Issuu on Google+

„Хубава си, моя горо, през XXI век“ /есе/

През 1875 година, в навечерието на кървавото Априлско въстание, Любен Каравелов публикува елегията „Хубава си, моя горо“ в сп. „Знание“. В началото на XX век е съчинена и мелодия към напевния текст, като по този начин се ражда една от най-именитите възрожденски песни, които продължават да надживяват поколения наред. Любен Каравелов извървява нелек житейски път в емигрантство, като непрестанно е следен и прогонван. Творчеството на възрожденеца е подвластно на революционното движение. „Хубава си, моя горо“ е произведението, което илюстрира носталгията на българския емигрант по родната земя и природа. Нескончаем е копнежът на революционера да се върне в родния край, в бащината къща, но борбата за всевисшия идеал изисква всеотдайност и себеотрицание. Днес, през XXI век, 136 години след Освобождението, смея да твърдя, че сме изправени лице в лице с идентична ситуация с лек нюанс. Днес по неофициални данни българите в чужбина наброяват около два милиона души.


Разпокъсан е животът на българския емигрант, тягостно е битието му, защото вечер, когато си сложи главата на възглавницата и си затвори очите, в съзнанието му се появява картината на родния пейзаж със зелената гора и изкрящо синьото небе. Тъга и меланхолия изпълват сърцето му, когато слуша песента „Хубава си, моя горо“, изпълнена от Деси Добрева. Скръб и щастие съжителстват заедно в душата му, когато за незнайно кой път се наслаждава на природното вълшебство на България пред малкия екран. Затваря си очите той. Мечтае. Страда. Една сълза тихо се проронва, след нея – втора, трета и така нататък. Живот ли би могъл да наречеш това, далеч от Майката, родната земя? Псевдоживот бих го нарекъл аз! Водени от желанието да подобрят качеството си на живот, множество български граждани напуснаха и продължават да напускат пределите на страната. Да предприемеш нещо подобно не е никак лесно и вярвам, че човек е зависим от обстоятелствата. Поради тази причина не бих си позволил да обвинявам никого в родоотстъпничество. Съчувствам на българските емигранти, разпръснати по целия свят. Възхищавам се на неизчерпаемата им вътрешна сила, която се бори с носталгията по родината. Откривам сходство между


тяхната участ и тази на борците за свобода. Онова, което не се е променило, е привързаността на българина към природната среда и болезнената тъга, която се стоварва върху сърцето, когато той е откъснат от магията на родното. Нито едно друго небе не би сияело толкова искрящо тъй, както сияе родното. Нито една гора не би била толкова прохладна и привлекателна тъй, както е родната. Нито една замяна на зимата с пролетта не би била толкова пленяваща и очарователна тъй, както е родната. Нищо не би било съизмеримо с родното. Израснал си сред неповторима флора. Познаваш близката горичка като дланта на ръката си. Имаш спомени на всеки кът. Започваш да се радваш на най-малките неща. Всичко наоколо те изпълва с позитивизъм и неизчерпателна енергия. Кажи ми, как би могъл да не мислиш за нея постоянно? Как би могъл да не изгаряш от желанието да се докоснеш до нея само за миг? Как би спрял сълзите си, когато в съзнанието ти се появят божествените природни картини? Как би живял без нея? Съществува невидима връзка, която представлява мост между нас и първичното, изначалното. Връзка, която трябва да се поддържа и която оказва влияние върху всяко едно нещо от живота ни. Връзката човешки индивид – роден край, която кара всички да запеят в един глас „Хубава си, моя горо“.


Каравеловите послания в „Хубава си, моя горо“ са актуални, уместни и жизненоважни в настоящия момент. Те укрепват националното самосъзнание, облекчават тягостната носталгия и изпълват човешката душа с вяра в по-светлия утрешен ден. Човек и природа са едно цяло. Човек трудно изживява раздялата с родния край. Бих искал да призова всеки, който възнамерява да напусне България завинаги през терминал 2, летище София, да помисли още един път за бъдещия си „по-добър“ живот, далеч от Майката, родната земя.



Исмаил Алиджиков - Хубава си, моя горо, през xxi век