Page 1

Приказка за Бялата Пеперуда и Хибискусовия Щурец


АННАЕЛ ПРИКАЗКА ЗА БЯЛАТА ПЕПЕРУДА И

ХИБИСКУСОВИЯ ЩУРЕЦ

T H REE A C ORNS P UBLI SHI NG Adelaide, 2013


Настоящата приказка разказва интересна и вълнуваща история за една малка Бяла Пеперуда, която минава през живота събирайки нектара на Мъдростта. С помощта и неугасимата любов на Слънчевото Дете тя преодолява всички препятствия и изпитания по своя път, за да превърне сънищата си в реалност и да помогне на своя добър приятел Хибискусовия Щурец да си възрасти криле. Книгата е илюстрирана с детайли от картини на автора. Макар и създадени като отделни творби със свой собствен живот и съдба, тези образи са сродни с идеите на приказката. Three Acorns Publishing

Copyright © Аннаел (Анелия Павлова), 2013 - 2014 Всички права запазени www.annael.com Three Acorns Publishing, Adelaide ISBN 978-0-9871805-2-0


1 Имаше една малка Бяла Пеперуда, която обичаше да дава въздушни целувки. Най-често ги получаваше Щурецът от хибискусовия храст. Всяка сутрин, а също и вечер, преди да залезе слънцето и преди да започне нощният концерт, тя идваше, облъхвайки лицето му с крилете си и го покриваше с въздушни целувки. Щурецът седеше притихнал, сърцето му щастливо трепкаше и нему се струваше, че не целувки, а звезди се докосват до страните му... Една вечер, когато той настройваше внимателно своята цигулка, Бялата Пеперуда кацна до него и прошепна: „Не трябва да ти давам толкова много целувки! Вятърът ще види и ще пожелае да вземе участие в нашата игра и тогава, кой знае накъде ще те отнесе неговият мощен дъх. Предполагам – продължи тя, – че най-голяма е вероятността да се намериш върху старата круша... Но ти нямаш криле! Ах, колко дълго, дълго ще трябва да чакаш, за да узрее един от нейните сладки, жълти плодове, та когато някой от тях реши да падне на земята, да се хванеш здраво за него и да се приземиш отново...” Щурецът отвърна: „За мен ще е най-добре да си възрастя криле. Така ще бъдем винаги заедно и аз ще мога да получавам твоите прелестни целувки – без да се страхуваме – нито ти, нито аз.” 3


След като каза тези думи, той извади цигулката, засвири и запя вдъхновено следната странновата песен:

Малка Пеперуда Бяла, от Небето прилетяла. Тя е истински поет, в образ весел и напет, винаги с добро сърце и усмихнато лице. Грешките си тя изтрива и с целувки ги покрива.

4


2 Когато един топъл летен следобед Бялата Пеперуда беше полегнала върху розовото мушкато, тя заспа и сън се яви – небето беше синьо и ясно, само един малък облак висеше като бяло балонче. Този облак се разтвори бавно, сякаш разцъфтяващо цвете, и от центъра му, там където обикновено стърчат тичинките, надникна Слънчевото Дете. То се усмихна щастливо и погледна право към Бялата Пеперуда. След това от ръцете му се посипа сребрист прашец и златни парченца светлина. Те образуваха безброй тънки, пеещи форми, които танцуваха с неизказана грациозност и се издигаха бавно нагоре, превръщайки се в многоцветни звезди. Всяка звезда държеше в ръцете си звук и всеки звук имаше свой собствен неповторим цвят. Те се подреждаха, заставайки една над друга, и накрая, арката на дъга проблясна сред тях – истнска пъстра корона! Тиха, нежна мелодия изпълни пространството и като огромна топла дреха покри земята... „Ах – помисли си Бялата Пеперуда, – какъв прекрасен сън! Не бих искала да свършва никога...” „О, разбира се – нежно прозвуча гласът на Слънчевото Дете, – това може да 5


стане много лесно. Но ти ще трябва да извършиш няколко неща и най-важното – нужно е да си много съсредоточена и съвсем, ама съвсем не трябва да се страхуваш!” „Разбира се, разбира се! – извика Пеперудата. – Какви са тези няколко неща?“ „Хм, хм... колко си припряна, и как само бързаш... – промълви Слънчевото Дете. – Много се надявам да успееш в това начинание, защото не само сънят ти ще продължи, превръщайки се в реалност, но така ще можеш да помогнеш и на твоя добър приятел, Хибискусовия Щурец, да възрасти своите криле.” След тези думи Сънчевото Дете протегна една от светещите си ръце и каза тихо: „Ето, давам ти седем златни кошнички – напълни всяка от тях със зрънцата на сладкия прашец, който ще намериш върху цветята. Но внимавай! Цветята са различни... някои са добри, други не. Събирай прашец само от добрите! Също така, ще трябва да правиш това нощем, преди да се появи моята сестра Зората, защото само тогава красивите Утринни Феи слизат, за да танцуват и от дрехите им падат безброй златни капки, които после цветята превръщат в сладък прашец... Но преди това да стане, тоест, преди да се превърнат те в прашец, Малкият Дървесен Дух неуморно ги събира и после от тях изработва милиони желани примамки от най-различен вид. Разбира се, в никакъв случай той не трябва да те види, защото ако това стане, силен гняв ще обхване сърцето му и желанието му ще бъде да те хване и затвори в някой от неговите тайни обиталища. Той вярва, че тези златни капки са всичките негови, но това съвсем не е така... Освен това, моля те, не забравяй Вятъра, защото той е понякога приятен събеседник, но много често се превръща в пакостник, който носи неочаквани опасности... Ех, сама ще се увериш в думите ми. Очакват те много и найразлични изпитания и срещи... – въздъхна Слънчевото Дете с неприкрито съчувствие, внимателно прибавяйки, – всички полски Оси ще поискат да се запознаят с теб, защото от древни времена, както добре знаеш, те също събират сладък прашец, тъй като много го обичат, но уви, те правят това само за себе си, пък и съвсем нямат знания – нито за Нощта, нито за Утринните Феи. Ах, каква радост би ги обзела, ако можеха да научат тези тайни! Но ти трябва да пазиш мълчание! Докато кошничките не се напълнят със сладък прашец, изключително важно е да не произнасяш нито една дума! Те, обаче, не ще бъдат толкова взискателни към теб, защото обикновено са твърде заети да строят своите хартиени къщи. Отмини ги и не се обръщай назад! Когато събереш толкова прашец, че всички кошнички се напълнят до горе, скрий част от него във вътрешните стаи на твоя дом, за да чака там онези щастливи времена, когато ще можеш да поканиш всичките си приятели и да ги нагостиш добре. Разплети след това първите три кошнички и направи от тях прежда; после 6


изпреди красиви дрешки, в които да облечеш всичките си деца. Не пропускай нито едно от тях! А сладкият прашец, който ти остане, нека бъде твоята храна за през времето, когато ще настъпи Големият Глад. От сега да ти кажа – при теб ще дойдат твоите роднини – Бръмбарът, Зелената Гъсеница, Водното Конче, Калинката и Блатният Комар. Всички те ще поискат да си вземат от преждата и ще кажат: ‘Ние нямаме никакво време да предем и тъчем, много сме заети, а на теб защо ти е толкова много? Дай ни също и от сладкия прашец, дето го събра наскоро!’ Ала ти им кажи така: ‘Не, Слънчевото Дете ми повери тези кошнички и ми каза да събирам от нощния сладък прашец, но той не е за сега, а за друго време; също така ме научи да тъка и преда от блестящата прежда. То ме избра в моя сън. За вас е още твърде рано, нека почивката ви бъде спокойна’. О, как ще се разсърдят те, как ще те подгонят и как силно ще поискат да те накажат за тези думи, но ти не се спирай, а ги подмини бързо и най-важното – не се обръщай назад! Когато и това отмине, отиди при Щуреца от хибискусовия храст, твоя верен приятел. Може да ти се наложи да го търсиш, защото от чакане той навярно ще се е твърде изморил и отчаял. Но ти не губи време в напразни размишления, а полети право към старата круша. Там, на едно зелено листо, ще го откриеш и заедно с твоите въздушни целувки, предложи му малко от прашеца, за да се съвземе; след това отдели от преждата, с която изпреде дрешки за децата си, и казвам ти – нека с нея той възрасти своите криле!” „Това ли е всичко?” – попита плахо Бялата Пеперуда. „Не – отговори Слънчевото Дете, – не е всичко. Има още много неща, които ти и Щурецът ще трябва да сторите, но за това ще ти говоря в друг сън” – усмихна се То... Една синя звезда падна върху мушкатото и Пеперудата се пробуди. „Този сън беше дълъг – каза мъдро тя. – Вярвам, че ще го видя утре отново, отразен милиони пъти от Росната Капка, защото Слънчевото Дете винаги се грижи никой никога да не забравя неговите посещения.”

8


3 На другия ден Бялата Пеперуда наистина успя да види своя сън отново, отразен в безбройните огледалца на Росната Капка – накъдето и да се обърнеше, отвсякъде я гледаше Слънчевото Дете и се усмихваше окуражително. „Време е да започна с прашеца – помисли тя, твърдо решена да изпълни това, което бе заръчано. – Но цветята са толкова много – как бих могла да позная на кое от тях прашецът е медоносен, на кое – отровен? Защото, нали Слънчевото Дете каза, че има и такива цветя,чиито прашец не е добър... Ах, пък и през нощта е тъмно, как ще виждам?!” Пеперудата се замисли дълбоко. Пипалцата мърдаха напрегнато, крилцата потрепваха, но отговорът все не идваше... Обхвана я страх... Тогава погледът попадна върху първата кошничка, която изведнъж се оказа до дясното крило, а вътре в нея лежаха акуратно сгънати една в друга останалите шест. Без дори да си зададе въпроса как така кошничката е до нея и това сън ли е, или реалност, грабна я и тръгна. „Тази кошничка ще ми свети, тя ще е моят светилник“ – помисли уверено тя. И видя Бялата Пеперуда, че когато цветето не носеше в себе си медоносен прашец, кошничката потъмняваше, а когато цветето имаше в себе си медоносен 9


прашец, тя ставаше ярко-златиста. „Тази кошничка е вълшебна! – извика Пеперудата. – И другите също са вълшебни, да!” – те бяха се свили на дъното на първата и бяха станали невидими. „Наистина, Слънчевото Дете много добре обясни всичко, така че би следвало то да стане лесно!”

В този миг Вятърът духна и кошничката отлетя надалече, заедно с медоносния прашец, който се сипеше на всички страни... „Лесно, лесно, лесно...“ – повтори упорито Ехо. И не само това, но напорът на въздуха бе толкова силен, някой би казал – гневен, че крилете на Бялата Пеперуда не успяха да я удържат и тя се понесе право към устата на големия Сив Котарак, който се прозяваше от скука. „А – помисли изненадано той, – пристига моят обяд!” и побърза да затвори уста. И понеже беше твърде лаком, глътна Пеперудата цяла. Тя се намери в една неприятна, задушна тъмнина. Ужас я обхвана и тогава си спомни всички предупреждения на Слънчевото Дете – за разумността и съсредоточаването, за Вятъра, също и за Малкия Дървесен Дух. „Ах – изплака тя, – то не било толкова лесно... какво ще правя сега, какво ще правя! Навярно това е мястото, където Малкият Дървесен Дух затваря всички, които види да събират сладък прашец...” Горката Пеперуда, тя мислеше, че е пленница на Малкия Дървесен Дух. Нали всичко стана толкова бързо, а и не внимаваше особено, та не успя да разбере откъде дойде бедата... „Докато седя тук и няма кой да ме спаси, крилцата ми ще се измокрят – тюхкаше се тя, – няма да мога да летя... а може би и ще умра!” При тази студена мисъл, тя се разплака още по-силно и извика към Слънчевото Дете – да я спаси, ако това е възможно. От нейните сълзи Котаракът кихна силно, широко отваряйки устата си. Бялата Пеперуда излетя от там право нагоре и изведнъж усети как една топлина се разлива около нея. „Не мога да повярвам на очите си! – извика тя; пред нея, зад нея, над нея 10


и под нея, прегръщайки я, беше светлото лице на Слънчевото Дете! „Откъде дойде, как... какво стана?... Не разбирам! – промърмори тя все още напълно зашеметена. – Как така ме видя този Малък Дървесен Дух?! Аз много внимавах, но Вятърът изведнъж така се разгневи... не зная защо и тогава... ето, попаднах в едно ужасно и тъмно място! Колко съм объркана!“ Когато се намери отново върху удобните листенца на розовото мушкато и успя да погълне малко свежа дъждовна вода от тях, тя чу тихия, нежен глас на Слънчевото дете: „Не бой се! Винаги, когато си спомниш за мен, аз съм до теб и ще ти помагам! Но това беше Сивият Котарак, при когото те изпрати Вятърът. Все още не си срещала Малкия Дървесен Дух... То ще е едно голямо изпитание за теб, но ти бъди смела, защото това ще стане само когато си толкова силна, че вече ще си готова и за тази среща; пък и нали знаеш, че аз имам безброй много очи и все с някое от тях ще успея да те видя” – усмихна се шеговито Слънчевото Дете. Изтощена напълно, преди да потъне в непробуден сън, Пеперудата си каза: „Трябва да разкажа всичко това на Щуреца – как задачите на Слънчевото Дете са... много лесни... но, ах, единствено и само, когато си спомним и точно изпълним Неговите съвети...”

11


4 И ето, отново заваляха многоцветните звезди и звуците на чудната мелодия се изляха – просветна арката на дъгата и тънките ефирни форми пак затанцуваха, радвайки се на топлите слънчеви лъчи. Бялата Пеперуда извика от възторг: „Ето, ето, моят сън отново е тук и се превръща вече в реалност!“ Сърцето затуптя и тя сякаш полетя след бляскавите звезди, като се стремеше с всичка сила да достигне дъгата, но в следващия миг крилете се закачиха върху тънките жички на паяжината, която висеше между две клончета на върха на старата круша. „Ах – извика Бялата Пеперуда, – къде е моята блестяща слънчева кошничка!“ В този миг някой каза с дълбок и тих глас: „Знаеш ли, аз съм твой далечен братовчед! Колко добре е, че не съм гладен, ти имаш голям късмет, иначе нямаше да мога да си спомня тази връзка между теб и мен.“ „Кой е пък сега това? – стресната, попита Бялата Пеперуда. „Нима не ме познаваш... колко жалко! Навярно си гладна и затова не можеш да си спомниш” – каза Паякът. За него всичко се съотнасяше и измерваше със силата на глада. В този миг Вятърът отново духна силно и отлепи нежните крилца на Бялата Пеперуда от сребристите, коварни жички. Тя нямаше дори време – за кой ли път – да разбере как стана всичко, което стана, и сякаш по инерция, след няколко минути кацна върху една голяма червена роза. „Крайно време е да започна да разбирам, съзнателно да разбирам всичко, което става с мен...“ Тази мисъл не даваше покой. В този момент тихо бръмчене образува малки бързеи из въздуха и една Пчела, с красиви прозрачни крилца и мъхнато кафяво коремче, постави блестящата слънчева кошничка до дясното крило на Бялата Пеперуда. „Нищо особено не става с теб – каза Пчелата, – ето твоята 12


кошничка. Ти още не си се научила да разпознаваш опасностите в този земен свят, нищо повече. А това е, защото когато летиш нагоре, всички корени стават сенки, а пък клоните се превръщат в цветя, които отлитат заедно с теб към небето. Там Вятърът ги претворява отново и те вече дори не са цветя, а огромни бели облаци; щом потъмнеят, то значи, готови са да родят безброй росни капки. В тях ти видя своя сън. Но аз имам предложение за теб – ела при моя народ, ела и виж как живеем. Ще бъдеш наша гостенка, но същевременно ще учиш как да събираш сладкия прашец и как да се предпазваш от беди.“ „О – извика Бялата Пеперуда възторжено, – благодаря ти, разбира се, че искам да бъда ваша гостенка! Толкова е щедро това предложение! А кога ще бъде това?“ “Още сега, ако такова е желанието ти – каза Пчелата. – Не ти е нужен никакъв багаж. Всичко необходимо ще получиш, когато пристигнем.” И потеглиха двете малки крилати същества. Въздухът бе кристален и чист, цветята пееха своята пъстра лятна песен и чашките им щастливо се усмихваха от всички ъгли на ливадата.

5 „Цветята са моите деца” – заяви една от Утринните Феи, която беше застанала на входа на огромния пчелен кошер. Тя бе Фея на Растежа. Тялото беше прозрачно, светло и за Бялата Пеперуда беше трудно да различи точния му цвят, тъй като беше нощ, и тъмните сенки, които хвърляха дърветата наоколо, покриваха всичко. „И понеже е така – продължи Феята, – аз искам от всички вас да сте особено внимателни, защото нито едно с едно не си приличат.” Тя говореше тихо, но ясно и отчетливо. Всички се бяха подредили в редици – най-напред, изящна и величествена, стоеше с красивия си скиптър Царицата Майка, след нея всички главни велможи, след тях – работничките, после войниците, които се грижеха за спокойствието и реда, и най-накрая беше застанала Бялата Пеперуда. Това беше нейната първа нощ с пчелите, нейният пръв урок по събиране на сладък, медоносен прашец и вълнението беше голямо. Нейната нова приятелка, Пчелата, наречена Мъхнатка, каза: „Всяка нощ ние имаме различни уроци и различни са Утринните Феи, които идват при нас, за да ни обучават. Много е важно да разберем техните думи, а след това всяка от нас прилага така, както е приела. Имаме пълна свобода, обаче, има също и едно общо правило, което ти също си длъжна да спазваш. И то е – никога 13


не се доближавай до къщата на Малкия Дървесен Дух и също – никога не се доближавай до езерото на Фалшивата Нимфа.” „Къде е тази къща? Къде е това езеро? – попита Пеперудата. – Слънчевото Дете ме предупреди отдавна за Малкия Дървесен Дух, ала аз нищо още не зная за него, нито за Фалшивата Нимфа...“ „Малкият Дървесен Дух не е сам – предпазливо допълни Пчелата, – неговите прислужници са навсякъде. Те са, които садят отровни цветя и непрекъснато си присвояват капките, които се превръщат в медоносен прашец. А неговата къща, където той живее, е просто една купчина пръст, с много дупки-врати, страшно място е това... Ала тя е скрита, невидима за света и можеш да я разпознаеш едва когато минеш край желязната врата на забравените сънища. Там ще трябва да се завъртиш в кръг, след това, да размахаш силно криле, пък после да се почешеш тук и там... това са все още само знаци, разбира се. Има и други неща, които ще те отведат в това страшно място, но е по-добре да не ти казвам нищо повече за сега.” „Ах, да, и още, Фалшивата Нимфа – продължи Пчелата, – ако решиш да се издигнеш към Планината, където всичко има определена и застинала форма, миризма и вкус, където дори Вятърът е рядък гост, защото, както знаеш, той никак не обича формите да застиват, то преплуваш ли през сребърното езеро на тъмните сенки, пред теб ще застане красива девойка с дълги коси. Но това е само една чудно изработена маска, защото всъщност зад нея се крие Фалшивата Нимфа, която е много стара и доста грозна. Казват, че тя винаги предлага своите фалшиви ябълкови цветове, на които дори тичинките са отровни. Обзалагам се, че ще почувстваш силния парфюм, който идва от нейните дрехи. С него тя упоява всички неразумни пчели, които търсят медоносен прашец по тези места. Ах, те почти никога не се завръщат...“ „О – прошепна Бялата Пеперуда, – това може да подплаши и най-смелия юнак... Но ти не ми казваш нищо за това, как мога да се предпазя от тези две злини, дето дебнат тук и там?” „Трябва да разпознаваш цветята – с възможно най-сериозен глас заяви Пчелата. – Kогато се научиш да правиш това, тогава ще можеш да се предпазваш и от всяка злина. Но ако наистина искаш да узнаеш цялата мъдрост на живота, в която са заключени различни и отбрани тайни, ще трябва да помолиш някоя от Утринните Феи да те отведе при Посветения във всички тайни Мъдрец. Неговият дом е на онзи заснежен връх в далечината. Пътят е много дълъг, тесен и много труден, не знам дали ще издържиш... Малко са тези, които успяват.” „И аз не знам... все още – помисли си Бялата Пеперуда и продължи на глас, – но много бих искала да науча колкото се може повече неща. Нали за това съм тук.” „Това е добре, желанието, което имаш, ще бъде задоволено, но са нужни 14


усилия.” Изведнъж от очите на Пчелата сякаш надникна лицето на Слънчевото Дете. Пеперудата смаяно извика и плесна с ръце. Един перест златист облак се спусна върху кошера и из въздуха се понесе кристалната фигура на Росната Капка, в ръцете сияеше седемцветна дъга. Милиарди огледалца се изтърколиха сред тревите и върху спящите главички на цветята, а Росната Капка изля в устните на всяко от тях по един миниатюрен воден елмаз. Една от пчелите носеше малка светеща арфа под крилото си, извади я и докосна тънките струни. „Бзз-нн, бзз-нн.“ „Чик-чик“ – трепна сред храстите малка птичка. Росната Капка отново поръси своите диамантени огледалца и Пеперудата я чу да пее: Красиво падат капките красиви, земята със дъги покриват; като цветя от облаци родени, обличат дрехи позлатени! И всички радостни танцуват, в небето образи рисуват; от слънцето с любов приети превръщат се в лъчи и светят...

6 „Хей, приятели!“ – това беше гласът на Утринната Фея. Едва сега Бялата Пеперуда успя да зърне цвета на нейното облекло, тъй като лунните лъчи услужливо струяха върху него. „Каква прелестна одежда! – извика тя. – Никога не съм виждала такава!” – преливащи сини, зелени, розови светлини се прегръщаха, и разпръскваха върху бледи пулсиращи портокалови звезди; но най-странното беше, че нищо в тази величествена и прекрасна фигура не притежаваше очертания; формите се меняха непрекъснато, в зависимост от това, какъв цвят преобладаваше. А всеки цвят създаваше своя, неповторима форма и тази форма не оставаше неподвижна нито за миг. Лицето на Феята също се менеше и приемаше найразлични изражения – ту безметежно, ту съсредоточено и задълбочено, ту пък весело и много изящно. Всички тези изражения бяха кое от кое по-красиво, вдъхновено и същевременно безкрайно добронамерено. Бялата Пеперуда прехласнато и възторжено наблюдаваше тази небивала феерия, като напълно забрави целия свят. „Трябва да побързаме – със сладък глас промълви Феята, а дрехата 16


стана снежно-бяла, препасана с тънко златно коланче, а лицето – сериозно и взискателно. – Скоро ще изгрее Зората и сладкият прашец ще се стопи.“ Все още зашеметена от гледката с фееричното облекло, Пеперудата остана безмълвна и неподвижна, но Пчелата я дръпна за крилото и те полетяха следвайки блестящите следи от стъпките на Утринната Фея. „Върви до мен – извика Пчелата, – прави това, което правя аз!” Тя кацваше за малко върху жълтите цветя, които растяха под хълма до кошера, и потъвайки сред тичинките, с голяма бързина събираше сладък прашец. Цветята грееха като малки жълти слънца и щастливо се усмихваха с меките си жълти устни. Всички те бяха стари познайници на Мъхнатка и всеки път, когато спираше при някое от тях, тя радостно го приветстваше и благодареше за оказаното гостоприемство. Навсякъде цареше хармония и чувство на обич и доверие. Пеперудата се стараеше с всичка сила да следва примера на Пчелата, но понеже беше неопитна, много пъти се препъваше и падаше, докато накрая изтощена поседна върху една от тичинките, за да си поеме дъх... Ала тук отново я чакаше изненада – скрит сред листата спеше огромен зелен бръмбар. Върху главата му, килнат на една страна, лежеше красив венец от малки сини незабравки. Той хъркаше силно, отдаден напълно на своите приказни сънища, но точно когато искаше да се обърне на другата страна, се събуди внезапно и ококори изпъкналите си като лупи очи. Бялата Пеперуда подскочи и се приготви да отлети, но той я видя и извика: „О, пре-е-елестна, пре-е-елестна девойко, не си отивай, постой, толкова искам да ти разкажа един от моите незабравими сънища! Току що идвам от далечната Лунна страна... Никога не съм виждал по-красива девойка от теб!” – прибави той и скръсти косматите си ръце върху гърдите; това трябва да беше жест на подчертано преклонение пред чудна красота. Поласкана, тя погледна кокетно към него и попита: „А какво е твоето име?” „О, моето име – повтори той и се почеса по врата, – аз имам много имена... Навярно най-хубавото от всички тях е името Гриндобалдо, да, Гриндобалдо от Зелената Луна. Аз съм поет и винаги се крия зад моите псевдоними, защото за един истински поет не е важно името, но това, което той е създал, нали.“ „Съгласна съм напълно! – поклати глава Пеперудата. – Толкова често се срещат поети, които мислят само за слава. Има стихове, които са така посредствени, но Ехо понякога ги повтаря многократно! А пък Ехо е като онези птици с пъстри пера, които живеят в далечните топли страни, наричат ги „папагали“. Навярно и ти си чувал за тях. Те повтарят много пъти всичко, което чуят.“ „Ти си не само красива, но и много учена!“ – галантно каза Гриндобалдо и грациозно направи пирует, за да я впечатли. „Не, не – измърмори тя, – за тези неща аз само съм чувала. Лястовицата ги разказваше, нали тя често пътува...“ „Няма значение – извика бръмбарът, – важна е идеята! За мен е ясно, че ти 17


си ценител на истинската поезия и на истинското изкуство! Именно затова съм така силно изкушен да ти разкажа своя сън за Зелената Луна, откъдето идвам – там всичко живее в красиви поетични форми и всички жители се изразяват поетично.” Бялата Пеперуда не успя дори да отговори, когато неочаквано долетя Мъхнатка. „А-ах, ето къде си била! А аз те търсих, търсих и не знаех какво е станало с теб, но Феята ми каза къде си. Какво правиш тук? А този приятел кой е?“ Бялата Пеперуда извика: „О, това е Гриндобалдо от Зелената Луна. Той е велик поет, тъкмо се готвеше да ми разкаже най-красивия си сън.“ „На вашите заповеди, госпожо! – театрално се поклони бръмбарът и при това движение венецът с незабравки се изхлузи от главата му. – Aко желаете, и вие можете да чуете разказа за моя сън. Всичко е в поетичен и изящен стил“ – продължи той, като бързо се наведе, изкусно връщайки венеца на предишното му място. Пеперудата обаче успя да види, че той беше напълно плешив и само два зелени косъма стърчаха като антени от двете страни над ушите му. Този комичен епизод, разбира се, не наруши ни най-малко нейната симпатия към бръмбара, нито нейния ентусиазъм и желание да чуе Лунния му сън. „О-о, не, приятелю, нямам никакво време за това, може би някой друг път – делово каза Пчелата и нетърпеливо погледна към своята приятелка. – Феята ни очаква“ – допълни тя. „Аз бих могъл да ви придружа – отбеляза внимателно Гриндобалдо, – може би Феята, за която спомена, ще се зарадва да види един истински поет“ – не без гордост в гласа каза той. „Моля те, Пчеличке, нека Гриндобалдо дойде с нас!“ – примоли се Бялата Пеперуда. „Е, добре, нека дойде и той“ – съгласи се Пчелата великодушно и тримата се отправиха дружно към големия кошер в края на ливадата.

18


7 Всички ги очакваха с нетърпение, единственно Феята стоеше кротко и от нея се излъчваше тишина и спокойствие. От дрехата все така струеше снежно-бяла светлина, а коланчето блестеше златисто заедно с първите слънчеви лъчи, които трепкаха по листата на дърветата. Крилете на Феята се движеха и люшкаха, сякаш размърдвани от полъха на кротък вятър. Наближаваше времето, когато тя трябваше да ги напусне и да се прибере в своя далечен Звезден Дом. Нейната мисия за тази нощ бе приключила и някоя от нейните сестри, от друга Звездна Фамилия, щеше да посети кошера следната нощ. Хорът на птиците бе започнал вече своята репетиция – чуваха се отделни гласове на ранобудни участници в утринната Любовна Симфония. Мъхнатка, Бялата Пеперуда и Гриндобалдо от Зелената Луна, запъхтени от бързане, застанаха най-отзад сред множеството работливи пчели. Феята се усмихна и каза: „Ето, сега сме всички заедно събрани, мога да предам спокойно на Царицата Майка златната чаша с всички сладки капки, които ще имате за Правила през нощта, когато ще посещавате цветята, а също и през деня, когато ще почивате. Те ще ви помагат и във вашата подготовка за всички следващи нощи. Обучението продължава непрестанно и събирането на сладък прашец е основното занимание тук, макар че това само на малцина е известно – завърши тя. – Ако някой има въпроси, ще трябва да ги зададе когато заспива. Така ще 19


му бъде отговорено, малко преди да се събуди.“ „Аз имам един въпрос – прозвуча гласът на Бялата Пеперуда, – може ли да представя своя нов приятел, Гриндобалдо? Той е велик поет и желае да разкаже интересни сънища поетично!“ Всички ужасено погледнаха към Бялата Пеперуда. Едно от най-строгите правила беше да не се задават безразборно въпроси. В настъпилото напрегнато мълчание се чуваха само отделните музикални гами, вземани от някои птици. Дори Вятърът беше притихнал и надничаше от близките храсти в любопитно очакване. Феята изглеждаше все така напълно спокойна и тиха. Тя погледна към тримата, от които най-притеснена изглеждаше, разбира се, Пчелата Мъхнатка, която добре знаеше всички правила, и се чувстваше донякъде виновна за така създалата се ситуация. „Не се безпокойте, приятели! – каза добродушно Феята. – Всяко правило има изключения, макар че тези изключения не винаги са много. Ето, за всички ще кажа: има въпроси обикновени, има и въпроси необикновени. Ние тук имаме пред вид необикновените въпроси. А въпросът на Бялата Пеперуда беше обикновен. Затова той се явява изключение от нашето строго правило и може да получи своя отговор веднага.“ Феята погледна насъбралите се смутени крилатковци с усмивка и прибави, като се обърна към Бялата Пеперуда: „Отговорът на твоя въпрос е: да, разбира се, нека Гриндобалдо стане новият гост, но преди да ни разкаже своите сънища, той ще трябва да се научи, като всички останали от кошера, да събира сладък прашец и да не се никак излежава лениво по цяла нощ!“ При този сравнително строг отговор Гриндобалдо придоби тъжен и унил вид, а Бялата Пеперуда се зарадва, че все пак не е направила толкова голяма грешка, както се стори на всички, защото ето, Феята каза – има въпроси обикновени, има и въпроси необикновени. На необикновените въпроси се отговаря непременно след време, а обикновените може да получат отговора си веднага. Слънцето вече изгряваше и ярката му, изпълнена със светлина корона, могъщо пълнеше хоризонта с розови и огнено-оранжеви стрели, които пронизваха всичко по пътя си. Ето че беше минала първата нощ сред пчелите за Бялата Пеперуда. Тя, Гриндобалдо и тяхната приятелка и придружителка, Мъхнатка, влязоха в един от коридорите на кошера и там, сред многобройните стаи, беше отделена стаята за гости. Бе топло и сладка миризма се носеше навсякъде. Тримата, изтощени напълно от преживяванията се отпуснаха върху меките нарове, приготвени за тях от грижещите се вътрешни пчели. Бялата Пеперуда поглади челото си и затвори очи... „Ах – въздъхна тя, – колко още имам да уча, кога ли ще мога да кажа, че е време да видя Хибискусовия Щурец?... Първата кошничка е вече напълнена, остават още шест...” Очите натежаха и тя потъна в непробуден сън. 20


8 Зелената Луна надникна срамежливо под лъчистата шапка на огромен облак, който се носеше с голяма бързина към далечния хоризонт. На полянката пред кошера две по две танцуваха, покрити с прозрачни наметала, миниатюрни водни Принцеси, които сякаш избликваха изпод земята. На главите си те носеха златни коронки, посипани с елмазни росни капки. От дърветата изскочиха едно по едно Музикални Джуджета, които повече приличаха на красиви деца, отколкото на джуджета. Бяха облечени с много странно облекло – цялото греещо от зелени светлини, преливащи във всички отсенки на този цвят. Всяко от тези същества държеше в ръце музикален инструмент, подобен на флейта. Чудна музика се понесе над заспалата полянка. Бялата Пеперуда изненадано отбеляза, че дърветата вече не бяха така пълни с живот, както през деня, а изведнъж бяха заприличали на неподвижни, притихнали статуи. „Да – помисли си тя, – в същност, това са къщичките на красивите Музикални Джуджета. През деня те ги обживяват, но се крият в тях и никой не ги вижда!“ Тази мисъл я изпълни с вълнение, защото бе едно откритие за нея. „Колко са оригинални тези джуджета, да изберат за свой дом дърветата... – рече си тя, малко озадачена от техния необичаен вкус. – Убедена съм, че освен да спят там през деня, друго те не биха могли да правят. Нали някъде беше написано, че те идват от Слънцето, но къде, къде беше написано това?“ – продължаваше да размишлява тя. Часът трябва да беше към дванадесет полунощ, когато сякаш светкавица блесна и от един ниско паднал облак се спусна светещата фигура на новата Утринна Фея. Всички камбанки от лехата със сините цветчета зазвъняха радостно и подканяха работните пчели да се събудят. Музикалните Джуджета още по-красиво и усърдно засвириха с чудните си флейти... Беше време за събиране на сладък прашец. Бялата Пеперуда взе втората кошничка и погледна с готовност към Феята. Ах, новата Утринна Фея беше напълно различна от предишната! Тя бе Фея 21


на Любовта. Дрехата беше изтъкана от розови слънчеви лъчи, крилете просветваха изпълнени с безброй многоцветни слънца. Тя носеше златна лира в ръцете си и прелестните пръсти се движеха уверено по тънките струни. Не беше нужно да казва каквото и да е – нейната песен сама говореше: Светлина живее в Любовта – всеки лъч донася красота; тази красота небесна аз възпявам в свойте песни. „Тази е Любовната Фея – прошепна Гриндобалдо на ухото на Бялата Пеперуда. – Чувал съм за нея от Чистите Лунни Кристали, които са я виждали да пее още по-красиви песни за Любовта.” „О – прошепна в отговор Пеперудата, – толкова е красива, а и каква нежна песен! Разкажи ми още за нея, също и за твоите спомени от Зелената Луна. Кажи ми, Гриндобалдо, ще видя ли някога и аз тази твоя Зелена Луна? Там ли живее Любовната Фея?“ „Хе-е-ей – притеснено извика бръмбарът, – почакай малко! Толкова много и все трудни въпроси! Ще ми е нужно цяла година да помисля, за да ти отговоря, защото аз обичам точните отговори.“ „Извини ме, приятелю” – прошепна Пеперудата. Нямаше време за повече разговори, трябваше да следват Феята, която след като спря да пее и свири, обгърна всички с поглед, изпълнен с толкова силна обич, че сякаш приятна топлина обля телцата им, и те радостно и ободрено се спогледаха, и вече бяха напълно готови за нелесните нощни занятия. Бялата Пеперуда, Пчелата, наречена Мъхнатка и Гриндобалдо също приготвиха своите кошнички. „Мили мои – прозвуча сладкият глас на Любовната Фея, – тази нощ е особено важна, защото Малкият Дървесен Дух се закани, че ще изпрати хиляди свои прислужници – щипалки, стоножки и всякакви подземни буболечки, за да ни попречи в събирането на сладък прашец. Спазвайте пътя и не се отклонявайте нито вдясно, нито вляво! В края на кристалната гора, където живее Отшелникът Сфинкс има едно малко изворче – там можем да си починем за кратко. Сфинксът е доста учтив, но понеже живее в продължителна самота, той е станал мълчалив и крайно предпазлив! Освен това, напълно е забравил откъде идва и кой е всъщност, така че всичките му усилия са насочени към това – да си припомни. Убедена съм, когато се появите, радостта му ще бъде голяма! Не бих искала да ви отегчавам със съвети, но съм сигурна, че не бих ограничила свободата ви, ако ви предупредя – не очаквайте Отшелникът Сфинкс да отговори на всеки ваш въпрос, само защото формата, в която той е избрал да живее, е толкова сложна.” 23


След тези думи, Тя полетя устремно нагоре и целият рояк с тихо бръмчене я последва. Звездите изпратиха хиляди целувки към работливите крилатковци. Гриндобалдо, пъшкайки, се спря пред едно грамадно бяло цвете, чиито тичинки бяха силно натежали от сладък прашец. Той беше толкова амбициран да събере колкото може повече сладък прашец, че изобщо не мислеше нито за Отшелника Сфинкс, нито за предупреждението на Любовната Фея относно намеренията на Малкия Дървесен Дух. И точно когато той посегна да стръска малко прашец в кошничката си, сякаш от нищото изскочи една Черна Буболечка и се впи с острите си зъби в едното му крило. Бръмбарът извика от болка и изненада, но съвсем не загуби самообладание, което, разбира се, му правеше чест! Със светкавична бързина, той изрече няколко странни думи, издавайки устни, силно духна с тях и буболечката изплашено побягна. Гриндобалдо победоносно изтича след нея, но не можа да я догони, а се препъна в тънките стъбла на тичинките и премятайки се няколко пъти, успя да се задържи точно в края на последния бял лист. Пеперудата се издигна над него и пърхайки с крилца, го придърпа по-навътре; Мъхнатака, задълбочена в събиране на сладък прашец, не беше дори забелязала Гриндобалдовото геройство. „Как си, приятелю?“ – съчувствено извика Бялата Пеперуда. „Всичко е наред!“ – успокои я той, отупвайки внимателно крилото си, където го бе ухапала буболечката. „Какво стана?“ – притича и Мъхнатка. „О, нищо, само една малка, черна буболечка...“ – отговори Гриндобалдо. „Ти си много смел!“ – похвали го Пеперудата и от тези думи двете зелени пипала на главата му щръкнаха победоносно, а грамадните му лупести очи засияха като две капки утринна роса. „Не че аз бях смел – поясни той, – но моята памет успя да ми даде своевременна помощ! Точно когато се нуждаех най-много!“ „Да, да, аз чух как ти каза думи, от които буболечката побягна силно уплашена!” – извика Бялата Пеперуда. „Какви са тези думи?“ – попита Пчелата. „Е, не мога да ти кажа, те са тайни думи. Зная ги от времето, когато живеех на Зелената Луна“ – отговори Гриндобалдо. „Понякога Зелената Луна особено силно свети и тази нейна светлина се разлива навсякъде; пък за тези, които помнят мъдростта , идва и своевременна помощ в трудни моменти. Това каза веднъж една от Утринните Феи“ – прошепна Мъхнатка изпълнена с чувство на преклонение пред тази неизказана Мъдрост, за която, разбира се, само бе чувала. „Мъдростта е най-важното оръжие за всеки разумен бръмбар! – извика Гриндобалдо. – Но има една още по-велика мъдрост от тази на Зелената Луна. И това е Мъдростта, която живее заедно със Слънчевото Дете. Тя е всъщност 24


неговата многоуважавана Майка. Нарича се Хохма – добави той. – Веднъж, когато минавах край един старинен замък, целият покрит с мъх, защото всички замъци на Зелената Луна са все такива – покрити с мъх, чух някой да пее тихо. Полетях нагоре към един от прозорците, откъдето ми се струваше, че идва звукът. Когато много внимателно, криейки се зад една от решетките, погледнах вътре, видях едно малко момченце. В ръцете си то държеше грамадна книга, беше навело глава и както добре бях чул, пееше, и неговата песен пълнеше душата ми... В един момент то остави книгата настрана и започна да свири на малка златна флейта. Мелодията беше непозната за мен, както можете да си представите, а и песента, която то пееше, едва можеше да се разбере. Ако паметта ми не ми изневерява, думите бяха такива: Мъдростта расте в цветята, с изворите тя извира, сутрин свети във росата, с вятъра танцува, свири. Тя прегръща и звездите – те са нейните сестри; на вселената в реките тя се влива и стру . Всички ширини са нейни – изток, запад, север, юг. Тя Царица е идейна също на Луната, тук! Името ще открия – тя нарича се Соф я! Когато свърши да свири и пее, момченцето радостно извика, плесна с ръце и се затича навън. Аз полетях след него, толкова бързо, колкото ме държаха крилете ми. Знаете добре, че един стар бръмбар като мен, не може да лети твърде бързо. Когато заобиколих замъка, момченцето го нямаше вече, беше се сякаш стопило и изчезнало! Но там на хоризонта, където лунните светулки често се събират, за да разискват интересни и важни въпроси, блестеше Лицето на Слънчевото Дете! Малко под него видях, като в огледало, отразено лицето на малкото момченце от стария замък! Върху косите му светеше венец, на който пишеше със златни букви – Хохма. Обаче, за мое най-голямо учудване, това не беше вече лице на малко дете, а на красив, с много благородна осанка, млад момък! Каква прелестна картина беше това, и колко необичайна...” Замислена, Бялата Пеперуда с носталгия си спомни онези чудни мигове, 25


когато тя можеше да разговаря със Слънчевото Дете и някак като от само себе си, очите се изпълниха със сълзи... Тя погледна нагоре към небето, което все още беше твърде тъмно, само звездите хвърляха светли лъчи, сякаш хиляди остри иглички, с които пробождаха безкрайното пространство и търпеливо шиеха тъмносинята дреха на Нощта. Желанието да поговори отново със Слънчевото Дете беше неизказано силно. Тя се взираше с очакване, напрягаше слуха си, но уви, тишина я обгръщаше – чуваше се само гласът на Гриндобалдо. „Мъдростта на Слънчевото Дете е безгранична!“ – възторжено продължаваше своя вдъхновен разказ той, а радостта му от това, че има запленени слушатели, го караше да бъде още по-обстоятелствен и многословен. „О, аз познавам Слънчевото Дете – тихо прошепна Бялата Пеперуда. – То е мой стар Приятел.“ „Неговата Мъдрост надминава всичко, което може да се научи от Зелената Луна – извика бръмбарът. – Убеден съм, че пред силата му се прекланя дори и Малкият Дървесен Дух“ – победоносно допълни той. „И аз мисля така! – отново промълви Бялата Пеперуда. – Няма никой на света, който да е като Слънчевото Дете!“ Сянката на Черната Буболечка се мярна за кратко из листата и пак изчезна. „Трябва да вървим, защото все още не сме свършили нищо“ – Мъхнатка излетя и другите двама след нея замислено се понесоха из свежия нощен въздух.

26


9 Вятърът носеше огромни водни талази, дъждът плющеше по листата на големите жълти цветя, кошерът сякаш се беше свил и съвсем беше потънал сред тях. Утрото полека се приближаваше, но все още беше съвсем тъмно. Всички, които събираха сладък прашец, трябваше да преустановят работата си поради дъжда. Любовната Фея беше покрила рояка треперещи пчели, заедно с тримата приятели, със своите огромни, блестящи криле. Под тях беше достатъчно топло и сухо. Една светкавица освети цялата полянка, а силният гръм след нея сякаш обяви началото на сватбено пиршество. Милиони капки се надпредварваха коя по-бързо да падне върху земята, а тревите ги прегръщаха и танцуваха с тях радостен танц. Заедно с капките, безброй тромпетни звуци изпълваха пространството и се сливаха със звуците на радостни гърмове; небето приличаше на огромна бляскава трапеза, около която величествено бяха насядали облаци в меки, бели дрехи... Когато дъждът най-после спря и небесните сватбари се разотидоха, роякът пчели също се разпръсна и Бялата Пеперуда остана сама със своите двама приятели. Любовната Фея ги приближи и попита: „Милички, имате ли 27


нужда от нещо, от някаква помощ – готова съм да сторя всичко за вас?“ Те се спогледаха и Мъхнатка, покланяйки се, каза: „Благодарим, но за сега се справяме.” Гриндобалдо изморено се отпусна върху мократа трева. Болеше го нахапаното крило, но той геройски понасяше това в мълчание. Феята го погледна внимателно и предложи: „Какво ще кажете за това – да отидем до кристалната гора при изворчето? Там ще можете да отпочинете и с нови сили да продължите своята работа?“ „Разбира се!” – извика Гриндобалдо и скочи с толкова енергия, че двете му спътнички подозрително го погледнаха – дали той е действително така уморен, както изглеждаше само преди една минута? Но Феята не измени никак своето загрижено лице и като го погали по болното крило, подкрепяйки го, полетя. Мъхнатка и Бялата Пеперуда полетяха след тях. Не след дълго пристигнаха на едно доста странно място – всичко беше някак квадратно, триъгълно, правоъгълно... Дървета имаше, но те приличаха повече на разчертани паралелепипеди, клоните им се „чупеха“ и отразяваха светлината в стотици разцветки, сякаш диаманти растяха по тях! Прозрачни листа звънтяха музикално и накъдето и да се отправеше погледът, все това се виждаше – кристални форми, преплитащи се една в друга. „Това трябва да е Кристалната гора“ – помислиха си и тримата едновременно. Чуваше се и пеене на птици, но после се оказа, че това е всъщност песента на малкия Извор, който бликаше в подножието на грамадна скала, върху чийто връх в лотосова поза седеше една много особена фигура – дълбоко замислена, почти спяща и цялата облечена в оранжева светлина...

28


„Ето, че пристигнахме – извика Феята, – разполагайте се! Тук можете да получите толкова енергия, колкото ви е нужно.” Но и тримата стояха неподвижни, може да се каже, подплашени. „От какво се страхувате – попита Феята, – нали съм с вас?” Тогава те започнаха да оглеждат с любопитство наоколо и изведнъж... се изпълниха с хиляди въпроси. Хиляди и хиляди въпроси пристигаха в умовете им на тълпи, и всеки искаше своя незабавен отговор. Очите им се вдигнаха към странната фигура върху скалата над Извора. „Хей – провикна се Гриндобалдо (нали той се отличаваше със своята смелост), – може ли да ти задам няколко въпроса?” Фигурата не помръдна, но едното око се отвори и погледна към тях надолу. „Кажи ми, приятелю, защо...“ В този миг Феята пристъпи към тях и каза: „Не е нужно, както ви беше казано, да задавате твърде много въпроси на Сфинкса. Най-добре е всеки от вас да зададе само един, но много важен и смислен въпрос. Тук живеят Гинилинки – кристални Същества, най-близките приятели на Сфинкса, негови вечни спътници, които много обичат да разпитват за хиляди неща, но не могат да правят това сами. Вие чувате техните въпроси, но си мислите, че са ваши. Това е една малка хитрост, която те прилагат към вас – Феята се усмихна. – Те мечтаят да се освободят от ограниченията на кристалите и да тръгнат по света, за да го разучават. Много са любознателни, но за сега това не им е позволено. Всъщност в реалността всички въпроси принадлежат на Сфинкса, а отговорите принадлежат на вас. На всеки, който иска да мине през Кристалната Гора, ще 29


му се дадат въпрси“ – загадъчно промълви Феята. Тримата се спогледаха озадачени и всеки от тях се отдаде на дълбоко размишление. Това беше доста трудна задача, обаче улеснението дойде при тях точно когато вече съвсем не знаеха как да я решат. Облечената в оранжева светлина фигура сякаш долетя от високата скала, на която седеше, и извика към тях: „Кои сте вие и накъде ви водят Душите ви?“ „Ами...“ – едновременно прошепнаха и тримата, но Сфинксът (защото това беше той), отново извика: „Зная, зная, вие сте множеството, което се е превърнало в живо цяло, но все още не е единство.” „А кой си ти?” – извика Гриндобалдо на свой ред. „Ах, моето име не съществува за света, от който идвате... Но може би тази песен би дала известна представа...“ – и той мелодично запя: Във незнайните пространства на Космични светове, съществува Мъдрост тайна, скрита в образ на дете. Тя е най-напред родена сред сестри от Светлина; вечна и непроменена, пълна с мир и красота. В нейната осанка свята се оглежда огнен лик; непозната за земята – там живее само миг... Ала името, с което Слънцето венец си вие и царува на небето в златна дреха, е... Соф я! „О-о, разбира се! – заподскача радостно Гриндобалдо. – Аз зная това Име! Но как се озова ти на тази скала? И кога напусна своя бащин дом? И все пак, какво е твоето име? И откъде знаеш за Соф я?“ – продължи да разпитва той с вълнение. „Аз съм този, който си и ти, но името ми все още не е Соф я. Моето име е Тайна.” „Не сме ли части от едно и също цяло, от една и съща Тайна? – промълви Гриндобалдо. – И не е ли тази Тайна Светлината? Но къде е затворена Светлината? – продължаваше да се измъчва той. – За мен тя живее само в зелените цветове, защото само там може да израсне, да стане по-голяма. А нали 30


в това е смисълът на живота – в непрестанния растеж и обновяване?“ „Не съм съгласна, не, никак не съм съгласна! – извика Мъхнатка, която до този момент беше потънала в мълчание. – Светлината живее само в жълтия цвят! Това е цветът на златото, а всеки знае, че златото е най-простият символ на светлината. А Светлината няма никаква нужда да расте или да се обновява, защото по начало тя е постоянна, определена и съвсем достатъчна. Тя е неизменна! Само си представете какво би станало, ако нарасне твърде много – несъмнено светът ще изгори!“ „Позволете и аз да се изкажа...“ – изправи се Бялата Пеперуда. Всички се обърнаха към нея. Лицето грееше, сърцето беше докрай изпълнено с незабравимия спомен за Слънчевото Дете. „Аз вярвам, че Светлината е прозрачна, чиста и бяла. Виждала съм я как се излъчва от Слънчевото Дете! Много е фина и същевременно, толкова силна! Тя взема най-различна големина – може да се смалява, а може и да се увеличава. Безкрайни са нейните възможности. Ще я сравня с чист диамант, от който струят многоцветни лъчи.” Сфинксът седеше тихо, очите му бяха притворени, беше очевидно потънал в своите мисли и сякаш този спор между тримата приятели изобщо не го засягаше. При споменаването на Слънчевото Дете обаче, очите му се отвориха широко и той сякаш се събуди от сън. „Слънчевото Дете! – извика той. – Разбира се, Слънчевото Дете! Не живее ли то в Светлината? Или може би Светлината живее в него?” Феята се усмихна: „Светлината е просто неговото тяло. Но всички вие сте напълно прави – всеки поотделно – защото Светлината носи в себе си всички цветове.” Гриндобалдо и Мъхнатка се прегърнаха, а Бялата Пеперуда щастливо се издигна нагоре и крилете , отразени от близките кристални храсти, засияха. „Да, цветовете са много важно нещо – продължи Феята. – Всеки цвят носи определена сила и Светлината има тази гъвкавост, да приема най-различни отсенки и тонове. Тя е също и най-изящният музикант! Светлината е вечна!“ Изворчето под скалата забълбука шумно и хиляди миниатюрни разноцветни Същества се понесоха над кристалните дървета. „Ах – промълви Феята, – тези песни на Светлината... Бих искала всички да можехте да ги чувате! Те са пълни с Любов!” „Може ли да чуем някоя от тях?“ – попита внимателно Сфинксът. „Понеже моите спътници отговориха на всички въпроси и така разрешиха една толкова важна задача – свободата на малките Гинилинки, ще ви изпея песента наречена „Коледна“ – тихо каза Феята. – Мисля, че тя ще бъде един добър завършек на днешната нощ.” Над кристалните дървета се извиси нейният красив глас, а всички Гинилинки танцуваха щастливо и изпълваха своите отражения в малкия извор с усмивки. 32


Във Светлини – искрящи и зелени, Душите ни са потопени. Трепти със син, неземен блясък Небесно Войнство – като пясък. Безбройни струни от води – обливат всичко със звезди! И в тъмносиня снежна нощ, във сила ражда се и в мощ на розовата нежна Благодат Син дългоочакван, Божий, Свят! Над него Ангели във бели дрехи, покрити с огнени доспехи, запяват песен на Любов! Изпълнени със благослов се реят думите красиви и по небето се разливат... Изгрява Слънцето червено със жива сила обновено! Възраства семето посято – от времена далечни, необятни. Летят, оглеждат се Душите във Образа на благ Спасител. Чрез Неговия Глас свещен, животът нов, преобразен, като Дъга от Светлина блести и ражда нови Светлини!

33


10 След дълбоко-философския разговор със Сфинкса, който впрочем след Коледната песен се беше оттеглил незабелязано, тримата, заедно с Любовната Фея, се насочиха към кошера. Всеки се беше задълбочил в собствените си мисли и чувства и така, в мълчание, летяха над уханните ливади. Беше топла лятна нощ и звездите се рояха като сребърни пчели, образувайки Млечния Път, величествено разгънал бляскавото си ветрило. Полека-лека на изток небосвода започна да избледнява и Феята, издигайки се също така постепенно нагоре, се превърна в лека, розова светлинка, която се топеше бързо. „До скоро!” – извика Тя, но само гласът прозвуча, а самата тя бе станала невидима вече. „До скоро!” – в един глас извикаха Пеперудата, Гриндобалдо и Мъхнатка. След като прибраха своите кошнички (за Бялата Пеперуда това беше втората кошничка, която даде Слънчевото Дете) в специалните складове на кошера, те се разположиха върху наровете в стаята за гости и Гриндобалдо пръв силно захърка. Болното му крило беше почти зараснало – Феята успешно го бе лекувала в Кристалната Гора. Точно когато умората галеше клепачите на Бялата Пеперуда, странно видение се появи пред нея и изгони съня... Няколко редици от различни цветя, подредени в шахматен ред, пееха упойващо, като тези, които бяха най-отпред, постепенно се смаляваха и снишаваха, сякаш приклякайки, а втората редичка стана по-отчетлива и се извиси над първата. След това, третата редичка взе надмощие, а първата съвсем изчезна.Третата редичка се състоеше от пъстри, необичайно красиви форми, които приличаха на цветя, но постепенно се преобразиха в облаци, които имаха безброй капки в своите тела. Сред цветята имаше и други, прилични на бурени, с малки черни и тъмно червени цветчета. Те бяха пръснати тук и там и ту растяха светкавично бързо, ту се смаляваха и потъваха надолу към земята, превръщайки се в пръст. Постепенно и бавно, многоформената и многообразна процесия буквално се изсипа в пространството от тишина и покри всичко със затихващи мелодични звуци... Когато Бялата Пеперуда се събуди, видението вече се разтапяше сякаш заедно с гаснещите слънчеви лъчи. Наближаваше поредната работна нощ и нашите приятели вече се събираха пред кошерите в очакване на новата Утринна Фея. Тя се появи внезапно, като че изникна от въздуха. Нейната дреха надминаваше по пищност и красота дори най-красивите цветя - цялата извезана със съзвездия и техните образи плуваха сред цветни феерии от светлини. Лицето на Феята беше толкова красиво и изящно, че множеството ранобудници направо затаи дъх. Тя извика със силен глас: „Днес ще победим всяка трудност чрез Думите! Те ще бъдат наш водач и наше оръжие. Освен това тези, които пожелаят да 34


имат повече знание, могат да се запасят с красивите Думи, които аз ще им дам. С тези Думи те ще могат да събират много повече сладък прашец, отколкото са събирали преди.” Феята разтвори една голяма пъстра книга и всеки, който искаше, получаваше скъпоценните Думи. Бялата Пеперуда бе взела със себе си третата светеща кошничка и когато се затича към Феята с намерение да поиска нужните слова, към тях се приближи едно странновато същество, което приличаше на пеперуда, но имаше сиви крила и пипалата му бяха твърде дълги. То се представи с името „Молец“ и също поиска Думи. Феята погледна в своята книга и каза: „Тук няма нищо подходящо за теб. Беда е, че ти винаги изяждаш всичко полезно. Дори да намеря подходящи за теб думи, зная, че ще се покрият с дупки тук и там, а това никому не носи полза. Какво може да ти бъде в помощ, за да получиш и ти Думи? Ще трябва да учиш, а също така, добре ще е да отидеш при Пролетния Дъжд, който внимателно ще измие твоето име, а красивата Дъга ще изрисува по крилете ти блестящи, пъстри шарки. След това, ела отново и аз ще ти дам ново име, достойно за тези красиви Думи, които, вярвам, ще се явят в книгата за теб...“ Молецът се разсърди твърде много за този съвет и някои го чуха да мърмори недоволно, сумтейки и въздишайки. Той направи няколко бързи движения със своите крила и се отдалечи. „За тези, които безобразничат, не може да се дадат свещени Думи. Те не могат да ги разберат и да ги ползват така, както е нужно – каза кротко Феята. – Те не разбират предназначението на красотата, а ако случайно се доберат до нея, използват я само за себе си и после я унищожават.” „Така е – замислено подтвърди Гриндобалдо, – ние знаем, че ти си Вълшебна Фея, която носи Истината. Така е известно твоето име там, на Зелената Луна, от която аз идвам.” „Да, това е моето име – Феята се усмихна и продължи, – а сега да вървим.” Тогава Бялата Пеперуда срамежливо потрепна с крилца и каза: „Моля, бих ли могла да получа някои свещени Думи? Слънчевото Дете ме изпрати да събирам сладък прашец и ето, днес аз нося вече третата си кошничка.” Феята се обърна бързо към нея и я погледна с прекрасните си лъчезарни очи. „Ах – извика тя с възторг, – значи ти си пратеник на Слънчевото Дете?! Каква приятна изненада за мен! Разбира се, ей сега ще погледна в книгата.” Феята разтвори отново голямата тежка книга и извади от там няколко малки огнени слова, които Бялата Пеперуда внимателно пое. Те грееха като слънца и въпреки очакванията на Пеперудата, че ще опърлят пипалцата , това не се случи. „Ето, това са тайнствените слова, които ще те пазят от всяко зло. С тях ще можеш да преминеш невидима през всички опасности и ще бъдеш свободна” – каза замислено Феята на Истината. След това се обърна и пое към градината с цветя и роякът пчели заедно с Пеперудата и Бръмбарът я последваха. 36


11 Малкият Дървесен Дух беше намислил една много важна стратегия как поуспешно да заграбва капките даващи сладък медоносен прашец, и тъкмо се приготвяше да я изпълни, когато видя отдалечe безгрижно летящия рояк от работливи пчели предвождани от Утринната Фея на Истината. Той застина и целият побеля от гняв, защото отдавна беше научил за тази дейност, която се развиваше, така да се каже, под носа му, но не му се беше удавал случай да се сблъска с тези нахалници, както той ги бе определил. Разбира се, той дори не подозираше, че Утринната Фея също го бе забелязала и вече приготвяше огнена струя от Думи, за да предпази и защити множеството почтени работнички. Тя даде знак мълчаливо и пчелите веднага кацнаха върху един тъмнозелен кипарис, който бе устремил тънката си снага към небето. „Приятели – каза Феята тихо, – Малкият Дървесен Дух е тук, наблизо, и крои план да ни нападне. Но не бойте се, аз съм с вас и нито косъм не ще падне от главите ви.” Пеперудата и Гриндобалдо здраво се хванаха за ръце и заедно с всички пчели и Мъхнатка образуваха плътна редичка в спираловиден вид около кипариса. Феята застана на върха и от там изрече три огнени Думи. Те осветиха цялата гора, а заедно с нея и Малкия Дървесен Дух, който се криеше в сенките. Той почувства силната топлина идваща от Думите, които бяха: „ние имаме Любов“. Да, той не можеше да понесе тази топлина, която го изгаряше. Искаше му се да свали всичките си дрехи, тъй като от потта те се бяха намокрили и го стягаха като въжета, ала не можеше дори да помръдне. Пеперудата и останалите от групата видяха как фигурата му постепенно се разтапяше както сняг в летен ден и постепенно изчезна, сякаш потъна в земята. Нищо не остана от Малкия Дървесен Дух... „Какви магически Думи! – извика Гриндобалдо и очите му щяха да изхвръкнат, толкова развълнуван бе той. – Бих искал да можех и аз така да зная как и кога да ги употребявам. Макар че и аз зная някои думи, които научих още като малък там, на Зелената Луна!“ „Да, това е цяло изкуство” – промълви Мъхнатка, която също беше доста впечатлена, и не можеше все още да разбере как така от такива три обикновени думи може да се получи този огън и такъв силен ефект. „Нищо сложно няма – каза една друга пчела, която беше на години и пипалата бяха вече посивели. – Нужно е да обичаш всяко същество, но да го обичаш така, както изисква Природата. Тоест, да го разбираш, да му съчувстваш и да знаеш, че ако намеренията му са добри, то само ще има полза от твоя огън. А ако ли не са добри, тогава този огън се превръща в непоносима изгаряща топлина и този, който не служи на Доброто, ще трябва да се промени или да загине.” 37


„О-о, значи Любовта е една голяма сила” – извика Гриндобалдо, а Бялата Пеперуда замислено продължи: „Да, така е, точно това съм го чувала от Слънчевото дете. То ми каза, че има в света една съвършена Любов, която носи истинско спасение и истински живот за тези, които я познаят.” „Бих искал да я позная...“ – извика Гриндобалдо екзалтирано и разпери ръце, като че искаше да прегърне тази нова и непозната все още Любов. Но времето напредваше. Феята на Истината се устреми към следващата полянка, където растяха безброй миниатюрни незабравки. Те се усмихваха срамежливо сред тревите и гледаха кротко със сините си очи. Всички пристъпиха към трескава дейност и Бялата Пеперуда се включи с неугасим ентусиазъм. Всяка незабравка услужливо поднасяше тичинките си и сладкият прашец сам политваше в кошничката... Когато всички, препълнили кошнички и торбички, се готвеха да отлетят, те чуха как в един глас малките незабравки извикаха: „Помнете, помнете, помнете, че Любовта ражда живота! Никога не забравяйте тази Истина!“

38


12 И така третата кошничка се изпълни със сладък прашец. „Остават още четири!“ – Бялата Пеперуда изчисляваше, докато подреждаше скъпоценния си багаж в отредената за нея стаичка на кошера. Надникна Гриндобалдо и тя го покани: „Влез, влез, много ми е приятно да те видя.” Той внимателно пристъпи, като грациозно клатушкаше зелените си пипала. „Мила приятелко – дълбоко въздъхна той, докато сядаше върху струпаните меки листа от мушкато в един от ъглите на стаичката, – много съм тъжен днес... Спомних си за Зелената Луна, за моите близки и така силно в мен се зароди желанието да се върна там, че ето, сълзите сами текат от очите ми!“ Той подсмръкна звучно и замълча продължително. Бялата Пеперуда смутено го гледаше със светлите си блестящи очи и съвсем не знаеше какво да каже и как да успокои своя скъп приятел. Но изведнъж, нещо дойде на ум и тя весело се усмихна на своята идея. „Ах – каза тя, – ти все обещаваше да ми разкажеш един от твоите забележителни лунни сънища, но така и не го направи! Ето, сега си тук и имаме все още малко свободно време, преди да ни извикат, че новата Фея е дошла; моля те, разкажи ми един, поне един от твоите забележителни лунни сънища!“ Бръмбарът я погледна, погледът му бе изпълнен с тъга, която обаче полека-лека започна да се разсейва, досущ както става с утринна лека мъгла. „Добре – каза той и в очите му проблеснаха радостни искри. – Слушай и бъди търпелива, защото този сън, който сега ще ти разкажа, е дълъг и много сложен за разбиране. Един прекрасен лунен ден аз реших да подремна. На Зелената Луна дните са много дълги, може би толкова, колкото са два дни тук на Земята. И така, понеже имаше хладен ветрец и тъкмо се бях нахранил добре със зелени лунни плодове (трябва да знаеш, че всички плодове на Зелената Луна са зелени), аз положих главата си върху меката зелена трева и заспах... И ето, видях се в една гора, всички дървета бяха потопили клоните си в тъмно зелените облаци, надвиснали над тях като огромни, меки кълба. Аз вървях много внимателно, защото пътеката беше твърде тясна и извита. Беше тихо и само малки бляскави същества прелитаха безшумно от клон на клон, досущ като земните птици. Изведнъж между малките топчести листенца видях да просветва ярко бяла звезда. Приближих се много внимателно, тъй като аз съм доста предпазлив бръмбар. Звездата засия още по-ярко и аз много силно пожелах да я докосна, толкова красива беше тя... Но когато протегнах към нея ръце, тя се отдръпна и плавно се отдалечи, но на малко разстояние, така, сякаш ми казваше да я последвам, което и сторих, пак с огромно внимание и предпазливост! И така от листо на листо, от дърво на дърво, следвайки бялата искряща звезда, видях, че тя ме изведе от гората и пред очите ми се разкри една повече от прекрасна 39


гледка. Върху зелени кристални колони се възвишаваше величествен дворец. Прозорците му бяха целите от златни продълговати спирали, куполите на покривите се издигаха грандиозно и светеха с всички цветове на дъгата. Стените му блещукаха, покрити с елмазени капки, а вратите бяха издълбани в самите стени от изумруден камък. Ах, невъзможно е да опиша всичката красота и изящество на този дворец! Бялата звезда кацна на самия връх, на най-високата част от покрива, и засия като слънце там. После бавно започна да се приближава надолу, натам, където бях застанал, напълно зашеметен и безмълвен. Тя се превърна в птица и закръжа около главата ми сякаш искаше да ми каже нещо важно. От замъка излезе девойка, която носеше някакъв съд пълен с разнообразни цветя. Да, съдът беше изпълнен с красиви лилии, от чиито тичинки струяха всички цветове на дъгата. Девойката махваше с ръка и всичко около нея се изпълваше с един от тези блестящи цветове. Хиляди миниатюрни същества, приемайки цветовете, се раздвижваха и танцуваха около девойката. Тя вървеше по пътеката, която излизаше от двореца. Аз я виждах как приближава и успях бързо да се скрия зад едно дърво. Тя ме отмина и когато погледнах след нея, за моя голяма изненада и ужас видях, че тя беше всъщност стара и доста грозновата жена. След нея вървеше също такъв стар и много, много грозен, прегърбен старец, който разрушаваше безпощадно всички красиви форми, които девойката, ах, не, които старицата... не съм сигурен как точно да я определя... беше успяла да изгради. О, колко разочарована беше тя... аз успях да видя очите и... те бяха пълни със сълзи... Това явно беше една голяма трагедия за тази, хм... девойка... – тук Гриндобалдо спря и двамата с Бялата Пеперуда потънаха в мълчание. – Така и никога не успях да разбера, коя беше тази девойка, защо гърбът приличаше на стара и грозна жена, кой беше старият и също тъй грозен мъж, който вървеше подире и рушеше всичко, което тя бе създала...“ „Аз зная кои са девойката и стареца от твоя сън, Гриндобалдо!“ – при тези думи Бръмбарът и Пеперудата подскочха от изненада. На вратата стоеше новата Фея. Как беше дошла, никой от двамата приятели не можеше да каже, нито да се досети. Тя беше много просто облечена в снежнобяла, въздушна дреха. Крилете бяха също снежнобели. „Сами можете да се досетите – прибави Тя, но когато видя недоумяващите погледи отправени към нея, продължи. – Разбира се, това е една трудна загадка... особено за тези, които нямат никакви знания... Но, чуйте и запомнете! – извика Феята. – Девойката от красивия Лунен замък е Фалшивата Нимфа, която има две страни – красива и грозна, а старият, прегърбен мъж, който я следва навсякъде и винаги разрушава неумолимо всичко, което тя сътвори, е Малкият Дървесен Дух!“ Очите на Гриндобалдо щяха да изскочат от учудване, а Бялата Пеперуда не можеше да повярва на ушите си. Те притихнаха напълно, всеки се замисли дълбоко над тази тайна, 40


която им откри Утринната Фея. „А сега е вече време да вървим, цветята очакват нашата работа и са приготвили изобилие от сладък прашец“ – каза Феята. На главата си тя носеше шапка, подобна на рицарски шлем, но цветът му бе като огън. Това бе Феята на Правдата. Бялата Пеперуда и Гриндобалдо тръгнаха след нея. Навън ги очакваше нетърпеливо хвърковатото множество от пчели. Всички полетяха над ливадите, Луната огряваше пътя им със своята сребриста светлина. Гриндобалдо вдигна погледа си към нея и очите му засияха – той не изпитваше вече предишната носталгична тъга, която Лунната светлина винаги му навяваше. Беше се събудил в него един нов и жив интерес към всичко, което го заобикаляше, и единственото му желание беше да учи и разбира този все оше странен за него земен език и свят. Хиляди цветя ги посрещаха с ухаещите си тичинки и Бялата Пеперуда успя да събере цяла кошничка, пълна със сладък цветен прашец. Когато с Гриндобалдо се прибраха отново в кошера, след дългата работна нощ, дори крилете и пипалата им бяха покрити с този тъй скъпоценен, сладък прашец... „Гриндобалдо – Бялата Пеперуда внимателно постави кошничката, четвърта подред, до другите три, – как мислиш, ще успея ли да напълния още три кошнички? Слънчевото Дете каза – „кошничките трябва да бъдат седем на брой.” „Ах – Гриндобалдо се замисли, – не зная, все още не сме срещали Фалшивата Нимфа и Малкия Дървесен Дух, а тази среща е задължителна... ето че аз вече съм ги срещал, макар и в сън. Нали на Зелената Луна сънищата са реални, а тук на земята, те само се отразяват в сърцата.” „Да-а-а – каза замислено Бялата Пеперуда – това е един много сложен въпрос, който тепърва ще трябва да разрешим...“ Двамата още дълго разговаряха, докато накрая сънят ги победи и те заспаха дълбоко.

13 Денят отново се свиваше под виолетовите завивки на вечерта; златни стрели като птици прелитаха над белите облачета на хоризонта и въздухът ухаеше на треви и нагрята дървесна кора от близките борови дървета. В очакване на поредната нова Фея, пчелите бръмчеха, усърдно заети с подготовката за нощното събиране на прашец. Гриндобалдо и Бялата Пеперуда също бяха готови и изпълнени с вълнение, както пред всяка работна нощ; очакваха ги изпитания и приключения, за които те нямаха и най-малка представа какви ще 42


бъдат. Новата Фея все още се бавеше... Последният Слънчев лъч се спусна тихо и всички с радостна изненада и вълнение видяха как неговата светлина сякаш се разрасна и от нея се появи една мъничка-мъничка, облечена цялата в синя светлина, Фея! Тя запя с нежен глас някаква много странна песен: В цветето от светлина всяко листче е врата. Който знае как да тропа, чрез красива, звучна нота, ще навлезе във света на незнайни Същества. Ще научи нови песни... ала няма да е лесно в този свят на чудеса да се хвърка хей така. Именно затуй съм тука – да раздавам аз поука. Феята летеше толкова бързо от пчела на пчела, изпяваше на всяко ушенце някакво тайно музикално изречение, така че никой не успя дори да разбере как целият рояк пчели, заедно с Бялата Пеперуда и Гриндобалдо, се вдигнаха и понесоха над нощните поля. Те я следваха весело, без изобщо да знаят, че тя всъщност беше Музикалната Фея, изпълваща всичко с радостни звуци и хармония; сърцата им бяха пълни с лекота и светли чувства. Когато се озоваха на една широка ливада, изпълнена с прекрасни полски цветя, Музикалната Фея размаха ръце и криле и извика със силен глас, което също беше доста неочаквано за цялото множество хвъркатковци: „Слушайте всички внимателно! Сега ще ви преподам първия урок как се влиза в цвете.” Тя застана пред един яркочервен мак, който се навеждаше към земята в сладките прегръдки на вятъра и черните му тичинки бляскаха като очи. Феята запя отново, но този път песента беше съставена само от една единствена нота – „до“. „До-до-до-до” – Вятърът и Ехо също се включиха и пчелите една след друга забръмчаха – „доззз-доззз-доззз“. Бялата Пеперуда и Гриндобалдо не знаеха какво да правят, но Феята им се усмихна окуражително и те подеха: „до-до-до!“ Изведнъж, сякаш тези звуци бяха капки бистра вода, която се изливаше върху червеното цвете; то израсна и заля с червената си светлина цялата околност. От яркочервените му багри изникна бавно едно прелестно и сияйно Същество, което сякаш прегърна с блестящите си ръце всички присъстващи. „Колко е топло!“ – прошепна Гриндобалдо. Не бива да се забравя, че на Зелената Луна 43


е винаги много студено и той не беше никак свикнал с такава топлина. И наистина, от червената светлина сякаш излизаше топла струя, която заливаше всичко наоколо. Музикалната Фея трепна с нежните си прозирни крилца, дрехата беше станала виолетова. Пеейки и размахвайки криле, роякът пчели, а с тях Бялата Пеперуда и Гриндобалдо, предвождани от Феята, потънаха сред облаците яркочервена топлина и се разтопиха в нея. Да, те се сляха с красивото полско цвете! Който не вярва, нека иде там, на полето сред маковете, и провери! Така, сливайки се с всяко цвете, пчелите и нашите двама приятели събраха нектар и цветен прашец, толкова много, че едва можеха да го носят. Нощното небе, изпълнено с тайни светлини, ги наблюдаваше внимателно със своите милиарди очи-звезди. Всяко цвете разказваше своята история и щедро раздаваше сладък сок в малки прозрачни балончета-чашки от своите тичинки. Цветята бяха изпълнени с музика, която трептеше заедно с красивите им цветове, и всички не само слушаха нотите, но самите те бяха тази музика, бяха се превърнали в музика и цвят! Ах, това беше едно неизказано преживяване! Когато отново се събраха в кошера, Бялата Пеперуда каза на Гриндобалдо: „Как бих искала да разкажа за всичко, което ни се случи днес, на моя мил приятел Хибискусовия Щурец!“ „М-м-да-а – промърмори Бръмбарът, – беше невероятно... на Зелената Луна всички цветя са от прозрачно желе и освен това са студени като лед.” „О! Колко странно! – възкликна Пеперудата. – Все пак, предпочитам тукашните, земните цветя“ – завърши тя, внимателно подреждайки петата пълна със сладък прашец кошничка. Утринната звезда надникна в тяхната малка стаичка и ги обсипа с нежни целувки. Гриндобалдо и Бялата Пеперуда се приготвиха за сън. „Какво ли ще ни донесе идващата нощ?“ – прошепна тя и затвори очи. Вятърът танцуваше навън под звуците на чудната музика, идваща от цветята в ливадите край кошера. Точно преди да се унесе и потъне в дълбок сън, Пеперудата зърна лицето на Слънчевото Дете. То се усмихваше и тя извика към него: „Напълних пет кошнички вече! Скоро ще се върна при Хибискусовия Щурец!“ Слънчевото Дете се усмихна отново, но не каза нищо, само я погали и изчезна.

45


14 Още една нощ слезе от небесните сфери заедно с новата звездна Фея. Тя бе Феята на Мъдростта. Дрехата бе изтъкана сякаш от слънчеви лъчи, цялата блестеше в златножълти гами; никой не можеше да гледа в нея спокойно и Пеперудата присви очи. Да, тази дреха бе сякаш наистина изтъкана от слънце – в началото сякаш беше пропита от розови лъчи, след това ставаше все позлатна и ярка. „Точно както когато Слънцето изгрява!“ – възторжено помисли Бялата Пеперуда. Феята погледна към нея, сякаш усети нейните мисли, и се усмихна. Но Пеперудата не успя да види усмивката, тъй като лицето на феята беше закрито с тънко прозрачно було, прилично на утринна мъгла. Никой не можеше да види лицето на тази странна Фея. Тя беше много внимателна и мълчалива, но лъчите на нейната дреха осветяваха цялата околност и нищо не оставаше скрито – макар че беше нощ и Луната се търкаляше в своята сребърна люлка, всички единодушно решиха, че е светло като ден! „Днес ще събираме прашец – извика Феята със силен глас – в най-отдалечените области на гората, там, където никога не сте били и навярно никога не ще отидете в бъдеще.” Пчелите, Бялата Пеперуда и Гриндобалдо се спогледаха и на всички сърцата трепнаха. „Аз ще ви водя – продължи Феята делово, – но знайте, че който се отдели от правия път, ще намери смъртта си много бързо! Това е истина – подчерта тя, – която ви казвам не за да се плашите, а за да я знаете! Има закони, които действат в тази част на гората; вие всички трябва да ги научите, за да можете да ги прилагате също.” Всички бяха притихнали, само жуженето, идващо от коремчетата им нарушаваше тишината. „И още нещо – 46


строго предупреди феята, – тази нощ ще бъде най-голямото изпитание, което вие очаквате от много време. Определено ни е да се срещнем не само с Малкия Дървесен Дух, с Фалшивата Нимфа, но също и с Посветения във всички тайни Мъдрец. Навярно мислите, че ще ви бъде много лесно да разпознаете първите двама, а също и Посветения във всички тайни Мъдрец, защото знаете, че той е така добър и изпълнен с милост. Уви, само с моята помощ това може да стане. Запомнете добре – както Малкият Дървесен Дух, така и Фалшивата Нимфа имат способността да се преобличат и изменят така, че никой да не може да ги разпознае. Те ще се опитат да ви измамят и да вземат образа на добрия Посветен. Ако аз съм далече от вас, очакват ви големи нещастия и страдания!“ Бялата Пеперуда слушаше внимателно и когато чу думата „лесно“, се усмихна в себе си и си каза: „О, да, аз много добре зная колко „лесно“ може да се направи това или онова. Лесно е за онези – продължи да размишлява тя, – които мислят, че всичко знаят. Аз бях такава преди, но след патилата, които ми се случиха в началото на моето пътешествие, поумнях и вече разбирам, че нищо в живота не е лесно, а само изглежда така...“ Това, разбира се, бе – макар и верен за конкретната ситуация – един малко самонадеян извод, както ще се види покъсно, защото Бялата Пеперуда беше все още много далече от съвършеното знание. „Ти пак си някъде далече!“ – чу Пеперудата гласа на своята приятелка Мъхнатка. Пчелите се бяха подредили плътно зад Феята на Мъдростта, дори Гриндобалдо чинно бе заел мястото си в последната редичка. Той махна приветливо на Бялата Пеперуда и тя подхвръкна, заставайки до него. Мъхнатка се настани до тях и роякът полетя натам, където хоризонтът перлено светлееше на фона на гористите хълмове. Беше тихо, дори Вятърът се беше скрил някъде, сякаш искаше да не бъде свидетел на трудностите, които предстояха пред работливия рояк с тяхната слънчева предводителка. Благодарение на ярката светлина идваща от дрехата на добрата Фея, мракът отстъпваше и като че ли светъл ден се движеше през различните местности, а не обикновен рояк от пчели. Тръгнаха да кацат; пред погледите им се откри малка планинска полянка с красиви цветя в най-разнообразни цветове. „Ето – извика Феята, – това са тайни, скрити в цветята на този връх. Събирайте внимателно, не бързайте. Обмислете всяка своя крачка, да, никога не спирайте да рамишлявате! Всяко цвете е един закон, който трябва внимателно да проучите!“ Точно в този миг обаче, от тъмните ъгли на поляната се появи, като че ли летейки, човешка фигура; пчелите уплашено се прилепиха към своята предводителка, така неочакван беше този нощен гост. Феята разпери крилете си и фигурата, която ги наближаваше, спря своя бърз ход към тях и извика: „Аз съм Великият Посветен във всички Тайни! Кои сте вие? Този хълм е мой дом! Трябва винаги 49


да ме предупреждавате, когато нарушавате моя покой! Аз зная твърде много неща и обичам да ми гласуват коленопреклонно уважение! Ех, нищо, нищо – малко обидено продължи фигурата, – аз ви нося малко ябълкови цветове тук. Може да ги опитате, те са толкова вкусни.” Много от пчелите, зашеметени от красотата на бялата брада и коса на фигурата и също привлечени от сладката миризма на ябълковите цветове, се откъснаха непредпазливо от редичката и тръгнаха с протегнати пипалца към тях. Феята не каза нищо, тя мълчеше. Само две елмазени сълзи се стекоха по прелестните страни... Но тънкият воал ги скри, така че никой не видя нейната тъга... И ето, този, който се бе нарекъл „Велик Посветен“, алчно грабна отделилите се пчели и те потънаха бързо в гънките на бляскавите му одежди. В този миг бялата брада изчезна и пред слисаната група внезапно застана красива девойка в пищна рокля, ала и този образ не остана дълго жив; щом тя обърна своя гръб, всички ужасени извикаха, защото вече нямаше никаква принцеса; на нейно място сега стоеше пред тях една стара грозна вещица, която се усмихваше с беззъбата си уста. Пчелите бръмчеха неспокойни, Бялата Пеперуда и Гриндобалдо с вплетени ръце следяха да не отстъпят дори на сантиметър от дрехата на Феята, която продължаваше да стои все така спокойна и безмълвно направи широк кръг с ръцете си; огнена светлина излезе от тях и цялата полянка заблестя, сякаш милиони слънца я огряха. Старата вещица със силен крясък взе да се топи и бавно изчезна. Няколко от пчелите, които така наивно повярваха, че това е наистина Посветеният в много тайни Мъдрец, с големи мъки изпълзяха от мястото, където бе стояла Фалшивата Нимфа (защото това бе тя), но бяха толкова болни и слаби от отровните ябълкови цветове, че едва успяха да направят няколко стъпки и падаха мъртви. Феята на Мъдростта се обърна към всички и гласът бе проникнат от тъга: „Ето – каза тя, – вие видяхте, че за тези, които не изпълняват задачата точно, има наказание. Но то беше необходимо, защото не от жестокост е дадено, а от обич, за да може да имате знание и чрез вашите страдания да станете съвършени!“ „Да, така е!“ – извикаха всички в един глас. – Ние станахме свидетели за това, как работят онези закони, за които ти ни говори.” „Бъдете внимателни, всички, които искате да намерите мъдрост! Известно ви е, че аз не мога да се намесвам във вашите решения, вие имате свобода да изберете как да постъпите, а и бяхте предупредени! Да, изборът е ваш!” – отново извика високо Феята и даде знак да продължат да събират прашец. И точно, когато се бяха вдълбочили и почти бяха на привършване, защото нощта преваляше, сякаш изпод земята изпълзя една сива, странна сянка. Никой не я видя, освен Феята, която веднага разпери крилата си, и силна светлина нахлу навсякъде. Сянката трепна и се скри бързо. Бялата Пеперуда събираше трескаво прашец и всяко цвете харесваше, а 50


те бяха толкова много и така красиви! Тя не забеляза как се бе отдалечила от

осветената част, където крилете на Феята блестяха и сякаш дневна, светлината се разливаше наоколо. Тъкмо да посегне към едно бяло цвете със сини тичинки, от което струеше силен и чуден аромат, тя усети как някой я грабва с голяма сила и преди да успее да извика, съскащ глас прошепна в ухото : „Кой ви разреши да събирате прашец от моите цветя! Сега ще видиш как се наказва разсеяността и невниманието!“ Бялата Пеперуда беше толкова изплашена, че не смееше дори звук да издаде. Тя почувства, че това трябва да е Малкият Дървесен Дух, който се бе спотайвал и бе следил за всеки, който се отдалечи и престане да внимава, всеки, който се поддаде на своите желания, за да го сграбчи и отнесе в страната на тъмните сенки. Пеперудата веднага пожела да мисли за Слънчевото Дете, това винаги даваше сила и кураж, но сякаш умът бе застинал и никаква мисъл не се раждаше от там. Тъмнината на нощта стана съвсем непрогледна. Дори Луната беше залязла и само черни облаци с голяма скорост препускаха по небето. Ето, Малкият Дървесен Дух и неговата пленница пристигнаха пред 51


грамадна купчина от пръст, в която имаше многобройни дупки-врати, през които можеше да се влезе в подземните коридори на неговото царство. Точно когато той се готвеше да я затвори в една от стаите там, пред тях се изправи светлата фигура на човек с бяла брада и дълга бяла коса. Той беше облечен със също така бяла, дълга роба и лицето му беше кротко, спокойно и излъчваше такава доброта и съчувствие, че Бялата Пеперуда сякаш оживя отново и смело извика: „Аз съм тук! Помогни ми!“ Малкият Дървесен Дух се разтрепери и с голяма злоба извика: „Какво искаш ти, Господарю на Светлината? Отново ли искаш да вземеш моята плячка? Та тя не внимаваше никак, тази Пеперуда! Никак не мислеше, не прилагаше нито един закон, тя е мой дял!“ Посветеният във всички тайни Мъдрец, защото това бе той, продължаваше да мълчи, но от очите и от цялата му осанка се излъчваше огромна сила; за Пеперудата изведнъж стана ясно – той ще я освободи и никакви оплаквания и увещания от страна на Малкия Дървесен Дух няма да променят това негово решение. И действително, той отвори уста и извика: „Пусни я, тя е невинна! Аз ще я науча на всички правила и закони, и тогава тя ще познае Истината, и ще бъде свободна завинаги!“ В този миг лицето на Посветения засия и се преобрази, и Пеперудата видя лицето на Слънчевото Дете. Голяма радост нахлу в душата на Бялата Пеперуда и тя запя, неочаквано дори за себе си! Ръцете на Слънчевото дете обгърнаха нежните криле и тя още по-високо пееше своята песен на възхвала: Спасение дойде за мен в мига на черно отчаяние! Живот, от Слънцето роден, изгря със блясък и сияние! И ето, моят свят е нов, изпълнен с радост и надежда; защото Ти си с мен, Любов, и в слепотата си проглеждам! За миг дори не ме напускай – без Теб изгубена съм аз; защото злобата препуска и неуморно търси своя час. Аз пея тази малка песен, възпявам златното Дете – как неговият Дух небесен във мене вечно ще расте! Тук се свършиха поетичните думи от песента и Бялата Пеперуда уморено 52


заспа на рамото на Посветения. Когато се събуди, около нея бяха застанали всички пчели, а Гриндобалдо загрижено я галеше по главата. „Сън ли беше всичко това, или бе реалност?” – помисли тя и не можеше все още да си отговори. Мъхнатка поглади крилото и каза: „Всички бяхме толкова тъжни и обезпокоени, защото научихме, че си била отвлечена от Малкия Дървесен Дух... ах, ужас!” Гриндобалдо тихо прибави: „Много, много ни беше мъчно за теб и искахме да ти помогнем, но Феята каза, че това не можем ние да направим, но само Слънчевото Дете.” При тези думи Бялата Пеперуда бързо скочи от леглото и се огледа. „Къде е Слънчевото дете? – бързо попита тя. – То ме спаси..., значи не е било сън това, което ми се случи! Ах, как искам да не бях проявявала разсеяност и невнимание, как искам никога да не бях сгрешила!“ „Не се тревожи, Пеперудке – успокои я Мъхнатка. – Слънчевото дете каза, че грешките са неизбежни и че от тях ние се учим. Пък зависи какви са грешките също... То каза още, че ще бъде винаги с нас, че винаги ще ни помага и ръководи.” „О – извика Пеперудата, – сега вече съм много по-спокойна. Но къде е Феята на Мъдростта? Много искам да разкажа всичко, тя беше толкова добра към мен, към всички нас... Тя ни обясни толкова важни неща!” Пеперудата погледна към групата пчели и ето, сред тях стоеше Феята. Вятърът духна силно, разклащайки короните на дърветата и грабна воала от лицето на Феята; воалът отлетя и всички ахнаха от изненада и възторг. Нямаше никаква Фея вече, но сред тях се усмихваше и сияеше като ясен ден Слънчевото Дете! Бялата Пеперуда полетя устремно и кацна върху рамото му, покривайки го с въздушни целувки. Всички въодушевено ги наобиколиха и затанцуваха от радост. Така завърши тази шеста нощ от пребиваването на Бялата Пеперуда в кошера на медоносните пчели. Тя постепенно се научи да бъде внимателна, да мисли правилно, да различава добрите Духове от злите и колко важно бе това! Оставаха да напълни със сладък прашец още една, последна кошничка, защото Слънчевото Дете бе заръчало кошничките да бъдат точно седем.

54


*** Уважаеми читателю, тук моят разказ приключва, тъй като още много, много страници са нужни, за да бъдат разказани всички премеждия и пътешествия на Бялата Пеперуда и нейните приятели, и за това, как тя достойно изпълни своята задача. Но все пак, искам да те уверя, че когато тя се завърна при своя любим, Хибискусовия Щурец, всичко стана така, както Слънчевото Дете предрече... И до днес Бялата Пеперуда и Хибискусовия Щурец радостни летят заедно, защото той успя да си възрасти криле. Те двамата вече не се страхуват от нищо, тъй като съветите на Слънчевото Дете винаги живеят в тях и Утринните Феи им помагат във всичко. КРАЙ

55


Издателство Three Acorns Publishing, Adelaide ISBN 978-0-9871805-2-0

Приказка за Бялата Пеперуда и Хибискусовия Щурец Copyright © Аннаел (Анелия Павлова), 2013 - 2014 Всички права запазени

Контакт: annael@annael.com www.annael.com

56


Аннаел (Анелия Павлова) www.annael.com Three Acorns Publishing, Adelaide

Аннаел е художник работещ в областта на живописта, графиката и илюстрацията. Тя също пише приказки за деца и поезия. Нейните поеми и приказки имат своето определено и изключително важно място в творческата биография, не по-малко от това на картините и графиките, защото те третират същите теми и идеи. Всички публикувани текстове може да се намерят като e-книги на www.issuu.com/annael.

Настоящата приказка разказва интересна и вълнуваща история за една малка Бяла Пеперуда, която минава през живота събирайки нектара на Мъдростта. С помощта и неугасимата любов на С лънчевото Дете тя преодолява всички препятствия и изпитания по своя път, за да превърне сънищата си в реалност и да помогне на своя добър приятел Хибискусовия Щурец да си възрасти криле. Книгата е илюстрирана с детайли от картини на автора. Макар и създадени като отделни творби със свой собствен живот и съдба, тези образи са сродни с идеите на приказката.

Приказка за Бялата Пеперуда... (in Bulg.); Story of the White Butterfly and the Hibiscus Grasshopper  

This children's book (in Bulgarian) narrates the story of the White Butterfly who goes through life collecting the nectar of Wisdom. Details...

Read more
Read more
Similar to
Popular now
Just for you