Page 1


БРОЙ 5

ÑÂÎÁÎÄÍÈ ÏÎÅÒÈ â blog.bg

Списание на блогърите, публикуващи в blog.bg

София, 1 ноември 2014 г.


Скъпи свободни поети ................................................................................ 3 С, строявам........................................................................................................ 4 Бащата на графичния дизайн в България........................................... 5 Смайващата древност на българската цивилизация ................... 6 Древното жито Лимец и картините на Валери Добрев ............... 8 ЕДИНАДЕСЕТ закона на Вселената........................................................ 9 Българското хайку - нови измерения! ............................................... 10 Кроеж................................................................................................................. 10 Ти ме измисли ................................................................................................ 11 Глина ................................................................................................................... 11 Царят - звездоброец ................................................................................... 11 Биещата икона ............................................................................................... 12 Ученик................................................................................................................ 13 Дифузия и осмоза ........................................................................................ 14 Приятелството като Бендеризъм ......................................................... 14 Mission Possible.............................................................................................. 15 Музата на Ботичели .................................................................................... 16 Елисавета Карамихайлова - радиевата принцеса на България..................................................................................................... 18 Смисълът на живота! ..................................................................................20 За народа български .................................................................................. 21 Втората столица на Дунавска България – Преслав......................22 Кой даде имената на река Дунав и Черно море? ..........................23 Непростимо .................................................................................................... 24 Отдавна никой ............................................................................................... 24 Насаме със себе си ...................................................................................... 24 Хленч..................................................................................................................25 ПраЛунната соната ......................................................................................25 За Вътрешната потреба като Твърда необходимост ................... 26 Полетът на духа ............................................................................................ 26 Тореадор .......................................................................................................... 27 Нито ден е, нито вечер .............................................................................. 27 Загадъчната съдба на древните библиотеки .................................28 Приказка за неизгорелите знания .......................................................29 Летните нощи.................................................................................................30 Обичай ме малко, не повече ...................................................................30 Импресия .........................................................................................................30 Мма-а-м-а......................................................................................................... 31

ǸǭǬǨDzǺǶǸǹDzǰǭDzǰǷ ǬȍȓȈǸȈȐ  

 

DzȐȘȐȓDzȐȘȐȓȖȊ      

ȋȓȘȍȌȈȒȚȖȘȕȈȉȘȐ KWWSZRQGHUEORJEJ ȋȓȘȍȌȈȒȚȖȘȕȈȉȘ ȐȘȍȌȈȒȚȖȘȕȈȉȘ KWWSFRPI\EORJEJ

ǹȚȈȕȐȔȐȘȈǸȈȌțȓȖȊȈ ǸȍȌȈȒȚȖȘȕȈȉȘ    KWWSVHVWUDEORJEJ ǨȚȐǴȐȓțȠ  

 

DzȈȓȐȕǹȍȔȍȘȌȎȐȍȊ   

ǸȍȌȈȒȚȖȘȕȈȉȘ KWWSWRWDEORJEJ ȋȘȈȜȐȟȍȕȌȐȏȈȑȕ ȐȗȘȍȌȗȍȟȈȚ

Презареждане ............................................................................................... 31 Из невяра (Nigredo) ..................................................................................... 31 Извън времето .............................................................................................. 31 Белинташ /Беланташ/. Неразгаданото послание. ......................... 32 Боянската църква......................................................................................... 33 Като приказка ................................................................................................34 Софийската “Света Богородица” ..........................................................34 Поетът и неговата стихия......................................................................... 35 Дестинация ..................................................................................................... 35 Моя тихо прошепната клетва................................................................. 35 О ...........................................................................................................................36 Comfortably numb ........................................................................................36 STC ....................................................................................................................... 37 Гледна точка.................................................................................................... 37 Барелеф на римска колесница - /квадрига/ ....................................38 Произход на името на първородния син на Атила. Българската етимология. Елак. Елица. Елече.................................. 39 Моите терзания ............................................................................................40 Както казва мечето Йоги ..........................................................................40 Пустинята ......................................................................................................... 41 Мечтание.......................................................................................................... 41 Слънчевбрягски дневник ......................................................................... 42 “Сказано-сделано” ....................................................................................... 42 Ядовитата мишка и Розовият слон ......................................................44 Една забавна игра ........................................................................................ 45 Цветя ..................................................................................................................46 Когато трепне лък ........................................................................................46 Отиват си любимите жени... ....................................................................46 Олива... .............................................................................................................. 47 Писмо ................................................................................................................. 47 Боса сред скалите ........................................................................................ 47 Самоделници ................................................................................................. 47 Фолклорен фестивал “Атлиманска огърлица” 2014.....................48 Гарванът и Морето.......................................................................................50 Музика като тъмнина .................................................................................50 Моята цена ...................................................................................................... 51 Бъдеще .............................................................................................................. 51 За хората и Bay Ganio (Бай Гейн) ............................................................ 52 Една българка от западните покрайнини ........................................ 53 Христо Ботев - легенда, незабрава, вечност... недостижим ....54 Изпратихме Отец Амбарев...................................................................... 55 Нетленна българска красота ..................................................................56 Спомен за Еньовден ................................................................................... 57 Св. Иван Рилски Чудотворец - нашият небесен покровител .. 57 както ...................................................................................................................58 Луната боли.....................................................................................................58 Това изречение е заглавие. .....................................................................58 Лесна супа (за душата) и не толкова ................................................... 59 Една добра и една лоша новина ........................................................... 59 Пъстър свят.....................................................................................................60 За Свободата и Себеподобните ............................................................ 61 Неизменно, всеки ден… ........................................................................... 62 Общото между Мария Кюри и Ричард Брансън ............................ 62 Нощта не иска да заспи ............................................................................. 63 Българи и съседи - пришълци или коренни жители...................64


Автор: ka4ak Категория: Политика Прочетен: 2395630 Постинги: 322 Коментари: 12626 Гласове: 72772

СКЪПИ, СВОБОДНИ ПОЕТИ, ПРИЯТЕЛИ И ЧИТАТЕЛИ,

Нека отпразнуваме петгодишния юбилей на блоговото ни списание „Свободни поети”, изпъстрено с нови идеи, визия и прекрасни ваши статии и произведения на изкуството, предложени от тези, които ви харесват, подкрепят и са вложили сърце и мисъл в блоговете ви като съпричастие, коментари, споделяне на мисли, чувства и идеи. Традицията продължава!

Бъдете ЗДРАВИ,СВОБОДНИ и с ЧЕСТ, а и ЧОВЕЦИ! Трябва да имате ВЯРА в себе си, за да сте пример, за тези след Вас! Неуспехите не трябва да Ви отчайват! Трябва да сте оптимисти и след сто неуспешни опита, на сто и първия ще успеете! НЯМА НЕВЪЗМОЖНИ НЕЩА, ако силно ги искате! Този Ваш оптимизъм, ще действа благотворно и на Вас, и на Вашите деца! Ще се чувствате все по-уверени и непрекъснато ще зареждате себе си и околните с положителна енергия! Точно това ще Ви даде възможност да правите всичко СВОБОДНО И С ЛЮБОВ! С вяра и обич, Владимир Качаклиев

Автор: serjo Категория: Изкуство Прочетен: 16585 Постинги: 11 Коментари: 40 Гласове: 537

Скрижалът и скулптурата са изработени от Серьожа Стефанов по стихове на Дела Раи


Буквите са чудесни Намирам основания да допусчудесни. допус кам кам, ам че те произлизат от самата същност на живота (Вселенат (Вселената селената и всичко останало), като на някакъв етап са приели този си вид, значение и звучене. зв Но корените им са наистина дълбоко до самата същност на нещата. Вероятно, същността на нещата представлява трептене на енергии около някакви раврав новесни точки, които могат да се разглеждат като гледни точки или точки на пречупване пречупване. Те задават отношенията и целият свят е построен върху и чрез тях. Затова предполагам, ч че древните символи са начин да се представи движението на тези енергии. Различните видове двидви жения пораждат различни видове явления. Точната форма на древните символи би следвало да отговаря най-точно на тези движения. Вероятно, за всеки символ е имало една или повече срички, срички които са “звучали” по най-близък начин до “звука” на съответното трептение.

Белите лястовици

След хиляди години тези срички се редуцират до букви. И не само по звученето си, но и по формата си. Буквата О, например, се отнася до обем, до зазатворено множество, до някаква определена цялост. И формата й е такава. И всяка бълбъл гарска дума, която започва с О, се отнася до някаква н цялост. От От своя страна буквата С графично гра чно е мномно го о подобна на буквата О, но е отворена отворена. а. С е отворено множество - което може да д участва учааства в обмен с други множества. Това се уч с потвърждава българските поттвърждава и от смисъла на българскит по те думи, дууми, които започват с буквата С. Събирам, Спадам, Съби С ирам, Сливам, Съобщавам, Спадам м, Споделям, Сподделям, Съвкупност, Съпровождам, Съ С Съъби ити ие, Сглобявам и ред други. Винаги став ва битие, става дуумаа за добавяне на едно нещо към нещо нещ що дума др ругго, като резултатът е съвместно дейстдейсттдруго, ви ие и съществуване. вие

Автор: Авто втор: kikowsky kiikowsky Ка Категори ия: Други Категория: Прочете н: 758663 Прочетен: Постинги Постинги: и: 382 Комента Коментари: ари: 2696 Гласове: 7805

Логи Ло иката на буквата С може да се види и в Логиката др руу ги езици. В руския е лесно, той е много го други блли изък до българския. Там, обаче, СЪ- е за аблизък замеенено със СО или СУ-. На запад от нас полом поло оменено жението е звуково различно, но образно е съсъ ъжението щото. COoperate, CO erate, COmmunicate, COincide и т.н щото. т.н. г чески и смислово показва как едно отот СО графически ворено множество (С) е принадено към някакъв об обем/множ о бем/множес (О). Защо в българския О от СО е обем/множество заам заменено с Ъ в СЪ не зная, защото още не познавам буквата Ъ в дълбочината й. Но финесът и елегантността н езика ика са впечатляващи. в на О мн са много важни за живота. Без тях промяната в нещата не би била възможна Отворените множества възможна. Вссичко би бил В същестВсичко било предопределено, твърдо и непроменливо и нищо не би било възможно, ако не съществу вуваха отворените множества. Фи бук Фигурата от ляво, която би могла да съдържа в себе си родоначалника на съвременната ни буква О (по форма и смисъл), се отнася до знанието. Знанието е винаги статично и определено определено. Мо М о да се добавя н Може ново знание, но между две изменения знанието е неизменно. Фи Ф игурата в дясно, която ко съвременФигурата би могла да съдържа в себе си родоначалника на съвременна ни буква С (по форма и смисъл), се отнася до съзнанието. Това е знанието нат знаниет ната не ккоето постоянно се осъвременява с цялото вселенско зна за нещата, зна-ние. Съзнанието С е отворено и свързано.

4 СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg


Затова “човешките” фигури от пещерата са винаги с ръцете в кръг над главата - едни от тях търсят знание, а другите - съзнание. Тези с незатворените ръце над главата (търсещите съзнание) са много повече (може би 8-9 пъти повече) от търсещите знание. А може би са “проводници” - осъществяват знание и съзнание в телесния (физически, обективен) свят.

Тогава думата СТРОЯВАМ (по подобие на СДВОЯВАМ) показва какво наистина се има предвид под Строя, Строеж, Строявам, Строяване. Това е “изтъкаването” на битието от “трите нишки” на първопричините. Строенето на сгради и съоръжения е само една от всич-

Автор: grafika Категория: Бизнес Прочетен: 22869 Постинги: 4 Коментари: 6 Гласове: 129

Общото между тях е това, че всички те са творение на един единствен човек Стефан Кънчев. Наскоро беше и неговата изложба в Националната художествена академия. Това беше и първата изложба на Стефан Кънчев в България. В деня на откриването й залата беше препълнена и трябваше да се чака на опашка, за да се видят накуп някои от най-ярките спомени от соцепохата – логата на БНТ, Кукления театър, НДК, “Петрол”, СБХ, ЦУМ и много други.

Буквата З е силно свързана с буквата С. Произнасяйте С продължително. Ще видите, че тя е постоянна - звукът е стабилен и равен. Това е, защото е еднообемна, макар и отворена към останалото. Произнасяйте буквата З продължително. Ще видите, че в нея има вибрато. То се получава от наслагването на два стабилни звука. З се получава от наслагването на две С. Не само звуково, но и образно. По същия начин са свързани Ш и Ж. Не само звуково, но и образно. Как точно е измислен езикът ни не ми е известно. Но не мога да не се впечатля от изключителното му построение. Смятам, че говоренето и писането на български език въздейства направо върху устоите на вселената, на битието. А, ако става с разбиране и осъзнато, то не виждам по-голяма сила за въздействие от тази.

БАЩАТА НА ГРАФИЧНИЯ ДИЗАЙН В БЪЛГАРИЯ

Помните ли логата на БНТ, Кукления театър, ЦУМ, СБХ и Петрол – всички знаци, с които сме израснали?

5

Стефан Кънчев е създал 1600 запазени знака през 40-те си години творчество и това му дава правото да се смята за бащата на българския графичен дизайн от XX век. Наричат го Майстора на запазения знак. Включен е в Световната енциклопедия на дизайна. Изложбата е резултат от изследването на младия дизайнер Магдалина Станчева върху дейността на Стефан Кънчев, когото тя определя като първия комуникационен дизайнер в България.

Белите лястовици

Фигурите от Магура (а и всякакви истинни и задълбочени философии за ЖИВОТА, а не самоцелни) показват, че съществуват три изначални причини за всяко съществуване. Те могат да се нарекат дух, душа и тяло. А могат да се нарекат и друг начин. Важното е, че са три и е необходимо единение (взаимодействие) между трите едновременно, за да се получи каквото и да било.

ките форми на строяването.


Автор: prarodinata Категория: История Прочетен: 275699 Постинги: 29 Коментари: 691 Гласове: 946

СМАЙВАЩАТА ДРЕВНОСТ НА БЪЛГАРСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

НАЙ-СТАРАТА ТАРАТА КАНАТИЦА И МАГИЯТА НА ХАДЖИЛАР

България

Разбирането, че българите са местен за Балканите народ, води след себе си и идеята, че трябва да търсим следи от нашите предци не само на територията на днешна България, но и в целия огромен ареал, включващ Балканския полуостров и Анатолия. С особена сила това важи за далечната праистория, когато тази земя е била дом за най-развитата за времето си цивилизация в целия свят – хора със сродни обичаи, духовна и материална култура, използващи диалекти на един и същ език. В тази статия ще представя още един от поредицата прадревни символи, които българите са съхранили и използват и до днес – Канатицата. Надали някой се съмнява, че този основен мотив от чипровските килими и традиционните български шевици е изключително древен, но когато го срещнем на артефакт, датиращ от каменномедната епоха и то от българското етническо землище, не остава съмнение за това, че нашият народ в най-голяма степен може да претендира за великото наследство на първата европейска цивилизация. Канатицата, която показвам по-долу, НЕ е изтъкана на чипровски килим, а е изобразена преди 7 300 години на съд, открит при разкопки в праисторическото селище Хаджилар!

Керамичен съд, Хаджилар IIB, халколит

Съвременна чипровска шевица

Хаджилар I, халколит

Напразно се опитвате да намерите разлика между Канатиците, които и до днес извезват нашите сръчни майстори, и символа от Хаджилар – те са напълно идентични! Селищната могила Хаджилар се намира на 615 км южно от Истанбул. Археологическите разкопки са проведени от Дж. Мелаарт. Той е силно впечатлен и изненадан от съдовете, които открива при разкопките: „твърде необичайни със своите овални форми, брилянтно полирана повърхност и причудлив дизайн, който напомня повече перуанска керамика, отколкото каквото и да било, намирано в Близкия Изток.” (Mellaart, 1970).

6

Очевидно Мелаарт не е познавал българските традиционни орнаменти, иначе нямаше да дири аналози на тези, които среща в Хаджилар, чак на американския континент. Освен Канатицата в Хаджилар се среща поне още един символ, който можем да намерим и по нашите чипровски килими:

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Мотивът „Кука“ и канатици, чипровски килим


7

МАГИЯТА НА ХАДЖИЛАР:

България

Канатицата не се среща само в Дунавска България: Древният символ, изобразен на тенгрианско светилище в земите на … Волжка България, дн. Татарстан/ Чувашия.

Два факта са особено важни за нас, защото доказват, че именно българите са преките приемници на великата праисторическа цивилизация на Европа: 1. Най-трайна и системна употреба от дълбоката древност до наши дни този символ намира в българската традиционна орнаментика: везмо, шевици, килими. В България също така има огромно многообразие от различни орнаменти, които имат за своя основа класическата и найпроста Канатица, която намираме в Хаджилар. 2. Най-ранната, открита засега Канатица, е засвидетелствана в Хаджилар, Мала Азия - кътче от люлката на българската цивилизация (Балканите и Анатолия); A ето и илюстрация на твърдението на Мелаарт, че орнаментите от Хаджилар приличат на индиански:

Символът ‘Пеперуда’ при индианците Навахо означава ‘Вечен живот’… Всеки би могъл да потърси за себе си отговора на загадката защо разновидности на нашата Канатица се използват (явно от незапомнени времена) от индианците в Америка (Алеко Константинов споменава в “До Чикаго и назад”, че на българите, посещаващи изложението в Чикаго, не им били интересни килимите на индианците, защото приличали “досущ на чергите на нашите шопи”)…


Автор: amrak Категория: Изкуство Прочетен: 407355 Постинги: 118 Коментари: 522 Гласове: 8143

ДРЕВНОТО ЖИТО ЛИМЕЦ И КАРТИНИТЕ НА ВАЛЕРИ ДОБРЕВ

Белите лястовици

Свещените житни класове завръщат човека към неговата слънчева природа.

8

Когато слънцето в златна нива грее, душата с радост и в любов във всеки към небето бликнал клас на земята зрее, тъй вятъра нашепва с песен звънките извивки в златните коси на лимеца небесен. Ето и рецептата за ръчен хляб с лимец и квас :)

Необходими продукти:

500 гр. пълнозърнесто лимецово брашно; 250 мл вода; 150 гр квас; 2 с.л. зехтин; 1,5 ч.л. сол; 1,5 с.л. мед.

Към лимецовото брашно се добавят продуктите и се замесва ръчно за около 10 минути тестото като по желание може да се добавят макови, сусамови, ленени и други видове ядки. Гъстотата на тестото се определя от количеството вода и времето на замесването, колкото повече се омесва тестото толкова повече вода може да поеме и ако е прекалено разтегливо може да се добави още брашно. За удобство може да се използва хартия за печене, вместо подмазване на тавата с олио. Когато е добре замесено и готово тестото може леко да се навлажни повърхността му и да се поръси със су-

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

сам, след което е добре да се набразди или прореже повърхността с нож, за да може да се осигури минимално съпротивление при втасването и шупването на тестото, в противен случай няма да бухне толкова добре и при изпичането ще остане сбит. Следващата стъпка е да се покрие с влажна кърпа тестото, за да не хваща коричка отгоре и да се остави на стайна температура да втасва за около 10 часа. Удобство е хлябът да бъде замесен вечерта и през нощта да се остави да втаса, като сутринта в някои случаи може да е необходимо още за около час на температура 40-50 градуса във фурната, за да шупне още повече. Другият вариант е ускореното втасване за около 4 часа на постоянна температура 50 градуса във фурната, като се наблюдава кърпата, с която е покрито тестото да не изсъхва. След като е втасало достат ъчно добре тестото се изпича на около 230 градуса във фурната за около един час. Може да се покрие с фолио за печене.


Вселената има своите вечни закони, които човек отдавна е забравил. Използвани заедно, те се превръщат в мощна сила, която може да ни направи непобедими. Ето кои са те:

5. Законът за Нарастването е свързан с нарастването и подобряването на всеки аспект от живота ви. Без значение колко добър е животът ви, винаги има място за подобрение и разширение.

6. Законът за Отплащането гласи “Жънеш това, което посееш”. Семената на успех или на провал посявате в живота си? В живота, това, което влагате, това получавате. Каквото правите и “изпращате” като сигнал на Вселената, това и ще получите, за добро или за лошо.

7. Законът за Нулевото Съпротивление

Мислите създават реалност.

1. Законът за Мисленето гласи, че мислите създават реалността.

2. Законът за Наличността гласи, че има безгранична наличност във Вселената на всичко, което желаете. Вместо да вярвате в идеята за “липсата”, е нужно да разберете, че живеем във Вселена на изобилие и има (пре)достатъчно за всички. Искреното съзнаване на това изобилие е жизнено важно за привличането на богатство и изобилие в живота ви.

3. Законът за Привличането гласи, че привличаш това, към което насочваш вниманието си. Обръщайки внимание на неща, които ви правят нещастни, привличате още повече от тях. Но ако се фокусирате върху нещата, които ви правят щастливи и се усмихвате, тогава ще привлечете повече от тях в живота си.

4. Законът за Получаването гласи, че ще получите само това, което сте готови да получите. Например може да искате 10 000 лв. на месец, но ако не вярвате, че това е възможно, или че го заслужавате, то никога няма да ги получите.

е един от най-игнорираните от всичките 11 забравени закона. Но също така е и един от най-мощните от тях. Този закон гласи, че това, срещу което се съпротивляваш, продължава да съществува. Това означава, че нещата, които не харесвате, стават по-силни. Колкото повече енергия влагате в омраза и съпротивление към тях, толкова посилни и мощни стават те. Незнанието на този закон обяснява защо толкова много хора не успяват да използват Закона за Привличането успешно. Няма значение колко трудно би могло да е в началото, трябва да се научите да игнорирате нещата, които не харесвате и да пренасочвате вниманието си към тези, които ви правят щастливи.

8. Законът за Прошката гласи, че за да продължите напред в живота си, е нужно да се избавите (да простите) от болезнени събития от миналото си. Незнанието и неприлагането на този закон блокира изобилието във вашия живот.

9. Законът за Пожертването гласи, че за да спечелиш нещо, трябва да си готов да заплатиш съответната цена. Гледайте на този закон като инвестиране в по-добро бъдеще вместо като настояща саможертва.

10. Законът за Почитането гласи, че 11-те Забравени Закона ще работят за вас, ако ги почитате. Ако водите недисциплиниран живот и не успявате постоянно да практикувате тези 11 закона, тогава не се учудвайте, ако се провалите.

11. Законът за Успеха е комбинация от всички 11 закона. Той гласи, че можете да успеете, независимо от вашата среда, или от това колко лоши са били нещата в миналото. Успехът е ваше рождено право.

Белите лястовици

Автор: kostas Категория: Други Прочетен: 1005218 Постинги: 1809 Коментари: 3150 Гласове: 4761

ЕДИНАДЕСЕТ ЗАКОНА НА ВСЕЛЕНАТА

9


Изкуство

БЪЛГАРСКОТО ХАЙКУ - НОВИ ИЗМЕРЕНИЯ! Б *** Постарах се да създам подобна моите ласки те обливат българска форма - типично българско Автор: comfy тристишие, което съвсем „естестветялото ти трепти Категория: Хоби но“ нарекох „байку“, само че разпреводопад от пръски и вълни Прочетен: 1180758 делението на сричките в тристишието Постинги: 231 *** е 9-6-9 (като при мерките на жените Коментари: 6872 гърдите ти ухаят нежно - 90/60/90, само че в дециметри), или Гласове: 57536 9-7-9 - „мутирало (селско) байку“ (съдвижат се ритмично щите мерки, но показващи тенденцисметана и зрели череши Тристишията „хайку“ в класиче- ята към изменение с времето. *** ският си вариант трябва да отговарят всеки от нас е точна мисъл изящен триъгълник черен основно на два канона - разпределекрасива емоция прикрито го гледам нието на сричките в трите стиха да е студен бистър поток в градина 5-7-5 и непременно да се говори нещо, обещава нова Вселена свързано с природата или природни*** *** те феномени и явления. Граматиката мъдрост хармония красота Угнетен избираш Вярата. се освобождава като форма. И цялото всъщност коя (ли) си ти Пази ме, Господи! тристишие трябва да изразява мъдречна делта приливна вълна рост, идея, красота, картина - т.е., да е Последна разменна монета... *** изкуство! *** първите стъпки на моя син две очи небесни Спускане по склона надолу надига се (и) тръгва пронизват ме и вярват В търсене на смисъл. вода разкъсваща бентове солени перли Година, чертичка, година. *** *** Искрено се надявам, пишещите тя бягаше весело напред две думи тежки поезия и/или хайку да се пробват и в малка (и) силна жена едно сърце разбито новата форма - типичното българскоураган с проливни дъждове нула в живота то хайку - байку-то!

БОЛКАТА

Автор: palisandar Категория: Тя и той Прочетен: 508644 Постинги: 255 Коментари: 2843 Гласове: 20394

КРОЕЖ По мерките на илюзиите въображението крои битността. Постъпателно.

10 СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Автор: malchaniaotnadejda7 Категория: Поезия Прочетен: 908882 Постинги: 304 Коментари: 6533 Гласове: 31560

Станиолени сълзи стотинка за из път. И зъзнеща омраза. Не ще те спрат, дори пред теб от ада сенките да слязат. Стоманени сълзи и чужди светлини в сърцето болката ще пазят. Тя, болката ще доболи, когато вкамени омразата.


11

Изкуство

ТИ МЕ ИЗМИСЛИ

Автор: dennis Категория: Други Прочетен: 185073 Постинги: 85 Коментари: 133 Гласове: 4725

Силва Грийн (dakota) Ти ме измисли – светът бе безсилен. Сънува ме с дъх, когато бях плакала. За нищо не пита – приех те завинаги. Говорехме само с душите си сякаш. И бяхме наистина влюбени. Бяхме и двамата млади; и двамата искрени. През зимните нощи снегът стана ябълков; прегръдката бяла – черешови мислите. В безбрежния вятър садяхме хармония, със чувство на пролет и стъпки от веселост. Зелена, усмихната – на мечтите с короната, звездите събирах... Живеех те песенно. И всяко „обичам те” беше единствено... И беше ми обред. И стана ми всичко. Безкраят бе мой – в сърцето заплитах го... С дъха ти заспивах . Разсъмвах се в приказка. Измисли ме... Твоя. Повикана. Чакаща. Момиче от огън с копнежи палитрени... Ти ме измисли... Светът ме дописа. Сълза съм. Разлята във края на листа ти...

ГЛИНА А

Автор: strega Категория: Лични дневници Прочетен: 84052 Постинги: 123 Коментари: 434 Гласове: 2234

ще си платя за мястото в калта минавам за един последен писък – споделяне заучено от чайките или от гъските… но то е в същата зависимост прибирам се на завет до тревата която ще се разгори но може и да наедрее в жито все толкова предвидени са бягствата като яйце жълтеят над града отвъд греха и третия прозорец и може би неправилно се молих измислих си приятели… внуших си че им вярвам… сега не мога да си тръгна с крачките им те още са добри но ще забравят до лудост ще се вкопчат в онзи полъх на разорани хребети и прекипяло вино сега е ден за хляб и за цветя но утре… ще сме само глина

Автор: sunflower Категория: Лични дневници Прочетен: 2562612 Постинги: 1651 Коментари: 12368 Гласове: 37662

ЦАРЯТ ЗВЕЗДОБРОЕЦ Вчера срещнах белия кон, но принца го нямаше. Не, че ми трябваше. Не ме впечатлява наследник на титли, а Цар извоювал поста си с битки. Митичният Цар – Мъжът, потънал в кръв до колене, който коли и беси, за да спаси свойто племе, който пеленаче държи и ръмжи приспивните песни, който история пише, за да помнят рода му през вековете. Царят, който звездите брои, полета засява с нови култури, а после строи градове, пътища, виадукти, тунели. Царят, чиито ласки съм искала винаги - намирала, губила те са ме свличали, вдигали, помня и не спирам да търся. Царят – вечният мъж, чиято вечна жена съм.


БИЕЩАТА ИКОНА като нов път към райската градина.

Автор: cudo Категория: Хоби Прочетен: 544414 Постинги: 77 Коментари: 426 Гласове: 3416

Настанявам се пред иконата и започвам да я изследвам с поглед. Светинята изглежда доста тежка. Според историците, тя датира от 1856 година, когато е издигната и черквата. Местното население на село Свирачи я наследило от гърците. От гърците възприемат и обичая да свалят иконата от иконостаса на Успение Богородично.

На 155 август, всяка година населението на ивайловградското село Свирачи се увеличава почти двойно, ако не и тройно. Тълпите от богомолци се стичат в черквата “Св. Димитър”, из шареното множество, може да се чуе реч от всички кътчета на страната и чужбина. Сред множеството, можеш да забележиш фолк-икони, политици старателно прикривани от бодигардове с тъмни очила и разнокалибрени телевизионни и всякакви други звезди.

България

Всички миряни се стичат, за да се докоснат до чудотворната икона на Божията майка. По време на светлия празник “Успение Богородично”, в и з о бр а жен ие т о се отключват божествените сили. Тогава смирената Божия майка, “налага” и праведници, и грешници. Първите, за да ги изцери и сбъдне мечтите им. Вторите – да върне в правия път. Подобен феномен няма аналог нито на Балканите, нито в Европа, а и никъде на друго място по света, поне не се е чуло за нещо подобно. Ритуалът е над 150 годишен. Миряните споделят, че Богородица помага на всички. Припомняме си притчата за сина, изтръгнал сърцето на майка си. Извергът го хвърлил някъде из грешните си пътеки. След месец изтрезнял, търси пътя към дома си. Случайно настъпил майчиното сърце. То отдавна би трябвало да е мъртво, но проговорило с човешки глас: “Сине, спъна ли се? Не те ли заболя?!” - Такава е и обичта на Божията майка!” - разказва разпалена мирянка в пенсионна възраст.

12

Жената знае точния ден и час, в който ще се пресели в по-добрия свят. Самата икона й прошепнала и още предупредила да не се страхува от смъртта, а да я приеме

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Чудодейната икона е с размери 70 на 110 см. Образът на Богородица е нарисуван върху дебело два пръста дърво. Местният свещеник отец Димо я сваля от иконостаса с помощта на клисаря. Той твърди, че преди години, когато не се изпълнил този ритуал “държане в ръцете на иконата на света Богородица”, както го наричат свираченци, иконата сама слязла от иконостаса. На сутринта богомолците я намерили на пода вместо на обичайното си централно място на иконостаса, вляво от входа към олтара. Други разказват, че в годината, когато на празника не свалили иконата от стената, на другия ден от очите й потекла сълза. Лека полека множеството притихва и в храма пристъпва майка с дете в ръце. Детенцето е болно с притворени очи и тежко дишане. Миряните се отдръпват дръпват да и направят място. място Майката поверява детето на клисаря. Той и нарежда да седне на трикракото столче и да обгърне биещата икона. Жената смирено изпълнява заръките. Спазва ритуала, както й е обяснен. В храма настава тишина. Дочува се единствено звукът на догарящите свещици. Личи си, че Жената трудно удържа масивното дърво. В миг тежката икона олеква в ръцете й като перце. Започва да я удря по челото, по слабите рамене, по гърдите. Жената се стъписва и ужас е изписан по лицето й. Хората се надигат на пръсти, за да видят по-добре чудодейния акт. Той продължава около 30 - 40 секунди. След което Иконата се укротява. Което е знак, че си е свършила работата. Женицата е побеляла като платно. Протяга ръце, за да поеме в скута си невръстното детенце. Малкият човек се е кротнал и заспал като ангелче, по лицето му вече няма и следа от неговата болест. На столчето се настанява следващият богомолец.


Баба Неделя от Свирачи разправя, че иконата не може да й посегне. Невярваща, тя заявява, че иконата няма да и посегне, но тайнствена сила я заставя да поеме в ръце свещения лик. След секунди забелва очи. Тялото й се затриса и разбира колко е грешна. Желаещите да бъдат налагани от иконата са много. Записват се предварително.

Посетителите са свидетели на стотици случаи как Божията майка изпълнява желания. “Достатъчно е три пъти да допреш носната си кърпичка до ръката на Богородица. Сетне я слагаш под възглавката и заспиваш с мисълта за пожеланото. И чудото става!”, отсича баба Мария.

Историята и местоположение Историята на 150-годишната реликва е забулена в мистерия. Село Свирачи е разположено в Югоизточните Родопи на 235 м надморска височина, на 6 км южно от Ивайловград и на около 3 км западно от българо-гръцката граница, до която водят само пътища без настилка. На север, по пътя за Ивайловград минава река Армира. Старото име на селото е засвидетелствано във формите Зорназан, Зорнозан и Зорлузан. Според легендата Зорназан или Зорнозан идва от трудното обработване на земята, а Зорлузан от това, че в селото имало много сви-

Преди години свираченският поп не изпълнил ритуала “държане в ръцете иконата на Света Богородица”. Реликвата обаче сама слиза от иконостаса. Изумените миряни я открили рано сутринта на пода вместо на иконостаса. Дни след храмовия празник градушка помляла градините на хората. Имало и опит за кражба на Светинята, ето какво се е случило: Имаше навремето един хайдук, Иван Ламята му казваха, щото каквото си харесаше, го поглъщаше като змей-горянин. Баща му – важна клечка. Той коли и беси от язовир “Ивайловград” до язовир “Кърджали”. Цялата им рода като разгонени кучки, връща лентата назад единият от свидетелите. Един ден Ламята и аверите му строшиха катинара на църквата. С пияните си глави решили да отмъкнат единствено иконата на Пресветата Дева. Дали да ги удря по гламавите тикви у дома им, или да я продадат на гърците, така и не се разбра. Отнесоха тайната си в гроба. Модерната за времето си “Лада 2105”

рачи на зурни. До Балканската война селото е населено изключително с турци и гърци. След войната, през 1914 година, гръцкото и турско население напускат селото и на тяхно място се заселват българи бежанци от Мала Азия. Именно гърците “завещават” обичаят със свалянето на иконата.

УЧЕНИК Автор: hinki Категория: Изкуство Прочетен: 851511 Постинги: 296 Коментари: 1269 Гласове: 7177

13

Някога отдавна учениците на един учител постоянно го упреквали, че отдава предпочитанията и симпатиите си на един от тях. Повикал ги той веднъж и им заръчал всеки да намери по една кокошка. На другия ден казал на всеки да отнесе птицата на много тайно място, където никой не може да го види, и да я убие. Когато всички се събрали, техните кокошки били мъртви, само въпросният ученик носел своята кокошка, цяла и невредима. В пълното им присъствие учителят го попитал, защо не е убил своята птица. „Вие ми повелихте да отида там, където никой не може да ме види, но такова място не съществува, бог вижда всичко”, отговорил ученикът.

България

Според многобройните свидетелства, “Богородица “тупа” само праведните и хората, които могат да се очистят от греховете си. Най-лошите не се удостояват с допира й. Пресветата Дева удря само тези, чиято кръв е чиста. Ликът й притежава чудодейна, необяснима енергия. Именно тя движи ръцете на богомолците въпреки волята им”, твърдят местните.

се забила в дъното на язовира. Удавиха се момчурлята. Господ ги наказа за греха им. На мястото на трагедията изплува единствено Девата с младенеца. Оттогава никой не е посмял да я открадне. Защото знае какво го очаква.


ДИФУЗИЯ И ОСМОЗА

Сатирикони

Автор: evrazol Категория: Политика Прочетен: 824351 Постинги: 349 Коментари: 65520 Гласове: 18854

Краят на света дойде неусетно и почти никой не разбра. Уж всичко си е същото, по старо му, а не е. Уж хората са си същите, а не са. Уж нравите, културите, битиетата, икономиките, политиките и цивилизацията ... За това и никой не разбра - всичко си е същото, но само на ужким. Крайностите, които правеха света чернобял само до преди десетина години и които го балансираха, та да си се върти в равновесие, постепенно се приближиха, проникнаха се взаимно, сляха се в невъобразима консистенция и почти се желираха. Както казах, това стана плавно и неусетно и никой не го забеляза. Взаимно проникнаха един в друг източния мироглед и западния манталитет, лявата политика и дясната икономика, мъжеството и красотата, женствеността и силата, истината и демагогията, науката и окултизма, религията и прагматизма, тоталитаризма и демокрацията. Правата станаха задължителни, а задълженията правдоподобни. Противопоставянето загуби смисъл, а съгласието не намери смисъл. Желирахме се. Егото на човечеца му попречи да олицезре този всеобщ катаклизъм, понеже взорът на човечеца си остана втренчен в пъпа на човечеца, а там видимо всичко си остана същото. Пъп, като пъп. Последен белег на забравена свързаност, служещ само за чудене и медитация. Въпреки нарастващото подозрение, че всичко е свързано с всичко, реалността заблуждава, че всичко е взаимнопроникнато

Автор: beckslover Категория: Забавление Прочетен: 57852 Постинги: 5 Коментари: 168 Гласове: 3756

ПРИЯТЕЛСТВОТО СТВОТО КАТО БЕНДЕРИЗЪМ

14

Вчера домашната Луна ми възложи задача, да попитам енциклопедиста Гугъл, за сентенции, разкази и стихове на тема приятелство. Прегледах няколкостотин дефиниции и умоИзключения по темата, и десетина пъти по-малко творби. О, Боже, толкова еднакъв смисъл!? И ако перифразирам харесан израз в нета, „Когато човек не пише, могат да го помислят за глупак, но пропише ли, отпадат всякакви съмнения.” В прочетено по разни форуми и сайтове, останах с впечатление, че в около четвърт мнения и сентенции, при-

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

от всичкости като в сметище. Най добре това си личи в родната политика. Няма по-големи демократи и защитници на човешките права от социалистите, няма позагрижени за всенародното добруване от демократите, националното и индивидуалното намират обществена подкрепа а общото и глобалното намират индивидуални поддръжници. Напредничавия консерватизъм се бори с назадничавия прогрес. Пълни глупости! - Ще речете. Но то е само защото предпочитате да осмислите деня си, вместо живота си и не бихте се отказали от нищо, което осмисля деня Ви, въпреки че то обикновено обезсмисля живота Ви. И като стигнах до осмислянето и смисъла, трябва да кажа, че те обикновено се позовават на нужди и претенции. Ценности се позовават на ползи, а идеята за човешко щастие силно се доближава до идеята за животинско щастие. Това е краят на света. Той /света/ се смеси в една глобална топка кал и ако се позовем на опита от миналото, тази кал скоро ще бъде омесена от една всемогъща ръка, която ще започне да вае следващия първичен Адам. Лошо е да си мисля такива неща в деня преди вездегосподстващия уикенд. Няма как да ангажирам с това любимия си и вездесъщ психиатър, народен представител, жена си и преките си наследници. Именно поради приближаването на вездесъщия уикенд. И всичко което ми остава, след като са ме наскачали такива мисли е да ги оставя в ръцете на жриците Дифузия и Осмоза. Да ги оставя да се борят с петъчния ми махмурлук от “живота”, да си скокна в обувките и да потърся място за уединение. Място злачно и спокойно, където взаимопроникването е невъзможно, взаимностите са забранени, а свободата е космическа празнота. Някога тук ще се напълни с хора, с които ще може да се общува емпатично. Но до тогава поне, ще мога да разпознавам в своите крайници своите началници. ятелството си е вид негативизъм, пример за вероломсто и двуличие. Особено в това между двата пола. Там задължително ОООсанна, си се превръща в обикновено УУУ. В останалата част, амброзията и елеят, придават такаъв прекрасен вкус, че чак накъртва... „Възхитен” от тия епистоларни таратанци, между приказката за приятелство на дърваря и Мецана, и диалогът с Прасчо: “...Здрасти, Пух, тъкмо навреме си дошъл за малка кльопачка”, и ти си дошъл - това аз наричам Приятелски Ден.”, попаднах на позабравено стихотворение на Дамян Дамянов: Как искаш да съм ти приятел? При първата ни среща още, използвайки ми слабостта, ти реши да минеш за надмощен! И слаб на думи, силен в мускул, за луд ме обяви набърже, на рамото ми лапа друсна, и се закани „Ще те вържа!“ Махни си лапата проклета! Помежду нас във клуп надвесен виси едно въже, което уж връзва мен, а тебе беси!


MISSION POSSIBLE

Тези дни душевната ми карантия, така нареченото сърце, е тотално разбрицана. Не за сефте, разбира се, но за сметка на това пък в доста по-големи мащаби. Ако имах поетична или музикална дарба, и изобщо ако имах някаква, вероятно щях да съм в състояние да сътворя нещо толкова трагично, нещо тъй изстрадано, щото да разрева успешно не само „земя и небо, звяр и природа“, а и вечно страдащата от ПМС крива аптекарка в кварталната „Санита“. Нямам си вече и фейсбук профил, че да се пробвам поне там. Но ако имах, щеше да е небивало кощунство да не изпляскам на стената си къмто три-четири – а найдобре шест, сърцераздирателни статуса по темата,и още най-малко седем-осем ...найсет, не по-малко раздирателни парчета от ютуб. И те по темата, разбира се. Та, честта да бъдат свидетели на никаквите ми дарби, се пада на неколцина, които изтеглиха късата клечка, и в тъй натовареното си и забързано ежедневие, имаха нещастието да се обзаведат о с е з а е м о, баш с другар като мен. (Но като един виден представител на късите клечки ще кажа, че освен образцова блогърка – понякога, аз умея да бъда и образцов приятел. Често.) Никога не съм си падала по каузи дето там пердута. Нещо повече, искрено съм недоумявала защо и как изобщо някой би се захванал с нещо, обречено още в зародиш. Сега, не казвам, че по цял ден съм седяла замислена, тюхкайки и маейки се „тц, тц, тц, ама как може бее“, но все таки във времето, определено за свободни занимания, ми се е случвало на три пъти да си запаля цигарата откъм филтъра, докато мислено съм разсъждавала по разните му ка(у)зуси. Преди седмица обаче, нещо се случи. Някой така майсторски ме цапардоса, че удара с предмет тежък, евтин и държавен (разбирай – паве), би ви се сторил като нежно погалване с перце – част от парадното облекло на средностатистически бразилски травестит в трудоспособна възраст.

И така, докато не бъде халосан. Или докато не се концентрира върху възможното. Разбира се, всеки вменява нещо различно в тази думичка. Даже ако ми позволите, ще перифразирам: Различни хора – различни списъци на възможностното. Що се отнася до мен, без да се налага да чупя някакви рекорди, смятам че ми е напълно постижимо: Да престана да се ядосвам, когато за пореден път, заваря пастата за зъби незатворена. Да спра да плача за някой, който никога не би плакал за мен. Да се опитам да помня какво е засада във футбола не само до 11 минути, след като най-подробно ми е било обяснено. Да се науча да (пре)инсталирам Windows. Да не се усъмнявам никога повече в това какво съм и коя съм. Да отида в Портсмут. Да проумея най-сетне, че кучето ми е мъжко и се държи като такова. Да не казвам само едно-две, когато мога да кажа цели три. Да сглобя най-накрая този корабен модел. Да не спирам да искам възможното. Да не наранявам умишлено тези, които ме обичат. Да започна отново да слушам любимата си група, да гледам любимия си филм и да ям портокали. Да забравя. Да запомня. Да довърш... ... вам започнатото винаги, когато мога. Да скоча в тандем с парашут. Да отида поне веднъж за риба с баща ми, без след това да е съжалил, че ме е поканил. Да спра да искам и да се надявам на невъзможното. Да попълвам този списък с все повече неща.

Сатирикони

Автор: magikaa Авто Кате Категория: Лични днев дневници Проч Прочетен: 42370 Пост Постинги: 11 Коме Коментари: 102 Гласове: 1123

Всъщност още давам заето, но пък имаше и друг страничен ефект. Ближейки си тъжно раните, отказвайки да приема всичко, което се случи, осъзнах, че всеки си има по една такава изгубена кауза. И мислейки си, че черпи от фонтана на собствената си уж мъдрост, не си дава сметка, че всъщност през цялото време е бил само и единствено в локвата на собствената си глупост.

15


МУЗАТА НА БОТИЧЕЛИ

Изкуство

Автор: krysy Категория: Хоби Прочетен: 476453 Постинги: 207 Коментари: 667 Гласове: 1759

16

Три красиви, но трагични истории за любовта ни е завещала ренесансова Италия. “Любовта, що движи слънцето и другите звезди” - споделя Данте, написал “Божествена комедия” само за да възпее своята Беатриче. “От светлите предутринни лъчи небето с нова радост засиява – че то сияе с нейните очи. “ - възкликва Петрарка, прекланящ се пред своя “ангел със златни къдрици” - Лаура. За третата история се знае малко, защото тя никога не е била изразена със силата на словото. Дори нещо повече, “обектът на стpастта” - Симонета Веспучи - така и не разбрала, кой е човекът, пpославил я във вековете, който превърнал нейния нежен одухотворен лик в един от най-пленителните женски образи на всички времена. Тази Симонета - вълшебна като мечта, загадъчна и прекрасна - рисувал на своите картини най-своебразният художник от Ренесансовата епоха - Сандро Ботичели.

Отгледал го брат му Антонио - весел и добродушен, обичал да си похапва и пийва. Затова приятелите му го наричали Ботичело - “бъчвата”, а малкият му брат - слабият и строен като топола Сандро - Ботичели, “от рода на бъчвите”. Шеговитото прозвище, забавно поради това, че изобщо не подхождало нито на фигурата, нито на характера на Алесандро, бързо се запомнило и постепенно заменило фамилното му име, още в годините когато се учел на живопис.

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

За младостта на Ботичели се знае много малко. Той бил затворен и мечтателен младеж. Още в ранните му творби се проявила меланхолията на бъдещия гений - Ботичели никога не рисувал щастливи и усмихнати лица. Героините му излъчвали светла, пленителна тъга, която им придавала особено очарование. Това било доста странно, тъй като младежките години на Сандро съвпаднали с разцвета и могъществото на Флоренция. По онова време Медичите, фактически управници на града, го превърнали в “царство на музите и изкуствата”, кралство на празниците и развлеченията. Във Флоренция се редували безкрайни пирове, конни надбягвания, ловни състезания и карнавали, “златната младеж” се състезавала в конкурси за най-добро оръжие и дрехи, по остроумие и стихоплетство. Лоренцо Великолепни, двадесетгодишният “баща на града”, сам пишел стихове, отлично познавал античната и съвременната литература, покровителствал науката, философията и изкуствата - живопис, поезия, скулптура. Именно той поканил във Флоренция Леонардо да Винчи, той първи оценил таланта на младия Микеланджело. Самият той - некрасив, слаб, дребен - никога не участвал в състезанията. Но затова пък по-малкият му брат Джулиано, с чиято сила, ловкост и красота се гордеела цяла Флоренция, блестял на турнирите и баловете, покорявайки със своята елегантност, гордата си осанка и рицарска храброст. За Джулиано пишели стихове и поеми, придворните художници го представяли в образи на антични герои. От него били очаровани всички флорентински дами - от знатните до обикновените гражданки. Впрочем, и едните и другите знаели, че нямат никакъв шанс да спечелят благосклонносттта на принца - сърцето на Джулиано било отдадено на Прекрасната Симонета. В Симонета били влюбени всички. От времето когато Марко Веспучи довел своята нежна жена някъде от север, тя се превърнала в царицата на всички празненства в града, града призната “богиня на любовта и пролетта”. Меката и нежна красота на Симонета буквално омагьосвала. Разкошни коси се спускали като течно злато около тялото й, а когато ги прибирала в прическа образували ореол около главата. Тънките й ръце, дългата шия, малката гръд били признати за еталон във Флоренция, Художниците често я рисували, но не могли да предадат истинската й прелест. Никой от живописците не успял да пресъздаде нейната усмивка - леко учудена, тъжна, пълна с нежност и печал.


Симонета знаела каква власт има нейната красота. В краката и били двамата Медичи - всемогъщият Лоренцо и красавецът Джулиано, посвещавали и стихове и поеми, боготворели я. Но тя знаела, че това няма да продължи дълго. “Флорентинската тинската Венера Венера” била “охтичава”, и с всеки изминат нат ден здравето й се влошавало все повече.

Пророчеството се оказало трагично. Симоне-та умряла на 23 април 1476 476 година, едва на 23години. и. А след две година, на същияя ден, смъртта покосила и Джулиано иано Медичи - 25-годишният принц и инц станал жертва на заговорници, които и се опитвали ито да завземат властта във Флоренция. оренция. Тези две трагедии поразили като гръм Флоренция, и Симонета и Джулиано станали герои на легенди. Но най-много от всички бил потресен Ботичели. Симонета, която дори не забелязвала скромния художник, станала за него идеал за красота, а смъртта й само добавила липсващите щрихи в образа, създаден от въображението на Алесандро. Отсега нататък от неговите картини изчезнали неизразителните женски лица. От тях тъжна и леко учудена гледала вече Симонета. Тя станала Венера в “Раждането на Венера” - крехка, нежна, грациозна, току що сътворена от слънчевата светлина, пяната на вълните, диханието на вятъра и аромата на цветята. Тя била Флора - тъжна, замислена, сякаш дошла от другия свят. Мадоните, Светиците, Грациите гледай ли от картините на Сандро с нейните очи, усмихвали се с нейната мека очарователна усмивка. Златистите й коси се сипели по раменете им, а кротката им покорност пред съдбата ги правела трогателни и беззащитни. Като че ли Ботичели в мига на завършването на картината “Пролет” бил обзет изцяло от святата вяра в

Изкуствоведите спорят помежду си до днес, едни Симонета е самата Пролет, друсмятат, че Симонет Симоне ги – че е в образа обр ра на Флора, а трети – че образи пресъздават всички женски жен ж Симонета. Симоне ет Само в едно те са единодушни - че в образа на Мернодуш ш курий кур ри Ботичели е изобразил Джулиано Медичи. Дж жу В «Раждането» Сандро Б Ботичели е нарисувал Афр родита Урания - небесната В Венера, дъщерята на Уран, р родена от морето. Литерату турните източници за пресъ сътворяването на образа й били произведенията н наа Полициано, Вергилий и Ом ми На картината е пресъзОмир. даде ено не самото раждане на дадено богин ят а последващия момент богинята, - вече ро од родената Афродитa достига брега, къдет то я посреща една от грацикъдето ите. на Венера» през Ботичели завършил «Раждането «Раж 1485 година, 9 години след смъртта на Симонета. Краткото време, през което Симонета живяла във Флоренция, било финала на “златния век” на града. Със смъртта на Симонета и последвалата скоро след това гибел на Джулиано се променил самият дух на епохата и започнал залеза на флорентинския Ренесанс. Ботичели умрял на 65 години и бил забравен за дълги три века. Едва през XIX век прерафаелитите открили за света очарованието на неговите картини, техният тънък лиризъм и хармония. “Поетът с четката”, “първият художник на впечатлението” бил най-после оценен по достойнство и даже станал модерен. Хората просто се влюбили в творчеството му - в плавността на линиите, меките тонове, в нежността, човечността и одухотвореността на неговото изкуство. Но повече от всичко завладява неизразимо прекрасното и печално женско лице - лицето на Симонета Веспучи.

17

Изкуство

Единствената утеха наа Симонета била нейната романтична и ична привързаност към Джулиано. н но. “Прекрасният принц” блесс стял заради нея в състеза-ния и турнири, а придворните поети посвещавали химни на “романтичната любов на Марс и Венера”. “Те ще бъдат винаги заедно, винаги ръка за ръка...”.

това, че красотата ще спаси света. И тази мисъл, изказана от Достоевски през XIX век, ще затвърди вечната жизненост на това твърдение.


Автор: chara Категория: Политика Прочетен: 1875538 Постинги: 168 Коментари: 10258 Гласове: 82994

ЕЛИСАВЕТА КАРАМИХАЙЛОВА РАДИЕВАТА ПРИНЦЕСА НА БЪЛГАРИЯ

България

На крачка от Нобеловата б награда, българската Мария Кюри оставя на държавата подготвени специалисти и ново направление в науката.

18

До 1923 г. работи заедно с него върху радиолуминесценцията и радиофотолуминесценцията в Радиологичния институт към Академията на науките. Резултатите от техните изследвания върху радиолуминесценцията на минерала кунцит стават база за съвременните методи в дозиметрията.

Елисавета Карамихайлова е сред ония български учени, чиито имена неизменно се споменават с определението “пръв”. Тя е първата жена, хабилитирано лице в най-старото ни висше училище - Софийския университет “Св. Климент Охридски”, организатор на първия системен курс с практически занятия по атомна физика, основател и пръв ръководител на Катедрата по атомна физика в Университета и на Лабораторията по радиоактивност към Физическия институт на Българската академия на науките, първата жена – професор по физика в България и първият професор по радиоактивност и ядрена спектроскопия. Тя е и една от 23-те жени - учени в света, изследващи радиоактивността в началото на ХХ век, доктор на Виенския университет (1922 г), магистър на университета в Кембридж (1938 г).

Между Виена и София Елисавета е родена през 1897 г във Виена. Баща й, Иван Карамихайлов, възпитаник на Робърт колеж - Цариград, учи медицина и специализира хирургия в австрийската столица. Там се запознава със студентката по пиано и композиция – Мери Слейд, англичанка от аристократичен род, с която сключва брак. Завършил обучението си през 1907 г, доктор Карамихайлов, пренебрегва възможностите за кариера във Виена и заедно със съпругата и трите си деца (Елисавета, Райна и Иван) се завръща в София. Прави клиника, в която работи с малък екип и която се прочува с това, че бедните са лекувани безплатно. По време на Балканската и Междусъюзническата война упражнява професията си на фронта. Избран е за придворен лекар на цар Фердинанд и цар Борис ІІІ. След 1944 г, е първият хирург, удостоен със званието “Народен лекар”. В семейната къща твори сестра му – Елена, художник, получила образованието си в Цариград, Виена и Мюнхен, считана за първата българска постимпресионистка. Там, сред музиката на майка си, картините на леля си, многобройните книги на баща си, прекарва по-голямата част от живота си Елисавета Карамихайлова. Завършвайки с отличие като студентка по физика и математика във Философския факултет на Виенския университет. Под ръководството на проф. Карл Пршибрам през 1922 г. защитава докторска дисертация.

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Къщата на фамилия Карамихайлови, днес дом на Съюза на архитектите в България, София, ул. “Кракра”, 11

Сред световния елит изследователи на радиоактивността В началото на ХХ век научните екипи, изследващи радиоактивността гравитират около три центъра – Париж, където работи Мария Кюри, Виена - с нейния радиологичен институт, считан за “меката” на жените в радиохимията и Кавендишката лаборатория на университета в Кембридж. Елисавета Карамихайлова е поканена да се присъедини към учените от Виенския радиологичния институт, чийто усилия са съсредоточени в едно от найактуалните направления на ядрената физика за онова време – трансмутацията на леки елементи при облъчване с алфа-лъчи. Това е пионерският етап на съвременното направление “Ядрени реакции”. Отначало изследванията са финансирани от донори от Швеция, но когато към тях проявява интерес Рокфелеровата фондация, те се ускоряват и започват да се развиват в широк мащаб. Австрийското правителство разрешава да се открие едно нещатно място за помощник-асистент, на което е назначена Карамихайлова. Трудовете й, писани през този период, са многократно цитирани. През 1931 г. заедно с Мариета


Блау публикуват статия, в която съобщават, че полоният, освен алфа-лъчи, дава слабо по интензитет, но силно проникващо гама-лъчение. Това “тайнствено” лъчение всъщност е поток от неизвестни дотогава електронеутрални частици – неутрони, които Чадуик ще открие по-късно и за които ще му бъде присъдена Нобелова награда.

Следващия конкурс за доцент по опитна физика, обявен през декември 1937 г. Елисавета Карамихайлова печели. С 24 гласа “за” и една бяла бюлетина, е утвърдена от Академичния съвет и назначена на 12.12.1939 г. за редовен доцент по “Опитна атомистика с радиоактивност” в Катедрата по опитна физика и метеорология на Софийския университет. В следващите години Елисавета Карамихайлова съсредоточава усилията си в създаване на добре подготвени специалисти в областта на ядрените изследвания. Тя пренася в България традициите на университетите във Виена и Кембридж - да се четат не само основни, но и специални курсове по най-новите научни проблеми. През 1945 г. се обособява Катедра по атомна физика и Карамихайлова става първият й ръководител. Предоставя научната си апаратура - броячи и йонизационни камери. Главната и трайна насока в изследователската й работа в България остава проучване на радиоактивността на природни обекти: питейни и минерални води, почви, лечебна кал, скални материали и др. Тази тематика тя пренася и в Българската академия на науките, където е назначена (1955 г.) за ръководител на новосъздадената секция “Радиоактивност и ядрена спектроскопия” във Физическия институт, която ръководи до смъртта си. През 1962 г. е избрана за професор към същия институт. Със сътрудниците си разработва нови чувствителни методи за изследване на естествената и изкуствената радиоактивност на природни обекти от геологичен и биологичен произход. Включва се в задачата за изясняване причините за ендемичния нефрит.

Елисавета Карамихайлова в Кавендишката лаборатория на Кембридж 1939 г

Завръщане в България и изместване на приоритетите Европа вече допуска жени - физички да преподават

Приживе Елисавета Карамихайлова така и не получава заслуженото признание на властта. Днешните управляващи, за съжаление повтарят грешката на предишните. И те като тях не си дават сметка, че генерали могат да се произвеждат всяка година, но учени, при това от световна класа – не.

19

България

През 1933 г. мястото на Карамихайлова в институт е съкратено. За да довърши започнатите изследванията, тя приема предложението на своя приятелка, да дава уроци на сина й, когото учи на немски. Освен този език, тя говори и пише на английски и френски. След две години, през 1935 г, българската физичка печели 3-годишна стипендия в Кембридж и заминава за Англия, където участва в научните изследвания на Кавендишката лаборатория, чийто директор е лорд Ръдърфорд. Фактът, че жена чужденка е приета да работи в най-известната по онова време лаборатория по атомна физика (дала от създаването си през 1874 до 2009 г 29 нобелови лауреати!), е висока оценка за качествата на Карамихайлова като изследовател. Докато работи в Англия, тя посещава научни институти в Норвегия, Швеция, Дания, Холандия, Белгия и Франция, установявайки преки контакти с колеги-ядрени физици от тези страни. Изследванията й, правени в Кембридж, навлизат в нова област на ядрената физика – ядрената спектроскопия. Често цитирани са резултатите от съвместната й работа с докторанта Д. Ли по йонизация на газовете при високи налягания. На тяхна база по-късно Ли продължава изследването върху биологични обекти, полагайки основите на радиобиологията.

в университетите. Мария Кюри е професор в Сорбоната от 1908 г., Лизе Майтнер – в Берлинския университет от 1926 г., във Виенския университет има две жени преподавателки. Изследванията и научните публикации на Е. Карамихайлова от Виена и Кембридж й отреждат място сред пионерите на ядрената физика в света. Със самочувствието на утвърден учен, тя полага неимоверни усилия да повдигне “желязната завеса”, спусната на вратата на Софийския университет, затворен за жени-физици и да получи преподавателско място. През 1927 г. е първата жена дръзнала да се яви на обявения конкурс за доцент по физика. Рецензентите подготвят доклади само за конкурентите й, оправдавайки се с това, че хабилитационният труд на Карамихайлова е в ръкопис. На последвалото гласуване за редовен доцент е избран Г. Наджаков.


Автор: balkan1 Категория: Политика Прочетен: 490309 Постинги: 278 Коментари: 246 Гласове: 880

СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА! Живял е нявга някой си, а после пък умрял. И кой ще знае някога, че някой си живял. Така минава винаги незабелязано живота на хората, които кротко влачат си хомота.

Белите лястовици

Затуй човекът се старае в живота си да остави следа, която да остане и никога да не се забрави.

20

±ÐÑÊÔÂÍʦÂÍÂË­ÂÎÂÌÐÇÇÏÂËÊÉÕÎÊÔÇÍ ÏÐÔÐÏÇÛÐÉÂÙÐÄÇÙÇÓÔÄÐÔÐÂÔÐËÐÔÅÐ ÄÐÒÊ͹ÐÄÇÌÜÔÉÂÛÐÔÐÈÇÒÔÄÂÉÆÒÂÄÇÔÐ ÓÊÉÂÆÂÑÇÙÇÍÊÑÂÒʱÐÓÍÇÈÇÒÔÄÂÑ ÒÊÔÇÉÂÆÂÓÊÄÜÒÏÇÉÆÒÂÄÇÔгÍÇÆÔÐÄ ÔÐÍÌÐÄÂÅÐÃÇÉÑÐÌÐÊÃÜÆÇÛÇÔÐÙÇÉÂÃÒÂÄá ÆÂÓÇÒÂÆÄÂÏÂÏÂÓÔÐáÛÇÔвÇÉÕÍÔÂÔÜÔ ÇÙÇÏÇÈÊÄÇÇÏÊÔÐÄÏÂÓÔÐáÛÇÔÐÏÊÔÐ ÄÃÜÆÇÛÇÔШÊÄÇÇÓáÌÂÚÏÊÌÐÅÂÏáÎÂÆ ÕÎÒÇÏÂÌÒÂáÕÎÊÒÂÃÇÉÏÊÌÐÅÂÆÂÇÈÊÄáÍ Автор: artwood Категория: Изкуство Прочетен: 49891 Постинги: 21 Коментари: 107 Гласове: 1587

Винаги забързани, сякаш не забелязваме малките прекрасни неща, които са около нас. Надпреварваме се с времето, но сякаш то винаги ни изпреварва (поне при мене е така). Този вечен и несвършващ бяг ме вдъхнови да направя този часовник, като символично накарам тези прекрасни животни конете да ми помог-

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

НАДПРЕВАРА С ВРЕМЕТО

нат. Може би и вашият живот е не непрекъснат галоп, но моля поспрете за миг! Погледнете в очите на любим човек или приятел и се загледайте в прекрасната природа или картина, а може би една песен или танц могат да спрат времето…


ЗА НАРОДА БЪЛГАРСКИ

Само хора, преживели много, могат да дадат нещо на света. Така е и с народите. Най-изстрадалите, тези стигнали върховете, а после копаещи в низините, могат да покажат пътя на другите. Българите първи тръгнаха по този път. Бидейки царете на света, се отказаха и тръгнаха по пътя на смирението и аскетизма. Мой приятел свещеник казва, че досега не е виждал атеист през живота си. Когато дойде критичен момент в живота ни (болест, смърт, фалит), всеки от нас оставя атеиста в себе си и се обръща към Бог. Даже и с проклятие към него, но все пак му говори. Когато Бог иска да обърне някого към себе си, му налага страдания. Както постъпва с хората, така и с народите. Най-обичните му преживяват най-много, за да покажат пътя към мъдростта и спасението. Самият факт, че сме на първо място (отзад-напред) във всички статистики, трябва да ни говори нещо. Преминахме през изпитания, за които някои даже не са чували. Живяхме във всяка позната на човечеството империя, кланяхме се на всеки идол задграничен, поглъщахме всяка отрова създадена от Антихриста, защото само така може да се произведат антитела и да се направи противоотрова за другите. Затова в България всичко лошо взима уродливи форми и големи размери, затова у нас мрака е най-силен, защото това е начина да се роди светлината, защото ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИТЕ СЕ ВЗАИМОИЗГРАЖДАТ! Факт е, че ние на Балканите най-добре знаем за превратностите на живота и от много време насам живеем като просветените – ден за ден, и напук на всяка логика, сме още тук. Народите са безсмъртни олимпийци, които колкото повече ги тренираш, толкова по-силни стават. А ние сме народ-старец: -„ …А дълбоките корени раждат обилни и високи плодове. Една голяма и културна Франция е създала и записала 8000 народни песни, а една малка и поробвана България има засега записани 280 000 народни песни.” (Антология на родопската народна песен-1987год. издателство Христо Данов)… -Дето са солзи капали, тамо песен ще никне!.. Казват, че сме криви и лоши (втора ръка народ). Смята се, че трябва да сме като гърците, германците, французите, руснаците… Но помислете, ами ако е обратното, ако те трябва да се равняват по нас? Да добият и развият индивидуализма си. Индивидуалисти сме били…

Силата на индивидуализма е проклятие и дар…като силата на атома – едни ще я използват да убиват, а други ще направят светлина, за да светят и на останалите! А вероятно урока тук е, че Спасението не се постига народностно, семейно или расово. То е единствено и само личностно. Погледнете около себе си, сложете ръка на сърцето и кажете колко от хората именуващи се Българи, имат право да носят това име! Добре го е казал Иван Богров: -„Трябва да направим най-напред Българи, после България.” Не съм говорител на Бог, но не мисля, че в плановете му влиза спасението на целокупния Български (или друг) народ, заедно с цялата паплач нароила се между нас. Враговете, с които преди са се борели нашите предци на бойните полета, сега се раждат и живеят между нас.Те са в институциите, те са в училищата, те са в семействата ни, и не мисля, че нашата битка, която водим днес, е полесна от тази на предците ни. Ако наистина е настъпило време разделно, трябва всеки от нас да открие печата, доказващ връзката му с Бога, и тогава на Създателя ще му е лесно да припознае своя народ, пръснат като зърна сред много плява. Ние сме плодове на едно дърво чиито корени са в Божественото царство и като „узрееем” пак там се връщаме! Имаме нова мисия, защото друга е новата Велика България която трябва да построим. „Оправената” държава е сбор от „Оправени” личности! Обетованата земя е тук, но изглежда някои от тези, които тръгнаха преди няколкостотин години пристигнаха, а други още пътуват като Алхимика на Куелю. Едни се заблудиха и стигнаха степите и пустините на Азия, на други не им хареса и продължиха за Европа (и в някаква степен, българите на Алцек са символ и предци на тези от днешните българи, които не припознаха България). Това е така, защото за обетованата земя се искат очи да я познаеш и сила да я извоюваш и задържиш. А тя чрез нас живее! Живее чрез образа запаметен в душите и мислите на онези, които видяха и повярваха в Българския Бог! Тесни са Земните граници за Божествената Идея. Дошло е времето да се открие Обетованата земя, но за да стане явна тя, първом всеки трябва да я построи в себе си: „Което у мен, вън съществува - без граници е то и там, и тук..” Райнер Мария Рилке Затова казвам : „И ето - Век след Век съграждах Земята на Обета в Себе си, засаждах Градините и, отглеждах Животните и, и пишех Законите и! Живях Животи, преживявах Съдби и затова Разбрах и вече Знам! АМИН !„

Белите лястовици

Автор: iulii Категория: Новини Прочетен: 52472 Постинги: 36 Коментари: 90 Гласове: 316

21


ВТОРАТА СТОЛИЦА НА ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ – ПРЕСЛАВ

България

Автор: atil Категория: История Прочетен: 915625 Постинги: 363 Коментари: 1506 Гласове: 2256

22

Възниква през първата половина на IX век при кан Омуртаг (814 - 831) като военен лагер с укрепен дворец и гарнизон. Цар Симеон (893 - 927) го провъзгласява за столица (премествайки я от Плиска). Утвърждава се като административен, култово-религиозен и културен център на средновековната българска държава, известен със забележителното монументално строителство, с постиженията на приложните изкуства, каменната пластика, рисуваната керамика, с прочутата книжовна школа. Преслав е създаван планомерно. Той е със същия градеж на портите, кулите и стените като Плиска. Имал е същите два пръстена от укрепления, отделящи Външния от Вътрешния град, само че външният пояс не е ровът на древните българи, а здрава и висока крепостна стена. Следвайки и усъвършенствайки собствената си строителна традиция, българските майстори-строители за пръв път в Европа изграждат град с две концентрично разположени крепостни стени външната с дебелина 3.25 м и вътрешната (цитаделата) 2.80 до 3 м. Вътрешната крепост се намира почти в средата на Външния град. Формата й е Г-образна, с кръгли кули в ъглите и квадратни по протежение на стените. Дворците били построени върху високо плато. Запазени са внушителни останки от дворцов комплекс, състоящ се от две монументални сгради: Голям дворец, построен от крупни каменни блокове, и Западен дворец. Тронната зала била трикорабна и имала също три отделения. Находките потвърждават описанието на Йоан Екзарх, което говори за монументалността и за богатата архитектура на дворците. На висока тераса в близост до дворците на Велики Преслав била разположена “Златната църква”, блестящ паметник на църковната архитектура на Първото царство и уникален паметник на българската архитектура въобще. Старата българска столица е заемала неголяма площ от 3.5 кв. км. Изграждана е и обогатявана цели 28 години от цар Симеон Велики, един от най-просветените европейски владетели, изключителен държавник, воин и книжовник (възпитаник на Магнаурската школа в Константинопол), превърнал Преслав във втори по величие град

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

в Югоизточна Европа след столицата на Византия. За сравнение - през Х век Лондон е имал едва петнадесетина хиляди жители, Париж не е бил оформен като единен град, Мадрид е бил село, а Берлин и Москва още не са съществували. Тук работят най-талантливите за времето си български книжовници - Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Константин Преславски, Презвитер Козма, Тудор Доксов. Следовници на Кирило-Методиевото дело, те за няколко десетилетия превръщат старобългарския език от славянското наречие от църковно-богослужебен в един от най-богатите книжовни езици на тогавашна Европа. През 969 г. Велики Преслав е завладян от киевския княз-канас-каган Светослав, а от 971 до 1186 г. се намира под византийско владичество и носи името Йоанополис. През XIII - XIV век е важен административен център, седалище на епископ. В 1388 г. Е превзет и разрушен от турците. В турски регистри от 1573, 1585 и 1620 г. Селото на мястото на сегашния град е отбелязано с името Ески Стамболчук (Стари Истанбул), съдържащо спомена за старата столица от местното потурчено н население. Така се наричало сселото до 1878 г., а след това - Преслав. Градът се връща ккъм името от най-голямото сси величие (Велики Пресслав) през 1993 г. И още нещо много важ жно, относно митологемите ссвързани с основателя на ввтората българска столица П Преслав и първи български Ц С П Н Цар – Симеон Първи. Невярно е твърдението, че по негово време България уж била достигнала своето най-голямо териториално разширение. В бунта срещу Борис са участвали 38 рода(според “Джагфар тарихи”) и е митология избиването на 52 рода българи… Това би означавало обезлюдяването на половината тогавашна България...Наказани са били боилите и техните семейства.., съпътствано с конфискация на земи и имущества... Симеоновото величие се крепи още на обявяването му за цар и “провъзгласяването на българския духовен глава за патриарх”. Титлата “василевс” е била официално призната на св. Цар Петър - първият и единствен чужд владетел признат за цар от Константинопол. Негова (и на Георги Сурсувул) е заслугата за сключването на мирния договор с Ромейската империя в 927 г. - един от най-големите държавнически триумфи в българската средновековна история. И това е заслуга на Симеоновата политика а не на току що коронясания Петър...! Той сложил край на непрекъснатите разорителни войни, които Симеон е водил с ромеите, признал е статуквото на българо-ромейската граница от времената приживе на св. Борис (896 и 904 г.).


КОЙ ДАДЕ ИМЕНАТА НА РЕКА ДУНАВ И ЧЕРНО МОРЕ?

Въпреки, че съм скитал по три континента считам България за най-красивата страна. Високи планини имат както швейцарци, така също италианци, немци и французи. На слънчеви плажове се радват испанци и гърци... и все пак у нас е по-хубаво. В Родината всичко е пропито с една древна магия. Гори, реки, върхове, полета и галени от вълни брегове сякаш са попили от заклинанията на самодивите. Цялата ни природа ни е благословена от Бога... Често посещавам нашето Черно Море и не бих го заменил за никое друго. А Дунав, тази невероятна, величествена река предизвиква възхищение всеки път, когато я видя... Посвещавам тази работа на тях: гордата река и буйното, непокорно море, помнещо хиляди герои и събития... Старите автори Страбон и Стефан Византийски твърдят, че най-древното име на река Дунав е Ματοας (Матоас). Страбон дава тълкуване с гръцката дума ασιος - мътен, мътещ, т.е. с мътни води (География, VII, fr. 65). Дунав е пълноводна река, когато придойде водите му наистина са мътни, жителите на Русе, Видин, Силистра и др. знаят това. Сродно на Матоас име е река Мътивир – приток на Тополница. Колко жалко, че езиковедите ни не са си направили труда да не обяснят, че най-древното име на Дунава се тълкува с помоща на български език. Дунав е познат и под името Истър (Istros). На пръв поглед това име не притежава обяснение на български, но не трябва да забравяме, че нито гърци, нито римляни са били в състояние да предадат правилно тракийските думи. Истрос се тълкува лесно с българската дума струящ (течащ, движещ се). Звука Щ е бил труден за гърците и те са го предали със С, като за сложили и начално И на Струящ, така се е получило Иструас, по-късно прекроено на Истрос. Редно е да се даде етимология и на названието Дунав. Според езиковедите имената на реките имат значение: нещо, което се движи, течение, определение за цвят и т.н. Дунав показва връзка със старобългарския глагол дунонти - вее, духа...т.е. движи се. Нашата дума река има подобна семантика, тя е свързана със старобългарските рискати – тичам, бягам, ретъ – състезание, т.е. тичане, бягане (ретас е арийската дума за река). Какви изводи трябва да си направим щом се оказва, че и трите названия на река Дунав са обясними на български. Не означава ли това, че Тракия е била обитавана от хора говорещи древен вариант на българския език?

Да обърнем внимание и на Черно Море. То е наричано от древните Понтос. На гръцки обаче няма никакъв смисъл, докато старобългарската дума понтъ – път, дава прекрасно обяснение. Траки и пелазги са били едни от най-добрите мореплаватели на древността. Не случайно те са наречени от египтяните Морски народи (пелесет – пелазги - ст.ег., мешвеш - мизи – ст.ег.). За дедите ни морето не е било страховита пречка, а път, който им е позволявал да стигнат до далечни земи. Плиний Стари дава интересни сведения за едно слабоизвестно име на Черно Море.Посещавайки през 1-ви век земите на така наречената Стара Велика България римския летописец споделя, че Азовско Море е наричано от местните хора Темарунда, като дава превод: matrem maris - майка на (Черно) море ( Естествена История VI-20). Понеже Азовско Море се влива в Черно, то древните са смятали, че водите на Азовско Море хранят тези на Черно море. Какво е значението на Темарунда обаче. Ясно е, че част от думата съдържа елемент със значение майка (matrem maris). Разделим ли Темарунда на ТЕМ МАРУН ДА се получава нещо интересно. Думата ДА означава майка, хранилница, дойка на тракийски. Намираме това в надписа ДА ДАЛЕ МЕ – Майко, пази ме! ДА се обяснява с нашите думи дада, дойка, доилица (кърмачка). Това е и майката, тя храни, кърми децата. Елементът ТЕМ отговаря на старобългарската дума ТЬМА - тъма, тъмнина... а МАРУН е латинизираното МОРЯМ – на морето (морските води). ТЕМАРУНДА означава – майка на тъмното море, като под тъмно море се разбира Черно Море. Както виждаме дори и най-древните имена на Черно Море са обясними на Български език. Важно е да се спомене също, че тракийската дума за море е ... море. Намираме я в етнонима морисени - хора обитаващи черноморските брегове: “et circa Ponti litoraMoriseni Sitonique, Orphei vatis genitore” (Плиний Стари, Естествена История, IV-xi-41). Думата чер, черно също е тракийска, древният и вариант е бил кер. Езиковедите обаче знаят, че К може да премине в Ч, т.е. КЕР да се превърне в ЧЕР, ЧЕРЕН... Исторически извори могат да се подправят и манипулират, древни летописи могат да бъдат дори напълно унищожени, но езика от друга страна не може да се фалшифицира. Той е нещо живо и е неотделима част от идентичността на българина. Българския език е едно от най-солидните доказателства за нашия местен произход и за ролята на дедите ни в историята на Европа. Прекрасен народ сме ние, дано само да успеем да намерим държавници, които да ни дадат битието, което заслужаваме!

България

Автор: sparotok Категория: Политика Прочетен: 5215018 Постинги: 250 Коментари: 30078 Гласове: 97802

23


Автор: eleonoraknyazheva Категория: Лични дневници Прочетен: 491161 Постинги: 422 Коментари: 3195 Гласове: 10665

Автор: flagumdei Категория: Други Прочетен: 21107 Постинги: 23 Коментари: 49 Гласове: 278

Изкуство

НЕПРОСТИМО Ще ми простят тревите, някак знам, защото погледът ми често ги е галил, и птиците, и залезите над града, които съм посрещал като дарове. Ще ме помилват детските реки, които не пренесох към децата си, и кръглите оранжеви луни, непретворени от мечтания в реалност. Ще се смилят и наследените ми ниви, останали без грижа и без синори: пропих им жътвите, но пеех като пиех, и чувах монолога на щурците им. Отнесло половината от мен, морето ще е склонно към амнистия за всички болки, страсти, страхове, които му преливах от очите си. Прегърбена от толкова съдби, догаря някъде една рождена къща; аз вярвам, че и тя ще опрости безсъниците, чрез които се завръщах. Долавям свръхчовешкото добро, но сигурно е непростима мойта ерес непримирена, подарявайки любов, да не очаква алчност и презрение.

24 СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Автор: meiia Категория: Изкуство Прочетен: 303222 Постинги: 535 Коментари: 2012 Гласове: 7563

ОТДАВНА НИКОЙ Отдавна никой не ме е прегръщал. Слизам надолу, надолу, надолу... Не е карнавал, не е преобръщане, нито любов е. Унизено и голо е. Нито е денем, ни живот, нито нощем. Всеки сезон за любов е зад мене. Някой навярно ме е обичал още, когато съм тръгвалa, след измените. А друг припряно ми стягал багажа с повече тежест се потъва по-лесно. Жест на загриженост - да те накажат. От любов съм логическo неизвестно. И слизам надолу, горчи до забрава. Всичките грешки са ми още праведни. Знам го, защото съм жива и здрава, a не искам да съм устойчива бедност. Всичките мои неслучени същности ме посрещат в райската преизподня. Не им обръщам внимание, всъщност, но си вземат живот от моя, бездомния. Всичките мои забравени празници са ми разпнали пищни бели трапези. Толкова пищни, че даже ме дразнят с нямото “Трябва да бъдеш любезна!” С крясъка рязък “Бъди благодарна! Може да бъде стократно по - лошо, в тебе да кацат глутница гарвани гладни, студени и рошави, рошави! Може да бъде по закон, безобично, когато най-малко очакваш присъда.” Уж е любов, но e от нея различно. И нямам причини да искам да бъда, дори и някой да ме беше прегърнал... Но вече е късно да вярвам, не мога! В прошка ненужна са ме превърнали, а всяка прошка е неказано “сбогом”. И ме връхлита болката в пустотата покой без желания, вери, надежди. Само крачка и сякаш минавам оттатък. А сетната ласка? Ангели ме отвеждат.

НАСАМЕ АМЕ СЪС СЕБЕ СИ Боже, с благодарност закъсняла, се обръщам може би към тебе, майка си ми дал – орлица бяла, да ме пази от невръстно бебе. Всяка буря, дето ме разклати, малка бе, дървото да събори. Майка ми, ти, Господи, изпрати, за да бъде здравия ми корен. Дал си ми баща, като планета над дребнавостта се извисява. Светлината ярко в него свети, здраве той на хората дарява. Дарове ми даде, Боже, много, някои пилях със щедрост сляпа. Други пък пожертвах, за да мога, да докажа, че и аз съм някоя. Даде ми причина да живея – дъщеричка, Боже, ми изпрати. И разбрах, че няма като нея друг да ми е ценен на земята. Раснала съм между свестни хора, някои отдавна са при тебе. Плявата бе малко, но до корен късах я, когато беше време. Боже, преживях добро и лошо, но доброто в повече ми беше. Гледам, още не е празен коша с дарове, макар и да съм грешна. Правих своите човешки сметки, ползвах смело правото на избор. Късах на душата си подметките и на мъдростта все дирех извор. Помири ме с гузната ми съвест, че ти се отплащам толкоз скромно. Бяла или черна съм, ще съдиш, като наближи при теб да дойда


25

ХЛЕНЧ Взе да стине радостта от живота, богохулно казано, но поне поохлузих хълбок с една женска рота, в хляб и думи изтърках чене. Изпитото вино не бе първокласно, но свърши. Плесен в бъчвата зрее. Което бе лошо - мутира в ужасно, от прекрасното пуста черупчица зее. Измълчах си мечтите, смеха си излаях, сълзите на брадавици се втвърдиха. Вещ бях в магиите, но веч не вещая черней ли псувнята, белее ли стихът. Стискам артъка от дни пластелинени, с отпечатъци, дето добро не орисват и на двете ми длани огледалните линии кръст кръстосват, звезда не изписват. Зимата сложи на колене сезоните, в пейзажа приклекна хиена петниста. Немеят фанфарите, голеят пилоните, знамената са в коша с бельото нечисто. Вий дъскорезно добрата хармоника. Просяци с танец убог й уйдисват. Дългоживяното е къса хроника, неизживяното - дълго псовисва. Разми се междата на пошло и читаво, в палатите тропкат прасета. Нищо по-скъпо от залъка клисав, нищо по-евтино - от въжето. Векът ми рожден - бадева се спомина. В приюта на новия скимтя и пелтеча. Прозява се пропаст, пред челядта ми зине. Ниски са думите ми за парапетче. Простете за хленча! В приземната кръчма вече метат. Призвездната скоро отваря. Изчегъртвам Ц. Б. на моята маса с калъчка и резвам ухо - с обеца да платя на кръчмаря.

ПРАЛУННАТА СОНАТА Има хора, които остават в дълбокото на сърцето, на храма, на всичките истини. Имаш нужда да ги изкрещиш от високото. И да отпиваш глътки от тяхната изповед. Когато държиш ги в прегръдка, Живота са. С тях ветруваш на всичките седем небета в светлината на кръста, по пътя голготен. Те са твоята дан – медна тичинка в цвете. Всеки ден е меандър битийно постигнал те, с овладяното страстниче в твое си можене. Всеки миг е дъхът пак прошарил ти миглите със сълзата простила острието на ножа. И видяла света си в небесната стигма, татуирана вътре си с тяхната кожа. Помнят ги думите. Очите постигат ги с огалваща нежност, без която не можем. Честно въздишащи, съвестта ти оплождали, в миг издъхват с прозрачните шапки на залеза. А дъждовният поглед е тяхно пробождане. пак отпиващо раните, с мисъл разпалени. И оставаш всецяла. Изчезва ти тъмното. И опитваш да бъдеш с дълбокости врязана пак в душата им, за да ги имаш по стръмното. И в теб да останат с молитви наказани. Те са хора без милост, по право нелепи. Те са хора – солта и кръвта на съдбата ти. Често са приказни или пък свирепи. Пият от извора. И те засипват с телата си. Често хора жестоки са, друг път примират по нежност родена от нещо невръстно. През своето древно и често умиране отново разбираш, че те са ти кръста. Сега вече зная защо ги очаквам. Тези хора са вплетени в мойте контрасти. И когато си тръгна пак тях ще оплаквам, защото ме правят тъжна от щастие.

Изкуство

Автор: lamiata Категория: Поезия Прочетен: 289817 Постинги: 383 Коментари: 2171 Гласове: 4033

Автор: wonder Категория: Изкуство Прочетен: 4191000 Постинги: 1795 Коментари: 20026 Гласове: 113566


ЗА ВЪТРЕШНАТА ПОТРЕБА КАТО ТВЪРДА НЕОБХОДИМОСТ

Изкуство

Автор: sever Категория: Изкуство Прочетен: 235572 Постинги: 67 Коментари: 747 Гласове: 16715

26

Ако понякога си остана в тишината, винаги ми заговаря онзи вътрешен глас, за който споменават гностиците, теолозите и психарите, относно идеите за първични качества, които не могат да бъдат причини на нищо. И все пак, както казвал Къмингс: „В окопите няма атеисти.” Абстрактните и чисто формални повели ми почукват на портала от щастие, а мотивът „страст” обагря стилистиката в топло лилавото на постигнатия селф. Предметността е неназовима, щом премине отвъд невидимия филтър на смисъла одухотворен като потреба от най-древната част на самите нас. Хекуба е юмрук в парадигмата на моралния кантизъм. Тя ражда горящата си факла заради самоунищожението на цяла епоха от древни митове, в напълно безсмислен порядък от случки в любовните светове на красивата външност. Когато чувам музика след звука от пляскането на една ръка, обикновено зная, че това е първичният смисъл, изобразяващ нямането на истина в покоя ми точно в този момент от замръзнал пейзаж, пренаселен с хора и земности. Спекулациите за субективизъм винаги са опосредствали увяхването на съвестта като главна съставка на успението да се опознаеш отвътре-навън, т.е. емоционално. Всички знаем, че сме енергийни системи обладани от душа. Защо тогава на част от хората им е трудно да вникнат в онази физиологична акустика, която води до подсъзнателни умозаключения, имащи връзка само с Цялото, а не с респираторния излив на всичкоможене като краен опортюнизъм в ъгъла на “Никомаховата етика”. Когато осъзнах смисъла на казаното от Аристотел: „Благоразумието трябва да е нещо средно между своеволието и безчувствието.” , разбрах, че (отрицавайки го с приемане) съм готова да прощавам безусловно. И да забравям. Това е едно от най-любимите достижения на духа ми. Радост е да го можеш! Когато асимилирах Тодите (индийско племе, открито в мъглите на Сините планини през 1818 г., живеещо там около 7000 г.- 9000 г. – т.е. отпреди Адам и Ева, сред природата в огромни гнезда по дърветата и достигащо ръст около 90 см, но владеещи психиката до нива над Блаватска и др.) и узнах, че те дори нямат в езика си дума за „лъжа”, се влюбих в първобитното им високо-интелектуално можене, което е така одухотворено в земността, че

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

е извисяване далеч отвъд нея. Нещо като туристически ресурс на духа в посока навътре, отричащ джайнизма, личното жертвоприношение и ред глупости нарочени за „важни”, с инатно оставане в острото хегелианство, което сме постигнали приживе. Това дали сме Всеобщо същество си е въпрос на вътрешно убеждение и самопостигане в Чувствопознанието. Исках да кажа, че всъщност чрез разучаването на Тодите, осъзнах, че най-важното ни имане е Невинността. Да си невинен е онази духовна чистота, която определя цялото ти съпреживяване в общия космически гоблен като Допринасяне към Цялото, на база познанието ти, че Всичко е свързано с всичко. Ако не си направил нещо добро за всички, то значи не си направил нищо в житейското си наличие. Помня латинското „От голям облак често пада малък дъжд.” И си мисля колко важна е радостта в добавянето на моженето и силата му на сбъдване в собствения ти свят и близките галактики. И всичкоказването ми до тук си беше нещо като онзи възглас на Хораций: „Ей, за теб се разказва в баснята!” Защото исках да споделя, че просто „Duo cum faciunt idem, non est idem!” - „Когато двама правят едно и също нещо, не е едно и също нещо!”, особено ако им липсва заедност в Пътя.

Автор: belier Категория: Лични дневници Прочетен: 39782 Постинги: 20 Коментари: 133 Гласове: 888

ПОЛЕТЪТ НА ДУХА Вали. Ритмично, спокойно. И небето се разтърсва понякога от проблясъци, сякаш нощта се опитва да се пробуди. Отново се боря със съня. Заглеждам се блуждаещо в масата. Разхвърлял съм натюрморт. Праскова и три бонбона, оставени от приятел. Едно машинално поглеждане към часовника и трепвам от мигновението на двата избързали напред часа. Намалявам музиката, за да чувам звуците на дъжда. Една изминала седмица на бодлива тел и звезди. Изморяващо шесточасие на работа, сън, работа, работа и после пак. Обикалях, загледан ту в пламтящите пожари на запалените стърнища, ту в пожара от улични светлини и фарове долу в града. Чудех


вплетено в студената мъгла. Вдигнах извътре очи и го видях. Ястреб. Крилете му рисуваха беззвучно вятъра. Тялото му беше полет. Полетът му беше вяра. Сякаш не летеше той, а духът му. А пространството беше свобода. И вятъра съвсем не му пречеше. Напротив, без него не би могъл да се издига така леко. Това беше отговора. Няма значение какво правя, с какво се занимавам и как живея. Свободен, духът ми се рее в пространството на живота. Посоката не е важна, когато мога да отида, където поискам. Важното е да вървя по пътя. Той няма определена посока, когато води нагоре. Не е нужно да се питам къде ще ме отведе. Ще ме отведе, където трябва. Само да не спирам да вървя. Тръгни, накъдето сърцето ти подсказва и ще стигнеш. Няма значение, от къде ще минеш и колко дълго ще вървиш. Винаги ще срещаш трудности по пътя. Те са като вятъра. Без тях не можеш да се издигнеш. Колкото са повече, толкова повече ти помагат. Ако не болеше, как щяхме да знаем, че грешим? Страданието ни тласка към развитие и промяна. Когато се учех да карам колело, имах вярата в мен на тези, които ме учеха и собствената ми вяра, че ще успея да се науча. Сега се уча да летя. Вярата не е толкова в усещането на непридобито познание на непознаваема истина. Вярата е по-скоро стремеж на духа, който ние сами превръщаме в истина. Вярата е полетът на духа.

Автор: gor Категория: Изкуство Прочетен: 764430 Постинги: 666 Коментари: 3005 Гласове: 16889

Автор: slavimirgenchev1953 Категория: Поезия Прочетен: 1379442 Постинги: 668 Коментари: 9438 Гласове: 34719

НИТО ДЕН Е, НИТО ВЕЧЕР

ТОРЕАДОР Роденият да е причина не търси непременно повод. Дори да отдаде дължимото, не чака нищо наготово.

Ако не знаеш правилата, не можеш да ги нарушиш. Как, без да ходиш по земята, би съумял да излетиш?

Не вярва грам на вересия и е прозрял, че обществото не гледа от камбанарията, а от мазето на живота.

За всекиго настъпва миг да се опълчи без остатък. Но трябва да си виждал бик, за да го хванеш за рогата.

Не съществуват общи истини, а Истина и правоти; и разликата блясва в риска, когато я доказваш ти.

Не, не ме докосвай с пръсти. Нито ден е, нито вечер... Не реши косите гъсти с жест неуловим и вечен.

В извора се крие жажда, а в леда кълни жарава. Самотата ни разяжда, близостта ни наранява.

Не търси у мен подкрепа, за да минеш брода речен. Тази близост е нелепа. Нито ден е, нито вечер.

Може би ще оцелеем голи в този свят облечен? Топъл здрач над нас светлее нито ден е, нито вечер.

Сам съм, сам съм и далечен. Нито извор, нито стомна. Нито ден е, нито вечер само тишина огромна... ( По това стихотворение е създадена песента на Стефан Диомов, изпълнявана от Тони Димитрова. )

27

Изкуство

се къде се е дянал примитивният страх от тъмнината и защо, когато поглеждам към дълбокото звездно небе потръпвам неволно? В края на Август нощите в планината започват да стават прохладни. Когато човек се сгушва в себе си, може да чуе собствените си мисли, които прииждат тихо, родени в океана на битието и се разбиват в брега на съзнанието, превръщайки се в пяна от емоции. Усещам минутите болезнено изтичащи, като в пясъчен часовник. Затварям уморено очи за миг. Ако нямах очи, как щях да плача, а нали тъгата е моята пътека. И тя криволичи между бодливата тел и звездите. Продължавам да вървя. Полуосъзната, съдбата ми изкопчва няколко сълзи и спирам, за да им дам шанс да се изтекат. Не искам да им преча. Всъщност не плача. Това е жива вода за малките зрънца истина, които посях в сърцето си. Когато духът ми е смутен, оазисът на вярата ми пресъхва. Тогава имам нужда от малко сълзи, за да го съживя. И мога да погледна вечността в безкрайната чистота на сълзите, за да задам вечните въпроси. Как да живея Господи? Защо е толкова трудно да намериш пътя? Защо винаги трябва да избираш и избора е винаги толкова труден? Какво е жертвата? Изправям се и продължавам да вървя. Утрото е по-мъдро от вечерта. То дойде. Утрото. Тихо и уморено. Сънено разкъса пелената на мрака и се заспуска по отсрещният склон,


Белите лястовици

Автор: krysy Категория: Хоби Прочетен: 485648 Постинги: 209 Коментари: 672 Гласове: 1786

ЗАГАДЪЧНАТА СЪДБА НА ДРЕВНИТЕ БИБЛИОТЕКИ

Древните библиотеки, съдържали цялото познание на античните цивилизации, били наричани хранилища на мъдростта, приюти на мисълта, аптеки за душата. Но сякаш някаква мистична предопределеност съпътствала съдбата на част от тях: едни били безвъзвратно унищожени, а други скрити така изкусно, че не могат да се намерят и до днес... Ниневия Библиотеката на Ашурбанипал е най-голямата запазена библиотека на древния свят и най-древната от всичките известни библиотеки. Била събирана в продължение на 25 години в асирийската столица Ниневия по заповед на цар Ашурбанипал (VII в. пр.н.е.) Ашурба нипал успявал да завземе цели клинописни библиотеки, които също били доставяни в двореца му. Глинена табличка с фрагмент от мита за Гилгамеш (Табличка N 11, върху която се описва историята на потопа; сега се намира в колекцията на Британския музей.) В много случаи древните паметници на месопотамската писменост са се запазили само в копия, направени по заповед на този владетел. Някои от представените текстове имат хилядолетна история.

28

Пергам В Пергам - столицата на едноименното царство в северозападната част на Мала Азиия през II в. пр. н.е. се научили да правят пергамент (преди ръкописите съществували като папирусни свитъци), и книгите придобили форма, близка до съвременната. Из целия античен свят се носела славата на Пергамската библиотека, в която се пазели повече от

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

200 000 ръкописа и манускрипта. Пълководецът Марк Антоний подарил почти всичките книжни съкровища на Пергам на египетската царица Клеопатра, опитвайки се да я умилостиви, тъй като по вина на римляните изгоряла значителна част от Александрийската библиотека. Александрия На лавиците на Александрийската библиотека били събрани най-редки египетски папируси, свитъци от Изтока, пергаменти, ръкописи на Платон, а също недостигнали до нас произведения на Аристофан, Омир, други знаменити автори. Смята се, че именно тук Архимед изобретил водната помпа, Ератостен измерил диаметъра на Земята, Евклид написал своя главен труд “Начала” (15 книги), съдържащ основите на античната математика, а Клавдий Птолемей написал”Алмагест” - енциклопедия на астрономичните знания на древните. Тук е работила Хипатия (Ипатия) - женатаматематик, астроном и философ. Но и тази великолепна съкровищница на античната мисъл загинала безвъзвратно. Москва Покрай варварски унищожените, има и скрити библиотеки. Най-известната от тях е тази на Иван Грозни, в основата на която лежи голямата сбирка от книги, донесени в Москва като зестра на племенницата на последния византийски император Константин XI - София Палеолог, станала жена на великия княз Иван III дядото на Иван Грозни. По неизвестна причина малко преди смъртта си Иван III скрил книгите в кремълските катакомби. Самарканд В онзи исторически момент, когато Константин се готвел да стане византийски император, на хиляди километри от Босфора, в далечния Самарканд, се решавала съдбата на още една велика библиотека от Средневековието - библиотеката на Улугбек, внука на знаменития завоевател Тамерлан. Той събрал найценни книги и ръкописи от Мала Азия, Турция, Персия, Индия. Улугбек извикал при себе си Али Кушчи, и той му разкрил, че в планините, недалече от Кеш, откъдето е родом, има много пещери, в които библиотеката може да се скрие. Книгите - няколко хиляди тома били поставени в ковани сандъци, и една тъмна нощ керванът се отправил на път... С течение на времето следите на библиотеката окончателно се загубили. Нейното местонахождение си остава една от неразгаданите тайни на Изтока.


Испанците плячкосали книгите на маите. На инките културата – затрили „запознати”. Замислиш ли се светваш като маска на масаите, а знанията в огъня погиват безкрилато. На клади с Картагенски взрив пък римляните струпали пол`вин милион от томове всезнаещ, писмен опит. И грабнат най-погубващо от огъня и жупела Александрийски пергамент свисти с човешко допотопие. Последващи познания горили мюсюлманите. Натрупани папируси пращели в сетен огън. През трети век /от гняв/ в Китай са пламнали ферманно Конфуцианските премъдрости, въздигащи до Бога. Сирийски Антинох горил еврейски артефакти, свещени книги, знания и ценни ръкописи. Култури абдикирали с библиотеки-факли. Човечеството в огъня горяло свойте бисери. В Пергам пламтели хилядите свитъци всезнайни. Иваний Грозни също пироманствал без предел над най-безценни томове и истини безкрайни от знание, премъдрост и от висша нужна цел.

И всяко аутодАфе е проклинало човека. През огън безкатарзисно погубени слова белязали са залезно спиралата в сто века на нисша непогиналост в човешката злина. От пепелните букви и следа не съществува. Човешки разплатени ли са с варварска душа? Защо ли ветровете пак посяли са – да чуваме, безкрая всевъзможен на най-мъдрите слова? Спокойни сме и фениксът на огъня подирен в душите безпределничи, не в плен на пепелта. Димът записва буквите в небесните псалтири. И всякое познание се връща при духа. Вековните огньове с изгорелите ни книги са срутвали мостовете назад към паметта, но раждали най-творческите истини, достигнали духовен апогей в ума с най-ценната съдба. Светът сега е сборище, гъмжащо от престижности. Познанията струпани подпалват ни духа. Статутът на съкровище, /помнете тази Истина!/, е Книгата горяла с вас, изчетена в ръка.

Автор: marianakusheva Категория: Изкуство Прочетен: 6420 Постинги: 10 Коментари: 2 Гласове: 20

Мариана Кушева - скулптор

29

Белите лястовици

Автор: wonder Категория: Изкуство Прочетен: 4207941 Постинги: 1796 Коментари: 20040 Гласове: 113738

ПРИКАЗКА ЗА НЕИЗГОРЕЛИТЕ ЗНАНИЯ


ЛЕТНИТЕ НОЩИ...

Изкуство

Автор: stela50 Категория: Лични дневници Прочетен: 5683106 Постинги: 1378 Коментари: 22910 Гласове: 39634

Летните нощи са кратки, но всичко в тях се събира… пълни с безброй загадки пътеки звездни намират… светли са... топли и нежни като светулки във мрака… чувствени, тайни, копнежни, с влюбените изгрева чакат… Не заспиват летните нощи приютяват мисли и чувства… със звездите стихове пишат, с морето създават изкуство. Летните нощи са кратки и като миг отминават… все още крият загадки, все още в мечтите остават.

Автор: faktifakti Категория: Поезия Прочетен: 500098 Постинги: 623 Коментари: 5954 Гласове: 10103

ОБИЧАЙ МЕ МАЛКО, НЕ ПОВЕЧЕ **** Не ме обичай силно, само толкова, че цялата да съм - крила. Не искам да съм център на вселена, нито земна ос, а само крайна точка в твоя хоризонт сега..

Автор: kouzmanov Категория: Изкуство Прочетен: 82617 Постинги: 252 Коментари: 59 Гласове: 331

Крилата не ми пречат да чакам билет за пътя към теб.. Обичай ме малко, не повече.. Крилата не ми пречат да те достигна вече..

Автор: didagemidj Категория: Изкуство Прочетен: 526 Коментари: 4 Гласове: 3

ИМПРЕСИЯ Дългият пролетен ден отминава, чух неспокойните стъпки. В стаята жал насълзена остава, дъжд в самотата настъпил. художник Огнян Кузманов

Белият лист със пулсираща рима свети в сумрака без поза. Капчица кръв върху буквите има с дъх на разкъсана роза. Дългият пролетен ден си отиде. Тъжно сънят се прозина. Тегне в дъжда непростена обида. Някой под стряхата мина. „Панагюрски напеви”, 2006 г.

30 СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg


31 Автор: felixkotkov Категория: Лични дневници Прочетен: 964334 Постинги: 342 Коментари: 2128 Гласове: 5251

ПРЕЗАРЕЖДАНЕ ПРЕЗА

ММА-А-М-А Майка ми е млада, щура тя ме носи на гърдите си, и ми хвърля тайни светли погледи, докато танцува с халите, хвърля ме понякога в висоокото, горе до небето и ме хваща, ловко да не се разбия в очните отвърстия на немите, пиейки на малки глътки ужаса в сетивата ми, до край оголени и ме гледа с най-лукаво - благата усмивка, дето можете да си представите. С майка ми и в нея, върху нея аз пътувам някъде нататък си и не виждам колко съм пораснала в ритъма на леката и стъпчица като в песен за забравена от нявга си сиво-бяла нимфа, скитница. Името и е любов, разбира се, на майка ми.

Днес на улицата до кофата за боклук плик пълен с книги: теории на конспирацията гледане на ръка, карти и кафе съновници и билкарство езотерика и мистицизъм и Новият завет. Някой е изхвърлил цялата си вяра. Дано му е останала надеждата... худ. Станимира Валчева http://sestra.blog.bg/

Автор: vayaleta Категория: Изкуство Прочетен: 129850 Постинги: 224 Коментари: 732 Гласове: 3877

Автор: shelter Категория: Лични дневници Прочетен: 98899 Постинги: 413 Коментари: 741 Гласове: 4229

ИЗВЪН ВРЕМЕТО Малкото паяче плете тънките си мрежи унесено, сякаш и то мечтае за нещо свое преди да заспи. Като погледна пейзажа насреща, разбирам, че точно тук, където съм, нямам спомени - времето така се е разбъркало, че вчера е сега, а днес е утре. Дори онзи някогашен листопад се издига пред мен нагоре, напълно достоверно към небето, като неотъпкана горска пътека и очертава завоя преди облаците. През сребърните нишки на паяжината, виждам пространството различно – уж мога да го докосна, но е недос-

ИЗ НЕВЯРА (NIGREDO) Не опекох хляба си в кладенеца. И не листнаха камъните заровени в нивата. Не ме развесели пепелта, потекла от бъчвите, а снегът не втаса в нощвите. От огъня къделя не стъкнах и не го навих във вретено. Не се стоплих в постели от вятър, а сънят не засити глада ми... И тръгнах, Господи да извърщам съдбата. В торбата сгънах само душата си. Пребих нозе и ръце, по острите облаци. Небето натежа от сълзите ми... Защо не ми каза, Господи!? Че е толкова тъмно при слънцето.

тижимо - увито е като в копринен пашкул. Още малко и аз ще съм хваната, заедно с приближаващия здрач, в примамлива свилена примка. Какъв е този доброволен плен? И хълмът, и дърветата, и ябълките, удрящи нестройно тревите, и тръпчивите замайващи ухания, всичко е в тази паяжина, която се полюшва в пространството като удобен и огромен хамак. Още малко и луната ще изскочи, следвайки лъскавата нишка. И тя ще влезе в нашия ритъм - леко, напевно, приспивно. Заспи и ти в този свят, влез в него, като в друга епоха, по-щедра и от митологията и бълнувай свободно имена на богове, герои и предатели…

Изкуство

Автор: sestra Категория: Поезия Прочетен: 502299 Постинги: 436 Коментари: 4361 Гласове: 19926


България

Автор: skribezium Категория: Туризъм Прочетен: 1144118 Постинги: 239 Коментари: 2067 Гласове: 23090

БЕЛИНТАШ /БЕЛАНТАШ/. НЕРАЗГАДАНОТО ПОСЛАНИЕ.

Множество публикации в последните години се опитват да разбулят мистерията от древността на величественото скално плато Белинташ край Асеновград. Основните тези са: t прорицалище на бесите t на скалните халки е бил привързан Ноевият ковчег t това е митичният храм на Дионисий t свързан е с храмовия енеолитен комплекс край с. Долнослав t несметни богатства се крият под огромната скала t орфеическо място за изповядване на слънчевия култ t древна астрономическа обсерватория t място, на което се зареждат екстрасенси

32 СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

t полигон за кацане на Н Л О t от тук са преминали Александър Велики и Гай Октавиан Августи т.н., и т.н. Досега единствените факти са: t странните ямки – кладенци, пълни постоянно с вода t каменните бразди в скалата t намерената сребърна оброчна плочка на тракийското божество Сабазий t някакво сензационно появяване на странен череп, намерен под скалния масив, объркал учени и археолози Преплетени факти и действителност създават митологично обаяние на местността около Белинташ. Извисена гордо над околността, скалата Белинташ привлича хора от цяла България, всеки със своите представи, предположения и теории. Но Белинташ продължава да пази тайни и посланията му все още са неразгадани...


БОЯНСКАТА ЦЪРКВА

През 1259 г. севастократор Калоян пристроява двуетажна постройка към старата църква. До горния етаж достъпът е по външна стълба, а долният е непосредствено свързан с нея и играе ролята на притвор. Реално той представлява едно правоъгълно помещение с размери 6,10 х 5,70 м., засводено с полуцилиндричен свод. На надлъжните стени има две арки, които образуват ниши и се наричат аркосолии. Обичайно в тези ниши би трябвало да има саркофази и вероятно цялото помещение е било предназначено за погребване на ктиторите, но техните останки не са открити. Или погребението им тук не е реализирано или е унищожено по-късно. Впрочем в южната ниша вероятно през XIV век е бил погребан някой си Алдимир, син на войводата Витомир, с негово изображение и надпис, но и те не са запазени. Бояна е известна най вече с ктиторските портрети. На южната стена - Десислава и севастократор Калоян с модела на църквата и на северната - цар Константин Тих и царица Ирина Ласкарина. Нека започнем с царските портрети. Владетелската двойка е представена фронтално, в парадно облекло, с корони и с ореоли като светци. До главите им има надписи съответно: “Константин, в Христа бога верен цар и самодържец на всички българи” и “Ерина, благочестива царица на всички българи” . Излъчват достолепност и авторитет. Но всъщност са портрети на цар със съмнителна легитимност, чиято власт не се признава в цялата страна и който е е в разгара на гражданска война с друг претендент за трона и на ромейска принцеса, която е фактически изгнаница. Царица Ирина Ласкарина. Майка и Елена е дъщеря на цар Иван Асен ІІ, тя самата е дъщеря на предишния и сестра на настоящия никейски император. Но всъщност брат и Йоан IV Дука Ласкарис е осем годишно дете, а властта е в ръцете на регента Михаил Палеолог, който преди две години я е уредил брака и с претендента за българския престол Константин Тих, според хрониста Пахимер - за да я отдалечи от двора. Две години по късно Михаил Палеолог официално ще вземе властта и

лата в Наумбург, и мъдрата дева от катедралата в Магдебург, Аделхайде от катедралата в Майсен, жената от този витраж в Кюхдорф и тази статуя от катедралата в Халберщад Не само жестът е моден. Видимо и дрехите на Десислава са “висша мода” за епохата. И роклята, и наметалото, демонстрират разкош, който надминава дори одеянията на царицата на отстрещната стена. Лично за мен Десислава винаги ми е напомняла за образеца за женственост за епохата - прочутата статуя на Ута от Наумбург /публикува се със съкращения/

България

Автор: tarbo Категория: Други Прочетен: 426135 Постинги: 153 Коментари: 695 Гласове: 819

ще ослепи брат и. Според слуховете, за това за това злодеяние е бил убеден от племенницата си Мария. След смъртта на царица Ирина през 1268 г., Константин Асен ще се ожени за същата тази Мария. Цар Константин Тих. Син на скопски болярин и внук на сръбския крал Стефан Неманя. Две години по-рано е избран за цар, но за цар е обявен и зетят на Иван Асен II - Мицо Асен. Между двамата избухва гражданска война, която към момента на изписване на стенописите е далеч от своя край. Жената до него е втора съпруга за Константин. През 1257 за да подсили легитимността на претенциите си за престола той се развежда с първата си съпруга и се жени за Ирина. И понеже тя е внучка на Иван Асен ІІ, Константин Тих приема фамилията Асен. През 1277 година е заклан от бунтовника Ивайло. Севастократор Калоян и съпругата му Десислава До главите им има надписи: “Калоян, севастократор и ктитор” и “Десислава, севастократорица и ктиторица”. От ктиторския надпис в църквата знаем, че е братовчед царев също внук на сръбския крал. Повече нищо не знаем нито за Калоян, нито за Десислава. Предполага се, че е бил управител на софийската област. Образите са изписани плоскостно, почти без никаква светлосянка, но лицето на Десислава е очарователно. С дясната си ръка Десислава придържа шнура на наметалото си. Изобразяването на този жест е модно през ХІІІ век и наличието му в Бояна се счита за пример за западно влияние. С подобен жест придържа наметалото си Реглиндис от катедра-

33


КАТО ПРИКАЗКА

Изкуство

Автор: tota Категория: Лични дневници Прочетен: 3421820 Постинги: 1012 Коментари: 14611 Гласове: 50710

34

Врабчето се събуди много рано. Денят го събуди. Разпери криле и побърза да отправи поредния си поздрав: Добро утро! Пак съм тук! Чирикаше то продължително, сякаш този поздрав бе специален. Продължаваше със своето чик-чирик. На прозореца съм. Не ме ли виждаш...стоя си там само …и от време на време с моето чик-чирик чуруликам... Слънцето се скри дойдох отново топлина да взема... Обърни се... Погледни в прозореца. - подканяше сякаш стопанина на къщата. Той всяка сутрин не пропускаше да нарони на зида пред къщата трохи за врабчетата. Те бяха свикнали и по цял ден все към зида се отправяха Радваше се на всички, когато ронеше трохите. Имаше едно, което беше различно …нещо отличаващо го - то винаги стоеше в страни .. не бързаше, не се буташе. Имаше нещо в него, което привличаше погледа му …Харесваше го. А, то милото сякаш говореше: Радваш ми се, а не забеляза, че исках да кацна в шепите ти. Колко много усилия с нежно цвърчене и пърхане с крилцата да клъвна трохичките полепнали по ръцете ти ...за да те докосна… Стопанинът на къщата отново отправи поглед към него. Какво врабче? Като мое е… стана ми любимо. И отново го потърси с очи. А, ето го, ето го…говореше с възхита ….порадва му се и влезе вътре. Врабчето хвръкна и кацна пак там на прозореца ... чакаше отново да се върне ... Денят влизаше във владенията си. Работата зовеше стопанина на къщата. Отправи се на двора. Врабчето литна след него и кацна на близкия храст. И се унесе в своята песен. Пееше за да е спорна и лека работата му… Нежните звуци щяха да достигнат до всяко сърце …и да го докоснат… Това ли искаше врабчето? Стопанинът повдигна глава и го погледна с широко отворени очи Не повярва. Пак ли онова врабче, което уж

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

е мое?... И изрече на себе си: птичко малка, що летиш все край мен...остани си там на храста......разбутваш мислите ми... нека са спокойни ...кому е нужно да са безпокойни??? Остави ме да работя… работа – мен ме чака… Врабчето доловило онова, което си говореше стопанинът и отново запя… …такава тъжна песен – плач... Не можеше човек да не я чуе… Въпреки залисията и той я чу… Позна го. То е милото… Леко се подсмихна … Смили се душата му. Такава тъжна песен… И пак на себе си проговори: Не плачи! Дай да избърша божествените ти сълзи! Протегна ръка …искаше му се врабчето да кацне, да кацне на нея… Една сълза се отрони и капна върху набраздените пръсти … докосна сърцето му… Тази сутрин отново ронеше трохички и търсеше с очи врабчето… онова любимото… дето не му даваше мира… То се появи, полетя, полетя наоколо и отлитна високо нагоре, в простора… Очите му го проследиха… Заболя го.…

Автор: mglishev Категория: Лични дневници Прочетен: 2594869 Постинги: 792 Коментари: 7401 Гласове: 4795

СОФИЙСКАТА “СВЕТА БОГОРОДИЦА” Къде живея, Боже мой? Прибирам се посред нощите. Входът зее черен. Към безистена сляп от домофоните. се чува глуха кашлица тютюнева, а в дъното на двора, в мрака скрипот на влачещ се синджир, змия желязна развиваща се от врата на цербера на баскервилската овчарка дето мутрите са сложили при дупката в оградата и с кикот неизхилен ми минава през ум че ще катеря стръмни стълби до тясното таванче, за да скърцам макар и не с перо, а по клавишите. Но лесно е в квартал така готически да бъдеш бог сред призраци и цигани. След малко ще надраскам с ключ в мазилката ΑΝΑΓΚΗ тука някъде по стълбите


35

ПОЕТЪТ Т И НЕГОВАТА СТИХИЯ

Автор: bizcocho Категория: Поезия Прочетен: 562220 Постинги: 260 Коментари: 4624 Гласове: 24667

Автор: zefpet Категория: Поезия Прочетен: 6272 Постинги: 7 Коментари: 3 Гласове: 144

МОЯ ТИХО ПРОШЕПНАТА КЛЕТВА

Като жито посято в дъжда зрее пясък над мъртвите ниви, кротко ляга и спира дъха на човека фалшивия смисъл, разпилян на отломки в кръвта, преобърнат във зли елементи.

В тишина недокосната нека трептим, преоткривайки нейните ласки. Не задавай въпроси и нека горим във вулкана на своите страсти.

Как извира от черната смърт златен стрък от живота на всеки! И политат в пасаж от звезди измечтани до болка признания.

Във мълчание думи да пият със сласт всеки допир на обич стаена, ти раздаваш, потапям се в твоята власт и прегръщам безкрайна вселена.

В гнила лодка поетът мълчи и гадае в съня на водата до разлетите котви-очи на лицата от жал изковани... Той наистина би ви спасил, ала в себе си никого няма.

Ти си моето тайнство в сакралния миг. Ти си мое причастие свято! Приеми ме, гори ме и бурен, и тих в своя огън докрай, без остатък.

И изгубен в кристалната вис през дъха на божествени роли, пред затвора да бъде щастлив е избрал да остане на воля.

С теб люлея във скута най-свидната нощ, всеки стон във очите ти светва. Опияняваш, разтърсваш ме, моя Любов, моя тихо прошепната клетва. худ. Жорж Сопаджиев, http://jorje.blog.bg/

ДЕСТИНАЦИЯ

Автор: laurencia Категория: Други Прочетен: 402713 Постинги: 554 Коментари: 3378 Гласове: 35600

Разбра ли, човече, няма билети! Миражни са познатите места... Седалки Сигурност са пак заети, синее мрак и близо е нощта.

Объркан ли си? Спира автобуса. Афиш отсреща ти предлага цирк. О не, благодаря, - ти имаш чувства. Оставаш в себе си за малко скрит...

Пътуваш прав и само по сърце, контролата те пуска без пари. И казваш си наум - голям късмет, къде ще спиш, незнаейки дори...

Ненужното ще купиш в магазина, ще се залъжеш с Твоите мечти... Човече, знай, че всичко ще отмине този сън, страхът. И ти, и ти...

Дали е жива старата хазяйка спокоен остров в чуждия ти град? Дали по улиците му случайно едно дърво ще те обсипе с цвят?

Изкуство

Автор: dimardesy Категория: Поезия Прочетен: 57526 Постинги: 65535 Коментари: 140 Гласове: 2017


О

Белите лястовици

Авт Автор: exilia Кат Категория: Лични дне дневници Пр Прочетен: 307487 По Постинги: 387 Ком Коментари: 1380 Гла Гласове: 10675

Когато имам нужда от доза романтика е достатъчно късно нощем да пиша на О. Той е на 35 години, познавам го от 10 години почти и го знам като най-добрия си приятел. Знам кога, какво чувства. Защото някак сме свързани. Снощи като му писах краткото съобщение „спи“ знаех, че ще ми отговори с много подробности – на какъв етап са снимките за новия му филм, колко много работа има, и как ме чувства не само във вените си, но в костния си мозък. Той не обича клишетата, неговата романтика винаги е странна. Веднъж ми разказа как една мравка се катерила по едно дърво, когато ставаше въпрос за моя живот, и какво ще правя аз с него. Друг път беше намерил местоположението ми на картата и обикаляше в Гугъл мястото за да си представи къде живея. Беше сгоден за С. След това се ожени за Е. Днес празнуват 8та годишнина от сватбата. А той е забравил. Е. не забрави. Разсърди се. Аз следя по фейсбук. А той ми казва колко перфектно тяло имам. Не изваяно, а нарисувано. Скачаме от тема на тема, а той има задачата от време на време да ми подобрява настроението. Да ми говори за полярни мечки, за породите на дивите кози, колко отровни гъби има. И между всички тези напълно случайни факти, всеки път той измисляше една мечта как ще се видим и

колко щастливи бихме били ако бяхме заедно. За момент вярваме и двамата в тези мечти, колкото да може да заспим щастливи. Събуждаме се на нашето си сурово и различно ежедневие. Там ги няма нашите приказки. И се замислям как може да сме толкова близки, толкова години наред с някой, който никога не съм виждала. Помня как се запознахме. Него ден ми писаха 20 човека по ICQ. Когато нямаше фейсбук, хората си търсеха непознати за да водят някакви случайни разговори. Имаше и такива, които искаха да показват пениси по камерата, тях ги елиминирах много бързо. Не намирам никакво удоволствие да виждам пенисите на напълно непознати за мен мъже по камери. А той тогава ми разказа за своя интересен живот как докато се катери по планините яде буболечки, в какво място живее и понеже има прилично състояние колко неприлично се отнасят с него жените. Беше се трогнал колко мило и откровено е поведението ми, без изобщо да подозирам това. С времето научавам приятелите му, запознавам се със съучениците му. Единия е известен музикант, другия пък е женен за певица. Правят ми рингтон на телефона с моето име. Дълго телефона му звъня така. Другите му приятели така и не ме харесват. Запознавам се с братовчед му. Фотограф е. Снима модели. Изобщо не ме харесва и той. Времето минава. Понякога аз му пиша едно дълго писмо за значителните неща в моя живот, понякога той ми пише колко съм специална за него. Понякога ме пази, като че съм му сестра, но ме оставя да се влюбвам в неподходящи мъже. Друг път ме ревнува. Иска ме само за себе си, макар да знае, че няма да бъда. Истината е, е периодично имаме нужда от топлината, която можем да си подаряваме.

COMFORTABLY NUMB Автор: uroboric Авт Категория: Кат Лични дневници дне Прочетен: 14446 Про Постинги: 40 Пос Коментари: К Ком 31 Гласове: Гла 161

36

Странно събуждане... сякаш зеленото на черешата отвън влезе в мен и ме събуди... Узрели череши и дъжд, това е първото, което успявам да фокусирам... Засмуквам образа на спирали

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

навътре... Нямам желание внезапно да стана, не ми се е случвало от векове да лежа в тишината на главата си. Усмихвам се и черешите ми се усмихват през прозореца. Чувствам как гъделичкащо се завихрят циклоните на вчерашните образи и статичното електричество кара пръстите и езикът ми да изтръпват... Вкусът на въздух, наситен с озон и гръмотевици е толкова осезаем, че застивам в очакване на дъжд... И завалява.. Валят усещания от друго измерение... Капките неусетно минават в порой и ме пренасят назад... Ако не спре ще се удавя. Ставам... необратимо е, днес част от мен ще е във вчера.


STC

Колата се движи бързо по завоите. Планински път. Тесен и много живописен. Минава през малки, китни селца, със схлупени къщурки, чиито покриви са покрити със странна смесица от лескови плочи и червени керемиди. Вали. По платното има много вода. Тече, сякаш е корито на река. Канавките и мантинелите липсват. Лек унес. Цветовете на небето са всички нюанси на сивото. Облаците са толкова ниско, че можеш да ги пипнеш, слизат на талази. Светкавици раздират пространството, гърми като в някакъв праисторически ад. Съществува едно усещане за свобода.. крехко грешното решение на някой остър завой би се превърнало в свободно падане по ската надолу. Някакво странно желание за достигане на ръба те кара да изоставиш разума. Други коли няма. И как да ги има в дъжд като този?.. Или са спрели встрани или въобще не са тръгвали. Лампата на ESP-системата постоянно блъска погледа с честото си присветване някак в синхрон с раздиращите небето виолетови отблясъци вън. Лекото занасяне на автомобила държи будно съзнанието. Някаква част от мозъка казва „намали“, но друга не позволява, не слуша разума, а в колата няма друг, който да е будна съвест. „Въпреки това не прекрачваш границата“, минава през главата ти. Гледките си заслужават. Околните дървета са обагрени в яркозелено, каквото може да е само през май и юни. Искрящо, чак болят очите, все едно излъчват светлина. Бели цветове се кичат по клоните им, толкова бели, че памукът изглежда сив. А под тях - много жълти цветя.. няколко вида. Тук-таме по околните хълмове се виждат обработени, малки нивички, обградени покрай с ярко

червен мак, силно контрастиращ с околните цветове така, че на моменти осъзнаването ти се губи. Над всичко това - ниски скални зъбери, почти бели... Дъждът се усилва още. Налага се да свалиш скоростта, до към шейсет. Здравият разум удържа една минимална победа над безсмъртието. Топлината и приятният чист въздух от прозореца карат мисълта да се замъглява отново. Озон, мирише на чист озон. Радостта от първичното отново надделява. Това, което те вади от приятния унес е огромна локва, кошмарът на шофьора - много вода в най-ниската точка. Противно на всички правила следва рязка спирачка. Осъзнаването, че е дълбоко поне четиридесет сантиметра действа като леден душ. Приплъзване, лампите светят като коледна елха, a спирачният асистент, така нареченият BAS прави върховни усилия да преизчисли налягането и натиска в хидравличната система на рейката... Ръката шари максимално бързо надолу по скалата на предавките, ABS-ът отчаяно се опитва да изтръгне коляното от ставата, в стремежа си да не позволи на гумите, едничката връзка с този свят да се предадат... Следва локвата, която е точно толкова дълбока, спираш в нея. Усмивка. Наоколо е все така красиво, има мъгла, изпаренията от топлата земя като димни сигнали се вият на тънки колонки, устремени да се слеят с ниските облаци. В далечината се белеят правилните редици на голяма овощна градина. Цветовете от дърветата летят на кълбета, разпилявани от кратките пориви на вятъра. Колата не загубва сцепление и успява да премине дълбокото. Още по-широка усмивка, цигара. След около пет минути се включваш в главния път. Колона от бавно движещи се автомобили пъпли и в двете посоки. Красотата изчезва, сивото вече не е сиво, безлично и тъжно е, а зеленото - сиво от пепелта край пътя. ...................... Странно нещо е съзнанието. Адреналинът го кара да вижда красивото дори когато изглежда ужасяващо...

ГЛЕДНА ТОЧКА Автор: riosmile Категория: Изкуство Прочетен: 24679 Постинги: 86 Коментари: 29 Гласове: 135

Не ми пука за дупките и ръждивите таратайки. За мене зимата е бяла. Като небе и майка.

Белите лястовици

Автор: dmv Авто Кате Категория: Лични дневници Про Прочетен: 160 Пос Постинги: 98 Ком Коментари: 1 Гласове: Глас 4

37


Автор: mrazekoff Категория: Други Прочетен: 468608 Постинги: 109 Коментари: 2763 Гласове: 17972

БАРЕЛЕФ НА РИМСКА КОЛЕСНИЦА - /КВАДРИГА/

България

Преди доста време бях б помолен от мои приятели русенски блогъри - Цанка и Иво (Zvezdichka, Whitepigeon) да изработя за новия им дом един барелеф.... Отначало приех с охота подхвърленото предизвикателство, но след като научих каква е темата - ентусиазмът ми рязко спадна.... Не си падах по римски форми, по простата причина, че има достатъчно прекрасни образци, които са останали в световната история на изкуството... Другата причина беше, че не виждах какво общо може да има един съвременен русенски дом с римската история... Все пак бях обещал... От трите предложения избрах ето тази плоча.

После ме притесни и това, че снимката е направена под известен ъгъл (предполагам - 10-15 градуса, а това беше предпоставка за нарушаване на пропорциите на отделните детайли и на целия барелеф като цяло... За материал избрах плоча от родното село но Иво - Острица -по долината на река Черни Лом.. Оказа се, че материалът е добър, въпреки, че беше варовик. Внимателно подхождам към камъка, защото можеше да ми поднесе неприятни изненади...

На помощ ми беше и механизацията ... Вглъбяването над всяка една извивка изискваше търпение, каквото аз имам в изобилие ....:) Прекрасна работна атмосфера! Тук ми е най-добре ...! Творчески безпорядък ... :) Тези ръце направиха всичко това ...

Трудни за изпълнение коне... Красиви в напрежението си .... Фигурите на богa на войната - Марс и богинята на победата - Виктория... Устрем към победата .... Готовият барелеф - предизвикателството, което ми дава повод за гордост, че съм изработил най-фините форми от крехкия варовик от село Острица - Русенско!

Вие, приятели ще имате възможността да видите този релеф преди тези за които е предназначен - Цанка и Иво. Оставам с надеждата, че ще им хареса моята работа и с пожеланието да краси техния дом поне хиляда години ... :)

38 СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg


Омир в „Одисеята“ пише следното за кимерийците: „Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки. Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно. Там кимерийски мъже населяват града и земята. Те са обвити от вечна тъма и мъгла. Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...” В тези стихове на Омир откриваме мита, свързан с хуритското божество Кумарби и неговото отроче Уликуми, което било скала и скрило слънцето... Отзвук от този мит е съхранен и при волжко-българската легенда за Сак и Сок и за това, че е скрито слънцето...

В много от българските думи е съхранен спомен за култови домашни предмети. Един от тях е „хурката“, чието име е запазило спомена за древните хури. Това предположение се потвърждава и от българската дума „метани“ (поклони), съхранила в значението си другото название на хурите, т.е. името митани.

Хурито-урартската култура оказва влияние не само на гръкотракийските божества, но и на кимеро-българите, чиято древна държава Гамирая е била през ІХ в. пр.н.е. на север от Урарту.

Урартски печат Улликуми буквално означава „улли“ (унищожител, разрушител) на куми (града на божествата, които Кумарби иска да накаже)... Респективно, думата е съхранена в кимерийскобългарската лексика, като „хУЛИ“, „хАЛА“...

Влиянието, което хуритския божествен пантеон оказва на хетската и древногръцката митологии, е посочено отдавна. От 1937 г. (Ф. Дорнзайф) до 1957 г. (А. Лески) постепенно се налага научният извод, че в основата на древно-гръцката митология има архаично хуритско влияние.

Има и обратно пропорционално значение, т.е. инверсия, при „еЛА“ ( елха, свещенното дърво)... Eлек (дреха). Името на първородния син на Атила, също е свързано с Ули/Ела..... Казва се Елак, където „к“ е суфикс за мн.ч...Ако свържем етимологията на името с „ела“ (свещенно дърво), то буквално името на Елак, първородния син на Атила, означава „свещенни дървета“ (мн.ч.).

Кимерийското бойно куче на Мадарския Конник.

България

Автор: letopisec Категория: История Прочетен: 2335304 Постинги: 495 Коментари: 9902 Гласове: 2207

ПРОИЗХОД НА ИМЕТО НА ПЪРВОРОДНИЯ СИН НА АТИЛА. БЪЛГАРСКАТА ЕТИМОЛОГИЯ. ЕЛАК. ЕЛИЦА. ЕЛЕЧЕ.

39


МОИТЕ ТЕРЗАНИЯ

Изкуство

Автор: djani Категория: Изкуство Прочетен: 270505 Постинги: 198 Коментари: 1596 Гласове: 2780

Провокирано ано от страстите медийни... Вие Журналисти и творци, Как бих искал, о, как бих искал да видя, че авторските ви терзания за писанията ви имат и друга стойност, освен мизерните, необходими ви 30 сребърника, които изданието ще ви плати. Виждам, как без капчица ентусиазъм, без вътрешна вяра да пристъпвате към следващите си писания, не ръководени от надежди, че чрез тях ще преобразите нечие съзнание и ще заинтересовате някого с нещастната съдба на народа си, а тикани само от необходимостта да добавите няколко сребърника към ония, които и без това получавате. О, колко бих направил, за да взема онова зърно от вас, което ви кара да се чувствате различни от другите, избрани за голямо дело, способни на повече честност и най-важното, способни да казвате нещата силно и завладяващо там, където хиляди го казват скучно и отблъскващо. Дълбоко съжалявам, че не успях. Ако бях успял, тогава щях да престана да презирам толкова и с такава страст хамелионите, подлеците, нагаждачите, лаладжиите, всички орисани да се занимават, незвани с онова, което е предназначено за званите. Но къде и кога, кажете ми званите са се занимавали само с призванието си, а незваните с онова, за което са орисани? Малко неща във вашия свят привличат така, както тези, които са отредени само за званите. И вие, с вашето намерено щастливо кътче, което всъщност ще ви донесе достатъчно нещастия. Вие, никога няма да разберете най-голямата си мъка – мъката си да се разпъвате да правите нещо, което по природа не можете да правите. Мъката на самозванеца, който рано е усетил липсата на божията искра у себе си. Какво му остава, освен цял живот да създава впечатление и да мами другите (защото себе си той не може да измами), че го разпъват родилните мъки на творчеството... Слабият творец, не изключва умния и практичен човек, който може да даде добри уроци на талантливите си колеги. Както и че тази комбинация най-често прави талантливия мошеник, с когото не е препоръчително да се срещнете. Такава интелигенция е в състояние да униАвтор: cinichedonist Категория: Забавление Прочетен: 476310 Постинги: 389 Коментари: 1471 Гласове: 2094

40 СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

щожи своя народ, под маската на единствените му защитници. Естествено става дума за хамелионите и ураджиите, които винаги оцеляват, докато народът и честните му интелигенти, непрекъснато намаляват, за да се дойде до този трагичен момент, когато и те самите трябва да правят признания. Нещо напълно нормално, когато безчестието стигне такива размири, че няма с кого да воюва. Тогава то намира сили да обвини само себе си, за да продължи да живее. Хамелионът и ураджията и по принуда не може да стане революционер. Запомнете това! Той може да стане най-много революционен хамелион и да заглуши и ослепи истинските, но само временно. Ето, уважаеми дами и господа, от къде се раждат и от къде извират подлостите сред творците - художниците, писателите и журналистите. Ето къде е корена на хамелионите и лаладжиите. Тая мъка, уви някои няма да я разберат никога. Има справедливост в света, все пак да ви кажа. Защото около тези, у които свети божественото зърно се тълпят цял рояк други, у които не свети нищо. Те незаслужено черпят от неговата светлина, докато той незаслужено се мъчи. Него го хулят и не го разбират. А те винаги заслужават почестите и лаврите. Но, той – скърбите и неволите. Затова пък оттатък, от другата страна на реката живот, ролите се разменят. И това, вие тукашните и сегашните го разбирате много добре. Вие само чакате да умре честният и справедливият, способният и талантливият, за да му признаете с радост онова, което приживе така упорито сте му отказвали. Всичко тежи на мястото си и рано или късно тежестта му се узаконява, уверявам ви. Безсмислено и смешно е да се осъжда подлостта, защото без подлост, няма и морал, както няма и добродетел. Наивно е да се търси справедливост за звания, след като званието е тегоба и кръст. Всички страсти, които движат честните творци имат цена само до толкова, за да ви пазят, да не забравяте божията искра в себе си. За останалите – те нямат стойност. Нито един подлец не е станал честен, защото е прочел хубава книга срещу подлеците, както и нито един бездарник не е станал талантлив, защото е решил цял живот да бъде честен. Истинския творец е неуязвим и неизкусим. По неуязвим и от най-твърдоглавия педант, от най-яростния фанатик. Неподатлив психически, защото в амбицията си да бъде художник, той има бронята на таланта и моралната си твърдост и воля.

КАКТО КАЗВА МЕЧЕТО ЙОГИ всичко е дежа вю в борбата за справедливост винаги настъпва един момент, в който или загиваш като герой или оцеляваш и ставаш от лошите


41

ПУСТИНЯТА

Kак си, какво си, где си...? И добре ли си? Ще си отрежеш ли косата? И защо пустинята ме подтиска дори само при мисълта, че я има? Защо обичам само пейзажите в зелено и върховете в бяло? Единственото красиво, което виждам със затворени очи там са звездите нощем. има магия, знам, но ми е по-черномагьосна като усещане... `Мохаве` се казваше, нали тази пустиня, в която бродиш? Изобщо... запознай ме чрез себе си с Пустинята. Аз ще те слушам с кръстосани крака от някой облак и ще валя върху жадните пясъци в теб. Това ме попита една озарена душа. Ще й отговоря със следното, което тя вдъхнови да излезе от мен. Пустинята, тази майка на пустотата и дъно на звездите, пак ме призова с ронливите си устни. Надигна пясъците си в безкраен жест, без да помръдне песъчинка. Откликнах. Притихвам клетка по клетка. Вятърът обикаля коридорите ми, ставащи все по-безлюдни, докато накрая се разтапят под ласката му и се стичат в капка. Лежа без поглед, без дихание. Очите ми, широки и немигащи, са взряни в космоса над мен под мен. Разфокусирани, обгръщат всичко. Това Всичко, което само празнотата може да обеме, което пустото сърце умее да докосне. Отвъд желанията и конкретностите, отвъд нощта и светлината аз лежа. И повече не съм. Изстивам. До пълно сливане с пустинното безмълвие, до свято безразличие.

Автор: didoignatov Категория: Изкуство Прочетен: 164011 Постинги: 152 Коментари: 1935 Гласове: 5051

МЕЧТАНИЕ ИЕ Е Ще те чакам притихнал, там някъде, сред останки от неслучено настояще. Ти ще дойдеш, по-красива от всякога, налудувала се, кротнала, вече зряща. Ще е есен – сезона за влюбване. Ще потънеш в очите ми, както аз тъна в твоите.

Пътувам. До сърцевината на звездите. Виждам раждането им, имплозията, мракът, който ги прегръща и дели. Виждам в полиса на своето тяло как огромни клетки дишат и пътуват по кръвта. А аз, по малък от понятието, плувам с тях. И в онзи първи Взрив, наречен Въображение, видях как единството на Пустотата се пръсна на всички мислими форми и същности. И ги вкусих, и живях ги, защото бях празната чаша, лежаща в пустинята, бездиханна и взряна, съдържаща всичко. Това започна с малки късове мрак, наситен с мисли и звезди, като долния разказ и това стихче. Лежах навън в нощта и слушах твоя сън. Вгледан в единствения ти прозорец, чувах как диша небето и дъждът как бие в моите стъкла. Всички гласове звучаха. Всички парчета бяха разпръснати из хаоса. Аз чувах само твоя глас и чаках нещо да се случи. Толкова далечен и толкова неразбираем . . . Отвъд озона . . . Отвъд звездите . . . Толкова отвъд . . . Не зная. Лежах навън в нощта, заслушан в твоя сън, земя и чаках своя първи плач . . . готов да се родя.

Ще разкажеш за мечтите несбъднати, после ще ме попиташ за моите, ще се ливне порой премълчавано, нежно ще те обгърне отвсякъде, през сълзи ще признаеш, че тайно си се надявала, да те чакам притихнал, там някъде, а сълзите те правят, по-красива от всякога. Ще те чакам. Любовта идва трудно... понякога.

худ. Огн. Кузманов

Изкуство

Автор: nav Категория: Изкуство Прочетен: 761463 Постинги: 196 Коментари: 2588 Гласове: 7051


СЛЪНЧЕВБРЯГСКИ ДНЕВНИК (щрихи от живота на гастарбайтерa) Автор: milenich Категория: Лични дневници Прочетен: 56439 Постинги: 21 Коментари: 237 Гласове: 1407

Белите лястовици

6. Да поговорим Глобиш. Ето най-простото определение: Глобиш е английски, който англичаните не разбират. Естествено, ако положат усилие и имат нужните качества, англичаните също могат да се научат. Срещал съм няколко отракани типове които, само след четири водки, проговарят глобиш като чистокръвни мароканци. В Слънчев бряг всички говорят този език. Без дъртите германци и франкофоните, независимо от възрастта. За продавачите на сергии пък изобщо няма какво да приказваме – всеки от тях говори по няколко езика, някои от които несъществуващи. По степента на владеене на глобиш може да съдим за качествата на различните европейски образователни системи. Някои нации направо са се издънили, например холандците и норвежците. Техния глобиш, дори да е говорен от малки деца, е с толкова тежък английски акцент, че направо прилича на чист английски. Какъв глобиш е това – направо излагация. Много от другите европейски нации се справят по-прилично. Глобишът е език свободен от оковите на граматиката. Разните досадни глаголни времена, синтаксиси и падежи са обявени за незаконни. Да бе тук другарката Христова, която ме изтезаваше с граматика във втори клас, само да беше, от ужас щеше да се възпламени, като вампир, огрян от слънце.

Да дадем няколко примера за това, как общността, която този език създава, помага да се реши някоя проблемна ситуация. (Преводите по-долу са мои, но не забравяйте, че поезията на един език се губи при превода). Ето един обичаен разговор в магазинчето където работя насред Слънчев бряг. Два часа през нощта е и влиза залитащ викинг. - Имаш нещо изяжда? Пило бодка, пило бира – корема гладно. - Гледа фризер, вътре сложен много – любезно показвам една витрина аз. - Колко струва кожуси? - Кви кожуси бе, това прасе салам. Пет и шейсе струва. - Правиш мене крадено! – възмущава се човекът – Аз учи студент Копенхаген. Учи става бедно. Свърши – станало богато. Дай за два лева. - Оди в Пекин, там хубаво цена. – злобея аз. - Пари няма, дава за два, Бог на тебе много лева, други път – подмазва се мръсникът. - Не може, казало е вече! – губя търпение аз. Човека вади огорчен от маратонката си намачкан педесетак и се опитва да го разгъне: - Дай една водка – и продължава с дълга, много вероятно нецензурна, фраза на родния си език. Давам му бутилката и го изпращам с дълга, със сигурност нецензурна, фраза на български. Канех се да разкажа още няколко такива случки, но по алеята се насочва за кацане поредния герой. Ако се движеше по права линия щеше да стигне до магазина за минута, но този следва по-сложна траектория и ми дава време за още една фраза. Христова! Другарке! Не знам в коя вселена упражняваш сега мрачното изкуство на граматиката, но искам да ме чуеш. Твоята кауза е бита!

“СКАЗАНО-СДЕЛАНО” :) Автор: angpiskova Категория: Политика Прочетен: 992686 Постинги: 563 Коментари: 12329 Гласове: 26026

42

/За тези, които не говорят руски, превеждам - “Речено-сторено”/ Обичам да изпълнявам обещанията си.

Андрей Макаревич е знаково име на една от найизвестните руски рок-групи “Машина времени”. Песента “Новый поворот”, написана по негови стихове, е на 4-то място сред 100-те най-популярни песни от руския рок в края на 20-ти век. Съветски и руски музикант, певец, поет, художник, продуцент, телевизионен водещ, човек с активна гражданска позиция. Приветства отстраняването на комунистите от власт през 1990 година, както и Горбачовата перестройка. По време на авгус-

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

товския пуч през 1991-ва година излиза на барикадата в защита на Белия дом. По-късно подкрепя президента Владимир Путин, но преди около две години публикува открито писмо срещу него. Категорично се обявява срещу намесата на Русия в Украйна. - Къде точно ви намираме, г-н Макаревич? - Току-що се завърнах с полет от Казан и ще остана два дни в Москва. После летя за Лондон, където ще открия изложба. След това се връщам обратно и с „Машина


И, изобщо, властта трябва да се сменя и затова съществуват изборите. - Кога все пак за първи път се разочаровахте? Ходорковски и отношението към него ли беше първопричината? - Не помня. Честно казано, не фиксирам такива неща. - Смятате ли изборите за президент след първия мандат на Путин за честни? - Смятам за абсолютно нечестни последните избори за Държавната Дума. Колкото до Путин, считам, че дори цифрите да са манипулирани, то той би победил при всички случаи. Впрочем, не разбирам защо изобщо са били необходими манипулации, ако ги е имало. Днес рейтингът му скача бясно. - Да, факт е, че той има подкрепата на повечето руснаци. Как си го обяснявате? - Обяснявам си го първо с това, че всяка малка победоносна война много укрепва авторитета на монарха. Това е стара технологическа истина. Второ, руснаците много отдавна не са побеждавали на големи спортни състезания. И в това отношение Олимпиадата изигра много важна роля. Всички усетиха прилив на национална гордост, след което бързо им измислиха нов външен враг и всичко това сработи. - Колко време, според вас, ще продължи да скача рейтингът на Путин? - Не знам, не съм политолог. Но истината е, че няма нищо вечно. - Преди две години в открито писмо до Путин казвате, че народът на Русия трябва да поеме отговорност за собственото си положение. Смятате ли, че това наистина може да стане? - Много ми се иска да е така. Сега, за съжаление, не е. - Смятате ли, че Съветският съюз мина, така да се каже, напразно през перестройката? - Няма нищо, което да е напразно. Работата е там, че това, което получихме в резултат на перестройката, днес го използваме като нещо, което се разбира от само себе си. Народът свикна с това много бързо и на следващия ден явно му се стори, че винаги е било така. Всъщност, хората, които не са живели в Съветския съюз и сега така плачат за неговото връщане, ако ги натоварим и ги върнем в него за около седмица, няма да им хареса. Приказките, които ни разказват, са много далеч от реалността. Аз лично си спомням как стояха нещата тогава. - Тук съществува същият проблем - има много младежи, които не са живели тогава и на които сега обясняват колко прекрасни са били онези времена. И те вярват, защото нямат база за сравнение. - За съжаление, изходът е един, тъй като те няма да повярват на думите. Нека сами помиришат това нещо и да поживеят в него, щом толкова искат. Тогава бързо ще схванат кое как е. - Гледате ли на себе си като на дисидент? - Смятам себе си за човек, който има право на собствено мнение. Никак не обичам нито професионалните патриоти, нито пък професионалните дисиденти. Това са две крайности.

43

Белите лястовици

времени“ започваме подготовката за нашата 45-годишнина. На 31-ви май възнамеряваме да направим голям концерт на открито. Все пак 45-тата годишнина е такава невероятна дата. - Какви точно песни смятате да изпълните? - Засега планираме да изпеем 45 песни, които за този период бяха сред най-любимите за слушателите ни през различните години. - „Такава разюздана пропаганда и такова количество лъжи не помня от най-добрите брежневски времена“. Това са ваши думи по повод причините, които изтъква президентът Путин за интервенцията в Украйна. Можете ли да назовете някои от основните, според вас, лъжи? - Събитията, които се развиха в Украйна, се предават много едностранно и тенденциозно. Плашат ни с разни фашисти и някакви бандеровци. Така у обикновения човек остава впечатлението, че цяла Украйна се състои от бандеровци и нещастно руско население, което тези бандеровци мачкат. А нещата далеч не стоят така. У нас фашистите не са по-малко, а повече, отколкото в Украйна. И това, за съжаление, като че ли не безпокои никого. Въобще, аз не обичам такава груба и агресивна пропаганда. Тя ми напомня за най-лошите времена. - Кога бяхте в Украйна за последен път? - В Украйна бяхме не толкова отдавна. По времето на събитията на Майдана свирихме в концертната зала в двореца „Украйна“. Всичко беше добре, спокойно и мирно. - Не останахте с усещането, че някой заплашва живота и здравето на руснаците там... - Не, изобщо нямах такова усещане. А дали има такива неща? Навярно, да. Но не навсякъде, както се раздухва. Не чух в Крим да стават такива работи. Нашите пропагандатори не намериха дори една жалба. За мен е много непонятно защо там изобщо трябваше да ходят наши военни. - Като споменахте Крим, да ви попитам как се чувствате на дъската на позора сред западните агенти в Симферопол? - А, плюя на това. В живота има далеч по-интересни неща и занимания. Трябва ли да се разстройвам заради всеки идиот, да хабя нерви и време за тях? Просто не им обръщам внимание. Продължавам да смятам, че нормалните хора около нас все пак са повече. - Бихте ли отишли да почивате на Крим това лято? - Сега нямам никакво желание да ходя там. Какво да правя? Аз не почивам на курорти, нямам и време за това. Изобщо не разбирам какво бих могъл да правя там. - Вие имахте положително отношение към руския президент, даже и ви обвиняваха в прекалена близост с властта. Кога за първи път почувствахте недоверие към Путин? - В нашата страна е много странно отношението към властта. Или тя трябва да се обича като собствената ти жена, или да се ненавижда. На мен ми се струва, че към нея не трябва да се подхожда така. Властта - това са хората, които ние сме избрали, за да работят за нашето благо и на страната ни. И за нашите пари. И когато властта прави това добре, аз се радвам. А ако тя прави нещо, което според мен не е правилно, аз го казвам.


ЯДОВИТАТА МИШКА И РОЗОВИЯТ СЛОН

Сатирикони

А Автор: mamkamu Категория: К Политика Прочетен: П 3314508 П Постинги: 412 К Коментари: 12988 ГГласове: 19503

44

Звукът накара сърцето ми да подскочи, а очите – да се отворят широко. Обърнах натежалата си глава и загледах. В стаята един розов слон тичаше като обезумял, гонен от мишка в ядовитов цвят. Шумът идваше от слона, който тръбеше непрекъснато, сякаш гонен от тиранозавър, а тежките му стъпки кънтяха в ушите ми нахално. Как успяваше да не бутне работещия телевизор, всеки път когато го прескачаше бе неизвестно за мен. Когато мишката почти го настигна, той се спаси отгоре на един стол и загледа надолу към гризача с ококорени очи, балансирайки с пълна некадърност... Това обаче не му пречеше да увеличи децибелите и яркостта на тръбенето. Мишката подскачаше непрекъснато сякаш се намираше на батут, но все не й достигаха по няколко милиметра за да се качи горе и да докопа слона. Какво ли щеше да му направи, когато го достигне, се запитах с предусещащо любопитство, след като вече се бях попитал преди това, дали евентуално не сънувам и си отговорих „да, сънувам”. Надигнах се леко от възглавницата, за да виждам по-хубаво. Леглото естествено проскърца. Изведнъж мишката се извърна по средата на поредния си скок, приземи се и спря с подскоците, като наместо това се загледа в мен. Отвори уста сякаш да каже нещо, но не успя, защото розовият слон се срути с грохот отгоре й, разтърсвайки цялата сграда. Явно първото ми впечатление, че е от някой цирк се оказа невярно. Със сигурност и кракът му не е стъпвал там! Щом докосна пода обаче, той чевръсто се изправи и с един скок се озова до балконската врата, като опря гръб на нея. После започна да гледа уплашено ту мен, ту ядовитата мишка. Да, явно наистина сънувах. Та коя мишка ще оцелее след като отгоре й падне цял слон?! Тази обаче сега само поизтупваше козината си и гневно гледаше ту слона, ту мен. И аз не знам, защо реших, че гледа гневно, но пък как по друг начин може да гледа една ядовита мишка, освен гневно? И аз гледах с широко отворени очи. Ту розовия слон, ту ядовитата мишка, като повечето гледах малкото животинче, защото от малък знам, че малките ядовити животинчета са много по-опасни от големите розови животни. - Какво си мислиш, че правиш тук, господинчо?! – запита мишката с един такъв безподобен тон, който настояваше за моменталически отговор. Не питаше слона, който току що се беше срутил отгоре й с цялата си тежест, а мен, който съвсем кротко си лежах върху собственото

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

си легло. Разбрах го, защото мишите очи гледаха право в мен, а в зениците им се отразяваха огньовете на ада. - Ми аз... таковата...ааа, аз тук живея – побързах да отговоря аз, като си мислех, дали когато се събудя, ще ми е останал поне грам здрав разум. Мишката започна да се смее: - Живееш?! Тук?! Хахахаах… Тук? Тук! Живееш тук ли?! Хаххахаха... Нееее... не може да... хахахах ...бъде – заливаше се от смях ядовитата мишка. – Никой не живее по такива места. Никой!!! И за миг не ми мина през ума да се поотпусна от кънтящия в стаята смях. Пък и кой ли се отпуска от смеха на ядовити мишки. Отзад розовия слон също стоеше смразен, което доказваше за пореден път, че съм един мъдър човек. - Ми защо, да не живея тук? Всичко си имам. Удобно е. На хубав етаж... – започнах аз. - Хубав етаж!!! Хахахаха... Направо хубав етаж. Хехе…Бе ти май си луд? Ако Розовко не беше избягал, нямаше никога да сляза тук на трето подземно ниво на канализацията. Място, където само каналджиите слизат, за да го отпушват. И то, когато е ужасно много наложително. И получават поне три пъти по-голяма заплата от моята. С какво съм заслужила това? Да се завирам в смрадливи дупки... Докато тя приказваше, розовият слон се промъкваше на пръсти зад нея, за да стигне вратата към хола, откъдето всъщност нямаше накъде да бяга освен към кухнята, банята или заключената блиндирана входна врата. Но както всеки знае, розовите слонове хич не са добри в промъкването на пръсти по дюшеме, също като обикновените сиви слонове, които живеят в телевизора. За това ядовитата мишка успя да го чуе, въпреки че по това време беше заета да залива стаята с ядовития си смях. - Стой! – кресна тя и се впусна мълниеносно-мръснишки към розовия слон, който пък полетя като дебела и дундеста стрела към хола. Естествено не забрави да започне да тръби, като полудял и отново разклати всички камбани в бедната ми глава. За моя изненада голямото животно изведнъж зави рязко вдясно и изчезна от полезрението ми. Мишката го последва ядовито. Явно гоненицата щеше да продължи с поредните обиколки. Този път на хола. Помислих си, дали да не се обърна на другата страна и да продължа да сънувам, този път, някой по-смислен сън, когато изведнъж настана тревожна тишина. Това, естествено ме накара да стана и воден от любопитство, да надникна в хола. От двамата ми гости нямаше и следа. Тоест имаше – едно полупрозрачно сияние, около тръбите на парното, което ми се докарваше като на някакво свръхестествено явление, от което ме побиха тръпки. Врътнах се обратно, свлякох се на леглото и се завих през глава. Обикновено това ми помага, още от времето, когато бях малък.


да аз. Полицаят се врътна, влезе в хола и се отправи надясно към тръбите, а аз вече се чудех дали да стана, да обърна едно топло мляко на екс или пък пак да се пробвам да поспя без сънища. След секунда-пет обаче главата на полицая се появи, надничайки от дясната рамка на вратата. - Ъъъъъ... Длъжен съм да ви предупредя, че в найскоро време при вас ще дойде служител, за уточняване на адресната ви регистрация. Нали разбирате… - Знам, знам! –отговорих му. –Нали се намирам на трето подземно ниво на канализацията… Естествено, че ще дойде… Да заповяда. Полицаят си тръгна, а аз изтичах до кухнята, където обърнах 3 големи топли млека на екс, върнах се в леглото и заспах, като къпан. Сутринта протече, както почти всяка сутрин на почти всеки работещ мъж по Земята – прозяване, мръщене, кафе, акане, къпане, бръснене, обличане, нахлузване на приятно кисела физиономия и накрая бързо излизане. Като че ли всичко си влизаше постепенно в доброто старо русло, което не носи никакви изненади. Долу, на входната врата, срещнах съседа от апартамента под мен, който притеснено ме попита: - Абе, комши, каква беше снощи тая тупурдия у вас? Сякаш слон препускаше отгоре! Така започна всичко…

ЕДНА ЗАБАВНА ИГРА Автор: pripadnal Категория: Забавление Прочетен: 164232 Постинги: 237 Коментари: 498 Гласове: 1225

Можеш да играеш на много игри без дори да искаш да участваш в тях. Обикновено така се получава. Животът си е игра. В четвъртък вървим с един приятел към скъпо другарче, което празнуваше имен ден и бистрим нещата от живота. говорихме си как се позабравихме, защото пораснахме доста късно. Това си даде отражение върху характерите ни, върху връзките ни, върху взаимоотношенията ни с останалите. Може би се дължи на това, че огромната ни маса познати са хора, които живеят живота си и не им пука от чуждото мнение. Като цяло съм в този таргет, но изживявам разни метаморфози. 26 беше пределната ми възраст. Тогава се усетих, че съм в грешка с поведението си и мисля, че от тогава ми се получава. Забавно е да си в тази игра, в която бях, да излезеш в нея и все пак да останеш. Да, аз съм си все същият-добрият стар Припаднал... и все пак малко по-различен. Сега се вясвам където трябва, просто за да отчета

присъствие. За да не ме забравят хората. Пасивен играч. Интересното е, че колкото повече се дърпам от играта, толкова повече ме канят в нея. В момента има един много разочарован човек от мен. Разочарова се от това, че не исках да си играя с него. Това, което все повече ме учудва е колко резервиран съм станал и колко е трудно към днешна дата някой да ме разочарова. Каквото има да се случва се е случвало и всеки, влизащ по някакъв начин в моята игра е преценен. Хареса ми нещо написано в този блог. По принцип не чета чужди блогове и не държа да четат моя. Просто си споделям, което е добре за мен – да си имам размислите черно на бяло, за да не забравям. Но за пръв път от много време прочетох чужд блог. На някакво момиче, което беше прочело моят блог. Ами намерих адски много съвпадения. Мъжка мацка – много ме израдва. Дано продължава в същия дух. Ние хейтърите трябва да се подкрепяме. А това, което ми хареса в нейния блог беше това, което, ако някой е намерил смисъл в моя блог ще го извади като сентенция. Аз не си играя с никой. Казвам си боята и съм себе си. Винаги. И ценя хората, които се държат по същия начин с мен. Лесно разкривам фалша. Понякога съм имал вярата, че този фалш ще престане. Но обичам честното говорене и обикновеното поведение. С удоволствие водя забавните игрички на интригата. Но ако ще сме откровени – хайде, да не се забавляваме на наш гръб.

45

Сатирикони

Не знам, колко време ме е пазело одеялото, но по едно време се ококорих от друг звук. Този път беше лекичко и деликатно покашляне. Ето такова: „кхх-кхх-тишина-тишина-тишина-кхх-кхх-тишина-тишина-тишина-кхх-кхх… Като стихотворна стъпка. Отвих си главата, обърнах се и видях изправен до леглото полицай. Той нямаше униформата на нашите полицаи, но беше пределно ясно, че е такъв. Ако видите човек с шапка и значки по униформата си, който ви гледа с умен и питащ поглед и леко се подкашлюва над леглото ви в 4 часа през нощта, то той е или полицай или масов убиец. В случая не беше убиец, защото държеше в ръцете си тефтер и химикалка. - Добър вечер, господине – поздрави учтиво той и аз съвсем отмахнах варианта с масовия убиец. – Бихте ли ми казали, дали не сте мяркали наоколо един розов слон? - Да – отговорих рязко, щото взе да ми писва от тия гости, които бяха обърнали дома ми на улица. – Разбира се, че видях розов слон. Вие как си мислите, какво по-нормално от това да видиш в спалнята си розов слон преследван от ядовита мишка… - Оооо! Значи тя го е намерила пак преди нас! Благодаря ви и се извинявам за безпокойството, но все пак, след като сте се разположил на трето подземно ниво на обществената канализация, не очаквайте от служителите на реда да спазват вашето лично пространство. Лека нощ. - Лека нощ и на вас – отговорих облекчено и с надеж-


Автор: tit Категория: Лични дневници Прочетен: 1044248 Постинги: 203 Коментари: 7595 Гласове: 28234

Изкуство

ЦВЕТЯ Всеки път те повдигат красиви глави, разтварят прекрасни лица. Щом огрее слънцето на очакваната надежда. Щом завали обилният топъл дъжд на възможността за радост. Щом закатерят хранителните сокове на желанието. Щом затрепти повеят на любовта. От процепите между камъните на старите дувари на страха. От пукнатините в плочите, настлали пътя на рутината. От прогнилите дупки в запушените улеи на благоденствието. От пропуканите мазилки на вехтите представи за дом. Пробиват пелената от нахвърляни упреци. Надмогват мрежата от презрение. Прехвърлят грохналите покриви на ограниченията... ... И избухват във възхвала на творението – разкошни, богати, неповторими, вярващи! Те – цветът на живота! Честит празник, цветенца! Бъдете благословени! Дори отново цветът ви да бъде разпилян, винаги ще има Възкресение... И Април... И живот! Благодаря ви! За радостта и надеждата! За вярата, че светът може да бъде по-съвършен! Може! Можем! Всеки път.

Автор: vladun Категория: Поезия Прочетен: 372948 Постинги: 154 Коментари: 3171 Гласове: 4621

КОГАТО ТРЕПНЕ ЛЪК Стрелецът остри жилави стрели и маже остриетата с кураре; прецизно виолистът търпелив настройва своя лачен Страдивари. Два лъка - кой от тях ще трепне пръв на цигуларя или на войника: когато някъде се лее кръв, на друго място жална песен блика.

Автор: barona40 Категория: Поезия Прочетен: 292400 Постинги: 180 Коментари: 2518 Гласове: 3992

ОТИВАТ СИ ЛЮБИМИТЕ ЖЕНИ... Oтиват си любимите жени, които тъй и не познах изцяло. Не помня ни коя ми измени, ни с дух коя съм търсил. Или с тяло. Отиват си една подир една, с „Осанна“ тази, другата с „Разпни го“. И капе непосилна тишина на вечерта по тъничките мигли. Отиват си обидени или въздигани до култ, до песен птича. Като отрязан крак ще преболи и чувството, че друг ще ги обича. Отиват си. Тък както са дошли. Светът осъмва като кошер празен. И да не помня всичките пчели, прозрачен мед по устните си пазя...

46 СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg


Автор: chinaware Категория: Други Прочетен: 360317 Постинги: 409 Коментари: 2804 Гласове: 2588

Ще посадя маслиново дърво на хълм от спомени зелени. Морето във маслината расте и разчертава младите и вени. Седефените плажове тъгуват за някакви коралови гердани. Медузите - очета плуват и парят тънките ми длани. А старата лодка - без дъно. В най-меката част на дървото костилка от млада маслина на някоя риба окото . . . .

Автор: hristam Категория: Изкуство Прочетен: 2159279 Постинги: 1126 Коментари: 16566 Гласове: 58013

БОСА СРЕД Д СКАЛИ СКАЛИТЕ Воюваш с мен откакто те приши животът ти към моя, като кръпка. Не исках да повярвам, че грешим. Открехна ми вратата и пристъпих. Приседнах на студения ти стол и беше вече късно да се крия. Не ме почерпи даже с хляб и сол. А бяхме твърде жадни, за да пием. Опасно близо бях до теб, нали? Отдавна никой там не бе допускал. Чух ангела във тебе да крещи, а демонът – ехидно да се киска. Чух как издигна каменни стени, превърнал всяка дума в остър камък. Залъга ли се, че не те боли, зазидан в непристъпния си замък? А аз пристъпвах боса сред скалите, посяла в камъка ти светло зрънце. И чух животът в него как полита и сред тъмата как възкръсна слънце.

Едно писмо ти пиша от години. години Живее още старият копнеж, но боя се, че с кръвта ми ще изстине и толкова изстрадалата нежност. И бързам все, заспивам с мисълта, че навярно утре то ще е готово, че пак ще бликне изворът затлачен, ще се разлее пеещото слово и виждам някой скромен стих, облечен на думите с красивата позлата... А все така посрещам всяка вечер, загледан на деня през перилата. Съдбата две посоки отреди ни, въртят се дните - остаряла плоча, и все го пиша, толкова години... А няма никога да го започна.

Автор: marrta Категория: Лични дневници Прочетен: 94238 Постинги: 132 Коментари: 1528 Гласове: 3706

САМОДЕЛНИЦИ ЛНИЦИ Питаш ли ме как живея между мравки и врабчета? Между изгрева и залеза вечните аутодафета. Питаш ли ме как изгарям с лъчите им неделни, как се раждам все за пръв път с изгрева на понеделника? Как ме има, как ме няма, как се търся между думите? Как с луната разговарям? Как без татко си се губя? Как не искам да си спомня и забравям, и забравям... После всичкото отново. Правя се. От кал се правя.

47

Изкуство

ОЛИВА...

ПИСМО

Автор: angelstih Категория: Изкуство Прочетен: 31912 Постинги: 65535 Коментари: 0 Гласове: 1372


България 48

Автор: tanyarisemova Категория: Лични дневници Прочетен: 911490 Постинги: 306 Коментари: 1668 Гласове: 12130

Препускай бяло конче, препускай! Бързо, бързо препускай! Мое бързо жребче /„ата”/! Трябва да обиколим всички странджански села в границите на Хасекията. Ще препускаме от изгрев до залез, няма да жалим ни живот, ни сърце. Ще тръгнем от Урдовиза, сключвайки кръг пак там. През където минеш, мило бяло конче през този един ден ще е моето лично владение и хората там ще бъдат освободени от данъци, говорила младата красива Стана на своето конче. Това обещание дал Султана към нея, като облог за тяхната женитба. Урдовиза по това време е столица на хас. А хасовете са лични султански имения и оттам идват доходите на султана. Стана обаче решила да го надхитри. Тя разставила на няколко места в Странджа буйни жребци (атове). Сменяйки конете, ездач пропускал цял ден и заобиколил почти цяла Странджа, заобикаляйки 17 села Конят, който Стана използвала за последната отсечка на пътя, издъхнал от преумора заедно с нея под стените на крепостта пред северния залив на Урдовиза. „Земята, що за ден преброди, Свободен кът ще я превърна. Тук няма веч да има роби!” Султанът спазил, даденаСВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

ФОЛКЛОРЕН ФЕСТИВАЛ “АТЛИМАНСКА ОГЪРЛИЦА” 2014 та дума и всички места, които били обиколени от „бяла Моновиза, със стройна гъвкава снага, с очи кат въглен черни, а косите-къдрава смола“ станали нейна собственост. В чест на издъхналият кон и на „владетелката, хубавицата, на морските вълни царицата“, жителите на Урдовиза назовали красивия северен залив – Заливът на ата. Заливът Атлиман! Космическата Валя Балканска официално откри фестивала, акомпанирана от родопския гайдар Петър Янев. „И гайдата писна“, „гърло мерджанино песен излива“, приказни фолклорни шарки заиграха, като наредени пъстри, блестящи мъниста на огърлица, „чудо и приказ е тази магия“! Магията на Атлиманска огърлица! Балканска зарадва многобройната публика на откриването на фестивала с песента „Излел е Дельо хайдутин”. Песента, която пътува в космоса с американския апарат „Вояджър”, записана на Златна плоча като музикално послание на земята. Народната певица Златка Ставрева приветства участниците, а Костадин Михайлов (странджански певец и нестинар) продължи с думите: „Всичко има в нашата Странджа, щедра природа, красиво крайбрежие, трудолюбиви


49 “АТЛИМАНСКА ОГЪРЛИЦА” 2014

България

хора, сладкодумен език, удивителни народни песни и обичай, които ни отвеждат до корените далеч във вековете. Когато Бог решил да сътвори Странджа не изрекъл нито дума, само се усмихнал и от тази божествена усмивка тя се родила, скъта я в себе си странджанската земя и я запазила във век и веков, затова и до днес тя продължава да прилича на усмивка-сдържана, загадъчна, неуспяла от скромност да се излее в щедър весел смях. Странджа е легендарна уникална планина, тук душите на хората пеят и танцуват в съзвучие с природата”.

По време на престоя на участниците се организира богата културна програма -разглеждане на крепостната стена Урдовиза и музейната експозиция на подводната археология в Китен, посещение на тракийското светилище „Беглик Таш”. Дискусия по темата „Древният град Урдовиза и тракийските накити” по поръчение на проф. д.и.н. Валерия Фол проведе Костадин Михайлов. Участниците разгледаха изложбата от накити „Калияне” на твореца Огнян Пендичиев и накити от полускъпоценни камъни и кожа на твореца Милен Минков.


ГАРВАНЪТ И МОРЕТО

Белите лястовици

Автор: minavam Категория: Изкуство Прочетен: 160585 Постинги: 186 Коментари: 685 Гласове: 2071

50

Имало едно време далече на Север едно Море. Истинско северно Море – страховито и безпощадно. Хората са ловували в Морето тюлени и китове. А пък Морето обикнало един Гарван. Не какъвто и да е Гарван, а наймъдрият сред всички. - Да те чакам ли днес? – питаше го Морето, но Гарванът най-често мълчаливо отлиташе в небето за да спасява човешките лодки, заклещени от лед. Всички се присмиваха на Морето: - Как така ти, тъй могъщо и опасно, не можеш да се разбереш с някакъв си Гарван? Морето не отвръщаше на подигравките, притихваше, а после потапяше човешките лодки и изхвърляше на брега животните, когато Гарванът спеше. Доплуваха тогава китовете и тюлените до Гарвана и

се примолиха в отчаянието си: - Чуй ни, остави ги тези хора да потъват, не го заслужават, само гневиш Морето. Изслуша ги мъдрият Гарван и създаде остров от главата на най-големия кит, изхвърлен на брега от Морето. Там той приютяваше хората и животни, извадени от Морето, защото повече нищо не можа да направи. Все още никой не се е осмелявал да спори с разгневеното Море, но много, много хора са се събрали на острова на Гарвана... Разтрепери се Морето от ревност към любимия си Гарван и се разпени. Гарванът посрещна първите вълни, разперил могъщите си криле, приготвяйки се да умре. - Ела – каза мъдрият Гарван на Морето – Не искам да се боря с теб, а и не мога. По-силно си от мен. Ела, когато пожелаеш да ме приемеш такъв, какъвто съм. Не ти угодих, прости ми. На Морето не можеш да му угодиш. Точно в това е твоята прелест. Старите хора казват, че оттогава Морето обгрижва и заобикаля острова на Гарвана. Защото се опита да го хване в небето, но тежките вълни попречиха.

МУЗИКА КАТО ТЪМНИНА Автор: marcusjunius Категория: Изкуство Прочетен: 173233 Постинги: 300 Коментари: 2236 Гласове: 15476

Съвсем не беше вечер, а музиката се лееше като тъмнина, на талази през улицата и после надолу към реката, където нямаше кой да я чуе, освен водата. Иска ми се да напиша, че музиката се лееше от стар грамофон, поставен на перваза на белосана кирпичена къща, а една немирна ръчноплетена дантелена завеска, задявана от вятъра, все се заплиташе в рамото с игличката и караше гласа на певицата да пресеква, сякаш задавен от сълзи. Един такъв стар грамофон щеше да звучи в такт със сърцето на онова момче с изподрани от трънаците крака, което тича надолу по хълма към реката със самоделна въдица в ръка. По пътя към реката момчето минава покрай схлупената къщурка, в която е казанът за ракия на селото. Пред нея, леко наклонена на една страна си почива натоварена с дърва каручка, а недалеч незавързано сиво магаренце спокойно пасе бодилите около селския път. Наоколо ароматът на къснолетни треволяци се смесва с острата, любопитна миризма на ферментирали джанки и на гореща ракия, миризма, която все напомняше на момчето за един

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

разказ, на Йовков ли беше, за диво и тайно любене на двама млади в колиба насред полето... На задната стена на къщичката-казан една дървена врата се открива направо над реката – от там във водата се изхвърля сварената, вече ненужна пращина. В малкия вир под дървената врата винаги се въртят пасажи от замаяни кленове и мрени, които пируват с остатъците от преварените алкохолни плодове. Но момчето не лови риба зад казана – пияните кленове и мрени никога не се интересуват от черни щурци, както и пияните хора никога не се интересуват от истинските примамки на живота. Два завоя по-надолу по реката има голям вир с подмоли, в които се крият едри риби, а и да не кълве, момчето ще се съблече голо и ще цопне в средата, в най-дълбокото, ще потъне чак до дъното, ще забие крака в студената тиня и ще протегне ръце нагоре. Ако усети с върха на пръстите си горещината на слънцето, ще знае, че реката се е предала на жегите и е станала по-плитка, поуморена, по-готова за есенните дъждове. Иска ми се да напиша, че музиката извира от стария грамофон, че прозорецът е отворен, за да я пусне на свобода, и че ветрецът си играе с дантеленото перде, сякаш за да е сигурен, че момчето ще намери своята къща, когато се върне от разходката до онази река. Съвсем не е вечер, а музиката се лее като тъмнина.


МОЯТА ЦЕНА

Тази нощ сънувах, че съм стока в магазин. Хубав магазин. Светъл, просторен, изпълнен със всякакви стоки и за малки и големи, и за богати и бедни, и за капризни, и за непретенциозни. Магазин за всичко и за всеки. Вътре е прохладно, мирише приятно и е пълно с хора. Обикалят, разглеждат, докосват, избират. Всеки според потребностите си и всеки според възможностите си. Всеки е дошъл за нещо тук и се оглежда за да го намери. Спира, оглежда пита за цената, взима или продължава. Прави своя избор. Аз съм стока. Като всички наредена и нагласена на рафт. Чакам моя купувач. Чакам някой да ме вземе. Някой, който е дошъл за мен. Някой, който ще има нужда от мен. Някой, който ще плати цената ми – за мен. Оглеждам се. До мен са спрели хора. Оглеждат съседа ми в ляво. Хубава стока. Лъскава, потребна. Дори високата и цена, написана красиво с мастило, не ги смущава. Взимат я. Мястото остава празно. Влизат, гледат, излизат. Някои пазаруват, други – не. Гледам ги. Интересни са ми. Наблюдавам ги с дни. Някои се връщат отново, други никога не виждам повече. Някои спират пред мен, оглеждат ме, докосват ме, чудят се. Аз нямам цена. Нямам красиво нарисуван с мастило етикет. Все се чудя защо е така. Дали защото съм безценна или защото душата няма цена?... Влиза клиент. Измръзнал е. Бърза, но все пак трескаво се оглежда. Минава между рафтовете, разглежда.

Автор: injir Категория: Лични дневници Прочетен: 320167 Постинги: 164 Коментари: 1781 Гласове: 15664

Те бяха бъдещето. Работеха, както бяха научени да работят. Много време и качествено. Трябваше да заработят пенсиите си, защото фондовете бяха празни. Нямаше да има достатъчно, тъй като административният апарат беше раздут като балон, а младите хора напускаха планетата, за да търсят препитанието си някъде далеч в големия планетарен съюз. Заплатите им хранеха чужди пенсионирани, «маминки и татета», а за своите собствени нямаше как да се погрижат. Затова пък старците им младееха, защото се бяха въоръжили с велико търпение. Даваха си кураж и с бодра крачка отиваха пак на работа. Бяха пазачи, метачи, чистачи. Ставаха «баби и дядо под наем», тъй като младото поколение все пак имаше нужда от нормална семейна среда. А те бяха незамени-

Спира до мен. Явно новата стока отляво е това, за което е дошъл. Грабва я дори без да я огледа много. И поглежда към мен. Накланя глава. Очите му се присвиват, после ситни бръчици като ветрило се разперват в краищата им. Докосва ме. А през ледените пръсти усещам колко топла е кръвта му, колко забързан е пулса му. Повдига ме, оглежда ме, маха с ръка на продавачката. Пита припряно за цената, а момичето с изписани вежди и шнола на цветя го поглежда притеснено и казва, че нямам цена. Че съм повредена стока. Нещо не ми било наред. И обяснява. Накрая завършва с това, че оставят клиента да прецени каква цена ще даде за мен. Колкото пожелае младият господин да даде за мен и ще съм негова. Усмихва се притеснено и намества шнолата с ръка. Мълчание. Трепет на пръстите. Връщат ме на мястото ми. Момичето се усмихва и го подканя, че ще ме даде евтино. Явно от много време съм там и й се иска да освободи мястото за нещо по-така. Нещо по-лъскаво и с поголяма стойност. Връща ме в ръцете му. Казва му как ще му върша чудесна работа, колко ще съм предана към този, който плати за мен и как вярно ще му служа… Той ме гледа, преценява ме, мисли. Поглежда момичето с пъстрата шнола, очите му се притварят, а после с цялата сила и яснота на гласа си я пита как да определи цена на нещо което няма цена? Кой е той, че да може да определи цената? И как всъщност се определя тя? Как знаем кой колко струва и дали нашата цена ще отговаря на това, за което я плащаме?... Пак съм на същото място. Пак чакам. Пак има хора, които влизат, разглеждат излизат. Някои се спират, други – не. Още нямам цена. Докога? Дали защото душата няма цена или защото е безценна? Още търся на кого принадлежа. Още чакам картонче с числа... Ти знаеш ли моята цена?

БЪДЕЩЕ ми. Поддържаха домовете в изрядна чистота. Подрязваха храстите в градините. Садяха зеленчуци и плодове и осигуряваха биопродукти. Когато бе необходимо, нарамваха старите кремаклии пушки, защото досадните летящи примати неочаквано се появяваха и крадяха от сладката реколта. Тогава старчетата си припомняха някогашните детски лудории и като на шега стреляха във въздуха, за да стреснат пришълците. После си разправяха стари вицове от казармата и все още се радваха на здравите си мишци и бързите си рефлекси. Е, идваше време, когато някой набор изчезваше от строя и всички разбираха, че се е преселил във вечните райски полета. Но мъдро приемаха съдбата. Изпиваха по една люта гроздовица, после изпяваха тъжна песен, която изстискваше по някоя сълза от очите им, но повече не си позволяваха. Не искаха да се отдават на различни емоции, щото работата тях чакаше. Утре заран пак трябваше да бъдат на линия. Пак щяха да хванат мотики и лопати, за да се преборят с тая земя. Защото не бе време за смърт. А за живот. Те бяха бъдещето. На нацията. И на своята миниатюрна планета.

Белите лястовици

Автор: swan16 Категория: Лични дневници Прочетен: 105942 Постинги: 74 Коментари: 718 Гласове: 3135

51


ЗА ХОРАТА И BAY GANIO (БАЙ ГЕЙН)

Изкуство за България

Автор: virginblack Категория: Лични дневници Прочетен: 577469 Постинги: 375 Коментари: 1669 Гласове: 5072

52

Една торба мидички, 461 снимки и три късметчета, които ми сервираха с кафето. С това се върнах във Виена след месец в България. Да ми люти и пари. Да ми напомня за България и за моето предателство към нея. Да ми напомня, че трябваше да работя 4/5 от отпуската си, за да си платя сметките в красива, мълчалива, неусмихната Виена. Да ми напомня, че домът е там, където ме посрещат с усмивка, а не където е лаптопът ми. Там където мирише сладко. Всяка година се връщам във Виена с горчивото чувство, че съм един неуспял, провален човек, защото ако бях успяла, щях да съм си у дома и да успявам там. Няма да говоря за лошото – ИМА ГО ВЪВ ВСЯКА СТРАНА, дори в повече, отколко при нас. Няма и да мога да говоря за доброто, защото ми се свива гърлото и усещам колко съм проста, издребняла, как целият ми живот се е превърнал в едно оцеляване, вегетиране, роботизирано ходене из чуждите улици в услуга на чуждите хора. Последните четири дни в България прекарах сред хора, които са толкова богати, че не им трябва фейсбук и виртуални приятелства, не им трябва дори телевизия, за да са щастливи. Хората на село са от друга планета – от планетата на истинските човеци. Там има река, комари, жарко слънце, много работа, малко пари, малко лукс, но не чух никой да се оплаче от живота си. Видях деца, които всъщност наистина играят навън по цял ден, видях младежи, които не си вземат телефоните в джоба когато излизат да играят карти. Видях хора които могат да седнат на маса без да посегнат нито веднъж към… комуникаторите със свят, който всъщност съществува само някъде из ефира. Един свят, в който bat risto, който се е настанил да живее в Лондон ми обяснява как трябва да ида на женския пазар и там да разправям, че съм преводачка, щото нали… съм звучала доста просташки. Това са измислени хора. А хората на масата ти, които минават, пият една водка, боднат един домат, разправят случки и се смеят не със LOL или ROFL, a с глас и истински смях. Така и скърбят. Така и се ядосват. Беземотиконно. Човешки. Дворовете са отворени, никой не заключва вратите си, българи и цигани живеят заедно, имат смесени бракове, мегдан, хубаво училище, две църкви, много ракия и водка и… знаеш ли когато хората седят без лаптопите и телефоните си на масата, можеш да чуеш удивителни истории. Човек рядко се смее в цивилизована Европа. Няма на какво. В автобуса на връщане… пак една жена зад нас говори четири часа и 49 минути колко било хубаво във Виена и колко противно й се видяло в България (ама си взела някой буркан в сака „дано не се счупи”). Лицето (задникът) на България пред света търси голяма надница без данъци, ако може и без труд.

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Пак ще кажа, има много българи, които са си заработили стандарта навън с умения и знания и помагат на родители и близки, ама честно, по-голямата част не са българи, отдавна не са. И се срамуват. От родителите си, от езика си, от корените си. Не съм идеалист, знам всичко, разбирам хората, които с 2000 лева заплата, ха-ха-ха, искат да избягат навън да търсят по-добро. И тук следва по-силно ХАХАХА. Да заповядат. Разбирам и селяндурския манталитет на много имигранти, които едва свързват двата края, ама като си отидат не затварят уста да плюят България и да хвалят чуждото. „Вие как му казвате на това тук? А домат ли беше, че забравих?” „О, при вас така ли им казват на пъбовете? Вярно, че беше пивница?” „А, то нашето не чете на български. Имам си таблет, нищо, че е на четири и там се учи да прави думички на английски. Я мама, сей сенк ю” „А, вярно ли не ядете доматите с колците?” „О, не благодаря, не пия ракия, водка може, ама ако е руска.” Така се създават митове. После защо никой не ми вярва като казвам истината. Ще кажа пак това, което казах преди три години – за един месец в България как така никъде не ме обслужиха лошо? Как ли? Като влезеш и се усмихнеш и кажеш едно добър ден – ей така. Ма миришело й на цигари от летището. Или: „бе млякото нещо не е като това, дето си го купувам там”. Пък не казваш колко кенефа трябва да измиеш, колко задника трябва да оближеш, колко подритвания трябва да изтърпиш, за да наемаш стая и половина на цената на три апартамента в България и колко обикаляш из евтините магазини, за да можеш да си купиш най-тънкото вино от евро и половина. Не казваш и че си хванал някой балък или стара парантия и си се задомил за чуждо гражданство, че и гей можеш да се пишеш, само и само да се нагнездиш да живееш при някой, който да те издържа, за да носиш обувки, които струват колкото операцията на очите на майка ти, която няма да платиш, щото… бе да се оправят там. Бе като цяло „ш’ма снимаш ли утгори, мило.” Четирите дена в Ново село ми върнаха вярата в човешката доброта. Никога не бях ходила там, но един съвет от мен: не гледай, а виждай, не чувай, а слушай. И запомняй. Аромати и цветове. Това ще ме грее. И морето с огромната луна потопила лъчи в индиговата вода. И ароматите, на всички хора, които прегърнах, които обичам с цялото си сърце, и усещането че си обичан, че си повод за нечия усмивка, което татуирах върху кожата си за месеците, през които ще крача в мъглата на неясното си съществуване и ще се държа изправена, ще се опирам на парапетите на живота (там където ги има), за да мога да се върна и да го преживея отново. Понякога на човек му е нужно само едно – да знае, че някой някъде там го обича и мисли за него. Това, ако е човек, де. ПП: молба към всички българи, които живеят в чужбина – ако не милеете за България, поне не се обаждайте; всички знаем в какви лайна газите, щото и аз газя в същите. Ако ви е мила България – няма нищо лошо да си го кажете бе, хем ще ви олекне, хем и може да стоплите нечия душа.


ЕДНА БЪЛГАРКА ОТ ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ

Творците, интелектуалците, патриотите – те са част от елита на нацията. Прояви на неуважение към личността или делата им аз считам за „духовно камикадзе”. Писал съм в блога си за голямата българска патриотка Зденка Тодорова от гр. Цариброд в Западните покрайнини. Специално отбелязвам, че тя е и поет. Нейна е идеята да се основе Кръг “Слово”, чиято дейност се разпростира и сред българите извън определените от победителите в Първата световна война граници на България. Така тя се изявява като защитник не само на българите и на българската култура сред българите по Пиротско, нейният роден край, но и по целите Западни покрайнини, несправедливо откъснати през 1919 г. от Родината им по силата на позорния Ньойски договор. За да остава буден българският дух и на живеещите до днес на територията на Сърбия българи, както и да напомня за тях на сънародниците им в България - на това са посветени много от сбирките на Кръг „Слово”. В тях тя кани неподкупни интелектуалци и отлично запознати с важни за България исторически събития изследователи и учени, професори по история, запознати в детайли с положението на страната ни в настоящия момент във вътрешен и международен аспект. Други лекции касаят символите ни или проследяват пътя на българите преди да се заселят трайно на Балканите. Имаше и сбирки за по-съществените моменти от древната ни история. Изключително интересните лекции на тези хора при срещите ни с тях дължим на г/жа Тодорова. И още нещо важно има в дейността й: тя намира определения за патриотизма и указания как да бъде той прилаган в живота от творбите на авторите. Това, което отличава гостите в Кръг “Слово” или творците, които представят свои творби е тяхната почтеност и неподкупност. Това може би е и причината да не могат да заемат те полагащото им се място в културата, където преди 1989 г. са били турнати „правилните” хора, а сега на техните места са децата им. Последната среща, за която г/жа Тодорова писa, бе с г/н Румен Стоянов - една изключителна фигура в културния ни живот. В бездуховното време, в което живеем, хора като него са изключително ценни. Той е разностранна фигура, но и пример за това как човек трябва да се стреми чрез дейността си да бъде най-близо до изкуството. Професията на преводач той успява да превърне в изкуство. Да предадеш най-вярно мислите на автора, пречупени през теб, да намериш най-краткия път от същността на произведението до представянето му пред читателите не е лека работа. Едно произведение, преведено от няколко преводача винаги ще бъде различно като звучене, като сила, като въздействие върху читателя, като отражение на духа на автора.

Госпожа Зденка Тодорова. С род, произлизащ от с. Бребевница, родена в Цариброд. Една българка, разделена с граница от родината си. Не е бил лек и жизненият път на този човек. Не му дават да превежда каквото той иска, за извършени от него преводи го държат отговорен, защото не е превел „правилните” книги или автори. Не са доволни и от превода на романа “100 години самота”, поради което не го издават веднага, а се опитват да го възложат на други преводачи, но те отказват. За тези неща той разказа пред приятелите на Кръг “Слово”. Въпреки всички тези трудности, които е имал, той се е изградил като личност, достойна да се гордеем с него. Когато се срещаме с такива хора, аз понякога си казвам: Чист човек! Аз мисля, че човек каквото и да прави, трябва да се стреми да превърне дейността си в изкуство според възможностите си. В това отношение считам г/н Стоянов за един добър пример. Г-жа Зденка Тодорова ни представя книгата „Динозавърски спомени” на един уникален писател. Румен Стоянов е роден в село Драганово, Великотърновско. Завършил е испанска филология в Хаванския университет. От 1969 г. преподава в СУ „Св. Климент Охридски”. Преподавал е български език в Мексиканския национален автономен университет. Автор е на 22 книги, известен е с превода на Маркесовия роман „Сто години самота”, както и с преводите на книгите на Борхес, Кортасар, Карпентиер и редица други латиноамерикански писатели. По случай 500-годишнината на Бразилия е отличен с орден „Рио Бранко” - офицерска степен. През 2012г. Университетът на град Бразилия го произвежда в почетен доктор, с което става единственият българин с такава титла в Латинска Америка. В момента е преподавател в катедрата по испанистика и португалистика в СУ „Св.Климент Охридски”. И за край, нека да завърша тази статия с един цитат от края на книгата на Румен Стоянов. Там авторът казва нещо много силно: „Гениалният поет и есеист Фернандо Песоа завещава: „Национализмът е дейно родолюбие”. Тоя вид национализъм споделям аз, не е достатъчно да обичам отечеството, нужно е дейно и постоянно да работя за него”. Тази книга истински и най-искрено я препоръчвам на всеки българин. Всеки ще научи от нея нещо полезно за себе си, а както е казал Бежков: „Трябва да се милее за отечеството и народа, който ние трагично сме възлюбили”.

Изкуство за България

Автор: planinitenabulgaria Категория: Туризъм Прочетен: 2256874 Постинги: 1422 Коментари: 3223 Гласове: 9100

53


ХРИСТО БОТЕВ - ЛЕГЕНДА, НЕЗАБРАВА, ВЕЧНОСТ... НЕДОСТИЖИМ

България

Автор: qbylkovcvqt Категория: Изкуство Прочетен: 1122594 Постинги: 923 Коментари: 4601 Гласове: 26168

54

Но... стига ми тая награда - да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода...

Все повече се отдалечаваме от онези страшни години, в които се ражда и живее Ботев. Динамичното ни и уж свободно време ни въвлича във водовъртежа си и успешно отмива у нас спомена за истинските българи, онези, способни “силно да любят и мразят”. Роден в навечерието на Коледа и кръстен с името Христово, Ботев е сякаш оня нов месия, който идва, за да спаси своите братя. Но идвайки на този грешен и поробен свят, той е надраснал своето време, погледът му е отвъд хоризонта, а душата му се рее в други пространства и това е неговата драма, да живее “сред глупци неразбрани”. Във вените му тече буйната кръв на Балкана, мисълта му, бърза и изпълнена с грижа за ближния и свободата на родината. Умира съвсем млад, недостигнал тридесетте, но на тази възраст той вече напълно е осъществил себе си - оставя публицистика, за която е характерен лютият език, свистящ като сабя и отрязва горчивите истини на неговото съвремие, толкова силно актуални и днес; оставя поезия - двадесет стихотворения шедьоври в нашата литература, съхаранили не по-слабо от публицистиката му неговите идеали; има семейство и две деца... На тази възраст Ботев е поел своите отговорности, но това не му е достатъчно, защото за него е невъзможно да гради лично щастие, когато над братята му, над народа му тегне робският хомот. На тази възраст той среща смъртта си, но каква смърт!? Публицист, поет... коя е другата дума, която определя личността на Ботев? ...Революционер... у него гори един огън, който изгаря душата му като огнедишащ змей от чиито две гърла излизат два изпепеляващи пламъка - на омразата и на любовта. И омразата към робството, като реално такова и като робство на духа, и любовта към всичко скъпо и родно, са две сили, които движат разума и действията на Ботев. Най-големият идеал, за който е способен да пожертва себе си е свободата и той го прави, отдава и живота си,... но това не му е достатъчно. Като писателите-романтици в Европа, той успява да

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Христо Ботев превърне себе си, живота си в легенда, която да остане в ума и душата на българина, като онази мълва за Хаджи Димитър, която дълго след смъртта му се носи, че го видели в Балкана... Да. Най-голямата мечта на Ботев се сбъдва - да загине в бой за свободата... Дали е искал да си отиде толкова млад. Едва ли. Но... 1873 година е обесен Апостола на свободата... събитие, което потапя в потрес буквално цяла България. Любен Каравелов се оттегля от революционната организация и минава на просвещенчески позиции, толкова силно се преобръща душата му... Но Ботев не е съгласен с него, за Ботев няма друг път, освен борбата - свобода или смърт. Най-висшата цел е свободата, ако ли не, то смъртта трябва да е като в хайдушките песни - легендарна като тази на Хаджи Димитър и Левски, за да остане паметта и във вечността... И Ботев го прави - превръща себе си в легенда. Мисля, че е несъществено това, че не е знаел за преждевременното избухване на Априлското въстание и за неговото потушаване. Но при дадените обстоятелства, как би могъл безучастно да си стои в Румъния и да наблюдава. Не. Той има план и стратегия, освен това е артист, както е прецизен в стиховете си, така прецизно режисира последните кадри от живота си. Корабът Радецки е превзет (дали наистина тайно би могло да се качи толкова оръжие и униформи, красиви на свободни български войници... както имат такива и въстаниците в България...). Прощалното писмо до Венета Ботева ( тя до последната минута не знае, че той отива на явна смърт, преди това Ботев се е погрижил, семейството му да получи издръжка,... ако с него се случи нещо и той знае, че ще се случи, а дъщеря му е току-що родена...) На българския бряг - коленичи и целува земята - невероятен е в начина, по който създава своята легенда предание. И може би единственото му наистина голямо разочарование е, че народът не тръгва след него... хората са изплашени, страхът е сковал душите им... После - геройската смърт и легендата за куршума, пронизал челото му...


ИЗПРАТИХМЕ ОТЕЦ АМБАРЕВ

Вчера, в горещия летен ден изпратихме един от символите на промяната в Пловдив, а и в страната. В последния си път пое Отец Димитър Нончев Амбарев – непокорникът, бунтарят, правозащитникът, антикомунистът, свещеникът, българинът. И за пореден път се убедих, че Пловдив е превърнат в зъл, много зъл, отмъстителен и нетърпимо еснафски град. Очаквах да видя много от ветераните на СДС в града, общинари, политици, общественици… Нищо такова, изпратихме го стари приятели, дейци на дру жеството преди 1989 г., семейството. В друг град щеше да има достойно изпращане на един от хората, на който Пловдив дължи на й-теж к ите и ожесточени битки с БКП, с номенклатурата, с Държавна сигурност и внедрените хора в опозицията. Нямаше дори един букет от общината, поне за човешки срам да бяха изпратили едно съболезнователно писмо. Направи го президента Росен Плевнелиев, но пловдивските управници липсват в такива случаи, защото вероятно не им е разрешил наставника им Гочиту Гергов. „Сините” кметове Томасян, Гърневски и Чомаков също блестяха с отсъствието си, за Тотев въобще не си струва да говоря – той дефинитивно липсва от обществения живот. Нямаше нито един журналист, нито един! Нямаше нито един общински съветник, нито един! Нито един партиен началник.Да изброявам ли колко още хора липсваха… Грозен, отмъстителен, променен Пловдив. В сълзите на съпругата Нина и дъщерята Надежда, освен непомерната мъка видях и горчивината от забравата, която толкова рано натежа върху един горд дух, непримирим боец, толкова отдаден на страната си Божи служител. Настоях и го погребахме с националния трикольор, защото Отецът бе наистина голям патриот!

Дойдоха да го почетем в последния му път старите приятели Петър Бояджиев и Алфред Фосколо, репресираната Росица Николова и част от легионерите, малко останали дейци на НДЗПЧ, приятели и съмишленици. И си спомних как изпратихме друг негов приятел – Стефан Вълков. Тогава на асеновградските гробища ни духаше леден вятър, а бяхме едва двадесетина души и гласът на Отец Амбарев кънтеше: „Такива като бай Стефан Вълков са забравени, ненужни, изтласкани в беднота и самота, защото техните съвести стряскат новобогаташи и перверзни политици. Дано Бог запази България!”. Отче, приятелю Амбарев, дали си предполагал, че толкова скоро твоите думи за бай Стефан ще се пренесат и за теб?! Сигурно, там горе, ще си ги припомните с горчивина… Опяха го двама стари свещеници-приятели, един от тях дошъл от Троянско да почете достойния мъж, а пловдивския м и т р опол и т дал забрана местните попове да не смеят да стъпят на погребението на този страшен човек Отец Амбарев. Кой е предполагал, че след 25 г. комунистическите методи и средства ще са същите?... В горещия ден на пловдивските гробища се вгледах в много познато лице, което тихо стискаше свещица до ковчега. Остарял, отслабнал, с изпито лице и тъжни очи. Райко Язовеца. Един от най-верните ятаци на Отец Амбарев от времето преди 1989 г., убеден антикомунист и неуморен деятел на независимото дружество, скромен и тих, но непримирим биткаджия. Плачеше тихо. Прегърнахме се и той ми каза: „Нашата съдба е много, много тъжна. Вече съжалявам за всичко, накараха ме да се озлобя, но нямам сили. Малцина останаха такива като Митко, сега и той си отиде, разсипаха ни…”. Нямаше какво да кажа. В такива случаи само се мълчи. Нина, Надежда – вашият Митко, Отец Амбарев ще остане въпреки всичко в спомените ни като голям българин и човек, Бог за всичко ще му прости, Лека ще му е пръста. Пловдив не бе достоен за него. И нека по Божиите пътища той премине по-леко, отколкото тук, на този грешен и непризнателен свят.

България

Автор: toross Категория: Политика Прочетен: 2495576 Постинги: 637 Коментари: 5261 Гласове: 8321

55


НЕТЛЕННА БЪЛГАРСКА КРАСОТА Автор: bven Категория: Поезия Прочетен: 4383503 Постинги: 1233 Коментари: 11093 Гласове: 23896

България

Тя е единствената жена-летец в света, която приземи при екстремни условия тежък пътнически самолет на лондонското летище „Хийтроу“.Тя е и първата българка, станала командир на пътнически самолет. Записва се в курс за моторно летене, но не може да влезе във Военновъздушното училище „Г. Бенковски“ в Долна Митрополия, защото там не обучават жени. По нейно настояване правилникът се променя и тя завършва през 1950 г. с още 12 момичета. До 1952 г. Мария Атанасова е инструктор, после завършва школа за пилоти-изтребители. От 1953 до 1974 българката лети като пилот и командир на „ЛИ-2“, „ИЛ14“, „ИЛ-18“, „ТУ-134“ по маршрутите на БГА „Балкан“. Преди пет години завинаги „остана на небето“ първата българка, издигнала се до командир на пътнически самолет. Мария Атанасова е сдържана, волева, немногословна, тя не приличаше на своята колежка Роза Георгиева, пилот от правителствения авиоотряд 28, която се славеше като бохемка и в края на живота си написа пикантни мемоари за времето, когато е превозвала по въздуха червените величия. За Мария се знае, че е единствената жена-летец в света, приземила тежък пътнически турбовитлов самолет „ИЛ-18“ на лондонското летище „Хийтроу“ със 73 пътници на борда. Въпреки славата, тя упорито странеше от светската суета. Няколко години преди смъртта си се засели в дивото родопско селце Солища и съвсем сама построи двуетажната си къща. Любимото й хоби бе да събира камъни. „Бижуто“ в колекцията й беше тракийски оброчен камък, намерен в местната река. Нарекла го „Слънчевият камък“, но за съжаление водата го отнесла, преди да успее да го прибере в двора.

56

Последните придобивки на уникалната нашенка бяха два огромни къса с желязна руда в тях. Според Мария те станали причина съседката й Шинка да се обърне с колата си близо до тези камънаците. Изключително силното магнитно поле въздействало и върху автомобилите, и върху психиката на шофьорите. Те получавали халюцинации и се отклонявали от „правия път“.

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Като дългогодишен летец самата тя често се е сблъсквала с природните стихии и феномени. Кацала е в какви ли не условия – на сняг, само с един работещ двигател... Особено опасно било навлизането в буреносен облак. Точно до кабината проблеснала мълния. И помощник-пилотът изведнъж започнал да дрънка, че това били извънземни. „Бих му един як шамар да се опомни“, признава въздушната фурия. После обаче видяла очите му – човекът бил направо ослепен от силната светлина. След кацане Мария веднага провела оперативка, за да обясни на подчинените си мъже, че трябва да затворят очи, щом чуят грохот. Физиката и психиката на Мария Атанасова останаха железни до последно. Нищо, че никога не е спазвала режим, а е имала нечовешки натоварвания. Не знаеше какво е лекарство, пиеше само билки. Познаваше отлично целебните треви и сама вареше отвари за цялата си рода. Не избягваше обаче алкохола. Чашка-две хубаво вино или домашна ракия я вдъхновяваха да се отдаде на спомените. Но тя не беше човек, който обича да гледа назад. „А само напред - по-точно напред и малко нагоре“, уточняваше първата нашенка, „издигнала“ се до командир на пътнически реактивен самолет. Малко известно е, че: Гръбчева, Атанасова и Бачева влизат в сградата за срещата. Вървим по един дълъг коридор, на мен краката ми се подкосяват, признава ветеранката. В един момент виждат Георги Димитров да седи на едно отрупано с вестници и папки бюро. Като ни видя – стана, излезе при вратата и отдалече ни вика „О-о-о, какви момичета идват аз мислех, че някои ученички ще дойдат”, разказва Гръбчева. С любезното посрещане Димитров предразполага гостенките си да преодолеят напрежението и да разкажат за какво са дошли. Те веднага му обясняват как са завършили аероклуба, но не им се дава възможност да продължат да учат за пилоти във военното училище. Защо, пита Димитров. Ами – нямало жени в армията, отговарят момичетата. Не е имало, но ще има, отсича министър-председателят. Гръбчева разказва: „Димитров вдига телефона и пита командващите един по един. Те отговарят - ами няма жени в армията. Димитров пита заместник-министъра, който казва, че нищо не знае по въпроса. Пита и министъра. Той казва – бях на 1 май в аероклуба, видях тези момичета, че са много добре подбрани и повече – нищо няма, няма никакви сведения”. Тогава Димитров направо нарежда на командващия да се подготвят документите и още на следващия ден момичетата да бъдат приети да учат за военни летци.


С СПОМЕН ЗА ЕНЬОВДЕН

Не, не е приказка. Но пък, от друга страна, кой знае ... Те, границите на приказното, в нас са, сами си ги изтегляме. Хващам Лятото за ръка и хукваме презглава към планината. Пътят тича пред нас, едва го догонваме. Ето го и кацналото в Балкана селце. Селце с име на птица. Село – песен. Село – спомен. Имало едно време... Затискам тъгата с възторг. Не може да е истина! Бялата къща – насред гората, притихнала, сънува. Насред виолетовия залез се усмихва Лятото; отскубнало се е от ръката ми, слуша песента на скорците. Захласва се от хора на пчелите в липата. В най–високите й клони блести светлина и трептят, трептят листата, сякаш дайре. Танцува, а сребристото й лице сияе. Полека, на пръсти, се спуска вечер. Гората притихва. Няма такава гора другаде. Не и за мен. Стволовете на дърветата (Кой знае защо все ги рисуваме кафяви ... ) леко потръпват. Има го и кафявото, тук е. Но – и черно, светлосиво, графитено, зелено ... Зелените ризи на камъни, на полегнали от старост зидове ... Залюлени в сънища. От някога. Някога – вчера и някога – утре. А утре е Еньовден. За него си говорим край огъня. В смълчаното време тихичко пробягват искри. Почти полунощ е. Тръгваме за мълчана вода. И сме смели. Не, не е от виното, юначни сме си! Поемаме в редичка към чешмата, ей там, в далечното. Вървим през гората, тук–там – силуети на къщи, тъжни къщи от едно време. Цялата ми смелост се изпарява, знам си – хукнала е обратно, край огъня е приседнала. Сянка на самодива пробягва в мен, птица вика в тъмното с човешки глас. „ Хич не ме е страх, хич не ме е страх ...” – повтаря онази, смелата, в мен, а гласецът й – един тъъъничък... Мълчим. Налели сме мълчана вода. Няма да топим пръстени в нея, те – пръстените – отдавна са на ръцете ни.

Автор: kasnaprolet9999 Постинги: 382 Гласове този месец: 112 Коментари този месец: 63 Любими блогове: 300

Иван Рилски Чудотворец е ро роден е около 876 г. в село Скрино край Кюстендил. Когато родителите му умират, раздава на бедни и бoлни хора своята част от наследеното и постъпва като послушник в манастира „Св. Димитър“ под връх Руен във Влахина планина. Славата му се разнася далеч от Рила планина из пределите не само на България, но и на Европа.

СВ. ИВАН РИЛСКИ ЧУДОТВОРЕЦ НАШИЯТ НЕБЕСЕН ПОКРОВИТЕЛ Българският цар Петър I изминава цялото разстояние от 450 км от столицата В. Преслав до Рила, за да се срещне с него. Монахът обаче не пожелава да се запознае с владетеля поради смирение. Той приема плодовете, но не и златото, което държавният глава му предлага, като само му се покланя отдалеч. Това още повече увеличава славата му и към него заприиждат ученици от цяла България. Чудотворецът съставил своя завет - уникален документ, от който са познати четири преписа. Един от тях и днес може да се види в музея на манастира. В него светецът завещава на хората да съхранят вярата си, непорочна от всяко зломислие.

57

България

Автор: megg Категория: Забавление Прочетен: 238460 Постинги: 56 Коментари: 2008 Гласове: 12373

И тогава я забелязвам. Луната! Ама каква луна! – да разтвориш ръце, не можеш да я обгърнеш. Плете люлка от клони. Красиво е. И – страшно. Светлината на фенерчето се изгубва до огъня. Мълчаливо оставяме водата на каменния зид. Топваме еньовче в бялата купа. ( Не сме сигурни, че е точно тази билка, но в приказните нощи всичко е възможно. ). Водата се люшва под звездите, сила ще пие тази нощ. Прибираме се мълчаливо. Нощта срещу Еньовден е. Клоните на стария орех тропат по прозорчетата, вятър тича из гората, очите натежават. И – ето го утрото. Тръгваме да посрещнем слънцето. Всичките седемдесет и седем и половина билки ни чакат. Този път вървим през селото. Стъпваме по камъни, които помнят; край къщи, които сънуват; край рухнали дувари... Живот в шепи, пазещи спомени. Ето я и кръчмата от едно време – три стени, прозорче, през което надничат треви и тъжно бяло цвете. Нещо засяда в гърлото ми... Прошумолява рокля. Обръщам се – красива непозната жена върви до мен, пристъпва усмихната. Пътят – широк, къщите – живи, зад нас хлопва голяма порта. На голяма къща. Жената е с чадърче, лицето й – бяло като млякото, за което е тръгнала към овчарника. ( Божичко, дали мълчаната вода не ме е омагьосала, пила съм магия... ). Жената се разтваря в утрото. Обръщам глава – само голямата порта е там. Насред нищото – страж на спомени. Продължаваме на изток. Там, където Земя и Небе са едно. Във въздишката на два облака се показва съненото лице на слънцето. Огнено и огромно, избухва. Еньовден е. А наоколо – такава хубост, че чак ме заболява. Светът на билките. И имената им – лековити. Повтарям си „ обичниче”, „омайниче”, „звъниче”. Ето го вълшебното биле, дето изцелява души! Хубавицата природа е билето. И звъни, звъни обичта в мен. Ето тук мога да се разтворя във всичко – цвете, цвят, облак, земя ... И е светло, светло... Присядам в плътния аромат на диви треви. Меката топлина на земята ме изпълва. На моята земя. Аз и тя, и едно село, дето го е имало. И Лятото с изгорялото си гръбче, и морето в мен. И нашата среща насред спрялото време; мигновена безкрайност, среща на пътища; споделено, Еньовско. Шепот на ветрец размива границите. И тихичко нашепва приказка. Имало някога...


КАКТО

Автор: eliana Категория: Забавление Прочетен: 129189 Постинги: 163 Коментари: 65535 Гласове: 15556

както мастилено петно с неверно очертание както пясък в пясъчен часовник както счупено, на безброй парчета, огледало както пеперудено оригами както и това, че няма по-красиви дървета от очертаните със сняг както мъглата е притиснала града до без дъх както слънце, огряло напук на прогнозите и полегнало поле надълбоко в облак както „зеленото“, което расте с часове и опиянява като надеждата както добротата,която е начин на живот, не - изключение (и така) както държим себе си в ръцете си, защото друг може и да ни изпусне както

Изкуство

ТОВА ИЗРЕЧЕНИЕ Е ЗАГЛАВИЕ. Автор: alidora Категория: Изкуство Прочетен: 130428 Постинги: 116 Коментари: 518 Гласове: 4442

ЛУНАТА БОЛИ А е лято, защо от Луната боли? Като хилави клони скърцат неделите. Крия в дрешника полудели мечти и нарамвам на гръб онези другите-ослепелите.

Това изречение е Самото Начало. Това изречение току-що се покапа с кафе и запали цигара. Това изречение живее извън закона. Автор: trevistozelena Категория: Лични дневници Прочетен: 1729813 Постинги: 318 Коментари: 4556 Гласове: 15744

Това изречение пожела близост с предходното изречение...и я получи. Това изречение нещо се повлия стилистично. Това изречение категорично отказва да му поставя точка Това изречение изпраща закодирани послания към Вселената, Космоса и обитателите на един тропически мравуняк.

Това изречение...ооо...о, това изречение! Това изречение си пожела да бъде оцветено в оранжево. Това изречение обожава да води монолози със себеподобните си.

И тежат във косите ми всички вчерашни дни, като сребърни, малки разпятия, полудяла за обич, Луната боли, неделите са за покаяние.

58

Няма смисъл във смисъла, ако си сам, уж е лято, а плачат сирените, не ме боли от мен да ти дам, болят ме после неделите.

Това твърде несериозно изречение понякога използва корема си за барабан. Това изречение също се очертава индивидуалист. Това изречение ме издебна в една глуха улица и ми шепна заплахи, чак докато не се съгласих да му поставя някакво мноооого яко многоточие ........ Ммммтова изречение може да става на кравай и да мърка като котка. Това изречение няма задни мисли. В друго някое време Това изречение щеше да бъде написано на папирус с найразкривения почерк на света. А това биха могли да го издълбаят и на стената на най-яката тоалетна в Сорбоната, знае ли човек... Това ми е любимото изречение. Това изречение е от една много древна книга с рецепти за консервиран грах. Това изречение...е, това изречение тече в някакъв безподобно луд ритъм. Това изречение е so on

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg


ЛЕСНА СУПА (ЗА ДУШАТА)) И НЕ ТОЛКОВА

тази страна на червеното съм когато те сънувам дишам отклонения мълчаливото ти идване нощем когато държиш ръкатa mi Ах не обещавам) Изсипете готовия сос Бешамел при сварените вече картофи и лук оставете супата да кипне леко и овкусете бял кайенски пипер (знам,че ти ти,знам) Мащерка,майоран и магданоз (дъждът зелен когато гласът ти разказва намирам пътищата си зелени вървя ...) При сервиране добавете добре препържени в масло хлебни крутони (гладът на очите ти съм съм капка любов с която започва живота ) Приятен апетит!

ЕДНА ДОБРА И ЕДНА ЛОША НОВИНА Автор: dorichela Категория: Лични дневници Прочетен: 1718674 Постинги: 493 Коментари: 14815 Гласове: 4299 Имам една добра бра и една лоша новина. н Добрата е, че ще се опитам да се посмея я на живота живота, а лош лошата е, че ако не успея, понеже съм крайно емоционален индивид, мога и да се разплача. И обратното. Защото тия неща са свързани... За цветните петна в сивото ежедневие и защо светът никога не е само черно и бяло. Добрата новина – дойде му времето и на отпуската. Лошата – пътувам с най-ранобудния човек на планетата. Аз съм Сова, той става с петлите. Все пилета, ама различни. Лягам си в 3, той ме взима в 6 сутринта. Обичам рок, той ме разсънва с Бобан. Спи без възглавница, аз спя с две. Когато сънят ми е найсладък, той вече става за кафе. И ме буди. А аз убивам с поглед. Отпуската свършва, като всичко хубаво и на нейно място идва работата. Хубава работа, ама се става рано. Става се рано, но за сметка на това се свършва по-късно. Но пък ти дават да пиеш. За да повишиш границите на търпението и да оцелееш. И работният процес да върви като по вода. И по вино. И по бира. И каквото там има. Със солети. И шоколад. Трябва да има ин и ян. Като ин-вино веритас, което пък те прави като Ян Бибиян. С Фют на рамото. Вечерите минават леко, за сметка на сутрините. Да, но ако се събуждаш, значи има за какво. Едно кафе венозно и всичко е наред. Вдигаш малко кръвно, за да е в синхрон с работния процес. После пиеш един таратор и го смъкваш. В тараторa има чесън, но пък на кой ли му пука. Кучето и без това ме целува рядко. А и стимулирам работния процес. Всички бягат от офиса да вършат работа. И икономиката стимулирам – купувам си дъвки, за които някой е платил да бъдат рекламирани. Прибирам се и взимам душ. Понякога налягането е толкова слабо, че все едно ме плюе Дафи Дък, но пък съм на първия етаж, тези от последния, дори нямат вода! Главата ми е сапунисана и докарвам вид на Йети, но пък мога да си правя пънкар-

ски прически в огледалото, докато чакам по-добри вемена от това да живея в 21 век. Междувременно мога да пея, без някой да ме гледа странно от колата си, както обикновено ми се случва на път за работа и обратно. Защото обичам да пея, за жалост обаче го правя фалшиво. Но пък силно, така де. А в банята има и акустика. Бохемска рапсодия на канон. Божествено... и някак мазохистично. Излизам от банята и си правя вечеря. Формата трябва да се поддържа. Кръгла, но форма. Удобна форма. Особено за човек като мен, имащ навика да пада по стълби. Многократно. Многократно, но винаги зрелищно и със свидетели. Артистично. Но пък така и не записах в НАТФИЗ. Станах сервитьорка с висше. С висше, което едва ли ще използвам. Но пък имам диплома, която за жалост стои в шкафа. Шкаф, който ми подариха колегите. Но пък който ми отне 4 часа, двама приятели и две ПВЦ бутилки с бира, две отверки и много майки, за да бъде сглобен. Без чекмеджетата. За тях беше нужен и един баща и „след утрешния ден“. Добре е, че има толкова верни хора наоколо. Лошото е, че нямат винтоверт. Но пък имаха воля. И аз имам воля. Спрях цигарите. Но пък не спрях пиенето. Пороците ми намаляват, но интензитетът им се увеличава. Но пък си признавам - признат грях, половин грях. Което ме прави още по-добър човек. Човек, ама грешник. Но пък жива и щастлива. И съвсем малко дива. И все пак добре е, че сме живи. Но пък той един живот.... Работиш цялата си младост, за да креташ на старини. Но пък стресът и ефективно развиващото се ГМО, както и някои институции и определени индивиди, няма да ни позволят да продължим пътя си чак толкова, че да трябва да разчитаме на една пенсия. Но пък душите живеят вечно. Което е добре... Лошото е, че там няма материя, а щом няма материя, не мога да си държа чашата с виното.. Но пък ще се върна. Имам приятел, който с удоволствие ще си разлива питието, ако му размърдам пердето.... Добрата новина е, че животът е забавен. Лошата – че не всеки може да го види.

59

Изкуство

Сос Бешамел: 2-3 суп.лъжици масло Автор: dressy 1-2 суп лъжици брашно Категория: Лични 1 чаша и половина студено мляко дневници (забърквам се Прочетен: 687398 по повърхността на кожата ти една подобаваща смес вчера Постинги: 722 лепкаво студена мъгла от думи Коментари: 3449 залязвам по вдишването ти Гласове: 44083 така така плавно планина завършила дните си бяло 5 средно големи картофа бяло (когато разрязваш утрото ми бяла съм вода всеки заспал миг в ръцете ти зачената в година на змия и огън е повече от истина) стичам се в очите ти 1 глава лук гъста смърт,която ражда сърце) (...избърсвам очите си Запържете брашното до златисто пак пак пак (....шшшш,миглата ти каца меко на ръба не плачат истините на залеза просто облак недоумение тихо ли е каца на върха на деня и знае или си ти....) как тии...) Прибавете студено мляко, Нарежете съставките на едро, залейте докато разбърквате интензивно, с вода, Оставете сместа да се сгъсти, Добавете две три щипки като продължавате да разбърквате Сол (обещавам не знам (си раната от утре , която нося ... остарелия ми поглед хлябът в ръцете ти...ухая неземно) нежност разкъсана на малки парчета


ПЪСТЪР СВЯТ

Белите лястовици

Автор: vitaldesire Категория: Лични дневници Прочетен: 105397 Постинги: 155 Коментари: 165 Гласове: 941

Обичам да се вглеждам в хората, хора да чета по лицата и да слушам душите им. Интересни са ми. Вълнуват ме истински. Признавам, че ме предизвикват повече от всяка книга. Случвало ми се е обикновен човечец да ме изуми с нечуван роман, невероятно семейна сага, смайваща драма, шокиращ трилър, сразяващ екшън, немислимо прикючение... Истории истински, преживяни, преминали реално през мисълта, сърцето, душата, тялото и оставили своя реален отпечатък в съдбата на човека. Оставиш ли някой да се излее искрено, почти винаги установяваш че е добър. Всеки човек е добър ... Там някъде в дълбокото си е такъв. Наистина рядко, да не кажа, че на мен лично никога не ми се е случвало отблизо да познавам лоши хора. Да, странно е... Правим един куп тъпотии, завиждаме си, борим се, мразим се, състезаваме се, обичаме се, ревнуваме се, тормозим се взаимно... Но всеки вътре в себе си и сам за себе си всъщност не преследва лошо, а уж се бори само за неговото си добро по някакъв си негов начин... И... и е смайващо, как влезеш ли там в неговото вътре трудно и мноооооооооооого рядко можеш да видиш лошотия. Прав е баща ми като казва, че няма лоши хора, а глупави - такива, които не знаят и не могат да се радват на дошлото в живота им. Та така - обичам да наблюдавам хората. Дори когато не продумва, човек говори и всъщност е най-искрен в мълчанието си. Стига да имаш желание да чуваш. Пъстър свят, различни хора, вселени, които често не се пресичат, макар да са всички тук и сега, на това място по това време. Времето се е усмихнало, а нещо тежи - дали са годините, дали грижите, но погледът е долу, а не в небето. Смирено някак.

60 СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

А някои все още не могат и не искат да изгубят хоризонтите пред себе си. Бих дала много, за да проследя накъде отплуваха мислите й.

А тя се учи да балансира, но е готова да излети. Други пътуват навътре в себе си и навън с политналите си мисли ето така бримка по бримка. Пътешествие, което ще завърши с плетка от човешка грижа, мисли, мъдрост, мечти. Когато свикнеш да пътешестваш, концентрирайки се в нещо, не се отказваш да си го причиниш, дори да ти се налага междувременно да си продавач на портокали. Кое е по-вълнуващо, а? После то било работохолизъм. Не вярвайте - те така отсъстват, политат и аз искрено им се радвам. Има хора, които могат да отсъстват и така - зад черните

очила и зад кантарчето си. Гарантирам ви - този мъж не е в момента там където го виждате. Ех, как и до края на дните си все си имаме нужда да сме споделени. Дори само за да престоим в китния си двор един слънчев съботен следобед. Друго си е да го преседиш с компания.


Ето и младите. Ама те все по много предпочитат да са. Колкото повече, толкова повече! ... А всъщност са двама по двама.

Хората са най-богатия учебник, най-полезния опит, най-ценната наука, най-докосващата емоция, най-запълващото удовлетворение и най-мъдрия учител, които можем да имаме по пътя си в този живот.

ЗА СВОБОДАТА И СЕБЕПОДОБНИТЕ Автор: benra Категория: Лични дневници Прочетен: 1803170 Постинги: 649 Коментари: 12335 Гласове: 28703 На Един Остров, насред океана, далеч д от всякакви други острови, живеел Човек. Живеел там, откакто се помнел, а се помнел, откакто живеел там. На острова имало всякакви екзотични животинки, с които през времето, което живеел на острова, Човекът се бил научил да общува. Те също били свикнали с него и когато го срещали се държали все едно е един от тях. Приели го били отдавна, дори по своеобразен начин разговаряли. Животинките и Човекът, обитателите на Един Остров. И макар на острова да се чувствал като у дома си, Човекът бил убеден, че неговият дом е другаде и силно мечтаел да живее сред себеподобни. Не бил виждал никога себеподобни. Т.е. – същества, приличащи на него, ако не броим стария Орангутан и неговото семейство, но бил убеден, че не е възможно да е единствен от вида си. Мечтаел си Човекът за Свобода сред Себеподобни. И така, малко по малко, късче по късче, стъпка по стъпка, започнал да върви към изпълнението на мечтата си е. Бил уверен, че Свобода и Себеподобни се намират на едно и също място – далеч, далеч от този остров. Събирал дървета, изплитал въжета, построил сал. Изчакал морето да влезе в спокойната си фаза и потеглил. Животните гледали как се отдалечава навътре в морето, клатели озадачено глава и се питали: - Защо? Тъжно им било, че Човекът ги напуска. Само старият Орангутан стоял настрани и се усмихвал загадъчно. Плавал Човекът много дни и много нощи, заливали го вълни, акула прогризала сала му, кит го обърнал, делфини го прескачали, морски тюлени го съпровождали. Но Човекът, решен и уверен, пътувал натам, към Свободата. И ето, в един прекрасен ден, взирайки се в Хоризонта я видял – малка черна точица, която се увеличавала и превръщала в струпани странни плавателни съдове, стотици пъти по-големи от неговия сал. Зарадвал се Човекът, загребал яростно, като крещял, колкото глас има - Ето ме, тук съм!!!. Като приближил достатъчно, за да различава нещо повече от силуети, с възторг разбрал, че наистина е стигнал до света на себеподобните му. Но странно нещо - те сякаш не го забелязвали. - Много съм далече - си казал Човекът, скочил от сала и заплувал към брега.

Когато излязъл от водата се огледал и видяното леко го уплашило - намирал се сред бетонна гора, в която гъмжало от себеподобни. Щъкали наляво и надясно. Повечето от тях уж гледали напред, но явно не гледали никъде. Лицата им били странно безизразни. Сигурно са такива себеподобните – казал си Човекът, който всъщност ясно осъзнавал, че никога преди не бил виждал себеподобни В бетонната гора имало и някакви странни животни, които издавали силни звуци, по-силни от звуците, които издавал лъвът, когато се разгневял. Дори му се наложило да отскочи, защото едно от тези странни животни се опитало да мине върху му. - Ето ме! Тук съм! - повторно извикал Човекът, но отново никой не му обърнал внимание. Само някакви малки себеподобни, приличащи на бебета орангутани, го заобиколили и го сочели с пръст, кряскайки му неразбираемо. Човекът решил, че за да го чуят трябва да се качи на нещо по-високо. Видял едни дъски, наредени една върху друга , покатерил си и пак извикал: - Ето ме! Тук съм! Аз съм един от вас. Свободен съм! Рекъл недоизрекъл последната дума и силен удар го повалил на земята. Един себеподобен държал голяма пръчка, говорел бързо и неразбираемо, гледайки го гневно и размахвайки ръце. Човекът се опитал да му разкаже кой е и откъде идва, да му разкаже колко дълго е търсил Свободата, но Онзи само ръкомахал и от време на време го удрял с пръчката. Събрала се тълпа от себеподобни и всички говорели силно на неразбираемия език. Слънцето вече се скривало и наоколо настъпил мрак Себеподобните, един по един, се разотишли и Човекът останал сам на земята. Помислил си, че никога не се е чувствал толкова сам и неразбран. - Самотно нещо е Свободата - казал си той - самотно и неразбираемо. Скочил на сала и заплувал обратно към острова. А в същото време на Един Остров мъдрият стар Орангутан говорел на животните: - Не тъжете за Човека, няма да минат и 4 пълни луни и той ще се върне. - Защо ще се върне? – попитал един млад опосум - Защото търси Свободата и Себеподобните – отговорил старият Орангутан.

61

Белите лястовици

А тези тук са две, но не са по две. Те всъщност май са продавачки пред магазина. Ама продават ли и дали ще продадат?!? Според мен са сигурни, че това с продавачеството е просто временно недоразумение, някаква нелепа грешка в аристократичната им съдба.


НЕИЗМЕННО, ВСЕКИ ДЕН…

Изкуство

Автор: martito Категория: Лични дневници Прочетен: 894462 Постинги: 270 Коментари: 9986 Гласове: 34470 Живееше накрай града. Къщата й беше на границата между града и обширните поля - започващи от малкото й дворче – необятни, тревисти, леко вълнисти, с малки горички и много аромат. Всяка сутрин тя ставаше още преди изгрев слънце, обличаше нещо набързо, връзваше на опашка дългите си буйни коси и все още протягайки се и бавно пристъпвайки из малкото си дворче, раздвижваше всяка неразсънила се става и всяко все още сънуващо мускулче. Отваряше малката портичка, или както обичаше да я нарича – своето малко порталче към света, правеше няколко дълбоки вдишвания и издишвания и с леки, пъргави подскоци за засилка се затичваше напред през тревата. Час, а понякога и повече продължаваше сутрешната й тичаща или бягаща разходка. Така наричаше този свой навик на тялото и душата - разходка, никога крос - защото не се надбягваше нито с времето, нито със себе си; не целеше и намаляване на теглото си, нито поддържане на телесно здраве. Тя просто обичаше да тича, да усеща тичащия заедно с нея въздух, да вдишва разбутания от нозете й свеж аромат на тревите, да играе с прохождащите в розово слънчеви лъчи. Винаги тичаше боса. Нямаше определен маршрут, които да следва, нито носеше часовник за отчитане на пробяганото разстояние във времето. Правеше леки, плавни крачки, петите и за миг потъваха в напоената от роса мека трева, притискаха я точно за миг към земята, след което бързо се издигаха във въздуха насочили се жадно за досег с друга купчинка трева. Тревата охотно се подчиняваше на нейните стъпки и след като отминеше, стръковете й се изправяха рязко, поклащайки се забързано, сякаш й махаха за поздрав и изгубвайки я от поглед, постепенно смиряваха движенията си. Обичаше полето, неговата неизбродимост, безкрайни хоризонти, усещането за неописуем покой и хармония, които то така щедро разливаше във въздуха. Обичаше всяка негова не-

Автор: tera Категория: Други Прочетен: 1964152 Постинги: 852 Коментари: 6733 Гласове: 16800

62

ОБЩОТО МЕЖДУ МАРИЯ КЮРИ И РИЧАРД БРАНСЪН

В случая общото съм аз! Не, майтапя се, но случайно днес в Мола, докато си търсех пътеводител за поредното пътешествие, попаднах на статия за Мария Кюри в едно списание, а после и на няколко книги на Ричард Брансън. Позачетох се – първо за Мария Кюри, чела съм книга за нея написана от дъщеря й Ева, но там ми е убягнал факта, че тя е напуснала Варшава и

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

равност, неговите малки издатини и едва забележими вдлъбнатини. Спускаше се по тях плавно, забавяйки или ускорявайки крачката, някои прескачаше с отскок, приземявайки се в следващата възглавничка от трева. Спускаше се и към малките островчета горички от тихи, ароматни акации или напевно шептящи тополи. Там, в сянката на дърветата, тревата бе по-зелена, по-мека, обилно напоена от свежата утринна роса. Там се заиграваше тичешката с любопитно надничащите през клоните на дърветата слънчеви лъчи - улавяше ги в крачките си, настигаше ги или минаваше покрай тях или през тях. Обикаляше чевръсто стволовете на дърветата, снишаваше се бързо под протегналите се да я докоснат клони, прескачаше пъргаво ниските храсти и сухи клонаци... Беше като волно пърхаща пеперуда, заиграла се на гоненица с полята, жадна да вкуси заобикалящия я свят... Всеки ден просто тичаше. Всяка сутрин обтичваше полето, преоткривайки неизмеримата му красота. Всяка сутрин се сливаше със света и сливаше света със себе си... Не случайно и точно там, сред полето, по време на една своя тичаща разходка, срещна него. И оттогава вече не се разхождаше сама. Тичаше с него, тичаха заедно. А полето им разкриваше нов тип, неусетени дотогава прелести на споделеността... И те сигурно щяха продължат да танцуват като две влюбени птички цял живот, ако не беше катастрофата. След нея той спря да тича. Купи спортни уреди и превърнаха една от стаите в малка фитнес заличка. И двамата се упражняваха там, но тя не спря да тича... - Приключи ли с бягащата разходка за днес? Познатият глас на любимия мъж достигна до слуха й. - Да - усмихнато отвърна тя и отвори очи. Пое няколко пъти дълбоко въздух, вдигна сама от тревата босите си нозе, постави ги на инвалидната количка, а той я затика към верандата. Катастрофата не я отказа от тичането. Всяка сутрин тя ставаше в ранни зори, обличаше нещо набързо, връзваше на опашка дългите си буйни коси, излизаше, придвижвайки се с количката сама, отваряше малкото порталче, събуваше се боса, отпускаше с ръце парализираните си нозе на меката, наросена, натрупала аромат трева, затваряше очи и.... потегляше през полята... Всяка сутрин... Неизменно...

заминала за Париж, за да избяга от нещастна любов! Била е гувернантка в едно семейство, където господарският син се влюбил в нея, но родителите му били категорично против –„Кааак? Не може да се жени за една гувернантка!” Ако не бяха против, сега нямаше да имаме първата жена, носител и то два пъти на Нобелова награда – веднъж със съпруга й Пиер Кюри и веднъж самостоятелно, както и първият учен с Нобелови награди в различни области - физика и химия. Неведоми са пътищата божи, както се казва. Бягайки от тази нещастна любов и влагайки всичките си сили в учението – за-


Автор: ivoki Категория: Лични дневници Прочетен: 395934 Постинги: 1317 Коментари: 1725 Гласове: 2862

“Винаги съм бил късметлия. Днес Върджин се радва на огромно количество средства. Подхвърлят ми, че трябвало да намаля темпото. Бих могъл да се пенсионирам. Питам ги: - С какво да се занимавам? - Рисувай с водни бои. Играй голф. Забавлявай се – отвръщат те. Аз вече се забавлявам. Работата ми е забавна. Забавлението е същността на начина, по който правя бизнес. То е ключово от самото начало. Не виждам причина да го променям. Не всеки разполага с парите или с късмета, за да започне бизнес, или пък не се появяват подходящи възможности. Понякога се радваш просто да имаш работа – каквато и да е. Хващаш се във фабриката, в магазина или в колцентъра. Може и да мразиш работата си, но се опитваш да гледаш положително на нещата. Да, но забавно ли е това? Бих запитал нужно ли е човек да изпада в рутина? Наистина ли тази омразна работа е единствената възможност? Независимо кой си, винаги имаш други възможности. Огледай се. Виж с какво друго можеш да се заемеш. Ако все пак се налага да работиш за някого нещо, което не харесваш, както се случва на всеки даден момент, не мрънкай. Бъди позитивен и просто се справи. Работи усърдно и си печели заплатата. Радвай се на хората, с които те свързва работата ти. Ако все пак не си щастлив, превърни в твоя цел да отделиш личния си живот от професионалния. Забавлявай се в свободното си време. Ще се чувстваш по-щастлив и ще се радваш повече на живота и на работата си.” И накратко, това е общото между двамата, знаят какво искат и как да го постигнат. Страхотни хора, способни да зареждат останалите около тях с примера си, волята и енергията.

НОЩТА НЕ ИСКА ДА ЗАСПИ В нощта безсънна, за кой ли път сънувах те наяве, в мрака на нощта има ли те или те измислих реална ли си или си мечта?

Луната се расипва в небето на хиляди мънички звездии облаците бързат да ги скрият за да изчезнат всички светлини.

Рисувам те с късчета луна Обличам те с облаци, мечта. Създавам те от спомени от слънчевите дни.

И питам се, потънал в мрака защо е тъмно, като нямам сън? Защо луната грее с отразена светлина и облаците пак крият звездите в небето?

Когато, може би те имаше и не беше сън в реалността когато беше частица от Безкрая Вселената за моята душа.

Защо така създаден е света, че болката е винаги над всичко? Дори и да обичаш, пак боли. И в наранената душа, остава- нищо...

Дали отново ще изгрееш сутринта когато слънцето разпръсне мрака? Измислих ли те или те има в безсънна нощ, заместила луна?

63

Изкуство

вършва физика и математика в Сорбоната, тя среща там и човека, който ще стане и неин съратник в науката, както и другар в живота. Пиер Кюри вече е известен учен, когато свързва живота си с Мария. За какво ви разказвам тази история – ами защото си е като онагледяване на известния израз „Когато печелиш не знаеш какво губиш. Както и когато губиш, не знаеш какво печелиш.” А общото между Мария Кюри и Ричард Брансън е това, че е знаела точно какво иска. Разликата между двамата е, че неговото кредо е забавлението в живота, поне така твърди самият той. Докато Мария Кюри като че ли много забавление не е видяла през живота си, като се започне от мизерно детство, смъртта на сестричката й, болестта на майка й, уволнението на баща й от работа и се стигне до нелепия инцидент при който загива съпругът й, блъснат от конски впряг. Тогава малката й дъщеря е на две годинки. Животът й е изтъкан от много борба и много работа. И слава богу – увенчан със заслужено признание. Тя е и единствената жена, чиито останки се намират в Пантеона в Париж, положени са там през 1995 по указ на Франсоа Митеран. Да отидем сега към забавното при Ричард Брансън. Прелистих книгата му „Как загубих наивността си”. Тоя човек си личи, че живее на много високи обороти, даже и само от стила му на писане! :) Не си купих книгата поне засега, но определено ме заинтригува. Вече избягвам такива импулсивни покупки – има доста книги, грабнали ми окото, на които после все не им идва ред да бъдат прочетени. Но на този човек – шапка му свалям за това, че умее милиарди да прави докато си кара кефа! На живо познавам един милиардер, но той не е много забавен. На мен винаги ми се е усмихвал дружески, но по принцип обича да спича народа с опулен поглед и да му козируват. Та и от милиардер до милиардер си има явно разлика! :) Ето ви малък откъс от една негова книга „Майната му! Да го направим!, ако не сте го чели досега:


БЪЛГАРИ И СЪСЕДИ - ПРИШЪЛЦИ ИЛИ КОРЕННИ ЖИТЕЛИ

Изкуство за България

Автор: balkanec Категория: Новини Прочетен: 1143671 Постинги: 137 Коментари: 1648 Гласове: 2970

64

Името Българи на Балканите започва да се използва от IV век и с него старите историци наричат мизи, траки, пеласги и пр. Многобройни примери от фолклора, етнографията, обичаите, бита, традициите, езика - свидетелстват, че българите сме местен народ. От Освобождението у нас е на власт една историческа школа на фалшификаторите - „Златарската“ - по името на Васил Златарски, чието налагане е плод на политически интриги и чиновнически кариеризъм. Почти всичко учено в училище е резултат на едностранчивите съчинения и историческото инженерство на тази школа. Историята, че българите сме доведени на Балканите от Аспарух и от далеч, е недоказан мит.

Тази отдавна разработена версия, преди 100-200 години приемат наготово за свой шаблон и налагат повечето официални историци на Великите сили и до днес. Раковски - един от най-големите наши историци пише: Това племе или голям род, познато в елинската стара повестност под общото и обширно народно име пеласги, не е друго освен българи, изкривено от гръцките описатели поради недостатката на езика им. (Че гръцките описатели много странни речи писани с „б“ са писали с „п“ върху това можеме наведе много примери. Отечеството Александра Македонскаго, кое се е съхранило и до днес в правото си наименование Бела или Белица, тии са го писали в старост Пелла, а днес Мпелитса. Тъй и множество други.“ Че пеласгите и траките са един и същ народ е мнение на редица наши и чужди учени - Ал. Фол, Вл. Георгиев, В. Дюруй и др.

Според Херодот-І-57: „атическият (предгръцки) народ бил пеласгийски“. Това е един свят от родствени народи на Балканите и Анатолия, с развита цивилизация и култура, които очароват и грабват гръцките пришълци. До такава степен, че гърците пожелават повече от всичко да ги притежават - и да направят местната култура своя. Те добиват фикс-идея - да усвоят тази цивилизация и буквално да я откраднат от местните жители. Започват с възхищение от „пеласгите“ и ги наричат „богоподобни“, заради всичко което виждат у тях. Дори в гръцката митология им „дават“ най-благородния произход - от „Пеласг - син на самия Зевс“. След време обаче ревността им срещу местното население стига до там, че тези, на които по-рано са казвали „богоподобни“, покъсно започват да наричат „траки“ - в гръцкия език обидна дума - буквално „варвари“, „диваци“, „чужденци“, „неелини“. И им отричат правото да имат каквото и да е общо с т.нар. „елинска култура“. Последвала Византийската преработка на БълДревно изображение на борци от гарската история. остров Тера с чубмаси и перчеми

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Рибар от о-в Тера с чумбас - плитка и перчем В българските села до преди 100 години още са се носели чумбаси /пеласгийски перчем и опашка/. А според акад. Владимир Георгиев трако-пеласгийския език е говорен в Юго-Източна Европа още от Неолита. Йоан Цеца казва ясно: „Пеоните са българи“, а за мирмидонците Йоан Малала, творил в VII век, твърди безусловно, че са българи. ПЕЛАСГИ, ТРАКИ И МАКЕДОНЦИ СА ЕДИН И СЪЩ НАРОД.


Pravo na svoboden izbor broi5  
Read more
Read more
Similar to
Popular now
Just for you