Page 1

Г-жа Милена Цветанова Дамянова, Председател на Комисията по образованието и науката към Народното събрание на Република България Г-н Борислав Любенов Великов, зам.-Председател на Комисията по образованието и науката към Народното събрание на Република България Г-жа Бойка Грозева Маринска, член на Комисията по образованието и науката към Народното събрание на Република България До г-жа Меглена Кунева, Министър на образованието и науката в оставка До г-жа Мая Манолова, омбудсман До доц. д-р Ана Джумалиева – Председател на Комисията за защита от дискриминация ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив ЗА СВЕДЕНИЕ: До Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив

ЖАЛБА под формата на отворено писмо от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема госпожо Дамянова, уважаеми г-н Великов, уважаема г-жо Маринска, Надявам се, че уважаемите г-жа Дамянова, г-н Великов и г-жа Маринска, народни представители и ръководители на Парламентарната комисия по образованието и науката силно ще се заинтересуват от толкова интересния казус, представен в тази жалба – защото той показва реалната ситуация в едно българско училище, в което по ред причини


предимно от субективно естество реформата в образователната система съвсем не върви. Като проучите чудесния и така многозначителен случай ще успеете да разберете, вярвам в това, че се налагат някои крайно належащи промени в различни посоки, та процеса на осъвременяване на българското образование най-сетне да се отприщи. А това е съдбовно важно, непростимо е да търпим в 21-ия век, че образователната ни система да работи общо взето предимно на празни обороти. По тази причина реших да изпратя този документ, имащ на пръв поглед „изключително личностен характер” и на вас – понеже съм убеден, че сигнали от такъв род съдържат безценна информация за истински загрижения за случващото се в образователната ни система. Смятам, че представената в този документ безкрайно поучителна история заслужава да бъде прояснена цялостно и задълбочено – включително и чрез едно спешно парламентарно питане до Министъра на образованието и науката (който и да е той)! Уважаема госпожо Министър, Уважаема госпожо омбудсман, Уважаема госпожо Председател на КЗД, Принуден съм за пореден път да Ви информирам за недопустимата кампания по моето личностно и професионално дискредитиране, която се провежда през последните няколко години от ръководството на училището, в което вече 16 години работя като учител по философия; напоследък тази кампания прие крайни форми на всекидневен психологически и нравствен терор и тормоз, в който, за жалост, биват използвани и ученици (!). Смятам, че ръководството на ПГЕЕ-Пловдив в лицето най-вече на директорката г-жа Стоянка Анастасова и помощникдиректорката по учебната част инж. Камелия Стоянова, с проявено фрапантно бездействие и открито нежелание да си изпълнят функцията и задълженията фактически насърчават тия несрещани ексцесии срещу личността, авторитета и достойнството на един учител, което е грубо нарушение на моите права като педагогически специалист, които са фиксирани в чл. 219, параграф 1 и 3 на Закона за предучилищното и училищното образование, също така на куп разпоредби на Правилника за вътрешния ред и особено на Нравствения кодекс на училището. 2


Ръководството на училището и особено директорката Анастасова не пожелаха да направят нищо за да вникнат в смисъла и особеностите на моя иновативен, демократичен, творчески и либерален, т.е. човеколюбив стил на общуване с учениците и също така на обучение (които съм изразил пределно понятно в цяла поредица от мои книги и в публикации в издаваните от мен списания, именно списанията ИДЕИ и HUMANUS) и си позволиха да изтълкуват моя подход по изключително обиден за мен начин, а именно определяйки го с крайно унизителни квалификации от рода на "изцяло негоден за системата", "пълна липса на качества да бъде учител", "абсолютно некадърен" и пр. (Тия квалификации се съдържат в заповедта за моето уволнение от 19 май 2014 г., която впоследствие беше отменена, Върховният Касационен съд ме върна на работа в началото на януари 2016 г., но тормозът въпреки това не престана, напротив, в последно време стана всекидневен и вече съвсем нетърпим!) Какво ли не направих за да предизвикам смислен диалог по проблемите вътре в училищната общност, моят проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност обаче не само че беше подложен на пълно игнориране от страна на директорката, но и за отмъщение и реванш ми беше организирана въпросната кампания по яростното ми дискредитиране, която доведе до изчерпване на моите физически и душевни сили (инвалидизиран съм, страдам от тежко заболяване на сърцето). Аз лично съм изумен от това как е възможно да се проявява такова бездушно и нехуманно отношение към един човек и учител, не разбирам каква е тази идеологическа, ценностно обусловена и най-вече политическа по същество ненавист, която може да се излее в такива крайно недопустими ексцесии, в такъв терор и тормоз! Никога в живота си не съм предполагал, че върху главата ми ще се стоварят такива репресии, които, предвид времето, в което живеем, са изцяло абсурдни, немислими, недопустими, сюреалистични даже! Опитах се да спомогна за разумното решаване на конфликтите чрез демократичен дебат, направих всичко, което ми е по силите в тази посока, оказа се обаче, че в противната страна липсва не само желанието и подобаващата нагласа, но и каквото и да било намерение проблемите да се решат по що-годе цивилизован начин. Очевидно в случая сме изправени пред рецидиви на един отдавна отживял времето си административно-репресивен, чисто авторитарен и човеконенавистни3


чески стил на ръководство, който е изцяло неадекватен на нуждите и потребностите на нашето време; да не говорим за това колко този анахроничен и ретрограден подход е вреден по отношение на същинските, на коренните интереси на младите хора – защото, забележете, всичко това се случва в едно културно, образователно и възпитателно учреждение и то през второто десетилетие на 21-я век! Уважаема госпожо Министър, фрапантно е и това, че органите на МОН, които прекрасно са известени за случващото се в ПГЕЕПловдив от предишни мои доклади и жалби, не направиха нищичко по посока на смисленото решаване на проблемите, за разумното решаване на конфликтите и за спадане на напрежението; изглежда мисленето и на проверяващите е така устроено, че директорката успя да ги убеди, че "лицето Ангел Грънчаров" е най-вероятно нещо като "зъл народен враг", който напълно си заслужава репресиите, който изцяло е заслужил такова безчовечно отношение! Простете, но аз лично не мога да си обясня как така тази история вече се развива цели пет години (!!!) пред безстрастния поглед на органите на МОН и в същото време нищичко ефективно не беше направено, та този невиждан по волунтаризма си административен произвол поне малко да бъде озаптен; да, органите на МОН не благоволиха да направят каквото и да било, което все пак да има известен благотворен ефект, не, след всяка нова проверка от страна на МОН репресивния натиск върху мен от страна на директорката се увеличаваше! Аз не знам, но чак такива чудати неща изглежда не са се случвали дори и в така свидните за някои хора по-късни времена на непрежалимия социализмо-комунизъм, които ние самите имахме късмета да преживеем; аз лично имам чувството, че сякаш е възкръснало кошмарното време на 40-те и на 50-те години на ХХ век! Да не говорим за това, че съобразно новия Закон за образованието чак такава ненавист към иновативните и различно, творчески мислещите учители не само че е недопустима, напротив, такива хора следва да бъде насърчавани и подкрепяни – с оглед доброто на младите, на нашите възпитаници. Особено показателно е това, че директорката не само че си позволи да използва ученици за разправата си с неугодния за нея учител, но тя не направи нищо за да спре ексцесиите, напротив, с поведението си фактически ги насърчи, т.е. даде карт-бланш на хулиганстващите, на вилнеещите срещу преподавателя си ученици да продължат да го тормозят както си искат, както им скимне (това те си позволиха да го направят 4


многократно даже в нейно присъствие, но директорката с нищичко не показа, че намира нещо осъдително в така грубото им безцеремонно поведение спрямо учителя си; не им направи дори формална забележка, че не бива, че не е редно така да се държат; безброй пъти "случайно пропусна" да направи това; интересно е да се разбере: как така директорката не съзнава, че такова едно отношение и поведение, разиграващо се в нейно присъствие, е обидно най-вече за самата нея?!). В училището ни, за жалост, в последните години психологическата и нравствената обстановка е изключително тежка и отровена, цари обстановка на страх, никой не смее да се обади защото добре знае, че директорката ще му отмъсти като му създаде такива главоболия, че ще съжали дори и за проявено най-плахо свободомислие или пък, опази Боже, за някаква смела и достойна постъпка; обратната страна на този толкова грозен процес е подлизурството, лицемерието, фалша, "героизирането на невижданите успехи" под "мъдрото ръководство на любимата директорка"; тия неща са така ясни, саморазбиращи се и прости, че вече ми е дори неудобно да ги споменавам. Смятам, уважаема госпожо Министър, че неприемането на каквито и да било мерки за озаптяване на произвола на директорката Анастасова от страна на ръководеното от Вас ведомство не може да означава друго, освен че Вие лично съзнателно поемате цялата, пълната отговорност за това, което тя си позволява да прави! Излиза, че произволът спрямо мен (точно това изисква да приемем ако сме верни поне на елементарната логика) сякаш е поръчан отгоре – щото аз не мога да си обясня каква е тази безумна дързост или смелост, която директорката Анастасова си позволява; та нали все пак си въобразяваме, че живеем в що-годе правова и цивилизована държава? Или пък това последното е една коварна илюзия, така ли излиза, уважаема госпожо Министър? Нима са прави тия, които открито твърдят, че държавата, в която живеем, съвсем справедливо заслужава да бъде наречена "Мутроландия"? (Други пък предлагат да я наречем "Бандитостан"!) Аз лично, уважаема госпожо Министър, не желая държавата, в която живея, да се нарича и то съвсем справедливо нито Мутроландия, нито Бандитостан, нито дори… Динколандия, страната на Динковците – и на Перковците! И ето, с последните си сили вече продължавам да се боря в тази посока, т.е. това да не се случи. Разбира се, вътре в нашата училищна общност никой не смее да ме подкрепи – аз сам правя нужното симпатизиращите ми ученици да не афишират подкрепата си – за да си 5


нямат неприятности! Не зная дали ще ми повярвате, уважаема госпожо Министър, но положението в нашето училище е изключително тежко, нетърпимо даже; ония, които обаче не възприемат по този начин ситуацията, плащат за това, предполагам, такава тежка нравствена цена, че аз лично не бих си позволил никога да я платя: не мога да си позволя да плащам спокойствието си с безчестие! Уважаема госпожо Министър, мисля, че е крайно време да направите нужното ръководената от Вас институция да си изпълни дълга и най-решително да пресече по-нататъшните ексцесии на недопустимия административен произвол в ПГЕЕ-Пловдив. В нарочно Обръщение към цялата училищна общност (копие от което Ви изпращам като прикрепен документ към тази жалба) си позволих да поискам оставката на директорката Ст. Анастасова по морални, по хуманни причини. Надявам се, че Вие ще й поискате и вземете оставката защото наймалкото и за Вас моралът, да се надяваме, има все пак някакво значение. Разбира се, фрапантните нарушения на закона също така трябва да бъдат подобаващо наказани. Уважаема госпожо омбудсман, докато омбудсман на България беше Вашият предшественик, уважаемият г-н Константин Пенчев, институцията не само че реагираше на моите писма, но г-н Пенчев направи каквото можеше, та административният терор поне малко да бъде намален или отслабен. Откакто обаче Вие оглавихте тази институция, от Ваша страна (както се казва в прочутото стихотворение, в което се описва разпита на един комунист) няма "нито вопъл, нито стон". Пълно, високомерно, непристъпно и ледено мълчание излъчва тази институция вече, уважаема госпожо Манолова: дали това не се дължи на факта, че във Вашето нескривано политическо убеждение отделно взетата личност няма никакво значение, а значение има само колективът, масата от хора, "общото щастие в комуната"и пр.?! Просто не мога да си обясня защо ръководената от Вас институция не си изпълнява прякото предназначение да спомага на гражданите когато държавни органи и чиновници си превишават правата, когато злоупотребяват с властта си и накърняват коренни права на гражданите?! Ето, за пореден път адресирам своя жалба и до Вас, ала много се съмнявам, че ще направите нещичко. Докато г-н Панчев беше омбудсман, ние, онеправданите граждани, си имахме защитник, сега във Ваше лице, простете, си имаме... какво?! (Ще се въздържа от каквато и да било квалификация, Вие сама решете като какво се държите, напоследък се изявихте 6


като помощничка на чалгаджията Слави Трифонов в борбата му за досъсипване на българската демокрация, полезно е сама някой ден да успеете да осъзнаете истината за самата себе си!) Уважаема госпожо Джумалиева, вярвам, че и за ръководената от Вас институция случаят "ПГЕЕ-Пловдив" представлява несъмнен интерес. В предишните години ръководената от вас Комисия също беше сезирана, но разследването й спря по причина на това, че по тия същите събития бяха заведени съдебни дела. Надявам се, че този път Комисията на основата на тази моя жалба ще заведе ново свое разследване – за дискриминация по професионален, по идеологически, по политически също така признак. Готов съм да съдействам разследването на Комисията този път да се увенчае със заслужено тържество на правдата, справедливостта и хуманността! Към настоящия документ прилагам като органични негови части, илюстриращи и конкретизиращи казаното в жалбата: 1.) Обръщение към цялата училищна общност на ПГЕЕПловдив от 14 ноември 2016 г. 2.) Доклад до Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив от 18 окт. 2016 г. 3.) Доклад до ПС от 11 окт. 2016 г. 4.) Доклад-Жалба от 28 ноември 2016 г. 5.) Писмо до директора на ПГЕЕ-Пловдив 16 ноември 2016 г. 6.) Становище до ПС 23 ноември 2016 г. 7.) Нещо като прощално обръщение към цялата училищна общност (видео)

С УВАЖЕНИЕ: 1 декември 2016 г. 7


Пловдив ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ЦЯЛАТА УЧИЛИЩНА ОБЩНОСТ НА ПГЕЕПЛОВДИВ от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия Уважаеми ученици, дами и господа родители и служители, колеги-учители, Налага ми се публично да се обърна към всички вас и да ви информирам за създалата се нелека психологическа и нравствена ситуация в ПГЕЕ-Пловдив, от която заедно трябва да потърсим и да намерим верния изход, по повод на която следва да открием разумното решение. Моля да ме изслушате внимателно, ще ви разкажа пределно откровено своето виждане, своето разбиране, своето възприятие на случващото се. На тази база ще ви призова да реагирате, да заявите гласно своето отношение, своята позиция. Много ме вълнува, не крия това, да разбера как вие мислите, как вие оценявате нещата. Ситуацията обаче е така сложна и тежка, че ще ми бъде изключително трудно да я представя тук с думи – и то по възможност най-кратко, ясно, пределно, казахме, честно и откровено. Но ще опитам; моля да бъдете снизходителни към този мой опит. Всички с половин уста признаваме, че по принцип българското образование не се намира в бляскаво положение, нали така? Поне по това, мисля, всички сме съгласни: господстващата от десетилетия командно-административна и бюрократична система стигна до закономерното си пълно фиаско, до провала си, катастрофира тотално и безвъзвратно. Е, вярно, в масовия случай всички сме свикнали да се примиряваме с положението, ние сме доказани търпеливци, умеем да търпим, да понасяме, да се примиряваме. Какво от това, че учениците не обичат да четат, да учат, да мислят, а пък ако някои от тях обичат, това нещо – именно мисленето, ученето, познанието, образованието, съвременното обучение! – в рамките на господстващата тиранична система е... забранено, да, то не се насърчава. От учениците системата иска да си пълнят главите с някакви непотребни и обременяващи съзнанията им знания или информации, в главите им трябва да бъдат набивани някакви "единствено-правилни мисли", "истини от последна инстанция", глупавата 8


система на манипулативното държавно и унифициращо образование не насърчава търсенето, изследването, творчеството, таланта, вдъхновението. Напротив, тя пречи за разгръщането на личностния потенциал на младите, тя насърчава унификацията, убиването на индивидуалността посредством "зубренето", папагалстването, повтарянето на клишета, на чужди мисли, на голи и обезличностени информации, тя се свежда до прословутото бележкарство, до подлизурството спрямо учителите, до унизеността на личността и пр. В рамките на тази противочовешка и репресивно устроена система се цени не знанието и не качествата или способностите на личността, а се цени единствено послушанието, отказа от достойнство, малодушието в нея е възведено на най-висок пиедестал, цени се също така най-вече оценката и дипломата, иначе казано, в нея всичко е изопачено, неистинско, фалшиво, всичко е менте и имитация, фалшификат. Тази абсурдна система е плод на изцяло отречени от историята, от културата, от прогреса на цивилизацията остарели, анахронични, ретроградни догми, основани именно на тиранията, на диктата, на ненавистта към суверенитета на личността и към нейната свобода. Да, в рамките на тази волунтаристична система, ненавиждаща най-вече личността и непризнаваща нейната уникалност и суверенност, е прокудена, е изгонена тъкмо свободата – вечният извор на всичко човешко, на самата човечност. Тираничната система свобода не търпи, в нея се насърчава робуването във всичките му форми – и унизеността на личността. Тази система е система на НЕобразованието, както си позволих да я нарека в последната си книга, на която дадох именно такова заглавие: "Реформа на НЕобразованието" защото в рамките на представите, насаждани от абсурдната система, вече не се знае какво всъщност е образование, да, загубен е смисълът на това, за което изобщо би следвало да съществува всяка система, наричаща се "образователна"! А образованието има един толкова прост, но за сметка на това изцяло възвишен смисъл: истински образован е оня, който е успял да разгърне и да постигне уникалния, личностно неповторимия образ на своята богата, активна и дейна индивидуалност, успял е да разгърне творческия си потенциал, да изяви по бляскав начин онова, което Бог му е дал. Училището, образователната система трябва да осигурява всички потребни условия това да стане, т.е. да се осъществи тайнството на раждането на суверенната и свободна човешка личност, нищо пове9


че или по-различно от това не може да прави училището. Да, ама у нас държавата не позволява на хората да бъдат истински образовани, сиреч, да бъдат суверенни личности, държавата у нас, по инерция от комунизма, се счита длъжна да пречи на човека да бъде себе си, да бъде личност. В резултат най-ценния капитал, с който България разполага – човешкият капитал на нацията – се пропилява без смисъл. Неслучайно сме най-бедни и най-унизени, една от главните причини е тъкмо калпавото социалистическо образование, на което административната система без капка жал подлага нашите деца. Да де, ама има ли алтернатива, може ли нещата в българското образование да бъдат поставени на друга почва и основа? Да, може, ала няма кой да го направи. Системата на послушанието ни е научила да чакаме промяната в образователната сфера да бъде направена отгоре, от премъдрия и всичко разбиращ "мозъчен център", където заседават непогрешимите министерски бюрократични шамани. Ето, вече имаме и нов "реформаторски закон" за образованието, сега остава само да чакаме тежката бюрократична система да се задвижи, да сътвори и да ни спусне в готов вид тъй потребните ни душеспасителни инструкции за това как да започнем да мислим по новому, как да се променяме, как да започнем да живеем истински пълноценно и прочие, в това число как да започнем да общуваме, да учим, да търсим и т.н. Да, за всичко системата ще се погрижи, всичко тя ще ни даде, ний само трябва да чакаме търпеливо. Какво да учат децата ни ще решат същите тези тъй проницателни министерско-чиновнически шамани, те ще напишат най-нови и премъдри учебници, съдържащи именно самата премъдрост, тя ще ни бъде сервирана в напълно готов за поглъщане сдъвкан вид, а пък усърдните учителки ще запретнат ръкави и ще почнат да набиват в главите на младите цялата тази министерска премъдрост – ето го краткия път към общочеловеческото щастие, нали така? Нам ни е отредена ролята на статисти в този театър на абсурда, който, прочее, и досега сме го играли, същинската, коренната промяна у нас още не е разрешена! А пък и искаме ли я и ние самите, а, какво мислите по този въпрос, дали не е станало така, че вредната система ни е станала така удобна, че всичко ново просто ни плаши, вижда ни се опасно и страшно? Аз съм учител по философия вече 33 години. Не допуснах – благодарение на философията, тя ми позволи да съхраня този недопустим разкош! – системата да ме направи "типов даскал", безличен чинов10


ник, който друго не прави освен да пълни главите на горките ученици с "най-правилните държавно одобрени мисли". Винаги съм имал съвършено друг подход: да помагам на младите да се научат да мислят самостоятелно, да търсят истината сами, със собствените си сили, да вървят по нелекия път на познанието, на изследването, на творчеството, на разгръщането на своя уникален личностен ресурс. Е, бидейки толкова "странна птица", винаги съм си имал, не крия, големи проблеми с бдителните стражи на системата. Търсейки изход от нейните абсурди, в един момент осъзнах, че пътят за едно наистина качествено образование е един: демократизация и либерализиране на образованието, този е начинът да се вдъхне живот в него! Изразих своите идеи в цяла една поредица от книги за това как аз виждам едно наистина отговарящо на нуждите на младите и съвсем автентично образование и училище. Тези книги бяха издадени и в хартиен вариант, но също така са на съвсем свободен достъп в интернет, намират се в моя блог – тъй че са достъпни за всеки, тук по тази причина няма да изброявам даже и заглавията им. Вече десетки години моите ученици имат възможността да работят по написаните специално за тях мои учебни помагала, разработил съм такива помагала по всички преподавани от мен философски предмети. Моят блог, в който всекидневно пиша вече цели 10 години, стана средище, в което се водят най-разгорещени дискусии за образованието, за възпитанието на младите, за тяхното личностно израстване и пр. Написах и издадох за тия толкова интензивни за мен години и много други книги, които са все в тази посока: да помагам на младите да развият пълноценно своя духовен и личностен потенциал. Вече трета година водя и свое авторско предаване по Пловдивската обществена телевизия, предаването „На Агората с философа Ангел Грънчаров”, също така издавам две списания, списание ИДЕИ, излизащо (три пъти годишно) вече осма година, и списание HUMANUS, списание именно за образование и за личностен растеж на младите, то пък излиза трета година. И ето сега пристъпвам към крайно любопитната ситуация, която възникна в нашето училище по повод на всички мои инициативи, дейности, иновации и пр. През лятото на 2010 година директор на ПГЕЕ-Пловдив (в един изцяло по нашенски проведен конкурс) стана г-жа Стоянка Анастасова, учителка по литература в това училище. Призовах тогава да дадем шанс на новото ръководство, ала скоро се разбра, че новата директорка и нейния екип са привърженици на изцяло порочен и анахроничен стил на 11


ръководство – благодарение на който бяха допуснати куп грешки, върнали училището в една отдавна отминала епоха; за кратко време беше съсипан оня истински академичен дух на свободолюбие, човечност, творчески ентусиазъм и толерантност, който царуваше във времето на управлението на забележително талантливия ръководител на ПГЕЕПловдив инж. Венелин Паунов. Новото ръководство на училището възкреси всичко най-лошо, което си спомняме от ерата на тъй блаженопочиналия комунизъм: казармен дух, "началството никога не греши", "колективът" се дели на "наши", на принадлежащи на тесния кръг приближени на директорката и на "ненаши", които във възникналата отвратителна психологическа и нравствена обстановка се опитват все пак да запазят известно достойнство, "Който слушка – папка, който не слушка – ритник!", в училището възникна атмосфера на страх и също така на най-грозно подлизурство и лицемерие, мнозина от опонентите на директорката бяха подкупени (за да слушкат) по най-различни начини, предимно чрез раздаване на някакви благинки и т.н., а в резултат на тия почини за кратък период от време в ПГЕЕ-Пловдив се възцари такова "монолитно железо-бетонно единство", каквото не е имало дори и в ерата на въпросния непрежалим комунизъм. Всички наченки на демократично съзнание и поведение бяха безжалостно изкоренени – особено когато неколцината учители, които се опитваха в създалата се тежка обстановка да запазят достойнството си, бяха обявени за "народни врагове" и бяха подложени на немислими по-рано репресии. Примерно инж. Калин Христов беше направо уволнен и изритан от училището, а моя милост пък бях подложен на ужасен всекидневен административен тормоз и терор; когато не се огънах и започнах открита борба за промяна след проведена безогледна кампания по моето личностно и професионално дискредитиране бях също така уволнен и изритан по недопустимо грозен начин от училището; други учители, като г-жа М.Михайлова, предпочетоха сами да се оттеглят, напуснаха или заминаха на друга работа, излизайки за дълго време в служебен отпуск и пр. Тъй като вътре в училищната общност вече нямаше никакви условия за демократичен дебат по тежките проблеми на училището ми се наложи да изнеса дебата на страниците на моя блог: започнах отчаяна борба за демократизация, започнах да публикувам почти всеки ден поредица от репортажи, в които описвах случващите се ексцесии, дадох пълна гласност на зулумите на директорката, в серия от жалби и док12


лади до висшестоящите инстанции на образователното ведомство алармирах властта за случващото се и апелирах за спешна намеса и за противодействие на ширещия се волунтаристичен административен произвол. Интересното е, че висшестоящите инстанции, независимо от предизвиканите от мен проверки, не направиха почти нищичко за да спрат произвола, който се отприщи в неподозирани ексцесии: за да бъде съсипан "врагът" в мое лице беше използван целия арсенал на командно-административния диктат и терор, познат ни от времето на социализмо-комунизма, примерно бяха проведени серии от "разгромни събрания" на "възмутения колектив", правени все по тертипа на т.н. "народен съд", на "другарските съдилища" или на "революционните трибунали", мигновено беше инициирана (чрез изпращането на писани сякаш под индиго документи!) една добре организирана и ръководена кампания, състояща се от потоци от жалби на "възмутени родители", на цели класове, на "съзнателни граждани", писаха се петиции на "възмутения колектив" срещу "народния враг Грънчаров", който при това, представяте ли си, "не преподава правилно", "тормози учениците да мислят", не ги обучава по "единствено-правилния държавен учебник", позволява си да предприема някакви "напълно вредни" иновации все по посоката на тъй ненавистната ни свобода и т.н. Тази оруеловска и кафкианска (трудно ни е, сами разбирате, да определим точно нейния абсурдистки литературен жанр) биде увенчана с това, че самата директорка издаде – и то в официален документ до ТЕЛК, под формата на "производствена характеристика"! – не нещо друго, а... оригинална "психиатрична диагноза" на въпросния тъй "зъл народен враг", именно обяви го за "психично болен" (!!!), а пък в крайна сметка си позволи да ме уволни по възможно най-сюреалистичния претекст, а именно "абсолютно некадърен", "пълна липса на каквито и да било качества да бъде учител", "изцяло негоден за системата". За да разберете колко отровна е била атмосферата в оня паметен момент ще добавя и ето този щрих: когато директорката съобщи на "сплотения колектив" толкова дълго чаканата новина за посичането на "народния враг Грънчаров" половината от въпросния колектив започнала да... ръкопляска, а другата половина от учителите реагирали с мълчание, да, позволили са си все пак да посрещнат гротескната новина с едно оглушително крещящо, т.е. безкрайно изразително мълчание. Да, ама проклетата демокрация си има и известни неудобства: Грънчаров печели заведените съдебни дела и в крайна сметка съдът го 13


връща на работа! Като капак на всичко се оказва, че "извергът Грънчаров" съвсем не е склонен да се пречупи, да капитулира, да дезертира, да моли за снизхождение, както се очаква от него, напротив, той си остава все същия: остава си съзнателен борец за едно ново и съвременно образование и училище, за истинска, за реална демократизация на отношенията в училищната общност и в страната като цяло. Какво сега ще правим, другарки и другари, а, кажете де, нима ще оставим врагът да продължи да ни занимава с такива "буржоазни" лигавщини като "демократизация", "нови отношения", "свободолюбие", "либерализация"?! И сега идвам до патента, до най-голямото творческо постижение на нашето ръководство, до неговото героично дори, така да се каже, постижение: безогледен линч срещу преподавателя от страна на „спонтанно протестиращи” спрямо неговите иновации недоволни ученици! Да, буйстващи и хулиганстващи "революционно настроени" ученици ще обиждат учителя си по философия, ще се гаврят както си искат, както им скимне срещу него – и то под благия, одобрителен, всичко разбиращ и изцяло благосклонен популистичен поглед на самата директорка! Да, директорката ще встъпи в "съюз на честта" с въпросните "революционно настроени ученици" с цел да бъде упражнен такъв морално-психологически терор и тормоз над неугодния за администрацията учител по философия, че или той самият да рухне психически, или пък сам да си вземе шапката и да се махне, или пък, и това е напълно възможно, директорката отново да го опраска, да го уволни, да го изрита – и така да сбъдне толкова горещите "народни трепети и копнежи"! Да, ето докъде се стигна в крайна сметка в тия всички ексцесии, които, забележете, не се случват в комунистически Китай по времето на тъй славната "културна революция", когато именно "революционните хунвейбини" са вилнеели срещу учителите и професорите си, не, това не се случва нито в маоистки Китай през 60-те години на ХХ век, нито в сталински СССР през 30-те години на същия този толкова печален ХХ век, това се случва в... европейска и демократична България, която е страна от Европейския съюз (!!!), и то през второто десетилетие на нашия модерен и така напреднал XXI век! Интересното е, че ръководството на ПГЕЕ-Пловдив очевидно не изпитва никакви скрупули и разиграва този театър на абсурда за втори път в течение на само две години (!!!), да, ръководството на нашето училище си позволи лукса да настъпва много пъти все една и съща мотика! Което е безкрайно интересно като феномен, това говори толкова много. 14


И от него ний всички, пред очите на които се разгръща този позорен театър на абсурда, следва да си направим подобаващите изводи. Моята теза е: тежкият идеен, ценностен, методологически и политически в крайна сметка конфликт може да бъде решен единствено чрез отпочването на пълноценен демократичен дебат в пределите на самата училищна общност. От години правя нужното да се задвижи моя проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, а ръководството на училището, което се изживява като охранител на печалното статукво, не прави друго освен да пречи за отпочването на този толкова потребен ни дебат. Какво да правим в тази толкова интересна и наистина изразителна ситуация?! Висшестоящите инстанции на образователното ведомство немеят и упорито мълчат, тяхното безхаберие е поразително! Реформата на образователната ни система, както историята, опитът и животът показват няма как да се прави по инструкция отгоре, ние самите, учителите, учениците, родителите, гражданите трябва сами да направим всичко – без да чакаме никакви указания, ние самите всичко трябва да открием и изобретим! Всичко трябва да направим ние самите, няма кой друг да го направи. Такава е моята гледна точка. Такава е и постановката, произлизаща от парадигмата на свободата и демокрацията, която е крайно време да замени отживялата времето си система на тиранията, на произвола, на насилието, на безчовечността. Съзнавайки цялата сложност на ситуацията си позволявам да се обърна към цялата училищна общност с призив да започнем незабавно тъй потребния ни демократичен дебат по всички най-горещи и не търпящи отлагане проблеми на нашата училищна общност. Но държа да отбележа и това: първото условие за отпочването на този дебат е ръководството на училището да си подаде оставката – и то по изцяло морални причини; самодискредитацията (излагацията), която то си причини, не може да бъде компенсирана по никакъв друг начин. Това ръководство на дело, практически показа, че не може да участва в процеса на реформиране и на демократизиране на отношенията в нашата училищна общност. Една оставка на самодискредитиралото, на опозорилото се ръководство ще постави нещата на чиста нравствена основа и ще позволи да започне оня оздравителния процес, който ще възвърне жизнените сили на изнемощелия организъм. На организма, поставен в такава една абсурдна и гибелна ситуация от едно ръководство, позволи15


ло си лукса да живее с изцяло неверни, ретроградни и анахронични представи и за образование, и за възпитание, и за живота, и за личността, и за самата човечност даже. В приказната страна Мутроландия, в която, за жалост, живеем не от вчера, ни е потребна една истинска духовна и образователна революция, която, подобно на пълноводна река, ще отнесе всички нечистотии, тровещи и съсипващи живота ни. Многострадалното българско образование и училище ще възкръсне за нов живот едва когато успеем да отхвърлим пагубния манталитет, който превърна нашата България в царство на сенките, на ментетата, на лъжата, на триумфиращата простащина, на тарикатите, на безскрупулните мошеници, на безпардонните наглеци, мерзавци и подлеци. Аз вярвам, че сме способни да се спасим от цялата тази напаст, но се иска тежка и изтощителна борба, вдъхновявана от великите ценности на свободата, демокрацията и човечността. А вие, уважаеми ученици, дами и господа родители и служители, колеги-учители, какво мислите по поставените в това мое пределно искрено обръщение проблеми? С най-добро чувство: Ангел Грънчаров 14 ноември 2016 г. Пловдив До Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив КОПИЕ ЗА СВЕДЕНИЕ: до г-жа Иванка Киркова, Началник на РУОПловдив ДОКЛАД От Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия и гражданско образование Уважаеми дами и господа учители, колеги, Във връзка с наистина тежката психологическа и нравствена ситуация, която възникна в XI Ж клас (за която аз вече известих Съвета с 16


отделен доклад) държа да Ви запозная със своята гледна точка, със своята позиция, със своето тълкуване на случващото се. За тази цел ми се наложи да напиша една поредица от есета в блога си, тъй като вътре в нашата училищна общност за момента срещам пълно неразбиране и също така пълна невъзможност да изразя позицията си, да бъда изслушан, знаете сами, че в нашето училище не само че няма условия за пълноценен дебат, но също така и липсва подобаващата нагласа, липсва готовност за начеването на един такъв дебат. Е, с госпожа Анастасова, Директор на училището, и с педагогическия съветник г-н Маринчешки правихме някакви опити за дискусия по проблема, както помежду ни, така и със самия въпросен клас, ала до този момент никакъв напредък нямаме, напротив, констатирахме също така пълна несъвместимост на позициите, абсолютно и диаметрално противоречие на разбиранията и на тълкуванията, поради което опитите ни стигнаха до фиаско, до провал. Вероятно се налага да опитаме да дискутираме на подобаващото по-високо и по-широко ниво, именно на ниво Педагогически съвет. Смятам, че случаят не е маловажен, напротив, многозначителен е, в него се открояват изключително важни проблеми, по които ние, като училищна общност, нямаме изработена стратегия и технология за разумна реакция, напротив, реагираме така, че вместо да решаваме натрупалите се проблеми, ги объркваме още повече, усложняваме ги до невъзможност. Повтарям, нуждаем се от ефикасна стратегия, политика и технология за решаване на конфликти, която може да бъде база за решаване на всички конфликти от каквото и да било естество: конфликти между учители, между учители и администрация (директори), между учители и ученици, между ученици, между родители и ученици, между родители и учители и т.н. Смятам също, че трябва да осъзнаем потребността от изнамиране на действени решения на натрупалите се проблеми, поради което е крайно време да започнем така съдбовния демократичен дебат – с участието, разбира се, не само на учениците, но и на техните родители. Та ето, моята провокация за започването на този дебат е настоящия мой доклад, той поставя проблема така, както аз го виждам. Мисля, че този доклад е добра основа за размисъл и разговор, към който призовавам. Ще участвам най-активно след това и в самите непосредствени дебати, стига те най-сетне да започнат. С мълчание, със замитане на проблемите под килима, с предоверяване на лозунга „Делото по спасяване на давещите се е дело на ръцете на самите давещи се!” и прочие, както се 17


разбра, ще стигнем до пълния провал, до тоталното объркване на нещата, до абсолютно затъване в тресавището на недостойнството и на малодушието. Вярвам, че няма до допуснем това да се случи! А сега приятно четене – и приятни размисли! Вярвам, че дискусиите ни след това ще бъдат още по-приятни!

Пловдив, 18 октомври 2016 г.

С УВАЖЕНИЕ:

Към описанието на актуалния текущ скандал: ученици се гаврят с учителя си по философия! събота, 15 октомври 2016 г.

Налага се да пиша отново за твърде интересния казус, който тече тия дни в съвсем реалния живот, в реалните отношения в нашето училище, в училището, в което работя като преподавател по философия и гражданско образование. Знаете там, в това училище – ПГЕЕ-Пловдив – от години тече една тъй любопитна и вълнуваща административна 18


сага, чиито край още не се види, ето, този най-нов казус е брънка, тъй да се рече, от нея. Налага се да описвам тия неща, да ги документирам с оглед на това, че по този начин може да бъдат съхранени за бъдните поколения ония често съвсем непонятни и дори изумителни неща, инциденти и събития, които се случват в нашето тъй динамично време – време тежка на борба за промени в нашата отдавна буксуваща, работеща на празно образователна система. Само с оглед на това пиша по тия проблеми – понеже, между другото, съм и участник в тия борби за ново образование, за мъчителното пораждане на нов дух в прогнилата ни отвсякъде образователна система. Във всяка борба силите на старото и силете на новото водят безпощадни битки, които, в нашите родни условия, приемат често най-уродливи форми. Мен пък специално силно ме вълнуват най-вече психологическите и моралните измерения, които съпровождат въпросната ожесточена борба за промяна – вие вече съзнавате ли, че все пак у нас вече реално започна да се води тази борба за непосредствена, практическа промяна в българското образование?! Много често тази борба за промяна, за реформа и прочие се води само и единствено "на хартия", на думи, в никакъв случай на дело, сиреч истински, действително; е, нашето училище е, така да се рече, "в авангарда на световния прогрес", в него, за ваше сведение, борбата за промени отдавна се води именно на дело. Силите, разбира се, са неравни, силите на новото са съвсем немощни, аз лично, дето участвам в тия борби всекидневно, често установявам, че съм... напълно сам, което, уверявам ви, е твърде обезсърчително. Но какво да се прави, такъв, дето се казва, е животът, а на правдата на живота ний следва да сме верни, никога не бива да й изневеряваме. Толкова с този общ въвеждащ в проблема увод, с тази наложителна прелюдия, сега ми се налага да пиша вече пределно конкретно. И ето, пак съм изправен пред проблема под каква форма да описвам, да представям, да излагам своите наблюдения и описания на случващото се. Има различни варианти: да пиша, примерно, едно иронично, преизпълнено с ирония и на места със сарказъм свободолюбиво есе; или, да речем, да напиша текст в стила на тъй често налагащия ми се "административна белетристика", именно под формата на нещо като жалба или като доклад до "компетентните органи", понеже все пак тая плаха надежда, че те някога могат да се събудят от летаргията си, да се намесят и да спомогнат за позитивната промяна, за решаването на проблемите, на конфликтите, за намаляване на напреженията. Бих мо19


гъл, разбира се, просто да напиша и нещо като очерк в своя дневник, в своя блог, с оглед да фиксирам своите преживявания, благодарение на които може да се добие представа за атмосферата, в която протичат ония толкова вълнуващи събития, чудати произшествия, инциденти, на моменти приемащи съвсем уродлива абсурдистка или сюреалистична форма. Винаги ми се налага да правя този избор около начина, по който да представя случващото се; бих могъл, разбира се, да пиша в обща, абстрактна форма, да представям само проблемите и явления, откъснати от техните носители и извършители, от личностите, които реално са въвлечени в тия събития и процеси. Ето, този избор на стил за мен е фатално важен, понеже се стремя към всеобхватност на описанието, стремя се към пълнота, не ща да допусна едностранчивото представяне на случващото се. Разбира се, най-добре би било да имах способностите на писател та да можех направо да напиша нещо като... роман или пък, примерно, някаква... драма, ех, да можех да сътворя една пиеса, в която да успея да разгърна, да нарисувам цялостната картина на тия тъй знаменателни събития, преживелици, конфликти и прочие! Да, ала тъй великодушният и щедър Бог не ме е надарил с потребния литературен талант, поради което нямам тия способности да мога най-живо, пълно и вълнуващо да опиша случващото се; съвсем друго щеше да бъде ако имах, примерно, чудни способности на велики писатели като един Шекспир, примерно, или като на Данте, като на един Достоевски – или като поне на един Кафка, да речем?! Абе аз да можех да пиша като Бекет щеше да е предостатъчно, ала на, не мога, човек не може да направи невъзможното, човек прави само това, за което е роден. Та ще ти се наложи, уважаеми читателю, да се задоволиш с това, което е способно и успее да пресътвори моето недотам умело – за описанието на такива пищни феномени на чудатото ни всекидневие – философско слово, щото аз все пак съм само философ и психолог, а както е известно, философията, пък и психологията, са нещо съвсем различно, те са призвани да се занимават с какво ли не, но не тъкмо с това. Хубавото е поне това, че на мен, понеже съм лишен, както казах, от художествен талант или от поетично въображение, не ми се налага нищичко да измислям, за нищо не ми се налага да си напрягам своето тъй немощно въображение - животът, реалността всичко ми поднася направо, както се казва, "на тепсия", пред очите ми се разгръща цялата тази пищна, повтарям, картина, а аз трябва да направя нужното, в предела на изразителните способности и умения, с които разполагам, поне 20


едно бледо копие, в което да се опитам да фиксирам поне малка част от цялото очарование на толкова щурия непосредствен живот, дето тече, казах, пред очите ми. Но и това, уверявам ви, съвсем не е леко или лесно, напротив, доста е трудно. Ех, да можеше по някакъв начин да се ползват възможностите на съвременната видео или поне аудиозаписваща техника и технология, примерно да можеше да се излъчва онлайн в ефира всичко онова, което става в нашето знаменито училище?! Представяте ли си какви чудесии тогава ще можеха да съзрат очите ви, да чуят ушите ви?! Да, ама няма как, това не може да бъде направено, пък и законът, тъй да се рече, предвидливо е взел мерки, с оглед да не се бунят – и будят! – излишно духовете, щото представете си ако след едно такова излъчване у нас, под влияние на видяното, вземе че избухне една... духовна революция, т.е. в цялата страна се отпочнат промените, хората да осъзнаят истината за случващото се и по тази причина да заемат възможно най-правилната, най-разумната позиция?! Представете си, другарки и другари съдебни заседатели, до каква катастрофа ще стигнем, ако от една искра, изблещукала в нашето училище, вземе че се подпали цялата макар и продрана черга на нашето родно образование и училище, какво ще правим тогава, а, кажете де, защо мълчите?! Затова може и да е за добро, че аз нямам тия духовни сили, че да мога да представя цялата и пълна, с нищо неощетена картина на случващото се, поне, дето се каза, няма да бъде запалена нашата черга, и прочие, и так далее, и тъй нататък. Но ето, под формата на експеримент, ще се опитам да представя с немощните си художествени сили поне две-три сценки от тъй пищния, потретвам, духовен живот, който ний живеем в нашето училище; аз, знайно е, обичам да експериментирам и често правя точно това, тъй като съм изследовател. Да, ще рискувам и ще дръзна да опиша две-три сценки само, та на тяхна база вий сами, ползвайки вече отприщеното си въображение, ще можете сами да си досътворите останалото. Първата сценка ще бъде немощен опит от моя страна да представя случилото се в класната стая онзи ден, когато един клас, да, оня същия знаменит вече XI Ж клас, успя да се погаври изключително жестоко със своя преподавател по философия. Тогава именно в последните пет-десет минутки в тази същата класна стая (визираното събитие всъщност стана, прочее, в тъй наречения "интерактивен кабинет" на нашето толкова модерно училище, където често се водят, когато това е възможно, когато кабинетът не е зает, часовете по философските предмети!) във въпросната зала 21


дойде самата директорка ведно с педагогическия съветник на училището и тогава именно се отпочнаха титаничните ни опити да дебатираме по случващото се. Втората сценка, стига да ми стигнат силите за нея, ще се опита да представи същинското начало на въпросния оздравителен дебат по тия тъй остри конфликти и проблеми, който се състоя в директорския кабинет в петък, в ранния следобед, там участвахме само трима, директорката, многострадалният и добре охулен, подигран, осмян, оплют и прочие учител по философия, а също и тъй младия педагогически съветник на училището, който обаче има това достойнство, че винаги умее да говори все "напълно правилни неща", които предизвикват единствено чувство на гореща благодарност и признателност в тъй широкото директорско сърце (от разположението на това сърце, да не забравяме, зависи все пак и това кой какъв дял ще получи от... диференцираното заплащане, кампания, която вече започна и в нашето училище!). Между другото, вчера бях извикан в директорския кабинет за да подпиша... протоколите на две събития, вече в нашето училище има практиката като въпросният многострадален, ала иначе доста опърничав учител по философия (който, естествено, си заслужава съдбата!) говори с директорката, на този разговор да се води... писмен протокол (!), виждате, че не само аз се грижа следи от тия знаменателни събития да бъдат запазени за идните благодарни ни за стореното поколения, но и самата директорка вече решително осъзна значимостта на случващите се в училището ни епохални събития и нареди на всяка нейна среща с мен да присъства и дамата, която води протоколите на самия Педагогически съвет. Та по този повод между нас възникна лек спор: понеже въпросната протоколираща дама не владее стенография доколко тя успява да пресъздаде и опише със слово това, което реално сме си казали (щот все пак, разговаряйки в тия исторически преговори, ний не говорим чак толкова бавно, че тя да успява да запише точно всяка наша дума). Тази дама е учителка по литература, ала пак възникна този тъй важен методологически въпрос; аз лично, понеже съм перфекционист, заявих твърдо, че няма да подпиша тия протоколи, щото в тях не е отразена веобемната истина за онова, което реално сме си казали, там липсва пълнотата на ония съдбовно исторически думи, които сме си казали – и бъдната история на нашето тъй знаменателно време ще бъде неимоверно ощетена ако дръзнем да й подхвърлим тия трохи, а именно въпросните тъй приблизителни протоколи. Предложих да се прави видео 22


или аудио-запис на срещата, което предложение беше отхвърлено, кой знае защо, с възмущение от останалите участници в срещата, най-вече от директорката; тя изтъкна в тази връзка железния аргумент, че според министерските и държавни разпоредби на върховните инстанции било забранено да се правят такива точни записи, а било наредено да се правят само въпросните схематични и абстрактни писмени протоколи, в които има само бледа сянка на реално казаното, на реално случилото се (понякога даже интонацията на гласа, с който са произнесени дадени думи, има огромно значение за техния смисъл!). По този тъй важен методологически спор, дето се казва, стигнахме "до под кривата круша", докъдето стигнахме и по всички останали въпроси. Но да карам поред. Аз подписах въпросните протоколи с "особено мнение", само доколкото да удостоверя, че подобни срещи са се състояли, да удостоверя с подписа си само факта на тяхното провеждане, а що се касае до същината и смисъла на казаното на тях си позволих да изразя решителното си съмнение, че написаното в тия протоколи отговаря на реалността, на самия живот. Това изглежда задоволи директорката, понеже тя пък беше силно обезпокоена от обстоятелството, че ако някоя висшестояща инстанция, самосезирала се или сезирана от мен дойде на проверка, да не се окаже, че ний не можем да представим документално доказателство, че нещо все пак правим, за да решаваме проблемите, че търсим изход от тях. И последното, на което искам тук да акцентирам: аз започвам да пиша въпросните описания на реалните събития без претенцията, че мога със слово точно да възсъздам реално случилото се, изцяло точния и верен смисъл, аз, казахме, нямам такива магически способности, в края на краищата не съм Фьодор Достоевски, та да искате това от мен. Нека онова, което ще излезе под моето тъй немощно перо, бъде възприето само като щрих в рисуването на онази картина на случилото се, която е задача на бъдещите историци на нашето тъй славно и вдъхновяващо време. Длъжен съм също така да добавя, че копие от това мое писание ще представя под формата на доклад или дори на жалба до Педагогическия съвет на нашето училище, а също така и до госпожа Началника на РУО-Пловдив, с които ще ги призова да вземат отношение, да се намесят и да отдадат своята благородна дан в решаването на тия толкова интересни противоречия, конфликти и скандали, имащи, държа да подчертая това, някакво фундаментално отношение и значение към течащите сега в нашата страна процеси на промяна, на пълна 23


демократизация, тъй да се рече, на нашето толкова славно все пак образование и училище. Край. дотук с уводната част, която се разрасна така застрашително, че ми отне почти всички сили – и по тази причина е много съмнително какво изобщо ще мога да опиша от истински важното, именно в описанието на тия така знаменателни събития. Дали да представя себе си като "учителят Г.", примерно, та да избегнем тъй неприятния личен момент?! А, какво ще ме посъветвате?! Пак крайно сложен въпрос е този, бива си го и него, няма що! Леле, главата ми взе да пламва още сега, а какво ли ме чака тепърва?! Мили Боже, дай ми сили, моля Те, да успея все пак отчасти в изпълнението на толкова важната задача, която съм си поставил! И тъй, пристъпваме към описанието на АКТ ПОРЕДЕН НА НЕСКОНЧАЕМАТА АБСУРДИСТКА ПИЕСА Прелюдия, написана за ония, които още не знаят за какво всъщност става дума Учителят по философия А.Г. е осъзнал, че в българското образование работите отдавна не вървят и че се налагат коренни промени. Той, така да се рече, е новатор, почва да прави разни нови неща – като идеята му часовете по философия да станат полезни и приятни на учениците, у тях да се породи интерес към ученето, те да привикнат в час свободно да изказват своите собствени разбирания, да провеждат дискусии, да изследват проблемите, самостоятелно да достигат до някакви изводи, преследвайки истината и т.н. Предлага на учениците си да направят промени в начина на провеждане на часовете, т.е. да се откажат от обичайния и банален, втръснал на всички подход (учителят преподава "самата истина" в сдъвкан, годен за поглъщане вид, а учениците след това папагалски възпроизвеждат този "единствено-правилен възглед") и ситуацията коренно да се промени, идеята е в часовете по философия да има приятна обстановка, всеки свободно да може да каже какво мисли, да може спокойно да чуе как мислят другите, сам да се замисли, без опасения да може винаги да пита и т.н. За целта този странен учител предлага на учениците си ред иновации, примерно вече всеки сам ще решава кога да бъде изпитан, кога да се изяви, никой няма да бъде изпитван по принуда, за тази цел се въвежда специална "точкова система", учениците да се изказват свободно без да се плашат, че са оценявани 24


или изпитвани, да събират точки, на тази база след определен период от време ще получат и своите оценки по един естествен, непринуден начин. Също така учениците имат правото да излизат от класната стая по всяко време без да дават каквото и да било обяснение на учителя, стига да не пречат на работата, да не вдигат шум при излизането си, по същия начин и да се връщат когато сметнат за нужно и пр. Иначе казано, на учениците им се дава възможността да практикуват свободата – което се изисква, впрочем, и от спецификата на предмета, където главни са именно темите за човека, живота, свободата, морала, демокрацията, духовните неща и пр. Този наистина странен учител също така предлага на учениците да участват и в цяла поредица от други инициативи по неговия проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в училищната общност, по който този учител е написал цяла платформа, те могат също така, що се касае до провеждането на часовете, вече да не четат от един-единствен официален учебник, а да четат откъдето си искат, получават и тази свобода, имат цял списък от учебници, между които могат да избират сами, според предпочитанията си, имат също и възможността да четат от интернет и пр. Тъй, този експеримент започва да се провежда в училището въпреки открито негативното отношение към него от страна на училищното ръководство, на директорката на училището, която е привърженичка на административно-командния, на авторитарен подход, на нея този прекален либерализъм-демократизъм изобщо не й е по вкуса. Тя предприема серия от принудителни мерки, с които се опитва да вкара учителя по философия в "единствено-правилния път", когато той обаче й дава да разбере, че това няма да стане, тя тогава насочва цялата репресивна сила на властта, която има, срещу него, предприема серия от действия, с които да натрупа достатъчно компрометиращ матр`ьял, удостоверяващ "нарушенията на учителя А.Г." (проверки на негови часове, организирано е произвеждането на купища жалби на разгневени и недоволни ученици и родители, пишат се петиции от името на учителския "колектив" срещу своеволията на учителя по философия, даже се провеждат доста абсурдистки "бунтове срещу свободата" от някои класове, в които учениците се държат твърде странно, искат "проклетите новаторства" на въпросния учител по философия да бъдат прекратени и той да започне да преподава "нормално" и "правилно". Заради това, че този учител по философия има блог, в който, поради това, че в рамките на училището няма възможността да защити позицията си (когато той вземе думата на учи25


телски съвет, верни клакьори на директорката почват да крещят срещу него и не му дават възможността да се изкаже!), се вижда принуден да изразява позицията си на страниците на своя блог в интернет (като капак на всичко този толкова "лош учител" е един от най-активните блогъри, той поддържа система от предимно образователни блогове, издава също така от години две списания, имащи и хартиени издания, автор е на много книги, на много учебни помагала по философските предмети и пр.), та поради всичкото това, казахме, в един момент "здравите сили" предприемат такава яростна кампания по неговото личностно и професионално дискредитиране, че тя накрая е увенчана с... уволнението му от работа (!!!) и то със крайно смехотворния мотив "пълна некадърност", "абсолютна липса на каквито и да било качества да бъде учител", "изцяло негоден за системата" и прочие. Да, ама изританият от работа по тази начин учител по философия завежда съдебно дело за отмяна на заповедта за своето уволнение, е, докато него го няма в училището, в него настъпва същинска идилия на пълното съгласие, на тоталната липса на каквито и да било съществени различия, на единомислието, на колективизма, на другарството, на лицемерието и т.н. За ужас на администрацията на училището съдът в лицето на Върховния Касационен Съд отменя заповедта за уволнението на учителя по философия А.Г. и го връща на работа в същото училище. Връщайки се на работа, той отново предлага на своите ученици ония същите иновации, които е провеждал и преди; на учениците е дадена възможност сами да решават какво искат, дали искат да бъдат третирани по стария административно-команден маниер с всичките му прелести, или пък да опитат да се почувстват свободни, да се почувстват суверенни човешки същества. Във всички класове учениците решават да бъдат приложени иновациите, които са същина на новия, на демократичния подход. Учителят обаче дава възможност въпреки това на всеки ученик да решава индивидуално, ако някой, примерно, иска да бъде изпитван с оценка (не да получава само "точки"), той може да го заяви и това ще бъде направено. Какво се получава в резултат ли? Искате да знаете до какво довеждат тия иновации в нашите родни български условия ли? Ето до какво довеждат. В някои класове голяма част от учениците се възползват от иновациите в свой интерес, в часовете възниква една много приятна изследователска обстановка, учениците спокойно участват в дебатите, всеки съобщава резултатите, до които е стигнал в резултат на своите проучва26


ния по въпросите, те бива обсъждани, учениците в крайна сметка получават заслужено високите си оценки. Е, и в тия класове има ученици, които не разбират предимствата на свободата, те не знаят какво да правят с тъй великодушно подарената им свобода, в резултат на което се отпускат, почват да не правят нищо, идват напълно неподготвени за часовете, не слушат за какво изобщо се разговаря по време на обсъжданията, деморализацията е пълна, тия ученици в крайна сметка получават слаби оценки, за които, по тяхната "логика", се оказва виновен... техният преподавател! Тия ученици почват да виждат в негово лице един човек, който пречи, вреди на тяхното образование, виждат в негово лице един неприятен човек, който, видите ли, не си върши правилно работата, мъчи учениците да мислят, тормози ги, издевателства се над тях, давайки им някаква толкова непотребна им "свобода", а без свобода така приятно и лесно се живее, нали така?! Докато със свободата е трудно, ах, колко неприятна е тази пуста свобода?! В един-два класа (от ония 17 класа, в които преподава учителя А.Г.) групата на тия недоволни ученици взема надмощие и в резултат в тия класове пак почват да се пишат жалби на възмутени родители и ученици, пак почват да се организират "бунтове срещу свободата" и "антидемократични терористични акции", в които учителят по философия А.Г. е подложен на пълна обструкция, подложен е на какви ли не гаври, той става мигновено "подсъдим", той става "виновник" за всичко, недоволстващите ученици не му позволяват да каже каквото и да било, подиграват му се в лицето, крещят грозни обидни думи срещу него, накърнявайки без капчица съжаление неговото лично достойнство. Когато по настояване на учителя по философия в час бива извикан представител на ръководството на училището, обикновено това лице не прави нищичко за да въведе ред, за да възстанови нормалната обстановка, за да спре издевателствата срещу преподавателя, а тези срещи биват превръщани в нещо като заседания на т.н. "народен съд" срещу "злия народен враг А.Г.", на които арогантни ученици в лицето на учителя си без капчица неудобство се надпреварват кой по-жестоко да го обиди, кой по-несправедливо да го охули и т.н., а пък "арбитрите", именно въпросните администратори се задоволяват прилежно да запишат "воплите и терзанията" на толкова страдащата и потисната народна душа, понеже тия записки се превръщат в безценно свидетелство в подкрепа на тяхната изконна теза, а именно че учителят по философия А.Г. е "пълен нека27


дърник", който съвсем заслужено си получава и униженията, и съдбата, и гаврите, и всичко. Така. Това всичкото става в края на миналата учебна година. Някак онази учебна година минава. Тогава учителят по философия А.Г. заявява на обиждащите го ученици, че им дава възможност да избират: или сами да заявят, че желаят да им пише заслужената двойка и да отидат на поправителен изпит, където пред обективна комисия да защитят нивото на познанията си, или пък да им даде възможност пред него, независимо от всичко, да бъдат изпитани и да получат своите оценки. Никой не пожелава да прояви достойнството да отиде сам на изпит; понеже учениците през първия срок са имали твърде високи оценки, писани им от един "правилно преподаващ" учител, това води дотам, че никой не отива на поправителен изпит, временно конфликтът е потушен. Но той избухва с нова сила още в първия час на новата учебна година, и то само в един клас, именно в XI Ж клас. Дотук беше прелюдията на цялата история. Сега пристъпвам към описанието на само действие, разразило се напоследък. (Следва продължение. Скоро очаквайте продължението. Приятен ден на всички!) Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

28


Нека знаят един ден нашите потомци в какви вдъхновяващи времена сме живели ний, щастливите жители на тъй приказната страна Мутроландия! неделя, 16 октомври 2016 г.

Няма как, налага ми се да продължа описанието и анализа си на толкова впечатляващия и интересен случай от нашето толкова богато на какви ли не събития и феномени училищно всекидневие (виж предишната част ето тук: Към описанието на актуалния текущ скандал: ученици се гаврят с учителя си по философия!). Пристъпвайки към писането и тази сутрин (днес е неделя, сега е рано сутринта) в съзнанието ми най-напред се появява ето тази мисъл, която ми се ще да възкликна найпатетично: – Ех, защо нямах таланта на Достоевски или на Шекспир, та да можех да опиша случилото се в цялата негова прелест и очарование?! Или поне да имах способностите на Кафка пак щеше да ми е значително по-лесно; но какво да правя сега, като разполагам именно със своите скромни възможности?! Е, няма как, налага ми се да се помъча и да пиша – пък каквото излезе. Дето се казва: "каквото сабя покаже". Аз съм философ и това винаги ме тласка към анализи, към тълкуване, към премисляне на случилото се, но ето, да изобразя самата случка найпълно и цялостно, това е нещото, което ме мъчи. А тия, които не са въз29


приели с очите си (и с ушите си) случилото се, как те биха могли да си го представят?! Та то е непредставимо, такива неща не се случват често, напротив, изключително рядко се случват. Което именно ги прави толкова интригуващи - как е възможно да се случи точно такова нещо?! Този е главният въпрос. Защото случката наистина е неправдоподобна. Да, ама как да ви я представя така живо, ясно и плътно, че да можете да си я представите така, че все едно сте били там, в онази същата зала, от която е снимката, за която някаква си разярена другарка сега крещи, че съм бил нямал "авторските права" да я споделя, да я поставя в блога си (вижте коментарите към цитираната по-горе публикация, става дума за другарката, която пише думата "лиценз" ето как: "лиценС"!). По дяволите, няма как, ще опитам все пак да опиша случката, ще се опитам да представя с думи скандалното поведение на тази група ученици. Разбира се, по-добре щеше да бъде някой да беше заснел с фото техните подигравателно ухилени физиономии, да имахме със запис ония обидни реплики, които те старателно подхвърляха, да можеше с ушите си да чуете дюдюкането, което се носеше в залата, щеше да бъде значително по-убедително това, което сега се опитвам да представя с тъй немощните си изразни средства; да, ама не, нямаме никакво копие, никакъв запис на онова наистина скандално поведение; какво да правя, как да ви го представя с думи, ох, колко трудно е това?! Карай, ще се помъча, пък да видим дали нещичко ще се получи. Занятието по философия трябваше този път да се проведе в т.н. интерактивен кабинет на първия етаж на училищната сграда, просто аз винаги търся тази възможност своите часове да провеждам в него, ако случайно се окаже незает, давам своята заявка там да се провежда философският учебен час; е, оказа се, че в този ден кабинетът е свободен, аз го бях ангажирал, тепърва часът ще се води вече все в него (ако в някой момент не се въведе друг регламент за използването му). В този кабинет (вижте фотото на цитираната публикация) освен че учениците седят на нещо като "кръгла маса", именно лице в лице (в обикновените класни стаи чиновете са разположени винаги така, че повечето ученици виждат само вратовете на съучениците си!), има и възможност да се ползва мултимедия и пр., пък и залата е по-голяма, удобна е за воденето на приятен, свободен и човечен разговор. Да се захвана вече с описанието на скандалното поведение на учениците, няма как повече да се отплесвам, дойде момента на истински трудното. 30


Та влизам значи аз в кабинета (някой го е оставил отключен, вратата зее, иначе обикновено стои заключен, преподавателят го отключва, а учениците чакат пред него) и в него заварвам неколцина ученика, трима от които... се борят във вътрешното пространство между наредените във форма на елипса маси. Казвам им да прекратят борбата и да излязат оттам, те продължават, сякаш изобщо не са ме чули. Повтарям, пак не обръщат никакво внимание. Казвам някой да отиде да извика другите ученици от кабинета, в който обикновено се водят часовете им, предполагам, че някои ученици не знаят, че занятието ще се води тук, пак никой не обръща внимание на думите ми. Налага се да настоявам още да излязат оттам, борещите се обаче се държат крайно непочтително и предизвикателно. Излизат обаче по едно време, подхвърляйки ми реплики, изразяващи пълно неуважение. Постепенно в залата идват и другите ученици, на групички, на тумби, сядат около масата, но повечето се държат така сякаш не забелязват учителя: говорят си, смеят се, майтапят се, изобщо – забавляват се. А часът вече е започнал, звънецът вече е бил. Опитвам се в гълчавата да кажа нещо, но сам не мога да чуя собствения си глас. Почвам да моля отделните групички една по една: "Бихте ли ми обърнали малко внимание, искате ли да започнем вече?", не, никакъв ефект няма, а пък тия, към които съм се обърнал, ме поглеждат ухилени презрително и дори ми подвикват: – Но защо се обръщате към нас, ние какво правим?! Ние нищо не правим?! Погледнете другите?! Я го виж, заяжда се с нас?! Като ми се отговори по този начин, аз си позволявам да кажа следното: – Не ви ли е малко неудобно да се държите така, да ми отговаряте така?! Известно неудобство все пак не изпитвате ли? Тия думи, забелязвам, ги отправям на повечето групички, които обаче не престават да си говорят без да ми обръщат никакво внимание. Като все пак ме чуят, ми се хилят дружно право в лицето и, ухилени, ми отвръщат: – Не, няма такова нещо, никакво неудобство не изпитваме! Ха, неудобство да изпитваме, за какво пък се е сетил?! Очевидно този път часът не може да започне. Очевидно се налага да чакам да видя дали пък няма да им омръзне да се държат така грозно. Отвреме-навреме някой ученик взема думата и произнася гласно ето тия думи: 31


– Какво иска пък от нас тоя?! Нали сам твърди, че сме свободни?! Ще си правим каквото искаме! Нали той бил горещ привърженик на свободата, а пък сега не му харесва това, че се държим истински свободно?! Сам не знае какво иска?! На тоя не може да му се угоди?! Майтапчия! (Употребявам тази дума, аз, разбира се, сега не мога да възпроизведа точните думи, старая се да представя смисъла и психологическата, а също и нравствената обстановка, не мога да претендирам, че използвам абсолютно същите думи; затова моите описания могат да ви звучат по-изкуствено, да изглеждат "съчинени", но какво да се прави, нямам друг избор; ако имахме видеозапис на реално случилото се, щяхте да можете да се насладите на цялата автентична прелест на случилото се, но сега ще ви се наложи да се задоволявате с трохи!) – Хи-хи-хи!!! Свобода, свобода, свобода! – почват да повтарят с възможно най-подигравателна интонация тази дума от всички краища на залата! – Ах, свободата! Ние сме свободни!!! Ще си правим каквото си поискаме!!! И той ще трябва да ни търпи, сам си е виновен! Нали искаше да ни прави свободни?! Изобщо, длъжен съм да добавя тук, че ученици от този клас, като ме срещнат в коридорите, винаги почват да се хилят насреща ми и да крещят с най-гаден тон думичката "свобода", тя, предполагам, в тяхното съзнание се е превърнала в нещо като начин да ми се подиграят, да ме осмеят, знам ли как им звучи на тях тази дума?! Също по напълно сходен начин употребяват и думата "философия", пак я чувам зад гърба си, казана с възможно най-подигравателна интонация. Щом ме види някой от по-арогантно държащите се ученици от този клас, дори и в автобуса да ме види, стига да е с някой друг, за да си дават кураж, и мигновено започват с най-висок глас да повтарят ето такива думи: – Аз пък най-много обичам предмета философия! И съм решил догодина да се явявам на матура по философия! Философията е найважното в живота! Без философия не може да се живее, хи-хи-хи! Момчета – обръща се единадесетокласникът към по-малки ученици, ако има такива наоколо - помнете от мен: залягайте най-много на предмета философия, няма да съжалявате, хи-хи-хи! И прочие, да не продължавам, вие вероятно схванахте за какво става дума. Те вероятно си мислят, че с подобен род "подигравки" ме дразнят, че ме ядосват и пр., но наистина не пропускат случай като ме видят, където и да е това, да не почнат да крещят зад гърба ми и дори в лицето ми думи като "философия", "свобода", "демокрация" и пр., но с 32


възможно най-просташка интонация, стремейки се да вложат колкото се може по-обиден смисъл. Вие ако случайно се чудите как става така, че в нашата свидна мутренска държава расте поколение, което има за свой модел на подражание тъкмо мутрите, трябва очевидно да отчетете сега и това, че ето, нашето родно училище също подпомага култивирането на това така широко разпространено мутренско и просташко съзнание. Абе излиза, че в нашата държава думи като "култура", "свобода", "достойнство", "философия" и прочие в съзнанието на подобни хора са напълно подигравателни и дори обидни, не дай си Боже някой като мен пък да почне да се свързва с тях, да е нещо като тяхна персонификация, тяхно олицетворение! Такъв, предполагам, мигновено става най-неприятен човек, нещо като враг, към който, както виждате, трябва да сме безпощадни; предполагам, такива хора виждат в лицето на такива като мен някаква заплаха за тяхното разпищолило се мутренско царство, знам ли какво точно виждат в лицето на такива като мен; но ето, резултатът е такъв, какъвто ви го представям тука, тези хора са неуморни в сипенето на цял порой от подигравки спрямо своя тъй злощастен учител по философия, превърнал се в нещо като обект, заслужаващ непрекъснати подигравки – с оглед да му отмъстим, нали така излиза, кажете де, защо мълчите като някакви шушумиги?! Кажете поне това, което ми го казват разните началства, ето, оня ден имахме среща с директорката на ПГЕЕ, близо два часа разговаряхме, опитахме се да водим дебат и да търсим решение на тежкия случай, в нейните думи и в думите на младия педагогически съветник на училището звучеше като рефрен ето това: – А ти, колега Грънчаров, отчиташ ли своята вина и отговорност за това, че учениците са започнали да те възприемат по този начин, като обект, достоен за такива грозни обиди?! Ти с какво допринесе да те възприемат така?! Защо си загуби толкова авторитета?! Къде, моля ти се, е авторитета ти в техните очи?! Учениците са нещо като лакмус за нашите грешки, ти сфащаш ли къде са твоите грешки?! Защо само те да са виновни че се държат така с теб?! А твоята вина къде е?! Защо към никой друг в това училище учениците не се държат така?! Е, не казаха точно тия думи директорката и съветника, но аз останах с впечатлението, че есенцията на тяхната позиция е точно тази, затова си позволявам да изразя с тези думи това свое впечатление. (Ако съм останал с погрешно впечатление, ако не съм успял да доловя същината на тяхната позиция, ето, моля, нека да имат добрината сами да я изразят, ако искат, дори и писмено, ще я обнародваме тука, ако искат, да 33


я заявят както искат и където искат, това вече си е изцяло техен проблем!) Но да оставим какво сме си говорили на тази среща с директорката и съветника-психолог; аз, прочее, съм съгласен с него, с този последния, той в един момент установи, че аз, от една страна, и те двамата с директорката, от друга, сякаш живеем в напълно различни светове, в различни ценностни вселени сякаш обитаваме – не можем изобщо да се разберем по нито един въпрос, възприятията ни на всичко са коренно различни, напълно противоположни, несъвместими, това също е интересен феномен за тълкуване, но засега оставям този въпрос за открит. Та да се върна все пак на тъй мъчителното описание на онзи паметен час, представяте ли си колко мъчително за мен беше самото непосредствено преживяване на оня час щом като описанието сега на случилото се тогава е не по-малко мъчително?! Между другото пропуснах да отбележа, че за оня именно час ние имахме уговорка с директорката и със съветника в часа да дойдат и те и с учениците да проведем дебат по така и така сложилата се тежка ситуация, да имахме твърда уговорка за провеждането на такава една среща и на един такъв дебат; да, ама както казах, когато влязох в залата, директорката и съветника ги нямаше, е, аз реших, че нещо е станало та не идват, че може пък да са забравили да ме известят, че няма да дойдат, реших да си водя някак часа сам, даже ако се наложи сам да проведа дебата с учениците, въпреки че, както вече сами се убедихте, никакви условия за дебат нямаше, просто учениците се държаха крайно арогантно, грозно, нахално, обидно за преподавателя, правеха нужното да го унизят колкото се може повече. Абе излиза, че директорката и съветника, неспазвайки уговорката ни, ми подложиха една превъзходна... динена кора (или, ако предпочитате, бананена обелка!), на която, като стъпя, да се изпързалям така, че да си счупя непременно главата! Но да оставим настрана този момент, те все пак дойдоха в часа, ама в последните пет минути и то по моята изрична покана, изпратих една ученичка-активистка да отиде да ги покани. Това е, за тия минутки, в които директорката разговаря с класа, има съставен протокол (!!!), интересното е, че тя трябваше да прати протоколиращата дама преди това, между другото, ще е интересно оттук-нататък в моите часове по философия винаги да влиза онази същата протоколираща дама-учителка, ще се получат такива страхотни описания, такива великолепни протоколи ще се получат, че човечеството ще замре от възхита като се зачете в тях 34


един ден! Това е превъзходна идея, как пък не се сетих да предложа това нещо досега?! Тъй, значи на мен около 15-20 минути ми се наложи да моля учениците да престанат да бърборят, да се хилят, да ме обиждат как ли не (неколцина от тях бяха заети с това непрекъснато да... мяукат, да, мяукаха като котета, това се правеше с цел да ме ядосват още поефективно, щото те знаеха за моето отношение към котките, в един клип са виждали моето домашно коте, от този момент нататък това за тях е другата възможност да ме подиграват като ме срещнат, просто мяукат най-изразително, или пък само повтарят думата "коте", във възможно най-гаднички, знам ли как да ги нарека, интонации!). Да, част от учениците изразително мяукаха, друга част повтаряха в различни възможно найподигравателни интонации думата "свобода" и т.н., повечето просто се хилеха директно в лицето ми, без никаква скрупул, без никакво неудобство, и така минаха, да речем, поне 20 минути от часа. Нищо не можех повече да направя, никаква възможност за смислен диалог нямаше при положение, че отношението на учениците беше така обидно, арогантно, предизвикателно, злобно и пр. По едно време аз все пак реших да опитам да им дам тема за следващия час, казах, че след това ще им дам думата да се изказват по въпросите за днес. Миналия път, както вече писах за това, та значи по време на миналия час те общо взето спазваха някакво приличие, мълчаха горе-долу, дори неколцина си записваха въпросите към темата, та тогава успях да им "преподам" цели две теми, записаха си - в класа да пишат я има двама-трима, я няма! - въпросите по цели две теми, които днес трябваше да обсъждаме. Ала на, съвсем друга муха е влязла в главите им, ето, провалиха по най-грозния възможен начин часа – защо ли се държаха този път така?! Това е интересен момент, чакащ своето обяснение, което в светлината на последващото описание на случилото се ще стане напълно ясна; прочее, какво пречи да го кажа решаващия момент още сега?! Ще го кажа та да ви помогна да възприемете нещата още сега във верния им смисъл; та значи като дойде директорката и учениците, които до този момент ме обиждаха как ли не и не ми позволяваха да кажа каквото и да било почнаха да се надпреварват да се оплакват от мен как ли не (!!!), примерно в несвяст да повтарят "Ами че той, госпожо, не ни преподава!", "Ама той, госпожо, не уважава нашите мнения!", "Ама той, госпожо, не ще да ни даде единствено-правилния министерски учебник и ни насилва да четем единствено неговия блог, който чете неговия блог, му 35


пише шестици, а на нас, дето не щем да четем пикливия му блог, ни пише само двойки!", та като повтаряха в глас такива и подобни на тях нелепици, а пък директорката старателно си ги записваше, тогава в един момент един ученик се вдъхнови дотам, че изплю, дето се каза, камъчето и като директорката попита нещо, в смисъл кой е виновен за цялата тази ситуация, обиждащите ме ученици в хор отговориха: – Преподавателят по философия е единствено виновен, разбира се! Директорката кимна разбиращо и обнадеждаващо, а пък в един момент, казах, някакъв ученик в един сюблимен момент се вдъхнови така, че изрече ето тия думи: – Ние, госпожо директор, искаме да изгоните г-н Грънчаров от училището, докато той работи тук винаги ще е така в неговите часове, това е! Каза той това, публиката се зарадва изключително силно на неговото сърдечно признание, показващо действителната причина, която явно вдъхновява всички обиждащи ме ученици (което и обяснява, така да се рече, смелостта им, а също така и наглостта им!), а пък директорката в онзи момент, трябва да се признае, каза нещо такова (тя си е направила свой протокол на случилото се по време на този толкова специфичен "дебат", там тия нейни думи ги има, аз обаче понеже не ги запомних точно ще ги представя тук ето как, както са останали все пак в паметта ми; нямам претенция, разбира се, че цитирам точно), та значи тя каза примерно ето това: – Господин Грънчаров е единственият специалист по философия в това училище, само той може да преподава този предмет, освен това той е експерт в тази област, може много да ви помогне, включително и да решите ето тия сега проблеми в класа и в неговите часове, тъй че забравете за отстраняването му и пр. Нещо такова каза директорката, като каза тия думи "в защита на страдалеца Грънчаров", голяма част от публиката посрещна думите на директорката с подигравателен хохот и смях, в смисъл "никакъв специалист не е Грънчаров, за нищо той не става!", което принуди младия педагогически съветник да подкрепи работодателката си и да добави "За отстраняване на г-н Грънчаров забравете, той ще ви преподава по този предмет до края на годината!", но никой, по моето възприятие, не се впечатли от неговите думи, факт е, че учениците са настроени така, че с безогледната си обструкция на моите часове ще могат лесно да постиг36


нат заветната си цел; защо, по какви причини те имат такова едно очакване, ето това е проблем, който е много хубаво да бъде дебатиран, тук, чини ми се, е възелът на всичко останали въпроси. Така, както и да е, аз доникъде не стигнах със своето описание на ония крайно неприятни мигове, в които учениците масово (подчертавам, масово, което е особено обезпокоително, до този момент аз специално не бях доловил такова масово настроение, но ето, сега те вече съвсем масово се бяха настроили така, какво им е повлияло да се настроят така, това вече е друг един интересен проблем, но е факт, че ученици от цял един клас не могат да поискат така категорично отстраняването на един учител и то в началото на учебната година, поведението на тия ученици, първо, не е случайно, не се дължи на тяхно спонтанно хрумване, второ, съвсем не е естествено, не е нормално, обикновено във всеки клас има различни позиции, но ето тук имаме, излиза, пълно единодушие, което поражда и всичките тия съмнения и въпроси!) та значи толкова за описанието на ония мигове, в които учениците масово ме пържеха на огъня и при това всеки ученик се чувстваше длъжен да хвърли в огъня своя наръч съчки; аз повече няма смисъл да описвам какво по-нататък стана, вие вече усетихте, да се надяваме, тази ужасна и кошмарна атмосфера, загатнах ви я поне, със своите тъй неумели способности да описвам с думи подобен род грозни явления. Аз такова унижение, каквото изпитах в онзи час, никога в живота си, подчертавам, не съм изпитвал! Смачкано ми беше достойнството по най-грозния начин, без капчица жал, напротив, сякаш обиждащите ме изпитваха някакво удоволствие да ме мъчат, да ме "въртят на ръжена над огъня" и прочие. Това е. Нямам думи просто. Гнусна работа, заради която вече трета нощ не мога да спя като хората! Голяма работа, ще кажете, някакъв си там учител по философия бил линчуван от учениците си, те си били устроили издевателство над него, какво толкова е станало бе, Грънчаров, защо си толкова "тънкообиден" бе?! Да не си ставал учител като имаш толкова чувствителна душа?! Ами като не ти харесва да си учител, махни се бе, Грънчаров?! Ето, вижда се, не се справяш, имаш проблеми, каквито другите учители нямат изобщо, те се справят, а ти не се справяш, какво друго да е обяснението освен това, че ти специално не ставаш за учител?! Нещо такова ми звучеше като рефрен след това в разговора ми с директорката и със съветника, за който сега нямам сили да ви пиша, най-вероятно и нищо няма да пиша, щото, както казах, на него и двете страни се убедиха, че 37


живеят в съвсем различни духовни вселени, обитават различни светове, по тази причина, оказва се, Грънчаров е такъв... темерут, че ний с него не можем да де разберем. "Аз вдигам ръце вече, г-н Грънчаров, няма смисъл повече да разговаряме, край, спирам, усещам, че думите ми се сблъскват в някаква стена на пълно неразбиране от Ваша страна!", каза младият педагогически съветник това свое наистина проницателно прозрение, а аз сега признавам изцяло правотата му, точно така е, очевидно ние наистина живеем в съвсем различни светове; това също е интересна тема за дискутиране, но за нея сега наистина нямам сили. Пък и текстът стана безобразно дълъг и изморителен, кой ли ти пък чете такива "сантиментални бълвочи", нали така, уважаеми дами и господа съдебни заседатели?! Да, няма смисъл. Нещата са крайно объркани и въпреки това са прекалено интересни. Виждате, че по тази единствена причина аз и пиша: за да фиксирам за историята случващото се – щото да пропадне това богатство ей-така, нахалост, ще бъде ужасно престъпление. Нека да знаят един ден нашите потомци в какви забележителни времена сме живели ний, щастливите жители на тъй приказната, на тъй чудната страна Мутроландия! Ура, в нашата приказна страна Мутроландия и образованието, и училището, и възпитанието ни е на път да стане изцяло мутренско, изобщо простащината, арогантността, безочието, наглостта у нас не просто триумфират, те направо властват у нас, тия грозни явления станаха модус вивенди на живота ни! Защо ли не взема да седна да напиша едно есе за настъпваща пълна мутризация на българското образование, в което, виждате, мутренският дух е пуснал вече тежката си котва – или корените си, ако така повече ви харесва! Да, в страната Мутроландия всичко вече е възможно. Възможно е, примерно, да бутнеш баба си, едва-едва ходеща с два бастуна, да я ритнеш по дръгливия задник, да й помогнеш да се затъркаля по стълбището и в същото време, давейки се от смях и от наслада, да почнеш да й крещиш: – Хей, бабо, къде се спусна така бясно да търчиш ма, що си толкова глупава ма, бабке, ето, ще си счупиш и гръбнака, и главата! Ама нека ти, щом не съблюдаваш правилника за движение, щом си мислиш, че можеш още да търчиш по стълбището, сама си си виновна, изкукуригала бабке, търкаляй се сега, глупава бабке! По този начин се чувствам аз сега, като тази бабичка. Оклеветен от учениците си, подигран, обиден, те се погавриха страшно над мен, 38


отмъстиха ми жестоко и то само защото се опитах да им дам всички шансове да бъдат достойни личности, да бъдат свободни, да се почувстват суверенни човешки същества; ето това е моето престъпление, този е моят грях – заради който ме наказват така садистично! Това е. Какво има повече да се говори и пише?! Стига толкова. Писна ми от писане вече. Ама кой ли пък ще те чуе като пишеш?! Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?! Някой пък да се трогнал от това, че ето, ученици се гаврят с един учител, със своя учител по философия, голяма работа, да мре тоя учител, майната му, като не става за учител да се маха, какво иска, да яде напразно хляба на народа ни ли?! Край. Логичният край на моите опити за реформиране и реално демократизиране на отношенията в нашата училищна общност ли е това вече?! Е, едва ли, знаете, тоя изверг Грънчаров е много инатлив, той е твърд, той очевидно е и много прост щом не се сеща да си вземе сам шапката и сам да се махне от тоя кошмар, сам да напусне училището, в което, другарки и другари, учениците, сами виждате, вече решително не го искате. А учениците са народът, нали така, Грънчаров?! Народът пък никога не греши, нали така, гражданино Грънчаров, ти нали си уж некакъв там "демократ"?! Амче ето, махай се тогава сам, защо правиш така отново да се налага да те уволняват?! Ти, гадни натрапнико, що още стоиш в нашето училище?! Без теб знаеш ли колко ни беше хубаво: ех, каква прекрасна идилия си имахме без теб?! И знаеш ли какви успехи имаме, черногледецо, дето само пишеш и то най-критикарски за проблемите, а изобщо не забелязваш нашите феноменални успехи?! Кажи, Грънчаров, защо при теб се държат така тия ученици, а в същото време са толкова добри, възпитани, вежливи и най-важното послушни при другите учители?! Ето с този последния рефрен на директорската реч завършвам днешното си есе, проклето да е! Писна ми наистина вече напълно, дали пък да не си взема шапката и сам да си тръгна от това училище, в което минаха 16 години от живота ми?! Щото здравето ми вече не издържа, ето, три дена сърцето ми бие лудо от преживяното унижение, бие бясно и вече никакви лекарства не помагат, ще се пръсне сърцето ми от обидата във всеки един момент! Ама голяма работа, че умрял от сърце някакъв си там перверзно чувствителен учител по философия – ами да мре като не умее да живее?! Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Извинявайте, ако с това мое описание ви накарах да се замислите или дори, опази Боже, да се 39


пък разчувствате! Плюйте бързо под пазвата си да не са ви уроки и да не вземете да се разчувствате или разгневите! Леле, не допускайте такава блудкава сантименталност, дръжте се като зрели хора де! Чао и до скоро! Живот и здраве да е само, ще видим обаче докъде ще я докараме, то моята вече се видя... цяло чудо е че Бог още ми дава някакви сили! Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Ще предизвикам към размисъл и дебат общественото мнение не само в цялата училищна общност на ПГЕЕ-Пловдив, но и дори в страната! понеделник, 17 октомври 2016 г.

Да продължа своя анализ, предишната публикация по същия проблем беше под заглавие Нека знаят един ден нашите потомци в какви вдъхновяващи времена сме живели ний, щастливите жители на тъй приказната страна Мутроландия!. Знаете, аз паралелно хем 40


описвам своите наблюдения – сценките, взети от самия живот, от моето всекидневие на учител по философия в едно пловдивско училище – хем пък се старая да тълкувам случващото се, да търся неговия смисъл, все пак живеем в знаменателно време, което, така да се рече, е "бременно" с дълбоката потребност от решителни промени в образователната сфера, в българското образование. Миналия път, както е известно, се постарах да ви представя, доколкото за това ми стигат силите, абсурдната ситуация, в която цял един клас се гаври жестоко със своя преподавател по философия, обвинявайки го във всички смъртни грехове, вероятно с единствената цел учениците да избягат от собствената си отговорност за случващото се. Изясни се, че те се държат по този отблъскващ, арогантен начин с една-единствена цел: техният учител по философия А.Г., т.е. моя милост, да бъде уволнен от училището, та пак да настъпят блажените времена, в които ще им преподава някакъв по-стандартен, тъй да се рече, учител, щото тия ученици, казахме, се афишираха като твърди противници на каквито и да било промени, новаторства, творчески подходи и пр.; не, те си искат добре познатото и уютното, а именно, учителят да им съобщи "единствено-правилната истина", те да я заучат механично, а не, видите ли, да бъдат мъчени да мислят, да търсят истината, да развиват и защищават своята позиция и т.н. Вкратце казано, тия ученици правят своеобразна "контра-акция" или "контра-протест", иначе казано, позволиха си да се ангажират с някакъв абсурдистки "бунт срещу свободата", насочен срещу опита на учителя им по философия да работи за коренната промяна в образователната сфера. Ако учителят им по философия се определя като привърженик на демократизацията на българското образование, то тия ученици, виждате, се самоопределят (с поведението си, т.е. не само на думи) като решителни врагове на такава една демократизация, като твърди нейни противници, които са способни на какви ли не нечестни постъпки само и само да защитят толкова съмнителната си позиция. Излишно е да споменавам, че, за жалост, администрацията на училището, неговото ръководство, по същество симпатизира на учениците, де факто стои на тяхната страна, дори без да иска ги насърчава в действията им, макар сега ситуацията, въпреки всичко, да е доста променена, вече самият закон за образованието подкрепя новаторските инициативи на учителя А.Г. Другояче казано, случващото се е израз на политическа по естеството си борба между две сили, едната от 41


които е изцяло консервативна и анахронична; чудното е обаче само това как е станало така, че жертвите на старата и репресивна, командноадминистративна и прочие образователна система, бунтувайки се срещу свободата, сами правят нужното за да продължат да пребивават в унизителното си положение именно на унизени жертви, не съзнаващи при това своята унизеност. Т.е. тук имаме нещо като епифеномен, повтарящ дословно поведението на руските крепостни селяни след реформата на Цар Александър Втори ("Освободителят"), който, като благоволил да даде свобода на селяните, ги поставил в още по-унизително положение (при положение, че те изобщо не знаели що е това свобода, изобщо не разбирали свободата!), а именно да почнат да плачат и да молят господарите си отново да ги вземат, и то вече доброволно, за свои роби, те правели това с думите, които мълвели в несвяст: "На кого ни оставяш, батюшка, как ще живеем тепърва без тебе, молим ти се, пак си бъди наш господар, а ние пак ще бъдем твои крепостни роби, твои верни и предани души!" и пр. Ето, нещо такова се случва и сега, но вече в 21-вия век и то в европейска България (!!!), което прави ситуацията още погротескна, парадоксална, идиотска и пр., но за сметка на това и значително по-интересна, по-благодатна (за разбирането на нашата толкова болна съвременност). За две неща мисля че сме длъжни да си дадем сметка – стига наистина да искаме да разберем какво точно се случва – и защо се случва. Факт е, че тия ученици вече изобщо не ги е страх нито от преподавателя, нито от директора, сиреч, иначе казано, факторът страх вече е елиминиран, отпаднал е, няма го, което, въпреки всичко, както и да го погледнем, е прогрес – защото какво от това, че същите тия ученици в други часове, при други преподаватели, са много "примерни", кротки и послушни (именно като умилкващи се... котета!), при положение, че те там са такива просто защото ги е страх, да, страх ги е до степен да са мирни и покорни – тъй като, да допуснем, други преподаватели са успели здраво да ги хванат в лапите на страха (или на шантажите, или пък на подкупващото популистично лицемерие – което е още поунизително, пък и тия неща също, така или иначе, водят до още покошмарен страх, понеже е несъзнаван). Оказва се също, че в нашенските родни условия, в които неразбирането на свободата е потресаващо (свободата у нас масово не се разбира!), щом отпадне фактора страх, тогава "освободените" мигновено почват да правят всичко, което им хрумне, та да се изложат и да се орезилят колкото се може повече. 42


Единствената задръжка, оказва се, за такива хора е страха, отпадне ли той, те вече са способни на всякакъв произвол; няма нужда да добавям тук, понеже то се подразбира, че способният на такъв изцяло волунтаристичен и анархистичен произвол човек живее с крайно объркани представи за вина, за отговорност, за дълг и прочие; ето, за тия ученици, видите ли, виновен им бил, по техните думи, не някой друг, а... преподавателят, те затова и нему се считат за длъжни да отмъщават, и то да му отмъщават за това, щото този преподавател е дръзнал да ги постави в толкова непонятната за тях ситуация на... свобода! Давате ли си сметка какво означава всичко това?! Давате ли си сметка колко то е важно и многозначително?! Няма вече страх, ето, от "толкова лошия учител А.Г." нас изобщо вече не ни е страх, затова ще си правим с него каквото ни скимне, ще се отнасяме към него както си искаме, ще се гаврим с него, ще го унижаваме, ще го плюем, ще го подиграваме, ще му отмъщаваме, ще искаме той да бъде позорно изгонен от училището и прочие, и так далее, и тъй нататък. Но това, че тия ученици, все пак под влиянието на моите инициативи вече действително изобщо не ги е страх от мен, както и да го погледнем, вече е прогрес, вече е постижение, щото в онова същото "примерно поведение", дължащо се най-вече на страха, не само няма капчица нравствен смисъл, то е крайно унизително, пък дори и унизеният да не разбира това, да не си дава сметка за самото унижение, дори и, представете си, да възприема унижението като нещо "достойно" (а това само свидетелства за това колко много са объркани представите на този въпросния човек!). Значи опитайте се да вникнете малко по-дълбоко в ситуацията, важно е: учителят по философия е направил нужното да бъдеш поставен в условия да се чувстваш свободна и суверенна личност, т.е., иначе казано, да станеш неунизена, инак казано, достойна личност, ала ти, понеже не си в състояние да оцениш подобаващо неговото великодушие, първото, което ти хрумва, е да тръгнеш на яростна и безогледна война срещу своя "освободител", да почнеш да възприемаш освободителя си за "зъл враг", да започнеш да го мразиш, да го плюеш и т.н., и да си мислиш при това в своето хептен неадекватно съзнание, че поведението ти е "достойно", че един вид защищаваш... неизвестно какво, примерно, защищаваш своето право... да се излагаш и орезиляваш колкото се може повече! Този момент е изключително важен, той илюстрира аксиомата, че оня, който няма развито съзнание за свобо43


да, е безпомощен в условията на свобода, поради което, не знаейки какво да прави със свободата, има голяма вероятност да се отдаде на необуздан произвол, свидетелстващ от своя страна пък за това, че такива хора нямат също така капчица съзнание за лична отговорност, а също така и за лично достойнство. Такива хора са в крайно тежко състояние и хуманността изисква да сме снизходителни към тяхната коварна илюзия, към грешката им, към тяхното абсурдистко и компрометиращо ги поведение; а че поведението им компрометира само и единствено самите тях, това е вън от всякакво съмнение; това положение също заслужава да бъде изведено като основен извод в тълкуването на толкова благодатната ситуация. Да, нашето общество е болно, а особено страшна е тази болест защото даже и младите хора у нас от т.н. "поколение на свободата"също и то масово съвсем не разбират що е свобода, не умеят да се ползват от свободата си, не умеят да живеят свободно, поемайки пълна отговорност за поведението си, не бягайки от отговорност; без съзнание за свобода, излишно е да споменавам това, няма не само съзнание за отговорност, без съзнание за свобода няма и съзнание за достойнство, т.е. такива хора се държат крайно недостойно, излагат се, орезиляват се и пр. – и при това без да са способни да усетят унижението; напротив, собствената си унизеност възприемат като "нещо достойно". Да, свободата, Санчо, е тогава, когато няма кой друг да обвиниш освен себе си! Младостта е съдбовно време, в което човекът трябва да култивира своето съзнание за свобода, детството също е такова едно решаващо време. Нашата абсурдна и неадекватна, изцяло поставена на погрешни основи образователна система обаче работи за това да произвежда роби и жертви, а не достойни, суверенни, иначе казано свободни човешки същества. Ето ви илюстрация за това докъде води толкова погрешната система, поведението на тия ученици е прекрасна илюстрация за пълната несъстоятелност на българската образователна система, за нейния тотален банкрут. Сега вече осъзнавате ли, че тук вече не става дума за това кадърен или некадърен е учителят по философия А.Г. - взе ли вече да ви просветва същината на истинския проблем, започнахте ли да разбирате"къде е заровено кучето"?! Почнахте ли да се ориентирате и да сфащате, че тълкуване, което възприема случващото се като "доказателство", че субектът А.Г. изобщо не 44


става за учител е безкрайно тъпо и унизително тъкмо за онзи, който си го позволява?! Пък и освен това въпросният субект, философът А.Г., дето с поведението си демонстрира, че наистина е един свободен човек (ще кажа и това, нека всички, които не са съгласни с него, да подскочат от стола си от възмущение – ако щат да скочат дори до тавана!), имапълното, абсолютното право да бъде свободен, че проблемът не е той, че работата не се свежда дотам, че ако той бъде отстранен от българското образование, това последно ще цъфне, ще върже, ще даде обилни плодове, да, проблемът на българското образование, уважаема инспекторке по философия в Пловдив госпожо Кръстанова, уважаема директорке на ПГЕЕ-Пловдив госпожо Анастасова и пр. не е субектът А.Г. с неговите тъй странни във вашите очи иновации и подходи, нищо чудно да се окаже, че проблемът е нещо сгрешено във вашите собствени възприятия, оценки и прочие на случващото се! Точка по този въпрос. Пък и тия борби в ПГЕЕ-Пловдив дали вече сфанахте, че не са "изцяло личностни", а че имат един значително подълбок и богат с измеренията си смисъл?! Не само човешки, нравствен, психологически, но също така и граждански смисъл, да, най-вече имат и граждански, иначе казано, политически смисъл. Моля, направете нужното да се ориентирате вярно в така и така сложилата се (с вашето активно участие!) толкова тежка ситуация – щото в противен случай тази ситуация скоро няма да се реши – ако не настъпи тъй дълго чаканата промяна не само във вашите собствени съзнания, но и в съзнанията на членовете на "подопечния ви персонал", имам предвид, примерно, многострадалната училищна общност, примерно, на ПГЕЕ-Пловдив, училището, което има "злата участ" в него да работи в тия бурни години тъкмо учителят-философ А.Г. Виждате, че се налага старателно тълкуване на случващото се с оглед постигане на верния смисъл, аз щрихирах донякъде своето тълкуване, ето, сега всички други хора имат пълната възможност да изразят своето разбиране, своята позиция, и не само да я дадат, но и да опитат да я защитят. Да я защитят при това не само с думи или пък с... крясъци, но и с действия, с дела, с постъпки, по възможност що-годе достойни, неунизителни най-вече за тях самите. Но с аргументи да я защитят, а не с унизително за тях самите поведение, с крясъци, с лозунги, с плюене по личността на опонента, с гаврене спрямо него, с накърняване на достойнството му и пр. Моля, драги ми дами и господа участници в тия от45


ношения, дръжте се поне малко по-достойно, пък дори и вашата представа за това що е достойнство да е напълно сгрешена. Тук искам да вметна нещичко, пък дори и с риска то да бъде възприето като обидно за една или друга персона. Става дума за това, че протестиращите ученици от тоя същия толкова много изложил се XI Ж клас, които заявиха, че повече не могат да търпят "изедника" или "злодея" А.Г. в същото време без капчица неудобство заявиха, че били много доволни от своя предишен учител по философия, именно лицето Хармелин Господинов (ще са наложи да кажа името му, аз този човек не го познавам и не мога да имам по тази причина никакво отношение към него, допускам, че той е много достоен човек и прочие, т.е. отнасям се към него с дължимото уважение). Никога не съм разговарял с този колега, който беше назначен на моето място за тази година и половина, в която аз бях уволнен от ПГЕЕ-Пловдив (знаете, че аз бях уволнен със смехотворния мотив "пълна некадърност", "абсолютно негоден за системата", "изцяло му липсват нужните качества да бъде учител" и т.н., и прочие, и ала-бала, и тинтири-минтири). От протестиращите срещу свободата ученици зная, че той, за разлика от мен, им преподавал "напълно правилно", аз пък, по техните думи, преподавам "изцяло неправилно"; при него, естествено, не е имало никакви конфликти, всичко е било идилично и так далее,и тому подобное. Учениците били много доволни от него, той, предполагам, също, щото им беше писал през първия срок миналата година (преди аз да се върна, а аз се върнах в началото на януари) доста високи оценки, предимно петици и шестици само (поради което се наложи да пиша положителни оценки за годината на всички ученици, дори и на ония, които решително и тотално се провалиха при мен през втория срок). Както и да е, тук искам само да посоча един-единствен аргумент срещу преподаването на този господин Хармилин Господинов, напълно възможно е той да е много талантлива личност, казах, че изобщо не го познавам, но... има едно "но", което ще си позволя все пак да изтъкна, с всички рискове от това, правя го за да добавя още един щрих, който е нужен, убеден съм, за пълнотата на възприятието ви. И този щрих е: този господин, този колега е преподавал на същите тия ученици от орезилилия се сега тотално в нравствено отношение XI Ж клас не какво да е, а тъкмо предмета... етика (!), а ето, оказа се, че учениците имат съвсем негодно понятие за това що е достойнство, това нещо се показва тъкмо с поведението им, този факт не е ли точно доказателство да пъл46


ното фиаско на въпросната "единствено правилна" преподавателска методология и технология, от която толкова са възхитени въпросните ученици?! А пък и по този предмет етика основното понятие е все пак и понятието свобода (!), е, какво излиза, научили ли са нещо истинско за свободата тези същите ученици, които без капка неудобство показват на дело, че изобщо, ама изобщо не разбират що е свобода – щом се държат така анархистично това е напълно несъмнен факт, нали така!? Спирам дотук, че закъснявам вече за работа, имам първи час и ако не стана сега от компютъра ще закъснея. Смятам да запозная с казуса, по който пиша сега, всичките си ученици от всички класове, в които в момента преподавам, ще го сторя с дидактична и с чисто познавателна цел, щото сега аз пък преподавам и етика, и философия на цели 15 паралелки. И съм решен да науча учениците си на истински важното по тия предмети, и то да ги науча по верния начин, не по "единственоправилния". Днес непременно ще почна да осъществявам тази своя току-що хрумнала ми идея, ще направя нужното да предизвикам към размисъл и към дебат общественото мнение в цялата училищна общност на ПГЕЕ-Пловдив. Пък и в страната, защо не?! Длъжен съм да направя това! Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Бъдете и достойни в максималната степен! Чао и до скоро! Ех, как прекрасно и вдъхновяващо щастливо живеем в нашата тъй чудна и приказна страна... Мутроландия! вторник, 18 октомври 2016 г. Ще продължа своя анализ на тъй любопитните явления в живота на нашата училищна общност (предишното ми есе беше публикувано ето под какво заглавие: Ще предизвикам към размисъл и дебат общественото мнение не само в цялата училищна общност на ПГЕЕПловдив, но и дори в страната!). Преди да се "гмурна" в тези описания и тълкувания, ми се налага да вметна ето какво. Снощи съм заспал, както обикновено става, пред телевизора (щом започне "ВИП-брадър" и аз мигновено заспивам!); по едно време съм се пробудил, отишъл съм до спалнята и блажено съм си продължил съня; да, ама ранното лягане и заспиване води също така до ранно нас47


пиване и до ранно пробуждане; ето, към 2.30 часа аз вече установявам, че съм буден. Като видях колко е часа, реших да опитам да поспя още, прекалено рано ми се видя за ставане, да, ама не: да заспя отново не ми се удаде. И ето момента, поради който всъщност се захванах да ви говоря за тия толкова маловажни неща: ами аз фактически "пиша" найдобрите си есета и анализи тъкмо в тия минути и понякога дори часове, в които лежа, опитвайки се да заспя, ала това не ми се удава, поради което мисля и... "пиша", разбира се, "на ум", дори понякога произнасям, пак на ум, и дълги речи, и какво ли не правя, правя все неща, свързани с моето битие на философ, на учител по философия, който, както е известно, има доста съдържателен живот (да го определим така), тъй като има неблагоразумието да не е... "типичен", сиреч, има дързостта да е различен. Та исках да ви кажа ето това: в един момент установявам, че в тия мои нощни размисли напипвам страхотни аргументи, успявам да ги изрека по невероятно сполучлив начин, безкрайно убедително, да, ама пред себе си нямам нито лист хартия и молив, за да ги фиксирам завинаги, нито пък имам... клавиатура, нищо нямам; всичко се мъча "да складирам" в ума, в паметта си, да, ама там почват да се трупат застрашително много неща за помнене, е, ето това е нещото, което в един момент ме принуждава да стана, да се облека, да отида на компютъра и да започна да пиша.

И ето, това, което все пак е останало в паметта ми и може да бъде записано, са някакви най-бледи и жалки сенки на ония толкова 48


вдъхновяващи и убедителни нощни мисли, които, за жалост, ще си отидат в небитието – или пък "някъде вътре в мен", в душата ми, откъдето пак ще "изкокнат" в някой подходящ момент – и тогава вече е възможно и да ги фиксирам някак, било на хартия, било иначе, във файл и пр. Мислил съм си да записвам тия свои нощни мисли с някакво записващо устройство, но за това нещо те трябва да бъдат... произнесени, за това ще се наложи да спя сам, в кабинета си, за да не събудя с гласа си своята съпруга; то това само остана де, нощем, в леглото, да почна да правя аудио или дори видеозаписи, за да си фиксирам и за да увековеча своите мисли! Знаете, почне ли някой човек да си говори сам, той очевидно е вече "съвсем превъртял", нали така излиза?! Много хора напоследък забелязвам по улиците, които вървят и лекичко си... говорят сами, вглъбени в безценните си мисли! Да, ама не си носят... записващо устройство, оказва се, от едно такова говорене няма полза, щото тия безценни мисли отиват по дяволите, пропиляват се. Ако един човек си говори сам на улицата, но при това си записва безценните мисли с някакво устройство за записване, това е белег, че той изобщо, ама изобщо не е превъртял: все пакнай-ценното, което имаме, са нашите мисли, нали така, с това поне съгласни ли сте?! Да, знам, че мнозина не мислят така, знам добре, че мнозина изобщо и не мислят, поради това няма как да оценят ето това мое прозрение. Оня човек, който сам няма някакви свои, нови и вдъхновяващи мисли, човекът, чиято глава не умее да ражда никакви мисли, такъв човек няма как да почне да смята, че мислите ни са найдрагоценното, с което разполагаме. Е, има странници като мен, които мислят така – и затова са станали, в нашенските родни условия, обект на подигравки: примерно както "бунтуващите се срещу свободата" ученици ми се подиграват по повод, да речем, на моите... книги! Аз вече започнах да се чувствам сякаш съм нещо като "престъпник" поради това, че съм написал сума ти книги, голяма част от тях с чисто образователна цел, именно да помагам на младите хора да се усъвършенстват в мисленето, във философията. Като кажа нещо, свързано с някоя моя книга, примерно като подхвърля в някой момент, че който иска да разбере по-цялостно какво мисля по дадения проблем, може да отвори и да се зачете в тази или онази моя книга, тогава забелязвам, че в открито бунтуващите се срещу свободата класове (за момента такъв клас е само един, въпросният XI Ж клас, но нищо не пречи такива бунтове да бъдат разпалени и в други класове: колко му е да бъдат разпалени бунтове срещу свободата и в други класове?!) като 49


чуят тия или подобни на тях думи, с които им препоръчвам да почетат нещо от някоя моя книга, учениците мигновено почват да се хилят найподигравателно и предизвикателно, санким, вижте го пък тоя, пак ни пробутва "скапаните си книги", леле, какъв лош човек, безсрамник неден, не го е срам, че е написал книги, безочлив е толкова, че като капак на всичко ни ги пробутва да ги четем, леле, какво безсрамие, леле, каква наглост?! Това фактически чета в реакцията им, а пък като дойде директорката да чуе техните душевни терзания по повод на моите "тъй нетърпими волности", тогава първото, за което се сещат тия ученици, непременно ще е ето какво: – А пък, госпожо, господинът по философия си позволява да ни принуждава да четем от неговите книги и помагала, които – ние прекрасно знаем това! – не са одобрени официално от Министерството, т.е. господинът е престъпник, щото нарушава закона, нарушава най-светите инструкции на Министерството, според които учениците трябва да четат само от "единствено-правилните" учебници, съдържащи "единственоправилните" и най-вече одобрените от Министерството мисли на найправилно мислещите официални или наши философи! Като чуе тия толкова умни и най-вече толкова справедливи думи директорката, разбира се, ахва от възхита и мигновено си записва това толкова сърдечно и справедливо възмущение на потиснатия от тиранина А.Г. ученически народ, който, както знаем, никога не греши, да, дами и господа съдебни заседатели, другарки и другари, народът никога, повтарям, никога не греши, народът, ерго, винаги, повтарям, винаги е изцяло прав!!! Точка по този въпрос. Доказахме каквото требваше да се докаже, а именно, този там учител по философия А.Г., безсрамникът неден, си позволява да нарушава закона, ето, доказахме каквото требваше да се докаже, той, следователно, е престъпник, комуто трябва да отмъстим по възможност най-твърдо, щот ний, за разлика от него, сме демократи, обичаме правото, правдата, справедливостта и дори обичаме нашето родно правосъдие, нали така, нема да се излагаме сега?! А народът, повтаряме, никога, ама никога не греши! Народът не греши по досущ същия начин, по който и... Партията никога не грешеше едно време, но сега нашата единствена "партия" е... народът, ний, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, сме патриоти, нашата религия е патриотизмът, ние обичаме с целото си сърце нашия тъй непогрешим и по тази причина толкова изстрадал народ! А към враговете на народа требва да бъдем безпощадни, нали така?! Наш нравствен дълг е 50


люто да мразим и да преследваме безпощадно, ако требва и до смърт, враговете на нашия изстрадал и непогрешим народ! Точка по този въпрос, казахме и доказахме каквото требваше да се каже и докаже. Вече имаме още един компромат срещу тъй неправилно мислещия философ и учител по философия А.Г., който, понеже е престъпник, си позволява не само да пише глупавите си книги, ала и има наглостта да нарушава целото българско законодателство като натиска най-нагло нашия тъй изстрадал народ ученически народ да чете и да заучава глупавите му мисли, които се намират в още по-глупавите му книги! Е, ний пък не знаем какви мисли съдържат неговите книги, и не щем да знаем, но това не ни пречи, другарки и другари, да сметаме, че мислите на такъв лош човек нема начин да не са и лоши, и глупави, и безсмислени, и так далее, и ала-бала, и тинтири-минтири! Спираме дотук. Изразихме народното възмущение, което е така справедливо, нашият народ обича, казахме, правдата и правото, мрази престъпниците, смята тия престъпници за свои люти врагове; ако требе ще постъпим като патриотино Динко, във всеки един момент ще вържем ръцете на престъпника Грънчаров със свински опашки и ще почнем да му крещим тъй вдъхновяващите патриотични думи, девиз на нашенския свиден съвременен патриотизъм: "Гоу, бак Търки!"! Ех, да можеше да изритаме тоя учител по философия в омразната Турция, и то завинаги, а, представяте ли какво неописуемо щастие щеше да настъпи в нашата толкова изстрадала училищна общност?! Малко се поувлякох, но нищо де, може пък казаното и написаното да е за поука някому. За известна или малка дори поука, мен това ми е работата, виждате, дотолкова съм съзнателен учител, че уча моите ученици даже и... нощем, преподавам уроци и през нощта на своите ученици, и не само на тях, а дори и на... директорите на училища преподавам безценни уроци! Ето, сега ще мина на анализа на един друг много важен въпрос или проблем, за който мислих преди час-два в леглото, в онази безсъница, в която ме овладя цял рояк от мисли, които ме и принудиха в един момент да стана и да започна да пиша. Ето го този най-важен момент. Като описвах случилото се оня ден, в четвъртък, когато имах час в оня същия XI Ж клас, аз май достигнах дотам когато влезе директорката, заедно с младия педагогически съветник, те влязоха в последните минути на този забележителен и исторически час. И се почна "дебат" по тертипа на... "народния съд", а именно възмутеният и никога не грешащ, 51


както вече казахме и доказахме, ученически народ се надпреварва да сипе обвинения, което от кое по-нелепи и небивали, срещу "злодеяучител и народен враг", а пък директорката, заела позата на... руска царица, си записва тия толкова справедливи народни вопли, терзания, възмущения и так далее, и тому подобное. "Той ни принуждава да четем от блога му!", "Който чете блога, получава шестица, който не чете блога му, получава двойка!", "Който обича и хвали... Иван Костов, получава шестица, госпожо, представяте ли си колко много страдаме ний под... турското и... демократично иго на тоя даскал?!", "Който обича да гали... котета, той получава шестици, а който ненавижда котките и обича... кучетата, той в очите на тоя нещастник Грънчаров получава само двойки, ох, колко много страдаме ний под неговото демократично иго?!", "Госпожо директор, той ни заставяше миналата година да бъдем привърженици на... капитализма и на... пазарното стопанство, да, който обича проклетата свобода, той получава шестици, а ний, дето си обичаме... социализъма, сме подложени на страшни репресии от тоя народен мъчител и изедник!", и така нататък де, тук се стремя, както виждате, да предавам самата есенция, самата същина. От само себе си се разбира, че учениците не могат точно така да си формулират жалбите, но тъкмо същината, дето се казва, и идеята, е точно тази, за това нещо ви гарантирам. И прочие, тук не мога да изброя всички обвинения и жалби, което от кое, както сами забелязвате, поекстравагантни, по-нелепи, по-надъхани или както още искате си ги определяйте или възприемайте. Директорката обаче си записва безмълвно тия "народни тежнения", щот, казахме, народът никога не греши, народът винаги е прав и справедлив, народът е... самата истина, а ний сме патриоти и популисти! И ето сега идвам до възловия момент и той е: а защо на госпожа директорката никога, повтарям и ако трябва ще потретя и почетвъртя, никога не й мина през главата да каже ето тия, да допуснем, примерни думи: – Ученици, много ви моля, на мен такива глупости и нелепици не ми се слушат, моля, престанете! Звучат ми толкова абсурдно тия неща, че ги оценявам като плод на вашето глупаво настроение срещу преподавателя. Но вие самите можете да си имате каквото и да било лично и субективно отношение и настроение срещу преподавателя, много неща може да не ви харесват у него, но трябва да признаете и да се съобразявате с непоклатимия факт, че той е ваш преподавател или учител, че 52


като такъв и като личност заслужава дължимото уважение, а найважното, което искам да ви кажа, е следното: в час вие, драги ученици, сте длъжни да се държите според правилника, нямате никакво право да нарушавате така грозно правилника, да потъпквате достойнството на преподавателя, да се гаврите с него, минавайки всякакви граници на приличието, естествено, нямате право да пречите на преподавателя да си изпълнява задълженията, да си гледа работата! Не сфащате ли, драги ученици, че изобщо не е честно това сами да не давате никаква възможност на преподавателя да си върши работата, а пък след това да се оплаквате и да нижете нелепици по негов адрес, че той, видите ли, бил "единствен виновник" за така сложилата се наистина тежка ситуация, не, това не е възможно, по непоклатима и дори свята презумпция всеки преподавател или учител мисли единствено доброто на своите ученици! Няма как нито Грънчаров, нито някой друг учител в това училище да е някакъв злодей, враг или урод, тия неща са несъвместими със статута му на учител, така че настоявам да се вразумите и да престанете с обструкциите, щото ще се наложи администрацията, властта в това училище да предприеме наложителните мерки срещу всички ония от вас, дето си позволявате така грубо да нарушавате всички и писани, и неписани правила на нашата училищна общност! Точка по този въпрос. От този момент нататък ви нареждам да спазвате правилника и да проявявате дължимото коректно и възпитано отношение към преподавателя и това означава, че мигновено от този момент нататък работата във вашия клас ще започне да влиза в нормалното си човешко русло. Тази е причината да сте в това ужасно положение, да, сами сте си виновни за всичко. Вие сте причината, а не преподавателят е причината работите във вашия клас да не вървят. Имайте капчица съвест и достойнство да признаете това. Докато не го признавате и не го съзнавате, докато се инатите да изопачавате реалната ситуация, да бягате от поемането на своята отговорност, докато се мъчите да ме заблуждавате и да шикалкавите, нещата в този клас ще продължават да вървят на поразия, а аз това нещо няма да го допусна. Защото ако го допусна, ако продължа да си затварям очите, това ще значи, че не друг, а аз самата поемам пълната отговорност за случващото се, защото аз по закон нося цялата отговорност за всичко, което се случва в това училище. Това е. Бях пределно ясна, вярвам, че ме разбрахте. Мисля, че няма какво повече да обсъждаме, пред истината всички трябва да заставаме с дължимото почитание и смирение. 53


Нещо такова винаги е могла да каже нашата многоуважаема директорка, ала тя, забележете, до този момент никога, повтарям, никога не е дръзвала да го каже. Защо го е правила, защо се е въздържала да произнесе тия или подобни по смисъла си думи, е друг проблем, това си е нейна работа, но е факт, че нищо такова тя до този момент не е благоволявала да каже. Прислугващият й педагогически съветник (с хиляди извинения, че си позволявам да го определя така, аз въпреки всичко го ценя и го смятам за много кадърен, имам чувството обаче, че не е достатъчно смел, поради което не се осмелява да каже какво наистина мисли!) също се пази много от това да изрече думи, които да носят даже и следа от този толкова... взривоопасен смисъл.

И ето сега нека да опитаме да осмислим какво се получава (на дело, на практика) като пред учениците тия дължими думи властта още не ги е произнесла, а пък, непроизнасяйки ги, тази същата власт на дело си позволява да затъне в страшни и непроходими тресавища, не само да затъне тя самата, като администрация, но по същество и цялата учи54


лищна общност, цялото училище на тази база също така неизбежно затъва в тия същите непроходими тресавища. (Между другото аз това имам предвид, че предишният директор инженер Венелин Паунов, имащ несъмнен управленски талант – цяло изкуство е да се управлява разумно една такава разнолика общност! – успяваше, с две-три минутна реч в горния смисъл да реши всеки проблем и то с огромна възпитателна полза за самите ученици!) Но ето сега да се опитаме да изтълкуваме до какво води това, че учениците все още не са чули подобаващите директорски думи, които да имат и най-бледа следа от горния смисъл. Знаете ли какво се получава на практика като не са чули подобни думи учениците?! Лесно е, не се плашете, сами можете да осъзнаете какво се получава, само аз ли трябва всичко да казвам, и то пределно честно и откровено? Като не произнася твърдо горните думи, (дори неумишлено, несъзнавано), т.е. като упорито мълчи по този повод и не дръзва да каже това, което самият дълг я зове, директорката фактически все едно казва (пък макар и безмълвно, непроизнесено!) ето това, щото учениците точно така дешифрират поведението й, така именно разбират многозначителните й реакции в тяхно присъствие: – Ученици, аз смятам твърдо, че вие, понеже сте народът, никога не грешите, да, аз твърдо смятам, че вие сте напълно прави, вашият учител по философия е... "пълно недоразумение", да, той е ваш враг, той е злодей, той е народен тиранин, той си позволява да се гаври над вас, той се издевателства, той ви мъчи без полза и смисъл, щото найвероятно е... извратен, да, може да получава пък някакви удоволствия като ви мъчи и като е толкова гаден с вас, нищо не мога да кажа по този въпрос, но аз така усещам нещата. Е, вие имате пълното морално и юридическо дори право да протестирате срещу този тиранин, та ние уважаваме демокрацията, а при демокрацията народът никога, казахме, не греши. Вие сте народът, а учителят ви по философия е напълно сам, него не го подкрепя почти никой, е, той има там някакви шантави два-три фена в интернет, но масовият народ, масовият българин изобщо не се вслушва в тия сълзотворни и блудкави всекидневни коментари на маниака А.Г., който си е втълпил, че има право да пише и да ни тормози да четем всичко, което той пише. Мили ученици, той и мен тормози да чета, вас тормози да четете книгите и помагалата му, мен пък ме тормози да му чета... докладите и жалбите, ох, как ме е измъчил той от четене, аз години наред вече всеки ден чета многословните му 55


бълвочи, тъй че ако има някой, който да разбира справедливия ви протест, то това съм само аз: аз също съм жертва на всекидневните писания на А.Г., той и мен тиранизира не само с четене, но и като ми урежда комай всекидневни административни проверки от страна на РУО-Пловдив, от страна на МОН, дори от страна на прокуратурата, от къде ли не вече, от Комисията за защита от дискриминация и прочие! Ех, ученици, наистина е добре да направим заедно, с общи усилия нещо истинско и добро – та да се отървем завинаги от този човек, толкова опасен и вреден за нашата тъй щастлива без него училищна общност! Вие сте направо герои щом като постъпвате така, аз нямам право да ви го кажа, щото съм длъжна да се грижа за реда и приличието в нашето училище, но ето, казвам ви го, щото съм достойна и смела личност! И вие сте напълно достойни, постъпвате напълно достойно като се държите по този начин спрямо въпросния злодей, не мога да го нарека човек, срещу въпросния народен враг. Точка, мисля че бях пределно ясна. Продължавайте така, аз като насъбера още четири-пет дебели папки с доклади, с жалби, с констативни и други протоколи, с писма на възмутени родители, ученици, граждани и прочие, като се подготвя добре с още няколко големи купища компромати, в най-подходящия момент и в отговор на толкова справедливите народни терзания пак ще уволня учителя ви по философия, но за това, сами разбирате, трябва добре да се подготвя, та да издържи уволнението му този път в съда. Щото представяте ли си съдът за трети път да върне в училището тоя А.Г., тогава какво ще правим?! Та вярвам ме разбрахте правилно, вие сте умни, вие сте направо прекрасни и превъзходни, аз съм изцяло с вас, но това не мога да ви го кажа, щото е забранено, но ето, ние сме си наши, казвам ви го тайничко! Само сакън този изверг да не разбере какво сме си казали щот може да го пише в блога и ще стане грандиозен скандал: директорка да стои зад и всеотдайно да подкрепя буйстващи и хулиганстващи срещу учителя си по философия ученици! Повтарям изрично, това нещо г-жа директорката никога не го е произнасяла, допускам, че то в този си вид даже не й е минавало през ума, аз не мога точно да зная какво точно минава в ума й в тия паметни години на неспиращи конфликти и скандали, но повтарям и потретям, че учениците най-вероятно точно така разчитат нейното тъй многозначително отношение и поведение; аз фактически си позволих да декодирам и да въплътя с думи това нейно поведение и отношение, нещо, което тя самата би могла най-добре да стори, стига да пожелае. Но тя се 56


въздържа от тази възможност и понеже ний не знаем какво точно мисли по казуса, ето, аз дръзнах да си представя нейното същинско отношение, като просто го декодирах, казах, в думи, така, както аз съм го усетил, възприел и прочие. При това мигновено, подчертавам, ще се откажа от думите си, ще се извиня, ще си посипя, ако се налага, главата с пепел, ако требе, ще си раздера и ризата, ако по някакъв начин някой успее да ми докаже, че греша, че напълно се заблуждавам в своето допускане. Да, аз добре съзнавам, че в момента се движа "по острието на бръснача" и найвероятно моите адвокати ще ми кажат, че в случая много рискувам като пиша такива неща, те най-вероятно "пак ще ми дърпат ушите" заради тия мои литературни волности, но пък постъпвам така, изхождайки от презумпцията, че нашата директорка е литераторка, т.е. е широко скроена душа, ще оцени нескопосания ми литературен опит в това есе и няма да ми се обиди, щот тя, убеден съм в това, съвсем не е тесногръда и може да разбере, да постигне вдъхновяващия ме смисъл, прозиращ в тази моя привидна "критическа волност". Освен това тя няма как да не осъзнае и това, че по този начин аз я провокирам и й отправям, за кой ли път вече, една специфична покана за истински дебат по тия въпроси, където тя съвсем открито, публично и често да заяви точната си позиция! И тогава почвата за всички спекулации и догадки ще бъде решително разчистена, т.е. вече никакви подобни спекулации, догадки и допускания не може да има. Това е. Виждате, предприемам крайно екстремни мерки за да... подпаля въпросния душеспасителен, както аз го наричам, демократичен и най-вече пределно честен дебат. Да, дебатът трябва да бъде пределно искрен, открит, откровен и честен. Докато едната страна си позволява да шикалкави и да увърта, нещата ще продължат още повече да се заплитат – и край няма да имат тия пагубни истории. Това е. Тази е моята позиция. Категоричната ми позиция е точно тази. Знаете, когато се обижда личността на опонента, това е признак на слабост, прибягването до аd hominem "аргументи" е израз не само на умствена, но и най-вече на нравствена слабост. Това "ад хоминем", от лат. „към/срещу човека“ или „към/срещу личността“), още "argumentum ad hominem" (аргумент към човека) или лична нападка се нарича аргумент в логиката, реториката и критичното мислене, който е насочен към личността на опонента, а не към неговия аргумент. Е, аз съм обруган по недопустим начин, виждате, и ученици, и администрация с дружни уси57


лия са ме оплюли и обругали как ли не, примерно директорката, както е известно, стигна дотам, че в официален документ ми издаде своя самоделна... "психиатрична диагноза", заради което се наложи да я подведа под съдебна отговорност, три години водихме едно проточило се съдебно дяло, което ту аз печелих, ту тя, накрая тя успя да го спечели и беше оневинена от съда, съдът прие, че тя като ми е правила тази диагноза, е смятала, че е изпълнявала своя "служебен дълг", виждате, българският съд има много оригинално разбиране за "дълг", тя била нямала "зъл умисъл", правила всичко това "несъзнателно" и прочие, и так далее, и тинтири-минтири, и ала-бала. Да, тя спечели в крайна сметка дялото за клевета, което аз заведох, ала сега ще се наложи по тази причина да съдя в Европейския съд за правата на човека... България, щото нито една държавна и официална институция в приказната страна Мутроландия не благоволи да си мръдне и малкото пръстче за да озапти произвола на въпросната директорка или администраторка, да я възпре от провеждането на една такава цялостна кампания за моето личностно и професионално окалване, оплюване и омърсяване; знаете също, че аз бях официално провъзгласен в една сюреалистично-литературна и поетично дори заповед за уволнение за "пълен некадърник", за "абсолютно негоден за системата", в нея се представиха "доказателства" за "пълната липса на каквито и било качества да бъде учител" на лицето А.Г. и т.н.; както и да е, аз припомням тия неща, които са публична "тайна" не за да ровя в стари рани и да подпалвам нови напрежения, а защото съм озадачен как така на въпросната личност, явяваща се при това учител и възпитател на младежта (!!!), изобщо не й хрумва ето това най-простичко съображение: ами че по този начин спрямо друга личност е съвсем недопустимо да се отнасяме! А ако пък сме допуснали да постъпим така в отношението си към една друга личност, имаща пълното право на достойнство, то единственият начин да поправим грешката си не е да чакаме съдът да ни осъди, а... сами себе си да осъдим, да осъзнаем провинението си, да схванем излагацията си, да се разкаем на тази основа, да се опитаме да намерим път за помирение с човека когото сме си позволили да го обидим по толкова лош начин, да поискаме прошка, да молим за извинение, ето, само и единствено на тази чиста нравствена основа може да се постигне човешко взаимно разбирателство, а докато това последното не се постигне, нещата не могат да бъдат поставени на въпросна58


та чиста и на твърда нравствена и човешка основа. И тогава, виждате, всичко отива по дяволите. Точка по този въпрос. Ох, изчерпах се, изморих се отново, капнах, леле, колко тежки мисли ми се наложи да стоваря и вам, тъй благоразположени към мен, към моите болки, беди и мъки читатели, дето имахте колосалната душевна и духовна сила да прочетете до края този въздълъг текст. Простете, ако съм ви изтощил прекалено от четене и от... мислене. Аз, знайно е, съм безпощаден злодей, мъча хората да четат и да мислят, което в нашата страна е непростимо злодеяние. Щот у нас, знайно е, гърми лозунга "Най-много мразим да мислим!", нали така звучеше тоз чисто български патриотичен при това лозунг?! Има още много за писане, но спирам дотук. Ще видим как и дали изобщо ще започне някога нормален и човечен дебат в нашата училищна общност. Понеже в училището няма кому да кажа тия неща, няма желаещи да ме чуят, ето, ми се налага да пиша тук, в блога си, пък който все пак иска да може да чете. Който иска да разбере, може да се се възползва от моята помощ. Който не иска да разбере, нека да продължи да не иска. Негово право е това. Всеки може да си живее със заблудите колкото си иска. Но ще трябва да плати цялата цена за този лукс. В живота за всичко се плаща някаква цена. Нема безплатни обеди тука, да, няма такива обеди, дами и господа съдебни заседатели, другарки и другари, таваршчи, лейди и джентълмени и прочие, и так далее. И слава Богу че така е устроен светът и животът, щото, знайно е, има също така и... Божий съд, където не помагат никакви адвокатски уловки, ходатайства, връзки със съдиите и прочие. Аз ще предприема доста инициативи и новаторства в близките дни за да се разнищи все пак до основи толкова заплелия се казус, който, казах, може да се реши за две-три минути, при доброто желание на участващите - и при добрата воля на властта, щото системата в образованието е такава, че всичко тук не може да се реши иначе без административен натиск и контрол. В административната система всичко се решава по административен начин, да, зная, нелепо е това, не трябва да е така, но е точно така. И когато администрацията не си изпълнява ролята, работите наистина отиват на поразия. Хубав ден на всички! Бъдете здрави! И щастливи ако искате бъдете! Знаете ли кои са най-щастливи в наше абсурдни родни условия на живот? Не се сещате ли? Е, няма да ви кажа това. Сами разгадайте загадката. И тъй, постоянно щастливи у нас са тъкмо... кои? #КОЙ? е 59


най-щастлив в нашенските родни условия сещате ли се? Помислете малко де?! Не се излагайте де, можете да мислите! Повярвайте че можете – и мигновено ще почнете да го можете... Приятно мислене ви желая! Ех, как прекрасно и вдъхновяващо щастливо, дори трепетно възторжено (думи не ми стигат вече, суперлативите ми се изчерпаха!), другарки и другари, се живее в нашата тъй чудна и приказна страна... Мутроландия! Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен... До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-Пловдив ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа Иванка Киркова, началник на РУО-Пловдив ДОКЛАД от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия и гражданско образование Уважаеми дами и господа учители, колеги, членове на Съвета, От много време се опитвам да поставя на Вашето внимание един изключително важен по моята преценка проблем, свързан с нашите реакции, с нашето отношение към лошата дисциплина, с недопустимото поведение на някои ученици: интересно е, оказа се, че в нашето училище институцията най-вече в лицето на ръководството на училището подценява по недопустим начин този проблем, няма яснота или възглед относно технологията, начина, по който той може да бъде решаван, а на тази база се стига до крайно неприемливи рецидиви. Многократно поставях този въпрос в поредица от доклади, призовавах към пълноценен дебат по него, уви, за жалост, не бях чут, докладите и жалбите ми останаха без ефект и сякаш бяха скрити за отлежаване в някое отдалечено чекмедже на луксозното директорско бюро. Когато обаче не се реагира подобаващо по отношение на недопустими прояви на дадени ученици, когато се проявява безхаберие, когато се допуска "замитане на пробле60


ма" така, както мързелива домакиня замита боклука под килима, тогава ситуацията става нетърпима и на тази основа са налице всички предпоставки за пораждане на анархия. Администрацията, ръководството в училището в моето възприятие робува на една отживяла времето си представа, която, за жалост, е много разпространена: с проблема трябва да се борят с титанични усилия самите учители, сиреч, наш лозунг е "Делото по спасението на давещите се е дело на ръцете самите давещи се!", добър е учителят, който "няма проблеми" в това отношение, лош пък е учителят, който не е изнамерил магическите средства някак да се справи; институцията е безучастна, директорите не обичат да бъдат занимавани с подобни проблеми. Е, на това основание учителите, за да не се окажат, че са лоши, се виждат принудени да понасят всичко, с оглед да не нарушават блажената летаргия на администрацията, само и само да не им лепнат етикета "лош учител". Съзнавайки тази пагубна ситуация, в последните години направих какво ли не за да дам пълната гласност на случващото се в нашето училище, в това число и по визирания тук проблем: не мълчах, напротив, много пъти призовавах публично, по надлежния ред, с доклади, жалби и прочие да започнем да работим по верния начин за решаването на проблемите. Съвсем съзнателно поех риска да бъда възприет от ръководството не просто за "лош учител", а за "най-лошият", знаете, стигна се до една продължителна административна сага или епопея, прераснала и в съдебна, имах си много главоболия и то именно на тази основа, защото не мълча, защото имам съзнанието, че безразличието, мълчанието, търпенето и примирението е пагубна и при това е крайно неразумна стратегия, че спасителният начин е демократичният дебат, мисленето, търсенето на верния, на ефективния, на работещия начин или подход в така и така създалите се условия; да, налага се коренна промяна, пълна преориентация в сферата на образованието, в това число и идейно-ценностна, сиреч, потребна е смяна на самата парадигма на мисленето, отхвърлянето на вредния манталитет и пр. Интересно е това, че до този момент администрацията, в лицето на директорката на ПГЕЕ-Пловдив прави всичко за да пречи за разгръщането на предлагания дебат – работейки, кой знае защо, за запазването на пагубното статукво; факт е, че дебат няма, че моите предложения 61


и доклади биват именно "замитани под килима", може би, предполагам, се чака мига, в който висшестоящите инстанции ще изобретят някакви чудодейни и душеспасителни инструкции?! Аз лично смятам, че няма да доживеем този момент и да разчитаме на чудото, което ще реши всички проблеми, е изключително неплодотворно и дори фатално очакване или настроение. А животът, докато ние немеем в недоумение и нерешителност, не ни чака, той ни поднася всеки ден какви ли не изненади. Искам сега отново, за кой ли път, да поставя толкова важния по моя преценка въпрос, който има голямо значение по вълнуващата ме тема около борбата за непосредствената, конкретна и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност. Става дума за това, че в нашето училище не само че липсва ефективно работеща политика, система или технология (както искате го наречете) за решаването на конфликти, но и че, оказва се, при опитите ни за решаването на конкретни такива казуси се стига до пълното им заплитане в някакви напълно нерешими, неподлежащи на разплитане възли. И в други области на училищния ни живот (примерно прословутия проблем за дисциплината, за справянето с пълзящата анархия, за демократизирането на отношенията ни, за прилагането на авангардни, на ефективни съвременни подходи в обучението и т.н.) ние не само че нямаме работещи решения на нелеките проблеми, но и като капак на всичко липсва и подобаващата настройка или нагласа за търсене на разумни и ефективни решения, липсва дори и тъй необходимото съзнание за важността на проблемите. Позволяваме си да се задоволяваме с отдавна доказали неефективността си административно-командни подходи, с неработещи технологии, с абсурдни бюрократични постулати, т.е. излиза, че, робувайки на някакви анахронични административни догми, сме стигнали до катастрофалното положение същинското ядро на сложилата се крайно тежка психологическата и нравствена обстановка в общността ни да е такова, че ние фактически стоим объркани и безпомощни – и продължаваме да чакаме някой отгоре, от висшите органи на системата, да се загрижи за нас и да благоволи да ни спусне някакви чудотворни или магически административни директиви или решения на всички проблеми. Е, уверявам ви, няма да дочакаме този прекрасен ден; истината е, че 62


ние самите трябва да се погрижим и да изнамерим, да изобретим тъй потребните ни разумни и ефективно работещи решения. Аз безброй пъти вече подемам различни инициативи и многократно настоявам в рамките на Педагогическия съвет да се отпочнат тъй потребните ни демократични дебати по толкова важните проблеми, ала, за жалост, от страна на училищното административно ръководство не срещам никакъв отклик, камо ли пък разбиране и подкрепа. Вероятно причината е тази, че ръководството продължава да залага на чакането някой отгоре да ни спусне въпросните чудодейни рецепти и да ни даде някакви магически административни решения; по тази причина всички мои предишни доклади до Съвета г-жа директорката Анастасова не стигнаха до адресата си, бяха скрити и най-вероятно и сега отлежават в някое отдалечено чекмедже на тъй великолепното, както казах, директорско бюро. Най-лошото пък е, че на тази основа проблемите в нашия училищен живот продължават да се усложняват, което нанася страшни поражения както върху съзнанията и на учениците (пропиляват се невероятни, направо златни шансове учениците ни да имат едно напълно съвременно и качествено образование, освободено от анахронизмите, от ретроградщините на глупавата административно-командна система), така и деформира в недопустима степен нашия училищен живот, в който витае атмосфера на апатия, на страх, на чакане някой свръхразумен и много загрижен управник или началник да ни ощастливи като ни спусне премъдрите си душеспасителни инструкции и директиви. Такава една абсурдистка и сюреалистична атмосфера няма нищо общо с потребностите на времето, в което живеем – и е дошъл момента да направим нужното, според разпоредбите на новия Закон за образованието, да се възползваме от пълномощията и от правата си – с оглед сами да въведем ред в нашия дом. Ще дам в този доклад само един конкретен пример, илюстриращ по превъзходен начин как изостаналото от съвременността, т.е. окованото от догмите на миналото мислене се забърква в неразрешими и глупави противоречия. Става дума за господстващите вредни наши представи около проблема за това как да решаваме конфликти от различно естество. Аз вече проведох в рамките на Дискусионния клуб беседа по този важен проблем, интересното е, че на нея не посмя да дойде даже и пе63


дагогическия съветник на училището (който служебно "отговаря за този ресор"!). Или пък, предполагам, в нашата общност някои хора си позволяват да демонстрират твърдата си убеденост, че "ний вече си имаме единствено-верните" и при това "най-премъдрите" отговори на всички въпроси и проблеми – знам ли на какво се дължи тази абсурдистка апатия?! Ще кажа тук главното в тезата си. Ще дам също така и своята интерпретация на един съвсем конкретен казус от училищния ни живот, който се оформи в часовете по философия в XI ж клас. В съвременния училищен живот са възможни какви ли не напрежения и конфликти – и в това няма нищо лошо, напротив, тия проблеми, кризи, напрежения и конфликти ни дават шанс да бъдем гъвкави, да бъдем адекватни на потребностите на самия живот. Нормално е, естествено е да има всякакви напрежения и конфликти; ненормално и неестествено е да си мислим, че можем да живеем без конфликти, без напрежения, да пребиваваме в някаква безпроблемна административна идилия. За жалост, мнозина са си надянали маската на безхаберието, те не се боят да демонстрират, че тях специално няма как да ги докоснат никакви конфликти – щото те, видите ли, владеели всички тайнства на магическата административна алхимия, която ще ни осигури доживотно пребиваване във въпросната също такава административна идилия. Такъв един подход по моето разбиране означава, че сме заели тъй мъдрата щраусова позиция – да си крием главата в пясъка. Също така непрекъснато си позволяваме "да замитаме проблемите под килима" – та да демонстрираме, че при нас, видите ли, било нямало никакви проблеми. Оня учител, който крие и безкрайно понася, че има проблеми в часовете, минава в очите на администрацията, както казах, за "добър учител"; съобразно това в нашето училище лозунгът е съвсем остапбендеровски, а именно да повторя още веднъж този великолепен лозунг: "Делото по спасяването на давещите се е дело на ръцете на самите давещи се!". Иначе казано, всеки учител нека да се мъчи сам, нам някаква обща политика и стратегия за решаването на проблемите не ни е нужна, ний, подобно на някакви бабаити, можем да се оправяме сами и поотделно. Респективно "лош учител" в очите на администрацията е оня учител, който не е склонен да понася безкрайно конфликтите, проблемите и противоречията в класовете, който дава словесен израз на 64


реалното тежко положение, който не мълчи, не търпи безропотно, напротив, артикулира проблемите – и на тази основа е запретнал ръкави да търси ефективен изход, да търси някакви разумни и работещи решения. Такъв учител, разбира се, не среща подкрепата на администрацията – защото, казахме, в нейното възприятие "добър учител" е оня, който по някакъв чудодеен и магически начин се оправя сам и си мълчи, кротува си, не издава нито вопъл, нито стон. Е, аз съзнателно поех риска да стана в очите на администрацията "най-лошия учител" и в последните години съвсем публично алармирам и Съвета, и цялата училищна общност (чрез всекидневни почти публикации в блога си), и ръководството за реално съществуващите тежки проблеми както в училището като цяло, така и в отделни класове, където обстановката е особено тежка, непоносимо даже. Знаете как завърши моята инициатива: всички мои доклади с купища предложения бяха скрити в онова същото най-отдалечено чекмедже на директорското бюро, а в същото време ръководството на училището проведе една невиждана кампания по моето оклеветяване като личност и като преподавател, произведени бяха купища компромати по мой адрес, цели папки с жалби на възмутени ученици, родители, петиции на възмутения също така колектив, организирани бяха какви ли не ексцесии, "другарски съдилища", "извънредни трибунали" и прочие, накрая, като капак на всичко, аз бях обявен от ръководството на училището и то съвсем официално за "психично болен" и дори бях уволнен, изритан от училището на основанието, че съм бил "абсолютно некадърен", при мен се била забелязвала "пълна липса на каквито и да било качества да бъда учител", бил съм "абсолютно негоден за системата" и тъй нататък. Ще каже някой: но нали тази епопея или сага като че ли уж свърши, защо сега ни я припомняш? Ами ще ви отвърна, че не е свършила, напротив, сега се забелязват опити за повторното й възпроизвеждане; очевидно някои фактори изобщо не са си извлекли никакви поуки от случилото се. Ето доказателствата. Аз преподавам обикновено на 15-16-18 класа, винаги в един клас възниква, кой знае защо, крайно интересна нетипична ситуация; преди уволнението ми такава ситуация възникна в тогавашния XI д клас, сега абсолютно същата ситуация възникна в XI ж клас. Тогава под бла65


гия поглед на администрацията учениците вилнееха срещу мен цели 6 месеца (!!!), сега в този клас в края на миналата учебна година, месец преди завършването й, избухна великолепен "бунт срещу свободата", а сега, в началото на тази учебна година, този конфликт ескалира още от първия учебен час. Каква е същината на конфликта, до какво той се свежда? Знаете, че в часовете по предметите, които аз преподавам, си позволявам ред иновации: на учениците им се дава възможност да "практикуват свободата", примерно сами да решават кога да бъдат изпитани, как да бъдат оценени (с "точкова система" или по другия, обичайния начин), всички проблеми в класа биват обсъждани съвсем демократично, учениците сами решават проблемите, включително и познавателните, свързаните с процеса на обучение, часовете преминават винаги интерактивно (провеждат се оживени обсъждания, дискусии, правят се състезания, игри и пр.), преподавателят не им поднася в готов, в решен, в завършен вид проблемите, а им дава шанс да ги решават сами, активно, творчески и т.н.; учениците имат възможността по всяко време да излизат от класната стая без да дават никакви обяснения на учителя (!) и пр. Защо постъпвам така е интересна тема, защо съм привърженик на подобна обучителна технология аз съм обяснил в своите книги за образованието, тук не е мястото да се обосновавам, но се подразбира, че не правя тия неща случайно, ей-така, за едното нищо – или пък само за да си създавам излишни проблеми, да ставам "трън в очите" на администрацията и пр. Обикновено учениците приемат нововъведенията положително, голяма част от тях се ползват от тях в интерес на своето обучение и развитие като самостоятелно, критично и творчески мислещи личности; разбира се, голяма част от учениците не са привикнали на такова коренно различно отношение и имат големи трудности в осмислянето на необичайната ситуация, в която попадат. Това са съвсем естествени проблеми и те могат да се решават по един естествен начин, чрез демократичен дебат. Да, но ето, в един само клас, именно във въпросния XI ж клас учениците вдигнаха "бунт срещу преподавателя" и срещу тъй неприятната им, видите ли, свобода! Такъв абсурдистки бунт срещу свободата е нещо много интересно за изследване, това е благо66


датна тема за мислене и за дискусии. Най-интересното е, че активно бунтуващите се срещу "тъй дразнещо държащия се преподавател Грънчаров" (а те са 3-4-5-ма най-активни ученици в този клас, останалите ученици гледат великолепния сеир и се наслаждават на шоуто, по разпространения нашенски обичай!) имат такъв възглед спрямо неговите преподавателски иновации, който точно, изцяло съвпада с възгледа на администрацията, на директорката: Грънчаров преподава "погрешно" понеже не преподава по "официалния учебник", погрешно е също и това, че той позволява на учениците си да четат откъдето искат, а не от официалния министерски учебник, той, видите ли, като дава на учениците предимно въпроси за мислене, а не готовите и завършени догми на учебника, "нарушава драстично държавния образователен стандарт" (!!!), оценява по "напълно неправилен начин" учениците и прочие, това всичкото прави неговото обучение "изцяло порочно" и т.н., и так далее, и ала-бала, и тинтири-минтири. И тъй, констатирахме това удивително и възхитително единомислие между администрация и протестиращите, бунтуващите се ученици; разбира се, учениците знаят за това точно съвпадение на тяхното с мнението на началството, което им дава увереността, че ще получат пълната подкрепа (не само морална) от страна на директорката; те изискват от нея репресии спрямо неудобния, срещу тъй дразнещия различен преподавател, е, в духа на нашето популистко време нищо не пречи на директорката в един момент да отговори на "воплите на угнетения народ" и пак да уволни въпросния толкова дразнещ преподавател! Да, обаче този същия "злодей Грънчаров" в писмен вид иска от администрацията да направи нужното, в предела на властта, с която разполага, в класа да бъдат създадени нормални условия за провеждане на ефективен учебен процес, т.е. грозно държащите се спрямо преподавателя ученици да бъдат принудени да започнат да спазват елементарните норми на благоприличието; излишно е да казвам, че на основата на гореказаното най-активните в "бунта срещу свободата" ученици, чувствайки симпатията на ръководството на училището, се държат крайно предизвикателно, арогантно и грозно спрямо преподавателя си. Добре де, защо Грънчаров иска от страна на администрацията някакво участие в решаването на разразилия се конфликт, не е ли ло67


гично да се оправя сам?! Изобщо трябва ли администрацията на институцията (на учреждението, а училището ни е образователно-възпитателно и личностно развиващо учреждение!) да бъде въвличана в подобни конфликти, тя има ли някаква роля в решаването им? Именно с оглед да изобретим една добре работеща, разумна и ефективна технология за решаването на конфликти в нашето училище аз апелирам за провеждането на широк дебат по темата в рамките на цялата училищна общност. По тази причина и занимавам Съвета в момента с този интересен казус. Така че моля ония, които вече сбърчиха вежди или нацупиха устенца (ах, тези нескончаеми личностни конфликти на тоя Грънчаров с госпожа директорката!) нека да имат добрината да вникнат повече и да разберат за какво всъщност и по-точно става дума. Необходима ли ни е такава една разумна, ефективна и добре работеща технология за решаването на конфликти в нашата училищна общност, благодарение на която да можем да поставим всяко нещо на точното му място, а пък в учреждението ни да се възцари тъй потребния ни дух на човечност, на разбиране, на търпимост?! Трябва точно да се осмислят и осъзнаят задълженията на всяка една от страните, т.е. трябва да постигнем истината за това каква е ролята на всяка една от страните, а именно: ученици, родители, учители, класен ръководител, администрация, включително трябва да се разбере точно и каква е ролята на РИО (РУО) – понеже е възможно, както е в нашия случай, да се налага непрекъсната намеса от страна на висшестоящата институция на образователното ведомство, понеже вътре в нашата училищна общност администрацията, именно ръководството очевидно зле се справя с тъй важната си функция (трябва, налага се, да признаем и това, грехота е да се преструваме, че не знаем, че е така!). Аз поисках в писмен вид администрацията да си изпълни задълженията, имам предвид ето този документ:

68


Свръхинтересно е да се разбере какво е направила администрацията в тази посока, дали изобщо нещо е направила. Поставям въпроса така, понеже аз лично не зная нищо за това какво е направила администрацията: това, което прави, администрацията предпочита да го... 69


крие! Прави вероятно някои неща, предполагам, но какво точно прави аз не зная. Аз обаче мога да съдя за направеното от администрацията по ефекта от нейните действия, принуден съм да се задоволявам с това. Ето тук мога да отбележа първата главна грешка на администрацията, по която тя трябва да си извлече съответния, подобаващия извод: Администрацията не желае да участва в свободен и демократичен дебат по горещите проблеми на нашия училищен живот – и по тази причина прави всичко, което й е по силите такъв дебат да не може да започне и да не се състои! Давам още един много показателен пример в тази посока, за да разберете докъде се е стигнало вече: в края на миналата година, в отговор на "многото сигнали и жалби на възмутени ученици и родители по адрес на часовете на тъй неправилно преподаващия учител Грънчаров" администрацията е направила анкета във всички класове, на които Грънчаров преподава. Самият Грънчаров съвсем случайно разбира за тази анкета от изпусналия се да промълви нещо за нея педагогически съветник. Той, Грънчаров, поисква по надлежния ред да се запознае както с въпросника, по който е направена анкетата, така и с нейните резултати. Директорката отказва да го информира за тия неща. Тогава Грънчаров иска дължимата му информация чрез жалба до РИО (РУО) – Пловдив, получава писмен отговор, че представител на институцията е получил уверенията на директорката, че въпросната информация ще бъде представена на Грънчаров; е, когато Грънчаров отново поиска тази информация от директорката, тя заяви, че няма да му я даде! Пак Грънчаров се обърна писмено към РУО-Пловдив, минаха месеци, а информацията за тия прословути анкети продължава да се крие от него! И как Грънчаров ще може да си извлече някакви поуки от мнението на учениците си – след като директорката крие резултатите от анкетата от него? За какво изобщо е провеждана тази анкета след като резултатите й са толкова секретни?! (Аз оставям всеки един колега от Съвета сам да се досети защо администрацията така упорито крие резултатите от тази анкета.) Да се върнем сега на казуса с XI ж клас. Нямам, казах, никаква информация за това какво е предприела администрацията, имам само предположения. Но така "на тъмно" не бива да се действа, необходим е, 70


повтарям, пределно честен и открит дебат! Защото действайки по този порочен начин администрацията даже и неумишлено може да спомага за раздухването на конфликта, а не за неговото разумно, наистина ефективно решаване. Съдейки по ефекта на директорските инициативи аз мога да заключа, че администрацията прави нужното конфликта да не бъде решен, а да продължи да тлее – с оглед да може да използва и този конфликт "когато му дойде времето" и то в качеството му на компромат, с оглед доказването на абсурдната директорска теза, а именно че Грънчаров "изобщо не става за учител". Оставям настрана този момент доколко е допустимо (или пък нравствено или колегиално!) една администрация без капка неудобство да размахва такива тези по адрес на който и да било преподавател. Всъщност, държа тук да отбележа и това, защото се страхувам, че от мнозина то е възможно да не се разбира: този въпросният Грънчаров, опитвайки се да брани своето достойнство като личност и като преподавател (включително и по съдебен ред!) всъщност воюва за запазването на нашето изконно и фундаментално право на човешко достойнство; няма значение как се казва този или онзи човек или тази или онази личност, или този или онзи учител, Грънчаров или някак другояче, важното е, че всеки от нас има тия неотнимаеми права, а когато някъде там тъпчат правата на някакъв си човек, било то Грънчаров или някой друг, то тогава в негово лице тъпчат и правата на всички нас, а ако пък ние не реагираме, това означава, че ставаме съучастници в поругаването на самата идея за каквито и да било човешки права. Мисля, че това нещо, което тук се опитвам да изтъкна, е толкова елементарно, че направо ми е неудобно че ми се налага да го изтъквам пред толкова образована и сведуща публика, но пък следва да вземем предвид, че ние все пак живеем в страна, която мнозина хора съвсем открито наричат МУТРОЛАНДИЯ, (други пък наричат тъй свидното ни отечество БАНДИТОСТАН!) тъй че, изхождайки от това, моля за снизхождение, надявам се, че ще ми простите волността. И тъй, какво се получи в XI ж клас в резултат на някакви неизвестни, но, предполагам, вече приложени директорски инициативи? Ще ви кажа вкратце, призовавайки отново за съвсем открит и честен дебат.

71


В първия час в този клас за тази учебна година имаше съвсем лоша обстановка. Казах, че известих писмено администрацията за това, тя нещо е предприела, вероятно. Тръгвайки в миналия четвъртък (6 октомври) за час в същия клас, аз забелязах, че още на третия етаж (класът учи в класна стая на 4-тия етаж) изкачвайки стълбищата до мен стигнаха страшните крясъци на извънредно развълнуваните (неизвестно от какво) ученици! Когато вече бях на 4-тия етаж, крясъците станаха още по-силни, ала учениците, дето се намираха в коридора, се впуснаха вътре в кабинета да викат "Иде, иде!!!", шумът понамаля, но пак си беше доста висок. Както и да е, като влязох в кабинета, в него цареше извънредна възбуда и огромно напрежение. Заявих на учениците, че е добре когато ги вълнуват някакви силни емоции да им дават израз не с крясъци, а да опитат по нормалния човешки начин, именно със спокойно произнесени думи. Разбира се, никой не пожела да опита с думи да изрази каква емоция толкова го тресе. Както разбрах от поведението им (учениците полагаха извънредни и то съвсем видими усилия в тази посока!), на учениците им е било наредено да се държат "мирно" и "прилично"; никой не е помислил за това, че се налага да се води оживен и продължителен демократичен дебат – с оглед спадане на напрежението и решаването на проблемите. Е, щом този път в класа по нареждане отгоре ще има що-годе приемливи условия, се възползвах от ситуацията и успях да им преподам въпросите по две теми – за проваления минал час и за този също. Излишно е да споменавам, че поради огромното напрежение обстановката в часа беше тежка, тягостна и дори отвратителна, по моето възприятие. Ясно е, че по този начин не могат да се решат никакви проблеми. Административният подход е изцяло неефективен. "Мълчете, търпете, слушайте тоя там Грънчаров!" – ако такова нещо е било внушено на учениците, то такъв подход е именно онова "замитане на проблемите под килима" (или "покриване на въглените с пепел"), за което говорих в началото. Защо администрацията постъпва така, този подход израз на безсилие ли е или е израз на някакъв зъл умисъл?! Защо не бъде направено нужното в училището да започне тъй потребния свободен и демократичен дебат по всички горещи проблеми на нашия

72


училищен живот?! Само на робуване на стари стереотипи ли се дължи това нежелание?! Предизвиквам с този доклад администрацията, ръководството съвсем открито да заяви своята позиция. Поради куп грешки се стига до невъобразимо усложняване на проблемите, до възникването на омагьосани кръгове, от които не можем да излезем с години. Проблеми, които предишният директор инж. Паунов решаваше за три минути пределно откровен разговор с учениците (имам предвид проблеми, аналогични на този с въпросния XI ж клас), сега, както виждаме, се заплитат така, че изобщо не могат да се решат. Прословутият "личностен конфликт" между Грънчаров и Анастасова (за жалост, мнозина така си обясняват случилото се през последните паметни години, аз с изненада разбрах наскоро, че така възприема нещата и новоизбраната синдикална лидерка на организацията на СБУ в нашето училище г-жа Проданова!), който изобщо нямаше как да възникне в обстановката, царяща в това същото училище във времената на директора Венелин Паунов, сами виждате си остава нерешен вече цели пет години – и краят му още не се вижда! А при добро желание от двете страни тези недоразумения могат да бъдат решени за съвсем кратко време; аз лично безброй пъти съм предлагал и средството за това нещо: откровеният, пределно честен и публичен, съвсем открит демократичен дебат по всички проблеми! Няма друго средство, друго средство за управление на човешките отношения световната цивилизация още не е изобретила, единственото средство е това: говоренето! (И мисленето.) Дискусията, спорът, дебатът, обсъждането, съвместното търсене на разумните решения. Няма друг човешки и разумен начин. Трябва много да се говори и обсъжда. Нима е толкова страшно да разговаряме пределно открито и честно помежду си по всички вълнуващи ни въпроси?! Защо е необходимо да продължаваме да мълчим по всички тия въпроси, които никой друг не може да реши – ние сме тези, които можем и трябва да ги решим! За жалост, администрацията живее с илюзията, че безкрайните ми призиви за дебат могат безкрайно да бъдат подминавани с пълно мълчание. Е, сами виждате, аз не се обезсърчавам и продължавам да предлагам да дебатираме. Нямало било време да дебатираме понеже учим на две смени, затова, видите ли, сме били имали време само за 73


"оперативки", на които администрацията ще ни спуща заповедите си, а пък ний само ще изпълняваме – ето сърцевината на подхода на това ръководство! Нямало било време да провеждаме педагогически съвети, на които да обсъждаме важните въпроси, затова – да живеят "оперативките"! Кога да провеждаме съвети с обсъждания, в събота ли да започнем да идваме за да задоволим "ищасите" на тоя Грънчаров спрямо проклетите му дебати?! Аз пък твърдя, че време за дебати има, всичкото време, с което разполагаме, може да бъде употребено само за дебати. Дебатът трябва да стане оста, около която следва да се завърти нашия училищен живот. В такова време живеем, че без дебати нищо ново и истинско не може да бъде направено. С мълчание до нищо добро не се стига, стига се до мястото, в което сме затънали: стига се до благото, до тресавището на апатията, на застоя, на гибелното статукво. Това поне се знае, нали по този начин стигнахме дотук?! Е, ще излезем от това тресавище по указания спасителен начин. Живеем във време, в което ако не дадем шанс на българската демокрация най-сетне да проработи във всички сфери на живота ни, ще загинем тотално и безвъзвратно. Да, всички ще загинем и България ще бъде забравена – ако не се откажем от антидемократичния си стил на мислене и на действане. Дошло е времето да заживеем свободно и достойно, а без свобода няма достоен живот. Ще измрем като едното нищо от инат, от прословутия български инат – да не би, не дай си Боже, да изменим на инертността си! Спирам дотук. Поставих предостатъчно теми и проблеми за обсъждане. Да си пожелаем здраве, духовна сила и всеотдайност в начеващите се дебати! В тях е истината, да истината е тази, която ни прави свободни – по думите на Спасителя. Нека не забравяме и това. Нима не се преситихме да живеем само с лъжи и с лицемерие?! 11 октомври 2016 г. Долна баня-Пловдив

С УВАЖЕНИЕ: 74


До г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив До г-жа Стоянка Анастасова, Директор на ПГЕЕ-Пловдив До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-ПЛОВДИВ ДОКЛАД-ЖАЛБА от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия в ПГЕЕ-Пловдив, Уважаема госпожо Киркова, Уважаема госпожо Анастасова, Уважаеми дами и господа учители, членове на Съвета, колеги, Както е известно, преживяваме интересен и труден период, в който трябва да тече (включително и по разпоредбите на новия Закон за образованието) интензивна същностна, коренна промяна и дълбока реформа в образователната сфера; българското образование, намиращо се в несвършваща криза и агония от десетилетия, се нуждае от пълна промяна, от съвършено нови принципи на организация, от нова парадигма (парадигмата на свободата, която следва да замени досегашната парадигма на подчинението и унижението на личността), нуждае се от решителна и реална демократизация и либерализация на отношенията – с оглед да отговори на нуждите на времето, на съвременността – и потребностите на младите от едно качествено образование. И ето, ний, в ПГЕЕ-Пловдив, се опитваме да се променяме, знаете, че от години малка група ентусиасти работим в изключително сложни и тежки условия по нашия проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност. За жалост, не срещаме никакво разбиране и подкрепа от страна на училищното ръководство, което, наопаки, се старае всячески да пречи нещичко реално да се промени, нещо повече, допусна да стигне дотам, че да използва целия арсенал за тормоз, терор и дискредитиране на другояче мислещата личност с оглед да запази крайно неблагоприятното статукво, съществуващо от десетилетия непроменената авторитарна административнокомандна и социалистическа по същината си система на образование. Тия дълбоки ценностни разминавания, допускам, са напълно естествени, но различията в съвременните условия следва да бъдат преодолявани чрез напълно свободен и демократичен дебат, а не като се използват репресивните механизми на авторитарната административна система, 75


по представите на която всеки, който не мисли като нас, е "народен враг", е "злодей", подлежащ на незабавно унищожение, е, ако не можем директно да го унищожим, ще го тормозим с оглед да го прекършим, да го принудим да се откаже от иновациите си, от творческия си подход, от инициативите си нещо да промени, ще направим нужното да го смажем и да съсипем живота му, ако пък и това не помогне, какво тогава пречи да го опраскаме (ако ми позволите да използвам толкова многозначителния израз на г-н Премиеро Борисов), сиреч, ще го изритаме по недопустимо груб начин от системата, ще го уволним?! Знаете, този целият този арсенал на тоталитарното мислене и поведение веднъж вече беше използван до последната си ексцесия спрямо моята скромна, ала свободолюбива особа; след връщането ми по съдебен ред в ПГЕЕ-Пловдив започна да тече втора серия на все същия филм, което, признавам си, говори за крещяща липса на въображение. А ние все пак сме едно образователно, възпитателно и културно учреждение, би следвало все пак да умеем нещичко да научим от предишните си грешки и провали. Би следвало да умеем да се възползваме от новите технологии за разумно решаване на конфликти, въпросът е обаче, че изглежда у едната страна просто липсва съзнание, липсва добрата воля сами да се променяме в позитивна посока, да се усъвършенстваме, да усвояваме уроците на самия живот. Въпреки всичките ми опити да предизвикам пълноценен демократичен дебат в нашата училищна общност по нетърпящите никакво отлагане проблеми до този момент дебатът вътре в самата общност (примерно на ниво Педагогически съвет) още не е започнал и не се очертава да започне в скоро време. Вместо този истински дебат, в така създалото се непонятно положение дебатът все пак тече, ала в крайно своеобразни условия: дебатът тече на страниците на моя блог, където аз почти всеки ден пиша своята поредица от есета за проблемите и за случващото се в нашата училищна общност, опитвайки се безуспешно да провокирам разговор и дебат, а в същото време другата страна, вместо да се включи в предлагания дебат, упорито мълчи - и продължава да произвежда нови и нови административно-лирични компроматишедьоври ("констативни протоколи", "жалби на възмутени ученици" и друга не по-малко изтънчена административна книжнина), организирайки, предполагаме, новото ми опраскване, новото ми уволнение. Знаем, че тезата на г-жа Директорката е: лицето Ангел Грънчаров, учител по философия, е "пълен некадърник", на него "изцяло му липсват качества76


та да бъде учител", той е "абсолютно негоден" за системата и пр., такова едно крещящо елементарно тълкуване на случващото се, уви, се възприе и от висшестоящите контролиращи органи, примерно то се споделя и от инспекторката по философия г-жа Антоанета Кръстанова (която има огромна и безценна заслуга за първото ми опраскване!), която Вие, уважаема госпожо Киркова, изпратихте "съвсем безпристрастно" да провери нещата в ПГЕЕ-Пловдив по моя по-раншна жалба, в резултат на което се роди ето този велик шедьовър да административната лирика:

77


Наистина крайно "обективно" и "безпристрастно" е оценила ситуацията г-жа Кръстанова, няма що! Забележете обаче: в последната точка на този тъй йезуитски административен шедьовър почти дословно се повтаря тезата на директорката на ПГЕЕ-Пловдив за моята "пълна некадърност", това било, виждате, "една отдавна и многократно доказана" теза, и прочие, и тъй нататък, и ала-бала, и тинтири-минтири. Такава една крайно обидна за мен и крещящо неколегиална теза, удряща директно по моя личностен и професионален престиж, която Вие, уважаема г-жо Киркова, подписахте без никакво възражение, ще се наложи да бъде доказвана по съответния ред от ония, които си я позволяват. Давам само този пример за това докъде се е стигнало в това, позволявам си да го нарека така, административно безочие, аз лично не мога да проумея как е възможно отговорни и високопоставени лица на образователно-възпитателната институция да си позволяват такова едно крайно дискредитиращо тях самите най-вече отношение и поведение към една другояче мислеща личност. Смятам, че са минати някои не само морални, но и правни граници, което е недопустимо; смятам, че такава една безогледна кампания срещу мен следва да бъде прекратена колкото се може по-скоро. Храня известна надежда, че в един момент тия лица сами ще прозрат какво са си позволили да правят и ще се ужасят от стореното от тях самите; сами виждате, като съвестен учител по философия, правя каквото ми е по силите този вътрешен и душевен поврат у самозабравилите се администратори да дойде по-скоро, опитвам се да им помогна с каквото мога, ала, уви, до този момент промяна в поведението им не се забелязва. Ето още един пример, който съм разнищил в актуалния му стадий на развитие в моето вчерашно есе, публикувано в блога ми под провокиращото заглавие: Като престанеш да мислиш почваш да се видиотяваш, страшно става като допуснеш лукса да не мислиш – и като станеш роб на някакви пошли и тъпи емоции. Моля да възприемете това есе като органична и неделима част от тази моя жалба, от този мой доклад (аз го прилагам към него). В него става дума и за крайно затегналия се и затова така показателен и многозначителен казус около 11 Ж клас, който училищното ръководство не може или не желае да разреши (предполагаме, че вторият вариант е верният) вече няколко месеца. Поради което в този клас месеци наред не се води учебен процес. Моля да се направи нужното казусът да бъде решен в най-скоро време след компетентната намеса на отговорните висшестоящи инсти78


туции. Разбира се, при добра воля от страна на администрацията казусът отдавна можеше да бъде решен, ала това, уви, не става. Имам своите предложения в тази посока, при желание да бъда чут, ще кажа как аз мисля, кое според мен е разумното и вярното решение. Спирам дотук. Надявам се така потребната ни добра воля от участващите в конфликта страни да се породи в един момент, от моя страна тази воля, както виждате, отдавна е налице. 28 ноември 2016 г. Пловдив

С УВАЖЕНИЕ: неделя, 27 ноември 2016 г. Като престанеш да мислиш почваш да се видиотяваш, страшно става като допуснеш лукса да не мислиш – и като станеш роб на някакви пошли и тъпи емоции

Налага се и тази сутрин да продължа поредицата си от есета, свързани с моите борби за реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност (последната публикация от този род беше със заглавие Аман от глупости, аман, бей, аман: тази бюрократична наглост повече не се търпи!!! ), а във видеоформат пък ми се наложи 79


да кажа нещичко на родителите на световно-известния вече 11-ти Ж клас: Моето обръщение към родителите на учениците от 11-ти клас. Сега ще поразмишлявам още над създалата се в нашето знаменито училище ситуация, която, по моята преценка, е изключително благоприятна – защото всяка криза ни дава невероятни шансове за промяна, за пораждане на разбирателство, ала поставени на съвършено друга основа. Чрез кризите, чрез конфликтите самото битие ни предизвиква, поставя ни в ситуация на изпитание, помага ни сами да осъзнаем колко фактически струваме, дава ни, казах, шанс да почнем да се променяме към добро, да си отстраним или намалим недъзите, кусурите и дефектите; ала някои проспиват всички възможности, които кризите и конфликтите им дават; това не бива да се случи с нас, щото, ето, напук на всичко сме решили да работим за истинската промяна. Между другото наистина в училището ни се проведоха родителски срещи, в четвъртък – с по-малките класове (8-ми, 9-ти, 10-ти), а в петък – с (11-ти и 12-ти). Аз отдавна пропагандирам идеята, че родителите и учителите, заедно със самите ученици, са силите, които са призвани да осъществят промяната, ето, по тази причина за мен тия родителски срещи са изключително интересни и важни. Да, обаче те се правят по стандартен калъп, от който особена полза няма: първо, срещите се правят в късно вечерно време, в което никой няма нагласа и сили да прави каквито и да било дебати по истински важните и нетърпящи отлагане въпроси, второ, срещите се правят про форма, колкото да се отчете съответното "мероприятие", е, преструваме се, че правим нещо, но истински да правим нещата не щем, не намираме сили, пък и желание, предполагам, за това нещо няма, щото ако имаше желание, щеше да се намери и начинът. Учителите на тия срещи казват "некои общи съображения" за работата си с учениците, родителите вяло слушат, понеже обаче трябва да минат доста учители и "да си изпеят песента", се налага да се бърза, всички се чувстват некомфортно, стига да имат здрава чувствителност; всеки преглъща истинските си мисли и потиска чувствата си: абсурдната система така е устроена, че ако някой започне да се държи адекватно и човешки в нея, сиреч, почне да казва какво наистина мисли, тогава мигновено този смел човек почва всички да го възприемат като... луд! По тази причина аз, за да не изглеждам нелепо, се принуждавам също да вляза в зададената от системата рамка. Но с интерес чакам някой от родителите да се престраши и да попита нещо наистина съществено, а не да се задоволява с това безсмислено масово питане: "А ка80


жете, моля ви се, как е наш Пенчо по Вашия предмет, ще си оправи ли скоро двойката?". И в същото време има толкова много истински важни и смислени въпроси, по които ние не смеем да започнем дебат – за да не изглеждаме смахнати. Абе ситуациите в абсурдната система са все абсурдни, какви други да са ситуациите в една абсурдна система ако не абсурдни?! Аз затова като се изправя пред родителите им казвам само няколко изречения, с които се опитвам да ги подбудя към размисъл и разговор по истински важните въпроси, но само ги провокирам, не ща инициативата за такъв разговор да идва директно от мен, щото не ми се ще да ме възприемат като "съвсем смахнат" даже и родителите. И им произнасям, примерно, ето тия думи: - Аз съм учителят по философия на вашите деца. Пред вас съм за да чуя как вие лично се отнасяте по това как преминават моите часове, убеден съм, че вашите деца все нещичко са споделили, навярно сте наясно, ето, за мен е изключително важно да разбера вашата позиция. Напълно е възможно децата ви да са критични към някои неща, които правим в часа, пък да не събират смелост да ми кажат на мен позицията си, но сега ви моля вие да направите това вместо тях, призовавам ви към пределно честен и открит разговор: моля, кажете ми самата истина за отношението си към часовете по философия, това за мен е изключително важно! Много ме вълнува вашата позиция и ще ви бъда задължен да я разбера. Моля, заповядайте, кажете как вие оценявате ситуацията? Ако нещо друго ви интересува, моля, кажете. Аз не ща да разказвам сега, предвид малкото време, разни общи неща относно това, което се опитвам да правя в часовете по философия - защото съм убеден, че вие в основни линии сте наясно с това благодарение на разказите, на отзивите на вашите деца. Няма начин те да не са споделили с вас. И понеже като философ съм наясно с това, че няма как всички ние да мислим еднакво, а въпросите са много и са изключително важни, ето, призовавам ви да кажете как вие лично възприемате нещата, как ги оценявате, какво е вашето мнение. И също така ме интересува да ми кажете как мислят по тия въпроси вашите деца. Пред мен те може да не се осмеляват да кажат всичко, може нещо важно обаче да са разбрали, открили и осъзнали и ето, аз ще ви бъда благодарен чрез вас да го науча. Говоря аз няколко минути в този все дух и наблюдавам лицата на родителите, очите най-вече. Гледат ме с интерес, слушат внимателно моята необичайна реч. Долавям, че в техните очи аз също изглеждам 81


някак си необичаен, но това е между другото. Предполагам, че моите думи и моята позиция за начина, по който трябва да минават часовете по философия, не се възприемат еднозначно от родителите и се надявам някой родител "да ме захапе", да започне да протестира за това, че "не преподавам единствено-правилната философия", "Абе, господине, кой ти дава право да се правиш на някакъв си там новатор бе, защо мъчиш децата ни бе, на интересен ли ще ми се правиш пък ти бе, даскале?!" и пр., ето такива реакции чакам. За да ги чуя тия чакани думи, аз примерно добавям ето и това, с него се надявам да налея малко масълце в огъня, който гори във всяко едно родителско сърце в този момент – та да лумне толкова дългочакания... "пожар" на дебата: - За мен е най-важно децата ви да не са прилежни... "папагалчета", дето рецитират написаното в премъдрия държавен учебник, за мен истински важно е децата ви да започнат да мислят самостоятелно по истински важните проблеми. И смело да заявяват позицията си, да се научат твърдо да я защищават, да намират силни аргументи, да успяват с думи да си изразяват мисълта и то в една съвсем спокойна и човечна обстановка, съвсем свободно да се чувстват децата ви в моите часове е моята идея-фикс, аз не зная дали са ви казали това, но съм твърд противник на насилието; добре знам, че нищо добро не се постига в ученето и в образованието с принуда, истинското е децата сами да пожелаят да разберат нещо, да се роди в душите им желание за знания, жажда за смисъл, да почнат да се интересуват, да, знам, че това в днешно време трудно се постига, но аз работя все в тази посока. Трудно е, знам и това. Но не се отказвам, нищо че върху главата ми се стоварват какви ли не беди от страна на началствата, те ме възприемат за нещо като "бяла врана" и си позволяват да ме ругаят, да ме обиждат, да ме наказват, навярно и за тия неща сте чули нещичко; то историите в нашето училище станаха вече планетарно известни, прочухме се заради тия истории. Но такъв, дето се казва, е животът, а аз, повтарям, няма да се откажа от привързаността си към истината, към свободата, към достойнството, към истински съвременното и качествено образование, което не губи времето на младите, а ги подготвя за живота, нещо повече, в самото училище им дава възможността децата да практикуват не само автентичния живот, но и самото живеене непосредствено със свободата си: без свобода за човека, знайно е, животът не може да е истински, пък и не си струва усилието. Та с две думи казано, аз съм привърженик на свободолюбивото образование и училище и работя за това отношенията в 82


нашата училищна общност да почнат да се развиват в тази посока, именно в посока на тяхната реална и практическа демократизация. Като казвам това забелязвам, че в очите на някои родители почват да блясват радостни искрици, това ме обнадеждава, че някой от тях ще се престраши да вземе думата. Но общо взето хората си мълчат, стоят безмълвни. Аз почвам да се чувствам неудобно. Пак ги призовавам да бъдат пределно открити за каквито и да било критики по повод на моя подход и на моите разбирания. И тогава родителите обикновено се раздвижват и почват да подхвърлят ето тия думи: - Ами господине, отзивите на моя син (дъщеря) са положителни за това, което правите в часовете. Харесва им обстановката, казват, че се чувстват приятно. Нямат критични забележки или недоволства, напротив, добре са разположени към Вашия подход. Приемат положително това, което правите. Нека някой да каже ако има недоволни, но моят син (дъщеря) специално е много доволен (доволна). Ето, оня ден, в четвъртък, успях да вляза в пет класа (преподавам на 8 паралелки 10-ти клас), във всичките пет класа отзивите бяха все в този дух, ако някой не вярва, нека да попита присъстващите там класни ръководители или някой от учителите дето чакаха реда си на вратата за да влязат след мен. Казвам това не за да се хваля с нещо (знаете, аз съм изключително скромен човек!), просто такава е истината, а за мен само тя има значение. Която обаче не мога да скрия е приятна за мен, знаете, аз очаквах друго, очаквах ругатни, недоволства, не, никой от родителите не показа, че с нещо е недоволен. За мен това е чудесен, направо възхитителен знак, ето, оказва се, че аз с училищните бюрократи не мога по никакъв начин да се разбера, но с родителите (повечето) най-вероятно мога, възможно е повечето от родителите да разберат и да приемат моя подход, това за мен е бляскаво постижение! Това е нещо, което много ме радва. Разделихме се с родителите от всичките тия пет класа с най-добри чувства един към друг. Да, ама в петъка аз лично не можах да отида на родителската среща по причина на това, че след часовете (имам седем поредни часа първа смяна) всяка седмица ми се налага да пътувам за родното си градче Долна баня, там се грижа за старата си болна майка. Така сме наредили нещата, че през седмицата за нея се грижи асистентка (по европейска програма), но в почивните дни няма кой друг да се грижи за нея, а само аз правя това. Сега, през зимата, още повече работа има около нея, носят се дърва, пали се и се поддържа печка и прочие. Пък и 83


храна няма кой да й даде ако не съм аз. По тази причина аз помолих директорката на училището с писмено заявление да ми разреши да пропусна родителската среща с 11-тите класове, на които преподавам; тя се съгласи, за което ето тук й благодаря най-сърдечно: за проявеното разбиране, за проявената човещина! Е, за да не излезе, че бягам от дебат с родителите на единадесетокласниците се наложи в петък в ранната утрин да направя видеобръщение към тях, ако някой се интересува, може да чуе там моите думи, а пък ако иска нещо да ме пита, може да ми зададе въпрос под формата на коментар. (До този момент няма никакви коментари, трябва в сайта, където е разположено видеото, в сайта за видеосподеляне да видя дали няма, в блога няма.) И като казах за обръщението ми към тези родители (аз най-вече се обърнах там към родителите на световно-исторически прочутия 11 Ж клас, няма как, това е класът, който единствен се изложи дотам да води дълга, глупава, безсмислена, сиреч тъпа, иначе казано съвсем абсурдна война срещу преподавателя си, който, видите ли, е дръзнал да им позволи да бъдат свободни, да се държат в часовете му като свободни човешки същества, е, по тази причина, понеже той ги постави в крайно необичайна и непозната им ситуация, тия ученици, не разбирайки що е свобода, пък направиха всичко нужно да се орезилят колкото могат, предизвикаха пълна анархия, почнаха да обиждат учителя си по философия, да го плюят, знаем, и много пъти си позволиха дори да слагат преподавателя си по философия на... клада, аутодафе му устроиха, и линч проведоха, и то неведнъж, абе историята вий я знаете вече, няма смисъл да ви я припомням! Тия ученици използваха непонятната им свобода по типично нашенския начин и маниер, а именно за да се орезилят, да се изложат, т.е. използваха свободата не в позитивен, а в изцяло негативен смисъл. Аз лично тях не ги виня много, те просто не разбират свободата си затова се подведоха така да сторят, така да се държат, това е техен избор пък и понеже са млади донякъде са извинени, ала администрацията (дирекцията) допусна поредица от грешки, щото и за администрацията, предполагаме, свободата е не по-малка загадка, ето, и администрацията, дето се казва, се изложи яката (до този момент). Но това е предпоставка от сложилото се положение да се извлекат чрез пълноценен дебат необходимите изводи; да, ама дебатът все не може да започне, вместо него имаме най-уродливо анархистично и волунтаристично поведение, при което никой не може да каже нищо смислено, просто няма кой 84


да го чуе - защото повечето от учениците са заети по времето на тия дебати да дюдюкат, да хихикат, да се лезят, да се пулят, да подвикват разни глупости, абе, казахме, те правят всичко нужно да се орезилят, да се изложат колкото се може повече. Аз единствен им го казвам това нещо, а именно, че се излагат, постоянно ги питам дали не се чувстват поне малко неудобно, а те щом им кажа такава една истина вместо да са ми благодарни - понеже ги тресе една крайно глупава емоция, на която са станали същински роби! почват с още по-голяма наглост да плюят по моята личност, което именно и създаде този омагьосан кръг, от който още не може да се излезе. То може да се излезе мигновено от него де ако администрацията е на мястото си и си изпълни предписаната по Закон и по Правилник роля, да, ама очевидно липсва такова съзнание и такава добра воля да се намери разумен изход от създалото се крайно комплицирано и направо тежко положение. И ето, вече четвърти месец продължава тази глупава ситуация, от което ний съдим, че дадени сили имат интерес от нея, подклаждат я - щото те пък имат желанието да си защитят изцяло смехотворната теза, че, видите ли, учителят по философия Ангел Грънчаров "не знае как е правилно да се преподава" философия, "некадърен е", "нема нужните качества да бъде учител" и прочие, и так далее, и тъй нататък, и тинтири-минтири, и ала-бала. Да, положението е именно такова до момента. Аз вече писах, че призовах директорката да излезе пред учениците и да си изпълни дълга, именно да ги призове да не нарушават повече Правилника, сиреч, в часовете да се държат подобаващо, т.е. прилично, да не дръзват да плюят по преподавателя си, да го хулят и пр. Тя излезе пред тях и, предполагаме, против волята си направи такова едно изявление, ала - ето тук е изключително важния момент! - "съвсем случайно" забрави да допълни ето това: ако оттук-нататък някой отново си позволи да наруши драстично Правилника, този ученик ще бъде наказан мигновено според провинението си! Да, защото в същия този Правилник е разписано какво наказание следва да бъде наложено на оня, който го нарушава. (Ако предписаното в Правилника не се спазва тогава именно настъпва тотална анархия!) Директорката обаче, кой знае защо, "забрави" да каже това, също така забрави да допълни, че за вече направените до този момент нарушения на Правилника тя, примерно, дава нещо като "амнистия", прощава на учениците за тия нарушения, щото ако бяхме спазвали Правилника, тия ученици за поведението си спрямо учебния процес по фи85


лософия и спрямо преподавателя отдавна не просто да бяха наказани, те отдавна и трябваше да бъдат изключени от училището! Да, все пак не може една власт, която е призвана да бди за достолепието и ненарушимостта на Закона, длъжна е да изпълнява предписаното в Правилника, да си затваря очите (и то толкова дълго време!) за такива безпрецедентно драстични нарушения на Правилника, щото ако го прави, това означава, че тази същата власт почва да насърчава беззаконието и анархията в съответната сфера на живота, която й е подопечна, която тя курира, ръководи и прочие. Е, директорката не само че "забрави" да каже, че за вече извършените драстични нарушения на Правилника от страна на учениците тя дава нещо като "амнистия" (друг въпрос е, че тя няма тия права сама да се поставя над Закона и Правилника!), но тя също така "съвсем случайно забрави" да предупреди учениците, че за бъдещи нови или евентуални нарушения на Правилника учениците ще бъдат най-безкомпромисно наказани! (А добре знаем, че обстановката на пълна безнаказаност директно насърчава учениците още по-грозно да нарушават Правилника и морала, особено когато това е ставало в присъствието на самата власт и самата власт, не реагирайки подобаващо, на дело сама ги е насърчила да продължават да се състезават в нарушаването на Закона и на Правилника!) Аз тогава, като слушах речта на директорката, бях поразен за това, че в нейните думи беше налице този толкова изобличаващ (в съпричастността й към анархията и беззаконието!) "пропуск", бях на път да кажа това, но се въздържах, реших да й дам шанс сама да си осъзнае грешката и да направи необходимото, та ефектът върху учениците да бъде благотворен, а не злотворен. Пък и не ми се искаше пред учениците да започне една "личностна" (а тя фактически е ценностно обусловена, дължи се на най-сериозни ценностни разминавания!) разправия между мен и директорката, което, в онзи момент, нямаше да се възприеме добре. Но главното е, че аз, бидейки добър християнин (да не говорим за това, че съм също така и философ!), реших да й дам време и шанс сама да си открие пропуска и да го компенсира, да си отстрани сама грешката. (За целта чакам вече цели 10 дена.) Щото иначе ефектът върху съзнанията на учениците ще бъде бумерангов, вместо добро такава една позиция ще породи нови ексцесии, ще насърчи злото и пр. Пък и "семенцата на раздора" или на самото зло трябва да бъдат изчисте86


ни без никакъв компромис, нали така, кажете нещо де, защо само мълчите, вас питам, драги и уважаеми дами и господа съдебни заседатели?! За жалост директорката сама не си откри грешката или пропуска, пък и никой от нейните довереници, примерно педагогическият съветник (на него тази му е фактически службата и ролята!) нема смелостта или достойнството да й каже за този "несъществен пропуск", за тази толкова фатална "подробност", от което "зли и долни" хора като мен могат да си направят извода, че най-близките и доверени хора на директорката фактически, като не й помагат да се предпазва от грешки, на дело й помагат да се провали, тикат я към провала, поставят й разни капанчета, в които тя непременно се лови, сиреч, помагат й да върви към пълния си провал (щото управниците, като натрупат купища грешки дори и у нас най-накрая им се налага да платят цялата цена за стореното, сиреч, да поемат отговорността!). И в същото време по тази логика излиза, че аз, който официално съм провъзгласен не само за "пълен негодник", "абсолютен некадърник", за "смахнат" и какво ли не още, примерно съм удостоен и с почетната титла "народен враг" и прочие, та излиза значи, че точно аз, като критикувам директорката, фактически и то на дело й помагам, правя нужното тя да прозре истината, да почне да се пази от нови грешки, т.е. й мисля доброто. Докато, както сами виждате, нейните приближени и клакьори, водени от безкрайно тъпия лозунг "Началството никогаш, ама никогаш не греши!", фактически найсамоотвержено я бутат към тоталния провал! Да, такава е иронията на живота, пък и на историята, моля да отбележите този факт, уважаеми и толкова великодушно милостиви дами и господа съдебни заседатели и заседателки. Толкова по този въпрос. Излишно е да казвам и това, то в светлината на казаното се подразбира съвсем ясно и без ничия помощ, че този същият 11 Ж клас, към който беше приложена тази толкова нескопосана "терапия" да се откажат от табиетите си да провалят учебния процес по философия, уж водейки титанична и безкрайно глупава (титанична именно по глупавостта си!) война срещу "злия народен враг Грънчаров", който, видите ли, има неизмеримата наглост да... подари на своите ученици известна свобода, която те пък, казахме, използваха единствено за това да се изложат колкото се може повече, правейки нужното анархията и деморализацията в ПГЕЕ-Пловдив, под благия поглед на администрацията, да напредне дотам, че ето вече четвърти месец в този клас не се води никакъв учебен процес по философия и то по една87


единствена причина: щото няма кой да каже на учениците, че за съсипването на учебния процес ще им бъдат наложени подобаващите наказания - щото така повелява... многострадалният Правилник! Изводът от всичко казано дотук е: когато и власт, и "онеправдан народ" в съвместна акция тръгнат по посока да работят за окончателното съсипване на реда и законността в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ, то на този всеобщ "повей на времето" нима може да попречи някакъв си там учител по философия, който при това има дързостта не само да носи шапката на изцяло и действително свободен човек, но и да се държи също така като добър гражданин, и то не на въпросната приказна страна МУТРОЛАНДИЯ, а на многострадалното си отечество БЪЛГАРИЯ, което именно разпищолилите се мутри успяха да съсипят дотам, че да я превърнат в царството на анархията, престъпността, бандитизма, беззаконието, корупцията и пр., което пък даде основание на безпристрастните наблюдатели по целия свят вече съвсем устойчиво и справедливо да я наричат както я наричаме и ние, именно: МУТРОЛАНДИЯ. Или… ДИНКОЛАНДИЯ. Или, защо не, БАНДИТОСТАН. Абе страната ни заслужава много прозвища от този род, моля сега не искате от мен да изредя всичките щото се губи ценно време. Сега пред мен стои пак най-важния и толкова коварен въпрос: КАКВО ДА ПРАВЯ? Ще го решавам тия дни. Ще ми се наложи пак да използвам лостовете на самата административно-командна и йерархична система, т.е. ще ми се наложи пак да се обърна към неправещите нищо смислено висшестоящи инстанции, които, както видяхте, имат наглостта да ми пращат изцяло сюреалистични, поетични, абсурдистски, бюрократично-тъпи отговори на мои жалби, от което ний пък, като мислещи хора, си правим извода, че на висшестоящите инстанции изобщо не им пука от това, че в образователната ни система като цяло цари един изцяло глупав разпадащ се тоталитарно-социалисто-комунистически и демагогско-авторитарен управленски режим, при който директорите могат да си правят каквото искат, а пък началствата от по-висок ранг не правят нищо, което може да постави под съмнение властта и кариерата им. Да, властта, "кокала", дето народът казва, е единствената грижа на въпросните тъй арогантни бюрократи от образователното ведомство, на тях изобщо не им пука за това, което става в училищата, майната им на училищата, майната му на българското образование, важното е ний да си топлим меките кресла, майната й също така и на България, ний за нея 88


вече изобщо не мислим, щот нам си ни харесва единствено най-приказната страна на света, страната МУТРОЛАНДИЯ! Какво ще правя оттук-нататък ще го пазя вече в пълна тайна. Имам, дето се казва, план. Тайнствен и секретен. Разработих го с помощта на умни адвокати, някои от тях са мои бивши ученици, които ме уважават и не са страхливци, нито пък мерзавци, напротив, те са много достойни и смели хора, които умеят да водят борба със злодеянията на разпасалата се мафия у нас. И те именно ми дадоха, дето се казва, акъл какво да правя. За целта аз трябва да мълча за плана си. Като почна да го осъществявам (това ще стане скоро, тия дни), вий така или иначе ще почнете малко по малко да разбирате, но целия план сега не мога да ви го сервирам, щото, разбира се, тогава ще бъде тъпо, планът ще бъде съсипан преди да почне да се реализира. Точка. Чао засега; хубав ден ви желая! Бъдете здрави и разумни, здравето на душата аз го наричам разум, а терапията на душата е мислене. Като не мислиш, почваш да се видиотяваш. Страшно става като допуснеш лукса да не мислиш - и като станеш роб на някакви пошли и неразумни, сиреч тъпи емоции... Това си позволявам да ви напомня на вас, уважаеми дами и господа тъй усърдно мислещи съдебни заседатели, в качеството си на загрижен психолог! Правя го защото на моменти сигурно и вам ви омръзва да мислите и почвате да недоволствате срещу такива наглеци като мен, които ви тормозят да мислите непрестанно. Аз пък съм добър човек и затова гледам да съм ви полезен. И ви предупреждавам за ней-важни неща, защото като ви сполетят, "като се обърне каруцата, тогава пътища много", нали така казва мъдрият ни препатил от главата си народ! Да, от главите си патим, не от друго. Нещо не ни е наред в главите, там ни е проблемът. Но най-важното е това: не робувай на нищо, дори и на своите глупави емоции, прави нужното да си свободен човек и дух – ето го разковничето на всичко. Просто е, но нема кой да се напрегне да го сфане, нали така?! Е, ще си плащат тия, които не мислят, които ги мързи да мислят, които не ценят свободата и достойнството си. За всичко в този наш скапан живот се плаща. Хайде да спирам, че ще се увлека във философстване, а това, както казахме, е вредно. Вреди на... храносмилането, четохте ли за най-новите епохални открития на проф. Мермерски?! :-) Не само да ядеш баничка било смъртоносно, но да мислиш било още повредно от баничките, дори и от яденето на кебапчета било по-вредно пустото мислене... 89


Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен... До Директора на ПГЕЕ-Пловдив ДОКЛАД От Ангел Ив. Грънчаров, учител по философия Уважаема госпожо Директор, Пиша Ви този доклад с надеждата, че въпреки всичко ще проявите добра воля и ще изпълните своя дълг като директор и като арбитър – с оглед да се поправи, да се оздрави най-сетне ситуацията в XI Ж клас, от която губят единствено учениците (знаете, до този момент с класа не се води учебен процес вече трети месец, ала това изглежда съвсем не Ви безпокои!). Интересно е, че до този момент Вие с поведението си показвате, че не желаете да се реши този проблем, затова именно и не правите нищо за решаването му, което пък, както сама добре съзнавате, фактически насърчава учениците да продължават да се държат по начина, по който се държат. Предполагам правите това с оглед да намерите „доказателства” за своята така свидна, но иначе смехотворна теза, а именно, че учителят им по философия, именно моя милост, „не става за учител”, че му били „липсвали качества да бъда учител”, че той бил „изцяло негоден за системата”, „пълен некадърник” и прочие. Длъжен съм да Ви предупредя, че поведението Ви представлява опасна игра с огъня, несъвместима с функцията и с отговорността Ви на ръководител. Воден от това си позволявам отново да Ви призова да си изпълните отговорността, ролята и функцията на директор, което мигновено ще реши проблема с този клас, който именно се дължи на това, че Вие до този момент не намерихте сили да надмогнете емоцията си спрямо мен и си позволихте поведение, което, повтарям, фактически насърчава учениците да продължават (с Вашата нескривана санкция) да се държат по начин, който накърнява моето достойнство и авторитет на учител. Държа също така да Ви уведомя, че моето търпение и моите психически и дори физически сили са на изчерпване, всекидневният тормоз, на който съм 90


подложен в училището, ме изтощава, това, позволете да Ви обърна внимание и върху него, простете, е безчовечно. Като израз на добра воля няма да публикувам този свой доклад в блога си поне до петък сутринта. Надявам се до утре, четвъртък, 17 ноември, Вие да си изпълните дълга, да разговаряте сериозно с учениците, да ги призовете към отговорно поведение в рамките на Правилника; вярвам, че ако това се случи, ситуацията ще се промени и това ще проличи в учебния час, който ще имам с тях същия ден следобед. До този момент ще забавя и изпращането на подготвената моя жалба до висшестоящите институции. (По съвет на адвоката ми съм подготвил също така и сигнал по фрапантния случай на деструктивно и безотговорно злоумишлено поведение от страна на ръководител спрямо служител и до Прокуратурата.) Ако това не се случи, ако Вие въпреки всичко не се възползвате от властта си и не пожелаете да си изпълните функцията, това ще ми даде правото да постъпя както намирам за добре, за разумно – с оглед под натиска на висшестоящите отговорни инстанции Вие все пак да престанете да вредите не само на институцията, но и на интересите на учениците най-вече. Признавам си, не мога да разбера как е възможно да не съзнавате, че по начина, по който постъпвате до този момент (водейки тази безпрецедентна кампания на безогледен всекидневен административен терор и тормоз с оглед съзнателно и интензивно произвеждане на тъй потребните Ви документални „компромати”, служещи за моето дискредитиране като личност и като преподавател), съсипвате най-вече своя авторитет и то именно в очите на учениците! А от това страда най-вече авторитета на институцията, страда именно нашето училище, което именно е жалкото! Позволявам си да Ви предупредя, че тази опасна игра с огъня, която водите, ако не бъде прекратена поне в последния момент, ще доведе дотам, че ще Ви се наложи да изпиете една много горчива чаша – защото, както и да го погледнем, цялата отговорност за всичко, което позволявате или което допускате да се случва в нашето училище, носите все пак тъкмо Вие самата. Толкова е просто всичко това, че е поразително защо не желаете да го осъзнаете, извинете, но ми е крайно неудобно да Ви пиша тия неща, но като съзнателен и съвестен служител, милеещ за интересите именно на институцията и най-вече на учениците, считам за свой дълг все пак да Ви съобщя тази не дотам приятна истина. 91


Да, тежка и крайно отговорна е функцията на ръководител, на мениджър на едно образователно, възпитателно и културно учреждение, каквото е нашето училище. Ако си спомняте когато Ви поздравих преди 6 години за спечелването на конкурса си позволих още тогава да Ви кажа тъкмо това. За всички тия години си позволих да правя всичко, което ми е по силите, за да Ви помагам да не допускате толкова грешки, ала, за жалост, Вие се поддадохте и започнахте да слушате съветнициласкатели, които именно Ви подтикнаха да направите серия от фатални за учреждението грешки. За което много съжалявам, можеше да не се стига до всички тия ексцесии, но въпреки моите опити да Ви помагам, сама виждате, Вие ме възприехте за „враг”, срещу когото подехте безпощадна, безжалостна административна война. Настоящият мой доклад има до голяма степен личен характер, представлява нещо като писмо и затова за момента (именно до петък сутринта) няма да му давам каквато и да било публичност, нито чрез блога си, нито по друг начин, нито пък ще го пращам официално до висшестоящите органи на образователното ведомство. Казах Ви, храня все пак слабата надежда, че Вие ще си изпълните дълга, функцията и отговорността като ръководител и ще спомогнете съзнателно раздухвания до момента конфликт все пак да се реши. Ако това стане, то ще е несъмнен прогрес, поставящ нещата на съвършено друга основа, ще бъде акт на добра воля от Ваша страна, който аз мога само да приветствам, който отваря, да се надяваме, нови и по-светли перспективи. С най-добро чувство: (подпис) 16 ноември 2016 г. Пловдив ПОСТСКРИПТУМ: Сега се сещам да вметна още нещо: не мога да разбера как и защо допуснахте миналия четвъртък да се държите така необяснимо странно и безотговорно пред XI Б клас (класа, който в оня ден посетихте с инспекторката Кръстанова) – когато без капка неудобство обещахте на учениците, щом толкова искат, самата инспекторка да им стане… учителка по философия, именно така прозвучаха в оня паметен ден Вашите забележителни думи! С това спомогнахте атмосферата и в този клас да бъде отровена до степен, че и той да последва „достойния за подражание” пример на въпросния XI Ж клас, който до този момент 92


беше така самотен в безогледната си битка срещу „злия тиранин Грънчаров”. Мисля, че се налага и с този клас да разговаряте вече от позицията си на отговорен, на съзнаващ дълга си директор, с оглед да поправите пораженията върху съзнанията на младите, нанесени до този момент поради Вашата, предполагам, крайно негативна емоция спрямо мен (ала директорът на едно училище няма правото все пак така нескривано да мрази един учител, така поне ми се чини на мен – с моите не толкова модернистични и непопулистични представи!). От Вас, държа да Ви напомня, се иска едно: да си изпълните дълга, ролята и функцията на ръководител, способен да играе ролята на безпристрастен арбитър (точно това до момента не успявате да го сторите!), т.е. да призовете учениците да уважават Правилника и да се държат порядъчно, виждате колко е простичко това, което Ви се налага да кажете и да сторите!!! До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-Пловдив ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив СТАНОВИЩЕ на Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия, Уважаеми дами и господа членове на Съвета, колеги, Знаете, че за днес, 23 ноември, от 18.30 часа е насрочен Педагогически съвет, една от точките на който е определена като "ДЕБАТИ". Г-жа Анастасова, директор на училището, има добрината да ни уведоми, че Съветът занапред ще се провежда в извънработно време по причина на това, че „един несъзнателен член на колектива”, визира се моята скромна милост, си позволил да се оплаче пред висшестоящите институции, че заседанията на Съвета се провеждат под формата на оперативки за 10-тина минути, поради което няма време за обсъждания, за каквито и да било дебати по истински важните проблеми на училищния живот. Та тогава да могат „такива като Грънчаров” да се наприказват донасита и прочие. Оценявам това решение на г-жа Директора като злонамерен акт на административен произвол, целящ не само да засили враждебните настроения срещу моята скромна особа, но и да дискредитира самата идея за провеждане на смислени и пълноценни демократични дебати по всички най-важни проблеми, свързани именно с демокра93


тизацията на отношенията в нашата училищна общност. Добре знаете, че от години предприемам най-различни инициативи, насочени именно в тази посока, разработил съм Проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, работата по който обаче умишлено и системно бива блокирана от ръководството, на което очевидно не се нравят подобни демократични „излишества и лигавщини”. Показателно е, че до момента (въпреки че на всички учители е крайно неприятно да заседават в това късно време, когато всички са изморени, когато няма никакви условия за какъвто и да било дебат!) никой не се осмели да реагира против това намерение на администрацията да си устрои поредната гавра не само с „тъй непослушния Грънчаров”, но този път вече и с цялата учителска колегия, с целия учителски екип. Даже и ръководствата на синдикатите упорито мълчат, което няма как иначе да се тълкува освен като солидарност с инициаторите на въпросната твърде перфидна административна гавра. Този факт просто илюстрира моята отколешна теза, че в нашата училищна общност цари отвратителна обстановка на страх, на подлизурство пред началството, на безропотно понасяне на всякакви унижения с оглед запазване на известно спокойствие, сиреч, иначе казано, потвърждава идеята ми, че тази тежка психологическа и нравствена атмосфера в училището може да бъде надмогната по един-единствен начин: чрез отпочване на пределно свободни, честни, откровени и ценностно наситени демократични дебати. Друг път за преодоляване на безразличието, на страха и на агонията няма, друг начин за позитивна промяна в отношенията човечеството не е изобретило. Начинът и пътят е един: напълно публични и пределно честни демократични дебати. Да, свободата и демокрацията е единствената противоотрова на общественото разложение и на деморализацията в живота ни! Разбира се само чрез обсъждане, само чрез дебат може да се реши и този проблем: че „било нямало време” кога да се провежда Педагогическият съвет! Естествено че има време – и най-подходящото време, разбира се, не е в късната вечерна доба когато всички са изморени и нямат никакво желание и настроение да дебатират за каквото и да било. Просто се налага да се изобрети по-рационална организация на живота и на отношенията в нашата училищна общност, а принципът за това е: демократизация, отказ от авторитаризма, противодействие срещу всички рецидиви на волунтаризъм от страна на ръководството, изразяващ се в 94


недопустими кампании по личностно и професионално дискредитиране на другояче мислещи, на нестандартно мислещи учители, във всекидневен административен тормоз, терор, пределна откритост и честност, респект пред истината, отвращение към лъжите, лицемерието, интригите и прочие. От години директорката си позволява рецидиви на такъв един порочен и отречен от времето груб административен подход и такава една недопустима репресивна практика, а учителският (пък и ученическият) народ мълчи, трепери, търпи и понася. Така, разбира се, повече не може да се живее, време е да се осъзнае и приеме тази проста истина, понеже иначе – горко ни! Срамота е да се излагаме повече, време е на тези ексцесии да се сложи край! Все пак ние сме едно културно, образователно и възпитателно учреждение, в което следва да цари съвършено различна атмосфера, благоприятстваща свободното разгръщане на талантите не само на учениците, но и на учителите. Надявам се училищното ръководство да помисли по-добре, да прояви благоразумие и да отмени насрочения в толкова неподходящо време Съвет, за което и най-смирено призовавам! 23 ноември 2016 г., 6.00 часа сутринта, Пловдив С най-добро чувство:

95

Sbornik dokumenti  

Angel Grancharov

Read more
Read more
Similar to
Popular now
Just for you