах назад, тоя път и връзките на шапката ми бяха развързани, но хич не ме беше грижа. онова, това което ме мъчеше беше… М. не гледа на мен като на нищо повече, от, от – шибан снабдител на училищна литература? да и намеря романа Пирей??? Петре М. Андреевски, С. Попов, С. Яневски ми бяха досадни до посиране. отпор, твърдоглавост, кур се тресе и непокорство на македонския народ.

34   Алекс Букарски

по-добре Буковски, Фанте и Селинджър. когато се върнах, тръгнах към кенефа по голяма нужда но, напусто – старият вече го беше окупирал.

„ей стария, може ли да те питам нещо?“ „питай каквото искаш, само пари не искай.“ „вие с мама по любов се взехте, нали така?“ „добре бе сине, защо не си като всички други деца – я да вземеш един чадър и да се хвърлиш през балкона, а?“ „а защо нонстоп се карате?“ „няма никаква връзка с това. аз обичам майка ти. много. въпреки че се караме, ето и сега я обичам.“ „докато сереш?“ „мълчи, когато аз говоря, обичам майка ти, ама все пак да не те е грижа много-много за жените.“ „защо?“ старият открехна вратичката, отпрати ми един строг поглед, и рече: „и една синко да имаш, и милион, ще дойдеш на моя акъл…“ „а той е?“ „че всички всъщност са еднакви! не си заслужава да им се връзваш. айде вземи някаква книга, учи там.“ Люде, на които не им се отваря парашутът   35


„аха, разбрах.“ „и, ей, сто пъти ти рекох да не пикаеш на свалена дъска. тъп ли си?“

всички лакомо грабеха шоколадчетата, а аз стоях подпрян като баровец на един от стълбовете и се правех на незаинтересован.

седнах на компютъра и започнах бързо да пиша. за фабриката за шоколад и за детето, което заедно с учителката и целия клас е на посещение в същата. това дете бях аз, а действието се основаваше върху автобиографични случки, сетих се за тъмните халета, които те караха да се чувстваш като че ли си на някое морско дъно.

учителката със своя поглед няколко пъти предупредително ми даде знак да отида да си взема онова, което ми се полагаше.

работниците отсечено се смееха, гледайки искрящата детска жар и масата наивни детски усмивки. един от тях – с голямо кафяво петно на униформата – по доста театрален начин, дори за деца на тая възраст – обясняваше принципа на действие на околните машини, няколко минути след това, с помощта на електрокар докараха голям кашон, който изглеждаше обнадеждаващо. вътре в кашона имаше скрита сладка тайна, вълнуваща изненада за нещо голямо – нещо, което дотогава не бихме могли да видим в нито една позната среда и което се различаваше от цялата фабрична меланхолия наоколо. не мина много време и отвътре се показаха черни кесийки, а вътре малки шоколадчета, за които веднага започна бой. работникът се опитваше да установи някакъв ред, защото всичко се развиваше под будния поглед на шефа който, икономично-пресметливо повтаряше – „остави ги, и така и така – всички са предвидени за тях“. учителката нареди – всеки, един по един, да отиде и да си вземе точно по три шоколадчета.

36   Алекс Букарски

след като всички си взеха, учителката се приближи до мен, почна да шумоли със станиола на едно от шоколадчетата и мило ме попита: „нима ти не искаш шоколадче?“ аз като че ли това чаках през цялото време и отговорих точно с тия думи: МЕН ГОСПОЖО – ЕДНО ШОКОЛАДЧЕ НЕ МОЖЕ ДА МЕ НАПРАВИ ЩАСТЛИВ!!! какво беше това? Ницше – Раждане на трагедията? или може би Макиавели – Владетелят? не знам. и сега не мога да кажа. телефонът и Стефче отново ме прекъснаха. „слушай ей… учителят пита дали може… канарчетата от картинките да летят по целия екран…“ „да летят по целия екран?“ „да бе.“ „божеее. кажи му, че не съм Дейвид Копърфилд… да не го стяга шапката?“ „чакай, до мене е, сега ще ти го дам… ало, ало…“ „да.“ Люде, на които не им се отваря парашутът   37


„здравей дете, како си?“ „арно.“ „кажи ми, да те питам, дали има опция моите птички да летят по монитора.“ „не може, господине, това е тежко постижимо, направо невъзможно.“ „добре, моля те само, направи го колкото можеш побързо, защото утре ще ходя на изложба и вече съм си отпечатал визитки с адреса…“ „господине, уверявам ви – ще сторя всичко, което мога.“ настана време да ходя на училище. разказа оставих за после. отидох на училище и там срещнах Златко – глупака, вечния кандидат за председател на класа, опитваше се да бъде честен и коректен с всички, наивно надявайки се, че това ще го направи председател. „ей, батка, гледа ли баскета снощи?“ „мразя колективни спортове.“ „окей, а дали тогава гледа формула 1?“ „не съвсем.“ „формулата не е колективен спорт.“ „не гледам формула поради същата причина, поради която не гледам и порно.“ „и защо така?“ „и в едното и в другото страшно се нервирам да гледам други как го правят.“ „добре, ето – кажи кой от индивидуалните спортове ти допада?“ „шах.“ 38   Алекс Букарски

„демек, интелектуален тип си? „отдалечи се!“ имах някакъв спортен опит. футболът беше грозен, и като игра, и за гледане, не знам, що за захлупени идиоти са тия, които се палят на най-глупавия спорт на планетата – футбола. часовете си вървяха един след друг, а аз все още размишлявах за спорта. преди тренирах хандбал – защото родителите ми си мислеха, че играта на хандбал е кой знае какво удоволствие. изразът – синът ми тренира хандбал – беше това, което носеше по-голямото удоволствие, но ако в случая ти си сина, всичко е толкова безсмислено, та дори и хандбалът. спомням си, че треньорът ме слагаше да играя дясно крило, въпреки че бях достатъчно висок за да играя бек. бековете пък не бяха кой знае колко опасни типове – просто техните жлези работеха по-усилено и можеха да направят скок-шут от девет метра и при това да реализират удар, който не е слаб и немощен. като крило, топката малко или хич не стигаше до мене. когато се случеше и то рядко да попадне в мен, крилото от отбраната не реагираше на вика на капитана на техния отбор, и честичко имаше обичай да подхвърля – „остави го“ – защото бяха сигурни, че ще пропусна, и пропущах. страшно ме демотивираше това – „остави го“, така де, защо бих вкарвал голове, ако никой не се опитва да ме спре? треньорът, който понякога играеше като организатор Люде, на които не им се отваря парашутът   39


на играта, ми даваше възможност да се изтъкна, и аз от скука се прокрадвах на позицията център и нерядко започнах да бележа голове.

написах само заглавие с удебелени букви – Цвете! а долу под него – невинно-патетичното изречение, и преди всичко най-искрено:

повечето смятаха, че не е честно и след края на тренировките хвърляха анцузи по мене и ме удряха със все сила, при това обвинявайки ме, че отбелязвам голове защото – непозволено с и п р о м е н я м п о з и ц и я т а.

Отново напусто изминало време, в което не успях нито за миг да помириша росно цвете.

когато един ден се прибрах у дома с разкървавен нос, си мислех, че стария ще иде да ги изпотрепе, но той само промърмори – вероятно пак много ти е знаела муцката. не можех нищо да му обясня, старият обичаше баскетбол. накрая звънна и звънеца. върнах се право у дома. батериите от дистанционното се топлеха на акумулиращата печка. мама беше сложила нови изпрани кадифени завеси, частта от стената, където си подпирах всекидневно нозете, изглеждаше забележимо пожълтяла и мръсна. влязох в детската, компютърът все още работеше и седнах да завърша вече започнатия разказ. след някоя друга минута ме налегна фатална дрямка и ми изглеждаше глупаво да пиша каквото и да е, особено за някаква глупава фабрика за шоколадчета – на която М. и без друго, щеше да се изсмее. за да ме довърши, тук беше и моята смешна вълнена зимна шапка, която бях активно изнудван да нося. без да му мисля изтрих целия текст, който бях нацвъкал дотогава.

40   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   41


ТРИ ПОЛОЖИТЕЛНИ ГЕРОЯ излязох от входа на сградата, в която някога бях постоянен обитател, появиха се три състарени комшийки. бяха се върнали от пазар. започнаха подробно да ме разпитват, дали съм добре, дали съм здрав, дали съм прав, дали ще се женя!? пичката им лелина, ей. едва успях да се откопча! свих директно към култовата махленска бакалийка. (спомням си деня, когато си тръгвах от тук – там седяха Диличо, Цане Червото и Багата) и днес бяха там и седяха там. пляскаха карти. на белот по сокче. стандартно изпълнение. всички бяха на възраст от 26 до 31 години, бяха женени, Червото и Диличо вече имаха и деца. живееха в апартаментите на техните родители, заедно.

чуваха се познатите фрази – „белот“, „ребелот“, „цакам“, „терца“, „сто“, „петдесет“ и т.н. когато седнах и ме забелязаха, първи към мен се обърна Диличо. посрещна ме със: „къде си бе, Букарски, да ми слезеш от хуя!“ Багата и той през смях, на висок глас като Диличо, добави: „замина значи, си еба майката, и ич куро пойке не те боли за старата махала.“ „тука съм бе, тука. шо си мислите вие, в Америка да не заминах!?“ – отговорих аз. „заминавай навреме, ако заминаваш – ние вече палиме гумите към Америка!“ – за пръв път се обади Цане Червото. „Америка!? къде бе, в Америка?“ – питах. „Лас Вегас бе, то се знае! където има пачка и пички“ – рече Диличо и всички гракнаха да се смеят. „ще шитна моторетката, и там ще си купя Харли!“ – каза Червото. „абе, къв петел, шо Харли бе, ке си купиш, глей играй тука… къде са ти очите… не видиш ли шо фърляш!!!“ – му подвикна Багата.

когато пристигнах, взех едно столче и го сложих близо до масичката, от нея се чуваше плющенето на пластєка.

Унесоха се в играта, продължиха с „белот – ребелот“. знам, ще играят чак докато не излязат от „хиляда“.

това плющене и тарикатското замахване с китката бяха специален ритуал, на който дълго време ме учиха, но не ме научиха, да ги еба.

„абе,слушахте ли по ТВ вчера, какво каза министъра?“ -започна нова тема Червото. „пичка му лелина и на министъра…“ – додаде Диличо, който беше нервен, защото загуби играта и трябваше да „даде по едно“.

42   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   43


„а Пецко, четохте ли го Пецко днеска?“ – пита Багата. „Бага, целия да ми го седнеш и на късмет да ти е!…“ – рече Диличо, който очевидно имаше голямо желание да ебе мамето на някого. „море Дилич, колкото ти имаш в кура, толкова имам аз в главата бе!“ – вресна Багата, но когато се усети какво изтърси, пискливо добави – „ама обратно, обратно.“

те и на тримата. като да съм някаква съвременна версия на Петре М. Андреевски да го ебам, започнах да ги си водя бележки за разказите на моите „съселяни“. ще започна най-първо с Диличо и неговия разказ, написан в първо лице, монологично.

но – твърде късно! всички вече се търкаляхме от смях. * * * „и, Букарски, как е там горе!?“ – интересува се Диличо „арно е.“ „как са скопските педерчета, да ги ебам?“ „не е зле.“ „да не го мразиш Скопие?“ „де да знам. мразя го не повече от среден битолчанец.. обичам го повече от среден скопянин“ – изфилософствах някак. след тоя мой отговор започна тежка разправия, кой къде бил, кой колко обикалял… и разбира се, как се тепали с „Комитите“ (фен-клубът на „Вардар“ Скопие). и така до ебан безкрай, влязоха си в ролите, всички викаха, деряха се, надвикваха се един през друг.

изповед на Диличо: аз!? аз ли кой бях бе!? аз бях законът бе!!! запомни, ще ти го повторя буква по буква, за да можеш хубаво да запомниш… зззззз… аааааа… кккк…. ооо… ннннн! закон! Диличо беше номер едно бе, за тепачка. сам и честно! човек на действието, човек, който или те уважава или не те уважава, нямаше при мене хрън-мрън. нито пет-шест. ако някой не ми харесва, веднага му кова едно и веднага – дрън на земята, а се биех по два-три пъти на ден. от училище дома немаше ден, да се върна без скъсани дрехи, или без белези от бой по лицето или по тялото.

естествено, всеки от тях, някога, навремето си, представлявал „некой и нещо“.

старият вземаше възпитателни мерки, пердашеше ме с каиши, летви…

всеки говореше, без ред, често пъти изреждаха всичко списък, и се прекъсваха насред изречението.

ама всичко напразно, аз и по-нататък си останах човек на действието… имах приятели… а некой мене ме пипнеше, достатъчно беше да врътна няколко телефона и веднага се събираха 50 души. и после. ихх… и после – то се знае, тоя който се ебаваше с мене, беше преебаван доживотно…

аз не запомних много от техните прекъсвания и диалози. но доста ясно запомних сюжетната линия на приказки44   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   45


бяхме добре въоръжени за ония времена, максимално колкото можеше… синджири, боксове, метални шипове, палки, сгъваеми ножове… па и пистолети, само че те по-късно се появиха… и така, да ви разправям… още от основното училище ги шамарех всичките… всички наред… копелетата редовно ги малтретирах, а женките ги тормозех… щипех ги, дърпах ги за косите и туй то. всичко живо и диво бягаше от мене. Диличо раздаваше правосъдие, и навсякъде в града беше познат като човека с железните топки, слонски топки имах, ебати. немаше тогава като сега толкова копеленца и татини синчета, да не знаеш ти какво ще ти се случи, ако ги натупаш. и в ония времена ги имаше, ама от мене пропищяха. сещам се и за първия път, когато ме прибраха в полицията… заради търкал… искаха да ме правят порта… биха ме… лошо ченге, добро ченге, знам им всичките номера, и не се дадох… защото – да бъдеш доносник и да бъдеш пизда, знаеше се в нашата махала какво значи това… че ако някой е такъв, директно заминава на „превъзпитание“… а на това „превъзпитание“ – не само че ще го накарат да обърне резбата, ами и майчиното си мляко ще изпее… имаше много случаи на такива пички. ето, и Червото го помни оня от Камбер, душичката! помниш ли бе Черво, Ламбата един дето го викаха? Ламбата бе, дето ни издаваше на старите, че пушиме цигари зад гаражите!? еее… сещаш ли се бе, как го тепахме и го 46   Алекс Букарски

газихме, и как с мартинката на фацата му стъпнах и му спуках носа. божее… знам, че се сещаш, и двамата се посрахме от страх след това… мислехме си, че сме го убили… ама толкова ни беше страхът – ден-два… максимум! и после пак колехме и бесехме… всички деца в околността ги бях бил… на кой – шамар, на кой – юмрук, на кой – ритник, на кой – пестник, или чембер или пък токат… за всекиго по нещо… понякога заради някоя измислена причина… понякога без причина… така, колкото да се види кой е мъж , и кой не е… и да ми имат страха наоколо… уважение от околните… а не като сега – гъзарчетата дето само се кипрят, да са на мода и да са големите баровци… а по-рано… как само беше по-рано… не можеше така бе, бате… имаше си правила… имаше си ред… и закон… законът бях аз! аз, Диличо, и никой друг… имаше едно педерче, което ми се правеше на манекен…копеленце първа класа, и органично ми лазеше по нервите… навсякъде си търсех повод да го шамаросам и да го смачкам… но не винаги ми се отваряше такъв шанс… плюс това, разбира се, и учителите го харесваха, и пичките… и най-вече, защото баща му беше втория човек във вътрешните работи… и всички му се плашеха… а аз не!!! веднъж се сещам, след часовете, избягах и го причаках, некъде към „Магнолията“, Марианти където се подмазва наред – „дай пари, да ти е жива пичицата“. и му викам ей сприи, спри се бе, ПЕДАЛ… а копелето се обръща и ми вика – кой си ти бе, че да ти спирам, а!? кой си ти бе!? кой си ТИ БЕ!? лелеее… кой съм аз бе!? кой съм АЗ БЕЕ!? А? А? Ааа? и като му вкарах един… и още един… и падна на земята.. па фрас, фраас… и почна да врещи, да грухти… и като му влязох с ритници, с пестници…и с коляно го хакнах… фраас, фрас… той пък – дришльо неземен…врещи, все едно свиня колиш… по едно време вика Люде, на които не им се отваря парашутът   47


– моля ти се бе, като на Господ ти се моля бе… аман бе… Господи, Господи…и аз омекнах… почтен човек съм аз, който вярва в Господ. Казах стига, айде стига ти, достатъчно го бих… таман направих пет крачки настрани, педерчето търчи отзад и вика Дилич, Дилич… да ми го ядеш Диличо! ей Дилич… да ти ебам мамата… да ти ебам майкатаа.. и то в путката майчина!! Ей, побеснях бе. можеш ли да се замислиш… затърчах се му викам, ей ще го пипна, ако трябва и до края на света ще го преследвам!!! и го гоних по цялата улица, и го хванах някъде при Идриз, който продава семки, сещате ли се? и като го гепнах, хванах една дървена летва и с нея започнах да го налагам навсякаде където сваря… прас, прас… немаше място, където не го ударих… прас… прас… уморих се бе, от удряне… удрях сигурно 15-20 минути… направих го на ферфеле в сурата! той пак врещи, пак вика, все едно го колят… пак Господ това-онова. пак престанах, пак побегна, пак почна да ме псува на майка… пак го хванах и така едно три-четири пъти – представи си, ейй! винаги така правеше, да го ебам в племето, минаха години и лайното се барнало с яки обувки и станало чиновник в министерството! политик, ей! да еба всичко у тях, което ходи на висок ток. ако съм знаел, че ще стане политик от него, абе не с летва бе, абе щях светофара да изкъртя от кръстовището и с него да го утепам, бе… но така се случи… аз една работа не можех дълго време да стопля, а сега я стоплих… не можех да схвана – как може човек, докато го биеш – да ти се моли, а след това, щом си заминеш – да 48   Алекс Букарски

те псува на майка… когато оня сплескан хуй стана политик, четох някъде и разбрах за какво иде реч… това, което правеше копеленцето му викат коректност… политическа коректност… знам аз… аз никога не съм я имал тая политическа коректност, пичка му лелина! човек на действието съм аз. човек, който или те уважава, или не те уважава… не, няма място за никакви посрани коректности… и такива ташаци… но ето – педерчето бил за политик от млади години, така изглежда… така стават тия работи! е това е братлето ви, Диличо… може и да не съм як ебач, ама важното е, че ХУЯ МИ Е ЕЕЙ ТАКЪВ НА! * * * изповед на Цане Червото: АБЕ, Я СИ ТУРЕТЕ МУСКУЛИ НА КРАКАТА И С ТЪРЧАНЕ ДА СЕ МЕТНЕТЕ В ДРАГОРА, БЕ! Джебът ми беше пълен с кеш по всяко време. Старият беше шофьор, идваше си веднъж в седмицата, оставяше пари и бягаше…. цял куп пари… кой имаше тогава най-добър касетофон, а!? кой си донесе пръв CD-плеър!? Ебах ви в гъза, тогава се чудехте – как са направили толкова малки „грамафонни“ плочи… кой пръв имаше мобилен в махалата, ако не между първите в градо, а? Цане Червото, разбира се. кой, да ви ебам в пелените, ако не аз. като бях с мобилнио, не мога да забравя, като ми се обади Багата… сещаш ли се бе, Бага!? обади ми се и ме търси, а аз ти се обадих и ти викам – Червото го нема в момента, в банята е! и ти като и рече на Силвана, на жена ти – леле жено, Люде, на които не им се отваря парашутът   49


до кай е отишла техниката… по всяко време знаят шо прави Червото… ето, сега му се обадих и ми казаха, че е в банята… да не прайме сега муабет, да не излези, че се фукам, ама всяка неделя шо се вика, идвах с нова кола… то фиати… то фордове… то опели… то ситроени… а не като Диличо, който се хвалел в седми клас, че неговите му купили за рождения ден „москвич“, хахаха!!! докато аз като господин… винаги съм бил господин… галантен! когато аз карах скоростна „ямаха“, „кавазаки“, едно-друго в градо, тия днес, маджарите (от Маджар Махала).. шо ми се прават на началници и богаташи… вървяха покрай мене и питаха дали може да ги взема за едно кръгче или две… и когато ги возех, се посираха в гащите от страх… а аз карах бързо… пички да избираш… пълен с пара… а те без банка в джоба… всичко си вървеше наред, докато не си проимах работа с ченгетата… гнусно племе, ей… ебават се с нас, дребните бизнесмени… нека си гонят големите риби… те са виновни за това, което ни се случва… и като говориме за куките… да не разправям колко мобилни телефона и колко коли, за тоя дето духа, ми прибраха… най-големите бандити… и после ще правиме почтена държава… е, няма държава, а за държави и за шетане навсякъде съм бил бе, шо си мислите, по Западна, по Източна Европа. ето, в Полша, в Полша като бях… сядам в ресторанта, идва келнер и му викам – дайте ми чикен. за пиле, де. не знаех како да му речам. а той ми вика, курчак? аз пак – чикен бато, чикен. той пак, курчак? е, и като ми прекипя и му викам – морее бато, на майка ти ке и носиш курчак, аз ебати чикен ти поръчвам, чак после разбрах, да го ебам, че на полски курчак значело пиле. но, остави го това. да ти кажа пример – преди известно 50   Алекс Букарски

време… идват у дома две куки… имах пет-шест пищова, които си ги бях закачил на стената, ей така ми ги взеха, и ги питам – защо бе, как смеете бе? тия ми разправят – „немаш разрешение, мрън-мрън“… а аз разрешение, всичко си имам… ама ай оди, разбери се… и това е.. пистолетите, които ми взеха ченгетата бяха стари, ама каква връзка има бе… работеха си!! и да ви кажам право – моят живот за вас е научна фантастика, бе! * * * изповед на Багата: не знам аз за вас двайцата – коли, пищови… аз си падах по пичките и още си го имам мерако... на мене нищо друго в живота не ми прави кеф, освен пичето… аз за и от пиче живея… първа пичка кярих още в четвърто отделение, още докато вие още не знаехте дали момичетата наместо пишка имат нещо друго, да ви еба в девствениците. сещам се, че се викаше Мария, Мара… моята първа любов… целуваме се у тях в къщи, под масата и то… а техните си мислеха, че Марето ми помага по математика… само че нищо страшно… после как го поемаше Марето, ей. Ферус Мустафов (феноменален саксофонист от ромски произход – б. пр.) оргинал! а да не говоря, като бях в гимназията, като почнаха да ми се редят пичките в редичка… не мога да ги преброя бе… с една отивам в парка, с друга се връщам… нашите се чудеха, а по телефона нон-стоп трета ме търсеше…. и на вас… и на вас кой първи ви намери пичка!? а? Черво, айде ти ми кажи, и ти Дилич, не мълчете като пукали, да ви ебам и двамата, кажете, кой ви помогна за пръв път да усетите пиче да ви лапа в устата. шо? какво? абе, я не ми Люде, на които не им се отваря парашутът   51


правете на ташаците чунга-лунга, бе – „курви били“ и не знам си що! на какво се учи човек на курва, естествено… шо сакате вие бе… а за Жането? като я чуках в Преспанското езеро, на плиткото? ебам я, ебам я така и некое време ми иди към свършване… Жана охка ли, охка, и ми вика „аман Бага недей вътре!“ а аз пък я ебам и и викам – „сей мори, ако го турам в езерото има акули да пораснат“. или като ходех в Прилеп? карам с колата и ми се припикава. заставам покрай пато, вадим и мочам. мочам, мочам, когато се завъртам по едно време, гледам колона коли чааак до Битоля, а аз бях вече в Тополчани! и си продължвам с пикаенето, шо да ги ебам… едно бате излиза от колата и ми вика – абе, човек? и аз силно – „шо бе?“ и той – „абе дай, мани я бариерата да минеме.“ хехееехеее!!! ами айде… да не казвам за времената, когато тука наблизо имаше един локал, в който всяка вечер се правеха щуротии на едро… повечето се тепаха, и се доказваха – кой съм аз, това-онова… ама мене само пичка да хвана ме интересуваше… имах кожено яке, гел – всичко… имах бе, цял механизъм разработен, тактика за поведение, на която пичките нямаха контра оръжие… да ви кажа за локало… вътре забава всеки ден… аз прилично подсигурен с кеш… вътре – пичета – броя не им се знае… парчета от чаши до коленете… стъкла, стъкла до коленете бе!аз пия, черпя всеки – който знам и който не познавам… от всякъде летят – поръчки, пиячка, келнери… лудници… парчета чаши до коленете… парчета навсякъде… по едно за всички 52   Алекс Букарски

ми излизаше по 50 марки, а плащах аз, нормално… другите не работеха, нямаха откъде да платят! чаши, шишета – всичко се кършеше… стъкла до коленете… и се сещам по едно време, мортус пиян, не знам колко бях изпил, може би едно – три-четири литра вино, ако не и повече… и така по едно време, да довърша… да… значи, по едно време… взех една метална маса и с нея започнах да удрям в стената... всички викаха – „аман Бага, аман, Бага сопри бе, Бага бе, Бага бе, смири се…“ не бе, брате… аз и по-нататък… удрям с все сила… зидо се рони… масата вече готова, разпада се… по едно време дохожда шефа, а тъй като много пара оставяхме, бях приятел с шефа и той ме гледа че съм пиян като кютук, и в очите ми говори – БАГА, ИЧ НЕМА ПРОБЛЕМ БАТО, САМО МОЛИМ ТЕ КАЖИ ДАЛИ НЕ САКАШ ВРАТА ВО ЗИДО ДА ОТВОРИМЕ!?… абе лудница ей… в стъкла до коленете… пиене до посиране… еба аз една пичка в кенефа… а на ред чека друга… всички ми викат, ей задник, Светлана ще те види, че сега ходиш с друга а аз им викам – коя Светлана бе, коя Метлана… кой ви еби бе, да ви ебам в душата!… аз ще еба винаги, а не когато вие искате… ей с тоя тука долу… когато поиска… еба.. всичко.. всичко, които има пичка бе… не подбирах, защото аз ЗА И ОТ ПИЧКА ЖИВЕЯ! Багата… той беше едно… едно… пичкарище невиденооо… да, именно той – БАГАТА!!! * * * След всички тия доказвания, показвания и разприказвания, вече капнали от умора, тримата си допиваха биричките и замълчаха за известно време. стъмваше се и това значеше, че сбирката е към края Люде, на които не им се отваря парашутът   53


си. Диличо отиде да пикае в тоалетната на бакалийката. след това излезе, заобиколи мивката и не си изми ръцете. Червото го забеляза и заядливо го попита: „море бато, оти след мочане не си ги миеш ръцете?“ „е шо, да не мочам с твоя?“ – рязко му отвърна Диличо. бакалинът започна да подрежда и да се приготвя за затваряне. трите светли образа – Диличо, Червото и Багата, нямаха вече какво да кажат, бяха доста изморени; муцките им бяха ожаднели от предходните препирни, кротко си цицаха от големите „зидарски” бири. Диличо прекъсна дългата пауза като се обърна към мене: „не слушаше ли бе, Букарски!?“ „слушах бе“ – отговорих. „е, това можеш от нас да чуеш. ама не само това, а и нещо да понаучиш…“ „важи бе, Дилич, ще понауча, нема проблем.“ „слушам, че ти пишеш нещо като… шо пишеш бе, педерче!? – ме разпитва. „нищо сериозно… така само… ебавам се…“ „или се ебавай или пиши… нема така-онака.“ – намеси се и Багата. „за какво дращиш бе, Букарски!?“ „хмм, за реалността бе, Бага.“ „реалността, а?“ – пита Багата. „па, защо не пишеш за нас бе. и ние сме част от реалноста, а!?“ – пита Багата. 54   Алекс Букарски

„е какво има да пиша за вас!? нали се знае!? устно се преразказва!?“ – с усмивка му отговорих. „абе да… то се знае.. само че, за да помнят и бъдещите поколения…“ – добави Диличо. „не мога да пиша за вас. не вярвам, че читателската публика ще иска да чете за герои като вас.“ „гримирай ни малко… постегни ни… може би някому ще харесаме…“ – беше упорит Диличо. „не мога да ви гримирам… нали описвам реалността.“ „какво, какво каза бе? не си можел да пишеш за образи като нас!? и защо бе, търкало… какво ни липсва, а!?“ – обажда се Червото. „мисля че читателската публика не би искала да чете за овехтели, очукани типове… като вас…“ „ей, ей… виж го бе, иска насила, сам ще се ритна по гъза, ако трябва!“ – рече Диличо. „ама и ти маджар(от Маджар Маало – демек баровец) си станал… като малък, никога не искаше да ходиш за цигари, ти най-много от всички зайци ядеше кютеци… ядеше толкова кютек, колкото тежеше бе… защо не напишеш там някой разказ, където те пердашиме, а?… ей това ще му се види интересно на народа…“- нареждаше възмутено Диличо. „ей, ей… ай чакайте… ей… ай полека… е така… айде почивка малко… сега аз да кажа нещо… значи така… ти, Букарски, си някак учен, ама недоучен. слушай ти сега, шо ке ти каже на тебе Червото, окей!? не знам какви глупости ви учат там в даскало, но ако си в крак с действителността, би трябвало да схванеш, че вече нема герои бе, бате. нема вече битки, борби, патаклами, рамбовци и революционери. умреха тия времена, и ако са ти дали там право да Люде, на които не им се отваря парашутът   55


дращиш, нема да дращиш за някакви си „положителни герои“, както беше навремето.

телевизор! тъкмо падна долу, и на прозореца видях суратя на Цане Червото.

ще пишеш за люде, като нас и подобни на нас. мизерници, празнодумци, безнадеждни случаи, сиромаси… ама все пак – хора с голямо сърце… и с мнооого големи топки!!!

смях се дълго време, чак докато не ми текна една идея в главата – да взема и да опиша какви „ситуации“ се разиграват сега в апартаментите на „трите положителни героя“…

окей, ясно ли ти е сега бе, бате, какво ти говори Червото!? или требва да лъсна пода с тебе?“- разлюти се Червото и се надигна от масата, очаквайки да си изясним отношенията.

излочих си набързо бирата, завчас се прибрах, включих компютъра и започнах.

„ще пробвам.“- отговорих смирено. „а така…“ – рече Червото и се закотви пак на столчето. „браво, Черво… убо му го кажа“ – рече Диличо „хора, ай да палиме патъците… трябва да ставам рано…“ – рече Багата. заминаха си. останах сам, заедно със собственика на бакалията. предложи ми бира и аз приех. Пиех си биричката, а пред мен се издигаше военния блок на ул. Звънчарите, на която някога живеех. Пих бира едно 5-10 минути, когато започнаха да се случват някои обичайни и някои необичайни работи. обичайни бяха виковете от третия етаж, където живееше Диличо. от край време, той и неговите минаваха за „кървава” фамилия, само след две-три минути, пък – необичайно, от петия етаж, падна някакъв голям черен предмет.

56   Алекс Букарски

* * * апартаментът на първият положителен герой – Диличо Диличо живееше в апартамент 45 квадрата, заедно с майка си, баща си, жена си Силвана и щерката Елизабета. никой не работеше никъде, освен Диличо. не искаше да си седи у дома често, от всичко му се драйфаше. освен това, баща му беше хроничен алкохолик. беше отказал алкохола, но след 20 години пауза отново бе започнал да пие. Пеце Диличо влезе… „дойде си накрая, а“ – изкоментира майка му Мира. „къде беше досега!?“ – пита го с подозрение Силвана. „е де, е де… тука, къде може.“ „къде е това тука!?“ „ти демек, не знаеш къде е… ай, дай ми да вечерям.“ Диличо седна на масата, донесоха му вечеря – фасул, започна да сърба.

Люде, на които не им се отваря парашутът   57


майка му плетеше, жена му решаваше кръстословица, след това влезе баща му – Благой. Благой имаше голямо петно кал на пантолоните. правеше ситни крачки, и се движеше с разперени ръце. очевидно, беше повече от пиян. у дома вече бяха свикнали с тия ситуации, никой нищо не предприе, старата продължаваше да плете, Силвана продължаваше с кръстословицата, а Диличо продължаваше да сърба фасул. Благой по едно време се поизправи и рече – добър вечер. но пак същото, никой пет пари не даваше за него.

старият Благой, по всичко изглежда – си го връщаше за нещо и се опитваше да се прави на равнодушен. не помръдна. виковете да спре и по-натам продължиха, старецът изглеждаше като оглушал. Диличо изгуби самоконтрол и хвърли лъжицата, викайки: „слушай бе, стария! на тебе ти говоря… ако ти дойда там… в телевизора с главата напред ще ми влезеш!!! ще ти я вкарам тиквата право между краката на тия цури, които ги гледаш…“

измърмори нещо и продължи по-нататък. хем дърт, хем пиян Благой ни лук ял, ни лук мирисал, тръгна към дневната, взе дистанционното. включи телевизора и пусна някаква програма, на програмата вървяха горещи реклами на розови телефони.

„ходи, стани бе, пък ти… ходи, вземи му го дистанционното…“ – заповяда майка му.

започнаха да се чуват звуци – охканията и стенанията на девойките от рекламите, старият Благой увеличаваше звука докато не го увеличи до дупка, из целия апартамент, а и навън – ехтяха експлицитните звуци на хот-лайн рекламите.

„шо прайш бе, стар!? привличаш внимание, а… а…? за кой се мислиш бе… за артист някакъв? а а а!? Шон Конъри!? а?!“

Диличо внезапно спря да сърба и започна да му подвиква: „стария… ей стария… старияаа… стария… стария бе… намали, бе. старо… старо… намали бе, да му ебам майката…“ „старо… старо-харо… старо… бе, намали, арно ти вика детето…“ – включи се и Старата. „чичо Благой… Чичо Благой… Чиичооо…“ – викаше и Силвана. 58   Алекс Букарски

„и ще ида, да знаеш.“- стана Диличо, и тръгна към татко си.

Старият продължаваше да стои и мълчи. Диличо с огромните си ръчища, се опитваше да изтръгне дистанционното което беше в ръцете на Благой, който пък, с мъртва хватка чевръсто го държеше. „аман бе, стария… не ти го взимам… няма да го ям… ей… дай бе… пущи.. пущи бе…“ Благой видя, че дистанционното му се изплъзва от ръцете. започна с леки удари да перка сина си по дланите.

Люде, на които не им се отваря парашутът   59


Диличо най-напред се усмихна, но като видя, че баща му и по-нататък продължава да стиска, най-напред го избута от себе си, и след това го удари с юмрук в дясното рамо. старецът падна на пода, в самия ъгъл. Старата и Силвана се затърчаха да го вдигнат, започнаха да се разправят, да викат, от всички, най-много викаше Диличо. викаше и неговата съпруга Силвана, която за една бройка не беше уцелена от един хвърчащ пепелник, идващ откъм страната на нервния Дилич. тогава и майка му започна да вика, а и между другото заяви – айде, пребий ме и мене сега. всички ги пребий! айде, удари родната си майка!!! айде!!! Диличо се заканваше, и викаше, че всичките ще продължи да ги бие и да ги малтретира. но комшиите не се тревожеха много, знаеха ЗА КАКЪВ СОЦИОПАТ СТАВА ДУМА… за Диличо! * * * апартаментът на втория положителен герой – Багата Багата живееше заедно с жена си Светлана – бяха женени вече три години и половина и нямаха деца. вече две години и половина Светлана работеше в текстилната фабрика.

Багата си мислеше, че тъкмо заради любовните романчета тя ще бъде „по-мотивирана“. напротив, на Багата не му беше ясно – че жените, които четат любовни романчета, отдавна са отписали секса. съблече се по потник и гащи и легна на спалнята и със ситни движения се примъкна до Светлана, започна да и дъха във врата, но Светлана остана безразлична. лижеше я по врата, чак докато Светлана се изтъргна от него: „не тая вечер…“ „не тая вечер… не тая вечер… а кога!?“ „друг път…“ „ти наистина не си нормална, а!?“ „остави ме… чета…“ „стига си чела. айде да се дупиме… айде малце практика. доста теория…“ „ама разбери, че не мога… и не мога…“ „нема не може, окей!? мъж съм ти… добре… какво очакваш от мене!? как да реагирам, а? а? не мога да спя със собствената си жена!? ако не мога аз, кой може, а!? да нямаш някой друг!? а!? имаш, а!? да не искаш развод!? а!? а?“ „айде айде, не бъди смешен… нямам друг и не искам развод… не се излагай, моля те.. тая вечер не мога… разбери ме.“ Багата дръпна романчето и го метна настрани.

Багата беше напълно уверен, че вечерта Силвана трябва да му пусне, без разлика колко е „уморена“. Багата влезе в спалнята и видя как Светлана лежи и чете едно от онези малки любовни романчета.

60   Алекс Букарски

истерично и насила започна да целува Светлана в устата. Светлана се съпротивляваше. Багата и по-нататък беше упорит, и продължаваше да я целува. През цялото време Люде, на които не им се отваря парашутът   61


тихо шептеше – не се е родила пичка… шо ме е отбила… нема пичка… нема таква пичка… нема пичка, шо мене ке ме отбие… нема пичка… нема пичка… нема пичка… „махай се бе, идиот! разбери, че не искам и не искам и точка!“ „нема не искам… нема разбери… нема такви неща… знаеш ли какво ще има?“ „какво?“ „секс… ще правим любов, Светле.“ „ама разбери, че…“ „нема ама.“ „престани… престани… престани!!!“ Багата преобърна Светлана по корем, и изви ръцете є на гърба – с едната ръка Багата я държеше за ръцете, а с другата я събличаше. накрая я съблече. Светлана престана да се съпротивлява. Багата започна да я обладава, а Светлана заплака. * * * апартаментът на третия положителен герой – Цане Червото. Цане Червото беше умрял от глад. цял ден беше играл карти и беше пил бира. когато влезе в дневната, завари следната ситуация – жена му си лакираше ноктите и гледаше любимия си латино сериал, майка му и баща му спяха, а децата си игреха на Плейстейшън на малкото телевизорче. Цане Червото с още несъбути обувки, леко иронично запита: 62   Алекс Букарски

„има ли някой в тая къща!? „има, има…“ – отговори жена му, Валентина. „Вале… Вале… слагай нещо за ядене…“ „шо да ти турам за ядене!?” „нещо, шо и да е… защото съм гладен като вълк…“ „нема леб бе, Цане.“ „нема леб!?“ „да.“ „а добре, а вие шо ядохте!?“ „ние ядохме и лебот се изеде, за тебе не остана.“ „леб нема!? е тогава, малко ще променим тактиката, така на мене ми се чини… така не става вече. шо работиш ти, да те питам!?“ „нищо, шо да работам. гледам сериала «Клонинг»“. „да ти ебам и «Клонинга». аз пукам от глад, а ти ми гледаш сериали, защо не правиш нещо смислено, а!? нещо смислено като…. смислено… шо и да е….“ „Цане, мъка ми е да се разправяме сега…“ „проблем ти е да се разправяме!? Така значи… е гледай сега, за какво ще ти стане мъчно, гледай! глеееедаййййй!!!“ Цане застана пред телевизора, стоя известно време пред него. изключи го от кабелите, отвори прозореца и след това го запрати надолу. Валентина започна да му вика – че е мръднал, ненормален, чукнат в главата, будала. децата престанаха да играят и започнаха да плачат. Цане Червото викаше и се заканваше как от утре ще има нови правила за „поведение“ у дома, как отсега нататък той ще командва, той ще бъде главният… той ще бъде шефа… ще бъде… ще бъде… ще бъде…

Люде, на които не им се отваря парашутът   63


ФАРИНА не знам дали бях на две, две години и половина или може би на три – в утрото, когато за пръв път се запознах с него. не се сещам дори за формалния повод, от типа на – „може ли да си играя с тебе“. знам само че си строяхме къщички от пясък пред двора на раздавача Ванчо (или Ванчо Капитанчо както имахме обичай да му викаме) – така типичен образ с мустачки, който всеки ден весело ни поздравяваше. наоколо постоянно кръжеше небезизвестният, дежурен комшийски темерут и отровител на кучета – чичо Милан. чичо Миле беше млад пенсионер, бивш военен – сега със загубени привилегии и авторитет, и имаше навик да си го изкарва на нас – „главочите“. сещам се, когато през един врял юлски ден чичо Миле мина покрай нас. застана отстрани. гърчаво измърмори няколко думи с неразбираемо значение. с показалеца си изрично посочи към края на улицата, където се намираше къщата на моя приятел. „оди си бе, пред вас! и там играй си...“ и след секунда добави – „там, кай твоите…“

силно жигосани в моята детска памет останаха равнодушните черти на лицето на приятеля ми. това примирително изражение на тъмното му лице, на което сияеха кафявите му очички. безшумно стана, завъртя се наляво и се върна „при своите“. това беше Фарина. така му викаха, никой не знаеше кое му е истинското име. веднъж ми текна да го питам и той ми го каза, ама беше някакво непознато мюсюлманско име, твърде сложно за помнене. куцукайки с дясното си краче, ситно крачеше по калдъръма на тогава все още неасфалтираната улица на „Звънчарите“. играта с него стана практика, всеки ден край двора на Ванчо Капитанчо. „абе Фарина братле, защо кривиш с крака?“ – с простодушно любопитство веднъж го попитах. „болен съм“ – спокойно ми отговори. „от кога това?“ „от малък.“ „и, как е станало?“ „не се сещам, но знам дома шо ми рекоха.“ „шо?“ „ами като съм бил малък, съм си играл с играчките пред къщата, когато еден лош чичко карайки камион не внимавал и ми я прегазил ногата…“ „и после?“ „нищо, шо… знам че тоя чичко сега е в затвора.“ когато разправях това у дома на нашите – те кисело се усмихнаха.

64   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   65


майка ми рече – аха, значи така му говорят, а? старата вещерка и наша комшийка – тетка Мира, театрално си изсърба кафенцето и се намеси в разговора: „не ми е ясно, защо пущате сина ви да дружи с това гнъсно циганче!“ „ако де. нема връзка, нека дружи със всички, нема нищо лошо в това.“ – ме защитаваше майка ми. „нека дружи де. ама това циганче ми изглежда съмнително. кой знае какви болести разнася със себе си.“ тетка Мира обърна строгия си поглед към мене. гласът и звънеше с изкуствена гордост, и като ми затресе ръката ми вресна в ухото:

„малкият е гений, свири на цигулка на 6 години, вече на два пъти е правил и мини-концерти по радиото, много му се радвам, а и баща му добре се грижи за семейството,“ – намеси се и татко, който уж четеше вестник на фотьойла. „нашият е дудук. не знае да пише, не знае да рисува, за таблицата да не говорим.“ – подметна майка ми. малко след това дойде дядо ми от риба. разбра историята, щипна ме за лицето и си каза неговата обичайна заканителна реплика: „внучко, кога ке пораснеш голем, има да носиш чували на гарата, бреее ей!“ тия се майтапят с мене – говорех си сам под одеалото преди да заспя.

„синеее море, ей. ке се заразиш! чума ке те фати.“ беше много досадна, натопи ме веднъж, че ни видяла как ядем „Снежец“ и то на принципа – „веднъж лижа аз – веднъж лижеш ти.“ тогава нашите се поддадоха на нейното влияние и пробваха да ме отделят от Фарина. „има и други деца в комшилъка.“ – говореше майка ми. „какви други деца?“ „милиони, умни и възпитани преди всичко! деца, от които можеш нещо полезно да научиш.“ „а кои са те?“ „как кои? как кои? ето, вземи го например Горанчо на Виолета от третия етаж.“ „знам го.“ „сприятели се с него.“ – препоръча майка ми топло. 66   Алекс Букарски

Горанчо? Горанчо?? не разговаря, не си играе, не се дружи, не пърди и въобще не се знае дали диша. свирел на цигулка, дрънкал по радиото? голем успех, ебати. кой където го свари го шамари в даскалото. не знае да кара колело, и това ми било гений? от тоя момент се започна тежък тормоз и не можехме вече да си играем по цялата звънчарска улица. успяхме да си намерим място до гаражите, на мястото, на което му викахме „зад блока“, въпреки че там имаше и друга – нова сграда, чийто преден двор за тамошните дечица представляваше „пред блока.“ там „зад блока“ означаваше ново място, друга теритоЛюде, на които не им се отваря парашутът   67


рия, нови проблеми. Отвреме-навреме „погрешка“ от карантината излизаше Горанчо. и той идваше да си поиграе с нас в пясъка. в един не толкова слънчев ден – мисля че беше в ранна есен, се появиха децата от тамошния блок. бяха годинадве, па и повече по-големи от нас, а това значи и по-силни, по-развити. за разлика от нас си играеха игри с пушки и пищови. „къде сте бе, бебоциии“ – дереше се най-високият от тях – Деян. Той им беше нещо като водач, и приличаше на лошите деца от „Децата от Павловата улица“. „искате ли млекце, бебенцааа?“ – силеше се и брат му Даниел, ситен, мъничък, не толкова як, с клепнали уши и лунички по лицето. „ей ти… ей, слушаш ли бе, търкало, на тебе ти говоря!“ – обърна се към мене Деян. „да.“ – изстенах, останал без душа. „айде кажи – аз съм забаваче, скапано колаче.“ „кажии, кажиии“ – викаше в хор цялата им банда. аз мълчах. залепи ми един горещ шамар. ПЛЯС. още един. поставих си ръката на лицето, гореше. „махни си ръката.“

следващият по ред беше Горанчо, който покрай всички таланти имаше и говорни проблеми и не можеше да казва добре буквата „р“. кажи това, кажи онова – малтретираха го известно време. Горанчо казваше, а те театрално се хилеха, отваряха си най-широко устите, правеха физиономии на подбив и изнасилено се смееха за най-дребни неща. като му дойде реда, подхванаха и Фарина. „Фарина, Фарина бе… хаха, ама че прякор, кажи, колко души сте дома? сто, двеста? хиляда?“ „майка му, когато ги търси за ядене, обикаля по града и вика „сектор Г, обади се“ – рече Деян, след което всички послушно се засмяха. „как ви помни майка ви имената на всичките, бе?“ продължи да се заяжда Деян. „изглежда взима телефонния указател и започва вечерната проверка.“ – подхвърли някой от групата. но, Фарина всъщност нямаше майка, спомените му за нея били бледи. за нейното лице, на нейния глас, за нейния силует. най-вече. събудил се един ден, а нея я нямало у дома. питал „къде отиде мама?“, и му отговорили – „в Прилеп.“ неприятно ми беше да го разпитвам по-нататък.

махнах я. следваше още едно ПЛЯС. сълзите ми започнаха да напират. 68   Алекс Букарски

старият Сакип не беше грижлив баща. или чупеше рекорди, пиейки малки зелени шишенца с „мастика“, или малтретираше коня си. Люде, на които не им се отваря парашутът   69


накрая го уби. под формата на анекдот се разказваше за деня, когато го удрял половин час на „Черния мост“. приближил се някакъв загрижен човек и му рекъл:

цел да ги избегнем, докато те си играеха, в съседния кварта. имаше кош. там се мъчехме да играем баскет. край коша редовно заварвахме едно момченце с руси коси румено лице, ситно и малко – истинско копие на Малечко-Палечко от книжките с картинки, но – казваше се Сунай.

„аман, доста, не го тепай пойке, грехота е.“ Сакип продължил да рита горкия кон и му отговорил: „кой бе, грехота? абе остай го ти, не знайш шо артист е!“ за щастие, Фарина имаше и две сестри, едната от тях беше рано омъжена – Гюрсаде. за него се грижеше по-малката, Рамаяна. също като епоса. двете нон-стоп се караха една с друга, или се препираха една стара ромка – Сабина, която живееше с брат си в държавна барака. „сей мори ти, курво“ – рече веднъж Сабина на Гюрсаде. „еее? ти найде да говориш? брат ти шо те ебеше!“ – и отвърна Гюрсаде. „кюти мори, пиян беше“ – едва тихичко промърмори Сабина, и си се прибра в колибката. изминаха седмици и месеци, а децата от „пред блока“ все по-често се гавреха с нас. поради нашия кекав характер дори и не помисляхме за евентуална борба или за каквото да е противопоставяне. затова, решихме да идем до съседната махала – все с 70   Алекс Букарски

играеше сам. напущаше терена когато идвахме ние. веднъж ни замоли да играем с него. „не може“. – веднага го пресякох. „защо?“ „защото си шиптар (албанец), ето затова.“ – вместо мене му отговори Фарина. „не, не съм шиптар“. – срамежливо отрече Сунай. „тогава шо си?“ „нищо.“ „глупости, нещо трябва да си.“ „торбеш (помак) е, бе.“ – рече некой от другите деца. „торбеш? какви са пък тия?“ – пита Фарина. „някакъв вид кенгура, изглежда.“ – отговорих му. взехме да се смеем, всъщност да му се присмиваме. „не знам какво са, ама веднъж слушах татко как рече, че те са по-лоши и от шиптарите.“ – гъкна и Горанче. „така ли е, а?“ – питах. Сунай мълчеше. „шо чекате? айде да го набиеме.“ – предложи Фарина хвърлихме се да го удряме, удряхме със все сила. употребявахме ритници, лакти, колена, удряхме с бяс, Люде, на които не им се отваря парашутът   71


Сунай падна на земята и започнахме буквално да го газиме. газехме го, а дори не знаехме защо. и не се питахме защо. свърши се, когато Фарина даде смело предложение: „супер би било така да направим и на Деяновци.“ Сунай, който си изтупваше панталоните от праха, с тих глас унизено попита – „може ли сега да си ходя“? на следващия ден, повторно бяхме при коша. сега там бяха Деяновци и отдалече видяхме как малтретират някакъв силует. това беше Сунай. видяхме ги – как наредени около коша го лъжат с топката. Сунай, горкият – въпреки всичко – тичаше несръчно, опитвайки се да я хване, упорито. като го гледахме такъв, ни хвана срам. мълчахме. Фарина най-после взе думата. „може би му харесва да го тепат.“ „на тебе харесва ли ти?“ – попитах го. „не.“ „е, па?“ деяновци си тръгнаха, приближихме се до Сунай. говорихме му, утешавахме го, след което го изпратихме у дома. от тогава ни стана другарче, дори – може да се каже че станахме малка дружина, изпитвахме взаимна потребност един от друг. дружината се крепеше на това, че всички бяхме потиснати.

72   Алекс Букарски

много бързо след това се наложи Фарина да се качи на инвалидна количка. не се усетихме как стана, рече ни само – „отивам на преглед в Ортопедичната в Охрид.“ гледахме го нямо, докато той самоуверено ни разубеждаваше. „аман, шо ме гледате така?“ – пауза, – „това е само временно.“ – пауза, – „ще ида пак, ще се върна като нов. ще проходя!“ – пауза, – „ама не както по-рано. без дефект, без нищо.“ ние и нататък потиснато гледахме в безжизнените нозе на Фарина. и продължихме да си играем. „слушайте, писна ми да си играем с колички в пясъка.“ – им рекох. „стана ептен досадно, защо да не почнем да си правим тапешници, каквито правят Деяновци. пушки ние, пушки те, па да видим кой е по-як…“ в началото идеята не беше добре приета, но, когато видяха моя нов тапешник, веднага се съгласиха, за късо време всички имахме по един. с Деяновци пак нищо ново. все още ни малтретираха. дружно решихме да направим план за нападение – с якото заглавие „войната.“ в пясъка с една клечка създадохме цялата стратегия на атаката, аз бях пехотата, Горанчо беше танкист, Сунай – снайперист, а Фарина с неговата стара инвалидна количка Люде, на които не им се отваря парашутът   73


представляваше „мощната“ артилерия. денят „д“ беше в късна есен. брулеше силен вятър, майките ни търсеха да се прибираме… но, беше „война“. всичко започна, когато Сунай се изкачи на гаражите и по мой знак трябваше да започне да хвърля хартии пълни с пясък. Горанчо – в ролята на танкист, буташе количката на Фарина, пред когото беше турен голям картон, който защитаваше Фарина от тапите на противника. с нас дойде и едно друго детенце, братовчед на Сунай. освен това, пушките бяха приготвени, имахме и водни пистолети, всичко беше готово, ние също. бавно се приближавахме към тях. ние, редовно битите, унижаваните и малтретираните, решихме да нанесем „смъртоносен“ удар на кварталните насилници. ходехме изправено както никога дотогава, дишахме дълбоко, гордо крачехме – правехме се че маршируваме. вятърът още повече духаше от посоката на ул. на Звънчарите. гълтахме прах. аз бях фелдмаршал Ромел – пустинната лисица. в най-последния момент, когато трябаше да ги приклещим в самия ъгъл, където Деяновци унесено играеха на топчета (сирийчета), се чу пискливото гласче на Ясна „Цицината“ както є викахме.

„е да го ебам“ – си помислих, – „единствената война, която не беше започната заради жена – за инат, жена я осра.“ пръв започна да бяга Геният, втори – братовчед му на Сунай, после аз, и на края самият Сунай, който скокна като полудял от 2,5 метра височина от гаража, тичахме и се скрихме на безопасно място в предварително подготвения „бункер“ в пресъхналия речен канал. Деяновци се повъртяха като хиени наоколо и се отказаха. през направените дупчици можахме да наблюдаваме какво се случваше по-нататък. Фарина! ах, забравихме Фарина! Деяновци вече го бяха хванали. Деян се изпъчи пред него като офицер от Гестапо. залепи му силен шамар. започнаха и другите да го удрят, докато го млатеха, ние зад дупчиците наблюдавахме как „кърваво“ завърши бунтът на низшите. бързо разбраха, че тялото му е твърде слабо за да яде кютек, и решиха да го „мъчат“ по по-изобретателен начин, едно плешиво детенце донесе от Деяновци връзка от маратонка, която увиха около врата му.

само със споменаването на името ми, тя ни разкри. започнаха да я стягат и да го душат. Деяновци бързо се освестиха, грабнаха „оръжието“ и започнаха да тичат към нас.

74   Алекс Букарски

Фарина правеше гримаси от болка, сълзите му се търкаляха по лицето. Люде, на които не им се отваря парашутът   75


но, не издаде нито звук. инвалидът Фарина храбро издържа мъчението, а ние – здрави и прави, подло се криехме в „бункера“.

ме чакаше. тогава, помня, бях много запален по игрите, но сега – когато връщам филма назад, си спомням, че при няколкото бързи погледа към витрината, забелязвах как се спускат огромни сълзи по неговото „кафяво лице“.

мъчението най-накрая престана, и то благодарение на появата на сестра му Рамая. тя веднага започна да кълне, след което Деяновци побегнаха.

от тая неприятна случка изминаха две години, връщах се от училище, когато ме извика сестра му Рамаяна.

изминаха години от тая уж невинна детска случка, аз все още дружах с Фарина, въпреки че вече не толкова често.

„дойди, Фарина много сака да те види.“ – ми рече, и аз тръгнах.

накрая узнах и истината за него. узнах, че е болен от детски паралич. узнах, че това се случва често на деца, на които не им е направена задължителната ваксина при самото раждане. разбрах, че тези деца най-често не успяват да преживеят пубертета.

влязох в задушната стаичка, видях Фарина вкочанен как лежи на разпраната кушетка, беше парализиран от главата до петите, можеше да мърда само клепките си. главата му беше несъразмерно голяма за размера на тялото, което изглеждаше като телце на бебе.

в града, към средата на 90-те се появиха първите Sony Playstation игри. Фарина няколко пъти изрази желание чe иска да ги посети. аз взех количката (същата, старата) и бутайки го по Главната, почувствувах известен „културен“ срам.

пред него имаше масичка с телевизорче. очите му бяха широко отворени, блестяха и бяха воднисти.

когато най-после го докарах до пред клуба, излезе собственикът и веднага ни уведоми, че входът не е разрешен за Фарина.

„ей Фарина братле, чувам – сега можело Playstation да се взима под наем за вкъщи.“

не знаех какво да му кажа.

Фарина ми отговори със замръзнала полуусмивка. „не ща тука да ми се събира цигания!“ бях тотално безпомощен да сторя нещо повече. а може би трявбаше да се разбунтувам, кой знае… човек винаги се разкайва за такива ситуации. но, тогава все още бях дете и унесено влязох да играя в клуба. Фарина като куче пред витрината нещастно 76   Алекс Букарски

не можех повече да седя. стана ми крайно неудобно, гадно. лошо. освен това – смърдеше на някаква запръжка. станах. „извини ме, трябва да тръгвам за даскало, утре ще дойда преди часовете.“

Люде, на които не им се отваря парашутът   77


набързо излязох през малката вратичка на къщичката. вече вървях по асфалтираната улица на Звънчарите и гледах новопоявилите се три погребални агенции на местата на някогашните занаятчийски дюкяни за чанове. останалите хора от еснафа на чаршията є измислиха ново име, свързано с преходните времена, така улицата на Звънчарите беше преименувана в улицата на Гробарите. име което ми изглеждаше съвсем на място, смислено и силно символично…

КУЧЕПЛАШИЛОТО над града бяха надвиснали гъсти сиви облаци. дъждът изведнъж спря. престана да вали, и така даде на гражданите нова възможност да доживеят безсмислените си животи. в дома на Мачката, 24-годишен, навсякъде по стаите имаше тенджери, съдове и легени. те играеха ролята на резервоари за абсорбция на капките вода, капещи от тавана и през стените.

в памет на Ферди Рустемов Мачката беше във форма и си помпаше мускулите, когато татко му Богдан го прекъсна с думите: „сине, айде отвори прозореца, извади си ръката и виж кокуроси!?“ Тони Мачката разбра баща си, че иска да му каже „виж колко роси“. отвори прозореца, изпъна ръка, провери и отговори: „не бе, стар – не върне повеке!“ но старият Богдан вече се смееше, държейки се за стомаха, още няколко пъти повтори „ко куро си“ (като куро си), „ко куро си“. Мачката се усети, че беше „кърваво“ преметнат. и той се усмихна кротко, отиде до тоалетната, където си изми ръцете и лицето. облече си спортните шорти. тръгна към изходната врата на къщата. 78   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   79


преди да излезе, каза на стария Богдан: „ей стария, излизам, ако ме търси некой, кажи му, че съм тука в близката механа.“ няколко минути по-късно Тони Мачката (истинско име му беше Горан или Зоран, кой го знае?), който е масивен тип с малко зъби и червена фланелка с логото на „УМБРО“ на гърдите, влезе в кварталната кръчма. тя нямаше някакво точно определено име, но всички викаха според прякора на собственика, „при Дзверо“.

„супер, убаво. Тасе значи, а? дето го пердашехме постоянно - се върнал значи, викаш? па, и шо като се е върнал? да не иска пак да го шамариме?“ „защо?“ „наистина не бяхте честни към детето… а то винаги беше мирно, саможиво – както му викат… а вие него само го малтретирахте.“ „Лидия, аман… сега почна и да го браниш.“ „не бъди сега такъв, Мачка… кажи, шо ти има сгрешено.“ „той си знае…. айде сеа, отивам да се видя с Червения… ще дойда после.“

вътре обстановката, разбира се, беше също така зверска. беше много пушеха, и почти както и всички място -същите и фрази.

задимено, няколко човека викаха, повечето всички бяха еднакво нервни, защото и днес, предишни дни, бяха затворени на същото мутри, слушащи и говорещи същите думи

преди да се упъти към неговият край на бара (Мачката беше част от инвентара), видя Лидия и с усмивка є рече: „кай си, кукле?“ „ето ме бе, Мачка.“ „арна ли си?“ „да, арна… а ти?“ „арен съм… шо ти така тука?“ „абе не знам дали чу…“ „шо?“ „па, Тасе от Австралия се е върнал, договорихме се да се видим, да си поприказваме малко… нали знаеш, отдавна не сме се виждали, минаха цели 6 години откак замина.“ 80   Алекс Букарски

Червеният беше комшия, екс-съученик и приятел на Мачката. и той не работеше нищо, освен че редовно киснеше в бюфета, пиеше по цели каси бира, и дружеше с две-три мутреси от време на време. за да си заработи касите и дружбата, продаваше „кока“ по необходимост, като първа резерва на „редовния“ дилър – Мачката. „Къде си бе, Червен?“ „а бе, Мачката, арен си?“ „аз арен, а ти шо правиш? да ти я ръкоплескам старата!“ „почивам.“ „е кажи бе, как да не се смея, а? кажи шо пиеш… вино ли е това?“ „не бе.“ „ами шо е?“ „сок от боровинки.“ „тц, тц, тц.“ Люде, на които не им се отваря парашутът   81


„хаха, за да не ти горчи?“ „да, за да не ми горчи.“ „от къде знаеш бе, Мачка? да не си го духал някъде!?“ „марш, да ти ебам мамицата.“ „море, айде за добро да е.“ „ай, ай.“ дълго време Мачката и Червения пиеха и си говореха на всекидневни теми. междувременно в бюфета влезе гостенинът, когото чакаше Лидия. това беше Тасе – висок, но слаб, кажи-речи изсушен, носеше дънки и карирана риза и приличаше на австралийски каубой. тъй като Тасе беше ново лице, което след дълго отсъствие се появяваше наново, всички които бяха вътре – кой гласно, кой полугласно, кой уж скришно – усилено го одумваха. Тасе лежерно разговаряше с Лидия и постоянно се смееше – изразително му бляскаха белите зъби. постоянно беше на мушката на Мачката, който беше седнал на няколко крачки от него, и уж смирено смучеше от шишето с бира. Мачката: „шо е бе това, сине Червен…“ Червения: „е шо де?“ Мачката: „срамотилъци!“ Червения: „защо бе?“ Мачката: „глух си, не слушаш, да те ебам. всички искат да стават полицаи.“ 82   Алекс Букарски

Червения: „е кога е било бе, така?“ Мачката: „бато, иде ми да тресна някого у земята.“ Червения: „така без причина само.“ Мачката: „без причина де… колкото да се разтушиме.“ Червения: „да, да… да разпуснеме малко…. абе, как не се намира некой.“ Мачката: „ходи стани ай, удри му два чембера на оня наркомано Деки, ептен шо ми оди на нерви, и ако ти речи нещо, само знак ми дай.“ Червения: „остай го бе него. не го ли гледаш, за срам е. види го какъв е – като костур. грехота е да удариш такъв човек!“ Мачката: „леле бе, па и ти… от кога стана милосърден, да си ебиш коренот.“ Червения: „сей, ще ме нанервираш… сега ке треба да го ударам два-три пъти и да го унищожа бе!!!“ тъкмо Червения каза това, и пред тях се появи Деки. едва се довлачи пред тях, залитайки наляво-надясно. налудничаво се смя едно 30-тина секунди, и през сълзи се обърна към тях: „кай сте бе, пияници!!!“ „ей, ей, пияници…“ – рече Мачката. „ти ли се найде, да го кажиш бе“ – рече Червения. „Деки бе… ти сине, на прахчета ли си или ли на таблетки, а?“ – заядливо попита Мачката. „айде, пали патъците“ – допълни Червения. „стига сте пили бе… пияници…“ – рече Деки. „още веднъж ако речиш пияници, най-убавио ЗЪБ ке ти го скършам…“ – се закани Мачката. „от ония, шо му останаха“ – додаде Червения. „абе, ме слушате вие мене, или не?“ – рече Деки. Люде, на които не им се отваря парашутът   83


„шо бе?“ – праша Червения. „остайте го алкохоло. това е боклук, не е това истината“ – рече Деки. „как така бе!? шо е истинското бе, дрогарче?“ – пита Мачката. „да, шо е истинското?“ – додаде Червения. „то се знае! канабисът, дарът на боговете, това е истината!“ – рече Деки. „ей, ей… духач“ – рече Мачката. „духач, ай сега чупката…“ – рече Червения. „чупката, Жасминке! защото ще светна пода с тебе“ – закани се Мачката. „арно бе хора, арно… както искате… мир! пийс! аз само исках да ви разширя хоризонта“ – оттегляше се Деки. Червения отиде до тоалетната, на кур-шум. когато се върна, Мачката започна темата за завърналия се от Австралия. обясняваше на Червения – защо ощи открай време толкова силно мрази Тасето. „сещам се, като бях на 13 години и си счупих крака – карах колело, носих гипс към три седмици. по-късно го свалих, но още накуцвах докато ходех. два месеца… тоя Тасе… глей го ей, глей, като глухарче шо е във фризурата, ми извади един майтапчийски лаф, че когато съм си идел от школото, всички кучета от махалата бягали от мене… кучетата, когато ме видели, си мислели, че се навеждам за да взема камък; и така по едно време всички ми викаха КУЧЕПЛАШИЛОТО.“ Червеният нищо не отговори. „сещаш ли се бе, Червен!“ 84   Алекс Букарски

„КУЧЕПЛАШИЛОТО!? бооо, опропастил те е бе, Мачка“ – рече Червения и почна да се кикоти с пълен глас. „абе, да му ебам мамицата… ето го, види го с кой седи.“ „къде бе?“ „лево при календара бе, кьорав.“ „аха. видях го. с Лидия, а?“ „Лидия, качи ми се на куро, па види я!“ „леле, с Лидия ли?“ „да… да.“ „нея ли намери баш…“ „да, да…“ „леле… тц тц тц ц.“ „абе.“ „тц тц тц.“ „знаеш ли шо?“ „шо?“ „мръвки ще хвърчат от него бе, Червен… айде сега да палиме патъците.“ двамата станаха, тръгнаха да хванат такси пред „Шехерезада“. такси имаше на края на улицата, на самия ъгъл. там намериха Мирче, иначе техен комшия. влязоха в таксито, и се упътиха обратно към заведението на Дзверо. когато пристигнаха, Мачката му рече на Червения… „оди, събери го Тасето, спешно да ми се яви тука.“ след две-три минути Червения се върна и предаде на Люде, на които не им се отваря парашутът   85


Мачката, че Тасе не иска да дойде. Мачката беше упорит и още веднъж го изпрати и му рече – „събери го, да не идвам аз, и кажи му дека не ми е убав деня; ако не дойде, ке оди на ортопедско, и там на два вертикални кревата нема да го съберат!!!“ тоя път Червения излезе заедно с Тасе. Тасе се наведе над прозорчето на колата и попита Мачката – „що сакаш от мене“. „влези, влези, ке имаме… както му викат, мали консултации…“ – му отговори Мачката. „Лидия ме чака вътре.“ „нека чака де. жив ке те оставам, ама будала ке шеташ.“ Тасе го послуша и влезе, таксито тръгна. отпред седеше Цървенио, на задната седалка седяха Мачката и Тасе. Тасе пръв се опита да започне диалога с приятен тон: „Мачка, арен си иначе?“ – пита Тасе. „Мачка, арен си иначе“ – изимитира го Мачката. „ти, Тасе, изглежда се опитваш да се сприятелиш с мене, по дяволите!? благодаря все пак за въпроса, арен како компир варен!“- отговори му Мачката. „оти бе, защо сега така? шо имам лошо направено.“ „па смееш ли ти бе, Тасе, лошо да направиш… на място ще те ликвидирам.“ „ето, и самиот гледаш бе, Мачка… нищо, нищо не съм направил… айде пущи ме да си одам.“ „тъкмо така бе, Тасе. нищо немаш направено, навреме86   Алекс Букарски

то те наказваха, ако направиш нещо. веднага ти определяха добро ли е или лошо. ама това, Тасе, беше навремето. като имаше критерии, бе. сега няма. сега знаеш ли, защо се бие и наказва!?“ „не, не знам.“ „па, за нищо.“ „как за нищо?“ „така бе – НИЩО НЕ СЪМ НАПРАВИЛ е доволно голяма грешка, кобна (фатална). трябвало е все пак нещо да направиш.“ „ей, това е като в сръбските филми, бе“ – намеси се таксиметраджията. „ти мълчи, ако ти е мил живота, да не те туря тука до Тасе и ти да го изпапаш малце!“ – закани се Мачката. един миг по-късно Мачката хвана Тасе за врата и започна да го души. Червения и Мирче таксиметраджията уплашено реагираха. Мирче в паника удари спирачките. „аман бе, Мачка!!! шо правиш, да му ебам майката“ – викаше Мирче Бакшиша. „Мачка бе, смири се“ – рече Червения. „шо бе и вие… шо бе Мирче, май такси драйвър… шо не ти е тебе ясно?“ „ма, нищо, не правете беля само в колата… не е моя… на шефа е!“ „шо демек, ако беше твоя, ке беше окей? вози ай там, да не ти хакна таксиметъра в главата и не спирай, докато аз не ти кажа.“ „види…“ „ти ще караш ли сега, или да те извадя навън, да те ебам на предния капак и след това отзад да буташ колата, а?“ Люде, на които не им се отваря парашутът   87


„добре, бато добре… ще карам!“ – отговори смирено Мирче и си сложи ръцете на волана. „а така… мисля, разбрахме се… и пущи музичка.“ отзад на радийцето гръмна чалга. „абе, защо така бе, Мачка, ако за нещо не сме съгласни и не можем да найдеме общ език… дай като хора да идем в кръчма… ще пийнеме, ще хапнем нещо… ще разговаряме…“ – рече Тасе. Мачката започна да му удря плесници и леки юмруци по врата, гърба и главата. „е е е доста му е бе, Мачка“ – рече Червения. „крепи, крепи, ич не му е гайле на тоя печалбарски Ромео“ – рече Мачката. „абе Мачка, леле бе!“ – обади се и Мирче. „шо лелекаш бе ти, сополивко?“ – пита Мачката. „ама…“ „ама, шо ама?“ „ама прай шо ке прайш, само да не го разкървавиш, окей?“ „оти шо? ти да не си трансфузиолог? „не.“ „тогава кюти.“ „абе, тепай го бе, брат, немам нищо против: само да не го разкървавиш, ще ми изцапа новите калъфки“ – пожали се Мирче. „за калъфките ли си бе?“ „аха.“ „е па, на ти 1000 денара“ „не, не, не.“ „земи ги бе.“ 88   Алекс Букарски

„а бре, окей е.“ Мачката се обърна към Тасе: „и сега Ромео, до къде стигнахме с тебе.“ „дай Мачка, остави го… дай да му ебам майката, веднъж за винаги да свършваме“ – рече Червения. „чакай, бе чакай… кажи ни, Тасе… как е през океана, а? ръмбите ли от сутрин до вечер?“ – пита Мачката „работиме. работиме, ама не до толкова късно“ – отговаря Тасе. „е така бе, Ромео, кажи ни с какво дойде? с парахода? или с на Пацо кораба? или мейби со аероплан? самолет?“ „самолет.“ „which company? Qantas?“ „да. с Qantas.“ „затова значи… са махнали кенгуруто како запазен знак и на негово место са турили магаре.“ „в Австралия нема магарета.“ „знам, дека нема. защото Тасе, ги внасят от Македония.“ „от къде знаеш бе, Мачка. А ти, возил ли си се със самолет някога? – пита Червения. „ау, ау, ау… шо ме мислите бе? дека съм маджар (задръстеняк от Маджар Маало)? возил съм се хиляда пъти пойке от тебе. последният път се возих, когато бяхме в Германия на хандбал, и през цялото време викам на една руса стюардеса -“шо ке пие пилото от мене? а тя пък ми вика, „пилотът не може да пие, докато лети.“ а аз се смея и и викам „е шо мори, да не го застанат полицаи да духа?“, така ли беше бе, Червен?“ „така беше“ – рече Червения. „а Червения, като сбърка във Велес пътя за Битоля, и вместо в Битола, пристигна в Гевгелия… знаеш за ли това Люде, на които не им се отваря парашутът   89


Тасе, а?“ – пита Мачката. „не знам“ – каза Тасе. „тоя гной карал с фиата чак до Гевгелия, когато го спрели на границата, пристига един митничар и му иска паспорта. Червеният гад му рекъл – А БЕ, ШО БЕ БАТЕ, ОТ КОГА ПОЧНАХТЕ ДА ИСКАТЕ ПАСПОРТИ НА ТАКСИТЕ ЗА МАГИСТРАЛАТА!!??“ „ех, ех, не беше баш така“ – противеше се Червения. таксито внезапно спря. „не мога повече!“ – рече Мирче. „слушай бе, търкало, ей! ако не продължиш да караш, тебе ще те туриме тука отзад, разбра ли бе? разбра ли бе? РАЗБРА ЛИ БЕ?“ „добре, окей“ – отговори Мирче и продължи да кара. „а така, браво, а ти, Ромео, кажи, дупиш ли нещо по Америките?“ – започна нов разговор Мачката. „В Австралия съм“ – отговори Тасе. „окей де, Австралия… клецкаш ли?“ „клецкам бе, Мачка.“ „шо клецкаш бе, аман!?“ „пички бе, Мачка…“ „да те еба и в петела, май не си клецкал. не клецкаш хич. чекии, ти си чекиджия. и тука, и там. ако си ебач, планетарно навсякъде те бива, а ти – защото си чекиджия – никъде не те бива. не можеш ли там да клецкаш бе, па идваш тука да си найдеш невеста, а? така ли е?“ „ама не… дойдох само…“ „не лъжи! ще си дойдеш тука, защото си печелил сто години там. всички мислят, че си пълен с пари. демек дете от фамилия, работливо, мирно, домакинче, и? и шо? ще кяриш най-добрата и сиромашна пичка в махалата, и с първият аероплан духваш с нея в Австралия, така ли бе?“ 90   Алекс Букарски

„не е така, никой никого със сила не го кара и…“ „абе трай бе, трай… шо сакаш да кажеш, а? ние тука шо не можеме да найдеме работа. или не искаме да аргатуваме за 100-150 евра заплата, шо се напиваме и дрогираме всеки ден, не сме окей? а ти, голямата работа, си окей?“ „не съм виновен аз за ситуацията… шо не замина и ти някъде, ако тука не ти отърва!?“ „арно ти вика бе, Мачка, дай остай го“ – намеси се и Червения. „аз вече немам шо да кажам, моля те пущи ме да си одам: Лидия все още ме чака“ – рече Тасе. „ма забрави за Лидия, бе… сега ще те напердаша и отивам при нея.“ „…“ „разбра ли бе? ще я клецна едно три-четири пъти.“ „клецни я, немам против.“ „а шо? демек некоя ирония ми продаваш?“ „не ти продавам.“ „кой не бе… клошарище едно…“ „ей дечко… Мирче… спри я колата… спри я… искам да сляза… спри, спри, спри!!!“ – викаше Тасе. „той ще спре, когато аз му кажа, а ти седи мирен и не джафкай, защото ти ебах мамицата.“ „окей.“ „кажи Тасе, как се ориентираш когато се връщаш от работа!? по тополата!?“ „абе знаеш ли шо, Мачка!?“ „кажи, кажи?“ „ай, ай нищо.“ „кажи! защото ще те очистя бе, да ти еба майката!“ „да ти кажа право – беше, и си остана КУЧЕПЛАШИЛО!!!“ „КУЧЕПЛАШИЛО, а!? хе-хе-хе.“ „хехехехехее.“ Люде, на които не им се отваря парашутът   91


„хе-хе-хе.“ „хехехехеехех.“ „хе-хе. па, аз това през цялото време чекам да ми го кажеш, бе! късно палиш, но все пак никога не е късно да го поемеш дебелия, хе-хе!“ веднага след това изречение, Мачката започна да претрепва Тасе от бой. най-напред си заби коляното в стомаха му. с едната ръка го хвана за рамото, а с другата за врата, така няколко пъти го удари в прозореца на колата, от ударите по прозореца на Тасе му се сцепи аркадата, след което по неговото лице започна да тече кръв. Мирче таксиметраджията се изплаши, спря колата и избяга от нея. Червеният пък, дърпаше Мачката за коляното и бутовете, с цел да спре побоя. Тасе пищеше от болка, докато кръвта му бликаше по новите калъфки на Мирче.

когато Мачката влезе в къщи, свари повторно стария Богдан, който ухилен до уши го попита: „сине, да не върне? (да не вали?)“ „Ай, ай стига… какво върнене, какви църни курове.“ „не, не наистина, кажи дали върне?“ „не, не върне!“ „е, да ми ядеш мъдинята църни…. хауахауахуаа!“ след това Мачката отвори прозореца, изпъна си ръката, за втори път днес се увери дали е „кокуро“ и наистина, такъв си и беше. навън отново започна да вали дъжд.

Мачката забърза юмруците по главата и по всички останали части на тялото на Тасе. дори по едно време Тасе се опита да отвърне, но Мачката беше далеч по-силен и по-развит, така че още повече се разбесня. след няколкоминутен бой, Червеният показа благородство – отвори вратата и извлече окървавения Тасе от колата. след това влезе в таксито, запали двигателя и тръгнаха. остави Мачката пред тях, а той замина да закара колата до Мирчеви. КУЧЕПЛАШИЛОТО – Мачката, беше доста изморен. вече се стъмваше, започна да святка и по малко и да гърми.

92   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   93


Букаро: Посветено на Бюреко

там се отнесох с нея като най-голям скот и по тоя начин исках да и попреча да се влюби фатално в мене.

пиша предимно автобиографични разкази. по-голямата част от случките съм преживял лично, много малко измислям. понякога ми е мъка да изнамирам нови, по-инакви имена за героите, които трябва да се различават от личностите в реалността.

пита ме нещо като: „Алекс, защо винаги имаш потребност да трескаш глупости?“

прииждат читатели и любопитно ме питат – колко от това е истина. казвам им колко много и те се усмихват доволно. но не винаги съм имал приятни преживявания. веднъж писах разказ за студентското общежитие – дом за студенти от много градове. появиха се едни наперени демирхисарци: „промени онова за демирхисареца. направи го положителен герой!“ – нареди ми по мейла едно бесно пишлеме. казах му да пали патъците, а той ми се закани, че ще ме натупа. и – къде е сега? но затова пък, далеч по-неприятни преживявания имах, когато бях на 18 години и ходех на курс по английски език. ходех с една фина девойка, носеща уникалното старомакедонско име Деспина. беше наистина много мила и на разположение на всеки. даваше, заемаше, фотокопираше – имам предвид учебници, разбира се. уроците ни понякога бяха сутрин, на мен адски ми се спеше, а Деспина се сещаше да звънне и да ми каже: айде идвай, без тебе не почваме. и така. един ден се връщахме заедно от курса и отидохме до пейките в парка.

94   Алекс Букарски

отговорих и точно: „такъв съм си аз. шо знам. това ме различава от хилядите нормални деца из републиката.“ тогава и доверих, че пиша. не да и се похваля, демек пич съм, това-онова, ами че моето налудничаво отношение има покритие. всичко е в служба на моята писателска мисия. „ох, наистина съм изненадана. Кой би си помислил, че в тебе се крие бъдещ Пикасо!“ „Пикасо е художник бе, Деспинче.“ „ама и нещо е писал нещо, нали?“ „аха, да, да.“ след това се целувахме. премина в лапане. това траеше дълго – час, час и половина. Настояваше да останем още, но аз не можех да издържа повече, тъй като трябваше да се похваля на приятелите ми. през следващата седмица нямаше нужда да ми звъни сутрин, за да ме накара да дойда на курса. ставах като пушка, почнах да ходя на уроци редовно, и не само това, там бях фин, културен и смирен. не се заяждах и не се карах с никой, въпреки че тамошните тъпанари заслужаваха да ги скъсаш от ташак и да викат – още, още. Люде, на които не им се отваря парашутът   95


Но, Деспина искаше от мен това. Рече: „искам да влияя позитивно връз тебе. утре аз и ти ще се разхождаме, хванати за ръка. Не искам хората да речат – вижте я Деспинчето, ходи с оня будалата, който тропа вулгарности на курса по английски.“ окей, си рекох. лапахме се отново на пейките в парка. от хандбалното игрище се чуваше как свирят „Паркети“. Симсо постоянно фалшираше. една и съща песен я почваха наново, няколко пъти поред. най-после се чу цялата: айде, МЪЖКИ веднъж! тя беше стара облечена във фустан и живееше сама във своя стан (апартамент) аз бех дечко, облечен в сђко исках да є се метна, но не знаех како! огледало мое, огледало свое за нея чука сърцето мое това е да бъдеш ти със мене обичай някой друг а не само тебе целия живот своййй целия живот своййй тя-аааа не говори за никой.

„добре, виж, ще седна да драсна нещо.“ казах и… и забравих. мисля, тогава дори не пишех нещо сериозно, освен по някоя статия за интернет портала Опасна Багра. веднъж, дори не знам какво ме прихвана – дали това че Деспина не ми даваше да я ковна, или нещо друго – седнах и написах еротичен разказ. водех се според формулата – преувеличавай колкото можеш повече, и всичко излезе шибано претенциозно. доколкото си спомням (загубих текста, когато ми откраднаха компютъра) текста вървеше някак така: „аххххх, набивам те на моя твърд кур, ти охкаш все по-усилено, кушетката скръцка и тоя екстаз на преживяването, смесен със страха, че кушетката може във всеки момент да се разпадне, прави акта на удоволствието повече от съвършен.“ девойката, която ковях в разказа, беше наименована като Д., а разказът се казваше „Дупене до смърт с госпожа Д.“ хич и не мислех за Деспинчето, когато го писах, но подсъзнанието ме издаде. и на курса, докато учехме някакви съществителни, местоимения и не знам си що, Деспина ме пита „до къде си със стихотворението?“

Деспина ми поиска да и посветя стихотворение. „не знам Деспина, някак си съм повече по прозата.“ „моля те, моля те!…“ ЦУН, ЦУН 96   Алекс Букарски

реших да се пошегувам малко и и рекох: „иди на Багра, ще го видиш публикувано.“ „важи, важи“ – ми отвърна цялата усмихната. междувременно урокът свърши. аз имах работа при теЛюде, на които не им се отваря парашутът   97


тка ми и се разделих със Деспина. тя отишла на кафе с приятелки и там видяла брат си Иван – 22 годишен лонгур. беше огромен, добре развит, главата му беше насадена на торса, почти нямаше врат, беше висок метър и осемдесет и доста обемен. отделно, известен хулиган – разплакал беше цялата махала. Деспина му рекла – „Влез в интернет, отвори Багра, Алекс ми е посветил стихотворение.“ брат и седнал у дома, включил се в Интернет и видял статията най-отгоре. веднага си помислил, че това се отнася за сестра му. нормално. телефонирал на още трима-четирима добре развити батковци. качили се в колата и се впуснали в потеря. същевременно аз, заедно с едно дебело другарче по прякор Бюреко, спокойно си шеткахме по еднопосочните улички покрай Драгор (реката, която минава през Битоля). усетих отзад как някаква кола шиба със сто километра в час. обърнах се и видях едно червено беемве от старите – как се забързва все повече и повече. качих се на тротоара, а беемвето бързо-бързо се качи и то на тротоара и започна да се плъзга по него. усетих, че някой ни гони. започнахме, без да кажем дума, да тичаме с Бюреко. тичахме, тичахме и стигнахме до един паркинг. там започ98   Алекс Букарски

нахме да се меткаме из паркираните коли. братът на Деспина с другарчетата спряха, излязоха от колата и започнаха да търчат след нас. търчахме с Бюреко без почивка, въпреки че чувствувах как той все повече и повече изостава от мен. тичах със все сили, защото брат є на Деспина викаше че „ке ми я еби пелената“. в ръце държеше една еднометрова летва… след няколко секунди се завъртях и съгледах Бюреко някъде назад. ръцете му бяха опрени на колената. тежко дишаше. пръв го настигна Иван и веднага го халоса с летвата по бъбреците. затичах се. повторно хвърлих поглед назад, и видях как другите двамата се впускат след мене. останалите газеха Бюреко с ритници. помислих си: ако се върна, и мен ще ме пребият за нищо. стигнах до една ограда, изкачих се по нея, влязох в един двор със череша, промъкнах се през треви, натрупани боклуци, влязох във втори, после трети двор и така успях да избягам. после носих банани и нектар на Бюреко в болницата… с Деспина походих още известно време и скъсахме. причината – когато трябваше да изиграем доктор и пациент, за да си развиваме разговорния английски , аз се престорих на импотентен. Деспина много се нервира и каза, че другите може би няма да схванат това като шега. исках да є го покажа вдигнат, за да я разубедя, но тя не ми даде възможност и така тривиално завърши нашата любов. Бюреко сега кара такси и понякога ме вози до гарата. Люде, на които не им се отваря парашутът   99


почти винаги ме подсеща как някога го изпапа заради мен. написаното и посвещението са единствения начин да изкупя греховете си към него.

КОЙ СИ ТИ ДА КРИТИКУВАШ, МЛАДИ ЧОВЕЧЕ за чий кур въобще вися тука? съучениците ми играят на бесеница, съученичките ми гледат каталози със сенки и гримове, врабците просят за зрънца просо по клоните. ебати, всички ще станеме бакшиши. учителят по рисуване редовно повтаряше това, когато усетеше че никой не го ебава и 2 на сто. „МОРЕ ДЕЦААА, АБЕ НА КОЙ МУ ПРЕДАВАМ АЗ? НАПРАЗНОО! АБЕ СИТЕ КЕ ВОЗИТЕ ТАКСИ!“ къде е сега същия тоя учител? съкратиха го за курово здраве. а като си помисля, добре си беше. а тая, тая па? психологът – г-жа Бети. тя ни е психолог само от няколко месеца, но вече всички сме присъствали на по няколко „сеанса“. напразно, държи се все още, като че ли вчера е дошла, затова є измислих прякор, „госпожа Вчерашна“. „заповядай, попълни тоя анкетен лист“ – мазно ми подава някакво листченце с наблъскани въпроси, изписани с грозен кирилски шрифт. „абе, какъв анкетен лист! нищо не попълвам.“ – є отговарям, а ръката є все още стои протегната, с листчето в нея. „уф, ама си негативен бе, Никола, не мога със сила да те накарам.“ „добре, айде дайте ми го.“

100   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   101


взимам го и започвам да чета. гледам и не ми се вярва! 1. познавате ли някой, който употребява марихуана или други леки дроги? Да. 2. ако познавате, обградете някоя от следните опции: а. той е от моя клас. б. той е от другите класове. в. не учи в нашето училище. буаааа, не ми се вярва! ами тая нещастница да иде до горе! до втория етаж, да надзърне в кенефа, ще надзърне ли? кура ми ще надзърне. „извинете, само една опция ли трябва да заградя или мога и повече?“ – я питам, „можеш и повече.“ добре, заграждам всички. 3. напишете колко непозволени субстанции познавате и ги избройте по имена. А-а!!! НА ТОЯ ТРИК МЕНЕ НЕМА ДА МЕ ХВАНАТ. „няма да пиша нищо, госпожо Бети.“ „добре, както искаш.“ „приключих с анкетата.“ „ама защо…“ „защо? ще ви кажа защо. преди две години имаше подобна анкета – да си кажем мнението за учителите.“ „и шо… за една учителка написах, че и се виждат космите под мишниците, когато пише с тебешира по дъската, написах и – да си набави спешно някаква самобръсначка.“ 102   Алекс Букарски

„леле…“ „е да, леле. не и беше трудно да ме познае, по почерка, два пъти ме връща за август. Добре че се пенсионира лани, иначе и тая година нямаше да ме пусне.“ „добре бе, Никола, ама начинът по който си го казал, е обиден.“ „по какъв необиден начин да и кажа, госпожо, че космите и хвърчат наоколо, когато ни се подписва на домашните работи?“ не загрявам защо ме малтретира, когато дълбоко в себе си умира от смях. когато чели препоръката, разбрах че целия учителски съвет се съдрал да се смее. кого се опитва тая да прати за зелен хайвер? „…във всеки случай, Никола, етичният кодекс е много важен сегмент от човешкото общуване“ – дърдори г-жа Вчерашна. уф, мамата ми се еба че є се заинатих. след това влиза класната ръководителка. тя е стара баба в буквален смисъл, гледай я бе, с каква фризурка се е барнала – „а ла Хирошима“, във форма на гигантска гъба. ужас е да се слуша, да се гледа, ужас е да се дели кислорода в една стая с нея. тури ме на първия чин, за да ме трови с нейния гаден дъх, от който ми опадаха веждите. Люде, на които не им се отваря парашутът   103


а колко е застреляна, направо чудо. пише веднъж оценки в дневника и и викам: „госпожо, пишете оценките в графата за втория срок!“ тя пък, ме гледа самоуверено, демек съм се обадил не на място, и ми вика:

във връзка с определени въпроси, да, ние сме тук за да дадем отговори, да ги насочим към истинския смисъл на живота, и да излезем насреща на всички техни потребности, но, неговите нямат мярка, слушаш ли, Николчеее….“ доста мори, скапана, не ме малтретирай. „… а ако ти е роднина министъра, кажи му на него, че не ти харесват писателите. АЗ ТРЯБВА ДА РАБОТЯ ТАКА, КАКТО МИ НАРЕДЯТ.“

„защо, нима сега не сме втория срок?“ е, не сме. ебати загубенячката. ама как не забрави веднъж да не ме вдигне, когато изпитва.

„добре, добре… иначе, кхм, Никола има две слаби оценки, и 11 неизвинени. поведението му вече е намалено заради инцидента с плакатите“ – намесва се и г-жа Вчерашна.

уупс, ето, дойде и майка ми. поздравява се с г-жа Вчерашна, която с очилцата все още ровичка кьораво в купищата хартии по бюрото.

аххх, глупостите с плаката, има предвид кретенските мисли на царя на кретените, гнъсният Пауло Коелю, иначе – любим писател на класната.

„аз съм майката на Никола“ – се представя майка ми на класната и се поздравява с нея. „ето дойдох и аз, иначе ще се задържа за кратко, за Никола ще кажа, че е един солиден по успех ученик, но доста проблематичен, когато става дума за поведение“ – започва „поздравителната“ реч класната. „говорим му вкъщи“ – отговаря рязко мама.

на плаката, покрай другите кретенски мисли, стоеше и оная бе… демек ако искаш нещо – всичко ще ти се сбъдне и вселената ще ти помогне, нещо такова.

знам. Старата няма да каже нещо друго, ще го повтаря като навита пружинка отново и отново, „говориме му вкъщи“?? тия хора се опитват да ме изкарат невъзпитан, бе. окей, по-добре невъзпитан, отколкото лошо възпитан.

и се започна едно шибано разследване, кой го е написал това.

„оплаква се от програмата, банални му биле часовете, банални му биле писателите, биографиите, все нещо го мъчи 104   Алекс Букарски

най-напред аз дописах с черен маркер – скокни до първото гише и поговори с чиновника там, за да се увериш колко е благоразположена Вселената към теб.

изнервиха ме, затова взехме плаката, направихме го на самолетче и го пуснахме в коридора, на края Томче му запали опашката и го хвърли от прозореца.

Люде, на които не им се отваря парашутът   105


„откъде са ти неизвинените?“ – врясва майка ми, когато є показват дневника. мълча, добре, какво да и кажа. трябва когато си идвам у дома да викам „мамо, мамо, днес ме изгониха от час“, кажи, кой да я търпи после? „амиии…“ „бягал ли си?“ „не, не е бягал много, това са му от изгонвания, струва ми се“ – говори класната. „срамота е, мисля вече си 11-ти КЛАС, и още да се разправяме с тебе“ – викна майка ми. нашите ме нервират, когато ми се карат пред другите, насаме като сме, окей – пущам си музика и не ги слушам много. говорят си така известно време, а аз мълча, в такива моменти, дори да те питат нещо, всъщност трябва да мълчиш, демек, да ти стане ясно колко се си осрал. абе… „добър ден.“ ето го, цъфна и заместник директорът Двеста Грама Кафе. да го еба и фацата никаква, като настъпана смокиня е в лицето. „имаме случай на ученик, който възпрепятства учебния процес…“ – като пушка граква госпожа Вчерашна. възпрепятства учебния процес ли? буааааа! от къде ги копат тия термини? какъв кьорав учебен процес, бе? алооо?

106   Алекс Букарски

„аха, аха..“ – кима с глава заместник-директорът Двеста Грама Кафе и ми отправя такъв поглед, като че ли съм беглец от Идризово (скопския затвор). „защо си се сбил с ученичката в часа по география?“ – ме пита класната. „да, и за това сте извикана също“ – обръща се психоложката към майка ми. „сбил съм се?“ – питам учудено. „да, така каза учителят, съученичката станала пред всички по време час и те ударила.“ „това значи, че ме е ударила, а не че сме се били!“ „не се прави на много умен!“ – се заканва класната. все пак това е отчасти вярно, стана глупачката и ме фрасна с раницата, говорех є нещо преди това отзад, малко заяждане във връзка с нейната конска опашка, а женките тия работи ги възприемат съвсем насериозно. няма шестпет. казах є – „ей Мацо, когато ходиш на фризьор (има огромно косище) вместо пред огледалото при него, да не те туря пред Стъклената (голяма огледална сграда в центъра на Битоля)?“ Маца стана и започна да ме удря. осакати ме, да я ебам. „според тебе, нормално ли е да се биеш в час?“ – ме пита класната. „не.“ „а дали ти е за пръв път, да правиш проблеми в час?“ „не.“ „а дали всеки понеделник в часа на класния, ви говоря да не правите постоянно същите глупости?“ Люде, на които не им се отваря парашутът   107


„да.“ „правиш проблеми и на учителката по немски, така ли?“ „да.“ „добре, какво е това твоето надменно отношение?“ – обажда се заместник-директорът Двеста Грама Кафе, който, убий ме, нямам идея как му е името. „вижте… аз мисля, че не беше само моя вината.“ „амии? Мария беше тука. ИЗДАДЕ ТЕ! кажи сега и ти за нея, кажи всичко!“ – мотивира ме класната с полицейска реторика. „какво да кажа? и учителят е малко виновен.“ „не може да говорим за учител, когато той не присъства тук. това не е етично“ – напомня г-жа Вчерашна. „окей. исках да кажа – учителят е просто… досаден, ако беше направил часа по-интересен, аз не бих се занимавал със странични неща, нали?“ всички за момент замълчават, когато, ето – скача заместникът. „кой си ти да критикуваш, бе!?“ „да, кой си ти да критикуваш бе, синко?“ – повтаря и майка ми след него. „тц, тц, тц, жалко за него наистина, млад човек, а толкова критично настроен“ – раздразнено нарежда класната. „Никола, не се опитвай да избягаш от отговорност, физическата саморазправа е сериозно нарушение, за такова нещо ученици изхвърчат от училище!“ – сериозно говори госпожа Вчерашна. „ние разговаряме с него вкъщи, опитваме се да му покажем…“ – подхвърля загрижено майка ми.

108   Алекс Букарски

гледам го заместникът отстъпва, залита, става, известно време се върти с ръцете в джобовете, след което обявява: „хора, веднага се връщам!“ гледам часовника: 3:15. кафе. ще лочи от леген 200 грама кафе. „ето, ще подпишеш тая молба, в която ще помолиш по някакъв начин учителския съвет да те помилва, тъй като учителят те е предложил за наказание, поведението ти е вече на Задоволителен.“ взимам листа, чист, хубав, безупречен на майка, с таксова марка в ъгълчето. „искаш ли да ти го намалим с една единица?“ – пита класната, все едно че плаши малко дете. „не, не, ще се подобри, ще видите“ – обяснява майка ми. „и шо да пишам тука?“ – питам. „НАПИШИ, ЧЕ НЯМА ДА СЕ ПОВТОРИ ПОВЕЧЕ“ – врясва класната. „ами, напиши някое изявление, с което ще изразиш съжаление за постъпката си и че ще станеш по-дисциплиниран в бъдеще, във всеки случай – напиши това, което мислиш“ – добронамерено предлага госпожа Вчерашна. „напиши, че се извиняваш на учителя!“ – остро заповядва класната. „значи, може да напиша каквото искам?“ „да.“ майка ми вдига ръце и започва да нарежда:

Люде, на които не им се отваря парашутът   109


„немой, синко, не прави нови глупости, моля ти се. полудехме с татко ти вече. напиши каквото иска класната.“ „напиши бе, каквото аз ти говоря!“ – вика класната. „госпожо, трябва да пише по своя воля“ – хладнокръвно я поправя госпожа Вчерашна. „не, не. аз му говоря какво да напише за негово добро, сега – не ме схващайте вие погрешно“ – започва да се оправдава класната. през това време, докато се разправят, аз се питам – тая простотия, дали въобще някой ще я чете?

„сега може ли да си ходя? – питам. „да, да, АЙДЕ БЕГАЙ В ЧАС!“ – вика класната. излизам, крача бавно, правя дълги крачки, които силно отекват в празния коридор. поглеждам часовника. 3:35 (следобед) „супер“ – викам си. не трябва да влизам веднага в час. има още 15 минути до звънеца.

започнах да пиша. аз, Никола Димитриевски, давам тържествено обещание, че няма повече да се повтори да възпрепятствам учебния процес… и размислих по-добре – добре бе? толкова бунт туй-онуй, а сега да се правя на пичка? дали и аз съм пичка като всички други? или просто казано – ДАЛИ И АЗ СЪМ КАТО МАКЕДОНЦИТЕ? не, не баш, изглежда… и добавих – можете да ме накажете, но не и да ме победите. фин компромис, половин изречение от класната, а втората половина от мене. или от някой славен генерал, който отказал да подпише капитулация. „а-ха, добре“ – казва госпожа Вчерашна. „какво написа, какво написа?“ – нетърпеливо пита класната. „коректно е“ – отговаря смирено г-жа Вчерашна и го пъха в една от папките. майка ми си изпуска дъха и си спуща ръцете спокойно на колената.

110   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   111


ЗПО*

„облечи се и пристигай веднага в дневната“ – заповяда ми старият.

не спях дълбоко, а плавах в някакво полусънено състояние.

на масичката имаше дълбока чиния, пълна с вода, която попът трябваше да освети ли, благослови ли, не знам.

дотогава за кратко на няколко пъти ме будеха виковете на майка ми и сестра ми из апартамента… споменаваше се нещо – панталони, дънки, а може би и гримове и други облекла. отворих очи, и веднага почувствувах как нещо разтриса кревата, в който спях. надигнах се и видях как баща ми с десния крак брутално ръчка леглото. в лявата си ръка държеше прът, дълъг метър, метър и половина. с бял връх, предполагам от вар.

попчето беше относително младо, избърбори на сложния старославянски 3-4 параграфа.

майка ми беше на работа, по-голямата ми сестра скиташе по стар обичай, а малкото ми братче беше или на училище, или на занималия. „ставай, айде ставай, денят мина.“ „добре бе стария, ето ставам“ – отговорих, с цел да прекрати тръскането. но не спря, само продължи помпозно да говори. „денят да те види, еййй! слънце грее навън.“ отново заспах. накрая ме събуди упоритото звънене на вратата, половин час по-късно. старият се затърча да отвори. това беше поръчаният поп, който трябваше да ни бае в къщата. * (ЗПО – някогашният училищен предмет – „Запознанство с природата и обществото“, приблизителен аналог на българското „Родинознание“)

112   Алекс Букарски

старият набожно се прекръсти, благодари му и му плати. „види го бе, види го…“ започнах да се бунтувам, още докато попчето продължи да ровичка по сградата. навсякъде смърдеше на химически нетестиран тамян. надзърнах в чинията, която беше пълна с вода. вода като вода. видях една удавена мушичка в нея. хаа – рекох си, сега може би ще възкръсне. „не ми се вярва, ей… дойде дъра-бъра и кеш. моят приятел Спиро трябва триста километра да мине дневно за тия пари. единствения бог, който някога съм виждал е Георги Колозов (известен македонски актьор) с белите чаршафи.“ – рекох, опитвайки се да наложа темата за разговор. старият си миеше лицето и се опитваше да ме игнорира. „на теб говоря, пролетарю!“ – вреснах.

Люде, на които не им се отваря парашутът   113


старият ме изгледа нахално и продължи, все едно нищо не е било. това ми даде смелост. „стария, ти не беше ли комунист, бе? ти си комунист бе, не знам защо ги приемаш скапаните попове? добре бе, човек – не виждаш ли, че ни ограбват? срамота.“ „...“ „бъди комунист до дупка, до край. а не като сега. виж се сега. като хамелеон се пребоядиса в религиозен фанатик.“ „шо знаеш ти, шо е да си комунист?“ „знам!“ – извиках триумфално, защото старият накрая се поддаде на провокацията. „това е човек, който се съпротивлява на религиозните рекетьори. като тоя… видя ли го бе? истинска рекетьорска мутра, ако си обръсне брадата, естествено!“ „ее?“ „данък, харч. добре знаеш, че поповете в турско по подобен начин са рекетирали по къщите за празници, придружени от заптии?“ „...“ „ти не беше ли комунист, а? ти си комунист, защо ги каниш – не гледаш ли, че ни ограбват бе, а? срамота.“ „трай, а, омръзнал си ми.“ откакто стария го нарочиха за структурен излишък, съкратиха го преди няколко години и го пенсионираха с някакъв измислен стаж, беше станал дълбоко индоктриниран в религията. купуваше календарчета, джобни библии – чудо! но, приказките за комунизма и тия дрън-дрън досадни приказки, като че ли го засегнаха и започна да полемизира на тема – 114   Алекс Букарски

„хубостта на някогашните социалистически времена“. „не се сещам да е било така. всичко, за което се сещам, беше ранното ставане. мама викаше – айде синко, купи млеко“. мляко, да го ебам! не стана ли до 8 часа, нема млеко. абе в осем – късно е вече. до седем и половина, чакай по опашки, и го опаковаха в някакви смрадливи найлони, като че ли не са чували за картонени кутии. посрещнах 1991-ва на шест и половина години. „абсолютно идея си нямаш за какво говориш!“ – противеше се старият. „добре бе, ето, айде. кажи ми най-доброто нещо в старата велика идеологическа система?“ това го изтърсих на майтап, ама старият го възприе сериозно. „айде кажи, кажи ако има каквото и да е положително!“ старият мъчително мислеше, и изведнъж триумфално удари с юмрук по масата и викна: „тогава, тогаваа… можеше свободно да отидеш до, до… айде да речем – до Прищина!“ „Прищина?“ „да! и да легнеш в парка на пейката там и нищо да не ти се случи до следващия ден, докато се събудиш.“ „е и?“ „как бе, ‘е и’, а днес… днес ще те вдигнат заедно с пейката, имаш ли ти акъл какво говориш?“ Люде, на които не им се отваря парашутът   115


започнах да се смея наум. вече и лицето си не можех да си сдържа. пейката в Прищина. яко. попитах: „а защо на пейката? ако ще ходиш в Прищина, спи на хотел.“ „да де… ама за хотел трябват пари… тогава не трябваха ни пари, ни нищо.“ „за пейката? в Прищина?“ „айде бе, не си прави майтап с мене. гъзът ти е още пълен с лайна и си умираш да си контра на всичко.“ старият страшно се вкисна, а моята саркастична усмивка го доуби. „още не ми се вярва, значи. дойде поп и ни обра.“ „айде, айде кюти там. и иди да ми купиш вестник.?“ тъкмо си обух маратонките и на вратата се появи Баксата (Щайгата). тежък случай на хроничен алкохолик. екс-колега на стария от фалиралата фабрика за телевизори, която е без никакви реални надежди за рестарт на производството. целуна ме. олигави ме. с ръкава от блузата започнах да си бърша олигавената буза. като влязохме в стаята, старият ме погледна укорително. напразно, твърде късно. 116   Алекс Букарски

като по клише, Баксата потърси атласа. „айде, отвори сега картата на СФРЮ! къде пише Пула? а? търси сега Тиват. не, не не… тууука, туука, е тука е! виждаш ли го?“ – взе ми показалеца и започна да го хлъзга по хартията по похабената от пръстите пътека. досаждаше както обикновено, за неговата легендарна военна служба през 76-та година, устата му се пенеше, лиги течаха като от стръмна планинска река. разказваше. същите и същите неща. слушахме за милионен път – за единствения шибан период в неговия шибан живот, в който е имал някаква шибана роля. имаше и татуировка под лакътя, която с радост показваше. това беше, струва ми се, някаква глупава котва. над нея имаше „йероглифски закодирана“ дата. хвана се за джобовете на панталоните и извади едно снопче пари. „сине, айде по бира.“ хвърлих поглед към стария а той като да ми викна – „не, и не!“, и останах с впечатление, че е готов да скокне и да ми отхапе ухото от бяс. „купи бира бе… виж го! айде да не се караме! ако обичаш чичо ти Бакса!“ - неумолим беше Баксата и напъваше пак да ме олигави. Баксата стигна финалната фаза, в която трябваше да Люде, на които не им се отваря парашутът   117


го изгоним с план „Б“. старият започна да се облича и му каза, че трябва да ходи на пазар. гледах горкия ми татко как несръчно се облича. изглеждаше доста смешно. нагоре беше с кожено яке, а надолу със сиви шорти.

то по-късно подробно описах в дневника си.

с дупчици, прогорени от киселините на акумулатора, който нон-стоп влачеше у нас за зареждане.

татко отвърна, че целият е изгнил и, че за кур не го бива. мама го обвини, че не е отишъл на пазар да купи всичко което трябва. татко се отбраняваше, и я пита – дали мислела малце с главата си, дали има пари за да оди на пазар да купи сичко шо треба. хвърли големия скапан кромид.

* * * мълчи, да го ебам. изритахме го някак и старият се върна, когато стана „безопасно“. дойде време за обяд и майка ми се върна от работа.

татко взе първо гнилия кромид, мама вресна – остави го него, море, с него трябва обяд да ви направя!

не уцели. кучето все още лаеше. върна се до мивката и от там извади бомба. това беше едно празно, зелено, бирено шише, в което мама преди пълнеше домати.

бях гладен като вълк. попитах я – „какво има за обяд?“ „не гледаш ли синко, че сега си идвам от работа, защо не питаш татко си?“

понесе го със себе си. забърса му върха – уж чисти оръдейна цев. междувременно дойде и сестра ми, така че всички се подредихме по прозорците.

и да исках, не можех да питам татко си. вече се караха двамата, наемателите над нас тупуркаха като добитък. старият взе пръта и с него започна да думка и да прави дупки в тавана, наемателите спряха, но започна да лае едно кученце.

мама ни нареди да гледаме само през бялото перде. замижахме. татко силно замахна с вика „цръкни, да ти ебам джукелата“. шишето литна. не видяхме точно къде падна, може би защото старият употреби прекомерна сила и удари и палеца си междувременно.

лаеше като побесняло – гледаше го млада новобрачна двойка, която не беше тук през последните няколко седмици, но бяха оставили кучето да лае в двора на къщата пред нашия блок.

потече му кръв. кучето заквича болно, като че ли шишето разсече главата му на ситни парчета. след две-три изнасилени джафкания и то престана. почувствувахме се победители.

ние млъкнахме, но кутрето виеше като фолк-звезда, чийто мениджър є е обещал турне в Австралия. тогава старият стана, развиха се следните сцени, кои118   Алекс Букарски

всички в махалата мразеха шибаното куче, но само нашият татко успя да го накара да млъкне. кучето, а не нас. отново настана мълчание в стаята, чак докато мама не го прекъсна с обичайната си закана: Люде, на които не им се отваря парашутът   119


„ебете си майката, ще ви зарежа всичките!“ никой пет пари не даваше за тия закани на мама. тя пък, провокирана от всичко това – още по-упорито го повтаряше. след това се обърна към стария, който лежеше на кушетката и гледаше ТВ. „дали си му виждал маратонките, шо му ги купих миналия месец?“ обърна се към мене и рече: „глупак!“ „пичка му майчина, къде ходи не знам. къде газиш ебати, а? да не ходиш по минно поле?“ – намеси се и старият. „казах ти, да не играеш футбол с тези маратонки. другите са ти за игра. старите.“ „на тия шпицът им е по-добър“ – отговорих на инат. „чу ли го бе, шо рече?“ – викна на татко ми. старият хладнокръвно гледаше ТВ, някакви посрани новини. сестра ми отиде в кухнята, постави фолио на котлона и започна да пече филии. неврозата на майка се прехвърли върху сестра ми. „знаеш ли, че щерка ти си има приятел?“ „приятел-наркоман“ – рекох. „на мен пък ми изглежда нормално, ти си тоя, който се друса! не можеш ли веднъж без да ти знае муцката?“ „тоя взима такива дроги, които го карат да си държи муцката затворена.“ 120   Алекс Букарски

„нема такви дроги, синко. ако се дрогира, ще се забележеше и от самолет!“ намеси се и сестра ми и гръмна разправия. аз си затраях и се сетих за случката миналата седмица… значи, беше във вторник, а във вторника от всичко ми се драйфаше. в училище големите ме напердашиха… беше ми писнало и от пъзливите ми приятели, които седяха настрани, и от учителите, които твърдяха, че големите са палави деца или по-лошо – твърдяха, че сам си го търся. върнах се в къщи. влязох в спалнята, старият хъркаше и изглежда спеше дълбоко, отворих гардероба. извадих пистолета изпод неговите изгладени за официални церемонии ризи. за момент си помислих, докато ми течеше кръв от разбития нос, че сега е идеалния момент да се върна назад и да пречукам шибаните садистични копелета. разгледах внимателно пистолета, който ми омазваше пръстите. старият ме учеше да гърмя с него. вярваше, че живеем във война или че войната скоро ще започне. проверих дали е зареден, защото старият го държеше зареден – веднъж го чистеше и каза на мама -че някой ден, ако го нервираме, ще видим пак заредения пищов. „да знаете, това ще е краят на всичко и всички.“ „шо правиш?“ – пита ме старият, който междувременно се е събудил. „нищо.“ „е, ако е нищо – марш на училище!“ Люде, на които не им се отваря парашутът   121


и тъй като бях с гръб към него, успях да скрия пищова под блузата. все пак, признах му, че ме биха в училище. по-добре беше да ида там и да ги изпозастрелям, отколкото стария да разбереше, че съм посегнал на пистолета. „айде, ще дойда с тебе.“ отиде и… се срещна с класната. старият изглеждаше доста възбуден. пита – „това образователна институция ли е, или Алкатрас?“, а класната се усмихваше. „наказахме ги“- оправдаваше се, „и ако трябва, пак ще ги накажем.“ старият едва се успокои. аз – не. тръгнах по улицата като се надявах, че може би ще се натъкна на някой от тях. на ларгото, на булеварда, в парка, където може би ще бягат, но няма да могат да избягат. да ги избивам един по един като на лов, като на кино. за щастие или за нещастие, все едно – не успях да ги намеря. успях само да попадна на сестра ми, която се лапаше в парка с шибания социопат. приближих се, и няма шестпет, извадих пистолета. не така, каубойски, ами малко несръчно. но и без друго, ефектът беше силен. сестра ми писна, а след това се хвърли в скута на типа, който ме гледаше равнодушно.

забелязах как сестра ми държи нещо в ръката си. питах я – какво е това? отговори ми – нищо. питах я още веднъж. не ми отговори. като че ли отговорът значеше смърт и за двамата. най-после и го изтръгнах от ръцете със сила. беше очна линия, или нещо подобно, не разбирам от гримове. взех очната линия, хванах идиота за врата и на челото му начертах една черна точка. „ето, тук ще те гръмна, ако направиш нещо на сестра ми, разбра ли?“ на сестра ми това и се видя смешно. започна да се хили неудържимо. през смях ме попита: „окей бато, а кажи що мислиш за Дарко? убав ли е? харесва ли ти?“ „аха. убав е. много хубави черти има на лицето… ама за жалост грешно подредени!!!“ – ядосано и отговорих. типът не пророни и думица. разви се цяла шибана мелодрама, а той стоеше като хиберниран. с точката на челото ми приличаше на индийка. почти. на сестра ми все пак и теглих едно конско.

добри бяха тия дроги, изглежда. 122   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   123


„всеки носи определени последици за постъпките си“ – дори не знам какво всъщност означаваше това, да го ебам, но го бях запомнил от една пропагандна листовка ‘за борба против оръжието’. * * * най-после мир в къщи. така рядък… сестра ми беше излязла навън, най-вероятно с „индийката“, старият заспа в съвършена позиция на дивана с дистанционното в ръка, а майка ми излезе с думите – „нема да ме видите повече“.

като литературен класик. а може и да съм. в зародиш. „…в моето семейство ролите са разпределени. аз, например, имам задължение да хвърлям боклука, сестра ми да бърше прах, когато майка ми е уморена или е на работа, а татко ходи на пазар и пазарува. ние стоим в нашата детска стая. особено когато дойдат гости или някой чичко – колега на татко. ако се случи това – татко любезно пита – какво ще пие гостенинът? и щом гостенинът отговори, с тичане отивам до самообслужването, за да купя необходимите стоки. също така, имаме и кученце, което радостно лае и внася живот и радост в дома ни…“

изпържих си яйца и докато ги бърках в тигана, си дойде и по-малкото братле, остави училищната раница на стола и културно отиде да си измие ръчичките. в цялата тупурдия забравих да ви кажа за него. той е на осем години и половина, втори клас. има свой блог в интернет, но ме закле да не казвам на никого. „бато, дояж си и ела в детската да ми помогнеш малко за домашното.“ отворих тетрадката, на чиято корица с печатни букви пишеше „ЗПО“ – домашна работа прелистих няколко страници и стигнах до заглавие „Моето семейство“ запалих жълтата лампа. радиото повече шумеше, отколкото свиреше. взех химикалката в ръка и започнах да пиша 124   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   125


BITOLA CRIMI FICTION: ФИЛМО МОЙ седяхме и пиехме в кръчмата, бяхме се събрали добра компания. пукаше играта. за седми път се изпълняваше най-новата песен на Цеца – от Ване, с неговия бенд „Империал“. Ване винаги е усмихнат, вчера завърши земеделското училище, след шест години влачене. (Пепи, собственикът на кръчмата, го ебаваше – Е бе, Ване, ти все едно факултет завърши!) Ване може би е най-тъпото парче на света, но е вечно усмихнат, кой знай – има си скрита логика, сега ни пееше. наредени на три дълги събрани маси в кръчмата на Пепи; кой от кой бяха – Ламбата, Игецо, Мухъла, Зоки шиптаро, Качо (от шо се качваше по дърветата, го викаме Качо)… и едни генимаалци (от квартал Гени Маало), все стабилни момчета. пият, вдигат ръце. Качо непрекъснато ме дърпа за ръката. „бато, бато, оня ме напсува…“ „не бе, така ти се чини, шо ти е.“ „деба мааму, ставам са и ке го ебам за пример!“ откакто се помня, има по някой чалнат в компанията, а и – пиян, и му се отвръзва чавката. по-арно да паля патъците по-рано. ще направят търкал.

имаш – на спиенье.“ нямах сестра, това е майтап, иначе ще се изколим на място. „при вуйна ти, самовила“ – му отвръщам. жив човек гледам няма по чаршията. духа ветрец, охлажда ми запотените подмишници. одам накъмто чешмичката. таман стигнах до пейките пред чешмичката. на пейките там седяха две развити батенца. гледат ме навъсено. продължих си по пътя и се качих на тротоара, усещам ония как вървят след мен. а, тоя път го изпапах, си викам. „стой, стой бато… ей, Мендо!“ дали да драсна моментално от тука? не бе, шо, да се правам на пичка сеа. „а?“ ПЛЯС!!! ПЛЯС!!! ми вкара два шамара единия, шо беше ко лопата на багер и директно се гътнах на земята. другия ме ритна два-три пъти в слабините. превих се, защото болеше.

слушам зад мен някой ми вика: „кай ойш, море, да ти ебам тая една сестра, шо я 126   Алекс Букарски

„ти бе, кога мислише да си го вратиш борчо?“ – ми викна тоя първия, шо ме мана, глеам на ухото си имаше Люде, на които не им се отваря парашутът   127


обичка във формата на ташаци. „кой борч, бато бе, сгрешили сте.“ бяха всичко на всичко 800 евро. взех си едно ударено Фиат Пунто от 95та. чаках да ми дадат едни пари, шо ги спечелих, работейки в туристическата агенция, от там ме прецакаха, затвориха агенцията, шефа се ската нанякъде, а аз бях взел пари назаем от един баровец в махалата, арно ама, той потърсил от някой от мафиотите на Червения, и той му дал.

мобилния, да се обадя на Светлана. „Светлана муце, кай си?“ „ти рекох, да не ми се обаждаш веке.“ „шо се лютиш, ти рекох ке уредам все.“ „шо ке уредиш бе, умрен еден.“ „ке те земам, за шес’ месеци най-късно.“ „по четири пъти во две години по шес’ месеци ме земаш, море.“ „хаха, развесели ме, колко те обичам да знайш само.“ тиит, тиит, тиит.

така се комплицираха работите. „на Червения бе, кьорав.“ „ееее.“ „е, се сети, да те ебам.“ „стани, не се влeчи по земята, срамота е“ – ми викна тоя с обичката. знаех ги. умствено болни. миналата неделя във вторник пред „Кирил и Методий“ го накарали Тасим Вампиро да им лиже обувките, говореха за това при Пепи. сериозно започнаха да ми се заканват: „до утре вечер да ги найдиш парите како знайш и да ги дойсиш, иначе те ебахме тебе… а и целата фамилия.“ „разбра ли, да ти ебам живите?“ заминаха си. станах, изтупах се. добре че тук беше чешмичката, та се умих. първата мисъл ми беше – от кай да им найдам са пари, да му ебам майката? реших с още малце от кредита, който ми остана в 128   Алекс Букарски

звъня пак, изключила го е, да я ковам. затова пък имам номерчето на Мара курвицата. „Маро, кай си?“ „ето, седам дома и сама си досаждам.“ „си за игра?“ „кай то?“ „си за игра?“ „абе, късно е?“ „шо е мори, да не ти викат твоите?“ „е, добре ай.“ „те утепах от кандисване. ай, дойди во парко.“ дойде Мара. тя ми е любовница, пичето го има фърлено на асфалта. щом дойде, веднага я залапах. седнахме на пейката пред джамията и взехме да се боричкаме. На Мара такива думи не и трябват – Маро обичам те, ти си ми най-милото! шо викаше дедо ми Панде, бог да го прости – НА ВРЕМЕТО ПЕТ КУРВИ НЕМАШЕ ВНУЧКО; СА ПЕТ ПОЧТЕНИ НЕМА! Люде, на които не им се отваря парашутът   129


„Мендо, кочан ладно е, идиот ли си, какоф си.“ „сей мори, романтика прайме“ „е шо романтика море, априло не е дойден още.“ „ами да ми я даваше Качо фиатката, во неа ке те земех.“ „потърси му я.“ „е, кай на куро сеа? кой знай кай се запияни.“ повторно се залапахме, се станахме вир вода. „ама ми студи“ – ми се жали Мара. „да пойдам до дома…“ „и?“ си мислам шо ако одам дома па? напушва ме смях и є викам:

а да обера някого? 800 евра бато нема да има, това е сигурно, ама малце-помалце мож да се събере некоя банка! влязох в първата количка, така по-големичка от другите „тиковци“, изглежда беше голф тройка? батето имаше наведено главата на волана, дремеше, поразбуди се като влязох, ама аз директно го хванах отзади за врато и извадих чекията. „вади го оборота.“ както играехме ко мали „стражари и апаши“. хвана ме смях. ако се засмея, изядох го на бел ориз. не го загледах в лицето.

„да си взема якето?“ като се засмя и Мара (шо ги трака зъбите ко зарове, ти да видиш, брат) помислих си, ще се задуши. и така половин час по-късно, без скършен денар, с дънките отпреди казармата, ходех сам по стъргалото, всичко ми беше преко таквото. имаше некакви пичове шо идеха от отдолу, единия русокос, го извай куро и се измоча пред „Веро“. чоеко шо беше охрана на конзулато, излезе от будката и му се развика, оня куро го заболе. а аз одех и одех, ко глуа кучка, бех некъпан от три дена. смърдех ужасно, хвана ме криза, дойдоха ми лоши мисли, дойде ми идея, че тука по-долу – при „Епинал“, има чакащи таксита. 130   Алекс Букарски

„Менде бато, ти ли си?“ „а?“ глеам по-убаво, той да ти бил Зъбо от Боримечка. лееееееееей!!! „Мендо бато, пиян ли си?“ – ми вика. „малце.“ „дръпни го ножо, ке ме заколиш.“ „е, извини чоек.“ поразговаряхме. кой ебан късмет, пойкето са или келнери или таксисти или пазачи в тухларната, или копат в ТЕЦ-а в пепелта… има некои мафиоти, които продават кока, като Цанчето например, който от дрогите целио е щърбав и с една бърза „Ямаха“ се пърчи пред пичоците. Зъбо ми се жалеше, че нема работа. Люде, на които не им се отваря парашутът   131


„немам я!“ извади едно топче пари и започна да брои. „ами како сакаш ти, от два до седем да караш такси, а до два висиш по механите. не се прави така. стани си рано насабайле – къмто седем, седем и половина и карай докъм обяд, и ке го извайш кяро.“ „абе кой кяр, треба да одам дома да се колам со стариот.“ – вика Зъбо. „ей и това, шо викаш.“ „еми така де, мислиш мене до кяро ми е.“ излязох от таксито, видях че било голф тройка – значи познах. не ме бива в обирите, шо… да идам дома от старио да потърся – нема, сух е. това шо го имаха, го потрошиха за брат ми в университета, за да го запишат на факултет, след една година се врати ко посран. отсекога ми го правеха учен, а хабер си нямаше, мене да ми ги дадеха тия пари, три факултети ке завършех, ебаго. но, зарязах тия мисли. заболя ме сърцето. без пари, един нормален приятел неам, приятелите от квартала – всичките лъжци, пропаднали, без жена, без нищо, напиват се по кръчмите. тия, които успеха да си хванат женска, я напомпаха и направиха по три деца. До бившия „JАТ“ при контейнерите пред „Обител“ срещнах един клошар как събира кашони, кори за яйца и друга хартия. 132   Алекс Букарски

„бато, от кай да найдам осемстотин евра?“ – му викнах на майтап. „еми, шо не пробаш при Шехерeзада в контейнерите, там можи ке найдеш.“ и клошарите се ебаваха с мене! след това, изморен, капнал, се прибрах дома. по пътя го гледам народо как се събира по спирките за към работа, ето, мислят си – младо чоече оди на работа. влязох у дома, едва си свалих маратонките и легнах като прокопсан. в три след пладне се отвори вратата и чух майка ми, как шо вика: „ако ти се яй, ела да яйш.“ изсърбах лещата. убо ми дойде. старите нещо ми намилаха, както обикновено, ама не се заслушах. говорят ми като на дете. значи, ако не успееш, всички ти намилат, демек по-яки са от тебе! поисках на старио пищова. имаше кратък муабет: „за шо ти е?“ „онака.“ „да не убиваш?“ „можи треба да почнам.“ замисли се малко и люто рече: „иди в затвор шо, нема те храниме цел живот – господинчото!“ „не се ядосвай бе, стария, ке пукаме кай къщата на Люде, на които не им се отваря парашутът   133


Качо в Буковски ливади.“ отиде, взе го и ми го донесе. бех на улицата срещу дървеното мостче, и „Хигиена“ покрай Безистено, па тръгнах накъм „Явор“. Срещу задната част на Уредо беше канцеларията на Червения, имаше фирма за някакво представителство, убий ме, немам идея за шо. там, ко на филмовете, застанали две батенца, между които единия от снощи, оня с обичката на ташаци. „кай одиш?“ „Зоран ми треба“ – му викам, защото на прякор само приятелите смеят да го викат. „за шо?“ „имаш кеш?“ „аман бе вие? разбира се, имам. сакате да ви го покажам?“ „претърси го.“ „остай го бе, ебиветер е целио. още и да го претърсваме, вчера го изтресохме ко въшка, шо ке напрай?“ – рече тоя с обичката с ташаците. „Червения рече, да претърсваме всеки, който е съмнителен“ – добави другият, една грозна отвратителна мутра, с дебели бузи, като булдога от „том и джери“. готово, са ми го натикаха у гъзо, си помислих, но, звънна му мобилния и се заговори, гледам го тоя с обичката, а той ми вика: „ай, бегай, да ти ебам фацата.“

134   Алекс Букарски

влязох вътре, само мафиоти. седи Червения в един кожен стол, врътка се като „Кръстника“, а кой беше довчера Червения? тепахме го ко беше мало дете. цигари не от тука близко, ами от бензиностанцията ни купуваше. сега сей с една ТОРБА пред мене мъртво сериозен, пълна с кеш, с пачки пари, взема ги и ги брои. „ооо, кой глеам.“ „кай си бе, Цървен.“ „како оди работата, Менде бато?“ „арно, ето…“ „ке пиеш по едно?“ „не, благодарам.“ „чай бе, сей. не ми идиш секой ден на гости.“ взема, върти с дебелите пръсти по телефона. „абе вие, бизнесмените.“ правя му четки. „сей бе, шо ти е.“ „бато Цървен, ти го носам борчо.“ „кой борч бе, бато?“ бръкнах с ръката надолу, в панталоните. „заставата“ малце ми се хлъзна, напрайх бързо движение с рамото, ама Червения се хилеше и не се усети. „ами 800 евро, шо ги зедох от Качо.“ „ееее… ми кажаха. е па, арно. него 1000, требаше да ми дайш с лихвата, ама ай защото цел живот се знайме, едно сме, отстъпка в цената.“

Люде, на които не им се отваря парашутът   135


вбеси ме направо, го извайх пищова. „ей, ей, Мендич бато, улав ли си?“ „не викай, да ти ибам корено.“ „абе сей, спущи го, КЕ РАЗГОВАРАМЕ!“ „шо ке разговараме, мамицата ти.“ необяснимо, неописуемо, усетих все едно ме удря ток. след секунда, гръмнах, в афект! след първия куршум пуках до край. като гледах на времето по филмите това ми изглеждаше пресилено, сега – всичко реално.

някак глупаво извиках, вадейки куп пари. чоеко най-напред се ядоса, ама парата има як ефект и изхвърли госпожата, която с найлоновите торби от пазара едвам излезе, гледах наоколо да не идва някой. „къде да карам?“ – ме пита бакшиша. „ами… вози бато, накай гръчката граница“ – баровски му заповядах. тръгна „Заставата“ 101, целата в ръжда. „филмо мой“ започваше с ново начало…

тялото на Червения се свличаше на земята, дулото на пищова димеше, не мислех да духам в него. чопнах торбата с кеша. в паниката няколко хилядарки, шо беха на масата, не успях да ги напъхам в нея. пистолета с мен, излизам навън – в коридорчето се бяха събрали доста хора. щом видяха пистолета, се вдървиха сите. ебати мъжете. тая, секретарка шо му беше – вресна, но не є паднаха филджаните. не беше съвсем като на филм. беше като в МОЙОТ ФИЛМ. „дръпнете се. айде, по-настрана, да ви ебам племето!“ дръпнаха се, направиха ми път. отворих вратата и литнах по стълбите, взех да търча в паника, на спирката пред Уредо (магазин за електроуреди), стояха нелегалните таксита, влязох в колата, некаква тетка чекаше. „тетко, излизай.“ „шо я гониш жената море, главоч“ – заяде се бакшиша. „на ти кеш.“

136   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   137


Скопска фаза

138   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   139


АЛТЕРНАТИВНА ЖЕНСКА отворих вратата на стаята и заварих вътре Златко. започнах да го тормозя, няколко месеца не бях ебал. навън беше тъмна нощ…а и в стаята нямаше светлина. „и ти си є нещо като приятел, а?“ – го попитах. „па, да…“ „и не искаш ли да я ковнеш?“ „не.“ „дори и да ти даде от първия път? дори и да ти се усмихва и да си навири голите цици? или пък, не знам – да ти се нагъзи и сексапилно да ти вика – дойди, плесни ми го!“ „не, не.“ „не, а?“ „НЕ!“ гледам го във фацата темерутска. продължавам. „ти трябва да си обратен бе, бато.“ „айде стига, не съм обратен… ами, все пак зависи… не, не знам наистина.“ „идиот ли сє, какъв си? или с целия си акъл чакаш тя наистина така да направи?“ „ама…“ „нема ама. не, сериозно, кажи, сам ли се обслужваш?“ – изгаврих се, защото Злате очевидно беше тъп. „ние сме преди всичко приятели! разбираш ли? не сме всички като тебе да ебиме всичко шо има „п“ между нозете… опитай се някак да го загрееш това.“ „какви приятели бе, льоко льокосан. и свободно речи – пичка. да те еби „п“. 140   Алекс Букарски

„добре, ето – пичка.“ „ето така. само ми кажи, как така – тя позволява някому да є гали пиченцето… а на някой друг не. например като на тебе. също като в оная песен „Скопие“ на Т. Б. Трачери – колко бях щастлив, когато с тях седях/чантите им носех, до дома ги следях.“ „е, шо сега, и?“ „как какво? защо некой я ляга, а ти не… айде, обясни ми. напразно „проливах кръвта си“, опитвайки се да го убедя. „не знам бе, не знам, шо не я питаш ти, за да ти каже?“ „види, аз мога само да я ебам. не и да и поставям въпроси!“ „седи мирен бе, ебач!“ „окей, Злате, не мога да се сравнявам с тебе. ти и понататък бъди верен приятел, само внимавай: жените правят приятели, или нещо такова, всички с които не искат да си легнат… а сега, разбра ли!“ замълчахме и двамата, в интерес на истината и аз (Станко) откакто дойдох тук (в Скопие) в Университета, станах приятел на еднооо… „20-30 цури“. хора, тоя факт просто убива. тъкмо когато тая мисъл ми дойде наум, в стаята влетя вбесен съквартирантът ми Бранко. шест години беше тука. шибан ветеран. Бранко беше по-бетер и от мене. за последен път боцна през юни. Люде, на които не им се отваря парашутът   141


да, и сега сме юни, ама година след това. жал ми беше за него… влагаше всекидневно убийствен труд.

ко, размахвайки ръцете си във въздуха. „ти си виновен!“ – провокирах го. „не сери!“ „окей, окей.“ оставих го малце да диша. но, не за дълго:

„пичка є лелина, ей, да є ебам всичко!“ – развика се още от входа. „коя бе, бато, коя е сега? оная от Виница ли?“ – питах. „ами коя друга?“ „е па, да я ебам и аз нея значи… три дена очите ми сълзяха, докато и правехме презентацията в Power Point. а ти, ти, тенджере, демек си скромен и викаш – седи, злато, нищо не треба, е, сега знаеш ли шо?“ „шо?“ „сей ми на куро сега!“ Бранко удари с юмрук в гардеробчето, на което висеше постер на неговия любим Ман. Юнайтед. удари и по масата, па стана, фрасна два – три пъти и вратата… и я проби, бравата хвръкна в коридора, за втори път тоя месец я избивахме. „леле, ще дойде управителят, ще го издухаме.“ първият път, джанъм, аз я откъртих, когато (не знаете, нали) М. хвана пътя от тука. заядох и Бранко: „ало Бранко, шо прайш ебате? сега ке треба тая виничанката да я викнам и покрай шо мъжки да я наебам, ке треба и нова врата да ми постави… слушаш ли ме, море?“ „леле бе… леле бе… как се нервирам… – викаше Бран142   Алекс Букарски

„шо стори бе… кой от кой сме… чекиджии по-големи… ако бех попаднал в някоя ебаческа компания, покрай вас и аз ке ебнех нещо… ти ебаммм и компанията… ти ебаммм… атмосферата… чекиджийска!“ „ей, айде не се нервирайте за глупости… ще се оправят нещата“ – намеси се след известно време, Златко. „пичко, кюти. защото кой ще те слуша, ако ти почнеш да ни съветваш как да другаруваме с жените... сигурен съм, знаеш – твоето име ЗЛАТЕ с огромни букви е изографисано в нейния приятелски лексикон, съставен от стотици, милиони овци -приятели като тебе.“ „лайномет“ – късо отвърна Злате. „е шо да правам? да ебех, ке се смеех, ама така?“ Бранко си нарани пръста на ръката от удара. тръгна да си търси лепенки при комшиите. Злате не можеше да ме издържи, зачезна и той нанякъде. останах сам. дойде време и аз да опитам нещо. излязох на балкончето. извадих мобилния, набрах. „ало, кай си ти?“ „ей, Станко.“ „да, арна си?“ „аха. ето, тъкмо пиша.“ „пишеш?“ „курсова работа, всъщност един приятел ми я пише. аз Люде, на които не им се отваря парашутът   143


му помагам само.“ „помагаш му? как? окуражаваш го?“ „диктувам му.“ „ха, на какво?“ „ахх! като те хвана аз тебе!“ „знам, че ще ме хванеш, ама въпросът е – кога?“ „не знам.“ „кой знае?“ „ако е до мене… може да чакаш и цел живот!“ „пичка му лелина!“ „шо рече?“ „нищо, нищо… и кога ще се видиме? утре? вдругиден?“ „другата неделя… струва ми се.“ „струва ти се?“ „имам много за учене…“ „а, да, да. ще се чуем, айде чао.“ цял ебан живот да я чакам? да є бъда приятел като Златко? да къртя и да пробивам като Бранко?

запалих двигателя на количката, не трябваше много шофиране. две, три, кой ги брои вече, висяха на ъгъла край бензиностанцията до сградището на Телевизията. паркирах и излязох, протегнах си ръката напред и на най-високата от тях и направих знак да се яви. тя прие повикването. „курва ли си?“ – треперливо я попитах. „не…“ – дъвчейки дъвка ми отговори тя. „курва ли си?“ – повторих нервозно. „Мими съм.“ „Мими, а?“ „викат ми Мими.“ „ахаха! окей, а аз пък мислех, че се викаш курва.“ „Мими, сърце, досажда ли ти малкият?“ – провикна се нейният дебел сводник, който изведнъж се появи на отсрещната страна на улицата. „не, всичко е наред“ – отговори му Мими. „сигурна ли си?“ „ахам.“

писна ми на кура! „ще ви чакам ли, ще ви ебам в женските кока-кола безчувствени клонинги. трябва да има начин, ей! там някъде, винаги съществува алтернатива, нали?“ – помислих си наум, докато марширувах към читалнята. там: имаше неонови лампи, пички в анцузи и лекции навсякъде. Злате вече четеше, взех му ключовете от югото. „кай одиш, гад?“ – не забрави да попита. „на пичка“ – гордо отговорих.

144   Алекс Букарски

схванах, че трябва да отреагирам бързо, за да поправя общото впечатление, рекох: „благодаря… ама извинявай… за пръв път ходя на… (мислих известно време) на… курва!“ „имаш ли кеш?“ – пита ме и започна съблазнително да гали огледалото за обратно виждане. „имам горе-долу около 50 евро!“ „бива, ако е така. супер си, да знаеш!“ „ей? мислиш ли? айде да се повозиме наоколо?“ – важно и предложих.

Люде, на които не им се отваря парашутът   145


влязохме в югото и тръгнахме. „сега накъде?“ – развълнувано питах. „карай направо.“ „ще карам, сърце, половин час направо – това е Партизанска.“ „ти само карай, ще ти кажа… ехеее, още 50-тина метра… върти тука… десно, десно! е така, айде сега още малко 20-тина метра направо… добре, стоп. гледаш ли там, където е тъмно? „охохо-ох Мими. само черни тъмничища гледам пред себе си… – изразих се поетично. фасонът є кисело се усмихна. „знаеш ли, поет съм.“ „дете, айде да не муабетиме цела вечер… гайле ми е шо си!“ започна да се съблича, без да наредя, дори помощ за сутиена не поиска. брилянтно. гледах в невяра. сложи ръката ми на цицката си, и ме пита: искаш ли тук или на задните седалки? съвсем изключих, продължих да я масажирам за гърдата, която беше мека, много мека, като моето синьо юрганче. след секунда цялата беше гола. исках да я хвана за пичката. къде є е „златната“, по дяволите? когато си показа пичката… втрещих се!!!

146   Алекс Букарски

пичка му лелина, ей! едно месо тука, друго месо там, третото на асфалта! приличаше ми на, на СКЪСАН ПЛОНДИР. (или на скъсан чадър?!) успях да пророня едно – „ох.“ „шо е? да не виде за пръв път пиче?“ – заядливо ме пита. „не, а може ли орален? „как? какво?“ „искам да кажа, може ли да ми го лапнеш?“ „може, как не. само че ще ти струва допълнителни 10 евро.“ „окей.“ броих ги на ръка. Мими не чакаше много, наведе се и ми го лапна, и започна да трака със зъбките като със зарове (както биха рекли в моята махала). „чакай, спри малце“ – рекох. „шо сега?“ „охохохо! чакай, чакай…по-полека!“ въртеше с езичето като змийче. познаваше „чувствителните части“, все едно 100 години е лапала курове. „ей, айде, сега завърти се… искам да ти го начукам отзад…“ – влязох в порно филм. лашнах три-четири пъти.

Люде, на които не им се отваря парашутът   147


„чакай!“ – рекох. „аман бе, малкия.“

„може да ти правя компания докато чакаш…“ – предложих. „може, ако ти не бързаш за някъде.“

... гледах към университетския комплекс. тя забеляза. „тц, тц, тц… мале, гледам бабачко ти си свършил?“ „аха… почакай некоя минутка, ще се регенерира, но не ме целувай в устата, окей?“ „живей бе.“

с необичайно любопитство ме попита:

докато карах назад, не забрави за маркетинга – „мило, следващия път като идваш -гледай, потърси ме!“

„тук ли учиш?“ „аха.“ „на кой факултет?“ „хмм. астрофизика.“ „и как е?“ „не е баш сияйно.“ „знаеш ли, и аз ако имам възможност, бих искала да запиша висше.“ „ебаваш ли се?“ „сериозна съм. ще уча някой чужд език. хмм, италиански може би.“ „и шо ке говориш? вместо бонджорно, порноджорно? седи, не се ебавай… по-добре си стой така.“ „защо?“ „сега така поне знаеш какво си.“

аз пък и отговорих – „номерът е да не идвам, ама ако идвам, давам ти дума че ще те потърся.“

развали ми се настроението. замълчах. слушах течението на Вардар. Мими не издържа, наруши тишината:

върнахме се назад, съвсем пусто беше, освен ако не се вземат предвид няколкото комбита на граничната полиция, които стояха паркирани пред новото „паспортно“.

„всичко чух, само името ти не чух.“ „Станко“ – отговорих, и се досетих – „знаеш ли от къде идва името Станко?“ „не.“ „от това, че кура ми е постоянно станал!“ – изрекох последните букви с налудничав смях. „Станко?“ – смеейки се, ме пита.

изминаха пет минути, сега не мислех за нищо. буквално – за абсолютно нищо. или за съвсем различни работи. хм, като мач Пелистер – Вардар е. ох, това възбужда, по-скоро като Башкими – Вардар. „може ли сега?“ – пита ме, все едно закъснява. „готов съм.“ свърших изтощен. ръцете ми изтръпнаха. питах се как ще въртя волана. в югото смърдеше на сперма.

„стигнахме… къде ти е шефа?“ „нямам идея. трябваше някъде тук да е!“ – рече Мими и си погледна загрижено часовника. 148   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   149


„да, аз съм.“ „смешен си…“ „мерси.“ „не, наистина.“ „мислиш ли, че имам чувство за хумор?“ „имаш.“ „не преигравам ли?“ „хич.“ „супер, да не се чукаше толкова наоколо, щях да те взема за жена.“ – и повторно лудешки смях ме издаде. „а ти, откъде си сигурен каква жена ще вземеш?“ – пита ме Мими със сериозен тон. „ами да, като се замислиш, може да е някоя от твоите колежки.“ „ахахаха! ще ти целува децата преди лягане бе, Станко…“ „окей, като си помисля по-трезво, няма да се женя. ще си остана самец… до умирачка.“ „остави умирачката сега. кажи, имаш ли си приятелка?“

„и? харесват ли є твоите писма?“ „не. вика, че съм мачо-шовинист.“ „супер, чупи я тогава.“ „мислиш ли?“ „море, гони я на майната си, ако не разбира твоята литература бе, дете!“ –изведнъж избухна Мими, след което започна да се кикоти. „моята литература, моята литература…“ – вдъхновен от мисълта на Мими полугласно повтарях. „о, о. трябва да си ходя.“ „а шефа?“ „мога и без него, не се притеснявай.“ „сигурна ли си?“ „чао, мило“ – рече Мими и излезе от югото. „чао. ще се видиме, ей! чао-чао!“ – махнах и заминах. когато се върнах в общежитието, заварих Бранко как поправя вратата… и не можеше да я поправи, вратата тоя път не можеше да се поправи.

тук ме хвана натясно. „не. шо мислиш, ако имах, щях ли да търся «услуги» от тебе?“ – отговорих и леко троснато. „сигурно има някоя, в която си влюбен?“ „проклети курви, значи“ – си рекох, – „и те са слушали за любовта.“ „да“ – след дълъг размисъл и отговорих. „как є викат?“ „не е важно.“ „преди малко спомена че си поет, пишеш?“ „не бе, майтап, само любовни писма съм и писал на моята обичана М.“ 150   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   151


КЪДЕ Е ТОЧКАТА ДА ГО ЕБАМ… айййй факултета. и там нищо. поне НЕЩО очаквах да има. макар че, ври от пички. поне при мене. в момента всичко това го пиша на стълбите във фоайето. има какво да се види. пичоци, трак-трак, с високи токове и с лекции в ръцете постоянно кръжат наоколо, възбуждат ме и искам поне с половината от тях да си легна и пиша ли, пиша. дали оставям у тях интелектуално впечатление!? преди малко се опитах да се явя на изпит, професорката си фокусира погледа, повдигна очила, за да изглежда още по-страшна и с голяма доза омраза ми рече: „знаеш ли, кога ще се явиш?“ „не, не знам.“ „ще чакаш първо аз да умра, и чак след това… ясно ли ти е!?“ „ясно.“ гризнах дръвцето, сега единствено ми оставаше да пиша, докато не огладнея. надявам се, че нашите ще ме приемат отново при тях. а къде е грешката!? всъщност, къде е Точката, да го ебам? ще се върна още към началото на историята, когато беше облачно и беше октомври. в групата всички бяха кютуци, всички обичали книги, 152   Алекс Букарски

всички слушали Доорс (бляк), всички ценели Кафка (бляк!) , пишели поезия, но не публикували… най-много от всичко, ме разочароваха девойките. девойките ли казах!? брей, напредвам, да, мислех за пичоците, които се превземаха, че книгите им били много важна работа в живота, (другите бяха бетер. за тях направих списък за отстрелване). една клока (галено от клошар) седеше на последния ред, също като мен, само че от другата страна, и даде интересен отговор. „искам да спечеля Нобеловата награда“ – рече с дълбок глас. имах впечатление, че гласните струни му се намират в дълбок селски бунар. „Нобелова награда?“ – попита професорката, – „даа, Нобеловата награда, мисля че нито един македонец досега не я е печелил“ „а кой според теб от македонските автори я заслужава, а не я е спечелил?“ -отново задава въпрос професорката, очаквайки клоката да даде отговор, в който ще спомене някой от ония – блаже, маже и компания (става дума за Блаже Конески и другите македонски литературни класици). „не, никой от македонците не я е заслужил досега, освен мен, разбира се“. тоя отговор ме въодушеви за кратко. помислих си – веднага след лекцията ще ида да се запозная с него. мистериозният клошар отпраши набързо след лекцията. идваше и на следващите лекции, ама гласът му не се чу Люде, на които не им се отваря парашутът   153


вече. кой го еби! повече не ме интересуваше. не се мина много, и също като в основното училище, и в средното училище и навсякъде, където имаше куп шаблонни говна – влязох в конфликт с посредствеността. Борче четеше поезия, поезията му беше: мека, мазна, лигава, стереотипна; нали знаете, с ония идеи от стила „види ме, види ме, аз те тебе сакам“ и „аз правам всичко за тебе, ти не ме ебиш 2 на сто“, „немам кеш, ама имам сърце полно любов“ и т. н. малоумните френетично му ръкопляскаха. професорката се кикотеше доволно. атмосферата вонеше на лицемерие. във всеки случай, Борче не беше крив. той беше един от прототипите, които ги има навсякъде. нали знаете, взимат един посредствен, но упорит дегенерат, насаждат му самочувствие, че това, което той прави е окей и cool, и така години наред го форсират постоянно и навсякъде. защо така? елементарно – на тоя будала никога няма да му текне да каже, че ТОВА или ОНОВА нещо НЕ Е НАРЕД, че това и това НЕ Е КАКТО ТРЯБВА. ще си трае, никога и никъде няма никого да компрометира, и особено онези, с благоволението на които е добутал до службицата си. Борче започна да чете поемата със заглавие „Щерката на краля“. започна да реди колко е хубава и секси, как въздейства на мъжете, когато се върти наоколо, и подобно.

154   Алекс Букарски

накрая, професорката банално попита – какво разбрахте от това стихотворение!? реших да премина в настъпление. „това стихотворение“ – рекох… – „Борче…“ – и се обърнах към него, „свободно можеш да го прекръстиш в НАТЕГАЧ“. всички прихнаха първо да се смеят, а след това започнаха да негодуват. смърдяха нещо демек – абе ти чуваш ли се какви ги говориш; нямаш ли уважение към професорката; говорят ли се такива работи във факултета и т.н. гнусотии. професорката, не знам дали от възпитание или от незнание, попита – „какво е това натегач?“, ама не се намери храбрец да є отговори. Затова пък, клошарчето се включи с реплика: „аз, ако бях крал, и ако някой би ми написал стихотворение с борчевото натегачество (така рече, добре чух), аз на секундата бих го обесил.“ „добре, че не си крал, иначе всички ни щеше да избесиш“ – се разбунтува и пострадалият Борче. „всички не… ама половината…“ – експресно му върна клошарчето. „добре, добре, да разгледаме стих по стих и да анализираме стихотворението“ – се намеси и професорката, с цел да прекрати репликите. „сега, кажете ми, какво е искал да каже поетът с това – седем дена съм болен/седем дена не съм я виждал“? „това означава, че след още седем дни, каквото и да прави, ще пукне“ – саркастично подхвърли клошарчето. хилех се аз, хилеше се и той. другите ни гледаха с презрение. Люде, на които не им се отваря парашутът   155


„какво иска да каже в тази част – „не искам никакви лекове, мехлеми, треви и билки/ искам само да я видя нея“? „не е болен, симулира.“ „в тревата е проблема, пробутали са му некачествена стока.“ „престанете и двамата!“ – не издържа професорката. „госпожо, и аз ще се изразя некултурно, ама трябва да им кажа и на двамата - ай, престанете да го дървите!“ – обади се една видимо възбудена колежка. от тогава не съм виждал Борче да чете поезия. сега чете Петър. вижте, това е най-големия проблем. без разлика, че едного ще изтребите/ликвидирате, изведнъж се появяват други 100, които с удоволствие ще му заемат мястото.

„да, вие. можете ли да дойдете да ни помогнете да бутнем колата?“ тъкмо си помислих, че трябва да тръгнем натам, когато Точката отговори отсечено на дебелака: „не!“ НЕ? да, рече „НЕ“ и продължи да ходи, като че ли нищо не се е случило. по инерция се движех и аз, въпреки че не бях наясно какво точно става. пита ме, дали ми се яде. отговорих му утвърдително, след което се упътихме към закусвалнята. * * *

* * * най-сетне, запознахме се с него след края на часа. „викай ми Точката.“ „Точката?“ „аха.“ „искаш ли да се разходим!?“ „айде. писна ми вече тука.“ излязохме на паркинга. двама дебели гангстери несръчно бутаха да запалят една стара шкода. едният от тях, като си избърса потта с ръка от челото, ни подвикна: „ей, извинете, дечки?“ „ние ли?“ – пита Точката, повдигайки вежди до облаците. 156   Алекс Букарски

ядохме тост. както и пред много закусвални, и тук дежуреше един пес, целият черен, като че ли току-що излязъл от кюмбето. аз си ядях лакомо тоста, а Точката нямо наблюдаваше помияра. по едно време, откъсна малко парче от тоста и го хвърли на песа, говорейки мило и хуманно -“ето на! яж и ти нещо… от синдиката.“ „все пак, има сърце човека“ – си помислих наум, за да ме опровергае Точката секунда след това. набързо си дояде тоста, смачка хартията и си направи топче, огледа се за песа, замери го с топчето и извика – „КАЖИ МЕРСИ, БЕ!“ горкият пес квичейки уплашен търти да бяга. рекох му: „шо направи бе, клошар… скри ми шайбата!“ Люде, на които не им се отваря парашутът   157


„и кучетата не са това, което бяха.“ „неблагодарни са и те.“ „нямат обща култура… туй то.“ * * * бързо се сдушихме с Точката. всъщност, той не беше някакъв опасен тип – освен на моменти, когато го прихващаше, разбира се. от там идваше и неговият прякор – Точката. когато в моменти на афект, в моменти на „епилептичен пристъп“, не знаел какво говори или какво прави, приятелите му викали, „удари го точката“. отначало протестирал, когато го наричали така. но, когато схванал, че това е в природата му, примирено приел прякора си. при друг един случай, когато ме возеше с колата си по магистралата и даваше газ до ламарината, бях сигурен, че ще загинем. караше като ненормален, чак докато не видяхме един катаджия как ни показва с палката да спрем. Точката едва успя да спре 200 метра по-надолу. дойде и полицаят, тотално вкиснат. „добре бе, ти кьорав ли си, не виде ли палката“ – беше неговата първа реакция. „не бе… абе аз гледам само някое куче, някое коте да не мине, каква палка…“ – отговори кротко Точката. както и да е, полицаят му написа акт, но Точката не изглеждаше твърде развълнуван. с месеци и седмици с Точката не се прибирахме у дома. 158   Алекс Букарски

шетахме, ядяхме, пиехме, чат-пат на места и провокирахме, правехме инциденти, търкали, глупости безброй. във факултета ходехме от дъжд на вятър, ебавайки се тотално с всички, започвайки от колегите, а после и с асистентите, професорите… тотален бъзик. отидохме в „Студентски въпроси“. и веднага се появи проблем с тамошните бюрократични скотове. както и навсякъде – нищо, нищо не е формално в тая държава, аз успях да се измъкна някак, докато Точката го връщаха пет-шест пъти обратно. на седмия или вече, на не знам кой път, реши „да им ебе майката“, както се изрази предварително. „айде, подпиши се тука бе…“ – му рече бюрократът. „къде да се подпиша!? излези, излези.“ „кой, аз?“ „ти, ти излези, излези… да ти се подпишам.“ „шо ти е бре?“ „да, да, да ти се подпишам… излез, да ти ебам фамилията!“ „викайте полиция, аааа… викайте полиция… ааа…“ – започна да се паникьосва една стара госпожа, която се отбраняваше с ветрило. „излез, излез бе, шебек.“ „и що дека ке излезам бе, що дека, а!? „жив ке те оставам, ама будала ке шеташ!“ за няколко секунди вътре се възцари тотален хаос и анархия. служителите седяха заключени вътре, докато Точката разхвърляше хартиите, удряше по стъклата, преобръщаше бюрата и столовете, кряскаше и искаше някой да излезе – „за да му се подпишам на челото“. останалите Люде, на които не им се отваря парашутът   159


студенти му стискаха палци, естествено – с обичайната смелост. след тая случка, за известно време изчезнахме от факултета. криехме се в дупката на Точката. мислехме си, че старата тетка, която изпадна в амок от реакцията на Точката, е вече мъртва. пиехме, излежавахме се, гледахме ТВ… накрая един ден решихме отново да идем до факултета. „абе, Точка, да намерим някоя жена.“ „а, да боднеме нещо!?“ „аха.“ „а, чакай, ало, ти ли си? готова ли си за утре!? не по «всяко време» глупачке, ами в осем. Да, да, на същото място. чао-чао. айде сине, до утре.“ „утре?“ „ела половин час по-рано, преди лекциите.“ „ще те чакам до автомата за кафе.“ „окей.“ на следващия ден, Точката дойде с девойката, която договори. среден ръст, цици средна работа, малко по-широооки кълки, носеше някакво безлично синьо костюмче, бели сандалки… казах му: „Точка, тая е курва бе!“ „а коя не е!?“ „ама защо я водиш тук, във факултета?“ 160   Алекс Букарски

„тука ами, къде. изпратен си да учиш тука, нали?“ „да.“ „е па, земи учи. първо аз или ти?“ „де да знам…“ „реши бе, айде, девойката работи на час, ебати.“ „хмм… иди де, иди ти. аз ще бъда втори.“ „сигурен ли си?“ „да.“ чаках навън, докато Точката я ебеше в тоалетната, и то в женската. „ако се чукаме в мъжката, ще се насъбере публика“ – ми рече преди това и тарикатски ми намигна с оченцето. гледах си часовника и едно 20 минути, ако не и повече, Точката не излизаше. влязох вътре, чуваше се шляпане. не знаех само чий гъз се удряше в плочките. „Точка полееека, аман“ – викаше девойката. „шо ти е?“ „извади го малце…“ „защо?“ „хаха, шо мислиш? да си счупя врата ли?“ „Точка, айде бе, шо направи“ – викнах. „почекай, бато, почекай. Соня не е лека жена, както ти си мислиш.“ след пет минути Точката излезе целият изпотен и задъхан. „одам на въздух аз.“

Люде, на които не им се отваря парашутът   161


влязох вътре. „кой си ти, бе?“ „аз?“ „да, ти. майка си ли търсиш тука?“ „не. „ „е, и?“ „аз съм вторият…“ „ма какъв втори бе, будало една, не съм в настроение за реденка днес…“ „добре, ако е така. извинявай.“

да, къде е Точката, да го ебам? ще трябва да спра да пиша. ще ида да помоля професорката, ако може, все пак да ми позволи да се явя на изпита.

излязох навън, Точката пушеше цигара пред паметника на Кире и Менде (Кирил и Методий, жаргонно). „Точка, Точка… защо си правиш майтап с мене бе, клошар!?“ „майтап!? имаш ли ти ум в главата, бе!? лекция първа, бато. за секс ред не се чака. или ходиш да я изчукаш мъжки, или някой друг ще го направи. нема втори, трети, последен…“ „така значи!?“ „живей бе. чичо ще ти намери нещо. къде-къде по-яка от тая. башка и по-цицореста.“ „и с по-здрав врат, бато.“ „разбира се.“ това беше последния път, когато се видяхме. от тогава ни вест, ни кост от него. земята като че ли го лапна и го извергна във вселената. не можеше, пустата тая, да търпи неговата истерия. Точката беше краят на всичко. но, сега го няма. 162   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   163


СТАРШИНАТА ИЗЛИЗА В ПЕНСИЯ 1. това беше последният работен ден на старшината. седеше на овехтял кожен фотьойл и завързваше две папки с гриф „строго секретно“.

реплики, имаше и текстчета, които предизвикваха възхищение у него и приятно галеха сержантското му его. „господин старшина, сещам се как дойдохте през 83та в казармата… бяхте млад, революционер, бунтовен във всяко едно отношение, за всички нас бяхте македонския Лех Валенса!“ и една друга, съвсем кратка реплика:

„да ги приключвам набързо и да се ми се маха от главата…“ – рече на себе си. след това пусна ръка до чекмеджето на бюрото върху неговата любима книга „Никой не пише на полковника“ от Г.Г. Маркес, и извади един счетоводен тефтер с нови корици от изкуствена кожа. взе бавно да разлиства и да чете бележките с посвещенията. бяха ги написали неговите колеги и приятели на неговото скромно официално изпращане преди няколко дни. четеше всички, ред по ред, вече за N-ти път. „старши, беше истинско удоволствие за мен да работя с вас почти четвърт век…“ „…незабравими бяха вашите вицове!“ „ех, ех, Иво, останахме честни и почтени, докато някои други…“ – това пък бяха оплакванията на един негов колега, който дори и по време на тържеството мрънкаше заради чиновническия си статус. все пак, покрай тези обикновени, досадни и изтъркани 164   Алекс Букарски

„24 януари 78-ма, Криволак, Студено“ полазиха го тръпки по тялото. присети се за премръзналите пръсти, за копаенето на бункери и ровове, за глада, за нередовното хранене, за пияните старшини, за изтощените войници, за непоносимото трещене на 101-милиметровите гаубици, за милионите безуспешни опити да се стоплят във войнишката палатка на Каймакчалан. припомни си и първия ден, когато беше на учения, и когато ненадейно от един камион излетя 2,5-тонно оръдие, което премаза краката на негов войник. войникът пищеше от болка, крещеше за помощ, викаше с цял глас „майко, майко“… 2. още дълго чете възпоменателните бележки, когато някой захлопа по вратата. „влез.“ влезе служителката Наташа – висока и стройна, с тънка снага, котешки очи, коса с червени оттенъци. доста симпатична, на възраст 35 години. Люде, на които не им се отваря парашутът   165


„извинявай Иво, ама мислех, че трябва да те питам…“ „не ме питай нищо, днес ми е последният работен ден.“ „абе дошли са двама журналисти, какво да им кажа?“ „кажи им – старшината се пенсионира.“ „ама не бе. идват да правят интервю с генерала.“ „какво интервю?“ „ами, за реформите.“ „какви реформи?“ „ония, които НАТО ги иска от нас.“ „а-ха и каква връзка има това с нашия генералисимус?“ „слушай, цял живот си тука, дай кажи, къде би могъл да бъде. тука е, ми казаха… мобилният му е изключен.“ „тука е де, тука. шматка се някъде по канцелариите“. „стига бе Иво, журналистите са нетърпеливи“. „добре тогава, викни ги, нека влязат тука.“ „защо?“ „абе иди, викни ги.“ развълнувано влязоха двамата новинари. „извинете, вие ли сте генералът?“ старшината цинично се засмя: „на години съм – като за генерал, всичко друго ме прави старшина“… и след това тихо добави – „който днес излиза в пенсия.“ „къде можем да намерим генерала?“ „качете се най-горе на третия етаж. стая 44. играе шах с подполковник Коста. Или пък, ако не е там, търсете 166   Алекс Букарски

го един етаж по-долу, в отделението при ВКР-то. сигурно с някой там от векеретата пие уиски.“ служителката направи учудена гримаса от дързостта на старшината. на него му беше все тая. и новинарите също бяха донякъде учудени от отношението, старшината продължи: „знаете ли, винаги при ченгетата има уиски, при нас има вино, ракия, бира… но не и уиски, предимно има ракия… която носят войниците, ракията те подкупва, а уискито те купува, ако бъдеш достатъчно дълго време старшина, всичко ти се изяснява.“ „благодарим ви, господине…“ „довиждане.“ 3. няколко часа след тая случка, старшината седеше в канцеларията си и помирено гледаше стенния часовник, който беше получил като награда за кръводарителство. имаше още 15 минути до края на работното време, можеше веднага да стане и да си замине, и знаеше, че никой няма да му прави никакъв проблем заради това. все пак, нещо отвътре го гризеше за това, което се случи днес. помисли си – на кой да разкаже една случка от миналото за която той смяташе, че е от особено значение. но, на кого? на младите младши лейтенанти, които са бесни, защото са в безизходица? на колегите старшини, които са се запили в някоя дупка? на служителите, които въртоглаво шетат по канцелариите и отчаяно се опитват да бъдат свалени от следващия списък за уволнение? отвори отново счетоводния тефтер и – като Чехов в най-добрите му дни, започна да си записва. Люде, на които не им се отваря парашутът   167


„търсят генерала за НАТО реформи? ебало си е майката, ей. ех, когато преди двайсетина години бях млад войник… бях много свободомислещ, бунтовен… добре, не много, да бъда реалист… просто толкова, колкото онези времена позволяваха… за да станеш трън в окото, достатъчно беше да слушаш рокендрол. аз например слушах „Чорба“, „Азра“, „Булдозер“… сега имам син в пубертета, който гледам се увлича нещо, постоянно се бунтува, свири на бас-китара в една група. уверен е, че през целия си живот старият му е бил натикан в някаква такава насрана канцелария, заринат с всякакви бюрократични лайна… не винаги беше така. сещам се за 83-та срещу 84-та, сложиха ме дежурен за новогодишната вечер. ние – малкото старшини, които бяхме на смяна, си имахме нарязана салатка, саламченца, месца, така – малка софричка… алкохол разбира се, не смеехме и да помиришем… и тогава около половин час преди новата година зазвъня телефона… обади се генералът! оня, когото днес интервюираха. само че тогава беше майор. поспря с писането, хмм, помисли си старшината, толкова добре си спомням, че дори знам диалога от оная вечер наизуст, защо да не го запиша, както си беше в оригинал: „ща се то доле код вас дешава?“ „па славимо, друже майоре“ „како то славите майку вам божию, тенковска бригада сваког момента може нас напасти! неприатель йе на 50 км у Гръчку!“ 168   Алекс Букарски

„друже майоре… нисам ни претпоставляо… знаете нова година йе… и за нас и за них!“ „ма йебе се мени за нову години ви сте на ратни положай… ей нийе то зайебанция! ово не тражим я от вас, то тражи наше найвише държавно партиско руководство!“ „у реду, друже майоре разумем!“ „само ми джибрите тамо, због вас чу завършити на войни суд…“ („какво се случва долу при вас?“ „празнуваме, другарю майор.“ „как празнувате вашта мама, танковата бригада всеки момент може да ни нападне!“ „Неприятелят е на 50 км в Гърция!“ „другарю майор, не съм и предполагал.. нали знаете, Нова Година е, за нас и за тях?“ „ебал съм я новата година, вие сте в бойна готовност.. не е майтап това.. това не аз искам от вас, това иска нашето найвисше държавно и партийно ръководство!“ „слушам, другарю майор, разбирам!“ „само ми се наливате там с алкохол, заради вас ще свърша на военен съд…“ - разговорът е на сръбски) 4. старшината най-после привърши с писането и излезе. хвърли поглед на казармения двор. есенните листа едно по едно падаха. скоро цялата казарма трябваше да се затвори. гарнизонът се прехвърляше в друг град. войниците стояха мирно. бяха предпоследен набор, преди Люде, на които не им се отваря парашутът   169


напълно да се премахне задължителната военна служба. ефрейторът им даваше заповеди, някои носеха шапки, други – не. един, вместо войнишки панталони носеше дънки, втори – вместо масленозелен, носеше бял потник, трети имаше дълга коса и беше небръснат… заедно всички поздравяваха пред избледнелия държавен флаг.

170   Алекс Букарски

ПУБЕРТЕТСКИ ФАКЕР след мащабно претърсване с Гугъла си разпечатах материали, в които се съдържаха обяснения за толкова експлоатираната дума – пубертет. върнах се у дома и си легнах. лежах така неопределено време здраво залепен за кревата, докато проучвах материалите. ако вуйко ми не беше влязъл, и не беше прекъснал навреме тоя досаден психоаналитичен сеанс, щях да джитна хартиите на прашния под, щях да го взема мъжки в ръце, да му ударя една злобарка, и щях да се почувствам много, много по-добре. вуйчо ми, който иначе е на 46 год. и не е женен (и заедно с един негов приятел ходят чак до България, само за да клецнат по нещо), ме погледна с неговия темерутски off fashion поглед и с цел да звучи хем по-интелектуално, хем по-тежкарски, направи едно „кхм, хмм…“, и продължи: „много читаш море, ей… знаеш ли дека тие що много читат много и знаят… и всичко това ги кара да се разочароват от живота…“ – и веднага след това си спусна веждите и като че ли за пръв път забелязах, че на неговото многоъгълно чело няма никакви изразителни бръчки. „и няма жена, която да му ги направи“ – с притаен цинизъм си казах. „кажи що сакаш“ – арогантно му се оцъклих, което си е съвсем в реда на нещата за един пубер с недефинирана гениалност. „ела да видиш как свиря, купих си китара, начинаещ съм, но вече умея да свиря няколко акорда“. втрещих се. ей това не го очаквах. от къде ли му е текнал целият този музикален ентусиазъм, когато след някоя друга година Люде, на които не им се отваря парашутът   171


ще празнува половин век юбилей!? „чакай, моля те, трябва да ида до тоалетната“ – рекох, и му дадох знак да се отдръпне от вратата с цел да ми осигури коридор за отстъпление. докато си пикаех, шаблонно размишлявах „пак трябва да е ровил в някои от ония ХХХ-обявите… и да е намерил обява със съдържание от вида – „търся оправен приятел, който знае да свири на китара, не искам да е хубавец или да притежава материални богатства, само искам привечер да ми свири любовни балади“ – подпис „Музикална“. е, дали е музикална или не, не можех баш да позная, но все пак – очевидно е намерил „някоя“. последният път, точно в стила на неговите закъсняли увлечения, ме караше да му преподавам уроци по английски език. преди имаше конкретна и доста лоша идея да стане рецепционист. но… щъкащите в главата ми мисли спряха, когато чух хрипливия глас на баба Цана как вика: „сине, не забравяй да полееш вода с кофето“. „добре, бабо“ – мило є отговорих. баба ми Цана, само за да спести малко от вода (каква стипца, ей!), за малка нужда строго забраняваше да пускаме водата от казанчето. караше ни да използваме кофи, пълни с мръсна вода, която предварително беше подсигурена от единствения позволен седмичен душ. когато се оплаках на нашите от установения твърде спестовен режим, получих укор, който официално гласеше нещо като – „това ще те научи на ред!“ в тоя момент, изведнъж у мен се появиха насилнически пориви (помислих си, колко би било супер, да хакна кофата в земята), но успях с крайно усилие на волята да ги укротя. трезво си помислих: „невъзможно е да се опитваш да промениш мисленето на 84-годишна бабичка със северноко172   Алекс Букарски

рейски навици и схващания“. напуснах нужника. но, не ми беше писано да стигна до дневната, за да слушам вуйчовото аматьорско дрънкане на китара. рязко отворих вратата и се озовах в полутъмния коридор, в тет-а-тет среща със стария военен пенсионер Жарко, срещата беше неизбежна. „да живее генерал Франциско Манера!“ – извиках, с нашия обичаен поздрав. „не“ – викна отсечено Жарко, педагогически сочейки с показалеца към мен. „Да живее Аугусто Пиночет!“ – викна Жарко, придружавайки поздрава с неговото малко тарикатско козируване. изглежда възгледите на Жарко се бяха радикализирали. мексиканският генерал беше заменен със суровия чилийски диктатор, въпреки че това беше единствената „новост“, тъй като при по-нататъшния ни кратък разговор, стандартно, по правило, ме обърка с някой от неговите внуци. „амнезията продължава“ – констатирах, за кой знае кой път. едва успях да се измъкна, и то най-много благодарение на няколко местни пишлемета, които скачаха около мен и врещяха „Факер, факер, факер…“ ахх, да… прякорът, с който „без да искам“ се сдобих през досегашния си 6-месечен престой в лудата махала на Влае. Вчера вуйко ми беше довел един чичко, „който имал проблем с компютъра“ и ме помоли да отида при него, за да му помогна. проблемът беше съвсем елементарен и не ми отне много време. докато работех, чичкото (който узнах, че се вика Борян) постоянно истеризираше викайки – „дечко, алал да Люде, на които не им се отваря парашутът   173


ти е, дечко бе, браво, дечко, абе ръцете да ми ти се позлатат“. „я кликни на хикса, за да затвориш приложението“ – му рекох. „кой хикс!?“ – стреснат ме пита. „тоя… в горния десен ъгъл“ – му поясних, тъй като очевидно беше дупка в основните познания. „ааа… виждам го… е как да го изключа сега.“ „ами, с мишката, разбира се …“ Борян хвана мишката с ръка, и несръчно залепи курсора в горния десен ъгъл на монитора. тогава ми беше неприятно да се смея, но след това съжалявах, че не съм се смял. съпругата му настояваше да пробвам сладкото от смокини. добре, реших да пробвам сладкото, само за не бъда принуден да слушам похвалите на чичо Борян. който с това, предполагам, искаше да ме подкупи, само за да не го издавам какъв е незнайко пред другите. „опасен си, дечко, опасен“ – за стотен път повтаряше. „а-ха… хакер съм“ – шеговито подхвърлих, забравяйки че той едва ли знае какво значи думата. „хакер викаш, а!? опасен хакер си… опасен… ама, казах ли ти, че имаме и щерка… казва се Симона… на седемнайсет е… некой ден ще те запозная с нея… бива ли!?“ „няма проблем“ – промърморих, и се питах наум, дали не е това сгодната риба с червена прашка, която всекидневно ми пареше очите във „входа“. „да, тя е“ – дилемата беше решена на следващия ден, когато Борян ме запозна с нея, сдържайки обещанието си. „той е щерко… той е… опасният… Факерът. Факер, факер ли беше“!? „X, хакер, не факер, чичо Боряне“ – най-напред рутинно го поправих, а чак след това схванах какъв гаф тресна… и веднага си обърнах погледа към щерка му, която беше 174   Алекс Букарски

застинала в някаква сгърчена усмивка – най-вероятно това трябваше да прикрие неприятното усещане, предизвикано от незнанието на думата, която нейният стар преди малко изръси. хах, сега като прелиствам мозъчните си файлове, цялата работа придобива хумористични измерения, но тогава ми се струваше, че ще пропадна в земята от срам. и за да не бъде всичко така прекрасно, се погрижи махленската компанийка която чу разговора, жвакайки дъвки пред кооперацията. и не трябваше много време, за да се разпространи Боряновият лапсус. и аз да си получа заслуженото – ироничния прякор ФАКЕР. приближавах се до един от градските паркове, който често посещавах… сам, четях дневния печат и се трудех да остана незаинтересован от околността – околност, в която бяха омешани: шумоленето на десетилетните дъбове; глъчката, произведена от наивната детска игра; врявата в т. нар. пенсионерско клубче, където симулираха парламентарен дебат и преди всичко, най-много и преди всичко – сгодните девойки, които „раздвижваха“ въздуха, парадирайки покрай мене, което пък неудържимо провокираше моите хормонални ресурси. изведнъж усетих фрустрантни вибрации, усетих как ми се върти свят, прилошава ми и ми се повръща, станах, приближих се до фонтана и, без капка размисъл, се метнах в него. водата ми беше до коленете и аз вбесен шляпах, плисках, и се опитвах да плувам. забелязах, че при падането си ударих коляното, от което започна да шурти кръв. минувачите около мен ми посвещаваха само няколкосекундно внимание. по всичко личеше – помислиха си, че съм алкохолизиран, или че съм под действието на някакви стимуланти. „когато съзнателно се правиш на луд, липсва ти само Люде, на които не им се отваря парашутът   175


един човек, комуто би могъл да кажеш, че не ти дреме за мнението на околните“ – гениално заключих от цялата идиотщина. тоя един очевидно го нямах. надвечер се върнах в апартамента. баба ми ококорено се звереше в телевизора и гледаше ежедневната сапунка, докато вуйчо ми все още се упражняваше на китарата, същевременно фалшиво свирейки и пеейки някаква лигава и глупава балада от репертоара на Владо Яневски. „по всичко изглежда, не ми остава още много време…“ – изкоментирах клиширано и се прибрах в стаята си, където събрах хартиите… и ги изхвърлих в черния чувал за боклука.

ПАЛЕСТИНСКА НОЩ 1. събудиха ме викове. по радиото постоянно се въртеше новината за войниците от македонската армия, причакани в засада и убити на Шар планина. седем от тях бяха от Битоля, четяха се техните имена. реших да изляза, да се прошетам малко и да погледна какво се случва в града. * * * гореше магазинът „Сан-пром“. намираше се на ъгъла на чаршията – на десетина метра от блока, в който живеех. повечето комшии от махалата бяха излезли пред брезите до паркинга – пред Ленския мост. полугласно си говореха. по-малките деца палаво тичаха насам-натам. нервните им майки побесняваха – даваха жестоки нареждания да не минават по дървеното мостче над рекичката Драгор, която отдавна жабуркаше като кръв във вените на умиращ човек. цялата уж мирна атмосфера беше нарушена от тромавото движение на дебелата старица – тетка Летка, (в нашето еснафско обкръжение на всички баби им викаме

176   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   177


тетки) която пламенно вдигаше ръка, и крещеше: „само с Господ напред!“ и то няколко пъти поред. чичо Миле – пенсионираният учител по физика, единствен реагира. „хора, това е лошо бе. такъв примитивен национализъм не трябва да си позволяваме.“ Ваксата и Червото – двама квартални герои, смучеха бира и го гледаха, като че ли е чалнат. „вземи пийни, чичо Миле.“ – предложи Ваксата. „е шо да пиям, не е на арно работата“ – раздразнено отказа учителят и продължи да дрънка по инерция, това провокира кварталния идиот – Мулето, да се врътка и да подскача около него като дете, което е видяло хубава играчка на най-горната полица в магазина. „а на нашите во Тетово шо им прават, а?“ – ревеше му в ухото. учителят миролюбиво му отговаряше, но изглежда Мулето не го чакаше да отговори докрай, и като навита пружинка – повтаряше отново и отново, пак същото. шоуто продължи, чак докато тетка Летка не загря, че учителят има нещо против, и още по-противно започна да вика:

и Мулето, и Летка замряха в очакване на реакция. учителят видя, че никой и две на сто не го ебава и отпраши нанякъде. някой подхвърли, че бил „пизда“, друг потвърди и рече нещо в стила – „още навремето си беше такъв и затова не го взеха в казармата.“ отнякъде се появи някогашният водач на „Чкембарите“* – Томасо. с ударение на първото „о“. галеше за врата огромния вълчак, който повече приличаше на степен вълк. питах майка ми – дали ще ми позволи да пообиколя из града с него. „никако, нема шанси“ – беше нейната първична, да не река – естествена реакция. „но, ще бъда с Томасо, види колкаво куче има.“ настана пауза. Томасо усети че е приклещен, но не ми изневери. „немайте грижа, госпожо“ – кротко є рече Томасо. „нема начин.“ все пак, старата отстъпи, авантюрата можеше да започне. бях на 16 години, полуанархия в родния град не се гледа всеки шибан ден. излязохме на улицата на Звънчарите и се озовахме пред стария универсален магазин, който днес е някакъв супермар-

„С Господ напред!“ *

178   Алекс Букарски

Чкембарите – Фен клубът на Пелистер (Битоля)

Люде, на които не им се отваря парашутът   179


кет, срещу него беше заведението на известния скараджия Айчо. говореше се, че при него намерили списък за финансиране на УЧК. когато цъфнахме там, банда младежи въоръжени с прътове, палки и арматурно желязо, „систематично“ разрушаваха заведението. Томасо ме пита: „а, така, а така. ако искаш, иди и ти? иди, разтуши се малко…“ „не, добре ми е и така“ – отговорих му. обиколката продължаваше през центъра на града, разгледахме 10-тина сладкарници, семкарници, които бяха изпочупени, окрадени… върху тях стояха националистически лозунги и православни кръстове. една от по-комичните сцени тая вечер беше, когато видяхме как търчи един Ром с потник по презрамки и с климатик на рамо, докато друг – който заради шишкавостта си не можеше да го следва, му подвикваше: „кай търчаш, море умрен? забрави дистанционното бе, ей!“ преди полунощ се спуснахме по Широк Сокак… застанахме точно на средата на улицата пред хотел „Епинал“. тъпите полицаи дотогава никъде не ги видях, сега двама от тях стояха до знака „стоп“. Там, нали знаете – където обикновено паркират бакшишите. пред тях, на 15-тина метра, на едро се грабеше „драгсторът“. (старият drugstore, който по времето на социализма беше единственият магазин, който работеше до полунощ.)

180   Алекс Букарски

„а шо кур драгстора?“ – инстинктивно питах. Томасо не знаеше. след това попита двете пишлемета, които сигурно не бяха на повече от 14-15 години. носеха по два пакета в ръце и се хилеха лакомо. „не знаем дали е истина, ама чухме, че собственикът бил ортак с шиптар… а и ето, ченгетата не правят проблеми“ – рече първият. „с шиптар намерил ортак да бъде?“ – пита вторият. „их, сами си прайме да ни биде така, бе“ – отговори Томасо. завъртя се към мене: „иди, вземи и ти некой пакет бе. ми се яй сладолед.“ „не.“ „ако се плашиш от полицаите, ич да не те е грижа, аз съм тука!“ мълчах. едно от децата ме спаси: „ние, ето – имаме сладолед.“ от време на време изчаквах Томасо да се поздрави с неговите „другарчета“. беше ми невероятно cool сцената, която повтаряше със всеки от тях. най-напред се навеждаше към прозореца на колата, хвърляше един дълбок поглед напред, а след това драматично поглеждаше шофьора в очите. събираше дебелите си бузи, рутинно правеше едно „ц“ и декламираше следния текст:

Люде, на които не им се отваря парашутът   181


„БАТО… УТРЕ… НА ПАЗАРО… ДА СЕ СОБЕРИМЕ едно десeтина души… аз, ти, Бале, Капсата, ти викам и… значи, наши люде шо сме и… светкавично да се УДАРИ ЖИВА СИЛА, дааали ме раз-би-раш!“

установени в квартала Маджар Махала. кварталът е застроен предимно с къщи и е един от най-старите квартали в Битола, в който някога са живеели турци, (нещо като скопския Чаир)

шофьорът туряше ръка на скоростния лост. замисляше се, за да придаде на изказаната идея по-голямо значение. Томасо не изтрайваше да го изчака, и го прекъсваше:

гледах как горят къщи… целият шибан ритуал при палене на една къща беше следният: няколко тарикати се приближаваха до къщите, гледаха – да не би да има поставена бомба, а след това някой смелчага излизаше на терасата, за да каже че е безопасно. тълпата навън нетърпеливо чакаше… а после разярено се втурваше, и започваше директно с плячкосването.

„сещаш ли се бе, да ги причакаме шиптарищата, шо идат от по селата на пазар?“ „окей, добре, обади ми се, имаш ми номера, обади се и на Зеко.“ упорито се мъчех да обясня на Томасо, че хората, които той имаше намерение да „удари“ със своята компания – не са албанци, ами бедни македонци от Мала Преспа, които препродават на пазара, за прехранят семействата си. но Томасо като че да имаше някаква чудна логика, и мислеше че от Албания идват – само албанци, албанци – които, разбира се, трябва да се изколят. след това му звънна телефона и един от неговите приятели го осведоми, че „интересното е в Маджар Махала“. хванахме такси. когато стигнахме до „Черния мост“ ,видях как малка група деца слизат отгоре, марширувайки по „Охридска“ – в редици. пред тях един дечко вееше държавното знаме, а всички зад него като папагали повтаряха – „за шиптари – газова камера!“ малкият брой албанци, които живеят в Битоля, са 182   Алекс Букарски

от балконите, от прозорците – хвърчаха мебели, техника и всякакви други предмети… накрая, щом се уморяха, просто подпалваха къщата. след това се ходеше на друга, на трета и т.н. като лешояди, след свършека на цялата „церемония“ – пристигаха съмнителни типове с пикапчета и задигаха всичко, което намереха, крадяха, вдигаха… и то, правеха го съвсем рутинно и спокойно – като че ли доставят, а не крадат… станах свидетел на кървава престрелка на около 100 метра разстояние от мен със собствените си очи. гърмеше се от едно комби в движение… всички се хвърлихме в близките треви и храсталаци… докато се развиваше престрелката, лежах захлупил глава с ръце. дали си помислих, че ето – пичка му лелина, сега може да ме убият? не, както и в най-опасните моменти, нямах въобще време да мисля за смъртта… нито пък си мислех че може да ме уцели куршум… лежаха всички, лежах и аз по някакъв рефлекс… след някоя друга минута всичко свърши, всички започнаха да стават и някой от тълпата гордо попита: „кой е храбър Люде, на които не им се отваря парашутът   183


като нас, а?“… и нямаше и трохичка ирония във въпроса му. един автобус разтовари спец-полицаи на мястото на кръстовището, където се стреляше. тълпата започна да скандира: „дайте ни оръжие, дайте ни оръжие.“ „шо кур търся тука аз?“ беше първото нещо, което ми дойде наум. „Томасо бато, абе така, да ни гледа некой отстрани, не ти ли приличаме на палестинци?“ „абе, шо ти е тебе…“ „не, аз мисля че приличаме на палестинци… мисля, защо не приличаме например на французи, или на некой германец… който си лежи на плажа в Майорка, напърчил го е, яде портокал и гледа прашки наоколо?“ „защо, как защо? защото има война и ето – защитаваме си държавата.“ „а ти добре – Томасо бато, ти националист ли си?“ „да. всеки над 40 години, ебати, е националист.“ абсолютно не разбирах какво означаваше това – „всеки над 40 е националист“. погледнах внимателно всяко лице в тълпата пред мен поотделно. не видях нито един, който би могъл да ми даде отговор на въпроса. Томасо беше тук и все още срещаше свои приятели и им разказваше за големия план със същите жестове и думи.

2. преди разсъмване, след цяла нощ размотаване с Томасо, се засякох с приятелите си от училище, с нас беше и училищният председател (после направи блестяща партийна кариера) – Томче, който денем водеше учениците от горните класове на улични демонстрации. каза ми: „идвай сине, и ти с нас – умен си, трябваш ни. аз съм за пред камерите, ама ти знаеш как да говориш.“ намирахме се до една оранжева сандвичарница на автогарата, чудно ми беше, как е вече четири след полунощ, а са я оставили невредима. най-вероятно, защото се намираше извън града. другарите ми се нахвърлиха на закусвалнята и започнаха да я опустошават. аз, както обикновено, седях настрана и наблюдавах. Игор от седми клас облече бялата престилка, излезе пред витрината и започна да вика: „заповядайте, заповядайте, какъв сандвич искате?“ „направи ми един с кюфте“ – викна някой. „на мене с кренвирш“ – викна друг. „да ти подам ли кренвирша? – пита Игор. „ако твоят е кренвирш, моят е салам“ – отговори Томче.

„бато, да се удари на жива сила, жива сила.“

изби спонтанен смях.

кънтяха непрекъснато в мен неговите думи…

аз седях на хладилника, когато довтаса Червото.

184   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   185


„ако не правиш нищо, барем не пречи.“

ТАНЦ С БЪРЗОСМЪРТНИЦИТЕ

взе хладилника, удари го и му счупи стъклото. „ох, тука има само натурални сокове“ – някак си разглезено рече. след това избута хладилника със все колелцата на магистралата за Гърция. „а ти, защо седиш със скръстени ръце, а?“ „пичка е“ – провикна се някой. „сейте бе, не ме силете.“ „е шо, ние кършиме, а ти се прайш на умен.“ „добре бе, ето.“

бързосмъртница – евтина напитка, някаква смесица на прозрачно вино и кисел оцет, за която казват че се прави от утайката във винените бъчви опакова се в пластмасови туби по 2-3 литра. консумират я най-често бедни студенти или пък – „пияната работническа класа“.

имаше една реклама на „битолско пиво“. дадоха ми един малко ръждясал метален прът. ударих веднъж, но нищо. ударих повече пъти, но само се напукваше.

„ало, Букар, педер, кай си?“ „на гости кай еден другар. Лазо, ти ли си?“ „да, да… слушай, ей, идвай насам, защото тоя твоят тоталка полуде, да го ебам!“ „шо кур напрай тоя път?“ „нафиркал се е, изглежда… троши, размахва, унищожава… а, бе, дой смири го да не му идам я, да го зачукам!“ „окей, идам.“

стана им досадно да ме чакат – кога ще се счупи, важното беше, че и аз взех участие, накрая все пак я строших, разлетя се на десетки парченца.

първото, което видях, когато влязох в студентските общежития „Стив Наумов“ бяха окастрените дървета в градинката.

Томче си спусна раницата на земята, извади един „коктейл Молотов“ от нея и го хвърли, закусвалнята пламна. седяхме съвсем наблизо до огъня и тържествено наблюдавахме в тази палестинска нощ – като че ли наистина бяхме от младежката организация на ку-клукс-клан.

бяха пощадени само стъблата и то – някъде до височина от два, два и половина метра, потръпнах от мрачно предчувствие – оголените стъбла ми приличаха на класически бесилки, изглеждаха така, сякаш следваше нощ на масови кланета. влязох във втори мъжки блок. от повечето стаи ревяха поп-фолк парчета… с оня гадния синтезаторен звук – тяу, яу, яу, яу… Лазо портиерът („на хонорар“, както често припомня-

186   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   187


ше) си седеше в стаичката и нервно потропваше с пръстчета по масата. възбудено го попитах: „кай е бе, бато?“ отговори ми:

слязох в 24-ката. пред вратата на стаята висеше тълпа студенти. повечето тропаха на нея. изглежда беше заключена, най-силно думкаше Шминката – човечето с карирана риза, когото аз търсех.

„не знам. и аз го търся.“ „е, ти се скъса от търсене“, си казах, запалих патъците към втория етаж.

„Марко бе, виждал ли си го?“

пред стая 106 имаше цяло кълбо народ, имаше много млади… пиченца.

но, бях упорит с разпита, и той започна да обяснява:

озъртах се да разпозная някого. съгледах Стария, както-му-викахме – един от Щип. цели петнайсет години живееше в „Стив“. в ръчичката си държеше бързосмъртница. „педеришче, педеришче… и ти ще бъдеш същия като Любче Георгиевски!“ „Стария, халюцинираш.“ „вервай ми. сещам се – като че ли беше днес. он седеше горе у 202 и също като тебе и он пишуваше… имаше една машина за чуканье, и чук, чук чукаше с нея по цел ден!“ „голем кур.“ „е па, ти имаш компютър!“ „по-напреднал съм, ебати! ами кай е Марко, бе?“ „не знам. питай го Шминката (шминка – грим), може он знае.“ „кай е па Шминката?“ „долу у 24-ката, правят журка.“

188   Алекс Букарски

не получих отговор, чух го как мърмори „нема солушън.“

„си седайме, си пиайме от тии бързосмъртниците и са веселяйме… Ване зема га и га извади маасъта, столофто у ходнико и изгаси га музиката и почна да вика – излезейте вонка, излезейте вонка! нии излезейме как едно време закъца га вратъта, мисляш – сичко ке паднеше, и зема, заключи се! викайме, викайме, нищо не отвара, ай, пичка му майчина, шо да прайме сеа?“ „от кай да знам, ебати.“ „ай бе, главо гулема, проби ти, мож на теб ке ти отворе тоо нашио лонгур!“ „шо да правам? а да я викнеме Цеца (Величкович) тогаш – ке излези, а?“ „молим те, молим те бато, пробай некако.“ троп-троп почуках на съседската врата, и излезе едно масивно бате с тъмносиня пижамка. обясних му какво искам. Люде, на които не им се отваря парашутът   189


пуснаха ме вътре, отидох до балкона. надвиснах и почнах да викам: „ЧУШКООООООО!!! ЧУШКО, яви се!!!“ „кой е тама?“ „хаха, куро мой е!“ „хахааааааа!!! ти ли си, ГЛАВО ДЕБЕЛА!“ „шо прайш бе, гной?“ „я си седам и пиим.“ „море, како си седиш така, слушам си ги изритал гостите?“ „шо?“ „си ги изгонил гостите, ебате гьоно нийеден!“ „еййййй… абе… они сами си ойдеа.“ „како бе, сами? шо стори бе, изключи ли!“ „слуши, абе яс ептен се напих и ми са се споили жичките у главата, така де, нищо не знам, шо съм правил!“ „…“ „и саа, не можам да го наам ключо, защо нищо не гледам, оти неонката га боядисайме сино и саа унатре ко сината соба! а слушам вонка некой се дере… Шминката ле е там?“ „не, вуйна ти самовила е. той е, ами кой! чекай, веднага ке се вратам.“ „дек ке одеш бе, еееее?“ „кьорчо, ке ти донесам еден електрик, па со него ке го светкаш наоколо и ке го търсиш клучо, ти текнува?“ „как, как, шо да праам?“ „сей таму, да ти ибам и кюти.“ „ахауахахаха! БУКАРСКА ГЛАВА!!! ААААА ГЛАВА ДЕБЕЛА ААААА!!!“ в стаята ми беше мор: креватите бяха изместени на средата, постелките със ‘се чаршафите бяха съборени на земята. книгите, листовете хартия, лекциите, хигиенните принадлежности – всичко беше разхвърляно. 190   Алекс Букарски

пробвах да светна лампата – а-а, не работеше, под маратонките ми скърцаха стъкълца – остатъците от неоновата лампа. ровичках на сляпо, наляво-надясно, и най-накрая успях да намеря фенерчето, което – тънко като кренвирш, беше напъхано между две ребра на парното. след пет минути се върнах назад към стаята на Шминката. тюуу, народът го няма. гледам вратата, широко отворена: в стаята заварих един гьон-пиян беровчанец, с ванила айс фризурче. лежеше си летаргично на разпрания сив дюшек, от който хвърчаха парцалчета. „альоо, шо се случи бе, педерко?“ „нищо Буки, сбиха се!“ „кой и кой?“ „Шминката се нервира и удари по вратата, след което флази на фнетре, найде го това Ване и строши му костите от кьотек.“ „абе аман, шо говориш? къде са сега?“ „в кенефа, мият се и двамата!“ „не разбирам? нали си вкараха по две-три досега? „Буки бе, Буки. сфатия веднага, оти от тепанье аир нема, па удрия на пиенье.“ „а другите кай са?“ „другите ойдеа фоф парко – там да продолжат да се ТРОВАТ.“

Люде, на които не им се отваря парашутът   191


завъртях се и видях дуото Ване & Шминка как се приближава към мене. бяха прегърнати, пееха. „братче, слуши га песничката, ногоо яка!“ откак се помня, в стаята на Ване – номер 24, се случваха най-пакостните купони. само преди няколко дни управителят бе правил неочаквана инспекция при тях, и както сам разказваше, видял следното: „трийсет хиляди народ имаше в стайчето, плюс масичка, отделно си турил хладилник… добре, айде това… ама ври, ври – педесет души имаш само по столчетата, трийсет стоят, осемдесет лежат на кревата, двама-трима пък висят на прозореца… човек да иска да метне скришно некое боклуче под кревата, шо ке види таму? сигурно още 10-тина души ЛЕЖАТ ПОД КРЕВАТА, ПИЧКА ИМ МАЙЧИНА!“ * * * междувременно, успях да потегля и тръгнах да се качвам на втория етаж към моята стая. влязох вътре, въздъхнах, чудех се от къде да започна, когато някой ми почука на вратата. Палучката (курова глава на демирхисарски) от Демир Хисар, също така герой на вечното студентство. „със съквартиранта ти какъв цирк беше …“ „къде е той бе, търся го?“ „знаеш ли – шо ли не ми направи, море? изля ми бира на клавиатурата, халосваше ме със стола… ама мани, при 192   Алекс Букарски

това отблизо… загубил си ключа по пътя, и разби бравата… размахваше един крак от стол и се заканваше…“ „и ти?“ „нищо… рекох си, сей да не го зеам на мушка, в ортопедичното ще се събуди!“ преди няколко вечери тъкмо заради думкането на Палучката не можах да заспя. „ти не лупаше ли преди некой ден бе, Палучка?“ „и аз удрях, удрях – ама трезвен… по апарата за кафе. дагебам ми изеде три банкноти поред, а не му текна двоен топъл шоколад да пусне. и като го запухах – нейки ни паричка, ни нищо. целото общежитие дойде да лочи, чак докато не изсмукаха всичко до последна капка. три дена после всички шетаха като вампири – будни налочени. и никой едно мерси не ми рече за това.“ „арно бе, глей си кефа! кажи, къде да намеря нова лампа? треба да разчистам, како да спиям, ебате?“ „добре, да го ебам, до кога да те уча – ой вдигни една от читалнята.“ „не го дупи коньо – от читалнята… там трябват.“ „море, пой таму и ако ти прай некой проблем кажи – Палучката те прати.“ „и шо, ако не те знай?“ „ке му се собериме, ке му пойдиме и ке го залупаме!“ в читалнята беше задушно, никога не можех да уча там. и никога не разбрах, как другите могат да учат там… едва успях да се провра през дебелата метална рамка, която беше сложена пред вратата, за да не се краде инвентар. вътре имаше студенти по шорти – „напред с материЛюде, на които не им се отваря парашутът   193


ала“, четящи от лошо фотокопирани лекции.

първият автор беше македонски, вторият също, третият беше чужденец, ама се казваше Умберто Еко…

„ще ги бъде.“ за да стигна до неоновата лампа, бутнах един чин и се качих на него. един студент, който школски си държеше ръчичките на чина и четеше дебели учебници, презрително ми викна: „дечко, шо правиш, ако смеам да запитам?“ „я дигам неонката бе бато… шо?“ „па, како така?“ „Палучката ме прати да я земам.“ типът попарено стана и си рекох – готово, сега ще стане търкала. вместо това, хвана чина и рече:

най-после станах, и от рафта извадих „Никой и нищо в Париж и Лондон“, на Джордж Оруел. пишеше, че Джордж Оруел миел чинии по 12 часа в Париж, работел за кора хляб каквото му падне по улиците на Лондон и после някак си по-лесно му било да понесе, че живее в такива лайна. започнах да чета, не знам, не минаха повече от пет минути, когато пак някой потропа на вратата. Палучката: „съквартирантът ти е в кенефа… удря кофата за боклук в земята!“ „е шо сеа, да си го турам в другия крачол ли?“ тъкмо казах това, и се чу трошене на стъкла, идваше от посоката на тоалетните.

„давай бато, аз ето държам!“ затърчахме се с Палучката. върнах се в стаята. Палучката ми монтира неонката… * * * лежах си на леглото – бях подредил малко; изпратих Палучката.

съквартирантът ми Марко лежеше подпрян на една от вратите на душовете; парченца стъкло от огледалото бяха разхвърчани навсякъде. от една от тръбите плющеше цял ебан вир вода. изведнъж се събра тълпа от студенти.

мпЗ-ка на „Мизар“ се въртеше на компютъра. на парното имаше стари вестници, а над тях – тричетири романчета. погледнах с какво разполагам – нямаше кой знае какво.

194   Алекс Букарски

Палучката веднага се спречка с един кестеняв дечко, който, струва ми се, беше председател на домсъвета. „а утре, утре когато се домъкнат от съюза, шо да им кажам, а?“ Люде, на които не им се отваря парашутът   195


„нищо, шо… измъкни се някак, кажи им че… кура ми, че студентите са решили да си направят шадраван.“ „хехе знаеш ли, не ти е лоша идеята!“ „глей бе, какви идиоти имаме на отговорни позиции.“

фрасна стъклото в земята, затърча се към мивките и започна усилено да повръща. * * *

стана ми ясно, че Палучката е готов да го зашамари. тръгнах да го успокоявам, най-накрая го успокоих. „къде е Марко?“ – викнах, след което се усетих, че Марко се е промъкнал и се е загубил някъде в тълпата. паникьосан се оглеждах в коридора, докато не чух как викат – „ей, ке се сече“. завъртях се към тоалетната и видях Марко. никога не го бях виждал така вбесен, с кървясали очи, отворена уста и стиснато чене. животински дишаше, като че ли искаше да изяде някого жив. в ръцете си държеше голямо парче стъкло, силно го стискаше. капеха капки кръв, които се плъзгаха по пръстите му. повечето от студентите около него започнаха да се отдръпват.

Лазо портиерът, като полицай от нискобюджетен кримифилм, пристигна най-последен и изсра нещо от сорта: „ке ебам сеа некой у гъз бе, смрадови! мене още пола саат ми завършува смената. глейте прайте, шо ке прайте, почекайте само я да си заминам, па да дое колегата… а он коа ке дое – ако сакате запалете го целио дом, сосема си ебете майката.“ видя също, че е счупено и огледалото, беля. половин час го разубеждавахме да не вика полиция. Палучката ми помогна да завлечем безжизнения ми съквартирант в стаята, превързахме му ръката и го сложихме на леглото. казахме си довиждане с Палучката. след целия тоя целовечерен танц, смъртно уморен се сгромолясах в леглото да спя.

„Марко бато, шо ти е бе.“ целият се тресеше, мънкаше нещо тотално неразбираемо, говорехме му един през друг. „Марко, немой бе, аман, полека, дай смири се!“ тая напрегната драматика траеше минута-две. накрая 196   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   197


УИКЕНД НА ГЛАДА Петък в джоба си имах още 100 денара(около 3 лева) и трябваше да се видя с девойката, която много обичах преди 3 години. отидох до бакалийката. купих си литър и половина „кенбах“. беше три и нещо след пладне, а не бях слагал залък в уста през деня. на гладно бирата влиза най-добре. за половин час я изпих, докато слушах „Клати и търкалай“ от Т.Б. Трачери. бирата малко ме поотпусна, но същевременно ми даде и засилка. дойде ми като спанака на Попай Моряка. излязох и се озовах на пейките пред общежитието. там – никой с банка в джоба. Манго не би могъл да има – бежанец от Тетово с дебело досие. 35-годишният вечен студент Шминка също така. това са моите приятели. в интернет кафето дължах 700 денара. Манго ми предложи да потърся от Дарко. „вече му дължа.“ „не знам как да ти помогна.“ тръгнах. „абе ай?“ „къде ходиш бе, Букар?“ „мене мацките ме харесват и без пари.“ 198   Алекс Букарски

чух как някой силно се изсмя зад мен. и ето ме, пред „Холидей Ин“ – чакам девойката, на която посветих цяла библия любовни писма навремето, след което тя ми отговори: няма да излизам с тебе защото: 1.си себичен 2.искаш премного да доминираш 3.твоето отношение на живо е ужас две години след нашата последна среща се видяхме отново. дойде на високи бели токове и с тесни дънки, с бяла тениска-корсет. разговаряхме и тя ми каза, че пази всичките ми писма. „да знаеш, че ако ги издам на хартия – ще станат бестселър.“ „сигурно.“ „но, някои хора ще ти смърдят, нали знаеш.“ „така или иначе смърдят, па шо?“ нея повече я интересуваше нещо друго. „дали аз съм ключовата девойка за началото на твоето писане?“ „ключова? може да се рече важна.“ „дали бях първата?“ „първата? може би.“ надзъртах недискретно в нейните попораснали цици. „спри да ме гледаш в циците.“ Люде, на които не им се отваря парашутът   199


набързо си облече дънковото яке. „пораснали са ти…“ „знам. но, и дупето ми е добро, моята запазена марка.“ „дупето? да, да. айде стани.“ „и?“ „покажи ми го.“ „пред целия тоя народ?“ „аха.“ „айде по-добре не.“

да го ям ли? не бях чак толкова гладен. пуснах лаптопа. тоя шибан, стар, петгодишен лаптоп, на който мониторът, на моменти, трепкаше КАТО НА СТАРИТЕ ТЕЛЕВИЗОРИ и трябваше да му се удрят крошета. не му работят един куп копчета, от които най-важното е Backspace. хората ме питат – как функционирам без това копче? а аз се перча – „амии, всичко което напиша – Е НАПИСАНО И НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД“.

накрая дойде келнерът. „веднъж и аз да платя“ – рече и извади пари. направих се на кавалер. целунах я за довиждане. „ще те потърся тия дни“ – ми рече. върнах се в общежитието. дотогава не ми се ядеше, но постепенно започна да ми става тежко. Въпреки че все още нямах апетит. легнах на кревата, започнах да лъскам бастуна. лъсках го известно време, мислех за М.; мислех за всички девойки, които маркирах по пътя, докато се видя с М.; най-много от всичко мислех за един къс, блиц момент, когато при изпращането я изчаках и я пуснах две-три крачки пред мен и дълго, дълго гледах нейното най-прекрасно дупе. свърших, не изхвърлих много сперма. забърсах се, отидох до тоалетната, видях как един студент хвърля боклук и при изхвърлянето видях, как се търкаля един краищник.

200   Алекс Букарски

пиша, ама някак слабо ми върви, мисля повече за храна. започвам да чета разкази от Ървин Уелш. през читателските паузи си създавам утешителни мисли: „винаги, винаги, когато ти е тежко, най-тежко на света – помисли си, че в момента има поне 1000 души в света, на които им е по-тежко, и не мрънкат.“ после си рекох, кой кур бе, сега има сигурно 1000 души които ядат, пият, плюскат мазна скара на просторна ливада, около тях ври и кипи от сгодни пички, слушат Драгана Миркович и т.н.. продължих да чета до два след полунощ. след това се обърнах на другата страна и успях бързо да заспя. Събота събудих се. погледнах в мобилния. беше дошла смс поръка от майка ми: „банката не работи в събота, оправяй се някак до понеделник.“ псувах едно пет минути. Люде, на които не им се отваря парашутът   201


съквартирантите си бяха заминали за уикенда. комшиите често ми търсеха лъжичка захар, но аз никога нищо не съм им давал, че сега да мога да им искам пари. отворих гардероба с дрехите. започнах да преобръщам и без друго разтурените рафтове. вадех мръсните дрехи. ровичках по джобовете, търсейки някакви евентуално забравени пари. търсех в кремавите си панталони, в тъмносините дънки, във виетнамските. и намерих. 10 денара! отидох до магазинчето. не бях влизал в магазин с 10 денара може би от 93-та, но тогава с 10 денара се купуваше много нещо. гледах дълго – за 10 денара имаше дъвки и то две… по някое бонбонче. на края видях, че трябва да избирам между смокини и еврокремче от 50 грама. реших да купя еврокремчето. има повече калории, ще държи някоя секунда повече. излапах еврокремчето. сетих се за един колега от факултета, с който си имах някаква приказка. „бато, дай некой денар назаем?“ пристигна смс-реплика: „мислех точно от тебе да взема, нямам.“ седнах на компютъра, отворих нов документ и започнах да пиша: „драги бъдещи млади ученици, които сега седите на ебано досадния час по литература… в началото на 21 век младият Букарски продължи тра202   Алекс Букарски

дицията на гладуване на македонските дейци. Григор Пърличев, Кочо Рацин…“ прекъснах, влязох в интернет, отворих търсачка и намерих няколко стихотворения от Кочо. не бяха нищо особено. потърсих още и намерих откъси от неговите поетични картички в един ежедневнен вестник. „А в картичката със стихове със заглавие «Изповед», К.Р. още веднъж се изповядва: Я, що презирем цео йедан свет и борим се против ньега, оной, за кою сам пробушио сопствено «Я» почетним словима ньеног имена, койой сам поклонио и свою душу и све... и све... а коя ми йе поклонила Нища… Проклетство. Срам. Исмеяванье… и Бол.“ (Аз, който презирам целия тоя свят и се боря против него, онази, заради която промених собственото си АЗ с началните букви от нейното име, на която подарих и душата си, и всичко … и всичко… а която ми подари Нищо… Проклятие. Срам. Присмех., и Болка – оригиналът е на сръбски) Люде, на които не им се отваря парашутът   203


Започнах да дописвам писмото до идните поколения.

па, ей – така мога да изкарам и още.

ХОРА, 70 ГОД. ОТКАКТО КОЧО НАПИСА И СЛЕД ТОВА ОГЛУША, ПА ГО СТРЕЛЯХА – МАЙ Е СЪЩОТО. СЪВСЕМ СЪЩОТО. НИЩО НЕ Е ПРОМЕНЕНО.

започнах сам да си говоря, някакви диалози, упражнявах се. дали не полудявам лека-полека? или винаги съм си бил луд, просто трябваше малко да изгладнея, за да го разбера.

ЕТО МЕ, ПУКАМ ОТ ГЛАД, ДОКАТО КНИЖОВНИЯТ ЕСТАБЛИШМЕНТ ЛАПА КУРОВЕТЕ НА БУРЖОАЗИЯТА НА ПРЕХОДА!!!

измих си лицето и зъбите в тоалетната, дойде ми идея. а да преровя в кофата, където видях парчето хляб?

ПИШАТ ЗА ГЛАДНИЯ НАРОД, А ТЕХНИТЕ ГЪЗОВЕ СА НАСТАНЕНИ НА Т.Н. УЛИЦА НА ПИСАТЕЛИТЕ НА ВОДНО! * * *

това дори ще придаде по-силен ефект на разказа. луд съм, дори на умирачка от глад си мисля за моята литература. да си гладен три дена не е нещо особено, но да ровичкаш в кофа с отпадъци търсейки парче хляб, е наистина яко.

ОТНЕМАМ ИМ ПРАВОТО ДА ПИШАТ ЗА ГЛАДА. ГЛАДЪТ ИМ Е ЧУЖД, КАКТО И НАРОДЪТ, КАКТО И ЛИТЕРАТУРАТА…

в тоалетната се бръснеше някакъв тип. изчаках го да свърши, замина си, хвърлих един поглед в кофата, която беше претрупана.

схванах че файда от писане на гладен стомах няма. гняв, гняв, и само гняв. дали идните поколения въобще ще учат литература? стана 11 часа. реших да се разходя до студентската кръчма, там често ям, вероятно ще ми дадат на вересия.

взех едно пластмасово шише и започнах да претърсвам.

„дечко, затваряме“ – ми рече девойката с черна къдрава коса. Неделя станах, чувствувах се странно, стомахът ми беше празен, усещах дупката в него, мислите ми бяха чисти, но не и дълбоки. 204   Алекс Букарски

хартии и отпадъци падаха на плочките, от време на време влизаше по някой да пикае и ме наблюдаваше, но аз продължавах и по-нататък. къде е шибания хляб. хвана ме ината. не казвам че ще го ям, ама го искам, искам да го намеря, той е моето вдъхновение, в края на краищата. изправих кофата, излязох във фоайето и отидох до другия край, в който имаше друга кофа, почти празна. внимателно преобръщах, но нищо. от краищника – ни следа. излязох навън, неделното слънце сияеше, и ми притваряЛюде, на които не им се отваря парашутът   205


Съдържание

ше очите, които от три дни в стаята ми бяха закърнели като на къртица. повървях стотина метра и седнах пред студентската кръчмица.

Предговор . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 4 „заповядайте“ – ми каза любезно девойката с черна къдрава коса. „20 кебапчета с лук, шопска и голяма бира.“

Вместо предговор: Мъртви люде . . . . . . . . . . . . . . 10

завъртам се, гледам – Манго върви.

БИТОЛСКА ФАЗА

„от кай найде пари, Букар?“ „не найдох.“ „ами?“ „дългът ще го плащат бъдещите поколения.“ „шо?“ „нищо, нищо.“

Люде, на които не им се отваря парашутът . . . . . . . 15 Цвете . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28 Три положителни героя . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42 Фарина . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 64 Кучеплашилото . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 79 Посветено на Бюреко . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 94 Кой си ти да критикуваш, млади човече? . . . . . . . . 101 ЗПО . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 112 Bitola Crimi Fiction: Филмо мой . . . . . . . . . . . . . . 126

донесоха ми бирата, отпих едно седем-осем глътки, въздъхнах доволно. защото го преживях тоя уикенд. уикенд на глада.

СКОПСКА ФАЗА Алтернативна женска . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 140 Къде е Точката, да го ебам... . . . . . . . . . . . . . . . 152 Старшината излиза в пенсия . . . . . . . . . . . . . . . 164 Пубертетски факер . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 171 Палестинска нощ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 177 Танц с бързосмъртниците . . . . . . . . . . . . . . . . . 187 Уикенд на глада . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 198

206   Алекс Букарски

Люде, на които не им се отваря парашутът   207


Алекс Букарски Люде, на които не им се отваря парашутът македонска първо издание Превод: Константин Павлов Художник на корицата: Красимир Иванов Предпечат: Мартин Митов Печатни коли 13 Формат 60/84/16 Издателска къща „Словото“ ISBN 978-954-9337-22-8 Печат: „Симолини“

208   Алекс Букарски

Алекс Букарски - Люде, на които не им се отваря парашутът  

Алекс Букарски - Люде, на които не им се отваря парашутът

Advertisement