Page 1

ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 16, ГОД. 4, 2012, 15 АВГУСТЪ, СРЯДА, Ц.2 ЛВ.

Замислям се напоследък за някои неща и ето, тази сутрин ми се иска да споделя мислите си; струва ми се е важно това, за което ще стане дума. Важно е, понеже ни казва нещо за това какви сме ние, българите, каква е истината за нас самите. А, знайно е, тази е една от основните, неизменните теми на този блог. Истината за това какви сме не бива да ни е безразлична, понеже от нея зависи много, да не кажа всичко. Ще тръгна от няколко, така да се рече, емпирически факта, на които толкова залагат социолозите. Изобщо не претендирам за количествена представителност на моите обобщения и заключения, но за психологическа и за логическа достоверност претендирам. Смятам също, че всеки от нас, живеещите на парчето земя, наречено България, може да потвърди констатациите ми, стига да има едно качество: елементарна честност. Казвам това, щото някои предпочитат, водени от патриотични подбуди, лъжата, а не горчивата истина за нас самите. Та ето за какво става дума. Тръгвам от факти от битието на един мой съсед. Ето неговата многозначителна история. (Следва на 2 с.)

Футболното първенство започва без телевизионно излъчване, което не се е случвало от времето на първите телевизионни приемници. Докато се провеждаха мачовете, които никой не можеше да гледа, Вождът спретна поредната си литургия за собствена възхвала. Самият Йордан Йовчев беше доведен за целта от Лондон да „награди Бойко Борисов с плакет за заслугите му към спорта.“ Не, няма грешка: Данчо Йовчев награждава Бойко за заслуги към спорта, не обратното! Понеже Вождът решил да пренасочи там едни пари от държавна компания (Порт Варна) за да имат трениращите гимнастика и баскетбол съвременни условия. На края на репортажа Сашо Диков само въздъхна и не успя да каже нищо. Аз също вече не знам какво да кажа. (На стр. 4)


ПЕРСПЕКТИВАТА:

СТАНАЛИ СМЕ НАЦИЯ, СЪСТАВЕНА ПРЕДИМНО ОТ ПАРАЗИТИ И ПОМИЯРИ, НО ИМА НАДЕЖДА ДА СЕ ОПРАВИМ – ЕТО КАК... 14 август 2012, вторник Когато дойде демокрацията, той работеше в един от "социалистическите индустриални гиганти" в Пловдив, обречени обаче на неминуем крах в условията на капитализъм. Е, в един момент съседът ми беше съкратен и стана безработен. Мисля, че мина година-две, в които сякаш работеше на други места, но в един момент ежедневието на този човек започна да минава по следния начин: става сутрин, слиза в близкото кафене да си пие кафето и да прочете вестника. После по цял ден се мотае из квартала на приказка с тоя-оня. Когато сянката дойде пред блока, той изважда маса и сяда току-до входа. Донася шах, табла, карти и с приятелите си почват да играят. Привечер, на икиндия, някоя от жените донася салатка и ракийца и нашите херои, както си му е редът, удрят по някой и друг литър шльокавица. С червено като рак лице, яко подпийнал, с последни сили нашият герой в късна доба довлича морни мощи и се стоварва в леглото си. И захърква като болгарский титан. Блокът ни е панелен и всичко чувам. Такива работи. Така минават ден след ден за тоя човек. Така той живее. Вече повече от 15 годинки. Както изглежда, така и ще мине животът му. Децата му отраснаха (има двама сина), а той си прекарва дните пред блока, на масичката. Щом пукне пролет, излиза там, а зимъска се крие по опушените кафенета наоколо, където пак млати карти. Да, така живее тоя човек. Питате: как се изхранва тоя... паразит, тоя... помияр, кой го издържа ли? Ще ви отговоря ей-сега. Типична история е неговата. Ето как. Години наред жена му работеше на какви ли не места, той има работлива жена, която го издържа, която не остава без работа, а нищо чудно да работеше на дветри места, не знам, не ми е работа и да любопитствам. А нашият герой се криеше в годините зад табелата "безработен" и лентяйстваше. Ще каже някой: грозно е да пишеш така за съседа си. Да, ще отвърна, но не се знае за кой от съседите си пиша така: с тоя начин на живот са неколцина. Те именно са си и компанията за карти и табла. Но да не се отклонявам. Когато дойде жанвиденовата криза и всичко рухна, тогава жената на моя съсед

тръгна за гурбет в чужбина. Не зная къде работи, но ето, вече много години е нейде по света. Яко се блъска. Не зная в коя точно държава работи, чувал съм разни слухове, но това не е и съществено. А многопочитаемият й съпруг се прехранва, като ходи до "Уестърн юниън" и взема банкнотите еврА, които работливата му жена му изпраща. С тия пари израснаха и синовете им. Единият даже замина при майка си и той да работи. От само себе си се разбира, че комшиятапаразит вече е още по-добре. Той пази къщата и за това му плащат. Неговата работа е да дреме пред входа и да млящи салатка, прокарвана с люта ракийца. А сега ми кажете познавате ли и вие такива хора, чиито живот тече горе-долу по същия начин? Аз лично познавам още такива. Немалко. Е, има разни вариации. Примерно такава: и бащата, и майката са в чужбина и бачкат яко. Бабата отгледа децата. Момичето се ожени и се пропиля нейде, остана синът. Той години наред живее с паричките, които мама и тате му пращат. Никаква работа не подхваща туй момче. Скъсва се от купони. Морен труженик на фронта на чалга-купоните. Е, уж се води студент, ала студенстването му явно ще бъде вечно. У нас всички млади са студенти колкото да се води, че уж нещо правят. Та нашият герой не слиза денем от колата си. От кафене на кафене – и така цял ден. Вечер в чалготеки. После с моми - купон в апартамента. И така всеки ден. Няма събота, няма неделя, няма понеделник. Никаква работа не подхваща. Прочее, това явно му е работата: професия паразит. Е, безработен бил, студент бил, не знам си какво. Така казва момчето като стане дума какво работи. Мама и тате го издържат. Вече отива към 30-те. Живот-мечта си живее туй момче, да не са му уроки! И други такива познавам. Тук описвам характерни случаи на съседи от двата апартамента, в които съм живял, щото преди няколко години се преместих от един апартамент в друг. Но да оставим конкретните случаи, че май много клюкарско прозвуча това, което написах дотук. Хайде сега да поразсъждаваме "по принцип". Повече от милион, милион и половина, ако не и два милиона сънародници емигрираха в тия години на преход. Те са някъде по света, там работят и живеят. Да, но останаха към 7 милиона българи тук, в старите предели на отечеството (щото при това положение България е пръсната по целия свят, щом има български градове или "колонии" къде ли не из Америка, Европа, Австралия, Азия!). Но думата ми е за тия, дето останаха. Няма начин, при два милиона емигранти, кажи-лечи от всеки род или дори семейство да няма емигрирали по един-двама, че и повече. Не само че няма начин да няма, но положително има. Е, туктам в някое семейство може и да няма, но във всеки род има, и то немалко емигранти. Тия работят и пращат на близките си, останали тук, парички. Немалко парички. А пък

тия близки с тия парички тук живеят, преживяват криво-ляво. Е, може и да работят и те тука, ала за символични заплати от 300-400 лева, колкото да си плащат сметките по бита, обществения транспорт и по една баничка сутрин. Ако не са работещите по чужбина и техните парички нацията ни ще измре от гладна смърт. И какво се оказва в крайна сметка ако погледнем на ситуацията глобално? Ето какво. Няма да спестя нищо. Ще бъда пределно честен в обобщенията си. Ние сме станали нация от паразити. И от помияри. Паразитиране е да чакаш жена ти, работеща в чужбина, да те издържа толкова много години, а ти да си пиеш ракийката и да си млящиш сладко-сладко салатката. Или мама и тате да пращат еврата, а пък ти, невръстното синче, да изнемогваш по баровете и да се чудиш как да им видиш сметката. Да има някой балък, който работи в чужбина, да се трепе се там, а пък ти да паразитираш за негова сметка, се е превърнало дори в наше време в нещо като живот-мечта, в нещо като идеал за съществуване, така характерен за нашето време. Кажете, наистина, има ли нещо похубаво от това всеки месец да получаваш от чужбина хубаво миришещи банкнотки, а пък после да си щракаш с пръсти и да се вихриш на купона цял месец?! И после пак и пак. За да нямаш морални скрупули почваш да се наричаш "хроничен безработен", да, на теб кризата ти е виновна, че си паразит, и това оправдание да ляга в основата на съзнанието ти, че си в правото си да паразитираш. Така живеят немалко българи, и то от години. Ето, статистиката дава данни, че не знам си колко милиарда суха пара пращали били емигрантите от чужбина на своите нещастни бедни и безработни роднини тука, из пределите на свидното ни отечество. Дето някои се виждат в чудо как попичовски да пръснат парите на мама и на тате. Или на дядо. Не завиждам никому, то пък за какво да завижда човек на такива нещастни помияри, дето не схващат унижението да живеят така. Само се опитвам да обхвана проблема по-пълно. Даже, като мисля върху тоя проблем, чини ми се, открих и спасителното решение на българската трагедия. Да, открих изхода от вечните ни кризи и проблеми. Ето какъв е той. Ще го адресирам към тия наши сънародници, които работят и живеят в чужбина и които, раздирани от носталгия, не жалят пари да пращат на бедните си роднини тука. Ето какво искам да им кажа: Ало, спрете да пращате пари! Нищичко не пращайте вече, престанете с тия пари! На никому не следва да се дава наготово нищичко, особено ако е прав, жив, здрав и пр. Вие сте виновни за това, че близките ви са станали помияри и живеят като паразити – понеже им пращате тия пусти пари! Вие също така сте виновни за това, че икономиката ни е във вечна криза. Престанете да пращате пари и да видите


3 как България за кратко време ще се възземе. Като нямат какво да ядат, вашите близки ще се поразмърдат и ще си намерят работа, непременно ще го сторят! И икономиката ни ще потръгне. А докато продължавате да пращате своите пусти пари, тук ще продължава да е мъртвило. И калпазанлъкът из Отечеството ни ще продължава да е на такива космически висоти. Разбрахте ли ме сега? Вие вредите на близките си, вие ги развращавате, вие сте причина те да деградират като личности и да пропаднат до нивото на помияри с тия ваши пари, които им пращате! Анадъмо? Престанете да пращате повече пари - за да не продължавате да вредите на Отечеството си и на човешкия матрьял у него! Ако сте поне малко патриоти, ако поне малко обичате България, спрете да пращате повече пари! Това исках да ви кажа. Пък вий ме разбирайте както си искате. Бях длъжен да ви го кажа. Смятам, че ви казах нещо умно, пък вий ме мразете и презирайте ако искате. Да се пращат пари за "живот", сиреч да паразитиране, за помиярстване, е престъпление! Е, ако имате толкова бол пари, вземете спонсорирайте някое културно начинание ако искате. Примерно, не е престъпление някой да даде нещичко за оцеляването на списание ИДЕИ. Това може. Вий от това, дето може, дето бива, дето е похвално, се пазите като дявол от тамян, а за това, дето не бива, без да мислите, пращате ли пращате пари. И вий сте си българи де, то, казват, българинът, дето и да отиде, си носи българщината със себе си – тя е неделима от него. Но хайде да спра дотук. Мисля, че казах и написах главното. Ако някой ме чуе, добре, ако не - майната ви, проблемът си е ваш. Е, и наш, на всички е, ама какво да се прави, ний, освен да си пречим един другиму, освен да си вредим взаимно, друго изобщо умеем ли?

жените си и те да не стават майки, братя да се не виждат и семейства да се разделят, правех зимата лято и лятото – зима.

Всичко лошо, което можех, правех, затова, Господи, Боже наш, приеми моята смирена молитва и направи така, че който страда от лош дух или бъде омагьосaн от магията, която пречи на Твоите люде и домa им веднага, където се прочете тази молитва с вяра пред Бога, да се освободи в името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин! ХАЙДЕ НА ХАИРЛИЯ ДА Е: СЕГА ДА МАХНЕМ ПАМЕТНИКА ПРЕД НДК, А ПЪК СЪВСЕМ СКОРО – И ПАМЕТНИКА НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ-ПОРОБИТЕЛКА!

НЕКА БОГ НИ БЛАГОСЛОВИ ДНЕС – И ВСЕКИ ДЕН; НЕКА БОЖИЯТА ЛЮБОВ И МИЛОСТ БЪДЕ ВИНАГИ С НАС! Владико Господи, Иисусе Христе, Боже наш, Който всичко държиш, Святи и благословени и Вечносъществуващ Цар на царете и Господи на господарите! Слава на Тебе седящия в светлината пред хиляди и милиони свети ангели и архангели. Ти знаеш тайните на смирения Твой раб Киприян, защото преди не познавах Тебе, Господи Вседържителю, но Ти Сам Господи Иисусе Христе, повика мене недостойния и ме благослови и удостои да живея с любов и послушание пред Твоето милосърдие и да разпръсна силата на магията, защото и аз, Господи, задържах облаците и те не пускаха дъжд, връзвах земята и тя не даваше плод, лозите не се разлистваха, стадата не даваха мляко, правех мъжете да не се събират с

ЗАЩО Б.БОРИСОВ СЕ НАВРЯ В ПОЛИТИКАТА, НЯМАШЕ ЛИ ДА МУ Е ПО-ДОБРЕ ДА СИ БЕШЕ ОСТАНАЛ САМО БАНДИТ? август 13, 2012 Поставих във Фейсбук един въпрос, който ми се ще да поставя и тук, в блога си. Става дума за нещо като “народно допитване”, нали сега народните допитвания излизат на мода, та и аз да се модернизирам барем малко. Поставям един въпрос, който наистина ме интересува, по-скоро ме интересуват мненията на представителите на народната природопопулация, на ония, които имат мнение, щото явно повечето нямат мнение, не само по тоя въпрос, а и по много други.

Ако имаха, щеше да е друго, но явно нямат, затова е така, както е. За положението става дума. Както и да е. Та ето и въпроса ми, иска ми се той да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, където, разбира се, ще бъдат отпечатани и найинтересните отговори, които вие ще дадете:

Апропо, един въпрос ме терзае мен тия дни, който искам да поставя тук: защо Б.Борисов се навря в политиката, нямаше ли да му е по-добре да си беше останал просто един бандит?! Какъв беше смисълът да се навира в политиката, а? Парите ли му бяха цел – или просто колосалната му суетност го изтика напред? Или властолюбието? Коя беше дълбоката му мотивация? Ще са ми е интересно да чуя вашите предположения. Понеже сам не зная за момента коя е действителната причина, поради която туй недоразумение се навря в политиката, т.е. между шамарите… Това написах във Фейсбук и там вече хората дават своите отговори. Можете да се включите и вие, било там, било тук. Да видим дали ще успеем да разберем точната причина. Защото това, че Б.Б. е това, което е, силно ни касае. Да, дереджето ни щеше да е съвсем друго ако туй недоразумение си беше останало чисто и просто един обикновен бандит от Банкя, а не беше ставало Премиер на Републиката. Ала ето на, той сега е Премиер, което, разбира се, изобщо не му пречи пак да си е бандит де. Но както и да е, да млъквам, че си играя с огъня, току-виж ми пратили биячите… КАК ВИ ИЗГЛЕЖДА ЕДНА ТАКАВА КОРИЦА НА НОВАТА МИ КНИГА? Горе-долу така ще изглежда корицата на новата ми книга, която завърших тия дни. Уточнявам, че вариантът за заглавие, който е тук, съвсем не е окончателен: твърде възможни са решителни промени, понеже изобщо не съм доволен от заглавията, които до този момент се въртят в акъла ми...


4

НЕ Е МАЙТАП: ЙОРДАН ЙОВЧЕВ НАГРАДИ БОЙКО БОРИСОВ ЗА “ЗАСЛУГИ КЪМ СПОРТА”, А НЕ ОБРАТНОТО! август 13, 2012

микрофона, защото е нисичък, а микрофона висок. Така го посрещнахме в България. С унижение да връчва плакети и присмех затова че е нисък. Това не е някаква история, съчинена от някой драматург, искащ „да каже нещо” на хората с измислицата си. Нито пък е случка останала в архивите от „отминала епоха”, записана за поколенията от някой Георги Марков. Това е действителност. Това наистина се случва в реално време, а ние сме само неми свидетели. Наскоро едно момиче в народна носия пък припаднало докато държало питката на поредното тържествено откриване на пътен участък. Медията, отразила това нещо побърза да съобщи, че това нямало общо с откриването и жегата – защото не било топло, а и строените в носии деца не били строени от рано. Нека да въздъхнем, другарки и другари, и толкова. Да оставим само историята да ни съди – защото май няма кой друг… Написа: AZ НАЙ-НОВАТА ПЕСЕН ЗА ВОЖДА: “ВСИЧКО Е НА БОЙКО!” август 12, 2012

валяк?! Точно заради такива “коне” с капаци! (everlastt) Ами честно казано като се замисля преди 10-15 години е било къде къде подобре… да трудно се е излизало в чужбина, но хората са имали работа и къща над главата си, и не са се притеснявали, че няма да могат да си изхранят децата! Така, че лично според мен по Бай Тошово време си беше най-добре! (TpaBMa TuK) Няма по-малоумен народ от българския… Вечно кисел и недоволен и плюещ! Сега е песничка за Бойко, след 2 години ще е за Станишев, след още 4 за Първанов и т.н… Жалки и бездушни хора, продължавайте да се занимавате с простотий вместо да се трудите над себе си!!! (Marin Stefanov) Избори се печелели с добра организация и прост народ! Честито! (martinlrbg) Борисов си заслужи и подигравките, и недоволството и в това няма нищо чудно, защото по необразован и същевременно самонадеян премиер не сме имали.(TheRRR2010) Еdinstveniq 4ovek, koito moje da povede naroda kum po-dobro (Бойко е единствения човек който може да поведе народа към по-добро) – (romabavareca) 2012 г. е! Висшист, напечен от слънцето с пот на челото, с три дипломи по педагогика или ако щете по медицина, търкалящ тенджера, продаващ варена царевица по плажа на Несебър крещи: – “Кочана на Бойко, кочана на Бойко, купете сладкия кочан!!!”( Григорий Друмски) НАИСТИНА, ЗАЩО НИЙ, БЪЛГАРИТЕ, СИ НЯМАМЕ АРИСТОКРАЦИЯ?

(От 1 стр.) 11 август 2012, събота Как звучи само, а? Данчо Йовчев награждава Бойко Борисов! Освен това хиляди българи чуха от устата на своя любимец и идол да казва: „Бойко Борисов е номер едно!”. Чуха и кмета на Варна от ГЕРБ да казва „опитахме се сами, но се провалихме, признавам си”. Един дядка пък с треперещи ръце прегръщаше и целуваше по бузките героя при неговото посрещане. Героят в случая беше Бойко въпреки че там беше и един друг герой, току-що завърнал се от рекордно участие на олимпийски игри, където въпреки всичко, въпреки посивелите си коси се класира сред най-добрите осем в света. Но той не беше посрещнат като герой. Изобщо не беше посрещнат дори. Той беше само част от една хвалебствена, благодарствена церемония. Той беше просто един нисичък мъж, занимаващ се с гимнастика, дошъл да благодари и връчи плакет на Вожда. Така изглеждаше нашата гордост, великият Данчо Йовчев в тази маниакална церемония. Дори се чуваше присмех от тълпата щом посегнеше към

Някои интересни коментари, подбрани от мен, всички коментари иначе се намират под клипчето в youtube.com или именно ето ТУК. Не разбирам защо всички го плюят човека. Дреме ми на знаете кое, какъв е бил преди 10 години, от това което виждам аз, той май е единствения, който се опитва да оправи държавата и на който всъщност МУ пука. До кога ще продължавате да гледате в миналото не ми е ясно? ОК. Бил е мафиот, мутра, изнасял е петрол незаконно, ясно ми е. И к’во от т’ва? Сега не го прави. Сега се опитва да прави неща, на които много хора (политици и тем подобни) не им пука. Хора, които само гледат да “муат” у гЪзЪ си. (MrDEA666) На какво ли не са способни комунистите!? Толкова ги е яд че Бойко ги гази като валяк асфалт , че то не са песни то не са басни, вицове, лъжи… (stichoish) Ейиии колко слепи хора има… Бойко гази нас ве бастун, къв асфалт къв

Попадам преди няколко минути на публикация, съдържаща в заглавието си интригуващ въпрос – Защо си нямаме аристокрация? – по който и аз съм мислил и си имам, така да се каже, своя теория. Нахвърлям се жадно да чета писанието му, ала, уви, оказва се, че авторът на този текст сякаш сам не е схванал смисъла на въпроса, който е благоволил да постави. Той там


5 разказва и ни занимава с някакви исторически сведения за това кой български цар колко боляри бил избил – или потомците на кои болярски родове в кои предели на Отоманската и на Руската империи били угаснали или се затрили; и как било станало това - ала съвсем не тази е същината на въпроса защо си нямаме аристокрация. Затуй неговото основно неразбиране ми дава сгоден повод да разкажа аз какво мисля по въпроса, който си заслужава да бъде осветлен: наистина, защо си нямаме аристокрация? Думата аристокрация е с гръцки произход, тя иде от ἄριστος, "отличен", един вид "най-добър" и κράτος, което значи могъщество, сила, власт. Накратко казано, аристократите са най-добрите, което пък води до понятието благородство ("благо" е "добро"), т.е. аристократите са благородници. В този смисъл който притежава качеството благородство, в някакъв смисъл е аристократ. От само себе си се разбира, аристократът е изключителна, отличаваща се личност, в която личностното е развито в необичаен мащаб. Най-добрите личности са аристократите. Оттук следва, че нация, която си няма аристократи - не става дума просто за потомствена благородническа аристокрация, не става дума за формалния смисъл на думата - е нация, в която личностите и личностното съвсем не се ценят от "широките народни маси", напротив, биват ненавиждани. Ето затова нямаме аристократи: у нас всичко, що е личностно надарено или даровито, бива непризнавано и остракирано, бива ненавиждано и преследвано, бива унищожавано, та всички да сме равни, никой с нищо да не се отличава. Нали знаете тази приказка за това защо на българския казан в ада няма дяволи, които с вилата да бодат оня, който се подаде отгоре? Сещате се, нали? Ами ясно защо: защото оня, който се подаде, мигом ще бъде дръпнат от другите, дето са под него! Ние държавна, политическа аристокрация, да речем, нямаме поради несретната си историческа участ, която пак, така да се рече, е еманация на българската душа, на българския характер: ако не бяхме каквито сме, със сигурност щяхме да имаме и друга участ. На това основание даже в Търновската конституция е записана нарочна разпоредба, според която у нас няма аристокрация и няма благороднически титли. Даже ордени е писано, доколкото ми е известно, да няма, щото ордени нали на всички все пак не могат да се дадат, а нали като дадем на едни, другите ще плачат, ще се сърдят и ще завиждат?! Тия неща все нещо показват за нашия национален манталитет. Ама кой да ти ги признае и кой да се заинтересува от точната, но така неприятна истина за това какви сме ние самите?! Държавни аристократи нямаме, но защо пък да нямаме, да речем, духовна, културна аристокрация? Защо онова, което

е най-добро, най-издигнато, най-кадърно не бива най-почитано, не бива поддържано, не бива уважавано у нас?! Не, разбира се, няма такова нещо, точно обратното: онова, което у нас е най-кадърно и способно, то бива и най-ненавиждано, то бива дори люто мразено. Мразено и то дори не съзнателно, а инстинктивно, на подсъзнателно ниво, като инстинкт и рефлекс. Защо никой не помогна да бъде спасен Левски, ами го оставиха да увисне на бесилото? Ами защо към четата на Ботев поне някой не присъедини? Когато посичаха с ятаган Стамболова на най-оживена софийска улица, що някой не се притече да му помогне? Да питам ли още? Някой да помогна на Яворова? Защо и него убиха? Ами да питам ли кои и какви почитаме у Нашенско? Вий сами ще се сетите. Ако имате поне малко усет и известно съзнание за чест. Малодушните, склонните към малодушие и безчестие нации нямат, няма как да имат аристокрация: та нали ако имаха, щяха с ръце и нокти за миг да я разкъсат?! У нас не се допуща някой да се изяви, да се открои, при това да бъде насърчен, подпомогнат, не, няма такова нещо, напротив, ний се чувстваме длъжни да пречим на ония, които искат нещо да направят и постигнат. Уви, такива сме. И трябва да имаме достойнството да си го признаем. У нас просперират най-безчестните, най-наглите, найпростите, най-безсрамните, най-нахалните, най-подлите. Нима не е така?! Огледайте се малко. И се запитайте защо всичко свястно, що е родила българската земя, бяга сякаш е гонено от бесни кучета навън, към чужди земи - където непременно ще бъде и оценено, и признато, и ще постигне онова, за което е родено... Такава е моята теория. Така мисля аз. Това е моето обяснение защо нямаме аристокрация, защо нямаме власт на найдобрите, моето обяснение за това защо у нас управляват не най-добрите, а тъкмо най-лошите. Разбрахте ли сега защо е така? Схванахте ли коя е причината? Вие сте тази причина. Тази е истината, колкото и да ви е горчиво, ще ви я кажа, пък вий ме проклинайте колкото си искате... ДА СЕ СЪДИ КОМУНИСТ ЗА ТОВА, ЧЕ КРАДЕ, Е ВСЕ СЪЩОТО ДА СЪДИШ НЯКОЙ ЧОВЕК ЗА ТОВА, ЧЕ ДИША… август 11, 2012 Чета тази сутрин, че Михаил Горбачов бил заловен как краде от немски магазин бутилка скъпо вино: виж На Михаила Горбачёва в Германии завели уголовное дело и също Спипаха Горбачов да краде вино за 5000 евро, чакат го 3 години затвор!. Тая случка, разбира се, предизвиква безброй коментари, всякакви, и странни, и куриозни, и какви ли не. Случката

била показвала “истинския руски характер” на Миша или на Горби, щото, знайно е, за алкохолец, за водчица или винце руснакът е способен на какви ли не подвизи. Мен лично не ме задоволява такова едно патриотично обяснение. Аз имам друго, свое обяснение за случилото се. Ето какво.

За да доизживее остатъка от дните си бившият генерален секретар на ЦК на КПСС и президент на СССР Михаил Горбачов избрал градчето Билефелд, разположено в Германия, в северо-източния край на провинция Северен Рейн-Вестфалия. Където водел тих, с нищо незабележим живот на уважаван от съгражданите си човек, които няма как да не са поласкани от обстоятелството, че в градчето им живее една толкова велика историческа личност. Винаги съм се чудил къде и как ли живее в тия години Горбачов, не съм вярвал, че може да бъде оставен да живее спокойно в Русия, щото сред руснаците има толкова много идиоти, които никога няма да му простят несъмнената заслуга: та нали тъкмо Горби успя да унищожи толкова милия на сърцето им комунизъм! Смятал съм не без основание, че в Русия ще го разкъсат на парчета, ето, сега научавам, че той си живеел спокойно в Германия, която пак благодарение на него успя да се обедини: къде другаде да живее ако не в Германия, която трябва да му е вечно благодарна заради обединението си!? Да, но ето, Горби бил хванат от камерите в магазина как краде бутилка скъпо вино. Сега ще го съдят, в Германия се спазва правилото, че всички са равни пред закона, това, че си Горбачов, не означава, че ще ти простят като крадеш. Е, от фондацията на Горбачов заявили, че той наистина взел тази бутилка, но не го бил направил с умисъл, а… по разсеяност! По разсеяност също така бил унищожил и магнитния код на бутилката! Та ето сега моето тълкуване на случката. Горби наистина е велик унищожител на комунизма, но пък, да не забравяме, той самият е творение, продукт на комунизма; Горби, както и да го погледнем, не просто си е бил комунист, той беше (за кратко) дори най-пръв вожд на комунистите, а пък преди това е бил партиен кадър от найвисоко ниво. Явно комунистическият манталитет още е жив у него, тия неща не се преодоляват лесно. Дори и да си личност от ранга на Горби, комунизмът е успял да


6 нанесе своите поражения. И ето, това си пролича: Горби открадна бутилка скъпо вино от немски супермаркет. Което ме накара да напиша във Фейсбук следната кратка реплика: Случаят показва, че всеки комунист си краде един вид инстинктивно, от разсеяност!

Да, това е моето обяснение. Краденето е влязло като органична, неизменна част от комунистическия манталитет, този “инстинкт към присвояване” – комунистите наричаха краденето “просвояване”, те употребяваха тази умилително-невинна дума! – вече е час то генния код на комуниста. Което означава, че може вече да се съзнаваш като некомунист, ето, Горби вече се съзнава като социалдемократ, но комунистическата част от същината му, т.е. от гена му, си има обичая да краде, което именно е накарало ръката на Горби да вземе бутилката, да премахне баркода, да скрие бутилката в кошницата си и да излезе без да плати. Той е откраднал инстинктивно и ето, служителите от организацията му твърдят, че случилото се било станало, видите ли, от разсеяност! От разсеяност се краде когато склонността към крадене е станала част от теб самия, от подсъзнанието, от инстинкта ти. Част от комунистическата ти същност, част от това, което наричаме “манталитет”. Ето затова е откраднал Горби. Затуй аз смятам: комунист трябва да се наказва само в случай че не краде, а не когато краде! Точка. Въз основа на горното смятам, че немският съд следва да оправдае Горби: той не е виновен, “нещо от него самия”, неподвластно на разума му, е откраднало, а не той самият. Ето, българският съд отдавна прилага тия най-модерни правни практики: да съдиш комунист за това, че краде, е все едно да съдиш дадени хора за това, че, примерно, косата им е побеляла, или че е руса, или че по ръст са невисоки, ето, за такива неща нима ни съдят?! Щом някой е бил комунист, той просто няма начин да не краде, това не е по силите му, ето, даже и Горбачов, унищожителят на комунизма, но бивш комунист, открадна, което и потвърждава моята теза. Комунистът наистина краде инстинктивно, това, краденето, е станало негова втора природа, за такива неща не бива да съдят, нека да бъдем

хуманисти, нека да бъдем милостиви! И за лъженето, друга една велика склонност на комунистите, не бива да ги виним или, опази Боже, да ги съдим! Няма начин да си комунист и да не лъжеш. Не може да си комунист и да не лъжеш – или да не крадеш. Не е по силите, повтарям, на комуниста, да не краде и да не лъже. Туйто. Тази е моята теория. Ний, антикомунистите, трябва да имаме известна милост и съчувствие към недостатъците на политическите си опоненти, именно към недостатъците на комунистите… Въз основа на която предлагам Горби да бъде освободен от всякаква отговорност за това, че е опитал да открадне една бутилка вино. Неговите съпартийци окрадоха икономиките на цели държави, окрадоха спестяванията на цели народи, до шушка ограбиха такива наивни народи като българския, пък нищо, та сега за една бутилка вино ли ще го съдим, и то не кой да е, а самия Горби, великия Горби?! На когото наистина трябва да сме вечно благодарни, че заедно с великия Рейгън и с не по-малко великата Тачър видяха сметката на проклетия комунизъм. И да му простим великодушно този малък неостраним недостатък и дефект, който, явно, е присъщ на всеки, който все някога е бил комунист. Недостатъкът, наречен склонност към крадене, който явно вече е пуснал корени в самата генетика на комуниста. Да се съди комунист за това, че краде, е все същото да съдиш някой човек за това, че диша… нелогично е някак, да не говорим за това, че е и неетично! Така мисля аз. Съдете мен за това, че мисля така, е, да, аз оправдавам в случая комунистите: ама го правя съзнателно, по иронични причини. То какво друго ни остана, след като ни окрадоха колкото можаха – и още дваж пъти повече от това?!

"БОКО ТОДОР ЖИВКОВ ВТОРИ" – ДАЛИ ТЪЙ НЕ ТРЯБВА ДА НАРЕЧЕМ НАШИЯ ЛЮБИМЕЙШИЙ ЗЛАТЕН ПРЕМИЕР?!

ЕДИН БОЖИ ЧОВЕК, СИРЕЧ – ЧОВЕК, СВЯТ ЧОВЕК...

Stoyan Dermendjiev: В Германия за подобен кретенизъм спрямо християнски културни ценности ги гонят от работа, пращат на съд и забрана да заемат обществени поръчки и позиции. О, бедна Българийо...

О, БЕДНА, КЛЕТА БЪЛГАРИЙО!

Vessela Nozharova: Кретенията в българската църква не спира да ме изумява. Може ли да хакнеш пластмасова дограма на тази църква?! Да не говорим за металната решетка, която ще изхвърлят. Отчайващо!

У НАС БЕЗРАЗЛИЧИЕТО ПОКОСЯВА ВСИЧКО, ЩО ИМА НЯКАКВИ ПОРИВИ ДОРИ НЕ КЪМ ЖИВОТ, А ПРОСТО КЪМ ВЕГЕТИРАНЕ 09 август 2012, четвъртък

Заради такива свети хора като него я има България, не заради нещо друго…

Текстът, който следва, е продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО, или някак другояче - не знам, ще видим какво в крайна сметка ще бъде заглавието на тази пишеща се сега, ето в тия дни, но вече все по-уверено вървяща


7 към своя финал и край книга. Тази сутрин пак решавам да пиша нов откъс от нея. Всъщност аз вече казах и написах най-главното, това, което държах да бъде казано: естеството на моя "преподавателски" метод, който съвсем не е преподавателски обаче. Защото смятам, че на учениците много малко трябва да им бъде давано наготово, те трябва да бъдат оставени да си го вземат сами. Не бива да бъде насърчавано едно такова крайно вредно консуматорско отношение към знанието, което лежи в основата на остарелите дидактики, според които преподавателят трябва да е водещата, господстващата, окончателно решаващата всички до един въпроси инстанция - или страна на отношението учител-ученик. Нашите ученици в момента са прекалено развратени от този подход, дотам, че се считат в правото си да искат всичко да им бъде давано. В резултат интересът им към ученето е изцяло погасен. Няма как да е иначе. От друга страна се робува поголовно на представата, че добрият учител е оня, който до такава степен всичко дава на учениците си, че сякаш се раздава, сам себе си, своята личност е застрашил от това даване. Пита се: като толкова даваш, какво в крайна сметка за теб ще остане? Повечето учители до такава степен са се раздали, че повече няма какво особено и да дадат. И те вече не са кой знае колко интересни за учениците си. Интересни са колкото може да е интересен един прочетен вестник.

Активността, свързана с ученето и познанието, трябва изцяло да принадлежи

на учениците, да е тяхна собствена познавателна (формираща личността им! - активност. Този е принципът. Ако се провежда и спазва тоя принцип, струва ми се, ще настъпи един ден поврат и в отношението им към познанието и ученето. Апатията ще бъде надмогната и победена. Няма друг начин това да се случи. Този е пътят. Разбира се, има купища други проблеми около главния. Примерно ето един такъв проблем, на когото съвсем не се обръща внимание. Става дума за следното. За да бъдат активни учениците в часа, групите или класовете, в които текат заниманията, трябва да са по-малобройни, да са максимум от 10-12-15 човека. В момента министерските чиновници, в противоречие с всички предписания на психологията за обучение в малки групи, този е минимумът: един клас, за да съществува, трябва да се състои от минимум 16 ученика. Обикновено класовете се състоят от значително повече деца: 25-30-32. Това е двойно повече от нормалното – за да има ефективна познавателна или обучителна дейност и работа. Знайно е, че самата възможност за такава работа и за изява на учениците зависи от броя на съставящите групата, само в малки групи може да тече пълноценен учебен или образователен процес. Всичко друго е само имитация на учене или обучение. Ето как работите се опорочават още в самото начало, в корена и в принципа. Когато групите (класовете) са така големи, то поне половината от учениците по начало биват обречени да са пасивни, на тях учителят съвсем не може да обърне внимание, те просто няма как да се изявят. Когато има незаети, скучаещи ученици, разбира се, и т.н. дисциплина се разваля. Няма начин да не се развали. Авторитарността отдавна вече не може да е някакво подобие на спасение на предварително обречената кауза на ефективното обучение в големите групи. Тя е нещо като агонията на вече умиращия. Друг значим проблем е този, че у нас по начало отношението към другия като към личност – суверенна личност! – е не само нехарактерно, то, струва ми се, сякаш дори е и непознато. Дай свобода на българина и стой само след това да му гледаш резила. На това основание огромната част от хората просто не знаят какво да правят със свободата си. Това е също така характерно и за учениците, въпреки че те, поради младостта си, имат по-големи шансове да привикнат към един коренно различен тип отношение към тях, в центъра на който е признаването на суверенитета на отделното човешко същество, на отделната личност, на индивида. Свободата трябва да бъде "присадена" и култивирана, за нейния растеж следва да се грижим, знайно е, свободата е най-безценното нещо, което изобщо можем да "притежаваме". Да "притежаваме" в смисъл, че тя съвпада с нас самите, с

нашата личност: ти самият си твоята свобода! А към свободата се привиква като се живее с нея още от най-ранна възраст. Младите трябва да заживеят със свободата си от най-ранната детска възраст, а не когато това вече е късно. В най-ранните етапи на (пред-)училищното образование у нас обаче, за жалост, се прави всичко за да бъде култивирано едно неподобаващо отношение към свободата, при което неумолимо се стига дотам, че съвсем да липсва самото съзнание за свобода. Самите възпитатели, именно учителите, също не притежават такова едно развито съзнание и самосъзнание за свобода: а наистина найнапред възпитателят трябва да бъде възпитан. Вижда се, че поради тия обстоятелства в българското образование неизбежно възниква цяла поредица от омагьосани кръгове, от които то, както вървят работите, скоро няма да излезе. Според мен няма друг изход от създалата се ситуация освен този: отделните възпитатели, които съзнават абсурдите и дефектите на образователната ни система, т.е. индивидите с подобаващото съзнание за свобода, работещи в нея, да почнат да консолидират усилията си за изход от плачевното положение. А за това се изисква осъзнат бунт и всекидневна съпротива – няма друг начин! Винаги промените в човешката история са започвали от отделни, отдадени на порива към новото, освободени индивиди, инициатори и вдъхновители на битката със старото. Дошъл е моментът всеки да решава, да дава свой отговор на въпроса: аз със старото ли ще бъда – или ще се боря за тържеството на новото? Ретроградната сила в българското образование обаче е консолидирана и настъпва като стегната в броня фаланга – пред малобройните лековъоръжени отряди – и най-вече единично и отчаяно биещите се там нейде борци! – на радетелите на новото. Рутинното отношение към една творческа и съзидателна по начало професия – учителската – носи неизчислими загуби и също така невероятни беди. Вярно, тя гарантира едно привидно и временно спокойствие. Някои хора просто се мъчат да оцеляват в нелеката предреволюционна ситуация в образованието, в която във въздуха вече се носи полъхът на барута. Но нещата са толкова заплетени, че и малодушието не може да ни донесе някакво привидно спасение. Тогава такова спасение може да ни го донесе единствено мерзостта – и подлостта. Някои, и то немалко, не се свенят да прибягнат и до тях. Несвободният, неповярвалият, неотдаденият изцяло на свободата си индивид просто няма как да намери достоен изход в нелеката ситуация. Пораженията от поведението на такива дезертирали от мисията си и мародерстващи възпитатели са не просто неизчислими, тях даже и умът никога не може да си ги представи, камо ли пък да ги побере.


8 Разгадаването обаче на загадката е просто: трябва да победим собствената си склонност към малодушие. И към примиреност. Примиреният, примиряващият се с всичко – това всъщност е несвободният човек. На несвободните учители и възпитатели, носителите на един несвободен манталитет, ала работещи в тази сфера, трябва не просто да се отнеме хегемонията, те трябва да бъдат поставени в ситуация, при която абсурдността им да блесне така, че да бъде разпозната даже и от слепците. Защото наистина е непростимо в най-свободната по дефиниция дейност - образователната, духовната, възпитателната - да бъде допускано да работят хора с манталитета на роби. Днес нещата у нас обаче, разбира се, са тъкмо наопаки: в образователната ни система не се допускат да работят такива, които не са с манталитета на роби. Правете си сами сметката колко отчайващо в такъв случай е положението. На мен затова толкова често ми се налага да слушам ето такива приказки: "Абе, човече, що не си гледаш хаира и спокойствието?! Що се хабиш? Само си създаваш излишни проблеми – и какъв, кажи, е смисълът? Що се напъваш да местиш планини? Що не си мижитуркаш като другите, като мнозинството? Що не гледаш какво правят другите - които не се хабят, а гледат да се довлекат някак, пък макар и бездиханни, поне до пенсията?! Как е възможно да си чак такъв голям идиот? И пр." Не зная дали ви е известно, но немалка част от учителите измират, покосени от инфаркти и инсулти, значително преди достигането на пенсионна възраст. Това все нещо говори. Оказва се, че безметежното съществуване в образователната система вече е утопия. В нея безметежно не съществуват даже властниците, даже чиновниците. Блаженото съществуване отиде по дяволите. Нещата вече са се раздвижили до неудържимост. Екотът на бъдещите, на предстоящите битки вече се чува... Не зная защо, но тази сутрин, помимо волята ми, този текст звучи все повече като последни акорди, нали го долавяте? Интересна работа. Може би в близките дни, като почна да чета досега написаното, да го композирам, да го оформям като книга, да ми се появи вдъхновението и да напиша още някоя и друга глава. Но в момента настроението ми е такова: чувствам се сякаш съм на финала. Не ми се ще да повтарям нищо от вече казаното. А найглавното наистина, струва ми се, го казах. В тази поредица, а най-вече в онази, другата, която носи следното претенциозно заглавие: Идеи към една нова философия и стратегия на образованието в България. Тази моя книга излезе преди три години и, разбира се, биде посрещната с пълно непробиваемо мълчание. Което за сетен път ме убеждава в необходимостта й. У нас найупорито се мълчи за най-важното, за най-

потребното ни. Ние сме нация, съставена от инатливци. И от завистливци, но най-вече от инатливци според мен. Имам чувството, че по-голямата част от ония, за които написах книгата си - а аз я написах за всички, да, за абсолютно всички, и за учители, и за ученици, и за родители, и за "управляващите фактори", и за гражданите, и за българите като цяло, но най-вече написах своята книга, подразбира се, за ония, които принадлежат на тази, на образователната сфера, та значи имам чувството, че явно за повечето от ония, за които написах онази книга, тях даже ги мързи да я разлистят, какво да говорим да я изчетат - камо ли пък да я проумеят. Да, положението наистина е отчайващо. Много сме зле. Безразличието у нас покосява всичко, що има някакви пориви дори не към живот, а и просто към вегетиране. Покосява всичко в зародиша му. Как тогава нещо жизнено изобщо да може да се роди?! А трябва много да се говори, обсъжда, мисли, търси, изследва. Не трябва да се мълчи и тъпее в някакво извратено горделиво самочувствие, сякаш нас тия неща не ни засягали били изобщо: те били засягали само някакви си там странни индивиди като тоя Грънчаров, който пък не мирясва изобщо, ами само като някаква къртица все рови ли рови. Какво иска тоя пък бе? Индивиди, които съвсем не са наред. А ний, нормалните, не се тревожим, щото ний си знаем, че всички усилия са напразни. Светът ний няма да оправим, тогава себе си някак поне малко да оправим. А лудите, лудите, е, те нека да си лудуват колкото искат: на тях изобщо кой ли пък им обръща някакво внимание?! Учителят, в истинското понятие, в истинския смисъл на тази дума, е нещо като сеяч. Каквото сеем, това ще пожънем. Ако сеем ветрове, ще пожънем бури. Но аз от това не се плаша, щото ние не сеем ветрове – де да сеехме ветрове! – ние сеем предимно... мухъл. Ако заразиш нещо, пък било то и най-живо, с мухъл, прави си сметка какво ще стане по-нататък. Е, мухълът може и да се чисти, иска се само желание и търпение. По всеобщото признание обаче "човешкият матьрял" у нас не е на висота, напротив, твърде много куца. Е крайно лошокачествен и дефектен. Защо е така ли? Давате ли си сега сметка - като дочитате, евентуално, тази книга – защо това е така? КОИ – И ЗАЩО – МРАЗЯТ АМЕРИКА? 08 август 2012, сряда Из Кондолиза Райс, марсоход и Хручшов (За да остане Америка) Автор: Иво Беров

С всичките си недостатъци и кусури (там бият негрите), Америка е правова държава, тоест държава с правила и закони, които се спазват, държава, където свободните хора решават какво да правят, какво да произвеждат и от какво имат нужда.

С всичките си кусури САЩ си остават най-мощната, най-свободната и найбогата държава в света, държавата, която дава най-големи възможности (добре де, нека не са неограничени), на можещите, кадърните, надарените и предприемчиви хора от целия свят. Америка е пример за начина по който може да бъде постигнат успех и за ценностите, които предопределят този успех. И тъкмо затова Америка е мразена. Америка е мразена, защото съществува. Защото съществува като образец. Има само един начин да не бъде мразена. И той е да не бъде Америка. И няма как да не бъде мразена тъкмо от хората и от управниците на онези страни, където няма свобода, няма демокрация, няма съзидание, няма производство, няма наука и няма творчество, страните които съществуват благодарение на това, че продават петрол, газ, или други природни богатства, страните където вместо правила и закони има произвол, страните, задръстени от идеологически мътилки, страните с жалки напъни за величие, страните с невежо и необразовано население, което поверява съдбините си на тъповати, ъгловати, или налудничави водачи, страните с отблъскващи или направо престъпни предразсъдъци – верски или идеологически. Америка няма как да не бъде мразена от страни в които половината население по закон се числи към животните за разплод. Към животните, които нямат право да учат, да излизат на обществени места без придружител, да работят каквото искат, да си показват лицето или да пренебрегват разплодителните пориви на мъжкаря, който ги е купил или комуто са харизани още от деветгодишна възраст, защото „жената е нива, която мъжът може да оре когато и както си иска”. Америка е мразена най-вече в Боливия, Венецуела, Иран и Русия. В Дания,


9 Холандия, Австрия и Австралия, кой знае защо никой не мрази американците. ПРОСТИ И ПОМИЛУЙ!

БОЙКО ТЪРЧИ-ЛЪЖЛЬОТО И МИРО МЕНТЕТО ЩЕ БОРЯТ ЦЕНИТЕ НА ХРАНИТЕ С АНТИПАЗАРЕН БАБАИТЛЪК август 8, 2012

Бойко Търчи-Лъжльото и Миро Ментето (става дума, разбира се, за министъро на земеделието и на яденето) измислиха, както им се чини, магическо средство да залъжат и забаламосат хептен малоумното природонаселение: съчиниха т.н “социална кошница”, в която щели да бъдат съедобни стоки със “замразени цени”. С което това менте-”дясно” управление показа дълбоката, вътрешната си милиционерокомунистическа същина: комунистът мрази свободния пазар също толкова, колкото

мрази свободата, колкото мрази също така и личността. Излишно е обаче да казвам, че пазарът и този път ще им скрои шапката, щото той не прощава такова комуноидноченгесаро-милиционерско малоумие. Колкото пъти Миро Тъпото-иНагло-Менте от името на държавата се намеси в пазарните отношения дори и само с приказки, пазарът реагира по единствения начин, та да си отмъсти: с повишаване на цените на съответната “защитена стока”, било сиренето, било кашкавала, било млякото, било олиото, било яйцата, било евтините колбаси, било какво ли не още. Тоя министър стана един от най-упорито действащите проинфлационни фактори на това идиотско управление, в резултат на което тъкмо най-жизнено важните за народа стоки станаха недостъпни поради високите си цени. Предвид това, че в резултат на всичко това примерно големи слоеве от пенсионерското съсловие са застрашени от хронично недохранване и гладуване, да не говорим пък за безработните. Ето че с оглед наближаващите избори се налага да се действа: разбира се, упоменатите субекти, именно Боко Търчи-Лъжльото и Миро Ментето измислиха най-тъпото, което изобщо може да бъде измислено и приложено, т.н. “замразени цени” на стоките за “народно потребление”. Разбира се, всеки студент по икономика първи курс знае, че когато държавата почне да се меси в ценообразуването, цените няма как да не фръкнат, но ето че коскоджамити министри не знаят – или си мислят, че могат да се погаврят не само с простите хора, но и с икономическата логика. Мислят си, че с бабаитлък всичко може да се постигне, мислят си, че на бабаитите всичко е позволено. Но такъв псевдопазарен, по-скоро антипазарен бабаитлък, казах, е най-тъпото, което изобщо може да измисли една милиционеро-пожарникарска глава; е, измисли го. Ефектът, разбира се, ще бъде бумерангов: гаврите не само с живота, но и с пазара се плащат скъпо-прескъпо. Всичко в тоя живот се плаща, гратис нищо не се дава или получава… Само дето у нас народецът е привикнал с него да се гаврят, а пък найизвратените – и най-малоумните – комуноиди дори са склонни да са благодарни за “грижите на управляващата народнопатриотична партия” за бедните, за “социално слабите”, предимно за умствено слабите и бедните. Гледам по новините, че някои идиоти даже почнаха да благодарят на Боко за “непрестанните му грижи за народа”: обаче заради новата партийна повеля, именно да замразим цените, та да плюскаме колкото си искаме, ще им преседне най-вече на тия, които имаха наглостта и тъпоумието да я измислят. Стойте па гледайте сега какво ще се случи! Да видим дали ще могат да изнасилят тия бабаити пазара, та търговците да смъкнат и замра-

зят цените: ще го постигнат, ама на кукуво лято. А кукувото лято, прочее, иде неумолимо: догодина през лятото са изборите… БОЙКО СИ НОСИ СВОЯТА БОДРА СМЯНА – СПОРЕД СЦЕНАРИЯ НА ТЕХНИТЕ КУКЛОВОДИ

План-графикът на ДС за нашето светло бъдеще се осъществява най-пунктуално... БЪЛГАРИЯ Е В НАТО, Е НА СТРАНАТА НА ЗАЩИТНИЦИТЕ НА СВОБОДАТА – СРЕЩУ СИЛИТЕ НА ТЕРОРА, ТИРАНИЯТА, ДИКТАТУРАТА август 6, 2012

Един твърде позакъснял мохикан на комунизма, чието съзнание явно ни на йота не се е променило в тия години след 1989-та, т.е. който живее изцяло с представите за света отпреди 40-50 години, именно др. (неудобно ми е да го нарека “господин” да не ми се обиди!) Rumen Dechev, е написал любопитно, бих казал даже сюблимно неадекватно на реалностите становище по повод случващото се в Сирия; прочетете


10 неговото параноично сталинско мнение, а по-долу прочете и моя коментар в тази връзка, щото аз, разбира се, нямаше как да пропусна възможността да го бъзна, щото за мен са много интересни такива динозаври на комунизма: Войната наближава. Банди от муджахидини, подготвяни от САЩ, тероризират мирното население в братска Сирия, а западната пропаганда обвинява за всичко сирийското правителство. С тази дезинформация подготвят общественото мнение за близката война. С редица договори и американските военни бази у нас България е привързана към агресорите. От нашите летища ще излитат самолетите, които ще бомбардират Сирия. Но зад Сирия стоят Русия, Китай и Иран. Войната може да прерасне в световна и ядрена и България да бъде изпепелена. Трябва да направим всичко възможно да спрем това безумие, най-малкото да настояваме за неутралитет на България в бъдещата война. Имаме нужда от помощта на всички, които разбират огромната опасност. Готвим антивоенен митинг за септември. Нека всички, които имат желание да помогнат, независимо от коя част на България са, да се обадят. Имаме нужда от помощта Ви. Това пише другарят червен пацифист; ето какво му отвърна моя милост: Г-н Дечев сънува явно призраци, някакви “муджихидини”, подготвяни от “световния империализъм” и пр. докато истината е проста: има един кървав диктатор, подкрепян от друг диктатор, Путин, срещу когото е целият въстанал сирийски народ! Това е действителното положение. Война няма да има, има такава световна война само в съзнанията на хора, които живеят с представите на една отминала епоха. Ще стане като в Либия. Арабските революции продължават, още един диктатор ще падне, такъв е ходът на историята. Прочее, България е в НАТО, нека тия другари да имат предвид това: ние сме на страната на силите на свободата – срещу силите на терора, тиранията, диктатурата. Русия начело с Путин е на страната на силите, борещи се срещу свободата и демокрацията в една предварително обречена битка… ТЕЧЕ ПОЛИТИЧЕСКИ МОТИВИРАНА КАМПАНИЯ ПО УВОЛНЯВАНЕ НА НЕУДОБНИТЕ ДИРЕКТОРИ НА УЧИЛИЩА – И ПО НАГРАЖДАВАНЕ С ПАРИ НА УДОБНИТЕ! август 6, 2012 Ето едно съобщение от г-н Райчо Радев, публикувано на Фейсбук-страницата в негова подкрепа по време на продължилата 40 дни гладна стачка против политичес-

ките репресии и уволнения на философа от Перник: Изчакаха ме само един ден да си почина след прекратяване на гладната стачка и ми пратиха икономическа полиция. Проверяват ме по сигнал на г-жа Коконова. Да отговарям за привиждащи й се финансови нарушения по време на зимния лагер.

По време на проверките доказах, че няма финансови нарушения по време на този лагер, който бе проведен на три спортни бази: в Априлци, Шумнатица и Перник. Независимо и от факта, че Началникът на РИО Перник не е посочил, каквито и да е финансови основания за наказанието ми “Забележка” за февруарската проверка, както и за наказанието ми “Забележка” от юнската проверка, т.е. няма посочени каквито и да са финансови нарушения, г-жа Коконова ме е пратила на икономическа полиция. Защо ли??? Вероятно за по-голяма внушителност – в очите на клакьорите и хората, които разпространяват слухове. Ето затова отговарям подробно и обстоятелствено, за да е ясно и за най-трудно схващащите “къде е ключа от бараката”. За да няма недомлъвки, публикувам моя отговор до икономическа полиция, относно мними “финансови нарушения” по време на лагера. Кой то желае да прочете тия ПИСМЕНИ ОБЯСНЕНИЯ от Райчо Крумов Радев, Директор на Спортно училище „Олимпиец“ Перник Относно: искане на обяснения от икономическа полиция за зимния тренировъчен лагер 2012 г., по сигнал от Началника на РИО Перник може да го направи като използва дадения линк; а ето по-долу моята първоначална реакция след като прочетох за новата инициатива на г-жа Коконова (която явно няма да миряса докато все пак не изпълни партийната поръчка и не уволни Райчо Радев, нищо че заяви пред администрацията на Омбудсмана, че такъв въпрос уж изобщо не стоял!): Аз имам една теория за обозначаване на подобен тип… “хора”, макар че е трудно да се нарекат така; наричам ги “непоправимите”, те наистина са непоправими. Това са всъщност комунисто-комуноиди, които не могат да търпят около себе си личности, а като надушат личност, не мирясват, докато не я смажат… Тая Коконова с това си действие показва, че е ярък представител на този същия тип. Значи един ден след края на

стачката изпрати икономическа полиция! Безобразие! Прочее, трябва да я съжалим: тя всъщност има да изпълнява задача, поставена от по-високо място, от управляващата партия ГЕРБ. Нали видяхте онова съобщение за гешефта с разпределянето на ония 100 милиона пари на свои хора и директори, с която се е нагърбил министър Игнатов? (Виж: Прочетено във в-к СВОБОДЕН НАРОД: Една гешефтарска афера на Министъра на образованието С.Игнатов) Ето, затова е, в момента тече кампания по уволняване на неудобните директори и по награждаване с пари на своите, на удобните. Коконова затова няма да миряса докато не уволни Р.Радев и не го замени с послушника на ГЕРБ… БАХ МАА МУ: КЪВ ЛИ БЕШЕ КУРСЪТ?

ПОГЛЕДНЕТЕ С КАКВО ТРОГАТЕЛНО ЧУВСТВО НА ЛЮБОВ И ПРЕКЛОНЕНИЕ СЕ ОТНАСЯ БОКО КЪМ ТАРТОРА СИ...

Другарски пулсиращи в единен ритъм сърца... ВСЕ ПО-ЯСНО СЕ ОТКРОЯВАТ ПРИЗНАЦИТЕ НА ПЪЛЗЯЩА ДИКТАТУРА У НАС август 5, 2012 Д.Божилов, който се афишира като върл интернетен антидемократ, агитиращ повече да не участваме изборите, т.е. в демокрацията, а да оставим циганите, чиито


11 гласове управляващите купуват, да решават всичко, да решават съдбините на България, е написал разсъждение за това има или няма диктатура в България; според него няма и нямало да има; прави човекът услуга на управляващите: нали никой не знае от кой храст ще изскочи заекът. Аргументите му са типични аргументи на доказан дървен “философ”. Ето малък пример от неговата галиматия:

депутати и да си направиш бетонно мнозинство. И така нататък. Много признаци на диктатура имаме. Имаме олигархична система, която е планирана така: ГЕРБ и БСП, доброто “дясно” и доброто “ляво” се прехвърлят топката, а пък Доган е балансьор. Този е модела. Това е система на “многопартийна” диктатура. Боко и Станишев ще се договарят за разпределението на депутатите, а това как ние гласуваме няма да има никакво значение. Това ако не е диктатура и тирания, сполай му кажи! И други признаци има. Хората пак ги е страх. Това пак е признак на пълзяща диктатура. И прочие. Пий студена вода от хладилника белким мозъка ти се поохлади малко… ПРИОРИТЕТЪТ ЗА МЕН КАТО УЧИТЕЛ Е ЕДИН: ЛИЧНОСТТА НА МЛАДИТЕ 05 август 2012, неделя

Във връзка с разрастващата се паника, че у нас настъпва диктатура, фашизъм или не знам си още какво, да изкажа съображението, че това не е така. Аз самият видях това и го написах още по време на президентските избори. Но пропуснах важния факт, че нямаме диктатор, следователно дори и технически диктатура да се гради, тя няма да стане. Ако например Цветанов беше начело, би било възможно – защото той очевидно е упорит и жесток човек, и би станал диктатор. С Бойко начело диктатура е невъзможна… Няма да има диктатура в България… Системата си е все същата, ако искаме промяна, най-добре е да си задържим гласа в къщи. И така нататък, и прочие, и так далее, и ала-бала, и тинтири-минтири. Който иска да провери какви други празни приказки е благоволил да напише тоя Добри, за който горещините се оказаха сякаш фатални: мозъкът му се е размекнал видимо и яко. И други са се изказали против тезата на дървения “философ”. Прочетете ако искате какво са му казали. Наложи се и аз да реагирам. Ето какво написах там: Ангел Грънчаров: Как ще да е катастрофално простак да управлява страната на простаците и на простотията, то си е съвсем нормално… А диктатура не е това, което си представяш, Добри. Слагаш ли си лед на главата в тия жеги, спазваш ли съвета ми? А така. Диктатура е, примерно, всички телевизии да хвалят Вожда – и да го показват как непрекъснато реже ленти и ръси простотии. Диктатура е управляващата партия да си има работеща технология за печелене на всякакви избори – чрез фалшификации. Диктатура е като нямаш парламентарно мнозинство да си купиш колкото си искаш

Текстът, който следва, е продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО, или някак другояче. Аз всъщност до този момент, струва ми се, успях да кажа най-главното, същината. Остава ми само да добавя още няколко щриха към картината за постигане на цялостност и завършеност - и с това ще мога да сложа окончателно точката. Това ще стане в съвсем скоро време. Налага ми се обаче преди това да покажа какво се случи при приложението на идеята ми, при "внедряването" й в живота, как тя беше възприета от учениците, до какъв етап стигнах, вървейки по пътя си. Защото, добре известно е, всяко ново нещо не се приема с аплодисменти, а много често дълго време бива отричано, низвергвано, отричано, плюто, "заклеймявано" като ерес и т.н. Няма как да е иначе, този даже е критерият за разграничаване на истински от мнимо новото: щом нещо го приемат с аплодисменти, няма как това нещо да е същинско или радикално ново; колкото повече го хулят, толкова по-голяма е гаранцията, че то наистина е такова. Истински новите неща обикновено ги приемат "на нож", обявяват им война; новото винаги се утвърждава чрез борба, конфликти, противоречия.

Също така е известно, че ние, хората, сме устроени така, че само някои умове, най-напредничавите, могат да покажат доблестта да разпознаят, да приемат с открито сърце новото и да го приветстват; огромната част от хората, за жалост, нямат такива способности и се иска време, за да може новото да си пробие път. Е, знайно е също така, че новото винаги е добре забравено старо, ето, в случая новостите в преподаването на философия, за които говоря и пиша, са наше наследство от древността, още от времето на Сократ, те са открити и прилагани от Сократ, ала по-късно са били забравени, са били затрупани с пясъците на културата и на "модерните дидактики", та да се стигне до наше време, когато, няма как, ще бъдат неизбежно приети като новост, като откровение, като откритие, като спасение. За мен лично конфликтите и сблъсъкът с администрацията, с властващото съсловие на инспектори и директори, е нещо съвсем естествено и неизбежно, защото тая ретроградна бюрократична сила има едно призвание и оправдание на съществуването си: да служи за запазване на статуквото, да пречи и да тъпче кълновете на новото, да вреди, да обърква, да съсипва. Тая бюрократична сила има едно оправдание на съществуването си – и това е нейният собствен интерес, свеждащ се до оцеляване, до адаптация към променящите се условия, до запазване на властващите си позиции. Най-последна грижа на бюрокрацията е интересът на учениците, разбира се, нейният собствен егоистичен интерес е тяхната кауза суи (causa sui – лат., “самопричина”, причина на самото себе си). Изхождайки от този постулат, на мен ми се струва за излишно да описвам перипетиите на ония борби, които ми се е наложило - в моя вече доста продължителен живот - да водя с всемогъщата образователноучилищна бюрокрация. Щеше да е същинско чудо да бях разбран и подкрепен от тази самодоволна бюрокрация, имаща съзнанието за вечна правота: у нас, знайно е, оня, който има власт, я гарнира неминуемо и с претенцията за пълна непогрешимост сякаш бюрократите са нещо като оракули. Тъй че лично за мен в случая изобщо не са интересни тия борби, те за израз на една едва ли не неумолима природна закономерност, аз нямаше да бъда себе си, ако бях започнал да угаждам на бюрокрацията, ако бях станал конформист. Е, някой ден мога да опиша перипетиите на тия борби, но в случая това не влиза в целите ми. За мен е значително по-потребно да опиша как учениците възприеха моите "преподавателски" иновации. Вчера, за щастие, един млад човек, ученик, написа коментар по тия мои записки, който оцених за толкова важен и изразителен, че го публикувах отделно под заглавието Как системата гаси интереса


12 на младите при ученето. Много показателно е, че написаното от него е тъкмо по проблемите, които сега предстои да разнищя. Ето един възлов момент от толкова интересното становище на този млад човек: ... Важно е учениците да разпознаят себе си като субекти, като активни участници в своето образование, защото, смея да твърдя, повечето от тях са дори по-убедени от учителите, че са в училище за да им се наливат знания и да им предлагат текстове за наизустяване. Тук, както се казва, е "заровено кучето", според един популярен навремето израз, останал в културата още от античността: по-голямата част, мнозинството от учениците, до такава степен са били вече моделирани от изискванията на системата, че те, бидейки нейни жертви, другояче дори и не могат да си представят нещата, т.е. за тях е непредставимо едно коренно различно, едно по-модерно отношение. Нещо повече, за част от тия ученици едно такова по-различно отношение се възприема и оценява като аномалия, като едва ли не за скандално - ако бъде приложено към тях. То се оценява неизбежно като произвол от страна на дръзналия да бъде по-различен учител, оценява се като своеволие. Като нещо ненормално: логично е, щом "нормата" е към учениците да се отнасят като към обекти, отношението към тях като свободни субекти, разбира се, е израз на "ненормалност". Или като "неправилно", щом "правилното" е онова, с което просто са свикнали. Щом друго те не са и видели, как в такъв случай да приемат новото, нововъведенията? Няма как. За тях подобни нововъведения са не просто скандал, те са нарушение на "правилата на играта", разклащане на основите на статуквото, ако срещу тях не се противодейства, застрашена е самата система. Ето как в лицето на този тип ученици бюрокрацията неизбежно придобива наймогъщ съюзник; тоя тип ученици става нейна социална основа или почва. Бюрокрацията, оказва се, в крайна сметка се опира на социалната сила, на мнозинството на безразличните, не мързеливите, на инертните, на немислещите, на безразличните, на дезангажираните и пр., за да стане авангард и предводител на всички ония сили, които дърпат обществото назад. Излишно е да добавям, че в специфичните български условия и реалности съсловието на безразличните към всичко е най-многочислено, което все пак дава известни шансове на новото да се промуши, да се "провре" и дори да пусне известни кълнове. Да сляза обаче от нивото на общата абстракция; да сляза до нивото на конкретностите на живия живот – и на историческия процес на разгръщането им. Става дума за моята конкретна практика, свързана с преподаването на философия на едни все пак по-"подбрани", по-елитни ученици - тъй като в последните години преподавам в

едно такова по-специално училище, пък макар и професионално: професионална гимназия по електроника и електротехника. Това, че учебното заведение, в което преподавам и в което се разгърна решаващия етап на моите учителски иновации, е техническо учебно заведение, има голямо, решаващо, пък макар и все пак специфично значение. Ето за какво става дума. Учениците в него в по-голямата си част са "техничарчета", имат влечение към техниката, в никакъв случай към хуманитаристиката, каквото по естеството си е философията. Но, както се казва, всяко зло е за добро: тяхното съзнание, съзнанието на такива ученици е съвсем чисто и свежо, бих казал даже девствено, в смисъл на неосквернено и неопорочено откъм съблазните на хуманитарното познание. От друга страна те имат една наистина голяма, направо жестока потребност от такъв тип познание за да компенсират уклона към точните науки и към техниката, който при тях е станал водещ, доминиращ. На това основание аз имах една благодатна почва за "експериментите" си; в съвсем друга ситуация щях да се окажа ако бях попаднал в училище с хуманитарна насока. Прочее, аз в началото си представях, подведен от механичната представа, че истинското поле за разгръщане на моите иновации би била една хуманитарна гимназия; воден от тази убеденост, аз в един момент, за кратко време, даже успях да стана директор на Хуманитарната гимназия в Пловдив, която се помещава в сградата на знаменитата Първа мъжка гимназия "Княз Александър Батенберг", първата гимназия в България; бях назначен там през зимата на 1992-1993 г., когато министър беше философът проф.Н.Василев; да, обаче правителството падна 20 дни след назначаването ми; другарите-комунисти в гимназията, разбира се, веднага обявиха стачка срещу "синия директор", такива тогава бяха времената; аз сам не се съпротивлявах изобщо (властта никога не е била цел или самоцел за мен!) ами си взех шапката и си тръгнах, та другарите да поликуват малко; както и да е, това е друга тема и история. И така, във всичките тия години, в които съм се опитвал да внедрявам своите иновации, в часовете ми се е водила ту тиха, подмолна, ту разгорещена и дори яростна битка между две философии на обучението и преподаването изобщо, между две коренно различни представи за живота в училище, за смисъла и оправданието на съществуването на институцията училище. Известно е, че по-голямата част от нашите ученици са склонни да се подчиняват, са конформно насочени: учителят, така или иначе, е оторизиран от властта, а властта трябва да се почита, за да си нямаш неприятности. Сюблимна ситуация възниква обаче когато точно тоя тип ученици надуши, че учителят не се ползва с благоразположе-

нието на властта и на институцията, примерно, не е в най-добри отношения с директора. Тогава тия ученици, няма как, са длъжни да почнат да пишат жалби срещу учителя си, ако пък сами не се сетят за това, какво пречи това да им бъде подсказано? Прочее, този тип ученици сами се досещат, че няма как учител с толкова различни разбирания да може да е подкрепян от консервативната, от веки веков съществуваща система, те имат нюх към тези неща. А какво по-хубаво от това да покажеш жест на преклонение към всевластната система от това да напишеш един пищен донос срещу оня, който се мъчи да подкопава основите й? От това могат да се очакват и съответните награди. Това психологическо обстоятелство трябва да се вземе непременно предвид ако искаме да се ориентираме в непростата ситуация. От друга страна самите властници у нас от десетилетия не престават да говорят за някаква ефимерна реформа на образованието, която все не идва, както навремето и призракът на комунизма уж все вървеше към нас, но пък не идваше - в целия си неописуем блясък; както тогава, във времената преди 1989 г. комунизмът уж все се канеше да идва, ала в края на краищата не дойде, а по-скоро се помина, сиреч, умря, навярно съвсем същото ще се случи сега и с призрачната реформа на българското образование. Тъй че такива "вредни агенти" на промяната или "подранили пилета" като мен благодарение на приказките за някаква дългочакана реформа имаха шанса в тия години да се развихрят, да покажат какво могат, да се опитат нещичко да променят; е, това аз се постарах да направя, според силите си, пък макар и в едно училище само. Но все пак дадох пример, че е възможно нещичко да се промени, че нещата не са чак толкова безнадеждни както изглеждат. И това обстоятелство трябва да се вземе предвид, към което, ако се прибави и това, че имах шанса да работя с един много различен директор, картината започва да придобива не просто очертанията и формата си, но дори и цветовете си. Интересно е и това, че почти винаги в групи от млади хора, каквито по неизбежност са учениците от гимназията, могат да се открият бунтарски, антиконформистки и дори анархистично настроени индивиди, към спечелването на които моя милост трябваше да намери път – за приобщаването им към идеите, които бяха така потребни и на тях, и на мен самия. Вярно е, твърде малко са такива индивиди, но е добре, че ги има, а ако ги няма, ще трябва да помогнем да се родят. С прилагането на всякакви провокации към съзнанията, за които приподаването на философия дава чудесна възможност, се опитвах в тия години да си намеря съмишленици, нещо повече, да си направя нещо като "партия" от посвободолюбиви млади хора. Такова нещо


13 беше т.н. Дискусионен клуб, който основах преди години и в това училище – както десетилетия преди това бях създал и в Пловдивския университет (където съм работил на млади години като асистент по философия). Във знаменателни времена като нашето, в които самият дух сякаш е бременен с промени, се иска хората, за които промените са нещо съкровено желано, да се обединят, та да акумулират силата си; формата на т.н. "дискусионни клубове" е прекрасна за тази цел. Излишно е да споменавам, че към Дискусионния клуб администрацията винаги е имала едно подсъзнателно враждебно отношение, въпреки че аз, както вече казах, имах шанса да случа на оригинален, необичаен, разбран и човечен директор, който, ако не ме подкрепяше (за да си няма излишни главоболия), то поне не пречеше, което ми и стигаше. Абе чудя се откъде да започна в описанието на тия истории; много имам за казване и писане, много е трудно да се опише по-пълнокръвно така и така сложилата се нелека ситуация. Аз съм човек импулсивен, увличам се, отдавам всичките си сили в тази по начало изхабяваща работа, каквато е учителстването; прочее, моето необичайно, така да се каже "антисистемно" поведение е нещото, което хем ме съхрани като личност, хем не ми позволи да се "вдаскаля", т.е. да капитулирам в творческо отношение, хем ми позволи да запазя (донякъде) силите и здравето си, щото аз сам усложнявах неимоверно положението си. Тъй като, ако си учител, имаш две основни възможности: или да вегетираш, пазейки силите си по един пасивен начин и спазвайки формалните изисквания, поведение, гарантиращо ти спокойно довличане до пенсия, или пък, изхождайки от творческия характер на професията, да гориш, да светиш и да пламтиш - та нали онова, което само не гори, няма как и да пали?! А че учителстването по същината си е горене, светени и пламтене е нещо, което е трябва да е ясно по презумпция, по определение. Стига толкоз. Да не дразня повече. Да мина към описанието на някои по-конкретни ситуации. Ето, спомням си следното: в един клас нещата съвсем не вървяха. Каквото и да пробвам, никакъв ефект. Уж правя по принцип същото и в останалите класове, там нещата сякаш вървят, ала тук – не, изобщо не вървят. Учениците мълчат, презрително свили устни – или пък изобщо се стараят да покажат, че даже и не слушат това, което говоря или питам. Ето тук обаче се сещам, че аз вече съм писал по този случай; намирам текста, ето го: Една чисто нашенска поучителна история…. Прочетете го ако желаете, за какво да описвам всичко наново?! Даже по-добре е че намерих текст, в който всичко е представено точно каквото е било тогава, в момента на случването си; щото времето хем лекува,

хем изменя възприятията. Аз тук мога да се задоволя само с добавяне на окончателната развръзка. Спомням си, че аз сам казах на директора, че имам проблем. Сериозен проблем с един клас. Разказах му накратко. Обясних му, че търся изход. Помолих го да дойде с мен в класа, за да проведем един "оздравяващ" настроенията в класа експеримент; присъствието на директора беше задължително, за да има ефект цялата работа. Директорът се съгласи. Ето какво направих. Влязохме с директора и той седна на последния чин без да даваме никакви обяснения. Аз предложих на класа да играят на една игра, да опитат да поиграят на театър. Попитах ги имат ли предложение за сюжет. Мълчаха. Тогава казах, че аз ще предложа. Във връзка с една история. Имало един клас, в който... разказах основното от историята на нашите отношения с класа. Помолих ги да изиграят една сценка, именно родителска среща в този клас. Всеки от тях ще играе собствения си родител, майка или баща, по избор. Няколко доброволци ще трябва да играят ролите на класния ръководител, на директора, на представител на служба за закрила на детето, на неправителствена организация, грижеща се за правата на малолетните и на моя милост, на преподавателя по философия. Макар и трудничко, но определихме все пак доброволците за тия роли. Тогава аз млъкнах, седнах на един чин и мълчах до края на часа. Учениците трябваше да се справят сами в нелеката ситуация. Трябваше да се отпуснат, да помислят, да се съсредоточат, да се настроят за импровизация, да опитат да се вживеят в ролите си. В един момент се долови, че започва да им става интересно. Почнаха да играят театъра и започнаха да се увличат. Играха с въодушевление. Обсъдиха отговорно и всестранно създалата си ситуация. Сами се сетиха, че трябва да намерят изход. Щукна им главите - един шегобиец предложи това - най-простото решение: "препъни-камъкът", именно преподавателят по философия, да бъде предложен за уволнение; директорът (ученикът, играещ тази роля, не истинския директор) обаче реагира, че има пълно доверие на "провинилия се учител". Сетиха се да обсъдят и ролята на самите ученици за създалото се положение. Почнаха оживено да обсъждат. Таман се стигна до найинтересното, то пък взе, че би звънеца. На директора (реалния, не този на сцената) обаче му беше станало необичайно интересно и сам скочи да каже нещичко, уж извън играта, ала нещата се смесиха по един сюрреалистичен начин. В крайна сметка стана така, че от другия път работите в този клас постепенно потръгнаха. Трудно, но вече сякаш нещо се беше отпушило.

Така стават тия работи. Да спра дотук. Излишно е да споменавам, че оттукнататък тоя клас всеки час ме молеше да играят театър. Големи артисти станаха. Е, вярно, известна част от програмата по философия пострада. Но ефектът върху личностите им, предполагам, беше значителен. Няма как да е било иначе. Приоритетът за мен като учител е този: личността на младите. Всичко друго заради личността може да бъде пренебрегнато. Заради личността всичко друго може да иде по дяволите... ТЕКУЩИ ПРОСТОТИИ...

Бойко Борисов щял да назначи приятеля и кумеца си Бареков, ТВчалгаджия от Пловдив, за шеф на БНТ. Въпрос: има ли някаква свинщина, която да не е възможно да се случи още в България? Всъщност, съвсем логично е: щом прост бодигард с чалга-шоу-тв наклонности като Б.Борисов стана премиер на България, защо пък чалга-политическо медийно жиголо и мекере като Николай Бареков да не може да стане шеф на Националната ни телевизия?! КАК СИСТЕМАТА ГАСИ ИНТЕРЕСА НА МЛАДИТЕ ПРИ УЧЕНЕТО

По моите записки около една предполагаема бъдеща книга с все още неизвестно заглавие се получи интересен отзив, написан от млад човек, ученик, чиито мнения и преди съм срещал; той се казва Александър Георгиев и винаги неговите коментари са любопитни, достойни за адмирации и дори за възхита – защото явно имаме възможност благодарение на тях да се срещнем с един мислещ млад човек. Ето какво е написал този път той, а по-долу


14 давам кратък мой коментар заедно с линка към място, което може да хвърли светлина по интересуващ го проблем: Не, опасявам се, не това, което сте формулирали, е главният проблем. Вие вече сте достигнали до единствения възможен начин за преподаване и до това, че той изисква заинтересованост и от двете страни. Няма нужда да си правим илюзии, никой (ученик) не може да е заинтересован едновременно от всичко, което трябва да се научи в училище. Жалкото е, че образователната система е такава, че в повечето случаи потушава и без това редките появи на заинтересованост и ентусиазъм за учене. Но ми е трудно да си представя каква образователна реформа (по необходимост "спусната от горе") може да реши проблема. Не, важно е учениците да разпознаят себе си като субекти, като активни участници в своето образование, защото смея да твърдя, че повечето от тях са дори по-убедени от учителите, че са в училище, за да им се наливат знания и да им се предлагат текстове за наизустяване. И няма как иначе да бъде, защото никой не им казва защо е нужно да бъде научено всичко това, което е предвидено по програма – а именно, за да им даде достатъчно знания да бъдат съзнателни граждани, да възприемат проблемите, с които ще се сблъскат в бъдеще, в някакъв контекст, вземайки предвид опита на хората от миналото – и за да могат да вземат компетентни решения. Ако хората наистина знаеха всичко, което се учеше в училище, щяха да могат ако не да намерят решение на всеки проблем, то поне да го възприемат правилно и да са способни да разберат решението, което някой все пак по-знаещ от тях им предлага. Ако знаеха всичко, което се учи в училище, едва ли щеше да им се налага да си избират политици, които говорят на просташки език само защото не разбират какво казват останалите. Мисля, че ако това се обясняваше в самото начало на наймалките, и въведението във всеки предмет включваше напълно ясно обяснение с какво той ще им е не просто полезен, а нужен, хората (нарочно не конкретизирам "учениците") щяха да бъдат мотивирани да учат. Така вече заангажирани с ученето, то ще им стане като цяло интересно, но винаги ще се намери тема, която да ги развълнува повече. Тук подход като вашия, г-н Грънчаров, е твърде полезен - само да помагате на учениците си. Но, ако сте го избрали като единствен ваш метод за преподаване е наистина неразумно да очаквате всички да са заинтересовани по всеки въпрос, това неминуемо ще доведе до хронично разочарование. Важно е единствено да не се изпуска този именно момент - когато в съзнанието на ученика проблясва някакъв интерес. От там насетне, ако той бъде насочен към прозрение относно логическата

свързаност на всичко изучавано – интересът му ще бъде задържан. Но именно в този най-критичен момент се намесва образователната система, която просто не допуска застояване и задълбочено проучване на дадена интересна за някого тема; тя продължава безмилостно напред по плана, отвличайки и желанието на ученика да научи нещо повече, замествайки насилствено в съзнанието му интересуващият го въпрос, който още не е проучил напълно, със следващия, връзката с който учещият още не е осъзнал – поради което той губи и интереса си. Философията е твърде важен предмет, мисля, че съм го изтъквал много пъти, но колко от учениците могат да си отговорят на въпроса "Защо?". Мисля, че този единствен отговор даден наготово, би бил безкрайно полезен. Това пише А.Георгиев. А ето и моят кратък коментар на казаното от него: Благодаря за становището! Споделям Вашето разбиране, също смятам, че трябва да има известен баланс, дозировка между "даване" и "вземане" при ученето и усвояването, но водещото трябва да е именно вземането, ученикът сам да свърши главното в общата им работа. А що се касае до отговор на въпроса защо философията е необходима, можете да го намерите в моята книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА (с подзаглавие "Вечното в класическата и модерната философия"), първите глави на която отговарят точно на този въпрос... Книгата я има и онлайн – освен в хартиен вид, както е обичайно за всички мои книги... БИТКАТА С БЛАЖЕНАТА БЕЗПРОБЛЕМНОСТ МОЖЕ ДА ЗАПОЧНЕ

Текстът, който следва, е продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие ИЗКУСТ-

ВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО, или... нито едното от двете, а нещо трето или четвърто; не знам как ще се нарича засега. Заглавието ще зависи от това каква в крайна сметка ще се получи самата книга. Но това, както се казва, са съвсем "бели ядове". Истински трудното е ето сега: стоя пред белия лист и се чудя за какво да пиша днес, с какво да започна, в каква посока да тръгна. Проблемът е, че имам толкова много неща за казване, а трябва да подбера най-важното, главното – за да не се отклоня или пък "разлея". Моето схващане е, че голямата книга е голямо зло. Винаги за предпочитане са малките, концентрираните около един проблем книги. Или около два, максимум три проблема. Много по-трудно е да се напише малка, концентрирана, но говореща точно по същината на проблема книга от голямата, "говорещата за всичко книга". Както и да е, да тръгвам вече по своя път, време е... Аз започнах тази книга с намерението да пиша за съвременните подходи в преподаването на философия - или поне за отношенията ученик-учител. Около този проблем се появи цял "букет" от други проблеми, от които се старая все пак да подбера най-важното. Хем ми се иска да се съсредоточа върху чистата същина на проблема, хем пък, от друга страна, ми се иска да не бъда абстрактен, а да покажа как са се изявявали тия същности в конкретния живот, в живите непосредствени отношения – и в техния исторически процес. Та се старая да балансирам криво-ляво около всички тия моменти, да видим какво ще се получи. Не е леко. Такава ми била съдбата: да се мъча, постоянно да се опитвам да решавам какви ли не проблеми. И с писането проблемът съвсем не е най-главният, с който съм се сблъсквал. Истинските проблеми са в "истинския" живот, а кой всъщност е "истинският" живот, е отделна голяма тема. Действителният живот обаче е този: на реалните, даже всекидневни отношения на реални, конкретни хора, техните сблъсъци, неразбирания, конфликти, спорове, разминавания, сближавания и т.н. Този пласт го има в училищния живот - и той съвсем не е за подценяване. Всичко се проверява тук. Всеки колко струва като личност пак се показва и доказва тук, в тази сфера. А идеални сфери като свързаната с писането, с творчеството, с духовните ни състояния и пр. са, дето се казва, "друг филм". В моя случай обаче те се смесват в една странна амалгама: аз преподавам философия, старая се да бъда философ. Старая се при мен да няма разминаване между думи и дела, между мисли и живот. Така подобава за философа. Такъв пример ни е завещал Сократ. Той, атинският мъдрец, е моето вдъхновение във всичко, което се мъча правя в училище – и в живота си. То, оказа се, училището е моят живот. И


15 писането, което пък, общо взето, съм все подчинил предимно на потребностите на училището. Така стана при мен. Такава, явно, ми е била съдбата. Та по тия причини до момента разказът ми се върти все върху тия проблемни конкретности: как съм виждал нещата, какви търсения съм имал около проблемите, с които животът ме е сблъскал, какви трудности е трябвало да решавам в отношенията с учениците си, с колегите, с администрацията и пр. Какво съм правил, какво съм искал да направя, какво в крайна сметка се е получило; щото рядко точно каквото искаме, това става, нали така. Често искаме едно, получава се съвсем друго. Много често ние, хората, или съвсем не разбираме другия, или не умеем да го разберем, или не искаме да го разберем. А какво остава да го подкрепим. Неразбиранията, конфликтите са също нишка, която ще следвам в описанията си. Аз вече го правя дотук. Остава да продължа нататък – с оглед да постигна една желана, пък макар и ефимерна, пълнота.

За помагалата, които писах, не съм завършил още. Този проблем ми дава шанс, тръгвайки до него, да се докосна до всички останали, свързани с него, главният от които е: потребностите на учениците, това, което на тях е потребно, което трябва да им бъде осигурявано (не обаче "давано"!) така, че да могат да си го постигнат, да си го "вземат" сами. "Даването" е стара образователна и обучителна технология, мухлясала и неефективна; истината е във "вземането", щото именно свободният човек предпочита всичко да си вземе сам, не да чака някой да му го даде наготово. Знанията, които учениците могат да "получат" в училище, трябва да се родят в собствените им съзнания, а пък преди това в един дълъг и мъчителен процес учениците трябва да са "бременни" с тях.

Мисля, че тук е време да разкажа за онази странна, куриозна и неразбрана никога, камо ли пък в нашата съвременност Сократова теория за това, че и мъжете, подобно на жените, също раждат, нищо че техните "деца" са твърде различни, са от съвсем друг род. Децата, които мъжете раждат, са идеите, мислите, истините. В съвременното училище трябва да се върнем към гениалните сократови разбирания за същината на това, което трябва да става в т.н. общуване на учител-ученик, или в обучаването, осъществяващо се чрез разговаряне, чрез обменяне на мисли. Този именно е процесът, в който се "зачеват" мисли, в който се "забременява" с мисли; после човек се чувства "бременен" с тях, а в един прекрасен ден тия мисли ще трябва да бъдат родени. Методът на Сократ е т.н. майевтика, т.е. акушерско или родилно изкуство, помагащо за раждането на истината; майката на Сократ била акушерка, той говорел, че бил я наследил в занаята й, само дето той помагал при раждането не на жени, а на мъже; а мъжете, учел той, също раждат, само дето раждат по-особени "деца". Поколението на мъжете, за разлика от това на жените, е безсмъртно: идеите, мислите, истините, веднъж родени, не умират, докато поколението на жените е преходно и смъртно. Тази теория на Сократ още тогава не била възприета в истинския, в точния й смисъл, а била оценена като екстравагантност, а враговете на Сократ се възползвали от такива негови твърдения, за да му пришият обвинението, че бил развращавал младежта: как няма да е "развратител" на младежта оня, който говорел, че учи момчетата как да раждат; е, вярно, учел ги да раждат мисли и истини, да раждат идеи, а не нещо друго. Оказва се, че "раждането" на истини и тогава се е възприемало като престъпно занимание, от което пък излиза, че самата истина е крайно нежелана - понеже е страшно и опасно нещо. Особено страшно и опасно нещо са мислите и истините за ония, които не мислят, които са се отказали от мисленето, които ненавиждат мислещите хора. А иначе внушенията на Сократ не са кой знае колко чудновати: в приятните разговори между мъже, изследващи най-важните за човека въпроси, се случва така, че в един момент по необясним начин някоя душа "зачева" истината, или идеята. От този момент нататък този мъж почва да се чувства като "бременен", а "плодът" тепърва ще расте и ще придобива очертанията си в неговата утроба, в душата му, докато дойде моментът за раждането, един велик момент, не по-малко величав от момента, в който жените раждат своите деца. Та излиза, значи, че жените раждат деца, те за това най-вече и са създадени, а пък мъжете също раждат, но раждат особено поколение, те раждат, казахме, идеи, велики мисли, вечни и безсмъртни истини,

такова е поколението на мъжете. Например Омир има две "деца", това са "Илиадата" и "Одисеята", които никога няма да умрат, а са вечно живи, докато, знайно е, поколението на жените е смъртно и преходно поколение. Ей-такива тайнствени неща разказвал Сократ, които често не били схващани в точния им смисъл, а били възприемани и оценявани съвсем изкривено, неадекватно, предубедено и пр., щом като това, което се случвало, било представяно като "развращаване на младите". Знайно е обаче и това, че Сократ в крайна сметка бил осъден на смърт заради това обвинение, както и за едно друго, не по-малко глупаво и неверно: че бил отричал съществуващите богове – и че си бил измислял нови богове. Но за какво става дума тук може би ще говорим друг път, засега толкоз. Аз и тази Сократова теория често я разказвам на учениците си, а пък съм забелязал, че и в днешно време ефектът от такива думи също е подобен както по времето на Сократ: някои се споглеждат, вижда им се крайно чудато и едва ли не скандално да се мисли така, едва ли не "извратено", а ако пък и аз дръзна да кажа че, бидейки последовател на Сократ, ще се опитам да уча младите момчета да раждат, убеден съм, че тия мои приказки ще бъдат възприети ако не като аморални, то поне като израз на лудост. Има една особеност обаче в наши времена, която още повече засилва този "сексистки" момент, докато във времето на Сократ се е смятало за безспорно, че умствената работа е "мъжка" работа, докато в наше време съвсем не е така, напротив, жените биват смятани не просто за равностойни, а в някои случаи и дори превъзхождащи особено някои мъже в това отношение. Макар че – да добавя и това – все пак неслучайно съществуват половете, все пак не е "несъществена подробност" това, че някой е мъж, а друг – жена; жените би следвало да си имат свое предназначение, а мъжете – свое. И си имат своя задача, за която, така да се каже, са подходящи: мъжката и женската душа, ако вникнем повнимателно, са така устроени, че да могат да осигуряват изпълнението съответно на мъжката и на женската мисия в този живот. Сократ някога открито говорел, че жената е създадена за т.н. домашна работа, именно грижата за дома, за децата и пр., да перат, готвят и пр. са създадени жените, също и да раждат деца; това, за което природата ги е създала, трябва да бъде уважавано, неслучайно това, дето го могат жените, мъжете не го могат, и двата пола не бива да си смесват ролите, щото тогава настъпва хаос. Същото ще стане когато жените се захванат с такава "мъжка работа", каквато е мисленето, зачеването, забременяването с мисли и последващото тяхно раждане, т.е. с интелектуална работа. Съответно двата пола са си взаимно необходими, защото се допълват, защото са си взаимно необходими, не


16 могат един без друг и пр. Така например силата на мъжката душа е мисленето, докато жените са много по-добри от мъжете в чувстването; мъжката душа е мислеща, женската - чувстваща и т.н. Ето какви провокации към съзнанията могат да се отправят ако се тръгне от Сократ, вижда се, че този е начинът, този е пътят - и за философстването, и за обучението изобщо, имам предвид за истинското, ефективното, подходящото за човешката душа обучение.

Аз се отплеснах по тия въпроси, тръгвайки обаче – не съм забравил това! – от потребността да се разграничат "даването" и "вземането" в процеса на обучението. Много е тънка тази работа и според мен точно тук, в това отношение може да се определи кой учител е добър, а кой – лош; и това може да се изяви и изтъкне така, че да се схване кой учител е привърженик на модерни, отговарящи на духа на нашето време образователни и обучителни технологии, а кой е привърженик на стари, на отдавна изветрели и мухлясали образователни и обучителни технологии. Добрият учител успява да прави така, че учениците в крайна сметка всичко да постигат сякаш сами, със собствените сили, всичко да е резултат на положени от тях усилия. Лошият учител всичко дава на учениците си наготово, което означава, че страшно много ги подценява, сякаш са неспособни и недостойни да се движат, да правят свои стъпки в познанието и изследването. Превръщането на ученика в "прост обект" е характерно точно за тази стара и неефективна технология, която неминуемо води дотам, че в един момент ученето за младите става досадно, невълнуващо занимание; докато истинското е те да бъдат действителния субект на собственото си развитие, в това число и интелектуалното; развитието на техния дух трябва да бъде тяхно собствено приключение и дори авантюра. Вижда се, че възлов момент тук е

отношението към свободата: старите, доказалите неефективността си образователни технологии игнорират свободата на обучаваните, докато новите залагат най-вече на нея, тя е онази опорна точка, на която всичко се крепи, тя е и оня център, около който всичко се върти. В единия случай обучението се превръща в нещо най-човечно и човешко, докато при другия то губи този свой исконен характер и придобива нечовешки, бих казал даже античовешки смисъл и характер. Вдъхновявах се от тази именно идея когато се захванах с разработването и писането на своите учебни помагала, които пък, от друга страна погледнато, станаха естествен израз и резултат на това, което се опитвах да правя открай време в часовете си, в реалното "преподаване". Даже бих си позволил тук да кажа, че това, което успях да направи постигна с тия учебници и помагала (седем-осем на брой!), не е никакъв куриоз или скандал, както се оценява от системата, напротив, то трябва да стане правило: всеки учител, така или иначе, предлага на учениците онова, което е негово, което той е успял да открие и постигне. Е, ако не всеки учител би могъл да си разработи свои учебници, то нищо не пречи екипи от учители-съмишленици да разработят съответните алтернативни учебници и помагала, водейки се пак от целите, изискванията и потребностите на своята обучителна практика. Тази според мен е пътят. И когато сега даже министърът на образованието призна, че официалните учебници са лоши и че било трябвало да бъдат "пренаписани", аз тук показвам причината защо това е така, защо нямаше начин да не е така: сгрешено беше нещо най-основно. Което е израз на недоверието на държавночиновническата и командна образователна система към всички, и към учениците, и към учителите, и даже към родителите, които все пак трябва да имат глас при определянето на образователните нужди на техните деца; но системата не пита нито едно от тия "звена", напротив, игнорира волята на всички; е, затова работите няма как да потръгнат. И затова не са потръгнали. И затова скоро няма да потръгнат: докато не се осъзнае това, което казвам. На мен тук ми се иска – за да приключа някак този проблем – да представя с няколко думи основните свои помагала, понеже така ще се "закръгли" представата за поставения, за обсъждания проблем. Ще го направя по своеобразен, по необичаен начин. Ето как. Оня ден се срещнах с един мой ученик. Един много интересен и талантлив млад човек. Той е приет за студент по философия. Идваше при мен да се консултира преди матурата, иначе учеше в съвсем друго училище, училище по изкуствата. Беше научил за мен от интернет, пожела "частни уроци". В един момент обаче кон-

султациите ми станаха много интересни и за двамата разговори, което доведе дотам, че аз съвсем престанах да му вземам пари; оказа се, за мое щастие, че съм съвсем неподходящ за един такъв тип обучение, който може да се оценява с пари. Аз подарих на този млад човек своите книги, та ме се реванширах донякъде за ония пари, които в началото ми даде. Та тия дни този млад човек, вече студент, пожела да се срещне с мен, подари ми една своя картина (той е много добър в рисуването) и си поговорихме. Е ето в този разговор той ми заяви, че твърде много му бил помогнал моя толкова странен учебник по философия, наречен "Лаборатория по философия" (с подзаглавие "Книга за опитващите се да разбират"), онова учебно помагало, което, за разлика от всички други на този свят, се състои предимно и главно от въпроси, не от отговори. Той ми каза горе-долу така: много ми повлия това помагало, този е пътят за обучение по философия, така трябва да се правят нещата, за един час занимание с него човек може да научи със свои сили повече, отколкото месеци в училище, по ония, "изтърканите", тривиалните преподавателски подходи с "преподаване", с разказване на уроци и пр. Така ми каза този млад човек и по този начин ми даде още едно свидетелство, че пътят, по който съм вървял толкова години, е верният, е правият път.

Спомням си, че идеята за такова едно помагало ме осени във влака от София за Пловдив. Тогава именно и ме обзе невероятно вдъхновение – и за час-два успях на лист хартия да запиша главното, схемата, по която по-късно се роди самото помагало. Това беше преди доста години. От този момент нещо сякаш се пречупи и в моите занимания с учениците – лутането ми спря, оказа се, че съм успял най-накрая да стъпя на здрава почва. Забелязвам, че от този момент и отношението на учениците, с


17 които се занимавам с философия, коренно се промени. Те някак се чувстват поласкани от доверието, което им оказвам като фактически им казвам: вие можете сами, опитвайте, търсете, ровете се, изследвайте, споделяйте, дайте да разговаряме и т.н. Аз внимателно ще изслушам всичко, което сте успели да постигнете при своите занимания; всичко внимателно и ще бъде обсъдено. Вярно, по-голямата част от учениците, имам чувството, че стоят на огромна трапеза, отрупана с великолепни, със съблазнително уханни ястия, питиета и пр., ала те, по някакви причини, предпочитат да не се докосват до тях, а си стоят гладни; е, вярно, на моменти почват да преглъщат, особено когато гледат, че техни връстници в един момент почват да лапат вкусните ястия, да пият от опияняващите питиета. С тази метафора може да се опише същината на моята обучителна технология: аз съм подготвил тази великолепна и богата "трапеза", на която съм сложил от невероятните "плодове", "питиета" и "гозби" на философията – и съм приложил на младите да се възползват, да се угощават както искат. Е, вярно, те не са свикнали така, те са свикнали предимно с това учителите да им пущат в устата "сдъвкана кашица", сякаш са беззъби. Поради това нямат увереност в способността си да "късат" със зъби, да дъвчат, да преглъщат, да поглъщат и пр., но, убеден съм, в един момент няма да издържат на съблазънта. Някои са сякаш скромни и си щипват по нещичко, изпитвайки неудобство да почнат да лапат. Такива сме ние, българите. Е, на друга, на обикновена трапеза, богато наредена с ония, другите ястия, знаем добре как да се държим, ох, как лапаме там, но тук, на тази "виртуална трапеза", на трапезата, на която са сложени "духовни ястия", сме скромни – и се правим едва ли не на аскети. Не можеш така лесно да преметнеш българина, той яко е стъпил на краката си, знае какво става за "истинско ядене" – и знае също, че "това, дето хвърчи, не се яде" и пр. Както и да е, трябва да продължим да го съблазняваме с друг вид ястия, почерпани от несметните богатства на философията – и на духа изобщо. В един момент изнемогващата от глад и жажда за такъв род "храна" душа ще вземе своето, аз съм убеден в това. Няма как да е иначе. Няма как да продължи да бъде иначе винаги занапред... Писах по същия тертип и своето помагало по логика. Голямо предизвикателство беше да опитам да представя т.н. "формална логика" по един вълнуващ душата начин; е, успях да го постигна, първо, с помощта на великия Кант (негов учебник по логика, писан преди толкова години, ми даде основата – и ме вдъхнови в преследването на целта ми), а също, на второ място, понеже реших да опитам да представя логиката като изкуство на мисълта, каквото е и заглавието на самото помагало. Вяр-

но, логиката е трудна, вглъбяването в чистата мисъл, изглежда, не е "лъжица за всяка уста", учениците тук повечко се мъчат, неопределеността е още по-голяма, в един момент са съвсем неуверени, но това според мен е полезно: еднозначната определеност, пълната изясненост на проблемите, която преследват други преподаватели, според мен е вредна, изобщо не е идеал, към който си заслужава да се стремим.

Напротив, ученикът трябва да изпадне в състояние на неопределеност, на обърканост, в което нищо не е ясно, в което всичко е под въпрос, е неясно, подлежащо на изясняване; и трябва да чувства във всеки момент, че няма кой друг да се погрижи за въвеждането на ред в мислите му освен той самият, това е негова работа и задача. Разбира се, по-лесният начин е младите да се обръщат към учителя той да им помогне да се справят с трудностите; добрият преподавател обаче само ги подтиква към търсене във вярната посока, а не решава сам всичките проблеми. Но безценна е идеята за това така наречено "изкуство на мисълта", в каквото всъщност трябва да бъде превърната в едно съвременно разбиране цялата философия, а, бих си позволил да кажа, и цялата наука, целия оня "букет" от науки, които учениците учат в училище. Да се учат да мислят, да се упражняват в мисленето, да напредват по пътя на мисълта - този е начинът, този е истинският, верният подход. Всичко друго е... "шменти капели", е сурогат, е баласт, е "излишен лукс", е безполезна страст. От която, за жалост, страдат толкова много учители с извратена, с даскалска душа. Слава Богу, че не успях за тия години пребиваване да се вдаскаля дотам, ето за това съм найпризнателен на съдбата си. По същия маниер разработих и две други свои помагала, имащи базисно значение за обучението на младите по философия: това по етика, наречено "Етика на

достойнството", с подзаглавие "Изкуството да се живее" (прочее, кое е заглавие и кое е подзаглавие тук е твърде относително и аз сам им бъркам реда), и другото помагало, което се използва в 10-ти клас по настоящата програма, по същия предмет "Етика и право", именно понятието по философия на правото, носещо заглавието "Универсумът на свободата", като тук подзаглавието е "Източниците на достойнството, успеха и богатството". Кой иска да разбере по-подробно какъв е замисъла и какво е осъществяването на тия помагала, нека сам ги разлисти, те достатъчно говорят за себе си. И двете помагала в явна провокативна форма поставят проблеми, въвеждат съзнанията на младите в най-сложни душевни познавателни и ценностни, свързани с преживяването на смисъла – проблемни ситуации, подтикват младите към проблематизиране на съществуващото, на онова, което обикновено не стои под въпрос, което се приема за "ясно само по себе си", не будещо размисъл, въпроси и пр. И в двете помагала, за да подтикна младите към изработването на своята позиция, съм го сторил, като съм защитил в найпровокативен маниер една екстремна, дори крайна, ала принципна позиция, която в найчист и ясен вид разнищва проблемите; вярно, предлага най-убедително решение, но неговата убедителност е именно подтик за проблематизиране, понеже ония младежи, които са склонни към възприемането на съвършено други ценности, са предизвикани да търсят основанията на собствената си убеденост. Разбира се, на някои хора е удобно (имам предвид най-вече хора от инспекторо-директорското съсловие) да тълкуват всичкото това като проява на "недопустима пристрастност" или дори "политизираност" на проблемите и на самите помагала, което обаче е банално обвинение: как младите ще привикнат да защищават със страст собствените си разбирания ако всичко им се предлага в безлична, безпринципна, безхарактерна, нивелираща, непровокативна форма? Но ако бъде посято семето на различността и дори на раздора (Хегел неслучайно е изтъквал, че противоречието води напред!), от него ще се родят един ден добри плодове. Ако обаче всичко е било предварително "скопено", нищо и няма да се роди... Чудесни, направо възхитителни дискусии почнаха да възникват във водените от мен часове – базирани върху моите помагала. Всичко в помагалата ми е представено така, че учителят просто няма как да го "разкаже" или "при-по-даде", абсурд е така представена "материя", пропита от личностност, да бъде пре-по-дадена! Такава ми е била и целта. Аз сам нищо не преподавам. Аз мога да бъда само арбитър в споровете, грижещ се за спазването на известни правила; а дискусиите трябва да са съвсем свободни. Винаги при задаването на темата


18 за следващия път казвам само няколко общи фрази, поставящи някаква загадка или интригуващи. Учениците вече знаят, че всичко е в техните прерогативи, всички понататък е от тяхната компетентност. Трябва, налага се да четат и да осмислят самостоятелно проблемите, да се мъчат да ги доведат до своето съзнание, или своето съзнание да доведат до тях. Всичко в помагалата е поднесено пределно ясно, ала твърде философично, с една пределно философска яснота и твърдост. Пак темите-въпроси изобилстват от безброй... въпроси, щото нали това е въпросът: обозначава проблем, навежда на проблем, регистрира проблем.

апатията и духовната ленивост българско образование. Но за тия неща ще пиша поподробно по-нататък, като ще се постарая да движа анализа си в един по-конкретен план. Но да спра засега дотук. ПРОЧЕТЕНО ВЪВ В-К СВОБОДЕН НАРОД: ЕДНА ГЕШЕФТАРСКА АФЕРА НА МИНИСТЪРА НА ОБРАЗОВАНИЕТО С. ИГНАТОВ 03 август 2012, петък

В новия брой на в-к СВОБОДЕН НАРОД чета информация, която хвърля

Да се осъзнае проблемът е найтрудното, да се открие проблемът често е задача, неизпълнима за повечето съзнания и хора. Огромната част от хората, за жалост, живеят в някакво съзнание на блажена безпроблемност, родствено по естеството си на идиотизма, което при това се придружава от измамната увереност, че всичко по начало си е ясно и затова изобщо не се налага да мислим. Такива хора имат готови решения за всичко, при това без изобщо да са се запитали за какво всъщност става работа - или каква изобщо е същината на работата. Ето тази увереностбезпроблемност трябва да бъде разбита без жалост, безпощадно. Но това, разбира се, няма как да стане отвън, то може да стане само отвътре, в собствените ни души. И тук именно е цялото онова майсторство, което ни е необходимо, ако искаме обучението по тия предмети да достигне нивото на изкуство. Разбира се, вече трябва да ви е известно (ако сте чели всички части на това изложение), че за мен коренната промяна в обучението по философия трябва да стане нещо като "локомотив", който единствен може да изтегли затъналото в тресавището на инертността,

обилна светлина върху това с какво толкова е зает министър Сергей Игнатов, който така и не намери време да се срещне с протестиращия против политическите репресии и уволнения в системата на образованието г-н Райчо Радев, провел 40 дневна гладна стачка. Прочее, същата информация убедително доказва, че в момента наистина тече политически мотивирана кампания по уволняване на неудобните, на негербовашките директори на училища; ето, убедете се сами: Раздават 100 милиона лева на директори-партийци: Министър Сергей Игнатов разпределя парите след незаконно постановление на кабинета

Мира Димитрова С 99.9 милиона лева разполага като със свои министърът на образованието, младежта и науката Сергий Игнатов по проекта УСПЕХ. Така се нарича съкратено 3-годишният план "Училище за себеутвърждаване и подготовка към европейски хоризонти", по който се разпределят тези близо 100 милиона лева. Парите идват от оперативната програма "Развитие на човешките ресурси". С Постановление № 228 от 28 юли 2011 г. обаче Министерският съвет ги превръща в собствен бюджет на МОМН. Така той грубо погазва Закона за обществените поръчки. Оттук-нататък министър Игнатов разполага еднолично с тези средства. Вместо да обяви конкурс за 200 проекта, той ги раздава на "правилните" директори на училища от ГЕРБ. Под засуканото чиновническо наименование "средищни училища", които пак министърът утвърждава, се финансират не успешните и тези с проекти и

идеи, а заслужилите партийни деятели по време на миналите местни и президентски избори. УСПЕХ е трета фаза на схемата "Училище привлекателно за младите хора". При предишните две директорите вземаха рушвети под масата, но все пак формално спазваха законите. Сега нито за тях, нито за министъра това не е необходимо. Той свободно може погазва Закона за обществените поръчки. Не му е нужно да провежда каквито и да е процедури, а просто директно да раздава парите на "подизпълнителите", тъй като мнозинството от проектите са суми под прага, задължаващ бенефициента да обявява конкурс, на който да се явят поне трима кандидати с оферти. Иначе всички "простосмъртни" директори могат да кандидатстват по "отворена процедура". Те трябва да попълнят уж анонимен тест, но след като предоставят личните си данни. Впоследствие обаче никой от неуспелите така и не научава защо е пренебрегнат и с какво допуснатите го превъзхождат. Постановлението развързва ръцете на министъра и той щедро раздава "сухи пари" на гербаджийските директори. Така се избягват и разходите за плащане на консултанти, които да пишат проекти. Все пак това е доста скъпо и струва между 2 и 5 процента от взетия грант. И понеже УСПЕХ е проект за 36 месеца, остават още прари за "усвояване". По заповед "отгоре" в момента част от получателите на средствата – регионалните инспекторати – поголовно заменят училищните директори, които не са "свои". ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА НОВИ, ОЩЕ ПОРЕВОЛЮЦИОННИ МЕРКИ, КОИТО РЕШИТЕЛНО ДА ПОДОБРЯТ СЪСТОЯНИЕТО НА МИЗЕРСТВАЩИЯ СЛАБОУМЕН НАРОД август 3, 2012

В Пловдив има една телевизия, наречена ПЛОВДИВСКА ОБЩЕСТВЕНА ТЕЛЕВИЗИЯ (ръководи я известният журналист и писател Евгений Тодоров), която в днешната омерзителни условия на господство на слугинските и покупните медии и “журналисти” пази чисто името си – и с поведението си мие позора от лицето на българската телевизионна журналистика.


19 Това е медия от бъдещето, медия, която един ден ще бъде изучавана от студентите по журналистика – като бляскав пример, че може да има медии с характер и достойнство дори и тогава, когато огромната част от медиите и “журналистите” не се свенят да проституират. Ето какво чета тази вечер на сайта на ПО-ТВ във връзка с революционните нововъведения на сегашната власт около цените на стоките от т.н. “социална кошница”: 10 НОВИ ИДЕИ ЗА ОЩЕ ПО-РЕШИТЕЛНО ПОДОБРЯВАНЕ БЛАГОСЪСТОЯНИЕТО НА ТРУДОВИЯ НАРОД 1. Не само 10, а на всички стоки да замръзнат цените.

Партийците първо да попитат как се задава въпроса за референдум Автор: Доц. д-р Момчил Дойчев, НБУ Политическото ограмотяване на българския народ е важна културна, а не само политическа, или още по-малко партийна задача. Демократичното управление изисква знаещи и компетентни не само избраници, но и избиратели. Масова политическа неграмотност на народа не може да доведе нито до демократичен, нито до компетентен избор на политици и политики. В противен случай постоянно ще се питаме защо е успешна поредната политическа манипулация и измама с доверието на хората от страна на избраните от тях партийци.

2. Цените да замръзнат не за три месеца, а завинаги. 3. Да се върнат цените отпреди 10 ноември 1989 година. 4. Десетте основни стоки изобщо да не се плащат с пари, а за тях да се раздават безплатни купони. 5. Да се въведе търговската система на Куба и Северна Корея. 6. Магазините, които не се присъединят към инициативата на правителството, да се национализират. 7.Да се въведе максимална надценка от 3 процента, по-високата да се смята за спекула. Спекулата да се инкриминара, спекулантите – в затвора. 8. В борбата със спекулата в помощ на ДАНС да се извикат отряди от КГБ, ЦРУ, Скотланд Ярд и Мосад. 9.Да се въведат Доброволни отряди за борба със спекулата, в тях да се запишат всички безработни. 10. От социалните цени да не могат да се възползват богатите. На социално слабите да се съобщават тайни пароли, които да им дават право да пазаруват на по-ниски цени. Например социално слабият клиент казва доверително на продавача: „Само Бойко!”, отговорът е „Само Миро!” – и чак тогава сделката се реализира. Още по темата – през следващата седмица в рубриката ТВ ОМБУДСМАН ВЪПРОСЪТ ЗА “ВСЕНАРОДЕН РЕФЕРЕНДУМ” СЛЕДВА ДА БЪДЕ ПОСТАВЕН КОРЕКТНО – И НЕМАНИПУЛАТИВНО август 3, 2012

Подготвяният от известно време от активисти на една политическа партия на „всенароден референдум” за построяване на най-малко спорния и засега финансово невъзможен за осъществяване (поради липса на стратегически инвеститор) проект наречен АЕЦ „Белене” се нуждае именно от компетентна и политическа, а не партизански мотивирана санкция. Оставяме настрана въпроса защо БСП и либерални партии като ДПС и НДСВ, които заедно управляваха осем години от 2001 г. до 2009 г. не започнаха строителство на АЕЦ „Белене”. Всъщност този мегаломански комунистически проект бе замразен още от Тодор Живков и тоталитарния режим поради икономическата си несъстоятелност дори при тогава съществуваща „икономика на разхищението” и „хроничния дефицит”. Оказва се, че Тодор Живков е бил много попатриот и много по-умен от сегашните си „демократични” наследници… Но въпросът ми тук е друг: по какъв начин се задава въпрос за референдум? Референдумът е вид допитване до народа, който по принцип се задава от правителството или местната власт по важен за националната или местната общност проблем. Обикновено референдум се провежда при изпълнението на три необходими условия: 1. Съществуване на национален (местен) консенсус по важността на този проблем.

2. Пълна яснота, т.е. информираност за същината на този проблем за огромното мнозинство от гражданите. 3. Обществен консенсус относно финансовите средства, които хората от националната или местната общност трябва да предоставят за да се реализира при положителен вот това, за което се осъществява допитването. Освен това референдумът няма задължителна сила. Националното или местното правителство се допитват за мнението на хората по даден проект, но в крайна сметка те носят политическата и финансова отговорност (именно защото са избрани от хората за това) за реализацията на волята на народа – ръководейки се от общия (националния или местния), а не от интереса на определена заинтересована (икономически или политически) лобираща група. По принцип референдумите в развитите демократични страни се провеждат рядко и то предимно по местни въпроси. Например когато бях за последен път в Швейцария общината в Нюшател подготвяше референдум за това дали хората са съгласни с техните (общински) пари да бъде изградена поредната магистрала с няколко тунела през планината Юра по посока на Франция. И така стигаме до въпроса „Как се задава въпроса за референдум?” Всички, които са правили анкети, интервюта или друг вид допитвания знаят, че въпросите, които задават на хората (особено, когато това не са експерти по даден проблем), трябва да бъдат прости (но не глупави!), кратки, ясни и да не бъдат подвеждащи и внушаващи определен желан отговор. Освен това социолозите и журналистите знаят, че когато задават въпрос, той не трябва да има в себе си друг скрит въпрос. Защото това е форма на скрита манипулация и затруднява отговора на респондентите. Глупаво е, например, да се питат хората дали искат цените на всички стоки да бъдат намалени, дали са против войната, или дали искат да ги управляват компетентни и некорумпирани политици. Защото отговорът е предварително ясен. По същия начин е глупаво, но и манипулативно да ги питат дали искат да развиваме ядрената си енергетика. Естествено е, че мнозинството от хората (с изключение на противниците на ядрената енергетика и природозащитниците) няма да имат нищо против това. Когато обаче към този въпрос добавим „чрез” го свързваме със съвсем друг въпрос – за изграждане на АЕЦ „Белене”; по този начин манипулативно свързваме отговора на глупавия (и с ясен отговор въпрос) с въпрос, по който няма яснота и консенсус. И


20 се получава манипулацията – който не ще да изграждаме АЕЦ „Белене” е против развитие на ядрената ни енергетика! Следователно във въпроса за референдум се съдържат не един, а два въпроса, които са подвеждащи и внушаващи определен желан отговор. Което е недопустимо и некоректно от теоретичносоциологическа (макар и целесъобразно от партийна!) гледна точка. По отношение на първото условие за провеждане на референдум – важността на проблема за мнозинството от хората е ясно, че няма национален консенсус за неговата важност. В обществото има както достатъчно привърженици, така и достатъчно противници на изграждането на втора ядрена централа, която специалистите определят, че ще струва най-малко 20 милиарда лева, а тези пари ги няма в бюджета за следващите поне 10 години. По отношение на второто необходимо условие е ясно едно – няма абсолютно никаква яснота по отношение на параметрите на този проект. Когато преди време (докато БСП беше на власт) питаха един от нейните лидери (смятан от свои компетентни съпартийци за лице на енергийната мафия) относно финансовите параметри на друг мегаломански руски проект в България, той каза, че това било фирмена тайна. Сякаш живеем още в условията на тоталитарна диктатура и неговата партия може безнаказано да прави каквото си иска с народните пари и имоти! Не е изпълнено, както вече стана ясно, и третото необходимо условие – наличието на финансови средства за изграждане на втора ядрена централа. Такива не са осигурени от предишното правителство, което очевидно е имало рационални основания да не започне изграждане на тази централа, вероятно поради непосилните условия, които руската страна е поставила на България. Следователно можем да обобщим, че провеждането на референдум в България на този етап е: 1. Практически нецелесъобразно; 2. Финансово разточително; 3. Партийно мотивирано. А така зададеният въпрос е просто социологически некоректен. С много поголямо основание бихме могли да зададем следния въпрос за провеждане на „всенароден референдум”: „Съгласни ли сте да ви бъдат намалени заплатите и пенсиите с 25% през следващите 5 години – за да може БСП да изгради ядрена централа „Белене” и така да остане несменяемо на власт през следващите 50 години?” Ето този въпрос би бил много повече практически целесъобразен, финансово обоснован и социологически коректен. И демаскиращ партийната мотивировка на

така поставения от БСП въпрос за провеждане на „всенароден референдум”. КАК ЕДИН АНТИДЕМОКРАТ ЗАТЪНА В ТРЕСАВИЩЕТО НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ НИХИЛИЗЪМ, АЛОГИЗМА И БЕЗСМИСЛИЕТО август 3, 2012

Добри Божилов в тия жеги пак изпуши; аз писах, че моята диагноза за найсюблимните му нелепици, които бълва напоследък, може да се дължи на горещините и ефекта им върху по-крехките мозъци; вижте сега каква глупост е написал, а подолу има и кратко разяснение за същината на грешката му (ако може да се нарече така едва очебийна нелепица), примесена с няколко съвета как да се погрижи за очевидно размекналия му се мозък; ето, четете какво пише първом той: Във връзка с референдума за Белене, преплитането му с изборите и изобщо цялата мътилка, която се оформя, да кажа моето мнение. Ако направят референдум (за каквото и да било) следва всички да отидем да гласуваме, защото това е пряка възможност нещо да зависи от нас. Дори да ни питат да пращаме ли човек на Луната, следва да идем да гласуваме, защото тогава нашият глас директно решава. Призивът ми за бойкот на изборите се отнася само до изборите, защото на тях нищо не решаваме. Системата е такава, че само формализираме чужд избор. Затова и изборите следва да се бойкотират максимално. Не можеш да гласуваш без избор. Виждате, че в един момент Божилов се усеща, че по принцип е против участието ни в избори, а пък, както и да го погледнеш, референдумът също е избор. На изборите не сме били нищо решавали, но на референдума, сам по себе си също представляващ избор, сме били решавали всичко, как така?! Та в тази връзка се наложи да се опитам да го върна при здравия разсъдък,

понеже, знайно е, съм човек с меко сърце и не мога да гледам безучастно пропадането на един човек по посока на безумието; ето какво му написах там, в неговата Фейсбук-страница: Драги Добри, прощавай, ама това твоето вече изглежда е непоправимо; аз ти казах, че си слънчасал, все по-алогични изказвания правиш, ти не си взе поука, ето докъде я докара: прочети какво си написал и се опитай да разбереш има ли поне капчеца здрав смисъл в него. За да не дрънкаш чак такива нелепици, би могъл да се предпазиш така: когато те досърби да пишеш, вземи, тури си главата под чешмата и пусни студената вода, да потече поне 10-15 мнути, белким ти се поохлади малко мозъка – това може и да помогне. Та значи гледай какво излиза: твоят апел да се бойкотират изборите се бил отнасял само до изборите (имаш предвид явно парламентарните), не до референдумите; ами референдумът, помисли малко, какво е? Пак е избор, както всеки друг, пак се избира и решава, а преди това трябва да сме мислили: чуваш ли се какво говориш в такъв случай?! Една крещяща нелепица: на какво основание едни избори ще трябва да бойкотираме, а други, по твоя умен съвет, не трябва, като и едните, и другите са все избори; същината е все същата! Пренципна разлика няма и не може да има. Ако ти се чини, че при референдума партиите не играят водеща роля, да имаш много здраве от мен: пак партиите, по-скоро групи от партии, ще имат водеща роля, пак ще ни призоват да избираме било едната, било другата възможност; спасение от партиите при демокрацията няма. При референдума проруските и прокомунистическите и ченгесарски партии ще ни призоват да гласуваме за АЕЦ-Белене, прозападните, проевропейските – против АЕЦБелене. Ако можеш да ми разясниш каква е разликата между избора, който имаме при “изборите”, и избора, който имаме при референдума, ще те поздравя, щото аз лично не разбирам. Хайде наздраве, а ако искаш да се отървеш от умствения си проблем, свързан с безжалостното слънчево греене и слънчевия пек, т.е. ако искаш да почнеш да пишеш малко по-смислени неща в тия жеги, вземи опитай и така: туряй си найлонов плик, пълен с лед, на главата, вържи го с дамска кърпа, може и да помогне, опитай за всеки случай. Ако не помогне, поне няма да навреди… Или си подръж главата във фризера, ама не ме разбирай погрешно, не я режи, а така, както си стърчи като ненужна вещ на раменете ти, я мушни за малко у фризера – да видим дали ще ти раздобрее. Чао засега! Днес надмина самия себе си, бравос! Дерзай!


21 НУЖЕН Е ДЕБАТ ЗА БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ, В КОЙТО ПРИОРИТЕТНО ДА СЕ ЧУВА ГЛАСА НА УЧИТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРИЯ 02 август 2012, четвъртък

Впрочем, аз отдавна апелирам за такъв дебат – и често го провокирам със своите статии по образователни проблеми, ала дебатът все не почва. Ето обаче, че и други смятат, че такъв дебат ни е крайно необходим, и то по начина, по който и аз си го представям. Та затова да кажа: заслужава да се прочете текстът, откъс от който ще намерите по-долу, това е една добра статия; приветствам и подхода, и заключенията, и начина на излагане на мислите... всичко в нея е на ниво! Ето един откъс, който особено ме впечатли, а цялото може да прочетете като ползвате линка: Как учителят се превръща в аутсайдер в образованието ... Ето какви са резултатите от провежданите профилактични прегледи на учителите в едно голямо българско училище, които се организират по инициатива и с частично финансиране от синдикатите: от 4ма прегледани учители само 1 е абсолютно здрав. Обичайно е при тези прегледи да се откриват състояния, които изискват бърза оперативна намеса. А психичното здраве? Дали някой се сеща да провежда подобни изследвания предвид изключителната умствена натовареност и нервното напрежение, на които е подложен в работата си българският учител? Едва ли. Интересно е и какви са социалните нагласи и мотивацията за работа на българския учител. След злополучната учителска стачка от есента на 2007 година гласът на българския учител съвсем е заглъхнал. Тогава неговите искания за достойно заплащане и реформи в системата бяха пренебрегнати, синдикатите го предадоха, а обществеността негодуваше след забавения старт на учебната година. Вероятно българският учител не вярва вече в това, че реформите ще доведат до нещо добро в системата. Мотивацията му да работи над собствената си подготовка и професионално развитие е нулева. Средният български

учител бърза да свършат часовете и по живо, по здраво да се прибере у дома, където го чака проблемът как да запълни дупките в семейния бюджет. Свикнали сме да очакваме от него повече, но имаме ли право на това? Застаряващ, болен, нископлатен, немотивиран, необходим, но недооценяван, човек, който мълчи години наред, но и никой не му иска мнението, човек, смачкан от системата, убеден, че от него нищо не зависи, човек, за когото обществото се сеща два пъти в годината – на 15 септември и на 24 май. Един истински аутсайдер! Само децата ни гледат учителя с жадни очички, за да получат неговата усмивка и добра дума! Нека социолозите изследват нерадостния образ на българския учител и дано го опровергаят. Ако питаме политиците, май още не му е дошло времето за истински промени в образованието. Но проблемите не чакат. Нужен е дебат за българското образование, в който приоритетно да се чува гласът на учителите на България. Или поне на тези от тях, които все още се интересуват от това, което се случва в системата. И на младите, които имат оптимизъм към професията. СНИМКИ ОТ ПРОТЕСТА НА Р.РАДЕВ ПРЕД ВРАТИТЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОБРАЗОВАНИЕТО, ЗАД КОИТО 40 ДНИ СЕ КРИ КАТО МИШОК Г-Н МИНИСТЪРЪТ

АМЕРИКА СЪС СВОЯТА МОЩ ГАРАНТИРА И ПАЗИ МИРА И СВОБОДАТА ПО СВЕТА

Намирам тази пропагандна снимка във Фейсбук, пусната явно, предполагам, във връзка със започващата избирателна кампания за президент в САЩ. Забелязвам, че внушенията й се възприемат като манна небесна от наивниците, а наивни у нас – бол. Заедно с хептен немислещите даже са мнозинство у Нашенско: прочети, примерно, ето тия идиотски коментари. Няма как, налага се да напиша коментар, та белким им просветне некоя жичка у отдавна изгорелите им ютии, дето са им на раменете; ето какво написах там: САЩ с мощта си пази мира и свободата по света; ако ги нямаше САЩ с тая своя мощ, светът щеше да бъде същински кошмар благодарение на "миролюбци" като иранските ходжи – и българските малоумници, които им се покланят... ФАКТ, ПОКАЗВАЩ ЕДНА ГОРЧИВА ИСТИНА ЗА НАШЕТО ВРЕМЕ 01 август 2012, сряда

Гражданската доблест срещу министерската арогантност...

Новата книжка на списание ИДЕИ е изцяло готова за отпечатване. Целият труд по комплектуване на списанието, по редактирането, по коректирането, по предпечатната подготовка и оформяне и пр. вече е зад гърба ми. Днес ще го прегледам още веднъж, щото никога още една проверка не е излишна. Утре, живот и здраве да е, съм в София, за да дам поръчка в издателството за отпечатването и на този брой. Той е 9-ти пореден от създаването на списанието. Три пъти годишно издаваме по една книжка. Първата книжка излезе през ноември 2009 г. Има още два тежки проблема обаче. Единият – аз станах вече досаден с


22 това, но няма как, такава е ситуацията - е свързан с финансирането на списанието, а вторият, вече най-фаталният, се свежда до разпространението на вече отпечатаните книжки. От години броевете на списанието си стоят на книжната борса в София и книжарите общо взето съвсем не щат да разпространяват това непечелившо според тях издание в книжарниците си. Същата съдба имат и книгите ми, стоящи непипнати от ръка на читател в прахта на книжната борса: говоря ви честно, нямам никакви приходи от тия книги, ако имах, проблем с финансирането на ИДЕИ нямаше да има. Разпространителите на периодика пък директно отказват и вече няма смисъл да ги молим, безполезно е: в тая сфера действа явно само паричният аргумент. За жалост, не успявам да уредя финансирането и на тази книжка, въпреки апелите и молбите ми към кого и не.

В отчаянието и наглостта си стигнах дотам да апелирам даже към... парламентарните групи в Народното събрание (!) да подпомогнат финансово (от държавната субсидия за партиите или пък от депутатските си заплати) едно списание за духовните неща, предназначено за българската младеж. В задънена улица съм, отникъде никакъв отклик. Помоли българин за пари и той мигом онемява – и изчезва в небитието. Тази зависимост открих. Такива работи. Такива сме... Само трима човека откликнаха и помогнаха с нещичко: един човек от ямболско село, който редовно отделя за всяка книжка на списанието от залъка си, една пенсионерка от Велинград и един ученикабитуриент от Карлово, който, изглежда, отдели от парите, които е получил от близките си по случай дипломирането си. Това е всичко. Никой друг не откликна. Нито от "вътрешните", нито от "външните" българи,

тия, дето са по целия свят. Факт. Многозначителен факт. Толкоз. За да има пълна прозрачност във финансирането решавам ето в този момент да сложа на някое място, примерно отзад, дето е карето за връзки с редакцията, кратък текст, в който ще пише: "Този брой беше издаден и с финансовата подкрепа на Томи Томев от с. Кирилово, община Елхово (100 лв.), Гергана Герасимова от Велинград (50 лв.), Георги Стоянов, студент, от Карлово (50 лв.). Редакцията най-сърдечно им благодари за приятелския жест!" Иска ми се да има някакъв малък знак на благодарност към дарителите. И това да стане традиция. Да, наистина съм длъжен да направя това. Идеята ми се струва добра. Съжалявам само, че по-рано не се сетих да го направя – щото и предишните броеве излязоха с левчетата и стотинките най-вече на ето такива скромни хора. Ето, има още възможност и някой друг да подкрепи излизането на новата книжка и името му да влезе в горния списък. Знам, че е неприятно да четете такива увещавания и молби (аз зная добре, че някои хора заради това престанаха да посещават и блога!), но нямам друг избор. Отчаян съм. Остатъкът от цялата сума, необходима за отпечатването на книжката (700 лв., цената е ниска, понеже издателят ни прави голяма отстъпка предвид безпаричието ни!) трябва да го поемем ние, двамата редактори, единият от които пък е хронично безработен. Та ако случайно някой реши все пак да подпомогне с нещичко списанието, аз имам ето каква система да се реванширам: ще му изпратя, по негов избор, или комплект от книгите ми, или пък толкова книжки от списанията, колкото пожелае; та да си ги подарява, продава или каквото иска да прави с тях – дори и да си ги чете... Пиша тия неща за да се знаят: след време хората, които ще пишат културната история на родината ни, трябва да имат факти, на които да се опрат. Да имат факти, показващи цялата горчива истина за нашето време. Затова пиша тия неща. Истината е най-драгоценното нещо в тоя наш скапан живот... ТУРИХМЕ МАФИЯТА НА ВЛАСТ, А ПОНАТАТЪК КАКВО ЩЕ ПРАВИМ?

Източник на изображението НИЕ, ГРАЖДАНИТЕ, СМЕ СИЛАТА, ОТ НАС ЗАВИСИ ВСИЧКО, А ПЪК ВЛАСТНИЦИТЕ НЕ СА НАШИ ГОСПОДАРИ, ТЕ СА НАШИ СЛУГИ! август 1, 2012

Райчо Радев е написал съобщение на страницата в негова подкрепа във Фейсбук, с което съобщава за края на гладната си стачка, продължила 41 дена. Под неговото съобщение можете да прочетете също и мой коментар във връзка с благоприятния край на този стадий от протеста му, понеже той възнамерява да продължи борбата си; но ето какво пише той там: Днес, 31.07.2012 г., в началото на 41 ден от гладната ми стачка, прекратявам гладната си стачка, но протестът срещу политическите уволнения и борбата за подобро бъдеще на българското образование продължава. Благодаря на всички, които ме подкрепиха! Ще представя своето осмисляне на гражданския ми протест по-късно. Сега само ще отбележа, че липсата на отговор от държавните институции на писмото ми, след 40 дни гладна стачка, е недвусмислен отговор-признание за наличието на политическите уволнения и че тази практика е вредна за българското образование, не е добре приета от общественото мнение и българския избирател и затова не получавам отговор. Всеки отговор би означавал признание за политическа намеса в управлението и живота на училищата. Борбата срещу тази практика е и ще бъде трудна. Надявам се в нея да се включват все повече и повече хора, работещи за духовното израстване на младото поколение на България, за реални и адекватни промени в системата на нашето образование. С надежда и благодарност: Райчо Радев Ангел Грънчаров: Напълно споделям! Борбата продължава, но твоята победа е добър знак, потвърждаващ, че и у нас, в България, важи истината: ние, гражданите, сме силата, от нас зависи всичко, а пък властта, а пък властниците са наша функция и проекция, но те са наши слуги, не господари!


23 Ето това трябва да се знае и помни от всеки българин: великите властници, министри и пр., които се пъчат, сякаш са наши господари, са всъщност наши слуги, а ний, гражданите, ний, народът, сме господарите! Не трябва да допускаме всичко да е тъкмо наопаки на истинското, на дължимото, на правилното положение на нещата, както, за жалост, почти винаги се получава у нас… РАЙЧО РАДЕВ ПОБЕДИ: ГРАЖДАНСКАТА ДОБЛЕСТ ВЪЗТЪРЖЕСТВУВА НАД ПОЛИТИЧЕСКАТА НИЗОСТ! август 1, 2012

толкова толерантния й тон, щото тя преди време говореше и пишеше съвсем други неща, включително и пред медиите, да не говорим пък за официални документи, които тя самата е подписала. Хубавото е, че написаното остава, иначе думите отлитат. Прочее, в тази връзка мога да заявя, че цялата история по случая с гладната стачка на г-н Радев, продължила 40 дена, беше най-подробно и пълно отразена в този блок, а също така и в неговото хартиено издание, именно к-к ГРАЖДАНИНЪ. Който иска да разбере през какви перипетии премина борбата на този достоен човек, г-н Райчо Радев, може да разлисти страниците или на блога, или на самия вестник. Много съм въодушевен от победата на моя достоен колега и, смея да го нарека, приятел, духовен приятел в истинския смисъл, понеже ние с г-н Радев отдавна се познаваме и знаем един за друг, че споделяме родствени ценности, на които ни е научила нашата обща майка – философията. Понеже ме овладяха емоции след разговора по телефона със служителката на омбудсмана, която ми заяви, че е разговаряно и с г-н Радев, който е заявил, че при това положение прекратява протеста си, можах, в отговор на тия мои чувства, да напиша и пратя на г-н Радев само есемес със следните думи: Поздравявам те за успеха: ти победи! Браво на теб! Бъди жив и здрав!

Преди няколко минути ми се обади служителка на Омбудсмана на Републиката да ми съобщи по повод на моето Открито писмо до него, че проблемът около гладната стачка на г-н Райчо Радев е разрешен положително, както и предполагах, с няколко телефонни обаждания до съответните чиновници от името на Омбудсмана. Казано ми бе, че при тия обаждания от името на Омбудсмана началничката на Регионалния инспекторат по образованието в Перник Коконова била заявила, че “въпросът с уволнението на г-н Радев изобщо не стоял”, че проверките, които тя беше инспирирала, били установили незначителни пропуски, за което г-н Радев бил наказан “само със забележка”, но изобщо “никой нямал намерение да го уволнява” (!). Вижда се как нашите родни бюрократи са способни на велика промяна в съзнанията когато гражданите проявят доблест и достойнство в защита на правата си, когато покажат, че няма да се примирят с униженията и затова поемат пътя на борбата. Това стори г-н Радев и ето, той победи! Служителката на Омбудсмана ми заяви, че от тази институция били осъществили разговори и с някои други държавни институции, имащи отношение към случая, предполагам, че това е самото Министерство на образованието. Иначе няма как да се обясни сговорчивостта на г-жа Коконова и

В края на разговора със служителката на Омбудсмана, която ми се обажда за втори път – за жалост, забравих фамилията й – тя ме попита искам ли, държа ли да получа писмен отговор от институцията по повод на своето обръщение към нея. Малко прибързано заявих, че щом случая е решен благоприятно, мога само да се радвам, т.е. не ми трябва писмен отговор. И ето, по този начин няма да имам възможност документално да докажа, че наистина онова мое Открито писмо е имало ефект. Разбира се, смятам, че Омбудсманът си изпълни ролята, той всъщност е последната надежда на унизените от злоупотребите на администрацията граждани (преди съда), тъй че, моля, ползвайте неговите услуги. Ето, оказва се, че имало смисъл. Има все още някои неща, които работят в иначе толкова пострадалата ни демокрация. Насилвана, опорочавана, обиждана, с демокрацията ни някои не просто злоупотребяват, те направо блудстват с нея, но ето, ние, гражданите, всъщност сме крепителите на демокрацията си, ако ние не сме си на мястото, и демокрацията ни ще е слаба; тоест, от нас зависи много, дори всичко. И ето, случаят с Райчо Радев показа, че дори един отделно взет гражданин може да се защити от злоупотребите на властта – стига да не показва малодушие и мекушавост. Повтарям, Р.Радев ни изнесе

един чудесен урок по демокрация, по гражданско достойнство, по личностна пълнота, за което най-вече следва да сме му благодарни! Райчо Радев победи: гражданската доблест възтържествува над политическата низост и мижитурковщина! Самонадеяните властници, когато срещнат отпора на защищаващия правата си гражданин, показват истинското си лице на страхливци, на комплексари, за които властта е само фалшиво средство да компенсират личностната си несъстоятелност. Тази е истината. Трябва да си даваме сметка и за това. НЕ ЗАБРАВЯЙ, ЧЕ ТИ СИ САМО ПОРЕДНАТА ТУХЛА В СТЕНАТА! 01 август 2012, сряда

(ЗАБЕЛЕЖКА: Текстовата част на тези материали, заедно с мой коментар, ще включа в новата си книга под условното заглавие УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО, която в момента пиша. Ще разкажа и една пикантна история за начина, по който беше възприето това, че прожектирах в час знаменития филм на Пинк Флойд – на всички класове, на които преподавам. Прочее, когато пък прожектирах на всички класове, на които преподавам, филма на Ф.Фелини АМАРКОРД, това пък беше възприето ето как: че съм си бил позволил да им прожектирам... "порнографски филм"! Правете си сами сметка за какво свидетелстват тия факти: те показват нивото, на което се намира господстващото съзнание у нас. Тъжна картина! Много сме зле. Ала това трябва да се промени. Ако не го променим, загиваме. Аз поне така мисля. И затова работя та работите с нещичко да се променят. Ще видим. Или ще бъда смазан от непокътната система, или... няма да бъда смазан, което е доста съмнително. Ясно е кое е найвероятното да се случи в страна, в която има толкова много заспали хора...) Pink Floyd - Another Brick in the Wall (p. 1) Daddy's flown across the ocean Leaving just a memory Snapshot in the family album Daddy what else did you leave for me?


24 Daddy, what'd'ja leave behind for me?!? All in all it was just a brick in the wall. All in all it was all just bricks in the wall. "You! Yes, you! Stand still laddy!" Татко пътува през океана Оставяйки само спомен Снимка в семейният албум Татко какво друго ми остави? Татко, както ще оставиш за мен?!? Всичко на всичко това е просто тухла в стената. Всичко на всичко това е само поредната тухла в стената.

Не ща ръцете ви крепителни, Нито хапчета успокоителни. Прочетох онзи надпис на стената И нямам друго вече във главата. Не искам нищо друго в тишината. Всичко е само една тухла в стена. И всички вие, братя, сте тухли в стената.

Такъв няма добросърдечие. Преподобният старец Теодор Санаксарски (1718-1791) ПРОФЕСОР ДО ПРОФЕСОРА, МИЛА МАЙНО ЛЬО, ДОКТОР ДО ДОКТОРА, ДОЦЕНТ ДО ДОЦЕНТА! 31 юли 2012, вторник

"Ти! Да, ти! Застани до дамата!" Pink Floyd - Another Brick in the Wall (p. 2)

СИМПТОМ ЗА НАЦИОНАЛНА ШИЗОФРЕНИЯ

ПРИРОДНА И СЕЛСКА ИДИЛИЯ – МЕЧТА!

We don't need no education We don't need no thought control No dark sarcasm in the classroom Teachers leave those kids alone Hey! teachers! leave those kids alone! All in all it's just another brick in the wall. All in all you're just another brick in the wall. Не ни трябва обучение. Не щем контрол над мислите ни. Нито пък язвителен сарказъм насред класа. Даскали! Оставете децата на мира! Хей! Даскали! Оставете ги на мира! Но това е просто тухла в стената. Не забравяй, че ти си само поредната тухла в стената. Pink Floyd - Another Brick in the Wall (p. 3) I don't need no arms around me And I don't need no drugs to calm me I have seen the writing on the wall Don't think I need anything at all No, don't think I'll need anything at all All in all it was all just bricks in the wall All in all you were all just bricks in the wal

Бъдещият ляв президент и бъдещият "десен" Премиер на европейска България се покланят на паметника на последния комунистически диктатор на България Тодор Живков – това ако не е пример за социо-национална шизофрения и патология, сполай му кажи! "За да отстъпим от злите дела, трябва да не се обиждаме един друг, да не крадем и да не присвояваме нещо чрез каквато и да било измама, да не лъжем, да не се караме помежду си, да не се гневим, да не бъдем злопаметни, блудни, пияници, смехотворци и празнословци, да не бъдем шутове и палячовци, да не се занимаваме с магии и с други нечестиви дела и при болест да не прибягваме към врачки и баячки. Всичко това е противно на Бога. Брат, когато обижда брата, се намира сякаш в треска. Когато съгрешава по отношение на ближния, той е в умоизстъпление – не осъзнава самия себе си и е чужд на човеколюбието. Ако някой не състрадава и не помага на брат си, не го лекува с търпение и не го изцелява с прошка, сам не е здрав, сам е недъгав, сам е немощен.

Вестник ГРАЖДАНИНЪ Първият блогърски вестник Издава: ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА

HUMANUS, основан през 1994 г. Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ

ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg Телефон: 0878269488

GRAJDANIN br. 16-2012  

Angel GRANCHAROV

Read more
Read more
Similar to
Popular now
Just for you