Issuu on Google+

„ХУБАВА СИ, МОЯ ГОРО, ПРЕЗ ХХI ВЕК” (есе) Хубава си, моя горо, миришеш на младост, но вселяваш в сърцата ни само скръб и жалост..

Какъв пленяващ и невероятен образ на природата ни запечатва в съзнанието великият Любен Каравелов в своята емблематична творба „Хубава си,моя горо”, превърнала се в гордост на цял един народ. Моята родина, моята България е страна, притежаваща прекрасно пейзажно разнообразие – пълноводни реки, високи и спиращи дъха планини, лазурно море, обширни равнини и низини, изпълващи сърцето и съзнанието на всеки докоснал се до тях. Тази земя, макар и малка като човешка длан, събира в себе си цялата красота и


прелест, превръщайки я в райски кът. Тя приютява българската съдба и крепи любовта към родното. Но дали всички ние, българите от ХХI век имаме съзнанието и волята да съхраним тази прелест? Дали имаме сърца да я опазим чиста и неопетнена? Природата още от древни времена се е превърнала в нарицателно име на „убежище”, на „роден дом”. Тя е била едновременно място, в което хората са намирали закрила и любов, такава, каквато би дала единствено майчината прегръдка, но и място, носещо болка и разруха, досущ като зла мащеха. Неслучайно десетки български поети и писатели са изтъквали именно чувствата си към природата. Това е направил и Любен Каравелов, който наред с хубостта на родната гора възпява и скръбта, която тя вселява. Така, чрез умело преплитане на редица епитети, той успява да докосне сърцата на всички нас, каращи ни да се замислим.


Няма по-прекрасна страна от тази, в която народът да живее спокойно, в мир и разбирателство, с надежда и наслада към бъдещето. За съжаление, в последно време все повече и повече хора спират да се замислят върху това. Всекидневно ставаме свидетели на безразборното изсичане на стотици хектари гори, разрушавайки природния баланс, причинявайки различни неблагоприятни ефекти, като свлачища например. Всичко това в крайна сметка се отразява на нашия живот, причинявайки рано или късно сериозни здравословни проблеми. Унищожавайки тези прекрасни природни дадености, ние не вредим единствено и само на нас, ние вредим на всички живи организми. А кому е нужно цялото това безхаберие? И как след всичко това да си повярваме, че ние българите сме съвременно мислещ, цивилизован народ, ценящ своите природни ресурси? Всички сме силни на думи. Няма човек, който като погледне снимка на чиста и спретната гора, да не се възхити. Говорим, пишем,


разсъждаваме, но само до там. Малцина предприемат реални действия срещу това, като залесяват обезлесени участъци, засаждат нови и млади дръвчета, но не е достатъчно. Нужно е цялостно обединение на народа, нужна е промяна в нашето мислене. Време е да осъзнаем, че природата е наша майка и наше задължение е да се грижим за нея, защото иначе сме загубени. Ето това сме българите през XXI век – потънали в своето ежедневие, обгърнати от ангажименти, намиращи все по-малко време за доброта и морално човешко отношение. А така ни се иска чистотата и природното изобилие да са непрекъснато около нас, под формата на чист въздух, красиви реки и планини. За съжаление тази прекрасна картина ще си остане само в неостаряващите стихове на нашите поети, като Любен Каравелов, които ще бъдат вечен коректив към отминалите ни човешки ценности. Колко страшно и жалко, нали?



Ивелина Кирова - Хубава си. моя горо, през ХХI век