Issuu on Google+

И сред каменната пустош зашумяха букаци... Есе Живодар Душков Автобусът се носи по автомагистралната лента, а тя е толкова гладка, че пътуването изглежда като плъзгане по ледена повърхност. Само гдето пред, под и зад нас чернее асфалтът. Встрани обаче картината е друга: тук-там зеленее трева, а ако погледът се прехвърли подалеч, непременно ще се препъне в по-дребни или по-едри камъни в прясно разораната нивица. Техни събратя пък са натрупани или очертават някакви „граници”, известни не само на тези, които са ги поставили, но и на техните съседи по терен. Каменната белота контрастира на фона на пепеляво-кафявата земя. Всъщност километри назад картината беше съвсем друга: и зелени поля, и добре подредени градини, и лехи с лалета, теменужки, нарциси и други пролетни цветя, радващи очите и сърцата. Но това беше преди час или преди часове... Вече сме в Кападокия и действителността е съвсем друга. Ако все пак трябва да „илюстрирам” по някакъв начин гледката, то ще трябва да кажа: представете си, че на едно място са събрани Белоградчишките скали, Мелнишките пирамиди, Чудните мостове, Каменните гъби между Хасково и Кърджали,


Кътинските пирамиди, Побитите камъни, Чудните скали край язовир „Цонево” и всички други скални образувания у нас, а и Ивановските скални църкви, Аладжа манастир, манастирът

„Свети

Димитър

Басарбовски”

и

др.

Непременно трябва да се включи и някакъв множител, поголям

от

10,

кападокийските

тъй

като

скални

площта,

монументи

върху и

която

селища

са

разположени, е 20 000 кв. км. Естествено е, че не бихме могли да посетим цяла Кападокия, че е немислимо да видим хилядите комини,

конуси, гъби, феи и пр., или пък сами да се доверим на фантазията си и да съзрем в природното ваятелство и хора, и животни, и птици... Предупредени

сме,

че

в

тези

географски

ширини

вечерта настъпва внезапно – сякаш бърза да дръпне завесата преди да ни се привиди в скалните феномени нещо по-мистично, което би уплашило сънищата ни... И точно тогава един от екскурзиантската ни група, непознат ми, защото не е от русенската й част, а от дуловската, запя:

„Хубава

си,

независимо човек,

моя че

горо,

гласът

занимаващ

се

миришеш

на

разкриваше професионално

младост...”

И

принадлежност

към

с

музика,

т.е.

и

овладян, и завладяващ, и предразполагащ..., улових в него нотка на вълнение. Думите на песента бяха поети от


всички. Беше толкова нереално: зад стъклото, отвън, необхваната от поглед обширност – въпреки стремежа на автобуса да включви нови и нови територии от тази своеобразна вековно съществуваща каменна гора, а вътре в автобуса

Любен-Каравеловото

слово

пренесе

България.

Родината беше далеч от нас, но... зашумяха родните букове и дъбове, прошепваха някакви тайни гъстите шубраци, чуваше се упойващият ромол на поточетата, а алените божури сред зеления губер на тревите се превърнаха в живи въглени, носещи топлината от бащиното огнище... Пях и аз, вслушвах се в думите, вплитащи се в своеобразен гласов венец, и бях убеден, че в сънищата на всички ни през тази нощ ще присъства България.


Живодар Душков - И сред каменната пустош зашумяха букаци...