Issuu on Google+

Хубава си, моя горо Живея в свят изпълнен с болка, щастие, грозота, красота, глупост, умение и много такива производни. За да оцелея природата ме е дарила с израстването на природна обвивка, която простосмъртните наричат тяло.То ме пази от „хищниците“ на времето. Моето поколение има възможността да расте с миналото, сегашното и това, което предстои да се появи на белия свят. Имам много спомени, свързани с „хората“. Едни са мои приятели, други- моите врагове. Никога не съм се чувствалa самa, но безброй пъти съм билa самотнa в тихата нощ. Дори тя не иска да говори с мен. За сметка на това Слънцето ми досажда честичко. Смело твърдя, че то е моят най- добър приятел. Именно лятото е пространството, което ни обединява и ни дава възможността да сме неразделни. Пролетта пък, обича да ни поднася изненади и да ни радва с различни подаръци, които ние пазим цяла година. От дълго време с есента никак не се разбираме. Тя си е егоистка и винаги, без да попита, прибира всичко за себе си, дори имам чувството, че ме ограбва. Може би затова природата ми е дала защитна обвивка. Много са ситуациите на провал,обида, огорчение – тогава вадим „бодлите“ и натаралежени тръгваме срещу големия


свят за да отстоим онова, в което смятаме , че сме прави за да заявим себе си. Най- голямата болка за мен е, когато нараняват или убиват най- близките ти. А за жалост това се случва прекалено често в днешни дни. Бих подложилa ръце пред неколцината дървосекачи, само и само да не виждам повече увехнали души. Светът ни превърна в угрижени хора, наежили своите бодли от страх към всичко, което ги заобикаля, те не забелязват лъчите на слънцето, букналата зеленина в градинките, не чуват дори шума на фонтаните. Ако човекът е микровселена , обвита с щитове за самозащита, то те са изобилието в света. Странни, познати, чужди, свои- безкрайни възможности за връзки и сцепления. Живеем във време, в което всеки един от нас подсъзнателно прикрива своята обвивка в скъпи дрехи и тръпне в очакване на следващия удар,който ще му поднесе животът. Душата на хората, превърнала се в пустиня на безчовечността, в която цари адът, се бори да надделее над злорадството на света. Телата са тези, които ни дават възможността да откриваме и да умеем да съхраняваме доброто в себе си. Зад маската на престижност прозират наострените характери, изтъкани от същността на човека, това са “интелигентните” и “възпитани” хора, които вървят и псуват по улиците, те са тези, които гледат с отвращение на протегнатата ръка на някой


самотен сакат просяк. Самите те са създали остриетата, които не искат да свалят, защото се страхуват как ще ги приеме обществеността в гората и по- конкретно - как те ще приемат света без средство за самоотбрана, когато то ти е отнето по насилствен начин. Може ли, въобще, човекът да съществува без тази обвивка, която му дава спокойствие, може ли да живее без клони, с които да се отбранява от шамарите на съдбата. Иска или не, все някога някой непознат минава и безмилостно пречупва клоните ти, остава белег в душата ти, като издълбава с нож името си върху теб. Например: За много хора думите,които изговаряме всеки ден, и с които си служим за да създадем връзката- човек с човек, са средство , с което индивида се защитава. Тук е въпросът: “От кого?”. От човека…..Думите- защитата на хората от хората!!!И така нататък … А как да се предпазят дърветата? Всеки индивид използва природната си даденост по различен начин. Под формата на думи за човеците или клоните, с които дърветата се борят за живот. Ами ако това средство го няма? Ако хората млъкнат веднъж завинаги..., а какво дърво ще е ако е без клони? Изводът е един: Човекът е като таралежа, ражда се без бодли,а в последствие природата го дарява с тях, за да оцелее в тъмната гора(нашият свят), в която живее човечеството. Важното е да дадем възможност именно на


тази тъмна гора да остане нашето най- светло и безопасно място за съществуване.


Пламенка Тонева - Хубава си, моя горо