СУРЕН М. ВЕЦИГЯН
Автобиография Воден от Бога, в служба на народа си ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ
ХОРЕН С. ВЕЦИГЯН НАПИСАНО 1947 – 1948 год. ИЗДАДЕНО В ПЛОВДИВ – 1997 и 2001 год. РЕДАКТИРАНО – 2014 год.
АНОТАЦИЯ СУРЕН МЪХИТАР ВЕЦИГЯН 1905 - 1961 Сурен Вецигян е роден в град Шабин Карахисар, Турция. Това е едно от малкото места, където през 1915 г. арменците оказват героична, но безнадеждна въоръжена съпротива на задаващото се бедствие. Преживява ужасите на Арменския геноцид от 1915 г. Остава съвсем сам. Но с много трудолюбие и вяра и с помощта на благородни хора, надмогвайки страданията и мизерията, успява да задоволи влечението си към интелектуално и духовно издигане. След завършване на Йейлския университет в САЩ, богословие, пренебрегва възможността за лично благополучие там и идва в България за да се посвети на своя изстрадал народ. От 1933 до 1949 г. е директор на Арменското училище в Пловдив. Публикувал много статии и няколко книги. В превратно време тесногръдието, кариеризма и подлостта прекъсват благородната му дейност. Отнемат му не само длъжността, но и възможността публично да говори и пише. Дълбокото огорчение ускори неговия край. Известно време е безработен и обикновен строителен работник. До края на живота си е н-к склад в ДИП “Напредък” – Пловдив. Запазва и до днес уважението на многобройните си ученици и познати и техните наследници, оставя достойният си пример. Автобиографията обхваща периода от героичната защита на Шабин Карахисар и Арменския геноцид през 1915 г. до 1949 г. Освен описание на събитията, съдържа множество анализи и коментари и позоваване на писмени източници. Този превод е посветен на 80 годишнината от събитията от 1915 г. Направени са някои малки съкращения и ограничени редакционни промени. Настоящата редакция е посветена на 100 годишнината от Арменския геноцид през 1915 г. и 110 години от рождението на Сурен Вецигян. 1995 – 2014 г.
Хорен С. Вецигян
ПРЕДГОВОР Автобиографии се пишат от велики хора. Нямам претенции да съм такъв. Но поради това, че съм роден арменец и станах интелектуалец, животът ми бе богат на събития. Миролюбив и кротък по природа, никога не съм търсил приключения, но въпреки желанието ми животът ми поднесе много преживявания и мъки. Първоначално страдах, защото съм арменец, по-късно, защото съм интелектуалец. И в двата случая страдах много. Но никога не изгубих вярата си в Бог, напротив, тя се усилваше. Започнах твърдо да вярвам в думите на Апостол Павел, че “всички неща работят заедно към добро за този, който обича своя Господ”. Опитвах се да го обичам и да живея според неговата воля и оставих останалото на него. И сега мога да заявя, че той никога не ме изостави. Всъщност аз пиша тази книга в период на преследване и страдание. Не търся похвали от читателите, имам ги от Бог. Пиша тази книга с надеждата да хвърля светлина върху близката история на един нещастен народ, чийто член Господ е предопределил да бъда. ** От много години бях готов да опиша живота си,но се колебаех. Не исках да подклаждам евентуална нова вражда между арменци и турци. Самият аз отдавна съм отхвърлил всяка мисъл за отмъщение, убеден, че трябва да има прошка за злото и в необходимостта да се гледа напред в живота. В края на краищата реших, че е необходимо да го направя. Основанията ми са следните: Първо, необходимо е да се знае историческата истина. Надявам се, че давам своя малък принос за изясняване близката история на Близкия изток. Второ, през тези години прочетох много книги и публикации от страна на турците, в които не само се опитват да оправдаят извършеното, но и да прехвърлят вината върху самите арменци. Нима не трябва да им се отговори? Трето,ако не беше Първата световна война, турците не биха могли да извършат тези ужасни престъпления. С написаното желая още веднъж да покажа ужасното лице на войната.* *Резюме на по-раншен вариант на предговор (около 1935 г.) – Б.пр.
ПРЕДИСЛОВИЕ към версията на английски език Ръкописът на тази автобиография е написан на английски език през 1948 – 1949 години. Но времената се промениха и той не можеше да бъде публикуван. Той остана недовършен и не окончателно редактиран. Едва през 90-те години се появи нова възможност. Беше преведена от мен на български език и беше издаден в малък тираж. Книгата беше разпространена най-вече сред арменците от Пловдив и други хора, които все още помнеха баща ми като достоен за уважение човек, изпълнил своя дълг. Сега, във времето на интернет, идва ред и за версията на английски език. Посвещавам я на 100 годишнината от Арменския геноцид през 1915 г. и 110 години на баща ми. Тази публикация не е насочена срещу турския народ и правителство. Очевидно е, че днешните хора не могат да бъдат отговорни за това, което е станало преди 100 години. Още повече, че основните виновници за геноцида тогава е една ограничена група на власт, управляващата партия и централното правителство. Вярно е, че много хора са се възползвали донякъде от ситуацията. Но вярно е също, и това е подчертано в книгата, че всеки оцелял арменец е спасен от поне един турчин. Ужасни неща са извършени от много народи по целия свят, дори и в наши дни. Но всички те признават в своите официални истории, че са постъпили зле. И са се опитали да дадат някаква справедливост. Всички такива неща трябва да се знаят и да бъдат осъждани. Никой повече не трябва пак да казва, както Хитлер през 1939 г., “Кой в днешно време още говори за унищожението на арменците?” Това, за което днешните хора са отговорни, е да признаят историята, независимо колко неудобна е тя. И може би, да се извинят по някакъв начин на арменците. Най-малкото с добри отношения със съседна Армения. Това е задължително за техния прогрес, в техните положителни усилия да бъдат модерна нация и модерна държава. Разбрах, че в днешни дни Шабин Карахисар е едно хубаво градче. Крепостта се поддържа като историческо място. На указателната табела е споменато арменското въстание от 1915 г. Мисля, че би трябвало да име и един паметен знак в памет на хилядите невинни жертви на едно жестоко време. Пловдив, България
Хорен Вецигян
ЧАСТ ПЪРВА
ШАБИН КАРАХИСАР
ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ ЗА ШАБИН КАРАХИСАР Град Шабин Карахисар, където съм роден около 1905 г., не беше голям, но имаше значимо минало. Неговото начало е във времето на войните на Митридат. Митридат VI Eвпатор, цар на Понт, в съюз с арменския цар Тигран II, създава големи неприятности на римляните. Но в края на краищата те са победени. Митридат се самоубива, а Тигран се подчинява на римската мощ. Няколко военачалници са постигали големи успехи срещу азиатския съюз, но решителната битка е спечелена от великия Помпей през 63г. пр.н.е. В чест на своята победа Помпей основава нов град, вероятно разширявайки съществуващо населено място, и го нарича Никополис, градът на победата. Той е един от около седем града с такова име в Римската империя. Помпей е избрал това място, тъй като над склоновете на един хълм се издига един грамаден блок от черен гранит, много стръмен и на места достигащ до 200 метра височина. От всички страни, с изключение на едно място, тази грамадна скала е непристъпна и следователно е идеално място за изграждане на крепост. Някои историци смятат, че още Митридат е използвал мястото, но това не е сигурно. На много места из крепостта има издялани римски орли и местното население смяташе крепостта за римска. Макар и частично разрушен, той беше издържал две хиляди години, а централната кула още стои величествено на върха над някогашния Никополис, сега Шабин Карахисар, и простиращите се в далечината зеленчукови и овощни градини. Това е най-импозантната крепост в Мала Азия, след тази на Ван. Доказателство за нейната уникалност е и това, че картини с неговото изображение са печатани на цигарена хартия, използвана в Турската империя. Самият град беше много живописен, изкачвайки се по хълма до самото подножие на крепостта. Отдалече изглеждаше като пирамида с къщите построени една над друга. Всъщност повечето къщи нямаха други дворове, освен покривите на съседските къщи, и повечето къщи имаха входове както от улиците под тях, така и от покривите. Архитектурата на повечето къщи беше характерната за повечето арменски села. Но в Шабин Карахисар имаше и къщи на заможни хора, богато украсени с фини дърворезби по таваните. Улиците бяха като на повечето арменски градове – криви и тесни, но в случая и много стръмни, достъпни само за товарни животни и хора. Нямаше нито система за събиране на смет, нито канализация. Използваха се няколко дерета, около които живееха бедните. Естествено, тези части бяха много мизерни и смрадливи. Но благодарение на здравия планински климат населението беше с доста добро здраве. Седем-осем километра под града тече река Кайл (Вълк) на арменски или Келкит на турски, преиначено от арменското “Кайл кет” (река Кайл). От двете страни на реката, която прави полукръг около града, имаше красиви зеленчукови и овощни градини. Там растяха и прочутите черници, които имат най-сладките плодове в Близкия изток. През лятото жителите на града се преселваха в градините на курорт и в подготовка на зимнина. През 1915 г.градът имаше жители от три националности: арменци, гърци и турци. Последните доминираха, но бяха се появили при завладяването от тях на тези земи през 15 век. Оттогава е и сегашното име на града.
Никополис никога не е бил част от независимо арменско царство, но съществуват доказателства, че арменците са коренното население на града още от древността. Известно е, че градовете са се развивали около някоя крепост, където са живели владетелите. Най-близо до крепостта е била деловата част на града, където са живели и по-заможните, търговци, занаятчии и пр. Бедните са били към периферията, а най-бедните дори извън стените на града. Арменците в Шабин Карахисар живееха непосредствено пред входа и около пътя към цитаделата. При опасност те първи са можели да се спасяват в крепостта, както се случи и в 1915 г. Следователно коренното население са арменците. По-късно дошлите турци бяха следващите по близост, благодарение на господстващото си положение. Гърците живееха в покрайнините. У арменците съществуваше известна надменност спрямо гърците и дори турците, вероятно наследено чувство на кореняци спрямо новодошлите. И в икономиката доминиращият елемент бяха арменците. Такива бяха почти всички търговци и занаятчии. От гърците имаше кръчмари и зидари, но повечето бяха земеделци. Турците също бяха земеделци, някои държаха бакалници, на повече от това не бяха способни. Но всички управници и държавни служители, полицаи, жандарми, бяха турци. Рядко се срещаше някой чиновник грък или арменец.
КУЛТУРА, ВЯРВАНИЯ, ОБИЧАИ НА АРМЕНЦИТЕ В културното ниво на трите трупи в града нямаше голяма разлика, но все пак християните бяха по-високо. Всяка националност имаше свое училище, поддържано със собствени сили. Само турците се ползваха и с държавна поддръжка Някога е имало училища към черквите, които са подготвяли певци за тях. Някой свещеник или дякон преподавал псалмите, литургиите и четенето на Библията и с това се приключвало образованието. С развитието на производството и търговията се откриват частни училища. В моето детство бяха останали две-три такива. Едва малко преди Първата световна война бяха основани модерни централизирани национални училища. Те имаха отделения за момчета и момичета. В старите училища е имало строга дисциплина с разнообразни физически наказания. След Великата френска революция сред арменците, лесно възприемащи прогресивни идеи, проникват по-хуманни разбирания за образованието. Но физически наказания все още бяха нещо обичайно, макар и в по меки форми. Насърчаваха се игри и различни физически упражнения. Светският дух беше засилен и ние не бяхме задължени да ходим на църква. Учебните програми бяха по разнообразни, имаше часове по пеене и рисуване. Грамотността беше широко разпространена, макар и на ниско ниво. Смяташе се достатъчно да може да се напише едно просто писмо и да се прочете вестник. Знаех един хамалин, който четеше толкова гладко, че дори търговци сядаха около него в кафенето да им чете вестниците. Шабин Карахисар беше дал едни от най-големите оратори, членове на Отоманския парламент – Х. Шахрикян и най-големият арменски архитект Торос
Тораманян. Освен тях са произлезли множество учители и издатели , макар и от по-скромен ранг. Модерните начини на забавление като театър, кино и пр. бяха непознати, освен няколко любителски театрални представления. Вместо това хората бяха ангажирани с църковни празници. Особено тържествено се честваха Коледа и Великден. Но сватбите бяха най-големите празненства. (Бележка на редактора: Тук е прескочено подробно описание на празнуването на тези празници)
Арменците са между първите, приели християнството. Но от векове арменската православна църква, както и гръцката на много места на Балканите, беше престанала да учи хората. Тя има чудесни литургии и е много величествена когато я чуеш веднъж или два пъти. Но когато е слушана години наред, тя става уморителна за тези, чиито умове не са консервативни или статични. Една литургия, която просто многократно се повтаря, не стимулира към размисъл. Вярващите са пасивни слушатели. Така се е стигнало арменците, които векове наред героично бяха отстоявали вярата си срещу поредния нашественик, които в V век са достигнали такъв героизъм в защита на християнството срещу посегателствата на персийските шахове, които в средните векове са отстоявали на ударите на мюсюлманските нашественици, бяха повече или по-малко изгубили усърдие и идеализъм. И най-лошото, бяха потънали в суеверия, наравно с мюсюлманското население. Повечето от суеверията идваха още от езичеството и обосновано отречени още в V век от теолога Езник. Същевременно арменците несъзнателно бяха възприели фаталистичния светоглед на мюсюлманите. Една статия на автора, осъждаща фатализма и детерминизма, в близките години възбуди много критики в православните църковни среди. Арменците не можеха да осъзнаят, че това е чужда за тях доктрина. Макар и вярващи в единия Бог, хората бяха в плен на различни суеверия. Всяко неволно движение на човешкото тяло, особено на очите, имаше някакво значение за тях. Неочаквани кашлици или кихавици предричаха нещо. Сърбежите на някоя част от тялото винаги предсказваха бъдещето. Изрязаните нокти не трябваше да се изхвърлят. При болести, вместо да се потърси лекар, какъвто рядко се срещаше, се извикваше жена, която с нож и купа с вода и заклинания изгонваше злите духове. Всяко по-забележително място в природата се смяташе за свърталище на духове. Обикновено нещо в Турция е да видиш някой храст накичен с парцалчета. Този храст има силата да събира злото. И повечето минаващи късат от облеклото си парцалче и го завързват на храста. Това най често го правят мюсюлманите, но и християни, арменци и гърци, също. Един монах от девети век Крикор Нарегаци, е написал молитвеник с дълбоко съдържание и уникален стил. Това е едно от гениалните творения на арменската литература. То е пълно с вяра и напътствия, но малко хора го четат и разбират. Въпреки това той се слага под възглавницата на болен човек. Въпреки тези свои грехове, арменците са едни от най-вярващите сред християните. Никой народ не ги превъзхожда във вярност към своята религия. Те са я запазили въпреки посегателствата на персите. Те са надделели над опитите на фанатичните араби да ги помохамеданчат. Четири века подчинение на жестокото им управление не сломява силната им привързаност към християнството. Те устояват на още по-ожесточените атаки срещу вярата им от
монголците и турците, под чиито власт са шест века. Те са предпочитали да загубят имота и дори живота си, но не са се отричали от християнството. За Шабин Карахисар най-често посещаваното за молитви и поклонение място беше един обикновен гроб на млад човек, мъченик за своята вяра. Той беше в един близък дол. Всяка събота вечер можеше да се види върволица от жени, деца и старци, посещаващи дола за своята съботна молитва. Народ който умее да тачи своите мъченици, сам е готов на саможертва за тази вяра. И това действително се случи. Шабинкарахисарци имаха голям, макар и косвен дял в Просвещението на арменците. Началото е поставено в края на 17 век от един свещеник с име Мъхитар от Сивас (в миналото Себастия). Той е изключително проницателен и проумява религиозното невежество, в което живели арменците. Освен това той разбира, че причината е в пренебрегването от страна на църквата на ролята си на учител на хората. И той подема кампания за религиозно Просвещение. Като при всяка реформа, той среща съпротива и е преследван от управляващият клир, подкрепяни от неграмотното простолюдие. Принуден е да бяга първо в Константинопол, а оттам в Италия. В името на идеята си става католик и основава манастир в Сент Лазар, Венеция. По късно монашеството се разцепва, като отделилите се основава подобен манастир във Виена. И двата манастира наричат себе си Мъхитаристки и работят в една и съща насока. Те са имали отлични печатници и са издали огромно количество арменски книги от всякакъв вид, оригинални и преводни. И най недоброжелателно настроените признават заслугите им. В една от първите и авторитетни биографии на Мъхитар от Сивас [1]* се описва подробно произхода на реформаторското му усърдие.На младини той е под влияние на две благочестиви монахини. А те са били ученички на двама братя монаси от Шабин Карахисар Те започват аскетичен живот. Но след смъртта на баща си се принуждават да се захванат с обикновена работа, за да издържат майка си. За да избегнат неразбиране и недоброжелателност, се преместват в Сивас. Продължават да водят колкото е възможно аскетичен живот. Но постепенно започват да учителстват. Домът им се превръща в училище, работното място в амвон. Спечелват си омразата на местния клир и владика, скромно изтърпяват всички неприятности. И обикновените хора виждат в тях светлината на Исус. Те започват едно истинско религиозно обновление, което дава чудесни плодове. Чрез двете сестри, техните найдобри ученички, двамата монаси оказват влияние на Мъхитар. И това предопределя съвременната арменска история. (*Бележка на редактора: Тук и по-нататък в средни скоби е посочен номерът на цитирания източник от приложеният списък)
Градът е дал и други видни духовници, макар и не толкова значими като двамата братя. Някои от тях бяха сред мъчениците от 1915 г. Много малко бяха хората от Шабин Карахисар, които се спасиха приемайки предложенията за помохамеданчване, може би двама-трима. Обратно, мнозина загинаха потвърждавайки вярата си при драматични обстоятелства. Знам два такива случая. Наш съсед седлар Сукиас получил предложение за помохамеданчване. Следващата сутрин отишъл при управниците с едно криво дърво, използвано за направа на седло. Попитал ги могат ли да изправят дървото. Отговорили му отрицателно. ”Така и за мен е невъзможно да променя вярата си!” Убиват го. Една жена, Нурикян, подкупва няколко кюрди да я спасят с двамата си сина от депортиране. Тя е смъртно болна. Противно на уговорката, кюрдите я
насилват да се помохамеданчи. След мъчителна вътрешна борба, за да спаси децата си, тя механически повтаря словата, които кюрдите ù подсказват. Но малко след това, умирайки, тя високо призовава Исус Христос. Сигурен съм, че има много други случаи подобни на описаните. РЕВОЛЮЦИОННО ДВИЖЕНИЕ В края на 18 век, отчасти като отглас на Великата френска революция, отчасти в резултат на интелектуалното издигане на арменците, в това число изучаването на историята, а също заради икономическата изостаналост на Османската империя, започват революционни движения сред арменците. Те възникват там, където арменците са в по-лошо икономическо положение, бидейки ограбвани от алчни управници, диви кюрдски племена и особено от арменски лихвари. Първоначално те започват със социалистически цели за борба с всички експлоататори, били те турци, кюрди или арменци. Но постепенно, бидейки жестоко преследвани и след като пострадали и невинни хора, заподозрени като революционери, техните цели се променят и се концентрират върху една – освобождение от турско иго. Все пак, когато Европейските сили се намесват, опитвайки се да намерят компромисно решение, арменците се задоволяват с обещания за малко самоуправление в провинциите, където те бяха доминиращо население и където бяха най преследвани. Това е прието, макар и неохотно, и от турското правителство. Един датчанин и един норвежец са назначени за управители на тези провинции, те пристигат в Константинопол малко преди Първата световна война. Скоро Турция влиза във войната на страната на Централните сили, оттегля се от намеренията си и връща обратно двамата неутрални управници. Една година по-късно те решават проблема с тоталното унищожаване на арменското население в империята, с изключение на Константинопол и Смирна (Измир). Шабин Карахисар беше град, в който революционни движения са виреели много добре. Първата причина е икономическа. Карахисар е близо до Черно море, макар и разделен от него с високата Понтийска планина, и е на пътя към него. На около 80 км е пристанището Гиресун. Търговията на няколко богати града, като Агън, Арабгир и дори Сивас се осъществявала през Шабин Карахисар и Гиресун. При това положение икономиката на града ни е процъфтявала. През 18 век бил построен нов път от Сивас, главния град на провинцията, до пристанището Самсун. Търговският поток на упоменатите градове, с изключение на самия Карахисар, се отклонил по новия път. Резултатът за Шабин Карахисар бил катастрофален. Стопанският живот западнал. Много търговци се преселили в Гиресун или другаде. Имаше голяма безработица. Разбира се, не само арменците страдаха от това, а също гърците и турците. Но доколкото правителството не правеше нищо за облекчаване на икономическата разруха, а то си беше на турците, недоволството се обърна срещу тях. Това е отлична възможност за революционните водачи да посеят своите семена в Шабин Карахисар. С цялостното западане на икономиката в империята, турците и кюрдите намират изход в ограбването на мирното
арменско население. Султан Абдул Хамид II, един от най-лошите султани, които Турция е имала, не прави нищо за спиране на тези несправедливости. Напротив, използвайки като повод революционните комитети, които в действителност са безобидни, повече приказващи, отколкото действащи, насърчава експлоататорите и грабителите, въоръжава ги и поощрява погромите им. Арменците от Шабин Карахисар имаха някои черти на характера, които ги правеха податливи на революционни настроения. Те бяха честолюбиви, кавгаджии и отмъстителни. Водени повече от емоции, отколкото от разум, те бяха екстремисти в любовта и омразата. Те не знаеха среден път, не умееха да правят компромиси. Те обичаха свободата и имаха такава национална гордост, че не можеха да се прекланят пред турците, независимо колко те са силни. В миналото шабинкарахисарци не са позволявали да бъдат ограбвани, дори султан Хамид не можа да сломи техния дух. И когато дойде голямото бедствие в 1915 г., Шабин Карахисар бе едно от малкото (пет-шест) населени места, оказали героична съпротива. И това бе сторено в най-безнадеждна ситуация, без никаква надежда за помощ откъдето и да е. Но за това по нататък. Първият революционен комитет е създаден в 1890 г. от социалдемократи от партията Хънчакян. Изпълнителният комитет се състои от четирима учители и трима търговци. Един от учителите по-късно става безбрачен свещеник, впоследствие владика на арменците във Франция (Назарет Кибарян, Владика Врамшабух, Париж). Една от първите задачи е сформирането на въоръжена група за сплашване на самозабравили се турски управници. Тя се състои от осем души, от които втори по ранг е Хугас Дьовлетян, по късно известен като Хугас Ахпар (Брат Хугас), който през 1915 г. оглави героичната отбрана. Организацията се разраства и се създава втора въоръжена група с ръководител Даниел Чавуш. Тя известно време се движи сред арменските села като заплаха за турски управници и бирници. След няколко месеца те попадат на засада и с изключение на един загиват, сражавайки се с врага. Имаше песен за тях. Революционерите от Шабин Карахисар показват такъв кураж и способности като организатори, че Крикор Гарибян, с псевдоним Храчя Марал, е изпратен в известния Зейтун в Киликия, където арменците, кацнали в планината, живеят полусвободен живот. Султан Хамид иска да унищожи част от тях и да ги подчини напълно. Революционните водачи желаят да им помогнат в тяхната съпротива. Групата на Брат Хугас убива един провинил се управник и започва да се крие. Но Хугас е арестуван и осъден на доживотен затвор. Той се отървава от бесилото, защото е проявил благородство към жената на убития и тя се застъпва за него. Когато в 1908 г. Султан Хамид II е детрониран от Младотурците и е обявено конституционно управление, и той като много други политически затворници е амнистиран и освободен. Аз смътно си спомням като малко дете с каква демонстрация на радост той беше посрещнат в града. Виждайки каква благодатна почва за революционни идеи е Шабин Карахисар, Социалдемократическата партия праща един от лидерите си Арам Ачукбашян да образува тук централен комитет с подчинени комитети в Ерзинджан, Сивас, Агън, Кемах, Армудан, Арапгир и чак Харпурт (Харперт). Той остава в Шабин Карахисар 12 години (1894-1906). Същата година по заповед на султана са организирани масови кланета в цяла Армения. Много градове и села са ограбени, а арменците изклани. Но
турските орди не посмяват да влязат в Шабин Карахисар. Те опустошават само разпръснати около града къщи и близкото село Тамзара. През 1896 г. е създаден нов революционен комитет на Ташнагистите. В Шабин Карахисар двата комитета винаги си сътрудничеха, но всякъде другаде те са в конфликт, като Ташнагистите взимат превес. Те също оценяват значението на Шабин Карахисар и пращат един от своите водачи д-р Гарабед Пашаян да организира местен комитет. Освен Брат Хугас и Гарибян, и други видни революционери са произлезли от града. Сред тях се откроява Антраник, най-големия военен герой на Армения в последните векове. Той е роден и обучен в Шабин Карахисар, но действа навред. В критичните дни на 1915 г. той беше в Кавказ и не можа да участва в онази героична съпротива. Но той е най-известния син на Шабин Карахисар. Антраник Озанян, известен по-късно само със собственото име, е роден в 1865 г. Той е занаятчия дърводелец и един от първите, които се пренасочват към революционно движение. Един ден баща му се връща в къщи полумъртъв, пребит несправедливо от един турчин. Антраник, силно разгневен, намира турчина и в последвалата кавга го убива. Започва да се крие. По това време Султан Хамид полага големи усилия да покори населението на Сасун, което подобно на Зейтун, обитава почти непристъпни планини, където води беден, но полунезависим живот. Султанът няма сериозна причина да посегне на тяхната свобода, защото тя не заплашва никого. Ако е искал да има силна централизирана държава, трябвало е да започне с кюрдите, които в цялата империя водеха полунезависим живот и освен това бяха постоянна заплаха за християнското население. Но кюрдите са мохамедани и неграмотни, докато арменците са християни, грамотни, прогресивни и богати. И с помощта на кюрдите, турски орди и редовна войска заграждат Сасун. Борбата продължава дълго. Хората от Сасун не можеха да получат съществена външна помощ, само няколко бойци-революционери, които за тяхната изключителна храброст и готовност да умрат за една благородна кауза бяха наричани от врагът Джан федайи – саможертващи се, или просто федаини. Антраник бе един от промъкналите се в Сасун. Там той придобива опит и започва да разкрива военния си гений. Отначало той е второстепенен войник, но доколкото един по един водачите са убити или пленени, той поема водачеството на отбраната. И го прави толкова сполучливо, че обърква султана. Той обявява голяма награда за главата на Антраник, след като е успял да получи главата на неговия предшественик Ахпюр Сероп. Но всеки, който се опитва да вземе главата и наградата, губи своята собствена глава. .Антраник е голям майстор на партизанската война. С около 50 слабо въоръжени селяни воюва срещу хиляди турци и кюрди. Често той е бил обсаждан в някое село или пещера, но се изплъзвал от врага. Кюрдите започват да го наричат “Паша”. Те започват да вярват, че той притежава магическа сила и куршуми не го ловят. И действително, той винаги е на предна линия във всяко сражение и винаги излиза невредим. Сасун не беше подчинен. Намесват се представителите на великите сили и Султан Хамид е принуден да се оттегли. Но Антраник продължават да го търсят и той напуска Сасун и бяга в България. През 1912 г. е обявена Балканската война срещу Турция. Антраник, проявявайки омразата си към турците, сформира доброволчески отряд и
храбро се сражават като част от българската армия. Командващ Арменската доброволческа рота е подпоручикът от българската армия Карекин Нъждех. Когато избухва Първата световна война, арменците под управлението на Русия решават да създадат доброволчески корпус, който да воюва заедно с руснаците срещу своя смъртен враг – турците. Като най-подходящ за командир на корпуса се смята Антраник и той е извикан в Кавказ. Антраник не възразява и поема командването. Впоследствие са създадени още шест доброволчески корпуса .Частта на Антраник е пратена на южното крило на Кавказкия фронт. Там той отново демонстрира своите вродени способности като военачалник. Той получава високи отличия и е издигнат в ранг генерал. Шест пъти е награден от руснаците за изключителна смелост. Той получава медали също от гърците и французите. Един представител на Американския червен кръст пита няколко руски генерали за Антраник. Те отговарят, че всички руски генерали се консултират с него преди важни операции. Главна причина за руските успехи според тях е военният гений и геройство на този човек.[2] Много коне са падали поразени под него, но той се е измъквал невредим. Това затвърдило вярването на турци и кюрди, че той е омагьосан и неуловим за куршумите. Един от големите подвизи на Антраник е битката за Дилиман. Кямил паша с 130 000 редовна войска и 30-40 хиляди нередовни напредва към Хой. Атраник има само 1300 души кавалерия и пехотинци. Войската и офицерите на Кямил паша са надменни и арогантни, те не са имали поражение. Планът им бил добър и реализуем при нормални обстоятелства.[3] Но Антраник с неговите малобройни сили ги задържат три дни, докато дойде на помощ със своята войска друг арменски генерал – Назарбегян. Битката продължава още един ден и Кямил паша е принуден да се оттегли. Това е второто сериозно поражение на турците след Саръкамъш. Следващото сензационно геройство на Антраник е превземането на град Битлис, наричан Дарданелите на континенталната част, понеже трябва да се мине през един много тесен и дълъг проход ,за да се стигне до града. Той изпраща 400-500 от своите хора с импровизирани ски от обикновени дъски в обход и те с изненадваща атака разбиват врага. След Болшевишката революция, когато руснаците отстъпват в безредие, целия Кавказки фронт е оставен на арменците с малобройна войска и офицери. Командването е поверено на Антраник. Лорд Роберт Сесил казал, че негова е заслугата турците да не се допуснат до нефтените полета на Баку[2]. За съжаление по-късно турците превземат Баку и избиват 30 000 арменци. Американски кореспондент го нарича Арменски Робин Худ, Гарибалди и Вашингтон, събрани в едно.[2] Но най-доброто признание идва от самия враг. При отстъпление на арменците от Карс турските войници викат след тях “Срам за вас, да ни отстъпите такава крепост. Явно Антраник не е сред вас.” В друга битка, където той също е отсъствал, някой силно извикал на турците: “Срещу вас не са арменци от Кавказ, а войници на Антраник. Добре си помислете!” И турците отстъпват. Веднъж Антраник попада в капан. Единственият изход е по един мост и турците имат възможността да го унищожат. Но те не смеят нищо да предприемат, да не би в своята ярост той да направи нещо необикновено и унищожи тях. Това го споделил самия Кямил паша.
Арменските бардове и поети са създали много песни за него, някои от които се пеят до днес. И така,можем уверено да твърдим, че Шабин Карахисар беше един от най-важните революционни центрове и той създаде най-големия военен водач на Армения. (Бележка на редактора: Тези и други въпроси подробно са разгледани в неиздадения ръкопис “История на Шабин Карахисар” [4], на арменски език, сега в Държавен архив – Пловдив)
ЧАСТ ВТОРА
ИЗТРЕБЛЕНИЕТО НА ЕДИН НАРОД
ЗАЩО СЕ СЪСТОЯ ГЕНОЦИДЪТ ОТ 1915 Всяко събитие има една или няколко причини, а лошите деяния имат удобни оправдания. Отговорните за престъплението от 1915 г. турци и техните пропагандатори не обсъждат причините, защото те ги уличават, а настоятелно търсят всякакви оправдания. Факт е, че преди Първата световна война арменци и турци живееха като обикновени съседи. Значи нямаше повод за геноцида. Но както често се случва и в индивидуалния живот, извършва се деянието и се прави опит за неговото обосноваване, същото правят и турците. Да разгледаме обвиненията на турските пропагандисти срещу арменците. Те обвиняват арменските войници, че не са воювали с желание и всички арменци от Кавказкия фронт са обезоръжени и пратени в трудови части. Истината е обратна. При връщане от Кавказкия фронт нейният главнокомандващ Енвер паша пише писмо на владиката на Коня, който отправил пожелание за успех на турската армия. Той благодари на владиката и изказва задоволството си от начина, по който арменските войници воюват. И не пропуска да отбележи, че някакъв арменец младши лейтенант Хованес му е спасил живота. Двете писма са публикувани във вестник Османишер Лойд от 26 януари 1915 г.[5] По късно арменските войници първи са унищожени в лагерите. Вярно е, че някои арменски войници дезертираха. Но това беше разпространено сред всички народности в империята. През четирите години, преживени в турски села, съм видял много дезертьори и сред тях. Дори в село Гьосман бяха дезертирали най-смелите млади момчета. И това не се считаше за нещо срамно, смятаха се за най-умните. Ще се върна на това по нататък. Казва се, че някои арменци били въоръжени. Всички кюрди притежават оръжие, повечето турци също. Нещо повече, повечето от притежаваното от арменците оръжие бе раздадено от Младотурците, разчитайки на подкрепа при евентуален реакционен бунт срещу ново-установения конституционен режим. Понеже арменците получават малко свобода, те най-много поддържат новия режим. В други случаи арменци бяха се сдобили с оръжие за самозащита срещу кюрдите, които централната власт никога не успява да подчини и превърне в уважаващи законите граждани. Казва се, че арменците сформирали доброволчески части на Кавказкия фронт срещу тях. Бих искал това да не беше се случило, защото руснаците не го заслужаваха. Но това не е нещо нередно. Само една турска част избяга и се присъедини към тях. Останалите бяха от Кавказ или извън Турската империя. Ако турците бяха се отнасяли по-добре с арменците, те вероятно биха сформирали доброволчески отряди и за тях. Арменците, разделени между две империи, трябваше да изпълняват своите задължения, всеки към своя господар. Турците са предложили на Ташнагистката партия, която в парламента сътрудничи на управляващата Иттихад партия, да подбудят към бунт арменците в Кавказ. Те отказали, защото би било излишно. Никой арменец не би се вдигнал срещу християнски господар, колкото и лошо да се държи, щом изборът е между Исус и Мохамед. Тук арменците нямат никакво колебание. Арменците са обвинени в преследване на независимост. Това е фалшификация. Вече споменах, че те се надяваха в реформираща се Турция
да живеят в сигурност и спокойствие. Доскорошните революционни партии бяха станали парламентарни и сътрудничеха със съответната сродна турска партия. Социалдемократите с Иттилаф, а Ташнагистите с управляващата младотурска Иттихад партия. Турците са се опитвали да представят съпротивата на арменците във Ван и Шабин Карахисар като бунт. Но депортацииите бяха започнали далеч преди това, Зейтун е депортиран още през април, макар че арменците от другите места не знаеха за това. Напротив, арменските водачи, започвайки с патриарха, проповядваха търпение и няколкото случая на съпротива бяха локални, резултат на преценката на местните водачи, че се подготвя някакво зло срещу тях. Ако арменците бяха предприели предварително организиран бунт, щяха да предизвикат сериозни трудности на Турците. И така, правейки равносметка на обвиненията на турската пропаганда, се вижда, че това са опити за умозрителни оправдания, противоречащи на действителността. Нека разгледаме причините, които би трябвало да са по-дълбоки. Турската пропаганда обича да представя всички арменци като богати лихвари и паразити на гърба на селяните. Че имаше лихвари е факт, както е факт и това, че 90 процента от арменците сами бяха жертвите на лихварите. Един от арменските водачи Кехам Дергарабедян, който е роден и останал селянин, отправя унищожителна критика срещу тях. Той твърди, че арменските селяни страдат повече от техните лихвари отколкото от разбойниците кюрди, което след 1908 г. си беше истина[6]. Но ако трябваше да се накажат лихварите, защо бяха унищожени арменските селяни, а богатите арменци в Константинопол и Измир пощадени? Истинската причина за геноцида трябва да се търси сред самите турци. Бързам да кажа, че не смятам всички турци за виновни. Всеки арменец, спасен от унищожение, дължи живота си на поне един добронамерен турчин. Владиката Крикорис Балакян в книгата си “Арменската голгота”[14] пише: “Никога не може да се вярва на един турчин, бил той селянин или гражданин, образован или неграмотен, член на партията Иттихад или Иттилаф, религиозен или атеист, монархист или републиканец, те са лицемери, лъжци, лукави.” “За шест месеца турският народ от всички класи, започвайки със султана и министри и членове на парламента, и управници, подкрепяни от тълпите, извършиха престъпление, за което техните предшественици не са и помисляли.” Но дори и той на много места дава обратни примери за добри турци. Той описва, например, един турски войник, който отказва да стреля по невинни арменци. Другаде разказва как е чул придружаващи кервана турски войници тайно да плачат през нощта. Д-р Лепсиус също разказва за войник на пост пред черквата в Измит да плаче за съдбата на арменците.[5] Балакян описва следните случаи: “Когато както обикновено потърсих ханджията да платя за нашето пренощуване и го попитах колко струва, той изненадващо ми отговори: ”Нима Господ ми позволява да взема пари от такива измъчени хора като вас?” Когато му отговорих, че в други ханове, напротив, искаха необикновено високи такси,
той отговори: ”Те са били безбожни хора. Има възмездие. Бог ще накаже виновните за тези престъпления.” В село Томарза старейшината на селото и моллата ги посещават с група старци. Те доближават владиката с голяма почит, въпреки че отива в изгнание заедно с останалите и всеки момент може да загуби живота си. Питат го кога ще се върнат техните съседи арменци. Арменците, казва моллата, бяха солта на нашата страна. Те си отидоха и ние останахме безвкусни. Нека Бог има милост над нас. Другите отговарят: Амин. Селяни,виждайки окаяното им състояние,започват да кълнат Талаат и Енвер, отговорни за ставащото. Един стар турчин, виждайки жандарм да бие един арменски старец, се намесва, казвайки: ”Нямаш ли страх от Бога? Нима наказанието им не е достатъчно? Защо не оставиш човека да си яде спокойно хляба? Господ ще ни накаже за всичко това!” В едно градче стара туркиня вдига високо ръце насред улицата и започва високо да кълне тези, които са докарали това нещастие на арменците и моли Господ да е с тях.[14] Едно обективно и честно проучване на фактите показва, че не всички турци са виновни за геноцида и много от тях, напротив, са направили всичко да го предотвратят или поне да го ограничат. Престъпниците бяха от всички класи, но не всеки турчин или кюрд е отговорен за това нечувано престъпление. На много места турското население съвсем не е било въодушевено от депортирането. Д-р Лепсиус описва няколко такива случаи. Влиятелните турци на Ерзурум, Алашгерд и Ван са телеграфирали на централното правителство, че не одобряват предприетото срещу арменците. Мюсюлманското население на Адапазар се събрало на железопътната гара и се опитало да спре депортирането на своите съграждани. В едно село близо до Кесариа турските селяни заплашили, че ще придружат арменските си съседи и управникът е принуден поне временно да отложи своята заповед. В Биза Шекир, малко градче на европейската част, турското население успява да опази своите арменски съграждани.[5] Друг автор, Хенри Барби, споменава за такъв случай в Трабзон. Също споменава за турчин Ешадир Оглу, който с оръжие се присъединява към укрили се арменци в планините и загива.[15] Описани са и други примери от този род. Всички те доказват, че не само обикновените турци не са инициатори на геноцида, а напротив, на много места повече или по-малко активно те изразяват своето несъгласие с него. А това е едно доказателство и за невинността на жертвите. Ако арменците бяха имали някаква злонамереност спрямо турския народ или правителство, хората сами биха поели инициативата за наказанието им. Кюрдите, бидейки по-малко цивилизовани, по-брутални и склонни към грабителство имат сравнително поголямо участие в кланетата. Но и те не са инициатори, а само възползвали се от предоставената им възможност. Освен това много от тях също не само се въздържат от кланета, но и спасяват много арменци. Всички кюрдски племена в Дерсим спасяват арменци. Хенри Барби споменава за едно племе в Муш, което повече от година с оръжие защитава седемстотин арменски семейства.[15] Да видим доколко е отговорно за геноцида мюсюлманското духовенство. В миналото локални кланета и грабежи са подбудени от фанатични духовници, но по искане на султана. Този път нито султан, нито Шейх-ул-Ислям, водачът на ислямската църква, дават такова указание. Вярно, че ислямската религия не възразява срещу използването на меча за смяна на
вярата и локално духовници използват възможността да предлагат помохамеданчване, не всички са невинни. Но фактите показват, че геноцидът от 1915 г. не е по инициатива и не се насърчава от мюсюлманското духовенство. Шейх-ул-Ислям е бил против. Д-р Лепсиус и Франц Верфел, автор на “Четиридесет дни на Муса Даг”, свидетелстват за това.[5,19] Мустафа Недим, директор на турски колеж в Халеб (Алепо), е спасил живота на стотици от пристигащите депортирани и с тежки думи заклеймява престъпното деяние, а той е силно религиозен човек. Той завършва книгата си “Избиването на арменците”[16] със следните думи: ”Мое твърдо убеждение е, че след такива ужасни престъпления Бог няма да остави ненаказани техните автори и извършители. За да опиша всичко, което съм видял, не биха стигнали няколко хиляди страници. Нека божият гняв се стовари върху авторите на тези престъпления.” Хенри Барби също свидетелства за това, че ислямската религия общо взето е невинна за тези престъпления и разказва следната трогателна история: Турски башибозуци, след като отвличат красивите жени на едно село Авзад, събират останалите жени и деца в черквата и се готвят да я запалят. Един кюрдски молла се появява и започва да ги поучава: ”Никоя религия, била тя мохамеданска или християнска, не позволява горенето на живи хора, на жени и деца.” И смятайки, че ще осуети това деяние, сам влиза в черквата. Но башибозуците му се надсмиват и осъществяват замисъла си. Моллата изгаря заедно с арменците.[15] Дервишите на религиозна секта в Коня спасяват 30 000 арменци, вече спасявани от “неверния” управник Джелял бей, след като централното правителство го отзовава. Изобщо, мохамеданите също се чувстват отговорни пред своя бог за своите деяния и не одобряват злото. Вярно е, че в миналото мохамедани, както и християни, са предизвиквали маса кланета, водени от превратно разбиране на бога и вярата. Но в случая мюсюлманската вяра и духовенство са сравнително невинни за извършените престъпления. Да видим доколко хора с високи постове извън управляващата партия са отговорни за престъпленията. В миналото местни управници са предизвиквали преследвания на арменците. Но в една модерна централизирана държава това не може да стане. Някои от провинциалните и по-низши управници изпълняват найкоравосърдечно получените заповеди. Други ги изпълняват неохотно, а малка част се противопоставят категорично. Последният факт има значение не само като историческа справедливост, но и като доказателство за невинността на арменците. Защото ако те бяха виновни пред централното правителство, местните управници щяха да го знаят или самите те би трябвало да поставят въпроса пред правителството. Управникът на Лидзе не се подчинил на заповедта за депортиране. Той е привикан от областния управител и по пътя е убит. Управителят на Мардин е уволнен поради отказът му да изпълни заповедта. Управителят на Малатия Наби бей предварително си подава оставката. На негово място е назначен Решид паша, кюрд, който прави всичко възможно да облекчи положението на преминаващите през града депортирани. За да върши това, той е трябвало да преодолява съпротивата на местните членове на управляващата партия и дори загубил здравето си.[5]
Нещастните хора, успели да достигнат до местоназначението си, бяха концентрирани в Дейр-ел-Зор в Месопотамия. Местният управител Али Суад се отнася добре със заточените и им дава възможност да припечелват за хляба си със занаятчийство. Той е уволнен и заместен от жесток човек, който изпълнява поръките на правителството за изтребление на арменците.[15] Друг виден противник на депортирането е директора на Педагогическия институт в Константинопол, който многократно го е осъждал.[8] В турския сенат Ахмед Риза прави запитване за депортирането на арменците. Много сенатори се присъединяват към него. Но то е отклонено при условие, че се създаде комисия за проучване на случая. Още по значима е съпротивата на валиите, т.е. управителите на провинции. Управителят на Ерзурум Тахсин бей разбирайки, че първият керван изпратен от града е унищожен по пътя, отказва да праща други, докато не се осигури тяхната сигурност. И той успява да осигури достигането на следващите конвои до местоназначението им. Нещо повече, той нарежда да се събере всичкото оставено имущество на съхранение в крепостта. По-късно, когато Антраник влиза с войските си в Ерзурум, намира това имущество непокътнато. [5,4] Валията на Кастамону Решид паша цяла година оспорва заповедта за депортиране и местното население го поддържа. Те пишат до правителството: ”Векове сме живели с арменците като добри съседи и затова сме против депортирането им.” Накрая той е принуден да подаде оставка и арменците са депортирани.[14] Управителят на Смирна (Измир) Рами бей също възразява на заповедта и тъй като е подкрепен от немския генерал Фон Сандерс, жителите поне на този град са спасени.[5] Владика Балакян споменава за валията на Ангора (Анкара) Мазхар бей, който се опитва да предотврати депортирането. Той събира местните управници и ги пита дали смятат арменците за опасни за страната. Те отговарят, че нямат никакви подозрения. Изпращат този отговор на правителството.[14] Между противопоставящите се на заповедта е вече споменатият Джелял бей, валията на Халеб. Той се преструва, че не разбира значението на пратените му заповеди и не само не депортира подвластните му арменци, но се опитва да задържи преминаващите кервани. Когато по-късно е преместен на същата служба в Икониум (Коня), той спасява живота на 30 хиляди арменци и е наречен от местните шовинисти “Гяур валиси” – валия неверник. По щастлива случайност са запазени и публикувани част от телеграмите, разменяни между Джелял бей и министъра на вътрешните работи Талаат паша, така че можем да разберем истинската цел на депортирането, както и благородството на Джелял бей.[7] “3 септември 1915. Заповядваме ви да постъпвате с жените и децата както ви беше заповядано да постъпите с всеки мъж. Заповядваме ви също да поверите изпълнението на верни служители. Министър на вътрешните работи Талаат.” “15 септември 1915. Вече сме ви съобщили, че правителството в съответствие с решението на партията, е решило веднъж завинаги да унищожи всички арменци живущи в Турция. Който се противопоставя ще загуби своите права като гражданин. Без да обръщате внимание на жени и деца и на болните вие трябва да изпълните заповедта за тяхното
изтребление, независимо колко жестоко и трагично да изглежда. Вие не трябва да обръщате внимание какво ви диктува съвестта. Министър на ВР Талаат.” “23 ноември 1915. По таен начин унищожете всички арменци от източните провинции (т.е. от Армения), които са във вашата провинция. Мин.ВР Талаат.” “1 декември 1915. Противно на нашите очаквания, че с желание ще съдействате за унищожение на арменците, научаваме, че вие ги пращате в Сирия и Ерусалим. Да постъпвате с тях така е голяма грешка. Това което заслужават такива бунтовници е унищожение. Заповядваме ви да постъпвате както се полага. Мин. ВР Талаат.” “12 декември 1915. Спасете само тези сираци, които не могат да помнят бедствието, който са преживели техните родители. Останалите трябва да бъдат депортирани с преминаващите кервани. Мин. ВР Талаат.” “15 януари 1916. Според достигащите до нас сведения вие събирате в сиропиталища деца и на съмнителни хора. Щом правителството счита съществуването им за опасно, вие действате против волята на правителството, като обличате и храните децата и спасявате живота им. Независимо дали е поради състрадание или поради неразбиране на заповедите ни, поведението ви е непростимо. Заповядвам ви следователно да не прибирате онези деца в съществуващи сиропиталища, нито да създавате нови специално за тях. Мин. ВР Талаат.” “7 март 1916. Необходимо е да унищожите всички събрани от вас деца, но без да предизвиквате съмнения. Трябва да го направите, уж ще ги предоставяте на грижите на комисията за надзор на депортирането. Мин. ВР Талаат.” Тези телеграми са твърде красноречиви. От една страна показват какво чудовище е Талаат, а от друга какъв благороден и умен човек е Джелял бей, който правейки се на неразбиращ смисъла и целта на заповедите упорито се опитва да спаси живота поне на няколко хиляди деца. Всички факти показват, че отговорни за извършените ужасни престъпления са членовете на управляващата партия Иттихад, започвайки от Талаат и Енвер на върха, до обикновените членове. В една от цитираните телеграми Талаат признава, че решението е взето от “джемиета” или централния комитет на партията. Разбира се, който членува в него е в съответна степен отговорен. Използването на един и същ метод при изпълнението на плана за депортиране показва, че той е организиран от един високо стоящ център. Отначало тайно са избити всички мобилизирани арменци по техните части. В населените места най-напред изненадващо се арестуват видните и водещи личности на арменците, т.е. евентуалните водачи, измъчват се и се убиват. След това се арестуват мъжете, извеждат се извън населеното място и се избиват в най-близкия дол. Тогава се депортират жените и децата, останали без защита. По пътя банди от криминални елементи, специално сформирани за случая, ги ограбват, отвличат и убиват, колкото може по-голям брой. Планът е повечето да се унищожат още по пътищата. И които въпреки всичко успеят да достигнат местоназначението в Месопотамия, се оставят да умрат от глад и жажда. Макар да са близо до река Ефрат, на жертвите се отнема възможността да пият в тропическата горещина вода от нея. Американският консул Моргентау предлага средства за храна на жертвите, но това бива отказано. Така много хиляди, успели да достигнат Дейр-ел-Зор,
умират там от жажда и глад. По този начин около един и половина милиона арменци, половината от съществуващото арменско население по света, е унищожено за няколко месеца. Това са повече от жертвите, дадени от някои страни в двете световни войни! Сега се премълчава и друг факт – след края на войната, през 1919 г., под външен натиск новото правителство организира Извънреден военен съд над виновниците за геноцида, ръководителите на партията Иттихад. Тяхната вина е доказана в съда. Повечето от тях са избягали. Издадени са няколко задочни смъртни присъди, които остават без последствия. Защо партията Иттихад реши да унищожи арменците? Първата цел бе да бъде ограбен един икономически по-прогресивен елемент на империята. Както много хора по света се обогатяват по време на войни от черна борса, така и турците са се опитвали неведнаж да забогатяват ограбвайки своите съседи арменци. В ориенталските приказки често се разказва за беден човек, който има късмет да намери делва с жълтици и неочаквано да стане богат. Късметът на турците често ги е отвеждал до делвата с жълтици на неговия съсед арменец. Но в миналото тези грабежи са правени в ограничен размер и локално. Този път то беше направено докрай и навсякъде. Кланетата бяха и начин да се отърват от едно население, с което те не можеха да се конкурират икономически. Докато би имало арменци в Турция, не би имало търговци и занаятчии турци. Те просто не умееха. Ако арменците изчезнеха, може би те от немай-къде биха се научили. Трета причина е събуждането на национално съзнание у арменците. Доскорошният слуга, вече просветен, изискваше промяна в начина на управление. В краткия период 1908-1915 г., когато се появи възможност, арменците направиха такъв културен напредък, че предизвикаха завистта на турците. Възникнаха клубове, издаваха се книги. В цялата империя броят на учениците през 1915 г. е 242 хиляди, а само малочисленото арменско население имаше 120 хиляди. Последната, но най-важна причина е шовинизмът. Мюсюлманската религия има доста недостатъци, но също проповядва справедливост и милост. Сред мюсюлманите също има страх от божия съд и търсене на сметка за извършените дела. Шовинизмът няма съвест и не признава бог. Така докато депортиранията и кланетата са в пълен ход, турската преса и консулствата в чужбина могат да пишат официални опровержения. Талаат и Халил, министър на външните работи, дължат живота си на Зохраб и Варткес, двама видни членове на парламента. Но тези двамата без да се замислят пращат своите благодетели на заточение и смърт. В своите телеграми Талаат заповядва “Не обръщайте внимание какво ви диктува съвестта”, проявяването на състрадание към сираците е грешка. Нищо чудно, че той може цинично да се хвали, че което Абдул Хамид не е успял да постигне за тридесет години, той го постига за три месеца. Това, което монголска алчност и мюсюлмански фанатизъм не успяха да направят за 600 години, шовинизмът извърши за три месеца. Но изброените причини не биха могли самостоятелно да предизвикат станалото, ако не беше войната. При война омразата е пусната на воля и убийството е легализирано. Моралните норми са суспендирани и дори иначе цивилизовани нации извършват престъпления, за които после се срамуват. Талаат веднъж признава, че Турция влиза във война по такива съображения.
Немският посланик в Константинопол Вангенхайм, човек с криминално минало, телеграфира на своето правителство: “Талаат без никакви резерви ми съобщи, че неговото правителство е решило да използва войната така, че да се отърве от своите вътрешни врагове (подразбира се местните християни) чрез тоталното им унищожение, без да има спънки като в миналото от страна на Европейските сили.” [7,9] Следователно,последната, но много съществена причина за геноцида е самата война. Безпримерните престъпления от 1915 г. са организирани от шовинисти турци и изпълнени със помощта на криминални елементи от цялата империя. Вината е споделена между много турци и кюрди. Но и други нации пряко или косвено носят отговорност за престъпленията. Най-голям дял от тази вина носи немското правителство на Кайзер Вилхелм. Единствената световна сила, която можеше да усмири турската ярост, беше Германия, но тя не го направи. Отделни личности немци осъждат престъпленията. Само усилията на този голям мисионер Д-р Лепсиус в полза на жертвите е достатъчна да предизвика арменската благодарност. Друга такава личност е консулът в Халеб Рьозлер, който насърчава и подкрепя споменатия Джелял бей. По подобен начин постъпва консула в Дамаск Лайднет. Генерал фон Сандерс има голям принос за спасяването на арменците от Измир. Маршал фон дер Голц заплашва да се откаже от командването на своите войски в Месопотамия, ако не оставят на спокойствие тамошните арменци и донякъде успява. Посланикът Конт Мермих, който замества Вангенхайм, протестира против престъпленията, но вече е късно. Хайнрих Фирбухер доказва документално, че Енвер и Талаат предварително са искали съгласието на германското правителство за депортирането и са го получили. Споменатият вече посланик Вангенхайм в своите телеграми поддържа тази престъпна кауза, представяйки я за военна необходимост. Когато Д-р Лепсиус се връща от Константинопол с пълното разбиране за целта на депортиранията и поставя фактите пред външния министър Цимерман с искането да се направят постъпки за спасяване поне на все още водещите мизерно съществуване в пустинята, получава следния отговор: ”Какво да направим? Нашият договор с Турция зависи от Талаат, Енвер и Халил. Ако тези тримата не са с нас, договорът ни ще бъде анулиран. Но това не можем да си го позволим.” Германското правителство е знаело за престъпленията и е можело да ги спре, но не го прави. Обикновените немци в болшинството си не са знаели за ставащото в Турция. Писмата, които Д-р Лепсиус е пращал до определени членове на Райхстага никога не са стигнали до тях. На представителите на пресата е наредено да мълчат за вътрешните проблеми на Турция. Тъй като смъртните присъди на организатори на геноцида от 1919 г. не са изпълнени, с това се заемат арменци – народни отмъстители. Соломон Техлериян убива Талаат в Берлин. Там той е съден за убийството. На процеса става ясно, че немският народ не е знаел и частица от ставащото с арменците в Турция. Една от свидетелките Кристине Терзибашян започва да разказва събитията при депортирането. ”Нашите мъже бяха посечени с брадви и хвърлени в реката”, казва тя. Председателстващият съда не вярва.
“След като заклаха мъжете ни, продължава свидетелката, когато се стъмни, жандармите дойдоха, избраха най-красивите жени и насила ги отведоха. Ако някоя се противеше, я застрелваха. Коремите на бременните жени бяха разпорени и децата изхвърлени.” Залата се вцепенява от ужас. Съвестта на обикновените немци не може да понесе научаването за тези зверства.[17] Знаейки всичко това, официалните немски представители в Турция, които единствено можеха да се намесят, се въздържат заради политически и военни съображения. Вторият дял от отговорност за геноцида носи руското царско правителство. Арменците не само добросъвестно се сражаваха в руската армия, но и сформираха седем доброволчески корпуса. Какво получиха в отговор? Предателство. Отстъплението от Ван, провинцията с най-голямо арменско население, е направено без достатъчно основание. Това само кара 300 000 арменци да оставят всичко и да бягат в Кавказ, където умират от глад и чума. Скоро след това стратегическо отстъпление Ван е превзет отново, но вече без арменското население. Армията, която бе освободила Ван, можеше да спаси и населението на Муш, където също арменците бяха мнозинство от населението. Дори арменските доброволчески части, ако бяха предадени под командването на Антраник, можеха да свършат това. Но то не беше извършено и арменците и от тези провинции бяха унищожени. Руснаците цинично ласкаеха арменците да създадат доброволчески части. Но когато Армения бе окупирана от руските войски, те започват да флиртуват с кюрдите. Местните арменци са игнорирани. А върхът е, че вместо да позволят на арменските бежанци да се върнат по земите си, напуснати временно, руснаците планират да докарат казаци да живеят и развият тези райони.[10] Вината на французи и англичани е от друго естество. Тези две нации, като победители, биха могли да потърсят справедливост и да вземат под протекция, самостоятелно или чрез Обединените народи, оцелелите от изтреблението и разпръснати арменци. Но те пропускат да го направят. Техните икономически и империалистически интереси имаха по-голяма тежест от търсене справедливост за един малък народ, който най-много пострада от войната и на който преди това лицемерно бяха внушавали, че са пионери на западната цивилизация в Азия и най-верни съюзници. Франция започна да флиртува с Мустафа Кемал и евакуира Киликия, давайки възможност за вторично изтребване на тамошните арменци. Англичаните, след като арестуваха неколкостотин водачи на управляващата партия, отговорни за геноцида, ги храниха няколко месеца в Малта и ги освободиха, вероятно разменяйки ги за някое тайно икономическо или военно споразумение с турците. Единствените велики сили, които направиха нещо добро за арменците, са Съветска Русия, която спаси останалото арменско население в Кавказ от понататъшно унищожение от турците, и САЩ, които чрез благотворителния комитет “Близкоизточна помощ” спаси живота на поне 60 000 сираци и вероятно толкова вдовици.
ГЕРОИЧНАТА ЗАЩИТА НА ШАБИН КАРАХИСАР Както видяхме в предната глава, Арменският геноцид от 1915 г. е планиран от централното правителство и е проведен в цялата империя, независимо от липсата на конкретни поводи за това. В Шабин Карахисар, все пак, събитията се развиха по по-различен начин, просто защото тук арменците, като тези от Ван, по-късно Урфа и няколко други места, бяха не пасивни наблюдатели на наближаващото нещастие. Те реагираха против него, въпреки че краят бе поражение и трагедия. Първото събитие, което стресна арменците в Шабин Карахисар, беше убийството на един архимандрит – Сахак Одабашян, който отиваше в Ерзурум да оглави тамошната църква. Той не беше свързан с революционните организации и беше общо взето политически неутрален. Той беше просто един верен служител на своя Господ, който в тези критически дни отиваше да води своето стадо. Кървавият управник на Сивас Муамер, след като го приема с традиционното турско гостоприемство, освобождава от затвора няколко престъпници и ги праща след духовника да го убият по пътя. Деянието е извършено. Убийците са наградени с опрощаване и впоследствие забогатяват, ограбвайки арменците. Това убийство предизвика ужас и гняв сред арменците в Карахисар. Скоро последва второ, по-сериозно събитие. Една доброволческа част, на път за Кавказкия фронт, бе спряла в едно село, наречено Пурк, с изцяло арменско население. След няколко дена ядене и пиене, неконтролираните доброволци се опитват да посегнат на жените, което довежда до въоръжен конфликт. Доброволците се оттеглят, но с помощта на дошлата от близките турски села тълпа обсаждат селото. След няколко дена сражения се намесват властите. Някои млади арменци успяват да избягат в планината, но останалите са разоръжени и водачите арестувани. Те са измъчвани да кажат откъде са се снабдили с оръжие. Някои от революционните водачи в града ни бяха предадени и те трябваше да се скрият. Подобни неща бяха станали и в други близки села. Скоро след това бе обявено извънредно положение и всички връзки с останалия свят бяха прекъснати. В края на месец май групи от жандармеристи започнаха да претърсват арменските къщи. Търсеха няколко революционни водачи, оръжие и дезертьори от войската. Някои дезертьори се предадоха и бяха затворени. Някои хора си предадоха оръжието. Една сутрин арменският владика на града Торикян, който по традиция се явяваше и политически представител на населението, беше арестуван и пратен в Сивас пазен от 25 въоръжени жандарми. След него бяха арестувани и няколко по-видни арменци и пратени също в Сивас. Те всички са били избити. В началото на юни изведнъж 300 арменци бяха изненадани в техните дюкяни в търговската част и арестувани. В същия ден демонстративно се появиха турски доброволци. Пак в този ден се завърна слугата на владиката и съобщи за неговото убийство по пътя. По някакво чудо той беше се спасил. Същата вечер се разнесе новината, че тристата арестувани са измъчвани за да изтръгнат от тях признания. На следващия ден арменците не отвориха дюкяните и не се заеха с делова работа.
На следващия ден, 3 юни, градът беше зловещо тих. По улиците преминаваха жандарми, които претърсваха къщите. Една група от тях дойде в нашата част от града. Ние знаехме, че един от търсените водачи има роднина дърводелец близо до нас. Възможно беше да се крие там. Възможни бяха изненади. Майка ми ни заведе, мен и по-малкия ми брат, на покрива, откъдето можехме да наблюдаваме тяхното придвижване. Те влязоха вътре, последва бърза стрелба и стражарите се разбягаха. От близките къщи изскочиха млади мъже с каквото имаха оръжие, едни с пушки, други с револвери или само саби. Майка ми пребледня, въздъхна “Изгубени сме!” и ни поведе припряно надолу. Тя направи вързоп от дрехи, бързо излязохме. Бащи ни не беше в къщи, но майка ми вероятно знаеше къде е и не се тревожеше за него. Тя заключи къщата. Никога не се върнахме у дома. По това време аз бях на десет години, а брат ми на осем. Не отидохме далече. Стигнахме една висока къща в махалата, където идваха и други хора. И ние като другите си намерихме местенце в обширната сграда. В същото време мъже и деца от двата пола бяха заети да укрепват сградата. Мъжете поставяха каменни плочи зад прозорците, а децата трупаха пръст зад тях. Скоро аз също бях включен в работата. От горните прозорци можехме да видим, че в други части на града се извършваха подобни дейности. Събитията започнаха да се развиват много бързо. Същия ден група млади мъже, водени от Шабо Озанян, нападнаха сградата, където бяха задържани тристата души и освободи повечето от тях. Но беше убит Шабо. Междувременно тези, които бяха задържани в затвора, бяха разстреляни в двора му. Когато ги извеждат, един младеж, Карниг Билерян, скача, измъква от командващия жандармеристите револвера му и го застрелва на място. Но след това всички са убити с изключение на двама, които успяват да прескочат стената и да разкажат за случилото се. Същия ден една група млади мъже бе предвидливо пратена от арменските водачи да заемат крепостта. Сраженията в града продължиха само три дни. Арменците нямаха причина да атакуват. Те можеха да чакат. Турците от своя страна не се чувстваха достатъчно силни за атакуване. Така бяхме оставени сравнително спокойно. Тогава турците прибягнаха до подло средство. Под прикритието на нощта те бяха успели да се доберат до няколко изоставени къщи в края на града и ги запалиха. Къщите бяха построени толкова близо една до друга и съдържаха толкова много горими материали, че огънят много бързо се разрасна в полукръг. В последствие вятърът прехвърли огъня и в турския квартал и ги лиши от удоволствието да ограбват арменските къщи и заплатиха за своята неразумност. Пожарът предизвика голяма паника. Хората се втурнаха по тесните улици, покрити с гъст дим и криещи опасност от падащите къщи. Тълпата се втурваше насам и натам, опитвайки се да се измъкне от този ад от пушек и огън. В този критичен момент започнаха да се чуват мъжки гласове “Към крепостта! Към крепостта!” Най-после беше открит път нататък и хората се втурнаха към крепостта. Пътеката към крепостта беше над арменската махала. При нормални условия турците лесно можеха да го обстрелват и държат под контрол. Но сега гъстият дим закриваше гледката и само рядко куршуми улучваха някого. В суматохата по пътя нагоре се изгуби баба ми.
През деня и следващата нощ повечето арменци бяхме на крепостта, между 5000 и 7000 души. Мъже и силни жени бяха успели да спасят от близките къщи известно количество храна и гориво. Когато следващата сутрин димната завеса се вдигна, можахме да видим, че почти целият град е разрушен. Само по-далечни квартали, особено гръцките, бяха се запазили. Огорчените хора започнаха да се настаняват в пещери или под навеси в скалите, докато водачите бяха заети с организирането на отбраната. Храната трябваше да се събере за общо ползване, както и амунициите, разпределяха се длъжности. Единодушно за военен водач бе определен ветерана революционер Брат Хугас (Хугас Дьовлетян). Двама млади интелигентни мъже, Хъмаяк Карагьозян и Вахан Хюсисян, син на най-богатия арменец в града, един от убитите в Сивас, бяха негови заместници. Прехраната бе поверена на опитните ръце на Каспар Чънгъшян, кмета на арменците. На всички останали бяха поставени някакви задачи, на всеки според способностите му. Храната, която беше спасена от града не беше много, но за щастие жителите на село Забери, от южната страна на крепостта, които също се качиха при нас, бяха докарали повечето от домашните си животни. Всеки ден една обща кухня приготвяше и разпределяше храна. Които носеха оръжие, получаваха по около сто грама хляб, няколко лъжици оризова супа и малко месо. За малките деца вместо хляб и месо се даваше брашно и захар. Останалите получаваха само от супата и еднакви дажби хляб. Тази храна, както читателят се досеща, беше крайно недостатъчна, но хората героически търпяха. Нямаше оплаквания. Всички, от най-малките до найвъзрастните, понасяха геройски нещастието. Но все едно, хората отпадаха и отслабваха, очите потъваха в очните кухини, бебетата плачеха по цял ден. Това беше бавна смърт. Проблемът с водата беше също толкова труден. Водата от единствения кладенец на безопасно място, наречен Кулхивар сарнич, издялан в скалата, с 40 стръмни стъпала надолу, беше недостатъчна и тази вода се пазеше за ранените и болните. Само веднъж слязох по заоблените и хлъзгави стъпала да взема вода за болния си вуйчо. Беше дълбоко и тъмно, но и свързано със страхове, защото майките ни бяха разказвали страшни приказки за него, вероятно за да охладят желанието ни да слизаме, за да не се удави някое дете във вероятно достатъчно дълбоката вода. Като напълних бакърената тенджерка, погледнах нагоре и видях вуйчо си не по-голям от кокошка. Докато се качих горе, едва ли беше останала повече от една чаша вода. Следващият източник на вода бяха Съра сарнич, една редица от петшест извора, които напролет имаха толкова вода, че образуваха красив водопад по скалите. През лятото водата силно намалява, но дори и тогава те биха могли да задоволяват голямата ни нужда от вода, ако не бяха изложени на пряк обстрел от врага. Да се отиде там през деня значеше да се превърнеш в жива мишена. Да се отиде през нощта беше опасно, защото пътеката минаваше по ръба на пропасти. С голям труд и саможертва, най-вече на жени и деца, бяхме направили нещо като стена на най-опасните места. Но тя беше толкова ниска, че и ние децата трябваше да се свиваме на две, за да не бъдем улучени. Освен това, поне първият от групата трябваше да носи фенер и цялата група ставаше прицел за врага. Въпреки това, жаждата ни беше
толкова голяма по горещите скали под юнското слънце, че често, поне ние децата, поемахме риска да отидем до там и да се напием с вода. Най-безопасният източник на вода беше Гананч гьол, т.е. Зелен гьол. Това бе събрана застояла вода, зелена от водорасли и червеи и с отвратителен вкус. По цял ден можеха да се видят жени да седят около него, прецеждайки водата и пиейки я, преодолявайки своето отвращение. При тези обстоятелства героичните хора на Шабин Карахисар се бореха, удължавайки агонията. По отношение на въоръжение и боеприпаси положението беше не подобро. Много малко мъже имаха модерни пушки, повечето имаха стари оръжия с ограничено количество боеприпаси. Баща ми, например, имаше една пушка с красиви орнаменти, но толкова стара, че съм сигурен, скоро е станала негодна. Други имаха само револвери. Имаше занаятчии, които бяха заети с презареждане на празните гилзи с барут и куршуми, но и техните запаси бяха ограничени. Но дори при тези обстоятелства врагът не смееше да щурмува крепостта. На петия или шестия ден дойде делегация отдолу, която от името на управника на Сивас обещаваше амнистия ако се предадем. В противен случай бяхме заплашени от артилерийски обстрел. Ние нямахме никаква надежда за спасение, но не вярвахме на турското обещание и то беше отклонено. Един от следващите дни с бинокли се видя приближаването на редовна войска с артилерия, картечници и пр. Една войскова част бе отклонена от Кавказкия фронт с цялото си въоръжение и 70 милиметрови оръдия. Две оръдия бяха поставени от двете страни на крепостта, едното на височината Кая Баши, отвъд града, малко по-висока, от която се виждаше движението из крепостта и нанесе най-много поражения. И започна бомбардирането. Първия ден имаше голяма паника сред жените и децата. Постепенно претръпнахме, въпреки че опасността си беше все еднакво голяма. Сблъсквайки се с твърдата скала, снарядите силно експлодираха, разпръсквайки не само шрапнели, но и откъртени парчета скала. Всяко движение през деня бе парализирано. Никъде не бяхме в безопасност, защото малкото пещери и навеси бяха превърнати на складове и болници за ранените. Единственото ни прикритие беше да лежим покрити с дебели юргани и завивки, които покриваха и главите. Само тъмнината ни даваше възможност за известно движение за неотложните ни нужди. След няколко дни артилерийски обстрел турците решиха, че е време за второ предложение за предаване, съпроводено с обещание за милост. То пак бе отхвърлено. Бяхме вече почти двадесет дни на крепостта и два-три дни след отхвърлянето на предложението за предаване, когато турците се решиха да атакуват. Рано сутринта започна интензивна артилерийска и картечна стрелба. След това с помощта на стълби войници започнаха да се катерят нагоре. Атакуващите бяха хиляди заедно с башибозука от града и околните села, докато защитниците бяха не повече от 400, включително въоръжените само с револвери. На едно място турците успяха да пробият отбраната и влязоха в крепостта, предизвиквайки паника сред хората. Но това не трая дълго, подкрепления от други места отблъснаха нашествениците в пропастта. Главният герой на деня беше Хъмаяк Карагьозян, един от ръководителите на отбраната. Останал сам, след като всичките командвани от него защитници са убити, той с пушка и ръчни гранати успява да задържи врага достатъчно дълго, до идването на помощта. Но той е убит. Денят завърши с пълна победа за
арменците. Видях млади мъже радостно да тичат тук и там, показвайки пленените от тях пушки. След изблика на радост дойде и тъжният момент на раздяла със скъпите жертви, извършена с големи почести. И така, колкото пъти врагът се опитваше да превземе крепостта, той биваше отблъскван с големи загуби. Тези горди хора, отчаяно отбраняващи се, не позволяваха да бъдат победени с оръжие. Но имаше един по-страшен вътрешен враг, който рано или късно щеше да ги победи. Това бе гладът. Турците също го знаеха. Всеки изминал ден ни отслабваше все повече и довеждаше все по-близо до гладната смърт. Не беше наложително да ни атакуват, нито да правят нови предложения за предаване. Щяхме да бъдем принудени от глад и жажда. И този ден дойде. Военният съвет проведе сериозно заседание. За капитулация не ставаше и дума. Какъв друг изход можеше да има? Намериха следното решение: Нощно време с изненадваща атака защитниците трябваше да се опитат да пробият и се измъкнат от обсадата, като предупредят врага, че ако се отнасят зле с останалите, жените и децата, те ще отмъщават на турското население по пътя си. Когато тъмната нощ на раздялата дойде, имаше много плач и въздишки. Жени молеха да придружат мъжете си. Но компромиси не бяха допуснати. Помладите и красиви жени бяха снабдени с отрова, която да използват в краен случай. Призори арменците започнаха лъжлива атака от всички страни, след което си пробиха път надолу по главната пътека, водени от Брат Хугас. Ние чувахме ужасния шум на стрелбата, но не виждахме нищо. Резултатът беше трагичен. С около триста въоръжени мъже бяха тръгнали още толкова невъоръжени младежи. Придвижването на толкова много хора по тясната пътека не можеше да остане незабелязано и пътеката е подложена на жесток обстрел. Достигайки разрушения град, пътя се оказва барикадиран. В последна героична постъпка, Хугас повежда атаката на барикадата, с ръчни гранати отваря пътя, но сам пада убит. Командването поема най-младия водач Вахан Хюсисян. След пробиване на барикадата групата се разделя на малки групи със свои водачи със задачата да се съберат на определено място. Дотук планът е сравнително успешен. Но групите трябва да се снабдяват с храна от селата, преследвани по петите от многоброен враг. Арменските села вече са опразнени. Скоро уморените бойци се оттеглят в горите на Лиджиз. Там жестокият бой продължава, пада геройски и последният водач Вахан. Останалите се разпръскват на малки групи или се опитват да се крият. Една малка част оживяват. Едни достигат Кавказ. Други бродят из планините, избягвайки засадите. Някои евентуално са стигнали до Дерсим при приятелски кюрди. Известни са едва двама-трима оцелели. Аз се срещнах с един от тях в София. Такъв е краят на героичната двадесет и пет дневна отбрана на крепостта. (Бележка на редактора: Тези събития са подробно описани в книгата “Падането на орловото гнездо” от Арам Хайгаз, също участник в тях [18].)
Тук завършва героичното. Започват сцените на трагедия и ужас. Но преди това една оценка на станалото. Известни са четири места, където през 1915 г. арменците със сигурност оказват въоръжена съпротива: Ван, Шабин Карахисар, Урфа и Суедиа (Муса Даг).
Вероятно има още няколко места. Един историк споменава Сасун, а Балакян споменава за селяни около Йозгат, които под водачеството на някой Самвел Чауш се оттеглят със стадата си в планината Чат, където успешно се отбраняват до 1918 г., когато отиват на юг и достигат англичаните.[14] Но много малко се знае за тях. (Бележка на редактора: В предисловието на [18] са посочени също района на Шатаг и долината на Песан.)
Ван е близо до Руския фронт и можеше да се надява на спасение. Урфа и Суедия (Муса Даг) бяха принудени да се защитават много по-късно и имаха време да се подготвят. Те бяха свидетели на депортирането на Зейтун и имаха силни впечатления от това. За тях нямаше друг избор. Когато обстоятелствата предлагат избор само между достойна и недостойна смърт е по-лесно да се избере. Шабин Карахисар и Ван не бяха предупредени. Ние нямахме понятие какво става в другите части на Турция. Вероятно е имало моменти, когато нашите мъже са съжалявали за своето прибързано действие, без да знаят, че нашето нещастие е част от общото нещастие на арменския народ. Суедиа е близо до Средиземно море и един френски крайцер ги спасява. Много от Ван също са спасени от руската армия. Положението на Урфа и Шабин Карахисар беше безнадеждно. Урфа нямаше крепост, където да се защитават, но нямат и такива безмилостни врагове като гладът и жаждата. Ако Шабин Карахисар беше предупреден като Урфа и беше събрал храни на крепостта, можеше да издържи с месеци, макар че това не би променило съдбата им. Следователно съпротивата на Шабин Карахисар беше най-безнадеждна, но затова и найгероична.
КАПИТУЛАЦИЯТА След тръгването на бойците на крепостта останаха жени, деца, старци, болните и ранените. На централната кула бе поставено бяло знаме, знак, че се предаваме. Времето минаваше, но турците не се качваха, вероятно смятайки това за някаква хитрост. Нашите бяха принудени да пратят делегация от двама свещеници и няколко възрастни мъже. Бяхме в напрегнато очакване. След около час делегацията се завърна, следвана от жандармеристи и войници. Пред главната порта на крепостта имаше широко каменисто място. Беше ни заповядано да се съберем там. Най-напред отделиха свещениците и ги заведоха в една пещера. След това видяхме турците да трупат пред пещерата юргани и одеала, които бяха запалени. Хората уплашено започнаха да шепнат, че изгарят свещениците живи. Последва заповед да се отделят мъжете. Те бяха отведени зад скалите, включително ранените и болните. До нас лежеше един ранен млад мъж, наш съсед. Жандармите го повлякоха нататък. Той крещеше от болка. Майка му и сестра му молеха за милост, не им обърнаха никакво внимание. Дълго чувахме виковете на агонизиращия. Когато всички мъже бяха отделени, последва заповед да се отделят момчетата Това изглеждаше още по-заплашително и майките бяха силно разтревожени. Започна трескаво преобличане на момчета в женски дрехи.
Много, които имаха дъщери, вероятно успяха, но майка ми напразно се опитваше да ме нагласи в някаква нейна рокля, която бе твърде голяма за мен, не успяваше и да покрие главата ми както трябва. Всичко това ставаше пред очите на стражарите, на които сигурно им е било доста забавно. Стражарите застанаха в две редици от двете страни на портата и бе заповядано жените да минат между тях. Жените се втурнаха надолу надявайки се да създадат бъркотия и не позволят на жандармите да разглеждат минаващите внимателно. Но те бяха много и доста добре си вършеха работата. Много момчета бяха открити и отделени. Докато се промъквахме през портата, един жандарм дръпна забрадката от главата ми и бях разкрит. Бях издърпан грубо, получих удар от приклад в гърба и бях бутнат в редиците на момчетата. Брат ми, когото стисках за ръката през цялото време, дойде с мен, въпреки че може би щеше да бъде оставен да продължи като много малък. Когато се обърнах да видя какво прави майка ми, тя беше изчезнала, понесена от тълпата. Аз не плачех, не помня и другите момчета да го правеха. За децата плачът е начин за привличане на внимание. В случая това беше излишно. Освен това вече бяхме свикнали да посрещаме страха. Или пък силният страх задържаше сълзите ни. Във всеки случай, ние чакахме стоически, без да нервничим, тревожим, плачем или се опитваме да бягаме. След като последните жени бяха тръгнали надолу, ни поведоха към Гананч гьол. След малко видяхме мъжете да излизат в редица иззад скалите и да слизат по пътеката към портата. Те изглеждаха много мрачни и по-уплашени и от нас. Видях дядо си да минава. Нещастния човек, той бе станал толкова слаб и блед, а беше доста здрав и силен въпреки напредналата си възраст. Той отправи един тъжен поглед към нас и мълчаливо продължи нататък. След това мина вуйчо ми, той беше болнав човек. Като видя сина си при нас, започна да плаче. Направи му знак да се приближи, свали часовника си с дълга сребърна верижка, подаде му го и отмина без да каже нищо. Едва първите няколко души бяха преминали портата, когато чухме бърза стрелба. Ние бяхме много уплашени и озадачени, но стояхме неподвижно. Последните мъже вече бяха излезли от крепостта. Само ние, момчетата, останахме горе, пазени от няколко стражари. Не знаехме какво ще правят с нас. След известно време се появи един жандарм и даде някаква писмена заповед на пазачите ни. Старшията прочете заповедта мълчаливо и се обърна към нас: “Деца мои! Негово Величество Падишаха ви е простил. Вие сте свободни да вървите. Викайте “Да живее Падишаха!” Ние в един глас извикахме “Падишахум чок яша” и се втурнахме надолу. Излязохме от портата и тръгнахме по пътеката. Пред нас се разкри ужасна гледка. Цялата пътека бе покрита с трупове или умиращи тела на скоро преди това изведените мъже. Те бяха разстреляни, докато са се движили по тясната пътека. Ние през цялото време трябваше да прескачаме трупове и тела. Видях дядо си проснат по лице, с окървавени дрехи. Едва успях да прошепна на брат си “Виждаш ли дядо?”, но бяхме принудени от следващите да продължим. Никой не знаеше къде отиваме,просто следвахме първите. В средата на разрушения град стоеше оцеляла масивната арменска черква с каменната си ограда непокътната. Още с влизането в двора забелязахме голяма суматоха. Майки търсеха децата си, деца – майките си. Викащи, плачещи, молещи се жени тичаха наоколо. Бъркотия, трудна за описание. Не след дълго майка ни намери. Тя ни прегърна едновременно и
започна поред да ни целува. С един поглед схванах, че тя не е в нормално състояние. Тя беше много бледа, устните ù виолетови. Тя изглеждаше ужасно уплашена докато казваше “О мои агънца, аз отново ви намерих, но аз съм поела отрова!” Щом чухме тези фатални думи, избухнахме в истеричен плач. До този момент бях вършил всичко с хладно примирение, но мисълта за скорошната смърт на майка ми беше вече нетърпима. Светът изведнъж помръкна, всичко изчезна от съзнанието ми, освен ужасният факт, наближаващата смърт на моята майка. След няколко дни научихме от леля си защо тя бе поела отровата. Когато са ни отделили от жените, майка ми е била много разстроена. Тя непрекъснато е казвала: “Страх ме е, че ще направят нещо на децата!” След като жените се настанили в черквата майка ми продължила да се тревожи за нас. Скоро бяха чули за разстрела на мъжете. Някои дори бяха подминали черквата и жени бяха ги видели. Вуйчо ми, например, бе убит на пазара понадолу, следователно беше пробягал около 500 метра преди да го застрелят. Братовчед ми, който следващите дни бе отишъл за вода до чешмата на пазара, бе видял трупа му. Когато първите момчета влезли в черковния двор, бе настъпил смут сред жените вътре. Майка ми е била навътре и попитала за причината. Една заблудена жена, недоразбрала ставащото, отговорила, че и децата са убити. Майка ми, с мъжът заминал в опасна неизвестност, смятайки вече и децата си за мъртви, си казала “За какво повече да живея!” Измъкнала скритото в роклята шишенце с отрова и започнала да го пие. Леля ми скочила, издърпала шишенцето и го хвърлила на пода. Но било късно, майка ми поела достатъчно от отровата. Майка ми ни прегърна и ни заведе в черквата. Там, близо до олтара тя седна на каменния под и накара и нас да седнем до нея. През цялото това време не бяхме спрели да плачем. Не можех да мисля за нищо друго, освен за наближаващата смърт на майка ми и че ще останем сираци. Майка ми вече не можеше да седи повече и се изтегна на пода, а ние останахме седнали от двете и страни. Тялото ù започна да трепери, после премина в конвулсии, мускулите и крайниците болезнено се свиваха. Отровата действаше. Какви ужасни болки, какви мъки! Отначало държеше нежно нашите ръце в своите. Постепенно започна да ги стиска. Опитваше се да се изправи, облягайки се на лактите си, но напразно, безсилна пак падаше назад. Очите и бяха загубили своя блясък, сякаш тъмна завеса падаше върху тях, те се въртяха в очните кухини така бързо и страшно, че започнахме да се плашим от нея. Пръстите и започнаха механично да се изправят и свиват и тя дърпаше ризите ни. Сълзите ми бяха спрели. Любимата ми майка беше станала източник на страх. Два импулса се бореха в мене – синовната обич и задължението да стоя до нея и я оплаквам, и неконтролируем ужас, който ме подтикваше да избягам от това страшно тяло, което вече не можеше да ни познае. Това вече не беше любимата ми майка, а един страшен обект, който хваща и сграбчва, без да губи натрапчивия захват на пръстите. С голямо усилие се опитвах да се освободя от нея, освобождавайки пръст по пръст. Но едва освобождавайки един, тя ме сграбчваше с останалите. Бях забравил да мисля за смъртта ù и за нашата съдба, мислех само какво ли ще правя, ако тя умре стиснала ризата ми. Накрая тя умря и почувствах известно облекчение, беше толкова мъчително да се наблюдават страданията ù. Започнах да се оглеждам наоколо.
На голия под на черквата бяха се настанили много семейства. Сцената, в която току що бях участвал, се повтаряше навред. В някои случаи цели семейства бяха приели отрова, за да избегнат издевателствата на турците. Цялото богаго семейство Хюсисян, с изключение на майката на Вахан, но включително четиригодишната му дъщеря, бяха се отровили. Така бе постъпила и жената на Хъмаяк Карагьозян, една от най-хубавите жени на града, заедно с двете си дъщери близначки, две красиви създания. Някои бяха вече мъртви, други още в конвулсии. Една жена беше отровила сина си Крикор Аракелян, мой съученик, и изглежда беше си изгубила ума и пропуснала сама да го направи. И сега патетично оплакваше смъртта на единствения си син. През това време ние седяхме до студеното и вдървено тяло на майка ни. От време на време се опитвах отново да плача, но сълзите бяха пресъхнали. Брат ми беше в същото състояние. Виждайки толкова подобни сцени около нас, ние се примирихме със загубата си. Надвечер няколко жени дойдоха и изнесоха тялото на майка ми. Не ги проследих да видя къде ще я оставят. Следващите дни видях някои други със същата съдба изхвърлени от турци в развалините на околните къщи. Затова съм сигурен, че гробът на майка ми е в развалините на някоя от къщите.
ОКОНЧАТЕЛНО РАЗДЕЛЯНЕ И ДЕПОРТИРАНЕ Близо седмица бяхме задържани в черквата. Макар да беше голяма сграда, тя едва побираше толкова народ. Всяко възможно кътче се използваше, но нощно време не достигаше място да се отпуснем свободно. В града водоснабдяването беше нарушено. В черковния двор имаше чешма, но тя бе крайно недостатъчна за хилядите хора там. Не можехме да се мием, водата стигаше само за пиене. Нищо чудно, че всички бяхме мръсни и въшлясали. Беше ни забранено да излизаме и пазаруваме, но жени туркини носеха хляб и продаваха на баснословни цени. Малкото пари на майки ми прибра баба ми и тя се грижеше за нас. Така се влачеше мизерното ни съществуване. Когато един ден дойдоха жандармеристи и ни заповядаха да излезем от черквата, изпитахме по-скоро облекчение. Множеството бавно тръгна по главната улица. От двете страни виждахме само разрушения. Около нас само смърт и опустошения. Когато излязохме от града, от едно място се обърнах за последен път да видя нашата къща. Любимият ни дом бе също в развалини, стърчаха само някои стени. Скоро стигнахме едно кръстовище. Единият път водеше за Гиресун през Тамзара, другият на югоизток към Ерзинджан. На втория имаше казарма. Отново ни разделиха децата от жените. Тях отведоха в бараките на казармата, а нас децата в един парк покрай пътя за Тамзара. Бяхме оставени свободно в парка, но не можехме да го напуснем. Както обикновено, дойдоха туркини да предлагат храна за който можеше да купи. Но с брат ми нямахме пари. Малкото пари от майка ми останаха при баба ни. Смятайки тази раздяла за временна, тя не ни беше дала никакви пари. Така останахме с единия хляб, който жандармите ни даваха всеки ден. Беше черен хляб от полуизгоряло брашно, но бяхме твърде гладни и го ядяхме.
Скоро се разболях. С дни лежах на голата земя под сянката на едно дърво, без ничия грижа, освен на брат ми. Той през цялото време седеше до мене, не толкова за да ми помогне, а просто защото нямаше никого друг на света. Имах треска и повечето време лежах в несвяст. Разбира се, не можех да ям хляба, но нищо друго не ни се даваше. Не знам колко време съм бил в това състояние, но когато се посъвзех, открих големи промени около нас двамата. Докато съм бил в безсъзнание, стражарите дошли и подкарали момчетата. Изглежда са ме оставили като умрял или умиращ. Само няколко момчета бяха се скрили в храстите или по дърветата и останали. Братовчед ми беше заминал с другите. Ако знаехме къде са ги отвели, може би щяхме да им завиждаме, особено можеха да съжаляват тези, които бяха изхитрували. След години научих, че турците, желаейки да създадат ново поколение еничари, са оценили децата на Шабин Карахисар за подходящи, съдейки по поведението на родителите им. Първо са ги завели в Ендерес в сиропиталище. Но поради немарливи грижи към тях някои от тях умрели, други, като братовчед ми, избягали. Останалите след време са отведени в приют в Сивас, наречен Тренировъчно офицерско училище, където от малки започнали да получават военно обучение. Болестта ми отреди друга съдба. Един ден видяхме един голям керван от депортирани арменци от черноморското градче-пристанище Треболу. Жандармите ни събраха останалите от Шабин Карахисар и ни включиха в него. Бяхме изненадани да видим в този керван мъже, докато нашите бяха избити. Освен това бяха отскоро на път и изглеждаха много добре. Въпреки че бяхме повече или по-малко сираци, безпомощни деца, тези арменци ни посрещнаха много хладно. Те мислеха, че причината за тяхното нещастие е нашият бунт. Разбира се, нито ние, нито те можехме да знаем, че всички страдаме съгласно общ коварен правителствен план. Така ние, които се нуждаехме от успокоение, които бяхме преживели толкова мъки, бяхме допълнително тормозени. Трябваше да се чувстваме виновни за нещастието на тези хора. Тръгнахме по югоизточния път, който скоро се свързва с главния път от Сивас за Ерзинджан и Ерзурум. Срещахме свидетелства за преминаването на нашите, защото по целия път се срещаха непогребани трупове. Първата нощ спряхме на една поляна. На свечеряване бяхме нападнати от турска банда. Познах някои от тях. Бяха от доброволците от града, които не успели да се справят с шепата арменски въоръжени бойци, сега си отмъщаваха на тези невъоръжени хора. Жандармите не оказаха никаква съпротива. Така те влязоха сред хората и грабеха бижута и пари от мъже и жени. Видях с очите си как отрязаха ръката на една жена за да вземат гривните ù. Настана паника. Викове, плач, проклятия се чуваха от всички страни. Когато награбиха достатъчно, те се оттеглиха. От тогава всеки ден кервана бе подложен на някаква форма на грабеж от турските селяни. Отвличането на млади жени бе нещо обикновено. Няколко старици паднаха по пътя и бяха изоставени. Във всяко село турските селяни предлагаха храна на баснословни цени. Ние с брат ми нямахме пари и поне първия ден останахме гладни. Аз още нямах особен апетит след болестта, но брат ми искаше да яде, а нямах нищо да му предложа. Но се случи вечерта да се настаним до една жена с дъщери близначки, две-три годишни. Децата трудно вървяха и жената се измъчваше,
носейки ту едната, ту другата. Тя бе забелязала, че няма какво да ядем, а тя бе заможна. И тя предложи да ни храни по пътя, ако се съглася да нося една от нейните дъщерите на гърба си. Това беше добре дошло за нас и приех. Въпреки още неразположен, трябваше да нося и детето. Но бях доволен, че осигурявах храна за брат си. Продължихме така още два-три дена. Един ден по обяд керванът спря на една ливада с извор. След кратка почивка забелязах, че някои мои другари разговарят с един възрастен селянин под едно голямо дърво. Един от тях ми направи знак да се приближа и той ми каза: ”Този човек иска да ни заведе в неговото село. Ние решихме да отидем с него. Ако искаш, може да се присъединиш към нас.” Без колебание се съгласих. ”Виждате ли онзи хълм?” – каза селянинът – ”Ако успеете да го изкачите без да ви открият стражарите, ще ме намерите зад него.” И тръгна по една пътека, която заобикаля хълма. Нямахме време за губене. Пет момчета, двама братя с младия си чичо и ние двамата се устремихме към хълма. Дали пазачите не ни видяха или ги домързя да ни гонят, но ние изкачихме хълма и се спуснахме отзад на пътеката. Действително там ни чакаше добронамерения турчин. Без бавене се отправихме към селото му. СЪДБАТА, КОЯТО БЯХМЕ ИЗБЕГНАЛИ Събитията в тази глава са описани от една жена Нартос Ернегян, с моминско име Кешишян, чийто най-възрастен брат Алексан беше мой кръстник. Тя е единствената известна жена, достигнала с кервана до неговия ужасяващ край, преживяла всичко и по чудо оцеляла. Тя се омъжи повторно, има две деца и живее в Пловдив. Ползвал съм и една статия [12]на друг оцелял, Арам Хайгаз, тогава по-голямо от автора момче, също успял да се спаси по пътя. Както видяхме, след разделянето на повечето момчета от жените, последните бяха закарани в бараките на казармата, където престояват едно денонощие. На следващия ден започва депортирането им по пътя, по който покъсно минахме и ние. На другия ден, докато преминават през една долина, те са посрещнати от тълпа турски селяни, въоръжени с брадви, лопати или оръжие. Те се опитват да ограбят кервана. Охраната ги отклонява и този път керванът е спасен. В знак на благодарност арменците събират пари и ги дават на жандармите. Те смятат сумата за малка и настояват да се съберат още. Когато достигат село Азбудер, преди да ги предадат на следващите жандарми, те ги подлагат на сериозен грабеж. В това село ги натъпкват в обор, където до сутринта трябва да се борят с различни насекоми, като въшки, дървеници, комари и пр., голяма част вероятно оставени от преминали преди тях кервани. През нощта стражари влизат вътре избират няколко млади и хубави жени и ги отвеждат за нощните си удоволствия. Сутринта те се връщат опозорени, изтощени и засрамени. Сутринта продължават по пътя. Въпреки страха от нападение на турски тълпи, колоната се проточва и изтънява, защото има старици, бременни или
майки с малки деца. Понякога края на колоната се отрязва от нападащите тълпи и семействата започват да губят част от своите членове. ”Детето ми” – проплаква една жена – ”то остана със свекърва ми и останаха назад.” ”Аз как изтърпях да загубя две” – отговаря друга – ”и ти ще свикнеш.” Другата продължава да плаче, държейки се за едната гърда. “Пазех я да суче вечерта и да спи по-добре. Виж, пълно е с мляко. О, ако знаех какво ще се случи, не бих го спестила, бих му дала да сучи и от него. Сега какво да правя? Какво ще прави свекърва ми? О, скъпо дете!” Един от стражарите идва да разбере причината за виковете. Получавайки описание на детето и бабата, обръща коня за да ги потърси. Но вече е късно. Последните от охраната се приближават в добро настроение. Те вече са се отървали от досадните подопечни.[12] В село Агванис идват някои турци и предлагат на свои познати да им спасят живота, но ако приемат исляма. Няколко души приемат, но болшинството отказват. Нартос с нейните хора спят заедно с другите в един обор. Сутринта майка ù е много болна и не може да стане. Жандармите не разрешават на някои от дъщерите или снахите да остане с нея. Те трябва да я оставят в обора. Смятайки, че може да я оставят необезпокоявана, Нартос оставя с нея една от трите си дъщери, защото едва се справя с другите две, пет и седем годишни. Малко след като останалите излизат, влизат стражари и застрелват и двете. Подобен случай описва и А. Хайгаз. Една красива жена в момент на отчаяние поглъща отрова. Когато тя започва да действа, тя започва да съжалява и моли за малко мляко за противоотрова. Свекърва ù стои до нея безпомощно. Стражарите им заповядват да продължат, което е невъзможно за умиращата. Тогава те разгонват насъбралите се около тях и застрелват на място и двете.[12] Керванът продължава своя нерадостен път и често се повтарят подобни сцени. Който изостане от изтощение или болест бива оставян край пътя да умира бавно, освен ако някой жандарм не постави край на мизерното съществуване. Деца се превръщат в непоносимо бреме, особено за майки, които имат повече от едно. Минавайки край една река, Нартос вижда как една жена хвърля бебето си сукалче в нея. Но слабото течение нито удавя, нито отнася нещастното бебе, което само силно плаче. Майката го взима и след известно време го хвърля в друга река с достатъчно вода. Нартос следва нейния пример и хвърля своето дете сукалче, тъй като гърдите ù са пресъхнали и не могат да осигурят мляко за него. Един от охраната вижда това, взима детето и като влиза в множеството, пита чие е детето. Тя се засрамва и си взима детето обратно. Но горкото то, бездруго толкова слабо, е поело доста вода и е полумъртво. Този път тя го оставя под едно дърво и продължава, плачейки горчиво. А. Хайгаз също разказва: ”Едва стигнахме средата на един мост, когато няколко жени скочиха във водата за да се удавят. Последва град от бебета, придружен ту с молитви, ту с клетви. Някои жени бяха оставили децата си в полето. Жандармите бяха ги събрали и ги даваха на най-близките жени да ги носят докато намерят майките им. Но е толкова трудно да се намери майката на изоставено дете. Те или отказват да си ги познаят, или самите те вече са паднали някъде изтощени. ”Аз хвърлих своето дете от моста в Чобанли” – казва една.
”Аз успях да нося моето до Агванис” – споделя друга – ”Беше прекалено тежко. Надвечер отидох да пия вода с него на ръце. Оставих го на земята да си измия лицето. Изведнъж ме обзе идеята, че селото е близо, може би някой милостив човек може да го види и вземе. Дадох му малко вода с ръцете, целунах го за последен път и избягах.”[12] Керванът спира край едно село на една ливада и както обикновено идват туркини да продават храна. Една от тях вижда Нартос да плаче и пита за причината. Вместо нея отговаря една от сестрите ù, нея я е срам да говори за изоставеното дете. Тази туркиня се оказва състрадателна жена. Изразявайки съчувствието си, тя проклина всички тези, които са предизвикали тези нещастия и обещава да потърси детето и го прибере в дома си. Въпреки че през цялото време жертвите са ограбвани по различни начини, това все още е по-малката беда. Те наближават районите, където доминират кюрдите и грабежите стават по-брутални. Когато наближават град Агън, на един от мостовете на Ефрат група кюрди спира кервана. Или ще дадете пари, казват, или ще ви хвърлим в реката. И действително хвърлят няколко души в реката и събират необикновено богата плячка. Те взимат и всичките пари на Нартос, освен някаква малка сума, която пъхнала в коланите на децата си. Един взима обиците и гривните уж да ги купи и отказва да плати. Тя и сестрите ù молят да им даде поне малко храна. Той отказва и това и заплашва да ги хвърли в реката. Край Агън те са настанени на брега на Ефрат. Течението постоянно носи трупове, свидетелство за съдбата, която ги очаква. Пак там някои турци отвеждат няколко жени уж да ги спасят, но на другата сутрин те се връщат опозорени. Когато керванът с жени и деца от Шабин Карахисар отново тръгва, Нартос и нейните сестри и етърви успяват да подкупят един стражар и да останат. Това се налага, защото раните по главата, които Нартос е получила на крепостта са в много лошо състояние и изискват по-добри грижи. Докато чакат тук, Нартос среща една позната жена от Тамзара. По време на фаталните събития в Шабин Карахисар най-възрастният ù син е бил там при неин роднина и тя не знае какво е станало с него. Жената ù разказва всичко, което са изстрадали по пътя и за смъртта на нейния роднина. Достигнали Агън, синът ù заедно с други момчета са отведени в някакъв турски приют. Нартос и сестрите ù отиват да се уверят и действително намират приюта. На входа виждат едно момче от Шабин Карахисар и разбират, че действително синът ù е тук. Момчето отива да го извика. Докато чакат, сестрите убеждават Нартос да си тръгнат, преди да е дошъл. ”Какво ще правим, ако поиска да дойде с нас?” Нартос се съгласява и те бързо се отдалечават с чувството, че поне едно от децата ù ще се спаси. Тя повече не го вижда и не знае нищо за съдбата му. Те остават в Агън около две седмици. Нямат повече пари да подкупват жандармите. Когато през града преминава поредния керван с арменци от Ерзурум, им заповядват да се включат в него. Управителят на Ерзурум, както бе отбелязано, бе достоен човек и бе дал строги заповеди на охраната да не грабят и убиват никого. Много бяха пътували на коне и нямаха убити мъже. Особено последното силно впечатлява тотално овдовелите жени от Карахисар. С този втори керван Нартос и нейните близки достигат Арабгир. Там откриват, че най-младата етърва е изчезнала. Знаят, че е излишно да я търсят. Те лагеруват на поле, където лагеруват и войници. Там за първи път арменците
от Ерзурум са ограбени от войниците и някои мъже, оказали съпротива, са убити. Тъй като Нартос е много зле, сестрите ù наемат едно магаре за нея. Но тя не може да се задържи от слабост и пада. Собственикът на магарето, въпреки че е получил предварително наема, бяга напред с него. Нартос не може да тръгне. Сестрите ù стоят до нея, но идват стражарите и ги подкарват. Те са принудени да я изоставят. Взимат с тях и дъщеря ù, с нея остава само малкият ù син. Нартос остава на ливадата, където са нощували. Когато се оглежда, вижда още няколко болни изоставени жени. Тук ги намира и най-младата етърва, съвсем гола, с детето си. Тя беше хубава и някои войници са я отвлекли. След като се забавлявали, я пуснали в това срамно състояние. След като проливат горчиви сълзи за тази злочеста среща, Нартос съблича някои дрехи, поне малко да я облече. Чудят се какво да правят. Войниците продължават да лагеруват и ако останат, през нощта са изложени на подобна опасност. Но и двете не са достатъчно силни да носят и дете. Нартос, която малко преди Арабгир е хвърлила в реката едната дъщеря, бе останала с дъщерята, продължила с кервана, и този син. Не им остава нищо друго, освен да изоставят децата си. Надявали са се все пак някой милостив турчин да ги вземе. Двете невинни деца спели на ливадата едно до друго. Оставят един хляб между тях и двете майки, горчиво плачейки, тръгват да настигнат кервана. След два дена настигат кервана. Оказва се, че сестрите ù са изгубили и последната ù дъщеря. Отвличането на млади жени е толкова обичайно нещо, че всички се опитват да вървят в средата на множеството. Жени се изблъскват една друга, създават безредие и така често се загубват членове от семействата. На другия ден момичето се появява, цялото окървавено. Някакъв скот не бил се отказал да посегне на едно десетгодишно дете. На едно място керванът трябва да пресече Ефрат с малки лодки. Това отнема много време и те остават на това място близо две седмици. Там умира една от сестрите и я погребват в пясъка. Една сутрин се събуждат и виждат най-възрастната сестра (моята кръстница), чиято двама по-големи синове вече са отведени от някои турци, да се съблича заедно с най-малкия си син и да се хвърлят в реката, където изчезват. Много са се самоубили по този начин. Когато достигат Харпурт, един голям град, хората от Ерзурум отказват да вървят нататък. Но напразно, бързо ги принуждават да продължат. Близо до Мардин към тях се присъединява една жена от Шабин Карахисар. Тя разказва на Нартос и близките ù как две седмици по-рано наблизо са пресрещнати и всички хора от кервана са изклани. Тя остава под купчина трупове и случайно оцелява. Тези две седмици се е крила без дрехи и гладна сред някакви скали. ”Ще ви изколят и вас” – предрича тя. Действително, когато навлизат в една долина, през която се вие пътя, голяма кюрдска банда, разнообразно въоръжена, атакува кервана за окончателна разправа с беззащитните жени. Един млад турчин иска да отведе най-младата сестра, същото иска един възрастен кюрд. Тя се съгласява, но предпочита възрастния кюрд, надявайки се да му бъде само прислужница. Те тръгват, следвани от младия мъж. Междувременно започва тотален грабеж, следван от безмилостно клане. Нартос и сестрите ù доброволно се събличат и дават дрехите си и
прегърнати по две за да прикрият голотата си, лягат, очаквайки ударите. Кюрдите колят наред. Но Нартос, опръскана от кръвта на сестрите си, е сметната за мъртва и прескочена. Тя припада от ужас и дълго лежи в несвяст, без да вижда ставащото около нея. Когато се съвзема, усеща нещо да тежи върху нея и да ù пречи да се движи. Отваря очи и се оглежда. Отвсякъде е заобиколена от стотици трупове и агонизиращи тела, всички голи като нея. Изведнъж една гола жена започва да се придвижва към нея. Оказва се същата жена от Шабин Карахисар, която втори път успява да оцелее в касапницата. Тя разчиства натрупаните върху нея трупове и камъни. Нартос е много жадна и двете заедно тръгват да търсят вода. Намират някакъв извор и забелязват наблизо на склона малка пещера. Решават да влязат в нея и там да умрат от глад. Четири дни лежат там гладни и голи. Раните по главата на Нартос са зле и мухи и мравки силно я безпокоят. Ако лежи, лесно я лазят мравките, ако седи, може да бъде забелязана от някой минувач. Все пак избира да седи. Един ден преминаващи кюрдски жени ги забелязват и се качват при тях. Едната иска пари от тях и иска да ги убие със сърпа, който носи. Другите се оказват по човечни и след като се скарват на първата, поканват нещастните жени в селото. Двете се съгласяват, още повече, че Нартос се надява, че сестра ù е заведена именно в това близко село. Те са отведени в различни къщи. Предлагат на Нартос храна, но след толкова гладуване не може да го приема. Успява да глътне само малко мляко. Минават няколко дни. Нартос е твърде слаба да работи и кюрдите са разочаровани от нея. Не бяха я довели да бъде готованка. Взимат си дрехите обратно и я изхвърлят навън. Отчаяна, Нартос отива до една близка рекичка с намерението да се удави. Но водата е много плитка. Тя си потапя главата във водата, държи я няколко минути, но пак я изважда. Въпреки всичко животът е скъп. Така тя остава седнала в реката, трепереща от студ, почти обезумяла от страх и отчаяние. Неспособна дори да се самоубие, тя излиза от водата, влиза в селото и започва да обикаля и да вика на турски: ”За бога, или ме убийте, или ми дайте дрехи да прикрия голотата си.” Една кюрдка я съжалява и я прибира в дома си. В момента ù гостувала една туркиня от близък град, която поема Нартос и скоро тя се чувства подобре. През деня домакинята ходи на работа и оставя детето си на Нартос. Един ден идват жандарми да я отведат и включат в следващ керван. Туркинята се застъпва за нея и я спасява. Минават дни и тя започва да излиза и в селото. Постепенно открива, че има и много други арменки в селото. От тях научава и за трагичната съдба на най-младата сестра. Младият турчин следва кюрда и сестра ù до селото и по целия път я убеждава да тръгне с него. В един момент тя скланя, но сега кюрдът се разгневява и започва кавга между двамата. Не могат да се споразумеят. Накрая, по предложение на кюрда, те я разделят на две и приключват спора. Когато Нартос научава за ужасната смърт на сестра си, тя отново иска да сложи край на живота си. Тя моли друга жена да ù покаже дълбока река или кладенец, за да се удави. Тя завежда Нартос при един кладенец. Но не ù достига смелост да скочи. Сяда на ръба на кладенеца и моли другата изведнъж да я бутне вътре, но тя отказва да поеме отговорността. Така двете се връщат в селото.
Един ден един кюрд иска да я вземе за жена. В своето отчаяние тя пак се обръща към туркинята. В този момент мъжът ù, собственик на товарни животни, е в селото, за да пренесе някакъв товар до града. Когато жена му го запознава със случая, той се съгласява да ù помогнат. Тъй като кюрда е негов приятел предлагат, след като те тръгнат, Нартос да избяга и да ги настигне. Планът успява и те я отвеждат в Диарбекир. Разбира се, с това страданията ù не свършват. След много преживявания тя дочаква амнистията от 1919 г., когато заедно с хиляди други оцелели от геноцида в 1915-та намира спасение. Преразказах събитията до мястото, където е стигнал керванът от Шабин Карахисар, до мястото на неговото пълно унищожение и оцеляването по чудо на Нартос, за да разкаже тази трагична история. Разбира се, разказаното е само малка частица от преживените страдания и ужаси, които никое човешко съзнание не може да побере и никое перо не е в състояние да опише. Само Бог може да измери тежестта на техните страдания.
БАЛАНС НА ПЕЧАЛБАТА И ЗАГУБАТА ЗА ТУРЦИЯ На 17 юли 1915 г. Вангенхайм, немският посланик в Константинопол, телеграфира на своето правителство: “Талаат без никакви резерви ми съобщи, че неговото правителство е решило да използва войната така, че да се отърве от своите вътрешни врагове (подразбира се местните християни) чрез тоталното им унищожение, без да има спънки като в миналото от страна на Европейските сили.” [7,9] Тази телеграма недвусмислено показва войната като удобният момент за голямото престъпление. Но войната е нож с две остриета, наказва и победени, и победители. Турците не останаха ненаказани. Колкото и много да е злото, Господ по някакъв начин дава своето наказание. Още древните гърци вярвали, че съществува сила на възмездието, наречена Немезида, която рано или късно наказва извършителя на зло. И историята дава достатъчно много такива примери. Може да има и злодеи, не получили възмездие, но наказаните са много повече. Да видим как бяха наказани турците. 1. В края на войната Турската империя изчезна. Партията на Младотурците дойде на власт в момент, когато разпадането на империята върви с бърз темп. Гърци, сърби, българи, албанци бяха въстанали и създали независими държави. Преди това бяха загубили Румъния, Египет и Ливан. Кипър бе даден на англичаните заради някаква тяхна услуга за турската кауза. Авторитета на Халифа бе намалял и панислямската идея вече не можеше да държи в подчинение арабите, които търсеха удобен момент да въстанат. Кюрдите и черкезите, последните емигрирали от Кавказ, са трън в тялото на империята. Младотурците заменят идеята за Панислямизъм с Пантюркизъм. Кюрдите бяха твърде неграмотни да схванат значението на това, докато не започнаха да заплащат за това със своя живот. Черкезите бяха малочислени и нямаха друг избор, освен да отстъпят. Турците можеха да принудят арабите да останат в империята, но дори да не успееха, биха запазили една империя от Одрин до Бухара, в която биха били нефтените полета на Багдад и Баку. Само един народ затрудняваше реализацията,
арменският. Грузинците са по на север и не застрашаваха засега намерението им. Така възниква планът на Младотурците да унищожат арменския народ в Армения и така да утвърдят империята. Но тези планове бяха разбити. Напротив, империята още повече се разгради. Сирия, Палестина, Арабия, Месопотамия с нефтените полета бяха откъснати от нея. Ако французите не бяха флиртували с Мустафа Кемал, Киликия и Смирна (Измир) също щяха да бъдат отрязани. Това съвсем не беше малко наказание за мегаломаните водачи на партията Иттихад. 2. Четвърта турска армия на Кавказкия фронт претърпя тежко поражение през 1916 г. и отстъпи с големи загуби. Вече може да се каже, че през цялата война загубите в жива сила на турците по бойните полета вероятно се равняват на арменските. Същата година армията бе поразена още повече от епидемия от тиф, с която несръчните власти едва се справяха. Кметът на Тблиси Александър Хадисян описва така състоянието на преминаващите пленени от руснаците турски войници: ”Видях турските войници да минават през Тблиси. Нямаха обувки, с парцаливи дрехи и в джобовете си сурова пшеница за храна. Някои ги превозваха в затворени вагони. От тях сваляха умрелите от тиф. Епидемията покосяваше техните редици.”[13] Действително, един пътник по главното военно шосе Сивас-Ерзурум би срещал много болни войници да вървят пеша на път към домовете си. Много от тях едва си влачеха краката. Когато военните власти видеха да се връщат волски каруци, с които снабдяваха войската, повторно ги реквизираха и караха стопаните им селяни да качват болни войници до определено място. Но малко от селяните имаха желание да изпълняват такава заповед. Някъде по пътя те сваляха войниците, които пак трябваше да продължат пеша. А ако някой милостив турчин ги закараше в селото си, след като прекарваше две-три нощи в обора, където и самите селяни зимуваха, те се отпускаха и една сутрин ги намираха мъртви. Ако телата на умрелите войници бяха оставали покрай пътищата, както телата на арменците, картината през 1916 не би била поразлична от тази през 1915. 3. С отстъплението на Четвърта армия турците, живеещи в шестте източни провинции, където арменците доскоро бяха мнозинство, но депортирането и унищожението им бе старателно извършено, трябваше волюневолю да изоставят домовете си и да бягат на запад, достигайки Сивас, Йозгат и Анкара. Отначало имаха висок дух. Някои, които бяха се окървавили, чувстваха облекчение, че са избегнали евентуалното отмъщение. Особено ги беше страх от арменските доброволчески части. Арменските села вече бяха разрушени. Каквото беше останало, се разрушаваше от преминаващите бежанци, използващи дървените части на къщите да палят огньове. Правителството пропускаше да ги настани в изоставените арменски села. Скоро те изядоха всичките си хранителни запаси и добитък. Те се тълпяха в големите градове, където умираха от глад и чума. Между 1917 и 1919 години настана голям глад в района около Сивас. Дори селяните ядяха трева и смъртността беше голяма. А положението на бежанците беше още по-тежко. Всяка сутрин специални хора минаваха по улиците на Сивас да събират умрелите по кюшетата или в изоставените полуразрушени арменски къщи. Никой не знае колко са умрелите през тези години турци, но те са много. Немезида действаше. Кюрдите също бяха
засегнати, но по-малко. Но дойде още по-голямо наказание от Мустафа Кемал, когато самите те бяха подложени на унищожение. 4. Турция получи такъв икономически удар, от който още не може да се съвземе. Ограбеното от арменците злато и имущество не доведе до забогатяване, защото унищожаването на производителната част на населението предизвика голяма инфлация с траен отрицателен ефект. Положението стана още по-лошо, когато напуснаха и гърците. Не случайно много турци със съжаление си спомнят времето на съвместния живот с арменците. Още преди края на войната много от тях чакаха завръщането на техните съседи арменци. Нищо чудно, че след амнистията, когато някои оцелели се завръщаха по домовете си, те бяха обект на специално внимание от турските си съседи. Така е било дори в Шабин Карахисар, където можеше да се очаква засилена враждебност. Турците с готовност връщаха останалото имущество на завръщащите се и оказваха помощ за да останат между тях и да върнат някогашните добри дни. 5. В резултат на Първата световна война се появи една малка, но сравнително независима Армения. Последващото ù присъединяване към Съветския съюз осигури нейното оцеляване. Народа на Азърбейджан не само не се присъедини към Турция, а напротив, също влезе в Съюза и бяха още повече отчуждени от тях. За шовинистите, организирали геноцида от 1915-та, това е сериозен удар. Самото съществуване на Армения вече е заплаха за тях, защото рано или късно ще поискаме родните си земи. Сега Армения отвори врати за своите деца в изгнание и ще стане по-силна. Сега Турция има поголяма причина да се бои от арменците, отколкото преди. А при една умна политика двете нации можеха да продължат мирно да съжителстват. 6. Загубата на войната от Турция е благоприятна за арменците. Какво щеше да стане ако турците бяха спечелили? Около 60 хиляди сираци, жертви на кланетата, биха останали в Турция и биха били асимилирани. Същото би станало и с около толкова вдовици. Докато сега те се върнаха към своите корени. Не би имало независима Армения и най-вероятно арменците от Кавказ биха споделили съдбата на тези в Турция. Добре, че поне тези неща не се случиха. 7. Фактът, че Турция не показва никакви признаци на признаване и съжаляване за извършеното, е най-големият препъни камък по пътя към цивилизацията (до ден днешен – б.пр.). Докато те официално не признаят националната си вина, те не могат да се смятат цивилизовани! И други нации са извършвали престъпления. Испанците срещу евреите, арабите и коренното население на Америка. Британците срещу ирландци, индийци и аборигени. Американци срещу негри и индианци. Руснаците срещу евреите и различни местни народи. Списъкът може да бъде продължен. Кланета са организирали не само турците. Французите също имат своята Вартоломеева нощ и престъпления по време на революцията. Но всички те признават това в официалните си истории като зло. И са направили по нещо за компенсация. Турция нито признава вината си, нито се опитва да компенсира оцелелите жертви. Библията обещава опрощение за разкаялите се грешници, но дори Исус не обещава опрощение за неразкаялите се, които упорстват в злото. Турските историци, журналисти и всякакви писатели продължават да търсят оправдание за геноцида от 1915 година. Нация, болшинството от чиято интелектуални водачи са така настроени и не проявяват признаци на преоценяване и
признаване вината, не може да се смята за цивилизована. Не е достатъчно да се замени феса с европейска шапка или арабското писмо с латиницата. Пред висшият съд на цивилизованите народи от цял свят те остават грешни. Едно искрено признание от тяхна страна би довело и до някакви компенсации към жертвите за извършените към тях злини. Докато това не стане, турците ще останат полуварвари. И това е най-голямото наказание за тях, ако могат да го осъзнаят. (Бележка на редактора: Това е написано през 1948 г. Но колко е актуално и в наши дни! Жалко.)
ЧАСТ ТРЕТА
ОЦЕЛЯВАНЕ
НАЧАЛОТО НА ЕДИН НОВ ЖИВОТ Топал Хасан, който наистина беше куц, ни заведе до дома си в селото, което не беше далече от главния път. По късно като овчар няколко пъти съм се връщал до мястото на нашето отделяне. Той веднага ни разпредели между роднините си. Повечето мъже от това село Гайи, бидейки близо до фронта, бяха мобилизирани и имаше голяма нужда от работна ръка. Самият Хасан имаше двама синове в армията. Беше останал с две снахи и половин дузина внуци, всички под осем години. Затова той задържа двамата братя при себе си. Даде чичото им, който беше най-възрастният от нас, на един свой брат, който беше мобилизиран и от когото нямаше никакви новини. Един по-възрастен син също е бил в армията, но се разболял, върнал се и починал. Анша Ханъм, моята господарка, беше останала с две дъщери и един болнав син, около моя възраст. Брат ми беше даден на женената дъщеря на господарката ми, чиито мъж също беше мобилизиран и тя беше останала със своите свекър и свекърва и две малки момчета. Ние не бяхме слуги, защото не ни плащаха, бяхме нещо средно между роби и осиновени от семействата. Трябваше да се откажем от християнската си религия и съответно да сменим имената си. Моето ново име беше Хюсеин. Скоро след настаняване в селото аз отново се разболях. Изглежда болестта, започнала в Шабин Карахисар, само бе временно затихнала и се поднови още по-силна. Четири дни съм бил в безсъзнание. През това време бяха откраднали една безопасна игла, единственият предмет, останал от майка ми. Нямаше лекари в селото, те дори не знаеха какво е това. Възрастни мъже, често и жени, предписваха определени билки, което често се оказваше погрешно. В по-критични ситуации прибягваха до магия, която приготвяше моллата или някой "изучил се", написвайки пасаж от корана на лист хартия. Този лист, свит на триъгълник, се зашиваше в плат или кожа и се провесваше на врата на болния. Понякога моллата отиваше да прочете нещо от корана на "пациента". По-голямата неомъжена дъщеря на моята господарка можеше да чете малко, но по често рецитираше наизуст. Не знам дали са опитвали някои от тези "лечения" за мен, предполагам, че са ме оставили на своята съдба. А тя била все още да не умра. Накрая се съвзех, но дни наред не можех да работя. Понякога господарката ми се оплакваше, че вместо да помагам, както са се надявали, съм станал допълнителна тежест. В други времена и друга обстановка те биха ми симпатизирали и биха се опитвали да ме успокоят за страданията. Но сега казваха, че страдаме заради бащите си, че арменците сме подготвяли бунт и бихме се отнасяли с тях по същия начин, както те с нас. Накратко, арменците са попаднали в капана, приготвян за турците. Тогава се чудех на това предписване на жертвите собствените мотиви на агресора. По късно разбрах, че това често се случва в историята и до наши дни и престанах да виня тези прости хора. А и те завършваха политическите си разговори с ругатни към тези, които действително бяха виновни. Те даже имаха две меланхолични песни за арменците, в които симпатизираха на жертвите. Тези прости хора бяха по своему добри, но стандартът на живот беше толкова нисък, че тази добрина трудно се изразяваше. Нямаше за ядене друго освен хляб. Месо ядяха само когато умре някое домашно животно.
Макар да страдахме приблизително еднакво, аз се опитвах да успокоявам брат си. Не обръщах внимание на своето състояние, желанието ми беше да видя брат си щастлив. Той беше твърде малък да се грижи сам за себе си, беше едва осем годишен. Дрехите му бяха се превърнали на парцали, беше по-въшлясал от всички ни. Беше се затворил и отбягваше дори мен. Той се боеше да говори арменски,, който бездруго скоро изобщо оставихме по общо съгласие. Много пъти виждах господарката му да се кара и да го бие. Възрастната двойка бяха доста добри, но снахата беше много нервна. И тя имаше причина за това. Брат ми, разбира се, беше много малък да работи достатъчно и съответно получаваше най-лошо отношение. Аз съм забравил своите страдания, но споменът за неговите все още къса сърцето ми. Селото Гайи беше построено на двата бряга на една река. На северния бряг живееха турците, които бяха мнозинството. На другия бряг бяха кюрдите, по-малобройни, но с големи стада. На тяхната страна бяха горите, които предлагаха отлична паша за животните. Техния старейшина се казваше Тимур, с прякор Геро. Няколко седмици след нашето пристигане той предизвика сензация, довеждайки две млади арменки. Те бяха красиви, бяха богато облечени и щяха да бъдат жени на този мъж, който вече имаше няколко. Скоро след това в селото се заговори за ново негово деяние. Той отвел една жена от следващ керван, с обещанието да я спаси. По пътя, в един дол, той безжалостно я изнасилил, убил и ограбил. Тялото и, казваха, лежи в дола. Турските деца започнаха нова игра. Някое дете удряше друго и то извикваше "Майриг!", мамо на арменски. Някое му отговаряше "Майриг лежи там", посочвайки към дола. Един ден, когато бях сам с воловете, надникнах в дола и видях полуразложения труп. Дни наред чувствах в носа си ужасната миризма, която ми напомняше преживяното от мен клане. И петимата, поне в началото, не ставахме за селскостопанска работа. Тези прости селяни, които знаеха само своето и най-близките околни села, не можеха да разберат как деца на наша възраст не разбират от селско стопанство. Ако Топал Хасан бе знаел това, вероятно не би ни спасил от депортация. Аз не знаех елементарни неща. Помня първия път, когато бях пратен за дърва в гората. В Турция, разбира се, нямаше никакъв контрол на горите и всеки можеше да сече където каквото си искаше. Така някогашните красиви планини на Армения на повечето места са обезлесени и превърнати в голи скали и чакъл. Щом стигнахме удобно място, двете млади господарки и брат им на моя възраст се пръснаха да се състезават кой ще събере повече дърва за по-малко време. Аз взех моята брадва и избрах един средно голям бор, смятайки да го отсека за около час и така да изпълня задължението си. Първите няколко удара бяха в целта, но скоро слабите ми рамене се умориха и ударите отиваха настрани. Беше зима, но аз бях целия облян в пот, а упоритото дърво си оставаше право, макар и сериозно наранено от всички страни. Накрая, другите се върнаха, натоварени с вързопи от сухи клони, събрани по земята или счупени от дърветата. Когато видяха какво правя, в първия момент те се ядосаха, но после започнаха да се смеят на глупостта ми. За работата, с която бях се захванал бяха нужни силни рамене. Но трудът би бил напразен, защото дървото беше тежко да се пренесе и сурово за горене. Бях ужасно сконфузен. Щях да бъда за посмешище в селото. И наистина, дни наред момичетата забавляваха другите млади хора, разказвайки случая. Аз бях много чувствителен и такова осмиване ме унижаваше.
Най-възрастният от нас петимата се справяше по-добре. Четиримата само бяхме ходили на училище, докато той беше чиракувал при един медникар и доста беше напреднал в занаята. Освен това той имаше хубав глас и знаеше няколко хубави турски песни. В свободното си време жени, понякога и мъже, го наобикаляха и караха да пее. За награда получаваше лакомства за ядене. Скоро музикалният му талант му помогна за по-голям успех. Един ден управника на близките няколко села бе дошъл в нашето село и го беше чул да пее. Останал очарован от пеенето и пожелал да поговори с певеца. В разговора разбрал за занаята, който той умее и е толкова рядък сред турците. И решил да го отведе и помогне да отвори дюкян, като оползотвори уменията му в услуга на хората. Когато той дойде след около месец да ни види, беше добре облечен и много доволен от започващия нов живот. Настойницата ми, виждайки че не ставам за селскостопанска работа, реши да стана помощник овчар на селското стадо. Това поне не се нуждаеше от някаква особена подготовка. Овчарят беше млад кюрд, който никога не ме малтретира или оскърби. Нещо повече, виждайки колко бях слаб от страданията си и беднотията в селото, ме караше да пия много мляко. Той доеше от черните овце, защото смяташе, че млякото им е най-богато. Той издояваше някоя овца в една купичка, която носеше със себе си за тази цел. Тогава захапвахме комат хляб и поред пиехме глътки още топло мляко. Пиех с отвращение и той ми се караше. Мисля, че времето прекарано като овчар ми подейства добре. Лошото беше, че нямах свестни обувки и краката ми вечно боляха. Не издържах и на безсънието. Овцете обикновено пасяха през нощта. През деня слънцето беше толкова силно, че те не издържаха и се скупчваха под сенките. През нощта пасяха толкова лакомо, че беше трудно да бъдат следвани. А да вървиш нощем с болни крака и неудобни обувки беше голямо мъчение. Щом седнех за малко, веднага заспивах и изведнъж се стрясках и скачах да настигна стадото. Веднъж или два пъти бях изгубил стадото. Нищо обезпокоително за стадото, щом спътника ми е с него. Но аз бях страшно уплашен, щурайки се сам в тъмното. Всеки храст или камък ми заприличваше на овца, в тихата нощ все ми се счуваха звънчета. Един мъглив ден спътникът ми беше отишъл до селото. Овцете вече бяха се нахранили, вървяха бавно и аз седнах и задрямах. Изведнъж се стреснах и усетих суматоха в стадото. Видях, че тя е предизвикана, както отначало помислих, от едно от големите кучета. Започнах да му викам по име. Тогава отнякъде се появиха нашите кучета и се спуснаха към стадото. Те много по-добре разбраха какво става. За няколко секунди те подгониха натрапника, който се оказа вълк. Добре, че бях се намесил навреме и той не беше успял да нанесе поражения. Поради новата си дейност бях загубил връзка с брат ми. Бездруго отношенията ни бяха загубили сърдечност. Изпитанията бяха ни направили предпазливи и раздразнителни. Говорехме със страх, защото ни беше забранено да говорим арменски. Бедният ми брат! Кой знае колко страдаше, лишен дори от малкото съчувствие на безпомощния си брат. Най ме болеше, че той, най-малкият, беше попаднал в най-лошите ръце. Той нямаше никого на земята, който да го обича и успокоява, освен мен. А аз бях толкова слаб, че едва се справях със своите грижи и мъки и бях го изоставил.
ВТОРИ ПЪТ БЕГЛЕЦ Късно през пролетта на 1916 г. започна един нарастващ поток от бежанци от източните провинции, където се водеше битката между турци и руснаци. И по-рано бяха минавали някои, но сегашното настъпление на руснаците след поражението на Енвер паша рязко ги увеличи. Пасищата на Гайи бяха близо до военния път и често можехме да видим тяхното преминаване. Съдейки по облеклото и вида им личеше, че са от богати райони с по-висок стандарт на живот. Жените бяха облечени в ярки дрехи от домашна вълна и бяха толкова прилежни, че дори пътувайки те предяха и плетяха. Добитъкът и овцете им също бяха по-добри. Имаха по-големи волове с кафяв цвят, пред които нашите черни или сиви волове изглеждаха като телета. Овцете им имаха същия цвят и бяха от по-добра порода. Рядко пътуваха с волски каруци. Бяха ги изоставили като непрактични и използваха воловете като товарни животни и дори ги яздеха. Във всеки случай, те не се чувстваха нещастни. С увеличаване потока от бежанци и с новината за напредването на руснаците към Ерзурум, селото беше обзето от паника и хората започнаха да мислят също за бягство на запад. Жалко, че тези прости и неграмотни хора не бяха направлявани от никой и бяха оставени сами да решават. Те бяха толкова ограничени и простодушни, че бяха обхванати от ужас от руснаците и бяха готови да хукнат да бягат без да има никаква нужда. Дойде време за жътва, но хората нямаха желание за работа. Скоро дойде новината за отстъплението и от Ерзурум. Това още повече ги разтревожи. Селяните се разделиха на два лагера. Едните искаха да тръгнат веднага, другите бяха по-хладнокръвни и предпочитаха да изчакат. След като нямаше с кого да се консултират или да им предложи решение, всяка група постъпи по свое усмотрение. Решилите да бягат твърдяха, че няма да отидат далече, просто ще се скрият в близката планина. Кюрдите, които бяха запазили номадските си навици, през зимата живееха в селото, но през пролетта се качваха и бивакуваха в планините сред богатите пасища. И тези просто щяха да се присъединят към кюрдите за известно време и да се върнат, когато опасността премине. Чак в краен случай ще се придвижат на запад. За съжаление, само семейството с което живеех реши да бяга. Брат ми и останалите момчета останаха. Доколкото заминаването изглеждаше временно, аз дори не се сбогувах с брат си. Никой от нас не предполагаше, че никога повече няма да се видим. Първата вечер стигнахме едно красиво място сред гората. Всяко семейство беше добре снабдено с храна, завивки и всичкото необходимо движимо имущество, пренесено с воловете. Съжалявахме, че кюрдите бяха се изместили от това място, само личаха местата на палатките им. Пренощувахме и нашите хора започнаха да търсят кюрдите. Действително, те биха могли да бъдат на друго близко място в същата планина. Но “умните глави” решиха, че те са избягали от руснаците. Следващата сутрин се реши да отидем на запад до лагера на кюрдите от съседното село. Дали случайно или предположението се оказваше вярно, но тях също ги нямаше. Нашите хора вече добиха увереност, че щом и кюрдите са избягали, са прави и продължихме. Цяла седмица се придвижвахме през била и гори на
запад, докато стигнахме края на планината. От последния връх се виждаше равнината на Сивас и реката Кизил Ирмак, извиваща се като змия през нея. Гледката на града възвърна надеждите. След цяла седмица в безлюдната планина бяхме радостни да срещнем отново хора. На югозападния склон на планината открихме изоставено арменско село Ала Килисе. Само няколко турци бежанци се бяха настанили в него и те рушаха околните къщи да горят дървения материал въпреки близостта на гората. Слязохме в равнината, преминахме по един прочут гърбав каменен мост и направихме бивак на една поляна в полите на града. Тогава групата проведе съвещание, за да решат какво да се прави нататък. Те бяха чули, че района на Йозгат е много плодороден и правителството настанява бежанци в изоставени арменски села. Бе решено да отидат там, което значеше още много дни пътуване на запад. Само моята настойница реши да ги напусне и да отиде до едно село близо до Сивас. Тя имаше причина за такъв избор, но той се оказа несполучлив. В годината на нашето депортиране и пристигане в Гайи, управителят на Герджанис беше пратил в селото резервни войници да помагат на останалите сами жени да приберат реколтата. Те бяха селяни. Един от тях се ожени за една вдовица от селото, роднина на настойницата. Той реши да се прибере, сложи булката си на едно муле и тръгна за селото си, което нарече Гьосман, близо до Сивас. Ние бяхме запомнили името на селото и сега отивахме там. Разпитвайки пътуващи селяни, разбрахме накъде да се насочим. Трябваше да поемем по едно от разклоненията на главния път, който води на югозапад през Шаркишла. По пътя допълнително ни упътиха и се насочихме към селото. Накрая стигнахме Гьосман, който щях добре да опозная. Не беше поголямо от Гайи, но къщите бяха по хубави, селото по чисто и стандарта на живот по-висок. Това без съмнение се дължеше на близостта на големия град, където селяните можеха да продадат произведеното от тях и да бъдат в досег с по-напреднал начин на живот. Намерихме нашия странен роднина. Той се оказа сред най-бедните от селото. Фактът, че трябваше да вземе жена от толкова далече трябваше да предизвика някакво съмнение, защото престижът на хората зависеше не от външния вид, а от богатството. Къщата му, заедно с няколко други, беше в края на селото, от другата страна на един дол. Наричаха ги Карсци, защото бяха дошли от Карс. Техните предци бяха бежанци от там, когато в края на 18 век там бяха нахлули руснаците. Като новодошли, те нямаха земя, а само по няколко домашни животни. Те работеха като наемни работници. Нашият домакин имаше стара майка и млада дъщеря от своя предишна жена. Бяхме много разочаровани от идването ни тук. Първите дни предизвикахме сензация в селото и много хора идваха да чуят нашия разказ. Но много скоро се почувства, че сме в тежест на бедното семейство. Но беше много късно, грешката не можеше да се поправи. Другите бяха продължили към Йозгат и волю-неволю трябваше да останем.
ПО ТЕЧЕНИЕТО НА СЪБИТИЯТА До пристигането ми в това село и известно време след това аз бях просто една сламка, носена от течението на събитията. Рядко бях се замислял за съдбата си или взимал някакво решение. Важно самостоятелно решение беше съгласието да се отделя от кервана, което промени моята и на брат ми съдби, като се спасихме от сигурна смърт. След пристигането в Гайи ние волюневолю трябваше да приемем своя жребий. Не бяхме доволни, но нямахме алтернатива. Събитията бяха по-силни от нас. След това дойде бягството от Гайи с новото си семейство. Аз останах единствен арменец. Отчасти поради неуточнената цел на пътуването, отчасти поради безпомощността си пред настойницата ми, не можех да повдигна въпроса какво ще стане с брат ми. Това би значело да съживя стари връзки, съответно съзнанието за етническо различие. Да поставя под съмнение превръщането ни в мюсюлмани, при което бяхме станали членове на различни семейства. Когато пристигнахме в Гьосман, неголемият запас храна беше се изчерпал и нашият домакин не можеше да изхранва всички ни. Реши се да бъда даден на друго семейство в селото като наемен работник. Така не само нашият домакин щеше да храни един човек по-малко, но и бих донесъл приход на семейството. Бях много доволен от този план. Преди всичко щях да отида в къща, където ще мога да се храня достатъчно. Но и искрено се радвах, че ще мога да проявя дължимата си благодарност към семейството, което беше ме издържало толкова дълго. Беше приятно да мисля, че и аз струвам нещо, че има хора готови да ме наемат и плащат за труда ми. Имаше уговорка, че по всяко време мога да се върна към сегашното си семейство, когато решат да се върнат в селото си. Семейството, в което попаднах, се състоеше от трима членове. Един мъж, над петдесетте, саката жена и дъщеря на около двадесет години.Мъжът се казваше Кьор Дюран, защото беше малко кривоглед. Беше нисък, набит и силен. Понякога му казваха Дели Дюран (Луд Дюран), защото, както ми казаха съседи още първия ден, бил много избухлив и невъздържан и селяните се страхуваха от него. Но аз не бях свидетел на подобно поведение, напротив, нито веднъж не ме е бил и рядко ми си е карал. Вярно е, че аз през цялото време му служих честно и вярно, но и той се оказа човек, който може да оцени честността и верността. Това, че бях експлоатиран от него, е друго нещо. Господарката беше красива, но лошо осакатена жена. Тя беше втора жена, самата тя разведена. Дъщерята беше от първата жена, доста добра и много старателна. Господарят беше имал двама синове, единият дори женен. И двамата били мобилизирани. Големият бе се върнал болен и скоро след това умрял. Вдовицата бе се върнала при родителите си. За по-малкия казваше, че няма новини, но някои негови приятели, дезертьори от фронта, казваха че е убит. Новият господар не беше богат, имаше само чифт волове, няколко крави и едно магаре, но в сравнение с къщата, от която идвах, беше по-добре. Къщите в това село бяха чисти и подредени, макар и те както обикновено да бяха от кирпич. Подовете бяха голи, вратите широки, за да влизат каруците. От едната страна на салона беше огнището. Навътре имаше още две помещения, обора и другото, което служеше за склад и за спалня. Богатите имаха и гостни,
обикновено на втория етаж. Моят господар нямаше гостна, но иначе къщата му не отстъпваше на по-богатите. Тази есен и зима моята настойница остана в Гьосман. Отначало понякога ги посещавах. Но отношенията ни бяха формални. Те никога не ме приеха наистина като член на семейството. Чувствах се повече като у дома си при новия си настойник. Така въпреки че предишната ми настойница продължаваше да получава моята заплата, аз все повече се отчуждавах от тях. Все по-малко ми се искаше да ги виждам и колкото по-рядко ги срещах, толкова по-лесно ги забравях. През пролетта на 1917 г. чух, че господарката се кани да се връща в нейното село, но тя нищо не беше ми казала. Може би беше доволна, че се отървава от мен в трудното за тях време и не се налага да отделят от оскъдния си залък. Те дори не се сбогуваха с мен. Доколкото брат ми беше останал в онова село, би следвало да поискам да се върна с тях. Така бих компенсирал малко безразличието си към него напоследък. Не направих нищо. Аз просто отидох да си върша работата, пренебрегвайки тяхното заминаване, което може да е направило и лошо впечатление. Оттогава все съм се опитвал да оправдая егоистичното си поведение или поне да намеря някакво извинение за него. Бъдещето изглеждаше толкова безнадеждно, че не можех да правя никакви планове. Вече бяхме се отдалечили един от друг. Беше ми по-лесно да съм далече от него и да не виждам страданията му, отколкото всекидневно да се тормозя заради неговото положение. При всичките трудности, които преживявах, това явно представляваше допълнителна тежест за мен. Но всички тези извинения не успокояват съвестта ми. Бедният ми брат, той имаше само мен на света да го подкрепя и обича, а аз бях го изоставил!
ВЕЧЕ НЕ СЪМ НЕПРИГОДЕН В Гьосман бях по-щастлив просто защото вече можех да върша всякаква селскостопанска работа, освен да жъна. Това ми даваше самочувствие. Вече не се чувствах в тежест, дори останалите от семейството ми бяха задължени. Освен това смятах, че никой в това село не знае за произхода ми. Вярвах, че предишната господарка не е казала на никого или поне, че на когото е казала, ще мълчи. Никой никога не ме нарече гяур, което много би ме огорчило. Добре, че беше преди настъплението на кемалистите и турците още бяха добри мюсюлмани. Между мюсюлманите няма расова дискриминация. Особено селяните не разбираха от нации и раси. Човекът е или мюсюлманин, или гяур (неверник). В първия случай е равен с всички останали. Не са ме питали дали съм турчин, а дали съм мохамеданин. Отговаряйки да, ставах равен с тях. Нямах проблем и с местните деца. Внукът на брата на настойника ми беше много добър с мене и ме взе под свое покровителство от първия ден. Бях станал и доста сръчен в работата. Всичко това ме караше да се чувствам добре. Материално също бях по-добре. Бяха ми преправили стари дрехи на настойника ми. Жените бяха сръчни и се справиха добре. И при нужда те се кърпеха. Не ми се позволяваше да ходя като просяк. Имах свое легло с дюшек. Беше в един тъмен ъгъл на склада. Лягах по тъмно, ставах преди изгрев и едва
съм го виждал. Но през нощта усещах, че е парцалив, защото пръстите на краката ми често попадаха в дупки. Това, което мразех в леглото беше, че е развъдник на въшки. Разбира се, селяните никога не се отървават от тях. Не беше нещо срамно. Но моите бяха повече от търпимото. Имах само един кат долно бельо и жените никога не го перяха. В топло време аз сам, без сапун, ги перях в някой поток и веднага пак ги обличах. Имайки такова неудобно легло, все търсех повод да спя навън. През есента, когато се натрупат снопите на мястото на вършитбата, някой трябва да спи там за да ги пази. Обикновено спяха на дюшеци на земята. Аз предпочитах да се заровя в купата. Тялото ми сърбеше от сламата и праха, но беше по-поносимо от хапането на въшките. Точно през есента попаднах в новия си дом. Точно вършееха и аз веднага бях включен в работата. Вече бях работил в предишното село и не бях новак. Настойниците ми бяха много доволни, че могат да разчитат на мен и се справям сам. Когато започна сеитбата, стопанина бе още по-доволен от мен. Рано сутринта отивахме с чувал зърно на нивата. Той засяваше зърното и ми казваше “Продължавай, сине Хюсеин, изори нивата.” Той се връщаше в селото, оставяйки всичко на мен. Аз старателно си свършвах работата и се връщах вечерта с чувството, че бях полезен и равностоен член на семейството. Зимата е щастлив сезон за селяните, особено ако имат достатъчно храна за себе си и животните. Жените тъчеха чудесни черги и покривки. Дори чувалите, в които съхраняваха зърното, бяха толкова красиви, че могат да украсят всеки модерен дом. Тъкането ставаше колективно. Всяко семейство сами предяха и боядисваха преждата, но като дойде времето за тъкане, близки и познати взаимно си помагаха. Много от работата на закрито и част от нея на открито се вършеше колективно, жените прекарваха времето приятно, в песни и веселие. Младите мъже също взимаха известно участие, макар и по-отдалеч, от покрива например. В селото имаше една талантлива жена, която съчиняваше песни – текста и мелодиите. Те бяха прости, но понякога и много съдържателни. Темата най-често беше любов, но понякога и за някое национално събитие или някой герой. Докато жените тъкат, мъжете имат много време за забавления, защото единствената им грижа са домашните животни. Най-удобното място за живеене през зимата е обора. Почти няма гори в тази част на Турция и селяните горят тора на животните. Той се използва дори за готвене и печене на хляб. Разбира се, с него не може да се топли цяла къща. А най-топлите места са оборите. Те се строят така, че да са приспособени и за хора. По-малко от половината пространство е за животните. В останалата част се построява една платформа и се поддържа чиста за хората. През деня цялото семейство е в обора, заето с най-различни дейности. Там и заспиват през нощта. Въпреки ниският стандарт на живот пребиваването ми в това село беше най-приятната част от живота ми през тези четири години война. Аз харесвах тези хора и те мен. Имах приятели и се чувствах у дома сред тях. Работех много и тежка работа, но това ми даваше самочувствие, помагаше да бъда удовлетворен и дори щастлив.
ЕДНА МОДЕРНА ВОЙНА С ПРИМИТИВНИ СРЕДСТВА Това, което разваляше спокойствието ми в Гьосман, бяха честите експедиции за пренасяне на военни товари, които бяхме принудени да извършваме. Турция водеше една модерна война с примитивен транспорт. Военният път към Сивас минаваше на три-четири километра от селото. Този път никога не беше в добро състояние, въпреки че хиляди военнопленници, а по-рано арменци работеха непрекъснато по него зиме и лете. Но докато поправят един участък, друг се разваляше. Сивас е на около хиляда метра надморска височина, а между селото и града имаше и една планина висока триста-четиристотин метра. Зимите са много сурови в тези части на света и природните сили постоянно рушеха пътищата, покрити само с чакъл. Освен това минаваха тежки немски камиони с железни колела поради липса на гуми. Тези колела, широки около половин метър, правеха дълбоки коловози там където пътят се размекваше от дъждовете. Шофьорите също се затрудняваха от честото боксуване по мокри и заледени участъци. Поставените вериги още повече ровеха пътя. Изобщо тази немска техника беше в много лошо положение по тези пътища. Селяните се смееха, че тези “каруци без волове” пътуваха по-бавно от техните. Изобщо, доколкото се ползваха камиони за транспорт на амуниции, те служеха повече за разваляне на пътищата. Армията, разбира се, имаше свои товарни животни, но те бяха недостатъчни да задоволят порасналите нужди. Бедните животни работеха непрекъснато зиме и лете, в пек и зимни бури. Почти нямаше ханове по пътя и те спяха край пътя на открито, понякога в кал и сняг до колене. Осигуряваната им храна бе недостатъчна, а безсърдечни войници продаваха и част от нея за своя сметка. Много пъти съм виждал край пътя изтощени камили, мулета и коне, безмилостно бити от войници и оставени да умрат. Милостиви селяни понякога им даваха малко храна, но това само удължаваше агонията им. Пътят между село Каядиби, откъдето взимахме товарите, и Сивас беше целия белязан със скелетите на животни. При такова злоупотребяване и разхищаване на военните животни не оставаше нищо друго, освен да принуждават селяните да поемат транспорта. Не минаваше седмица без да бъдем извикани с определен брой каруци пред щаба. Понякога, преди да се е върнала една група, тръгваше друга. Случваше се, едва завърнал се, отново да трябва да тръгна на път. Зимата нормално е време за почивка за селяни и животни. Но поради войната сега нямаше почивка. По време на всяка експедиция едно или две животни падаха от изтощение. Понякога някой селянин оставяше каруцата край пътя и си докарваше вола в къщи. Ако волът умреше, го качваха на друга каруца за да го върнат в селото. Случваше се някой да се върне с кожата на един вол, преметнат върху гърба на друг. Струва ми се, че след арменците в Турция най-много страдаха товарните животни. Щом дойдеха жандармите с поредната поръчка за транспорт, селяните се събираха на събрание да решат кой с какво ще участва. Един даваше само каруца, друг един или чифт волове. Моят настойник в такива моменти “найуслужливо” се провикваше “От мен един човек.” Ясно беше кого има предвид. Той нито веднъж не участва в тези експедиции. А пък аз едва ли съм прескочил някое от пътуванията, освен когато са тръгвали, докато вече съм на път.
Тези експедиции, освен че бяха изтощителни и досадни, понякога ставаха и опасни. Веднъж на връщане ни хвана снежна виелица по средата на качването. Снегът на места вероятно беше над ръста ми. Затова стоях на каруцата, увит с няколко празни чувала и здраво държейки се да не изпадна. Докато бяхме на главния път, беше сравнително добре. Но се стъмни и водачите решиха да потърсим спасение в някакво село встрани. Пътят се виеше край пропасти и на много места бе толкова наклонен, че се притисках силно към каруцата, пазейки живота си. Но ако самата каруца паднеше, нищо не можеше да спаси нито мен, нито воловете. Ние минавахме през една долина, справедливо наречена Сянката на смъртта. След часове борба със снеговете чухме лай на кучета. Бяхме пристигнали и бяхме спасени. Тази беше най-опасната експедиция, но всяка една криеше някакви опасности. Много зависеше от доброто състояние на воловете, затова отчасти като предпазна мярка, но и поради вроденото ми чувство на любов към животните, се грижех много добре за тях. Когато спирахме да нощуваме в някой от редките ханове, бях най-настоятелен да осигуря удобно място за воловете. С часове седях при тях докато се нахранят, да не би други животни да им откраднат от храната. Често спях на чувал сено до тях. Не ме интересуваше чии са воловете. По време на конкретната експедиция те бяха моите спътници, зависеха от моите грижи и аз изпълнявах своя дълг към тях. Чувствайки липсата на родителска обич, аз се отнасях към воловете като към свои деца. Аз жертвах своето спокойствие заради тях. Воловете, които бяха с мен, бяха в по-добро състояние от мен. Дрехите ми бяха в задоволително състояние, но краката ми бяха постоянно мокри поради липса на подходящи обувки. Но най-лошото беше, че никога не ми стигаше храната. В къщи, понеже ядях предимно хляб, можех да ям много и когато огладнея. Но по време на експедициите даваха ограничено количество хляб и бях постоянно гладен. Затова, ако пренасяхме зърнени храни, като жито, царевица и пр., правех дупчици в чувалите и ядях сурово зърно. Това беше дребна кражба, докато други крадяха големи количества и допълваха липсващото с пясък или камъни, за да допълнят теглото. Едва ли е нужно да казвам, че разхищението на материали съответстваше на разхищението на животни и хора. Често при сблъскване на две каруци се спукваше някой чувал и зърното се разпиляваше. Тогава пълнеха чувалите с боклуци. А кражбите нямаха край. За турските селяни кражбата не е грях, а предприемчивост. Често съм се чудил каква ли част от храната достигаше фронта. И е чудно как Турция можа да воюва толкова дълго и добре при такова несъвършено снабдяване. СПОЛЕТЕНИ ОТ ГЛАД Историята показва, че често бедите не идват сами. Война, бедност, глад, епидемии следват една друга. При това най-много страдат най-долните класи, които най-малко са отговорни. Войната беше поразила поне тези села, в които живеех. В това второ село, например, въпреки че имаше доста дезертьори, едва ли имаше семейство, което да не бе загубило поне един човек във войната. А в първото, което беше по-близо до фронта, положението беше още по-тежко. Сякаш
войната не бе достатъчна, едно тиранично правителство ограбваше и безпокоеше селяните по най-различни начини. Бедните селяни и техните волове нямаха почивка. Богатството на един селянин са земята и добитъка, особено воловете. Понякога загубата на един вол се усеща като загубата на дете, може би дори по-зле. Не е лесно да се запълни загубата му. През всеки сезон има да се вършат дейности, оран, жътва, вършитба и пр. при които без волове селянина е безпомощен. Не може да се заеме вол, не може да се оре или жъне извън сезона. И много ниви сега бяха изоставени. Мюсюлманите, следвайки Стария завет, смятаха впрягането на крави за грях, но сега нуждата ги караше да поемат този грях. Правителството беше увеличило данъците. Толкова зърно се хабеше при транспортирането, че трябваше да се компенсира от селяните. Те пък се опитваха да измамят правителството, криейки зърното си. Но то пак не им достигаше. Оставаше колкото за храна, но не и за посев. Така постепенно се задаваше глад. Междувременно край мене бяха настъпили неблагоприятни промени. Настойницата, сакатата жена, умря. Съжалявах за това, защото въпреки че тя повече изискваше грижи, отколкото даваше, но покрай страданията ù и мъжът беше смекчил своя характер. Тогава дъщерята се ожени за едно четиринадесетгодишно момче от близко село. Бащата на момчето бе убито във войната, бе го последвала майка му, беше останал с баба, куца по-възрастна сестра и двама по-малки братя. Те бяха доста богати и се нуждаеха от помощник за стопанството. Изборът на булката бе добър, защото въпреки че тя не беше красива и бе доста по-възрастна, беше способна и прилежна и можеше да се оправи с къщата. Сделката беше доста добра и за моя господар. При турските селяни не булката занася зестра, а момчето я купува и се пазарят за нея. И след като в случая момчето беше богато и момичето щеше да е добър помощник, бащата получи около двадесет овце и няколко крави. Още преди дъщеря му да замине, настойника ми започна да си търси нова жена. Той намери една млада вдовица с две малки деца. Тя беше от богато семейство и е била омъжена в друго село. Мъжът и бе убит във войната и тя беше се върнала при баща си. Тази внезапна и радикална промяна беше неизгодна за мен. Бях свикнал с настойницата си. Дъщерите на новата господарка бяха много разглезени и особено по-голямата се отнасяше гадно с мене. Тя бе едва деветгодишна, но се отнасяше към мен като слуга, което ме огорчаваше. Предишната ми настойница се отнасяше към мен, искрено или не, като член на семейството, поне така вярвах. Новата изглежда нямаше такова намерение и каквото говореше зад гърба ми, дъщерята ми го казваше в лицето. Нещо повече, доколкото селскостопанската работа бе намаляла поради липсата на зърно за посев, тя ме пращаше да събирам по полето суха тор за горене. Това беше отвратителна, скучна и унизителна работа и аз я ненавиждах. Започнах да чувствам, че това е целенасочено, за да направи живота ми неприятен и да ме принуди да напусна къщата. Това не бих го направил доброволно. Те можеха да не ме считат член на семейството, но аз бях се привързал към дома както една котка към къщата. Беше пролетта на 1919 г. , когато започна да се чувства настъпващия глад. През зимата по-бедните семейства вече бяха изчерпали запасите си от храна и когато дойде пролетта не само нямаха зърно за посев, но нямаха и какво да ядат. Щом снегът се стопи и пораснаха тревите, по-бедните започнаха да берат ядивни треви и билки за храна. Те и нормално си го правеха, ядяха се
доста видове треви и билки, предимно в сурово състояние, но то беше само допълнение към основната храна. А сега те живееха само с това. Нямаха никакво масло, мас или мазнина за готвене, нито зърнени храни. Те ядяха само тревите с малко сол. Които имаха малко брашно, правеха и баници с листа от детелина. Но мнозина нямаха и толкова. Рано пролетта и нашето зърно привърши, нямаше нито за посев, нито за ядене. Господарката, дошла от богато семейство, от време на време донасяше малко брашно и няколко дни ядяхме хляб. Но бидейки толкова малко, то се разпределяше на порции. Разбира се, те бяха задължителни само за мен, останалите можеха да ядат допълнително. А аз бях постоянно гладен. За да живея, трябваше да започна да крада. Колкото и старателно господарката да скриваше хляба, аз успявах да го открия и да ям малко от него. Обикновено разполагах само с минутка време и аз бързо си натъпквах устата и набързо го гълтах. Ако имах повече време, слагах хляб в пазвата си и отивах в склада или обора тайно да го ям. Риска да бъда открит и разобличен беше голям, но чувството за глад беше твърде силно. Междувременно сред по-бедните започна да играе смъртта. Обикновено лицата на тези, които се хранеха само с треви се подуваха и скоро след това умираха. Симптомът беше безпогрешен. Започнах да се чудя дали и моето лице не се подуваше, защото независимо от кражбите бях непрекъснато гладен, а междувременно и ние бяхме минали на баници от детелина с малко брашно. Нямах огледало, но чувствах наближаването на смъртта. Братът на настойника ми, който беше уж по-добре, се беше подул. Видях страшния симптом и на настойника си. Но не се страхувах от смъртта, не смятах да предприема нищо. Бях се примирил с жребия си. За щастие, за разлика от мен, други бяха помислили за мен. Божията ръка направляваше съдбата ми чрез приятели. Имаше няколко семейства, които бяха приятелски настроени към мен. Едно от тях беше на старейшината на селото. Често един или друг член на семейството са ме хвалили за моето усърдие. Един ден те ме поканиха и ми направиха сериозно предложение. Казаха, че ме харесват и искат да се погрижат за мен. Знаеха, че съм верен на своя настойник. Но сега той беше много беден и едва изхранваше своето семейство. Не желая ли да го напусна сега? Аз имах такова доверие в това семейство, че без колебание се съгласих. Една от снахите им беше от Каядиби, едно село, което вече познавах доста добре. Баща ù се нуждаеше от помощник и те искаха да ме пратят при него. Бях го виждал един-два пъти и беше ми се харесал. След като и той ме е харесал и щеше да се отнася към мен като към син, нямаше причина за колебание. Благодарих им сърдечно и на следващата сутрин тръгнах за Каядиби. Никой не ме придружаваше. Беше ми казано че всичко е уговорено. Трябва само да отида и да се представя на новия си настойник. Не се сбогувах с никого освен с това семейство. Бях избягал тайно и не знам дали досегашният ми настойник знаеше къде съм отишъл. Нямах нищо със себе си освен овехтелите си дрехи и една пръчка в ръката. Напуснах Гьосман и никога не се върнах там.
ОТ ЛОШО КЪМ ПО-ЛОШО Времето, което прекарах в Каядиби, беше нерадостно за мен. Макар животът ми в Гьосман да беше тежък, се чувствах жизнен и бях доволен. В новата къща се чувствах най-самотен и нерадостен от голямото нещастие насам. Имаше няколко причини за това. В предишното село бях намерил приятели, бях опознал хората и те познаваха мен. Не бях малтретиран и живеех в мир. Попаднах в една непозната за мен среда. Трябваше тепърва да си създавам приятели. Внезапното прекъсване на всички досегашни връзки силно ме шокира. На второ място, като всеки, който много е страдал, бях много чувствителен при вида на нечии страдания. А в това село често се срещах с човешки нещастия. При своите пътувания до Сивас и обратно бях виждал батальоните строителни работници, облечени в дрипи, трошащи встрани от пътя камъни в студ и пек. С тях се отнасяха като към роби, които се товарят до смърт с работа. Те бяха мършави, мръсни, парцаливи. Непрекъснато ги пазеха стражари. Храната им беше съвсем недостатъчна и те просеха хляб от преминаващите селяни. Те бяха настанени в Каядиби, така че научих доста неща за тях. Разбрах, че са “гяури”, гърци, арменци и руснаци военнопленници. Някога са били много повече, но повечето арменци били избити. Момчето, с което отначало отидохме да пасем воловете, побърза да ми разкаже цялата зловеща история и да ми покаже дола, където се въргаляха костите им. С това моя лукав спътник вероятно искаше да ми покаже, че знае моя произход, което ме направи доста неспокоен. Оттогава, когато минех нататък, вниманието ми се насочваше към този дол. Дори да не го виждах, мислех за него. Миналото, което бях се опитал да забравя и простя, ми се напомняше всеки ден. Естествено, започнах да се чувствам неудобно в това село. Но имаше и още по-сериозна причина да се чувствам нещастен. Когато в самото начало бях заведен в село Гайи, беше ми казано, че ще бъда член на семейството, доведен син, а не слуга. Тази идея ме задоволяваше. Не знам колко искрено бях осиновен, но самият аз бях приел искрено и с вярност новото си семейство. Дали такава ми е натурата, или всички сираци са такива, но бях готов да се залепя за първото семейство което проявеше готовност да ме приеме, дори да бяха бедняци. В своята искреност бях се вживял и в техните нещастия и страдах с тях за миналите им загуби. И в двете села досега бях живял с илюзията, че желанието е взаимно, поне донякъде. Но когато напуснах Гьосман, сънищата за свой дом бяха сериозно разколебани. В тази къща в Каядиби също ми бе казано, че ще бъда син, а не слуга. И макар да ми се искаше да вярвам в това, дълбоко в себе си усещах, че положението ми е по-нерадостно, отколкото си въобразявах. Не можех да бъда доведен син, след като бях роден арменец. Но не можех да искам и да бъда платен слуга. Какво бих правил с полученото зърно? А ако господарят ми не изпълняваше задълженията си, кой би ме защитил? Аз бях напълно зависим от доброто желание на човека, който ме експлоатираше. Мъжът, на когото служех сега, беше много сладкодумен, но можеше и лошо да жили. Знаеше как да похвали и ласкае, умееше да използва сладки думи, но в действителност беше един строг господар, когото не можеш да задоволиш. Бе имал син и дъщеря. Тя беше се омъжила в Гьосман, а синът беше заминал в армията. Той живееше със снахата и един внук, едно стройно,
хубаво, но много разглезено момче на около осем години. Всеки член от семейството ме използваше по свой начин. Господарят често изпадаше в меланхолични настроения и ставаше нервен и дребнав. Главната причина беше загубата на сина си, защото отдавна нямаше известие от него и той предусещаше, че е загинал. Същевременно той завиждаше на брат си, чиито двама синове успешно бяха се отървали от военна служба и работеха по нивите. Беше в началото на лятото, когато дойдох в селото, и единствената работа в момента беше да се пасат воловете. Нямах приятели, единствен спътник ми беше слугата на брата на господаря. Той беше беглец сирак. Първо е бил при моя господар, но скоро избягал и изчезнал за известно време от селото. Когато се върнал беше започнал да служи на брата. Възможно е бягството да е било организирано от него. Моят господар много го хвалеше и казваше, че е умен и способен. Аз, разбира се, страдах, че господарят ми не е доволен от мен и знае друг по-добър. Понеже господарите ни бяха братя и съседи, възложиха на това момче да ме запознае с обстановката, да покаже нашите ниви и най-добрите пасища. Той наистина беше умен и способен, но беше лукав и лош. Той беше, който ме заведе да видя костите на избитите арменци. Въпреки желанието ми не можехме да бъдем приятели, защото се държеше арогантно и демонстрираше своето превъзходство. Наближаваше време за жътва и господаря ме взе със себе си да провери посевите. Взимаше шепа класове и ги стриваше в ръцете да види зърното. Всеки път изтръпвахме от нарастващ ужас, защото вместо златно жито се появяваха малки черни зрънца. Господарят въздишаше и промълвяваше “Свършено е с нас!” Наистина мъката му беше голяма, но моята беше безмерна. Едва бях избегнал гладната смърт в предишното село, тя се задаваше и тук. Не мислех за напускане и заминаване някъде другаде. Още се надявах след разочарованието ми в предишните две места да пусна корени. Изобщо не ми минаваше през ум да бъда скитник, бродещ от село на село. Бях малък и се чувствах твърде слаб на такива приключения. Освен това се боях да не бъде открит моя произход, защото аз не бях обрязан. Но животът ми ставаше все понепоносим. Господарят ми ставаше все по-нервен, обидите му все понетърпими. Не можех да му угодя. Това, че бях верен, честен и старателен не се оценяваше от него. Домът му стана твърде задушаващ за мен, но не знаех къде мога да отида. СКОК В ТЪМНОТО Моят господар в съдружие с брат си беше направил зеленчукова градина близо до селото и аз спях през нощта там да я пазя. Бях си направил една колибка от клони и треви да ме пази от дъжд и слънце. Една нощ, докато обикалях градината, видях едно бедно облечено момче около моя възраст. То ме поздрави и попита за нещо за ядене. От диалекта му разбрах, че не е от района на Сивас. Дрехите му също бяха по-различни. Разбрах, че е изоставено момче беглец. С държането си той веднага спечели доверието ми. Поканих го в колибката и му дадох хляб и краставици. Той ми каза, че се казва Мехмед, беглец, загубил родителите си и останал съвсем сам. Бил в Сивас в приют за
бежанци, където правителството осигурява всеки ден по един хляб и малко друга храна на човек. За известно време му харесвало там, но отчасти от интерес към приключения, отчасти поради недоволство от количеството и качеството на храната, тръгнал по селата да търси някаква работа и по-добра храна. Беше обикалял около месец, без да намери работа. Нещо повече, беше разбрал, че целият район около Сивас е обхванат от глад. И беше решил да се върне. На свой ред той се заинтересува от мен и аз му разказах следната история. Аз съм от село Гайи, близо до Герджанис. Баща ми е взет в армията и убит и съм останал с майка ми и две сестри. Когато руснаците превземат Ерзурум, ние бягаме в Сивас и се настаняваме в Гьосман. Там майка ми и сестра ми умират и аз, останал сам, ставам слуга на един селянин. Живея при него две години, но когато гладът заплашва живота ми, бягам от там и пристигам в това село. Изобщо не загатнах за истинския си произход. Беше ме страх дори от това момче и му разказах тази фалшива история. До късно през нощта си разказвахме разни истории, кои истински, кои измислени, но все едно, ние се сприятелихме. Когато му описах живота си в това село и разочарованията си, той каза, че е глупаво да стоя тук и да страдам. Той ме покани да тръгна с него и отида в Сивас. Думите му прозвучаха толкова убедително и така бях му повярвал, че не след дълго се съгласих. Решихме да тръгнем рано сутринта. Имаше още една причина, заради която пожелах да избягам от своя господар Не си спомням добре защо, но веднъж един от синовете на брат му ме беше бил. Той ме удари силно да падна и започна да ме рита безразборно. Никога преди и след това не са се отнасяли така с мен. Това много ме огорчи, защото причината е била незначителна или дори неистинска. Бях много уплашен, но изтърпях ударите. Когато изля яда си върху мен, тръгвайки той ми се закани “Чакай, гяур оглу (син на неверник), ще те убия.” Това вероятно беше само гневна реплика и не трябваше да го приема сериозно. Много повече ме уплаши това, че знаеше за моя произход. Всеки турчин можеше безнаказано да убие един арменец. Като един червей. При тези обстоятелства появяването на това момче беше сякаш от провидението и аз бях двойно доволен на предложението му. Бях готов да отида с него къде да е, само да напусна това жестоко и мрачно обкръжение. Рано следващата сутрин ние избягахме от Каядиби. Не взех със себе си нещо тяхно, дори нищо за ядене, да не би да ни преследват и да ме убият. Тръгнах само с дрехите, с които бях дошъл от Гьосман. Вървяхме бързо и по обяд стигнахме до едно село, което знаех. От него тръгваше една пътека за Гьосман. Дори воловете я знаеха и щом наближавахме, те забързваха към нея. В мен се събудиха болезнени спомени. Беше време за вършитба и ние тръгнахме да обикаляме площадките, където вършеят, за да молим за малко жито. Изпичахме зърното на някаква тенекия и пътем ядяхме печеното жито. Нощувахме край пътищата. Бях облечен само с три неща, една бяла ленена риза, гащи и една синя блуза. На главата си имах фес с чалма. Бях бос. Не помня как точно бе облечен спътникът ми, но не е било по-добре. През деня и началото на нощта беше топло и можехме да се сгушим един до друг и да спим на открито без завивки. Само към сутринта ставаше студено и зъбите ни тракаха. Но тогава тръгвахме и скоро слънцето се показваше и стопляше. Покрай целия път до Сивас имаше
села и всеки няколко часа достигахме някое от тях. Молехме се за жито, пекохме го и продължавахме пътешествието си. Накрая, след четири-пет дена стигнахме Сивас. Горе-долу познавах града, а и спътникът ми ме водеше. Стигнахме един площад, където се провеждаха пазарите в понеделник и петък. От едната страна на пазара на една ниска стена седяха няколко момчета. Приятелят ми ги позна и отидохме право при тях. За моя изненада той заговори с тях на гръцки. Беше скрил своята националност от мен, не беше турчин. Не можех да му се сърдя, бях направил същото. Но нямах намерение да се разкрия. Гърците бяха оставени необезпокоявани, арменците бяха преследваните, трябваше да съм предпазлив. Сега, когато никой не ме познаваше и при отличния ми турски език, защо да не го направя? Истинското име на моя нов приятел се оказа Димит (Димитриус), другите момчета също бяха гърци. Скоро смениха разговора на турски и се запознахме. Държаха се добре с мен и ме приеха сред тях. И те са били принудени да бягат от руснаците, неохотно разбира се, и сега бяха по-зле от турските бежанци.
ЖИВОТ НА СКИТНИК Улиците на Сивас в тези дни гъмжаха от просяци. Освен местните “професионални” просяци, и голямо количество бедстващи бежанци от източните провинции бяха принудени да живеят от просия. Който е видял тяхното бодро и дори весело пътуване на запад едва можеше да повярва на очите си. Те бяха тръгнали на запад с убеждението, че правителството ще положи необходимите грижи за тях. Имаше достатъчно изоставени арменски села и къщи в градовете и можеха да ги настанят в тях. Но надеждите им бяха разбити. Правителството беше насочило цялата си енергия към спечелването на една война, която ставаше все по-отчайваща. И бежанците бяха се настанили кой където свари, без никаква организация или помощ. Те се бяха настанили в изоставени арменски къщи, които същевременни рушеха, използвайки материала за гориво. Някои бяха дошли с намерение да се настанят на нови земи, но нямаха нито зърно за посев, нито волове да обработват почвата. Много от тях са умирали от глад и болести и са се добрали в паника до Сивас. Вероятно всички големи градове по това време са били в такова състояние. Идването до Сивас беше по-лесно, трудното беше да се намери нещо за ядене. Живеещи в развалини, заровени в мръсотия, без абсолютно никакво медицинско обслужване, гладни и отчаяни, те умираха със стотици всеки ден. Най-после правителството беше решило да събере такива бедстващи бежанци в специални домове и да ги храни. За целта била избрана една голяма къща, принадлежала на някой арменски търговец. Полицаи и специални агенти събираха просещите навред и ги докарваха в дома. Но отчасти, защото просията и обикалянето наоколо беше им станало навик, отчасти поради мизерните условия които предлагаха в дома, те веднага се опитваха отново да избягат. Който е видял мястото не можеше да ги обвинява. Беше явно, че ги докарват на място, където да умрат скрито от очите на обществото, а не за да
ги спасяват. Голямата къща беше натъпкана с мъже, жени и деца, всички на куп. Санитарните условия бяха ужасни, медицинско обслужване изобщо липсваше. Къщата имаше малък двор, ограден с висока ограда. Имаше само една чешма в двора, същото беше с тоалетната, и това правеше почти невъзможна чистотата на сградата и самите хора. На входа пазеха полицаи, които не пускаха никой да излиза. Освен револвери имаха камшици, които безпощадно използваха. Независимо от строгото пазене, някои пак си намираха път навън. Но общо взето, който веднъж е влязъл, не можеше да се надява да излезе жив. Вътре в сградата, разбира се, нямаше мебелировка, никакви легла, голи подове, много от прозорците счупени. Мнозина внасяха своите дюшеци, юргани и черги, развъдници на въшки и източници на зараза. Всеки ден пет до десет тела се изнасяха, а много повече бяха пред умиране, някои останали само кожа и кости. Ужасно да се гледа. Веднъж на ден им носеха задушени картофи и хляб. Щом готвачите почнеха да раздават храната, цялата тъпа се втурваше с чинии и котлета. Блъсканица, кавги, борба, разсипано ядене бяха обичайно нещо въпреки камшиците на полицаите. Бъркаха с мръсните котлета в големия казан. Издърпваха един от друг яденето. Ако имаше ред, може би храната щеше да стига да не умират от глад. Но при този хаос много от храната се пилееше. Здравите взимаха достатъчно и дори в повече, а слабите и болните оставаха гладни. Подобно беше положението и с хляба. Беше чудо да се вземе цял хляб. Гладната тълпа атакуваше и дърпаше от ръцете. Да влезеш веднъж вътре означаваше да бъдеш затворник там. А да останеш там значеше сигурна смърт. Такова беше мнението на нашата група. Трябваше да намерим начин да се доберем до храната и хляба без да оставаме в този затвор за смъртници. Хлябът се носеше от една фурна доста далече от там. Видях, че момчета бежанци, повечето по-възрастни и по-силни от мен, доброволно се наемаха с пренасянето. Гръцките приятели на Димит също се включваха. Реших да се присъединя към тях, но това изискваше ежедневно голяма оправност. Щом изкарваха празните чували, всички се втурваха да грабнат един. Който не успее, рискуваше да бъде закаран в къщата. Във фурната също бяха недобросъвестни. Фурнаджиите забогатяваха, смесвайки брашното с боклуци. Хлябовете бяха винаги сурови в средата и приличаха на кал. Единствената ядлива част бяха корите. Хлябовете се брояха и се слагаха в чувалите ни и под наблюдението на един домакин ги носехме на гръб. Неговото задължение бе да ни наблюдава да не крадем от хляба. Но ние си имахме хитрости. Разпръсквахме се колкото се може повече. Правехме дупки в чувалите и отчупвахме хапка след хапка, гълтайки ги полусдъвкани или изобщо несдъвкани. По средата на пътя спирахме за момент уж за почивка на една ниска ограда и под носа на домакина късахме парчета кора и ги скривахме в пазвите си. Най-смелите скриваха по цял хляб, който после продаваха, за да си купят нещо по-добро за ядене. Когато стигнехме, сваляхме своя товар от гърба, взимахме своя дял и предавахме чувалите вътре. След малко донасяха картофите и ние взимахме своя дял отвън, преди да ги внесат. Така, до обяд взимахме каквото можеше да се вземе и останалата част от деня обикаляхме наоколо, търсейки начин да добавим нещо друго към бедния порцион. Отначало се опитах да следвам примера на някои хитреци, които крадяха плодове от сергиите. Доближавах една сергия с плодове с
намерението да избягам с някоя круша или ябълка, но в решителния момент губех кураж. Коленете ми се разтреперваха, сърцето ми биеше и аз отминавах без да изпълня намерението си. След това се обръщах и съжалявах за своя неуспех. Кражбата не беше за мен. Следващото, което можех да направя, бе да събирам полуразвалени и изхвърлени плодове, понякога отхапани и захвърлени, пред дюкяните, и аз ги изяждах. Беше гадна работа, но при истински глад, когато стомаха ръководи чувствата, човек прави и такива неща. Но не продължих дълго това унизително занимание. Срещнах едно друго момче от едно село близо до Гайи. Понякога той се присъединяваше към бандата, но повече предпочиташе да скита сам. Постепенно се сближихме. Фактът, че знаех неговото село и че се правех да съм от Гайи помогна за сприятеляването. Беше късно есента и се беряха зеленчуковите градини. Едни от последните зеленчуци бяха картофите и морковите. Той ми каза, че често ходи по градините да вади моркови, каквито имало много. Много бежанци правели същото. Намерихме една торба и тръгнахме по градините. С една остра пръчка ровехме земята и до вечерта намирахме доста моркови.Тръгвахме обратно и ги дъвчехме вървейки по пътя. Веднага след пристигането си трябваше да реша и въпроса с нощуването. Къде спяха останалите от бандата, не знам. Нито някой от тях ме покани. Някои имаха майки, братя и сестри или някакви роднини. Малко бяха кръглите сираци като мен. Отначало бях доста объркан. Изключих дома за бежанци. Имаше толкова момчета като мен, които бяха отишли там и всеки ден им изнасяха труповете. Започнах да оглеждам близкия квартал и открих един изоставен обор без врати и прозорци, но доста чист вътре. Имаше една ясла с малко сено в нея. Избрах я за свое легло. Нямах никаква завивка и бях леко облечен. Всяка вечер се промъквах в този обор, качвах се в яслата, свивах се на кравай като куче и заспивах. Рано сутринта се събуждах треперещ от студ. Излизах на улицата и скитах наоколо да се стопля. Такъв беше животът ми в Сивас, но аз бях доволен от него. Никакви тревоги и очаквания за бъдещето. Неусетно бях стигнал до пълно примирение. Изобщо не мислех за наближаващата зима и какво ще правя толкова леко облечен, без дом и легло, дори без завивка. Зимите в Сивас са сурови и с трайна снежна покривка. Но аз нехаех за бъдещето. Бях зает единствено с моментното си съществуване. Бедност, болести и смърт не са страшни, ако не мислиш за тях. Усещането, очакването и тревогата от лошото са, които карат човека да страда. Примирението или неосъзнаването отнемат жилото на бедата. И в този момент аз бях облекчен от липсата на всякакви притеснения за бъдещето.То за мен просто не съществуваше. Но един всемогъщ Отец, когото още не познавах, все едно бдеше за мен и щеше да ме направлява към по-добри дни.
ОТНОВО СЕ ПРИСЪЕДИНЯВАМ КЪМ “НЕВЕРНИЦИТЕ” Късно есента домът за бежанци изгоря. Нищо чудно. Беше ясно, че рано или късно това ще стане. Въпреки строгия контрол около къщата, някои намираха начина да се измъкват през прозорци, ходеха по зеленчукови градини и изравяха картофи. Като се върнеха, палеха огньове на дъсчените подове
върху парче тенекия, за да ги сготвят. Горяха отчупени дъски от таваните, вградените долапи и дори от прозорците. Всеки го знаеше, защото димът излизащ от прозорците се виждаше от всякъде, но никой нищо не предприемаше. Стражата пазеше само някой да не излезе. Беше ги страх да се намесват вътре. Така неизбежното стана. Къщата се запали и изгоря за няколко часа. С помощта на много хора и войници, носещи вода с кофи, пожарът бе ограничен и бяха спасени съседните сгради. Някои използваха момента да избягат и отново да скитат по улиците. Други се скупчиха наблизо, очаквайки някакви нареждания. Преди да им решат съдбата, извикаха на страна всички сираци. Почти всички от бандата бяха такива. Бяхме около петдесет момчета. Един жандарм ни поведе извън града и стигнахме един арменски манастир на около два километра извън града. Това беше прочут манастир Св. Нишан, основан около 1050 г. от ордена на арменския цар Сенекерим Ардзруни. В манастира се пазели известните трон, корона и други скъпи вещи на царя. Съкровището се пазело в скривалище, така хитро разположено, че само по няколко души от по-старшите от всяко поколение знаели къде е и те пазели ключа. Муамер бей, кървавият управник на Сивас, беше изискал съкровището и под заплахата за разрушаване на целия манастир беше го получил. След това целият манастир бе ограбен. Всички кръстове, икони, килими и пр. бяха изчезнали, стенописите бяха издраскани. От някогашния богат и внушителен манастир бяха останали само празни голи помещения. След депортирането на арменците сградата бе конфискувана от правителството и се използваше като приют за момчета. Когато пристигнахме, там имаше около сто сираци. Всички бяха в униформи от един вид груб вълнен плат, който се произвеждаше в Сивас. Изглеждаха доста добре и доволни. Бяха добре наглеждани и имаше добър ред. Получаваха храна два пъти на ден с един хляб, доста по-добър от този в бежанския дом. Надзирателите ядяха от същата храна, което спомагаше за по-доброто качество и за по-голяма чистота. Нямаше отделни легла. Имаше дълги дюшеци, напълнени със сено и върху тях юргани със същата дължина. Десет-петнадесет деца спяха под един юрган. Нямаше чаршафи и възглавници, спяха с дрехите. Лошото беше, че повечето време ги държаха вътре, въпреки че манастира имаше голям двор и градина, заобиколени от високи стени. Изглежда надзирателите много се страхуваха момчетата да не избягат. На нас, новодошлите, ни дадоха от същите униформи и трябваше да се придържаме към същия режим. Бяхме доволни от новите дрехи и по-добрата храна, но не ни харесваше да бъдем ограничени зад манастирските стени. И нашата банда търсехме възможност да превъзмогнем това ограничение. Скоро открихме начина да съчетаем общите привилегии с предишната си свобода да ходим в града. Провизиите се превозваха от града с конска каруца. До нашето идване това го правеха надзирателите, като се редуваха. Те нямаха някакво специално образование, но смятаха, че тази дейност намалява авторитета им. Ние по свое желание поехме тази дейност и грижата за коня. Разбира се, пак с нас идваше един надзирател, но всичката мръсна работа я вършехме ние. Трябваше да ходим до града един или два пъти дневно и да се погрижим за коня. През останалото време бяхме свободни. Надзирателите бяха доволни от тази организация и ни дадоха някои привилегии. В обора, както обикновено, имаше платформа и ние постлахме там дюшек и юрган за нас. Нашата банда,
осем души, нощувахме в едно легло, с отлични братски взаимоотношения, турци, кюрди, гърци и един арменец. Всичко беше добре, като изключим, че бяхме мръсни. Бяха минали месеци от идването ни, новото ни бельо беше силно замърсено, но нямахме възможност да перем. Бяхме въшлясали както обикновено, но бяхме се заразили и от някаква кожна болест, дължаща се на мръсотията. По кожата се появяваха малки мехурчета пълни с течност, които силно сърбяха. Особено нощно време, когато се стопляхме под юргана, сърбежа ставаше непоносим. Много бяха заразените, въпреки това нямаше никаква медицинска намеса. През зимата се разболях. Няколко дена лежах в обора с висока температура и приятелите се грижеха за мен. Не можех да ям нищо и всеки ден положението ми се влошаваше. Един ден ме натовариха на каруцата и ме закараха в общинската болница. Бях внимателно изкъпан и скоро се озовах в чисто легло с бели чаршафи, нещо, за което дори не бях сънувал. Не можех да повярвам. С какво бях станал толкова важен да получавам такива грижи? Бях щастлив, макар и болен. Бях още по-радостен, че повечето сестри се оказаха арменки, все млади и хубави момичета. А тази, която се грижеше за мен, беше от Шабин Карахисар. Слушах разговорите им на арменски, но не посмях да разкрия своята самоличност. Тази болест е едно от събитията, които ме накараха да осъзная, че макар изоставен от хората, аз никога не бях изоставен от Господ. Ако бях се разболял само месец по-рано, щях да умра в една ясла, изоставен от всички, никому неизвестен. А сега получавах възможно най-добрата грижа. Също така, толкова време бях застрашен от опасни заразни болести, но не се заразих. Помня и болестта си при депортирането, когато напълно загубих сили чак след пристигането в Гайи, когато поне можех да лежа необезпокояван. Бог, както беше ме спасил от умиране покрай пътя на кервана, така сега ме спаси, като попаднах в болница. След възстановяването ми бях пратен обратно в приюта да продължа досегашния си живот. Но Господ беше запазил още изненади. Един ден, минавайки през двора на приюта, видях да влизат един арменски свещеник, придружен от един млад мъж. Голяма беше изненадата ми да видя един свещеник, още повече се учудих на куража им свободно да говорят на арменски. Вярно, и някои от жените в кухнята бяха арменки и понякога си говореха, но тайно. Свободното държани на тези мъже силно ме впечатли. Те ме попитаха на турски къде живеят надзирателите и аз им показах стълбите към стаите им на втория етаж. Не беше минал и половин час, когато един от надзирателите започна силно да вика “Всички арменци да дойдат в стаята ни.” Повечето сираци излязоха, любопитни да видят какво ще се случи. Самите арменци също не знаеха какво ги очаква. И последните известни арменци бяха се качили, но всички останали се въртяха из двора и коментираха. Аз не забелязвах и не чувах нищо около себе си. Бях цял обхванат от силна вътрешна борба. Да вървя или да не вървя? Защо ги извикаха? Беше ли за добро? Почувствах, че щом е по инициатива на един свещеник, дошло е времето да се разкрия. Така, без да кажа нищо на никого и без да гледам никого, с треперещи колене започнах да се изкачвам по стълбата. Бях изкачил няколко стъпала, когато чух учудени викове “Къде отиваш, Хюсеин, нима и ти си гяур?” Нищо не отговорих, само бързо изтичах по стълбите.
Най-после се озовах в стаята. Тук изненадата беше още по-голяма, защото никога не бяха подозирали да съм арменец. Успешно бях запазил тайната си. Коленете ми трепереха, сърцето ми биеше, не смеех никого да погледна, но чувствах всички погледи вперени в мен. Свещеникът питаше поред всеки за арменското му име, родители и пр., а младият мъж прилежно ги записваше. Някои трудно можаха да си кажат дори малкото име, но факта, че бяха известни в приюта като гяури беше достатъчна гаранция за тях. Когато дойде моя ред отговорих на всички въпроси на арменски. Никой повече не можеше да се съмнява че съм арменец. След като приключиха с регистрацията, бяхме отведени в града. Заведоха ни на баня. Когато излязохме, старите ни дрехи бяха изчезнали. Вместо тях ни дадоха чисто бельо и нови униформи със зелени жилетки и хубави обувки. Бях в страната на сънищата и ме беше страх да не се събудя и всичко да изчезне. Механично следвах човека, който ни водеше. Скоро бяхме в една стара, но чиста сграда, където имаше вече около двадесет момчета. Дадоха ни храна в чиста столова в отделни чинии. През нощта спахме в чисти легла с чаршафи. Така започна един нов живот за мен. Беше зимата на 1919 г. Както разбрах по-късно, беше обявена амнистията и ние бяхме в един приют на американския благотворителен комитет “Близкоизточна помощ”.
АМЕРИКАНСКИЯТ ПРИЮТ В СИВАС След кратък престой в старата сграда в града, когато станахме много, бяхме преместени в бившия учителски колеж, построен над града. Сградата беше дървена, но съответстваше на хигиенните изисквания. Имахме просторни спални, хубава столова, отлични класни стаи с модерни чинове. Бяха осигурени всички останали удобства. Тъй като преди войната това е било колеж за момчета, ние бяхме настанени в него. Бяха направени основи и на крило за момичета, но войната беше спряла работата. Затова момичетата бяха в стария девически колеж малко по-ниско. По-възрастните бяха в отделна сграда, където учеха да шият, ръкоделие и други подобни. От прозорците на колежа се виждаше целия Сивас под нас. Имахме чудесно игрище, приспособено за всякакви игри, включително футбол. От двете страни на главната алея към главния вход на сградата и на други места момчета бяха направили малки площи с цветя, където много от нас се забавляваха. Освен тези отделни малки площи, свои градини имаха учителите и горните два класа. Освен цветя отглеждахме и зеленчуци за сурова консумация. Хранехме се три пъти на ден. Имаше готвач и няколко жени сервитьорки, но ние давахме дежурни за помощ в кухнята, за прането и за почистване на цялата сграда. Храната беше съвсем обикновена, добра за поддържане на добро здраве, но все пак недостатъчна. Не помня да съм излязъл от столовата сит. Бяхме все гладни. С нетърпение очаквахме обедите и по време на молитвата очите ни бяха все в чиниите. Някой прошепваше, че порцията му хляб е по-малка, защото беше трудно хляба да се раздели на еднакви части, шест или осем. Някои се оглеждаха да откраднат нещо. Ако
някой отсъстваше, някой по-куражлия набързо изсипваше чинията му в своята и ги слагаше една в друга. Като свърши молитвата, докато учителят дойде поблизо, той набързо изгълтваше няколко лъжици, за да изглежда по-малко и не се забележи. Когото хванеха, го лишаваха от две-три яденета, въпреки това посмелите рискуваха. Други започваха търговия, разменяйки примерно порция ядене за хляб. Нямаше сериозна причина за подобно пазарене, освен удължаване удоволствието от притежаване на храната. След като се изгълта, тя сякаш изчезва. Освен това беше им приятно да ядат след като другите са привършили и всички очи се насочват към тях. Някои успяваха да запазят част от хляба си и да го ядат демонстративно отвън и приятелите им да броят техните залъци. Понякога дори можеха да дадат на някой парченце от хляба, давайки си вид, че са сити. Които нямаха интерес към книгите или занаятите, а те бяха повечето, нямаха какво друго да правят, освен да мислят и говорят за ядене, превръщайки всяко хранене в събитие. Дори на Коледа и Великден храната не стигаше. Дали имаше основателна причина за това или беше по вина на домакинството, не знам, но беше така. Дрехите ни бяха от най-прост плат местно производство. Шевовете бяха груби като самия плат. Години по-късно, когато се събрахме със сираци от Константинопол, почувствахме разликата в облеклото. За съжаление някои от учителите тогава съдеха за нас по дрехите и бяха несправедливи към нас. Но за това по-нататък. Повечето от нас имаха отделни легла, всъщност дюшеци на пода, но някои от по-малките спяха по двама. Отначало и аз бях с друг. Неудобствата в дрехите или леглата се търпяха, трудно се понасяше гладът. Дисциплината в приюта беше строга, понякога дори сурова. Разбира се, беше трудно за учителите да поддържат ред там, където са събрани момчета с най-различно възпитание и възраст. Някои бяха излезли от войната със спаднал морал. Няколко бяха живели чрез кражби и сега се изкушаваха да продължават. Дори ценни вещи на учителите понякога изчезваха. Имаше мързеливи, свадливи и прочие типове. Така че боят беше нещо обикновено. Но това е нож с две остриета. Случваше се и учители да бъдат бити от някоя банда. Най-много грижи създаваха по-големите юноши и дори наближаващи двадесетте, имаше няколко такива. Но постепенно те бяха насочени към занаяти и останалите по-лесно се управляваха. Това, за което съм най-благодарен от живота в приюта е, че още в началото започнаха да ни учат да четем и пишем. Когато ни разпределяха по класове, бях пратен в предпоследния клас. В по-горния бяха най-големите. Някои знаеха повече от мен, други не, но възрастта беше взета под внимание. След една година този клас бе разтурен, на всички осигуриха някаква работа. Водещ стана нашия клас. Скоро преминахме на смесено обучение, момичетата идваха да учат при нас. Само две момичета пратиха в нашия клас, но и те не се справяха много добре. Обичах книгите. С часове четях. Трябваше учителите да ми напомнят, че е нужно и да играя. Имаше библиотека на наше разположение. Настървено четях арменските книги и скоро започнах да се тревожа, че непрочетените остават все по-малко. Започнах да поглеждал към лавиците с книги на английски, мечтаейки да мога да ги чета. И този път Господ ме чу. Започнахме да учим английски и аз напреднах. В учението се състезавахме с едно друго момче. Той не прочете и малка част от романите и историческите книги, които аз четох, но беше много
добър математик. По-късно завърши инженерство в САЩ, стана фанатичен комунист и замина за Армения. Бяхме доста добри приятели. Но приятелството ни не можа да се задълбочи, мисля повече по негова вина. Беше хубав, от богато семейство и имаше доста пари. Не беше изпитал и частица от изстраданото от мен. В техния град арменците не са били толкова преследвани, един приятел турчин спасил цялото семейство. Но през време на войната и двамата родители умрели. Турчинът добре се е погрижил за сираците, освен него по-малък брат и сестра, и беше ги изпратил с всички полагащи се по наследство пари. Първото нещо, което момчето направило е да си постави златни коронки на здравите си зъби. Затова му викаха Златния зъб. А истинското му име беше Саркис. Като контраст, аз бях от бедно семейство, баща ми беше бръснар. Макар че и майка ми тъчеше по цял ден на своя стан, едва свързвахме двата края, защото баща ми много пиеше. При това дядо ми беше този, който произвеждаше алкохола, който рушеше нашето щастие. Бидейки и добър математик, което също беше много престижно, Саркис беше много горд. Аз признавах неговите предимства, но не мисля, че той признаваше моите. Това пречеше на приятелството ни. Въпреки това, когато по-късно се срещнахме в Америка като студенти, той беше радостен да ме види и прекарахме заедно една хубава седмица. За съжаление загубихме връзка един с друг. В приюта имаше интересни момчета. Имаше две момчета, наречени петлите. Наричаха ги така, защото в началото бяха демонстрирали способност да кукуригат като петли. По време на войната, независимо един от друг и на различни места, бяха се насочили към един и същи начин на живот. Те пееха малко, след това си размахваха ръцете като петли и кукуригаха. Това се е харесвало на околните. Бяха имали неблагоразумието да го демонстрират в началото и сега не можеха да отказват. Особено единия искаше да се раздели с миналото си, но не му позволяваха. Едно момче от близко село не искаше да учи. Един ден беше казал на своя особен диалект, че не му трябва да чете, щом ще се върне в селото си. Той беше станал пословичен и случаят му се коментираше отново и отново. Имаше няколко, които отказваха да станат отново “гяури”. Доста ги подиграваха. Един от тях впоследствие завърши семинария в Атина. Имаше някои, които при идването си не знаеха рождените си имена. Горките, били са много малки по време на депортирането. Те не знаеха и арменски. Беше им доста трудно да се адаптират към новата обстановка. За едно момче казваха, че има видения. Той би четял през цялото време само библията, ако не му се подиграваха. Иначе беше много кротък и добър. Две момчета от следващия клас така бяха се амбицирали да ни настигнат, че с часове учеха наизуст английски думи от речника. Изобщо, бяхме интересно семейство от около 400 момчета. Не липсваха нито веселие, нито удоволствия, независимо че бяхме постоянно гладни. От учителите някои бяха съвършено некадърни, те просто знаеха малко да четат и пишат. Какво да се прави, като нямаше по-добри. Но с нас се занимаваха тримата най-добри, които бяха завършили учителски колеж или поне специални курсове. Единия беше Нишан Бегян, сега пастор в арменска
църква в Ню Йорк. Най-често той ни проповядваше. Ожени се за много интелигентна жена. Най-харесвания учител беше Левон Бодосян. Беше учил в колеж и е бил офицер в турската армия. Беше хубав мъж и ходеше с една красива учителка, която оглавяваше училището по шев за момичетата. По късно той замина за Мексико и стана пътуващ търговец. Третият беше Хачадур Хазадян. Знаехме, че има годеница в Константинопол, дъщеря на готвач, но ходеше и с една учителка в Сивас. Чудехме се какво ще стане и за коя ще се ожени. Накрая избра първата си годеница, замина за Америка и има ресторант в Калифорния. Американците бяха от друг тип и калибър. Цялата група приюти се ръководеше от една необикновена жена, мис Грифин. Преди войната е била директор на девическия колеж в Сивас. Когато дошла заповедта за депортиране, тя възразила. Но управника на Сивас Муамер, фанатичен член на управляващата партия, беше от най-жестоките, бе проявил настойчивост и постигнал своето. Тогава тази смела християнка решила да придружи своите момичета. Стигнала доста далеч с тях, но я принудили да се върне. Беше успяла да спаси само няколко от момичетата. Дори след прекъсване на дипломатическите отношения между Турция и САЩ тя отказала да напусне Турция и помагала колкото е възможно на арменците. Всички приюти бяха дадени под разпореждане на тази чудесна жена. За съжаление тя скоро почина. Всички учители плакаха за нея. Тогава дойде мистър Търбър. Бил е учител във възпитателно училище. Беше добър по душа и интелигентен. Но беше пияница и това много намаляваше полезността му като управляващ една институция, приютила около 4000 сираци и стотици вдовици. Виждал съм го да взима най-важни решения в пияно състояние. Но беше способен човек и продължи да работи за приютите на Близкоизточната помощ в Гърция, докато вследствие пиенето почина преждевременно. Отделението за момчета се ръководеше от Уилям Хоукс, завършил колеж. Не беше много способен и опитен, но беше усърден и честен. Учителите не го обичаха особено, много от момчетата също. Аз го харесвах и защитавах авторитета му. Учеше ни английски и науки на английски. Той е, който по-късно беше назначен за учител в Анатолия колеж и уреди моето отиване там. Той е първият ми американски благодетел. Известно време дойде като надзирателка една забележително висока жена. Държеше много на чистотата и постигна доста в това направление. Казваше, че много обича децата. Доколкото се спомням, беше работила за някакви индиански деца, които са я наричали “Тара-Тана”, което значело “Обичаща децата”. Тя искаше да я наричаме така и ние го правехме. След нея дойде един мъж от Америка заедно с кучето си. Казваше ни, че то е забележително с верността си. Той много обичаше шишчета. Когато идваше време за ядене, взимаше фунията на грамофона и се провикваше “Шиш кебап!” Той стоя много малко. Девическото отделение ръководеше една мисионерка, мис Райс. Знаеше перфектно арменски, също като мис Грифин. Беше добра, но и мекушава. Учеше ни вероучение, но всъщност прекарвахме часовете в шеги и забавления. Тя не виждаше какво правим. Някой по-малко религиозен, но с повече авторитет, би бил по-полезен за нас.
Част от деня учехме, друга част прекарвахме в работилниците да учим занаяти. Отначало избрах дърводелство, но само въртяхме циркулярите, защото нямаха мотори. Прехвърлих се към шивачество. Не бях от най-добрите, но усвоих някои неща. Бях най-добър в учението. Бях добър ученик и учителите ме харесваха. Освен да чета добре, можех и добре да пиша и говоря. Във всяка програма имах поне някаква декламация или песен. Ако имаше някаква пиеса, на мен даваха женска роля. Години наред ми даваха такива роли, докато в Гърция намериха друг с наистина женствен глас и маниери и се отървах от това. Имах доста добър глас и харесваха моето пеене. Когато достигнах пубертета не знаех какво да правя, да пея или не, нямаше и кой да ме посъветва. Реших да не пея и това се оказа погрешно и въпреки че съм музикален, загубих своя глас. Имаше една цигулка в приюта и ние се опитвахме да свирим. Аз се справях най-добре и мистър Търбър ми подари една цигулка и обеща да ми намери учител. Но скоро се преместихме в Гърция. Две години носих цигулката със себе си. Но осъзнах, че скоро няма да има кой да ме учи и при нужда от пари я продадох. Успокоението ми е, че я продадох на приятел. Защото обичах цигулката си. Една от добрите идеи на мистър Търбър беше веднъж на седмица да събира в своята канцелария по-големите ученици за свободни и приятни занимания. Действително, когато беше трезвен, беше веселяк и самия той се забавляваше с нас. Веднъж той обяви състезание за написване на стихотворение на английски. Междувременно бяха дошли нови момчета от Коня и Смирна, някои ученици от Дженанян колеж в Коня. Аз написах един стих за сладко бебе на коленете на щастливата си майка. Бях впечатлен от стихотворението на един по-голям ученик от Дженанян колеж. На него присъдиха втора награда. За мое учудване за победител бях обявен аз. Като цяло бях щастлив в приюта. Всички учители, включително мистър Хоукс и мистър Търбър, ме харесваха. Бях добър в учението, а не толкова добър в белите. Само по веднъж ми се скараха и наказаха. Помня тези случаи, защото бяха редки в живота ми. Веднъж група ученици нещо лудуваха и аз вместо да ги призова към ред, се забавлявах с тях. В стаята влезе г-н Бодосян, скара се остро на цялата група и се обърна към мен “И ти ли, Сурен?” Това беше всичко, но тези думи останаха да звънят в ушите ми. Толкова съжалявах, че не съм оправдал доверието към мен. Един мой приятел работеше в единствената печатница в Сивас, на един арменец. Много исках да видя как става печатането на книгите, но не ни разрешаваха да излизаме навън. Веднъж приятелят ме убеди и аз отидох с него. Когато се върнах, дежурния учител ме видя и аз му признах истината. Той си взе пръчката и ме удари два пъти по ръката, без да каже нищо повече. Бидейки щастлив, че съм в една институция, където мога да уча и да се развивам и имам одобрението на учителите си, не завиждах и не мразех никого, включително турците. Веднъж една група момчета отидохме на реката. Там видях един войник да пасе едно агне. Сигурно е било на командира му. Приближих го и попитах от къде е. Отговори ми, че е от Гьосман. Сърцето ми подскочи от радост. Същевременно бях озадачен, че не го познавам. Отговорих, че познавам всички в Гьосман, а него не, кой е той? На свой ред той се учуди. Накратко му разказах за престоя си в селото. Заинтересувах се за моя настойник и всичките ми познати. Той се оказа от бежанско семейство от Карс, по време на престоя ми там е бил в армията. Каза ми добри новини за
познатите ми. Бях радостен да ги чуя и пратих поздрави до всички. Дълго седяхме и говорихме за селото. Външно изглеждах момче за пример и поне учителите изглежда ме смятаха за такъв. Но за себе си знаех, че не съм. Най-много ме тревожеха зараждащите се сексуални желания, изкушенията на самотата. Възприемах всичко това като нередно и страдах. Така беше чак докато се ожених. Бидейки толкова чувствителен, отдаден на интелектуални занимания, пуритан в навиците, т.е. не псувах, не пушех, не танцувах и не се отдавах на младежки забавления, бидейки под въздействие на мисионери и повече или помалко религиозни хора, може би беше чудно, че не съм религиозен. По точно бях атеист и не се притеснявах от това. Една от причините вероятно беше, че повечето арменски писатели преди войната бяха под влияние на Великата френска революция и бяха доста скептични. Аз повече или по-малко бях под тяхно влияние. Но най-важната причина беше, че религията не ни се представяше по рационален и естетичен начин. Превода на библията на арменски беше лош. Стилът му нямаше нищо общо с изяществото на древния превод. Чудех се защо не е извършено от някои добри писатели. Говорителите в черквата или водещите вероучение също не бяха на нужната висота. Някои не знаеха достатъчно арменски, други бяха сантиментални и детински или прекалени фундаменталисти. Макар и дете, бях много критично настроен към ораторите. Особено ме дразнеха грешките в стил или в езика. И така, смятах се за атеист. Но аз се стремях към онзи начин на живот, който проповядваше Христос. Бях негов последовател без да го съзнавам. А когато го осъзнах, се свързах с него толкова здраво, че нищо не може да ме отдели. Винаги съм се стремял към това съвършенство, което Исус поставя пред нас като цел на живота. А след като Исус е пратеник на Бог, естествено бе да стигна до вярата и в него, макар това да ми отне много време. По това време срещнах първата си любов. Беше съвсем платонична. Никога не дадох по-сериозен израз на чувствата си, защото смятах, че е рано да се обвързвам и да създавам семейство. Момичето, в което бях влюбен, беше от по-долния клас. Когато се събирахме в общата зала, след нас идваха и момичетата. Очите ми се вперваха във вратата и чаках появяването и. Обземаше ме сладко вълнение и я гледах в лицето, докато преминава покрай мен. Тя се изчервяваше от вперения ми поглед, хвърляше един поглед в отговор и преминаваше нататък. Това беше всичко, което си позволявах. Това беше най-искрената и сладка, но и безрезултатна любов. Няколко пъти се изкушавах да изразя по-сериозно своите чувства, но се въздържах, не исках да си играя с момичето. Междувременно, като ставахме по-умни и опитни, управата на приюта се опитваше да ни възложи и някои задължения. Отначало моя приятел и мен ни определиха да разпределяме храната. Ставаха доста кражби и им трябваха честни личности и избраха нас. Ние приехме присърце задачата и се справихме толкова добре, че скоро започнаха да възлагат подобни задачи и на други. А нас двамата ни назначиха за учители. Това не беше шега работа. Това беше най-голямата награда, която съм получавал в живота си, да бъда учител на седемнадесет години. Получихме за нас отделна стая, отделни пружинени легла, нови по-хубави дрехи. Хранехме се с учителите и дори получавахме заплата. Предполагам, че това беше дело на мистър Хоукс и мистър Търбър, защото арменските учители, макар да продължаваха да ни харесват, не бяха много доволни от това наше издигане. Може би се чувстваха малко засегнати.
По това време започна нов наплив на бежанци от Смирна, Бурса и Коня, районите, където се водеше войната между Турция и Гърция. Имаше селянчета, които почти не можеха да четат. Бяха създадени нови класове. Бяхме напълно ангажирани. Имах ученици, по-големи от мен. Този славен период продължи само осем месеца.
НОВИ ПРЕМЕЖДИЯ И ИЗПИТАНИЯ След един кратък период мир, през 1921 година Турция отново беше ангажирана с война. Окуражавана от Съюзниците, Гърция беше се опитала да окупира района на Смирна (Измир), който исторически и етнически беше гръцки. Арменците там, които бяха доста и бяха спасени през 1915-та, симпатизираха на гръцката кауза. В миналото е имало конфликти между двете народности, но те са християни, а арменците предпочитат всеки християнски народ пред турците. Централното турско правителство не можеше да се противопостави, защото Константинопол беше под контрол на Съюзниците. Мустафа Кемал, генерал в турската армия, въстана срещу правителството, пое властта и успя да организира патриотични турци да се противопоставят на гръцкото нахлуване. Без съмнение, той беше смел патриот и допринесе да спре по-нататъшното разпадане на Турция. Успя да накара турците, изтощени от войната, отново да се бият. Но дотук с похвалите за този човек, защото и той иначе беше един окървавен турчин и неморална личност. Разликата между него и Талаат е в степен, не в качество. Талаат, Енвер и компания също бяха патриоти за Турция и ако бяха победили, вероятно също щяха да направят някакви реформи в страната, това си беше идея на партията им. Да не забравим, че най-големия реформаторски акт в Турция беше обявяването на конституционното управление и то бе извършено от тях. Това не попречи след седем години да извършат най-голямото престъпление в историята, унищожаването на милион и половина беззащитни арменци. Така че не бива да смятаме Кемал за по-различен тип. Просто той успя и получи славата. Успеха на Мустафа Кемал без съмнение се дължи на неговата смелост и далновидност. Но много му помогна международната обстановка. Кавказ беше много слаб, защото новообразуваната република Азербайджан силно се стремеше да се присъедини към Турция през тялото на Армения. Те много се страхуваха от руската мощ. Грузия, която като християнска би трябвало да е с Армения, в момента гледаше собствената си изгода. Те също не вярваха на руснаците и гледаха да са добре с турците, за да запазят крехката си независимост. Само арменците не си подхождаха с турците и с героична съпротива поне съхраниха по-голямата част от новосъздадената Арменската република, сключвайки мир с Турция. Русия бе обхваната от Гражданската война и не можеше да се занимава с Кавказките въпроси. Освен това те симпатизираха на Кемал, защото за тях гърците бяха инструмент на западните империалистически сили и Кемалисткото движение можеше да се усуче да изглежда като борба с империализма. Така Съветска Русия насърчаваше Кемал, поне с думи. От друга страна, другите две велики сили, Франция и Англия, водеха различна политика. Отначало Франция беше се опитала да доминира в Близкия
изток за сметка на британците. Когато намеренията им бяха парирани от британците, те се разсърдиха и един по един се отказаха от своите завоевания. Гърците напредваха с поддръжката на Англия. Французите започнаха да подкрепят Кемал. За кратко време те евакуираха държаната от тях Киликия. Така оставиха запазилите се там арменци на турската ярост, загдето са посрещнали и поддържали англичани и французи. Арменците от Хаджън оказаха героична съпротива, но паднаха. Арменското население на Киликия трябваше да бяга в Гърция или Сирия. А французите снабдяваха турците с оръжие. С превъзходство в жива сила и оръжие, подкрепени от френската помощ, руския неутралитет и британското бездействие, Кемал накрая успя да изтика гърците в морето. Това бе голямо бедствие. Настъпващата турска армия не пощадяваше никой християнин, грък или арменец. Красивия град Смирна беше ограбен и изгорен. Част от християнското население успя да избяга в Гърция, изоставяйки цялото си имущество. Съюзническите кораби само регистрираха ставащото, те нямаха заповед да се намесват и спасяват нещастните хора. Западните народи рядко са били управлявани от истински християни и християнските морални мотиви все са били на последно място в съзнанието им. Едно от условията на примирието от октомври 1922 е незабавната размяна на население. Всички гърци, а също при желание арменците, трябваше да напуснат Турция и на тяхно място да дойдат турците от Гърция. Двете страни щяха взаимно да компенсират изоставеното имущество. На дипломатически преговори около кръгли маси това може да изглежда едно добро разрешение. Да бяха дошли онази зима на шосето между Сивас и Самсун да видят колко страдания и загуби коства това решение. Две трети от гърците в Турция бяха бедни селяни без средство за транспорт и хиляди от тях посред зима вървяха бедно облечени и буквално боси в кал и сняг, с един чувал багаж на гърба, на едно пътуване към морето, което дори с конска каруца траеше единадесет дни. Аз регистрирам само това, което лично съм видял. С оттеглянето на християнското население всичките американски приюти, подслонили предимно арменски и гръцки сираци, трябваше да се прехвърлят в Сирия или Гърция. На конференцията в Лозана през лятото на 1923 между Турция и Съюзниците беше сключен нов договор, който анулира този от Севър. Найголемият удар отново бе срещу арменци и гърци. В предишния договор благодарение усилията на президента Уилсън, се предвиждаше присъединяване на населените доскоро с арменско население източни турски провинции към новосъздадената Армения в Кавказ. Това, че през 1915 г. арменското мнозинство там бе изтребено, не даваше морално право на Турция да ги задържи. Така смяташе моралиста Уилсън и начерта една граница за Армения, която задоволяваше повечето арменци. Оставаше открит въпроса кой ще помогне на арменците да си получат земите, защото това без външна намеса не можеше да стане. За десетилетие или две разпръснатите по света арменци биха се върнали и станали достатъчно силни да стъпят на краката си. Но беше нужна първоначална помощ, с която никоя от великите сили нямаше желание да се ангажира. Бездруго останал в голяма степен на книга, сега договорът от Севър бе скъсан на парчета и заменен с нов, който не предвиждаше абсолютно никакви
компенсации за арменците. Гърците не пострадаха толкова, колкото би могло да се очаква за една победена страна. Британските интереси предполагаха една силна Гърция и те я осигуриха. В интерес на истината трябва да се обърне внимание, че последен ратифицира договора от Лозана сената на САЩ, и то след остра полемика. Турската пропаганда изразходваше много пари и мастило да спечели американците за една несправедлива кауза, да жертват арменците за сметка на турците. Съвестта на болшинството американци не можеше да го допусне, спомените за ужасните кланета през 1915-та бяха още много пресни. Но в критичния момент се прояви един адмирал Честър от флота на САЩ. Той стана говорител на бизнесмени, които се стремяха за получат концесия за строеж на железопътна линия Сивас-Самсун. Компанията, водена от Честър, никога не можеше да получи концесията, но направи голяма услуга на Турция, предизвиквайки ратификацията от страна на сената на един договор, който постави безславен край на арменския въпрос за много години напред. Още веднъж се доказа, че икономическите интереси са по-силни от морални чувства за право и справедливост. Това вероятно е така, защото шампионите по морализаторство в действителност често са водени не от искрени морални мотиви, а лицемерно прикриват свои егоистични стремежи. И щом тези тайни цели се задоволят, започват свободно морални компромиси. А истински моралната личност има само два пътя, победа или кръст, но и второто е победа, чрез доброволно приетото страдание. След тази победа на икономика и политика над морал, заедно с хиляди гърци и ние, оцелелите от 1915-та, трябваше да минем през нови изпитания. Веднага след примирието между Гърция и Турция, повечето от арменските ни учители избягаха в Константинопол. Още двама мои съученици бяха произведени в учители и отговорностите ни се увеличиха. Реши се, че е най-удобно да се придвижим до най-близкото черноморско пристанище Самсун. По карта не изглежда далече, но пресичането посред зима на високи планини с конски каруци ни отне единадесет дни. Целият приют с всичките си подразделения, около 4000 сираци, неколкостотин вдовици и персонал, трябваше да пътува в четири кервана. Мистър Търнър, въпреки че не изостави пиенето, се справи доста добре. Седмици предварително бяха организирани кухни във всяко населено място или крайпътен хан, където керваните трябваше да нощуват. От добронамерения нов управник на Сивас беше осигурено оръжие за каруцарите, бяха платени по 80 лири за всяка каруца, една щедра сума, и пътешествието започна. Повечето налични мъже трябваше да придружат момичетата. За момчетата трябваше да се погрижим няколко от нас самите. Повечето ми приятели заминаха с първия керван. Аз, заедно с още няколко от големите момчета за помощници , останах с втория. С третия керван щяха да бъдат момичетата. С нас бяха и няколко занаятчии, които работеха в работилниците на приюта. Те повече общуваха с каруцарите, все пак ме считаха за малък, но моя беше грижата за сираците в групата. Трябваше да следя да няма изостанали каруци, да настаня всички за нощувка, да разпределям храната, сутринта да ги събуждам и преди тръгване да проверявам да не остане някой. На третия или четвъртия ден нощувахме в един хан. Сутринта събудих всички. Те набързо наплискаха лицата си в близко поточе и аз разпределих закуските. След това започнах да следя настаняването по каруците. Отговорниците по каруците провериха хората. В едната липсваше едно момче.
Той беше сакат с единия крак, ръката и с повредено око. Той беше по-голям от мен и не беше слабак, но все пак беше инвалид. Няколко проверки и претърсвания не дадоха резултат. Каруцарите започнаха да протестират, защото конете започваха да измръзват и те настояваха да тръгнат. С нежелание се съгласих да тръгнат. Обикновено, освен когато пътя е много кален, ходех пеша. Така и каруците се наблюдаваха по-лесно, и ходенето ми помагаше да мисля. И до днес повечето от това, което съм написал, се е родило по време на разходки. Този ден още от рано сутринта тръгнах пеша, опитвайки се да обмисля нещата и да се успокоя. Вярно, че щеше да мине още един керван с повече мъже, но се тревожех за момчето и се притеснявах от неудобното положение, в което изпадах. Към обяд слизахме от една планина по виещ се път. С няколко приятели минахме напряко и стигнахме близкия хан преди другите. И там, на входа на хана седеше липсващото момче. Не можехме да повярваме. Как ни е изпреварил? Скоро научихме отговора на загадката. Съзнавайки своите затруднения, нещастното момче беше много старателно и внимателно. Сутринта пръв излязъл да се измие. Връщайки се, видял една каруца бързо да се отдалечава по пътя. В момента наоколо нямало никой. В един момент той помислил, че това е последната каруца на кервана, бързаща да догони останалите. И той тръгнал след нея. Скоро тя изчезнала напред от погледа му, но това само го накарало да ускори крачките си, колкото позволява куция му крак. Достигнал хана и едва тук попитал ханджията за кервана. Той отговорил, че го очаква към обяд. Преминалата кола била пощенската. Ханджията накарал момчето да остане и да ни изчака. Големи бяха изненадата и вълнението при пристигането една по една на каруците, виждайки ни заедно. Няма да забравя този ден. На единадесетия ден стигнахме Самсун. Всички виждахме морето за първи път в живота. То отвори нови хоризонти от страхове и надежди. Бяхме доволни, че най-трудната част от пътуването завърши и се надявахме, виждайки морето плоско и гладко, че и останалата част от пътуването ще бъде гладко. Оказа се, че сме сгрешили. В Самсун бяха събрани сираци от Сивас, Токат, Амасия и Марзван. Вече една част бяха отплавали, в това число нашата първа група. Докато бяхме там, се подготвяше втора група за отплаване. Аз имах свобода и отидох да наблюдавам качването и настаняването на кораба. Там видях момичето, в което бях влюбен в Сивас. Тя беше от Токат, беше отишла при майка си и беше пристигнала със сираците от там. Погледите ни се срещнаха, за да напомнят за изминалите сладки мигове на платонична любов. Не отидох при нея, бях твърде плах. А и какъв смисъл да и разкривам чувствата си при такова несигурно бъдеще? Никога повече не я видях. След малко повече от седмица дойде един италиански товарен кораб и за нас. Бяхме натъпкани в хамбарите, натрупани по палубите, навсякъде, където има място. Морето силно се вълнуваше и корабът ужасно се клатеше. Всички се разболяхме от морска болест. Как мечтаехме за снежните Понтийски планини, които бяхме пресекли, калните им пътища, друсащите се каруци. От всичко това имаше някакво спасение, но не намирахме никакво спасение от това постоянно клатене и люлеене. Един модерен лайнер пресича Атлантическия океан за пет-шест дни. Ние прекосихме Черно и Егейско море за
две седмици. Босфора го минахме в мъгла и не видяхме нищо от великолепието на Константинопол. Най-после се приземихме в Едипсус на остров Евбея. Мястото на дебаркиране беше едно село с минерални бани и много хотели, дадени на разположение на американската “Близкоизточна помощ”. Имаше не по-малко от шест хиляди сираци, гърци и арменци, повечето от споменатите градове, много и от Константинопол. Щом слязохме на брега, групата от Сивас се събрахме на едно място да чакаме нареждания. Трябваше да сменим дрехите си и да се изкъпем. Дойде някой да даде нареждания. Той ме пренебрегна. Не обърнах внимание. Но когато започна да се отнася с мен еднакво с другите, аз учтиво протестирах. Той отговори много грубо и докладва на началника, един бивш офицер Гарабед Канигян. Той дойде ядосан и без нищо да пита и провери ми заповяда да се махна където си искам щом не изпълнявам заповедите. Това беше от найчерните дни в живота ми. Аз, един безпомощен сирак, който беше направил толкова за групата момчета, който бях заслужил да изпълнявам ролята на учител, изведнъж бях отхвърлен, една нежелана личност. И то за някаква дребна обида, ако изобщо имаше такава. Да отида, но къде? Не знаех още гръцки. Нямах навън приятели или роднини, бях на съвсем ново място. Ако имах и най-малката възможност, веднага щях да се махна. Съпоставях възможностите да бъда унижен и тази да остана гладен. Предпочетох първото, останах на острова. Нека началството да поеме отговорността да ме изгони на сила. Но не последва никакво действие. Бях просто пренебрегнат. Вероятно името ми не фигурираше в никой списък. Не получих никакви дрехи. Ходех да се храня с другите, може би защото още нямаше строг контрол и може би другите учители не споделяха такава безпричинна злоба към мен. Защото с досегашните си дрехи аз явно се откроявах и привличах вниманието. Отчасти защото не мога да стоя без да правя нещо, отчасти за да спечеля симпатии, ходех да помагам в склада, където пращаха и някои от моите приятели. Бях оставен необезпокояван, но и не успявах да предизвикам промяна у местните диктатори. Имаше един вид терор на този остров, от който страдаха все повече сираци и аз станах герой в техните очи. Особено по-големите момчета от Марзван, които до тогава не познавах, започнаха да ме търсят и да изливат пред мен своя яд от тиранията, на която бях първата невинна жертва. Такива приятели ме снабдиха и с дрехи и където отидех, около мен имаше една група нови и стари познати. Приюта се оглавяваше от една американка мис Кушман, доскорошна мисионерка. По време на Световната война, казваха, е била в помощ на депортираните арменци, за което е получила официално признание. В края на войната е назначена за началник на приюта в Константинопол и нейните питомци наистина изглеждаха по-добре във всяко отношение. Но тя беше страшно пристрастна към тях и се отнасяше с тях различно от останалите. Ние бяхме за нея нещо като заварени деца, макар първите да бяха едва стотина от общо шест хиляди. На това отгоре тя имаше едно куче и държеше при себе си четири момичета. Голяма част от вниманието ù беше насочено към благополучието на кучето и бе възложила грижите за него на четирите момичета. Те бяха хубавички, добре облечени и нахранени, хранеха се с нея и ù прислужваха. Всички те бяха обект на подигравки от момчетата, но същевременно предизвикваха възмущението им. Щом се появяваха
момичетата с кучето или с мис Кушман, ниска и пълна жена, която никога не се усмихваше, порой от ругатни или цинични подмятания се изливаше от стотици уста. В миналото може да е била обичана от арменците, но сега тя явно беше мразена. Тя имаше двама заместници, г-н Канигян и мис Султан.Те тримата много си приличаха, освен в едно, мис Кушман беше дебела. Иначе всички бяха ниски, малки по тяло и по душа и за компенсация беснееха. Мис Султан ходеше наоколо с окачен на колана камшик, който непрекъснато използваше. Има съмнение, че по-късно тримата са извършили злоупотреба за лично облагодетелстване. Колкото повече те се опитваха да тормозят сираците, толкова повече ги настройваха против себе си. Те успяха да накарат и другите учители да възприемат подобен маниер за да не загубят службите си. Но с такъв режим на терор не успяха да овладеят положението и да сложат приюта в ред. Потърсиха помощта на момчетата от Константинопол, но те не можеха да се сравнят с нас по предприемчивост и само станаха за посмешище. По това време сираците от Сивас започнаха да проявяват способностите си. Показа се резултата от това, че в Сивас бяхме се отдали на сериозно учение и занимания, лишени от удоволствията и забавленията, които са имали тези в Константинопол. По предложение на управата трябваше да се организира литературна програма. Разбира се, нашите момчета ме включиха и мен. Решихме да представим една пиеса и аз поех една от главните роли. По време на представлението Канигян беше на първия ред и трябва да ме е забелязал. Не знам какво е мислил за мен, но не настъпи особена промяна в отношението му към мен. Вероятно тази и други културни прояви са накарали управата да проумее, че проблемът с дисциплината може да се реши с осигуряването на някаква заетост на децата. Един от последните ни учители в Сивас, Нишан Бегян, който първи тръгна за Константинопол, не беше тръгнал веднага за щатите. Беше пристигнал при нас и му възложиха да се заеме с културните ни занимания. Той започна да прави планове за ежедневни часове и занимания, но нямаше достатъчно учители. Имайки предвид опита от Сивас, той започна да търси способни ученици да станат учители. Без да знае положението ми в приюта той се обърна и към мен. Междувременно се разбра, че рано през пролетта всички сираци над петнадесет години ще бъдат пратени в Кавала, където ще им се помогне да добият икономическа самостоятелност. Които бъдат назначени за учители щяха да останат. Бях радостен от предложението, защото ми даваше възможност да докажа способностите си и да засрамя тези, които толкова дълго и несправедливо ме унизяваха. От друга страна, бях доста огорчен, а и чувствах нуждата да усвоя някой занаят и осигуря бъдещето си. След известно колебание отказах. Предстоеше ми един живот с трудности, но това беше крачка към желаните от мен самостоятелност и свобода. Така се присъединих към тези, които отиваха в Кавала.
В ТЪРСЕНЕ НА САМОСТОЯТЕЛНОСТ Рано през пролетта всички сираци над петнадесет години бяхме отделени и заминахме за Кавала. Останалите бяха пратени в Коринт. Когато пристигнахме в Кавала, нямаше никакво посрещане. Бяхме вкарани в големи тютюневи складове на брега на морето и оставени там. Даваха ни само храна. След около седмица дойде заповед да се придвижим до село Чаталджа, близо до развалините на историческия град Филипи, където слязъл на брега Апостол Павел след като прекосил Средиземно море. Придвижихме се в безредие, нямахме водач. Бяха осигурени само каруци за багажа. В Чаталджа ни заведоха до едно незавършено училище, което още нямаше подове. Само стени и покрив, дори нямаше прозорци. Нямаше къде да постелем леглата си. Няколко души се върнаха в Кавала за дъски за пода. Получихме ги сравнително скоро. Тук се събрахме с момчета от Константинопол, докарани тук през Корфу. Тук срещнах братовчед ми, с който се разделихме през 1915-та. Той и сестра му били спасени от един турчин, приятел на дядо. Сестра му беше в приюта в Сивас, а сега тук в Кавала с останалите момичета. Той беше затворен и мрачен и не подновихме близките отношения от детството. Всеки ден ставахме все повече, а имаше само един човек да управлява този временен приют. Той беше от Сивас, добър човек, но необразован. Казваха му Кеке Артин, като първото беше прякора му и значеше пелтек, защото като се ядосаше силно заекваше. Работата беше прекалено тежка за него. Скучаещи момчета бягаха и попадаха в неприятни ситуации или правеха бели. В отчаянието си той се обърна към нас, момчетата от Сивас. Разделихме си работата, едни в склада, други в кухнята, аз бях в комитета за поддържане на реда. Измислихме правилник за реда, който сложихме на стената. Но резултатът беше незадоволителен. Само и ние си хабяхме нервите. Бяхме в очакване да се решат съдбите ни, да ни осигурят някаква заетост, макар че не виждахме какво може да осигурят за толкова хора. През този период аз за първи път спонтанно осъзнах съществуването на един Небесен Баща, който бе направлявал съдбата ми. Още веднъж, изоставен от хората, аз се оставих в ръцете му. Не че се чувствах нещастен или уплашен от неизвестността, напротив, бях щастлив, че се отървах от Едипсус и с помощта на Бога започвам един нов независим живот. И всяка вечер, лягайки в леглото си върху подвижните дъски, аз повтарях Отче наш, обмисляйки значението на всяка фраза. Най-после дойдоха двама млади мъже, гърци, представители на Близкоизточната помощ в Кавала и настаняването на работа започна. Всеки ден някои от момчетата се водеха при гръцки селяни да помагат в отглеждането на тютюн. Минаваха дни и забелязахме, че всички се настаняват само на такава работа. А повечето от нас бяха се надявали да учат някакъв занаят. Когато изразихме своето разочарование пред представителите на организацията, те прехвърлиха отговорността на мистър Мейфи, американския представител в Кавала. След дълги дебати и спорове решихме една делегация да отиде и говори лично с него. Проблемът беше, че никой от нас не говореше достатъчно добре английски. Щяхме да бъдем в неизгодно положение, но все пак решихме да опитаме. Отидохме в Кавала и намерихме мистър Мейфи в
канцеларията. Аз бях говорителя на групата, другите ми помагаха с идеи. Казах му директно, че се чувстваме излъгани. Беше ни обещано да ни осигурят разнообразни занятия, аз лично бях говорил за това с мистър Дейвис, който беше дошъл в Едипсус да съобщи за проекта. Смятахме, че предвид полученото образование в приюта би трябвало да получим по-добри възможности. Мистър Мейфи беше търпелив, но и решителен човек, един добър прагматичен бизнесмен. Той беше разбрал, че единствената налична поплатена работа е на тютюневите ниви. Той нямаше време и настроение да се занимава с желанията и нежеланията на няколко души. Не беше груб с нас, но ни даде да разберем, че ако сме недоволни, можем да си ходим където искаме. Ние се възползвахме от възможността и декларирахме, че вече нямаме никакви претенции към Близкоизточна помощ. Напуснахме канцеларията му възмутени, върнахме се в Чаталджа, събрахме си багажа и още същия ден се върнахме в града. Бяха ни дали малко храна за първите дни, аз имах и малко пари, които бях спестил от осеммесечната заплата като учител и половин турска лира, наградата за моето стихотворение. Водачите на малкото арменско общество от бежанци бе достатъчно любезно да ни предостави временно единствената стая на току що построената от тях училищна сграда. Бяхме шестнадесет момчета, повечето от Сивас и няколко от Константинопол. Щом се настанихме, тръгнахме да си търсим работа. Повечето от нас успяха, макар и при много неизгодни условия. Някой ми каза за един арменец, производител на бонбони, който търси чирак. Отидох да проверя. Той ми каза, че е готов да ме храни, ще ми осигури квартира и ще ме учи на занаята, но няма да ми плаща заплата, само отделни премии. Бях в нужда и приех. Той живееше с една жена. Казваха, че са женени, но се съмнявам. Той беше от Константинопол. Първото лошо впечатление от него беше, че този представящ се за арменец човек не знаеше нищо за арменските кланета. Колко голям егоист трябва да е бил, за да не се интересува от съдбата на своите сънародници, когато дори в далечна Америка се интересуваха от нас. А беше достатъчно умен да знае три езика – арменски, турски и гръцки. По-късно разбрах, че е голям мошеник. Двама от приятелите, по липса на друго, започнаха да продават бонбони. Те ме попитаха, дали не биха могли да получат бонбони от моя майстор с по-голяма отстъпка. Предложих им да опитат. Като ги представех за свои приятели, би могъл да направи отстъпка. Каква беше изненадата ми, когато разбрах, че “защото са приятели на Сурен” е продал бонбоните поскъпо! Разбира се, веднага уведомих приятелите си. Той произвеждаше малко видове бонбони и много скоро усвоих техниката на производството им. Но как и от какво приготвя основната смес той пазеше в тайна. Каквото и да правех, не успявах да открия тайната. Той я приготвяше в спалнята си, където нямах достъп, и донасяше готова една желеобразна маса. Когато няколко седмици той отказваше да разкрие тайната, реших, че след като и заплата не получавам, е излишно да стоя повече там и се върнах при приятелите. Това бе голямо разочарование. Попадайки на комунистическа литература, започнахме да обсъждаме социалните проблеми и експлоатацията на работниците, в което вече имах и личен опит.
Скоро успях да се реванширам на майстора. Двамата приятели бяха се преместили в Драма, където се опитваха да развият свой бизнес с продаване на бонбони. Бяха ме помолили да купя и пратя малко от моя майстор. Отидох при него и се качихме горе. Докато той пълнеше книжните торби с бонбони, видях на масата парчета от неизвестно за мен вещество. Досетих се, че тези приличащи на дърво безформени парчета може да са суровината за бонбоните. Стоейки с гръб към масата, взех няколко парчета и ги мушнах в джобовете си. Следващата стъпка беше да се открие какво е това. Тръгнах да обикалям бакалниците и да питам продавачите. Един от тях ми отговори, че това е “китре”. Оказа се, че той продава и аз купих малко. И започна големия експеримент. Всички приятели бяха заинтригувани. Сложих парчетата във вода и след няколко часа се получи познатото ми желе. Прибавих необходимата пудра захар и сместа бе готова. Опитът излезе успешен. След няколко месеца приятелите ми правеха същите бонбони и моя майстор беше принуден да се премести в Атина. След като напуснах работилницата за бонбони, няколко дни бездействах и се чудех какво да предприема. Един от приятелите, който работеше при един ковач каза, че някой забелязал добрата му работа и го попитал дали не познава някой, който знае дърводелство, да го приеме на работа. Никой от нас не беше действително работил в дърводелна. В Сивас само бяхме въртели поред циркулярите. Много малко бяхме работили с ренде и ковали няколко пирони. Все пак си мислех, че мога да рендосам една дъска и да режа с трион и мога да кажа, че съм работил дърводелство. Отидох при човека, който беше грък, но знаеше и турски. Представих му се. Трябва да беше в четвъртък и той каза да остана до събота. Той почти не стоеше в работилницата и не се занимаваше лично с мен. Поръча на другите работници да ме пробват. Един несимпатичен младеж ми подаде една дъска да я отрежа на две по дължината с един ориенталски тесен трион, който реже бързо, но както по-късно научих, трудно се управлява. Започнах да режа, но не можех да следвам линията. Каквото и да правех, триона се завърташе ту наляво, ту надясно. Бях целия облян в пот не от работата, а от притеснение. Бях разобличен. За щастие не ме отпратиха веднага, а ми дадоха друга спомагателна работа, да чистя, да мета, да нося дървения материал и пр. Правех всичко скромно и с усърдие, чакайки с нетърпение какво ще каже майстора събота вечерта. Накрая критичната вечер дойде. Всички работници и чираци един по един минаха през канцеларията му, получиха си заплатите и си тръгнаха. Останах последен и влязох без никаква надежда. – Виждам, че не разбираш от дърводелство – започна майстора доброжелателно – ти ме излъга. – Да, работил съм съвсем малко – отговорих,изчервявайки се от срам и отчаян. – Няма нищо – продължи човека – виждам, че си прилежно момче и имаш желание да учиш занаята. Затова съм готов да те наема за 12 драхми на ден. Искаш ли? Не можех да повярвам на ушите си. Някои от приятелите работеха за шест драхми дневно. Благодарих му и се съгласих. Дойде есента и трябваше да започне училището. Председателят на настоятелството ни предупреди да напуснем сградата. Но къде да отидем? С
толкова малко пари не можехме да плащаме наем. Защо водачите на нашите сънародници не ни намерят жилище? Така си мислихме и учтиво им го казахме. Времето минаваше, предупрежденията се повтаряха, но и нищо не правеха за нас. И ние ги пренебрегнахме и продължихме да стоим там. Една вечер, като се върнахме, намерихме вратата заключена и прозорците заковани, а багажът ни вътре. Вероятно очакваха да идем да им се молим. Когато аз се върнах, няколко души бяха вече там и се чудеха какво да правят. Върнах се в работилницата, взех няколко инструмента и разковах единия прозорец. Всички влязохме и си спахме както обикновено. Решихме да оставяме по един дежурен. Но и това не помогна. Започнаха да апелират да проявим съзнание и патриотизъм. Докога ще спъваме започването на училището? Съветваха ни да отидем при мистър Мейфи и да помолим за някакво помещение. Бяха сигурни, че ще ни осигури, все пак бяхме доскорошни пансионери. Отговорихме, че сме се скарали с него и няма да се унизяваме пред него. На другия ден казаха, че са намерили място за нас. Оказа се един голям тютюнев склад, мръсен и миризлив. Отказахме да отидем там. Тогава се принудиха сами да отидат при мистър Мейфи. Той беше обещал една палатка от военните и решиха че са свършили работата. Отговорихме, че не знаем как се разпъва палатка, а и трябваше да се намери подходящо място. Най-после направиха каквото трябва. Една вечер, като се върнахме от работа, намерихме една палатка разпъната малко след училището на едно свободно място където в пазарни дни оставяха магаретата. Самата палатка беше пометена, но навсякъде наоколо беше покрито с фъшкии. Не можехме да живеем там, но и нямахме право на повече искания. Вече видяхме как е поставена палатката. Решихме на другия ден да не ходим на работа и да я преместим на подходящо място. На другата сутрин обиколихме околностите и открихме едно закътано място на едно хълмче. Преместихме палатката. Там нощувахме, понякога дори готвехме и се чувствахме доста добре. За съжаление един по един запознахме да ставаме жертви на онази ужасна болест, маларията. С бедна храна, без хинин и медицинско обслужване, бяхме в плачевно състояние. Едва се съвземахме малко да отидем на работа и започваше следващия пристъп на треска. Един ден прочетох във вестниците, че Анатолия (т.е. анадолски) колеж, който по-рано беше в Марзван, сега е преместен в Солун. Цял ден си мислех за щастливците, които ще учат в него. Правехме ремонт на някаква къща и трябваше да занеса една нова врата до нея. По пътя спрях за кратка почивка. Изведнъж ме обзе един дълбок копнеж да уча, да получа високо образование. Но бързо го подтиснах. Как можех да се надявам на това? Маларията все повече ме затрудняваше. Храната ми беше много слаба и бях все гладен. Майстора имаше един мотор и освен друго задвижваше една мелница. От време на време идваше някой селянин да му се смели малко жито или царевица. Майсторът най-често ангажираше мен с тази работа. И аз ядях от суровото зърно, добре че зъбите ми бяха здрави. Не така беше с пръстите ми. От много старание на всеки пръст имах поне една рана. Но никога не се пазарях и не отказвах никоя работа, това не е в моя характер. След една особено дълга атака на маларията, едва малко възстановен, отидох пак на работа, защото нямах пари. Надявах се на малко човещина, да ми се даде по-лека работа. Но не беше минал и половин час, когато един от
младите мъже ми каза да занеса един чувал дървени въглища до къщата на майстора. Сложих чувала на гръб и тръгнах. Но се чувствах много слаб. На всеки няколко крачки трябваше да почивам. Почувствах, че отново ме тресе. Докато стигна къщата, бях много зле. Оставих чувала и се върнах право в палатката и легнах. Това беше вече прекалено. Не можех да търпя толкова жестокост. Реших да не ходя повече в тази работилница. Няколко дни преди това, докато работех някъде навън, един човек се спря и се загледа в работата ми. Оказа се дърводелец. Заговори ме, разбра, че съм бил в приют и каза, че ще бъде доволен, ако намеря едно момче и за него. Каза и къде е работилницата му. Предадох на приятелите си, но освен че не разбираха от дърводелство, всички бяха заети някъде. Щом треската премина, отидох при него. Той ме позна и се съгласи да ме наеме. Подчерта, че при него ще науча повече, защото правеха по-фини неща. Но той ми предложи само осем драхми дневно. А един хляб струваше четири драхми, оставаха ми още четири за всичко останало. Нямах избор и приех. Един фунт сушени смокини струваха четири драхме и общо взето това беше всекидневната ми диета, хляб и смокини. Все пак не се чувствах нещастен. Сега учех повече неща от занаята. А вечер в палатката се събирахме една хубава компания. Майсторът ми имаше две хубави дъщери. Аз уж бях избрал едната и предлагах другата ту на един, ту на друг от приятелите, които изобщо не бяха ги виждали. Разказвах им разни интересни неща и истории за тях, голяма част измислени от мен и се шегувахме с тях. Цигулката още беше с мен и можех да изсвиря някоя мелодия, която знаех. И когато не бяхме болни, пеехме всички песни, които знаехме, арменски, турски и дори английски и гръцки. Изобщо бяхме весела компания. Дванадесет души, полугладни, жертви на маларията, живеещи в палатка, но бяхме щастливи, защото бяхме млади, с надежда и вяра. Дойде зимата, а ние все още бяхме в палатката. Зимите в Кавала са меки. Няма сняг, само вали дъжд и духа по-студен вятър. В сравнение със суровите зими, на които бяхме свикнали в Турция, това ни изглеждаше като есен или пролет. Не чувствахме нужда от дебели зимни палта и дрехи, но и да имахме нужда, нямаше как да ги имаме. Ходехме по къси панталони. Поне имахме хубави американски чорапи. Една декемврийска вечер беше по-студено от обикновено, духаше силен студен вятър. По пътя намерих някакви парчета дърво и ги взех за огъня, който тази вечер щеше да е по-нужен. Но когато стигнах мястото, видях палатката просната на земята. До нея безпомощно стоеше едно от момчетата. Вятърът се усилваше и трябваше да изправим палатката преди съвсем да се стъмни, но сами не можехме. Трябваше да изчакаме другите. Когато се събрахме, започнахме опити да изправим палатката, но вятърът беше твърде силен и не можехме да задържим коловете изправени. Но ние се заинатихме и продължихме борбата, докато в един момент единия кол се счупи. Това реши въпроса, вятърът победи. В момента не можехме да ремонтираме кола, нямаше и къде да отидем. Решихме да не спим тази нощ. Запалихме огън, направихме си чай, говорихме и пяхме да прогоним съня. Но в края на краищата умората надделя. Свихме се един до друг, покрихме се с палатката и спахме до сутринта. На другия ден всички получихме разрешение да не отидем на работа. Аз взех някои инструменти и ремонтирахме кола. Решихме да се преместим на друго място. За топлото лято то беше добро, проветриво и хладно, но сега ни
трябваше по-заветно място. След внимателен оглед открихме подходящо място близо до морския бряг. Разпънахме там палатката. Мястото беше малко влажно, затова сложихме камъни и върху тях с подръчни материали направихме нещо като нар. Нашият дом отново беше готов. Един ден, докато бях на работа, един приятел ми донесе писмо. Беше адресирано до мен чрез Близкоизточната помощ. Погледнах подателя, беше мистър Хоукс, директора на приюта в Сивас. Пишехме си известно време, докато беше в Америка, но от доста време връзката беше се прекъснала. Отворих писмото и го прочетох. Той бил поканен в отново откриващия се Анатолия колеж. Той уредил с управителя, мистър Уайт, да бъда приет в колежа. Можех да постъпя веднага. О, каква беше радостта ми този ден! Един от най-щастливите дни в живота ми. Бог бе чул мълчаливата ми молитва и бе отговорил.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ТЪРСЕНЕ НА ИДЕАЛ
КОЛЕЖ ЗА БЕЖАНЦИ Колежът, където отивах, беше току що открит. Името беше старо, но всичко започваше отначало. Както президентът му казваше, той имаше като начало само “един звънец, няколко книги и няколко момчета”. Колежът нямаше подходяща сграда. Беше закупена една зала за танци в Шарилаус. За пансион се използваха изоставени бараки, построени от съюзниците през войната. Един истински бежански колеж. Но това нямаше значение, поне за мен. Аз бях отишъл там да получа образование и условията на живот не бяха толкова важни. Вярвам, че повечето ученици споделяха същото чувство. Американските училища имат голям престиж в Близкия изток. И скоро всички места бяха попълнени. Аз пристигнах късно есента. Учебната година отдавна бе започнала. Повечето ученици бяха сираци като мен. Отначало арменците преобладавахме. Но постепенно постъпиха много гърци. Първата година станахме близо 160 души. През някои години желаещите бяха повече от възможностите на колежа. След моето пристигане още известно време не беше организирана столова. Хранехме се в ресторанти в Шарилаус, в които работеха руски бежанци. Президентът на колежа д-р Уайт ги покровителстваше. От време на време ги канеше да ни изнасят концерти. Никога през живота си не съм слушал по-хубаво пеене от това на тези брадати мъже и крехки жени. Оттогава смятах руснаците за най-музикалната нация. А британците и до голяма степен американците, с изключение на негрите, за най-немузикални. Една от причините да се разочаровам от комунистическия режим беше, че при окупацията от Червената армия на Балканите след 1944 г., те не предлагаха и наполовина толкова красива музика. Българите имат по-хубава музика. При приемния изпит ми казаха, че по знания по повечето предмети би трябвало да съм в най-горния клас, но бях зле с английския. Трябваше да избирам между възможностите с по-лошия английски да се съревновавам с поподготвените и вървя напред, или да остана в класове, в който материалът ще бъде лек и безинтересен за мен. Избрах първото. Като цяло учителите ми, особено този по английски език, един млад неопитен англичанин, не проявяваха никакво снизхождение към мен. Не съм получавал никаква милост. Трябваше сериозно да се боря да достигна челно място, на каквото бях свикнал от приюта. Като сирак, разбира се, не можех да платя никаква такса. Мистър Хоукс, моя покровител, беше намерил отнякъде една малка стипендия за мен. Не получавах никакви пари. Даваха ми безплатно учебници и други учебни пособия. Имах още малко спестени пари от учителстването ми в приюта, които не бях докоснал дори по време на глад. Сега харчех от тях за неотложни нужди. Не си позволявах да вляза в сладкарница или да изпия една лимонада. Дрехите си получавах от един склад на Близкоизточна помощ, където разпределяха помощи за гръцките бежанци. По начало съм много внимателен с дрехи и се стараех да ги пазя. Но никога не можех да изглеждам достатъчно добре като повечето момчета които идваха от своите домове или бяха побогати. И доколкото повечето американци ценяха главно добрия външен вид, аз получавах малко внимание от тях. В класната стая вероятно усещаха, че
главата ми не е празна, но много малко от тях бяха способни да оценят един човек по вътрешния му мир. Повечето ценяха пеене, танцуване, игри и не харесваха едно момче, което нямаше подобни наклонности. Само веднъж се опитах да се уча да танцувам, но ми се видя много глупаво и несериозно. Никога не се научих да танцувам. Само след 1944 съм показвал народните танци от Шабин Карахисар, главно текста и музиката. Един приятел, добър танцьор, уточняваше движенията. Но това беше с патриотична цел. Не знам никакви други танци и не съм танцувал за сексуално удоволствие. След като получавах безплатно образование, трябваше да върша някаква работа в колежа. Отначало трябваше да измитам сутрин две класни стаи. Салонът беше разделен с дървени прегради. От двете страни бяха оформени класни стаи, а в средата беше оставен салон. По късно назначиха мистър Хоукс за библиотекар. Разбира се, той ме взе за свой помощник. Каза ми, че ще трябва да наредим книгите. Когато ги видях, те ми се сториха толкова малко и работата толкова лесна, че се почудих защо трябва да го чакам да ми каже какво да правя. И аз ги наредих по рафтовете, подбирайки ги по вид, големина и дори по цвят. Може да си представите разочарованието ми, когато не получих никаква похвала за старанието ми. Мистър Хоукс не ми се скара и не ми се подигра. Аз бездруго се чувствах твърде неловко от проявената неграмотност. Не останах дълго на това място. Една барака беше приспособена за дърводелска работилница с всички необходими инструменти. Бяха поканили в колежа две момчета дърводелци. Но те имаха нужда от помощници за многото работа, която предстоеше по обзавеждане на колежа с чинове, черни дъски и пр. Всеки, който разбираше или желаеше да учи дърводелство беше приет със задоволство. Аз проявих желание. Там бяха и някои от личните ми приятели. Но докато повечето гледаха да вършат само най-простата и лесна работа, без желание да напреднат, аз осъзнах, че това е една добра възможност да науча един полезен занаят, или, както казваха арменците, да си сложа златна гривна на ръката. Опитвах се да свърша всяка работа. Като резултат последната година в колежа бях старши на работилницата. Оттогава почти не съм прилагал наученото, освен в къщи, въпреки това смятам, че си струваше усилието. С моята амбиция да бъда от първите в учението и ежедневните три часа работа в работилницата не ми оставаше време за игри. Често ставах в четири часа сутринта да си уча уроците. Спалните помещения бяха далеч от учебната сграда. Зимно време доста треперех, докато стигна училището, пронизван от студения вардарски вятър. Нямах палто. Такова нещо можах да си позволя едва след три години в Атина. Най-голямото ми затруднение в колежа беше маларията. Тя така беше се загнездила в мен, че едва ли минаваше седмица без да ме атакува треската. Често ме пращаха в болницата на колежа. Но един-два пъти бях пратен и в поголямата Американска болница. Разбира се, след всяко завръщане трябваше усилено да догонвам в уроците. Това не беше трудно за мен, с изключение на математиката. Но аз бях горд и не търсех помощ от съучениците или учителите и трябваше наистина много да се потрудя. Един ден, след едно поредно продължително възстановяване в болницата, на една врата в колежа д-р Уайт сложи ръка на рамото ми, разклати ме леко и каза: “Слушай, Вецигян, ние не искаме да си болен толкова често”. Почувствах се силно засегнах. Какво искаше да каже? Да не боледувах по свое желание? Какво можех да направя срещу тези маларийни бацили? Защо беше
толкова безсърдечен? Все пак беше американец. А те са странни хора, макар в много отношения да са по-високо от нас. Ние се надсмивахме на техните чудатости, особено на “гостоприемството” им. Бяхме чули, че когато посрещат гости, накрая им представят сметката да си платят. Не свършваха шегите по техен адрес. Така че причислих и тази постъпка към американските странности. Същевременно започнах да се сещам, че умът на този учителкапиталист пресмята загубите от отсъствието ми от работа. Не за уроците ми го е грижа. Почувствах опасност да загубя стипендията за следващата година. Нещо трябваше да се направи. Тези странни американци умеят да бъдат великодушни, но могат да бъдат и безмилостно лоши. Започнах внимателно да следя симптомите на треската. Тя идваше на няколко етапа. Заболяваше ме гърбът, започваха затруднения с дишането и накрая идваха треперенето и температурата. Имаше само едно нещо в тази верига, което можех да контролирам – дишането. Ако гърдите ми не поемаха автоматично достатъчно кислород, можех да го вкарам принудително. И започнах, щом почувствам затруднения в дишането, да зарязвам всяка работа, да излизам в двора и да правя упражнения за дълбоко вдишване. Правех ги докато почувствам, че съм поел достатъчно въздух. Тогава с вярата, че съм предотвратил треската, продължавах работа. И така, вярвате или не, аз се спасих от маларията. Само веднъж след пет години имах една изненадваща атака. Беше в Атина, през лятото, по време на посещение на един мизерен бежански лагер. Една сестра ми постави няколко инжекции и оттогава добих някакъв имунитет към маларията. Разбира се, отначало приятелите не приемаха това сериозно. Но когато видяха чудния ефект, трябваше да признаят факта. Считахме го като проява на силата на автосугестията. Но това ме наведе на мисълта, че човек сам си е най-добър лекар. Замислих се дали нямам и други болки за лекуване. Имаше една по-малка. След всяка баня имах главоболие. Мислех, че е нещо наследствено, защото помня, че майка ми страдаше от същото и понякога се тревожех за нея. Но вече бях открил метода да следя симптомите. Открих, че главоболието идва от обилното обливане с гореща вода, което предизвиква нахлуване на много кръв. Ограничих количеството на използваната топла вода за главата и никога повече нямах главоболие. Така станах лекар на себе си, рядко ходя при професионални лекари. Разбира се, далеч съм от мисълта за отрицание на медицината и лекарите. А и сам се уверих, че съветите им не са за пренебрегване. Все не си позволявам да остана в къщи когато съм настинал, ходя на работа. Но веднъж настинката прерасна в синозит, трябваше да стоя в къщи 20 дена и останаха неприятни последици. От американците в колежа президентът д-р Уайт си знаеше работата. Деканът, мистър Карл Комптон, беше способен и усърден и беше заслужил уважение. Мисис Арнолд беше добра учителка по математика, а дъщеря ù отлична учителка по история. Тя не беше красавица, с обикновена външност, но мисля имаше и други освен автора платонически влюбени в нея. За съжаление те стояха само една година. Мис Антони беше добра учителка, но имах малко часове при нея. Останалите бяха неспособни хора, дошли да видят Гърция и да прекарат времето приятно. Смятаха, че все пак сме Ориента и не можем да различаваме зърното от плявата. Почти всички гръцки учители бяха способни хора. Трябваше да се очаква, понеже имаше възможност за избор. Арменските учители бяха от средна класа. Добри хора, но не блестящи. Те не са за упрекване. Турците
унищожиха водещите интелектуалци и сега тези по-второкласни хора трябваше да се опитват колкото могат да запълват празнотата. Бях много добър почти по всички предмети, но бях отличен по тези, които най-много обичах – история и психология. Презирах бележките и бележкарите. Работех върху предметите, които обичах и за учителите, които уважавах. Не бях на почит сред американците. Малцина виждаха нещо ценно у мен. И как иначе? Нямах кой знае каква външност, нямах хубави дрехи, не танцувах, не се включвах в пеенето на глупави песни. Не пушех, не ходех в сладкарниците. Със сериозни маниери, задълбаващ и упорит в дискусиите, със сериозни политически възгледи. Не бях едно “хубаво момче”. Противоположно беше отношението на арменските учители, които ме обичаха и уважаваха. Арменският ми беше несравним. Знаех толкова много за древна и съвременна история, че можех да водя с тях сериозни разговори. Без да ми е възлагано бях научил наизуст дълги стихотворения. Няколко пъти декламирах в училищни програми. Пишех хубави теми, които понякога бяха публично хвалени. За съжаление имам навик да унищожавам стари дневници и други писания и не съм запазил нищо. Веднъж спечелих и един конкурс за тема на английски. Бях отишъл в колежа да уча. За мен арменския език не беше помалко важен от английския защото не преследвах бележки. Подех един почин сред близката ми среда за използване на чист арменски. Настоявах когато говорим арменски да използваме само арменски думи, без примес на турски и английски. А когато говорим английски, само английски. Този навик така се е вкоренил в мен, че имам конфликти в къщи с жена си и дъщеря си. Арменските ми учители ценяха тези неща у мен. Те бяха хора над средна възраст, не търсещи танци, песни и младежки веселия. Приятно им беше да водят сериозни разговори с ученици. Бях активен в организирането на сериозни програми. Драматизациите бяха станали за мен навик от приюта. Имаше два пъти повече гърци в колежа, но не помня да бяха изнесли подобни програми. Първият вестник в колежа беше арменски, написан на ръка, разбира се. Статиите ми ме направиха популярен сред арменските момчета. Имах само един съперник, моя стар приятел от Сивас Саркис Каспарян. Той ме превъзхождаше в природните науки и математиката. Аз го превъзхождах в история и езици. Той не се интересуваше от политика. Беше блестящ ученик. След това завърши инженерство в Североизточния университет в Бостън, САЩ, с отличие. Стана фанатичен комунист и замина за Армения. Оттогава съм забелязал, че хора, незапознати добре с историята, нямат балансирани възгледи и лесно стават фанатични комунисти. Докато аз се придържах към умерения път, християнския социализъм. Когато учредиха литературно общество в колежа, аз бях избран за негов секретар. След това се учреди и религиозно общество. Отначало то не бе популярно. Всяко нещо, което лъха на религия, не е популярно дори в една мисионерска институция. Не си спомням какво ме провокира, но влязох и в него. Други около мен ме последваха. И за мое учудване бях избран за негов председател. Тогава смятах, че съм далеч от религиозност. В часовете по вероучение задавах на учителите си фундаменталисти неудобни въпроси. Добри хора, но не можеха да отговарят задоволително на едни търсещи умове. Можеха да са полезни в училища, където учениците са подбрани от религиозни семейства.
Но в един колеж учителите трябва да са вещи в науката, да са хармонизирали в умовете си религия и наука. Мистър и мисис Брюстър, иначе много добри хора, нямаха тази способност. Те не ме обичаха. Те не познаха, че съм с отрицателно проявена религиозност. Апостол Павел, например, също е бил вече християнин в своето подсъзнание, когато е преследвал християнството. Така, в поведението си аскетичен християнин, въпросите ми целяха да задоволя и своя разум, който търсеше научни и логични факти и доказателства. Моите учители, като повечето такива, предпочитаха пасивни слушатели и не обичаха ученици, които задават обезпокояващи въпроси. Този тип ги има дори в първокласни университети. Мистър Комптон беше съветник на нашия изпълнителен комитет. Аз го харесвах и той можеше да ме оцени. Така аз се захванах с работата с желание и усърдие. Съучениците ме смятаха достоен да бъда председател на едно християнско общество и аз исках да оправдая доверието ми. Организацията бързо напредна и съперничеше на литературното общество. Тези задължения ме накараха да се задълбоча във въпросите на религията. Трябваше да говоря, да водя дискусии и затова трябваше да знам повече от другите. Така започна моето приобщаване към религията, макар да не се смятах още религиозен. Не знаех какво мислят за мен другите момчета. Фактът, че бях избран да нося някои отговорности означава нещо, но никога не съм търсил похвали. Години по-късно едно от по-младите момчета в писмо до мен описва така влиянието, което съм оказвал на по-младите момчета в колежа: “Кайро, 14 януари 1947. Драги Сурен, никога не съм се съмнявал в твоя патриотизъм, ти си може би хиляда пъти по-патриотичен от мен, не може да има и сравнение между нас. И като опит, и като възпитание ти си над мен. За съжаление аз не успях да получа образованието, което ти получи впоследствие. Наймного съм се възхищавал от теб за твоя патриотизъм. Често съм казвал на Езник: В колежа не съм срещал по-патриотичен ученик от Сурен. . .” Това го цитирам само като факт. Не търся награда в такива похвали. Мен ме интересува какво мислят за мен Бог и Христос.
ТЪРСЕНЕТО НА ИДЕАЛ Завърших Анатолия колеж през 1926 г. Последната година, на някакво събиране д-р Уайт попита завършващите какви планове имат за бъдещето. Отговорих, че желая да следвам право. Видях, че той го посрещна с неодобрение. Не смятам, че беше по прагматични съображения, от трудностите един сирак като мен да получи такова образование. По-скоро той не можеше да разбере мотивите ми. Исках да бъда държавник да помагам на своя измъчен народ. Нямах никакви мисли за лична изгода. По-късно моя приятел мистър Хоукс постави въпроса по-директно. Защо да не отида в Духовното училище в Атина? Поисках време да размисля. Явно беше, че приятелят ми очаква от мен да отида там. Не исках да го разочаровам. От друга страна имах предвид, че не съм религиозен. Не исках да ставам пастор. Отнасях се с тях с презрение. Повечето арменски пастори
проповядваха или на турски, или на толкова лош арменски, че ги подигравах. Не бях израснал в среда, където се почитат пасторите и тази професия беше дискредитирана за мен и нямах никакво желание за нея. В края на краищата реших да отида. Отидох от благодарност към тези, които ми помогнаха да уча в колежа. Мислех, че те не разбират, че религията е само вид предразсъдък. Щях да отида там, да стоя една година, ще ангажирам вниманието си с въпросите на религията, със задоволство ще се убедя в своята правота и ще напусна. Започнах да изучавам философия. Веднъж попаднах на Бергсон. Бях силно впечатлен. Прочетох последователно всичките му книги в библиотеката и те ме спасиха от материализма. Виждайки интереса ми към философията, мистър Пай, директорът на училището, ми даде Микрокосмос на Лот, който също прочетох. Прочетох също книги на Уайтхед, Хокинз и др. За да съм безпристрастен взех и книгите на Бертран Ръсел. Арогантният му характер ме отблъсна. От друга страна едно негово есе ми показа, че въпреки демонстрацията на кураж, един мислещ атеист е наистина един самотник в света, едно сърдито момче, което осъзнава своята отчужденост от родителите си и с остроумни аргументи се опитва да оправдае своето поведение. Разбрах, че това, от което се нуждае един мислещ човек, е вяра, на която здраво да стъпи – Бог. Първите ми впечатления от Духовното училище в Атина бяха лоши. То се помещаваше в две частни къщи в Нов Фалерон. Имаше около 25 ученици. Помислих си, това училище ли е? Учениците не само бяха малко, но и на найразлична възраст, някои не бяха завършили колеж и не знаеха достатъчно английски. Прекалено религиозната атмосфера ме караше да се чувствам обезпокоен и не на място. Всички бяха израснали в религиозна атмосфера. Арменците говореха най-вече турски, което много ме ядосваше. Мислех си, че религиозните хора не се интересуват от патриотизъм. Нямах намерение да се отказвам от своя патриотизъм. Бях много неспокоен. В края на първата година отидох при директора Пай. Казах му всичко. Очаквах да ми отговори, че наистина трябва да си отида. Точно обратното. Той беше добър психолог и познаваше религията. Той разбираше, че самата ми борба за истина е сигурна база за религиозна вяра. Такава вяра е по-ценна, защото е по-силна и непоклатима. Напротив, каза той, доволен е от мен и работата ми и ме окуражи да остана. И аз останах. Учителите тук бяха или кадърни, или компенсираха с добрина. Директорът Пай беше способен човек и много добър учител. За съжаление беше често болен. Той говореше бавно и това дразнеше. Но ни караше да го слушаме. Деканът проф. Левонян беше мислител и усърден учител. Той често наблягаше на необходимостта от искреност в живота ни. Той самият беше изтъкан от искреност. Той никога не губеше интерес към вече завършилите училището. И до днес водим кореспонденция с него. Мистър и мисис Марш не бяха толкова способни като учители, но бяха много добри и правеха много за нас. Мисис Левонян също беше способна. Мисис Саркисян беше нашата майка, която се справяше много добре с храната ни. Тя беше много набожна жена и взимаше активно участие във вечерните ни служби след вечеря. По едно време чухме, че ще дойде нов учител, завършил семинария в щатите, грък по народност. По някаква причина той закъсня и ние получихме въпроси, върху които да работим, докато той пристигне. Това ни направи добро впечатление. Ето човек, който идва с намерението да ни учи. Скоро той стана най-
популярния учител. Беше млад, по-изтъкнат, активен, позволяваше свободни дискусии. Той също изпитваше удоволствие от това. Често ни водеше на излети, от които имам много добри спомени. Всички бяхме със стипендии, никой от нас не плащаше за обучението си. Но всеки вършеше някаква работа. Постоянно имахме ангажименти в бежански лагери, водехме неделни училища, проповядвахме. Имахме задължения и в самото училище. Аз извършвах необходимите ремонти. Освен това трябваше да поддържам един тенис-корт, където играеха американците, живеещи в Нов Фалерон. Получавах 500 драхми месечно, с които да купувам тетрадки и книги. Колкото повече контактувах с чисти и благородни помисли, толкова повече чувствах своето несъвършенство. Започнах дневник, в който записвах най-искрени признания, решения, молитви и пр. Накрая го изгорих, беше прекалено искрен. Беше ме срам от себе си. Ако е вярно, че “ти си толкова свят, колкото ти желаеш да бъдеш”, то с божията благословия заслужавах известен кредит. От времето на Духовното училище съм се борил с цялата си душа за добродетелност и за дълбока религиозност и съм страдал много, че не ги постигам. Беше вероятно през втората година, когато дойде един приятел да ми каже, че ме търси някакъв познат от приюта. Отидох в приемната и видях там един младеж във войнишки дрехи, но не беше войник. Лесно го разпознах. В приюта беше известен като много хитро и умно момче. Докато ние все бяхме гладни, защото хляба ни се даваше на порции, той често имаше хляб в джобовете си и понякога даваше и на нас. Как успяваше да краде толкова често без да го усетят? Както и да е, той беше обект на голямо възхищение от някои. Така че бях силно изненадан да го видя силно подтиснат. Когато ме видя, той въздъхна дълбоко и каза “Фелег ме докара до това положение” (Фелег е злия дух за мюсюлманите). Той започна да ми разказва една дълга история за своите неблагополучия. Как не можал да научи занаят, как се разболял, и сега бил съкрушен, макар да имал и добри моменти. Беше изпаднал толкова, че се наложило да се облече с тази войнишка униформа. Дошъл в Атина да търси работа, но като не намерил, смята да се върне в Солун, ако може да му помогна с пари за пътните. Дадох му бельо, платих му пътните и го изпратих. Това беше краят на едно “умно” момче. Често давам този пример на децата когато се възхищават на нечия недисциплинираност или непочтеност. Истински умният човек върви по почтени пътища. През втората година чухме, че в училището ще постъпят две момичета и едно момче от България. Това предизвика голям интерес. Аз за пръв път щях да срещна българи. Биха звънеца за обяд. В столовата ни представиха един на друг. Двете момичета бяха съвсем различни по външност. Едната беше руса, висока и по-красива. Другата беше брюнетка. Имахме един обичай, когато дойде някой гост от Америка, го карахме да познае кой от каква националност е, а бяхме събрани гърци, арменци, българи, руснаци, унгарци, турци. Втората българка почти винаги я приемаха за арменка. И по характер двете бяха съвсем различни. Едната беше лека, цинична, непостоянна, мързелива, пресметлива и използваше другите. Другата беше усърдна, постоянна и можеше да се разчита на нея. Аз харесах втората и станахме приятели. Реших да не повтарям грешката си от първата ми любов и да не съм толкова въздържан. Не че бъдещето ми беше се изяснило и можех скоро да се оженя. Но животът ми беше се превърнал в постоянна борба със сексуалните
желания. Това пречеше на интелектуалните ми занимания. Мислех, че като се хвана с едно момиче, това ще успокои моите изкушения и вътрешна борба. В това се излъгах. Стана още по-лошо. Към това се прибави и чувството за нелоялност към момичето, което обичах. Не можех и да отстъпя, да си взема назад думата. Залепих се за нея и след шест години се оженихме. Като цяло това беше щастливо време за мен. Бях един от най-веселите при различни събрания, център за веселие и шеги. Знаех много весели истории, особено за Настрадин Ходжа, истории пълни с тънък хумор и житейска мъдрост. Когато имахме гост, а това се случваше често, го карахме да ни разкаже някоя интересна случка. Ако тя се окажеше смешна, приятелите ме караха да кажа някоя история за Настрадин Ходжа да покажем на госта, че имаме по-добри. На едно по-голямо събиране, след като бях дал своя дял за приятна и весела атмосфера, проф. Пай официално ме провъзгласи за професор по истории за Настрадин Ходжа. Стана още по-весело и оттогава като “професор” редовно разказвах такива истории. Обичах дългите разходки по морския бряг, да плувам, да организирам излети с различни забавни игри. Много обичах волейбол и бях най-добрия играч в училището. Слагах мрежата и тръгвах да измъкна някои от библиотеката да играят с мен. И досега обичам да играя волейбол. Колкото ми беше добре през седмицата, толкова нещастен се чувствах в неделните дни. Тогава трябваше да ходим в бежанските лагери за “полева” работа. Самият вид на мизерните бараки ме разболяваше, напомняйки миналите ми страдания и възможното ми бъдеще сред тях. От друга страна, тогава всички протестанти говореха турски, което ме отблъскваше. Как нямаха достатъчно национална гордост или самоуважение да отхвърлят езика на тези, които бяха предизвикали толкова много страдания за тях? Това не можех да го разбера. Да живеят в Гърция и да говорят турски, това ме отблъскваше. Освен това тези протестанти знаеха Библията много добре, повече от мен и същевременно бяха много консервативни. Чувствах се несигурен сред тях. Липсваше им широкомислието на моите професори. Те очакваха от нас безусловна вяра. Един ученик по теология, пипнешком търсещ своя път, беше скандално за тях. И накрая, подозирайки, че отношението им към мен е именно такова, бях много плах и резервиран. Изпитвах желание колкото може по-скоро да избягам и се върна в училището. Особено омразни ми бяха летните ваканции. В ужасната горещина на Атина с нейните отвратителни прашни бури, трябваше да водя самотен живот в някой бежански лагер. Трябваше часове да се ходи до място, където човек може да плува и да се разхлади малко, за да прегрее и изпоти отново докато се върне обратно. Не можех да се занимавам достатъчно с интелектуална работа, никакво веселие и удоволствия, с бедна храна и никакви грижи. Все пак водех летни училища и се опитвах да ги провеждам успешно. Всяко лято са получаваше все по-добре. За разлика от повечето арменци аз съзнавах, че освен английския език трябва да усъвършенствам и арменския. Абонирах се за едно политическо списание само заради езика. И до днес смятам, че най-добър арменски използват ташнагистите, които не обичам заради шовинизма им, но се възхищавам от техния стил и чист език. Протестантите винаги са били зле с арменския. Никой от тях не знаеше езика по-добре от мен. Два пъти годишно всеки студент трябваше да изнесе по една проповед на своя език, на който освен учениците и професорите присъстваше и отбрана публика. Това бяха
интересни и тържествени моменти. Няколко пъти съм бил хвален за идеите ми и най-вече за моя стил. Веднъж проф. Пай прати една моя проповед на проф. Хокинг в Харвард. Друга моя проповед, озаглавена “Истинската победа”, беше толкова похвалена, че я пратих на сп. Анахид, издавано от А. Чобанян, и тя бе публикувана. Отидох в Духовното училище за една година, а останах четири. Имам добри спомени от там, въпреки че не липсваха и вътрешна борба и страдания. Разбрах, че по-добре ми се удава да преподавам, отколкото да проповядвам. Имах две възможности. Да отида в Антилия в Сирия или колежа на Месроб в София. Преподобни Стамболян ми даде добра препоръка за второто място. Проф. Михайлидис, с когото се консултирах, ме посъветва да не ходя в Антилия. Аз също предпочитах България, годеницата ми беше от там. И аз приех тази покана. Прекарах последното си лято в Солун, водейки едно лятно училище в една датска мисия. Аз продължавах да съм либерал в теологията, но в никакъв случай не унитарист. Но вече бях напреднал толкова в религията, че се чувствах добре сред група младежи спиритуалисти, които провеждаха ежеседмични срещи в мисията. Мисионерите също не откриваха никакви отклонения от общоприетото при мен. Бях толкова усърден и искрен, колкото и те.
ЕДИН ПОГЛЕД КЪМ БЪДЕЩЕТО При едно събиране в колежа на Кеворк Месроб неговия приятел Вахан Паравазян изказа следната похвала за него: “Г-н Кеворк Месроб е много умен човек. Ако беше посветил способностите си на бизнес, щеше да е богат човек.” Това беше добра характеристика за човека, който беше основател, директор, настоятел, управител и всякакъв за колежа, в който дойдох за учебната 1930-31 година. Беше добър бизнесмен от ориенталски тип, защото никога не би се абонирал за мисълта “почтеността е най-добрата политика”. Беше отличен в рекламата. Когато бяхме в Анатолия колеж, при нас попадна един каталог на колежа. Той беше представен така привлекателно, че един от приятелите ми, Вахан Казарян, който си плащаше пълната такса, смяташе да напусне Анатолия колеж за да учи в един толкова хубав арменски колеж, където би напреднал в арменския език. Няколко години преди моето идване Месроб беше направил едно пътуване до Америка и беше се върнал с много пари. Но и американските долари не можаха да оправят финансите му. Някои казваха, че е заделил повечето пари за да живее с тях когато колежа пропадне. Не знам дали е така, но колежът наистина банкрутира, а той изплува благополучно. Този колеж, който при добро управление можеше и трябваше да бъде център на високо образование на Балканите, вървеше надолу от година на година. Отначало беше учредено едно настоятелство от негови приятели. С течение на годините мнозина бяха се оттеглили и Месроб, вместо да поддържа нивото, ги замести с по-раболепни хора, докато в мои дни това беше група от нищожества. Те носеха празната слава да са настоятели на един колеж, в чиито дела нямаха никакъв глас. Кеворк Месроб правеше всичко сам. Когато
изпаднал във финансови затруднения, той се обърнал към настоятелството. Те му предложили висока заплата, ако остави финансовите въпроси на тях. Той отказал. Той не можеше да плаща заплатите на учителите. На някои от тях дължеше по шест заплати. Всеки ден те се караха с него, особено един женен, който издържаше жена и две деца. Добре, че бях на пансион, поне храната ми беше осигурена. Спях в училището, отговарях за дисциплината на учениците, които са на пансион и се хранех с тях. Месроб и семейството му се хранеха отделно. Те се присъединяваха към нас само когато храната е много добра в особени случаи. Иначе за тях се готвеше отделно. Това беше публична тайна. Когато донасяха месото, най-хубавите парчета се отделяха за него. Учениците се хранеха с много лоша храна. Пазаруването се правеше вечер, каквото е останало, защото беше по-евтино. Освен мен, имаше още един учител ерген, който се хранеше в училището. Той беше член на революционна организация и имаше “зъби и нокти”. Когато видя, че Месроб яде отделно, започна да отказва да яде храната. За да го умирят, започнаха да му носят специална храна в стаята. Аз не бях настроен за кавги, още повече, че нямах никаква организация зад мен. Бях видял доста мизерия и глад, но понякога наистина не можех да ям храната. В такива моменти и учениците се отказваха от нея и отиваха да ядат от това, което им е изпратено от къщи. И предлагаха по нещо и на мен. Но имаше и бедни ученици, които не получаваха колети и нямаха пари да си купят нещо и аз споделях храната с тях. Една причина за лошата храна бяха евтините материали. Другата беше некадърността на готвача. А това беше неговата тъща. Балдъзата му беше нещо като декан, една грозна и неприятна жена. Жена му също се месеше в училищните дела. За щастие децата му бяха още малки и момичетата бяха с по-добър характер. Иначе с повече намеса би имало и повече проблеми. Неофициалният “декан” изпитваше особено удоволствие да ме огорчава откакто разбра, че нямам нито зъби, нито нокти. Има хора двуличници. Кеворк Месроб имаше четири лица. Той беше спечелил доверието на т.н. Демократическа партия, агитирайки за Арменското благотворително дружество, което се контролираше от тази партия, и получаваше субсидии от тях. Той беше добър син на Арменската църква. Беше написал една хубава история на Арменската църква и имаше благословията на арменските църковни дейци. Той беше се договорил с преподобни Ехман, глава на немската мисия. Беше обещал да има неделни следобедни служби от протестантски тип. Той получаваше и пари, и един учител по вероучение, който пък учеше арменски. Беше в добри отношения и с Ташнагистите, защото на неделните служби произнасяше националистични проповеди и празнуваше техните празници. Иначе беше способен човек. Отличен историк и много добър оратор, приятен събеседник. Той беше кадърен да управлява едно училище, ако би го правил по демократичен начин. Но така , след около шест години училището банкрутира. Той го остави на арменското общество в София. Те го поддържаха една година и то бе окончателно закрито. Кредиторът, един арменски адвокат, взе сградата. Това беше краят на една добра инициатива заради погрешното му осъществяване. Освен мен, още двама учители живееха в училището. Единият, за който вече споменах, беше Хайг Асадурян, завършил институт в Прага, ташнагист.
По-късно стана водач на по-националистичното крило и се свърза с немците. Когато Червената армия окупира България, той беше арестуван и изчезна. Бях го предупреждавал, че е тръгнал по грешен път, но той беше отишъл твърде далеч в своите планове. Той беше горд човек. Другият, Исак Кешишян, фанатичен протестант и протеже на Ехман, при който всичко беше фалшиво. Казваше, че е учил в семинария в Германия. Това не беше вярно. Той беше учил немски и теология при д-р Ехман във Варна. Бил е пратен в една фундаменталистка семинария, където са се дипломирали много пастори от България, но той са върнал преди края на първия семестър, защото нямал необходимото високо образование. Бил е шофьор в Близкоизточната помощ и знаеше малко английски. В България бил бръснар, докато го открил Ехман и правил големи планове за него. Беше пратен в колежа да учи арменски, защото беше турскоговорящ. По-късно беше успял да получи диплома от една “семинария” в Самоков, водена от двама пастори. Беше назначен за пастор на Арменската евангелска църква в Пловдив. Не успя да я развие и тя се разтури. Сега се занимава с търговия. Мисля, че намери истинската си професия. Разбира се, не обичах човек, който лъже наляво и надясно. Но аз бях по-толерантен, за разлика от Хайг, който един ден в мое присъствие го разобличи. Хайг беше агностик, но не атеист. Не обичаше много да чете, а много пишеше. Но той виждаше книгите, които чета и оцени тяхната стойност. И започна да проявява уважение към мен. Ходехме заедно на дълги разходки и дискутирахме философски въпроси. Кешишян виждаше това и завиждаше. Един ден бяхме в неговата стая и видяхме няколко книги на немски. Изглеждаха съвсем нови. Хайг разгледа някои от тях и се обърна към Кешишян: “Исаак, проклет да съм, ако си прочел някоя от тези книги”. Кешишян нищо не можа да отговори, Хайг беше прав. Но той ни намрази и се опитваше да ни стори зло. Започна да ни шпионира и да донася за нас на Кеворк Месроб. В отговор Хайг се отнасяше с него грубо и го разобличеваше. Реално той успя да навреди на мен. В София арменските протестанти нямаха пастор и търсеха такъв. Кешишян беше хвърлил око на това място. Аз бях достатъчно скромен да не мисля за него. Надявах се за някое място в провинцията, ако ми предложат. Междувременно двамата с Кешишян се редувахме през неделя. Той забелязал, че обществото ме харесва и чул слух, че се канят да ме поканят за пастор. Той знаеше слабото ми място. В началото, преди да подозирам бъдещите ни взаимоотношения, бях споделил с него, че някои химни в арменския сборник са твърде старомодни, консервативни и пр. Той беше го казал на д-р Ехман и много други хора. Без да знам това, в края на учебната година пожелах да поема някое пасторско място, като се има предвид, че в България има пет арменски протестантски общества с двама пастори, единият много стар. Но никоя от тях не се самоиздържаше, заплата трябваше да ми плаща германската мисия. Д-р Ехман ме извика във Варна за интервю. Първият му въпрос беше какво мисля за арменския сборник от химни. Разбрах, че Кешишян ме е издал. Отговорих уклончиво. Иначе се убеди, че съм религиозен. Прати ме в Русе да говоря с един протестант да видим дали може да се основе там църква. Човекът ме прие хладно. Стана ми обидно, че след като имаше съществуващи църкви без пастори, бях пратен в място, където раздори бяха осуетили опита за създаване на малка църква. Такива са впечатленията ми от д-р Ехман. Но той
ми каза нещо, което никога не забравих, защото е истина: “Дълго живях сред арменци. Дали ще станеш пастор или ще останеш учител, ще трябва да носиш тежък кръст.” Животът ми в колежа не беше особено приятен, но не беше лишен и от приятни моменти. Имах приятелството на Хайг, с когото можехме да си споделяме проблемите. Можех понякога да гостувам на годеницата си в Пловдив. Заедно отидохме в Русе, където живееше по-големият ù брат. Пишех си с приятели от колежа в Атина. В едно писмо бях споменал, че обичам да пея химните, които ми напомнят за нашето приятелство в училището, но на някои не знам думите. Прочели го в групата и всеки прати текста на своя или мой любим химн. Залепих ги в една тетрадка и така се получи един хубав сборник, който ползвам и до днес. Преди края на учебната година получих една от най-хубавите новини в живота си. Получих писмо от своя бивш учител мистър Марш, в което ми съобщаваше, че мога да постъпя в Богословския факултет на Йейлския университет. В Атина често ни посещаваха хора от това училище, пътуващи в Близкия изток. Някои дори престояваха да изнесат лекции. Мистър Марш беше писал на един от тях, д-р Динсмор, за мен и като резултат дойде възможността да замина за там. Така, една нерадостна година завърши, по божията благословия, с безгранична радост. Така се изпълняваха най-високите ми стремежи.
ГЪЛЪБ ИЛИ ВРАНА? Тръгнах за Америка от Шербург на 1 октомври 1931 на парахода Олимпия на линията Бяла звезда. След шест дни пристигнах на о-в Елиза. Рядко в живота ме е било толкова страх, както на това място. Приличаше ми на истински затвор, след като не съм бил в истински. Беше ме страх да не ме върнат, защото бях с паспорт на Нансен с валидност една година. Тези паспорти се издаваха от страните членки на Лигата на нациите на арменските и руските бежанци без гражданство. Бяха създадени по инициатива на известния пътешественик Фритьоф Нансен и носеха неговото име. След изтичане на срока страната, от която идвах, нямаше да ме приеме обратно. В същност никоя страна нямаше да ме приеме без разрешение на съответното министерство на тази страна, което беше дълъг и труден процес, освен ако имаш влиятелни приятели. След две седмици неизвестност бях освободен. Америка беше ме посрещнала много лошо. Но скоро това лошо впечатление започна да изчезва. Едва бях излязъл от оградата на лагера и са чудех накъде да тръгна, когато един млад мъж се доближи до мен. Попита ме къде искам да отида. Разбирайки неспособността ми да намеря пътя си в Ню Йорк, каза да го последвам. Той ме преведе през лабиринта на градските авенюта, като плащаше билетите ми за пътуване, настани ме във влака за Ню Хевън и ми каза сбогом. Дори не разбрах името на своя първи приятел в Америка. Това беше типична американска услужливост. Почти забравих за остров Елиза. Кадифените седалки във влака ме озадачиха. Да не би по погрешка да беше ме настанил в първа класа? Не, това беше третокласен вагон. Все пак
бях в Америка. Когато дойде кондуктора, извадих своя билет от джоба и му го подадох. Той го залепи на гърба на седалката пред мен. Взех го обратно и го прибрах в джоба, да не би някой да го вземе докато дремя. При следващата проверка кондукторът го залепи на същото място. Огледах се и забелязах, че на всички билетите са оставени пред тях. Тогава осъзнах, че въпреки многото шум за американските гангстери, често с пропагандна цел, американците като цяло са честни хора. В Близкия изток такова невнимание към билета е невъзможно. Веднъж, по времена пътуване от Драма за Солун, ми откраднаха билета. Пристигнах в Ню Хевън. Отново започнах да се чудя къде да вървя. Тогава видях в залата едно бюро с телефон и една жена седнала зад него. Имаше някаква емблема на У.М.С.А. и надпис, че се дава безплатна информация. Отидох при жената и помолих да ме упъти. Тя беше много любезна, вдигна телефона и след няколко разговора ми каза да почакам. След около двадесет минути пристигна кола да ме закара където беше необходимо. Това впечатляващо и ефективно гостоприемство ме изпълни с възхищение и любов към Америка. Тази година Богословският факултет беше във временни сгради. Старите бяха разрушени и строяха нови. Но дори тези временни сгради ми изглеждаха внушителни. А новите сгради на библиотеката, факултета по право и др. ме изпълваха със страхопочитание. Йейл заслужаваше славата си. Какво великолепие, какво богатство! Още на парахода някой беше ми казал: “Ню Хевън е малък град. Ако махнеш университетските сгради, нищо не остава”. Мисля, че не беше преувеличил. Постепенно започнах да добивам и отрицателни впечатления. Беше неизбежно. Да гледаш една страна отблизо е като да гледаш една картина от много малко разстояние – виждаш разни петна боя, драскотини и пр. Трябва да си малко по-далеч, за да видиш красотата. От друга страна икономическото ми положение не позволяваше да бъда особен оптимист, а песимистът е склонен да вижда повече грозотата в живота и да го преувеличава. Нямах още приятели и въпреки че бях бездомен бежанец, без родина, чувствах носталгия. Първото, което съм записал в дневника си, започнат тогава, го обяснява: “14 ноември 1931. О, боже, няма нито един арменец с когото да разменя няколко думи на арменски. Понякога чета Библията на класически арменски, но това не ми е достатъчно. Трябва да говоря сам със себе си. Понякога ми се струва, че съвсем ще забравя езика, преди да напусна. Каква пещ за претопяване е тази страна. Каквото попадне в нея за кратко време губи своята идентичност. Има и арменци по произход, които или не знаят арменски, или не искат да го използват. Само веднъж чух две млади жени да говорят арменски. Бях толкова щастлив да ги слушам. Ако не бяха млади жени, щях да ги заговоря.” Когато пристигнах в Ню Хевън, имах само 15 долара. Някой каза, че са достатъчни за седмица, максимум две. Аз разтегнах срока до месец. Отпуснатата ми стипендия покриваше само учебната такса. За храна и други разноски трябваше да се оправям сам. Заедно с други студенти и аз дадох името си в специално бюро за осигуряване на някаква работа. След около две седмици ми предложиха работа като мияч на чинии в малък ресторант. Отидох там с намерението да работя скромно и добросъвестно. Подтискайки отвращението си, близо два часа мих чинии, те нямаха свършване. Жената,
която ме командваше, беше несимпатична и дори гадна. Докато си заработя храната, не бе ми останал никакъв апетит. Повече не отидох, надявайки се на по-добра работа. Тогава получих предложение от един професор. Да спя в дома му. Рано сутрин да паля печките и камините. В свободното си време да съм на разположение, когато жена му излезе някъде, да гледам децата. Особено вечер. Отидох при декана Вайгел. Казах му, че ако трябва да остана в Йейл вършейки такива работи, идването ми чак в Америка не се оправдава. Аз не бях дошъл за диплома или титла, а да уча колкото може повече. Деканът отговори кратко и делово. Той прояви разбиране към моите съображения. Заяви, че ще се разпореди да уредят въпроса поне за тази година, като стипендията се удвои. Така получих допълнителни 150 долара, с които трябваше да посрещна всичките си нужди. Бях много благодарен на декана, когото много уважавам. Понякога бях канен от различни младежки организации да говоря по арменския въпрос. Но рядко ми плащаха. Дали не го заслужавах, дали заради депресията. А каквото получавах, давах за благотворителни цели. Знаех едно момче от приюта, който беше много болен в Солун. Като благодарност към Господ, че ме е измъкнал от подобна участ и ми предостави такава възможност да уча, пращах част от сумите на това момче, макар че не сме били лични приятели. Чрез годеницата си научих и за едно момче от колежа на Месроб, който има само майка и е болно от туберкулоза. Пращах и на него. Давах за благотворителни цели в САЩ и дори в Китай. Правех го, защото говорех за героизма и страданията на арменците. В тяхна памет давах парите за други страдащи. Носталгията и постоянното безпаричие ме правеха по-критичен към Америка, но никога не съм достигал до цинизма на други критици. Мнението ми за американските студенти не е особено добро, макар че съм чувал и по-язвителни изказвания. Пасторът на арменската евангелска църква в Солун преподобни Ерамян беше казал веднъж: “Американците знаят една полза или идея – момичета”. Той естествено преувеличаваше, но и аз бях под впечатлението, че американските младежи прекалено много търсят сексуални удоволствия. Изглеждаха ми много повърхности в религията и незрели в политиката. Те знаеха толкова малко история, и древна, и съвременна. За тях светът беше Америка, за разлика от англичаните, например. Но вината не е само тяхна. А тази незрялост, това неосъзнаване, че светът е един, неразбирането за взаимосвързаността на различните народи и държави коства живота на милиони хора в двете световни войни. Друго би било, ако агресорите от самото начало знаеха, че ще се изправят срещу САЩ. Да се надяваме, че няма вече да повторят тази грешка. Защото когато смяташ, че си неутрален, всъщност поддържаш агресора. А агресора със сигурност е неправия, защото хората прибягват към насилие тогава, когато усещат своята неправота или неразумност. Но ми беше много трудно да обясня това на моите състуденти. Но съм бил въздържан в осъждането им. В някои от тях виждах бъдещи професори с големи имена, докато аз щях да бъда един неизвестен учител или пастор в някой тъмен ъгъл на света.
Но не може да се отрече тяхната готовност и възможност за приятелство и помощ. Имах доста приятелски връзки, една-две от които останаха трайни и може би вечни. Но за това по-късно. Една от злините, която поразява чужденците с нейната несправедливост и неразумност, е расовата дискриминация. Имаше един студент от Цейлон, Ръсел Хиат, с тъмна кожа. С него бяхме големи приятели. Бяхме в съседни стаи. Втората година той се дипломира, а аз бях в една стая с друг студент от Цейлон Хилтон Тренебол. Веднъж отидохме заедно в една бръснарница да се подстрижем. След като ме обслужи, бръснарят отказа да подстриже него. Впечатли ме спокойствието и достойнството, с което той посрещна това унизително положение. Кой беше по-голям пред Бог, белия бръснар-красавец или скромното мургаво момче? Аз не мога да понасям джазова музика. Тя е прекалено еротична и немузикална за мен. Една причина може би е, че не зная да танцувам. Обичам арменска, славянска, немска, италианска, испанска, унгарска, френска музика. Но мразя типичната американска и английска музика. Веднъж от любопитство отидох на една танцова забава, организирана от едно християнско общество. Залата беше изпълнена от ужасен джаз. Не можах да го понеса. Порази ме и ниския стандарт на прожектираните филми. Втората година открих, че и други американски студенти споделят подобно чувство и те предпочитат чужди, например немски филми. В дневника съм записал: “16 април 1932. Струва ми се, че в тази страна киното установява моралните идеали на хората. Законите, приети в конгреса могат да останат на хартия, ако героите на филмите не ги спазват. Църква и държава са изгубили контрол над хората. На един ходещ на черква се падат двадесет, които ходят на кино. Кината работят всеки ден, ден и нощ и се възприемат от всеки, дори идиоти могат да възприемат нещо. Киното е евтино, има действие и е привлекателно.” Колкото и да изглежда чудно, но след като видях американското християнство, започнах да се отчайвам от силата му да спаси човечеството и започнах да харесвам комунизма. Ето няколко свидетелства от дневника ми: ”16 ноември 1931. Днес един семинарист дойде и говори пред група студенти за ужасната експлоатация на миньорите в Кентъки. Те са стачкували с искане на по-високи надници, имало е кръвопролития и сега миньорите гладуват, а водачите са съдени като криминални престъпници. Местните пастори са не само безразлични, а обратно, поддържат собствениците. Държавата бездруго е с тях и миньорите са сами. Какъв беше резултатът от апела? Той беше аплодиран. Щяха да бъдат пратени няколко долара на миньорите, но нищо съществено за подобряване положението им. Нека комунизмът завладее света. Само той може да спаси работническата класа от хватката на паразитиращите господарикапиталисти. Нека той дойде и разруши нашето лицемерно християнство. Исус няма да умре, духа му ще продължава да живее, защото в комунизма има повече от християнството, отколкото в модерната църква. Една нова и поистинска църква ще се роди, Исус ще възкръсне, църквата ще бъде построена наново върху един по-справедлив икономически ред.” “23 ноември 1931. Сега съм доста привлечен от комунизма. Но не мога да се съглася с неприемането от тях на понятието за грях. Разбира
се, че и в Съветската страна има грешници, които могат да бъдат спасени само чрез Исус Христос.” “9 април 1932. По много причини искам да видя победата на комунизма. Ако не биха ме отхвърляли заради религиозните си убеждения, бих желал да отида и живея в Съветска Армения. В момента това, което не мога да си обясня е, как хора, посветени на благополучието на масите могат да са жестоки към индивидуалните опоненти? Как може да се обичат хората и същевременно до такава степен да се мразят враговете? Как може да се заповядва разстрелването на хора и да се твърди, че е за доброто на други хора? Необходимо ли е за щастието на експлоатираните да се избиват експлоататорите? Разбирам, че ако пощадиш своя враг той може да застане на пътя ти. Но считам за богохулно да мисля, че Исус би одобрил някога методите на комунистите. И тук пътищата ни се разделят. Аз ще следвам Христа. Признавайки, че има много добро в комунизма, не желая да ги следвам там, където противоречат на духа на Христос.” “1 юни 1933. Безгранична е божията милост. Някой ден пак ще можем да се върнем в милата си родина Армения. Царска Русия не можеше да бъде наша спасителка, но Съветска Русия ще отвори вратите си за всички арменци.” Въпреки благоразположението ми към комунизма, което се дължеше от една страна на това, че всички държави пренебрегнаха арменския въпрос, и от друга, защото християнството в Америка ми изглеждаше твърде безсъдържателно, не можех да не призная и някои плодове на християнството там, които рядко се срещат другаде. Бях впечатлен от американското гостоприемство. Колкото пъти отидех в черквата, където моя приятел Ръсел Хиат водеше неделно училище, толкова пъти бях канен на обяд или от пастора, или от семейство Тод, активни членове на църквата. По нататък трябва да кажа повече за тези хора, чието приятелство преминава границите на общоприетото. Помня и това, че по време на коледните празници някои богати хора даваха целодневни приеми на студентите, които са останали в университета. Не ми е известно някъде другаде по света богатите да се държат по този начин. Самото съществуване на такива красиви университетски сгради, почти всички частни дарения, показваше, че има и едно плодотворно християнство. Наближаваше лятната ваканция и започнах да се чудя къде да я прекарам. Бях в САЩ в години на депресия, когато безработицата беше достигнала 13 милиона. Студентите американци един по един си намериха работа. Един ден видях едно съобщение, подписано от проф. Дейвис, че както обикновено ще прати 25 студенти от Богословския факултет в автомобилните заводи на Форд в Детройт. Аз кандидатствах, но след няколко дена открих, че съм отхвърлен. Отидох при професора за обяснение. Той каза, че целта му е студентите да се запознаят с условията на работа, самите те да работят при тези условия и добият лични впечатления, за да помагат за подобрението им. Един чужденец като мен не беше полезен за каузата. Той не се интересуваше от съдбата на един индивид. Каза “съжалявам”, което означаваше “не ме интересува”, и аз си тръгнах. Няколко дена по-късно един от избраните дойде да ми каже, че си намерил по-добра работа и мога да замина вместо него. Още няколко души се
отказаха и накрая проф. Дейвис се съгласи да отида. Така избегнах гладуването. Докато се чудех с какви средства ще пътувам до Детройт, дойде един приятел да ми каже, че петима са решили да купят за целта един автомобил на старо, дали ще се присъединя? Разбира се, приех. Мисля, че колата беше купена за 35 долара, цената на един ръчен часовник. Всички освен мен можеха да я карат и те се редуваха по пътя. Колата имаше добър вид, но често трябваше да му се налива вода. Пътувайки ден и нощ, спейки в колата, стигнахме Детройт. Там продадоха колата за 15 долара и пътуването излезе почти безплатно, докато билета до там с влак или автобус струваше към 30 долара. Настаних се в хотел на Християнската младежка асоциaция YMCA. След няколко дена започнахме работа във фабриките на Хенри Форд. Ето как съм описал впечатленията си от условията на работа: “28 юни 1932, Детройт. От две седмици съм в Детройт и работя във фабриката на всемогъщия Форд. Плащат ми по шест долара дневно, от които поне един отива за храна. Такава тежка работа изисква силна храна. Всеки ден плътни осем часа, дълги като вечността, тичаме да сме в крак с машините. Дори ако имаш възможност да спреш малко да си починеш, не трябва да го правиш, трябва да продължиш да тичаш бързо. Хората са измислили машините, тези грамадни стоманени чудовища, половин миля дълги всяка, този океан от машини, и сега е техен слуга. Тук господари са машините. Наистина тежка работа. Мнозина работят с нежелание, но другаде няма работа, а Форд плаща добре. Осемдесет хиляди работници работят ден и нощ при най-ниска надница шест долара. Всеки ден виждаме хиляди безработни да се въртят около канцеларията, където наемат работници. Там постоянно дежурят полицаи. Ако не беше уредено от проф. Дейвис, никога не бих влязъл във фабриката.” Само един човек, директорът на училището на Форд, знаеше кои сме и бяхме постъпили с негово съдействие. Но имаше дни на страхотни уволнения. Безцеремонните и ефикасно действащи надзиратели не можеха да не забележат, че някои от нас сме доста несръчни в работата. И се озовахме сред изгонените. Докато се уреди пак да се върнем, минаха две седмици. След това в нашия отдел имаше дълъг престой поради пренастройка. Така успях да работя само 49 дена. Трябваше да платя по четири долара на седмица за хотела, както и за храната си. Накрая купих по един ръчен часовник за себе си и годеницата си и едва ми останаха пари за връщане. В Детройт видях три явления, които са позор за щатите. Видях безработните и бездомните да спят в парковете, завили се с вестници. Тази гледка ме плашеше. Имах чувството, като че всеки ден мога да попадна между тях. Слава богу, не попаднах, но този страх е достатъчен за цял живот. В Ориента, ако човек загуби работата си, има сто други възможности да си осигури съществуването. Може да продава лимонада или семки по улиците и пак ще преживее. В Америка, когато някой падне, наистина пропада. Истински просперитет и истинска мизерия съществуват редом. Тежко му на който падне. Другият позор на американските градове са бордеите. Един ден добих кураж и влязох в един с намерението да обикалям и гледам. След първите десетина минути бях шокиран, коленете ми се разтрепериха. От една отворена врата една негърка, седнала неприлично, ми отправи покана. Минавах през места, където чувствах, че мога да бъда ограбен, без някой да ме защити.
Промених си намеренията и тръгнах перпендикулярно към най-близкия булевард, където беше друг свят. Мизерията в един бордей е невъобразима и ужасна. Такова нещо не може да се види в Близкия изток. Бях ужасен. Третият позор бяха фарсовите (бурлеска) театри. В Детройт посетих такива театри. В дневника си съм описал впечатленията си от първото ми посещение, които ми е неудобно да цитирам. Бях решил никога повече да не стъпя на такова място. “6 август 1932, Детройт. Въпреки че бях се зарекъл, за трети път отидох на театър бурлеска. Първия път ме водеше любопитството. Втори път отидох, когато бях уволнен, бях отчаян и имах нужда поне за няколко часа да забравя положението си. Сега, слава богу, пак съм на работа и се чувствам добре. Днес пак отидох по неясни причини. Може би пак от любопитство. Чувствам такава самота, че търся начин да убия времето. Но този път отвращението ми е окончателно. Едва изтраях петнадесет минути. Всичко беше отвратително, актьорите, танцьорите, публиката и аз сред тях. Мислех си, в какво противоречие изпадам, смятайки себе си ученик на Исус и седейки в това мръсно място. Как щях да гледам годеницата си, след като гледам тези полуголи безсрамни жени и сцени. . .” Но Америка е страна на остри контрасти, красивото и грозното съществуват едно до друго и взаимно се търпят. Американците изглежда харесват това положение. В Ню Хевън имаше класически театър. Гледах няколко постановки, които ми доставиха голямо удоволствие. Накрая в Ню Йорк слушах в Метрополитен операта Парсивал. Да, аз видях и красивата Америка. Йейлският университет и неговия Богословски факултет бяха от красивите картини. Но и грозните сцени също силно впечатляват. Защо трябва да ги има? Бях стигнал близо до едно от великите чудеса на природата, Ниагарския водопад, за съжаление не ми стигнаха парите да стигна до него. Втората година работех в стола на факултета по три часа дневно и се хранех безплатно три пъти на ден. Проблем бяха неделните дни, когато столът не работеше, защото другите работеха в неделни училища или черкви и се хранеха там. Аз нямах подобна ангажираност. Ако бях поканен от добрите ми приятели семейство Тод, поне обядвах, иначе почти гладувах. Това бяха неприятни моменти, но вече почти съм ги забравил за сметка на хубавото на Америка. През великденската ваканция ходих до Бостън на гости на една група приятели от приюта и Анатолия колеж, които следваха инженерство в Североизточния университет. Намерих ги да живеят в мизерни стаи на улица Батавия, която имаше лоша репутация. Някои вече бяха завършили следването си, други още учеха. Моя приятел Саркис беше се дипломирал с високи отличия. Само той имаше някаква работа, подходяща за инженер-химик. Другите работеха в ресторанти, миеха чинии, за да преживеят. Те бяха съвсем огорчени. Използваха груб език, бяха станали фанатични комунисти. По-късно всички заминаха за Съветска Армения. Нямам директна връзка с тях, но чух, че съжаляват за това. Като комунисти те не се интересуваха от религията, въпреки че някои от тях бяха синове или внуци на пастори. Поспорихме малко. Но те бяха учтиви към мен, постараха се да направят престоя ми възможно най-приятен. Учудващо, те посещаваха проповедите на д-р Холмс, който като либерален проповедник не получаваше място в черквите и използваше един киносалон. Онази неделя той говори за Карл Маркс. Моите приятели не бяха съгласни с някои неща и шумно
се намесваха и възразяваха. Изглежда това беше и целта на тяхното ходене там. В една редовна черква това не можеше да става. Едно от нещата, които ми липсваха в Йейл, бяха близките отношения между учители и ученици. В Атина,например, живеехме като членове на едно голямо семейство. Но постепенно свикнах с това. Осъзнах, че в една институция като Богословския факултет е трудно да съществуват подобни отношения. Критичното ми отношение към професорите постепенно изчезна и започнах да виждам у повечето от тях голям ум и добър характер. Естествено, опознах повече тези, с които най-много контактувах. Най-много съм се възхищавал на преподобни Браун. В дневника си съм отбелязал всяка негова беседа или проповед и всеки път съм го сравнявал с древните пророци: “17 януари 1932. Днес преп. Браун ни изнесе проповед в университетския параклис. Този човек е пророк, един втори Йеремия. Той има дълбока вяра, знае как да отдели доброто от злото и има кураж. Преди да напусна страната, бих искал да говоря с него, да изразя своите чувства към него и да го помоля за една снимка да я сложа в стаята си.” Много харесвах и уважавах и преп. Вайгел, един благороден човек. Едно от най-големите удовлетворения за мен беше, че бях високо оценен от човек като проф. Д. Макинтош. “3 май 1933. Днес имах разговор с проф. Макинтош. Той харесал моя тезис и иска да го прати в едно списание. За съжаление то е доста дълго, освен това списанието не желае да печати материали от студенти. Независимо дали ще го публикуват, аз съм благодарен, че той го одобрява. Каза ми, че в него има нещо свежо, което му допаднало. Посъветва ме и след като се върна да продължа да пиша, и то на английски. Боже, колко съм удовлетворен от неговото одобрение.” Той ме покани на обяд в неделя. Вероятно ще се заинтересува от моето минало, веднъж спомена за такъв интерес. В своята книга “Теологията като емпирично познание” той изразява симпатия към арменците.” “8 май 1933. Вчера гостувах на проф. и мисис Макинтош. И двамата бяха много мили. Останах повече от четири часа и те през цялото време ме разпитваха. Интересуваха се от миналото и настоящето на арменците. Разказах им накратко и моята история. Тъжното за мен беше, че няколко пъти ме попитаха дали не бих искал да преподавам философия или богословие в някое американско училище. Защото за това трябваше да остана и уча още две години. Напразно ме измъчваха. Боже, каква борба в душата ми! Какво високо мнение имат за мен. Може би наистина бих могъл да стана професор в някой колеж. Какво ме очаква в България? Страдания. Но как мога да остана тук и да се наричам християнин? Как по-нататък да се моля искрено? Невъзможно! Моето предимство сега е в искрената вяра в Бог и готовността ми да страдам за него. Как мога да се отрека от източника на своя идеализъм?” Накрая проф. Макинтош се съгласи, че изборът ми е правилен и ме подкрепи. Но отново ме съветваше повече да чета и да пиша книги.” Висока оценка получих и от проф. Смит. “26 май 1932. Днес имахме дискусия с проф. Смит. После в библиотеката той ме хвана за рамото и ми каза: “Допада ми способността ти да дискутираш. Бих искал всяка година да си в моя клас. Ти влагаш в
обсъждането сърцето и ума си.” Одобрението му ме изненада и зарадва. Колко съм щастлив от това!” Високо ценя и проф. и мисис Туиди, много добри хора, проф. Лукок, като най-добър проповедник в училището, проф. Бейнтон, един от най-светлите и остри умове, проф. Калоун, дълбок мислител. И много други. Имам лоши чувства само към проф. Браун, който си отмъсти за това, че спорех с него. Завърших Богословския факултет за две години, защото ми признаха обучението в Духовното училище в Атина. С наближаването края на следването се усилваше борбата в мен. Да се върна в България или да остана в САЩ? Какъв да бъда, като враната на Ной или като неговия гълъб? Бях чел един разказ с такова заглавие, който силно ме беше впечатлил. Критичното ми отношение към Америка постепенно изчезваше. Бях започнал да я обичам все повече. “6 януари 1933. С наближаване деня на отпътуване една дълбока тъга изпълва душата ми. Вярно е, че все още съм зле финансово. Но обичам тази страна, Йейлския университет, учението, учителите ми, възможността за постоянно умствено израстване. Като си представя, че след шест месеца всичко това ще остане един сън, ще живея в една тъмна страна, сред необразовани хора!” В началото на май след един разговор с проф. Макинтош съм описал в дневника си подробно причините, заради които трябваше да се върна. Накрая съм написал: “О, Боже, помогни ми да не стана враната на Ной!” Главната причина да се върна беше, че не можех да забравя страданията на своите хора. Чувствах се длъжен да служа на останалите от моя народ. За какво друго Бог беше спасил моя живот? “6 август 1932. Аз живея за своя изтребван народ, чиито страдания съм споделял. И мога да кажа “Аз съм част от арменския народ.” С това чувство Исус направлява душата ми. Трябва да изпълня волята му. Горко ми, ако не послушам Неговия глас!” “2 май 1933. Днес разказвах за нещастието на арменците. На слушателят му беше трудно да повярва. Колко жалък трябва да съм, за да пренебрегна своя страдащ народ, да не посветя живота си за неговото просвещаване и издигане.” В дневника си имам още много записи в този дух. Вместо тях предлагам една извадка от едно свое писмо до моя бивш учител проф. Пай, което той цитира в своя публикация. В нея той обсъжда човешката природа. Прогресът не върви гладко. Единственият начин за успех е да се остави място за страданията дължащи се на конфронтацията на човешките способности с негативизма и да се гледа напред с надежда, вместо объркано назад. Той пише: “… Има малък прогрес в човешката природа. Достигнато е малко повисоко ниво в разбирането какво би трябвало да значи справедливост и щастлив живот сред другите хора. Има известна промяна към очакване, че виковете касаещи това ще бъдат чути не само на небето, но и тук на земята. За да не бъде оставено това настрана като наивен идеализъм, искам да завърша тази глава с цитат от един друг от моите ученици. Оставен сирак от турските жестокости близо до Сивас, той по-късно се спасява. Брат му не успява. След приключване на образованието си в Близкия Изток, той дойде в Съединените Щати да продължи образованието си в Йейл, откъдето ми писа. Впоследствие той се завърна в Близкия Изток и стана директор на едно от
важните национални училища там. С опит в училището на страданията и съответната интерпретация на живота му дават силна опора за един свят, в който страдание и цел се сливат. Той пише: “…Обичам моя народ повече от някакви църковни интереси. И обичайки един страдащ народ, да му служа за неговото щастие и израстване е мой религиозен повик. Смятам да се върна на Балканите. Бъдещето ми е все толкова неясно. Но куражът ми е голям. Миналите тежки преживявания и контрастиращите им получени привилегии ми дадоха такава силна вяра в съществуването на добро провидение, че се отказах да се тревожа за бъдещето си. Моята задача е да поддържам истината, каквато аз я разбирам. Аз съм се помолил на Господ да ми прехвърли част от страданията на хората, които обичам, но на които не мога да помогна, включително на брат ми в Турция. Така, в радост или скръб, се надявам с божията помощ да остана непоколебим. Има много да се прави и аз го знам. И знам, че ако Бог ми даде достатъчно здраве и вяра, мога да отговоря на поне част от тези потребности. Така че съм щастлив дори в неизвестността.” Когато критичният ден за напускане на Америка дойде, бях сам в своята вътрешна борба. Защото добрият ми приятел Ръсел Хият , след като специално беше дошъл за моето дипломиране и да се сбогуваме, трябваше по някакви причини бързо да се върне. Ето как съм описал последните си часове в дневника: “22 юни 1933, Ню Хевън. Невъзможно ми е да опиша чувствата, които изпитах снощи, когато влязох в своята самотна стая. Исках да плача, това би ме облекчило, но се срамувах от себе си. Цяла нощ не можах да спя. Найтрагичният момент беше, когато трябваше да напусна стаята. Исках да коленича до леглото и бюрото си и да се моля. Понечих да го направя, но осъзнах, че колкото повече се бавя, толкова по-слаб се чувствам, трябваше рязко да се откъсна. Последен поглед към вратата и бях на улицата. Няколко пъти трябваше да спирам и гледам сградите и околността. Не можех да откъсна погледа си. С тъжни стъпки преминах по улиците. Чувствах как всяка крачка ме отдалечава от средата, с която бяха свързани толкова сладки спомени. Вече бях забравил всичко неприятно. Нося в себе си само добри спомени.” Беше ми трудно, но успях да стана ноевия гълъб, а не врана.
ЧАСТ ПЕТА
В ИМЕТО НА ХРИСТА , В СЛУЖБА НА СВОЯ НАРОД
СИЛНО ВИНО ЗА СЛАБИ СТОМАСИ Пристигнах в Пловдив през юли 1933 г. Нямах никакви приятели или познати, освен годеницата ми. Ако бях заминал в друга страна, пак нямаше да имам роднини, защото имам само двама братовчеди на света (братовчед във Франция и братовчедка в Армения). Но в Сирия, Гърция или Египет може би щях да срещна приятели. В България бях съвсем сам и не знаех български език. Бях дошъл най-вече заради годеницата си. Арменците навсякъде са еднакви за мен. Тук поне тя беше сред роднините си и в родината си. А след шест години любов не можех да я изоставя. Годеницата ми Кина Илиева по това време беше секретарка на мисионера мистър В. Купър, който инспектираше всички неделни училища към българските евангелски църкви и осигуряваше материали за тях. Тя беше негова дясна ръка, както и на неговия наследник Васил Фурнаджиев, докато поради липса на фондове работата бе преустановена. Временно бях гост в мисионерската къща докато се оженим и създадем свой дом. На 31 юли, неделя, се оженихме в Евангелската черква. Бяха дошли майка ù, братята ù със техните семейства и много нейни приятели, които помогнаха да се получи една чудесна церемония. И за нас започна един нов живот. Бях назначен за директор на Арменското национално училище в Пловдив. Отначало не бях съгласен с този пост, стигаше ми да съм само учител. Но настоятелството толкова се нуждаеше от подходящ човек за директор, че заради образованието ми настояха. Приех при условие, че някои учители ще ми помагат, аз не знаех дори езика на тази страна. Така аз поех отговорността за едно училище с около 800 ученици, от забавачница до седми клас, или прогимназия по приетата в България образователна система. Веднъж няколко приятели от Америка, които бяха посетили няколко места в Близкия изток, дойдоха на гости и видяха децата на двора през междучасие. Единият каза: “Никога не съм виждал толкова много арменци на едно място.” Действително, нямаше друг град на Балканите с такова училище. Всички останали училища заедно едва ли имат толкова деца. Всички тези деца учеха в четири отделни сгради, доста отдалечени една от друга. Сградите бяха много стари и една от тях толкова нехигиенична, че там никога не водехме инспектори. За тази голяма маса деца имаше 20 учители, някои от тях гостуващи. Така, отговорността за дисциплината падаше върху около 15 учители и един директор. Арменската общност е конгломерат от бежанци от всички краища на Турция плюс малко местни. Осемдесет процента от учениците бяха от бедни семейства. На много от тях и двамата родители работеха и през деня децата се оставяха без грижи. Ориенталските улици все още дават възможност децата да се събират и играят заедно и повечето прекарваха голяма част от времето си по улиците. С такива деца естествено е по-трудно да се работи. Но не се оплаквам от децата, Бог да ги благослови, те са невинни палавници. А и с годините този вид затруднения намаляха. Истинските ми затруднения идват от родители, учители и настоятели.
Още първите месеци учителите насочиха вниманието ми към едно особено непослушно момче, Дикарло. Опитах всичко, което знаех, но той не се поправяше. Реших да видя условията, в които живее и посетих дома му. Имаше майка и по-голям брат. Говорих с майката, тя беше нервна, но сякаш слушаше съветите ми. На другия ден един от местните български вестници писа, че директора на Арменското училище посетил дома на един ученик и нападнал майката с обидни думи и дори се опитал да я бие. Пишещият призоваваше за намеса на училищния инспектор. Един от настоятелите дойде със статията. Обясних случилото се. Настоятелството проведе съвещание и те също посетиха майката. Резултатът беше, че на другия ден друг български вестник публикува опровержение, подписано от жената. Междувременно и инспекторът бе дошъл в училището и разпитал учителите що за човек съм. Случаят, разбира се приключи, но и клеветниците останаха ненаказани. Друг път узнах за някои сексуални отклонения сред по-големи ученици. Разбрах, че те имат нужда от просвета и на тази тема. В определен ден разделих големите момчета и момичета. Аз поех момчетата, а жена ми момичетата и обсъдихме въпросите на сексуалния живот. След два дена председателят на настоятелството д-р Фестликян дойде да ме пита какво съм говорил на децата. Обясних му. Той ми каза, че е тръгнал слух за ужасни неща, които сме извършили. Учили сме учениците подробностите на сексуалните отношения. Посъветва ме никога вече да не говоря по такива деликатни въпроси. Според законите на страната, въпреки че училищата на различните националности си имаха директори, учителите трябваше всяка година да бъдат преназначавани от настоятелствата с одобрението на министерството. Същото беше и за частните училища. За разлика от държавните, където редовните учители имат постоянно назначение. Настоятелствата се избираха от съответната малцинствена общност веднъж на три години. Това ставаше изцяло политически въпрос и се решаваше от партийните вождове. А настоятелствата с удоволствие демонстрираха своята власт. Те държаха учителите в покорство и зависимост. Те не се колебаеха да отстранят някой кадърен учител и да го заменят с някой ниско образован. От двадесетте учители ежегодно поне 4-5 учителствуваха с основно образование. Винаги съм се борил с това, но партийните интереси в крайна сметка надделяваха. Като политически орган настоятелствата бяха много груби и арогантни. Законът от 1938 г. изискваше секретари на настоятелствата да бъдат директорите на училищата. Това ми даде по-големи възможности, но мразех съвещанията. Най-нетърпимото бяха ниските заплати. Настоятелствата нехаеха за това. Без това сред държавните служители учителите бяха сред найнископлатените. Нашите настоятелства се грижеха да получаваме още помалко. Дежурният отговор беше: “На който не му харесва, да отиде на друго място.” Но в една страна с едва около 25000 арменци, разпръснати в няколко града, свободните места бяха рядкост. И ние трябваше да търпим своя жребий. След женитбата ми първите две-три години жена ми също работеше, макар и непълно ангажирана, и нямайки още деца, свързвахме двата края.
Знаехме, че работата на жена ми е несигурна. Трябваше да се намери някакъв друг източник на допълнителни приходи. Знаех, че хора с много помалко познания от моите дават частни уроци по английски. Но се въздържах да го правя, защото считах за свой дълг да посветя всичкото си време за училището. Нищо, че обществото не правеше нужното за мен, аз исках да направя максималното. Все пак се отзовах на една обява на един евреин. Но се оказа, че изискванията му са твърде високи дори за един възпитаник на Йейл. Разбрах също, че желаещите уроци са или просто хора с много пари, или с твърде високи изисквания и поне временно желанието ми изчезна. И тогава, на 15 ноември 1937 г. се роди дъщеря ни Ани (Ахавни). Дошла по-късно, тя получи и повече любов. Аз и дотогава обичах децата, толкова повече обичах собственото си дете. Започнах дневник за нея, в който описвах всички по-важни за нея събития. Две години по-късно направих една дървена къщичка за куклите, каквато няма друга в града, може би и в страната. Но едно дете отваря наложителни нови разходи. Как да се справим? Преди години един, който ме убеждаваше да се оженя рано, на тревогата ми за осигуряване на сносен живот, особено след раждането на деца, отговори: “Всяко дете, по божия милост, идва със своя късмет. С раждането на детето Господ дава и някоя нова възможност за издръжка.” Това стана и с нас. Няколко дни след раждането на дъщеря ми един евреин, директор на тютюнева фабрика, пожела да взима уроци по английски от мен. Беше минал средна възраст, интелигентен. Беше сменил няколко учители, сега искаше някой, с който да учи по новите американски методи. Един ден ходехме на разходка и говорехме на английски, друг ден четяхме от драмите на Ибсен, с които разполагах. И на двамата ни беше приятно и се сприятелихме. А след два месеца имах толкова искания за уроци, че бях принуден да върна някои. Оттогава до окупацията на България от немците, когато особено евреите вече ги беше страх да учат английски, имах значително количество ученици и можех да осигуря един сносен живот. След 1944-та уроците ми отново намаляха. Но казаното от онзи приятел отново се сбъдна. С раждането на сина ми Хорен Бог откри друго средство за помощ. Американските ни приятели се отзоваха да ни окажат помощ. Но за това по-късно. В работата ми най-много неприятности ми създаваха учители от и извън училището. Изобщо най-много бях притесняван от интелигенцията. Първи се заядоха с мен водачите на Арменски революционен съюз (ташнагистите). Възникнала като почти социалистическа, управлявала известно време модерна Армения, сега членовете ù бяха шовинисти и така ожесточени срещу болшевиките, че заставаха срещу всеки, който симпатизира на Съветска Армения. Освен това, известно време бяха имали контрол над училището и бяха вкарали свои протежета като учители. Сега превес бяха взели съперниците. Тяхна слабост беше, че нямаха квалифицирани учители, но моето идване засили позициите им. И първите ме намразиха. Още повече, че аз не криех убежденията си. Бях против шовинизъм, фанатизъм, милитаризъм и симпатизирах на Съветска Армения независимо от режима там. Отначало социалдемократите бяха против мен. Те издаваха вестник Балканска преса, чийто редактор беше директорът на училището в София. А аз пишех във вестник Фар на демократите, които бяха се отцепили от социалдемократите и двете партии враждуваха. След това престанах да публикувам във Фар, защото редакторът му беше шовинист и консервативен и защото преди моето идване той е бил две
години директор на училището и се опитваше да ме дискредитира и заеме мястото ми. Правеше го дори докато пишех във вестника му. А между другото арменските вестници не плащаха хонорари за публикуваните статии. Той имаше двама помощници. Тюфекчиян, който също е бил директор на училището и също се чувстваше изместен, и по-късно Асарлъкян, негов приятел, който по-късно се опитваше (и успява – б.пр.) да заеме мястото ми. Но за това по-късно. Пастор Кешишян, който не ме харесваше още от колежа на Месроб, се боеше от влиянието ми сред протестантите и с готовност се присъедини към враговете ми в Арменското благотворително дружество, което известно време се месеше в училищните дела, защото даваше някакви субсидии. Свещениците на католическата черква и училище бяха против мен, защото бях протестант и накърнявах интересите им. Православните свещеници бяха против мен, защото и те са националисти, защото зетят на един от тях също е бил директор на училището и защото имах жена българка. Хрант Храхан ме мразеше, защото преди идването ми той е бил смятан за най-добрия публицист от симпатизиращите на Съветска Русия, аз го засенчих. Комунистите не ме обичаха, защото бях християнин. Богатите не ме обичаха, защото се съюзих с комунистите за изпращане помощ за Армения. Широката общественост беше или неутрална, или ми симпатизираше, но нямаше кой публично да изрази одобрение. Шовинистите не можеха да ми простят, че не проповядвах безгранична отмъстителност към турците. Един ден един ме попита: “Представи си, че едно турско момче е паднало в ров и твоите ученици го видят. Какво ще ги посъветваш да направят?” Отговорих, да отидат и да го извадят. “Ако бях настоятел, не бих те държал в училището и 24 часа” – отговори той. Г. Канигян, човекът, който ме беше измъчвал в Едипсус, беше станал главен инспектор на всички арменски училища в Гърция и България, които получават помощ от Арменското благотворително дружество и дойде в Пловдив. Мои приятели в Гърция бяха му казали добри неща за мен. Той дойде при мен и заедно отидохме при един от ръководството на организацията, шовинист. Щом влязохме, Канигян се обърна към него: “Как успяхте да откриете това съкровище за училището”, имайки предвид мен. Другия нищо не му отговори. Следващата вечер бяха му наговорили за мен. И той се опита да ми даде “бащински” съвети. “Дори неродените деца на турците са виновни за кланетата. Това трябва да учиш децата.” Нищо чудно, че няколко пъти вестниците на Федерацията на революционните партии Азад хоск (Свободно слово) и Пчела остро ме атакуваха. Наричаха ме турчин-християнин. Най-куриозното беше, когато започнаха да ме атакуват демократите. Те уж бяха симпатизанти на Съветска Армения. Но когато в една реч осъдих Мусолини, Хитлер, Наполеон и всякакви тирани, те стремително ме нападнаха подобно на федералистите. Авторът, Храхан, по-късно стана голям комунист и замина за Армения. Тези атаки към мен не можеха да не привлекат вниманието на полицията. Имаше една петиция до министъра на правосъдието за по-добро отношение към политическите затворници. И двамата с жена ми бяхме го подписали и бяхме извикани в полицията да дадем обяснения. Така влязохме в черните списъци. Скоро дойде заповед, според която не можех да бъда избран в ръководствата на никоя обществена организация. Трябваше да се оттегля от две такива длъжности. А по време на войната настоятелството, което тогава
беше по-диктаторско и симпатизираше на Хитлер, ми забрани под страх да загубя работата си да публикувам статии. Принудих се да пиша с псевдоним. Изобщо, оказах се силно вино за болни стомаси. В никои среди не бях добре приет. Но всички тези атаки не можеха да разклатят моите вяра и стремежи. Ето един откъс от дневника ми: ”18 август 1937. Онзи ден редакторът, който толкова се меси в нашите училищни дела, мой голям неприятел, писа, че “християни и марксисти нямат място в нашите училища.” Изглежда право да бъдат учители имат само тези, които почитат шовинизма, този Молох, който причини унищожението на повече от половината ни нация. Ако той смята, че пишейки това ще ме ядоса, наруши мисловния ми мир или сплаши, той греши. Колко много невярващите подценяват душевната сила на вярващите! Тези хора са толкова невежи за силата, която дава Исус. Те не знаят, че учениците му са се радвали, че са достойни да бъдат преследвани, бити и измъчвани в името на Христа и с готовност отивали да бъдат разкъсани от дивите зверове. Да се плаша ли от такъв маловажен тормоз? Напротив, днес съм щастлив, че имам най-високата чест да бъда преследван в името на Христа ...” Когато започна Втората световна война аз определено застанах срещу Хитлер и Мусолини. Без друго от самото начало бях против тези диктатори и осъждах агресивните им действия. Първите ми статии на тази тема са от 1934 г., а за периода 1934-1943 са около 30. Като член на “Братство за помирение” съм бил против употребата на сила в международните отношения, против диктатори и войнолюбци и съм защитавал братството между хората. В статията “Ще остане ли светът такъв” от юни 1938 съм написал: ”Днес почти цяла Европа е под хипнотичната власт на шовинизма; нациите са докрай ревниви за своето национално върховенство. Някои смятат това за нормално и са се примирили. Но такива хора пропускат да осъзнаят, че историята има своята вътрешна логика в причините, които движат нациите напред и нагоре. Още древните гърци и юдеи са осъзнали това. Светът ще достигне нивото, към което се стреми човешката мисъл. Такава е посоката на течението. Понякога по пътят се поставят поголеми или по-малки препятствия, но всякакви опити потока да бъде спрян или трайно отклонен са обречени на неуспех. Независимо с каква гордост хората градят своите Вавилонски кули, те неминуемо падат, щом са основани на индивидуален и национален егоизъм. Ще просъществуват само тези конструкции, които са основани на вечните закони на разума и морала.” През този период се изразяваха отношения към една или друга от страните. Някои комунисти винаги са били против Съединените щати. През 1939 г. имах една полемика в печата с някой В. Марсян от Иран, който атакуваше Щатите. Аз възразих на тези безогледни нападки. По-късно комунистите не ми го простиха. Но за това по-нататък. Ето цитат от втората ми статия: ”С каква мярка г-н Марсян мери САЩ, та ги вижда толкова ниско? Ако е с мерките на Републиката на Платон, Утопията на Томас Мор или Градът на Бога на Св. Августин, трябва стократно да осъди Америка. Но безпристрастността изисква другите страни да се мерят със същата мярка. Приемайки, че феномена на злото съществува в Съединените Щати, което много от гражданите на тази страна сами признават, смятам, че
сравнена с много други държави тяхната е една от най-добрите, ако не и най-добрата. Държавите, които г-н Марсян харесва може да нямат същите недостатъци, но имат други такива, които са неприемливи за други хора с други политически разбирания.” В една статия се опитах да направя някои предвиждания за изхода на войната и евентуални положителни резултати. “На какво можем да се надяваме от тази Втора световна война? За да отговорим, трябва да намерим отговор на следните три въпроса: 1. Кой ще е победител? 2. Ще участват ли във войната САЩ и Съветска Русия? 3. Какво ще надделее у победителите, страстите или разума? Засега можем да предположим, че ще има тенденции за осъществяване на една или повече от следните идеали: 1. Радикална промяна на границите. 2. Засилване на социализма и комунизма. 3. Отвращение от войната и силен завой към мирните средства. 4. Една федерална Европа по модела на САЩ.” След първоначалните загуби на съюзниците мнозина в България се настроиха прогермански. Посрещането на Червената армия по-късно не е нищо в сравнение с посрещането на немската армия. Танковете на Шеста немска армия минаваха по килим от цветя, отивайки да нападнат Гърция и Югославия. Мнозина арменци също бяха се увлекли. Беше необходим кураж в този момент да се говори срещу Германия. Но от самото начало аз се определих срещу агресора. В статията “Страната, на която трябва да застанем” (Балканска преса, 26.10.1939), след като обръщах внимание, че е невъзможно човек да остане неутрален, че неутралитета всъщност значи да си с агресора и следователно изборът е неизбежен, обосновах така страната, на която трябва да застанем: ”Това не зависи от нашето индивидуално мнение. Историята е решила за нас страната, която трябва да вземем. Щом сме нация, която е онеправдана, преследвана и измъчвана, в името на милионите си скъпи жертви сме длъжни да бъдем срещу всяка форма на интернационален грабеж и агресия. Страната която трябва да вземем е определена, ние винаги трябва да сме с онеправданите.” Германия вървеше от победа към победа, привържениците им тържествуваха. Хитлеризмът щеше да разруши стария ред и установи Нов ред. Много от моите сънародници желаеха разпадането на стария ред. “Ние вече губихме, нека и други да загубят. Нека светът бъде разрушен. Може ние да спечелим от хаоса и разрухата.” В тези дни написах следната статия, цитирам я изцяло, защото тя най-добре представя моите позиции и отношението ми към войната. Ще отбележа, че по това време България вече бе окупирана от Германската армия. “Каквото и да стане, то ни засяга Като свидетели на Втората световна война, независимо колко далече от нас се развиват действията, ние имаме своите възприятия и отношение към тях. Оправдаваме едни, осъждаме други, хвалим достойнствата на една нация и негодуваме срещу друга. Струва си да помислим за ефекта от тези чувства и впечатления върху самите нас.
Ясно е, че мнението на хора като нас не може да промени хода на събитията. Би било по-друго, ако бяхме членове на някоя велика нация и с мнението си се опитаме да окажем натиск върху своето правителство. Ако бихме се опитали да помогнем активно на една от страните в тази гигантска битка, отново не бихме могли да нарушим баланса. Ние сме малка нация и не влизаме в сметките. Ако съберем всичките си амвони, пера и преса в едно и се опитаме да се намесим в борбата оправдавайки едни и осъждайки други, ефекта пак би бил малък. Освен това, на кой действително е правото, ще се произнесат бъдещите историци от разстоянието на времето. И най-голямата пропагандна машина в света може за известно време да представи черното за бяло, но рано или късно черното ще бъде разпознато като такова. От всичко това излиза, че мнението ни няма никакво значение в тази война на гиганти. Ако нещата свършват тук, не би имало никакъв смисъл от писане и обсъждане на тази тема. Но нашето мнение и чувства оказват определен ефект върху самите нас. НЕЩО СТАВА С НАС , и това е много важно. В дните на нашите страдания ние очаквахме други нации и народи да ни симпатизират, да признаят справедливостта на нашата кауза, да не се влияят от пропагандата, да не се водят от временни съображения. Искахме другите да съдят за арменската кауза от морална гледна точка. В такъв случай бяхме сигурни, че ще признаят нашето право. Не е ли сега наш дълг да съдим другите от морална гледна точка? Бидейки и днес членове на един страдащ народ, не сме ли длъжни да бъдем поне в чувствата си справедлива нация? Какво ще стане от нас като личности и като нация, ако се водим само от моментни съображения и защитаваме несправедливи домогвания? Какво ще стане с нас, ако след като сме минали през огъня на страданията сега се подиграем със страданията на други народи? Как можем да осъждаме нашето измъчване и да оправдаем мъчението на други народи? Ето от тази гледна точка са важни нашите чувства и мнения. Външните събития ни принудиха да загубим земи, домове, хора. Но слава богу, още не сме загубили своя характер и достойнство. Нека бъдем внимателни да не изгубим и тези свои ценности!” (Балканска преса, 16 май 1940) Разбира се, аз не отричам съществуването на прагматични съображения, стига те да не противоречат на моралните. Преди Русия да бъде въвлечена във войната имаше спекулации около нейното поведение и възможните последици от конфликт с нея. В серия от статии се опитах да направя някои предвиждания за резултатите от войната, какво би направила Русия и пр. В статията, посветена на Русия, аз определено посочих, че моите симпатии са към Русия, защото такива са нашите национални интереси: ”Да започнем със Съветска Русия, защото съдбата на Армения силно зависи от тази страна. Всеки патриотичен арменец трябва да съжалява, ако руската политика претърпи провал, защото тогава ще пострада и нашата страна. Но дори тя да направи погрешен избор, ще бъде грешка да се борим със сила срещу нея. Никоя друга нация няма желанието и възможността да помогне на Армения и проявява интерес към нея. Само още една страна се интересува от Армения и това е Турция. Нашият голям
отец Св. Исак Бартев е казал “Трябва да предпочетем своята болна овца пред здравия вълк.” (Опити за разрешаване на някои енигми, Балканска преса, 18.1.1940) Това бях написал срещу онези арменци, които заради своето неодобрение към режима в Армения бяха готови да се съюзят с немци и турци срещу собствената си страна. Знаех много добре, че при една победа на съюзниците ние, арменците като нация нищо не бихме спечелили. Но разбирах, че съдбата на християнската цивилизация е застрашена. Не можех да съм безразличен. Аз вярвах в провидението и че рано или късно правдата ще победи. Въпреки това след падането на Франция, когато изглеждаше, че поне временно съюзниците са пред загуба, се притесних и дори получих копривна треска. Ето един израз на тогавашното ми настроение от дневника ми: ”4 май 1940. Осъзнах, че една причина за песимистичното ми настроение е хода на войната. Осъзнавам, че индивидуалните мечти, желания, идеи и усилия са безсилни пред икономическите и общонационални сили, които движат съдбите на народите. Каква полза от моето говорене, писане и борба за мир и братство между хората? Това, което моите скромни усилия се опитват да изградят други сили разрушават толкова лесно и бързо. Защо беше разпнат Христос? Защо неговите ученици, които се опитват да осъществят неговите идеи, продължават да бъдат преследвани? Светът върви след дявола и няма сила да спре този курс. Дошли сме до положение, да съм принуден да се моля за победата на Франция и Англия, знаейки много добре, че и те са империалистически сили, пълни с неправди. Какво да правя? Аз треперя при мисълта за победата на националсоциализма. Между дявола и морето предпочитам да се оставя на вълните на морето, отколкото да се предам на дявола, когото виждам застанал без маска. Такива вътрешни борби разбира се нараняват моя идеализъм.” Въпреки че България не беше пряк участник във войната, в страната имаше мобилизация. Германия бе определила на България ролята на жандарм на части от Гърция и Македония, предоставени на нея. Арменците не можеха да бъдат изключени от мобилизацията. Които бяха български поданици, бяха включени редовно в армията. Останалите бяха използвани за строежи на пътища. Аз бях от вторите. Първия път бях пратен към доскорошната гръцка граница на строежа на нова железопътна линия. Този път условията бяха по добри, дадоха ни военни униформи. Евреите работеха със собствени дрехи в отделни групи. Но лично аз бях затруднен, защото все още не знаех добре български. Това беше през 1941. Две години по-късно отново бях извикан, този път на югославска територия. Този път и ние трябваше да работим със собствени дрехи. По времето, когато човек трудно можеше да се снабди с дрехи, това беше подло от страна на властите. Но пък бях напреднал с българския и ми беше по-лесно. Храната не беше добра, работата тежка. Но на мен най ми тежеше човешката низост. Страданията бяха направили хората по-брутални. Дотогава не бях срещал такива лоши маниери, такъв зъл и вулгарен език. Пиене, комар, кражби, побои и други неморални деяния бяха често явление. Трябваше да положа големи усилия да запазя у себе си и неколцина други достойно поведение.
През 1944 г., след като съюзниците извоюваха бази в Италия, започнаха въздушни нападения над България. София пострада най-много. Като цяло страната беше неподготвена. Пловдив има шест хълма, ако бяха прокопани достатъчно тунели, биха осигурили сигурно убежище за населението. Както обикновено, за това се помисли твърде късно. Тунелите бяха съвсем малко. В града почти нямаше сгради, които да издържат на съвременните бомби. Въпреки това уплашените хора се криеха в мазетата на най-близката сграда с няколко бетонни плочи. По време на войната, с дарение на Тютюнджиян, собственик на тютюнева фабрика, се строеше ново модерно училище за нас. Сега то бе завършено и понеже живеехме наблизо, при тревога ходехме да се крием в него. Пловдив беше бомбардиран само два пъти, но положението в София беше едно предупреждение и ние се отнасяхме сериозно. Седемгодишната ни дъщеря всяка вечер, когато лягаше, започна да се моли: “... И нека тази нощ да няма тичане до укритието ...” Бомбардировките на София продължиха и населението започна да се евакуира по селата. В Пловдив също настана паника. Последва нареждане от правителството за евакуация на големите градове. Всеки се премести в някое село. Ние отидохме в Кричим. За съжаление наблизо имаше електроцентрала и след няколко седмици кметът заповяда всички арменци да напуснат селото. Транспортирането на всичкия багаж струваше скъпо, а ние бяхме зле финансово. Които можаха, изпълниха заповедта. Няколко семейства като нас останаха. Приятели се опитаха да помогнат, но до края престоят ни там не можа да се узакони. Не можех свободно да пътувам до града и обратно. Но и полицията не ни изгони принудително и останахме там до края на войната. Един откъс от дневника ми отразява тогавашното ми душевно състояние и впечатленията ми от живота на селяните там: ”22 април 1944. Откакто пиша “История на Шабин Карахисар” аз отново преживявам болката от загубата на милион и половина арменци. Това е един от редките случаи в историята, когато само за няколко месеца изчезна две трети от един народ. Като арменец и човек аз дълбоко чувствам жестокостта на този дяволски акт на Младотурците. Първите няколко дни след пристигането ми в селото, когато видях красивите овощни градини на Кричим, реката и околностите, започнах да си спомням за процъфтяващите села около Шабин Карахисар – Арбудар, Пурк, Тамзара и пр. и овощните градини около Карахисар. И турците разрушиха всичко това заедно с хората. Беше тъжно да се мисли за това. С минаването на дните започнах да вниквам и в живота на тукашните хора. Забелязах, че стопаните на тези красиви овощни градини живеят един мизерен живот. Виждам парцаливите им дрехи, мръсните им домове, децата им в мръсотия и мизерия. Естествено, и на тях животът им е мил, но това ли е животът? Добитъкът им живее по-добре от тях. Струва ли си да се живее такъв живот? След това се поставих на мястото на някои европейци или американци. Дали някои не са си мислили, че да, клането на арменци е жестоко, но същевременно поставя край на едни мизерни непълноценни съществувания. Защото и животът на арменските селяни не ще да е бил по-добър. Един безкраен кръг от тежък, изнурителен труд и мизерия. Каква ли загуба за света може да изглежда изчезването на такива бедни души?
Разбира се, достойното е да се помогне на такива хора да осъзнаят и надмогнат своето невежество и мизерия, за да заживеят по-добър живот...” Селяните бяха неграмотни, скъперници и жестоки към животните. Нашите хазяи имаха едно теле Гизда. Шест месеца я държаха затворена и недохранена. Крадяха и млякото от кравата-майка, за да го продадат на черния пазар, където един литър струваше 50 лева (в мирно време беше 10-12 лева, а сега, в 1948 г. официалната цена вече е 80, а на черно 100 лева, с водата и всичко останало). Гизда беше вечно гладна и жално мучеше. Опитвах се да я нахраня, но тя си искаше майчиното мляко. Тези хора имат такава притъпена чувствителност. Накрая я заклаха и я продадоха за 9000 лв. Месарят щеше да продаде месото за 250 лв. килограма. А в мирно време с 250 лева можеше да се купи цяла овца ... Би било несправедливо ако кажа, че през тези години съм бил само отхвърлян и не съм получавал признание. В много случаи хора от близо и далеч са проявявали своето одобрение към моята дейност. Хората от други градове бяха по-признателни. Когато съм пътувал до други места или някои са идвали в Пловдив, те често са изразявали своята радост да срещнат човека, на чиито статии са се възхищавали. Арменската преса също постепенно промени своето отношение. Първи беше вестник “Балканска преса”, издаван в София. Редакторът му много харесваше статиите ми и често ги пускаше като уводни или на челно място. Ако минеха повече от две седмици без да пратя нещо, получавах писмо от редактора, в което изразяваше своята висока оценка за мен и молеше отново да напиша нещо. И аз пишех, докато и този вестник не беше спрян от новия режим. Националистическата партия (Федерация на революционните партии или Ташнагисти) се разцепи. Приятелят ми Хайг Асадурян заедно с други искаше по-прогерманска политика и започна един седмичник “Расмиг” (Боец). Като станаха по-националисти, започнаха да проявяват и по-голямо внимание към арменската църква. Във всичко друго бяхме на противоположни позиции. Въпреки това, оспорвайки си взаимно идеите, този вестник никога не ме нападна лично. Той беше лоялен приятел, такъв бях и аз. Ние признавахме, че над политическите идеи има и закони на приятелството. С времето първият ми опонент “Азад хоск” (Свободно слово) също промени своето отношение. Престана да ме атакува. Когато издадох книжката “Съвети към родителите”, те публикуваха най-добрата рецензия. В отговор аз публикувах четири статии в техния вестник. Дори “Пчела”, който беше най-ожесточен към мен, престана да ме атакува. Споменатата книжка беше издадена с помощта на богатия арменец Ервант Атамян. В новогодишния си брой Пчела пожела на Атамян десет автори като мен, а на мен богати приятели като Атамян. Само “Фар” до край остана враждебен и не пропускаше случай да ме охули. Новият режим сложи край на всички тези вестници и започна издаването на нов – Ереван. Редакторът беше от нашето училище с едва основно образование. Той беше съдействал за помощ за германската армия срещу Съветска Русия. Но след революцията от 1944 г. стана комунист. Найголямата му способност е да раболепничи и да пълзи. Естествено той стана много арогантен. Втора и трета моя статия бяха хвърлени в кошчето. Той и по
други начини съдействаше на враговете ми. И аз спрях да пиша за този вестник. По-късно започнах да пиша за вестника на българската евангелска църква “Зорница”. Но за това в следващата глава. През това време получавах и писма, в които хора изразяваха своето одобрение и признание към мен. Ще цитирам двама души. Един от първите ми ученици Вахам Апкарян завърши право и стана добър писател и оратор. Веднъж между учители той каза, че двама души са имали голямо влияние върху него, аз и учителят му по философия от гимназията. В едно писмо от 4 септември 1945 от Пазарджик той между другото ми писа: “Моите искрени уважение и признание за Вашата личност, идеи, методика и борба, която водите. Радвам се, че с няколкото си думи на признание съм Ви насърчил. Това е малка благодарност за безценната Ви любов и грижи за мен като Ваш ученик. И аз като Вас срещнах трудности в интелектуалните си стремежи. Няма нищо, аз винаги съм се възхищавал и обичал хората, които са вървели сами, неразбрани от простолюдието.” Преди това той беше ми писал: “Когато Ви срещнах за първи път преди 12 години, не можех да предположа какво голямо влияние ще окажете върху бъдещия ми мироглед. Често съм казвал на приятели: “Трима души са ме възпитавали, майка ми, баща ми и учителят ми по вероучение и история от прогимназията.” Никой друг завършил прогимназия не е знаел толкова за философия колкото мен. Вероятно много арменски владици не са разбирали Библиите колкото мен. По късно няколко пъти съм препрочитал Библиите и според мен двама души са ги разбрали истински – Толстой и Вие, любими учителю. Чел съм “Възкресение” на Толстой и много негови разкази, но тетрадката ми по вероучение остана за мен енциклопедия за религиозни познания. Научих се да обичам история, да уважавам човешката личност, демокрацията, алтруизма и принципа “обичай враговете си”. Ще цитирам и един човек, когото никога не съм срещал лично. Първо получих една пощенска картичка: “Скъпи г-н Вецигян, Може би вече сте получили или ще получите едно открито писмо, което Ви пратих от София. То е една малка проява на благодарност. Първоначално бях решил да го публикувам в “Балканска преса”, но след това си помислих да не би опонентите Ви да решат, че си правите пропаганда и да засегнат достойнството Ви. Затова реших да го пратя направо на Вас. Писал съм го с една проста писалка, но с искрени признание и любов. Ваш, Ардашес Казанджян” А ето и самото писмо: “Скъпи г-н Вецигян, Вие трябва да знаете, че думите в това писмо извират дълбоко от душата ми като опит да изразя своето признание, благодарност и любов към Вас. Такива, работещи без егоизъм, примери за добрина и братство, заслужават всичкото уважение. Цялото арменско общество в България трябва да Ви подкрепя морално и материално ... ... Колко малко са хората като Вас, които извън и над своите ежедневни задължения, вместо да използвате свободното си време за почивка и удоволствие, посвещавате времето си на благородната задача да
се просвещават хората. Със своите съдържателни статии, книги , беседи и пр. Вие ни оказвате голяма услуга. А как Ви отвръщаме за Вашите жертви? Един осъдителен неутралитет и безразличие вместо благодарност за големия труд, който полагате. За такива хора с големи души обществото се сеща чак когато изчезнат в мизерия и бедност ... ... Но вие, скъпи наши мисловни водачи, храбри принцове в сферата на мъдрост и познания, вие сте великодушни и благородни и няма да се сърдите на хората за тяхното безразличие. Продължете своята благородна дейност за малкия кръг от приятели и почитатели, които далеч от лична гордост и завист с нетърпение чакат да прочетат написаното от Вас, признават Вашия патриотичен и благороден труд и са Ви благодарни. Искрено Ваш, Ардашес Казанджян” Подобни писма на признание съм получил от моя учител в Анатолия колеж А. Алоджян, г-жа Н. Казанджян, учителка в Ямбол, г-жа В. Мумджян, учителка в София, от моя бивша ученичка Мелине Дикранян и други обикновени хора. Знаменателен факт е дългото ми оставане директор на училището в такова трудно и разнородно общество. Имах много малко съмишленици, скромни хора, които не можеха да бъдат сериозна обществена подкрепа. Не съм влизал в никоя партия, защото не съм споделял достатъчно идеите на никоя от тях. Затова нямах подкрепа и от тази посока. Никоя църковна общност не стоеше зад мен, защото свещеници и пастори не ме харесваха по различни причини, вече споменати. Хора с някаква силна подкрепа са се задържали максимум 13 години. Толкова години е бил първият директор, местен човек със силни семейни връзки. Следващият по продължителност, осем години, също е бил местен човек. По времето на писане на тази книга навърших пълни 15 години на този пост, при това преживял една революция. Смятам, че това се дължи на четири причини: 1. По благословията на Господа, който по удивителен начин продължава да ме подкрепя както в миналото. 2. Високото ми образование. Освен Хайг Асадурян, нямаше друг сред арменците в България с подобно образование. 3. Вярата ми в Бога ме е направила и много търпелив. Аз не съм злопаметен и не търся отмъщение. Оставям на Бог да възмездява. Хайг Асадурян казваше, че никога не е срещал друг с такова търпение. 4. Опитвал съм се да бъда верен и усърден в работата си. Независимо от това, как са се отнасяли с мен настоятелства, родители и учители, винаги съм се опитвал съвестно да изпълнявам задълженията си. Освен тежката работа в това голямо училище съм написал много статии и книги. От 1934 до 1946 год. съм написал 181 статии на различни теми: на морална и религиозна тема са 71, 34 са за образование и наука, 61 са политически и исторически и 15 на други теми. Най-много са били през 1935г. – 33. През 1944 и след 1946 не съм публикувал. Те бяха приемани добре от читателите, както личи от цитираните писма и от благодарствените писма от редактори на вестници. За нито една статия не съм получил хонорар. Много повече са проповедите, беседите и речите по различни поводи. Написах и няколко книги, издадени и неиздадени. По важните са неиздадени и бог знае кога ще излязат на бял свят. През 1936 г. издадох учебник по литература за пети клас, през следващите последователно за шести
и четвърти класове и учебник по вероучение за втори клас. Приготвил съм читанки и литература за първи, втори, трети и седми класове, арменска история за пети, шести и седми класове, арменска граматика за същите класове, “Велики религиозни водачи” за пети клас, “Велики пророци и техните учения” за шести клас, “Животът и учението на Христос” за седми клас. През 1941 издадох споменатата книжка “Съвети към родителите”, а следващата година “Съвети към младите хора”, също добре приета. Разноските и за двете книжки пое Ервант Атамян. През 1944 г. издадох “История на Арменското училище в Пловдив”, посветена на откриването на новата сграда на училището и обезпечена от дарителят на сградата Тютюнджиян. Предната година публикувах и една кратка история на арменската литература от V до XV век. Близо година писах “История на арменската литература” от началото до 18 век, непубликувана. За шест месеца написах нещо като систематична теология, което започва с психология и етика и завършва със самата теология. За три години написах “История на Шабин Карахисар”, на арменски език, която смятам за своята най-значителна работа. По лични спомени и разпръснати сведения пресъздадох историята, която напечатана би била около 400 страници. В дневника си съм формулирал така мотивите си: “Човешко е да се проявява състрадание. Проявяваме състрадание към някое ранено животно, паднала птица. Толкова повече съчувстваме на човешките страдания. Ако това страдание е родено с голямо търпение, то предизвиква по-голямо уважение. Но когато то е родено с храброст и героизъм, ние изпитваме силна нужда да ги обезсмъртим. Тези чувства ме накараха да напиша “История на Шабин Карахисар”, в която се опитах да обезсмъртя героизма на няколко хиляди обикновени хора, които изпитаха огромни страдания, но ги изстрадаха храбро и героично.” Едновременно с него написах и книжката “Причините за арменската трагедия”. Имам и няколко по-дребни неща. Последното за сега е тази Автобиография, която ми отне две лета интензивна работа. По нататък смятам да се захвана с един свободен коментар на шокиращи параграфи в Библията. И нея ще пиша на английски. Така изпълних препоръката на проф. Макинтош да пиша, но съм писал най-вече на арменски. Ще завърша тази глава със следния цитат от дневника ми: “22 юни 1944. ... Повечето хора идеализират своето детство и биха желали да се върнат в него. Това изглежда е универсално качество. Само аз изглежда съм едно изключение. Няма период от живота ми, който бих желал отново да преживея. Миналото ми е нерадостно, пълно със страдания, разочарования, вътрешни борби и грехове. С напредването на годините и с писането на повече книги аз добивам по-голямо самочувствие и се чувствам по-добре. Ако продължава така, старостта ще се окаже нещо желателно за мен. Обикновените удоволствия на живота изглеждат толкова несъществени, че напредналата възраст, когато телесните удоволствия ще намалеят, но умът ми би станал по-силен, волята ми с опита на годините по-непоколебима, изглежда един желан период ...” (Бележка на редактора: Архивът на Сурен Вецигян, със споменатите по-горе неиздадени ръкописи, включително “История на Шабин Карахисар”, се съхраняват в Държавен архив – Пловдив.
ИЗПИТАНИЕ ЗА ВЯРАТА През цялата война съм се радвал на победите на Червената армия. Всяка вечер взимах картата и начертавах с молив линията на Източния фронт. Не изпитвах никаква враждебност към Съветска Русия. Знаех, че религията не е важна за тях, но вярвах, че са достатъчно реалисти да разпознаят един приятел като мен, който с изключение на един въпрос, за религията, е за тях. Аз съм социалист по убеждение и виждам справедливостта на много от техните закони. Аз съм добър ученик на историята и виждам, че Армения не може да има друг помощник освен Русия. Аз съм човек, който умее да контролира своите чувства на харесване и нехаресване и ако ми се даде свобода на волята, мога да бъда верен гражданин на всеки социалистически режим. Когато Червената армия прекоси Дунава, най-добрият ми приятел социалдемократ, почти комунист, даде банкет. Аз също присъствах и за да подчертая голямата важност и значение на събитието, се съгласих да пия ракия, която в никакви други случаи не пия. На 9 Септември чрез една безкръвна революция Отечественият фронт взе властта. Аз бях сред тези, които се радваха, защото въпреки че в предишното правителство също имаше демократи, в това бяха представени и комунистите и значи бе по-демократично. Скоро след това във всяко населено място и квартал бяха създадени ОФ комитети, съставени от хора с явна антифашистка насоченост и лоялни на режима. Бях избран в един такъв комитет и редовно ходех на всички събрания. След около 20 дни ни възложиха да оценим всичките си съседи като фашисти, антифашисти и пр. Отклоних тази задача и повече не ме потърсиха. Настоятелствата на арменската църква и училището бяха разтурени и бе създаден ОФ комитет. Пак се радвах на това. Нямаше нито един в комитета, който да не познаваше моята позиция. Бяхме стояли от една и съща страна на фронта. Без никакви тревоги и съмнения продължих да изпълнявам задълженията си като директор. Наближаваше началото на новата учебна година, за пръв път влизахме в новата сграда, която все пак се оказа недостатъчна за нуждите ни. Наложи се да дам някои разпореждания, които не се харесаха на една от учителките на забавачницата, комунистка и конфликтна личност. Тя се оплакала в комитета. Аз обосновах пред тях разумността на своите разпореждания. Оказа се, че това е само един претекст. Враговете ми, които побързаха да влязат в комунистическата партия, искаха да се възползват от това, че аз не влязох в партията и искаха да ме изместят и направят директор Г. Асарлъкян, завършил Американски колеж в София. Той и жена му бяха най-амбициозни, най-усърдни и най-способни да вършат зло и интриги. Мотивът беше завист, не бях им сторил нищо лошо, напротив, считах ги за свои приятели. Много пъти те бяха изразявали своята благодарност и одобрение към мен. Така че ударът за мен беше гръм от ясно небе. Разбира се, мои приятели осуетиха заговора. Нямаше причина да бъда свален. Но веднъж задвижил злото, Асарлъкян трябваше да получи някаква придобивка, защото те знаеха големия му капацитет да прави зло. Реши се училището да се раздели. Той щеше да ръководи отделенията, а аз само прогимназията. Това не го задоволяваше достатъчно, но все пак беше нещо.
Първото нещо, което направи, бе да изхвърли от програмата вероучението. Това вече беше направено в държавните училища, но за нас не беше задължително. Ние имахме частична автономност и особено по въпросите на религията държавата нямаше право да се намесва. Въпросът трябваше да се решава от арменската общност. Въпреки че самият той беше поставил условието всеки от нас да е свободен да действа както смята за необходимо, той се опита да ми заповяда също да извадя вероучението от програмата. Аз естествено отказах. Отговорих му, че мога да го направя само в два случая. Ако получа заповед от инспектората или ако това се реши от арменците на общо събрание. Донесоха едно циркулярно писмо без подпис и печат. Проверката показа, че то е за държавните училища и не е задължително за нас и аз отказах. Тогава опитаха второто. Предизвикаха събрание на ръководството на арменската общност. Там доминираха комунистите и те не посмяха да ме подкрепят. Успях само вместо вероучение да включа в програмата етика. Но тази победа щеше да ми струва много скъпо. Враговете ми вече имаха силен коз срещу мен – не съм прогресивен, не поддържам новия режим. Така мина 1944 г. в конфликти и бъркотии, наред с икономическите трудности. Мислехме, че със завършека на войната икономическото ни състояние ще се подобри. В действителност положението се променяше към все по-лошо. Всички, които живееха от заплати, бяха в трудно положение. А нашето семейство бяхме още по-зле, защото само аз работех, нямаше голямо търсене на уроци по английски, а и не ми стигаше времето за по-сериозни ангажименти. За първи път подадох обява за уроци. Това, което получавахме от държавата, беше твърде малко и нямахме пари за черния пазар. Имахме дългове, имаме ги и сега. Два пъти видях жена ми да плаче, че е разсипала олио или че е изгорила нещо във фурната. Осъзнах колко ниско сме слезли. Бяхме по зле и от описания в Библията глад при евреите. Те все пак са имали откъде да купят храна и достатъчно пари да платят високи цени за разнообразна храна. А моята заплата не стигаше дори за нужните зеленчуци, да не говорим за по-богата храна и облекло. Четири години с жена ми не сме вкусили масло. Напоследък не можем да си го позволим дори за децата. Сирене ядем много рядко, защото то не стига дори за децата. Тази година сме изяли едва по няколко яйца. Тази година се предлага повече месо, но ние не можем да си купим дори това, което ни се полага. Докато хора с повече пари купуват допълнително от черния пазар. Няма макарони, зле сме с ориза, нямаме дори боб. Два пъти намерих няколко килограма и то чрез приятели. Основно се храним с хляб, но поради недостига на зърно ни се полагаше ограничено количество, тоест не ни стигаше. Нямаме плодове, зеленчуците са много скъпи. Ето някои извадки от дневника ми: “5 март 1948. И през Първата световна война преживях глад, но този сега го надминава. Тогава поне имаше повече и по-евтин хляб. Бедните като мен можеха да ходят по зеленчуковите градини да вадят картофи и моркови. Гладът сега е необикновен. Недостиг на всичко, освен пропаганда.” ”5 юли 1947. Прислужникът на училището е много по-добре от мен. Той има пари, синът му също работи. Той може да яде сирене, докато аз ям само прокиснал мармалад и зеленчуци. Не мога да купя достатъчно сирене дори за децата.”
“24 октомври 1947. Тази сутрин пак видях какво закусва прислужникът. Ядеше яйца. Един селянин му беше донесъл хляб и имаше достатъчно и от него. Докато аз, директора на училището, закусвах с царевична каша, без мазнина, масло или захар. Слагам по малко мармалад, уж за сладост, но и него пестя, имаше толкова малко.” През лятото на 1945 г. властите осигуриха лагер за 85 от нашите деца. Асарлъкян, вместо да ги поеме, заведе 50 “септемврийчета” на друго място. С него имаше много учители и млади хора в помощ. Беше модерно и доходно да се помага на тази организация. Аз трябваше да оставя бременната си жена в града и заедно с осемгодишната си дъщеря да отида на лагера. Помагаха ми един учител, прислужника и две жени в кухнята. Направих всичко възможно за успеха на лагера. Един учител от София който ни беше посетил, по-късно ми писа: ”Извини ме, че закъснях с писмото, с което искам да благодаря за приятното прекарване с вас в лагера в Павелско. Тези дни ще останат за мен едни от най-забележителните в кариерата ми на учител. Особено чудесните бяха лагерни огньове. Радвах им се колкото и децата. Видях как правите всичко възможно да развиете у учениците любов към доброто, истината и красивото. Често говоря на колегите си за вашия самопожертвувателен труд като учител. В. Мумджиян” Докато аз изпълнявах задълженията си в лагера, в настоятелството са заговорничели против мен. Те добре са знаели, че единственото, което може да задоволи враговете ми е моето отстраняване. Но да се постави Асарлъкян на моето място би било твърде шокиращо за хората. И те търсели друг подходящ човек. Някои, на които бяха предложили, бяха достойни хора и сами ми казаха за това – Д. Манукян от София и В. Ширинян от Пазарджик. Пак по време на лагера трябваше няколко дена да бъда в София за учителска конференция. Моята задача беше да докладвам за учебниците. Комисиите одобриха предложените от мен учебници, но централното арменско настоятелство не направи нищо за разрешително и осигуряване хартия за напечатването им. В Пловдив също никой не пое печатането им. Предложих и програмите по арменски език и история, които с малки забележки бяха приети. Бях избран и за член на педагогическия съвет. Веднъж дъщеря ми, тогава седемгодишна, говорила с приятелката си Тити, четири години по-голяма, какви съпрузи желаят. Тити мечтаела за богат съпруг. Нашата Ани мечтаела за добър, усърден и умен мъж. Когато го споделяше с мен, тя каза “Искам да се омъжа за мъж като теб. Но няма да му позволя да бъде учител. Какво е това? Събрания, кавги, и толкова те ядосват. Нека си избере друга професия, само да не е учител.” Такова беше мнението на дъщеря ми. Въпреки всичко в дневника съм отбелязал: “1 октомври 1945. Сега, поглеждайки назад към изминалите близо 20 години откакто тръгнах с Христа и започнах да търся от него помощ при всяка трудност, мога да кажа, че през цялото това време не бях изоставен от него, нито веднъж. Не съм богат, но и никога не съм се молил за това. Освен богатства той ми даде всичко необходимо за един щастлив живот и ме е направлявал по един чудесен начин.” Синът ми Хорен се роди на 31 август 1945 г. Започнах за него дневник и на първата страница написах:
“Днес в 8 часа се роди едно мило бебе, момче, което нарекохме Хорен, на името на чичо си, който едва осемгодишен, изпита всички ужаси от 1915 г., живя повече от година сред турски селяни в нерадост и мизерия и трагично загина. Нека неговата невинна душа пази своя племенник. Нека Бог запази сина ми от страдания заради неговия чичо.” За трагичния край на брат си научих на връщане от Америка. Спрях в Париж да се видя с братовчед ми. В приюта в Константинопол той срещнал едно от момчетата, с които бяхме в Гайи. Той разказал как при едно наводнение неговия и моя брат се опитали да прекосят реката на гърба на биволи. Водата повлякла брат ми и той изчезнал. Дори тялото му не е намерено. Такъв е краят на страданията на моя нещастен брат. Както моя стар протестантски приятел ми беше казал, с раждането на сина ми се роди и неговия късмет. По някакъв начин нашите приятели в Америка бяха разбрали за тежкото ни икономическо положение. И към нас тръгнаха колети с храна и дрехи. Мои преподаватели, състуденти, познати и дори непознати се погрижиха за нас. Облякоха ни по-добре, отколкото бяхме преди войната. А храната на сина ни беше най-вече от Америка, дори голяма част от хляба. Новата 1945-1946 учебна година започна с нови назначения. Някои от настоятелите бяха против разделянето на училището. През изминалата година Асарлъкян беше отишъл толкова далеч, да не зачете деня на Арменския геноцид – 24 април. Този ден аз отмених учебните занятия и заведох децата в църквата. Той не го направи, защото знаеше, че след това в салона ще говоря на учениците. Това скандализира много хора. Да достигне в личната си вражда дотам, да не зачете паметта на милион и половина жертви! И някои искаха отново да го назначат за обикновен учител. Но всички комунисти бяха с него, затова беше станал и толкова арогантен. Много от бившите ми приятели, сега станали комунисти, се държаха твърде хладно с мен. Чудех се защо. По-късно разбрах, че са били принудени по линия на партийната дисциплина. И вместо учител, го назначиха за заместник директор. По-точно за човек, който да ме шпионира. Той имаше право да контролира цялата ми служебна кореспонденция и да заповядва на учителите. В някои отношения той имаше по-голяма власт от мен, защото беше избран за секретар на профгрупата и ръководеше организацията Септемврийче. И двата поста му даваха големи привилегии и власт. С изключение на няколко негови сателити, повечето учители имаха предпочитания към мен. Аз продължавах както по-рано да водя молитви в час. Двама-трима по-куражлии учители следваха примера ми. Това не можеше да остане в тайна. Асарлъкян докладвал в централния комитет на арменската организация в София, че под прикритието на етика се преподава вероучение. И аз получих от централния комитет писмо от 22 март 1946, в което с учудване констатират, че единствено в училището в Пловдив все още се преподава вероучение и ми се напомня, че нямам право самоволно да въвеждам такъв предмет и доскорошната наредба за автономен избор по въпроса вече не е в сила. Отговорих, че съгласно решение на настоятелството и други органи вместо вероучение се преподава етика и че държа етиката да остане в програмата. През цялата година в държавните училища се провеждаше чистка от “фашистки елементи”. Всеки, който оспорваше правителствените решения, беше фашист. В края на учебната година , както обикновено изпратих
разрешителните на учителите за колективно подновяване и одобрение. Някъде през юли дойде заповед, според която за да получи лиценз или разрешение, всеки учител трябва да представи удостоверение от местната ОФ организация. Асарлъкян в този момент беше на лагер със септемврийчетата. Той се върна за един ден и осигури такива удостоверения за себе си и своите хора. Преди да отида за бележка за себе си, при мен дойде силно разтревожена една млада учителка. Отказали ù бележка. Била в някакъв черен списък, в който видяла и моето име и на много други учители. Когато отидох за себе си, също получих отказ. Забраната идвала от милицията. Това беше гадна изненада. Всеки, който разбра, беше скандализиран. Отидох при председателя на организация “Ереван”, която беше упълномощена да дава препоръки за арменците. Той ме увери, че съм на водещо място в списъка на антифашистите. Не можеше да е различно. Всички от комитета ме познаваха. Почти всички други учители повече или по-малко бяха проявявали някаква подкрепа или положително отношение към фашистите. Никой не можеше да каже това за мен. Когато дори Асарлъкян не смееше да си отвори радиото на забранени станции, аз разпространявах сред хората новините и пишех опасни статии. Но кой е направил този мръсен номер? Приятелите ми започнаха да натискат ОФ организацията да ми дадат удостоверението, но те отказваха. Извикаха Асарлъкян от лагера да даде някакво обяснение. Една колежка се случила в ОФ клуба точно когато той бил там и чула как той ме обвинява, че вярно, не съм фашист, но съм голям опозиционер на новия режим. Че се противопоставям на всички прогресивни разпореждания в училището. Тя дотича, изгубила дъх, да ми съобщи чутото. След петнадесет дни неизвестност получих нужната бележка. Шест учители не получиха или ги получиха твърде късно. На трима от тях помогнах да постъпят на други места. Намерението на Асарлъкян да се отърве от мен бе осуетено. Но той знаеше своето влияние. Зад него беше една партия, изглежда най-вече българите му имаха голямо доверие, защото вероятно не им отказваше никакви услуги, включително шпионирането на приятели. И той заявил, че няма да остане учител, ако аз остана директор. Настоятелството беше разтревожено и реши да не назначи самостоятелно учителите, а съвместно с ръководствата на останалите арменски организации. Участваше и един влиятелен български комунист. Насрочиха събрание и извикаха и мен. Асарлъкян присъстваше като член на ръководството на организация Ереван, тоест в позиция над настоятелството, защото те го назначаваха. Освен това беше в арменския “актив” на комунистическата партия. Бях мъмрен за неизпълнение на заповедта да не се преподава вероучение. Осъдиха реакционния начин на преподаване на историята. Те бяха раздразнени, когато казах, че знам един вид етика, този на Исус. Защо, преподавайки принципите, да не кажа, че са от него? Отговориха ми да оставя всички пророци и Исус и да говоря само за новите пророци и неща. Накрая ми предложиха да подпиша една декларация, отказът щеше да означава доброволно напускане. Декларацията беше следната: “Долуподписаният, директор на Арменското училище в Пловдив, обещавам пред настоятелството на същото училище:
1. През започващата 1946-1947 учебна година няма да преподавам вероучение и етика, няма да го правят и другите учители и няма да правя религиозна пропаганда. 2. Ще направя всичко възможно да разгласявам реформите на ОФ и да пропагандирам идеите му сред учениците. 3. Ще се държа другарски с учителите и при затруднения ще уведомя настоятелството. Няма да правя нищо без колективното решение на учителския колектив. 4. Ще довеждам до знанието на настоятелството за взетите решения. 5. Ще полагам всички усилия да подготвям добри граждани за Съветска Армения. 6. Ако пред настоятелството постъпят доказателства, че нарушавам коя да е от тези точки, то има право да анулира моето назначение. С подписа си аз приемам тези условия. 12 септември 1946 год.” Първата ми реакция беше да откажа да подпиша. Подозирах, че е много лесно да бъда обвинен в нарушаването на всяка от точките, след като повечето учители вече са с Асарлъкян и можеха по средата на годината да ме уволнят. И аз си тръгнах. Един приятел ме настигна и с няколко думи ме увери, че това е направено само за да задоволят Асарлъкян и неговите съпартийци и да не го приемам толкова сериозно. Върнах се и подписах унизителния документ. В тези тежки времена трябваше да мисля и за семейството си. Какво бих правил, ако остана без работа? Асарлъкян остана заместник директор и ми бе заповядано да не предприемам нищо без да се консултирам с него. През октомври бе приет закон, с който училищата на малцинствата, арменци, евреи и турци, се национализират. Асарлъкян ликуваше. Според закона директорът трябваше да бъде от същата националност, да е български гражданин и да е политически надежден. Аз не отговарях на вторите две условия. Той написа една статия, уж да разясни на хората закона, но много приятели обърнаха внимание, че всъщност се опитва да подскаже, че съм обречен. Набързо подадох молба за гражданство. Бездруго в дългове, трябваше да дам 20000 лева, почти две заплати, и оставих останалото на Бога. В училището семейство Асарлъкян, мъж и жена, станаха по-арогантни от всякога. Сигурни в моето падане те правеха живота ми непоносим. Настоятелството се чувстваше излишно, всеки момент очакваха заповед да предадат училището и бяха парализирани. Асарлъкян и кликата му можеха да правят каквото си искат. Въпреки отвратителното положение в училището духа и вярата ми не бяха разколебани. В дневника ми има много свидетелства за това. Веднъж бях наблюдавал играещи деца, опитващи се да преградят водата на един поток. Водата без да протестира се оставяше на детските капризи докато в един момент, набрала мощ, пробиваше бента и отнасяше препятствията по своя път. “Така е и в живота. Завистници и врагове може да преградят нечий път. Може да успеят за известно време. Но ценностите на този човек, неговите способности и достойно поведение се натрупват и в един момент помитат и отнасят всички лъжи и интриги и той се придвижва към своята съдба, определена от Бог. Вярно, трудно е да проявяваш търпение и да
изтърпяваш всичко като водата, но това е нужно, щом знаеш, че изхода ще е победен.” (16 юли 46) ”11 септ. 1946. Разликата между старозаветното и новозаветното вярване е в това, че първото сочи възможности и обещания в бъдещето, второто утвърждава тяхната реалност в настоящето... “ Защото самата борба за вярата, надмогването на страданията, запазването на духовното спокойствие и вярата вече са победа и награда ...” Аз не само не се уплаших от гоненията, но и излязох на арената да защитавам правото на религиозното обучение в училището. На всяка статия срещу религията в професионалния ни печат пращах контрастатия. Но те никога не се печатаха. То би станало при “капиталистическата” демокрация. При “народната” демокрация само едната страна има право да говори. Но аз не губех надежда. Официалната църква не взе открито отношение по въпроса. А протестантите се радваха, че православните им опоненти получават удар. Аз никога не съм споделял такова гледище и ги обвинявам за това. Веднъж се случи да изнеса в българската евангелска черква проповед на тема “Социалните послания на пророците”. В проповедта се опитах да покажа, че модерните пророци не предлагат нищо ново освен техните методи. В момента присъстваше и редактора на седмичника на Евангелската църква “Зорница”. След края на службата той ме помоли да изпратя проповедта за вестника. Пратих я и тя бе публикувана. Главен редактор тогава беше В. Зяпков, човек с по-широки и социални разбирания, църковен деец и приятел. Той ме помоли да продължа да пиша за вестника. През юли 1946 той ми писа: ”Драги г-н Вецигян, Въпреки заетостта си пиша тези няколко реда да благодаря за статиите ти. Те бяха чудесни и много широкомислещи хора ми благодариха за тях. Разбира се, има няколко дървени глави, които не са съгласни с теб, но не мисля за тях. Много ще се радвам и ще съм ти много благодарен да пишеш по-често за “Зорница”. . .” Между другото, получих писмо и от един полуграмотен протестант, който смяташе, че не съм не само протестант, но и християнин. Че аз разрушавам вярата в Библията, Бог и църквата. Разбира се, продължих да пиша в Зорница, докато заклетите ми врагове откриха това, хванаха се за някои неща в статиите ми и поставиха натясно приятелите ми сред комунистите. Междувременно и Зяпков беше сменен от друг, който съгласно желанията на властващите сведе религията или християнството само до небесните отношения. Църквата не трябваше да се занимава със социални въпроси и политика. Не можех да имам нищо общо с такъв вестник. (Ред. Бел.: Скоро след това Зяпков е репресиран от режима.) През март 1947 г. се прояви ефектът от национализацията на малцинствените училища. Учителите бяха класифицирани както в държавните училища. Заедно с други и аз бях причислен към нередовните учители, защото дипломата ми е от богословски факултет. Още с пристигането си в България бях легализирал дипломата си и бях признат за висшист и се третирах наравно с другите висшисти. Сега новия режим ме приравни към гимназистите. Протестите ми, разбира се, бяха без значение. Добре, че и враговете ми нямаше как да се радват, защото и главният ми противник Асарлъкян, който беше завършил само колеж, също попадаше сред нередовните. Подадох жалба в министерството. Казаха да си пратя дипломата от колежа да видят какво могат да направят. А през това време трябваше да живеем с още по-малка
заплата (нередовните учители не получават увеличение за прослужени години, освен това се назначават само за една година). По време на всички тези неприятности Великият овчар беше “приготвил пред мен маса в присъствие на враговете ми”. Един ден получих писмо от найдобрия си приятел Ръсел Хиат. Той ми пишеше, щом си толкова нежелан там, ела в САЩ, ние ще използваме твоите способности. Приех го просто като израз на уважение. Не ми изглеждаше възможно, защото не съм имал подобни намерения. Ето някои извадки от дневника ми: ”1 октомври 1945. Въпреки че Господ в много отношения ме е благословил тук в България, все пак в мен оставаше едно чувство, че ако бях останал в Америка, бих успял повече. Това чувство ме посещаваше от време на време, отравяйки щастието ми. Раждането на милият ми син Хорен слага край на това чувство на неудовлетвореност. За добро или зло дойдох в България и станах каквото съм. Ако Бог запази моя Хорен и той израсне добре, може да го пратя в Америка. Той може да отиде с по-добра подготовка и осигуреност и той може, с божията благословия, да постигне това, което аз не можах. Сега осъзнавам, че един син е продължение на земния живот. Съществува и земно безсмъртие, освен небесното. Аз може да продължа да живея в сина си и да постигна повече чрез него.” ”13 октомври 1945. Понякога мисля, че направих голяма грешка, като не останах в Америка. Днес пак ми дойдоха такива мисли и ми развалиха настроението. Но скоро намерих начин да се успокоя и отново да стигна до заключението, че постъпих правилно. Тук не съм достатъчна признат и страдам както материално, така и душевно. Какви причини за неудовлетворение бих имал, ако бях останал там? 1. В една страна, където физическата красота се обожава до такава степен, че да си “хубав човек” често значи просто да изглеждаш добре, и жена ми и аз бихме били подценявани. Аз силно чувствах това, докато бях там. 2. От гледна точка на патриотизма бих изпаднал твърде ниско. Арменците в САЩ не се нуждаят от мен, отделните националности нямат възможност там да просъществуват. Докато в България аз работя да поддържам будно чувството на национализъм (но не на шовинизъм) поне на една малка арменска общност. Някои може да го отричат, но аз съм патриот. 3. Третата и най-важна причина е, че в Америка нямаше свободно да се моля на Бога. Как бих му се молил, ако бях пренебрегнал заповедта му да дойда тук и бях останал там? Аз послушах онзи глас и чувствам, че и Господ досега не ме е изоставил. Това е достатъчна причина за идването ми. Ако съм сгрешил, то е било по божията воля. Но тогава съвестта ми подсказваше да постъпя по този начин и да вървя против това би отровило щастието ми ...” Сега идеята на приятеля ми беше примамлива и би могла да бъде добър изход от трудно разрешимите проблеми. Не посмях да отговоря категорично не. Помислих, че като му покажа трудностите по осъществяването и той ще се обезкуражи и сам ще се откаже от нея. Но сгреших в това. Той беше типичен американец, предприемчив, находчив и великодушен в най-голяма степен. Веднага бе се свързал с други мои много добри приятели. На първо място мисис Р.Тод и проф. Бейнтон.
Измислили как да съберат необходимите средства. Ръсел написал едно циркулярно писмо с извадки от моите писма и го разпратил навред на състуденти и приятели. Ето това писмо: (с някои съкращения-б.пр.) ”Извадки от писма на Сурен Вецигян: ”15 октомври 1945. Ние все се молехме за поражението на хитлеризма. Имаше голяма вероятност да отида в затвора, защото открито изразявах симпатиите си … Когато опасността от бомбардировки стана по-голяма и ние, като повечето хора, намерихме спасение в едно село. Населението и финансово беше зле, особено хора на щатни заплати и на надници. За съжаление последиците още продължават. Аз съм още в същото училище на същата длъжност, макар че бяха направени опити да ми я отнемат. Но имаме една арменска поговорка: “никой вълк не изяжда агнето, което е под божията закрила.” 18 септември 1946. Имам големи затруднения в работата си. Не съм желан, защото не съм достатъчно “прогресивен”. Ако нямах такива безспорни писмени доказателства, че бях антифашист, можех всеки момент да бъда изритан като фашист. Такива са тенденциите. Една нова нетолерантност е завладяла страната … Разбира се, дрехи и много други стоки са много дефицитни. През цялата война много ми липсваха ножчета за бръснене, моля да ми пратиш няколко ножчето Валет. 2 януари 1947. Всяко твое писмо носи някоя приятна изненада и изрази на истинско приятелство. Но това последното, от 10 декември, надминава всичките ни очаквания. Аз споменах за великодушното ви предложение на един познат тук и той не можеше да повярва. От роднини се очаква да правят жертви един за друг, но приятели като вас са рядкост. . . Като християнин смятах за свой дълг да служа на своите хора. Послушах божията заповед и дойдох тук. Материално никога не сме били добре, дори в мирно време едва свързвахме двата края. Признанието също беше малко. Но не обръщахме внимание на това. Защото целта ни е да угодим на Бог. Особено сега, когато съм и преследван, приятелите ми ме смятат за глупав, че изобщо съм дошъл тук от Америка. Някои винаги са ми казвали това. Нещо повече, напоследък, отчасти поради ужасната икономическа криза, отчасти по патриотични мотиви, арменци заминават за Съветска Армения. Нашето училище, което някога имаше около 800 ученици, сега има само 400. Догодина може да останат само 200. По много сериозни причини решихме да не заминем за Армения, въпреки че има натиск върху нас да го направим. Сега вашето предложение изглежда като да е подсказано от Господ. Може би той смята, че оттук нататък животът ни тук ще бъде напразно прахосан. Когато прочетохме писмото ти на Ани, тя не знаеше как да изрази радостта си. . . 7.февуари1947 . . .Вярвам, че ако е по волята на Бога, ще се открие път за нас. При това ужасно икономическо положение имаме желание да поемем някъде навън. Много арменци тръгват за Съветска Армения. Но след като целта ни е не просто физическо оцеляване, а живот посветен на Христа, емигрирането в Армения е самоубийство. Някои приятели, които не могат да отрекат основателността на опасенията ми загатват да поставя патриотизма си над влечението си към Христа, да намеря друга област за изява освен религията. Не мога да го направя, каквото и да стане.
Наистина, може и тук да се стигне до там временно да не мога да върша религиозна дейност или да загубя работата си. Но не искам необмислено да отида в една страна, където това ще бъде неизбежно. . . 21 март 1947. …Каква възможност ще имам в Америка? Предполагам, че ще имам. Знам, че близо 70 милиона американци не вярват в Христа. Може би можем да спечелим някои от тях за вярата. Но оставяме всичко на Бог. Ако той не беше ви внушил, вие не бихте направили всичко това, а моето желание бе толкова подтиснато, че само понякога съм го сънувал. Когато напуснах Америка аз изгорих всички мостове назад. Сега Господ чрез вас строи нови мостове за нас. Щом е така, аз ще се възползвам от възможността и ще се опитам да му служа доколкото съм способен. Ани много повече се радва на новите си приятелски връзки и очакванията ù нямат край. За нея, като за повечето деца, желаното вече е станало. . .” През това време в Америка събират първите суми. Ръсел изпраща на всички второ писмо. Докато приятелите в САЩ действаха, арменското общество също започна да показва по-голямо признание към мен. Много пъти хора ме спираха на улицата да ми кажат да не губя кураж, че общественото мнение е на моя страна. Един ден един фанатичен ташнагист ми каза: “Можеш да си представиш що за хора са тези комунисти, щом тормозят такъв кротък човек като теб.” Това изглежда не можеше да остане незабелязано от комунистите. Главният ми противник Асарлъкян започна да губи влияние. Той се скарал с част от членовете на бюрото на организацията Ереван. Ставало въпрос кой да ръководи организацията. Този път Асарлъкян беше загубил и беше обиден. А той е отмъстителен и злобен човек. Тази година той не беше избран за делегат на конференцията на Ереван. За да го ядосат повече, за мое голямо учудване бях поканен да водя протокола. Скоро бе избрано ново бюро, той не беше в него. Какво беше станало във вътрешните кръгове, та Асарлъкян беше паднал толкова? Не можех да зная. Комунистите пазят решенията в тайна. Моето предположение е, че вероятно спрямо арменските комунисти е постъпил по същия начин, както в училището, където шпионираше и беше давал лоши сведения за опонентите си. Вероятно на това се дължи и факта, че въпреки почти пълната загуба на доверие на арменците, той беше сериозно подкрепян от българските комунисти, които се опитваха да го възстановят. Той се обърна срещу доскорошните си приятели и се опитваше да им отмъсти. Тогава той беше изключен от арменската партийна група. Нарастващото обществено мнение срещу него заради мен може да е изиграло някаква роля, но не смятам, че то беше направено заради мен. Просто злото, което вършеше, достигна самия него. Той беше наказан като грешниците от Ада на Данте със собствените си грехове. През лятото на 1947 г. общината реши да плати по една допълнителна заплата на всеки учител, който отиде на лагер с децата. Асарлъкян продължаваше да бъде профпредседател и водач на септемврийчетата, тогавашните учители поддържаха него. Той успя да отиде на лагер с отбрана група. Беше смесен лагер с български деца. Организация Ереван също организира лагер само за арменски деца. Бях поканен за него, но безплатно. Семейството ми през това време замина за
Плевен при близките на жена ми. А аз през цялото време бях притеснен. В ума ми все бяха двата проблема, ще получа ли разрешение да напусна България и ще бъда ли признат за редовен учител? Ще се осъществи ли поне едно от двете? Веднага след връщането ми от лагера получих писмо от министерството, че съм признат за редовен учител. Бяха коригирали закона, с което заварените в момента на национализация на училищата учители с образование поне от колеж и поне с пет години стаж се признаваха за редовни. Заедно с мен за редовен учител се признаваше и моя враг. На 9 Септември двама членове на бюрото на Ереван ме попитаха дали е вярно че се опитвам да замина за САЩ. Тайната ни бе разкрита. Казах им истината. Те поклатиха недоволно глави. Подразбрах, че ако оттук нататък Асарлъкян получи нови удари, те отчасти ще са и заради поведението му към мен. Новият режим беше прекратил дейността на всички арменски обществени организации и беше създал организацията Ереван, която да следва във всичко ОФ. Цялата власт и влияние върху арменската общност беше концентрирана в бюрото на Ереван. В началото на новата 1947-48 учебна година Ереван покани всички учители на Арменското училище на едно събрание, за да се сложи край на разногласията в училището. Освен двадесетте учители присъстваха около още толкова ръководни членове на общността. Събранието се ръководеше от един бивш партизанин Цецко Куюмджиян, един напълно непознат за мен човек. Беше ни казано директно, че ще се обсъдят проблемите и ще се реши кой е прав и кой не и всички учители ще трябва да спазват решенията. С изключение на учителката на детската градина, която първа започна неприятностите, но впоследствие поради моето великодушие и нетактичността на Асарлъкян мина на моя страна, всички учители бяха против мен, макар да не го казваха открито. Всички се изказаха един по един и отправиха следните обвинения срещу мен: че преподавам вероучение; в уроците по история прокарвам реакционни идеи; че съм против законите на ОФ; че съм против новия арменски правопис (понеже, макар да преподавах на децата новия правопис, лично понякога използвах стария); не преподавам достатъчно арменски поради некадърност (нищо, че часовете бяха намалени, нямаше учебници и продължавах започнатото от други); че съм некадърен като директор. Когато дойде моят ред, говорих малко. Отговорих на критиките и не казах почти нищо за интригите и злините на Асарлъкян против мен, за което покъсно мнозина ме обвиниха. Смятах, че и това обсъждане ще мине като много други, ще чуят фактите, ще решат че Асарлъкян е виновен, а аз прав, но като партиен член ще го плеснат леко отзад, ще му се скарат малко, но ще го похвалят за активното му защитаване каузата на ОФ и прокарването на “прогресивни идеи” в училището, и с това всичко ще свърши. Този път, за моя изненада, Цецко Куюмджиян започна кръстосан разпит на Асарлъкян. Лъжите и противоречията бяха безжалостно разголени. Комунистите имат едно чувство за справедливост, макар и доста незряло. Резултатът щеше да се обяви след три дни. Решението беше прочетено от председателя Вахинаг Хайрабедян, способен адвокат и голям комунист. Асарлъкян и неговите поддръжници бяха признати за виновни. Бяха изброени всичките им злодеяния. Пострадалите
заедно с мен учители, които вече бяха извън училището, имаха поне моралното удовлетворение от признанието, че са жертва на човешката завист, а не са фашисти. Напротив, “Асарлъкян се е обградил с бивши учители фашисти, сформирал едно клика и преследва учители с очевидни антифашистки разбирания”. Накратко, бе показано, че ако за известно време комунистите погрешно бяха подкрепили Асарлъкян, вече няма да е така. Това не беше всичко. Асарлъкян загуби и постовете си на профпредседател и ръководител на “Септемврийче”. Той разигра един фарс с подаване на оставка и като учител и опит да организира стачка на учениците срещу нея. Но не успя. Оставката му естествено бе отклонена. В българските среди той беше запазил своето влияние. Той се върна и продължи да действа по същия начин. Продължи борбата с бюрото на “Ереван”. Предизвика преразглеждане на неговия случай на по-високи партийни нива. Резултатът още не е известен. Срещу мен започна да използва статиите ми в Зорница, като ги показвал на различни хора. Инспекторът на училището се заинтересува от една от тях, в която се радвах, че чрез референдум във Франция е върнато вероучението в техните училища. Той я държа известно време при него, но скоро го уволниха и той ми я върна без коментар. Чувствайки подкрепата на Ереван, показах по-голяма твърдост срещу Асарлъкян в училището и той се принуди да се отдръпне. Цяла година не ми оказа никаква помощ, изпълняваше само класните си задължения. Междувременно опита ни да напуснем страната пропадна. Няколко влиятелни познати се опитаха да помогнат, но напразно. В САЩ разрешиха успешно всички проблеми, включително този, който смятахме за найсъществен – финансовия. Една дребна трудност тук блокира пътя ни. А в началото имах големи надежди. В дневника съм записал: “След смъртта на родителите ми баща ми стана Господ и той ме водеше по своята милост и воля. Не аз се спасих от кервана при депортирането. Господ го направи чрез приятели. Не отидох самостоятелно в Сивас. Господ ме заведе там. Не аз влязох в американския приют. Господ ме отведе. Аз не се опитах да вляза в Анатолия колеж. Господ чу мълчаливия ми копнеж към учение и уреди постъпването ми. Аз не исках да отида в духовно училище. Господ ме заведе. Не се опитвах да отида в Америка. Само имах мълчалив копнеж към най-високо образование. Господ чу молитвите ми и откри път към Йейлския университет. Сега приятели правят планове да ни приберат в САЩ. Ако е по божията воля, той ще ни заведе и там.” Когато дойдох в България разбрах, че кариерата ми ще бъде ограничена икономически и морално. Жена ми не успя да намери подходяща работа. Потърсих за себе си по-добри възможности в Анатолия колеж, в Института на Мелконян в Кипър, в Американския колеж в София, но без резултат. Примирих се с обстоятелствата. Казах си “това е моят кръст, трябва да го нося.” Не съм се самосъжалявал. Опитвах се да върша най-доброто възможно.
Скоро открих една латентна сила в себе си. Можех да пиша книги. Но уви, открих, че да ги пиша е лесно, имам близо две дузини от тях. Проблемът е в тяхното публикуване. Едва успях да издам девет малки книжлета. Как да публикувам по-големите? След като няма надежда за публикуване, с какво желание да продължа да пиша? Междувременно завистливи хора искаха да ми отнемат дори тази моя скромна позиция. Четири години борби, хабене на нерви и търпение! Колко пъти съм се връщал у дома почти сломен. Господ видя това и чрез един от своите най-добри синове, моя приятел Ръсел Хиат, отвори път към спасението. Отначало изглеждаше почти невъзможно, особено икономически. Но с помощта на много приятели и състуденти всички големи трудности там бяха преодолени по най-добър начин. Защото Бог има работа с вярващи хора. Тук не можем да преодолеем една малка трудност, защото Бог има работа с безбожници, които не се поддават на неговите внушения. Но не губя надежда. Да загубя надежда значи да изгубя вяра в Бог. През Първата световна война четири години живях с чувството, че няма повече арменци по света, че те са или убити, или помохамеданчени, че трябва да се примиря със съдбата си на селянин мюсюлманин. Божията милост показа своите чудеса. Попаднах сред арменци, получих високо образование и достигнах някакво обществено положение. Вярвам, че и този път Господ ще извърши своето чудо. За мен е важно, че не се отрекох от Него и докогато мога, държа на Него. Останалото оставям на безграничната му милост. Допълнителни бележки: Да продължа тази глава до уволнението ми през януари 1949 (бях извикан в клуба на Ереван на 11-ти. Заповедта ми връчиха на 12-ти януари). Следваща глава да бъде: Наградата (или Кръста). НЕ Е ПРОДЪЛЖЕНО
ПОСЛЕСЛОВ Тази книга бе написана за две лета, на 1947 и 1948 год. Тя е резултат на 234 дни интензивно писане от ранна сутрин до 11 часа вечерта. Част от материалите на някои глави бяха готови на английски. Други взех от ръкописа История на Шабин Карахисар. Някои части са цитати от моя дневник или статии. Започната на 6 юли 1947 г. Завършена на 11 август 1948 г.
ПРИЛОЖЕНИЕ
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА Част първа 1. Архиепископ Степанос Кувер Атонис - История и поведение на нашия водител Мъхитар от Сивас, учител и старши абат – Венеция, 1810 -гл.2 стр. 9-14 2. сп. The new Armenia (Новата Армения) – Ню Йорк,САЩ – бр.октомвриноември, статия Генерал Антраник Озанян 3. Вахан Тотовенц – Антраник и неговите войни 4. Сурен Вецигян – ръкопис История на Шабин Карахисар – на арменски, в Държавен архив – Пловдив Част втора 5. Йоханес Лепсиус – Тайни известия за избиването на арменците Константинопол, 1919, арменски превод 6. сп. Хайреник (Родина) – Бостън, САЩ – бр.август 1931 - стр.176 7. също – бр.август 1930 - статия по брошура на немския социалист Хайнрих Фрибюхер 8. също – бр.януари 1936 – статия на П.Санасар 9. също – бр.април 1933 – стр.108-109 10. също – бр. октомври 1932 – стр.160 11. също – бр. октомври 1934 – стр.100-101 12. също – бр. юни 1934 – статия на Арам Хайгаз “Нашият кръст” 13. също – бр. ноември 1932 – статия на Ал.Хадисян “Спомените на един кмет” 14. Владика Крикорис Балакян – Арменската голгота - Виена, 1922 15. Хенри Барби – Многострадална Армения – Константинопол, 1919, арменски превод 16. Мустафа Недим – Избиването на арменците – София, 1936, арменски превод – стр.49, 52, 60-61 17. Процесът срещу Талаат паша, стенографски запис – Виена, 1921 - стр.87 18. Арам Хайгаз – Падането на орловото гнездо – Бостън, 1935, английски превод 19.Франц Верфел – Четиридесет дни на Муса Даг – роман в два тома, София, 1935 Забел.: Изброените източници са посочени в мястото на цитиране в текста с номер в средни скоби.
PHOTOGRAPHS of SUREN VETSIGIAN and for Shabin Karahissar СНИМКИ на СУРЕН ВЕЦИГЯН и за Шабин Карахисар Edited by Horen S. Vetsigyan
Редактирани от Хорен С. Вецигян
SHABIN KARAHISSAR ШАБИН КАРАХИСАР
Antranig Антраниг
General Antranig Ген. Антраниг
New photos by Rupen Chavoushian/ 2014
Съвременни снимки от Рупен Чавушян/ 2014
BOOKS and MANUSCRIPTS КНИГИ и РЪКОПИСИ
The published in Bulgaria book Публикуваната книга
The manuscript
Ръкописът
The deportation roads of the Armenians from the different areas of Turkey (Pointed – Shabin Karahissar)
Invitation to the presentation of the published book
Pages from the manuscript “History of Shabin Karahissar” Страници от ръкописа “История на Шабин Карахисар”
FROM THE BOOK BY ARAM HAIGAZ ОТ КНИГАТА НА АРАМ ХАЙГАЗ
Book by Aram Hajgaz about Shabin Karahissar with included texts by Souren Vetsigian Книга на Арам Хайгаз за Шабин Карахисар с включени текстове на Сурен Вецигян
The Armenian Church in Shabin Karahissar (before 1915) Арменската черква в Шабин Карахисар (преди 1915)
PHOTOGRAPHS OF SOUREN VETSIGIAN СНИМКИ НА СУРЕН ВЕЦИГЯН THE ORPHANAGE OF SIVAS ПРИЮТА В СИВАС
Boys sleeping outdoors in the orphanage yard, 1921 Момчета спят на открито в двора на приюта, 1921 г.
Sivas, 1922
Sivas orphanage, 1922 Приюта в Сивас, 1922 г.
Near by Mineral springs, 1922 Край Минерални извори, 1922 г.
ANATOLIA COLLEGE АНАТОЛИЯ КОЛЕЖ
Anatolia College, carpenters, 1926 Анатолия колеж, дърводелци, 1926 г. With Mr. Compton by the YMCA Cabinet, 1925 С м-р Комптон пред кабинета на YMCA
Sophomore class, 14 June 1926 Втори клас, 14 юни 1926 г.
Commencement day, 1926 Денят Годишен акт, 1926 г.
ATHENS, SCHOOL OF RELIGION АТИНА, ДУХОВНО УЧИЛИЩЕ
January 1927
1927
December 1927
November 1929
1930
Graduation, May 1930 Дипломиране, май 1930 г.
YALE UNIVERSITY ЙЕЙЛСКИ УНИВЕРСИТЕТ
Mrs. Todd, in the 1950-s
DIRECTOR OF THE ARMENIAN SCOOL IN PLOVDIV ДИРЕКТОР НА АРМЕНСКОТО УЧИЛИЩЕ В ПЛОВДИВ
1934
III class (7 grade), 1934 III (7) клас, 1934 г.
In the school yard В училищния двор
II class (6 grade), 1934 II (6) клас, 1934 г.
June 1935
Class of 1935 / 36
Outing На излет
Teachers 1935 / 36 Учителски колектив през 1935 / 36 г.
Kindergarten 1936 / 37 Детската градина 1936 / 37 г.
Class of 1936 / 37
Class of 1937 / 38
Kindergarten Детската градина
The schoolyard and the Armenian Church Училищният двор и Арменската църква
1939 ?
1939 ?
1941
Асхиг Т., 1945 г.
Laying the foundations of the new school Полагане основите на новото училище 11.6.1942 г.
Kindergarten 1943 Детската градина 1943 г.
1945
Summer camp 1945, Pavelsko, Rodopi mountain Летен лагер 1945 г., с.Павелско
Summer camp 1947 Летен лагер 1947 г.
IIIa class (7 grade) 1946 / 47 IIIа (7а) клас 1946 / 47 г.
SOUREN VETSIGIAN – PERSONAL СУРЕН ВЕЦИГЯН – ЛИЧНИ
Souren with his wife Keena Iliewa-Vetsigian and her mother Сурен със съпругата си Кина Илиева-Вецигян и нейната майка
The family, with the families of Keena Ilieva’s two brothers and her mother Семейството, със семействата на двамата братя Кина Илиева и нейната майка
First mobilization, the summer of 1941 Първа мобилизация, лятото на 1941 г.
Second mobilization, the summer of 1943 Втора мобилизация, лятото на 1943 г.
The grave in the Central Cemetery in Plovdiv Гробът в Централни гробища, Пловдив